Пленници на Барсовата клисура

ПЪРВА ГЛАВА

И наистина всичко произлезе от пощенската кутия. Ако този ден Мурад, пощенският раздавач в село Айкецор, не беше я донесъл във фермата, нямаше да възникне никакво недоразумение, а и тази повест не би била написана. Но не бива все пак да говорим за всичко предварително! Бедата често идва оттам, откъдето съвсем не я очакваш. А и как можеше Мурад да не донесе пощенска кутия в тази ферма, разположена нейде си сред планините? Във всички други ферми на района вече бяха окачени такива кутии. Няма айкецорската да се влачи на опашката я! А и овчарите в Айкецор станаха толкова грамотни, че вече изпращат дописки в републиканските вестници. И колко писма само пишат на животновъдите от Шаумянски район — споделят опита си! Ами писмата до близките? Не, без пощенска кутия не може…

И ето така стана, че Мурад, жив и пъргав старец, без да мисли за каквито и да било последствия, домъкна от село във фермата новичка пощенска кутия, лъскава от прясната небесносиня боя, и я закова на стената на един обор.

Закова я, отдръпна се една-две крачки, сложи ръце на кръста, погледна гордо и заяви:

— Отсега нататък не бива да се изпращат никакви писма по никого в селото! По никого! В какъв век живеем ние с вас?… Пускайте писмата в кутията. Изпращачът — ще изпрати, раздавачът — ще предаде, получателят — ще получи. Както в града!

Мурад отвори чантата си и започна да продава на работниците листи за писма, пликове и марки.

А от другата страна на обора, на брега на ручея, който течеше през фермата, няколко ученика седяха под сянката на дивата круша с вече пожълтели и започнали да капят листа. С камиона, изпратен от колхоза за мляко, те бяха пристигнали тук предния ден, за да обиколят телетата, над които техният пионерски отряд беше поел шефство. Децата си бяха взели учебниците и сега, седнали под крушата, повтаряха урока си по география.

Едно момче, облегнато на дървото, четеше на глас, като произнасяше старателно всяка дума. Другите слушаха.

Момчето се казваше Ашoт. По география и естество-знание не само в класа, но може би и в цялото училище нямаше ученик като него. Така добре знаеше тези предмети! Ашот четеше с въодушевление, но ясно се чувствуваше, че учебникът не го задоволява. За природата на нашата страна той знаеше много повече, отколкото беше казано в сбитите, сухи редове на учебника.

Като прочете урока до края, момчето вдигна към другарите черните си очи с дълги мигли.

— Това е всичко, което е казано тук за животинското царство на Далечния изток — рече разочаровано то.

— Достатъчна, и това е много! — измърмори под носа си едроглавият Саркис, който беше легнал под дървото върху куп сухи листа.

Той се понадигна и погледна Ашот с тежкия поглед на безизразните си сиви очи.

— Много ли?… Само осемнадесет страници за Далечния изток, а за животните му изобщо нищо няма! Пет реда! Само имената! Такива и такива, а после — „и други“… И да ги изброят дори не стигнало мястото… — Ашот все повече се разгорещяваше: — Руските пътешественици са написали цели книги за Далечния изток, а тук… И то за животните на един край, в който може да се помести цяла Европа! А и по-богат е от Европа със своята природа, с рудите, реките!… Представете си само, момчета: милиарди риби идват от Тихия океан в реките на Далечния изток и отиват нагоре по течението им. Отиват хайвера си да хвърлят. Като черна лавина се движат нагоре и измършавели, достигат до онези планински потоци, откъдето водят началото си широките, пълноводните реки. А пък там от водата стърчат само гърбове на риби!… В такива дни и мечката дори става рибар. Седне край реката, пъхне лапа във водата, загребе някоя и друга рибка и я изхвърли на брега… Чували ли сте?

— Ти пак се отклоняваш! Нали се занимаваме с география, а не с любимия ти лов — с добродушна усмивка каза Шушик, единственото момиче между „телешките шефове“.

Тя лежеше на тревата, подпряна на лакти, и слушаше внимателно Ашот.

— Но това е толкова приятно! — изказа мнението си момчето, което седеше до Шушик. Как да не се отклони, като само думата „лов“ вече мирише на шишкебап!…

Bсички се засмяха, а Ашот, без да обиди ни най-малко продължи:

— Ами защо, защо не е разказано за дивото грозде, което расте там, и за това как как лианите уплитат дърветата? Защо не е разказано за глиганите, с които са пълни долините? А за тигрите?… Чували ли сте за тигри които живеят в дълбоките снегове и понасят студа?

Момчето се наклони напред с цялото си тяло, в големите му очи се разгоряха пламъчета, лявата му буза, обсипана с лунички, потръпна леко от възбудата.

— Можете ли да ми посочите страна, където тигрите живеят при минус двадесет градуса? — попита то и така погледна другарите си, сякаш сам беше отгледал тези тигри или най-малкото ги беше виждал много пъти. И сам си отговори: — Друга такава страна няма! Тигрите живеят само в топлите страни, в камъшите, в джунглите. Не виждат сняг, не знаят студ. А у нас?… Ех, да ви почета само от книгите на Арсениев! Ще скочите от мястото си и още сега право за Далечния изток, ще тръгнете! И в къщи няма да се обадите дори!…

— Не ни трябват твоите фантазии, чети, каквото пише в книгата — сухо каза Саркис.

Той не обичаше Ашот. Ревнуваше другите деца от него, не можеше да търпи, когато „този самохвалко“ събираше около себе си другарите и ги „ментосваше“ с разни разкази за ловджийските приключения на баща си.

А те, зяпнали, слушаха прехласнато, особено момичетата…

— А ти чел ли си Пришвин? — попита Ашот, като се преструваше, че не забелязва враждебното настроение на Саркис — „Жен-шен“ не си ли чел? Не виждаш ли!

Ашот говореше с такава жар, така замечтано за Далечния изток, като че ли само да го пуснеш и ще литне нататък…

— „Жен-шен“ ли? Ами че аз съм я чела! — сепна се Шушик. — Толкова е красиво — като стихове! Дори помня наизуст „Ловецо, ловецо, защо не я улови тогава за копитцата?…“

— А можел да я улови, и как още — само ръката си да протегнел.

Разбира се! Аз помня: седял си той, скрит между лозите, а сърната дошла, започнала да хрупа листа и провряла през шумака копитцето си. Но кракът бил толкова красив, толкова трогателно било това животно, че на човека станало жално. И той не докоснал сърната. Така ли е, Ашот? Може би не съм разбрала всичко, нали на руски я четох — каза — Шушик, сякаш се оправдаваше. — А този корен! Въоръжени хора живеят при него по петнадесет-двадесет години и го чакат да узрее. После го изваждат внимателно под строга охрана го откарват в Китай и там го продават много скъпо — не помня за колко хиляди жълтици…

— Брей, хиляди жълтици за един корен?… — учуди се Саркис.

— Ами разбира се. Та този корен е животворен. Той подмладява старците… Той?… Я, я вижте, на фермата окачили пощенска кутия! Ей че хубаво! Сега често-често ще идват писма от мама!

Разговорите за Далечния изток се прекратиха — всички се загледаха в небесносинята кутия, пред която се бяха събрали доячките и овчарите.

— Я почакайте! — скочи енергичният и вечно весел Гагик. — Пръв ще бъда аз — и никой друг! Само че… на кого да пиша? И за какво?

Впрочем Гагик не мисли дълго. Важно беше колкото може по-бързо да осъществи новото си хрумване. Откъсна лист от тетрадката, наведе се над него и бързо започна да драска нещо, усмихвайки се на своята явно весела измислица.

Децата изслушаха написаното и се разсмяха високо, а Ашот с присъщата си сериозност забеляза:

— Остави, не бива. Току виж, дядо ти настина помислил, че си заминал. Ще се разтревожи…

— Няма да има време! Аз преди писмото ще довтасам в село! — извика Гагик и хукна към пощенския раздавач.

Купи плик с марка, сложи в него листчето, лизна ивичката лепило и затвори писмото. След това написа адреса и го пусна в кутията.

Да, той беше наистина първият писмописец! И горда усмивка освети кръглото му лице.

След като си починаха в сянката на старата круша, децата отново се заловиха със своите телета — подстригаха им опашчиците, още веднъж напръскаха оборите с някаква силна течност. Време беше да се връщат в село. Взеха чантите, раниците и торбичките си и потеглиха обратно с големи подаръци — сирене и лаваш2. Нали беше празник! Може ли децата да си тръгнат без подаръци, които те и без това си бяха спечелили с честен труд?

Празничните веселби, звуците на тъпаните и зурлите влачеха децата към къщи и те изведнъж се разбързаха.

Майката на Шушик, доячката Ашхен, която се бе запътила нанякъде с ведро на ръце, като видя дъщеря си, се спря.

— Къде тръгна? — попита тя разтревожено. — Да беше постояла! Още не съм те видяла както трябва, не съм ти се нарадвала…

— Къде ли? За Далечния изток! смеейки се, отвърна момичето, спомнило си разказа на Ашот.

Как гореше лицето му тогава! И изобщо какво особено момче: в часовете по математика спи, а по география просто искри хвърчат от него…

— Ох, дано не доживее майка ти такова нещо! — разтревожи се Ашхен. — Изток ли? Какъв изток?… Какво има там толкова, момичето ми?

— Какво ли? Мечки, които ловят риба, и тигри, дето живеят в снега… — продължаваше Шушик, като все така се смееше, и се обърна към Ашот.

А той стоеше отзад навъсен. Момичето явно му се подиграваше.

Някой повика Ашхен. Тя целуна Шушик по бузата и отиде, без нищо да разбере. Децата продължиха пътя си.

Но не бяха изминали и стотина крачки, когато чуха подире си гласа на техния връстник кюрда Хасо.

— Ти къде?… — викаше той на кучето си. — Ах, мършо! А кой ще варди овцете?

Ала кучето упорито тичаше след господаря си.

— А ти накъде, Хасо? — попита Ашот.

— В селото. Да купя от магазина захар, кибрит…

Хасо, син на овчаря Авдал, беше роден на един планински път през лятото, когато овцете бяха изкарани по пасбищата. И израсна в планините все след стадата с баща си. Познаваше само своето село и две-три съседни, а град какво е — и представа нямаше. Пък и в селото Хасо рядко ходеше, може би само за тютюн на баща си и за някои дреболии от магазина. Късно през есента той караше овцете на приемателния пункт.

Хасо беше на тринадесет години. На бронзовото му, обгорено от слънцето лице като въглени горяха черни, пламтящи очи.

Бащиният колхоз — кюрдски плъстен калпак с намотан копринен шал — покриваше главата му, ресните се спущаха небрежно на високото му красиво чело и над ушите. Друг копринен шал, поовехтял и изтъркан, пристягаше вместо пояс тънкия кръст на момчето. То беше облечено с аба — елек от груб, домашен шаек — и широки шалвари на резки.

Овчарчето обичаше да се показва в село с тази кюрдска национална премяна. То единствено се обличаше така в Айкецор и му беше приятно, че всички го гледат.

— Чудесно! — зарадва се Гагик. — Да вървим заедно!

ВТОРА ГЛАВА

Пътят изведе децата от клисурата на билото на планинския хребет, който се спускаше към Араратската долина. Хоризонтът стана изведнъж много широк.

Децата погледнаха назад и далече в клисурата, там, където се съединяваха двете луди планински рекички, видяха червените покриви на новите постройки на кравефермата.

Тук клисурата беше толкова тясна, че когато от извисените до небето върхове се откъснеше камък, той се търкаляше с трополене надолу чак до оборите на фермата и се спираше едва след като се удареше о някоя стена. Планинските склонове, които се издигат от зимовищата нагоре към покритите със сняг хребети, са голи, сиви, обгорени от слънцето. По-надолу, до самата Араратска долина, растителността е още по-бедна. А още по-ниско планините се сменят от редица голи хълмове. Само по бреговете на ручеите, които текат между тези хълмове, се появяват някои признаци на живот — градини и посеви. Всичко останало е камънак, гъмжащ от змии.

Ала погледнеш ли по-надалеч от тези хълмове, към долината на река Аракс, всичко гали окото, радва сърцето.

От Джулфа, където Аракс навлиза в каменисти дълбоки дефилета, та чак до Октемберянските хълмове — в едно разстояние може би на двеста и петдесет километра — долината е покрита с градини, лозя, плантации с „бяло злато“. А от другата страна на долината, до облаците, та дори и над облаците — чак до небесната синева — се издигат величествените върхове на двата Арарата — Голям и Малък. Техните склонове са облечени в сърмени премени, а главите им са покрити с белоснежни калпаци.

Децата замряха, поразени от чудния пейзаж. А влюбеният в природата Ашот сякаш съвсем беше забравил и себе си, и другите.

Но ето че се опомни, обърна се към другарите си и каза както винаги сериозно и твърдо:

— Да се върнем в такъв ден на село, значи много да загубим. Хайде да се отклоним малко встрани. Ще ви заведа при дивите кози.

— От тези думи никак не мирише на шишкебап, Ашот. Нали нямаш пушка — възрази Гагик.

— Ти пък като си рекъл — „шишкебап, та шишкебап“!… Човек ще помисли, че наистина си някой лакомник. А погледнете само шията му — същинска дръжка на круша! — усмихна се Ашот. — Да идем просто така, да погледаме скалите, козите…

— Те тебе чакат — недружелюбно се обади Саркис. — Лежат с вързани крака. Я по-добре да си идем на село, да се повеселим на празника…

Но Ашот настояваше:

— Вече е късно, за манифестацията и без това няма да стигнем. А зад ей този гребен, вдясно от нас, е Барсовата клисура. Ама да знаете какво нещо е. Истински развъдник на кози. Колко пещери има само и всяка пещера е цяла кошара за кози! По стръмния склон на скалите минава тясна пътечка. Тя води надолу и по нея козите слизат в клисурата. Там те се крият в пещерите. Сигурни места — дори и вълк не може да припари.

— А ти ходил ли си? — с недоверие попита Саркис.

— Аз ли? Защо да лъжа? И аз не съм ходил — баща ми не даде. Но от върха гледах как той и другарите му вървяха по тази пътека… Да идем, а? Един час път е само. Ще видите чудесата на Барсовата клисура, ще има за какво да разказвате в село, а и в „Пионерска правда“ ще напишете. Всички ще научат какви смели деца има в Айкецор!…

— В „Пионерска правда“ ли? Да не искаш да се прославиш като Камо из цялата ни страна? — Шушик погледна изпитателно Ашот.

В ъгълчетата на мъничката и красива уста се криеше подигравателна усмивка, в очите и блеснаха лукави искрици.

Ашот се смути. Той беше честолюбив и не искаше другите да разберат това. Все пак се овладя и язвително забеляза:

— Виждам, че все за този Камо от Лъчиван бълнуваш. А с какво, кажи, ни надвишава той?

Ашот се издаде.

Той превъзхождаше другарите си и по способности, и по физическа сила, и по ловкост, а най-вече по безстрашието си. В училището го смятаха за най-добър естественик и единствен ловец. Всичко това беше направило момчето малко надменно и самонадеяно. Затова донякъде се дразнеше, че всички деца, и специално Шушик, говореха за Камо така възторжено и с такова подчертано уважение.

Какво беше то — благородна завист, ревност или някакво друго чувство, — и той самият не можеше да си даде сметка, но мечтите за подвиг, и то далеч по-смел от онзи, който беше извършил Камо, все по-настойчиво го завладяваха.

— Камо не би допуснал най-напред никакви колебания в нашите редици. Би ни повел смело към устата на барсовете в Барсовата клисура — намеси се Гагик, като намигна незабелязано на Шушик.

— „Камо, Камо“!… — кипна Ашот и в очите му блеснаха пламъчетата, отдавна познати на другарите му. Сега вече нищо не е в състояние да го спре. — Нима ние сме по-страхливи от него! — извика възбуденото момче — Хайде, аз ще ви поведа! Който не се бои да върви след мен!

И с решителни стъпки Ашот продължи по-пътя. Развеселени от яда му, децата тръгнаха след него. Само Саркис нерешително остана назад.

„Какво да направи? — мина му през ума — Да тръгна ли след този самохвалко Ашот, или да си отида у дома? Отида ли си, после не мога да се отърва от подигравките на Гагик: ще раздуе всичко, от мухата слон ще направи и такива небивалици ще започне да разказва, че ще стана за смях. Не, сега няма накъде, ще трябва да вървя след този налудничав Ашот. Кой дявол ме караше да ходя на тази ферма! Като че ли телетата не можеха без мене…“

Неохотно, едва-едва, Саркис се помъкна след всички, като ругаеше мислено Ашот за тая негова щуротия, пък и себе си, задето не си остана снощи в къщи на спокойствие.

Децата се изкачваха бавно нагоре по склона на планината. Но щом излязоха на билото на скалите, надвиснали над Барсовата клисура, отново се спряха възхитени.

Долу се разстилаше долината на Аракс, заобиколена от двете страни с високи планини. Облаците и мъглите сякаш бяха задрямали по острите им върхове. И дали от тези канари, сурови и мрачни, не изглеждаше така приятна и приветлива разположената в подножието им земя? Или пък реката, опасала като сребърна лента долината, придаваше неизразимата прелест на този край? Или го красяха градините със своите чудни, излети сякаш от злато плодове?… Дали пък арменските села, които пушеха спокойно сред зеленината, не правеха този пейзаж неповторим и близък? А може би това бяха птиците? Може би все новите и нови ята, долитащи от бреговете на Далечния север, оживяваха тази чудна гледка?…

Децата се намираха на едно от многобройните разклонения на Малък Кавказ. Тези разклонения се простират надолу, към Араратската долина, а самият хребет е устремен към Иран. Неговите скалисти върхове се врязват в тюркоазните дълбочини на небето и обвити от виолетова мъгла, постепенно се губят някъде далеко на хоризонта.

Отдясно, точно насреща, се издига Голям Арарат. Сега той е обкръжен от леко облаче. До него е Малък Арарат, подобен на втъкнат сред Араратската долина исполински захарен конус. Сякаш по повърхността на тази планина няма нито една издатина, нито една грапавина. Като че ли някаква огромна космическа машина е изгладила нейните страни и и е придала форма на правилен конус.

Пресичайки тази вълшебна долина, Аракс служи като граница, която отделя свободния съветски свят от страните, където още властвува капитализмът Иран и Турция. Реката протича през обкръжаващата я жълта тръстика и изчезва в падините на Карадагския хребет в Северен Иран.

— Погледнете колко страни разделя тази река — каза Ашот. Той засени очите си с ръка от слънцето и се загледа замислено в далечината. — Ей там до Малък Арарат е Турция. Наляво е Иран. Моят дядо ми е разправял, че някога тези планини и земи са били наши. Но турците…

Ашот разказваше, но децата не даваха твърде ухо на думите му. Те бяха така възхитени, че не им се искаше сега да мислят нито за жестоките турски паши, нито за бедите на арменския народ.

А Ашот говореше ли, говореше… Той много обичаше да го слушат и продължителното мълчание на децата взе за повишен интерес към своя разказ.

— Ашот, я по-добре погледни надолу — нетърпеливо го прекъсна Шушик. — Та там е пролет, истинска пролет! Я виж какви стада има по ливадите…

— Деца! — въодушеви се Гагик. — Ние се намираме на такова място, че и с прашка можем да замеряме капитализма! Я погледни, Ашот, ей там, на върха на Арарат. Виждаш ли, пълзят хора на четири крака? Това са американци3. А ей онзи отляво е самият генерал Риджуей4. Погледни с каква тъга гледа с бинокъла си към нас, социалистическия свят — шегуваше се Гагик, спомняйки си неотдавнашното съобщение във вестниците, което беше разсмяло всички.

Децата се смееха весело, а най-звънливо от всички — Шушик, на която винаги се харесваха шегите на неуморимия Гагик.

… По западния склон на скалите, където стояха децата, се виеха тесни пътечки. По тях умело бягат дините кози, които живеят в недостъпни за човека процепи и пещери.

Тук се срещат и каменни овни или муфлони, както ги наричат зоолозите. Но те живеят по тревистите планински склонове, в техните подножия или в пустинните мъртви долини. Най-често муфлоните могат да се видят по голите хълмове, откъснати преди хиляди години от планинските вериги и пръснати сега по левия край на Араратската долина.

Отдалече още се вижда, че цяло стадо пасе на един от тези хълмове. Струва ти се, че ей сега с бесен лай ще те посрещнат кучета. Ще излезе овчарят, ще усмири кучетата, а тебе ще покани в колибата си и ще те нагости с прясно овче мляко…

Ала тук няма нито кучета, нито овчари.

Опитното око на ловеца отдавна вече би различило на върха на хълма овена-водач. Застанал като изваян на своя каменен постамент, с гордо вдигната глава, той оглежда зорко околностите. Това е часовой. Щом забележи опасност, с остро съскане, подобно на змийско, той предупреждава стадото. И стадото се събира, струпва се накуп и в миг изчезва след водача между хълмовете. Сякаш е било мираж. И наоколо пак става пусто и мъртвешки безмълвно.

Ашот знаеше много добре всичко това. Той беше ходил неведнаж с баща си по следите на муфлоните.

— Това е Марал-Бахан5. — Ашот показа ниската планина с куполообразен връх. — Казват, че муфлоните се изкачвали на тази планина и оттам дълго гледали към Арарат. Защо — не зная… — После Ашот показа клисурата: — А ето това е Барсовата клисура. Виждате ли — от трите страни е заобиколена със скали, като стени. Откъм Араратската долина е отворена, но и там няма изход: долу е пропаст. А от другата страна има пак скали. Само южните ветрове се носят по тези камъни. Изобщо в Барсовата клисура може да се влезе само от едно място виждате ли ей онази тясна пътечка? А всички други прекъсват дотук, не стигат дори до средата на склона…

— Е — възкликна Ашот, — както би казал дядото ти Гагик: който има здрав кръст, нека тръгва след мене!

И като подскачаше от камък на камък, той заслиза надолу.

Изглежда, че всички имаха „здрави кръстове“, понеже последваха Ашот. Наистина Саркис беше решил окончателно да се откаже от тази разходка, но когато другарите му, без да се обръщат, поеха напред и изчезнаха зад острите като клинове камъни, той се почувствува недобре. Изоставен… Сам с мрачните орли по зъберите и внезапно връхлетелия от планините силен пристъп на вятъра…

„Да си отида ли?… Но и така май не ще мога да стигна до селото“ — помисли си той и смътно чувство на страх сви сърцето му. За пръв път беше подложен на такова изпитание и резултатите съвсем не бяха утешителни.

Той постоя, помисли, но колебанията му не траяха дълго.

„Ех, да не съм си загубил ума, че да се връщам но тези скали и клисури!“ И като мърмореше сърдито, той се помъкна след другарите си, които бяха отишли напред.

ТРЕТА ГЛАВА

Погледнеш ли отгоре каменните блокове, накамарени в дефилето — свят ще ти се завие, такива бездънни пропасти има там! Високи, мрачни скали образуват непреодолими стени и само в една от тях планинските потоци бяха изровили врата. През тази именно врата Ашот преведе уверено своите другари.

— Дръж се за зъбера… по-сигурно стъпвай… по-внимателно! — непрекъснато говореше той и загрижено следеше всяка крачка на децата.

В този край скалите са от варовик и са набраздени дълбоко с корнизи и пътечки. Техните склонове приличат на набръчкано старческо чело.

По една такава тесничка пътека-бръчка се движеха сега нашито млади пътешественици, като разчитаха да заобиколят скалата и да се спуснат в клисурата. — Нека аз мина отпред — предложи Хасо.

Той беше вързал пояса си за нашийника на кучето и грижливо му помагаше на трудните места.

Ашот погледна под око Хасо. „Ако ти минеш отпред, тогава аз за какво съм?“ — като че ли говореше погледът му.

Но Хасо не забеляза нищо. Той се тревожеше за Шушик. На нея, винаги жива и смела, й прилошаваше, когато гледаше пропастите.

— Не гледай надолу — обърна се към нея Ашот.

След Шушик вървеше Саркис. Като видя побледнялото му лице, Ашот не се стърпя и го подигра:

— Е, какво? Не прилича на пътя до татковия ти склад, нали?

Никой от другарите дори с поглед не го упрекна за тези думи. В селото не обичаха Баруйр, бащата на Саркис. Той завеждаше колхозния склад и се смяташе за важна личност. А Саркис израсна под неговото крило надменен, самонадеян, егоист.

Сега, в този тежък за него момент, той преглътна обидата, изтри избилата по челото му пот и мълком продължи да се влачи накрая, стъпвайки предпазливо по несигурната, ронлива пътечка.

Слизането беше тежко, но вървеше успешно. И само една случка, весела, интересна, за която трябва да разкажем, го прекъсна неочаквано за известно време.

Есенното слънце напичаше скалите. Бяха първите дни на ноември, но беше още топло. Децата бяха съблекли палтата си и ги носеха на ръце. Пътечката тук минаваше съвсем близо до скалата, която се издигаше отдясно като висока отвесна стена, а отляво беше надвиснала над дълбоката пропаст.

И пукнатините в скалите, и вдлъбнатините, малките пещери, които се срещаха тук-таме в тях, и самата пътека — всичко беше осеяно с кози тор.

— Тук има кози — каза Ашот шепнешком, сякаш се страхуваше, че те са някъде съвсем наблизо и ще го чуят.

И наистина още не беше успял да се доизкаже и иззад близката скала изскочи огромен козел. Насочил напред гигантските си рога, той се спусна право срещу Ашот. който върнеше пръв.

Нямаше как да се разминат. Животното можеше или да се върне и да избяга в Барсовата клисура, или да събори преградилото пътя му момче — друг изход нямаше. Неговото появяване беше така неочаквано, че Ашот нямаше нито секунда за мислене. Той се притисна инстинктивно с хълбок към стената, смъкна шапката си и удари с нея козела по главата. Единият рог се забоде в шапката, раздра я, а когато Ашот със силно движение напред се опита да я издърпа, козелът сърдито се разфуча, врътна глава и още по-здраво намести шапката на рогата си. Тя така си и остана на козела. Животното направи огромен дъгообразен скок и препусна светкавично, размахвайки „трофея“ си като знаме. Чуваше се само как камъчетата шумолят под копитцата му и се свличат в пропастта.

В момента, когато удари козела, Ашот загуби равновесие. Само миг и момчето щеше да полети в пропастта. Но нечия здрава ръка го улови навреме. Това беше Хасо.

— Сядай!… — каза той и като го натисна по рамото, за да го накара да седне, понечи да замахне с гегата си към козела.

Но къде ти! От него нямаше вече и помен. След козела се спусна и Бойнах, но Хасо го хвана здраво за нашийника.

— Ти пък, мършо, къде?… Къде ще бягаш по тези пътечки?…

От яд Бойнах се разлая силно.

Опасността премина. Децата дойдоха на себе си и като си спомниха за козела с шапката, започнаха да се смеят. Хасо поклащаше глава и казваше:

— Ашот, ти не се ядосвай. Този рогат дявол можеше да те хвърли в пропастта и ти щеше да станеш на парчета… Бива ли така да се излагаш?

— Ама ти не чу ли как шапката ти викаше: „Помощ, помощ“? — смееше се Гагик.

— Няма добро да види с нея — каза Ашот, все още ядосан и възбуден.

— Напротив! усмихна се Гагик. — Твоята шапка спаси козела: сега вълк няма да смее да припари до него…

Ашот все още не можеше да дойде на себе си от изненадата и уплахата. „Когато ги видя, козелът трябваше да се върне и да избяга назад в клисурата. Какво ли го е накарало да се спусне напред, право към мене? — мислеше си той объркан. — Зад него може би е имало още по-страшен враг?… Но откъде? Тук няма и не може да има никой…“

Тъй или иначе, случката с козела беше изчерпана.

— Е, хайде — надигна се Ашот — да продължим нашия път, пълен с приключения.

Дяволската пътека ставаше все по-трудна и по-трудна.

— С лице към стената. Гледайте само стената и се дръжте един за друг — даваше нареждания Ашот, когато пътечката стана съвсем тясна.

На едно място водата беше подровила пътя и бе образувала в скалата процеп. Ашот се спря замислен пред него. Ако не беше голямото му честолюбие, той щеше да се върне и поведе обратно другарите си. Сега обаче скри тревогата си и леко прескочи процепа.

Неговите спътници се приближиха и с ужас надникнаха в дълбокия пролом — просто дъното му не се виждаше!

— Ох, каква чудесна дупка: скочиш ли в нея, няма да успееш дори да извикаш!… — не можа и сега да се въздържи да не се пошегува Гагик.

А Хасо се усмихна подигравателно:

— Ако пред вратата ви има греда, ще можеш ли да минеш по нея?

— И още как!

— Няма ли да паднеш?

— Никога!

— Е добре, ами ако тази греда се постави над река или ров?

— По-трудно ще е.

— Нищо трудно няма. Само забрави, че долу е яма. Ето виж.

И Хасо, без да гледа надолу, умело прескочи пропастта, сякаш беше купчина пръст на равен път.

— Разбра ли?

— Абе аз разбрах, ама ти обясни на краката ми!…

И все пак съветите на Хасо помогнаха да се преодолее опасното препятствие.

Гагик се страхуваше, но през целия път все си мислеше как да скрие от другарите си своето състояние. И затова непрекъснато даваше кураж на всички:

— Какво сто се разтреперали? Тясна е пътечката? Ама че го измислихте! Та това е асфалтирано шосе! — Или: „Хасо, аз вървя след тебе, ти не се бой.“ Или: „Ашот, почакай, аз ще те подхвана, че май ти треперят краката.“

Саркис, целият в пот, вече без да се стеснява, се мъкнеше последен направо на четири крака. Колко малко приличаше той сега на онова самоуверено момче, което крачеше важно с вирната глава по улиците на селото!

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

— Ето ни в прочутата Барсова клисура! — заяви тържествено Ашот, като слизаше от скалата.

— Ура-а-а! А къде са обещаните от тебе кози? Доведи ни ги де!

— Почакай, Гагик, почакай. Денем козите си почиват в пещерите. После, когато се изкачим горе, ще ти ги покажа.

Седнали на камъните, младите пътешественици разглеждаха с любопитство клисурата, където досега единствено ловецът Арам и другарите му се бяха осмелили да слязат, и то само два пъти.

Клисурата беше разположена сред високи червеникаво-ръждиви скали, подобни на крепостни стени със. зъбци и кули. Отпред тя беше отворена към падина, където всяка пролет буйни потоци с грохот и бучене се спускаха от планинския склон. В процепите на скалите и в подножията им бяха израсли храсти, къдрава папрат и няколко десетки нискостеблени дървета, такива чудновати и криви, каквито виреят само по безводните места. Тези дръвчета се бяха съпротивлявали твърдо на всички бури и ветрове. Техните дебели, жилави корени бяха проникнали дълбоко в пукнатините на каменистата почва и се изхранваха от недостижими дълбочини на земята.

Планинските склонове бяха покрити с коило и пирей, сега вече сухи. На по-влажните тераски и в долчинките пиреят беше толкова избуял, че Бойнах, който тичаше с весел лай из него, не се виждаше дори.

Хубаво зимно пасбище за козите беше тази клисура. Но къде ли утоляваха жаждата си в тези безводни, сухи места? А ето на, следите на всяка крачка говореха, че тук има много кози. Из гъстата трева във всички посоки се виждаха утъпкани пътечки, на места тревата беше съвсем изгазена. Тук животните бяха пасли и почивали.

Тяхното присъствие долавяше с острото си обоняние и овчарчето Хасо, за когото тези миризми бяха обичайни. Та нали дивите кози са прародители на домашните и не се отличават много от тях по вид и миризма.

Когато децата си починаха добре, Ашот стана.

— Хайде сега да потърсим естествени кошари.

По дъното на корито, изровено от краткотрайни пролетни потоци, децата се изкачиха на скалите по задната стена на клисурата. Изкачването беше тежко и отне много време. Тук си починаха малко и пак поеха нагоре по канарите, почти до върховете, набраздени от пътечки-корнизи, където мрачно зееха черните входове на пещерите.

Възбуден от миризмата на козите, Бойнах тичаше неуморно между камъните и бясно лаеше — може би се радваше на свободата, дадена му най-после от Хасо, или пък плашеше животните. А те наистина не изтърпяха присъствието на такъв гост. Няколко кози изскочиха от процепите и побягнаха нагоре по склона на планината. Отпред тичаше старият козел-водач и размахваше огромни, подобни на мечове в ножници рога. От време на време се спираше и извиваше назад глава, сякаш за да провери дали го следват останалите. За миг се заковаваха на място и другите козли и в този момент ставаха прекрасен прицел за ловеца. След тях спокойно вървяха козите. И те току се спираха изчакваха малките си.

Като достигна до планинския зъбер, водачът застана на една издатина и гордо отметна красивата си глава. Той сякаш се подлагаше на куршума.

— Ех, да ми беше пушката! — развълнува се Ашот.

А Гагик издърпа овчарската гега от Хасо и и размаха заплашително срещу козите.

— Вървете си, вървете си, подарявам ви живота! произнесе той с театрален патос.

Другарите му се разсмяха, а Бойнах лаеше настървено и тръпнеше от желание да се спусне след козите. Но де ще ги стигнеш!

— Ах, какви са ловки, какви са силни! — възхищаваше се Шушик.

— А вие забелязахте ли как козите се спират и гледат назад? Разбрахте ли защо? — попита Ашот. Децата мълчаха.

— Сигурно си почиват. Изкачването е било толкова трудно — предположи Шушик.

Каква трудност е това за дивите кози! Стига да поискат, и в миг ще се озоват на онази страна на планината. Козлите се спираха само за да видят дали ги следват козите.

— Да, да, майките на козлетата… — додаде с разбиране Шушик.

— Браво, точно така! Ето на, да не сте казвали, че като са животни, нямат сърце — рече Ашот с тон на човек, добре запознат с тайните на природата.

— Не сърце — поправи го Шушик, — а инстинкт…

— Аз казвам сърце, ти можеш да разбираш инстинкт, твоя работа.

Скачайки от камък на камък, козите бягаха към скалите, които заобикаляха клисурата от изток. Те ту изчезваха в гънките на нарязания от пукнатини склон, ту като едва забележими сиви петна се мяркаха по тесните, също сиви пътечки.

Като видяха, че никой не ги гони, животните се успокоиха, започнаха да хрупат тревичка и само от време на време предпазливо се оглеждаха дали не ги заплашва някаква опасност от тези неканени гости. Но изведнъж те побягнаха и се скриха на отвъдната страна на склона.

— Какво толкова ги изплаши? — учуди се Ашот. — А вие не видяхте ли? Не забелязахте ли как нещо ръждиво се провря там между камъните? като показваше в далечината, измърмори Саркис; от страх той едва си мърдаше езика.

Но колкото и да се взираха, освен мрачните сиви скали децата нищо друго не видяха.

На момчето взеха да му се явяват видения — подигравателно каза Гагик. — Това трябва да е от прекалена смелост… Понякога се случва и такова нещо на смелчаците.

Но Ашот не подкрепи шегата. Той продължаваше да мисли: какво всъщност беше довели козите до такова паническо състояние? В клисурата няма нито вълци, нито ловци… И тогава пак си спомни козела, който му беше отнесъл шапката. „Той не се изплаши от нас… Нещо друго го разтревожи.“

След изчезването на козите вълнението, което беше обхванало децата, се уталожи.

— Е, да продължим — каза Ашот, като не намери отговор на своите въпроси, и се заизкачва по тясната пътечка към върха на планината.

Децата вървяха мълчаливо и все още мислеха за грациозните животни, които току-що се бяха скрили от погледа им.

Гагик се спря и изтри с длан мокрото си чело. И той като всички дишаше тежко.

— Не е ли вярно, Ашот, че да слизаш е много по-лесно, отколкото да се изкачваш? — попита сериозно той.

— Е-ex, ти!… А кой преди малко се перчеше? — усмихна се Ашот. Но като погледна слънцето, реши, че трябва да се връщат. Добре, вече превали пладне. Да слизаме…

Гагик скоро беше принуден да признае, че по тези скалисти места и да се слиза май е не по-малко трудно. Пълничките му крака го боляха, а ходилата му горяха.

Децата се спряха до голямата дупка, която се чернееше под скалите. Това беше вход за дълбока тъмна пещера. Изглежда, че от нея някога е текла вода, която бе изровила тук нещо като корито и бе огладила камъните.

— Напролет оттук сигурно изтича извор — побърза да изкаже мнението си Гагик.

— Хубав извор! Я виж какво широко корито — замислено каза Ашот. — Също като речно…

И подът на пещерата беше. целият изровен от водата, а камъните — огладени като на морския бряг.

— Нищо не разбирам — поклати глава Ашот.

Едва забележима усмивка премина по устните на Саркис. Тя сякаш казваше: „Ех, ти! А пък се смяташ за голям естественик! Ха обясни де!“

— Змия, змия! — изведнъж извика ужасена Шушик. И наистина увила опашка около храста, който стърчеше от скалата над входа на пещерата, висеше сива страшна змия — гюрза — с късо тяло и плоска глава.

— С камъни, с камъни!… — завикаха в хор децата.

Те, жители на Араратската долина, знаеха, че гюрзата е най-отровната от местните змии. Всяка година в селото умираха по няколко животни от нейните ухапвания. Затова страхът и възбудата, които обхванаха децата, бяха лесно обясними.

С няколко камъка те събориха змията от скалата и я доубиха.

— Погледнете — каза Ашот, — дори очите й са покрити с кожица. Ето защо змиите не виждат добре.

— Как!? Нима нямат клепачи? Нима не мигат? — учуди се Шушик.

— Не, не мигат. Затова и погледът им е такъв студен, стъклен. Колко хубаво стана, че намерихме гюрза! Ще подарим кожата й на училищния музей… Ай, какви са тези кости? — И Ашот повдигна няколко кости от пътеката. Но тутакси ги хвърли настрана и каза: — Глупости! Кости от дива коза. — И пак тръгна напред.

„Ако това наистина са кости от дива коза, тогава кой ли ще я е разкъсал?“ — помисли си Шушик.

Почакай, Ашот — спря другаря си тя. — Ти грешиш. Тук навярно има вълци.

— Аз да греша?! — пламна Ашот. — Ти как мислиш, орелът не отмъква ли козлета?

Самоувереният му тон не се хареса на Саркис. Много му се щеше неговият „противник“ поне веднаж да сгреши в нещо. Той се върна, вдигна костите, хвърлени от Ашот, и рогата близо до тях и ядосано попита:

— Според тебе орел може ли да нападне такова животно?

Ясно беше, че костите са не от козле, а от голям козел.

Ашот се запъна. Нямаше какво да възрази.

— Сигурно е умрял — смутолеви най-после неохотно той.

Нo Саркис мълчаливо показа следи от зъби върху една кост.

Страхът упорито обземаше децата. Значи, тук, в клисурата, има някакъв звяр?…

— Глупости! Трябва да е нещо отдавнашно — престори се на безгрижен Ашот и като взе от ръцете на Саркис рогата, добави: — И тях ще подарим на кабинета по естествена история… А я колко охлюви и раковини има тук! Събирайте!

— Ашот, ами това какво е? — попита Шушик.

В ръцете й имаше раковина, голяма колкото длан. Ашот взе раковината, погледна я бегло и презрително я захвърли.

— Добър ръководител на млади природолюбители! — отново каза Саркис и вдигна раковината. — Тя е толкова ценна, а той я хвърля.

— Щом е толкова ценна, скрий си я в сандъка — ядоса се Ашот.

Саркис нищо не отвърна. „Какво да говоря с него! Не може да разбере, че щом тук, в тези скали, сме намерили морска раковина, това означава нещо…“

Децата се лутаха по склона и всяко се стараеше да намери нещо особено интересно, някаква рядкост. Ашот се натъкна на две огромни орлови крила и побърза да се похвали с находката си. Гагик намери камък с някакви лъскави люспици по него и уверяваше, че е попаднал на елмазени наноси. Шушик се радваше на раковинки и разни камъчета, а Хасо скришничко й даваше своите „трофеи“: голямо орлово перо, червена човка от яребица… От една пещера той изнесе и подаде на момичето цял букет. Цветята светеха на слънцето с всички багри, но не издаваха никаква миризма, защото бяха… от камък.

— Каменни цветя? Къде ги намери? — смая се Шушик.

Децата я наобиколиха. „Букетът“ минаваше от ръце на ръце и предизвикваше всеобщо учудване и възхищение.

След Хасо всички влязоха в една пещера и се спряха поразени: целият под беше сякаш постлан с пъстър килим. Широк и ярък слънчев лъч проникваше през дупка на свода и изумителният подземен свят на каменните цветя пламтеше и се преливаше във всички цветове на дъгата.

Децата гледаха с учудване и страх този свит, който им се струваше необясним, и се бояха дума да продумат, бояха се да шавнат.

Oт свода на пещерата се спущаха висулки, като ледените. Те също блестяха и светеха. От това този подземен дворец изглеждаше приказен.

Децата се опитаха да откъснат няколко цветчета, но не успяха те като че ли се бяха сраснали с каменните си листенца и стъбълца. А и лесно обяснимо! Тези „каменни цветя“ и „ледени висулки“ не бяха нищо друго освен сталактити и сталагмити, които обикновено се срещат във варовикови пещери. Водата се стича от свода на пещерата, като разтваря и отнася частици варовик, а после постепенно се изпарява. Варовикът остава, натрупва се и образува фантастични фигури.

На излизане от пещерата всички дълго мълчаха. Ашот, навел глава, вървеше замислен. Не искаше да признае дори пред себе си. че не разбира и не може да обясни видяното. и за да прикрие смущението си. той избяга шумно в дола.

— Мушмули! Мушмули!

Докато децата беряха сладки мушмули от ниското дърво, което откри Ашот, Хасо неспокойно се взираше в северните планински върхове, където се събираха облаци. Вдигнал глава, той пое въздух през носа си, като че ли по миризмата искаше да разбере нещо. А въздухът внезапно захладня. Жълтите листа по храстите почнаха жално да писукат, като осиротели птиченца. В предчувствие на нещо лошо овчарчето се осмели да подкани другарите си.

— По-бързо, по-бързо, вече е късно! — извика то. Но децата така се бяха увлекли в мушмулите, че не обърнаха внимание на предупрежденията на Хасо. А когато изядоха всичко по дръвчето, Ашот дори каза:

— Кой знае дали друг път ще дойдем в Барсовата клисура. Я да видим дали тук няма още — нещо.

Хасо погледна Бойнах, който тичаше неспокойно. За момчето беше ясно, че кучето със своя тънък инстинкт долавя промяната на времето. На пасищата Бойнах винаги беше барометърът на овчарчето. А и самият Хасо предчувствуваше, че приближава буря. Той предупреди още веднаж другарите си, но те продължаваха да се щурат по склоновете. Впечатленията бяха толкова много, че децата не забелязаха как свърши късият есенен ден и слънцето залезе зад Голям Арарат.

Всички се скупчиха на едно място и насядаха по камъните. Зачервените им от вълнението и свежия въздух лица ярко горяха в лъчите на залязващото слънце. Планинският вятър рошеше косите им, развяваше черните ресни по високото чело на Хасо. Колко хубаво им беше тук, в широките обятия на природата! Каква прекрасна почивка!

Всички останаха доволни от днешния ден и бяха благодарни на Ашот нали той им показа чудната Барсова клисура!

— Да тръгваме! изкомандува Ашот. — Време е да се прибираме!

Но децата не бяха успели още да се спуснат на дъното на клисурата и да излязат на пътеката, която трябваше да ги изведе до селото, задуха вятър, и то толкова силен, че те се принудиха да спрат. А трябва да кажем, че за да се търколиш от Дяволската пътека в пропастта, съвсем не беше нужен силен вятър — и слаб беше достатъчен. Нямаше как, трябваше да се изчака.

Децата приседнаха на каменния корниз с надежда, че най-после на вятъра ще му омръзне да духа и ще утихне. Но той все повече и повече вилнееше, бучеше, ревеше, събаряше жълтите листа от храстите и дърветата, засипваше с тях пролуките в скалите, измиташе всички склонове и пътеки.

— Освобождава място за снега — плахо каза Хасо и думите му всяха смут в сърцата на децата.

Всеки друг можеше да сгреши, но не и Хасо!

Няколкото минути, прекарани на студения вятър, се сториха на децата цяла вечност. Скалите, които през деня при ярките слънчеви лъчи приличаха на златни замъци, сега станаха мрачни и страшни. В клисурата мъглата все повече се сгъстяваше, натежаваше. Бурята вилнееше.

Стадо диви кози изскочи иззад скалите, профуча изплашено край децата и се понесе към изхода на клисурата. Последната коза се застоя за миг на завоя на Дяволската пътека, погледна потъмнялата Барсова клисура и се скри зад склона.

И козите дори избягаха. Това беше лош признак, „Ако завали сняг, ще бъдат принудени да останат тук, затова сигурно бягат“ мярна се в главата на Ашот и от тази мисъл му стана горещо.

— Вятърът няма да спре! Ставайте, да вървим, нека се опитаме да се измъкнем — скочи от мястото си тон

В същия миг от скалата се откъсна камък и с грохот се търколи в бездната. Кичестата еличка, която се подаваше от пукнатината, се навеждаше със стон до земята.

— Седни. — Шушик дръпна за палтото Ашот. — Седни, инак вятърът ще те отнесе в пропастта.

Но Ашот не се предаваше.

— Да вървим — настояваше упорито той. — Хванете се за ръце, здраво… Така. А сега тръгвайте един подир друг.

Децата станаха с мъка, проточиха се във верига и предпазливо тръгнаха. Но не направиха и двадесет крачки и спряха. Тук пътечката се стесняваше и за да не полетят надолу, трябваше пак да седнат.

Какво да се прави?

Ашот огледа внимателно склоновете на планината. Той търсеше някаква пещера, където биха могли да се скрият. Наблизо обаче нищо не се виждаше.

— Да се върнем назад — каза той.

Но никой не мръдна от мястото си — изкачването беше страшно. Притъмня още повече. Една непредпазлива крачка — и можеш да станеш жертва на развилнялата се стихия.

Ето че най-после Ашот забеляза наблизо чернееща се в скалата вдлъбнатина.

— Няма какво да се прави — каза той, — ще трябва да се скрием в нея. Само че как да стигнем дотам?… Да чакаме ли, докато утихне вятърът?

Но за това като че ли нямаше никаква надежда.

— Вървете след мене пълзешком — предложи Ашот и тръгна напред почти на четири крака.

С изподраскани колене и лакти децата едва стигнаха до вдлъбнатината и криво-ляво се вмъкнаха в нея. Вдлъбнатината се оказа доста широка, но плитка.

Беше тясно, неудобно и вее пак хубаво: отзад и отстрани каменните стени пазеха децата от студените пристъпи на вятъра… Така можеше да се издържи една нощ.

Нищо, нищо поддържаше духа на другарите си Ашот. Ще потърпим до зори, тогава ще излезем от клисурата…

Стъмни се. Скалите станаха съвсем черни, зловещи. Назъбените им върхове едва се открояваха на потъмнелия фон на небето. А долу клисурата се разстилаше като мастилено море.

Притиснати едно до друго, децата отначало се постоплиха, но скоро камъните изстинаха и студът, който проникваше до костите, караше децата да треперят. „Ах, да имаше огън, буен огън!“ — мечтаеха те. Ето на, излиза, че огънят е животът, без него няма живот…

Гагик седна на шапката си.

— Защо да си пазя къдриците, щом в такава тежка минута те не ще могат да ми стоплят главата без шапка?… — каза той.

Да се седи на шапката беше по-топло, камъкът не студенееше толкова.

Изглежда, че най-зле от всички беше Саркис. Колкото и да се мъчеше да се свие на кълбо, нищо не излизаше — дългите му крака все стърчаха навън. „Ах, този фантазьор Ашот! В каква беда ни вкара!“ — роптаеше в себе си той.

Само Хасо не мислеше за себе си. Като гледаше Шушик, момчето страдаше, че това крехко, слабо момиченце трябва така да мръзне. Овчарчето не чувствуваше много студа — кюрдите са планински жители. Те прекарват денонощно на открито и затова винаги, дори и през лятото, се обличат топло. Освен грубата аба Хасо носеше и памуклийка. Много му се искаше да я даде на момичето, но се стесняваше: „Кой ги знае какво ще кажат…“

А Шушик мислено беше у дома си, в топлия им двор, където наровете като малки слънца грееха по дърветата. Сякаш през седем морета долитаха до нея думите на Ашот: „Ще потърпим малко. Ще съмне, ще изгрее пак слънцето и ще се върнем у дома…“

Децата слушаха в полудрямка Ашот. Една и съща мисъл стопляше всички: скоро, сега вече съвсем скоро ще си бъдат у дома.

Но когато след тежката, страшна нощ настъпи най-после утрото, децата с ужас видяха, че от планината се носи и зловещо вие чудовищна снежна буря.

Значи, истина каза овчарчето Хасо: вятърът най-напред очиства всичко наоколо подготвя място за снега.

Така започва зимата в нашите планини…

ПЕТА ГЛАВА

Само за една нощ, прекарана в Барсовата клисура, децата видимо побледняха, посърнаха. До зори не бяха мигнали, а поради студа организмът им беше изразходвал значителна част от натрупаната в него енергия.

Когато се съмна, те се спогледаха, опитаха се да се усмихнат, да се престорят на безгрижни.

— Беше доста хладно, нали? — опита се да се пошегува Гагик — Истинска вила, честна дума! Въздухът свеж, чист… В цялата Барсова клисура не можете да намерите нито един микроб.

— Само да се върнем на село, ще ви дам аз една ви… ви… вила!… — закани се Саркис; зъбите му тракаха.

Когато Ашот излезе от скривалището, бурята едва не го събори. Сухите снежни иглички болезнено се забиваха в лицето му. Всичко наоколо беше обвито в непрогледна бяла пелена.

— Ще трябва да се почака — намръщено заяви той, когато се върна при другарите си. Но тутакси добави, като се стараеше да говори с по-весел глас: — Ама че история! Баща ми сигурно е вдигнал цялото село на крак и е изкарал всички да ни търсят из планината.

— А моята майка? — изведнъж изхълца Шушик. — Колко ли плаче!… По ние наистина ли няма да излезем от тука?

— Няма да останем, ще излезем, не бой се — уверено заяви Aшот. — Щом утихне бурята, ще тръгнем.

Но снегът не спираше. Все валеше и валеше и към обяд запълни междините в зъберите над урвата, изравни всичко.

Излезе на въздух и Хасо. Погледа бясно въртящите се снежинки над клисурата, поклати замислено глава и като улови на дланта си няколко студени снежни зрънца, внимателно ги разгледа.

— Е, какво ще кажеш? попита Ашот, понеже разбра, че овчарчето се мъчи да определи нещо по тези снежинки.

— Ще вали дълго, много дълго… И силно. Снегът ще бъде дълбок — тихо, за да не го чуят другите, каза момчето.

— Глупости! — махна пренебрежително с ръка Ашот. — Я виж, снегът е съвсем ситен!

— Та това е лошото я: да беше едър, по-скоро щеше да премине.

Гласът на момчето звучеше така уверено, че Ашот изведнъж се омърлуши. Кой друг, ако не овчарчето кюрд можеше да познава „навиците“ на природата?

Когато момчетата отново влязоха в прикритието, Шушик тихичко плачеше, но се мъчеше да скрие това от другарите си. Ашот, раздразнен от тъпото упорство на нестихващата буря, кресна на момичето:

— Забранено е да се плаче, Шушик! Да, да, забранено. Да помълчим и да видим какво ще стане. Ти, Шушик, седни до Бойнах… Така. Облегни се на него. Щом на гърба ти е топло, няма да се разболееш.

Всички млъкнаха.

Снегът валеше все така силно. Не стихваше и бурята.

В село децата никога не бяха преживявали бедствия, които природата понякога изпраща, не познаваха нейните разрушителни сили. А сега, лишени от топло жилище, дрехи и храна — всичко онова, което човек може да противопостави на настъпващата стихия, — те изведнъж почувствуваха нейната жестокост, разбраха цялата си безпомощност.

Какво им е на козите! Сега си стоят спокойно в топлите пещери, а привечер ще излязат на паша, ще разровят снега с копитцата си, ще намерят влажна, спластена трева и ще заситят глада си. Зайците ще погризат кора от храстите. Катеричката ще отвори запасите си. Мечката ще легне в бърлогата си и ще спи цяла зима. Ще заспи и язовецът: храна през зимата не му трябва. Ма всички им е леко. Всички са свикнали, приспособили са се към суровата природа. А човекът?…

Снегът, който се сипеше непрестанно, събуди мрачни мисли у децата, но надеждата все още не ги напущаше. „Не, каквото и да става, но ще ни намерят“ — мислеха си те.

Очакванията обаче бяха напразни. Нито бурята утихваше, нито идваха да ги вземат…

Денят преваляше. Снегът валеше неуморно, безспир. Гладът и жаждата измъчваха и пораждаха черни мисли.

Мъгла обви планината. Като че ли отдавна бе настъпила вечерта, но никой не можеше да каже колко е часът: нямаха часовник. Времето се влачеше мъчително бавно.

— Е, виждаш ли докъде ни доведе твоето перчене? — каза раздразнено Саркис.

Тъмният мъх, който покриваше бузите му, настръхна като четина и момчето заприлича на оскубана кокошка.

Ашот, който често излизаше от прикритието да наблюдава времето, и без това едва запазваше спокойствие. Думите на Саркис го ядосаха.

— Стига си грачил! — кипна той. — Един истински мъж може и в буря да попадне, може и в планината да остане затворен. А ти?… Свикнал си с топлия колхозен склад!

Негодуванието на Ашот обаче беше до голяма степен престорено. Той се мъчеше да заглуши в себе си угризенията на съвестта. Така или иначе, все пак той всъщност с фантазиите си въвлече своите другари в беда.

— Нищо, всичко ще свърши добре — успокояваше Гагик.

Той беше по-бодър от другите, но мисълта, че можа да се окажат затворени в клисурата, тревожеше и него. Дали пък наистина ще трябва да прекарат тук цялата зима?…

Само Хасо, облегнат на скалата, седеше тихо и прегърнал през шията своя верен приятел Бойнах, спокойно гледаше бушуващата в клисурата фъртуна. Едва забележима усмивка играеше в ъгълчетата на устните му. „Е, сняг — голяма работа… Нищо особено! Защо загубихте ума и дума?…“ — сякаш искаше да каже той.

— Защо се отмести, хушке6 Шушик? Прегърни Бойнах, притисни се до него, той е толкова топъл — каза Хасо на момичето и по лицето му изведнъж пламна руменина, необикновена за такъв мраз.

Момчето се обърна и въздъхна.

— Е-ex, къде си, лято?… Лятото е майка и баща на овчаря… избъбри то, а след това изведнъж с мек и приятен глас запя стара тъжна кюрдска песен:

Хасо пееше стеснително, без да гледа Шушик, сякаш се мъчеше да скрие лицето си от нея.

— Ще може ли чичо Авдал да потърпи още един ден без захар и тютюн? — полусериозно, полушеговито попита Гагик.

— Ще може — отвърна Хасо.

— Е, щом е така — добре. Утре ние ще си бъдем у дома, защо да не изядем каквото е останало?

— Да, хайде да го изядем — съгласи се Ашот. Той извади от чантата сирене и лаваш и раздели всичко на шест равни части — шестата за Бойнах. Хасо беше трогнат от добрината на Ашот и го погледна с топъл, ласкав поглед. Природната стеснителност попречи на овчарчето да благодари с думи на Ашот.

Хасо загъна сиренето в лаваша така, че се получи дълга тръбичка, и почна да яде с апетит, а Бойнах, изгълтал мигновено своя дял, беше изплезил червен език и жадно поглеждаше дъвчещите деца — дали ще получи още малко?

Гладът беше поуталожен, но соленото сирене запали ужасна жажда. Децата загребаха в шепите си сняг и започнаха да го гълтат, като се предупреждаваха загрижено един друг, че опасно да се яде сняг, човек може да се разболее…

Дали защото вятърът в клисурата поутихна, или пък след яденето децата се постоплиха, но пак им се приспа. Клепачите им натежаха и се затваряха. То се знае, имаше значение и нощта, прекарана почти без сън.

Така в полудрямка минаха още два часа. Радостният вик на Ашот разсъни децата:

— Ставайте, бурята е утихнала!…

Всички скочиха, разтъркаха очи и първото нещо, което видяха, бяха купищата бял пухкав сняг.

Децата се раздвижиха, започнаха да дишат дълбоко, протегнаха се, оправиха изтръпналите си крака и ръце. Чу се покашляне, нечие пъшкане.

— О, бодежи ли има някой? Ама че време сте намерили!… Кой се разболя? Да си вдигне ръката! — разбъбра се Гагик.

Всички се чувствуваха като пребити. И наистина един имаше бодежи в гърба, друг беше хванал хрема, но — чудно нещо! — никой не се разболя сериозно. Дали защото бяха млади, или в такива случаи организмът мобилизира всичките си запаси срещу студа и неудобствата, кой знае…

Най-зле беше разглезеният и изнежен Саркис. Главата му, лежала не на пухена възглавница, а на твърд камък, сякаш се беше наляла с олово и го болеше. Щом си поемеше дъх, страната го пробождаше, а гърбът му беше станал „на дъска“, както казват айкецорци, когато настинат.

Ами че и на мене ми се е запушил носът като на простуден овен — каза Ашот.

Да, козелът навреме ти задигна шапката — обади се Гагик. — Ама нищо! Със студена глава човек по-ясно мисли. Я хайде да се измъкнем от тази меча дупка, да погледнем какво става по белия свят…

Но ненаправил и две крачки, Гагик затъна до кръста в снега. Момчето погледна клисурата, погледна планината и неволно замижа. Всичко, всичко наоколо беше покрито с бял саван. Мъртва тишина, ни най-малък признак на живот, сякаш заедно със скалите и клисурата снегът беше погребал под себе си и всичко живо.

Храстите бяха изчезнали напълно под снега, а дърветата — свели натежалите си бели клони чак до земята. От пътечката, по която децата бяха дошли, нямаше и следа.

Да, никой не можеше да нарече това пробуждане радостно. По-добре Ашот да не ги беше будил, да не им беше вдъхвал напразно надежда

ШЕСТА ГЛАВА

Бурята утихна, в природата настъпи спокойствие, но снегът, студен, дълбок, не беше и помръднал.

Трябваше да вървят. Но къде? Надолу, в клисурата, или към изхода и, към свободата?…

Към свободата, разбира се, колкото и труден да беше пътят към нея.

Изпод дълбокия сняг само тук-таме се виждаха камъните на долния край на Дяволската пътека и онези места, където тя се разширяваше и преминаваше в тераски.

Мъглата се пръсна, но денят си оставаше сив, а небето — мрачно. Свечеряваше се.

— Да се върнем, да потърсим за всеки случай някоя удобна пещера — предложи Ашот.

— Няма ли да си отидем у дома? Пак на камъните ли ще спим? — жално попита Шушик. — Пие ми се вода, Ашот…

— Трябва да намерим удобно място за нощуване. Не падай духом, Шушик, потрай още едничка нощ, а утре или ще излезем, или ще ни намерят. Хайде, хващайте се за ръце, да вървим!

Бойнах като че ли разбра намерението на децата и се спусна пръв напред. След него, като опипваше пътечката с гегата си, предпазливо се движеше Хасо, а по неговите следи на децата не беше вече трудно да вървят.

Когато дойдоха до Дяволската пътека, те се спуснаха надолу и щом стигнаха равно място, си отдъхнаха с облекчение: тук поне можеха да не се страхуват нямаше да паднат в пропаст. Но сега накъде?

— Да отидем да нощуваме при каменните цветя на шега предложи Гагик.

— Хасо, а къде са онези цветя? Ти хвърли ли ги? — сепна се Шушик.

— Защо да ги хвърля?… — Че аз за тебе ги донесох — каза момчето и от смущение силно се изчерви.

— Не, твоите цветни поляни са много корави — възрази Ашот. — Да отидем в другата пещера — там, където намерихме змията.

Затъвайки в снега, децата се изкачваха нагоре към рядката ниска горичка, сгушена под скалите.

Бойнах все така предвождаше шествието. Кучето сякаш плуваше — ту изчезваше в снега, ту пак се появяваше на повърхността, като че ли изхвърлен от вълна.

Саркис вървеше на края по утъпкания вече път, който обаче също беше много тежък за него. Трапчини, буци и камъни се криеха под бялото одеяние, покрило земята, и Саркис непрекъснато се препъваше и с целия си висок ръст се просваше върху студения сняг.

— Вървете по-бързо и ще ви бъде по-леко — разпореди се Ашот.

И наистина: когато напрегнаха сили и закрачиха по-бързо, децата се стоплиха и оживиха. Бяха гладни, но още повече може би ги мъчеше жаждата. Ашот обаче категорично забрани да се яде сняг.

— Потърпете, скоро ще намерим вода — заяви той, макар че съвсем не беше уверен в това.

Приближиха се до подножието на скалите, извисени една над друга край задната стена на клисурата. Тук имаше дъбови дръвчета, по чиито криви и чепати клони снегът лежеше на тежки валма. Отдалече дръвчетата можеха да се вземат за някакви разкривени бели шатри.

Като разравяха снега, децата най-после се качиха до змийската пещера.

Пещерата наистина се оказа удобна: с високи сводове, гладки стени, тесен вход.

Хасо откри в нея проход, който водеше някъде навътре в планината, и се мушна в него.

Скоро оттам се чу гласът му:

— Радвайте се, деца, намерих вода!

Но бълбукането на водата идваше някъде отдалече и в тъмнината Хасо по никакъв начин не можеше да я открие. Той дълго шареше с гегата си, но напразно — краят и все беше сух.

Децата седнаха край стената на пещерата и известно време мълчаха. Те изпитваха нужда да обсъдят създалото се положение и поглеждаха изчакващо Ашот.

Най-напред трябва да се приготвят легла, меки легла — каза той важно.

Никой не попита от какво ще се направят тези „меки легла“ ясно, че от листа. Вчерашният вятър се беше погрижил за децата, трябваше само да отидат и съберат натрупаната в процепите на скалите шума.

Но кой знае защо, Ашот не ги заведе там. Той се спря до малкото дръвче с ниско и тънко стъбло. От корените до върха дървото беше покрито с вечно зелени нежни иглици и отдалече наподобяваше на малка зелена купа сено.

Ашот отърси снега от клоните и започна да ги кърши.

— Те ще бъдат пружинените ни матраци — каза той. — Хайде кършете!

Децата се заловиха живо за работа — накършиха кой колкото можа и отнесоха клоните в пещерата. За да приготвят пет „кревата“, трябваше да окършат клоните на пет такива дръвчета.

После дойде ред на „дюшеците“.

Като оглеждаше пукнатините на скалите, Шушик завика радостно:

— Ела тука, Хасо! Погледни колко шума намерих!

Под каменния навес на скалата листата бяха останали толкова сухи, че се трошаха в ръцете на момичето. Шушик се мъчеше да заграби цял наръч, но нищо не излизаше всичко се изплъзваше от ръцете и.

— Почакай, хушке Шушик — притече и се на помощ Хасо. — Вземи моята дреха и слагай в нея, а аз ще съблека ризата си и ще направя торба.

Децата събираха не само шума, но и меки стъбла на плевели и суха трева. Подреждането на леглата така ги увлече, че те забравиха за известно време и глада, и жаждата, и опасността, че може да бъдат затворени в клисурата.

— Брей, че е хубаво! — възкликна Гагик, изтегнат на разкошното си легло. — Ашот, ако ми дадеш огън, вода и хляб, няма да мръдна оттук! Аз и без това вече си мислех да избягам някак от математиката.

Огън, вода, хляб!…

С тези три думи Гагик изрази много добре мечтите на своите другари. Това бяха минималните жизнени нужди. Ако децата не ги намерят веднага, ако се наложи няколко дни да чистят пътечката от снега, как ли ще преживеят през това време без огън, вода и хляб?…

Този ден те все още похапнаха нещичко, можеха да търпят, но как да понесат студа, жаждата?

Ашот се мушна навътре в пещерата, отдето едва се чуваше шуртенето на водата, но тутакси се върна.

— Не, тази вода е много далеч от нас — разочаровано разпери ръце той.

— Ами ако разровим още и разширим прохода? — попита Шушик.

Изглежда, че нея най-много я мъчеше жаждата.

— Тук навсякъде е камък, как ще ровиш?… Не, трябва да се измисли нещо друго. Щом се снабдим с огън, ще има и вода. Значи, най-напред трябва да помислим за огъня.

— А не е ли по-добре да отидем да потърсим някаква храна — шипки или нещо друго?

— Не, Гагик, мръква се, сега нищо не ще намерим. Да отидем за гориво. Хайде, бързо, не бива да се отчайвате!… По-бързо, по-бързо!…

Но нямаше нужда да се подканят децата. Те и сами много добре разбираха, че сега всичко зависи от огъня — без огън ще загинат.

СЕДМА ГЛАВА

Саркис не се помръдна. Или беше уморен, или бе изпаднал в отчаяние.

— За какво да ходим някъде си да събираме гориво — възрази той, — може би няма да успеем да получим огън.

— Най-напред се купува колата, а после воловете — каза Гагик и излезе от пещерата след Ашот.

Саркис също бе принуден да напусне шумолящото си ложе.

Ашот се покатери на един дъб и започна да кърши сухите клони. Сняг се сипеше върху стоящия под дървото Саркис, но той не се и помръдна от мястото си.

— Иди да окършиш клонките на онази там ниска еличка каза Ашот. — Какво си се изпънал, като че ли си глътнал бастун?

Но преди още Саркис да се обърне, Хасо вече беше до еличката, изскубна я с корен и я замъкна в пещерата.

В това време Шушик беше заета с една трънка, но колкото и да се мъчеше, не можа да отчупи нито клонче. Студеният сняг пареше до болка слабите и тънички пръсти.

— Храстът е жилав, хушке Шушик, не бива, остави, ще си изпободеш пръстите — кротко убеждаваше момичето Хасо. — Ела тука. Ето така… Вземи този клон и този, ха, влачи ги сега… Остави ги там, до пещерата.

Овчарчето Хасо бе прекарало целия си кратък живот из планините и горите. Сега то беше в стихията си. Катереше се по покритите със сняг издатини на скалите, изравяше от пукнатините кичести нискорасли смърчове, изскубваше ги и като ги хвърляше надолу, викаше:

— Хушке Шушик, дръж!…

Гагик започна борба със стар пън и целият в пот, се мъчеше да го изтръгне от земята. Но пънчето излезе упорито, той се принуди да го остави и се залови с пукнатината в скалата: есенният вятър я беше натъпкал със сухи листа.

— Какво сте се заврели в разни пролуки и дупки? — разговаряше Гагик с листата. — Хайде стоплете царя на природата — човека…

Постепенно пещерата се напълни с гориво. Само Саркис нищичко не донесе.

— Няма ли някой от вас случайно кибрит? — попита Ашот.

Всички претърсиха мълчаливо джобовете си. Не, никой нямаше!

— Веднаж се опитах да пуша, но така си изпатих от баща си, че едва аз самият не задимях — оплака се Гагик. — Ето какво значи да слушаш родителите си! Ако имаше сега кибрит, щяхме ли така да се мъчим от студа?

— Тогава ще се опитаме да получим огън така, как то го е получавал първобитният човек — каза Ашот, — Всеки да вземе по два сухи клона и да почне да ги търка един о друг.

Докато, насядали по земята, децата пъшкаха и се мъчеха да получат огън чрез триене — простия, но труден начин на нашите прадеди, Хасо отвори овчарската си торбичка и извади от нея гъба праханка. Той я бе намерил върху стар прогнил пън преди няколко дни, бе я изсушил в гореща пепел и прибрал с намерение да я подари на баща си на празника.

— Вие правете както знаете, а пък аз както мога — каза той на другарите си.

Хасо отиде настрана, сложи гъбата върху един плосък камък и хубаво я начука с друг камък, за да омекне. После извади ножчето, надялка от смолистите елови клончета тресчици и като потърси между разхвърляните из пещерата камъни, намери кремък. Види се, всичко това беше недостатъчно, защото Хасо разпори подплатата на памуклийката си и измъкна малко памук. Като привърши приготовленията, той се залови в ъгъла на пещерата със своята работа.

— Търкай, Саркис, търкай силно, така няма да получиш огън — подканяше Шушик другаря си.

Но и при нея нищо не излизаше. А когато погледна покритото с пот чело на Ашот и високо повдигащите му се гърди, тя изобщо загуби вяра в успеха на тази работа. Така май огън не ще получат…

— Нищо не излиза — пъшкайки тежко, призна Ашот, без да гледа Шушик.

В какво неудобно положение изпадна!

— Да, това май е по-трудно, отколкото да ядеш кисело мляко — съгласи се Гагик. И продължи вече сериозно: — Но за да получиш огън по първобитен начин, трябва да имаш и ръцете на първобитния човек… А ние… — И той протегна напред тънките си дълги пръсти. — Ето до какво довежда вечното писане!

Децата отново седяха мълчаливо, погълнати от мислите си.

Чат, чат!… — чуваше се от далечния край на пещерата.

— Ти какво правиш там, Хасо?… Нищо ли не излезе?

Дълго седяха децата в тягостно мълчание. Как, по какъв начин да получат огън? Тази мисъл измъчваше всички. Ясно е, че без огън са загубени.

— Но защо да стоим така, със скръстени ръце? — наруши най-после мълчанието Ашот. Продължавайте, търкайте, търкайте!

Той взе отново две съчки и започна ожесточено да ги търка една о друга.

Няколко минути в пещерата се чуваше само този сух, еднообразен звук. Но полза — никаква.

Най-после върху едната съчка на Ашот се появи лек дим. Замириса на изгоряло. Децата се въодушевиха, но огън все още нямаше.

— Така ли се получава огън? Само знаете да говорите големи приказки! — след продължително мълчание изведнъж каза Саркис.

— А как? Как предлагаш ти? — избухна Ашот. Ръцете му чак трепереха от умора. — Та нали първобитният човек…

„Първобитният човек!“… — прекъсна го Саркис. — Намерил с кого да прави сравнение! А физика учил ли си? Е, хайде обясни според законите на физиката защо никой от нас не можа да получи огън чрез триене и какво трябва да направим, за да го получим.

Ашот смутено мълчеше. Я виж ти! А той винаги мислеше, че това мамино синче нищо не разбира от физика!… Ха сега де, какво да му отговори?…

Ако в пещерата беше светло, Ашот щеше да види как високомерно и подигравателно се усмихваше самодоволният Саркис.

— Полето на триене на твоите съчки е много голямо, това е то! Те само се затоплят, а огън не дават… — Той помълча и поучително заключи: — Щом не знаеш нещо, питай по-напред другарите си, а след това взимай решения и заповядвай.

Забележката беше уместна и затова се стори на Ашот особено хаплива. Но той реши да не се предава.

— А виждал ли си рисунката в нашия учебник? — разпали се той. — Какво говори рисунката?…

— Говори, че ти не знаеш как да получиш огън подчертано спокойно отвърна Саркис. — Говори още и това, че трябва най-напред да се направи вдлъбнатина в равна дъсчица, да се постави в нея краят на пръчка и да се върти бързо с длани. Тогава полето на триене на двете повърхности ще бъде пет пъти по-малко, отколкото при тебе, а резултатите — пет пъти по-големи. Сега разбра ли? Убеди ли се, че първобитният човек е знаел по-добре от тебе физика?… И при това не е учил в училище, сам е стигнал…

Този път Ашот преглътна обидата.

— Но откъде да ти взема плоска дъсчица?… Какво правиш ти там, Хасо?

В това време Хасо се приближи до изхода с пълна шепа камъни, прегледа ги един по един и ги… хвърли. После излезе навън и веднага затъна едва ли не до кръста в рохкавия мек сняг.

— Къде, за какво? — викна Ашот.

— Трябва ми черен кремък с остър край…

— Да беше казал. Гагик, след мене!

След тях излезе и Саркис. Като утъпкваха пътечка в снега, децата се движеха покрай скалите.

Те се спряха на едно място, където под издатина, ниско надвиснала над земята, беше сухо, и започнаха да разглеждат камъните, от които беше съставена скалата.

Саркис държеше някакво жълтеникаво камъче и го разглеждаше внимателно.

— Казаха ти, че трябва черен — забеляза Ашот.

— Не се сърди, Ашот — намеси се Хасо, — и това е кремък. Я дай, Саркис, ще опитам… Истински кремък!… Да вървим!

— Е, какво? Какво? Намерихте ли? — спусна се насреща им Шушик.

Гагик изпъчи гордо гърди, сякаш се връщаше от някакво победоносно сражение.

— Скоро ще разбереш — тайнствено отвърна той. Хасо пак отиде навътре в пещерата и коленичи до приготвените от него борина и подпалки.

Чат, чат, чат!… И при всеки удар на огнивото о кремъка бели, златистожълти, огненочервени искри ту единични, ту на цели снопчета като дъга пламваха и се разлетяваха в мрака на пещерата.

Децата наклякаха наблизо зад овчарчето. Приведени напред, те следяха напрегнато и нетърпеливо ръцете на Хасо.

Ах, колко беше необходим огън!… Той щеше да разпръсне студа и мрака на тази непрогледна пещера. Огън… Бяха ли се замисляли те по-рано колко важен е той в живота на човека? Не, не случайно, види ce, нашите далечни прадеди са се прекланяли пред огъня!…

Все пo-често изпод стоманата излитаха снопове искри и в пещерата изведнъж замириса остро на горяща прахан.

— Джан7 огън! — викна Шушик, като скочи от мястото си.

Но Ашот бързо и затвори устата с ръка:

— Шшшт!… Не пречи!

Хасо работеше така съсредоточено, че за него в тази минута сякаш нищо не съществуваше — нито това, което го заобикаляше, нито другарите му. Но наведен над леко димящото парченце прахан, той именно заради другарите си беше забравил всичко на света. Знаеше, че от това късче сушена гъба сега зависи животът му.

Той взе суха тресчица, прищипа в нея праханта и започна да духа леко и внимателно — така че зараждащото се огънче да не угасне от неговия дъх, а да получи малко въздух, за да се разпали и пламне.

— Е, какво става? — не издържа и извика Ашот.

— Почакай, почакай, ей сега — кротко отвърна Хасо, но като вдигна треската, изстина: огънят умря, преди да се е родил…

— Ха сега, получавай! Това е то, твоето нетърпение! — викна в лицето на Ашот Шушик и излезе от пещерата.

Последваха я и другите. Хасо вървеше с ниско наведена глава. Ето на, той беше получил вече огън, получил го беше с цената на голямо напрежение! Защо му попречиха, не му позволиха да довърши работата си?… Сега на овчарчето беше ясно защо механикът на фермата Карекин никога не извършваше поправките в присъствие на клиента. „Ела утре в толкова и толкова часа и ще си го вземеш“ — казваше той и се затваряше сам в малката си работилничка.

Защо не продължаваш? Къде ти е кремъкът? попита Ашот, без да скрива раздразнението си.

— Кремъкът се изхаби… Острите краища се очукаха, не дават вече искри, виждаш ли? — И той показа на Ашот малкото тъпо парченце.

Децата прекараха цялата нощ в студената пещера. Мразовитият вятър свободно нахлуваше през незакрития вход. По едно време Хасо излезе безшумно, като внимаваше да не събуди другарите си. Той събра големи камъни и издигна с тях нещо като защитна стена пред входа. А когато след това легна пак и прегърна своя неразделен приятел Бойнах, чу как тежко въздъхна насън Шушик… Горкичката, може би й беше студено или пък „леглото“ й беше много кораво.

Сърцето му се сви. „Тя поне да не беше с нас! — помисли си той. — На нея й е по-тежко, отколкото на всички нас…“

Той пак стана и грижливо покри момичето с дебелата си топла аба, с която беше прекарал не една нощ в планината. От дъното на пещерата се чуваше монотонното, непрекъснато бълбукане на водата, а навън свиреше виелицата. Колко дълга е нощта, когато не ти се спи!

… Сутринта децата се събудиха с натежали глави, в ужасно настроение

Най-рано стана Хасо. Той предпазливо си взе от Шушик абичката: ще видят децата — ще му стане неудобно; после разтури каменната „врата“ и отиде в познатата вече вдлъбнатина на скалата. Не след дълго намери шепа кремъци и се зае отново със своите опити.

Момчето още от вечерта беше турило в пазвата си праханта и парчетата от прогнилото дърво, за да поизсъхнат.

Когато, обзети от нетърпение, другарите пак се събраха зад гърба на момчето, то стана неспокойно. Ръцете му трепереха, не можеше да се съсредоточи в работата, която изискваше голяма предпазливост. А Хасо много добре знаеше колко степени преминава искрата, преди да се превърне в огън!

Най-напред трябва да се запали праханта. От праханта искрата ще премине на памука, а от памука — на гнилото дърво. Гнилото дърво тлее, дими, но не дава пламък. Пламък ще дадат само сухите трески. Но я се опитай от тлеещото дърво да подпалиш треските, да загорят, да дадат пламък!… Огънят трябва да се раздуха, но как? Всичко зависи от това как се духа, от разстоянието, от което се духа, и от силата на духането. Ако огънят се духа много отблизо, въглеродът, отделяй от белите дробове, може да угаси слабия пламък; ако е от по-отдалече — струята не ще достигне до пламъка, а само ще тласне въздух, богат на кислород, едва ще докосне тлеещите трески и ще разпали огъня.

Всичко това Хасо знаеше, разбира се, само от опит и не можеше да обясни на другарите си такива тънкости.

Добре, че Шушик дойде навреме на помощ на свенливото овчарче. С правото на единствено момиче тя говореше смело с „началството“ и затова каза:

— Ашот, хайде да не повтаряме вчерашното. Да се дръпнем настрана! Какво се изсипахте тук?…

Всички послушно станаха и се поотдалечиха. Но никой не беше в състояние да откъсне поглед от ритмичните движения на ръцете на овчарчето и от огнените снопчета, които пламваха върху тъмния фон на пещерата.

И сега като вчера на всички страни се разлетяха огнени игли, посипаха се водопади от искри. В напрегнатата тишина не се чуваше дори дишане.

И ето че едва забележима струйка дим се издигна нагоре, към ушите на Хасо, а после още по-високо и обви белия му кюрдски калпак. Миризмата на тлееща прахан загъделичка ноздрите на децата.

Навярно те никога през краткия си живот не бяха, очаквали нещо с такова нетърпение, с каквото сега очакваха пламъка. И той светна най-после в мрака на пещерата. Най-напред огънят изтръгна от тъмнината дясната буза на Хасо, после на червени петна заигра по чудноватите, грозни стени на пещерата. Зад гърба на момчето, застанало на колене, започна да расте и се удължава собствената му сянка.

Когато, радостно усмихнат, Хасо се понадигна и стана, всички видяха в краката му купчинката сухи клончета, по които с лек пукот бягаха и мятаха огнени езичета весели пламъчета.

— Ура-а-а!… — като под команда завикаха децата. Бойнах естествено нищо не разбираше, но заразен от общата радост, оглушително залая. Под сводовете на пещерата ечеше ехото.

— Ура-а-a!… — още веднаж извикаха децата.

В тази минута те сякаш отново забравиха тежкото си положение. Засия дори и Саркис.

Заедно с всички се радваше и Ашот, макар че му беше все пак неприятно, че заслугата за огъня не беше негова.

А овчарчето добросърдечно се усмихваше и в очите му, същински зърна черно грозде, святкаха искрите на създадения от него огън.

— С какво удряше? — попита го Ашот.

— С какво ли? С огниво, разбира се.

— А откъде го имаш?

— Огниво има всеки овчар — отвърна просто Хасо.

— Виж, това е хубаво! То ще ни е много нужно. Духай, духай! — изведнъж се се изплаши Ашот. — Огънят ти гасне…

Радостта не беше за дълго — пламъкът пак угасна.

Но Хасо можеше да разпалва огъня и в дъжд, и дори по време на буря.

Той приближи един до друг краищата на тлеещите пръчици, легна и като изду бузи, започна внимателно и спокойно да съживява умиращото огънче. Димът се усили, очите започнаха да го смъдят, да сълзят… След малко димът се издигна на кълба към тавана и полази по свода.

Колкото повече се разгаряше огънят, толкова по-силно духаше Хасо.

Внезапно се чу пукот, пламъкът лизна веждите на момчето, ресните на шала около калпака му и като червен фонтан се метна нагоре…

Сърцата на децата затрепкаха от радост, но те не смееха да помръднат от страх да не би огънят пак да угасне. И само в отблясъците на пламъка се виждаше колко бързо и нервно дишаха от вълнение.

Влажните клони пращяха. Гъст дим се смесваше с езиците на пламъка, издигаше се и изпълзяваше навън. Децата седяха около огъня, наслаждаваха се на дългоочакваната топлина и само неуморният Хасо все още беше нещо зает.

— Ашот, жадна съм… — с жален детски глас каза Шушик.

— Жадна? — замислено повтори Ашот. — С водата ние наистина сме зле. Още преди да падна снегът, аз огледах клисурата — нямаше и следа от вода.

— Откъде знаеш? Като си рекъл — няма, та няма! — със същия капризен глас изрази съмнение Шушик.

— Ако имаше вода, все поне малко зеленина щеше да расте наоколо, макар и…

— Добре, разбрахме! Няма нужда да продължаваш обясненията си — прекъсна го Гагик. — Я по-добре ни кажи в какво да разтапяме сняг. Да потърсим някой вдлъбнат камък, а?

Но какъв камък може да замени тенджерата?

— Какво ще кажеш ти, Хасо? — обърна се Ашот към овчарчето.

— Аз ли? Какво да кажа? Аз приготвям вода за Шушик… — отвърна Хасо и силно се изчерви.

— Вода? Къде е водата ти? — сепна се момичето.

— Ей сега, ей сега ще ти дам, хушке Шушик.

Той събра и натуря в плъстения си калпак пял куп камъни с различна големина — колкото орех, кайсия, праскова — и ги изсипа в огъня.

— Сигурно така огънят ще гори по-силно — пошегува се Гагик и намигна на другарите си.

Но Хасо имаше съвсем други намерения.

Той изскочи за минутка от пещерата и се върна със снежна буца, голяма колкото човешка глава. „Снежната топка“ имаше малко удължена, яйцевидна форма — единият и край беше заоблен, а другият — остър.

Когато камъните в огъня се нажежиха, Хасо взе две пръчки. С тях като с маша той започна да вади един по един камъните от огъня и да ги поставя върху тъпия край на снежната топка. Горещите камъни съскаха и потъваха навътре. Пещерата се изпълни с гъста пара като ковачница, където в кофа с вода пускат нажежено желязо. А Хасо все прибавяше камъни.

Най-после от долния остър край на снежната буца потече чиста, прозрачна вода, а камъните и пепелта останаха отгоре.

— Пий, хушке Шушик — плахо предложи Хасо и поднесе на момичето своя извор.

Шушик скромно отказа. Но момчетата настояха. Тогава тя подложи уста под струйката и започна жадно да пие. Никога досега водата не беше и се струвала така вкусна, така необходима. Жаждата е по-мъчителна зa човека, отколкото гладът. Момичето сякаш нямаше сили да се откъсне от тази тънка струйка, която течеше от „слабеещата“ снежна топка,

— По тези места няма вода. Снегът ще я замени — каза Хасо.

Когато всички се напиха, за най-голямо учудване на другарите овчарчето извади от торбичката си парче хляб, наряза го на равни части и го раздаде.

— Това е моят запас — каза смутено той, сякаш беше виновен, че е запазил толкова малко хляб.

Вече два дни това парче не даваше мира на момчето. Стомахът му така се бунтуваше, че миналата нощ той едва не изяде хляба тайно. Но не, такова нещо Хасо не можеше да стори. Хора като него не забравят другаря си. Той в никакъв случай не би изял и залък сам, без да го раздели с приятеля.

Сухият черен хляб се стори на всички по-сладък от гата8.

— Единственият недостатък на хляба е този, че е много малко — със сериозен тон изказа мнението си Гагик и като събра старателно падналите по земята тро-хички, изсипа ги в устата си.

„И на мене мама ми даваше лаваш за из път — спомни си Шушик. — Защо не го взех? Защо?…“

— Хушке Шушик! — чу тя след малко.

Викаше я Хасо, който беше излязъл от пещерата на въздух.

Когато момичето отиде при него, овчарчето, цяло изчервено, й пъхна в ръката още едно парченце хляб.

— Вземи, аз съм сит… Ядох много… — прошепна то и изтича в гората да събере дърва за огъня.

ОСМА ГЛАВА

Изгря слънцето и под неговите лъчи заблестяха зъберите на скалите. Небето беше ясно. Всички облачета изчезнаха, като че ли ги изметоха грижливо с някаква гигантска метла.

По покритите със сняг планински ридове бяха накацали орли. Те мълчаливо гледаха неканените гости на Барсовата клисура. На лазурния фон на небето птиците изглеждаха огромни. Сякаш не орли, а овчари в черни бурки9 стояха неподвижно и пазеха пръснатите по склоновете стада. Или може би дори не овчари, а тайнствени стражи, които охраняваха естествената крепост на Барсовата клисура…

При изгрев слънце по скалите се чу и яребишкият хор, който възхваляваше зората. Не, живот и радост съществуват и по тези погребани под снега канари!…

Настроението на децата се повиши.

Те гледаха с примрежени очи към Дяволската пътека и размишляваха: какво да предприемат, та да се измъкнат оттук на „белия свят“?

— Ех, да имахме лопата, обикновена лопата!… За два дни можем да очистим пътя! — каза Ашот.

— А ти казваше, че ще дойдат да ни намерят — обидено каза Шушик. Тя се взираше изпитателно в лицето на Ашот, сякаш искаше да разбере не я ли беше

— Ще дойдат. Не е толкова просто да се досетят, че сме в Барсовата клисура. Когато обходят навсякъде наоколо, някой ще предложи да надникнат и тук… Но защо не се опитаме дотогава да намерим нещо вместо лопата?

— С празен корем не отравям никаква пътека! — възпротиви се Гагик.

Ашот го изгледа накриво, но тъй като и той беше много гладен, каза само:

— Добре, да отидем да потърсим диви плодове.

Но къде да търсят? Всички храсти наоколо бяха скрити под дебелия сняг.

— Ашот, къде брахме вчера мушмулите? Там на храста май че останаха още малко.

— Да, Шушик, да отидем за мушмули. Те са в дола, аз зная къде.

С голяма мъка, газейки в снега, децата стигнаха до познатото дръвче, изтръскаха снега от него, но… съжалиха: узрелите мушмули нападаха заедно със снега и трябваше с вкочанени ръце да ги събират. Ала на всяка намерена мушмула, дори на най-малката, те така се радваха, както не биха се радвали навярно и на едра ябълка, „сгушена“ някъде па дървото и случайно намерена, след като са обрани вече плодовете.

Децата духаха на ръцете си, за да ги стоплят, и дълго ровиха в снега, но мушмулите бяха толкова малко, че настроението на всички се понижи. Ами ако трябва да останат в клисурата няколко дни? Кой знае колко мушмули и други диви плодове ще им са нужни, за да преживеят?

И страхът от глада малко по малко започна да завладява децата. Какви плодове всъщност може да има в тази клисура, изобилствуваща с камъни, с оскъдна растителност? Особено сега, в началото на зимата. През пролетта все пак би могло да се прекара горе-долу с треви, но сега…

— Я погледни нататък, Хасо! Това не са ли хора?… Ехе-е-ей!… Насам, насам! — завика Ашот и размаха ръце.

Сърцето на Шушик трепна. Нима са дошли?…

Но „хората“, които видя Ашот. не му отговориха, дори не помръднаха. Това бяха грамадни брадати орли, кацнали високо по белите върхове на чукарите. На фона на светлосиньото небе ясно се очертаваха тъмните им силуети.

Хасо ги погледна и безнадеждно поклати глава.

— Ето че си останахме тук — измърмори Саркис.

— С други думи казано, станахме робинзоновци на Барсовата клисура — пошегува се Гагик. — Само че никой не е потърсил Робинзон, а нас за съжаление ще ни потърсят и намерят.

И децата отново се обнадеждиха така уверено и весело звучеше гласът на Гагик.

— Ама вие какво се оклюмахте? с подчертана бодрост извика Ашот. Цялото ни село сега е из горите и планините.

— Разбира се! Разбира се, че ще дойдат да ни търсят! — усмихна се Шушик. — И самолет ще долети. Само че трябва да запалим голям огън, та да видят отгоре. Да отидем в гората да съберем клони.

— Да, да отидем! Огън трябва… Но не за това, за което ти казваш. Огън трябва, за да не замръзнем през нощта и да не станем жертва на зверовете. А сега нека ви кажа — с неочаквана сериозност и дори с горчивина рече Гагик, — нека ви кажа, че нито колхозниците ще дойдат, нито самолет ще ни потърси… — И като че ли едва сега разбрал смисъла на думите си, той побледня и извика отчаяно: — Загубени сме, другари!…

Тръпки полазиха по гърбовете на децата. С учудване погледнаха те Гагик: това ли е техният весел приятел, който никога не падаше духом?

— Защо да сме загубени? Какво говориш. Гагик? Нали твоят лозунг е: „Всичко свършва добре“?

— Да! каза Гагик. — Може пак всичко да свърши добре, но трябва само на себе си да разчитаме… Нас ще ни търсят в Далечния изток.

Настъпи тягостно мълчание. Като че ли гръм порази всички. Някаква слабост изведнъж обзе Ашот и той се отпусна на камъка.

— Разбира се — унило каза той. — Разбира се, те са получили писмото ти и мислят… А и Шушик наприказва на майка си за мечките…

И едва пламнала, надеждата в миг угасна. Денят сякаш помръкна.

— Загубени сме… — повтори Саркис и дългите му крака се разтрепераха, а устните му посиняха.

Шушик тихо плачеше в себе си. Тя обвиняваше за всичко Ашот.

Мълчанието беше нарушено от Ашот.

— Е добре, да не се отчайваме — каза той. — Да отидем в пещерата и да накладем огън. Там ще помислим какво да правим.

— Ходе ядки дирге хазар… Ще помислим — потвърди Хасо и погледна Шушик.

— Какво? — попита през сълзи момичето.

Хасо се усмихна, като оголи два реда необикновено бели, здрави зъби.

— Това е наша, кюрдска поговорка: „Бог един, а вратите — хиляда“ — обясни той.

— Е, щом е тъй, от хиляда врати все някоя ще се отвори. Да вървим!… Ашот стана и с решителни крачки тръгна напред.

Не може да се каже, че опасността да останат затворени в Барсовата клисура не го тревожеше. Той беше по-смел от другите, но страхът засегна и неговото сърце. Същевременно обаче този „търсач на приключения“ изпитваше известна радост, че по една случайност изпадна в такова опасно положение. При това се надяваше, че другарите му ще го изберат за свой водач. С общи усилия под негово ръководство те ще започнат борба с дивата природа на Барсовата клисура, борба жестока и неравна! Нали са с голи ръце!

Ашот погледна назад и забеляза, че Гагик разговаря нещо тихо с тъжната и уморена Шушик.

— Какво си шепнете там?

— За тебе говорим! — избухна Шушик. — Прекалено си самонадеян! Въобразяваш си, че няма по-голям юнак от тебе на земята!

Момичето се развълнува и недоизказа всичко, което искаше да му каже. А Ашот беше искрено учуден. Той да е самонадеян?! Отде на къде са си извадили такова заключение? Впрочем тези хлапачки все дрънкат някакви глупости. Нямат и капка фантазия!… Но Гагик ще го разбере. И Хасо също…

— Мисли, както искаш, твоя работа — процеди той след кратка пауза. — Да, аз се стремя напред, винаги напред! Ти това за високомерие ли го смяташ? Смятай го. Няма да споря…

Те дойдоха до своето жилище и като отърсиха снега от краката си, влязоха вътре.

В пещерата беше станало студено — огънят бе почти угаснал. Децата му добавиха още цял куп съчки и мълком си легнаха.

Скоро от огъня започнаха да се издигат гъсти кълба дим. Сухите съчки запукаха и пламнаха.

Приятна топлина изпълни пещерата. Бледите лица порозовяха. Малко по малко децата се съвземаха от преживяното вълнение и започнаха по-спокойно да гледат на станалото.

— Ех, какво ли не минава през главата на човека. И това ще преживеем — философствуваше Гагик. Щом сме заедно, няма да загинем.

Въпреки че в себе си всички обвиняваха Ашот за случилото се, пак от него очакваха решителни думи и действия. Децата знаеха, че младите прпродолюбители от средното училище „Степан Шаумян“ в негово лице имаха опитен и смел ръководител. На кого другиго можеха да се надяват в този момент?…

Участник в ловджийските приключения на баща си, Ашот неведнъж беше изпадал в тежко положение. Така че само той можеше да посочи пътя на спасението. Ашот чувствуваше, че по мълчаливо съгласие беше избран вече от другарите си и трябваше да поеме ръководството

И с присъщия му тържествен тон, сякаш говореше пред събрание, той започна:

— Следователно, другари, ей така с голи ръце, без нищо. без абсолютно нищо, ние трябва да живеем дотогава, докато ни намерят или докато сами намерим изход от тази крепост. И като Робинзон, ние трябва сами да си набавяме средства за живот…

— Като Робинзон. — плачливо го прекъсна Шушик. — Робинзон е живял на остров, където не е имало зима, било топло, имало богата растителност, а ние… Пък и колко запаси е имал!

— Да! И лама е доил… Какво му е липсвало на Робинзон? — поддържаше момичето Гагик.

— Аз не крия: ние сме в по-тежко положение, отколкото Робинзон. Но той е бил сам, а я ние колко сме? Цяла дружина! И още нещо: как е бил възпитаван Робинзон, а как сме възпитавани ние? Има ли тук разлика, или не? Я помислете!

Ашот чувствуваше, че трябва да вдъхне вяра на другарите си. И той продължаваше да говори твърдо и спокойно:

— Наистина местата, където попаднахме, са бедни, с оскъдна растителност. В това отношение Робинзон е бил много по-щастлив от нас. Ако обаче действуваме организирано, ние ще издържим. Ще ни бъде трудно, борбата с природата ще бъде тежка. И за да не загине никой в тази борба, необходимо е да се спазва най-строга дисциплина. Затова аз предлагам най-напред да си изберем началник, на когото всички ще се подчиняваме. Всички трябва безусловно да изпълняват неговите разпореждания. Да, безусловно, както на фронта. Иначе ще загинем. Съгласни ли сте?…

— Какъв началник пък сега? Ти пак ли започваш да командуваш? — избухна Гагик. — Нач-а-а-лник! — проточи той иронично.

— Е, нека не е началник, а старши. Каква е разликата? Но все пак трябва някой да следи за изпълнението на режима, установен от колектива. Нали така! Можем пионерско звено да организираме — предложи Ашот. — И да изберем звеневи…

— И звено не ни трябва — отново възрази Гагик. — Да изберем просто старши и нека той ни служи, както депутатът служи на народа, който го е избрал,

Ашот имаше по-друга представа за ролята на началника, но не се противопостави.

— Добре, наричайте го както искате — началник, звеневи, старши или нещо друго, — но ние сме длъжни да се подчиняваме на избрания.

— Разбира се! Само че ако служи добре на тези, които са го избрали — каза Гагик. — А ако не може, предупреждавам предварително: ще го свалим… с тайно гласуване.

— Наш ръководител ще бъдеш ти, Ашот — побърза да изрази мнението си Шушик. сякаш се страхуваше да не изберат някого другиго.

— Да, да, ти може би ще бъдеш подходящ — снизходително каза Гагик. — Само че… Впрочем добре. Ти си подходящ.

— Защо пък? — недоверчиво попита Ашот.

Гагик говореше сериозно, но на Ашот се струваше, че зад думите му се крие някаква хитрост.

— Защо ли? — повтори въпроса Гагик. — Па макар и за това, защото дори на обикновения другарски разговор ти умееш да придадеш официален тон.

Ашот смръщи вежди и погледна Хасо и Саркис. Но двете момчета мълчаха.

— А ти, Саркис, какво ще кажеш? — попита Гагик.

— На мене ми е все едно… Той ни доведе тука, нека сега той мисли какво да правим. Аз в нищо няма да се меся…

— Щом трябва, ще се намесиш — твърдо заяви Ашот. — Тук изключения няма да ти се правят.

— Видяхте ли?… Нали ви казах, че той е най-подходящият? — усмихна се Гагик. — Не всеки може така властно да говори.

И Ашот беше избран за ръководител. — Шушик първа го предложи, макар и да смяташе, че Ашот е по-суров, отколкото трябва. Момичето не харесваше и неговия рязък, заповеднически тон. Но кой знае, може би в тези cyрови условия беше необходими началникът да е точно такъв?

— Аз ще ви бъда ръководител приключи Ашот обсъждането на този въпрос. — Саркис право каза: аз станах причина за вашите беди. Затова ще направя всичко, само и само да спася вас и себе си. Ти право каза — обърна се той само към Саркис. — Но остави този твой враждебен тон. И хленчене повече да не чувам. А нашите задачи аз разбирам така. Трябва да се грижим да търсим каква да е храна. Необходимо е да си създадем търпими условия за живеене — възможно е за дълго да останем в тази клисура. Ще си правим сечива за разчистване на пътеката от снега — изобщо ще вършим всичко, което е по силите ни, за да излезем оттук. Ах, ако имахме поне нож! Без нож нищо не ще можем да направим…

— Нож имаме — спокойно каза Хасо.

— Имаме ли? — радостно скочи от мястото си Ашот. Очите му така заблестяха, сякаш беше намерил вече начин да се измъкнат от Барсовата клисура. — Не се ли шегуваш? Покажи го!

Хасо извади от джоба си и подаде на Ашот голям, груб, но остър овчарски нож.

— Скъпи ми братко кюрд! — възторжено извика Гагик. — А откъде го имаш?

— Как откъде? Да не съм арменец, че да нямам нож? На пояса на всеки кюрд виси нож.

Ножът преминаваше от ръце на ръце и децата го разглеждаха с интерес като някаква рядкост.

— Да, сега можеше много нещо да се направи…

Ашот прие отново началнически вид и направи равносметка на деня.

— И така, сега ние имаме дом, макар може би не много удобен — говореше той. — Имаме огън — а това е най-важното, имаме и нож…

— Извинете, а дрехите? Те също трябва да се вземат под внимание — каза Гагик, като оглеждаше внимателно другарите си. — Само кюрдската аба колко струва!…

Оказа се всъщност, че децата имат горе-долу достатъчно дрехи. Когато се готвеха да тръгнат за фермата, росеше дъжд и за всяка майка това беше щастлив повод да навлече „детето“ си с повечко дрехи. Склониха Ашот да облече над костюма есенното си палто. С такова палто беше и Шушик. Само Гагик се беше облякъл лекомислено: обикновена риза и лятно палтенце без подплата.

Като отчете цялото това имущество или, както каза Гагик, „подложи на инвентаризация“, Ашот се изправи и изкомандува:

— Хайде, ставайте, отиваме да търсим храна!…

ДЕВЕТА ГЛАВА

Кой казва, че Барсовата клисура е бедна, че в нея няма храна? Не е истина! Има в изобилие. Само че всичко, което децата намираха, докато разравяха снега, обръщаха камъните и тършуваха по хралупите, съвсем не можеха да използуват за ядене. Нали в течение на многото хилядолетия кухнята постепенно беше отдалечила човека от онова, което му дава наготово самата природа.

Въпреки че снегът беше дълбок, целият животински свят в Барсовата клисура все пак се хранеше с нещо и живееше. И козите, и орлите, и яребиците… Дори зайците, следи от които бяха открили децата. Само те все си бяха гладни. И колкото по-дълго търсеха нещо, за да заситят глада си, толкова повече ги обземаше отчаянието.

А и как да не се отчаят, щом под дъбовете дори не можеха да намерят нито един желъд! А пък по всичко личеше, че тази година дъбовете бяха родили много. За това свидетелствуваха останалите между листата празни чашки от желъди.

Под скалите, които затваряха клисурата отдясно, децата забелязаха едно доста старо орехово дърво, широко разклонено на всички страни. Дали не беше посадено тук от човек? Впрочем плодовете на дивите орехови дървета по нищо не се отличават от облагородените.

— Я разчистете снега, момчета. И орехите не са лоша храна — каза Ашот, кой знае дали от отчаяние, или пък от желание да повдигне настроението на другари-те си.

Като духаха на измръзналите си пръсти, децата разчистиха снега под дървото, огледаха всички гънки и възли на корените. Не, нито един орех нямаше!

— Е добре. Да допуснем, че катеричките са събрали и скрили в дупките си орехите. Но къде са се дянали желъдите? Може ли да има мечки в тази затворена крепост? — разсъждаваше Гагик.

Когато уморените и гладни деца отново се събраха в пещерата, Ашот каза:

— Всички животни оставят следи по снега. Ако се съди по следите, тукашните животни се крият в пещерите. Още утре ще отидем, ще намерим някое и… като му сложим на главата нечия шапка, ще се върнем — завърши Гагик след Ашот.

Всички схванаха шегата — беше смешна, но никой дори не се усмихна. Мисълта, че могат да загинат от глад, а и самият глад не им даваха спокойствие.

— Не се шегувай — каза Ашот. — Ние ще намерим начин. Имаме нож. Ще се опитаме с него да си направим и оръжие, и различни сечива. Виждали ли сте рисунките в учебника — оръдията на първобитния човек? Ето такива…

Възражения не последваха и Ашот се обърна към Хасо:

— Вземи ножа и отрежи за всеки от нас по една тояга. Там в дъбовата гора.

Хасо скочи и в знак на послушание по източен обичай допря длан до дясното си око:

— Какви тояги? Дълги или къси?

— И дълги, и къси. Като дръжка на брадва, като дръжка на лопата, като стърчишка на кола… С късата ще може да се удря отблизо, а с дългата — отдалеч.

Ашот говореше с такъв делови тон, като че ли животното седеше в пещерата и само него чакаше — да отиде и започне да действува със своите тояги, къси и дълги.

— Гагик, ела с мен. Ти, Саркис, донеси няколко по-големички камъка. А Шушик ще се грижи за огъня. Изобщо запомни, Шушик, че ти отговаряш за огъня. Ако угасне — пак ще ни се обърка работата.

— Огънят няма да угасне! Аз ще дойда с вас — скочи Шушик. — Все за нещо ще потрябвам.

Единоначалието беше нарушено. Ашот не можа да сдържи гнева си.

— Но аз нали казах, че трябва да останеш! — повиши глас той.

— Ех, Ашот джан — намеси се Гагик. — личи си, че не познаваш жените. Нека върви. За нищо и никакво! така ще се разреве, че няма да ти стане драго.

… Докато близо до пещерата Хасо майстореше дръжки за бъдещото оръжие, Ашот оглеждаше дръвчетата и храстите наоколо.

„Трябва да намерим млада и жилава кора, от която да направим върви“ — мислеше си той.

Пещерата, в която децата се бяха настанили, се намираше в горната част на клисурата. Изглежда, че клисурата започваше от нея и се спускаше надолу, като все повече се разширяваше.

Малко по-долу някога е било вероятно падина. Постепенно, с течение на времето, потоците са нанесли в нея пясък и тиня и са я изравнили с околната местност. Образувала се е малка равна площадка, не по-голяма oт харман. На единия й край растеше тръстика, а до нея имаше стара върба и два бряста — дървета, които обикновено виреят на влажни места.

Младият бряст има мека и жилава кора. Затова, когато Ашот я сряза, а след това дръпна, клонът веднага се обели. Скоро почти целият бряст се оголи, а около него на земята лежаха куп дълги ленти кора.

— Сега си имаме и върви — каза Ашот. — Хайде събирайте ги и ги носете при огъня. Вземи си ножа, Хасо, и продължавай работата.

Вечерта при светлината на огъня Ашот привързваше камъни на тоягите, донесени от Хасо. Камъните бяха най-различни — големи и малки, остри, тъпи, ръбести. Прикрепени на тоягите, те наподобяваха картинките в учебника по история. Като че ли от страниците на книгата бяха слезли допотопните оръжия — извити и криви, но все пак пригодни за удар.

— С такова нещо естествено можеш да пернеш всеки звяр, но жалко, че ще го оставиш на място — мрачно се пошегува Гагик, като разглеждаше големия чук

Другарите му се разсмяха, макар и невесело. Видът на „оръжието“ все пак им вдъхна известни надежди.

Но Ашот не беше доволен.

— Да убиваш с тях, разбира се, може, но да колиш… Нито едно не става.

— Вярно, съвсем са тъпи — съгласи се Шушик разочарована.

Ашот излезе и скоро дотътра с пъшкане и охкане два големи камъка в пещерата. Като ги удари един о друг, той ги разтроши на няколко островърхи парчета.

Подът на пещерата беше от базалт, и то толкова гладък, сякаш някой нарочно го беше шлифовал.

— Саркис, я вземи този камък и наточи хубаво острия му край о базалта. То ще ни бъде секира.

Трудно е да се каже дали тонът, с който беше заповядано, не се хареса на Саркис, или си спомни старите обиди, но той не се и помръдна, все едно, че не чуваше. Седеше опрян на някакво пънче и продължаваше мълчаливо да гледа огъня. Ашот не повтори. Той наточи сам камъка и го прикрепи здраво на един от прътите. — Ето че вече си имаме и секира, и каменен чук — обяви той. — Но то нищо не е. Ако не успеем да излезем оттук в най-скоро време, ще трябва да помислим и за по-сериозни сечива.

— Ти само за сечивата говориш! Ами леглата? — разсърди се Шушик.

Действително еловите „матраци“ бяха изсъхнали, трошаха се и се разпиляваха. От тях изскачаха и бодяха остри клончета. Трябваше да се подновят постелките, да се прибавят пресни клонки и шума. Така поне мислеше Шушик.

— Нали е виден ловец — защо му е меко легло? — подигра го злобно Саркис.

— Меко легло ли? Да не би да искате пружинени матраци? — отговори Ашот на подигравката с подигравка, макар и да почувствува, че Шушик е права.

Ала късият ден беше към края си. Навън пак стана тъмно и студено. Какво ще намерят по това време?

— Е, за храната и леглата ще помислим утре. Ще потърсим нещо — каза Ашот. — А сега да видим как да се отървем от този проклет дим… — Той се закашля и започна да търка насълзените си от дима очи. — Очите ми изтекоха вече… Гагик, няма ли да измислиш нещо?

— Защо да не измисля? Ако легнем, димът няма да ни мъчи — с дрезгав глас отвърна Гагик и посочи с глава към Саркис, който се бе налегнал на земята: — Защо не, да легнем, ама кой ще работи вместо нас?

Суровите клони съскаха, димяха. Входът на пещерата беше нисък, кълбата дим се трупаха вътре, сгъстяваха се, издигаха се към свода. И наистина само легнал можеше да се чувствуваш сносно. Саркис отлично беше усвоил тази „рецепта“.

Ашот излезе и огледа пещерата. Димът се измъкваше само от входа, и то едва-едва. Издигаше се нагоре и лижеше надвисналите над пещерата камъни.

За да може да излиза свободно, необходимо беше да се пробие дупка на свода. Но с какво? С каменния чук? Или… с ножа на Хасо? Децата нямаха нищо друго!

Ашот помисли, помисли, но нищо не можа да реши и се върна в пещерата. Настроението беше отвратително — подходящо за сериозен разговор със Саркис. Така поне се стори на Ашот.

И разговорът излезе неприятен.

— Саркис — каза Ашот, — не ми харесва твоето държане. Ние трябва да работим пряко сили, за да не загинем. Ако се движим като тебе едва-едва…

— Аз се движа така, както съм свикнал! — рязко го прекъсна Саркис.

— Зная, че така си свикнал. Но тогава си бил у дома си, всичко си получавал наготово, а сега ние нищо нямаме. На пръв поглед уж проста работа — огън, но само да се поддържа непрекъснато, изисква от нас голямо напрежение. Ако и ние сме като тебе, съчки за огъня дори не ще можем да набавим, а да не говорим за храната…

Забележката беше справедлива, но Саркис я прие болезнено.

— Значи, тук само аз съм мързеливец, така ли? — раздразнено попита той.

„Какво да се прави с този човек?… — мислеше си Ашот. — Всички трескаво са се заловили за работа, всеки гледа да допринесе нещо за колектива, а той, мушнал ръце в джобовете, стои или лежи до огъня и плюе по тавана. Ако пък от немай-къде му се наложи да свърши нещо, едва се мъкне, като че ли с въже го дърпат. И не съзнава, че това е отвратително, не търпи забележки, обижда се…“

— Не се обиждай, Саркис, не обичаш ти да работиш — кротко се намеси Шушик.

— Само това оставаше, хлапачки да ме учат! Косите ви са дълги, ама…

— Няма нужда да довършваш! Известно ми е! прекъсна го Шушик. — Но нека ти припомня, че когато нашето училище правеше алеята в Мейлу, ти пак отказа да участваш.

— И добре направих! Аз ще се мъча да садя овощни дръвчета по пътя, а който мине и замине, ще си къса! Не…

Ашот поклати неодобрително глава и помисли: „На какъв език да говоря с това момче, че поне нещичко да разбере?“

Шушик припомни сега за работата, подета от младите природолюбители под ръководството на Ашот — работа, нека го кажем, завършена с чест.

Равен път минава между памуковите ниви от Айкецор до азърбайджанското село Мейлу, потънало сред овощни градини. По-рано цели четири километра човек не можеше да срещне по пътя ни дръвче, ни храстче! Когато лете пътникът вървеше под жаркото южно слънце, обливаше се в пот и жадуваше за сянка… Но в началото на миналата пролет пионерите от двете села — арменското и азърбайджанското — решиха да насадят край пътя овощни дръвчета.

С какво въодушевление работеха само децата!

Планът беше разработен от младите природолюбители в Айкецор, но в работата взеха участие почти всички. Саркис както винаги стоеше настрана, а на това отгоре злословеше: „Я гледай, вземат ума на хората!“

И така ден след ден, като всеки засаждаше по няколко дръвчета, арменските и азърбайджанските деца се, срещнаха най-после на средата на пътя, извикаха гръмко „ура“ и сърдечно се прегърнаха. Четирикилометровата алея, засадена от техните ръце, беше готова. Решиха да я нарекат „Алея на дружбата“. От децата се възхищаваха и в района, и в центъра, и в пресата! А списанието „Пионер“ напечата цял разказ за „Алеята на дружбата“. И имаше защо…

Ако нашият читател попадне случайно в Айкецор, ще види по пътя Мейлу-Айкецор два реда стройни млади дръвчета, наредени като пионери за преглед. На „шията“ на всяко дръвче ще забележи окачена квадратна дъсчица с името па този, който го е садил и се грижи за него: откъм Мейлу — Мехти Абас-огли, Кирим Мустафаев, Хала Мамадкъзи… Откъм Айкецор — на трите разкошни фиданки в началото на алеята стои името на Ашот Сароян, после на Анаид Мирцоян, Гагик Камсарян, Шушик Миракян… По няколко десетки имена от всяка: страна!…

По „Алеята на дружбата“ минават хора местни и външни — и виждат кой по-добре и кой по-зле се грижи за своите фиданки. Самите дръвчета мълчаливо разказват за това… А колхозниците от Мейлу и Айкецор четат с гордост по дъсчиците имената на децата си.

Ще минат години, децата ще станат възрастни хора, а днешните фиданки — огромни дървета. И умореният пътник, поседнал да си почине на сянка и да се освежи с чудесните плодове, ще благослови: „Нека бъдат вечно млади ръцете на онези, които са садили и поили тези дървета…“

Ето каква голяма работа извършиха пионерите от Мейлу и Айкецор! И този труд им достави голяма радост и удоволствие. Единствен Саркис не изпита тази радост, и то само защото имаше лош характер и беше лошо възпитан.

Настъпи утрото. Започваше четвъртият ден, откакто децата бяха в плен на Барсовата клисура.

Едно след друго те се измъкнаха от пещерата, но студът на ранното утро ги накара да се приберат и разпалят огъня. Под сводовете на пещерата пак се насъбра дим и започна да ги мъчи. Отново трябваше да легнат по гръб на коравите легла.

Колко късно надниква слънцето в тази клисура! Целият свят сигурно е стоплен вече от животворните му лъчи, а тук — само мъгла и нищо друго.

Но ето най-после от върховете, ограждащи клисурата от изток, то проникна и тук, а мелодичната хвалебствена песен на спотаила се някъде в скалите яребица посрещна изгрева му.

Песента развълнува Ашот, раздразни ловджийската му страст.

— Успокойте се — обърна се той към другарите си. — Сега ще уловим или заек, или яребица. Времето е тъкмо за лов, снегът е дълбок.

— А за нас не е ли много дълбок? — простодушно попита Шушик.

— За нас може би, но не и за тебе. Ти отговаряш за огъня, разбра ли?

А на момчетата Ашот поясни като опитен ловец:

— Когато снегът е дълбок, яребицата и заекът се принуждават да го разравят, за да си търсят храна. Ние трябва да ги проследим и да ги уловим точно когато са се заровили в снега… Разбрахте ли?…

— Повече от половината — засмя са Гагик и се обърна към Шушик: — Ето ти тояга, остани да наглеждаш огъня. Ако дойде мечка, помоли я да почака. Щом се върнем, на бърза ръка ще и смъкнем кожата. — Но като забеляза неодобрителния поглед на Ашот, Гагик смутолеви: — Моля да ме извиниш, май поех твоите функции.

— Да, не бива да го вършиш, макар че, общо взето, се разпореди правилно. Ти, Шушик, остани тук и се погрижи да намериш още листа за леглата ни. Наскуби и трева оттам, където снегът е по-малко.

— Защо непременно трева? — възрази момичето. — Меко легло може да се направи и от мъх. По дърветата има колкото искаш. Ние ще съберем…

— Добре, да тръгваме. Завържи Бойнах: той ще лае, ще изплаши дивеча.

Въоръжени с „оръжия от каменния век“, децата потеглиха. Ашот се надяваше, че зайците са идвали през нощта при бряста да си похапнат от меката му вкусна кора. По снега бяха останали парчета от „лентите“. И вярно — ето какво значи да си ловец! — на отсрещния склон се виждаха следи от заек, които водеха до бряста. Заекът, изглежда, беше идвал тук, гризал кора, скачал, тичал насам-натам и оставил толкова заплетени пътечки, че на неопитен човек би се сторило, че около бряста е играло цяло стадо зайци.

Ала набитото око на Ашот веднага се ориентира в този лабиринт и избра следата, която извеждаше навън. Ашот тръгна уверено по нея към южния край на клисурата, като предупреди (допря пръст до устните си) другарите си да вървят след него съвсем тихо.

Ашот беше в такова трескаво състояние и вървеше така тайнствено,че Гагик едва сдържаше смеха си.

Колкото по-надолу се спускаха децата, толкова клисурата ставаше по-широка и в южния си край преминаваше в плато.

Следите на заека водеха тук. Снегът беше толкова дълбок, че децата едва се движеха.

— Почакайте! — спря се изведнъж Гагик. — Трябва да преценим горе-долу колко тежи.

— Кой?

— Заекът.

— Я остави! — Ашот почваше да се дразни.

— Но защо, братко, да се мъчим напразно? Докато не разбера колко килограма е, няма да го гоня с празен корем…

Какво да правят? Да се възмущават? Да се смеят? Стомасите на всички са хлътнали от глад, свят им се вие, иска им се да викат от отчаяние, а той се шегува.

— Зайците по нашите места тежат средно по три кила — наслуки каза Ашот. — Да вървим…

— Три? — Гагик, като прегъваше пръсти, започна нещо да пресмята. — Дреболиите — на Бойнах. Ще останат два и половина килограма… Кожата — двеста грама… — бърбореше той.

Децата скоро слязоха в Заешката обител, както Гагик кръсти площадката. Още отдалече се виждаше дупката, изровена от заека в снега. Сигурно се криеше там или само беше направил тунела и си бе отишъл.

Когато, стараейки се да не вдигат шум, момчетата дойдоха до дупката, Гагик изведнъж пак се спря, погледна своя инструмент — ни чук, ни секира — и попита:

— А не е ли смешно, деца?… Четирима, с огромни тояги — и то… за някакъв си нещастен заек! А?…, Аз, да си кажа честно, смятам…

— Ссст!… — сърдито изсъска Ашот.

Но беше вече късно: заекът изскочи от дупката отгоре на снега, направи голям скок и като местеше енергично лапички, се понесе стремглаво. Изглежда, че беше тежък, защото на няколко пъти затъваше дълбоко в снега, размахваше крака, сякаш плаваше, но все изскачаше и препускаше, докато се изгуби между огромните камъни…

Жалко, че оставиха Бойнах в пещерата. Децата се страхуваха, че ще попречи па лова, а точно той може би щеше да хване заека…

— Изяде ли го? ядосано се нахвърли Ашот върху Гагик. — Щом се шегуваш, когато трябва и не трябва, сега стой гладен и хленчи!…

— Ох, мълча, мълча! — И Гагик закри с длан устата си, макар че сега вече можеше и да не мълчи.

Децата пак тръгнаха по следите, едва се катереха запъхтени по скалите, но заекът, щом забележеше още отдалече, че се приближават, хукваше презглава нататък.

А на билото на скалите бяха кацнали орли и с остър поглед следяха всяко негово движение. Един от тях, едър брадат орел с бели мъхнати „шалвари“, размаха тежко крила, издигна се и започна да кръжи над бягащия заек. Заекът забеляза, че го преследват и мушна глава в снега, като мислеше вероятно да се скрие в него. Но закъсня. Хищникът като камък връхлетя отгоре му, заби мощните си остри нокти в гърба на жертвата си и я отнесе на върха на една канара.

— Е, Гагик, колко кила тежи заекът? — язвително попита Ашот.

Гагик мълчеше мрачно. Всичко стана така неочаквано. А той беше вече решил кой какво ще получи… „Как избяга, глупакът!… Просто глупак! Щом и без това е щял да загине, нямаше ли да бъде по-голяма чест за него, ако го изядат айкецорските пионери?“

А орелът в това време, настанен удобно в недостъпно местенце, спокойно се наслаждаваше на плодовете на своя лов и сигурно се подиграваше на злополучните хлапаци.

Като поглеждаха с омраза към орела, децата поскитаха още малко по каменистите склонове на клисурата, по не намериха нищо и уморени, гладни и тъжни си тръгнаха към пещерата.

Къс е есенният ден. Още не бяха успели да разгледат както трябва клисурата, а слънцето се скри.

Гагик си спомни за дядо си. Право казваше той: „Седнеш сутрин да закусиш и докато се нахраниш, вече се е стъмнило.“

Когато влязоха в пещерата, Бойнах се спусна със скимтене към стопанина си и се притисна до краката му, а Шушик, щом погледна помрачнелите лица на другарите си, веднага разбра, че не им е провървяло. Придаде си обаче безгрижен вид и весело каза:

— Я вижте какви легла съм ви приготвила!

Но за да си представи човек тези „легла“, трябва да знае, че пещерата приличаше на голямо корито, издълбано в гръдта на планината. Издигнатите му хоризонтално разгънати краища образуваха от двете страни нещо като широки каменни одри, където Шушик беше подреждала „леглата“.

Тя беше настлала отдолу суха трева, а отгоре покрила с мъх.

На дъното на „коритото“ димеше и пращеше огънят. Пламъкът му се издигаше нагоре и стопляше двата одъра.

Да, след такъв лов заслужаваме хубава почивка на меко легло. С пълно право — каза Гагик и с удоволствие се изтегна на едното легло. Примерът му последваха и другите.

— Снегът се топи бързо, не остана вече и половината — каза Ашот. Той искаше, види се, да окуражи другарите си. — Чувате ли, вода?…

Децата се ослушаха.

Някъде навътре в пещерата глухо капеше вода. Вероятно снегът, попаднал в дълбоките пукнатини на планината, се топеше и водата постепенно проникваше навътре.

— Интересно, къде може да отива? Дали се просмуква в земята, или образува под скалите езеро? — като че ли сам се питаше Ашот.

— Че се топи, топи се, но пътечките все не се откриват. Колко сняг само е навял вятърът по тях! Всичко е изравнил!… — мрачно каза Саркис.

Никой не му възрази. Всички знаеха: толкова сняг се бе натрупал по Дяволската пътека, че до пролетта нямаше да се махне. Опасно беше да се ходи по него: една непредпазлива крачка, леко загубване на равновесие — и ще се търколиш в пропастта. А да изгубиш равновесие на такава пътека, не е трудно: ако снегът се позаледи отгоре — ще се хлъзнеш; ако започне да се топи — ще хлътнеш. Така или иначе, все ще загинеш… На децата оставаше само едно: така да организират своето „домакинство“, че да не умрат от глад и да чакат.

Колко е дълга ноемврийската нощ! Насядали около огъня, децата тихо разговаряха, а пред пещерата тичаше Бойнах и яростно лаеше по някого.

Xaco постла абата си до огъня, изсипа върху нея от джоба си няколко шепи шипки и като ги преброи една по една, раздели ги на пет равни части.

Шипки? Истинско спасение!

— Откъде? — попита Ашот.

— Отгоре. Само че са малко: проклетата мецана преди нас ги е намерила.

— Тук има ли мечки? — шепнешком попита Шушик.

— Не, следите са стари. Изглежда, че е била тук преди няколко седмици и е изпочупила всички храсти. Жълъдите пак тя е излапала, а сигурно и орехите. Нито един не е оставила тая пуста мецана!

— Нищо, нека се угоява — толкова по-вкусна ще бъде — успокояващо каза Гагик. — Или вие се съмнявате в това?

Никой не се обади. Вниманието изцяло беше погълнато от шипките. Те раздразниха гладните стомаси и съвсем разсъниха децата.

Седнал до Шушик, Гагик непрекъснато се шегуваше, мъчеше се да поддържа духа на другарите си.

— Гледайте, деца, пред мене е лято, зад мене — зима. Особен климат!

И действително: пред Гагик беше „лято“ — огънят гореше силно, а отзад вееше студ…

— От лявата ти страна пък е пролет. — Ашот погледна Шушик и се засмя.

— Да-да, Ашот джан! И то каква пролет! С рози, теменужки…

Шушик се усмихна снизходително на шегите на другарите си, но не се чувствуваше нещо добре: цялото тяло я болеше, особено гърбът, а гладът я мъчеше просто безмилостно…

Хасо измъкна от пояса си тръстикова свирка — вечната спътница на овчаря — и засвири спокойни, тъжни кюрдски мелодии. От време на време момчета пееше тихичко с малко пресипнал, но приятен глас:

— Не, Хасо, така не става! В твоите песни звучи направо отчаяние — забеляза Ашот. — И без това не ни е весело.

Овчарчето се усмихна и на загорялото му, бронзово лице ярко блеснаха големи бели зъби.

— Отчаяние?… Не, защо да се отчайвам, щом имам такива другари като вас?… Знаете ли вие какво е другар? С другаря и смъртта е мила… Това е песента на Хчезаре. Тя казва на своя любим Сиабандо: не ходи за дивия бик, не ходи! Ако си ловец, твоята плячка съм аз. Не ходи!… Не я послушал Сиабандо. Бил млад, влюбен. Кръвта в него кипяла. Подгонил той дивия бик, пуснал в него стрелите си, ранил го. Но сляпата съдба се намесила: вдигнал го бикът на рогата си, хвърлил го, ударил го в един сух клон, клонът се забил в гърдите на Сиабандо… Мъгла забулила планината Сипан, но и в мъглата Хчезаре намерила своя любим. Намерила го и се разплакала над него, а Сиабандо стене и и говори: „Не плачи, Хчезаре, не плачи, моя мила…“

Хчезаре му отговаря:

Като вопъл звучеше в устата на овчарчето Хасо песента за нещастната Хчезаре. Децата я слушаха с вълнение.

В пещерата влезе Бойнах. Той легна и сложил глава на лапите си, сякаш слушаше внимателно. Кучето беше спокойно и невъзмутимо: щом господарят му свири и пее — значи, стадото не е застрашено от вълци. Значи, всичко е наред.

ДЕСЕТА ГЛАВА

Село Айкецор е разположено на левия край на Араратската долина. От самото му име — Айкецор10 — се вижда, че то се намира в клисура и че в него има много градини. Малък планински паток напоява селските градини по високите места, а канал, прокаран от Аракс, носи вода на памуковите плантации, разположени в равнината пред селото.

Весело село!… А и как няма да е весело, щом през есента всеки колхозник има в мазето си по два-три караса11 вино от собственото си лозе. И виното не намалява, макар че председателят на колхоза Харут от година на година гледа да окастря земята за лично ползване на колхозниците.

Във всеки двор, под всяка стряха големи глинени делви с широко зинали отвори съхнат на слънце чак до октомври. Навсякъде ще ги видиш. А сега, през ноември, обиколи цял Айкецор — нито един карас!… Напълнени със „слънчевия сок“ на Араратската долина, те чакат в мазетата празниците.

Още щом свършат всички приготовления за октомврийските тържества, колхозниците с глинени чаши в ръце ще слязат в мазетата си и за пръв път ще махнат капаците на делвите си. Опиващият аромат на виното ще замае главите им — а-ха, да загубят съзнание.

От тези дни започват и селските празници — сватби, гуляи — и айкецорци само търсят кого да нагостят с божественото си вино и шишкебап…

Тежко на пришелец, дошъл по работа в селото по това време. Който и да го срещне — бригадир или обикновен колхозник, — все ще го спре и поведе към дома си. Ако пък не иска, отказва — обиждат се: „Значи, не ме смиташ за човек? Не искаш да дойдеш у дома? He зачиташ гостоприемството ми?…“

Жалко, че тази година снегът падна хем не навреме, хем дълбок. Той лиши айкецорци от удоволствието да посрещнат празника в градините, на чист въздух, насядали по поляните, покрити с кадифена зеленина. И се принудиха да наредят трапези по домовете си, да ги отрупат с всевъзможни ястия и бутилки с червено вино. Но кого да поканят на гости? Всеки е наредил трапеза! Всеки чака гости… А сам как ще гуляеш!

Бащата на Ашот — ловецът Арам, и бащата на Гагик — градинарят Аршак, се срещнаха на главната улица и започнаха да се канят един друг. Те бяха вече порядъчно разгорещени.

— Чуй, Аршак, жена ми е изпекла яребици, пръстите си да оближеш. Да вървим — убеждаваше приятеля си Арам.

— Защо? Та аз нямам ли с какво да те нагостя? Нямам ли си дом? У дома да идем — настояваше Аршак.

Те дълго се пазариха и като не постигнаха нищо с увещания, Аршак прибягна до насилие: сграби Арам, метна го на гръб като чувал с картофи и при общия смях на наблюдаващите сцената колхозници го повлече към дома си.

Още в пруста на къщата си Аршак махна капака на големия карас и заповяда на Арам:

— Хайде, събличай се и прескачай!…

— Няма да ме уплашиш! Аз с мечка съм се борил… Я го гледай ти, намислил да ме изплаши!… — уж се възмущаваше Арам.

Но в това време от стаята излезе жената на Аршак с голяма пръстена чаша в ръце:

— Братко Араме, твоето и моето момче са като родни братя. Пий за сполуката им…

Смелият ловец, който не отстъпваше пред мечките дори, се стъписа уплашено — толкова голяма беше чашата.

„Не братко, няма да го бъде! Изпия ли я, добре ще се наглася!“ — помисли си той.

В този момент някой почука и в пруста се вмъкна селският раздавач, целият отрупан със сняг. Той извади от чантата писмо и без дума да продума, го подаде на Аршак.

— Чичо Мураде, сигурно си измръзнал. Влез да се постоплиш! — покани раздавача жената на Аршак.

— Не благодаря. Бабата ме чака, няма за кога да се заседя нам. Какво? Вино ли да пипна? Това може… — И старецът на един дъх опразни предложената му чаша.

— Уфф!… въздъхна той доволно и като си пое малко дъх, добави: — Не вино, а лъвско мляко! През това време Аршак разтваряше писмото-

— О, че то е от моето лъвче! — възкликна той, вглеждайки се в познатия почерк. — Милото ми!… Но защо не си е дошъл сам?…

— Как така? Мигар не са си дошли? Че децата още вчера тръгнаха от фермата… — каза чичо Мурад.

И тутакси съжали: жената на Аршак изпищя: „Ой, по-добре да бях ослепяла!“ — и изпусна от ръцете си пръстената чаша, която току-що и беше върнал старецът.

— Почакай де, жена, нека прочетем по-напред. Къде могат да се изгубят? — по-скоро за да успокои себе си, а не жена си, каза Аршак и започна да чете.

— Ама то не е за мене! Момчето пише на дядо си. Тате! — извика той към стаята. — Внукът ти ти е изпратил писмо от фермата!

— Така ли?… А какво пише? — чу се от стаята.

— Какво ли? Ей сега ще прочета. Пише, че трябвало да те подмладява. Ха-ха-ха!… — разсмя се звънко Аршак. Но като прочете още няколко реда, изведнъж стана сериозен. — Как така — в Далечния изток? Хлапашка работа!

Право казват, че за пияния морето е до коляно. Нито писмото на сина му, нито тревогата на жена му направиха особено впечатление на Аршак. Той дори започна да се хвали, че детството на сина му преминавало също като детството на знаменитите пътешественици — необикновено!

… Когато късно вечерта Арам се прибра в къщи, свари следната картина: жена му жално плачеше, удряше се по скута и с глас нареждаше. Като разбра, че и Ашот не се е върнал от фермата, Арам се разтревожи сериозно, на кресна на жена си:

— Какво си се разревала! Да не е дете! Няма да седи в къщи, да се държи за полата ти я!

Той си легна, бързо заспа и се събуди още в тъмно така ставаше обикновено, когато ходеше на лов.

През нощта Арам беше изтрезнял. Видя жена си, която, изглежда, не беше помръдвала от прозореца, премести поглед към леглото на любимия си син, непипнато, празно, и се разтревожи: „Дали пък наистина не се е случило нещо с момчетата?“

Жена му се тюхкаше, вайкаше, кършеше ръце и непрекъснато повтаряше: „Ох, синко мой… Ох, синко, къде, под коя скала остана?“

— Ще прескоча ей сега до фермата с коня на бригадира. Скоро ще се върна — преди да е изгряло слънцето — каза мрачно Арам.

— Почакай, нека съмне. Къде в такава виелица?… — опитваше се да го спре жена му.

Но Арам взе пушката и излезе от къщи. По дяволите и виелицата, и вълците, щом го няма Ашот!

Ала до фермата Арам не стигна. Насред пътя срещна Аршак, който се връщаше оттам. Жена му го накарала да замине още вечерта.

— Така е. Избягали на Изток — съобщи кратко Аршак. Беше много разстроен.

— Откъде знаеш?

— По всичко личи. Има ли писмо? Има! А Шушик — тя пък казала направо на майка си: заминаваме на Изток, при мечките, които ловят риба… Види се, повтаряла е думите на сина ти…

И Аршак се смути: „Дали не се обиди Арам…“

— А и моят, може да се каже, няма да падне по-долу от твоя. Същата луда глава — добави той, за да поправи грешката.

— Ами ние какво да правим сега? Дали да почнем да ги търсим из планината, да вдигнем ли хората на крак?

— Ако са в планината, сами ще си дойдат, не са малки деца! Твоят син е ловец, синът на Авдал — овчар, кучето с тях е умно. Ако бяха някъде наблизо, кучето все щеше да обади… He-не… Като въртоглави бичета пропаднаха, загинаха…

Аршак поклати глава и шибна коня си. Шибна своя и Арам. И клетите животни, цели в пяна и пот, затъвайки в дълбокия сняг, понесоха обратно към селото угрижените си ездачи.

Вестта за изчезването на децата бързо се разнесе из селото. Учениците със сериозни лица се трупаха около учителите, си, директорът на училището говори по телефона с районния началник на милицията.

Отново прочетоха писмото на Гагик, отново питаха раздавача и Аршак, които бяха ходили „на самото място“, говориха с хора и дойдоха до заключение, че децата наистина са заминали за Далечния Изток.

— В тази възраст се случва… В тази възраст главите на децата са натъпкани с какви ли не фантазии, а особено на такива като Ашот. Много добре го познавам… — каза директорът на училището, стар педагог с малка сива брадичка и приведен гръб. — Безразсъдно детство! Впрочем и аз някога съм бягал от къщи — призна си той, явно развълнуван от спомените. — Май че в Африка…

— Щом е тъй, няма ли нужда да се вдига селото на крак, да се изпращат хора да ги търсят? — попита председателят на колхоза Харут. — Уфф!… Не ми стигат моите грижи, а сега пък и тези деца… Ех, че беля!

И Харут, вечно зает с нещо, започна да крещи на Арам и Аршак, да ги обвинява, че „отглеждат недостойни кадри за колхоза…“

— Щом те още отсега бягат от село, какви колхозници ще излязат от тях? — вдигаше врява той.

Но сина на Баруйр, Саркис, председателят взе под своя защита.

— Саркис ли? Той е като агънце. Гледа те в устата и слуша! Виж, синчето на Арам — хала момче. То ще е подмамило Саркис. А може и да го е сплашило дори и повело със себе си. Всичко е възможно!… И баща му е такъв — не ме ли заплашва на събранията? Намерил се кой да ме критикува!… — пенеше се Харут.

Арам слушаше всичко това, кръвта бушуваше в жилите му, но се въздържаше да не „разпердушини председателя“.

Въпреки че бяха изпратени телеграми по всички краища на района с молба да задържат бегълците, всички сметнаха, че все пак някой трябва да тръгне по дирите им.

Но кой?…

Предложиха домакина Баруйр, като най-обигран човек.

— Ти говориш добре руски, видял си свят и хора казваше му Аршак. — Ако пък не ти се ходи сам, нека дойда и аз, и Арам не ще откаже.

— Арам ли?… Ако Арам беше човек, нямаше да роди разбойник! Подмамил моя син! — крещеше Баруйр.

Ушите му пламнаха, месестото му чело се покри с пот, тъмносивите очи потъмняха цял настръхна от злоба.

— Хайде, хайде, няма да се караме… Трябва да бързаме, за да настигнем децата по пътя — успокояваше го Аршак.

— Проклети да са! Нямам аз син! Нека си заминава! — самозабравил се, крещеше Баруйр; разбира се, той не по-малко от другите преживяваше изчезването на единственото си синче, но дълбоко в душата си не вярваше на легендата, че децата са избягали в Далечния изток.

Е, щом Баруйр „няма син“, доячката Ашхен е вдовица с две деца, а овчарят Авдал, бащата на Хасо, не може да остави стадото си, трябваше да пътуват Арам и Аршак.

Баруйр остана доволен от решението и зърнал отдалеч председателя Харут, забърза към него.

— Виждаш ли какви умници? Оставяй, казват, работата си и заминавай за Далечния изток… Глупости приказват! Кога са заминали? Къде, на коя гара са се качили във влака? Защо никой не ги е видял! А и откъде имат пари за билети?…

В малките очички на Харут засвяткаха хитри пламъчета.

— Добре, добре, Баруйр! Стига за това. Ти по-добре приготви виното, че от утре заран почваме да го товарим за Ереван.

Председателят не случайно подчерта думата „приготви“ и не случайно при това очите му заблестяха. Баруйр смигна съучастнически на Харут:

— Ще го приготвим! Няма да изпращаме такова вино, че хората, като го пият, да се тровят.

— Как така да се тровят? Да не би нашето вино да е отровно? — с упрек пошепна председателят.

— А шестнадесет градуса? Какво е това според тебе, не е ли отрова?

— Да… Ах ти, разбойнико! Намали ги! „Намали!“ В устата па председателя Харут тази къса думичка струваше сто хиляди!

А ходът на мислите на Баруйр беше горе-долу следният:

„Ще намаля, разбира се, ще намаля. Как ще позволя честните съветски граждани да пият вино шестнадесет градуса, та да се опият и да започнат да се обиждат един друг…“ Не, Баруйр не ще допусне такова нещо! На петдесетте бъчви силно, хубаво вино той ще прибави двадесетина бъчви чиста, кристална планинска вода и силата на виното ще се намали горе-долу до десет градуса… Прилично вино! Може да се пие без страх от скандали.

…Тесните редици на бъчвите в избата както винаги предизвикаха радостно вълнение в сърцето на Баруйр. Целият му вътрешен мир, чувства, съвест, мъки и радости, а всъщност и целият му живот — всичко беше свързано с поверените му складове, със съхраняващите се там обществени продукти. Вън от тях за Баруйр нямаше нито живот, нито цел, нищо! Без колхозните складове той беше като риба на сухо. Те му придаваха сила, увереност, твърдост на волята. А и приятели имаше много — такива, които отдалече му сваляха шапка. „Чувствуваш се на седмото небе, когато онзи, който до вчера те е презирал, днес с усмивка ти се кланя до земята и угоднически те пита: «Как сте със здравето, Баруйр Амбакумич?…»“

— Но защо толкова да се говори за някой си завеждащ колхозните складове? — ще попита читателят.

И наистина нас не ни интересува Баруйр, а неговият син Саркис.

„Светът е масло, а ти си нож. Режи, колкото можеш“ — казваше постоянно бащата на момчето и неговият завет се запечата дълбоко в мозъка на Саркис. Дете още, той гледаше как живее баща му, подражаваше му и научен от него, свикна да мисли, че целият свят служи само на собствените му интереси.

Сега Саркис се озова рамо до рамо, ръка за ръка с другари, които не обичаше, с другари, чиито бащи и майки бяха честни колхозници и възпитаваха у децата си любов към упорития труд, полезен за обществото. Ясно е колко тежко беше за това момче, пропито до мозъка на костите си от егоизъм, да започне борба със злите сили на природата.

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Когато Ашот се събуди и отвори очи — беше вече петото утро, — видя, че Хасо реже на парчета толаха си — единия от своите къси навуща от груб плат.

„Какво правиш?“ — попита го с поглед Ашот.

Хасо, също мълчаливо, вдигна дясната си ръка и направи с нея няколко кръгови движения над главата си.

— Прашка? — досети се Ашот. Хасо кимна.

Гагик се събуди, разтърка очи и излезе от пещерата.

— Честито! — извика той от прага. — Пак е навалял цял метър сняг!…

Момчетата неволно трепнаха, а Шушик плесна ръце. Тя отдавна вече не спеше — може ли да се спи в такъв студ?

— Много добре, аз точно такъв сняг и чаках — с подчертано безгрижен глас каза Ашот. — Преди снегът замръзваше отгоре и яребиците бягаха, сега няма да избягат, а ще затънат…

— А как ще ги ловим: за опашката или за главата? — ехидно попита Гагик.

— И колко килограма ще тежи всяка? — за пръв път се намеси в разговора на по-големите си другари и Хасо.

— Охо, Хасо! Малко мишле, а остро зъбче! И ти ли ми се подиграваш? — изненада се Ашот. — Я дай да видя какво си направил. Добре де, нарязал,си навущата, ами откъде ще вземеш връв за прашката си?

— Моят чорап може да се разплете — каза Шушик, като изтриваше сълзите си.

— Няма да позволя да се пипне чорапа ти, хушке, цървулите ми са от лико.

А неговите цървули бяха особени. Те се отличаваха от обикновените по това, че отгоре имаха гъста, мрежа от дебели разноцветни конци. Момчето разплете част от тези конци и усука от тях върви за три прашки.

— Можеш ли да хвърляш камъни с прашка? — попита той Ашот, но сякаш се изплаши, че въпросът му е прозвучал обидно, и побърза да изправи грешката си: — Е, то се знае, че можеш!…

— А ти?

— Аз ли? Горе-долу — отговори скромно Хасо.

— Добре тогава. А сега да се умием със снежец… Брей, колко е наваляло! Какъв прекрасен ден за лов! Днес това ще ни е работата — заяви Ашот и изведнъж възкликна: — Ай, я вижте, червенушка!

Той взе прашката от Хасо, сложи и кръгъл камък и изтича към храстите. Там неспокойно цвъртеше, клатеше опашка и чевръсто подскачаше от клонче на клонче малка птичка. Гръбчето и крилцата й бяха маслинено-кафяви, а лапичките — червеникави.

Краката на Ашот затъваха в дълбокия сняг. Той запрати безуспешно по птицата няколко камъка и целият в пот, запъхтян, се върна при другарите си.

— Няма да избяга — каза Ашот, като се мъчеше да скрие яда си. — А сега да отидем за яребици. Шушик, ти засили огъня, а ние скоро ще се върнем.

Децата взеха своите първобитни чукове и тръгнаха след Ашот към изхода, но на прага на пещерата се спряха. Как да се спуснат в тази снежна бездна? И защо?

А снегът, ситен-ситен, все се сипеше неспирно. Денят беше мрачен. Завеса от лека мъгла закриваше планинските върхове, които ограждаха клисурата. Нито една яребица не се виждаше наоколо, отникъде не се чуваше обичайната й песен.

— Нищо няма, къде ни водиш?… — само след няколко крачки попита недоволно Саркис.

Не беше особено приятно да си пробиват път през дълбокия и студен сняг.

Едва сдържайки раздразнението си, Ашот — не толкова за Саркис, колкото за Гагик и Хасо — каза:

— В такова време скалните яребици се крият в пукнатините на скалите. Трябва да ги подплашим. Щом излетят и кацнат върху мекия сняг, вече са наши.

— Наши? Е, щом са наши — иди донеси! — изломоти Саркис и като се отклони от пътечката, утъпкана в снега от другарите му, навлезе между храстите. Там можеше да се намери нещо по-достъпно — я шипки, я зърнастец…

— Няма ли да дойдеш с нас? — грубо попита Ашот и очите му гневно светнаха.

— Ако искам, ще дойда, ако не искам, няма да дойда! — предизвикателно отговори Саркис. — Да не съм ти нещо крепостник?

— Добре, ще се разкайваш… След мен, момчета!

И Ашот, пламнал от възмущение, разчиствайки снега, тръгна към онзи склон на планината, откъдето всяка сутрин се обаждаха яребици.

Скалните яребици са уседнали птици и ако преди няколко дни са били там, значи, пак на същото място трябва да ги търсят. Така поне мислеше Ашот.

А Гагик вървеше неохотно. „Загубена работа, но как да се върнеш? Неудобно е“ — мислеше си той.

В това време над главите на децата прелетяха ято врабци, преследвани от ястреб. Подплашените птички се изпокриха в храстите.

Ашот се учуди. Какво търсят врабци тук, в Барсовата клисура?

Младият ловец знаеше, че в планините и горите врабци почти не се срещат. Те живеят винаги в съседство с човека, под негова закрила — в плевни, в купи сено или кръстци снопи. Човекът ги пази от ястребите, лисиците и те използуват наготово хиляди блага, създадени от него.

Как са попаднали врабци тук, в това пустинно място?

— Момчета, тук, изглежда, са живели хора! — развълнувано изказа предположението си Ашот.

Но това съвсем не интересуваше сега момчетата. Те захвърлиха чуковете си, измъкнаха прашките и град от камъни се изсипа върху врабците.

— Улучих един, честна дума! Видях как падна! възбудено завика Гагик и понечи да се спусне да търси плячката си.

Но Ашот го спря:

— Недей, Гагик! Това не беше врабец, а моят камък.

— Сторило ти се е. То е от вълнение. Да тръгваме.

Момчетата вървяха след Ашот натам, където според него трябваше да има яребици.

С голяма мъка преодоляха онези двеста-триста крачки, които отделяха жилището им от Яребишкия хълм, както нарекоха скалата на запад от тяхната пещера. Скалата беше полегата и затова по склоновете й имаше много сняг. По бялата му повърхност тук-там се чернееха само пукнатини, от които стърчаха, снопчета жълта трева, сухи стебла на някакви растения и редки, хилави храсти.

Именно тук, в корените на тези растения, се крият яребиците в дните, когато пада дълбок сняг. Тук намират и каква да е храна — семена от тревите, плодове от храстите.

Момчетата не бяха дошли още до тези пукнатини, когато Ашот заповяда:

— Хвърляйте камъни, вдигайте шум!

Като намираха пипнешком камъните в снега, децата започнаха да ги хвърлят в храстите и започнаха да викат.

Бойнах се раздираше да лае.

И предположенията на Ашот се оправдаха. Няколко яребици, подплашени, напуснаха убежищата си и побягнаха нагоре по скалата. Движенията им бяха несигурни.

Птиците хлътваха в мекия пресен сняг, затъваха в него, а някои дори се спираха и само криеха глава в снега. Вероятно мислеха, че така не ще ги виждат. Това е характерно за яребиците. Когато няма къде да се скрият, а не могат да излетят, понеже нямат опора в мекия сняг, за да се подемат, в ужаса си те заравят главички в снега.

Ашот умираше от мъка, че е невъзможно да се качат на скалата! А колко лесно биха изловили тези заврени в снега птици.

— С прашките, с прашките! — викна той на другарите си. — Хасо, имаш ли камъни?

Туп, туп, туп! — хвърляха камъни момчетата. Но кое живо същество ще се съгласи да стане храна на друго!… Яребиците, като червенушките и врабците, също намират начин за спасение. Заровени в снега, те неволно го събарят от острите камъни и по този начин получават опора, трамплин, който им е необходим за полета.

Трр… трр… трр…

Смитайки снега от скалата, яребиците се изправиха една след друга, излетяха и кацнаха малко по-горе от пещерата, където се бяха подслонили децата.

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

И така, жертвата се изплъзна от ръцете им. От мъка Хасо и Гагик се омърлушиха. А Ашот, напротив, още повече се оживи.

— Видяхте ли? — попита той. — Сега вече всичко ще се нареди! Да вървим!

Гагик обаче не се помръдна.

— Докато не разбера защо мислиш така, няма да тръгна — заяви решително той.

— Намерил време за обяснения! — възмути се Ашот, възбуден от близостта на дивеча, по все пак поясни: — Нима не виждаш, че са кацнали на плоския връх на скалата?

— Тъй… Че какво от това? Ти така ми го кажи, че да ми стане ясно! — почука с пръст по челото си Гагик.

Хасо също не разбираше Ашот. Той никога не беше ходил на лов за яребици и не знаеше как се ловят. Но смяташе, че сега не е време да се спори и да се задават въпроси. Щом Ашот заповядва, трябва да се подчиняват… Така поне беше свикнал Хасо във фермата. Заповяда ли ти нещо по-възрастен овчар — слагаш ръка до дясното си ухо и казваш: „Слушам! Ще го свърша!“

— Глупак! — рече Ашот на Гагик. — Не ви ли казах, че когато има много сняг, яребиците или се крият в пукнатините, или се заравят в снега? А там горе няма никакви пукнатини, плоско е. Не виждаш ли? Щом кацнаха и веднага всички се изгубиха — потънаха в снега. Значи, трябва да отидем и да ги изловим… По-бързо!

— Разбрано — съгласи се Гагик.

Сега пътят не беше вече толкова труден. За да стигнат до върха на скалата, момчетата трябваше да се върнат по утъпканата пътека до своята пещера, да завият наляво и оттам вече да се изкачват нагоре. Но тук точно започваше истинското изпитание. Снегът стигаше до кръста на децата. Да слизаш оттам надолу, няма да е трудно, но да се качваш… Затова би трябвало поне да си сит.

— Хасо, заведи Бойнах при Шушик и по-скоро се връщай — запъхтян, даде нареждане Ашот.

— Добре. Дайте поне и чуковете да отнеса, за какво ни са?

— Да, отнеси ги, и без това е тежко…

Долу зад храстите се показа главата на Саркис. Той тръскаше снега от клоните и внимателно ги разглеждаше — търсеше плодове. Кой знае дали намираше, но щом не се отказваше от това занимание, значи, все нещо имаше…

Хасо се върна с овчарския си кривак в ръце и бързо тръгна напред. Такъв сняг за него не беше нещо ново. Много често той и баща му правеха път на овцете от фермата до пасбището, а там ринеха снега с лопати, за да могат животните по-лесно да намират тревата.

Ето и сега. Подпирайки се на здравия дрянов кривак, момчето правеше скокове — като че ли щеше да прескача някакво препятствие. То стигна първо до горния край на скалата и пусна кривака на Ашот.

Като се мъчеше да подражава на овчарчето, макар и не съвсем умело, Ашот също се качи, а след него по утъпканата вече пътечка — и Гагик.

Щом стигнаха до „покрива“ на скалата, момчетата спряха да си починат, но след малко Ашот тръгна предпазливо напред. Децата видяха, че е много развълнуван. Сложил пръст на устните си, той даваше знак за мълчание и сочеше нещо с глава.

Гагик се загледа и в средата на „покрива“ забеляза няколко малки дупки — сякаш някой беше хвърлил камъни в снега, които бяха потънали и оставили криви, нееднакви вдлъбнатини. Сега за всички вече беше ясно, че в дъното на всяка от тях се намира яребица…

Ашот направи още няколко крачки напред. Той се движеше толкова леко и безшумно, че яребиците не подозираха дори застрашаващата ги опасност.

Когато дойде до първата вдлъбнатинка, Ашот, припомняйки си напрегнато всички хватки на баща си, пъхна предпазливо ръка в нея и след една-две секунди между дланите му пърхаше яребица.

Ах, това пърхане! То така вълнува ловеца, а-ха, сърцето му сякаш ще се пръсне… От радост му се иска да вика.

Гагик се спусна стремглаво към друга дупка, падна по гърди върху нея и като усети в ръката си перата на птицата, завика:

— Улових, улових, по-бързо!

Но яребицата се измъкна, като посипа със сняг цялото лице на Гагик.

— Ссст! — изсъска сърдито Ашот.

Обаче Гагик, изглежда, съвсем се беше зашеметил. Тичаше от дупка на дупка, хвърляше се върху тях с цяло тяло, щураше се насам-натам. Но яребиците не му се оставяха — излитаха ту изпод мишницата му, ту изпод дланите — току под носа на ловеца.

Хасо също се втурваше ту на една страна, ту на друга, но също напразно: със същия шум и крясък яребиците му се изплъзваха.

Ашот стоеше разтреперан от гняв.

Ръцете му бяха заети от уловената птица — той не успя нито да я скрие някъде, нито да я даде на другарите си, за да продължи лова.

— Глупак! Какво правиш? — викна той на Гагик. Но беше вече късно: Гагик и Хасо бяха разгонили всички птици.

— Защо не можахме да ги хванем? учудено понита Гагик.

До него стоеше Хасо и се усмихваше виновно.

— Глупак! — повтори сърдито Ашот. — Не видя ли как лових аз? Как може да се хвърляш върху дупките? Трябва само тихо да си пъхнеш ръката и… Ама на кого ли говоря!… Ти само знаеш да се присмиваш на този и на онзи… Ах, как се измъкнаха!…

Съжаление и яд обхванаха с такава сила Ашот, че му идваше да седне в снега и да заплаче. Кой знае дали ще им се удаде пак възможност за такъв хубав лов! Само малко да се позаледи повърхността на снега и яребиците са спасени… Така леко и бързо ще избягат, че „и с кон не ще ги стигнеш“, както обичаше да се шегува бащата на Ашот.

Мълчаливи, с наведени глави, момчетата се върнаха в пещерата.

— Ай, яребица ли хванахте? — радостно скочи Шушик. — Но какво сте се омърлушили?

Ашот нищо не отвърна.

Оскубаха яребицата мълчаливо, главата и вътрешностите дадоха на Бойнах. Като претегли птицата на ръка, Гагик все пак не се стърпя:

— Колко ли тежи?

Ашот не отговори. Той беше мрачен и мълчалив. Пред погледа му една след друга — фрр… фрр… фрр… — излитаха и изчезваха яребиците.

— Половин кило трябва да е — сам си отговори Гагик. — Да, по нашите места скалните яребици не са по-малки от кокошка. Десет-дванадесет яребици, по половин кило всяка… Значи, Хасо, поради нашата неопитност с тебе от ръцете ни изхвръкнаха пет-шест кила месо. Жалко, ах, колко жалко! — натъжено клатеше глава той и само в ъгълчетата на малката му уста се притаи едва забележима усмивка.

А яребицата всъщност беше голяма и тлъста. Опекоха я бързо, разделиха я на пет равни части и започнаха лакомо да ядат. Бойнах подхващаше ловко кокалчетата и жадният му поглед ясно говореше: „Това ли е всичко?… Няма ли там още нещо?“

Как можеше овчарчето да устои на този поглед? То се знае, то не само кокалчетата подели с Бойнах.

А Саркис и кокалите дори не даде на кучето — огриза ги и ги осмука отвътре и отвън.

След „обяда“ децата полегнаха да си починат. Ашот, Хасо и Гагик все още живееха със спомена за първия си лов; Шушик си мислеше за майка си а Саркис… Той пък си припомняше как днес сутринта се отдели от другарите си, как си набра шипки и зърнастец и ги изяде сам, без да ги раздели е другите. „А те защо ми дадоха от яребицата?“ — искрено се учудваше той.

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Това се случи на шестия ден.

Този ден природата като че ли започна да дава известни надежди на децата. Небето беше безоблачно, на южните склонове на Барсовата клисура снегът се топеше, и то така бързо, че тежки снежни маси се свличаха шумно от склоновете, от скалите и дърветата… Нищо. че снегът беше дълбок: той беше паднал много рано тази година и можеше бързо да се стопи. По южните склонове на Кавказ ноемврийското слънце понякога е така силно, както, да речем, августовското на някои места в Урал.

Саркис излезе пръв от пещерата и се спря до входа и с каменен чук в ръце, сякаш чакаше нещо. Може би случаят с яребицата му подействува и той реши да отиде на работа с другарите си…

Слънцето се беше вече издигнало високо и снегът така силно блестеше под лъчите му, че на входа на пещерата децата зажумяха.

Преди да тръгнат, Ашот произнесе цяла реч.

— Не мислете — рече той, — че Барсовата клисура е пуста. Ние чисто и просто не познаваме добре природата или, както казва баща ми, не умеем да четем книгата на природата. Трябва да се обръща внимание на всичко, на всяка дреболия, да се проучва всяка следа! Тогава може би ще намерим нещо…

— Какъв доклад? — обиди се Ашот.

— Моля за извинение — не доклад, а встъпително слово. А сега изслушайте мене. Аз мисли, че трябва да потърсим друг път за излизане от тази клисура. А ти за ядене говориш.

— Не се мъчи напразно. Баща ми е казвал, че единственият път за клисурата и обратно е Дяволската пътека, по която дойдохме. Погледнете: отдясно, отляво и отзад — отвсякъде скалисти стени. Остава само отпред.

Те слязоха чак долу в клисурата и дойдоха до най-ниския й край. Отпред тя свършваше с каменен корниз, нещо като плосък покрив. Децата надникнаха и се отдръпнаха ужасени — надолу зееше дълбока пропаст. На дъното й като тесен клин се врязваше част от Араратската долина. Ясно беше, че всички дъждовни и придошли води, които се събираха в Барсовата клисура, се стичаха по тази скала и хилядолетия наред бяха оглаждали ръба и гръдта й.

— Как ти се струва, ще можеш ли да слезеш оттук? — попита Ашот. — Я ела по-близо и погледни… Е? Ти май… — Ашот не се доизказа, макар че много му се искаше да изпита Гагик.

— Аз ли? Голяма работа! Какво толкова? Намерил страхлив човек! Дай въже, веднага ще сляза — каза Гагик и дори направи крачка напред.

Но тутакси се отдръпна, като прикри умело уплахата си и си даде вид, че уж търси камък, за да го хвърли в пропастта.

Камъкът загърмя, като се удряше по отвесните издатини на скалите, изтрополя долу и пак настана тишина.

Децата мълчаливо разглеждаха скалите. Да, единственият излаз от клисурата беше Дяволската пътека. Тя се виеше по планинския склон над пропастта. Покрита с дълбок сняг, сега беше съвсем непроходима.

— А тя няма ли никога да се покаже? — попита Шушик.

— До пролетта едва ли. Погледни, сега е единадесет часът, а слънцето още не е дошло до нея — склонът е изложен на запад!

Децата разглеждаха мълчаливо рида по който бяха дошли в клисурата. Да, там снегът нямаше и намерение да се топи. Всичко беше скрито под бялата му покривка, не се виждаха ни издатини, ни процепи, ни вдлъбнатини.

Вдясно и вляво възправяха стан скалисти ридове. Те толкова бяха приближени един до друг, че почти закриваха клисурата отпред, сякаш беше дръпната някаква огромна завеса. Между тези високи стени оставаше само тесен проход и ако се случеше чудо и двете стени се съединяха, Барсовата клисура би се откъснала напълно от света. Ето в какво недостъпно място попаднаха децата.

… Думите на Гагик за въжето заинтересуваха въображението на Ашот. „От какво ли можем да го усучем?“ — помисли си той.

Но гласно каза:

— За въжето — после. А сега да решим как най-после да си намерим нещо за ядене.

Децата тръгнаха към подножието на хълмовете, разположени отдясно. Там растяха дървета — големи, малки, криви, чепати, и само една-единствена офика беше разперила високо в небето клони, отрупани с плодове.

Хасо с мъка се покачи на дървото — той също беше много отслабнал тези дни — и започна да хвърля долу увехналите вече и отчасти изсъхнали плодове. Момчето не сложи нито един в устата си…

Плодовете бяха блудкави, безвкусни, изсъхнали почти само семки, — но децата бяха толкова гладни, че не го забелязаха.

— Какво решаваме? Всеки ще яде, каквото си откъсне, или ще оберем всичко, а после ще делим? — попита Гагик, но ясно беше, че той самият поддържа първото решение.

— Според мене трябва да вземем пример от Хасо — обади се Шушик. — Той не яде!

Но имаха ли всички търпението на Хасо? Докато събираше плодовете, Гагик все забравяше и вместо в шапката слагаше ги в устата…

— А какво прави тук тази гъба? — изведнъж учудено извика Хасо, забелязал на дървото стара, съвсем суха гъба, забодена на шипа на един гол клон.

Ала увлечени в работата, децата не му обърнаха внимание.

Бойнах изтича при Хасо, подуши плодовете, подуши и гъбата, но не одобри нито едното, нито другото. Приклекнало под дървото, кучето вдигна глава, изплези език и започна нетърпеливо да скимти. По всяка вероятност това означаваше, „Ще намерите ли най-после и за мене нещичко за ядене, или не?…“

Какво можеше да направи Хасо! Сърцето го болеше за кучето, но къде да му намери храна?… Момчето слезе от дървото и започна заедно с другарите си да събира плодовете.

Малко по-настрана Саркис едва превиваше високата си снага. Той вдигаше — плодовете и с такава ловкост ги хвърляше в устата си, каквато трудно можеше да се очаква от този ленивец.

Като събраха всичко, децата се наредиха в кръг. Ашот постла палтото си, изсипа върху него плодовете и ги раздели на пет равни купчинки. Тогава Хасо му подаде и старата гъба.

— А как ще я разделим? — попита овчарчето и като се изчерви, предложи: — Да дадем ли гъбата на нашата Шушик?

— Нямаше ли повече? — заинтересува се Ашот.

— Мисля, че не… Я чакай, ще видя.

Като разгледа внимателно дървото, той забеляза още две белезникави петна и смутено се почеса по тила:

— Има… Но са на тънки клончета… Трудно ще се стигнат.

Децата започнаха да хвърлят по дървото камъни, клончета и едната гъба падна. Ашот се въодушеви.

— Ще ги накиснем, а после ще ги опечем — каза той и веднага сложи гъбите в снежната вода, насъбрана в една вдлъбната скала.

— Вярно! Трябва да се натопят, пека набъбнат ще станат по-големи — съгласи се Гагик. — Но и очите ти нещо стават големи, светят. Какво има, Ашот?

— Нещо много важно! многозначително съобщи Ашот. — Помните ли, аз казвах, че не познаваме добре природата. Ето на… А сега ще ядем орехи!…

— Орехи ли?

Изгладнелите деца дъвчеха лакомо плодовете на офиката и гледаха въпросително Ашот никой не го разбра.

Той се усмихна:

— Ех, че трудно разбирате! Ами че тези гъби ги е забола на дървото катеричка! Изсушила ги е, запасила се е за зимата. Значи, тя живее тук някъде наблизо, това е то.

— Осигурихме яхния от катеричка — оживи се Гагик.

Върху слабото личице на Шушик се появи усмивка.

— Не е там работата — каза Ашот. — Колко месо има катеричката? Една мръвка! Но тя е предвидлива стопанка, сигурно има цял склад продукти! Така ли е? Значи, трябва да го намерим.

— О, сега вече е ясно! Но как да стане това по-скоро?

— Трябва умно да се търси. Виждате ли ореховото дърво? То е само на двадесет крачки оттук! Под него обаче няма орехи. Значи, катеричката ги е събрала и скрила. Ще попитате — къде? Ясно: или в хралупа на самото дърво, или някъде наблизо. Хайде, ставайте, ще претърсим всичко наоколо, всички цепнатини и дупки.

Децата разгледаха внимателно дървото, но не намериха никаква хралупа. Разбутаха съчките, разровиха шумата, претършуваха всичко наоколо — „склад“ нямаше.

На този топъл склон, където не проникваха ветрове, скалите отразяваха слънчевите лъчи. Затова снегът на места се беше поразтопил, а отдолу се виждаше не съвсем изсъхналата още трева и жълти листа. Земята тук беше пъстра. Още два такива дни и от снега нямаше да остане и следа.

Уморените деца седнаха върху затоплените съчки.

— Докъде стигнахме, щом се гласим да живеем от труда на тази нещастна катеричка! — пошегува се тъжно Гагик. — Мъничка, не по-голяма от юмрука ми! Колко са силиците й та да изхрани пет души! Само като си помислиш, ти става неудобно… Да не беше катеричка, а коза — как да е!… Я по-добре да отидем да си вземем сечивата — те скучаят от безделие — и да тръгнем да разглеждаме пещерите. Може наистина да намерим кози.

— Напразно — безнадеждно махна ръка Ашот. Не виждаш ли? Толкова ходим, а поне веднаж срещнахме ли следи от кози? Щом падна снегът и те избягаха. Може би се изплашиха, че ще останат затворени в клисурата…

Докато Ашот и Гагик разговаряха, Хасо забеляза в храстите червенушка и се опита да я хване. Птичката подскачаше от храст на храст и тревожно писукаше, но камъкът от прашката пресече гласа и.

— В храстите има много червенушки, не се отчайвайте! радостно заяви Хасо, като идваше при другарите с плячката си в ръка.

— Ама че плячка! Май и от пъдпъдък е по-малка тази птичка — пренебрежително махна с ръка Ашот.

Хасо изведнъж наведе глава, а Шушик погледна с укор Ашот. „Ако я беше убил той, кой знае колко щеше да се хвали с отличния си лов“ — помисли си тя.

— Снегът, се топи. Нашият начин за лов на яребици вече не е удобен. Дали да направим примки от конски косъм?… Но откъде да вземем такъв косъм? Нямаме и зърна да сложим в примките… — унило и тихо говореше Ашот, сякаш размишляваше на глас.

Децата седяха и търсеха изход от създаденото тежко положение. А Саркис, облегнат на скалата, се грееше на слънчице настрана от всички. Той дремеше и сънуваше онези щастливи времена, когато баща му устройваше богати угощения на пристигнали от района хора (ревизори например). Какво ли нямаше тогава на тяхната трапеза! И как важничеше той, когато го канеха да похапне! Как мъчеше майка си — не искаше вкусните парчета, които тя отделяше за него! Сега момчето искрено се учудваше, като си спомняше как „капризничеше“ (така наричаха в къщи поведението му). Нима е бил толкова сит? В момента му се струваше, че колкото и да яде човек, никога не ще се нахрани до насита… „А и изобщо бил ли е някога през живота си сит?“… „Ех, да имаше парченце чер хляб — от онзи, който хвърляха на кучето или на кокошките…“

Отпаднал, отчаян, той хленчеше досадно. Инстинктът за самосъхранение обаче му подсказваше, че трябва да се движи, да върши нещо…

Пъхнал ръка под камъка, Саркис почна да рови в сухата сплъстена шума и неочаквано пръстите му напипаха някаква вдлъбнатина. Оттам се изтърколи орех Саркис в миг го стисна в ръката си и се огледа крадешком — дали не вижда някой. Не, другарите говорят нещо разпалено.

Саркис разшири отвора под камъка, порови и очите му заблестяха като на котка, съгледала сланина. Там, под камъка, беше точно онзи склад с орехи, който търсеха.

Момчето видимо се оживи. Забравил другарите си, забравил всичко на света, той започна да тъпче джобовете си с орехи, а като ги натъпка, отново запуши грижливо входа с камък. Катеричката може да забележи кражбата и да премести орехите на друго място!

Като се озърташе настрани, Саркис тръгна към храстите, израсли между скалите.

— Саркис, къде? — извика подире му някой от другарите.

— Искам да погледна дали там няма шипки — с необичайна за него любезност отвърна Саркис.

— Ашот, може ли и аз да отида да потърся шипки? — стана от мястото си Хасо.

— Иди.

Хасо тръгна след Саркис, но после се качи малко по-нагоре — при други храсти.

Пръснаха се и останалите деца. На някои се усмихна щастието — набраха няколко шепи трънки и диво унаби12. Прибраха всичко по джобовете си, за да го разделят после.

А Саркис, скрит между храстите зад една скала, лапаше бързо вкусните, тлъсти орехи. И колкото повече ядеше, толкова повече се настървяваше. Пречеше му само Хасо, който беше наблизо, и затова трябваше тихо да чупи, тихо да дъвче…

— Саркис — извика отгоре Хасо, — намерих шипки! Ела да ми помогнеш!.

Саркис не се обади.

Дотича Бойнах. Застана пред Саркис и го загледа право в устата, като поскимтяваше и въртеше опашка.

„Няма ли да ме издаде тоя негодник?“ — мина през ума на момчето.

И дали защото се засрами от гладното куче, или се уплаши, че Хасо ще ги забележи, Саркис легна под скалата и като продължаваше да чупи крехката черупка на орехите, гълташе бързо вкусната, нежна ядка

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Минаха още два дни, толкова тежки, че децата стигнаха до върха на отчаянието. По цели дни обикаляха с тежките тояги на първобитни хора по ниските склонове на Барсовата клисура, надничаха във всички пукнатини, но не можаха да намерят нищо друго освен няколко изсъхнали гъби и спаружени плодове.

— Деца, яжте всичко, каквото ви падне, всичко, което е по-меко от камък ободряваше другарите Гагик.

Но какво „по-меко от камък“ можеше да се намери в Барсовата клисура? Тръстика ли, която растеше до върбите? И тръстиката използуваха — изядоха сладникавите и корени. И в земята ровиха и ядоха коренчета от разни растения. Но много скоро съжалиха за това Шушик почувствува виене на свят, зрението й се замъгли. Тя се клатушкаше като пияна, не знаеше какво върши и говори.

— Какво си яла? Или си се побъркала от страх? — разпитваше момичето Ашот и го разтърсваше за раменете, дано го накара да дойде в нормално състояние.

Децата се върнаха мълчаливо в пещерата.

— Ето резултатите от твоята безразсъдна постъпка! — отново се заяде Саркис с Ашот.

Саркис не ходеше с другарите си да търси корени и не ги ядеше, но — чудно нещо! — оживи се и гласът му сега звучеше много по-твърдо.

— Не грачи! — раздразнено го прекъсна Ашот. Вечерта Гагик пак слезе в дола и бързо се върна.

— Не се бойте, Шушик е яла банги13 — рече той и показа някакви корени.

— Банги ли?…

Момчетата въздъхнаха с облекчение. В Айкецор и възрастните, и децата знаеха, че корените и семената на растението банги упойват и могат дори да доведат до състояние на леко бълнуване и унесеност. Но всички тези явления бързо минават.

„Наял се с банги“ — казват в селото за човек, който е извършил някаква глупост, някаква необмислена постъпка.

— Ти ни докара бедата! — каза Ашот, — Даваше съвети да ядем всичко, което е по-меко от камък, а сега — на ти тебе!

— Да. този лозунг не се оправда отговори шеговито Гагик. — Ще го поправим: „Яжте всичко полезно, което е по-меко от камък.“ Нали?

Но никой не отговори. А Шушик, легнала близо до огъня, кротко спеше. Тя скоро се събуди, разтърка очи. седна на леглото и попита със сънен глас:

— Къде сме?

— Във вашия двор — бързо се обади Гагик. — Запалили сме огън и се гласим да печем домати. Изтичай до градината да донесеш. Ама не забравяй чушки и патладжани.

И наистина Шушик без малко щеше да стане, но скоро дойде на себе си.

— Все още ли сме затворени в клисурата? — тъжно попита тя. — Свършено е с нас, така ли?… — И за пръв път през тези дни момичето зарида с глас.

Настроението на децата се понижи — неочакваният плач на Шушик разстрои всички. И наистина: смъртта ги дебнеше от прага на пещерата! Всички бяха толкова отслабнали и изтощени, че им беше трудно дори съчки за огъня да съберат. А няма ли огън, студената пещера ще стане свидетел на тяхната смърт. Всички съзнаваха това.

Овчарчето искрено желаеше да ободри другарите си. да поддържа силите им, но какво можеше да направи?… Като се стесняваше и изчервяваше, то разказа къса кюрдска приказка, после свири със свирката си, пя и пренесе за известно време обитателите на пещерата сред изумрудените възвишения на Малък Кавказ. А когато и това беше изчерпано, постла както обикновено абата си, изтърси върху нея съдържанието на джобовете си и каза:

— Този път трябва да се дели на шест части… Ще дадем и на Бойнах.

— Ще яде ли? — попита Ашот и погледна повехналите плодове на дивата трънка.

— А какво ще прави? Ще трябва да яде. Вече му дадох няколко за опит.

Бойнах получи своя дял. Той действително започна да яде плодовете, чийто вкус му беше непознат. като трошеше шумно и костилките.

— Видяхте ли? Кучето знае по-добре от нас Костилките трябва да се чупят. Действувайте на моя отговорност — все още се опитваше да се шегува Гагик.

Децата последваха съвета му. Само Саркис нямаше нужда да бъде подсещан — той винаги ядеше зърнастеца „по начина на Бойнах“.

Но ето че и трънките свършиха. Изяде порцията си и Бойнах, но остана недоволен — малко му бяха дали. Той скимтеше и въртеше усилено опашка, дано измоли още плодове от господаря си.

— Няма, мило, няма — говореше овчарчето на кучето и обгърнало косматата му шия, без никой да го забележи, тихичко плачеше.

Впрочем децата разбираха чувствата на Хасо. Те знаеха, че за овчаря кучето е много близки същество, брат.

И Бойнах сякаш разбра. Притисна се до краката на Хасо и почна нежно да ближе ръката му, като че ли молеше за прошка, задето го бе огорчил… Но не лежа дълго така. Чуло някакъв лек пукот, кучето наостри уши, скочи, изтича до Саркис и като подуши джобовете му, залая сърдито. Същевременно то гледаше момчето с такъв изразителен поглед, като че ли му казваше: „Хайде извади храната, която криеш, или ще те разкъсам.“

— Какво иска? — обърна се Ашот към Хасо.

Хасо мълчеше смутен. Явно, че разбираше езика на кучето си, но не смееше да преведе.

Саркис, синкавобял, енергично се бранеше от Бойнах.

— Марш, марш вън! — крещеше му той.

Но кучето не мирясваше и едва не захапваше момчето за панталоните.

— Какво иска? — повтори въпроса си Ашот.

— Какво ли? Нима не е ясно? — измърмори тихо Хасо.

Ашот разбра. Скочи от мястото си и се приближи до Саркис.

— Хайде, обръщай джобовете! прогърмя той, вперил гневен поглед в изкривеното лице на момчето Но в това време дойде Гагик и безцеремонно бръкна сам в джобовете на Саркис. Там имаше още много орехи.

— Какво право имате? Аз ги намерих… Нека всеки сам се грижи за себе си!

— Така ли? — направо изрева Ашот. — А с какво право и с каква съвест ти ядеш това, което носят Хасо или Шушик, което носим ние с Гагик?… — И като за махна, той удари силно Саркис по бузата.

Шушик извика и плесна с ръце. Хасо обърна глава — сцената го порази. Дори Гагик не знаеше как да се държи, как да реагира на постъпката — шегата тук не вървеше.

На лицето на Саркис замръзна някаква странна, крива усмивчица и от това момчето изглеждаше още по-жалко.

А Ашот сякаш отмаля. Побледнял от гняв, той трепереше с цялото си тяло. А и как да не трепери? Син на честен ловец, през целия си кратък живот Ашот се беше подчинявал на правилото: дели с другаря си онова, което намериш в полето. Колко, колко пъти пред неговите очи баща му без никакво съжаление, дори с радост делеше с другите ловци месото на убито от него животно! Винаги поравно, винаги справедливо. Той се отказваше дори от кожата и бутовете на животното, които по стар обичай се полагаха на ловеца. А Ашот знаеше колко мъка струваше понякога дивечът на баща му! Колко дълго трябваше да го проследява, колко трудно беше да го влачи на раменете си по стръмнините… И все пак деляха поравно. Такъв беше установеният открай време обичай, така го изискваха другарството, човечността. А този тук… На никого не казал, с никого не споделил и дори тогава, когато джобовете му бяха пълни, протягаше ръка за жалката шепичка плодове, които можеха да изядат другите…

— Е?… Какво да те правим сега? — глухо попита Ашот, все още прав срещу Саркис.

Саркис се усмихна предизвикателно:

— Да не съм ги откраднал нещо, а?… Почакай, Ашот, ще излезем оттук, тогава… Ти ще си получиш за тази плесница…

— И на това отгоре заплашва! Каква подлост! — Може би аз не бива да говоря, но ще кажа плахо се намеси Хасо и се обърна към Саркис: Ти не се отделяй от нас… Нашите кюрди казват: овца, която се е отделила от стадото, става плячка на вълка…

Саркис отговори на Хасо с презрителен поглед, а на другите подметна:

— На моя труд сте хвърлили око, а? Тежичко ли ви стана? Няма да го бъде, нека всеки се грижи за себе си!

— Ах, значи, така?… Добре!

Ашот помисли около минута и решил нещо, каза на Саркис:

— Там, под ореха, съм приготвил дърва за огъня Донеси ги, ще ги горим през нощта.

— Защо пък аз точно трябва да отида?

— Първо, ти си се наплюскал, и, второ, твой ред е. Върви или ще те изхвърлим. Ще останеш навън и ще замръзнеш.

Заплахата подействува. Саркис имаше характера на баща си: юнак сред овцете, а сред юнаците овца.

— А сам ли ще отида? — вече почти смирено, с наведена глава, попита той.

— Хасо, излез с Бойнах навън. Стойте до входа, за да не се страхува.

Когато Саркис, затаил злобата в сърцето си, излезе от пещерата, Ашот каза:

— Дървата бяха само повод. Ние трябва да решим как да се държим с него.

— Ти си много суров и груб, Ашот — кротко забеляза Шушик. — Така не се оправя човек. Обидите ще го накарат само да се инати и той ще стане още по-лош.

— А ти, Гагик, какво ще кажеш?

— Аз ли? Ще кажа така: гърбавия само гробът може да изправи. Ясно ли е?

— Та така ли ще го оставим? Няма ли да се помъчим да му повлияем? — обидено попита Ашот.

— Да му повлияем ли? Но как? — попита Гагик. — Дядо ми, ти го знаеш, много обича остроумните поговорки. Та той често казва: „Накарали вълчето да учи четмо. Кажи «к», а то — «коза». Кажи «а», а то — «агне»…“ Няма смисъл да се занимаваме с него, това ще ви река.

— Не, има смисъл? — възрази Ашот. — Той или ще остане тук, или ще излезе човек оттук. Казваш вълче ли? Значи, ще трябва да му строшим кучешките зъби.

Саркис все още не се връщаше и Ашот се увлече, та както винаги изнесе цяла лекция.

— Такива хора — казваше той — не забелязват своите недостатъци. Мнозина на село угодничат пред баща му и глезят него — сина на Баруйр! Затова е станал егоист, себелюбец. Трябва всичко това да му се обясни, да му дадем да разбере кой е той и кой е баща му. Налага се дори да го унижим. Само когато разбере, че не е по-добър, а в много отношения по-лош от другите, тогава ще можем да му помогнем да се оправи, да стане друг. Това е моето предложение. Може педагозите да не одобрят такъв метод на възпитание, но аз съм убеден, че мекото отношение не ще помогне. Ако с такъв човек се отнасяш меко, той ще се качи на главата ти.

— Речта ти е хубава, но жалко — малко длъжка — взе го на подбив Гагик.

— Ти всяка моя дума ли ще претегляш и критикуваш?

— Да, точно така. Ашот, я нека си поговорим простичко. Защо вечно четеш лекции?… Жал ми е за тебе…

Ашот за миг се стъписа. Неочакваното изказване на Гагик много го смути. Та сега ставаше дума за Саркис! Той пламна и погледна изпод вежди Шушик.

— А нима ръководителят няма право да изказва мислите си? попита най-после той. — Нима…

Гагик го гледаше спокойно. По устните му играеше лека усмивка. Приятно му беше, когато под действието на хапливите му думи Ашот губеше равновесие.

— За какво съм аз тук? — след кратка пауза подхвана пак Ашот. — Отговори, каквото те питат. Е? Какво да правим с този… с този…

Но Гагик не успя нищо да каже. Неговата забележка, която всъщност нямаше непосредствено отношение към повдигнатия от Ашот въпрос, ги отклони и до връщането на Саркис не можаха да се разберат.

В пещерата влезе Хасо, след него — Саркис с наръч съчки. Той ги носеше леко. Тлъстите орехи от запасите на бедната катеричка, изглежда, бяха подкрепили силите му.

— Ха така. Сега щe работиш наравно с нас. А то на какво прилича? „На хляба ортак, на работата враг“, както ще каже дядо ми. — Този път Гагик говореше необикновено сериозно. А сега сядай и слушай нашите сладки приказки.

— За какво? — попита Саркис, като местеше с недоверие поглед от Гагик към Ашот.

Той, види се, не на шега се беше изплашил от заканата да бъде изхвърлен от пещерата.

— За какво? За тебе, за баща ти… Нали така? обърна се Гагик към Ашот.

Това е добре. Значи, и Гагик е привърженик на неговия „метод“. А Шушик? Ашот погледна въпросително момичето и като взе мълчанието му за съгласие, кимна доволен.

— Саркис — започна той, — ти се перчиш с баща си и се големееш. Но тук има едно недоразумение и ние искаме да го изясним, за да разбереш как стои работата в действителност. Искаме ти да се убедиш, че кюрдът Хасо например стои с няколко глави над тебе.

Тези думи вбесиха Саркис.

— Кюрдът Хасо? — повтори той с глух глас. — Ох, веднаж само да излезем оттук, от тази проклета клисура.

Той стисна здраво юмруци, но срещнал пламтящия поглед на Ашот, изведнъж помръкна и сведе очи.

— Да, да! Ето чуй и се увери. Хасо, разкажи, моля ти се, защо напоследък живеете толкова лошо? Нали майка ти е доячка във фермата, ти си овчар, а баща ти — знатен животновъд. Защо тогава сте толкова бедни, а?…

Въпросът беше зададен неочаквано. Хасо, смутен, гледаше ту Ашот, ту Гагик и в погледа му се четеше: „Не бива, да не говорим за тези хора…“

— Говори, говори! Няма от какво да се срамуваш! Видя ли как беше скрил орехите? Ти няма да направиш такова нещо, нали?

— Аз? — Хасо се усмихна, като показа белите си зъби. — По-добре да умра тоя ден, когато сторя това — каза с достойнство той.

— Разбра ли с какво той стои по-високо от тебе? — попита Ашот. — А ти смиташ обидно дори да го сравняваш със себе си! Сега слушай! Ще ти бъде полезно. Разказвай, Хасо.

Можеше ли Хасо да не се подчини на Ашот? И той започна разказа си. Говореше смутено, без да гледа Саркис.

— Какво да кажа? Цялото село го знае. Не много отдавна управителят на фермата повика баща ми и му нареди да откара овцете в село. „Авдал — рече, — откарай ги и ги предай на Баруйр, нека ги зачисли и предаде на приемателния пункт.“ Баща ми тръгна и аз с него. Откарахме ние овцете и — небето е свидетел — изцяло ги предадохме на Баруйр. Точно сто седемдесет и три глави. Получихме разписка и се върнахме във фермата. А на другия ден Баруйр изпрати бележка: „Защо не докарате останалите овце — петдесет и пет глави?“

Управителят на фермата прочете разписката, която му занесе баща ми. „Баруйр е прав. Къде са останалите? Нали ти поверих сто седемдесет и три глави?“ Баща ми занемя, разбра, че Баруйр го е излъгал и нарочно с думи, а не с цифри сложил в разписката неверен брой овце. Ние не бяхме прочели, нали не знаем да четем по арменски. Пък и как може да не вярваш на човека?… Е, отидохме ние — не ни сдържа — в село, при Баруйр. Мислехме, че като ни види, ще го досрамее да ни излъже в лицето. А той ни погледна право в очите и рязко отказа: „На хартийката е написано, че съм приел сто и осемнадесет, значи — толкова.“ Баща ми се примоли, но нищо не излезе. С тази работа се зае съдът. Погуби ни тая разписка. Повярваха на хартийката, а не на нас…

Хасо млъкна. На очите му се появиха сълзи.

— Продължавай.

— Какво има да продължавам? Баруйр нагласи всичко, намери „свидетели“. Казаха, че по пътя от фермата баща ми продал част от овцете на чергари азърбайджанци. Без малко не пратиха баща ми в затвора. Добре, че се застъпи секретарят на партийната организация, а и вашите бащи помогнаха. Хасо погледна със сърдечна признателност Ашот и Гагик. — Решиха, че няма как, тази „липса“ от петдесет и пет овце трябва да се набави… И ето работим, работим, а все не смогваме да се отървем от този дълг. Къде е тук съвестта?… неочаквано повиши глас овчарчето. То цялото бе побледняло от възмущение, очите му искряха. — Но нищо каза то и в гласа му прозвуча заплаха, — умни хора ни научиха, помогнаха ни да напишем до някакъв си там пленум… Пленумът, казват, те ще защити овчаря.

— Е, Саркис, разбра ли сега какви пари ядете? А де ти е съвестта, щом живееш от труда на това момче? И в дъжд, и в град, и в снежна буря Хасо пази стадото си от вълците, а ти?… Знаеш ли, че той живее във влажна къщурка? А с какви пари е построена вашата красива къща?

Така говореше Ашот. Големите му черни очи горяха от такова негодувание, от такъв гняв, че камък да беше на мястото на Саркис, и той би се разтопил.

А Гагик гледаше побледнялото от възбуда и възмущение лице на другаря си и си мислеше: „Виж, този път, Ашот джан, прави приказки говориш. Бий с тежки думи, бий от своята трибуна!“

Саркис се сви под този внезапен натиск и слушаше мълчаливо, с наведена глава. Лицето му оставаше в сянка и трудно можеше да се разбере какво впечатление му правят „тежките думи“ на Ашот.

Ашот млъкна, но устните му продължаваха да се мърдат, като че ли искаше да каже още нещо. Но момчето само махна с ръка и се обърна към Шушик:

— А сега ти кажи.

— Аз нищо не зная… аз… мене… — замънка нещо момичето.

— Какво не знаеш? Разкажи вместо кого отиде да се бие твоят баща.

Сякаш гръм порази момичето. То побледня, после изведнъж почервеня и като се реши, каза рязко и направо:

— Вместо неговия баща… Майка ми и досега плаче, когато разказва за това. Моят баща сееше ориз за колхоза. Още от първите дни след сеитбата, та чак до жътвата той не излизаше от водата. Хвана го остър ревматизъм. През топлите дни можеше да работи, но щом започнеше зимата, лягаше на легло. Какъв войник можеше да бъде той? Освободиха го от военна служба. А след това изведнъж го викат в комисариата… Не зная подробности, нали бях съвсем малка, зная само, че председателят Харут и бащата на Саркис му скроиха номер. Освободиха Баруйр, а баща ми признаха за годен, Отиде той на фронта и… вече не се върна…

Шушик не можа да продължи. Сълзи я задавиха. Оживя незабравената мъка.

— Разбрали кой си и чий си син?. — нанесе следващия удар Ашот. — Сега аз ще довърша вместо Шушик. През годините на войната, когато баща й е бил на фронта, а майка й тук се е съсипвала, за да изхрани трите си деца, твоят баща построил двуетажна къща от дялан бигор. С чий труд? Питал ли си го, пионеро Саркис?

Главата на Саркис се свеждаше все по-ниско и по-ниско. Изглежда, че за първи път в живота му у него се пробуди нещо, подобно на срам — чувство, съвсем непознато за него преди това. Срамуваше се за нечестните дела на баща си, за това, че той, Саркис, пионерът, е затварял очи пред тях, гордеел се е с положението на баща си и се е възползувал от него. „Но баща му наистина ли е живял с нечестни пари?…“ — този въпрос не даваше на Саркис цяла нощ да заспи. Докато размишляваше, Саркис се опитваше да се оправдае: зает с уроците и игрите, откъде да знае той какво върши баща му! Освен това всичко е ставало тихомълком!… И все пак е срамно. „Ах, колко е срамно!…“ — повтаряше си той. Но минутите на разкаяние се сменяха от упорит протест. „Как може кюрдът Авдал да стои по-високо от моя баща, а синът му, тоз прост, безпомощен овчар — по-високо от мене? Не, тук има нещо друго, нещо не е в ред…“

Така разсъждаваше Саркис, като ту се разкайваше, ту се оправдаваше. Но както и да беше, каквито и противоречиви мисли да се блъскаха в главата му, „непедагогичният“ метод на Ашот упражни върху него несъмнено въздействие. Другарите хвърлиха в лицето му горчивата истина и сякаш фалшивата гордост на това момче започна да се срива като къщурка, построена върху пясък. Сриваше се и високомерието му. Сега вече никого не ще може да гледа отвисоко.

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Ако погледнеш зиме от върховете, заобикалящи Барсовата клисура, надолу към долината на Аракс, ще ти се стори, че тя е забулена от гъста мъгла. Но горе, там, където се намираха децата, въздухът беше чист и прозрачен, небето спокойно, а слънцето — ярко. И ако не беше страхът от гладната смърт, който гнетеше затворените в планинския пръстен пленници, те щяха да изпитат онова удоволствие, което изпитва всеки, който се изкачва от низините в планината.

Децата излязоха от пещерата и се отправиха към Масур14 — така те нарекоха мястото в пукнатините на скалите, където предишната вечер Хасо беше намерил отрупаните с плодове шипкови храсти. Трудно беше да се стигне дотам, но гладът ги подтикваше.

Застанал на входа на пещерата, Саркис гледаше след другарите си. Никой не го повика, никой не се обърна дори. Впрочем не, Хасо се обърна и извика изостаналия назад Бойнах.

Повикаха кучето, а него…

Ето вече втори ден, откакто никой не разменяше с него нито дума. Сутрин всички отиваха да берат плодове, вечер се прибираха и той редовно получаваше своя дял. Всеки ден решаваше да не приема тази — както той смяташе — „милостиня“, но гладът го караше да забрави и самолюбието, и гордостта си. Саркис изяждаше всичко, което му даваха, но някакво ново, неосъзнато чувство не го напускаше. Може би беше все същото онова ново за него чувство на срам?

Другарите се връщаха от походите си капнали от умора, но цяла вечер прекарваха около огъня, разговаряха спокойно, учеха Хасо да пише на арменски, разказваха си един подир друг приказки или се смееха на шегите на Гагик, ту плоски, ту остроумни.

Все едно, че Саркис не беше там. Никой не го гледаше, никой не му задаваше въпроси, сякаш не беше човек, а просто една от съчките край огъня.

Саркис не бе oт приказливите, дори в училището го наричаха „мълчаливко“. Но тук мълчанието беше непоносимо за него. Сега, когато никой не го забелязваше, той изпитваше органическа потребност да общува е хора, да говори, да разказва, да слуша. Колко ужасно е това състояние — да бъдеш ням!

На няколко пъти Саркис се опита да се намеси в разговора, но никой не му отговори, никой не му обърна внимание. А когато отиде и донесе отнякъде трънки, не взеха от тях. Децата му обърнаха гръб и продължиха да бъбрят.

И без това още от първия ден на техния плен Саркис не беше весел, а сега, останал сам, съвсем се опечали — сам човек няма на какво да се радва. За пръв път през живота си момчето почувствува целия ужас на самотата.

… След като постоя и погледа подир децата, той все пак се реши и тръгна бавно подир тях към Масур. Не смееше да се приближи, особено след като предната вечер всички единодушно му бяха обърнали гръб.

Пръснати между храстите, децата беряха шипки. Сегиз-тогиз от шубраците излиташе изплашена червенушка и тогава у всички неволно се пробуждаше ловджийската страст. Да я убият, но как?… По-рано Ашот се отнесе с подчертано равнодушие към успеха на Хасо, който така майсторски беше хванал птичката. Но и другарите му, и той помнеха колко вкусна беше тя. А каква полза от шипките? С такава храна пътека не се разчиства, трябва нещо по-силно, месно. Защо тогава да не се върнат към тези мънички птички?

— Уж имаш вече прашка, а къде ти е убитият дивеч? — подхвърли шеговито Гагик на Ашот.

Но какво можеше да направи Ашот? Как ще улучиш птица с прашка? Дорде стигне камъкът, тя хвръкне и отлети. Не, трябва да се измисли нещо по-добро…

Веднаж в село Ашот бе видял как Саркис замерва с ластик врабците и много добре си спомняше как го упрекна тогава. А ето че сега бе готов да предложи онова, което беше осъдил. Но откъде да вземе ластик?

Събрани под навеса на скалата, момчетата размишляваха какво оръжие да изобретят, как да се сдобият, поне с един ластик. А Шушик береше наблизо шипки.

Тя не участвуваше в разговора. Неочаквано момичето се приближи до Ашот и му подаде жартиерите си.

— Ето ви ластик — рече то, — Аз мога и без тях.

— Слаби са — усъмни се Ашот. — Такъв ластик може да убие само някаква дребна птичка.

Саркис поиска ножа от Хасо, отряза подходящо клонче и направи от него чатал. Оставаше само да се сложи ластикът. Но протегнатата към Ашот ръка с чатала увисна във въздуха — все едно, че той не я видя. Сам направи две чаталчета и им сложи ластик.

— Слаби — каза отново той, след като изпробва новото оръжие. — Знаете ли какво, деца? Я по-добре да си направим лъкове. Със стрела може и орел да се убие.

Предложението беше прието. То особено допадна на Хасо. Той неведнъж си беше правил лъкове на пасището и пускаше по козите стрели с тъпи върхове. Игриви и непослушни, те току гледаха да се покачат някъде пo-високо, размиряваха и повличаха след себе си и овцете. А стрелите на Хасо въвеждаха ред в стадото.

И Хасо пръв пожела да отиде и потърси подходящо дърво за лък.

Клоните на младите храсти, които растат по скалите, обикновено са много яки. Толкова яки, че ако ги удариш с брадва, звънят като стомана. Южното слънце ги прави такива.

Хасо отряза няколко дълги тънки клона от диво унаби и ги донесе на Ашот:

— Става ли?… Тогава направи лъкове. Ето ти ножа.

Скоро лъковете бяха готови. Но от какво да направят тетивата? За нея трябва здрава, жилава връв.

Ашот се замисли, а в това време Хасо, седнал настрана, събу мълчаливо мокрите си цървули. Той извади от тях парчета волска кожа, които беше турил отдавна вместо стелки — може би ги бе скътал „за черни дни“ (както обичаше да прави) или подложил, за да не го убиват камъните, когато ходи.

От тази кожа Хасо започна да изрязва тънки ремъчки и то така, както се бели кожата на ябълка: без да вдига ножа до самата „опашчица“.

Близо до него върху меките топли съчки седеше Шушик. Сините и очи следяха с любопитство работата на овчарчето и сякаш казваха: „Аха!… Той все ще измисли нещо, все някак ще помогне!“ А момчето се смущаваше oт това внимание — ръцете му сякаш се схващаха под погледа й.

След като наряза две тънки дълги ремъчки, подобни на спирали, Хасо се зае да ги опъва, да ги усуква на шнур и да ги навива на гегата си. Необработената кожа, еластична и здрава, беше лесно податлива на тези операции.

Когато шнуровете бяха готови, момчето ги подаде на Ашот и каза скромно:

— Вземи. Ти си по-силен от мене, изпъни ги.

Ашот, разбира се, прие като нещо редно забележката за силата му. Той взе един от клоните, приготвени за лък, напрегна се и го изви о коляното си. От усилието жилите на врата му се издуха.

— Завързвай — каза той разпъхтян.

Хасо взе шнура и го завърза здраво в краищата на лъка. Тетивата обаче не издържа напрежението на дървото и се скъса със звън.

Децата се разколебаха.

— Трябва да се усуче двоен шнур — предложи Шушик и сама се зае с тази работа.

Шнурът, който тя усука от две ремъчки, излезе толкова здрав, че, както каза Хасо, и „бивол не би го скъсал“.

Най-после лъкът беше готов. Ашот дръпна тетивата и щом я отпусна, с радост видя, че тя трепери като струна на саз15.

След първия направиха и втори лък. Всички бяха много доволни, а особено Шушик — нали и тя допринасяше в направата на необходимото им оръжие.

— Да, с такъв лък и мечка можеш да убиеш — заключи Гагик.

Сега трябваше да се направят стрелите. Впрочем това съвсем не беше трудно. Издялаха ги от яки сухи клони и те станаха много сполучливи.

— Добре би било да прикрепим па крайчетата им остри парченца кремък — насърчена от първия успех, предложи Шушик. — Ще стане като при първобитните хора — помните ли? Това е описано в учебника по история. И знаете ли какво? — добави тя, — Нека възложим на Саркис да намери такива кремъчета. Той разбира от тази работа…

Шушик много искаше да помири момчетата със Саркис. Този бойкот я гнетеше. Но Ашот, като погледна Саркис, който бе застанал обидено настрана от другарите си, възрази рязко:

— Не, още не е време. Нали решихме да не му обръщаме внимание. Само това може да му подействува… Гагик, намери ти няколко кремъка.

— Черни, само черни, бели не трябват — добави Хасо.

Той знаеше добре, че с бели и жълти кремъци може да се получи огън, но за стрели не стават — нямат остри краища.

Все пак Саркис отиде да прегледа гънките на оная скала, където веднаж вече беше намерил кремъци. По всичко личеше, че той търси начин за помиряване с другарите си.

Като схвана това, Шушик, по природа много чувствително момиче, се развълнува. „Горкото момче! Сигурно е много тежко да останеш сам — мислеше си тя. — Но как да убедиш този дебелокож Ашот? Само дума да му продумаш — и избухва!…“

А Шушик винаги гледаше да избягва споровете. Само някой да повишеше глас, да кажеше нещо остро и тя вече беше нащрек, стараеше се да успокои децата. Ето и сега…

Саркис се приближи с нерешителни крачки до нея и без да гледа Ашот, и подаде шепа лъскави черни кремъци.

— Колко са остри! — с преувеличена радост възкликна момичето. Но срещна суровия поглед на Ашот и се запъна.

В това време някъде отдолу излезе Гагик.

— Не камък, а бръснач! — хвалеше кремъка си той. Ашот го разтроши и наистина се получиха много остри парченца. Саркис постоя малко и се отдалечи мълчаливо, а Ашот сякаш не забеляза нито идването му, нито отдалечаването му, нито донесените от него кремъци на дланта на Шушик. Той се беше увлякъл в работата си: пъхаше в разреза на края на стрелите парченца кремък и проверяваше палеца си дали са достатъчно остри и здраво ли са сложени. А когато всичко беше готово, каза въодушевено:

— Е, а сега да видим кой кого!… Да вървим, Хасо. А ти къде? — обърна се той към Гагик, който също беше станал прав.

— Аз ли? Ще прибирам убития от тебе дивеч.

— А пък аз ще прибирам дивеча, убит от Хасо! усмихна се Шушик. — Ние ще ви бъдем гончета.

Брътвежът на другарите достигаше до Саркис и го гнетеше, навеждаше го на сериозни размишления. И той остана насаме с тези размишления в опустелия храсталак.

Колкото и да е чудно, но дървеното оръжие, направено от децата, им вдъхна някаква сигурност, дори нови сили. Не е шега — сега си имаха лъкове и стрели. Лошо ли е?

Ашот току попипваше провесения на рамото му дълъг лък, нежно докосваше силно опънатата, звънтяща тетива и мислено (на глас е несериозно!) се възхищаваше… Главата му беше пълна с фантастични мечти и той вече си въобразяваше, че е доисторически ловец, безстрашен и силен. Вървеше отпред, поглеждаше от време на време следващата го Шушик и си говореше: „Сега, малката, ще видиш кой съм аз!…“

— Хасо, ти мяташ ли добре камъни с прашка? — обърна се той към овчарчето. — Хайде да се съревноваваме по стрелба с лък. А?

— Къде ще се меря с тебе, Ашот джан — промълви смутено овчарчето.

Току изпод краката на децата изведнъж с писък изпърха червенушка и кацна на десетина крачки от тях. Тази птичка винаги така лети: не повече от десет-двадесет крачки. И все е из храстите — те са й и жилището и крепостта.

Червенушката клатеше опашка и тревожно писукаше. Преди още да успее да хвръкне отново, Ашот, подпрян на коляно, изопна тетивата и пусна стрела. Явно, че ненапразно беше стрелял още от дете: птичката тутакси падна.

Децата така се развикаха и зашумяха, така се зарадваха, сякаш бяха убили сърна или поне някоя едра птица, най-малко колкото дива пуйка.

Ашот стоеше с червенушката на длан. Лицето му сияеше от удоволствие.

Хасо се приближи, сложи лъка си пред краката на Ашот и почтително отстъпи назад.

— Не, не, не се предавай! — запротестира Шушик. — Още не се знае: ти може да убиеш повече.

Децата бързо изразходваха всичките си стрели, но напразно: нищо повече не убиха.

— Уф! Гърбът ме заболя, толкова много тежи тоя дивеч! — оплакваше се Гагик и скришом намигаше на Шушик.

На гърба му се мяткаше на връзка от обувка единственият трофей от лова — мъничката птичка.

Шегата беше неприятна на Ашот, но трябваше да я преглътне. Ала още по-трудно му бе да преглътне онова, което последва шегата.

Докато търсеше няколкото пуснати напразно стрели, вече на път за пещерата, овчарчето с „преки попадения“ уби две червенушки.

— Ура-а! — приветствува победата му Шушик.

„Когато аз убих, тя не се зарадва“ — неволно си помисли Ашот и тази мисъл още повече го огорчи.

Когато се прибраха в пещерата, децата веднага оскубаха птичките и ги опекоха. Бойнах получи своя дял в суров вид.

— А Саркис?… — плахо попита Шушик.

— Не се безпокой, и него няма да забравим! — разсърди се Ашот. — И въобще няма нужда да ме учиш на ред, добре ми е известно всичко. Аз съм готов дори с врага си да разделя плячката: такъв е ловджийският обичай… Да влезем в пещерата. Там хем ще ядем всички заедно, хем искам да ви кажа някои неща…

Когато поставиха пред Саркис върху сухи листа парченце от опечената червенушка, той се смути, изчерви се, но го взе и го изяде. Момчето явно беше развълнувано и смутено. После се изправи с целия си висок ръст и отвори уста, искаше, изглежда, да се покае, да убеди колектива, че ще се постарае да не нарушава правилата на другарството. Но не му достигна смелост. Не му достигна воля да потисне болезненото си самолюбие. От неудобство Саркис се изкашля пресилено — даде си вид, че няма какво да казва и че въобще не се интересува, много-много какво мнение имат за него другари те му.

Всички обаче почувствуваха, че това е неискрено и че в душата на Саркис се води някаква глуха, жестока борба.

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Вечерта, когато всички се събраха около огъня и както обикновено започнаха да разказват разни случки и приказки, Ашот каза:

— Ето как разбирам аз другарството. Когато казват: „Обичай другаря си“, „Бъди предан на другаря си“, това според мене съвсем не са сладки приказчици. Това е изискване на живота. То е нужно, за да може да се живее. Ако ние сме свързани помежду си с другарска обич, не ще загинем нито от студ, нито от глад. В беда ще се защитим и подкрепим един друг. Ако поотделно бяхме попаднали в Барсовата клисура, и огън нямаше да имаме, и от глад щяхме да загинем. Дори човек да има всичко, което му е нужно — сам би полудял. Я чуйте какво ще ви разкажа.

Вие знаете, че по летните пасища на нашата ферма няма вода. През една сушава година пресъхнаха всички извори, каквито имаше на яйлага16 и овчарите започнаха да носят вода от Синьото езеро, което е на върха. През онова лято прекарах там две седмици с овчарите. Качвах се до езерото, лягах сред цветята край брега и нещо си четях, а понякога хвърлях камъчета по дивите патици, които кацаха във водата.

Беше се вече застудило. Слана покриваше сутрин тревата. Азърбайджанските овчари казваха: „Гуйрух се роди, трябва да напускаме летните пасища.“ Право да си кажа, Хасо, аз не разбирах какво е това „Гуйрух“ и защо като се е родил, трябва да напущаме красивите планини и да слизаме в дефилето.

Зъбите на Хасо блеснаха в полумрака на пещерата:

— Така казва и баща ми — „Гуйрух“. Това е звезда, ярка звезда. Когато тя се ражда, сиреч появява се привечер на небето, нощите в планините изведнъж наедряват. Щом я видят азърбайджанските чергари — те пасат заедно с нас добитъка си и ние дружим, — веднага прибират колибите и си отиват Но ти продължавай, какво искаше да разкажеш?

— Та когато азърбайджанците видяха тази звезда, веднага започнаха да се стягат за път, а след тях и ние.

Отидохме ние с майка ми за последен път на Синьото езеро за вода. Изведнъж чуваме — жерави крякат в небето. Вдигнахме глави: цели ята летят от север към юг. Един жерав видя отгоре езерото, отдели се от ятото и се спусна. Забеляза го друг — и той след него. Слезе ниско, прави кръгове над езерото, кряка, вика другаря си — нищо не помага… Онзи, първият, се излегна на брега, близо до нас, и жално пищи. Ние не разбрахме: крилото ли си беше счупил, болен ли беше, или изнемощял от дългия път…

Вторият жерав изпадна в тревога: дали да следва ятото, или да остане при другаря си? Той знаеше, разбира се, че ятото е вече зад планината, че още малко и не ще го настигне. А сам накъде ще полети? Но все пак не остави болния си другар…

Ние с майка ми си отидохме.

Синьото езеро не се виждаше от стана, но до късно през нощта слушахме крясъка на жерава. Кой от тях крещеше? И какво искаше?…

Сутринта дойдоха да ни вземат колхозните камиони, но как можех да замина? Казах, че искам да си набера див лук и изтичах на езерото. Слушам — жеравът крещи ли, крещи. Гледам — здравият стои над болния, опитва се с клюна си да го повдигне, кряка — почти стене, моли го да стане, да полети заедно с него — може да догонят ятото…

Дълго не можех да си отида. Лежа на брега на езерото и очи не свалям от жеравите, а в ушите ми — техният тревожен крясък. Едва привечер, ща не ща, трябваше да стана… Отдалечавах се и все чувах гласа на останалия жерав, пожертвувал се заради другаря си…

И аз тогава се размислих. Ами че хората са хиляди пъти по-умни и съзнателни от онзи жерав. Но някои са безсърдечни. Няма да изложат на опасност живота си заради другаря както направи безмълвната птица.

— А после, какво стана после? — нетърпеливо попита Шушик. Разказът много я беше трогнал.

— Не зная, не се качих вече на планината. Но по-късно един от овчарите разказваше на другаря си, че видял на брега на Синьото езеро много пера. Сигурно лисиците са разкъсали някакви птици. Там тогава беше паднал вече сняг.

Разказът на Ашот развълнува децата. Все пак какви верни сърца има на света!

— Мой ред ли е, или… — Гагик погледна Саркис. — Негов, но той няма какво да ни разкаже. Говори ти — грубо отвърна Ашот.

— Добре, ще разкажа. Това лято, както знаете за минах за Шахали на пионерски лагер. Щастието както както винаги не ме напускаше: където и да отида, все нещо вкусничко ще се намери. Така и тук — в гората открихме хралупа, пълна с мед от диви пчели. Ама какъв мед!

Светеше на слънцето, като че топази се сипеха.

Ние взехме, та очистихме хралупата. Горките пчели останаха без запасите си, а и много от тях загинаха грабеж без жертви не може… Ама и на нас солено ни излезе. Цял месец след това, докато бяхме в Шахали, щом само се покажехме в гората, и пчелите жестоко ни жилеха. Вярвате ли?… Един старец пчелар ни разказваше, че не било лесна работа да бръкнеш в колективната собственост на пчелите, не оставало безнаказано. А освен това те отмъщавали и за убитите си дружки… И вярно, че отмъщаваха… Но пък всяка пчела, която ни ужилеше, после сама загиваше… Нали знаете, че те, щом ужилят, и умират. Умират за колектива, за другаря си — повиши глас Гагик и хвърли язвителен поглед към Саркис.

Настъпи тягостно мълчание. Три дни вече продължаваше бойкотът и през тези три дни всички, като да се бяха наговорили, след всяка дума поглеждаха Саркис.

И Саркис не можа да издържи. Стана и излезе мрачен от пещерата.

— Как мислите, въздействува ли? — тихо попита Ашот, като посочи с глава към него.

— Аз пак ще отговоря с поговорка на дядо — рече Гагик, — Четели на вълка евангелие да се поправи, да не закача вече овцете. А той: „По-скоро свършвайте, казва, че овцете превалиха планината“

— Зъл си, и шегите ти са зли! — ядоса се Шушик. — Каква полза от тези твои…

Тя не се доизказа. До пещерата се приближи Саркис. Той почувствува, че говорят за него и се спря на входа.

Всички мълчаха и тишината, като олово тежеше върху Саркис. В тази минута той завидя дори на овчарчето. С каква любов се отнасяха другарите му към този Хасо! А към него?… Само презрение. А на света няма нищо по-тежко от презрението на другарите!…

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Вечерта, точно преди да си легнат, Хасо попита:

— Ашот знаеш ли къде бях по залез слънце?

— Наистина те нямаше. Да не би да си ял шипки в храстите?

— Тайно от другарите аз нищо не ям! — с достойнство и с неочаквана разпаленост отговори Хасо.

Никой не забеляза как лежащият в ъгъла Саркис потръпна при тези думи. Никой не го гледаше. А Хасо вече с по-мек глас продължи:

— Разузнавах къде се крият врабците.

— Така ли? Е, и? Намери ли?

— Намерих, под Яребишкия хълм има голяма пещера. Там…

— Много ли има? — оживи се Ашот.

— Много. Долетяха отвсякъде и напълниха цялата пещера. Не знаеш ли как се ловят?

— Как да не зная! Защо си мълчал, момче, и не си казвал? Хайде, ставайте! Тръгваме.

И Ашот скочи с такава бързина, сякаш минута само ако закъснееше, от врабците и помен нямаше да остане…

— Дай ми ножа, Хасо, а вие вземете тоягите и обвийте краищата им с тази трева — разпореди се той и изскочи от пещерата.

Ашот скоро се върна е няколко храста трънки, отрязани до корена. Гъстите клони бяха покрити с множество остри, бодливи шипове. За да могат храстите да се държат в ръце, той очисти набързо краищата им от бодлите и ги раздаде па другарите си — на всеки по храст.

— А сега — след мене!

Но може ли Гагик да се помръдне от мястото си, без да разбере точно закъде го викат!

— Най-напред обясни къде и защо? — заинати се той.

— Ти никога ли не си ловил зиме птици в плевника? — разсърди се Ашот.

Гагик поклати отрицателно глава.

— Вярно, че са мънички, но какъв бульон става от тях!… А пилаф с такъв бульон?… Няма нищо по-хубаво от него! Ние го готвим всяка зима. Искаш ли да знаеш как ловим врабците? Слушай. Когато зиме се заврат в плевника да се постоплят в сламата, ние открехнем лекичко вратата и стоим до нея с ей такива храсти в ръце. После подплашим птиците, те се разхвърчат в паника и — в пролуката, право на храстите. Тогава ние ги удряме с бодливите клони и те падат на земята, само да събираш. Ясно ли е? А сега да вървим по-бързо. Хасо, завържи кучето, нека остане…

Децата взеха две горящи главни, тоягите с намотано по тях сено и храстите и излязоха от пещерата. Саркис също взе факел и храст и ги последва.

Беше нощ, но човек ще помисли, че слънцето току-що е залязло и мракът не е успял още да завладее напълно земята. Небето беше ясно, звездно. Снегът, обгърнал с бяла покривка клисурата, искреше меко. Цялата природа наоколо спеше спокоен сън. Спяха планините, спяха скалите. На сумрачния фон на нощното небе като фантастични замъци ясно се очертаваха черните силуети на зъберите.

Хасо вървеше отпред и показваше пътя.

Децата се приближиха безшумно до Яребишкия хълм и спряха пред тъмния вход на Врабчата пещера, както я кръстиха по пътя.

Какво беше намислил Ашот? Какво трябва да правят сега? Да влязат с факлите в пещерата?

Не, Ашот прибра от всички факлите и главните. Постави главите върху камъните една срещу друга и приближи димящите им краища. Така те можеха дълго да тлеят, без да угасват.

После отведе Гагик настрана, даде му палтото си и му прошепна нещо на ухото. Гагик кимна — разбрал е.

— А вие — след мене — каза Ашот и поведе децата в пещерата.

Всички държаха в ръце бодливите храсти.

Гагик не беше успял още да вдигне както трябва палтото и да закрие с него и тялото си тесния вход на пещерата, а вътре децата вече се развикаха, засвиркаха с уста. Вдигна се страшна врява. Скоро обаче поутихна и до Гагик достигна шумолене от множество крила. Изплашените в съня си врабци хвърчаха хаотично из пещерата от стена до стена. Те се спущаха инстинктивно към изхода, но се блъсваха о завесата, приспособена от Гагик, и зашеметени, продължаваха да се въртят в мрака.

А „ловците на врабци“ нищо не виждаха в тъмнината. Впрочем нямаше нужда и да гледат. Вдигнали високо храстите, те силно ги размахваха, както сварят. Много врабци се удряха в тези бодливи препятствия и падаха на земята. Други намираха убежище в пролуките на пещерата, но ужасният шум, който вдигаха непрекъснато децата, ги принуждаваше да напускат скривалищата си.

В разгара на лова Гагик от любопитство отпусна леко палтото и пъхна глава навътре в пещерата. В същия момент някой силно го перна по темето с бодливия храст. Гагик отскочи назад и без да иска, откри входа.

— Вие какво — извика той, — да не сте решили сега пък мене да ловите?

Някой се засмя, но всъщност на децата не им беше до смях: останалите живи врабци намериха пътя към спасението.

— Закрий входа, Гагик! По-бързо! — извика Ашот.

— Не, братко, моята глава не е намерена в гората, та който минава и заминава, да я удря…

Като видяха чорлавия Гагик, децата не можаха да сдържат смеха си, макар че челото му беше силно надраскано.

Пострадалият извади изпод черния си перчем остър бодил и го подаде на Ашот:

— Добър ловец си, няма що! Затова ли ме постави тук, да има по какво да пердашите с метлите?

— Нищо, Гагик! Ние пък ще ти дадем една птичка повече. — Шушик, я донеси тука факлите, да видим какво става на бойното поле.

И наистина пещерата приличаше на бойно поле — навсякъде бяха пръснати избити врабци.

Децата събраха плячката си, натъпкаха я в шапките и джобовете и във весело настроение тръгнаха за „у дома“.

Сега Хасо вървеше не отпред, а накрая. Както винаги при опасни походи: нататък — в авангарда, насам — в ариергада, изобщо там, където е най-трудно.

… На хората, израсли сред природата, силно са развити и петте сетива: обоняние, осезание, вкус, зрение, слух. Но те притежават и още едно, „шесто чувство“, неизучено досега от науката. И дали това чувство именно не подсказа на Хасо, че нечии очи го гледат упорито в тила?…

Момчето се обърна и видя, че иззад храстите наистина се бяха вперили в него горящи фосфорни очи. Те блеснаха, после угаснаха, изчезнаха.

„Звяр…“ — реши Хасо и като размахваше главнята, ускори крачките си.

От страх да не наплаши другарите си той нищо не им каза, но мисълта за това не го напускаше. Какъв звяр можеше да има тук? Откъде и как е дошъл?

За овчарчето беше ясно само едно: това не е вълк. Вълчите очи му са добре познати. А и как ще попадне вълк в тази клисура? Не, друг хищник беше…

Така размишляваше Хасо и по-късно, легнал на твърдата постеля до уморените си от лова другари, които отдавна вече дълбоко спяха…

Всъщност не всички спяха.

Други мисли вълнуваха Ашот през тази нощ. Досега гладът и слабостта бяха пречка да се заловят с разчистването на пътеката. Неведнъж бяха говорили за това, но той поддържаше друго: необходимо е най-напред да се снабдят с храна. „Да се нахраним добре, да се запасим с храна за два-три дни и тогава да се заловим с пътеката“ — казваше той. И нямаше как — съгласяваха се с него. „Е, сега имаме храна — размишляваше момчето. — Няма какво да се чака… Още утре ще си опитаме щастието. Само че нямаме никакви инструменти. Можеш ли да направиш с ножа лопата?“ Сънят затвори очите му и той заспа, преди да е решил как и с какво ще чистят от снега злополучната пътека.

Но и насън дори този въпрос не му даваше мира. Toй се виждаше как върви с горелка в ръце и насочва жарката огнена струя към снега, покрил Дяволската пътека… Снегът се топи, топи се с невероятна бързина… „След мене, вървете след мене!“ — радостно вика Ашот другарите си и бърза ли, бърза напред, а след него леко и весело — Шушик, Хасо, Гагик… Всички бързат към свободата. Тогава Ашот се обръща да види дали идва след него и Саркис. Не изостава ли както обикновено? Не, върви. „Как ще изостане сега?“ — мисли си снизходително Ашот.

А горелката, също като огнедишащ дракон, бълва дим и пламък, изгаря снега и все повече открива чернеещата се пътека — пътя към дома. „Към дома, към дома!…“ — беззвучно шепне Ашот и чува насън собствения си глас — звънлив, бодър, зовящ…

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Дванадесетият ден от живота на нашите деца в Барсовата клисура беше за тях един от най-радостните…

Сега те бяха сравнително добре въоръжени, за което говореха дори разхвърляните по ъглите на пещерата пера oт червенушка.

Но не това беше все още най-радостното.

Едва се бе съмнало, а всички станаха, измиха се със сняг, засилиха огъня и нетърпеливо започнаха да поглеждат навътре в пещерата, където във вдлъбнатината на стената се пазеше вчерашната плячка. Хасо я беше сложил там — по-далечко, за да не изкушава изгладнелия Бойнах.

Сега овчарчето вадеше от „хладилника“ едно след друго врабчетата, хвърляше ги в полата на Шушик и поглеждаше въпросително Ашот;

— Стига ли, или още?

— Кого питаш? Аз отговарям за склада с продуктите намеси се Гагик и като избута Хасо, посегна към врабчетата.

— Вярно — съгласи се Ашот, — щом става дума за храна, между нас няма равен па Гагик. Нека той ни стане домакин. И тъй…

— Какъв домакин? Не домакин, а началник-управление по снабдяването!… — поправи го Гагик и гордо изпъчи слабичките си гърди. — За закуска — заяви той — на всеки се полагат по седемдесет и пет грама птиче месо — медицинска норма.

— Претегли ми, моля ти се, тези седемдесет и пет грама, само че по-точно — помоли се Шушик.

— Природата вече ги е претеглила. Мъжкият врабец има двадесет и осем грама чисто месо, женската — двадесет и четири грама, а малкото врабче — двадесет и един. Средно — почти двадесет и четири грама и половина… Значи, по три врабеца на всеки. Складът ще задлъжнее на всеки по грам и половина месо.

Като бръщолевеше непрекъснато, Гагик раздаде врабците.

— А за себе си защо взе четири? — учуди се Ашот. Гагик сне мълчаливо шапката си и показа драскотината на челото:

— Забрави ли?

— Ах, да, обещахме да ти дадем един врабец повече, задето те цапнахме по темето… Добре, яж. После ще помислим какво ни предстои да правим.

— Най-напред трябва да намерим глина и да иззидаме печка, че ще се задушим от дима — побърза да предяви исканията си Шушик. — А и нещо, в което да пазим вода.

— Ами вие какво ще кажете?

— Трябва да се направят копия с дълги дръжки. — И Гагик показа как могат да се хвърлят отдалеко.

— Копия едва ли ще ни потрябват — възрази Ашот. — Започва истинската зима и в клисурата ще останат само пернатите.

— Ох, колко хубаво! — зарадва се Шушик. — Значи, тук няма зверове?

— Има… Може и да има… — промълви Хасо. — спомнил си двете блестящи очи, които видял през нощта.

Но никой обаче не го попита защо мисли така.

— Май че вие се гласите тук да зимувате, a? — възкликна Ашот. Аз пък мисля другояче. Това, за което говорите, разбира се, е нужно, но сега нямаме време за губене. В момента имаме храна, така че ще отидем да разчистваме пътеката.

Той погледна въпросително другарите си. И наистина струва ли си сега да се мисли за дима и студа, който хлуе в пещерата! Всички усилия трябва да се насочат само към едно: как да се излезе от клисурата.

— Снегът по каменистите места се стопи, а на другите силно се слегна — каза Ашот. — Вземете инструментите и да тръгваме…

Той все още се намираше под впечатлението на съня си. Пред очите му беше още огненият дракон, който освобождаваше Дяволската пътека от снега…

Предложението зарадва всички, дори мързеливеца Саркис. След моралните плесници, които получи напоследък, той сякаш се осъзна малко, но все още се колебаеше: ту му се струваше, че другарите са прави, ту с нова сила пламваше оскърбеното му самолюбие.

Озлобен срещу себе си и другите, тази сутрин Саркис стана преди всички, слезе тайно в склада на бедната катеричка и забравил неотдавнашните угризения на съвестта си, хубавичко закуси с орехи. Но преди още да свърши, пак довтаса „онова проклето куче“. Изплезило червен език, то започна да мете с опашката си земята, да го стрелка с очите.

Саркис гледаше с омраза невинното животно, но като разбра, че със сила няма да се отърве (трябва да вземе пример от баща си: сварят ли те на мястото на кражбата, по-добре раздели с този, който те е хванал), изкриви устни в сладка усмивчица, счупи няколко ореха и с болка в сърцето ги хвърли на кучето.

Бойнах, свикнал вече с растителната храна, мигновено излапа орехите и поиска още. Но Саркис затули добре склада си с камък и се върна при другарите. Тогава погледът му падна върху Шушик, която едва се държеше на тънките си крачка. Без малко щеше да я съжали и да отиде дори за орехи… Но нали това би означавало да открие „склада“ па всички! Не, такова нещо няма да направи…

„Какво ме интересува! Нека всеки се грижи за себе си“ — мислено повтаряше Саркис онова, което беше казвал неведнъж гласно. Това единствено го оправдаваше пред собствената му съвест.

Но защо, ще попитате, децата не викаха Саркис да работи?

И те точно за това говореха днес на разсъмване, когато той беше отишъл пак при склада на катеричката.

Шушик каза, че е време вече бойкотът да се прекрати: „Докога ще мъчим човека!“

— Докато не се разкае пред колектива, няма да го прекратим — повтаряше своето Ашот.

— А не се ли разкая, когато дойде през нощта на лов за врабци? Това значи, че го е показал на дело. То не е ли работа? Откъде знаеш, може в тъмното да е убил повече от тебе? — избухна Шушик. — Изобщо аз съм против такава суровост.

— Ние сме сурови, защото условията, в които попаднахме, са сурови — възрази Ашот. — Защо Саркис не каже, че съжалява за случилото се? — повиши глас той.

След дълги спорове децата решиха да почакат още някой и друг ден, да видят как ще се прояви Саркис в такава важна работа като разчистването на пътя — дали сам без покана ще пожелае да работи…

Когато децата излязоха от пещерата, Саркис, макар и мързеливо, се помъкна след тях, нататък, където започваше засипаната със сняг пътека.

По пътя те се спряха до мястото, където неотдавна бяха видели заека. „Защо — помисли си Ашот — дългоухият се криеше точно тук, на откритата площадка, под снега, а не на по-безопасно местенце нейде под камък? Ето че и прокопаният от него вход още стои. Вероятно е намерил тук храна. Интересно, каква? Може да е подходяща и за нас…“

Ашот направи няколко крачки по посока към заешкия тунел, но потъна до колене в мокрия, тежък сняг и се спря. Нямаше сили да продължи.

— Зная, зная, сърцето ти не може да се откъсне от светлия спомен за онзи заек… Ах, как избягаха, как избягаха цели три кила чуден шишкебап! — засмя се Гагик.

Ашот не отвърна. Отърси снега от краката си и тръгна към онази злополучна пътека, която коварно се затвори като капан веднага след като ги пропусна тука.

Докато склонът не беше стръмен, децата се движеха на върволица, един след друг. Но колкото по-дълбока ставаше пропастта под тях, толкова по-страшно беше да се върви. А и как да не се страхуват? Доскоро още те тичаха, скачаха, държаха се здраво на краката си, а сега? Вървежът на всички стана неуверен, отпуснат…

На места пътеката беше свободна, но по-голямата и част бе скрита под снега — някъде улегнал и спластен, а другаде — разтопен, разкашкан.

Децата се спряха и внимателно се огледаха. Пътеката започваше от клисурата, опасваше целия каменист склон на скалата и стигаше чак до лявото крило на ридовете, които ограждаха Барсовата клисура. Тук-таме тя се разширяваше във вид на тераси, чиито долен край едва се забелязваше под снега. А на някои места снегът беше дебел и очертанията на пътеката съвсем се губеха. Изобщо тя беше толкова тясна, че бе опасно да застанат двама души един до друг.

— Хайде, вие се постоплете на слънчицето, а аз ще започна — каза Ашот и взе да хвърля с тоягата си мокрия сняг надолу.

Топлите слънчеви лъчи, отразявани от снега, галеха детските лица, сгряваха ги. От слънцето или от усилената работа Ашот се сгорещи. Съблече палтото си и го подаде на Хасо.

Но Хасо не го взе.

— Мой ред е — кратко каза той и пусна в действие кривака си.

С тези тояги май нищо няма да направим — каза Ашот. — Ще се опитам да измайсторя някакво гребло.

— Ще те помоля да не се месиш в моята домакинска дейност! — заяви Гагик и тръгна към пещерата.

По пътя той наряза млади клончета, не по-дебели от молив, сложи ги до огъня и се зае да плете нещо. подобно на малък сал. Може би цял час си игра с тази работа, но накрая остана много доволен. Случайно погледът му падна върху „долапчето“ с врабците и той си помисли: „Жалко, че командирът ни не е тук. Може би щеше да ме награди с някое и друго врабче…“

— Идат, лопатите, идат! — на излизане от пещерата викаше към другарите си Гагик и размахваше над главата си своето единствено изделие.

Бойнах ловеше мишки из храстите. Разтревожен от виковете на Гагик, той залая силно и хукна след него.

— Е, какво, донесе ли? — още отдалече нетърпеливо извика Ашот.

Децата прикрепиха плетеното изделие на Гагик към една от тоягите и се заеха един подир друг да чистят с него снега от пътеката. Работата се облекчи и колкото повече напредваха момчетата, толкова повече укрепваше надеждата им, че ще видят най-после белия свят…

— Така не става, деца — заяви неочаквано Ашот. — Нека едни от нас работят, а други да отидат да потърсят нещо за ядене. Няма място за всички ни тук, а и няма защо.

Хасо и Гагик ходеха най-лесно по скалите и затова те тръгнаха да разгледат процепите. Шипковите запаси в Масур се бяха свършили. Наложи се да търсят нови храсти с плодове и, разбира се, двете момчета много се измориха. Най-после в едно отдалечено местенце на другия склон блеснаха на слънцето някакви червени петънца. Шипки!

Като видя храста, Гагик се зарадва:

— Ах, мили мои витамини С! Почакайте, аз ей сега ще дойда при вас! — възкликна той.

Хасо се учуди: „Не се ли е побъркал Гагик?“ Откъде можеше да знае овчарчето какво е това витамин С и колко е богата с него шипката на нашата слънчева страна?

Докато те бяха заети с беритбата на плодовете, Ашот разчистваше пътечката, а Саркис стоеше и мълчаливо го наблюдаваше как работи — не се решаваше да му предложи помощта си.

Изведнъж Ашот каза:

— Шушик, ти иди в пещерата да нагледаш огъня… Нямаше защо въобще да идваш с нас. Нали е решено с какво ще се занимаваш…

— С огъни ли? Че как ще отида при огъня, като всички сте тука? — възрази жално момичето.

Тя събаряше снега от края на скалата и по детски се радваше, като го гледаше как пада в пропастта.

Саркис наблюдаваше и, изглежда, разбираше какво удоволствие изпитват другарите му, като виждат резултатите от труда си. Само той беше лишен от тази радост. И изведнъж реши и се приближи до Шушик:

— Дай аз малко да похвърлям…

Шушик се усмихна и му подаде лопатата, но Ашот я грабна и започна сам да работи. Той хвърляше снега с бързи, нервни движения и във всеки замах на ръката се чувствуваше едва скривано раздразнение. Саркис се досещаше, че причината на това раздразнение е той, неговото присъствие.

„Той просто не може да ме търпи“ — помисли си момчето и вътре в него сякаш нещо се сви.

Разчистването напредваше много бавно и едва когато децата хапнаха донесените от другарите им сочни червени шипки и малко си починаха, работата потръгна по-живо. И не толкова шипките, колкото все повече укрепващата вяра в скорошното освобождаване придаваше сили на децата.

Така те работиха до пладне и когато пресметнаха, определиха, че са очистили от снега почти четвъртината от пътеката. Наистина нататък скалата ставаше все по-отвесна. На места дори надвисваше над пропастта, а напред бяха и пукнатините, които пресичаха пътеката. И все пак при такова темпо можеше да се разчита, че след шест-седем дни ще се простят с Барсовата клисура, ако, разбира се, дотогава не падне нов сняг и всеки ден имат храна.

Когато всички капнаха от умора и лопатата вече падаше от ръцете им, Шушик попита тихо Ашот:

— Защо се инатиш, защо не му позволяваш да работи?

Саркис седеше настрана и гледаше към планината.

— Е, да речем, че му позволя. Мислиш ли, че ще работи?

— Ще работи, и то по-добре от всички. Не виждаш ли, че се разкайва…

— Разкайва се, че няма накъде. А ти си наивна и не го познаваш. Ще хвърли две лопати сняг, а после има да се хвали на село, че той ни е извел от клисурата!

— Не бъди такъв жесток, Ашот.

— Добре, да опитаме. Иди го извикай, — Саркис, ела и ти да поработиш с нас! Ашот те вика! — радостно извика Шушик.

Саркис щеше без малко да отговори: „Тъй ли? Дойде ли ви умът най-после?“ Но се въздържа.

Той взе лопатата. Но работата му достави удоволствие само първите две минути. След това се умори, толкова се умори, че чак лопатата му дотежа. Не, не обичаше той много да се труди, не беше свикнал на голямо усилие. Всъщност не е ли по-хубаво нищо да не прави? Ако много-много се напряга човек, може бързо да се прости с живота…

Добре, че дойде да го смени Гагик. Саркис с готовност му предаде лопатата.

— Как мислиш, Ашот, дали да изпратим Шушик за любимите ни врабчета? — попита Гагик, като намигна лукаво. — Да повикаме и тях на помощ…

Никой не можеше да възрази против такава помощ и Шушик тръгна незабавно да приготви обеда.

Слънцето вече захождаше зад върховете на арменския планински масив, когато момичето се върна с врабците, опечени на дървени шишове. След нея вървеше Бойнах; той скимтеше нетърпеливо и се облизваше. Всеки получи по шиш с три врабчета — три мънички птичета, с които трябваше да се нахрани човек, работил непосилно от сутринта до вечерта…

Бойнах напразно поглеждаше в очакване на кокалчета. Но как щяха да оцелеят те между два реда млади зъби?

И щом похапнаха, изведнъж сякаш просветна наоколо — светът стана розов!

— Хайде, ставайте! — изкомандува Ашот.

Работата се поднови. Ашот беше най-отпред и хвърляше снега с плетената лопата. След него — останалите. Един — с тояга, друг — с кривак, изобщо работеха кой с каквото може и тихичко се движеха един подир друг. Шествието завършваше Саркис. Тук, на края, за него не само че не оставаше никаква работа, но и нямаше от какво да се страхува: краката му стъпваха на освободена от снега, чиста пътечка, По-опасно беше за първите — тези, които напрягаха сили, за да хвърлят купища сняг от тясната пътека, Току-виж, загубили равновесие и полетели след снежната буца в бездната… „Не, храбрият Назар17 няма да отиде на война. Само той липсваше там!“

Ала както на бойното поле куршумът намира често страхливеца, скрит в окопа, така и бедата сполетя Саркис, загрижен най-много от всички за своята безопасност. Постигна го точно онова, от което той най-много се страхуваше.

Ашот отдавна бе схванал простата хитрост на Саркис, който само си даваше вид, че работи. Като го наблюдаваше как отпуснато и без желание размахва пръчката си, Ашот все повече се дразнеше и най-после извика:

— Я ела тука, Саркис! Поработи малко на моето място, няма защо да си махаш напразно ръцете…

Какво можеше да направи Саркис? Пак да не се подчини, да не обърне внимание на това неприятно предложение? Не, сега ще е много предизвикателно.

„По-добре да не се захващам с него“ — реши Саркис и като се подпираше на пръчката си, започна предпазливо, много предпазливо да върви напред. Ето че мина край Шушик, притисната предварително до скалата; ето го вече на една крачка и от Гагик, но изведнаж… Проклет камък! Саркис не искаше децата да забележат боязливата му, несигурна стъпка и за миг вдигна високо глава. В тази секунда пред краката му се изпречи някакъв камък, той се спъна, загуби равновесие и полетя от края на пътеката в пропастта, без дори да изохка.

Шушик изпищя страшно. Отдолу се чу някакъв глух плясък, шум от сипещи се камъни и изведнъж всичко утихна.

…Оглушително, тревожно залая Бойнах.

— Олеле, какво стана!… — Гагик приклекна; коленете му трепереха. — Дръпни се! — Подплашен, той улови за ръка Ашот, който се беше приближил до края на пропастта. — И ти ли искаш там?

Ашот отстъпи половин крачка, като продължаваше до се взира напрегнато в бездната, Не можеше да види какво има зад скалистата издатина. Само долу, на издатината, се зеленееше малка кичеста ела с дебели криви клони.

— Саркис! — наведен над клисурата, извика Ашот.

Ехото повтори гласа му и заглъхна. Децата напрегнаха слух, но наоколо цареше мъртва тишина.

Ашот седна на пътечката и отпусна глава на ръцете си.

— Каква страшна история! Какво направих!…

Децата стояха, потънали в тягостно мълчание, нарушавано само сегиз-тогиз от хлипането на Шушик.

Падна, преби се о чукарите техният другар по съдба — тежък, егоист, но все пак другар… И тъкмо когато почваше сякаш да се осъзнава, когато правени първите крачки към колектива, към приятелите…

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Село Айкецор, което досега никой не познаваше, за няколко дни стана известно в целия Съветски съюз. Арам и Аршак разгласиха чрез вестниците на Далечния изток за изчезналите деца. За това печално произшествие съобщи и радиото. И тъй като за радиовълните няма граници, цялата страна научи за петте деца от село Айкецор, които бяха в неизвестност.

Интересът към събитието растеше с всеки изминат ден. Дори група полярници от остров „Пионер“ запитаха ЦК на Комсомола в Армения дали изчезналите пионери не са намерени. „Все още търсим“ — отговориха им от Ереван.

През тези дни пощенският раздавач Мурад не знаеше почивка. Ако по-рано трябваше да ходи в районния център за пощата през ден, сега ходеше по два и по три пъти на ден. И винаги отиваше с надеждата, че най-после ще може да донесе радостна вест на тъгуващите родители. Но нямаше нищо успокоително в телеграмите и писмата, които се сипеха отвсякъде и особено от Далечния изток, където според съобщението на красния комитет на Комсомола бяха създадени комсомолски „отряди за търсене на айкецорските деца“.

Уралските пионери съобщаваха, че търсят арменските деца по своите градове и села. Учителката от Караганда Ана Сергеевна Виноградова пишеше: „Щом бъдат намерени децата, много ви моля да ни съобщите с телеграма, за да се порадваме и ние, вашите далечни приятели.“ А украинката Елена Захарчеико вдъхваше кураж на арменските майки и изказваше увереност, че децата ще бъдат намерени. Нейният син веднаж също изчезнал и тя дълго тъгувала. Но в края на краищата го намерили в Закарпатието. „Дощяло се на моя глупчо да види света. На тази възраст това се случва. Не губете надежда…“

А от Сталинградска област, от село Карповка, се получи следното писмо от колхозника Тихон Михайлович: „Село Айкецор. До родителите на изчезналите деца. Мои далечни приятели колхозници! През първата империалистическа война аз бях във вашия прекрасен край. Пих от чудесното вино на Араратската долина и заедно с арменците се сражавах на турския фронт. От един казан с тях съм ял и в една землянка съм спал. Добри, дружелюбни хора! Когато бях ранен, те ме изнесоха от огъня и аз им гостувах, в едно арменско село, докато зараснат раните ми. Никога не ще забравя вашето гостоприемство.“

„Скъпи другари колхозници! Тази година ние за пръв път получихме вода от Цимлянското водохранилище на Волго-Донския канал. Какво ти водохранилище — цяло море, колкото вашия Севан. С тази вода напоихме нашите целинни и земи и получихме такава реколта, че не можахме дори да я приберем! За моите трудодни получих толкова жито и други продукти, че ще ми стигнат за три години. Ето защо няма да ми бъде трудно да взема участие в разходите, които правите, за да търсите изчезналите деца. Моля ви да ми разрешите да допринеса и аз нещо за това дело. Съобщете ми на какъв адрес мога да изпратя пари. Мисля, че ще ми позволите това — та нали и аз имам деца…“. Когато Сиран, майката на Ашот, четеше такива писма сърцето й се свиваше. Жената чувствуваше, че цялата страна преживява заедно с нея мъката й.

Тежко, мъчително минаваха ден след ден.

Сиран не сваляше очи от пътя, чакаше пощенския раздавач Мурад. а когато старецът се приближаваше до нея, сърцето на жената замираше. Тя се взираше в лицето на Мурад дано открие по него нещо обнадеждаващо, но всичко беше напразно.

— Не, пак не ме гледа… По добре да беше умряла майка ти, Ашот! — вайкаше се и хълцаше клетата жена.

А Мурад оставяше на масата все нови и нови връзки писма и говореше утешително:

— Ха почети, виж какво пишат пионерите. Твоят Ашот има приятели по целия свят. Това писмо е от Рига, това — от Ташкент, а това — от Астрахан. Да не мислиш, че на всяка жена се прави такава чест?…

— Ах, само да се намери синчето ми, нищо друго не ми трябва!…

— Ще се намери, непременно ще се намери… — говореше старецът. Той казваше още някоя и друга успокоителна дума и си тръгваше. — Пък аз ще ида още веднаж на пощата, може да има нещо ново.

— Поседни, чичо Мураде, поне чаша вино изпий — казваше жената, бършейки сълзите си.

Горкият старец! В студ, в буря — все на път. Съвсем се съсипа.

— Ще изпием, като му дойде времето — ще изпием — отвръщаше старецът. — И такъв гуляй ще изкараме у вас, Сиран, така ще си потропнем, че къщата Ще се тресе!… Ще ти донеса аз радостна вест…

И така уверено звучеше гласът му, че Сиран наистина започваше да му вярва.

Но щом старецът излезеше на улицата, лицето му тутакси помрачняваше, крачките му се забавяха, ставаха несигурни. „Дали ще се намерят децата?“ — с тревога мислеше той. Но забележеше ли някой от роднините на изгубените деца, усмивката веднага се появяваше на лицето му:

— Нямате ли хабер от децата? Не? Нищо, ще получите. Ей сега като птичка ще прехвръкна до района.

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

Времето като че ли беше спряло. Секундите, прекарани до урвата, се сториха цяла година на потресените от неочакваното произшествие деца, напрегнали слух и зрение. Сред мъртвата тишина, която цареше в клисурата, се чуваше само тяхното тежко дишане и ускореното биене на сърцата им.

След продължително, тягостно мълчание Шушик най-после каза:

— Ние бяхме жестоки с него…

Тя каза „ние“, но всички разбраха срещу кого бяха отправени упреците и. И този, за когото се отнасяха, чувствуваше угризенията на съвестта си. Ако знаеше, че Саркис може така да загине, нямаше, разбира се, да му наговори толкова горчиви думи!

— Да идем да погледнем откъм Заешката обител. Може би оттам ще го видим? — Пръв дойде на себе си Хасо.

Слязоха по изчистената част на пътеката в клисурата и минаха на отсрещния и склон. С очи, пълни с тревога, те разглеждаха извисените насреща им скали, процепите, падините и издатините. Уви, там нямаше никакви признаци на живот. Само орлите, размахвайки тежко крила, се виеха над клисурата. „Готвят се, усещат миризма на кръв“ — помисли си Ашот и сърцето му се сви, a в гърлото напираха сълзи. „Какво направих, какво направих!“ — непрекъснато се набиваше в мозъка му. Но външно той се стараеше да изглежда спокоен и дори суров.

— Да слезем долу — предложи той, — и а дъното на клисурата. Трябва непременно да го намерим!

И като се придържаха о камъните, те слязоха в подножието па скалата, от която се беше подхлъзнал другарят им. Но и там нямаше нищо друго освен купища сняг и камъни.

— Задържал се е на някоя издатина — реши Ашот. И те отново се изкачиха на Заешката обител, откъдето разгледаха внимателно скалата.

— Мисля, че се е закачил на елата — каза Ашот и в гласа му прозвуча надежда. — Погледнете, елата е точно на пътя му. Нали оттук политна?

— Оттук, оттук, помня точно. Но той полетя с такава сила. че елата едва ли го е удържала — безнадеждно каза Шушик — Ако беше се закачил, все нещо щеше да се вижда: ръка, крак, глава…

Там все ще има някакво късче земя, иначе дръвчето откъде ще получава влага?… Трябва да има поне педя земя.

— Ех! — махна е ръка Гагик. — Къщата ти гори, а ти за дюшека плачеш! За какво ни е твоето късче земя? Ти Саркис ни намери!…

— Тъкмо това и казвам: Саркис сигурно е там… Издатината на скалата и елата го скриват от нас… Да идем пак на пътеката.

Вървяха мълчаливо. Всички бяха умислени, тъжни. През целия път само Ашот промълви няколко думи:

— Ах, да беше тази земя по-големичка, а снегът на нея по-дълбок!…

Но никой не се опита дори да вникне в смисъла на тези думи. Всички смятаха, че другарят им е изчезнал безвъзвратно и никакво „късче земя“ не можеше да ги утеши.

Когато дойдоха до мястото, откъдето беше паднал Саркис, Ашот свали колана си, препаса го около гърдите, подаде края му на Хасо и каза:

— Дръж по-здраво. А ти, Гагик, дръж Хасо. Като почувствува, че краят на колана е в сигурни ръце, Ашот легна на земята до самия ръб на пътечката, надвеси се над пропастта и погледна надолу.

— Там е! — извика Ашот. — Под елата се вижда краят на палтото му… Дръжте ме за краката, ще погледна още веднаж по-добре.

— Е?

— Жив ли е?

— Не мърда…

— Има ли много сняг там?

— Не зная… Ей сега ще проверя. Дръжте ме по-здраво за краката… Не, не така… Не умеете дори да държите! Вържете за всеки крак колан. Така… Сега преметнете коланите още веднаж, прекарайте, краищата им — единия зад този камък, а другия — зад онзи, ха дръжте така… Сега е добре. Хайде, спускам се. —

И Ашот се надвеси почти с цялото си тяло над пропастта.

Щушик затвори ужасено очи и сигурно щете да се развика, ако не се страхуваше, че може да изплаши другарите си. Страхът й обаче беше неоснователен. Когато се надвеси, Ашот се хвана здраво с ръце за клинообразната издатина на скалата и по такъв начин си намери сигурна опора. След няколко минути, прекарани в това положение, той извика:

— Стига! Дърпайте ме назад!

Вдигнаха го бързо и го изправиха на крака. Очите на момчето се бяха налели с кръв, а жилите на шията и челото му се бяха издули.

— Снегът, който изхвърлихме, се е струпал върху издатината до елата — каза той. — Саркис е паднал в него. Може и да е жив. Саркис, Саркис!…

Отговор не последва.

Бойнах лаеше неспокойно и все гледаше надолу. Кучето разбра много добре какво стана и по миризмата подушваше къде се намира изчезналото момче.

— Млък! — разсърди се Хасо. — Чакай да чуя!

Но Бойнах не млъкваше и той се принуди да стегне муцуната му с колана си.

— Ехе-ей, момче, къде си?… — извика той, застанал на ръба на пътечката.

Никакъв отговор.

Тъжни и отмалели, децата седнаха на камъните, очистени вече от снега. Над пропастта се виеха орли, кряскаха зловещо кани. Крр, крр, крр! — прелетяха ниско две черни врани. Крясъкът на птиците караше децата да потръпват. Те се поглеждаха плахо и се бояха да попитат защо така изведнъж се оживиха хищниците. Всеки знаеше какво означава появяването им…

Долетяха два големи брадати орела, кацнаха близо до елата и злобно поглеждаха отдолу нагоре, към децата.

Хасо ги пропъди е камъни, но те се върнаха. Долетяха и други и започнаха да кръжат над чукарите.

Един от орлите, най-смелият или просто зашеметен от глада, се спусна точно до елата и вероятно заби нокти в Саркис или го удари с клюна си, понеже отдолу се чу стон, а след това и слаб, жален глас:

— Ох, ох!… Умирам!…

Изглежда, орелът помогна на Саркис да дойде на себе си.

Децата скочиха и започнаха ожесточено да хвърлят камъни по птиците.

— Саркис! — викаха те, — Не бой се, Саркис! — Тук сме ние, Саркис! Дръж се по-здраво!… По-здраво!…

Шушик пак плачеше, но този път от радост.

— Той е жив, жив, нали?… — повтаряше тя.

— Щом казва „умирам“, значи е жив — заключи Гагик.

— Почакайте, хайде да обмислим какво да правим — сгълча ги Ашот. — „Жив, жив!“ Разбрахме, че е жив! Ама как да го измъкнем оттам?

Ашот се замисли и неговата сериозност се предаде и на другите, които в изблика на шумната радост забравиха главното. Всъщност ако Саркис остане и една нощ само там, в снега, непременно ще загине.

— Хайде, не се отчайвайте, дръжте ме за краката — разпореди се Ашот.

И по гласа му всички разбраха, че в тежки минути човек трябва да действува, а не да се вайка. Да действува уверено и твърдо.

Ашот пак се надвеси над пропастта и извика:

— Помъчи се да стъпиш на крака, не се страхувай!

— Умирам, умрях… — чуваше се слаб стон отдолу, сякаш от бездънен кладенец.

— Стига си хленчил! — разкрещя се Ашот. — Измъквай се от снега!… Насам, насам… На тая страна… Към този край… По-близо до скалата… Ей, а защо пълзиш към елата? Зад елата има пропаст!…

По провикванията на Ашот децата ясно си представяха какво става долу.

— Насам, насам! Как така „не“? Там, под скалата, не може да няма сухо място!… Там сигурно има навес… Има ли? Е добре, влез под него на сухо. По-бързо! Ей, издърпайте ме, главата ми се пръска — извика Ашот на другарите си.

Когато го измъкнаха горе, той беше просто за съжаление: лицето му приличаше па варено цвекло. След като си отдъхна малко, той пак извика надолу: — Е, какво, намери ли сухо място?

— Да… Умрях, умрях аз… Кракът ми, рамото… — Кракът и рамото е дребна работа — главата само да е цяла. Голямо ли е сухото място? Ще се побереш ли?

— Вдлъбнатина в скалата. Ох, умрях!… — Не хленчи, няма да умреш! — кресна му пак страшно Ашот. — На, вземи тая тояга. Ако долетят орли, подпри се на скалата и се отбранявай. — Той се наведе и хвърли долу кривака на Хасо.

— Какво ще правим? Ей на, ще почнат да го кълват — простена Шушик.

— Я не хленчете!… Какво ще правим ли? Ще скръстим ръце и ще седим. Гагик, Хасо, вървете за плодове, а ние с Шушик ще отидем за дърва и огън.

— Не момче, а хала! — засмя се Гагик.

Но и той разбираше, че ако снабдят Саркис с плодове и огън, ще може известно време да изкара на това място, където го бе тласнала съдбата…

След половин час Гагик и Хасо вече бяха намерили шипкови храсти и беряха плодовете, а Ашот пускаше от пътечката надолу съчки и викаше на Саркис:

— Ей, момче, онемя ли?… Обади се! Къде да хвърлям съчките, оттук нищо не се вижда.

— Вляво, вляво хвърляй… Ох!…

— Задържа ли се, каквото хвърлям, или пада в пропастта?

— Остава… Ох, ще умра… мамичко!… — чуваха се отдолу стенанията на Саркис.

Като видя пропастта зад елата, той едва сега разбра колко безнадеждно беше положението му и започна още по-силно да плаче и се моли:

— Мили мои, спасете ме, спасете!…

— Не плачи и не се вайкай! — разсърди се Ашот. — Престани да ревеш, защото ще те оставим и ще си идем — ще станеш плячка на орлите!…

Шушик го погледна неодобрително:

— Какъв си лош, Ашот!

— Не съм лош, напротив, искам да го ободря… Я чуй, нали млъкна?… Саркис, пренеси клоните във вдлъбнатината и запали огън. На, дръж огъня, хвърлям . — и Ашот му пусна няколко димящи главни с торящите краища нагоре — бяха ги донесли от пещерата.

— Хващай по-бързо. Допри краищата им и духай, за да се разгорят.

Настъпи мълчание. След няколко минути Ашот пак попита:

— Ей, Саркис, какво правиш там? — Вместо отговор отдолу се изви струйка дим.

— Разпалва! — засмя се Ашот. — Видя ли как помогна заплахата ми? — обърна се той към Шушик.

— Начинът е добър, няма що — сопнато отвърна тя. Откакто Саркис падна в пропастта, за Шушик той съвсем не беше вече лошо момче, а дори приятно.

Но Ашот с тон на старши продължаваше да дава съвети:

— При тежко положение винаги трябва да си суров, а понякога и жесток. И най-добрият пълководец в боя е суров. Когато пораснеш — ще разбереш… Как мислиш, Шушик, колко врабчета трябва да дадем на Саркис?

— Всичките! — без да се замисли, отговори момичето.

Ашот се засмя:

— Знаех, че така ще кажеш. Хайде, иди ги донеси. Но не ги печи — нека сам си ги изпече.

— Значи, може всичките? — възкликна Шушик и разбрала по израза на лицето на Ашот, че е съгласен, беше готова просто да го разцелува. Но, разбира се, я досрамя.

Докато Гагик и Хасо се лутаха из храстите, Шушик донесе няколко врабчета — целия техен запас! Добре, че поне „домакинът“ не беше там.

— Това е останало — каза тя разочаровано.

— Защо? Мисля, че трябваше да са повече… Е, добре! — И като се приближи до ръба на пътеката, Ашот извика: — Саркис, вземи си пая!…

Когато Гагик и Хасо се върнаха, слънцето вече беше залязло. Шапките на момчетата бяха пълни с плодове.

— Да му изсипем ли всичките? — простодушно попита Хасо.

Гагик улови ръката му.

— Домакинството завеждам аз — напомни той. — Дръж, Саркис, събирай!… Е какво, костите ти цели ли са? Да? Слава Богу! Защото, казват, че в цялата Барсова клисура нямало човек, който да намества кости.

Мъглата на дъното на пропастта се сгъсти и бавно се заизкачва към планинските върхове. След малко здрач обви скалите, изпълни всички вдлъбнатини и пукнатини, изглади набръчканото лице на клисурата.

Децата останаха на пътеката до късно през нощта. Много не работиха, повече разговаряха със Саркис — окуражаваха го, хвърляха му съчки.

През нощта много застудя, децата зъзнеха, но никой не изяви желание да се върне в пещерата. Сърцата им се бяха сраснали сякаш с тази пътека, с урвата над пропастта, откъдето до тях достигаше дим. Отблясъците на пламъците от огъня на Саркис от време на време осветяваха околните канари, склоновете на скалите.

— Хей, момче, я походи около огъня, поне сянката ти да видим. Затъжихме се за тънката ти дълга снага — за пръв път след преживения ужас се пошегува Гагик.

И шегата явно има успех. Не минаха няколко минути и по скалите наоколо по-силно заиграха отблясъците на огъня, след това се появи гигантски черен призрак и се залюля върху бялата повърхност на каменните стени на Барсовата клисура. Огромни ръце се вдигнаха и протегнаха към планинските върхове. Сякаш изведнъж от клисурата се появи приказният великан Дорк Анкех18 и с дългите си като греди ръце се мъчеше да кърти скали и да ги хвърля срещу врага…

— Е! Успокоих се!… — засмя се Гагик. — Хайде, походи, поразходи се, Саркис, да те погледаме, да се разтушим.

Ашот наведе глава над урвата и извика:

— Саркис, какво ще кажеш, да си отидем ли, или да останем тук през нощта?

Саркис не се обади.

— Виждате ли? Пак само за себе си мисли — каза тихо Ашот на другарите си.

— Е, какво, Саркис? — извика отново той.

Сам ли ще ме оставите?… — чу се отдолу. Гласът беше жален, плачлив.

— Не бой се, сега при тебе няма да дойде никакъв звяр — ти си в непристъпна крепост.

— Но ние сме близо… Често ще ти се обаждаме — намеси се Хасо.

— Е какво ще кажеш? — попита Ашот — Децата треперят от студ, съжали ги… — в гласа му се долавяше упрек.

— Какво мога да кажа… Сами решавайте… — дочу се отдолу.

— Слушай, тогава аз да кажа. Вземи една пръчка, прехвърли огъня по-близо до елата, а ти легни на стоплените камъни. Стой все във вдлъбнатината, между стената и огъня — така че отпред да те пази огънят, а отзад — стената. Разбра ли?

— Разбрах.

— Добре ли разбра?… Когато камъните под тебе изстинат, пак премести жарта върху тях, а ти легни на мястото на огъня. Така през цялото време ще ти бъде топло. Ясно ли е?

— Ох, боли!

— Нищо, дръж се здраво… Хайде, лека нощ…

— Лека нощ! — чу се тънкото, нежно гласче на Шушик.

И дали Саркис се засрами, или този глас го разнежи, но спря да се оплаква.

В тъмнината децата слязоха предпазливо в клисурата и се прибраха в пещерата.

Още от прага Гагик се запъти право към вдлъбнатината, където се пазеха продуктите.

— Горкичките ми, измръзнахте ли, милички? Аз ей сега ще ви оскубя и ще ви стопля на огънчето… Ай, къде ми са врабчетата? — извика той.

Ашот и Шушик стояха на прага на пещерата и тихо се смееха.

— Ашот? Обрали са склада!… — извика възмутено Гагик.

Но Ашот, кой знае защо, не се обади. Съобщението сякаш не го трогна.

Шушик се приближи до огъня, коленичи и започна да разравя пепелта. Показаха се тлеещите въгленчета. Момичето ги събра на купчинка и взе да ги раздухва. Хасо, седнал до нея, цепеше и прибавяше тресчици.

— Дали пък плъхове не са задигнали врабците! — не мирясваше Гагик — Ашот, тук може ли да има плъхове?

— Кой знае… — с престорено безразличие сви рамене Ашот.

Изпълнен с неизказани съмнения, Гагик се сгуши край огъня.

— Ама че работа, пак без храна останахме! — поклащайки глава, промърмори той.

А мъчителната мисъл за храната безпокоеше не само Гагик…

През цялата нощ, чак до сутринта, децата излизаха на няколко пъти от пещерата и гледаха към скалата. Огънят гореше, а от елата надолу в клисурата се проточваше дълга крива сянка.

— Саркис, как си, Саркис?… — викаха другарите му и тези гласове изпълваха момчето с бодрост.

Той чувствуваше, че те го привързват към живота, че той неизбежно би загинал, ако наблизо не бяха тези добри, хубави деца…

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

През тази тринадесета нощ на своя плен нашите деца почти не спаха и сутринта излязоха от пещерата в лошо настроение. А и природата не обещаваше хубав ден. Небето беше мрачно, забулено с облаци. Няма какво да се яде, няма дърва… Какво да занесат на другаря си там на скалата?…

Мълчаливо, без желание те започнаха да изтръгват с корен храсти, да чупят парещите от студ клони на дърветата. Нямаха сили, пък и клоните се съпротивяваха, сякаш не искаха да се предават и се бореха за живот.

Децата се постоплиха малко, но настроението им не се подобри.

Какво трябваше да правят сега? Как да спасят другаря си, изпаднал в голяма беда?

Неочаквано Гагик се разбунтува.

— Звеневи — обърна се той към Ашот, — ти ни водиш по грешен път.

— Защо?

— Не зная защо, зная само, че е грешен. Така всички можем да изпогинем. Докато сняг отново не е покрил пътеката, трябва да мислим само за едно — как да се измъкнем оттук.

— Ами Саркис? — недоумяваше Ашот,

— Саркис ли? — А той много ли мислеше за нас? — неочаквано избухна Гагик. Гладът и лишенията бяха изнервили и това винаги спокойно момче. — Нека почака, докато се опитаме да изчистим пътеката. Тогава и него ще избавим.

Думите на Гагик развълнуваха другарите му. Наистина поради тази история те можеха да останат завинаги в клисурата.

Децата събраха накършените клони и се изкачиха мълчаливо на пътеката.

— Как си, Саркис? — извика отгоре Ашот.

— Всичко ме боли… Измъкнете ме от тука… Ще кажа на баща си — ще ви възнагради богато.

Като чуха тези думи, децата се намръщиха. Иди, че си давай живота за това момче!… Потрябвали са на някого подаръците на Баруйр!…

— Ти по-добре не споменавай за подаръци! — ядоса се Ашот. — Иначе ни гориво, ни храна ще получиш… — И като понижи гласа си, добави: — Виж го ти! Също като баща си — бакалина, обещава подкупи…

— Не ви ли казах, че засега е много по-важно да продължим работата си? — възмути се Гагик.

— А ти, Хасо, какво ще кажеш? Ти все мълчиш.

— Какво да кажа, Ашот, не е ли ясно?

Шушик вдигна въпросително големите си очи към Хасо. Интересно, какво се таи в гърдите на това скромно, мълчаливо момче?

— Ясно е, разбира се — потвърди Гагик. — Взимайте лопатите, ще разчистваме пътя, а после ще се заемем и с него.

— Ти не ме разбра, Гагик — смутено възрази Хасо. — Ние, кюрдите, или спасяваме, другаря си, или заедно с него умираме. И не бива да се отлага.

И сякаш му стана неудобно, задето изказа похвала за сънародниците си, Хасо наведе глава и започна да хвърля от урвата клоните, приготвени за Саркис.

Шушик, гледаше овчарчето с такава нежност, че то през цялото време чувствуваше топлия и поглед. Ето че тя гледа бузата му, той се обърна, а сега гледа ухото му, тила, врата.

Но на Ашот тези думи произведоха съвсем друго впечатление. Той хвърли лопатата, вдигна гордо глава и попита:

— Хасо, ти да не би да мислиш, че ние по-малко от кюрдите обичаме другарите си? — И с подчертана тържественост заяви: — Не ще излезем от Барсовата клисура, докато не освободим другаря си. Ясно ли е?

— Ясно! — в хор отговориха децата.

— А сега хайде към Дъбравата…

Но Гагик изведнъж се спря, изпъна врат, вирна нос и помириса въздуха.

— Невероятно! — сви той тесните си раменца. — Отдолу идва миризма на шишкебап!… Ей, Саркис, да не си забравил случайно крака си в огъня?

Саркис не се обади. Ала миризмата на шишкебап явно идваше от площадката, където се намираше момчето, и тази миризма ставаше все по-силна, все по-мъчителна за гладните деца.

Само Ашот и Шушик знаеха какво става и едва сдържаха смеха си, като виждаха Гагик толкова разстроен и изумен.

— Откъде може да има Саркис шишкебап? — блъскаше си той главата и като не се сдържа, наведе се над пропастта и извика: — Да не си оскубал там орел, а, Саркис?

— Какъв орел?… Птички… — дочу се слабо изпод скалата.

— Птички ли? Че как си се сдобил с птички? Но уловил усмивката на Шушик, Гагик всичко разбра.

— Ах ти, изменнице!… — заплаши той момичето с пръст и тихо, сякаш на себе си, добави: — Да! Можеш ли да имаш вяра на жена? Не предаде ли Алмаст19 на врага ключовете от крепостта Тмкаперт?

Децата тръгнаха към Дъбравата — така нарече Ашот мястото под тесния рид на клисурата, където, пръснати между камъните, растяха няколко десетки дървета.

Когато стигнаха, Ашот каза:

— Трябва да намерим за Саркис дърво с дълго и тънко стъбло.

Задачата беше трудна. Как ще намерят такова дърво в това каменисто, ветровито място?

Дълго търсиха и най-после се спряха пред две млади върби. Едната беше малко по-висока и по-стройна от другата. Ашот я посочи и каза:

— Тя не е много висока, но нямаме избор… А и почвата под нея е мека — лесно ще я извадим с корен. — Той плю на ръцете си и се покачи на върбата. — Елате и вие след мене…

— Аз ли да се качвам? — попита Шушик.

— Не, ти върви да търсиш плодове.

Ашот стигна чак до върха на дървото, хвана се здраво за него и увисна високо над земята. Върбата се огъна от тежестта му, но дори не изскърца.

— Олеле, ще паднеш! — извика Шушик.

— Върви, където ти е заповядано! — разсърди се Ашот. — А вие, Хасо и Гагик, хванете се за върха и също увиснете като мене.

И тримата увиснаха на върха на дървото. Върбата, зелена и гъвкава, се наведе почти до земята, но по всяка вероятност корените и бяха здрави — издържаха напрежението.

— Ашот, не мога повече! — помоли се Гагик. Струваше му се, че ръцете му ще се отскубнат от тялото.

— Оставете, не може! — каза Ашот на другарите си и слезе от дървото след тях.

Момчетата седнаха под върбата да размислят какво да правят.

— Не че корените и са здрави, ами ние сме много леки — констатира печално Гагик.

Ашот почовърка с пръчка земята.

— Ето какво я държи — показа той дебелия корен, — сигурна защита на дървото срещу яростните планински ветрове. — Хасо, донеси „брадвата на първобитния човек“.

Когато овчарчето се отдалечи, Гагик се обърна към Ашот:

— Кажи откровено, заслужава ли тоя Саркис да се мъчим толкова заради него?

Ашот нищо не му отговори, само го погледна с укор. И едва след дълго мълчание прочувствено каза:

— Той не е човек, но ние сме длъжни да бъдем хора. Винаги и във всичко!

Хасо се върна и тримата се заеха един след друг да удрят ожесточено с каменната брадва дебелия корен на върбата.

— Това брадва ли е? — възмущаваше се Гагик, — Не сече, а дъвче като беззъб бивол!

Доста трябваше да се помъчат, докато най-после коренът — по-скоро смлян, отколкото отсечен — поддаде.

— Сега хайде пак да се качим.

Когато отново увиснаха на върха на върбата и я сведоха надолу, от недрата на земята се чуха някакви глухи стонове, скърцане. Дървото се превиваше, но все още се съпротивяваше на смъртта. Най-после не издържа тежестта, жално простена и се сгромоляса на земята.

В тази борба децата пострадаха малко: Хасо си навехна крака, на Гагик посиня китката на ръката, ударена о камък, а Ашот си одраска ръката. Но всички се радваха на тази малка победа.

— Клоните ще окършим за огъня, а от стъблото ще направим стълба — заяви Ашот. — Да започнем.

Скоро те очистиха стъблото на върбата от клоните и го довлякоха отначало до клисурата, а оттам с голяма мъка — и на Дяволската пътека.

Опитът да спуснат тази стъкмена набързо стълба от урвата не излезе сполучлив: стъблото се оказа много късо. Не помогнаха и коланите, които завързаха за него. Дървото се изплъзна от ръцете на децата, удари се о издатината до елата и се задържа. Единият му край се опря на площадката, където се беше подслонил Саркис, а другият — на стената.

— Саркис, хайде опитай се да се качиш по тази стълба! — извика Ашот.

— Къса е… много е къса, как ще се покача? — дочу се изпод урвата отчаян глас.

Децата отново се натъжиха.

Половин ден загубиха, докато направят стълбата, и всичко отиде на вятъра. Толкова труд и време пропиля-ни напразно… Можеха да разчистят поне двадесет крачки от пътеката, а това е път към свободата!

Какво да правят сега? Какво да измислят?… А и гладът така безжалостно ги мъчи… Просто нямат желание нито да станат, нито да свършат нещо.

— Гагик, Хасо, мушмули, мушмули! Елате по-скоро! — чуха те тъничкото гласче на Шушик, което ги изтръгна от потиснатото състояние. Всички скочиха,

Те намериха момичето, покачено на малко мушмулово дръвче. Под дървото седеше Бойнах и поскимтяваше — очакваше нетърпеливо някоя мека и вкусна мушмула. Но Шушик не му обръщаше внимание: тя късаше плодовете и ги слагаше в полата на вехтата си рокличка.

Мушмули, и то какви мушмули!… Който е намирал през ноември мушмули в гората, знае какво са те за гладния (пък и не само за гладния) човек.

Листата на дървото отдавна бяха окапали и плодовете стърчаха оголени, нескривани от нищо. Те приличаха на съдинки — малки като напръстничета, пълни с гъст и сладък сок. Кръглите връхчета със зъбчета, също като очи, обкръжени от ресници, гледат, без да мигат, нагоре в бездънното небе.

Когато всички се наядоха до насита, нахраниха Бойнах и отделиха частта на Саркис, Ашот пак „откри съвещание“ за спасяването на Саркис, който беше увиснал като тежък воденичен камък на краката им и им пречеше да поемат пътя към свободата.

След като обсъдиха положението, децата решиха, че е необходимо да се направи дълго въже. Саркис ще го върже за елата и по него ще слезе долу. Сега за тях беше ясно, че е много по-трудно да изкачат момчето на Дяволската пътека, отколкото да го спуснат на дъното на клисурата. Но как да стане това?…

Само от еластичната и тънка кора на бряста можеше да се направи такова въже и децата, потънали в пот, се трудиха чак до вечерта, докато съвсем оголиха нещастните дървета.

Цяла нощ след това. насядали край огъня, те плетоха въжето. Всеки работеше отделна част. Най-после парчетата бяха готови и съединени със здрави възли. Всички заспаха дълбоко. Но и насън децата нямаха спокойствие. Ами ако въжето се скъса? — мъчеше ги тревожната мисъл.

Последен тази нощ си легна Хасо. Когато се залови както обикновено да запушва с камъни входа на пещерата, изведнъж се сети за кучето: „Къде ли се е запилял Бойнах?“

Момчето взе една тояга и реши да отиде да го търси, но още непрекрачил прага, чу леко скимтене, Бойнах, разтревожен, нахълта в пещерата и се притисна до краката на господаря си. Пред входа като черна стена се издигаше мъглата. Сякаш някой се беше скрил там и дебнеше кучето да го разкъса. Очите на Бойнах бяха пълни със страх, той трепереше с цялото си тяло и подвиваше опашка.

Хасо го погали и прошепна няколко успокоителни думи на кюрдски. Но Бойнах продължаваше да трепери и гледаше да се завре някъде по-навътре в пещерата.

„Какво може да се е случило? — недоумяваше Хасо. — Дали не е вълк?… Но Бойнах никога не би се изплашил така от вълк.“

Момчето излезе от пещерата и още от прага запрати камък в храстите. Нищо… Всичко наоколо беше съвсем спокойно…

„Сигурно онова…“ — помисли си овчарчето, спомнило си за светналите в тъмнината очи, които неотдавна бе видяло. Дълбоко замислено, то запуши входа с камъни, влезе в пещерата и вместо да отслаби огъня, както правеха обикновено, силно го разпали — зверовете се страхуват от огъня. След това прегърна рунтавата шия на четириногия си приятел и се сви на кравай върху твърдата си постеля. Притиснато до господаря си, кучето още дълго не преставаше да трепери…

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Петнадесетият ден, прекаран от децата в Барсовата клисура, беше също така мъглив и зловещ, както и предишните.

Облаци скриваха слънцето и лъчите му не можеха да проникнат в пещерата, да докоснат опушените и стени. Ето защо, когато децата се събудиха, съвсем не можеха да допуснат, че небесното светило е изминало вече половината от своя дневен път.

Уморени от преживелиците и страданията на вчерашния ден, както и от безсънната нощ, те сигурно щяха да спят чак до вечерта, ако не бяха отчаяните викове на Саркис.

Ашот разтури набързо каменната врата на пещерата, изтича навън и извика:

— Идем, идем, потрай! — После се обърна към другарите си и попита угрижено: — Но какво ще му дадем?

— Вярно, за да се спусне човек по въже в пропастта, трябва наистина да е много сит — съгласи се Гагик.

От набраните предишната вечер плодове бяха останали съвсем малко. Децата ги изядоха мълком, пийнаха разтопен сняг и станаха.

— Шушик, занеси шипки на Саркис и гледай да го успокоиш. Кажи му, че сме приготвили дълго въже, само че… Хасо, да ударим ли по-напред някоя и друга червенушка, а?

Шушик се съгласи с Ашот, но напомни:

— За лов — половин час, не повече… Не закъснявайте, жал ми е за момчето. Ами Гагик?

— Гагик ще събира дърва за Саркис… Всъщност няма нужда — днес ще го освободим. Гагик ще събере съчки, но за нас.

След като разпредели задълженията, Ашот взе лък и стрели и излязоха с Хасо от пещерата. Нерешително, плахо тръгна след господаря си и Бойнах.

По пътя Хасо разказа на Ашот както за горящите в тъмнината очи, така и за странното държане на кучето.

— Да отидем да намерим следите — предложи овчарчето, — по тях ще разберем какъв звяр е бродил насам.

Но там, на южния каменист склон на планината, където Хасо беше видял светещите фосфорни очи на тайнственото животно, отдавна вече нямаше сняг, значи, „разтопили“ се бяха и следите. А да вървят по-нататък по снежните склонове, децата нямаха нито време, нито сили.

„Нощем така светят очите само на котката — разсъждаваше Ашот. — О, сигурно е бил манул!…“ Манулът е дива средноазиатска котка, която понякога се появява в долината на Аракс от Муганските стели. Ашот си спомни, че веднаж от Ереванската академия на науките бяха помолили баща му да им достави това животно. Баща му попаднал в дирите му и дълго го преследвал. Опитният ловец бил поразен от безстрашието на тази котка: тежко ранена, тя се хвърлила върху него и се опитвала да захапе гърлото му. Но шепа сачми довършили зверчето.

„Сигурно такава котка е била и тая“ — реши Ашот и се поуспокои: не е чак толкова страшно…

— Добре, най-напред нека освободим Саркис, а с твоя звяр призрак ще се заемем после — каза той. — Я, червенушки!… Чакай, аз ще стрелям!… Иди бързо нататък.

Ала Ашот изпрати напразно доста стрели, докато убие първата птичка. Пък и тоя разбойник Бойнах я грабна и изчезна в Дъбравата, където Хасо в това време дебнеше на едно дърво катеричка и мислеше как да я улови.

— Дай тук, мръсно псе! — крещеше Ашот и тичаше след кучето.

Всеки ловец изгаря от нетърпение да види веднага убития от него дивеч — да го разгледа добре, да го окачи отстрани на ремъка и да удовлетвори по този начин ловджийската си страст… Но откъде да знае това Бойнах?… Той слушаше само вътрешния си глас: „Щом ти е паднал дивеч — носи го на господаря си!“

Кучето разгневи Ашот. Той започна да хвърля по него камъни, настигна го и го ритна с крак.

Овчарчето видя това. Кръв нахлу в главата му, на мургавото му лице ярко пламнаха очите. По-добре Ашот него да беше ударил така безжалостно, отколкото това безпомощно, изгладняло псе!…

— Вземи — каза студено момчето, подаде му птичката и извърна глава.

Катеричката беше на едно високо клонче и гледаше надолу — малките и очички святкаха.

Хасо изопна тетивата с такава сила, че лъкът се изви почти на обръч, стрелата се откъсна и се понесе нагоре като куршум… Катеричката полетя надолу, удряйки се о клоните. Но как ще я остави Бойнах да падне на земята?… Подскочи и — хоп! — хвана животинчето във въздуха.

— Дай! — грубо я поиска Ашот.

Но Бойнах се отдръпна назад заръмжа и даде катеричката на Хасо.

Ашот все повече се ядосваше. Хасо му се подчинява, а това келяво псе му се перчи, не иска да се покорява!

— Ще го заставя да дава на мене убития дивеч! — заяви рязко той.

— Опитай се — спокойно, но с лека усмивка каза

— Кажи му да тръгне с мене и да търси дивеч за мене. А ако не може, аз зная как да го науча!

— Може… — намръщено отвърна овчарчето. — Може малко. Баща ми го учи. — И като се обърна към кучето, нареди му кротко: — Бойнах — след него!…

Бойнах разбра и неохотно тръгна след Ашот. В очите на кучето ясно се четеше още незабравената обида Когато минаваше край скалите, Ашот заповяда:

— Бойнах, търси!…

Кучето лениво и дълго претърсва пукнатините и храстите. изведнъж се спря до един камък, който приличаше на легнал бик.

Ашот се приближи предпазливо с пръст върху обтегнатата тетива на лъка.

Бойнах беше вдигнал предната си дясна лапа и стоеше така. Той не беше ловджийско куче, но когато слухтеше, винаги замръзваше в тази напрегната поза — както правят лисиците. Сякаш се беше вкаменил. Напрегнатото внимание на кучето говореше, че под камъка се крие някакъв дивеч. То не го вижда, но подушва миризмата му…

„Заекът спи… Другарят на онзи заек… Ей, че ще е хубаво, ако го хванем или убием!“ — мярна се в главата на Ашот радостната мисъл.

И съвсем неочаквано пред погледа му изплува бялото личице на Шушик, обкръжено от свилени златни коси. Как гальовно гледат небесносините и очи, когато вижда добрите постъпки на другарите си, тяхната сърдечност!…

Ашот се приближи предпазливо и със затаен дъх насочи стрелата. Нищо! Наведе се и погледна под камъка — празно. Само една муха, голяма черна муха, изхвръкна с бръмчене от някаква пукнатина… И щом тя изхвръкна, Бойнах тутакси отпусна лапа, изпълнил сякаш тежкото си задължение.

На Ашот дори се стори, че псето се усмихна злорадо.

— Заради тази муха ти ме доведе тука?… — ядоса се той и грабна камък.

Но Бойнах вече бягаше и весело скимтеше, сякаш се радваше, че така хитро се бе пошегувал с момчето.

Отзад някой се засмя сдържано. Ашот се обърна — Хасо.

„Виждаш ли, и кучето не търпи грубостта“ — говореше погледът му.

Навел смутено глава, Ашот тръгна нагоре към Дяволската пътека.

Гагик и Шушик бяха вече там. Те бяха донесли въжето и с нетърпение очакваха да дойдат ловците.

— Ето това се казва отличен лов!… — възкликна Гагик, посрещайки другарите си. — Кожата на катеричката ще подарим на Шушик — нека си я наметне на раменете и отиде в клуба на бал. Месото ще окачим в ъгъла на пещерата. До пролетта тъкмо ще ни стигне! А това… Каква е тази птица? Дива пуйка?

Ашот не отвърна на шегите. Сега той съвсем не изпитваше радостта на човек, върнал се от богат лов. В замяна на това овчарчето за пръв път преживя тази радост. Като видя в ръцете на Шушик животинчето, той си помисли: „Дали ще разбере, че аз, Хасо, съм убил катеричката?…“ Но откъде ще разбере? Нали сам той никога няма да и каже, не ще си позволи да унизи другаря си… А още повече пред момиче…

Шушик скачаше и притискаше до бузите си пухкавата кожичка, а Ашот, като видя това, стана още помрачен: „Ако аз бях убил катеричката, нямаше да се радва така“ — помисли си с огорчение той. Настроението му явно беше развалено. И възмутеният поглед на овчарчето, и странното поведение на кучето — всичко беше така неочаквано!

ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Провикването на Гагик върна Ашот към действителността.

— Хей, момче — викаше той на Саркис, — ти ще си летиш без парашут, а ние ще ти берем грижата!

— Стига разговори! — прекъсна го Ашот. — Хайде по-бързо да слезем в клисурата и да се опитаме от другата страна да определим височината, на която се намира Саркис. Нали трябва да знаем колко дълго да е въжето ни.

Децата слязоха. Ашот дълго разглеждаше скалата отдолу и пресмяташе нещо. А Саркис седеше в своята тясна дупка, пребледнял и изтощен от преживените страдания, и съзерцаваше планината. Добре, че елата с гъстите си клони закриваше от него пропастта, иначе сърцето му може би щеше да се пръсне от страх и той щеше да се търколи надолу, без да дочака спасение…

Като чу гласовете на другарите си, Саркис пак занарежда:

— Милички, измъкнете ме оттука!… Никой не се обади.

— Спаси ме, Ашот джан, може и аз за нещо да ти потрябвам! — молеше Саркис.

Ашот се усмихна надменно.

— Притрябвал си ми! — каза той сякаш на себе си. Настроението му беше отвратително и той изливаше сега на Саркис всичкия яд, който му се бе насъбрал.

Шушик го гледаше и клатеше укор но глава. Погледът й сякаш казваше: „Не е хубаво, Ашот, не бива да си такъв злопаметен“.

— Какво ме гледаш? За пръв път ли ме виждаш?… — разсърди се той, като срещна погледа и. Струваше му се, че този ден всички са настроени против него, включително и Бойнах.

— Измъкнете ме оттука, милички! — отново се чу

— Как да те измъкнем? Няма с какво…

— Как да няма? Наистина ли? — разтревожи се Шушик. — С въжето не може ли?

Пълните и с тревога очи се устремиха в кръглото лице на Ашот.

— Може и да има с какво, но не е тук — отиде при скритите орехи! — каза рязко той.

— Какъв си безсърдечен! Другарят загива, а ти за орехите напомняш… Срамота е!!…

— Не за орехите, а за душата му напомням. Дано поне сега разбере, че без другарите си е нищо.

Ашот почувствува, че гневът с нова сила закипява в него, на вълни прелива към сърцето. „Днес всички ми четат наставления! — помисли си той с омраза. — Няма никакво достойнство този Саркис! Я какъв мазен стана… Само и само кожата си да спаси!“

— Саркис, ти нали казваш, всеки сам за себе си да се грижи! Какво искаш сега от нас?

— Сгреших, Ашот джан, спаси ме!…

По лицето на Ашот се разля широка усмивка на задоволство. „Омекна ли, а?…“ — говореше тя. Най-после след дълга, упорита борба той успя да накара Саркис да се разкае. И настроението му от това изведнъж се подобри.

— Да вярваме ли? — обърна се той към другарите си.

— Вярваме — не вярваме, трябва да го измъкнем. Няма как! — сви рамене Гагик.

Хасо, отнеси въжето на пътеката и му го хвърли, нека върже края му за елата — разпореди се Ашот, без да гледа овчарчето, застанало мирно с ръка до дясното си око.

А то знаеше много добре защо е така раздразнен техният отряден и си мислеше: „Нищо, и ти ще омекнеш, момче, и как още ще омекнеш!…“

Мина още половин час, докато най-после Саркис улови въжето и успя да го върже за елата. Другият край на въжето се люлееше над пропастта.

— Ехе! Като опашка на камила! — разочаровано каза Гагик. — Късо!…

— Саркис, вържи и тоягата с въжето! — викна отдолу Ашот.

Саркис направи безропотно и това. Но и тоягата, вързана за въжето, увисна на около шест метра от земята,

Какво можеха да направят? Брястовете останаха без кора.

— Изходът е един каза Ашот: — да струпаме сняг под въжето, нека скача.

— А вие изпробвахте ли въжето? Няма ли да се скъса? — страхливо попита Саркис.

— Защо ще се скъса? Ти си отслабнал, станал си колкото една кокошка — утешаваше го Гагик. — Не бой се…

— Не, Гагик, той е прав, трябва да се провери. Саркис, я пусни въжето, ще го изпробваме.

Примитивното, грубо и възловато въже, което на вид беше толкова здраво, се оказа съвсем негодно. Децата го вързаха за клоните на едно дърво и всеки, който увисваше на него, падаше… Въжето се късаше. Напразно отиде целият труд на безсънната нощ!…

— Да-а, хубаво щяхме да освободим Баруйровото синче, честна дума! — нерадостно се смееше Гагик. — Истинска „братска“ помощ!

— Зиме кората на бряста изсъхва — затова е така — оправдаваше се Ашот. — Ако напролет усучеш въже от такава кора, не се къса… Но няма що, трябва да изнамерим нещо друго… Шушик, има ли още мушмули? Да? Е, дай на Саркис, нека яде, докато ние помислим. Само че не бива така да бездействуваме. Да идем да поработим на пътеката и през това време ще решим.

И ето ги пак на Дяволската пътека. Отново започна непосилна работа.

Когато видя да падат снежните буци от планината. Саркис помисли, че другарите му са го забравили.

— Ами аз? — дочу се от урвата плачливият му глас. — А за мене какво правите?

— Отиваме в село да търсим помощ за тебе — отново лошо се пошегува Гагик и го подигра: — „Аз… за мене… на мене!…“

— Да, зная какво правите… Мислите само за себе си… Майчице мила!…

— Не реви! Ние работим и мислим… Въжето се оказа негодно, а стълбата — къса — поясни Ашот.

Вечерта децата пуснаха катеричката и червенушката на Саркис, а те се прибраха в лошо настроение. „Поне кожата да запази, та да я подарим на Шушик“ — мислеше си Хасо. Той все още беше под впечатлението на успешния си лов. Така силно е обаянието му. Нищо и никакъв дивеч, а отнемат ли го на ловеца, сърцето му сякаш грабват.

Вечерта децата седяха умислени около огъня. Никога досега не бе ги обхващало такова отчаяние.

Ред беше на Гагик да разкаже някаква случка, но му липсваше обичайната веселост и не му се говореше. Мисълта му изцяло бе заета от това как да освободят нещастния си другар.

— Какво става с тебе, Гагик? — подканяше го Шушик.

— Добре, ще разкажа — реши се най-после той.

И другарите изслушаха няколко късички случки, сякаш нарочно свързани с падането на Саркис от скалата.

Гагик разказваше вяло, без настроение, но въпреки това във всичките му разкази се долавяше онази жизнерадост, с която беше пропито цялото същество на момчето. Произшествията, които той описваше, бяха трагични, но завършваха щастливо и забавно.

Първото се случило с една жена от Гарна, която решила да се прости с живота.

Семейна трагедия довела жената до скалата над река Азад. Тук тя казала последно сбогом на света, затворила очи и се хвърлила в пропастта…

— Горкичката! — възкликна Шушик.

— Не, мила моя, никак не е горкичка. Живее си сега много хубаво в селото си. Само понакуцва, и то съвсем малко.

— Как? Жива ли останала? По какво чудо?

— На света не стават чудеса. Ти знаеш, че жените в нашите стари села носят много широки фусти. При това не една, а по няколко. Така че, ако вятърът духа ниско, непременно ще надуе тези фусти и без малко да вдигне стопанката им във въздуха…

— Е, и? — наклонена напред, Шушик слушаше с най-голям интерес. — После какво станало?

— После ли?… После тази жена направила едно отлично кацане на брега на реката… Жалко, че ти не носиш такива дрехи, иначе фустата ти можеше да послужи на Саркис. Щеше да я облече и… да се спусне като с парашут.

На втория разказ началото също беше трагично.

— В село Гармрашен една мечка хванала на полето жената на председателя на колхоза и с нежните си лапи помилвала закръглените и бузи.

— Ех, Гагик, ти все ще измислиш нещо необикновено!

— Не, истина… И какво станало: подгонил мечокът жената. Тя се изплашила до смърт, хуква, а мечокът след нея… Стигнала до урвата. Надолу — пропаст, отзад — звярът. Така или иначе — ще загине. И се хвърлила в пропастта. Но какво станало? Същите тия фусти я спасили — отворили се като парашут… Но пропастта била дълбока!… Добре, че паднала върху куп сухи листа, иначе сигурно щяла да се пребие… Та ето на — завърши разказа си Гагик, — мисля си: не може ли да ни помогне нещо като тая постелка от сухи листа? Да наберем трева, да я натъпчем в ризите си и да ги сложим като възглавници една върху друга. Саркис ще падне върху тях и няма да се пребие. Искате ли? Я чакайте, открих нещо!…

Докато разказваше, Гагик непрекъснато въртеше в ръцете си дълга дъбова пръчка, обгорена от единия край. Той искаше да я счупи и да я хвърли в огъня, но пръчката се съпротивяваше. Чудно: студена, тя лесно се чупеше, а сега, затоплена, само се огъваше.

— Виждате ли? — зарадва се Гагик и скочи от мястото си. — Още утре ще освободим Саркис от неговия затвор! Ще нарежем дъбови клони, ще ги стоплим на огъня и ще направим халки. А от халките — дълга верига. Ясно ли е?…

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Настъпи шестнадесетият ден.

Слънцето, немощно и бледо, отдавна беше изгряло, но децата не излизаха още от пещерата. В горещата, напечена от жаравата пепел те топлеха млади дъбови клончета и правеха от тях халки, които провираха една в друга и свързваха с влакнеста брястова кора.

— Клончетата свършиха — съобщи Хасо.

— Не, там май че има още. Порови в пепелта. Хасо порови, по измъкна само една малка пръчица. — Нищо, все ще стане някоя малка халкичка. Я чакайте да ги преброя. Една, две, три… — Ашот мърдаше беззвучно устни. — Нашата верига има двадесет и четири брънки. Гагик, я хвани края и и излез навън. Охо, има сигурно десетина метра!

— А като увисне на нея тежест, ще стане още по-дълга — съобрази Гагик.

— Да, когато на нея увисне Саркис, кръглите халки ще се издължат. Но… все пак се страхувам, че е къса… Я да отидем за още клони!

Ала лесно беше да се каже „за още клони“. Иди се опитай да отчупиш клон, дебел колкото палеца ти. Жилав и гъвкав, той се съпротивява като стомана.

Немигнали цяла нощ, гладните деца до обяд продължаваха да наставят веригата си, докато най-после се получиха тридесет и шест брънки.

— Търпението ми се изчерпа — заяви Ашот. — Сега ще я изпробваме и ще тръгнем.

Шушик и Гагик хванаха единия край, Хасо и Ашот — другия и под командата „започвай!“ с резки движения задърпаха веригата в различни посоки. Нито една брънка не се разкъса.

— Чудесно! — каза Ашот, доволен от резултата. — Да тръгваме…

Между скалите се чуваха жалните стонове на Саркис:

— Шушик, поне ти да се беше съжалила!… Замръзвам! Подхвърли съчки… Няколко мушмули…

— Почакай, идваме! — извика Ашот и когато се приближиха до урвата, добави: — Вече няма да ти трябват ни съчки, ни мушмули — сега ще те спуснем долу.

— Как? С какво… Мили мои, по-скоро! Нима не съм ви приятел?

— Само приятел ли?… Ти си светлина за очите ни, ти си нашият най-мил, най-скъп… От мъка по тебе сън не ме хваща… — говореше Гагик, като едва сдържаше смеха си.

А Саркис, притихнал, слушаше и не вярваше на ушите си. Откога пък е станал светлина за очите на Гагик? Не се ли шегува?

Но преди още да намери отговор на тази загадка, на късчето земя, където растеше елата, шумно плесна някаква странна верига,

— Завържи я здраво за елата чу се отгоре и в краката на Саркис падна въже, уплетено пак от брястова кора,

След няколко минути тази необикновена верига увисна над клисурата.

— Хайде да отидем да погледнем — каза Ашот. А когато видяха отдолу своята стълба, той възкликна: — Чудесно! Само че пак е къса.

— Нищо, ще скочи — успокои го Гагик.

След вчерашните си разкази той гледаше твърде оптимистично на подобни скокове. Щом онази тежка жена не се е пребила в гората, Саркис, отслабнал и олекнал, няма нищо да усети.

— Но непременно трябва мека постелка — каза Шушик.

Окършиха клоните едва ли не на всички ели около пещерата и ги струпаха под последната брънка на веригата. После свалиха рубашките си, закопчаха ги и по този начин ги превърнаха в своеобразни торби. Натъпкаха торбите със сняг и ги поставиха върху купа.

И все пак им се стори, че е малко. Тогава от склоновете, огрявани от слънцето, затъркаляха снежни топки. Отначало големи колкото дини, по пътя те нарастваха и до клисурата идваха вече цели „бъчви“. Така се образува доста висок снежен хълм.

Добре би било, разбира се, да се прибавят още няколко халки, да се удължи веригата, но нямаше вече време. Денят в Барсовата клисура, обкръжена от високите стени на планината, беше особено къс. Притъмня. Децата трепереха от студ.

— Хайде, Саркис, слизай — разпореди се Ашот. Саркис се наведе, погледна надолу и се отдръпна ужасен.

— Ами ако се скъса? — изтръпнал, попита той.

— Няма да се скъса. Слагай краката в халките и слизай предпазливо. За последната ще се уловиш здраво и ще скочиш на издигнатия хълм долу.

С треперещи пръсти Саркис се хвана за стъблото на елата, го тутакси го пусна.

— Студено… Пари… Нека почакаме до утре. Щом изгрее слънцето и ще сляза… Сега е вече тъмно…

Той изреди още няколко причини, които му пречели да слезе по направената от другарите му стълба, но ясно, че главната беше страхът.

Ашот заскърца със зъби.

— Добре, да си отиваме тогава — каза той. Децата оставиха рубашките си в снежния куп и се върнаха в пещерата.

— Шушик, разпали огъня… Но ние май занесохме всичките дърва на него…

Ашот беше толкова ядосан, че не искаше дори да назове Саркис по име. Наистина колко време и сили им отне това момче!

Премръзнали и гладни, децата прекараха в пещерата още една мъчителна, безсънна нощ.

Ех, Бойнах, ако ти имаше ума и ловкостта на Чамбар, отдавна да сме излезли оттук — отправи упрек към кучето Гагик. — Чамбар щеше да намери начин да се измъкне от клисурата, да изхвърчи до село и да доведе хора…

Какъв е пък този Чамбар? — обиди се Хасо. — Че има ли по-умно куче от моето?…

За Хасо, разбира се, нямаше на света друго куче като неговия Бойнах.

— Чамбар ли какъв е? Ти чувал ли си за ловеца Мирук Асадур от Лъчиван?

Хасо поклати отрицателно глава.

— А за внука му Камо? — попита Шушик.

— А за сина на моя чичо — Крикор? — попита Гагик.

— Наистина ли Крикор е син на чичо ти?… Не вярвам! — заяви Шушик.

— Не го ли виждаш, че е цял Крикор? — Ашот посочи с глава Гагик. — Като две половинки от една и съща ябълка. Същият характер, същите шеги…

— Не, Ашот, няма да стана аз като Крикор — възрази тъжно Гагик. — Къде ще се меря с него! Какво ли не е вършил той! И на Пчелната скала за мед се качвал, и сред тръстиките на Гила се завирал да събира яйца от корморани… Навсякъде намирал храна, а аз съм се сврял до огъня и хленча от глад. Да беше Крикор с нас, ех, как щяхме да си живеем! — И Гагик опря ръка до гърлото си. — Дотук щяхме да сме сити.

— А ако имахме такъв звеневи като Камо, сега щяхме… — изтърва се Шушик, но разбра грешката си и млъкна.

— Какво мога да направя аз! — избухна от смущение Ашот. — Ако бяха попаднали в Барсовата клисура, и те сигурно нямаше да могат да излязат.

— Хайде, хайде, моля да не се засяга началството — застъпи се за другаря си Гагик. — Нашата група съвсем не е по-лоша от групата на Камо, а аз — от братовчеда си Крикор.

— А знаете ли, че аз съм виждал Мирук Асадур! — въодушеви се Ашот. — Веднаж през есента пристигна у дома. Сприятели се с баща ми и заедно ходиха на лов за кози. Какъв прекрасен човек! Само че брадата му е много смешна — такава една дълга, дълга. Когато бърза, пъха я в пазвата си, да не се развява. И върви така, че не можеш да го настигнеш.

— А след него Чамбар, с опашка, завита като кифла?

— Да, и Чамбар след него… Ах, само да обадеше баща ми на стареца, че сме изчезнали!… Току-виж, прекосил снеговете на Агирдж планина — и право във фермата…

— Ами ако майка ми пише за мене на баба? — каза Гагик и дори скочи, зарадван от тази мисъл. — То се знае, че ще пише!… Крикор, разбира се, ще пристигне, ще завре нос в айкецорските делви с вино и ще рече: „Дядо Асадур, тук е по-хубаво, отколкото у нас, нека да останем завинаги тук. Вино много, туршии…“ Ех — унесе се в мечти Гагик, — да можеше ей там на онзи гребен да се покаже изведнъж Крикор! С кюфте и лаваш в ръце. „Хей, Гагик джан, хващай! Кюфтето дойде!…“, — ще извика той.

— Стига си ни мъчил! Дразниш ни само стомасите с приказките си! — разсърди се Ашот и излезе от пещерата.

Някъде иззад планината луната хвърляше дрезгава светлина върху замъгления силует на Арарат. Беше студено и тихо.

ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Призори децата чуха някакви странни звуци — като че ли наблизо някой стреляше безразборно с малокалибрени пистолети. Седнал край огъня, Хасо се смееше от сърце — такъв изплашен вид имаха другарите му.

Отново се чуха изстрели. От огъня полетяха нагоре кървавочервени парченца жар, разхвърча се на всички страни пепелта, като че ли в огъня бяха скрити някакви взривни вещества.

— Какво се смееш? — попита Ашот, като поглеждаше подозрително към огъня.

Хасо извади от жаравата няколко изпечени жълъди и каза на другарите си:

— Яжте, това е хубава храна… Замръзнали са, затова гърмят — обясни той.

— Откъде ги взе?

Намерих ги. На разсъмване ходих с Бойнах на лов. На, Бойнах, на, хапни и ти…

Да, това ще ни даде сили. От жълъди правят и кафе — говореше Гагик и ядеше своя дял. — Само че не ви съветвам да давате на Саркис.

— Защо?

— Не бива. Ще натежи и веригата няма да го издържи… — усмихна се унило Гагик.

Когато слънцето се издигна и в клисурата стана по-топло, всички излязоха от пещерата и отново се събраха под стълбата, провесена от скалата.

— Саркис, измъквай се от бърлогата си, май че е време! — извика Ашот.

С колебливи крачки Саркис се приближи до края на своята вдлъбнатина.

— Хвани се за елата и пъхни крак в първата халка.

Не мога. Измислете нещо друго — изплаши се Саркис, като погледна пропастта.

Добре, твоя работа. Остани си там — външно безучастен каза Ашот.

Шушик понечи да отвори уста да протестира, но Ашот я стрелна с поглед.

А това, което момичето взе за жестокост, въздействува. Саркис сложи крак в първата халка и треперейки от страх, започна да слиза.

— Не гледай надолу, затвори си очите.

Тези съвети също помогнаха. Саркис слизаше бавно, като местеше пипнешком краката си от една брънка в друга. Халките се разтягаха, но бяха здрави и издържаха момчето.

Най-после стигна до последната халка.

Другарите наблюдаваха напрегнато движенията му. Сърцата на всички биеха тревожно. Само Шушик не гледаше. Тя затвори очи и се скри зад гърба на Гагик.

Клекнал на задните си лапи и изплезил език, Бойнах също наблюдаваше с любопитство необикновеното зрелище.

— Стой, не мърдай, веригата свърши! — извика Ашот.

И Саркис бързо прибра крака си, който напразно търсеше да напипа следващата опора.

— Сега трябва да се хванеш за последната халка и да скочиш. Не бой се, отдолу е мек сняг.

— Мек ли?… Вчера беше мек… — замислено каза Гагик и изведнъж извика: — Почакай, не скачай, ще проверя снега!

На хубава „мека“ постелка щеше да скочи Саркис! През нощта студът беше сковал пухкавия сняг и той се беше превърнал в ледени буци.

Тъкмо навреме се сети Гагик. Още минута-две и Саркис щеше да се пребие в този леден хълм…

— Качи се обратно! — изкомандува Ашот.

От вълнение по челото му изби пот. Той се упрекваше за непредвидливостта си.

Гагик наблюдаваше мълчаливо израза на лицето му. Искаше да каже нещо важно, но не се решаваше.

— Сега съгласен ли си, че и такъв опитен ръководител като тебе може да сгреши?… — кротко, по другарски попита най-после той.

Ашот не отговори. Беше много смутен, но въпреки че се съгласяваше с Гагик, не искаше все пак да го признае пред всички.

— Ама че номер!… — замислено проточи Гагик.

— Огън, деца, огън трябва да се запали — предложи Хасо. — Без огън няма да може.

До обяд се занимаваха с дрехите си. Накладоха огън, едва домъкнаха до него пълните с тежък, замръзнал сняг рубашки и се заловиха да ги размразяват.

Хасо и Ашот се заеха да правят нови халки. — Освобождаването на Саркис ще трябва пак да се отложи — тъжно заяви Ашот. — Саркис — извика той, — отвържи веригата и ни я хвърли!

Те прибавиха още няколко халки, но бяха нужни още много, за да може Саркис да слезе направо в клисурата.

— Чакайте, в моето черепче се роди гениална мисъл — подскочи от мястото си Гагик, сложил пръст на челото. — Ей сега наистина ще освободим нашия любимец. Прекалено дълго стоя той усамотен, да се не знае макар!… Саркис — извика той, вдигнал глава нагоре, — можеш ли да закрепиш върбовото стъбло така, че да се опре здраво на стената и да не се мръдне, ако се качиш на него? Можеш ли? А?…

— То и без това е устойчиво. Долния край съм пъхнал в цепнатина, а горният е притиснат между два камъка — чу се отгоре глух, недоволен глас.

— Тогава да вървим, другари! — изкомандува Гагик. — Да вървим и освободим това дълговрато птиче!

— Къде да вървим? Ти какво се разпореждаш? — възмути се Ашот.

— Ашот, не си въобразявай, че ти тук си нещо повече от другите — неочаквано сериозно посъветва Гагик и тръгна напред.

Дойдоха на Дяволската пътека и спряха до урвата над вдлъбнатината, приютила Саркис. Гагик омота остатъка от злополучното въже около каменния зъбер, стърчащ над пътечката, превърза с него веригата и я хвърли надолу.

— Е, как е, Саркис, краят на веригата стига ли до дървото?

— Да, почти… Ох, какво искате да правите? — занарежда отново той. — Умирам…

— Преди смъртта си няма да умреш, миличък… Я по-добре се качвай по дървото… Е — обърна се той към Ашот, — разбра ли най-после какво искам да направя? — И Гагик се почука с пръст по челото: — Не глава, а тиква, пълна с мозък.

Другарите му се усмихнаха, но не толкова на неговата шега, колкото за това, че най-после, изглежда, бяха намерили начин да освободят Саркис. Само Ашот беше недоволен и мрачен. Какво стана всъщност? Не той, а Гагик освобождава този нещастник! Защо тогава го избраха старши?…

Охканията на Саркис утихнаха и известно време изпод урвата се чуваше само някакво шумолене.

— Е, какво? — попита нетърпеливо Гагик. Допълзя ли до края на дървото? Да?… А сега се качвай по халките. Истинска стълба, нали?

Саркис нищо не отвърна, но въжето се опъна и започна да скърца. Сигурно момчето се качваше вече по халките.

Гагик сияеше от радост. Поглеждаше ту Ашот, ту Шушик и погледът му говореше: „Видяхте ли?!“

Ашот, разбира се, виждаше и честолюбието му страдаше.

Въжето престана да скърца. Отдолу се чу глух плач.

— Какво стана? Ох, няма май да преживея това! — извика плачливо Гагик. — Не плачи, братко мили, пощади светлите си очи!…

Шушик си хапеше нервно устните, а Ашот попита строго:

— Защо не се хващаш?

— От тежестта ми халките се долепиха плътно до скалата. Нито мога да се хвана, нито крака си да поставя… Олеле, олеле, ще падна, майчице!

— Не хленчи, братле, още повече ще измършавееш — посъветва го Гагик. — Пъхни по-добре краката си в халката и седни, почини си. Ние ще измислим нещо.

— Да му подадем моя кривак, нека се улови за края му — предложи Хасо.

Другарите се съгласиха. Хасо легна на пътечката и спусна надолу кривака.

— Изправи се с целия си дълъг ръст и протегни ръка. Е, хвана ли?

— Хванах!

— Сега събуй обувките си и ги вържи на кръста си. Саркис направи послушно и това.

— Улови се с две ръце за края на гегата и се качвай… Опирай се с крака о скалата, ние ще помагаме.

— Хайде, дръж се по-здраво!

— Не гледай назад!

— Хвана ли се здраво? Да?… Ха качвай се, качвай се!… — насърчаваха другарите Саркис. Тримата — Ашот, Гагик и Хасо, — едва запазвайки равновесие на тясната пътечка, измъкваха от урвата злочестия си спътник.

И ето най-после той се изправи и ред тях.

Обхванат от вълнението на човек, спасен от неизбежна гибел, Саркис едва не падна на колене пред своите спасители, но Ашот го улови за раменете, разтърси го и твърдо, но дружески каза:

— Недей, Саркис… Помъчи се само да разбереш какво би бил без нас…

Шушик упрекна мълчаливо Ашот: „Намерил време за наставления!“

Когато, седнали на камъните, децата се посъвзеха, Ашот прибави още няколко такива поучителни и тежки думи.

— Добре, че се спаси — каза той. — Тежък камък ни падна от сърцето. Само че и досега не ми е ясно как можа да кажеш: „Нека всеки се грижи за себе си!“

Саркис седеше с наведена глава. Той приличаше на дете, готово да се разплаче.

„Май че не е нужно нищо повече да му се говори“ — реши Ашот и взе лопатата, като с това даваше да се разбере, че е време да се заловят за работа. Но изведнаж Саркис, бледен и измъчен, още несъвзел се от преживените вълнения, стана, грабна от ръцете на Ашот лопатата и треперещ от умора, напрегна последни сили — опита се да хвърля сняг от пътеката. Той вършеше това с такъв жар, какъвто никога през живота си не беше проявявал.

— Ти какво? — опомни се Ашот. — Не е за тебе тази работа… Отведи го, Хасо, нека си почине.

Но Саркис решително възрази:

— Вие достатъчно се измъчихте с мене. Сега е мой ред да работя…

— Не му пречи! Щом се осъзнава, не бива да му се пречи — пошепна Гагик на Ашот.

— Съжали го, не бива така. Той сигурно се е наранил. Трябва да се прегледа, да се превърже — със сълзи в очите нареждаше Шушик.

Но момичето изпитваше същевременно и известна гордост. Нали им казваше тя, че Саркис може да се оправи? Възразяваха и: „Вълче! Няма да се вразуми!“ Е, кой излезе прав?

— Дай тука, Саркис, ти недей… — И Ашот му взе кротко лопатата.

Когато Саркис поседна, уморено на камъка и вдигна глава, Шушик видя над веждата му голяма синя подутина.

— Как не го погледнах веднага! — възкликна тя и като намокри кърпичката си в студения, разтопен сняг, сложи я на челото му.

— Слушай, момче, какво още те боли? — разтревожи се Ашот.

— Коляното… пищялът… кръстът… — оплакваше се Саркис.

Шушик се дръпна настрана. Децата съблякоха Саркис и го прегледаха. Цялото му тяло беше в подутини, драскотини и синини. Особено много беше наранена ръката му — кръвта по нея се беше съсирила на големи струпеи.

— А защо не ни каза нищо? И искаше да работиш в такова състояние! — упрекна го Ашот.

— Като си помисля само, че се избавих от смъртта, всичко друго ми се струва нищожно…

— Юнак, така трябва. В живота има и по-страшно. Трябва да се презира всяка болка — похвали го Ашот. — Хайде да му сложим студени компреси — при натъртване това е най-добре. Жалко, че няма ракия, щеше да е още по-полезен.

— Вие се смеете на кюрдите, че носят шалове на калпаците си, но, вижте, ето че моят ще влезе в работа — каза Хасо, като сваляше от шапката си извехтялото копринено шалче. — Ето и копринения ми пояс…

С шаловете и кърпичката децата превързаха всички наранявания и драскотини по тялото на Саркис, а след това го поведоха към пещерата.

— Дайте ми тояга и сам ще мога да сляза — каза той.

Ново, топло, непознато досега чувство се породи в едно ъгълче на душата му. Колко е хубаво, че е с другари!… Колко е хубаво, че другарите са така мили и грижливи! Какви изявления всъщност беше правил, какви глупости беше говорил! „Всеки за себе си“… Не, това беше голяма грешка. Без другари няма живот.

Завеждащият домакинската част Гагик реши да ознаменува голямата победа с разкошна вечеря. Оказа се, че в най-отдалечения ъгъл на пещерата, в една от пролуките, скрити от погледа, имало някакъв таен склад. Гагик стъпи на издатината в стената, пъхна ръка в процепа, порови там и нещо сложи в шапката си.

— Печете и яжте! — заяви той, като се върна при огъня и изтърси на камъка няколко врабчета. — Пазех ги за черни дни… Че как иначе? — похвали се той с домакинските си способности.

Изненадата, направена от Гагик, изведнъж повдигна почти понижения дух на децата. Всички получиха по две врабчета и позалъгаха мъчителния глад.

… След премеждието със Саркис децата сякаш пораснаха с няколко години. То усили устойчивостта им, увеличи жизнения им опит и вярата в собствените сили, то ги убеди, че и при най-тежки условия те са способни не само да поддържат съществуванието си, но когато ги сполети беда, да спасяват дори и живота на другаря си.

ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

Привечер, когато децата, капнали от умора, почиваха в пещерата, Саркис си помисли: „Дали да ги заведа при склада на катеричката, да им го открия и да кажа: «Простете, другари… Вие спасихте живота ми и не мога повече да крия от вас храната. Яжте със здраве…»“

Но в този момент си спомни колко трудно беше дошъл до пещерата. Значи, много е слаб и всяка болест — грип, ангина или възпаление на белите дробове — ще го свали в гроба.

Страхът отново обзе Саркис и отново в него се пробуди познатият егоизъм.

„Ще им се паднат само по две шепи орехи, а ти ще се храниш с тях цели десет дни. Не прави глупост, животът ти е по-скъп…“ — нашепваше му някакъв вътрешен глас.

В сърцето на момчето започна глуха борба и то нема сили да направи решителната крачка.

Трябва да кажем, че орехите, които преди няколко дни децата бяха взели от Саркис, си стояха непокътнати. Така се и търкаляха в ъгъла, където ги беше хвърлил възмутеният Ашот. Гордостта не им беше позволила да ги пипнат дори и в минутите на най-мъчителния глад.

Понякога на Хасо много се искаше да вземе орехите и тайно да нахрани с тях своя верен Бойнах. „Мръсното парче ще изяде само кучето“ — изглежда, си мислеше той, но пак не се решаваше: какво ли ще си кажат другарите! Хасо искаше да поговори с тях, да разбере какво мислят, но не можеше да надвие свенливостта си.

Насядали около силно пламтящия огън, децата размисляха какво да правят по-нататък. Разчистването на пътеката вече не им се струваше толкова трудна работа. Наистина можеше ли да се сравни тя с огромните усилия, които положиха, за да избавят Саркис от бедата?

Ашот изказа тези мисли пред другарите си и им вдъхна вяра, че за три-четири дни ще разчистят пътеката и ще се измъкнат най-после от клисурата.

Но преди това беше необходимо да се отстрани една досадна „дреболия“: мъчителното чувство на глад.

Спасяването на Саркис ги подкрепи морално, но физически децата бяха много отслабнали. През тези дни те изядоха всичко, каквото имаха, понеже не им оставаше нито време, нито сили да търсят храна. Ето защо решиха, че едни ще отидат на пътеката, а други ще се грижат за продоволствието.

— Е, щом ме смятате за специалист по прехраната, аз ще се заема с тази работа — заяви Гагик.

Шушик трябваше да стои в пещерата, да поддържа огъня и да се грижи за Саркис. А Ашот и Хасо щяха да изхвърлят снега от пътеката.

Докато обсъждаха всичко това, Саркис пак се върна към мисълта за орехите. „Щом Ашот казва, че след три-четири дни ще излезем от клисурата, защо да не открия на другарите си тайната за склада на катеричката?“ — мислеше си той и в един момент едва не каза: „Идете всички да разчиствате пътеката, храна имаме…“

Но не можа да надмогне себе си. „Току-виж, че пак завалял сняг и цяла зима си останал тук“ — набиваше се в мозъка му и той реши: „Не, ще почакам още няколко дни — да видя как ще потръгне работата…“

Като се откъсна от тези мисли, той се заслуша в разговора на Шушик и Ашот, Те говореха за Хасо.

— Такова момче, а кой знае защо, не е пионер! недоумяваше Шушик. — Просто чудно!

— Но нали знаеш, че във фермата няма нито училище, нито пионерска организация — поясни Ашот. — Кой е виновен за това?

— По-рано, когато живеехме на село, аз ходех на училище — каза Хасо, — но тогава още не можех да стана пионер, бях малък…

— Мисля, че и ние можем да те приемем пионер — неочаквано заяви Ашот. — Ти напълно заслужаваш.

— Правилно!

— Вярно!

На децата много се хареса идеята на Ашот, а пък Хасо пламна, на челото му избиха едри капки пот.

— Кой е против? — важно попита Ашот в желанието си да спази необходимата формалност.

Но кой можеше да е против? И Саркис дори погледна с усмивка овчарчето.

Ашот свали червената си връзка и я върза на врата на смутеното момче.

— Ти си длъжен да дадеш обещание, да положиш клетва — каза той.

— Ще се постарая да живея така, както трябва — тихо каза Хасо. — Ще се постарая да извърша в живота си нещо много нужно, полезно за хората… Ако повярвате — добре, ако не повярвате — ще видите… Ето моята клетва…

И макар че тези думи не бяха написани в пионерския устав, те развълнуваха децата със своята простота и искреност.

— Чудесно го каза! — изръкопляска Гагик. Ашот, въодушевен, внесе още едно предложение: — Ние се задължаваме да се погрижим Хасо да излезе от Барсовата клисура научен да чете арменски.

— Да чете ли?… Та толкова дълго ли ще останем тука? — разтревожи се Шушик.

— Не… Хасо ще се научи много бързо — успокои я Ашот. — Нали все пак знае нещо…

Весела беше свирнята на Хасо тази вечер, а и на сърцата на децата беше леко. Те се радваха, че другарят им стана пионер, че напредваше разчистването на пътеката, която водеше към свободата, че Саркис беше спасен…

ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

На другата сутрин Хасо влезе в пещерата и като постла на земята абата си, изсипа от джобовете цяла шепа мушмули, добре узрели и едри. Трогнат от отношението на другарите си, той почти не спа през нощта и още в тъмно отиде да им набави храна.

— Това е за работещите и за болните — разпореди се „домакинът“ Гагик.

Той се отказа от своя дял, повика кучето и излезе.

— Да вървим, Бойнах, на лов. Тежко им сега на зверовете в Барсовата клисура!

Кучето се съгласи мълчаливо. Такъв е Бойнах, с нежност винаги можеш да го подкупиш.

Ашот и Хасо напълниха джобовете си с мушмули и отидоха да работят на Дяволската пътека, а Шушик — в Дъбравата за дърва.

Гагик се възползува от отсъствието на другарите си, за да се похвали пред кучето:

— Ех, да имах ловджийска пушка, тогаз да видиш ти, Бойнах, колко орли щях да сваля от небето!…

Но кучето сякаш само се подсмихваше — е, знаем те де… Нали през цялото време в Барсовата клисура не му се беше случвало да види птичка, улучена от Гагик.

Сняг беше останал само долу, на платото, и по западните склонове на клисурата. А на източните и южните беше сухо и топло. Затова Гагик предпочете да отиде именно натам.

Скалите тук се извисяваха на етажи една над друга, отделени само от тесни тераски. По редките късчета земя растеше жълта трева и тук-там се виждаха ниски храсти.

Гагик не беше взел нито лък, нито прашка — и сам не вярваше, че ще убие нещо. Обикаля цял час по клисурата, но не срещна никакви животинки, а плодове намери съвсем малко, само шепа трънки, и то толкова кисели, че беше невъзможно да се ядат. „Такъв киселаш е хубав само с тлъст пилаф, не е за гладен стомах…“ — тъжно разсъждаваше Гагик, докато оглеждаше храстите. Но изведнъж Бойнах се спусна с лай към един храст, израсъл на малка равна тераска.

„Подушил е животно“ — мина през ума на Гагик и той извика:

— Дръж, дръж здраво! Не пускай, идвам! — и се закатери по стръмния склон нагоре.

Краката на Гагик се подкосяваха, сърцето му силно биеше. „Дали не съм се разболял? — изведнъж се изплаши той, седна на един камък и напипа пулса си. — Не, бие все още… Ама защо съм се разположил така?…“

— Не пускай, Бойнах, не пускай, идвам!… — пак извика той на кучето и бързо се изкачи.

А Бойнах продължаваше злостно да лае и ту пъхаше глава в храстите, ту отскачаше като ужилен.

Когато Гагик се приближи, кучето вдигна глава. По черния му нос се виждаха капки кръв. „Какво да направя, няма дори за какво да го хвана?… — говореше погледът на кучето. — Едва го доближиш — свие се на кълбо, и то какво! Цялото в остри игли! Посмей само да го пипнеш!…“

Горкият Бойнах, не само носът му, но и устните, и езикът бяха изпободени…

— Остави, това не е твоя грижа — отстрани кучето Гагик. — Щом си го намерил — добре, останалото е работа на майстора… Чудо голямо, таралеж! Има месо колкото една кокошка!… Намерил с какво да ме зарадва!… Ей, Шушик! — извика силно той, наведен към пещерата. — Чуваш ли, Шушик? Впрягай талигата, трябва да откараме ежа у дома…

— Почакай, Гагик! — чу се тъничкото гласче на момичето. — Не го пипай, идвам…

„Не пипай“! Да не е полудял да пипа това бодливо кълбо! Той побутна таралежа с крак, подложи шапката си, вкара го в нея и го понесе тържествено към другарите си.

— Да тръгваме, Бойнах! — извика той на кучето. Но то сякаш не чуваше.

— Да вървим, глупчо! — предумваше го Гагик. — Ти не гледай бодличките му. Там, вътре, е пълно с месо и тлъстина. Да вървим, ще получиш пая си…

Но кучето упорито не желаеше да се раздели с някаква пукнатина в камъните. То ту подскачаше към нея, ту отскачаше и ръмжеше сърдито.

Гагик се спря:

— Какво има там? Още нещо ли намери? Истина ли? Кажи…

— С кого разговаряш? приближи се бързо Шушик. Тя едва си поемаше дъх.

— С Бойнах… Я иди виж защо лае там. Намерил ли е нещо, или просто така…

Сред сухите листа, между камъните, Шушик видя още една малка сива бодлива топка.

— Гагик, намерих таралежче! — радостно завика момичето.

— Много нескромно — отвърна Гагик. — Не ти го намери, а Бойнах… Хайде, вземи го в полата си. Само че не с ръце, а с пръчка, търколи го с пръчка. Така…

Когато се върнаха при огъня, Гагик заяви, че сам ще приготви ядене от ежово месо — „шишкебап-изненада“.

И наистина за Ашот и Хасо мекото месо на таралежа щеше да е изненада — нали те нищо не знаеха…

Но колкото и да се мъчеше, Гагик не можеше да накара таралежа „да се почувствува като у дома си“… Когато не закачаха животинчето, то подаваше от иглите тъмната си муцунка, но щом Гагик протегнеше ръка към него, отново се свиваше на бодливо кълбо.

— Ежът ще се разтвори само във вода — чу се слабият глас на Саркис. — Намери вода.

Гагик послуша. Скоро намери много удобна вдлъбнатинка в скалата до тяхното жилище и я напълни със сняг, останал на сянка под навеса. Но кога ще чака да се разтопи снегът?… Стана нужда да нажежи няколко камъка, както правеше Хасо, и да ги хвърли в снега, а след това се прибра в пещерата.

Гагик остави ежа на Шушик и пак тръгна на лов. Той поскита доста, но освен няколко шепи шипки и зърнастец нищо друго не намери. „Е, това ми е наградата за ежа“ — реши момчето и сам изяде плодовете. Така мина половин ден. Към обяд Ашот и Хасо се върнаха от пътеката много изгладнели, но ако се съдеше по лицата им, доволни от резултатите на днешния си труд. Работата явно напредваше.

Ашот веднага забеляза таралежите — единият доста голям, а другият съвсем мъничък.

— Нито един куршум не съм изразходвал! — не закъсня да се похвали Гагик. Таралежите вече са поделени: мъничкият — на мене, големият на вас четиримата, вътрешностите — на Бойнах.

— Не давам, не позволявам да се пипа мъничкият! — каза Шушик, стана и взе предпазливо в шепата си бодливото кълбенце. — Ела, ела си при мене, че тези безмилостни момчета ще те убият… — Тя седна и сложи таралежчето в скута си.

Неопитното животинче скоро подаде между игличките мъничката си влажна муцунка и започна да души роклята на момичето.

— Мъничко мое, какво си хубавичко!… — възхищаваше се Шушик. — На никого няма да те дам, ще те взема със себе си — у дома…

Момичето сякаш забрави и глада, и преживените вълнения.

— Е добре — съгласи се благосклонно Гагик. — А големия ще принесем веднага в жертва…

Той сложи таралежа в шапката си и стана.

— Обясни ми, какво искаш да правиш? — попита строго Ашот.

— Да обясня ли? Ето какво: ще сложа ежа във вода, за да се разтвори, и след това ще започнем да действуваме… Аз и с костенурките така се справям, честна дума.

— Ти, значи, и костенурки ядеш? — с отвращение попита Шушик.

— Костенурки ли?… Че какво е костенурката? Това е ярчица, облечена в броня. Месото и — пръстите да си оближеш!… Хайде сега да вървим при моя кладенец! — каза Гагик, взе шапката с ежа и излезе от пещерата.

Ашот и Хасо го последваха.

Вдлъбнатината в камъка беше дълга, но плитка и ежът не можеше да се разтвори в снежната вода. Но видът на водата наведе Гагик на нова мисъл.

— Прекрасен минерален извор! — радостно възкликна той. — Слагай тук сняг всяка сутрин, а на обяд се навеждай и пий вода… Чуваш ли, Хасо? Твоят начин за получаване на вода е остарял.

— Да, може би си прав — съгласи се Ашот. — И не е далеч от квартирата — на стотина крачки — измери той с поглед разстоянието. Само че нощем водата сигурно ще замръзва.

— А ние ще пускаме нажежени камъни съобрази Гагик, — Хасо, твоят начин все още може да послужи. Е, добре, да се залавяме за работа, защото, изглежда, този таралеж няма намерение да свърши със самоубийство. Добре поне, че нашата жалостива Шушик не е тука.

След около час „шишкебапът-изненада“ беше готов. Таралежът се оказа много мек и тлъст.

Когато децата се нахраниха до насита, напиха се от своя нов извор и си починаха малко, слънцето клонеше вече към Арарат. Но навън беше така топло, така приятно, че никой нямаше желание да се прибира в пещерата. Ето че животът започваше да им се усмихва! Днес намериха таралеж, утре ще намерят нещо друго. Не са кой знае колко преяли, но не е беда! Та нали след три-четири дни… И тогава… Ах, с каква радост ще ги посрещнат близките!…

Мисълта за скорошното завръщане вълнуваше децата през цялата нощ.

На никого и през ум не минаваше, че Барсовата клисура готви на своите пленници ново изпитание.

Така спокойно е само пред силна буря…

ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

Отдавна вече всички бяха заспали. Само Хасо седеше край огъня, от време на време разравяше жарта и си мислеше за най-различни неща. Защо например във всички пещери (а той беше виждал много) обикновено има кози тор, а в тази, в която се бяха подслонили, нямаше… Защо във всички други пещери козите влизат, а в тяхната — не?

Като не намери отговор на тази загадка, Хасо погледна другарите си и ги съжали: как лошо спят, горките! Той съблече абата си и внимателно покри с нея Шушик. „Добро момиче — мина му през ума, — добра сестра би била… Жалко, че си нямам сестра!“… И момчето се усмихна кротко и тъжно.

После разгледа внимателно червената си връзка и грижливо я оправи. Яркият плат пламна в светлината на огъня, сякаш беше един от огнените му езици. И Хасо се зарадва като дете. Но не, той не беше вече дете. След дадената клетва сякаш изведнъж израсна, стана по-сериозен, пo-умен. Ами учението?…

Хасо извади от торбичката си тетрадка, където с големи, неравни букви беше надраскано петдесетина пъти името му. Това бяха първите му опити да пише на арменски. Върху корицата „Хасо“ беше изписано с криви букви, а на следващите страници — все по-хубаво и по-хубаво. Ако имаше храна, Хасо сигурно не би си отишъл от Барсовата клисура, толкова му харесваха новите другари. Напоследък той нямаше никакви приятели. На фермата — само възрастни, деца нямаше. Той мечтаеше, тъгуваше за другари и точно затова се привърза с цялото си сърце към тези ученици, изпратени му от „сляпата съдба“.

А колко много знаят те! Слушаш ги — и се пренасяш ту в Иран, ту в Индия, ту в някаква си далечна страна Япония… Те знаят дори какви животни се отглеждат в тези страни, какви гори, планини, морета, реки има там… Особено Ашот… Вярно, понякога той е много рязък, дори груб, но има хора, с които, изглежда, не може иначе. Ето например Саркис… Ах, колко лошо постъпи той тогава!

Споменът за онзи случай със злополучните орехи натъжи момчето. То вдигна глава и погледът му неволно се спря на орехите, които се търкаляха в ъгъла на пещерата. Лошо, ах, лошо стана тогава!

Хасо дори се изчерви от срам, като си спомни онзи разговор, плесницата… А заради кого се срамуваше? Заради Саркис ли, извършил нечестната постъпка, заради Гагик ли, който без стеснение претърси другаря си (Хасо в земята би потънал, но такова нещо не би сторил), или заради Ашот? Той пък какви думи наговори само на Саркис — и с цяла тенекия мед не можеш ги преглътна. След такива обиди не ти остава нищо друго, освен да умреш. Може ли без чест да се живее на света?

Всички бяха гладни, но никой не пипна орехите. Дори Саркис не посмя да ги яде, нито да ги предложи на другарите си. А Хасо… По-скоро ще умре от глад, но „мръсното парче“ няма да докосне. „Докъде трябва да е изпаднал човек, щом заради стомаха си жертвува честта — мислеше си Хасо — Но на кучето… на него могат да се дадат тези злополучни орехи. Какво честолюбие у куче…“

И момчето отново се върна на тази мисъл. Горкото псе, до какво доживя! Хълбоците му хлътнаха, ребрата му се брояха… Дори нямаше сили да лае. А когато лежи, не знаеш — диша ли, не диша ли. Ех, Бойнах! Като същински лъв пазеше колхозните стада, от вълци ги бранеше. Къде ще смеят вълци да припарят до овцете, поверени на Бойнах?… През тъмните нощи псето оглушаваше с такъв лай клисурите, че хищниците „и в миша дупка бяха готови да се заврат“, спомни си Хасо народната поговорка.

По бузите на момчето потекоха сълзи. То сложи ръка на рунтавата шия на кучето и повика тихо:

— Бойнах!…

Кучето отвори очи, махна отпуснато опашка и близна със сух език ръката на господаря си. В тъжния му поглед имаше толкова любов и преданост, че Хасо не издържа. Стана изведнъж от мястото си, взе кривака и тръгна към изхода. Но къде да отиде? Къде да намери храна за „рунтавия си брат“ — така наричаха кучетата си овчарите кюрди.

Погледът на Хасо отново падна върху орехите. „Кучето няма честолюбие — пак си помисли той. — То и мръсното парче ще изяде.“

И момчето започна да чупи с ножа си орех след орех и да храни кучето. А то ядеше сладко-сладко и помахваше благодарно опашка. „Бойнах не е обикновено куче — оправдаваше се овчарчето. — Колко работа е свършил на фермата, колко полза е принесъл на колхоза!…“

Хасо даде на кучето всичките орехи, а той не сложи нито ядка в устата си. Само тихичко пъхна няколко в джоба на Шушик и успокоен, отиде да си легне. Той и Ашот спяха далече от огъня — по-топлите места бяха отстъпили на другарите си. А сега най-близо до огъня беше Саркис. В съня си той неусетно се бе свлякъл надолу и бе заел най-топлото и удобно място.

Овчарчето вече заспиваше, когато някъде отдалече се чу вълчи вой — проточен и зловещ.

„На Орлов връх е — веднага определи Хасо. — Горкият ми баща. Седи сега пред кошарата, настръхнал, загърнат в ямурлука си, и сигурно си спомня за мене.“

При тази мисъл момчето много се натъжи. Затвори очи, опита се пак да заспи, но нещо му пречеше, мислите му се пръскаха, объркваха се.

Слабият шум на водата, който идваше обикновено някъде отвътре на пещерата, сега, кой знае защо, се усили. Дали пък така му се стори? Не… Водата клокочеше, бучеше, а скоро се чуха такива звуци, че в душата на суеверното овчарче се породи страх, ужас. „Да не са веди?… Или дяволи?“ — помисли си то. Старите овчари толкова го бяха наплашили със страшни приказки за зли духове, че момчето почти вярваше в съществуването на ведите.

Но сега много му се спеше и затворило очи, унесено в дрямка, то си мислеше: „Ако е вода, къде е била по-рано, отде се е взела и накъде тече?… Ах, да можехме да я открием… Тя би ни отървала от толкова грижи!… Лесно ли е всякога, когато ти се допие вода, все камъни да нажежаваш и да топиш с тях сняг?…“

Като не мислеше вече за никакви веди, Хасо се намести по-удобно до Ашот, притисна се до гърба му и реши: „Само да е топло, всичко друго сега няма значение…“

И изведнъж с оглушителен тътен, сякаш избухна нещо в недрата на земята, от тъмната дълбочина на пещерата бликна мощен воден поток, който бучеше, клокочеше и се пенеше…