Плажът

1.

Болезнен удар в бедрото събуди Ким Макданиълс. Беше боса, със синьо-бяла маркова мини рокля на Джус Кутюр. Отвори очи в мрака и няколко въпроса изплуваха в съзнанието й.

Къде беше? Какво, по дяволите, ставаше?

С усилие успя да се измъкне от одеялото, с което бе омотана главата й, и осъзна две неща. Ръцете и краката й бяха вързани. И се намираше в някакво тясно място.

Отново се блъсна в нещо и този път изкрещя: „Хей!“.

Викът й замря, погълнат от задушното пространство и заглушен от боботенето на мотор. Лежеше в багажника на кола. Но това беше пълно безумие! Младата жена си заповяда да се събуди!

Но тя беше будна, а ударите, които усещаше, бяха съвсем реални. Опита се да извие китки, за да се освободи от найлоновото въже, с което бяха овързани, но не успя. Претърколи се по гръб, сви колене към гърдите си и после — бам! Ритна капака на багажника, но проклетото нещо не помръдна.

Заблъска го отново и отново; изпитваше пронизваща болка в краката, но не можеше да се освободи, а цялото тяло я болеше. Затрепери, обзета от паника.

Беше хваната в капан. Не знаеше как се е случило и защо, но не беше мъртва и не беше наранена. Следователно можеше да се измъкне.

Ким раздвижи вързаните си ръце и заопипва наоколо. Търсеше някакъв инструмент, крик или железен лост, но не намери нищо. Започваше да се задушава от неприятната миризма в багажника.

Къде беше?

Тя се напрегна, опитвайки се да си припомни какво се бе случило, но мозъкът й сякаш отказваше да работи. Досещаше се единствено, че е била упоена. Някой й бе сипал рохи3 в питието, но кой? Кога?

— Помооощ! Пуснете ме! — изкрещя младото момиче и с все сила зарита капака на багажника. Удари силно главата си в някакъв метален ръб и очите й плувнаха в сълзи от болката и вцепеняващия страх.

Замъгленият й поглед мерна нещо лъскаво — около десетсантиметров лост, точно над главата. Сигурно с него се освобождаваше капакът.

— Слава богу! — прошепна Ким.

2.

Вързаните ръце на Ким трепереха, когато ги протегна и сключи пръсти около лоста, за да го дръпне надолу. Той се хлъзна с лекота, но капакът не се отвори.

Тя опита отново, дърпаше го като обезумяла, въпреки че разумът й крещеше, че устройството не работи и кабелът е срязан. В този миг пленницата усети как асфалтът свършва и колата продължава по някаква мека повърхност, вероятно пясък.

Към океана ли отиваха?

Щеше ли да се удави, затворена в този багажник?

Изкрещя отново — силен писък на ужас, който премина в несвързана молба: Мили боже, измъкни ме жива оттук и аз обещавам… Когато писъкът й заглъхна, тя чу музика над главата си. Женски глас пееше някаква тъжна и протяжна песен, която не бе чувала.

Кой караше колата? Кой й причиняваше това? И защо?

Съзнанието й започна да се прояснява и образите от последните няколко часа постепенно изплуваха. Спомените й се връщаха. Беше станала в три. В четири вече бе гримирана. В пет беше на плажа. Тя, Джулия, Дарла, Моник и онова ослепително, но странно момиче Ейла. Гилс, фотографът, пиеше кафе с останалите членове на екипа, край снимачната площадка се мотаеха мъже, момчетата, които разнасяха хавлиите, и ранобудните младежи, излезли да потичат по плажа, зяпаха момичетата по бански, изпълнени със страхопочитание, че наблюдават на живо снимките на новата спортна линия на „Спортинг лайф суимсуит“.

Ким си припомни отделни моменти — как позира с Джулия, Гилс, който казва: Не толкова усмихната, Джулия. Така е чудесно. Красивата ми Ким, това се казва красавица, страхотна си! Гледай в мен. Идеално!

След това си спомни, че по време на закуската и през целия ден бе бомбардирана от телефонни обаждания.

Десет тъпи обаждания, от които толкова се подразни, че накрая си изключи телефона.

Дъглас й звънеше непрекъснато, изпращаше есемеси, досаждаше, влудяваше я. Беше Дъг!

След това се замисли за по-късно същата вечер. След вечеря седеше в бара на хотела с художествения директор Дел Суон, чиято работа бе да следи снимките, а след приключването им — да се грижи за нея. Но Дел отиде до тоалетната и след известно време двамата с Гилс отлетяха нанякъде като две влюбени птиченца.

Спомни си, че Джулия говореше с някакъв мъж на бара. Ким се бе опитала да привлече вниманието й, но тя избягваше погледа й. Така че реши да се поразходи по плажа… И това беше всичко, което си спомняше.

Когато отиде на плажа, мобилният телефон, закачен на колана й, бе изключен. Сега реши, че навярно Дъг е превъртял. Неуравновесен алкохолик. Напоследък я преследваше. Може би беше платил на някого да сипе нещо в питието й.

Нещата започнаха да се изясняват. Изглежда, мислите й вече се подреждаха.

— Дъглас? Дъги? — извика младата жена.

И в този миг, сякаш Бог най-накрая бе чул молитвите й, в багажника се разнесе звън на мобилен телефон.

3.

Ким затаи дъх и се вслуша в мелодията.

Това не беше нейният рингтон — четирите такта от „Бевърли Хилс“ на Уийзър, — а някакво ниско бръмчене. Може би, както повечето телефони, и този бе програмиран да препраща към гласовата поща, ако не се обадиш след три позвънявания.

А тя не можеше да позволи това да се случи!

Къде беше проклетият телефон?

Вързаните й ръце затърсиха непохватно под одеялото. Въжетата жулеха болезнено китките. Протегна се надолу, опипа пода, усети някаква издутина под подгънатия край на постелката, без да иска, го побутна по-надалеч и… о, не!

Второто звънене свърши, започна третото, а от трескавите усилия сърцето й биеше до пръсване. Най-сетне сграбчи телефона. Беше голям, стар модел, но младата жена го стисна в потните си хлъзгави пръсти.

Видя върху екрана изписани цифри, но нямаше име, а и номерът не й бе познат.

Нямаше значение кой се обажда. Който и да бе, трябваше да й помогне.

Ким натисна бутона за връзка, притисна телефона към ухото си и рече дрезгаво:

— Ало? Ало? Кой се обажда?

Но вместо отговор, този път чу музика — стереоуредбата в колата, но този път по-ясно и по-чисто. Уитни Хюстън пееше: „Винаги ще те обииичам“.

Той й се обаждаше от предната седалка! Тя успя да надвика гласа на Уитни:

— Дъги? Дъги, какво, по дяволите, става? Отговори ми!

Но той не каза нищо, а Ким остана да трепери в тесния багажник, овързана като пиле и потяща се като прасе. Гласът на Уитни сякаш звучеше подигравателно.

— Дъг? Какво си мислиш, че правиш?

Но всъщност знаеше. Показваше й какво означава да се чувстваш пренебрегнат, даваше й урок, но нямаше да спечели. Все пак се намираха на остров, нали? Колко далеч можеха да стигнат?

И така, Ким използва гнева, за да впрегне ума си — благодарение на него я бяха приели във факултета по медицина в Колумбийския университет. Искаше да въздейства върху Дъг. Трябваше да се престори, че съжалява за случилото се помежду им, да му обясни, че вината не е нейна. Подготви мислено малката си реч.

Разбираш ли, Дъги, не ми е позволено да приемам обаждания. В договора ми изрично се забранява да съобщавам на когото и да било мястото на снимките. Ако не спазя това условие, могат да ме уволнят. Разбираш ме, нали?

Трябваше да го накара да осъзнае, че дори и да бяха скъсали, че дори да е наистина луд, задето й причинява това, и да се превръща в престъпник, за бога, тя все още беше неговото момиче.

Имаше намерение да го ритне здравата в слабините или в капачката на коляното веднага щом й предостави възможност. Знаеше достатъчно хватки от джудо, за да го обезвреди, нищо че беше едър и силен. После щеше да побегне колкото може по-бързо. А накрая ченгетата щяха да му разкажат играта!

— Дъги? — извика Ким в телефона. — Моля те, отговори ми! Моля те. Това наистина не е никак забавно.

Внезапно музиката утихна.

Тя отново затаи дъх в тъмното и се ослуша напрегнато, като се опитваше да превъзмогне бученето на пулса в ушите си. Този път заговори глас, мъжки глас, който беше топъл и почти нежен.

— Всъщност, Ким, доста е забавно, а освен това и донякъде романтично.

Ким не позна гласа.

Защото не беше Дъг.

4.

Нова вълна страх я обля като смразяващ огън, а съзнанието й бавно започна да се замъглява. Но младата жена успя да се овладее, стисна силно колене и ухапа ръката си, за да остане будна. Думите отново отекнаха в главата й.

Всъщност доста е забавно, а освен това и донякъде романтично.

Не познаваше гласа, никога не го бе чувала.

Всичко, което си бе представяла до преди миг — лицето на Дъг, слабостта му към нея, последната година, през която се бе научила как да го усмирява, когато изгубеше контрол, — всичко се изпари.

Налагаше се да се сблъска с нова реалност.

Някакъв напълно непознат мъж я бе завързал и захвърлил в багажника на колата си. Тя беше отвлечена… но защо? Родителите й не бяха богати! Какво смяташе да й направи? Как щеше да избяга? Тя беше… защо се случваше всичко това?

Ким се заслуша за миг в тишината, после попита:

— Кой сте вие?

Когато заговори отново, гласът беше мек и спокоен.

— Съжалявам, че съм принуден да бъда груб, Ким, но след минута или две ще ти се представя. Не остана още много. И не се притеснявай. Всичко ще бъде наред.

Линията замлъкна.

Когато разговорът приключи, съзнанието й се замъгли. Сякаш мозъкът също изключи. После мислите й отново нахлуха, макар и в безпорядък. Имаше надежда в спокойния глас на непознатия. И тя се вкопчи в нея. Той се държеше… мило. Беше казал: Всичко ще бъде наред.

Колата зави рязко наляво и Ким се претърколи към едната страна на багажника. Краката й опряха до стената. В този миг осъзна, че все още стиска телефона!

Приближи го към лицето си. Едва различаваше цифрите на бледата светлина от екранчето, но успя да набере 911.

Изслуша трите позвънявания, после четвъртото, последвано от гласа на оператора: „911. От какво се нуждаете?“.

— Казвам се Ким Макданиълс. Бях…

— …не ви разбрах. Моля, кажете името си по-бавно.

Младата жена се претърколи напред, когато колата спря. Сетне вратата на шофьора се затръшна и тя чу превъртане в ключалката на багажника.

Ким стисна телефона. Страхуваше се, че прекалено високият глас на оператора ще я издаде, но повече се притесняваше, че ако затвори, ще изгуби GPS връзката си с полицията — най-добрия шанс за спасение.

Телефонните обаждания можеха да бъдат проследявани, нали?

— Бях отвлечена — процеди през зъби тя.

Мъжът се забави с отключването и през тези няколко секунди Ким отчаяно преразгледа плана си. Да кажем, че похитителят й искаше да прави секс с нея. Щеше да остане жива, но трябваше да бъде умна — да се сприятели с него, да запомни всичко, така че да може да помогне на полицията.

Капакът на багажника се отвори и лунната светлина обля краката й.

И планът на Ким да съблазни похитителя си излетя от главата й. Тя изпъна рязко крака и ритна силно към бедрата на мъжа. Той отскочи назад, избегна удара и преди тя да успее да види лицето му, изтръгна телефона от ръката й и я покри с одеялото.

Тогава… последва убождане в бедрото.

Ким чу гласа му, докато главата й се отпускаше безсилно назад и светлината изчезна.

— Безполезно е да се бориш с мен, Ким. Това не е заради теб и мен. Става дума за нещо много по-голямо, повярвай ми. Но всъщност защо ли трябва да ми вярваш?

5.

Ким дойде в съзнание.

Лежеше по гръб върху легло в светла стая с жълти стени. Ръцете й бяха вързани над главата, дългите й крака също бяха привързани към металната му рамка. Белият сатенен чаршаф, надиплен между тях, стигаше до брадичката й. Не можеше да бъде сто процента сигурна, но смяташе, че е гола.

Младата жена дръпна въжето, което стягаше ръцете й, а в съзнанието й се мярнаха ужасяващи картини на това, което предстоеше да се случи. Нямаха нищо общо с уверението на мъжа, че „всичко ще бъде наред“. Сетне чу някакво грухтене и квичене — странните звуци излизаха от гърлото й.

Не успя да разхлаби въжетата, затова повдигна с усилие глава и огледа стаята. Стори й се нереална, като декор от филм.

От дясната страна на леглото имаше два затворени прозореца. Закриваха ги прозрачни завеси. Под тях се виждаше маса, отрупана със запалени свещи в най-различни цветове и размери, както и хавайски цветя.

Стрелиция или „райска птица“ и джинджифил — типично мъжки цветя, според нея, лъхаха на секс и стояха във вазата до леглото, сякаш изправени в ерекция.

Продължи да се оглежда и погледът й се спря на камерите — две на брой, професионални, кацнали върху триножници от двете й страни.

Върху две поставки имаше лампи, а над главата й бе монтиран високоговорител, който първоначално не бе забелязала.

После чу грохота на вълните, които сякаш се разбиваха в стените. И сред всичко това — Ким, — като забодена с карфица пеперуда в нечий хербарий.

Манекенката пое дълбоко дъх и изкрещя:

— Помооооощ!

Когато викът й заглъхна, зад главата й се разнесе мъжки глас.

— Хей-хей. Ким. Никой не може да те чуе.

Тя се извърна рязко наляво, протегна мъчително шия и видя мъж, седнал на стол. Носеше слушалки, които дръпна надолу и остави около врата си.

Първият й поглед към човека, който я бе отвлякъл.

Не го познаваше.

Имаше тъмноруса коса със средна дължина и вероятно наближаваше четиридесетте. Чертите на лицето му бяха правилни, не се отличаваха с нищо и можеха да бъдат определени като почти хубави. Беше мускулест, носеше явно скъпи дрехи, които подчертаваха фигурата, а върху китката му блестеше златен часовник „Филип Патек“, какъвто Ким бе виждала във „Ванити Феър“. Мъжът на стола й приличаше на актьора, който играеше Джеймс Бонд в последната част на филма — Даниъл Крейг.

Той нагласи отново слушалките и затвори очи, явно вглъбен в някаква музика. Пренебрегваше я напълно.

— Хей! Господине! На вас говоря! — изкрещя Ким.

— Трябва да чуеш това — рече мъжът. Назова музиката, добави, че познавал изпълнителя, и уточни, че това бил първият му студиен запис.

Изправи се, донесе й слушалките и допря едната до ухото й.

— Не е ли великолепно?

Планът на Ким за бягство се изпари. Беше пропуснала големия си шанс да го съблазни. Помисли си, че каквото и да искаше да направи с нея този непознат, щеше да го стори. Но поне можеше да се моли за живота си. Да му каже, че ще бъде много забавно, ако и тя участва. Ала мозъкът й бе замъглен от инжекцията, която й бе направил, и тя се чувстваше замаяна и твърде слаба, за да се движи.

Погледна в светлосивите очи на мъжа, а той отвърна на погледа й, сякаш я харесваше. Може би щеше да успее да се възползва от това.

— Чуй ме — заговори пленницата. — Хората ще разберат, че ме няма. Важни хора. От „Лайф Инкорпорейтид“. Чувал ли си за тях? Аз имам вечерен час. Всички модели имат. Полицията вече ме търси, господин…

— Джеймс Бонд — услужливо я осведоми похитителят й. — Ако бях на твое място, не бих се тревожил за полицията, Ким. Бях много внимателен. — Той приседна на леглото до нея и положи длан върху лицето й, нежно и с благоговение. След това си сложи тънки латексови ръкавици.

Ким отбеляза цвета им, беше син. Той откачи нещо от пирона в стената — някаква маска — и когато я сложи, чертите на лицето му се изкривиха. Придобиха много плашещ вид.

— Какво правиш? Какво правиш?

Писъците на нещастното момиче отекнаха в малката стая.

— Това беше страхотно. Можеш ли да го направиш пак? Готова ли си, Ким?

Приближи до всяка една от камерите, провери ъгъла през визьорите, после ги включи. Стаята се озари от ярка светлина.

Ким проследи с поглед сините ръкавици, които отмятаха бавно чаршафа от тялото й. В стаята беше студено, но цялата й кожа мигом се покри с капчици пот. Знаеше какво ще направи.

Смяташе да я изнасили.

— Не трябва да го правиш — прошепна момичето.

— Трябва.

От устните й се изтръгна скимтене, което прерасна в писък. Тя извърна лице и се втренчи в затворените прозорци. Чу как металната катарама от колана на безименния непознат се удари в пода. Нещастната жертва се разхлипа неудържимо, докато ръцете в латексови ръкавици се плъзгаха по гърдите й, сетне надолу към слабините. Когато той разтвори женствеността й с устни, мускулите й се стегнаха, опитвайки се да го спрат да проникне в нея.

Топлият му дъх погали лицето й, когато той заговори в ухото й:

— Просто ми съдействай, Ким. Съдействай ми. Съжалявам, но си върша работата, при това за много пари. Хората, които гледат, са ти големи почитатели. Опитай се да разбереш.

— Искам да умреш — изсъска тя. Ухапа китката му и потече кръв. Той я зашлеви силно по двете бузи, а рукналите сълзи опариха кожата й.

Искаше да припадне, но продължаваше да е в съзнание под тялото на русия непознат, чуваше го да пъшка и сумти, усещаше го — а това бе прекалено много. Опита се да блокира всичко, с изключение на шума на вълните и мислите какво ще му причини, след като се освободи.

6.

Когато Ким се събуди, седеше във вана с топла вода, гърбът й бе облегнат на полегатата страна, а ръцете — вързани под сапунената пяна.

Русокосият непознат седеше на стол до нея и я търкаше с гъба. Движенията му бяха толкова плавни и естествени, сякаш го бе правил безброй пъти досега.

Стомахът на Ким се преобърна и тя повърна във ваната. Мъжът я изправи с едно силно движение, придружено от възклицание:

— Але хоп!

Тя отново забеляза колко е силен и този път долови лек акцент в говора му. Не можа да го определи. Може би беше руски. Или чешки. Или немски. После той дръпна запушалката на ваната и пусна душа.

Ким се олюляваше под струята, но той придържаше тялото й. Внезапно тя извика, изви се към него и се опита да го ритне, но кракът й се подхлъзна. Започна да пада, но той сръчно я подхвана и се засмя.

— Ти наистина си една малка специална тигрица, нали?

След това я уви в пухкава бяла хавлия и подгъна внимателно краищата, сякаш беше бебе. Остави я върху близката тоалетна чиния и й подаде чаша с някаква течност.

— Изпий го — подкани я мъжът. — Ще ти помогне. Наистина ще ти помогне.

Младата жена поклати отрицателно глава.

— Кой сте вие? Защо ми причинявате това?

— Искаш ли да запомниш тази вечер, Ким?

— Сигурно се шегуваш, шибан перверзник.

— Това питие ще ти помогне да забравиш. А и аз искам да си заспала, когато те заведа у дома ти.

— Кога ще ме заведеш у дома?

— Вече почти приключихме — увери я той.

Ким вдигна ръце към него и забеляза, че въжето, омотано около китките й, е различно. Беше тъмносиньо, вероятно копринено, а възлите бяха сложни, почти красиви. Пое чашата и я изпразни до дъно.

След това непознатият я помоли да наведе глава напред. Тя се подчини и той подсуши косата й. После я разреса, оформяйки букли с пръсти. Донесе шишенца и четчици от тоалетното шкафче под мивката.

Умело й сложи руж и червило и закри с фон дьо тен синината около лявото й око, като навлажни тънка четчица с език.

— Много съм добър в това, не се тревожи.

Той довърши работата си, протегна ръце, повдигна увитото й в кърпата тяло и я отнесе в друга стая.

Главата на Ким се люшна немощно назад, когато я положи върху леглото. Смътно усещаше, че я облича, но не му помогна, докато й слагаше бикините. Сетне завърза връзките на банския зад гърба й.

Моделът приличаше на „Витадини“, който носеше в края на снимките. Червен със сребристи нишки. Навярно бе промълвила Витадини, защото „Джеймс Бонд“ каза:

— Този е по-хубав. Лично го избрах, когато бях в Сен Тропе. Купих го специално за теб.

— Ти не ме познаваш. — Думите се изплъзнаха сами от устата й.

— Всички те познават, скъпа. Кимбърли Макданиълс. И името ти е красиво. — Той отметна косата й и завърза тънките презрамки отзад на шията. Оформи красива панделка и се извини, че — без да иска — я бе оскубал.

Ким искаше да му отговори, но забрави какво се канеше да каже. Не можеше да се движи. Едва успяваше да държи очите си отворени. Погледна в бледосивите му очи, които сякаш я галеха.

— Ослепителна — промълви непознатият. — Изглеждаш удивително красива за финалното си представление.

Тя се опита да каже: „Майната ти“, но думите й се сляха в една дълга, уморена въздишка:

— Майййй…

7.

В частна библиотека на другия край на света мъж на име Хорст седеше в кожено кресло и гледаше в големия екран с висока разделителна способност върху стената над камината.

— Харесват ми сините ръце — каза на приятеля си Ян, който въртеше чаша с кехлибарена течност и подрънкваше кубчетата лед. Хорст усили звука с дистанционното.

— Отлично хрумване — съгласи се Ян. — С банския костюм и тази кожа тя е типичната американска красавица. Сигурен ли си, че си запазил видеото?

— Разбира се. Гледай сега — покани го Хорст. — Наблюдавай как укротява звяра в себе си.

Ким лежеше по корем. Цялата беше овързана — ръцете й бяха извити зад гърба и пристегнати към свитите крака. Освен червения бански, тя носеше изрязани лъскави черни кожени обувки с дванадесетсантиметрови тънки токчета и червени подметки. Бяха Маркови, на Кристиан Лубутини, при това от най-стилните. Хорст си помисли, че приличат повече на играчки.

Ким се молеше на мъжа, чиято публика го познаваше само като „Анри“.

— Моля те, моля те, развържи ме — хлипаше момичето. — Ще изиграя ролята си. За теб ще бъде дори по-добре, а аз няма да кажа на никого.

— Истина е — засмя се Хорст. — На никого няма да каже.

Ян остави чашата си.

— Хорст, ако обичаш, върни малко — рече с явно нетърпение.

От екрана Ким отново изхлипа:

— Аз няма да кажа на никого.

— Това е добре, Ким. Нашата малка тайна, а?

Лицето на Анри бе променено от гумената маска, а гласът му — дигитално деформиран. Но представлението бе завладяващо и публиката го следеше със затаен дъх. Двамата мъже се наведоха напред в креслата си, за да видят как Анри галеше Ким, разтриваше гърба й и шепнеше ласкави думи, докато тя спря да плаче.

И тогава, когато приличаше на заспала, той я възседна и уви около ръката си дългата й мокра руса коса.

Повдигна главата й и я дръпна рязко, така че гърбът на Ким се изви и от устните й се изтръгна вик на болка и ужас. Навярно бе видяла, че с дясната си ръка е взел назъбения нож.

— Ким — рече той, — скоро ще се събудиш. И дори някога да си спомниш това, ще ти се струва само като лош сън.

Красивата млада жена бе изненадващо притихнала, когато Анри направи първия дълбок разрез на тила. Пронизващата болка я измъкна рязко от вцепенението — клепачите й се отвориха и от изкривената й уста се изтръгна нечовешки вик. Нещастницата извиваше тялото си, докато той режеше мускулите й надлъжно и напречно, а после, когато Анри отряза главата на Ким с три ловки движения, викът секна, оставяйки да звучи само ехото.

Артериалната кръв бликна като гейзер. Пръскаше червени струи по жълтите стени и сатенените чаршафи. Обагри ръцете и слабините и на голия мъж, коленичил над мъртвото момиче.

Когато вдигна главата на Ким за косите и я разлюля бавно пред камерата, усмивката на Анри се виждаше отлично през гумената маска. Израз на безкрайно отчаяние бе запечатан завинаги върху красивото безжизнено лице.

Деформираният дигитален глас напомняше робот, но Хорст го намираше за изключително подходящ.

— Надявам се, че всички са щастливи — каза Анри.

Камерата се задържа върху лицето на Ким, а после — въпреки че публиката жадуваше за още — екранът стана черен.