Плажът

58.

Представителен господин със светлоруса коса прекоси покрития с копринен килим коридор, водещ към просторното фоайе на хотела. Младият служител зад мраморното гише на рецепцията в другия край на помещението посрещна госта с усмивка и сведен поглед.

— Апартаментът ви очаква, господин Мейле. Добре дошли отново в „Прада Хан“.

— Радвам се, че съм тук — усмихна се Анри и вдигна очилата в рогови рамки на главата си, докато подписваше талона за кредитната карта. — Пазиш ли залива топъл за мен, Рафи?

— О, да, сър. Ние никога не бихме разочаровали най-скъпия си гост.

Анри отвори вратата на разкошния апартамент, съблече се в богато обзаведената спалня и захвърли дрехите си върху огромното легло, над което бе опъната мрежа против комари. После облече копринен халат и се настани пред телевизора, докато похапваше от малките шоколадчета и сушеното манго. С наслада наблюдаваше по Би Би Си „Уърлд“ последните новини във връзка с „поредицата убийства на Хаваите, които продължават да озадачават полицията“.

Тъкмо си мислеше, че това би трябвало да ощастливи Воайорите, когато звънчето на вратата оповести пристигането на специалните му приятели.

Ароон и Сакда, слаби момчета, около четиринадесетгодишни, с къси коси и златиста кожа, се поклониха за поздрав пред мъжа, когото познаваха като господин Пол Мейле, сетне, когато той ги назова по име, избухнаха в смях и обвиха ръце около него в бурна прегръдка.

Масата за масажи бе разположена на терасата, с лице към плажа. Момчетата пригладиха чаршафите и извадиха от чантите си шишенца с масла и лосиони. Анри нагласи камерата, за да обхваща сцената.

Ароон помогна на Анри да свали халата си, а Сакда го покри с чаршаф от кръста надолу, след което момчетата се заеха със специалитета на „Прада Хан“ спа -масаж на четири ръце.

Анри въздъхна, докато те работеха в синхрон — разтриваха мускулите по дължина, втриваха благовонните масла и освобождаваха напрежението, натрупало се в тялото му през последната седмица. Птици носорози огласяха джунглата, а въздухът ухаеше на жасмин. Това бе едно от най-чувствените и вълнуващи преживявания, заради което наемният убиец идваше в Хуа Хин поне веднъж годишно.

Момчетата обърнаха клиента си по гръб и ръцете им отново се спуснаха в съвършен синхрон по възглавничките на дланите и краката му. Накрая започнаха да галят леко веждите му, докато Анри отвори очи и каза на тайландски:

— Ароон, би ли ми донесъл портфейла от чекмеджето?

Когато той се върна, Анри извади купчина банкноти, доста повече от няколкостотинте бата, които дължеше за масажа. Размаха парите пред лицата на момчетата и попита:

— Искате ли да останете и да поиграем заедно?

Те се запискаха и помогнаха на богатия господин да слезе от масата.

— Какви игри би искал да играем, татенце? — попита Сакда.

Анри им обясни какво е намислил, а те закимаха и запляскаха с ръце, явно много въодушевени, че ще бъдат част от удоволствието му. Той целуна дланите на всяко едно.

Обичаше тези сладки момчета.

Беше истинска радост да е с тях.

59.

Анри се събуди от звъна на звънчетата и извика:

— Влезте!

Появи се момиче с червено цвете в косите, направи поклон и сервира закуската върху поднос: оризови спагети в чили сос с фъстъчено масло, пресни плодове и кана силен черен чай.

Докато се хранеше, мозъкът на Анри работеше на пълни обороти. Убиецът мислеше за предишната нощ и подготвяше редактирано видео за Алианса.

Отнесе чашата с чай до бюрото, включи лаптопа и прегледа съобщенията. Изряза снимките с водата, пълнеща ваната, и сложи надпис: „Очибашигуре“.

Следващата сцена показваше дълго невинните лица на момчетата и голите им млади тела. Камерата се задържа върху въжетата, пристягащи крайниците им зад тях.

Когато собственото му лице се появи върху екрана, Анри замъгли образа и използвайки менюто на програмата, повдигна и пусна телата във ваната. Снимката беше красива.

Продължи да редактира следващите сцени, така че да изглеждат съвсем реални: кадърът се спря на ръцете му, които държаха главите на момчетата, докато те ритаха с крака и се извиваха, борейки се за глътка въздух. От устните им излизаха мехурчета, а телата им плуваха под ъгъл също като очибашигуре, или на японски: като листа в езеро.

На следващия кадър се виждаше отпуснатото лице на Сакда с блестящи капки вода по косата и кожата. Камерата приближаваше, за да покаже двете деца, отпуснати безжизнено върху шезлонгите край ваната, с разперени ръце и крака, сякаш изпълняваха фигура от танц.

Една муха кацна върху мократа буза на Сакда.

Камерата я показа в близък план, после екранът потъмня. Приглушеният глас на Анри се чу зад кадър:

— Всички ли са щастливи?

Анри пусна филма още веднъж, оряза още някои сцени и го намали до десет минути. Получи се страхотно порнографско видео за Хорст и компанията перверзници — неустоима стръв, която да ги накара да жадуват за още.

Написа имейл и прикачи снимка на двете момчета — телата им плуваха под водата с широко отворени очи и лица, изкривени от неподправен ужас.

„Предлагам като наслада за очите ви — написа убиецът — два млади принца на цената на един“. Звънецът на вратата иззвъня тъкмо когато пращаше имейла.

Анри пристегна колана на халата си и отвори. Двете момчета избухнаха в смях.

— Значи сме мъртви, татенце? — попита Ароон. — Изобщо не се чувстваме като мъртъвци!

— Не, изглеждате съвсем живи. Моите две добри, жизнерадостни момчета. Хайде да отидем на плажа! — рече Анри, прегърна ги през раменете и ги поведе навън. — Водата изглежда страхотно!

— Днес няма ли да играем игрички, татенце?

Той разроши косата на момчето, а Сакда му се ухили.

— Не, само ще плуваме и ще се плискаме сред вълните — рече Анри. — А после ще се върнем тук за моя прекрасен масаж.

60.

Напълно заслужената почивка на Анри продължаваше в Банкок, един от любимите му градове.

Срещна шведското момиче на нощния пазар, където тя се опитваше да пресметне цената на малка дървена статуетка на слон от батове в евро. Шведският му беше достатъчно добър и тя говори с него на родния си език, докато той не се засмя и не каза:

— Изчерпах запаса си от шведски думи.

— Тогава да опитаме това — предложи момичето на перфектен британски английски. Представи се като Май-Брит Олсен и каза на Анри, че е във ваканция и учи в университета в Стокхолм.

Момичето беше зашеметяваща красавица на деветнадесет или двадесет години, висока почти метър и осемдесет. Русата й коса с цвят на узряла пшеница стигаше до раменете и привличаше вниманието към красивата й шия.

— Имате забележителни сини очи — отбеляза Анри.

— Ооох! — възкликна с престорена скромност момичето и премигна няколко пъти с дългите си мигли, а той се засмя. Тя размаха малката слонска статуетка и прибави: — Искам да си купя и маймунка.

После улови Анри под ръка и двамата тръгнаха по пътеката между ярко оцветените сергии, преливащи от всевъзможни украшения и сувенири.

— Днес с приятелките ми ходихме на поло със слонове — осведоми го Май-Брит, — а утре сме поканени в двореца. Ние сме волейболистки. Участвахме в Олимпиада ’2008.

— Наистина ли? Това е фантастично! Хей, чух, че дворецът бил изумително място. Колкото до мен, утре ще трябва да отлетя за Калифорния.

Май-Брит се засмя.

— Чакайте да отгатна. Отивате в Ел Ей по бизнес.

— Правилно — усмихна се Анри. — Но това ще бъде утре, Май-Брит. Вечеряли ли сте?

— Хапнах малко на пазара.

— Съвсем наблизо има едно заведение, което малко хора знаят. Много вълнуващо и малко рисково. Готова ли сте за приключения?

— Каните ме на вечеря? — попита Май-Брит.

— А вие приемате ли?

По продължение на цялата улица имаше ресторанти, отворени към тротоарите, както и павилиони с наклонени тухлени покриви — всички накацали около залива. Двамата минаха покрай оживени барове и нощни заведения, сврени по Селекам Роуд, и стигнаха до старателно прикрития вход на един японски ресторант — „Едомае“.

Управителят поведе Анри и Май-Брит към окъпания в зелена светлина салон със стъклени стени. Аквариуми, високи от пода до тавана, в които плуваха екзотични пъстроцветни риби, го разделяха на части.

Май-Брит сграбчи внезапно Анри за ръката и го накара да спре, за да може да се огледа.

— Какво правят те?

Тя издаде брадичка към голото момиче, което лежеше грациозно върху суши бара. Един клиент пиеше от своеобразната чаша, оформена от падината между стиснатите й бедра.

— Нарича се „Уакесаме“ — обясни Анри. — Означава „плаващо водорасло“.

— Ха! Всичко това е съвсем ново за мен — промълви Май-Брит. — Ти правил ли си го, Пол?

Анри й смигна, сетне издърпа стола край масата, за да настани компаньонката си за тази вечер, която бе не само красива, но и дръзка — изразяваше готовност да опита сашими от конско месо и едомае — сурова маринована риба, на която бе наречен ресторантът.

Анри почти се бе влюбил в нея, когато забеляза мъжа на съседната маса да го фиксира с поглед.

Изпита шок — все едно някой бе изсипал ледено кубче в гърба му. Карл Обст. Един човек, когото Анри бе познавал преди много години. Сега седеше с някаква проститутка травестит, целият в пиърсинг, изискано облечен.

Анри беше сигурен, че външният му вид е толкова променен, че Обст не би могъл да го познае. Но щеше да стане много лошо, ако все пак се досетеше.

Вниманието на Обст отново се насочи към компаньона му, а Анри отклони поглед. Смяташе, че е в безопасност, но хубавото му настроение се бе изпарило.

Очарователната млада жена, както и невероятно красивата постановка, избледняха, когато мислите му се насочиха към времето, когато беше мъртъв — и все пак някак си продължаваше да диша.

61.

Анри беше казал на Марти Суицър, че да си в изолатор, е все едно да се озовеш в собствените си вътрешности. Беше тъмно и вонящо и тук приликите свършваха. Защото нищо, което Анри бе виждал, чувал или си бе представял, не можеше да се сравни с тази гадна дупка.

За Анри всичко бе започнало, преди кулите близнаци да се срутят, когато бе нает от „Брустър-Норт“ — частна военна компания за набиране на наемници, която беше по-коварна и смъртоносна от тропическа малария.

Изпратиха го на разузнавателна мисия с четирима други анализатори от разузнаването. Като лингвист беше ценно допълнение към екипа.

Неговият отряд си почиваше в безопасна квартира, когато постовите бяха заловени и обезвредени отвън пред вратата, докато той беше на стража. Останалата част от екипа бяха пленени, пребити почти до смърт и заключени в някакъв затвор без име.

Към края на първата си седмица в ада Анри познаваше всеки един от тези, които ги бяха пленили, по име, особеностите му и предпочитанията: Изнасилвана пееше, докато обесваше затворниците си като паяци — приковаваше ръцете им с вериги зад главите и ги държеше така с часове. Огъня обичаше да си гаси цигарите в телата на пленниците; Леда ги давеше в леденостудена вода. Анри проведе дълги разговори с един от войниците — Бъзика, — който издевателстваше, като предлагаше да се обади вместо тях, да изпрати писма до близките им или евентуална свобода.

Имаше и диваци, и такива, които бяха по-изтънчени в мъченията си, но всички пазачи бяха садисти. Едно обаче трябваше да им се признае — истински се наслаждаваха на работата си.

Един ден графикът на Анри бе променен.

Изведоха го от килията му и го хвърлиха в ъгъла на стая без прозорци — заедно с още трима други мъже от отряда му. Всички бяха окървавени, пребити, с изпочупени крайници.

Блесна ярка светлина и когато очите на Анри най-сетне привикнаха и можеше да вижда, различи камери и шестима мъже с качулки, застанали в редица покрай стената.

Един от тях сграбчи неговия съкилийник и приятел — Марти Суицър, издърпа го в средата на стаята и го изправи на крака.

Суицър отговори на въпросите им, каза им, че е канадец, на двадесет и осем години, че приятелката и родителите му живеят в Отава и че е на военна служба. Да, бил шпионин.

Както се очакваше, той излъга, че към него са се отнасяли добре. Тогава един от мъжете с качулките хвърли Суицър на пода, повдигна главата му за косата и прокара назъбеното острие на голям нож по тила. Бликна кръв и се чу хор от мъжки гласове: Аллах е велик.

Анри бе омагьосан от това колко лесно бе отрязана главата на Суицър пред камерата. Върху лицето на приятеля му бе застинало изражение на пълно отчаяние. Анри си помисли дали да не го извика, сякаш Марти все още можеше да говори.

Имаше още нещо, което никога нямаше да забрави. Как докато очакваше смъртта, целият се изпълни с небивало вълнение. Не можеше да разбере това чувство и не можеше да го пропъди. Докато лежеше върху пода на стаята, той се питаше дали се чувства въодушевен поради това, че скоро щеше да се отърве от мъките си.

Или може би просто беше осъзнал кой е в действителност и каква е същността му.

Изпитваше възбуда от смъртта — дори от собствената си.

62.

В ресторант „Едомае“ сервитьорът върна Анри в настоящето, като доля пресен чай в чашата му. Той благодари машинално, отпи, но не успя да се отърси напълно от спомените.

Замисли се за трибунала, съставен от мъжете с качулки, за обезглавеното тяло на приятеля си, сякаш отново усети вонята в стаята за умъртвяване. Тогава сетивата му бяха толкова изострени, че му се струваше, че чува дори електричеството, течащо по жичките на лампите.

Не откъсваше поглед от мъжете, останали от отряда му, докато ги отделяха от купчината. Реймънд Дрейк, бивш моряк от Алабама, крещеше към Бог да му помогне. Другото момче — Лони Бел, бивш тюлен от Луизиана, беше в шок и не промълви нито дума, дори не извика.

И двамата бяха обезглавени с възторжени викове, след което завлякоха Анри за косата до средата на стаята. Някъде отвъд светлината се чу глас:

— Кажи името си пред камерата. Кажи откъде си.

— Ще те чакам въоръжен в ада — отвърна той на арабски. — Изпрати най-дълбокото ми презрение на Саддам.

Те се разсмяха. Подиграха се с акцента му. А после сложиха превръзка на очите му. Лъхна го смрад. Анри чакаше да го хвърлят на земята, но вместо това, покриха главата му с грубо одеяло.

Навярно бе припаднал, защото когато се събуди, беше завързан с въжета и набутан в багажника на кола. Прекара там няколко часа, след което го изхвърлиха до сирийската граница.

Страхуваше се да повярва, но беше истина.

Той беше жив. Беше жив.

— Кажи на американците какво направихме, невернико. Какво ще направим. Ти поне се опита да говориш нашия език.

Ходилото на тежък ботуш се стовари върху кръста му и колата потегли.

Анри се върна в Съединените щати — от Сирия до Бейрут, чрез нелегален канал от приятелски настроени тайни поддръжници (сдоби се и с нови документи за самоличност), а след това с товарен самолет от Бейрут за Ванкувър. Оттам се придвижи на автостоп до Сиатъл, открадна кола и се насочи към малък миньорски град в Уисконсин. Но Анри не се свърза с човека от „Брустър-Норт“, който го бе наел.

Никога повече не искаше да вижда Карл Обст. Никога.

Все пак от „Брустър-Норт“ бяха направили страхотни неща за Анри. Когато го наеха, те заличиха напълно миналото му, зачеркнаха истинското му име, пръстовите отпечатъци, цялото му досие в архивите. А сега се предполагаше, че е мъртъв.

Точно на това разчиташе.

Май-Брит седеше срещу него в елегантния японски клуб в Тайланд и забеляза, че компаньонът й се е отнесъл някъде далеч от нея.

— Добре ли си, Пол? — попита младото момиче. — Да не би да се ядоса, задето онзи мъж ме зяпаше?

Двамата заедно проследиха с поглед Карл Обст, който излезе с приятеля си. Не погледна назад.

— Не, не съм ядосан. Всичко е наред.

— Добре, защото се питах дали да не продължим вечерта на някое по-уединено място?

— Хей, съжалявам. Щеше ми се да можех. — Анри си помисли, че момичето определено има най-изящната шия след втората съпруга на Хенри VIII. — Наистина ми се искаше да разполагам с повече време — рече той и улови ръката й. — Но полетът ми е много рано сутринта.

— Майната му на бизнеса! — пошегува се Май-Брит. — Тази вечер си във ваканция.

Анри се наведе през масата и я целуна по бузата.

Представи си я гола под ръцете си, но не остави фантазията му да се развихри. Вече си мислеше за работата, която го очакваше в Ел Ей. Вътрешно се засмя — колко ли изненадан щеше да бъде Бен Хокинс, когато го види.

63.

Анри прекара трите дни от уикенда на летище Шератон в Ел Ей, смесвайки се с останалите пътници от бизнес класа. Използва времето, за да изучи романите на Бен Хокинс и всички истории във вестниците, които бе написал. Няколко пъти ходи до Венис Бийч и улицата му, точно зад ъгъла след малкото Токио.

Малко след пет часа в понеделник следобед Анри се качи във взетата под наем кола и пое по Сто и петата магистрала. Жълтите бетонни стени покрай осмото платно се осветяваха от златиста светлина, а тук-там проблясваха латинографити в червени и пурпурни цветове, които й придаваха хавайски привкус. Или поне на него така му се струваше.

Анри пое към 110-ия изход на Лос Анджелис Стрийт, а оттам се насочи към задръстения трафик на Аламеда — главната артерия към центъра на града.

Беше пиков час, но той не бързаше. Беше възбуден от мисълта, че последните три седмици бяха страхотна предпоставка за истинска житейска драма и един изключителен финал.

Планът, оформил се в съзнанието му, бе съсредоточен върху Бен Хокинс — журналист, писател и бивш детектив.

Анри си мислеше за него от онази вечер в Мауи, пред хотел „Уайли Принсес“, когато Бен протегна ръка, за да докосне Барбара Макданиълс.

Той изчака да угасне червената светлина на светофара, после зави надясно и пое по Трейшън — малка уличка, близо до Юниън Пасифик, която продължаваше успоредно на Лос Анджелис Ривър.

Следвайки едва пъплещия сув пред него, Анри се движеше из уютния квартал на Бен. Той беше изпъстрен с ресторанти, от които се носеше джаз, и евтини магазинчета за дрехи. Откри място за паркиране точно срещу осеметажната тухлена сграда, в която живееше Бен.

Анри излезе от колата, отвори багажника и извади спортно сако от торбата. Пъхна пистолета в колана на панталоните си, закопча сакото и приглади с пръсти кестенявата си коса със сребристи нишки.

След това се върна в колата, намери някаква музикална станция и прекара следващите двадесет минути в слушане на Бетовен и Моцарт и наблюдение на пешеходците, които се движеха по приятната уличка. Накрая видя мъжа, когото чакаше.

Бен беше облечен в спортни памучни панталони и поло, в дясната си ръка носеше овехтяло кожено куфарче. Влезе в ресторант с име „Ай Карамба“, а Анри го изчака търпеливо да излезе с найлонова торбичка с мексиканска храна.

Убиецът слезе от колата, заключи я и последва Бен, който пресече Трейшън, изкачи стъпалата пред сградата и пъхна ключа в ключалката.

— Извинете! — извика Анри. — Вие ли сте господин Хокинс?

Бен се извърна и лицето му придоби леко подозрително изражение.

Анри се усмихна, разтвори леко сакото си и му показа оръжието.

— Не че искам да те нараня — рече.

Когато заговори, в гласа на Бен се усещаше полицейска нотка.

— Имам в себе си 38 долара. Вземи ги. Портфейлът ми е в задния джоб.

— Май не ме позна, а?

— А трябва ли?

— Мисли за мен като за своя кръстник, Бен — заговори Анри с удебелен глас. — Ще ти направя предложение, което не можеш да откажеш…

— … не мога да откажа? Зная кой си. Ти си Марко.

— Правилно. Съветвам те да ме поканиш вътре, приятелю. Трябва да поговорим.

64.

— Какво, по дяволите, означава всичко това, Марко? — извиках аз. — Да не би изведнъж да си се сдобил с информация за семейство Макданиълс?

Марко не отговори на въпроса ми, всъщност дори не трепна.

— Говоря съвсем сериозно, Бен. — Той бе застанал с гръб към улицата. Измъкна пистолета от колана си и го насочи към корема ми. — Отвори вратата.

Не можех да помръдна краката си, толкова бях сащисан. Познавах малко Марко Беневенуто, бях прекарал няколко часа, седнал в колата до него, но ето че сега стоеше пред мен без шофьорска шапка и в сако за шестстотин долара, а аз се чувствах съвсем безпомощен.

Срамувах се от себе си и бях напълно объркан.

Ако откажех да го пусна в сградата, щеше ли да ме застреля? Не знаех. В същия миг ми хрумна безразсъдната мисъл, че трябва да го пусна.

Любопитството ми надделяваше над предпазливостта и ми се щеше да задоволя интереса си, но с моето оръжие в ръка. Добре смазаната ми „Берета“ лежеше върху нощното шкафче до леглото и бях сигурен, че щом веднъж вляза в апартамента си, ще успея да се добера до него.

— Можеш да прибереш това нещо — рекох и свих рамене, когато той ме удостои с любезна усмивка от типа „сигурно се шегуваш“. Отворих предната врата и следван по петите от бившия шофьор на семейство Макданиълс, изкачих стълбите до четвъртия етаж.

Сградата някога е била склад, който преди десетина години бе превърнат в жилищна кооперация. Харесваше ми да живея тук. На всеки етаж имаше по един апартамент с високи тавани и дебели стени. Без любопитни съседи. Без нежелани шумове.

Отключих тежките резета на входната врата и пуснах неканения си гост. Той заключи зад нас.

— Настани се удобно — казах, оставих куфарчето си върху мозаичния под и се запътих към кухненския бокс. — Какво да ти налея за пиене, Марко? — подвикнах като един съвършен домакин.

— Благодаря, но нищо — отвърна той до рамото ми.

Успях да се овладея и не подскочих, а само извадих кутия с портокалов сок от хладилника и се насочих към дневната. Настаних се върху кожения диван, а моят „гост“ зае едно от креслата.

— Кой си ти всъщност? — попитах мъжа, който в момента оглеждаше дома ми — детските ми кънки, окачени на кука върху стената, старите вестници в ъгъла, обложките на всяка моя книга. Имах чувството, че се намирам в компанията на изключително прецизен наблюдател.

Най-после той остави своя „Смит енд Уесън“ върху масичката за кафе, на няколко метра от мястото, където седях и където не можех да го стигна. Бръкна в предния джоб на сакото си, извади една визитка и я плъзна към мен.

Прочетох напечатаното име и сърцето ми почти спря.

Познах визитката. Вече бях чел подобна: „Чарлс Ролинс. Фотограф. „Толк Уийкли““.

В съзнанието ми наизскачаха различни образи. Представих си Марко без мустаци, а след това бегло видяното лице на Чарлс Ролинс в нощта, когато от океана бе изваден обезобразеният труп на Роса Кастро.

През онази нощ Ролинс ми бе дал визитната си картичка. Тогава бе нахлупил на главата си бейзболна шапка и май носеше широки слънчеви очила. Било е друга маскировка.

По тила ми полазиха студени тръпки, когато осъзнах, че добре облеченият тип с приятна външност, който седеше в момента на дивана ми, е бил толкова близо до мен през двете седмици, които прекарах на Хаваите. Почти от момента, в който пристигнах.

Той ме е наблюдавал.

А аз изобщо не бях разбрал.

Но защо?

65.

Мъжът седеше в любимото ми кожено кресло и внимателно ме следеше, докато се опитвах да подредя парченцата от мозайката.

Припомних си онзи ден в Мауи, когато семейство Макданиълс изчезна, а двамата с Еди Кеола се опитвахме да открием Марко, който не съществуваше.

Припомних си как след като бе намерен трупът на Джулия Уинклър в хотелското легло в Ланаи, Аманда се бе опитала да открие папарак на име Чарлс Ролинс, защото той е бил последният, видян с Уинклър.

Името Нилс Бьорн изскочи в главата ми — още един фантом, отседнал в „Уайли Принсес“ по същото време, по което там е била Ким Макданиълс. Бьорн никога не е бил разпитван, защото много удобно бе изчезнал.

Полицията не смяташе, че той има нещо общо с отвличането й, а когато потърсих информация за него, открих, че въпросният мъж бе използвал името на мъртвец.

Всички тези факти сочеха, че господин Лъскав, който седеше в любимото ми кресло, бе най-малкото майстор на дегизировката. Ако това беше истина, ако Марко, Ролинс и може би Бьорн бяха един и същи мъж, какво означаваше това?

Опитвах да се преборя с вихрушката от мисли, нахлула в съзнанието ми. Отворих капачката на бутилката със сода с трепереща ръка и се запитах дали не бях целунал Аманда за последен път.

Помислих си за бъркотията в живота ми, за закъснелия материал, който Арънстейн очакваше, за завещанието, което така и не бях написал, за застраховката ми живот… дали бях платил последната вноска?

Бях не само уплашен. Бях бесен, мислех си: По дяволите, това не може да е последният ден от живота ми! Нуждая се от време, за да сложа делата си в ред.

Дали можех да се добера до пистолета си?

Не, не мислех, че ще успея.

Марко/Ролинс беше на две крачки от своя „Смит енд Уесън“. Освен това изглеждаше влудяващо спокоен. Краката му бяха кръстосани при глезените и ме наблюдаваше, сякаш бях участник в телевизионно шоу.

Използвах този ужасяващ миг, за да запомня приветливото и с правилни черти лице на негодника. В случай че някак си успея да се измъкна жив оттук. В случай че ми се удаде възможност да го опиша на полицаите.

— Можеш да ме наричаш Анри — заговори той.

— Анри кой?

— Не се тревожи за това. Не е истинското ми име.

— И какво сега, Анри?

Той се усмихна и попита:

— Колко пъти някой ти е казвал: „Би трябвало да напишеш книга за живота ми?“.

— Навярно веднъж седмично — отвърнах. — Всички си мислят, че историята на живота им е достойна за роман, който ще се превърне в бестселър.

— Ъхъ. А колко от тези хора са наемни убийци?

66.

Телефонът в спалнята ми иззвъня. Знаех, че вероятно е Аманда. Анри поклати отрицателно глава и чух как гласът на моята любима остави съобщение на телефонния секретар.

— Имам да ти разказвам много неща, Бен. Настани се удобно. Съсредоточи се върху настоящето. Може би ще останем тук известно време.

— Имаш ли нещо против да включа касетофона? В спалнята ми е.

— Засега няма нужда. Не и докато не оформим нашата сделка.

— Добре. Говори — кимнах, но си мислех: Сериозно ли говори? Един наемен убиец иска да сключи договор с мен?

Но пистолетът на Анри се намираше почти до ръката му. Оставаше ми единствено да играя по свирката му, докато настъпи подходящият момент да действам.

Най-досадните автобиографични истории започват с „Бях роден“, затова се облегнах назад и се подготвих да чуя въпросната сага.

Но Анри не ме разочарова. Започна историята си от преди да бъде роден.

Като въведение ми съобщи, че през 1937 имало един французин, евреин, собственик на печатница в Париж, който бил специалист по стари документи и мастила.

Анри ми каза, че този мъж много рано осъзнал реалната опасност от Третия райх и заедно с неколцина свои сънародници напуснал Париж, преди нацистите да нахлуят във френската столица. Този мъж, този печатар избягал в Бейрут.

— И така, младият евреин се оженил за ливанка — продължи Анри. — Бейрут е голям град, Париж на Близкия изток, и той успял много добре да се приспособи към новата среда. Отворил печатница, имал четири деца, живял хубав и пълноценен живот. Никой не го разпитвал. Но останалите бегълци, приятели на негови приятели, го открили. Нуждаели се от документи и фалшива самоличност и той им помогнал да започнат нов живот. Работата му е отлична.

— Е отлична?

— Той все още е жив, но вече не живее в Бейрут. Работи за Мосад и те са го преместили от съображения за сигурност. Бен, няма начин да откриеш моя приятел. Остани в настоящето, остани с мен, приятелю. Разказвам ти за него, защото този фалшификатор работи за мен. Аз осигурявам храната на масата му. Аз пазя тайните му. Той създаде Марко, Чарли, Анри и още много като тях. Когато изляза от тази стая, ще бъда някой друг.

Часовете се нижеха.

Запалих лампата и се върнах на мястото си. Бях толкова погълнат от разказа на Анри, че дори забравих за страха.

Анри ми разказа как е оцелял от зверско пленничество в Ирак и как след това решил, че повече няма да се съобразява със законите или морала.

— И така, какво представлява животът ми сега, Бен? Наслаждавам се на всяко удоволствие, което можеш да си представиш. А за да го правя, имам нужда от много пари. Ето тук се появяват Воайорите. Тук се появяваш и ти.

67.

Пистолетът ме държеше прикован на мястото ми, но в същото време бях толкова завладян от историята, че почти забравих за него.

— Кои са Воайорите? — попитах аз.

— Не сега — отвърна той. — Ще ти кажа следващия път. След като се върнеш от Ню Йорк.

— И какво смяташ да направиш? Да ме качиш насила на самолета? Едва ли ще успееш да вмъкнеш пистолет на борда.

Анри извади един плик от джоба на сакото си и го плъзна по масата. Взех го, отворих го и извадих купчина фотографии.

Устата ми пресъхна. Бяха снимки на Аманда с изключително високо качество, съвсем скорошни. Тя караше ролкови кънки само на една пресечка от апартамента си, облечена в бялата тениска и розовите шорти, с които беше, когато се срещнахме на закуска вчера сутринта.

Аз също се виждах на една от снимките.

— Задръж ги, Бен. Мисля, че са много хубави. Това означава, че във всеки момент мога да се добера до Аманда, така че дори и не си помисляй да отидеш в полицията. Така не само ще се самоубиеш, но ще убиеш и Аманда. Разбираш ли?

Ледените тръпки на страха плъзнаха от врата ми и стигнаха до петите. Смъртна заплаха, придружена от усмивка. Този тип не само заплашваше да убие Аманда, но го изрече така, сякаш ме канеше на обяд.

— Чакай малко — преглътнах аз. Оставих снимките и ги избутах с ръце, сякаш исках да избутам Анри, оръжието му и проклетата история на живота му колкото е възможно по-надалеч. — Аз не ставам за тази работа. Ти се нуждаеш от биограф, някой, който вече е писал подобни книги и тази работа ще е за него като сбъдната мечта.

— Бен. Това е сбъдната мечта и ти си моят писател. Така че, ако искаш, можеш да ми откажеш, но в такъв случай заради собствената ми безопасност ще се наложи да приведа в действие клаузата за елиминиране. Разбра ли какво имам предвид? Или можеш да погледнеш на нещата от друг ъгъл — продължи Анри с приятелска усмивка, която накара кръвта да се вледени във вените ми, и насочи дулото на 38-милиметровия пистолет към гърдите ми. — Ние ще бъдем партньори. Тази книга ще стане нещо голямо. Какво каза преди малко за бестселърите? Да, ето това ще бъде моята история.

— Дори и да исках да го направя, аз не мога… Виж, Анри, аз съм само писател. Не притежавам власт, както си мислиш. По дяволите, човече, ти нямаш представа какво искаш.

Анри се усмихна.

— Донесох ти нещо, което можеш да използваш като рекламна стръв. Около деветдесет секунди вдъхновение. — Бръкна под сакото си и извади USB-то, висящо на шнур на врата му. — Ако една снимка струва колкото хиляда думи, предполагам, че това тук ще струва, не зная, но може би колкото осемдесет хиляди думи и няколко милиона долара. Помисли си за това, Бен. Ще станеш богат и известен — или ще умреш. Обичам нещата да са прости и ясни, а ти?

Анри се плесна по коленете, помоли ме да го изпратя до вратата, а после притисна лицето ми към стената.

Когато се събудих след известно време, лежах върху студения мозаичен под. На тила си напипах болезнена буца, а главата ми се пръскаше от болка.

Преди да си тръгне, кучият син ме бе халосал с пистолета си.

68.

Изправих се на крака, добрах се, олюлявайки се, до спалнята, като се удрях в стените, и отворих чекмеджето на нощното шкафче. Сърцето ми блъскаше лудо в гърдите, докато пръстите ми обвиха дръжката на пистолета. Пъхнах „Беретата“ в колана на панталона и се запътих към телефона.

Манди отговори на третото позвъняване.

— Не отваряй вратата на никого — изрекох задъхано, целият плувнал в пот. Наистина ли се случваше всичко това? Наистина ли Анри бе заплашил да убие мен и Манди, ако не напиша книгата му?

— Бен?

— Не отваряй вратата нито на съседа, нито на техника от кабелната, нито на когото и да е. Манди? Не отваряй дори да са от полицията.

— Бен, плашиш ме до смърт! Сериозно, скъпи. Какво става?

— Ще ти кажа, когато се видим. Сега тръгвам.

Върнах се в дневната, напъхах в джоба всичко, което бе оставил Анри, и тръгнах към вратата. Все още виждах лицето и чувах заплахата му.

Ще се наложи да приведа в действие клаузата за елиминиране… Така не само ще се самоубиеш, но и ще убиеш Аманда. Разбираш ли?

Мисля, че разбирах.

Трейшън Стрийт вече бе тъмна, но оживена от свирещи клаксони и туристи, които пазаруваха или се бяха спрели да послушат уличния музикант.

Качих се в старото си BMW и подкарах към Десета магистрала, изпълнен с безумен страх за Аманда. Колко дълго съм бил в безсъзнание? Къде беше Анри сега?

Той изглеждаше достатъчно представителен, за да мине за примерен гражданин, а обикновените черти на лицето му можеха да се впишат във всякаква дегизировка. Представих си го като Чарли Ролинс, видях го как с фотоапарат в ръка прави снимки на мен и Аманда.

Доколкото знаех, фотоапаратът лесно можеше да бъде прикрит пистолет.

Замислих се за хората, които бе убил на Хаваите — Ким, Роса, Джулия, приятелите ми Ливън и Барбара. Беше ги измъчвал, преди да отнеме живота им, при това толкова професионално, че не бе оставил нито една улика, за която да се уловят полицаите.

Това не беше работа на начинаещ.

Колко хора още бе убил Анри?

Десета магистрала се вля в Четвърта, а след това излязох на Мейн Стрийт. Завих надясно и поех по Пико, минах покрай големия клон на ъгъла на Мейн и Роуз Авеню и се озовах в съвсем различен свят — Венис Бийч, любимо място за младите и безгрижните, както и убежище за бездомните.

Изгубих още няколко минути да заобиколя Спийдуей, докато намеря място за паркиране на една пресечка от дома на Аманда, някога еднофамилна къща, а сега разделена на три апартамента.

Тръгнах пеша по улицата, докато се ослушвах за мотор на приближаваща кола или стъпки от мокасини по тротоара.

Може би в момента Анри ме наблюдаваше, маскиран като скитник, или може би беше онзи брадат тип, който паркираше колата си. Минах покрай къщата на Аманда, погледнах към третия етаж и видях, че в кухнята й свети.

Извървях още една пресечка, после се върнах. Позвъних на вратата, като тихичко си мърморех: „Моля те, Манди, моля те“, докато чух гласа й зад вратата.

— Каква е паролата?

— Сандвич със сирене. Пусни ме.

69.

Аманда ми отвори, а аз я сграбчих, затворих с ритник вратата и притиснах своята любима силно към гърдите си.

— Какво означава това, Бен? Какво се е случило? Моля те, кажи ми какво става.

Тя се изскубна от прегръдката ми, сграбчи ме за раменете и се вгледа изпитателно в лицето ми.

— Цялата ти яка е в кръв. Самият ти кървиш. Бен, да не са те нападнали крадци?

Пуснах и двете резета на входната врата, сложих ръка на гърба й и я поведох към малката всекидневна. Настаних я в креслото и отместих люлеещия се стол.

— Започвай да говориш, става ли?

Не знаех как да го кажа по-внимателно, затова го изтърсих без заобикалки:

— Един тип ме причака пред вратата с оръжие. Заяви, че е наемен убиец.

— Какво?

— Накара ме да повярвам, че е убил всички онези хора на Хаваите. Спомняш ли си, когато те помолих да ми помогнеш да открия информация за Чарли Ролинс от списание „Толк Уийкли“?

— Този Чарли Ролинс, с когото за последен път е била видяна Джулия Уинклър? Той ли е дошъл при теб?

Разказах на Аманда за останалите имена на „Анри“ и маскировките му, как не само го бях срещнал като Ролинс, но и още като Марко Беневенуто — шофьора на семейство Макданиълс.

Описах й как преди няколко часа този тип седеше в дневната на дивана ми, насочил пистолет в гърдите ми, докато ми обясняваше, че е професионален убиец и е убивал много, много пъти.

— Той иска от мен да напиша автобиографията му. Иска „Рейвън-Уофорд“ да я публикуват.

— Това е невероятно — промълви Аманда.

— Зная.

— Не, имам предвид, че е наистина невероятно. Кой би си признал, че е извършил убийства просто така? Трябва да се обадиш в полицията, Бен. Знаеш го, нали?

— Той ме предупреди и за това.

Подадох на Манди купчината снимки и видях как изумлението по лицето й се смени първо с шок, сетне с гняв.

— Добре, копелето ме е снимало с телеобектив — рече тя и стисна устни в права линия. — Направил е няколко снимки. Това не доказва нищо.

Извадих флашката от джоба си и я залюлях пред нея.

— Той ми даде това. Каза, че е нещо като реклама и че ще ме вдъхнови.

70.

Аманда излезе от всекидневната и след малко се върна с две чаши и бутилка „Пино“. Придържаше лаптопа си под мишница. Докато отпивах от виното, тя включи компютъра и щом той заработи, вкарах в гнездото флашката на Анри.

Върху екрана стартира видеоклип.

През първата минута и половина двамата с Аманда не можахме да откъснем погледи от най-ужасяващите и потресаващи картини, които някой от нас бе виждал досега. Тя вкопчи пръсти толкова силно в ръката ми, че ме одра. Когато накрая всичко свърши, тя се свлече назад в креслото и захлипа, цялата обляна в сълзи.

— О, господи, Аманда, какъв задник съм! Толкова съжалявам. Първо трябваше сам да го прегледам.

— Ти не си знаел какво е записано. Още не мога да повярвам на очите си.

— Аз също.

Пъхнах флашката в задния си джоб и слязох долу по коридора към банята, за да наплискам лицето си със студена вода. Когато вдигнах глава, видях Аманда изправена до вратата.

— Свали всичко — каза ми тя.

Помогна ми да смъкна оцапаната с кръв риза. Тя също се съблече и пусна душа. Настаних се във ваната, тя седна зад мен и ме обгърна с ръце, докато горещата вода ни обливаше отвсякъде.

— Иди в Ню Йорк и говори със Загами. Направи това, което Анри иска. Загами няма да отхвърли подобно предложение.

— Сигурна ли си?

— Да, сигурна съм. Налага се да играем по свирката на Анри, докато измислим какво да предприемем.

Обърнах се към нея.

— Не искам да те оставям тук сама.

— Мога да се грижа за себе си. Да, зная, че звучи самонадеяно. Но наистина мога да се справя.

Манди излезе от ваната. Мина доста време, но нея още я нямаше. Спрях водата, загърнах се в една хавлия и отидох да я търся.

Заварих я в спалнята, повдигната на пръсти. Опитваше се да стигне до горната лавица в гардероба си. Смъкна оттам една пушка и ми я показа.

Зяпнах глуповато.

— Да — рече тя. — Не се съмнявай. Зная как да боравя с нея.

— И ще се разхождаш наоколо с това чудо в чантата си?

Грабнах пушката и я напъхах под леглото.

После се пресегнах към телефона й.

Не позвъних на ченгетата, защото знаех, че те не могат да ни защитят. Не разполагах с пръстови отпечатъци, така че моето описание на Анри щеше да се окаже безполезно. Висок метър и осемдесет и два, с кестенява коса и кафяви очи — би могъл да бъде всеки.

Ченгетата щяха да следят моята къща, както и къщата на Манди, в продължение на една седмица, след което ние отново щяхме да бъдем оставени да се оправяме сами. И ще сме беззащитни пред някой снайперски куршум или каквото там му хрумне на Анри да използва срещу нас.

Представих си го нагледно как ни дебне, свит зад някоя кола с оръжие в ръка, или как стои зад нас в Старбъкс, или как наблюдава апартамента на Аманда през оптическия мерник на пушката си.

Манди имаше право. Нуждаехме се от време, за да си съставим план. Ако работех с Анри, ако го предразположех и той се почувстваше удобно с мен, може би щеше да сбърка и да допусне грешка, все с нещо да се издаде. Така можех да се сдобия с убедително доказателство — нещо, което федералните агенти ще могат да използват, за да го закопчеят.

Оставих съобщение на гласовата поща на Ленард Загами, в което настоявах спешно да се срещнем. После взех билети за Манди и мен — отиване и връщане от Лос Анджелис до Ню Йорк.

71.

Когато Ленард Загами ме включи в списъка на своите автори, аз бях на двадесет и пет, той — на четиридесет, а „Рейвън Хаус“ бе изискано и тясно специализирано издателство, което предлагаше на пазара не повече от двадесетина книги годишно. Но след това „Рейвън“ се сля с гиганта „Уофорд Пъблишинг“ и сега новото издателство „Рейвън-Уофорд“ се разпростираше на най-горните шест етажа в небостъргача, извисяващ се над „Блумингдейл“.

Ленард Загами също се бе издигнал. Сега бе главен изпълнителен директор и президент, с други думи: голяма клечка, а новата издателска къща бълваше по двеста заглавия годишно.

Също като при конкуренцията, повечето от творбите на „Рейвън-Уофорд“ бяха чиста загуба на пари или пълен провал, но трима от авторите на издателството — аз не фигурирах сред тях — носеха повече приходи от всички останали сто деветдесет и седем.

Ленард Загами вече не ме възприемаше като печеливша карта, но ме харесваше, пък и нищо не му струваше да ме държи на борда. Надявах се след срещата ни да гледа на мен по друг начин и да си представи как касовите апарати в цялата страна започват да се пълнят.

А пък Анри щеше да оттегли смъртната си заплаха. В девет часа се появих и зачаках в модернистично обзаведената чакалня на „Рейвън-Уофорд“. Към обяд секретарката на Ленард прекоси килима с щамповани ягуари, за да ме уведоми, че господин Загами разполагал с петнадесет минути за мен, та ако обичам, да я последвам.

Щом пристъпих прага на кабинета му, Ленард се изправи, за да ме увери колко се радвал да ме види, макар че видът ми бил доста смачкан.

Благодарих му и го уведомих, че съм се състарил най-малко с две години, докато чаках за срещата, насрочена за девет сутринта.

Лен се засмя, извини се и рече, че е направил всичко възможно да ме вмъкне в графика си, след което ми предложи да се настаня на стола срещу бюрото му. Със своите метър и шестдесет и осем Ленард Загами приличаше на хлапе зад огромното бюро, ала при все това излъчваше могъщество и проницателност, което в никакъв случай не беше за подценяване.

Заех предложеното ми място.

— За какво е тази книга, Бен? При последния ни разговор ти не ми спомена, че работиш върху нещо.

— Следиш ли случая с Ким Макданиълс?

— Моделът на „Спортинг лайф“? Разбира се. Тя и още няколко човека наскоро бяха убити в Хаваите. Хей! Да не би да си отразявал този случай? О, да. Разбирам.

— Следих я две седмици, бях много близък с някои от жертвите и…

— Виж, Бен — прекъсна ме Загами, — докато убиецът не бъде заловен, всичко това си остава тема за таблоидите. Все още не става за книга.

— Не е това, което си мислиш, Лен. Историята се разказва в първо лице.

— И кой е този, който разказва в първо лице? Ти?

Описах му предложението си с напълно сериозен тон, защото от това зависеше съдбата ми.

— Убиецът лично ми се представи. Инкогнито, разбира се — обясних му. — Той е много умен и способен маниак, който иска да издаде книга за убийствата, които е извършил. Иска от мен да я напиша. Няма да разкрие своята идентичност, но ще сподели как е убивал и защо.

Очаквах Загами да каже нещо, но изражението на лицето му остана безизразно. Кръстосах ръце върху тапицираното с кожа бюро, за да съм сигурен, че моят стар приятел ще ме гледа в очите.

— Лен, чу ли какво ти казах? Този тип може да се окаже най-издирваната личност в Америка. Той е умен. Той е на свобода. И убива със собствените си две ръце. Той ми заяви, че иска от мен да опиша това, което е извършил, защото желае да се сдобие с пари и известност. Но ако не напиша книгата, ще ме убие. Може да убие и Аманда. Затова, Лен, се нуждая само от едно „да“ или „не“. Интересува ли те идеята или не?

Ленард Загами се облегна в стола си, завъртя се няколко пъти с него, приглади това, което бе останало от бялата му коса, и накрая се извъртя с лице към мен. Когато заговори, бе болезнено искрен и тъкмо това ме нарани.

— Знаеш колко много те харесвам, Бен. Ние с теб сме заедно от колко… от десет години?

— Дванадесет.

— Да, дванадесет добри години. Затова, като твой приятел, няма да те разигравам. Ти заслужаваш истината.

— Съгласен съм — кимнах, но сърцето ми туптеше толкова силно, че едва чувах какво ми говори.

— Изразявам на глас това, което би си помислил всеки добър бизнесмен, така че не ме разбирай погрешно, Бен. Ти имаше обещаваща, макар и доста скромна кариера. А сега вярваш, че ще напишеш книга, която ще ти помогне да изскочиш от резервния списък и ще издигне реномето ти тук, в „Рейвън-Уофорд“, и въобще в бранша. Прав ли съм?

— Да не мислиш, че всичко това е номер? Смяташ ли, че съм толкова отчаян? Шегуваш ли се?

— Остави ме да довърша. Помниш какво се случи с Фриц Келер, който донесе така наречената истинска история на „Рандолф Греъм“.

— Да, беше голям скандал.

— Първо започнаха „блестящите отзиви“, после се изредиха Мат Лауер и Лари Кинг. Опра вкара Греъм в списъка на своите предпочитани автори… и тогава истината започна лека-полека да излиза наяве. Греъм не беше убиец. Той се оказа само един жалък гангстер, ала доста способен писател, който дяволски добре бе разкрасил историята на своя живот. И когато всичко се разкри, Фриц Келер трябваше да понесе последствията.

Загами искаше да каже, че нощем Келер получаваше заплахи в дома си, че телевизионните продуценти непрекъснато звъняха на мобилния му телефон, че акциите на компанията му се сринаха, че накрая получи инфаркт.

Моето сърце също започна да прескача. Явно Ленард си мислеше, че Анри лъже или че аз съм разтегнал някаква вестникарска история отвъд реалността.

И в единия, и в другия случай следваше отказ на предложението ми.

Нима Ленард не чу какво му казах? Анри заплаши да убие и мен, и Аманда. Точно в този момент той млъкна, за да си поеме дъх. Реших да се възползвам от паузата.

— Лен, ще ти кажа нещо много важно.

— Давай, но по-бързо, защото за съжаление разполагам само с още пет минути.

— Отначало и аз се усъмних. Съмнявах се дали Анри наистина е убиец, или е само един талантлив мошеник, видял в мен човека, който ще му помогне да направи удара на живота си.

— Именно — каза Лен.

— Е, Анри е съвсем истински. И мога да го докажа.

Оставих флашката на бюрото.

— Какво е това?

— Всичко, което трябва да знаеш, че и повече. Искам сам да се запознаеш с него.

Върху екрана на компютъра се показа мрачна стая, озарена от жълтеникавата светлина на горящи свещи. В средата на отсрещната стена имаше легло. Камерата показа в едър план стройна и слаба млада жена, лежаща по корем върху него. Имаше дълга платиненоруса коса, носеше само червени бикини и черни обувки с червени подметки. Китките й бяха завързани към колоните на леглото с въжета със сложно сплетени възли. Изглеждаше упоена или спяща, но когато мъжът влезе, тя се разплака.

Мъжът беше чисто гол, като се изключат гумената маска и сините латексови ръкавици.

Не исках отново да гледам този клип. Станах и се поразтъпках до стъклената стена на кабинета на Лен. От височината на четиридесет и третия етаж се разкриваше главозамайваща гледка към дребните човешки фигурки, които прекосяваха площада пред партерния етаж.

Чух гласовете, долитащи от компютъра, чух и как Ленард едва не повърна. Видях го как изскочи на бегом от кабинета си. Когато се върна след няколко минути, бе пребледнял като платно. И променен.

73.

Ленард се свлече на стола зад бюрото си, издърпа USB-то и впери поглед в него, сякаш бе змията от райската градина.

— Прибери си го — рече дрезгаво. — Нека се разберем: никога не съм виждал това. Не желая да бъда „неволен участник в престъпление“ или както там се казва. Обади ли се в полицията? На ФБР?

— Анри ми заяви, че ако го направя, ще ме убие. И Аманда. Не мога да поема такъв риск.

— Сега те разбирам. Сигурен ли си, че момичето на този клип е Ким Макданиълс?

— Да. Напълно. Това е Ким.

Лен грабна телефона, отмени двадесет и третата си среща за деня и освободи остатъка от следобеда си. Поръча сандвичи от кухнята и се преместихме на дивана в отдалечения край на кабинета.

— Добре — заговори Лен. — Започни с началото. И не пропускай нито една шибана подробност.

Така и сторих. Описах му как заминах за Хаваите, за да отразя убийството на Ким Макданиълс и последвалите четири мистериозни убийства. Разказах му как се сприятелих с Барбара и Ливън Макданиълс и как бях измамен от Анри, представящ се за Марко Беневенуто и Чарли Ролинс.

Докато описвах труповете, гласът ми трепереше. Гърлото ми се бе стегнало, когато разказвах на Лен как Анри нахълта в апартамента ми с насочен към мен пистолет, след което ми показа снимките, които бе направил на Аманда.

— Колко иска Анри за своята история? Спомена ли ти конкретна сума?

Анри бе говорил за многомилионна сделка, но окото на моя издател не трепна нито за миг. През последния половин час той се бе преобразил от скептичен слушател в бизнесмен, надушил големите пари. По блесналите му очи съдех, че преценява наум продажбите на подобна книга и предвкусва как празнината в бюджета му ще се запълни от купища долари.

— Каква ще е следващата стъпка? — попита ме той.

— Анри каза, че ще поддържаме връзка. Сигурен съм, че ще спази обещанието си. Това е всичко, което ми е известно засега.

Лен веднага повика Ерик Зон, главния правен консултант на „Рейвън-Уофорд“. Не след дълго в кабинета се появи висок слаб нервен мъж към четиридесетте.

Двамата с Лен осведомихме накратко Ерик за „наследството на убиеца“, но Зон веднага изтъкна своите възражения.

Той цитира прецедента със „Сина на Сам“, постановяващ забраната убиец да може да извлича финансова печалба от своите престъпления. Зои и Лен се впуснаха в спор дали Джефри Макдоналд е имал правото да съди своя автор-изповедник, а после се спряха на книгата на О. Джей Симпсън и припомниха, че фамилията Голдман бе обявила, че приходите от тази книга ще задоволят претенциите по техния граждански иск срещу автора заради убийството на сина им.

— Безпокои ме това, че ние ще сме финансово отговорни пред всеки член на семействата на жертвите — заключи Зон.

Докато обсъждаха детайлите и вратичките за заобикалянето на законите, аз бях напълно забравен, но поне се убедих, че Лен се бореше с нокти и зъби за издаването на книгата.

Той отново заговори разпалено на Зон:

— Ерик, не казвам, че е лесно. Става дума за гарантиран бестселър, основан на личната изповед на чудовище, което продължава да сее зло. Всеки ще иска да узнае какво всъщност се върти в мозъка на един убиец и как той разказва за престъпленията, които продължава да извършва или са неразрешени. Това, което е напипал Бен, не се свежда до: „Ако го направя?“, а до: „Аз го направих“.

Зон искаше да разполага с още време за допълнително обсъждане, но Ленард се възползва от правата си на главен изпълнителен директор.

— Бен, засега ти си оставаш анонимният автор — изповедник на Анри. Ако някой заяви, че те е видял в кабинета ми, ще обясниш, че си дошъл да ми предложиш нов роман, но аз съм ти отказал. Щом Анри се свърже с теб, ще му предадеш, че сме склонни на оферта, която мисля, че ще му хареса.

— Това „да“ ли означава?

— Именно. Сключваме сделка. Това ще е най-страховитата книга, която някога съм пускал, и нямам търпение да я публикувам час по-скоро.

74.

На следващата вечер, в Лос Анджелис, все още не можех да се съвзема от случващото се. Аманда приготвяше разкошна вечеря в малкия си кухненски бокс, докато аз седях пред лаптопа на бюрото й, за да търся сведения в интернет. Не можех да изтрия от съзнанието си ужасната сцена от екзекуцията на Ким Макданиълс и това ме насочи към множество уебсайтове, описващи патологични психични разстройства. Не след дълго обогатих съществено познанията си за серийните убийци.

Половин дузина експерти бяха единодушни в твърденията си, че те почти винаги се учат от грешките си. Те се развиват. Страдат от дисоциативни разстройства и не осъзнават болката, която причиняват на жертвите си. Обичат опасностите, защото така се увеличава тръпката.

Сега можех да си обясня защо Анри е толкова щастлив и самодоволен. Плащаха му за това, което обичаше да върши, а ето че сега можеше да издаде книга, която да увековечи деянията му.

Извиках Манди, която се появи във всекидневната с дървена лъжица в ръка.

— Сосът ми ще загори.

— Искам да ти прочета нещо. Авторът е психиатър, ветеран от войната във Виетнам, който е писал много за серийните убийци. Ето. Моля те, изслушай ме: „Във всеки от нас дреме убиец, но когато се надвесим над самия ръб на бездната, трябва да можем да се отдръпнем една крачка назад. Тези типове, които са убивали и ще продължават да убиват, са скочили право в бездната и от години живеят в нея“.

— Няма да ти кажа: „Внимавай какво си пожелаваш. Бен“, защото думите са безсилни да опишат какво означава да работиш заедно с това… създание — отговори ми Манди.

— Ако можех да го избегна, Манди, щях да го направя. Щях да побягна с все сила.

Тя само ме целуна по темето и се върна при своя сос. Но след секунда телефонът иззвъня. Чух я как изрече: „Момент. Сега ще се обади“.

Подаде ми телефона с изражение на лицето, което можех да опиша само като пълен ужас.

— За теб е.

Поех телефона и рекох:

— Ало.

— Е, как мина нашата важна среща в Ню Йорк? — запита ме Анри. — Ще има ли сделка?

Сърцето ми едва не изскочи от гърдите. Но докато му обяснявах, се постарах да звуча колкото може по-спокойно:

— Работата се задвижи. Трябва да се проведат консултации с доста хора заради парите, които поиска.

— Съжалявам да го чуя — рече Анри.

Бях получил зелена светлина от Загами и можех да го кажа на Анри, но за момент се взрях през прозорците в мрака навън. Питах се къде е той сега и как е узнал, че двамата с Аманда в момента сме тук.

— Ще направим тази книга, Бен — продължи Анри. — Ако Загами не се интересува, ще трябва да потърсим някого друг. Така или иначе не забравяй, че имаш само един избор. Да я направиш или да умреш.

— Анри, май не бях достатъчно ясен. Сделката е уговорена. Договорът скоро ще бъде оформен. Заедно с всичките приложения. И с всичките юридически клаузи. Ще бъде уточнена сумата и ще ти предложат оферта. Така се действа в големите корпорации, Анри.

— Добре тогава. Ще отворим бутилка с шампанско. Кога ще разполагаме с твърда оферта?

Казах му, че очаквам Загами да ми се обади до два дни и че след това ще получим договора. Това бе самата истина и все пак не бях спокоен.

Бях се въвлякъл в сътрудничество с голяма бяла акула, машина за убиване, която никога не спеше.

Анри ни следеше и сега, нали?

През цялото време ни бе следил.

75.

Когато ми очерта маршрута, Анри не ми съобщи крайната цел на пътуването, а само каза:

— Излез на Десета магистрала и карай на изток. После ще ти обясня какво да направиш.

В куфарчето си носех всички документи — договора от „Рейвън-Уофорд“, приложението за авторските права, редовете за подписите, маркирани с думите „Подпишете тук“. Бях взел също касетофон, бележник и лаптоп. А в джоба с цип от задната страна на куфарчето се намираше пистолетът ми. Но най-лошото бе, че се надявах Бог да ми предостави шанс да го използвам.

Настаних се в колата и се насочих към магистралата. Не беше смешно, но цялата ситуация бе дотолкова налудничава, че ми идеше да се разсмея.

Разполагах с договор за „бестселър на невиждан досега сериен убиец“, какъвто от години бях търсил, за какъвто бях мечтал. Само че в него имаше една-единствена наказателна клауза и тя гласеше:

Напиши книгата или умри.

Дали някой друг автор в съвременната история бе получавал договор в комплект със смъртна присъда? Бях напълно сигурен, че моят случай е уникален.

Денят беше неделя, в средата на юли, приятен и слънчев. Щом излязох на магистралата, започнах да проверявам през една минута в огледалото дали имам опашка, но никого не видях. Спрях да напълня резервоара на една бензиностанция, където си взех кафе и поничка, след което отново се върнах на шосето.

След още два часа и сто мили мобилният ми телефон иззвъня.

— Хвани Сто и единадесета магистрала към Палм Спрингс! — нареди ми той.

Бях изминал около тридесетина километра, когато видях отбивката. Поех по платното и продължих по магистралата, докато тя се смали до еднопосочната улица Палм Каньон Драйв.

Телефонът ми пак звънна и аз отново получих указания от моя „партньор“:

— Като стигнеш до центъра на града, завий надясно по Табкуиц Каньон, а после продължавай наляво, ама все по Белардо. И не си изключвай телефона.

Взех двата завоя и вече предчувствах, че съм близо до мястото на срещата, когато Анри добави:

— В момента би трябвало да виждаш пред себе си хотел „Бристъл“.

Беше избрал оживено място.

Това бе добро предзнаменование, поне за мен. Изпитах облекчение, дори леко въодушевление.

Изтеглих колата пред главния вход на стария луксозен хотел, известен с удобствата, предлагани на изисканите и претенциозни клиенти, и подадох ключовете на камериера, който забързано дотърча през въртящата се врата.

Гласът на Анри отново заговори в ухото ми:

— Иди в ресторанта край басейна. Резервацията е на мое име — Анри Беноа. Надявам се, че си огладнял, Бен.

Това вече беше новина.

Той ми съобщи фамилното си име. Не знаех дали бе истинско или измислено, но този знак на доверие ме порази.

Все още замислен, аз се насочих през фоайето към ресторанта. Да. Всичко се очертаваше да бъде много цивилизовано.

Ще отворим бутилка с шампанско.

76.

Ресторант „Пустинна роза“ бе разположен под дълъг син навес, достигащ до самия край на басейна. Отразяваните от водата светлини танцуваха по белите камъни на вътрешния двор и аз, заслепен от блясъка, засенчих очите си с ръка. Казах на салонния управител, че ще обядвам с Анри Беноа, а той ми отвърна:

— Вие сте го изпреварили.

Отведе ме до една маса с чудесен изглед към басейна, ресторанта и пътеката, виеща се около хотела чак до паркинга. Облегнах се на стената. Оставих разтвореното куфарче до дясната си ръка.

Към масата се приближи сервитьорка и ми изброи различните напитки, които се предлагаха, включително и специалитета на заведението — коктейл със сироп от нар и плодов сок. Поисках бутилка минерална вода „Пелегрино“ и когато ми я донесоха, пресуших на един дъх чашата, после я напълних отново и зачаках Анри да се появи.

Погледнах часовника си и се учудих. Оказа се, че съм чакал само десетина минути. Имах чувството, че бе изтекло два пъти повече време. Без да преставам да се озъртам, позвъних на Аманда и й съобщих къде съм. После използвах мобилния си телефон, за да потърся информация за Анри Беноа в интернет.

Но нищо не открих.

Накрая се обадих на Загами в Ню Йорк и го осведомих, че чакам Анри. Чуваше се много лошо. Убих малко време да описвам на Лен пътуването през пустинята, красивия хотел и моето настроение.

— Започвам да се изнервям около всичко това — казах аз. — Надявам се да подпише договора.

— Внимавай — предупреди ме Загами. — Доверявай се само на инстинктите си. Изненадан съм, че закъснява за срещата.

— Аз пък не съм. Не ми харесва, обаче не съм изненадан.

Прескочих до тоалетната и след това отново се върнах на масата, обзет от трескаво очакване. Мислех, че докато ме е нямало, Анри е дошъл и се е настанил на празния стол срещу мен.

Питах се как ли ще изглежда днес, ако бе решил отново да се дегизира… но столът насреща ми си оставаше незает.

Сервитьорката отново се приближи. Уведоми ме, че господин Беноа се е обадил по телефона, за да съобщи, че ще се забави и че аз трябвало да започна обяда без него.

И така, поръчах обяда. Тосканската супа с боб и зеле изглеждаше вкусна. Опитах няколко хапки от спагетите и неохотно предъвквах това, което навярно бе отлично приготвено ястие. Тъкмо помолих да ми донесат едно еспресо, когато телефонът ми отново иззвъня.

Втренчих се в него за миг, после с върховно усилие произнесох спокойно „Хокинс“, сякаш нервите ми не бяха опънати до крайност.

— Готов ли си, Бен? Сега ще трябва да шофираш още малко.

77.

Коачела в Калифорния се намира на 45 км източно от Палм Спрингс и има население от 25 000 души. Всяка година през април, за два дни, този брой нараства с още двадесет хиляди. Имаше ежегоден музикален фестивал, нещо като умалена версия на Удсток, само че без гъстата кал.

След края на концертите обаче Коачела отново се превръщаше в най-обикновено село сред пустинята. Приютяваше семействата на млади латиноамериканци и емигранти, а освен това служеше за попътна спирка на шофьорите на камиони, които зареждаха с гориво тук.

Анри ми бе наредил да се оглеждам за Лаксъри Ин. Оказа се лесно за откриване. Мотелът се издигаше на значителна дължина покрай магистралата, беше с класическото U-образно разположение и басейн в средата.

Както ми беше заповядано, изтеглих колата назад и затърсих стая 229, за която той ми бе съобщил по телефона.

На паркинга имаше два автомобила. Единият — черен мерцедес, последен модел, взет под наем. Предположих, че Анри бе пристигнал тук именно с него. Другият беше син форд пикап с осемметрова каравана отзад. Беше сребриста на сини ивици, с климатик отгоре и с регистрационен номер от щата Невада.

Изключих двигателя, взех куфарчето си и отворих вратата на колата.

Един мъж се появи на балкона над мен. Беше Анри. Изглеждаше също както последния път, когато го видях: грижливо обръснат, кестенявата му коса беше пригладена назад, не носеше очила — добре изглеждащ мъж, с правилна глава, което му позволяваше лесно да се дегизира с мустаци, с тъмни очила или бейзболна шапка.

— Бен, остави куфарчето си в колата — рече той.

— Но договорът…

— Аз ще го взема. Слез от колата. И остави, моля те, телефона си на шофьорската седалка. Благодаря.

Част от мен крещеше: Махай се оттук! Натисни педала за газта и дим да те няма. Ала противопоставящият се вътрешен глас продължаваше да настоява, че нищо няма да спечеля, ако побягна сега. Анри щеше да продължи да се навърта наоколо. Той може да убие Аманда и мен по всяко време, без никаква друга причина, освен че не му се подчинявам.

Пуснах куфарчето. Оставих в колата и мобилния телефон. Анри се спусна по стъпалата и ми каза да опра ръце на капака на двигателя, след което ме обискира с ловки, обиграни движения.

— А сега, Бен, ръцете отзад на кръста — рече ми той с леко небрежен, дори приятелски тон.

С изключение на това, че опря в гърба ми дулото на пистолета си.

Предишния път, когато се бях обърнал с гръб към Анри, той ме бе халосал по главата с дръжката на пистолета си. Но въобще не се замислих. Само действах инстинктивно, като трениран войник. Отстъпих встрани и тъкмо се канех да се извъртя рязко и да го обезоръжа, когато почувствах силна болка.

Ръцете му ме стиснаха като менгеме и аз полетях към земята. Строполих се тежко и ударих силно главата си.

Беше тежко, болезнено падане, но нямах време да се окопитя.

Анри се стовари отгоре ми и притисна гърди към гърба ми. Краката му се преплетоха с моите. Коленете му се забиха в мен тъй плътно, сякаш телата ни бяха запоени едно към друго. С цялата си тежест той ме притискаше към паважа.

Усетих студеното дуло на пистолета му в ухото си.

— Хрумва ли ти нещо друго? — попита ме Анри. — Хайде, Бен. Покажи ми най-доброто, на което си способен.

78.

От падането бях така обездвижен, че все едно гръбнакът ми току-що бе пречупен. Нито един каратист с черен пояс, трениращ през уикендите, не можеше да ме повали така.

— Лесно мога да ти прекърша врата. Ясно ли е? — обади се Анри.

Отроних едно едва чуто „да“ и той се изправи, сграбчи ме за ръката и ме вдигна на крака.

— Опитай се поне този път да се държиш добре. Обърни се и си постави ръцете отзад.

Анри ми щракна белезниците и ме дръпна за тях, като едва не отскубна ръцете ми от раменните стави.

После ме опря на колата и остави куфарчето на покрива й. Отвори ципа на задния джоб, намери пистолета и го захвърли на пода на колата. После я заключи и ме поведе към караваната.

— Какво, по дяволите, е това? — попитах го аз. — Къде отиваме?

— Ще узнаеш, когато е редно — отвърна чудовището.

Той отвори вратата на караваната и аз пристъпих вътре. Отляво имаше малък кухненски бокс, с прикрепена към стената маса и два стола, завинтени за пода. Отдясно видях малък разтегателен диван, който можеше да служи и за спане. Имаше още преградена тоалетна и походно легло.

Анри ме побутна навътре, докато единият от столовете не ме подпря в сгъвките на коленете и аз трябваше да седна на него. Нахлузи на главата ми черна платнена кесия и стегна краката ми с широка самозалепваща се лента. Чух как издрънча някаква верига и изщрака катинар.

Бях прикован към една кука на пода.

Анри ме потупа по рамото и рече:

— Сега се успокой, става ли? Не искам да те нараня, а само да напишеш тази книга. Това го искам повече, отколкото да те убия. Ние с теб, Бен, сега сме партньори. Трябва да ми имаш доверие.

Бях окован и на практика ослепен. Не знаех къде ще ме отведе Анри. И определено му нямах никакво доверие.

Чух как вратата се хлопна и ключалката изщрака, след което Анри подкара пикапа. През вентилационния отвор над главата ми климатикът изпълваше караваната с охладен въздух.

Пътувахме без сътресения около половин час, след което завихме надясно по един неравен път. Последваха още завои. Опитвах се да не падна от седалката от изкуствена материя, по която бедрата ми постоянно се хлъзгаха, но само си удрях главата отново и отново в стената или масата.

Не след дълго изгубих представа за времето. И престанах да броя завоите. Бях ужасен от това колко умело успя да ме обезоръжи Анри и да ме направи напълно безпомощен. Нямаше как да се заобиколи тази проста, очевидна истина.

Анри командваше парада. Това бе неговата игра. Аз бях само послушна пионка.

79.

Измина може би час или час и половина, когато караваната спря и плъзгащата врата се разтвори. Анри смъкна качулката от главата ми и рече:

— Последна спирка, приятел. Вече сме си у дома.

През зеещата врата видях само равна, негостоприемна пустиня; пясъчни дюни се ширеха чак до хоризонта и само тук-там се виждаха стръкове юка, както и мишелови, кръжащи високо над главите ни.

Една мисъл трескаво се въртеше в пламналия ми мозък: ако Анри ме убие тук, трупът ми никога няма да бъде открит. Когато той се облегна преспокойно на тесния кухненски плот, само на метър от мен, гореща пот се стече от врата по гръбнака ми въпреки хладния въздух от климатика.

— Проучих нещичко за сътрудничеството между писателите и прототиповете на техните герои — заговори Анри. — Всичките тези хората казват едно и също: че за да се събере достатъчен материал за една книга, им стигали интервюта, направени за около четиридесетина часа.

— Свали белезниците, Анри. Няма къде да избягам.

Той отвори малкия хладилник, до който бе седнал, и аз видях, че е зареден с бутилки газирана вода „Гетърейд“, предлагана от „Пепси“ най-вече за спортисти. Имаше и пакети с някакви готови храни. Извади две бутилки вода и ги тропна на масичката пред мен.

— Да кажем, че ще работим по осем часа дневно. Това означава, че ще останем тук пет дни…

— Къде е това „тук“?

— Сега сме насред Джошуа Трий. Този къмпинг е затворен заради ремонт на пътя, но снабдяването с електричество не е прекъснато — осведоми ме Анри.

Националният парк Джошуа Трий обхваща повече от три милиона декара дива пустош в Източна Калифорния, в която по протежение на стотици километри, накъдето и да се обърнеш, няма да зърнеш нищо, освен юка, някакви други жалки храсталаци, безбрежни пясъци и ниски каменисти възвишения. Казват, че от птичи поглед гледката била впечатляваща, обаче нормалните хора никога не спират да пренощуват тук, сред жегата — адски изпепеляваща в разгара на лятото. Въобще не мога да ги разбера тези, които дръзват да нахълтат в подобна напълно дива местност.

— В случай че ти хрумне да се опиташ да се измъкнеш оттук — предупреди ме Анри, — нека да ти спестя затрудненията. Тук, в тази жарка пустиня, е по-зле дори от Алкатрас. Караваната е паркирана сред море от пясък. През деня температурата може да стигне до петдесет градуса по Целзий. Но дори и да се опиташ да побегнеш от мен през нощта, слънцето ще те опече жив, преди да си се добрал до най-близкото шосе. Затова, моля те, искрено ти го препоръчвам, стой си тук и кротувай.

— Значи пет дни, така ли?

— За уикенда ще си бъдеш отново в Лос Анджелис. Честна скаутска.

— Добре. А сега какво ще кажеш за това?

Протегнах му ръцете си и Анри свали белезниците.

80.

Разтрих схванатите си китки, изправих се и отпих яка глътка от леденостудената вода. Тази дребна наглед наслада ме изпълни с прилив на неочакван оптимизъм. Замислих се за ентусиазма на Ленард Загами. Представих си как се сбъдват моите отколешни, досега тънещи в прах мечти да се утвърдя като голям писател.

— Добре, хайде да се залавяме за работа — кимнах му аз.

Двамата с Анри се настанихме под сенника над входа на караваната. Спасителната сянка стигаше само за двата сгъваеми шезлонга и малката масичка за игра на карти. През отворената врата на караваната струя свеж въздух от климатика галеше вратовете. Можехме спокойно да се занимаваме с работата си, точно заради която се бяхме довлекли чак дотук.

Показах договора на Анри и го уведомих, че Рейвън-Уофорд изплаща хонорари само на авторите. Аз щях да прехвърлям парите на Анри.

— Плащанията се извършват на няколко вноски — обясних му. — Първата трета — при подписването на договора. Втората — при одобряването на ръкописа, а третата, последната, чак при издаването на книгата.

— Не е зле. За теб това е като доживотна застраховка — жизнерадостно се ухили Анри.

— Такива са стандартните условия. Измислени са, за да предпазват издателите от писатели, на които може да им скимне да зарежат всичко по средата.

Обсъдихме нашето разпределение и на труда, и на парите, при което се стигна до смехотворни опити от моя страна за ред допълнителни уговорки.

— Това е моята книга, нали? — отсече накрая Анри. — А редом с моето име ще фигурира и твоето. Това струва повече от всичките пари, Бен.

— Е, щом искаш, може да работя и даром. Какво ще кажеш за това?

Анри се усмихна и само ме попита:

— Имаш ли писалка?

Подадох му моята и той се подписа с работното си име върху редовете с пунктир за авторите, като ми даде и номера на кодираната си банкова сметка в Цюрих.

Оставих договора настрани. Анри изтегли един кабел от караваната за захранването на моя лаптоп. Включих го, включих и касетофона, след което проверих качеството на звукозаписа. Накрая се обърнах към него:

— Готови ли сме да започнем?

— Склонен съм да ти разкажа всичко, от което ще се нуждаеш, за да напишеш тази книга, но няма да ти оставя насочващи следи. Ясно ли е?

— Това е твоята история, Анри. Разкажи я както искаш.

Той се облегна на брезентовия шезлонг, скръсти ръце пред стегнатия си корем и започна от самото начало:

— Израснах сред едно затънтено селце на края на света. Родителите ми имаха ферма за пилета, а аз бях единствено дете. Бракът им беше скапан. Баща ми пиеше. И биеше майка ми. Биеше и мен. Тя също ме биеше, а понякога вдигаше ръка и срещу него.

Анри ми описа паянтовата им четиристайна фермерска къща. Неговата стая се намирала над спалнята на родителите му.

— Имаше цепнатина между две от дъските на пода — припомни си той. — Наистина оттам не можех да надзъртам в леглото им, но можех да виждам сенките им и да чувам какво правят. Секс и насилие. Всяка нощ. С това заспивах всяка вечер.

Описа ми също трите дълги пилчарника и как, след като навършил шест години, баща му го задължавал да коли пилетата по старомодния начин, като ги обезглавява с брадва върху дръвника.

— Изпълнявах си задълженията като добро дете. Ходех на училище. Ходех на църква. Правех това, което ми се казваше, и се опитвах да избягвам ударите. Баща ми не само че редовно ме налагаше, но и често ме унижаваше. Майка ми. Вече съм й простил. Но в продължение на много години все сънувах как ги убивам и двамата. В сънищата си им натисках главите върху онзи стар дръвник във външния двор, дето щъкаха пилетата. Размахвах брадвата и гледах как се гърчат обезглавените им тела. В първите секунди след всяко събуждане си вярвах, че това е било наяве. Че наистина съм го извършил.

Анри се извърна към мен.

— Така си течеше моят живот. Можеш ли да си ме представиш, Бен? Невръстно, но хитро хлапе с брадва в ръка, с дрехи, прогизнали от кръвта?

— Представям си те. Тъжна история, Анри. Но звучи като подходящо начало за нашата книга.

Анри скептично поклати глава.

— Имам нещо по-добро.

— Добре. Давай.

Той се приведе над коленете си и стисна ръце.

— Ще започна филма за моя живот с една сцена от панаира през лятото. В главните роли ще бъдем ние двамата — аз и едно красиво русо момиче, чието име беше Лорна.

81.

Непрекъснато проверявах касетофона, за да се уверя, че касетите се въртят.

Сух ветрец повя над пясъците. Един гущер полази по обувката ми. Анри зарови ръце в косата си. Сега ми се стори много по-изнервен, по-възбуден. Досега не бях забелязал подобно неспокойство в поведението му. Това изнерви и мен.

— Моля те, Анри, нека да започнем с описанието на сцената. Казваш, че се случило по време на панаира?

— Може и така да го наречеш. От едната страна на пътя се подреждаха павилионите на земеделците и животновъдите. От другата се устройваха карнавалните представления — родео и други такива. Там бяха и заведенията за хранене. Няма да ти дам конкретни следи, Бен. Би могло да се случи както край Венген, така и в Чипинг Камдън или Каупат, да кажем, нейде в Арканзас14. Не е важно къде точно се е случило. Наблегни на ярките светлини на панаира, на гъмжилото от щастливи хора и на сериозната конкуренция между търговците на добитък. Там се правеха големи сделки, от които зависеше бъдещето на хората и фермите им. Бях на четиринадесет — продължи той. — Родителите ми предлагаха пилета от една особена порода под навеса на павилиона за птици. Стана късно и баща ми нареди да отместя нашия пикап от паркинга, запазен само за камионите на изложителите, и да го дръпна по-назад от панаирните бараки. По пътя прекосих за по-напряко покрай един от павилионите, където можеше да си вземеш нещо за хапване. И тъкмо там зърнах Лорна да продава печени сладки — уточни той. — Лорна беше на моите години, в нашия клас. Беше руса, леко срамежлива. Винаги носеше учебниците си притиснати пред гърдите си, за да ги прикрие. Но все пак човек можеше да ги зърне. Нямаше нещо в нея, което да не си бях пожелал.

Аз кимнах и Анри продължи разказа си:

— Помня, че в онзи ден тя беше цялата в синьо. Беше направила косата си още по-руса и когато й рекох: „Здрасти“, тя май се зарадва да ме види. Попита ме дали искам нещо за хапване от нейната сергия. Знаех, че баща ми ще ме убие, ако не се прибера с пикапа, но бях готов да си понеса боя, което доказва колко съм бил хлътнал по това красиво момиче.

Анри описа как си купил сладкиши от Лорна и как се поразходили наоколо, как се качили на влакчето на ужасите и тя се вкопчила в ръката му, когато то се спуснало стремглаво надолу.

— През цялото време усещах как в мен се надига необуздана нежност към това момиче. Само че след като се прибрахме от влакчето — каза ми Анри, — се появи още едно момче, Крейг еди-кой си. Беше с две години по-голям. Мина покрай мен, все едно че не ме забеляза, за да каже на Лорна, че имал билети за виенското колело и че било истинско чудо да се гледа как звездите се приближавали към теб, докато всичко останало се отдалечавало някъде надолу. Лорна възкликна: „О, колко обичам това!“, след което се обърна към мен, за да ме попита: „Нали нямаш нищо против?“, преди да се отдалечи с този тип. Само че, Бен, аз имах много против. Но само ги изгледах как се отдалечиха, преди да се отправя назад към нашия пикап, където трябваше да си изям боя. Вече се бе стъмнило, но успях да го открия до една каравана за добитък. Отвън, пред караваната, видях едно друго момиче, което познавах от училището. Казваше се Моли и водеше със себе си две телета с цветни ленти, вързани за оглавниците. Предложих й помощта си — каза ми Анри. — Но Моли рече: „Не, благодаря, сама ще се справя“. Или нещо подобно, след което се опита да ги изтика нагоре по рампата. Не ми допадна начинът, по който каза това, Бен. Усетих, че Моли този път бе прекалила. Грабнах една лопата, която беше облегната на караваната, и щом тя се обърна с гръб към мен, я халосах отзад по главата. Беше силен и шумен удар, звук, който ме изпълни с вълнуващ трепет, а тя се строполи на тревата.

Анри спря да говори. Така изтече една дълга пауза, през която аз само го чаках да продължи.

После пак заговори:

— Издърпах я в караваната и залостих вратата. Сега тя започна да хленчи. Казах й, че никой няма да я чуе, но тя не спря. Ръцете ми сами се увиха около шията й и я задуших тъй естествено, сякаш само повтарях нещо, което и преди бях вършил. Може би наистина съм го правил, но само в сънищата си.

Анри усука каишката на часовника си и се загледа надалеч в пустинята. Когато се извърна отново към мен, очите му бяха безизразни.

— Докато я душах, чух как двама мъже минаха отвън и си приказваха. Смееха се на нещо. Аз пък стиснах врата й тъй силно, че чак ръцете ме заболяха. Затова поотпуснах хватката, ала после отново продължих да душа Моли, докато престана да диша. Чак тогава отпуснах гърлото й, тя си пое глътка въздух, но повече не хленчеше. Ударих й няколко шамара и се възбудих. Смъкнах дрехите й, завъртях я и я обладах, като ръцете ми през цялото време не се отлепяха от гърлото й, а като свърших, я удуших окончателно. За нейно добро.

— И какво си мислеше, докато вършеше всичко това?

— Исках само това да продължи. Не исках чувството да изчезне. Представи си какво е, Бен — да стигнеш до кулминацията, опиянен от могъщото усещане, че държиш в ръцете си и живота, и смъртта. Имах чувството, че си бях извоювал правото да върша това. Искаш да знаеш как се чувствах? Чувствах се като Бог.

82.

Събудих се на следващата сутрин, когато вратата на караваната се отвори и вътре нахлу почти бяла слънчева светлина. Анри ме сепна с думите:

— Имам кафе и кифлички за теб, приятел. Също и яйца. Закуска за моя партньор.

Приседнах на сгъваемото легло, а Анри включи котлона, разби яйцата в една купа и след малко от тигана се чу цвърчене. След като хапнах, моят „партньор“ ме отведе до един изоставен заслон на рейнджъри, намиращ се на около километър и половина от караваната.

Докато той беше зад волана на пикапа, аз стисках с ръка дръжката на вратата, но продължавах да оглеждам дюните наоколо. Видях един заек да прибягва зад едрите камъни, както и дузина кактуси юка, хвърлящи заострените си сенки върху пясъка, но никакви други следи на живот.

След като се изкъпах под душа в заслона, ние се върнахме в караваната и се заловихме за работа под сенника. Не спирах да мисля за първото убийство, за което ми бе признал Анри. Някъде едно четиринадесетгодишно момиче е било удушено по време на селски панаир. В полицията все още би трябвало да съществува досие за нейната смърт.

Дали Анри ще ме остави жив, след като вече зная за това момиче?

Той отново се върна към историята с Моли, като продължи оттам, докъдето бе стигнал снощи.

Беше необикновено въодушевен. Прибягваше до жестове, за да ми демонстрира нагледно как завлякъл трупа й в близката горичка, как я погребал под купчина листа, и уточни, че си представял как ужасният слух за безследното изчезване на Моли ще плъзне из околните градчета заедно с посетителите на панаира.

Накрая убиецът каза, че се присъединил към групите по издирването, разлепял обявите със снимката й, дори отишъл на бдението, а през цялото време се гордеел с тайната си, че убил Моли и успял да се отърве безнаказано.

Описа ми погребението — белия ковчег, затрупан с купчина цветя. И как наблюдавал плачещите хора, но най-вече семейството на Моли, майка й и баща й, роднините й.

— Чудех се какво ли ще е да се изпитват такива чувства — каза ми той. — Нали си чувал за най-прочутите серийни убийци, Бен? За Гейси, ЗИУ, Деймър и Бънди? Всичките те са били подвластни на сексуалните си пориви. Снощи се замислих за това, че най-важното за книгата ще е да се направи разграничение между мен и всички тях.

— Почакай малко, Анри. Ти ми разказа какво си изпитвал, когато си изнасилил и убил Моли. Ами видеото с теб и Ким Макданиълс? Ще ми обясниш ли сега защо твърдиш, че се отличаваш от всички останали, от онези серийни убийци? Как може да се разтълкува това?

— Пропускаш нещо важно. Бен, обърни внимание на това, понеже е от съществено значение. Аз убих няколко дузини хора и с повечето от тях съм правил секс. Обаче, като изключим Моли, винаги съм го правил за пари.

Добре че касетофонът записваше всичко, тъй като съзнанието ми сега беше не само раздвоено, но дори разтроено.

Писателят обмисляше как да свърже разтърсващите признания в едно цялостно оформено повествование.

Полицаят дебнеше за улики. Вярваше, че може да разкрие самоличността на Анри по разказаното или дори премълчаното, по психологически слабите му места, които той не подозираше, че съществуват.

А последната третина беше посветена на най-трудната от всички задачи: оцеляването.

Анри призна, че убивал за пари, но Моли бе удушил в пристъп на гняв. Беше ме предупредил, че ще ме убие, без да му трепне окото, ако не сторя това, което ми нареди. Способен бе да наруши собствените си правила по всяко време.

Затова слушах внимателно. Опитвах се да изучавам Анри Беноа във всичките му измерения. Но най-вече си мислех какво трябва да направя, за да се спася.

83.

Анри се върна в караваната със сандвичи и бутилка вино. След като измъкна тапата, аз го попитах:

— Каква е уговорката ти с Воайорите?

— Те се наричат Алианс — уточни Анри. Наля вино в две чаши и ми подаде едната.

Веднъж си позволих да ги нарека „Воайорите“ и веднага ми беше даден урок: няма работа, няма заплащане. Заговори с насмешлив немски акцент: „Ти си лошо момче, Анри. Не се опитвай повече да ни разиграваш“.

— Значи Алиансът е германски.

— Един от членовете му е германец. Хорст Вернер. Името навярно е измислено. Никога не съм го проверявал. Другият от Воайорите, Ян ван дер Хойвел, е холандец. Слушай, това също може да е псевдоним. Бен, излишно е да ти споменавам, че трябва да промениш всички имена в книгата, нали? Но тези хора не са глупаци, че да оставят следи, които биха могли да доведат до разкриването им.

— Естествено. Това се подразбира от само себе си.

Той ми кимна, след което продължи. Гневът му бе стихнал, но сега гласът му звучеше по-твърдо. Нямаше колебание, нито неувереност.

— В Алианса има още няколко личности. Не зная кои са, защото обитават киберпространството. Е, едната от тях познавам много добре. Името й е Джина Праци. Именно тя ме нае.

— Това звучи интересно. Ти си бил нает? Разкажи ми за Джина.

Анри отпи от виното си и после ми разказа за първата си среща с красива жена, след като прекарал четири години в затвор в Ирак.

— Обядвах в бистро на тротоара на една улица в Париж, когато на съседната маса забелязах тази висока, слаба, изключително привлекателна дама. Тя имаше много бяла кожа, а слънчевите й очила бяха вдигнати и затъкнати в гъстата кестенява коса. Имаше високи гърди, дълги крака и три диамантени часовника на ръката. Изглеждаше богата и изискана, неописуемо недостъпна, но може би именно заради това я пожелах. Дамата остави парите за сметката и се надигна да си тръгва. Искаше ми се да я заговоря, ала единственото, което успях да измисля, бе: „Имате ли малко свободно време?“. Тя ме измери с поглед, дълго и бавно, от главата до петите, а после в обратния ред. Дрехите ми бяха евтини и опърпани. Само допреди няколко седмици бях в затворническа килия. Раните ми бяха заздравели, белезите не си личаха много, но все още бях доста измършавял. Всички адски сцени от мъченията и ужасите, на които се бях нагледал, още бяха пред очите ми. Ала тя все пак успя да долови нещо интересно в мен. Тази жена, този ангел, чието име тогава не знаех, ми каза: „Имам време за Париж. Имам време за Ню Йорк. Имам време за Шанхай… И освен това имам време и за теб“.

Тонът на Анри сега, като заговори за Джина Праци, неочаквано се смекчи. Сякаш най-сетне, след цял живот лишения, бе познал вкуса на пълното задоволство.

Каза ми, че те двамата прекарали една седмица в Париж, при това не къде да е, а в хотел „Риц“ — мястото, което оттогава Анри посещавал всеки септември. Призна ми още, че Джина плащала за всичко, като не се скъпяла да му купува най-разкошните подаръци и дрехи.

— Тя произлизаше от много стар и много богат род — обясни ми Анри. — Имаше връзки в света на богатите, за който аз нищо не знаех.

След тяхната седмица в Париж, продължи той, те се впуснали в главозамайващо пътешествие из Средиземноморието с яхтата на Джина. В спомените му изникваха гледки от Лазурния бряг — едно от най-красивите места в целия свят, както ме увери с категоричен тон.

Припомни си как правели любов в нейната каюта, полюшването на яхтата от вълните, уханието на виното, превъзходните менюта по ресторантите, накацали по крайбрежните скали, от които се откривали невероятни изгледи към Средиземно море.

— Пих уиски „Glen Garloch“, реколта 1958, по две хиляди и шестстотин долара бутилката. И вкусих ястия, каквито никога няма да забравя. Морски таралежи, сервирани с равиоли, а след тях — заек с копър, маскарпоне и лимон. Чудесно прекарване за едно момче от глухата провинция и бивш военнопленник на Ал Кайда.

— Аз самият предпочитам пържола с пържени картофи.

Анри се засмя и промърмори:

— Защото никога не си предприемал истинско гастрономическо турне из Средиземноморието. Мога да те науча на това. Ще те отведа в една сладкарница в Париж, нарича се „Au Chocolat“. После вече няма да си същият, Бен. Но да продължа с разказа за Джина, за жената с невероятно изискан вкус. Един ден на нашата маса се появи непознат. Холандецът Ян ван дер Хойвел.

Щом заговори за Ван дер Хойвел, лицето на Анри се стегна. Разказа как той се присъединил към тях в хотелската стая и как давал насоки от своя стол в ъгъла, докато Анри правел любов с Джина.

— Не харесвах този тип, нито навиците му, но само допреди два месеца се въргалях в килия в собствените си изпражнения и ловях буболечки, за да има какво да дъвча. Така че бих направил всичко да съм с Джина, дори да се примиря с присъствието на Ян ван дер Хойвел, нали?

Гласът на Анри се удави в грохота от моторите на някакъв нисколетящ над долината хеликоптер. Предупреди ме с поглед да не мърдам от шезлонга.

Но дори и когато над пустинята отново се възцари пълна тишина, все още му бе необходимо малко време, за да продължи разказа си за Джина.

84.

— Не обичах Джина — говореше Анри. — Но бях омагьосан, обсебен от нея. Добре. Може би по някакъв начин все пак съм я обичал — прибави, признавайки за пръв път, че също е донякъде уязвим, като всяко човешко същество. — Един ден в Рим Джина доведе едно младо момиче…

— …а холандецът? Напусна ли сцената?

— Не съвсем. Той се прибра в Амстердам, но между него и Джина съществуваше някаква странна връзка. Все си говореха по телефона. Тя шепнеше и се смееше, докато си бъбреше с него. Можеш ли да си представиш? На този тип му беше приятно само да гледа. Но колкото до нея, поне плътски, тя бе изцяло с мен.

— И така, ти си бил с Джина в Рим — напомних му аз, за да продължи основната нишка на повествованието си.

— Да, разбира се. Джина доведе някаква студентка, която си изкарваше изпитите само с чукане. Проститутка, първокурсничка, пристигнала от Прага и сега следвала в университета Ла Сапиенца в Рим. Не си спомням името й, а само това, че беше много страстна и прекалено доверчива. Бяхме в леглото, ние тримата, когато Джина ми каза да стисна с ръце шията на момичето. Това е сексигра, наричана „игра с дъха“. Подсилва оргазма и, да, Бен, преди да ме попиташ, ще ти призная, че бе изключително възбуждащо — възпроизвеждаше незабравимото ми преживяване с Моли. Момичето започна да се задъхва и аз поотпуснах хватката си, за да може да си поеме дъх. Тогава Джина протегна ръка към мен, пое члена ми в дланта си и го целуна. А после ми рече:

— Довърши я, Анри.

Понечих да възседна момичето, но Джина пак ме прекъсна:

— Не, Анри, не ме разбра. Довърши я.

Тя се пресегна към масичката край леглото, взе ключовете на своето ферари и ги размаха пред очите ми. Това бе предложение — колата срещу живота на момичето.

Убих онази студентка. После правих любов с Джина, докато мъртвото й тяло лежеше до нас. Джина се възбуди и направо подивя в ръцете ми. Когато свърши, беше като смърт и прераждане, несравнимо с нищо друго, което бях преживял дотогава.

Жестикулацията на Анри постепенно започна да се успокоява. Той ми разказа как се разхождал с ферарито, как се впуснал в тридневно пътуване до Флоренция, както и за живота, който вярвал, че бил заслужил.

— Не изтече много време след това пътуване до Флоренция, когато Джина ми обясни всичко за Алианса, включително и това, че Ян бил един от най-важните му членове.

С това бил сложен край на приказното му пътешествие из Западна Европа. Тялото на Анри се напрегна, а интонацията му се промени от отпусната и провлачена на накъсана и забързана.

— Джина ми каза още, че Алиансът бил тайна организация, съставена от хора с най-изискан произход, под което тя разбираше много богати, приказно богати. Спомена ми още, че те биха могли да ме използват, „да се възползват от моите таланти“, точно така го каза. И добави, че за това ще получавам щедри възнаграждения. И така, оказа се, че Джина въобще не ме обичаше. Беше ме избрала с определена цел. Разбира се, това малко ме нарани. Отначало се замислях дали да не я убия. Но нямаше нужда от това, нали, Бен? Всъщност щеше да бъде глупаво.

— Защото именно нейните хора са те наели да убиваш за тяхно развлечение?

— Разбира се — кимна Анри.

— Но каква е ползата за Алианса от всичко това?

— Бенджамин — търпеливо поде Анри, — те не ме наеха само да убивам. Аз снимам работата си. Правя филмчета за тях. Те плащат, за да гледат.

85.

Анри вече ми бе казал, че убива за пари, и ето че нещата започнаха да се връзват. Той убиваше и правеше филми за тези сексуални екзекуции, но само за подбрана аудитория, при това срещу извънредно висока цена. Сега подредбата на сцената с убийството на Ким придобиваше смисъл. Но аз все още не можех да проумея защо Анри удави Ливън и Барбара. Как би могло да се обясни това двойно убийство?

— Ти заговори за Воайорите. За задачата ти на Хаваите.

— Да, помня. Хм, първо трябва да разбереш, че Воайорите ми предоставяха пълен простор при взимането на творческите решения — обясни ми Анри. — Избрах Ким от нейните фотографии. Прибягнах до един номер, за да се сдобия със сведения от агенцията й. Казах им, че искам да издам книга за нея, и попитах кога ще се върне от мястото на снимките.

Те ми казаха къде се намира, а останалото не бе трудно да се разбере: кой е островът, кога ще пристигне Ким и в кой хотел ще отседне. И докато чаках пристигането й, убих малката Роза. Тя беше вкусно парче, amuse-bouche…

— Амюз какво?

— Означава предястие. Нейният случай не се финансираше от Алианса. Затова си позволих да предложа филма на търг — да, има пазар за тази стока. Така спечелих допълнителна сума, а освен това се погрижих видеото да стигне и до холандеца. Ян си пада по млади момичета, а аз исках да възбудя апетита на Воайорите за моята продукция. Когато Ким пристигна на Мауи за снимките, аз започнах зорко да я следя.

— Под псевдонима Нилс Бьорн? — попитах аз.

Анри се сепна. После се намръщи.

— Откъде знаеш тона?

Бях допуснал грешка. Не можех да се отърся от необяснимото подозрение, че именно Джина Праци е била жената, която ми бе позвънила в Хаваите, за да обърна повече внимание на един от гостите — Нилс Бьорн. Явно подозрението ми се потвърждаваше и това никак не се хареса на Анри.

Но защо Джина Праци искаше да предаде Анри? Какво още не знаех за тях двамата?

Всичко това ми се струваше много важен елемент в историята на Анри, но мислено се стегнах и застанах нащрек. Заради собствената си сигурност бях длъжен много да внимавам да не разгневя Анри. Трябваше да бъда крайно предпазлив.

— В полицията получиха сигнал — казах му аз. — Някакъв търговец на оръжие е това име напуснал „Уайли Принсес“ точно по времето, когато Ким е изчезнала. Така и не могли да го разпитат.

— Ще ти кажа нещо, Бен — рече ми Анри. — Аз бях Нилс Бьорн, но вече унищожих тази самоличност. Никога повече няма да я използвам. Така че за теб тази следа сега не е от значение.

Той се надигна рязко от шезлонга си и леко придърпа края на сенника, за да се скрие от слънчевите лъчи. Побързах да се възползвам от тази ненадейна пауза, за да успокоя нервите си.

Тъкмо сменях старата касета с нова, когато Анри рече:

— Някой идва.

Сърцето ми отново заблъска като лудо в гърдите.

86.

Засенчих очи с ръце и погледнах към прашната диря от автомобила, който се приближаваше през пустинята от запад. От възвишението се спускаше черен седан.

— Бързо! — извика ми Анри. — Вземи си нещата, очилата, стола и влез вътре.

Подчиних се на заповедта му и припряно се скрих в караваната. Анри ме последва. Откачи веригата от пода и я напъха под мивката. Подхвърли ми сакото и ми нареди да се скрия в тоалетната.

— Ако нашият посетител е прекалено любопитен — каза ми Анри, докато забързано изплакваше чашите от виното, — ще се наложи да се отърва от него. Това означава, че ще станеш свидетел на убийство, Бен. А това не е добре за теб.

Напъхах се в тясната тоалетна и се огледах в огледалото. Имах тридневна брада. Ризата ми беше съвсем измачкана. Изглеждах много зле. Приличах на скитник.

Стената на тоалетната беше много тънка и отвътре чувах всичко, което се говореше отвън. Някой почука на вратата на караваната и Анри я отвори. Чух тежки стъпки пред вратата.

— Моля, влезте, полицай. Аз съм брат Майкъл — заяви Анри.

Сега заговори един властен женски глас:

— Аз съм лейтенант Брукс, от службата по паркирането. Този къмпинг е затворен, сър. Не видяхте ли бариерата и надписа „Влизането забранено“? Изписан е с гигантски букви.

— Съжалявам — рече Анри. — Но исках да се моля, без да бъда смущаван. Аз съм от манастира на камалдолейците. От Биг Сур. Сега съм се отдал на отшелничество.

— Не ме интересува дори и да сте цирков акробат. Нямате работа тук.

— Бог ме доведе — отвърна й Анри. — Аз съм тук по Неговите дела. Никому няма да сторя зло. Съжалявам.

Усещах как отвън, пред вратата, се надигаше напрежение. Ако полицайката реши да повика помощ по радиостанцията, щеше да подпише смъртната си присъда. Макар да беше преди години, никога няма да забравя как в Портланд с моята полицейска кола блъснах един безпомощен старец, тътрещ се в инвалидна количка. А при друг случай взех на мерника си едно разбесняло се хлапе, което изскочи между два автомобила, за да насочи водния си пистолет право към гърдите ми.

И при двата случая ми се струваше, че сърцето ми ще се пръсне, ала сега, кълна се пред Бога, беше най-зле.

Ако токата на колана ми се удари и иззвънти при удара в тясната метална мивка, полицайката отвън ще ме чуе. Ако ме види, ще започне да ме разпитва, Анри може да реши, че трябва да я убие, и смъртта й щеше да тежи на съвестта ми.

А после щеше да убие и мен.

Помолих се да не се издам неволно. Молех се с всички сили.

87.

Полицайката каза на Анри, че разбира желанието на един отшелник да се усамоти, но пребиваването в това изоставено място съвсем не било безопасно.

— Ако пилотът на хеликоптера не беше видял караваната ви, нямаше да изпратят патрулна кола по този маршрут. Ами ако заседнете без гориво? Или ако ви свърши водата? Никой няма да ви открие и тук ще си умрете — каза му лейтенант Брукс. — Ще ви изчакам да си опаковате нещата.

От полицейската радиостанция се разнесе пукане и аз чух как жената се обади:

— Намерих го, Юсеф.

Зачаках да отекне неизбежният изстрел, докато трескаво си представях как ще изритам вратата на тоалетната, за да се опитам в последния миг да избия пистолета от ръката на Анри и някак си да спася живота на полицайката.

Тя съобщи на своя партньор от патрула:

— Той е монах. Отшелник. Да. Сам е. Не, всичко е под контрол.

Разнесе се гласът на Анри:

— Лейтенант, вече стана късно. Мога да потегля утре рано без никакви затруднения. Наистина ще бъда безкрайно благодарен, ако мога да прекарам още една нощ тук, отдаден само на моята медитация.

Надвисна тишина, докато тя обмисляше молбата на Анри. Съвсем бавно изпуснах въздуха, после отново си поех дъх. Госпожо, направете това, за което ви помоли. Махнете се оттук, по дяволите!

— Не мога да ви помогна.

— Разбира се, че можете. Моля ви само за още една нощ.

— Резервоарът ви пълен ли е с гориво?

— Да. Заредих го догоре, преди да навляза в парка.

— Имате ли достатъчно вода?

Вратата на хладилника изскърца при отварянето.

— Утре сутринта да се махнете оттук. Разбрахме ли се? — чу се гласът на полицайката.

— Да, разбрахме се — потвърди Анри. — Съжалявам за безпокойството.

— Добре. Тогава лека нощ, братко.

— Благодаря ви, лейтенант. И Бог да ви благослови.

Чух как двигателят на полицейския автомобил забръмча. След минута Анри отвори вратата на тоалетната.

— Промяна на плана — рече ми той, докато аз се измъквах от теснотията. — Ще приготвя нещо за хапване. Предстои ти да слушаш през цялата нощ.

— Няма проблеми — кимнах аз.

Надзърнах през прозореца и видях как стоповете на патрулката се отдалечават обратно към цивилизацията. Зад мен Анри нахвърля всичко за хамбургерите във вече загрятия тиган.

— Тази нощ трябва да ти разкажа доста неща — предупреди ме Анри.

Замислих се за това как можех утре, по пладне, да съм на плажа Венис Бийч, да се любувам на културистите и девойките само по прашки, на хлапетата със скейтбордове и велосипедите по бетонните алеи, виещи се покрай брега, високо горе над плажа. Представих си кучетата с вързани през вратовете шалчета и със слънчеви очила, малките дечица с техните триколки. И как двамата с Манди се наяждаме при Скоти до насита с пържени яйца, приготвени по мексикански, с много подправки, а после танцуваме салса до изнемогване.

И как й разказвам всичко.

Анри извади хамбургерите и ги остави пред мен заедно с бутилка кетчуп.

— Ето, можеш да започваш, господин Пържола с картофи. — И се зае да приготвя кафето.

Тихият вътрешен глас отново се обади в главата ми: Все още не си у дома.

88.

Слушането, когато взимаш интервю, е съвсем различно от слушането при обичайните разговори. Трябваше да фокусирам цялото си внимание върху това, което Анри споделяше с мен, и същевременно да се съобразявам как ще се впише в цялата история, да решавам дали се нуждае от изглаждане или да продължавам нататък.

Умората постепенно започна да ме наляга като мъгла и аз се опитвах да я преборя с помощта на ободряващо кафе. Стараех се и да не забравям целта си. Да приключа с всичко и да се измъкна оттук жив.

Анри се върна назад в спомените си, като заговори за годините на своята служба към фирмата за военни наемници „Брустър-Норт“. Разказа ми как заложил в играта познанията си по няколко езика и как впоследствие, докато работел за тях, усвоил още няколко.

Описа ми и как се сприятелил с фалшификатора в Бейрут. Раменете му унило се приведоха, докато описваше пребиваването си в затвора, включително и екзекуциите на приятелите си.

Задавах му много въпроси, като непрекъснато се опитвах да си изясня ролята на Джина Праци. Попитах Анри дали Джина е знаела неговата истинска самоличност и той ми отвърна: не. Използвал името, което съответствало на документите, изготвени за него от фалшификатора в Бейрут: Анри Беноа от Монреал.

— Още ли поддържаш връзка с Джина?

— Не съм я виждал от няколко години. Нито веднъж след престоя ми в Рим — отвърна той. — Тя няма навика да влиза в приятелски отношения с хората, които работят за нея.

Продължихме с описанието на тримесечната му интимна връзка с Джина, приключила с договарянето на убийствата, които бе извършил за Алианса. Поредица филми, снимани в течение на четири години.

— Убивах предимно млади жени — призна ми Анри.

— Постоянно бях в движение, често променях самоличността си. Вече знаеш, че ме бива в тази работа, Бен.

Разказа ми за серията млади момичета в Джакарта, като накрая стигна до Сабра от Тел Авив.

— Какъв боец беше тази Сабра — призна Анри. — Мили боже, тя едва не ме уби.

Поразително бе с какъв непринуден тон споделяше преживелиците си. Организираността му ме караше да настръхвам. На моменти дори забравях, че не гледам откъс от някакъв филм на ужасите.

Убийствата бяха истински.

Дори и сега пистолетът на Анри беше зареден.

Старателно номерирах всяка аудиокасета, която сменях. Същевременно си водех бележки, за да ми напомнят за следващите въпроси, които трябва да задам. Слушах как Анри ми изброява поредните си убийства: множеството млади проститутки от Корея, Венецуела и Банкок.

Той ми обясни, че винаги е обичал киното и че задължението да филмира акциите за нуждите на Алианса го превърнало в още по-способен убиец. Неговата работа ставала все по-сложна и по-кинематографична.

— Не се ли тревожиш, че тези филми могат да бъдат разпространени из целия свят?

— Винаги прикривам лицето си — каза ми той. — Или нося маска, както беше с Ким, или обработвам видеоматериала, за да замъгля образа си. Софтуерът, който използвам, ми позволява много лесно да редактирам изображението.

Каза ми още, че годините, които прекарал на служба в „Брустър-Норт“, го научили да оставя труповете и оръжието на местопрестъплението без никакви изобличаващи следи по тях. Беше сигурен, че никой не разполага с негови пръстови отпечатъци, защото никога не забравял да се погрижи за следите след себе си.

Анри ми разказа за убийството на Джулия Уинклър. Обичал я много. Вцепених се от наглия му коментар каква чест било да бъдеш обичан от Анри. Накрая ми разказа и за семейство Макданиълс, за това колко се възхищавал от тях. По едно време ми се прииска да скоча и да се опитам да го удуша.

— Защо, Анри, защо трябваше да ги убиваш? — попитах накрая.

— Това бе част от филмовата поредица, която изработвах за Воайорите. Помежду си я наричахме документално кино. Онова на Мауи беше голям удар, Бен. Пет дни работа за много повече пари, отколкото ти печелиш годишно.

— Само че тази „работа“… нима не изпитваш нищо, когато отнемаш живота на толкова хора? Според моите сметки ти си убил към тридесетина души.

— Е, може и да съм пропуснал неколцина — сви рамене убиецът.

89.

Вече минаваше три след полунощ, когато Анри сподели какво най-много го привличало в цялата тази негова дейност.

— Започнах да се интересувам от неуловимия миг между живота и смъртта — рече ми той.

А аз на свой ред се замислих за обезглавените пилета от детството му, за игрите на задушаване, които е разиграл около убийството на Моли.

Анри ми сподели много повече, отколкото бих искал да узная.

— По поречието на Амазонка живее едно странно племе — неуморимо продължи той. — Те пристягат примка под челюстта на жертвата, точно под ушите. Двата края на въжето завързват около върховете на две близки и гъвкави млади дървета, силно наведени към земята. Когато отрязват главата на жертвата, тя рязко отхвърча нагоре, защото растенията веднага се изправят. Вярват, че това е добра смърт. Че последното усещане на жертвата е, като че ли полита нагоре. Знаеш ли нещо за един убиец, който живеел в Германия в началото на деветнадесети век? — попита ме Анри. — За Петер Кюртен, Дюселдорфския вампир?

Никога не бях чувал за него.

— Той имал вид на съвсем нормален младеж. Жертвата при първото му убийство било малко момиче. Заварил го спящо, когато нахлул с цел грабеж, в къщата на родителите му. Първо го удушил, а после прерязал с ножа си гърлото му и веднага отскочил, за да не го опръска кръвта, шурнала от артериите. Така започнал кариерата си. Пред нея бледнее всичко, извършено от Джак Изкормвача. Той изглежда като аматьор в сравнение с този немец.

Анри ми описа още как въпросният Кюртен избил толкова много хора, че накрая им изгубил бройката. Трепел всякакви — и мъже, и жени, и деца; използвал най-различни инструменти за умъртвяване, но най-важното при него било това, че се опиянявал от леещата се кръв.

— Преди да екзекутират Петер Кюртен на гилотината — обясни ми Анри, — той поискал да му доведат затворническия психиатър. Казал им, че има право на последно желание. И онези се съгласили. Кюртен си задавал въпроса дали след като главата му бъде отсечена от тялото — Анри илюстрира този акт с пръсти, — би могъл да чуе шума от шуртенето на собствената си кръв от чукана, който ще му остане вместо врат. Това за него би било върховно удоволствие.

— Анри, ти каза, че интересът ти към мига, отделящ живота от смъртта, те подтиква да убиваш?

— Така мисля. Преди около три години убих една двойка в Биг Сур. Пристегнах въжетата точно под челюстите им — уточни убиецът, като ми го демонстрира, разтваряйки палеца и показалеца си като буквата „V“. — А краищата вързах за перките на вентилатора на тавана. Отсякох главите им с мачете и оставих вентилатора да се върти с тях. Струва ми се, че Воайорите истински ме оцениха и се увериха колко съм специален, когато видяха този филм — прибави Анри. — Поисках по-висок хонорар и те се съгласиха. Но още се чудя за онези двама любовници. Питам се дали са имали чувството, че летят, докато са умирали.

90.

Към изгрев-слънце изтощението започна да ме надвива. Работехме неуморно от цели тридесет и шест часа и аз едва издържах. Макар че не пестях захарта към кафето и го пиех чак до утайката, клепачите ми се затваряха и пред замъгления ми поглед се мержелееше само малкият свят на караваната насред хилядите декари пясъци, накъдрени от ветровете.

— Това ми се струва доста важно, Анри — промърморих.

Вече напълно бях забравил какво се канех да му кажа… затова Анри ми напомни да се стегна, като ме раздруса за рамото:

— Довърши си изречението, Бен. Какво е важно?

Това бе въпросът, който би си задал всеки читател в началото на книгата и на който в края й трябваше да намери отговор. Попитах го:

— Защо искаш да напишеш всичко това?

И тогава, от преумора, отпуснах глава върху масичката, само за минута.

Чух как Анри се разшета из караваната, дори ми се стори, че в просъницата си го видях да бърше всички повърхности наоколо. Чух и да говори нещо, но не бях сигурен дали говореше на мен.

А когато се събудих, часовникът на микровълновата печка показваше единадесет и десет.

Извиках Анри, но като не ми отговори, се измъкнах от тясното място зад масичката, където се бях сврял. Отворих вратата на караваната.

Пикапът беше изчезнал.

Мозъкът ми започна да се прояснява от мътилката на умората и аз се върнах вътре. Лаптопът и чантата ми бяха на кухненската маса, купчината аудиокасети, които толкова старателно номерирах, лежаха на спретнато подредена купчина. Касетофонът ми още беше свързан към контакта. И тогава видях бележката, опряна до него:

Бен, прослушай записа.

Натиснах бутона за възпроизвеждане и чух гласа на Анри:

След което се чу тихо съскане и това бе краят на съобщението.

Копелето се бе обадило на Аманда. Това бе още една заплаха.

Навън, пред караваната, пустинята ми се стори нагорещена като ад, което ме принуди да изчакам да се мръкне, преди да се впусна в самотното си пътуване. Докато чаках, Анри щеше да заличи всичките си следи, да приеме друга самоличност и най-спокойно да се качи на борда на първия самолет.

Никога повече нямаше да се чувствам в безопасност, докато „Анри Беноа“ не попадне зад решетките или не бъде убит. Исках си живота обратно и бях решен да се боря за него, каквото и да ми струва.

Дори и да ми се наложи собственоръчно да ликвидирам Анри.