Пленници на Барсовата клисура

ПЪРВА ГЛАВА

По хребетите на Малък Кавказ зимата беше вече настъпила. Сега там вилнееха вихри и фъртуни. А по южните планински склонове, в клисурите и котловините, които стигаха до Араратската долина, снегът се топеше и към Аракс течаха мътни потоци.

Дивите кози и овни бяха слезли от студените върхове в слънчевите долчинки, по-близо до селата. Ако ловецът Арам не беше заминал за Далечния изток да търси любимия си син, всяка сутрин от плоския покрив на къщата си щеше да гледа дивите кози, застанали величествено на върха на хълма, в чието подножие се намираше селото.

Гонени от снежната виелица, животните слизат от платото в долините и ровят с копитцата си колхозните зимници, търсят храна. Те се събират и на изоставеното гробище, където ближат старите надгробни плочи, макар че овчарят Авдал слага солта по плочите не за тях, а за овцете.

Стадата от колхозната ферма са слезли долу и пасат по пъстрите и просторни склонове на хълмовете.

Само козите, игриви и неспокойни, не се свъртат на едно място. Те бягат от котловините нагоре, катерят се по скалите и понякога тук се срещат с дивите си събратя. А случва се и обратното: цяло стадо диви кози или планински овни-муфлони, подплашено от нещо, нахълтва възбудено в колхозното стадо, размирява го и пак хуква стремително към скалите. След тях с бесен лай се спускат овчарските кучета, но къде ти — и арабският жребец не може да догони муфлона.

… Небето пак се забули с облаци и oт време на време пак преваляваше сняг на парцали.

Овчарят Авдал седеше под скалата, облегнат на студения камък, и свиреше със стария си кавал любимите мелодии.

„Ло, ло, ло, ло!“ — свиреше кавалът му и подкарваше послушното стадо ту към тучните пасища, ту на водопой. А когато станеше нужда, със същия кавал той усмиряваше и козите: нали понякога дивият вятър зашумява в главите им.

Като всички овчари-езиди30 в нашата страна, Авдал беше роден в колиба на планинско пасище и бе израсъл сред овцете. Те го разбираха и обичаха, изпълняваха послушно, каквото им кажеше. Види ли човек Авдал, застанал на скалата, огромен в широкия си ямурлук, ще рече, че стадата по целия този край са все негови. Черни очи, гъсти черни мустаци и обгоряло от слънцето бронзово лице — същински бедуин!

По външност Хасо приличаше на баща си, но беше взел кроткият характер на майка си, скромна и трудолюбива жена, която Авдал беше купил преди революцията за двадесет овена и три жълтици от кюрдите, населяващи подножието на планината Алагяз…

Седи под скалата овчарят Авдал и надува кавала — излива сърдечната си мъка, скръбта по изгубения син. И му се иска всичко наоколо — и планините, и небето, и скалите да изживяват заедно с него скръбта му, и те с него да проливат сълзи…

Ех, ти, къде си ми, лъвче мое?…

Накривил черния си астраганен калпак, Авдал подпира чело, затваря очи и поклащайки глава, с жална кюрдска песен оплаква загубеното си момче:

„Живота си давам за стройната снага, ясното чело, сладката приказка на моето чедо…“ — казваше се в песента.

Далече на склоновете като зорка стража стоят овчарските кучета, заслушани сякаш в звуците на познатата песен. Верни приятели в радостните и тежките дни на своя господар, те разбират каква голяма мъка преживява той и също тъгуват за Хасо…

И ето едно от тях — вълкодав с пъстри хълбоци — завъртя гальовно опашка, приближи се плахо до Авдал, близна го по дланта и легна в краката му с глава върху предните си лапи. Колко печал имаше в очите на животното, устремени към овчаря!

— И ти ли тъгуваш за Хасо, Чало джан? И твоето сърце ли плаче за него? — каза развълнувано Авдал. — Няма го, изгуби се нашият Хасо. Изхвръкна от ръцете ми моето соколче. Нямам вече чедо, Чало джан — изплакваше мъката си овчарят. — Кой ще поддържа огъня в моето огнище, когато остарея и си отида?…

Непоносима тежест притискаше сърцето на овчаря, сълзи напираха в гърлото му. Той млъкна и само тежки въздишки се изтръгваха от гърдите му…

„Къде, къде, под коя скала, под кой камък остана, чедо мое, мой безценен синам31?…“ — с дълбока печал мислеше Авдал. Той се мъчеше да окуражи, да смъкне тежестта, която гнетеше сърцето му; опитваше се да се откъсне от мислите си, макар и за час да забрави загубата. Но не… Всяко дере, всяка долчинка, всеки храст, ручейче, от което синът му беше пил вода — всичко му напомняше за него. Ей тука той викаше овцете — слагаше калпака си на овчарския кривак, размахваше го и клисурата ехтеше от звучния му глас. Ей там на онзи голям камък сядаше и вземаше кавала. Песента му ромолеше и се лееше като планински ручей…

Как да забрави? Как да се освободи от гнетящите сърцето му мисли? Никъде нито за минута не напущаха те овчаря.

Във фермата ли беше, приятели ли срещнеше, кучето ли хранеше или усмиряваше разлудувалите се кози и взимаше агнетата — пред него все беше образът на Хасо, неговият верен помощник, хубавият му, добрият му син. Поне да имаше с кого да поговори за него, да сподели болката си. Овчарският живот преминава в самота. Планините и камъните, тревата И цветята — ето неговите другари.

… изведнъж иззад близката скала се подаде сива шапка. Ех, че хубаво! Сигурно е някой от фермата. Ще има с кого дума да размени, да му олекне на душата…

— Ти ли си, Сурен? Ядене ли ми носиш? — извика Авдал, но за негово учудване шапката мигновено изчезна. Скоро пак се появи малко по-долу зад назъбения камък.

„Глупчото му неден, да не е намислил да играе на криеница?“ — недоумяваше Авдал и отново извика:

— Ей, Сурен! Виждам те!…

И сивата шапка пак се подаде зад камъка. Но какво е това?… Тя беше сложена, или по-точно забодена, на главата на огромен козел…

— Проклет да си, зъл сатана! — промълви уплашено суеверният овчар и разтърка очи: дали не беше му се привидяло?…

Но козелът мигновено изчезна.

„Какво е пък това? — мислеше си овчарят. — Да не е самият дявол?“

И за да разсее страха си, Авдал пак взе кавала.

„Ло, ло, ло, ло, Хасо… Ло, ло, ло, ло…“ — прозвуча сред скалите жална песен.

Откъм ръждивите скали до Авдал долетя някакъв трясък. Кучето, легнало в краката на овчаря, трепна и наостри уши. Авдал се ослуша. Да не са пък вълци? Те винаги слизат от планините след стадата и затова всеки храст, всеки камък, всеки шум се струваха подозрителни на овчаря.

Не, това бяха диви козли. Те се сражаваха, като се удряха един друг с огромните си възловати рога. Започваше периодът на разгона, а следователно и борбите. „Чат-чат-чат!…“ — чуваше се в скалите. Но колкото и да се взираше, Авдал нищо не можеше да види. Как ще различи сивите животни върху сивия фон на камъните!

Но ето че на един рид, ясно очертан на светлосиньото небе, се появиха два огромни козела. Забравили опасността в стихията на враждата си, те се счепкаха в яростна борба. Удряха си челата, спираха за миг, за да се отдалечат един от друг на няколко крачки, и пак ожесточено се сблъскваха. И на главата на единия Авдал сега ясно видя шапка…

От скалите овчарското куче залая силно срещу тях. Подплашени, козлите прекратиха боя и хукнаха през глава. Профучаха край Авдал. Шапката на рогата на козела, който бягаше отпред, ту се отмяташе на тила му, ту падаше на челото, закриваше очите му и дразнеше животното. За да се освободи, козелът тръскаше бясно глава, но шапката бе заседнала здраво на рогата му.

Гледай ти чудо!…

Неграмотният овчар вярваше в духове и в чудеса и това, което видя сега, наистина му се стори някакво чудо.

Козелът се блъсна о камък, спря за секунда и затръска отново глава. Тогава Авдал пак видя шапката на рогата му. Видя и… я позна. А и как да не я познае?! Разбира се, това беше ушанката на Ашот, сина на ловеца Арам. Не, Авдал не грешеше. Отгоре тя беше с червено сукно, а подгънатите наушници — от кожата на вълка, който сам Авдал миналата година беше уловил с кучетата и доубил с кривака си…

Козелът профуча по гребена на бърдото и се скри от другата му страна…

Разказът за срещата със загадъчния козел смая и развълнува работниците от фермата.

Жената на Авдал и майката на Шушик се разридаха, а овчарите, събрани вечерта в читалнята, обсъждаха от всички страни необяснимата случка и си биеха главите над нея.

И вярно: по какъв начин и при какви обстоятелства шапката на изчезналото момче се беше озовала на рогата на дивия козел?… И дали наистина е шапката на Ашот? Ако е така — а Авдал твърдеше, — какво можеше да означава това?… Живи ли са децата, или ги е сполетяло някакво нещастие и са загинали?

Във фермата не спаха почти цялата нощ, мъчеха се да разтълкуват случилото се. И всички дойдоха до заключение, че децата трябва да се търсят не в Далечния изток, а някъде около Айкецор.

От фермата изпратиха в селото човек да съобщи на майката на Ашот, че из планините скита козел с шапката на сина и върху рогата си…

Майката, то се знае, се развълнува, но тя нищо не разбра. Това чудно явление можеше да проумее само Арам, всеизвестен познавач на природата и нейните чудеса. Той щеше да отиде в планината, да намери и убие козела; щеше да види и да каже наистина ли е шапката на сина му. И ако е така, щеше да се помъчи да разбере как се е прехвърлила от главата на Ашот върху рогата на козела… Но нали Арам не беше тук!

— Пратете му телеграма веднага да се върне — каза през сълзи майката на Ашот.

Арам и Аршак бяха съобщили с телеграма, че не са могли да попаднат на следите на децата. По областите, окръзите и районите на Далечния изток — навсякъде органите на милицията били вдигнати на крак, но и те не могли да намерят децата…

„Е, щом е тъй, нека се върнат“ — решиха айкецорци и разгорещеният от виното Баруйр подаде за Арам следната телеграма:

Телеграмата за козела с шапката на Ашот развълнува Арам и Аршак. Хиляди предположения им минаха през ума, докато се приземят на летището в Армения и тръгнат за родното село.

Арам едва успя да прегърне жена си и децата, взе си за из път хавурма32, загъната в лаваш, и запраши към планината.

Колкото и да го увещаваше Сиран да си почине и да хапне, той не отстъпи.

Не стана нужда Арам да се изкачва много високо. Колхозните стада бяха събрани в топлите клисури над самото село, там бяха слезли също дивите кози и муфлоните от заснежените планински върхове и плата.

Слънцето вече клонеше на залез, когато на едно пасище Арам намери овчаря Авдал.

— Е какво, Арам кирво33, изгубиха се децата ни, а?… — попита тъжно Авдал и очите му овлажняха.

Арам пушеше мълчаливо. Колко беше отслабнал, как се беше изменил този винаги весел, безгрижен, жизнерадостен човек! Очите му бяха хлътнали, а косите — побелели…

Арам извади от джоба си пачка пари и ги подаде на овчаря.

— Ето ти парите, които ми даде за разноските. Връщам ти ги, не стана нужда от тях.

Колкото и да отказваше Авдал, Арам го принуди да ги вземе.

— Кажи, Авдал, наистина ли видя шапката на Ашот?

— Какво да ти кажа, Арам кирво?… Шапката отгоре беше червена, а кожата — оная, дето ти я дадох от вълка… Не зная, може и да ми се е сторило…

Арам размишляваше мълчаливо. Кой знае, може наистина само да се е привидяло на Авдал? Не, трябва сам да поскита по върховете и клисурите, да намери загадъчния козел и да изясни тайната с шапката.

— Братко Авдал, а освен тебе друг не видя ли този козел?

— Не.

— Хайде да поскитаме заедно.

Авдал наведе глава и сложи дясната си ръка до окото. Той повери стадото си на другите овчари и тръгна след Арам.

Кюрдът е винаги другар в тежките дни. Кюрдът няма да те остави сам да обикаляш планините, да се излагаш на опасности.

Те се качваха нагоре из клисурите, бродеха по планинските рътлини, надничаха във всички гънки и процепи на скалите, плашеха дивите кози, които бягаха, щом ги видеха. Но до залез слънце не срещнаха козел с шапка.

Когато подкараха стадата към село, Арам се върна във фермата заедно с Авдал и остана там да нощува.

Той спа неспокойно. Колко много впечатления за един ден. Какъв дълъг ден! Сутринта закуси в Сталин-град. Прелетя над Ростов — слънцето току-що изгряваше, а когато, излязъл от облаците, самолетът летеше над Закавказките хребети, наближаваше пладне…

В ушите му още бръмчеше моторът, още трепереше сърцето му. Когато прогони дрямката и отвори очи, видя пред себе си овчаря Авдал, който седеше до огнището, навел тъжно глава. Той държеше в грубите си пръсти кавала и нежни, тъжни кюрдски мелодии се носеха във въздуха…

ВТОРА ГЛАВА

На ранина Арам и Авдал пак поеха из планината.

Арам знаеше, че на разсъмване, преди още да са се появили колхозните стада и придружаващите ги кучета, дивите кози напускат убежищата си и излизат по планинските пасища да похрупат тревица. Напасат се набързо и пак си отиват в пещерите.

Арам и Авдал вървяха бавно по гребените на канарите, често лягаха, за да гледат отгоре скалите под тях. Сутрешният студ ги щипеше по лицето, караше ги да се свиват, но всичко в тях кипеше от нетърпение, от страстно желание да открият следи от синовете си.

Най-после слънцето изгря и ръждивите скали, накамарени една върху друга чак до небето, заблестяха под лъчите му, заприличаха на приказни крепости и дворци.

На една от тях се появиха няколко кози. Те ту се навеждаха и хрупаха тревица, ту вдигаха нагоре красивите си муцунки и трепетно се ослушваха. Арам и Авдал, легнали на една скала, ги гледаха с безразличие. Погледите им шареха по каменистите ридове и търсеха нещо друго.

Изведнъж овчарят измъкна ръка изпод ямурлука си и побутна Арам:

— Виждаш ли?

— Виждам — прошепна Арам и доближи бинокъла до очите си.

Срещу козите-майки, които пасяха на пасбището, иззад една скала се показа глава на едър козел. На рогата му наистина имаше шапка, чието червено дъно пламтеше под лъчите на слънцето.

Дишането на Арам се ускори. Обхвана го такова вълнение, каквото не беше изпитвал дори пред мечо леговище, когато с рев и ръмжене някоя мецана излиза навън, за да накаже нарушителя на спокойствието й.

Ловецът вдигна пушката и се прицели, но от вълнение нищо не виждаше и дулото на пушката трепереше в такт с ударите на сърцето му…

Козелът — явно водач на стадото — стоеше на пост. Широките му ноздри вдишваха жадно въздух, долавяйки непознати миризми, а чувствителните уши се накланяха ту на една, ту на друга страна, вслушваха се във всеки звук, във всеки шум. Като глава на голямо семейство, той пазеше зорко спокойствието и безопасността на стадото.

И ето че от върха на планината до козела дойде подозрителна миризма. Водачът погледна нагоре и даде тревожен сигнал: фрут-фрут-фрут!

Козите-майки трепнаха, вкамениха се за миг и забелязали края на черния ямурлук, юрнаха се подплашени надолу.

Като смяташе, че е изпълнил задачата си, водачът се канеше да тръгне след козите и вече се изви, готов да скочи, но в този момент избръмча като пчела куршум и профуча край самата му шия.

Многогласното ехо повтори в планината гърма на изстрела. Козите изчезнаха от погледа. Чуваше се само постепенно стихващото чаткане на техните копитца и шумоленето на свличащите се камъни.

Само за няколко секунди те се спуснаха в клисурата и с грациозни скокове преминаха по склона на съседния рид. Най-отпред, като размахваше огромните си рога, препускаше водачът и отнасяше със себе си тайната на загадъчната сива шапка.

Щом козите се скриха от погледа, Авдал се обърна към своя спътник:

— Как ти се струва, Арам кирво, не беше ли шапката на Ашот?

— Премрежиха ми се очите и не видях добре… Докато не уловим козела, няма да разберем… Да вървим.

И Арам тръгна след козите със заредена пушка, готов всеки момент да стреля.

Когато превалиха рида, двамата забелязаха група въоръжени хора, които се изкачваха насреща им. Те размахваха шапките си за поздрав.

Това бяха ловци от селото заедно с Аршак.

— Закъснях… Изтичах до района за помощ — каза той, сякаш се оправдаваше.

Клетият! Какво беше останало от него, от този набит, силен човек!…

— Напразно сте се безпокоили — каза самоуверено Арам, — аз сам ще го уловя в Барсовата клисура.

— Да, ние отдалече забелязахме, че козите отиваха натам — потвърди един от ловците. — Но според тебе те наистина ли са отишли в Барсовата клисура?

— Да. Тук е шумно и аз ги изплаших. Те ще отидат на такова място, където никой няма да им пречи. Нали сега е времето на борбите — поясни Арам. Той добре познаваше живота на козите…

— Не бързай, Арам — прекъсна го спокойно ловецът. — Почакай, докато дойде и Мирук Асадур с момчетата си. Тогава ще решим какво да правим. Старецът е опитен човек, може да даде добър съвет…

— Мирук Асадур ли? Какво прави той по нашия край?

— Ти не си ли му писал? Не? Е, не зная откъде е разбрал, но тази нощ е бил в една от горните ферми, обади ми се по телефона и ние се уговорихме…

— Ами дали ще ни намери? — развълнува се Арам, щом чу името на известния ловец.

— Мирук Асадур!… Той непременно ще измисли нещо, ще даде съвет…

— Ще ни намери. Ние се разбрахме да се срещнем на Орловата скала.

Развълнуван още повече, Арам, без да губи нито минута, забърза към Орловата скала, въпреки че следите на избягалите кози водеха в обратна посока. И след малко сърцето на Арам заби от радост и надежда: на върха на скалата седеше самият дядо Асадур. Неговият огромен овчи калпак рязко се открояваше на светло-синьото небе, а около стареца стояха и някакви други хора.

Ловците се спряха. Във въздуха полетяха шапки.

Човекът с калпака, който седеше на скалата, стана, махна с ръка и важно, дори тържествено слезе в дефилето. Той имаше сбръчкано, обгоряло от слънцето мургаво лице и съвсем млади, светли и блестящи очи. На кръста на дядото лъщеше голям нож, а на рамото му висеше пушка. След стареца тичаше любимото му куче Чамбар.

Аршак се приближи до гостите и прегърна сърдечно изтичалото към него момче от „свитата“ на дядото.

— Крикор джан, и ти ли дойде?…

Крикор, племенникът на Аршак, беше почти връстник на Гагик и много приличаше на него — същият палавник и шегобиец. Той прегърна чичо си и се притисна до рамото му.

— Мъжете не бива да плачат — упрекна го добродушно старият ловец, като пъхаше в пазвата си дългата брада. Да сте живи и здрави айкецорци!… — поздрави той посрещачите.

Чамбар разглеждаше с интерес непознатите хора. Но той беше добре възпитано куче и разбираше, че не бива да лае срещу хора, с които така дружелюбно разговаря господарят му.

— Да си жив и здрав и ти, и децата ти, и внуците ти, чичо Асадур! — сне шапка и ниско се поклони на стареца Арам. После по източен обичай добави тържествено: — За наше добро и за радост на очите ни ти дойде при нас.

Със същата източна учтивост отговори на Арам и Мирук Асадур

— Да бъде благосклонно към тебе окото небесно, Арам джан, нека се изпълнят въжделенията ти.

Старецът бързо огледа събраните и кимна в знак на одобрение. „С такива хора може да се свърши добра работа“ — говореше погледът му.

— Неволята е стар враг на човека, вреден спътник в живота му. Трябва да се въоръжиш с търпение дотогава, докато успееш да хванеш този спътник за яката и го разтърсиш здраво: „Не ти ли стига? Остави ме най-после на мира!…“

Като каза това, дядото седна на камъка и започна спокойно да тъпче с тютюн старата си лула.

— А колко е видяла и патила моята глава! — продължаваше той. — Виждаш ли ей там онзи дъб под скалата — крив и наведен? Не ще да е видял добро, щом не е израсъл прав и строен. Какво не е прекарал — и вятър, и град, и мълнии, — а все търпи, стои, живее… И ще живее!… — повиши глас старецът. — Арам, я се запознай: това е моето лъвче — внукът ми Камо. Ти сигурно си чувал за него. А това е нашият шегобиец Крикор. Който дружи с него, тъга не знае.

Краката и на двете момчета бяха мокри: газили бяха до колене в мокрия сняг из планината.

— Чичо Асадур, ти сигурно си жаден, а?

— Да, Арам джан, измъчихме се от жажда из планината. Но каква вода ще ми дадеш? Червена ли?… Щастливи са хората на Араратската долина, вместо вода вино пият!… Е, наздраве! Нека всеки намери, каквото е загубил, и да има мир за всички! — И старецът изпи с удоволствие виното от голямата глинена чаша и облиза мустаците си.

— Не срещнахте ли из пътя си звяр или птица? — Как не, срещнахме. В Хосровската гора тези лъвчета заедно с Чамбар разгониха цяло стадо глигани.

— Убихте ли поне един?

— А как мислиш, не сме ли убили? — напери се дядото.

Главата му шумеше от изпитото вино и му се искаше да се похвали с лова на глигани. Но като забеляза, че Арам се мръщи и става нетърпелив, старецът стана.

— Един глиган убих. Не глиган, а цял бивол! — каза с гордост той и се изненада, че никой не се учуди, а по лицата на слушателите замръзнаха снизходителни усмивки.

Откъде да знаеше старецът, че зад гърба му Крикор показва с ръце, че не бивол, а само някакво си прасенце са убили…

— А къде е глиганът ти? — попита Арам, когато вече тръгнаха.

— Дивечът не принадлежи на ловеца, а на онзи, който го яде — каза наставнически дядо Асадур. — Сега там, където бяхме във фермите ядат шишкебап… Та разкажи сега, Арам — премина старецът към въпроса, какво ви се е случило? Как стана всичко?…

Дядо Асадур изслуша разказа, зацъка с език, поклати глава:

— Виждам, че и твоят Ашот като моя внук все още хвърчи. Да знаеш само какви грижи ми е създавал!… Ама нищо, всичко мина. И твоето ще се оправи…

— А как е попаднала шапката на главата на козела? — зададе Арам вълнуващия го въпрос.

— Да-а, това наистина е някакво чудо — промълви замислено старецът, но тутакси добави: — Да ти кажа, и у нас имаше разни чудесии, но все лъжа излязоха… В нашата Луда планина има скали, наричат ги Черни. Там все нещо шумеше, бучеше. Хората разправяха, че най-големият котел на ада бил там, кипял и клокочел — дяволите варели душите на грешниците в него. А моят Камо и другарите му разкрили тайната. Взривили скалата — под нея течал подземен поток. Друго. Край езерото Гили у нас векове наред някой ревял по цялата околност. Говорете се — воден дух, дявол, бял бивол. Пак лъжа излезе. Чисто и просто от планината се спускал подземен поток и с грохот се вливал в езерото Гили. Не, Арам джан, няма никакви чудеса. Където и да е твоят козел, ние ще го намерим и ще му свалим шапката. Неудобно е, знаеш, козлите да носят шапки.

Жизнеността и бодростта на стареца поуспокоиха Арам.

Ловците намериха следи от кози и тръгнаха по тях, едва пролазвайки по тесните хлъзгави пътечки. По склоновете, където снегът се бе стопил, земята беше още мокра, на места разкаляна, и за опитния ловец не представляваше трудност да определи посоката, в която бягаха козите. А в долчинките и по склоновете, където все още имаше сняг, животните бяха оставили следи от острите си копитца.

Козите се бяха спирали ту тук, ту там, бяха почивали, изравяли изпод снега зелени кълнове, а после, чувствувайки, че ги преследват, хуквали пак и препускали напред, към непристъпните природни крепости на Барсовата клисура.

Ловците преследваха козите до обяд и когато дойдоха до онзи планински хребет, който ги отделяше от Барсовата клисура, спряха замислени.

Тук следите, които уж водеха към отвъдната страна на хребета, се появяваха отново и се спускаха в обратна посока, към Араратската долина. Тези следи бяха пресни: в ямичките, оставени от копитцата в мекия сняг, имаше снежна вода.

Но може би това беше друго стадо?…

И ловците се заеха да преброят следите: четири кози-майки, три козлета и само един козел. Къде е другият? Дали не е тръгнал по Дяволската пътека към Барсовата клисура? И дали не е бил точно онзи козел — с ушанката на глава?…

Ловците седнаха на камъните.

— Е, как мислите, дали е същото стадо? — попита Аршак.

— Да, същото е… Сигурно в Барсовата клисура са срещнали неприятел и са се върнали назад — предположи Мирук Асадур. — Пък кой знае… — Той поразмисли малко и стана: — Сигурно сега лижат сол в долината, да вървим…

Ловците слязоха в долината и завиха надясно, към коритото на тайнствения поток. Тук по бреговете му растеше трева — сега вече суха, — а малко по-настрана, по голите места, светеха на слънцето избили от земята солени петна. Отдалече приличаха на роса, която немощното зимно слънце не е могло да изсуши.

След нощната паша муфлоните и козите слизат от планината в долината при солончаците. Ето ги и тях!

Няколко животни, навели ниско глави, лижеха солта съсредоточено и жадно. Набитото око на ловеца различи бързо водача на стадото.

— Ей, Арам! Я си вземи бинокъла — каза дядо Асадур. — Не е ли оня козелът?

— Той, същият, с шапката! — завика развълнувано Авдал, който имаше поразително остро зрение.

— Да, да — потвърди Арам, сложил бинокъла пред очите си. — Хайде да помислим какво да правим сега.

Наистина, до такова предпазливо и чувствително животно човек не може да се приближи на открито място.

Дядо Асадур изви глава на една страна, после на друга и като разбра откъде духа вятърът, изложи плана си:

— Ако ги подплашим, те ще побягнат нагоре, към скалите, в убежищата си. Аз и Арам ще им преградим пътя — ще легнем под ей онзи храст и ще чакаме. А вие ги заобиколете и ги подгонете. Ясно ли е?

Прикривайки се в крайбрежните тръстики, ловците стигнаха до река Аракс и по бреговете и се изкачиха нагоре. Избиколиха козите в гръб и излязоха на солончаците.

Щом усетиха хората, козите тозчас се струпаха около водача. Мускулите им се изопнаха и само след миг стадото се понесе с гигантски скокове към планината.

Вятърът духаше от козите към храста, където се криеха ловците, и затова не донасяше до животните миризмата на хора — най-опасната от познатите им миризми…

Тя ги беше изплашила там, долу, на солончаците, а отпред те не я усещаха и затова се оглеждаха плахо назад, към опасните места, които бяха напуснали.

Но ето че те съвсем се приближиха до ловците. Вече ясно се виждаше черната ивица, която опасваше сивото тяло на водача. Гърдите му бяха пъстри, на корема имаше белезникаво петно, а огромните рога се клатеха като две големи карабини…

След водача с леки скокове тичаха козите, тънконоги, с остри малки рогца на главите, с грациозно тяло и изящно извити шии.

Когато водачът се спираше и гледаше назад, спираха се и те и като по заповед също се озъртаха. Всяка майка прикриваше с гърди рожбата си.

— Стреляй, ти имаш зорки очи — прошепна старецът.

— Не, вълнувам се, няма да улуча… Стреляй ти. Дядо Асадур се напрегна, превърна се цял в зрение и слух, забрави всичко наоколо. Така е винаги преди изстрел.

Когато вдигна пушката, на предателския храст едва забележимо мръдна листо. Това беше достатъчно да накара козите да се спрат и да погледнат тревожно напред. Но преди още да са усетили опасността, зад храста се гръмна, светна пламък, изви се струйка дим…

Водачът направи скок и падна тежко на земята…

Козите се юрнаха обезумели към планината.

Не на себе си от вълнение, Арам се приближи до агонизиращия козел, наведе се, едва измъкна кожената ушанка и примря. Това беше шапката на сина му Ашот…

ТРЕТА ГЛАВА

Ударът беше толкова неочакван и тежък, че няколко минути децата не можаха да дойдат на себе си. Стояха като вцепенени на прага на пещерата и никой дума не продумваше. А когато най-после се опомниха, първото нещо, което направиха, беше да изтичат в пещерата, да затворят вратата и да я подпрат с тежко дърво.

Вършеха всичко като под команда, дружно, а после със затаен дъх се заслушаха. Гагик дори закри устата си с ръка, за да заглуши кашлицата, която го мъчеше.

След като се поуспокоиха, децата заобиколиха още неугасналия огън и до някое време стояха нащрек, напрегнали слух.

— Да излезем на разузнаване, а? — попита най-после шепнешком Ашот и погледна Към Хасо на кого другиго можеше да разчита в такъв страшен час?

— Да отидем. Да потърсим следи — съгласи се Хасо.

Те отвориха предпазливо вратата, огледаха от прага целия видим оттам свят — скалистата стена срещу пещерата и храстите под нея, — след това се престрашиха и излязоха.

С високо вдигнати копия момчетата направиха няколко крачки напред и се огледаха. Цялото мъжко население на пещерата, въоръжено също с копия, ги следваше. Децата имаха изплашен вид и вървяха след Ашот и Хасо не за да сразят врага, а защото се страхуваха да останат в пещерата. Ограбеното жилище вече беше опасно място.

Ашот изгледа другарите си така строго, че Шушик и Саркис се върнаха при огъня. Гагик остана. Той вдигна високо брадвата и мина отпред.

— Ограбил ни е човек! — изведнъж извика той, като показа следите, ясно очертани върху снега.

И действително оттук като че ли беше преминал бос човек.

— Приготви оръжието! — с желание да си даде кураж или да изплаши врага ни в клин, ни в ръкав извика Ашот.

Той направи няколко крачки, наведе се над следите, огледа ги внимателно и каза твърдо:

— Мечка…

Децата отстъпиха инстинктивно назад. Върнаха се при пещерата и застанаха до вратата, готови всяка минута да се скрият зад нея.

— Пияна е навярно, горката. Младото вино кипи в стомаха и и и замайва главата — шепнеше Гагик, а зъбите му един е един не се срещаха. — Ох, че е студено! — говореше разтреперан той.

Хасо разбираше защо е толкова студено на Гагик, но не му го казваше, жалеше го. „Ех — мислеше си той, — не всички хора са смели!…“

— Ще ида да се стопля — каза Гагик и влезе в пещерата.

— Какво има пак? — подскочи Шушик. — Нищо, дребна работа.

— Каква дребна работа?

— Нищо, мечка… Някаква страхлива мечка. Домъкнала се, излапала запасите ни и избягала.

— А какво ще правите сега?

— Ще я убием.

И Гагик, придавайки си войнствен вид. добави, като погледна разтрепераното от страх момиче:

— Няма да има време дори и да смели откраднатото!…

Той каза това така безгрижно, сякаш ставаше дума не за див звяр, а за новородено агънце.

— А как ще убиете мечката? — попита наивно Шушик.

— Как ли? Както винаги: с брадвата по кратуната и — това е то…

В пещерата влязоха Ашот и Хасо. Те притуриха в огъня няколко дълги цепеници и седнаха.

— Заради тебе останахме гладни! — вдигна глава Саркис. Той, изглежда, беше повече раздразнен, отколкото изплашен. — Защо не остави никого в пещерата?

— Не хленчи! — подвикна му Ашот.

Някакво глупаво честолюбие не му позволяваше да признае грешката си.

— Ти… ти… ти… — продължаваше да крещи Саркис, напълно загубил самообладание.

Децата се спогледаха изумени: „Какво му е станало?“

Ашот едва се сдържаше, ръцете му трепереха. Спречкването изглеждаше неизбежно, но той стисна зъби и замълча.

— Хасо, да излезем — повика той овчарчето.

— Постоплете се малко, защо бързате? — с престорено безгрижен тон каза Гагик.

— Не, трябва да тръгнем по следите, да видим къде е нашият неприятел. Да не е заспал някъде. Тогава — с брадвата по главата и… — Ашот не се доизказа. Сигурно се побоя от подигравките на Гагик.

Саркис скочи. Помътнелите му очи светнаха. Той искаше да каже още нещо, но махна с ръка и пак седна.

Тоя ден момчето изобщо беше някак особено раздразнително и гледаше всички с мътен, неспокоен поглед.

Каква беше причината? Страх ли, или нещо друго? По нареждане на Ашот Саркис и Шушик трябваше да останат в пещерата, да залостят вратата с тежки дървета за по-сигурно и да поддържат силен огън,

— А ние ще тръгнем — каза той. — Щом мечката е изпила толкова вино, сигурно е пияна.

С брадвата в едната ръка и с копие в другата, той тръгна напред по следите на мечока, а Хасо и Гагик — подир него.

След като беше излязла от „коридора“, мечката беше свила надясно и тръгнала нагоре из скалите. На едно място сред храстите тя се беше търкаляла, както се търкалят понякога на улицата пияни хора. А няколко крачки по-нататък беше лежала, но вече върху снега. Ашот показваше мълчаливо на другарите си следите и почукваше с пръст по челото си: „Рунтавата не е била съвсем в ред“ — искаше да каже той.

И у момчето назря безумна идея — да издебне звяра, както спи, и да го цапне с брадвата по главата!… Виж, това ще бъде добре! Тогава не ще ги плашат нито снегът, нито зимата — живей си спокойно до пролетта!

Тази мисъл така завладя Ашот, стори му се толкова лесно осъществима, че страхът, загнезден в сърцето му, се смени донякъде от дързост. И сега, щом се чуеше някакъв шум или нещо шавнеше в храстите, той в миг настръхваше възбудено — не от уплаха, а от породилото се в безразсъдното му въображение желание да унищожи врага…

Децата се изкачиха нагоре по склона. Но следите на мечката показваха, че тя е прехвърлила рида и е забягнала по хребетите, които затваряха клисурата от изток.

— Офейкала е! — реши Ашот. — Изплашила се е от гласовете ни!… Как ще стои тук мечка, щом чуе човешки глас?

Ашот действително беше убеден, че мечката си е отишла и се отказа от мисълта да я преследва, да я намери и убие заспала. Но когато се върнаха в пещерата, децата все пак решиха да вземат някакви мерки за самозащита. Най-напред намислиха да изкопаят дълбоки трапове в началото и в края на „коридора“, който водеше към Пещерата на отшелника, но почвата беше толкова камениста, че трябваше да се откажат от това намерение. Вместо трапове те издигнаха в коридора две високи барикади от камъни. Ала след като привършиха всичко, децата прецениха, че подобни прегради не могат да бъдат никакво препятствие за мечката. Но защо ще ги разрушават! И те решиха най-отгоре на всяка да поставят пазач.

Идеята им се стори интересна и лесно осъществима. Само че трябваше онези от децата, които се чувствуват физически по-силни от другите, временно да се откажат от палтата си. Натъпкаха ги с трева, в разперените ръкави пъхнаха пръчки и тези плашила бяха забити най-отгоре на каменните барикади На главите им сложиха плъстения калпак на Ласо и шапката на Саркис. Така отдалеко човек действително можеше да помисли, че двама души — единият с кюрдски калпак, а другият със сукнена шапка — оглеждат зорко околността. Тежко на оня, кой го дръзне да се приближи до пещерата, където живеят пленниците на Барсовата клисура!…

Тъмна вечер се спусна над дефилето. Децата бяха тъжни и много уморени: колко камъни трябваше да пренесат! Само Саркис не беше участвувал в този тежък и напрегнат труд. Той или лежеше до огъня и тихо пъшкаше, или скачаше и с див поглед се озърташе наоколо.

Какво ставаше с него? Никой не можеше да разбере.

ЧEТВЪРТА ГЛАВА

Тридесет и осмият ден…

През пролуките на старата врата блесна светлина. Обитателите на пещерата се събудиха и погледнаха тъжно угасналия огън.

Колко хубаво беше вчера! В един от ъглите на пещерата имаше цял куп от „пилетата“ на Гагик, в пръстената делва кипеше ароматичният гроздов сок в очакване да го опитат и с възхищение да мляснат устни

От всичко това днес нищо нямаше Нямаше го гроздето, което светеше с всички цветове на дъгата. Нова безмилостна сила лиши неочаквано децата, от всичко, с което се бяха запасили за зимата. Къде да отидат сега, какво да търсят? В Барсовата клисура бяха изчерпани комай всички продоволствени запаси. И децата седяха с наведени глави. Нямаха дори желание да разпалят огъня, нито да приготвят каквото и да е за зимата.

В един ъгъл беше оставена глината, предназначена за печка, в друг — пръчки за кошници. Но на вратата пак тропаше гладът, пак трябваше да се мисли за прехраната.

— Да отидем да потърсим нашите изчезнали „пилета“ — предложи Гагик.

— Добре — съгласи се Ашот. — Те не са отишли много далече. Сигурно са се сгушили някъде наблизо,

— Ами мечката? Ами барсът? — попита Шушик.

— Мечката е избягала от клисурата, а барсът отдавна не се вижда. Сигурно и той е избягал — външно спокоен отвърна Ашот, стана и разбута купчината камъни, които беше наредил до вратата, преди да си легне.

Той надникна предпазливо от пещерата. Навън беше светло и студено. На върха на барикадите стояха на пост поставените вчера пазачи-плашила. Ашот ги погледна и горчиво се усмихна.

После, придружен от Хасо, той излезе от пещерата. Също като някои опитни, предвидливи ловци момчетата огледаха всичко наоколо и като не забелязаха нищо подозрително, върнаха се да успокоят другарите си.

— Вероятно са избягали — каза убедително Ашот. — Димът прогонва всички зверове… Тръгваме ли?

— Мене ме оставете на мира — избухна внезапно Саркис. — Стига толкова!…

Той седна. В полумрака на пещерата очите му горяха неестествено, а голямата му глава се клатеше като махало на тънката шия.

— Какво се е случило? — учудено попита Ашот.

— Нищо… Остави ни спокойно да си умрем! — И Саркис така невъзмутимо се изтегна в своя ъгъл, че беше немислимо да го вдигнат.

Гагик почука с пръст по челото си. „В ред ли е горният му етаж?“ — питаше погледът му.

Ашот сви рамене в недоумение. Неочакваната промяна в повелението на Саркис го накара сериозно да се замисли: дали отново се проявява лошият характер на момчето, или нещо друго се крие тук?…

— Тръгваме! — изкомандува отново Ашот. Всички станаха и само Саркис не се помръдна от мястото си.

— Оставете ме на мира! — закрещя отново той, макар че никой не го безпокоеше.

На излизане Ашот със силен и ясен глас каза на другарите си:

— Не бойте се, няма да загинем…

— В природата изобщо нищо не се губи — философски отвърна Гагик, но гласът му звучеше тъжно. Най-много да станем плячка на зверовете… Няма да загинем, разбира се, само ще се видоизменим.

— Остави тези мрачни шеги — твърдо каза Ашот. — Ако легнем и започнем да хленчим, то се знае, че и на зверовете можем да се предадем. А ако действуваме, ще оцелеем…

Саркис кривеше раздразнено лицето си и разравяше трескаво клоните, на които лежеше. После се обърна по корем, започна да дращи с нокти и да лиже земята.

— Сол, малко сол! — замоли се жално той.

Сол?… Ето каква била работата! Солта беше за тях мечта. За шепичка сол биха дали половината от живота си. Дори само думата „сол“ предизвикваше у децата такива силни рефлекси, че им течаха слюнки, а стомасите им конвулсивно се свиваха. Сол! И как не са знаели досега, че това е най-скъпото нещо на света, че то е животът!…

— Потърпи, Саркис, и сол ще намерим — опита се да успокои момчето Ашот, но и сам не вярваше на думите си.

— „Потърпи“! — избухна Саркис. — Омръзна ми да слушам християнските ти проповеди, до гуша ми дойде! Ти си виновен за всичко! — Той се понадигна и впи горящ поглед в Ашот. — Уби ни ти, уби ни!…

Саркис падна на постелята си и започна да се гърчи.

Ашот наведе тъжно глава. Наистина той беше причина за всичко. Но ще намери, длъжен е да намери начин да спаси другарите си.

— Да тръгваме — каза той бодро, сякаш изходът беше вече намерен. Но до вратата се спря, размисли и, изглежда, измени решението си.

Ашот говореше така спокойно и уверено, че вълнението, обхванало децата, се поуталожи.

— Оставяте ме сам, че да дойде мечката и да ме изяде, така ли?… Предатели! — извика Саркис, скочи, изтича до вратата на пещерата и се спря объркан.

— Шшт! — Ашот сложи пръст на устните си. — Мечката ще чуе…

Саркис млъкна и пак легна.

Децата слязоха в лозето. Тук накладоха огън, като гледаха да дими по-силно. После се заловиха да търсят грозде. Но снегът беше дълбок и задачата се оказа трудна, а резултатите — нищожни. Криво-ляво изровиха няколко грозда и ги изпратиха по Гагик в пещерата.

Гагик вървеше и целият трепереше. За да си дава кураж, той размахваше горящата главня, а другарите му помагаха с виковете си, като мислеха, че така ще изплашат зверовете, ако те все още се крият някъде из клисурата.

След като поскитаха доста по снега и измръзнаха, Ашот и Хасо също се прибраха в пещерата.

Гагик ги чакаше на прага. Момчето изглеждаше неспокойно.

— Какво се е случило? — попита Ашот.

Гагик намигна тайнствено и посочи с глава към Саркис. Той седеше на постелята си. лапаше лакомо гроздето и непрекъснато повтаряше: „Сол, сол!…“

Всички утихнаха, умислиха се, станаха раздразнителни. Шушик имаше главоболие.

Ашот си спомни, че всеки път, когато баща му тръгваше на лов, сипваше сол в манерката си за вода. „Солта поддържа силите на човека“ — казваше той.

И действително непоносимата немощ, обхванала децата, се дължеше и на недостига на сол. Запасите в организма се бяха изчерпали.

„От това човек може и да умре“ — помисли си Ашот, но каза високо:

— Нима не знаете, че във всяка храна, която ядем, има сол? И в прилеповото месо, и в шипките, и в корените.

Той се мъчеше да поддържа духа на децата, но чувствуваше, че новата, непредвидена опасност е много голяма и че не може да се преодолее нито със смелост, нито с търпение.

Да, те бяха понесли много несгоди, но липсата на сол беше, изглежда, най-непреодолимото зло. Организмът не можеше да се справи, това личеше особено ясно от случая със Саркис. И въпросът със солта при тежките условия на живот изпъкваше с цялата си острота пред децата.

Какво да се прави? Солта не е плод, че да я намерят по храстите. А и кое от децата можеше да каже къде в Барсовата клисура се намира сол, щом като в цяла Армения няма нито една солна кариера.

Сол!… Всичко друго, което досега беше вълнувало децата — барсът, мечката, храната, — всичко остана на заден план.

— Деца — възкликна Гагик, като се чукна по главата, — хрумна ми гениална мисъл. Задавали ли сте си въпроса откъде е вземал сол чичо отшелник?…

— Е?…

— От солните залежи.

— Къде са тези залежи?… — подскочи Саркис.

— Къде ли? Под скалите. Сами размислете: къде са се образували заобикалящите ни варовикови скали? В морето. Къде се образува сол? Също в морето. Виждали ли сте солните кариери, когато сте ходили на екскурзия в Нахичеван? Те всички се намират до варовикови хълмове. Когато е пресъхнало морето, то е оставило тук варовик и сол. Трябва да намерим тази сол. Ще я намерим и ще я ближем като овцете…

— Е, да предположим, че в клисурата има сол — каза Шушик. — А как ще я намерим?

— А как я е намерил отшелникът? Трябва да търсим! И после: какво според вас е пиел отшелникът?

— Топил е сняг и е пиел — каза Шушик.

— А през лятото…

— През лятото сигурно е намирал някъде вода. Да отидем и ние да я намерим. Тукашната вода непременно има много сол.

Всички станаха. Щом тук е живял човек, щом са идвали тука кози, значи, някъде, в някое кътче на клисурата, обезателно има вода!

— Още една светла мисъл — сложи пръст на челото си Гагик. — Ако в клисурата има вода, отшелникът трябва да е направил пътека до нея със светите си нозе.

— Браво, това наистина е светла мисъл! — зарадва се Ашот и тупна Гагик по гърба. — Не глава, а същински извор на мъдростта! Наистина: ако човекът е живял тук, да речем, десет години и всеки ден е ходил за вода, значи, е ходил поне три хиляди пъти. Още толкова пъти се е връщал назад. Не е ли ясно, че от прага на пещерата до водата той е напра…

Ашот не се доизказа. Желанието да намери сол пламна с такава сила в него, че заглуши всички други стремежи и чувства — глад, страх. Цялото му същество жадуваше да намери сол.

Ако не намерят сол, след някой ден и друг всички са застрашени от същото безумие, мислеше Ашот, като гледаше помътнелите очи на Саркис.

Той стана решително. Хасо и Гагик също станаха.

Когато минаха през Южната барикада — така нарекоха децата грамадата камъни, струпани в началото на коридора, — Ашот се спря и започна да разглежда внимателно пътеката, която водеше към лозето. Тук той забеляза, че от нея се отклонява тясна пътечка и отива надясно, някъде надолу.

— Гледай, Гагик! Това е пътечката за извора, за който ти говореше — каза той и като се закани с главнята на невидимата мечка, тръгна по едва забележимата пътека. Другарите вдигнаха ужасен шум и го последваха.

Пътечката минаваше между камъни и храсти, спускаше се надолу, завиваше надясно и се насочваше към една от скалите, които затваряха Барсовата клисура от запад. Тази ръждива скала беше издадена като коляно, което през цялото време скриваше от нашите деца онова тайно кътче от клисурата, където някога отшелникът е ходел всеки ден. Те завиха много предпазливо край издатината на скалата, тъй като вляво на пътеката беше онази пропаст, където се спускаше потокът, преди да излезе от клисурата. И изведнъж пред тях се откри непознато дере. На дъното му като сребърна лентичка блесна вода.

— Извор, извор! — възкликна възторжено Гагик и хукна напред.

След него радостно се спуснаха Ашот и Хасо.

Този извор обаче беше много необикновен. Той изтичаше от пещера и веднага пак влизаше в пукнатина на скала. Водата се вливаше в своеобразна крива „вана“, чиито краища бяха покрити с жълтеникави висулки.

— Сол! — извика Ашот.

Смята се, че солта не мирише, но колкото и да е чудно, още преди да дойдат до извора, децата почувствуваха замайващата й миризма. Така я долавят и козите, които постоянно имат нужда от сол.

Тримата приятели заобиколиха извора от трите страни, коленичиха и започнаха трескаво да лижат покритите му със сол брегове. Те гребяха с шепи вода от извора и колкото повече пиеха, толкова повече се настървяваха на солта.

— Стига! — откъсна се най-после от извора Ашот. Хасо се изправи неохотно, продължавайки да облизва солените си устни.

— Гагик, ти забравяш нашата уговорка — каза Ашот, като го виждаше, че все още продължава да пие.

Ашот се страхуваше да не би такова количество сол да погуби другарите му, цял месец лишени от нея.

Децата се отдалечиха и седнаха на камъните, нарочно с гръб към извора. Но и така те чувствуваха примамливата му сила. С всеки нерв и с всяка клетка на организма си те усещаха оздравяващото действие на това чудодейно вещество — солта.

Децата седяха дълго така и постепенно започна да ги обхваща чувство на удовлетвореност. Така е и с хора, дълго страдали от жажда. Пият, пият, а все не могат да се напият! Но след като мине известно време, водата вече не ги влече…

— А сега трябва да помислим за Шушик и Саркис — каза Ашот.

— Аз ще им занеса — предложи Хасо.

Гагик също зина да се обади, но си спомни за мечката и нищо не каза. В него пак започна вътрешна борба. Като се упрекваше в себе си в безволие, той скочи решително, отчупи голяма солена висулка и… закрачи с нея към пещерата.

Ашот и Хасо се спогледаха.

— Ти взе много, остави половината! — викна Ашот.

Гагик се подчини мълчаливо. Той беше чувал, че хора, които дълго време са гладували, не бива изведнъж да ядат много. Сигурно същото се отнася и за солта. Но дали няма да дойде мечката в пещерата?…

Момчето неволно се озърна. Другарите не се виждат. Ужас! Всъщност по-добре, че ги няма, та да не го видят как се страхува. Но нима се страхува? Не! Да не би да е Саркис, синът на Баруйр…

Така, като си даваше сам кураж, Гагик вървеше предпазливо напред, промъкваше се почти пълзешком между храстите.

Но изведнъж нещо изшумоля и той се спря. Сърцето му заби лудо.

Той направи още няколко крачки напред и пак чу шума. Кръвта биеше в слепите му очи, студена пот се появи по челото му, краката му се подкосяваха. Възмутен от собствената си страхливост, Гагик си наложила продължи пътя и малко по малко стигна до стълбата. Тук той се обърна, закани се някому с юмрук и с твърдата крачка на уверен в силите си мъж се качи горе.

Сърцето му преливаше от радост. Днес сам-самичък мина по места, „гъмжащи от мечки и барсове“, убеждаваше сам себе си Гагик, като дори преувеличаваше. Ако чуе майка му, няма да повярва, няма да повярват и другарите му на село. Ех, защо не бяха тука!…

— Саркис, чуваш ли, донесох ти сол! — още от вратата извика Гагик.

— Сол!… Сол!… — прозвучаха едновременно два гласа — единият рязък, момчешки, другият тънък и жаловит.

И преди още Гагик да е успял да се похвали с опасното пътешествие, парченцето сол беше изтръгнато от ръцете му… Седнала до огъня, Шушик ближеше полученото парченце, смучеше го, хрускаше го със зъби. А Саркис като луд подскачаше и викаше непрестанно:

— Сол, сол, сол!…

ПЕТА ГЛАВА

След като Гагик си тръгна, Ашот и Хасо останаха още доста дълго при извора, чувствувайки как постепенно се успокояват възбудените им нерви. Сега, когато имаха достатъчно и вода, и сол и вече не бяха застрашени от онази ужасна опасност, отново пред тях възникваше въпросът за храната. И мисълта за убийството на мечката започна настойчиво да ги преследва.

Отчаянието можеше отново да ги обхване, ако непредвиден случай не раздуха гаснещия огън на техните надежди.

Това стана съвсем неочаквано.

Хасо забеляза, че по храстите на върха на скалата се червенеят някакви плодове. Той не каза нищо на Ашот. „Защо? Нека си почине тук на топличко, а аз ще отида сам да донеса“ — реши той и тръгна към. храстите. Но вместо да набере плодове, изведнъж хукна презглава обратно.

— Какво стана? — погледна го учудено Ашот. Вместо отговор Хасо извади от пазвата си някакви косми и ги подаде на Ашот.

— Какво е това?

— Вълна.

— Че какво от това?…

— Нищо, само това, че намерих вълна. Тази е тъмна, а ето и бяла.

Ашот сви рамене в недоумение, но после съобрази нещо и попита:

— Къде я намери?

— Там горе, в храстите.

— Чудно… Дали не е идвало тук колхозното стадо?

— Как могат да дойдат тук овце?

Това беше истинска загадка. Както и да умуваха, ясно беше, че тук някъде наблизо има домашни овце. Именно домашни, защото вълната на дивите е съвсем друга.

Момчетата толкова се зарадваха, че не знаеха дали да изтичат в пещерата и да съобщят на другарите радостната новина, или веднага да тръгнат по следите на овцете. Нали ако ги намерят, въпросът с продоволствието се разрешава изведнъж и гнетящият страх от гладна смърт от само себе си отпада.

Като дойдоха до това заключение, момчетата почувствуваха желание незабавно, без да губят нито минута, да намерят животните. Но къде?…

Ашот пристъпи веднага към действие:

— Къде намери вълната? По онези храсти ли? Хайде да вървим!…

— Не, не, чуй какво измислих — каза Хасо. — Ако по тези места има дори една овца, тя непременно идва при извора, при водата… Да видим дали там няма следи.

Около извора почвата беше камениста и не оставаха никакви следи. Момчетата се отдалечиха малко и започнаха да оглеждат местността. До извора се спускаше скалист рид, зад който имаше дол. Снегът там още не беше се стопил. Долът представляваше падина, разположена между „показалец и среден пръст“. Колкото по-нагоре се изкачваха децата, толкова тя ставаше по-тясна и преминаваше в дефиле. На дъното на това тясно дефиле децата намериха пътечка, утъпкана в снега от животните, които слизаха при водата.

Наведен над следите, Хасо ги проучваше внимателно.

— Три — каза той. — Голяма овца, агънце и млад овен.

— Сигурен ли си?

Хасо погледна с упрек Ашот: „Има си хас да не познавам следите на овцете?…“

Наистина за опитния овчар не е трудно да определи по следите на копитата какви животни са били тук, колко на брой, горе-долу възрастта им и дори големината им.

— А дали мечката не е изяла вече твоите овце? — попита Ашот.

— Кога? Нали мечката съвсем отскоро се навърта насам. Ако беше дошла по-рано, отдавна да сме я видели. А следите са пресни. Ето, погледни: сутринта са слизали при водата, пили са и са се върнали назад. И те като дивите животни сигурно живеят в трудно достъпни места.

— То се знае, иначе нямаше да оцелеят. Да вървим. Хасо, аз просто изгарям от нетърпение, Трябва да разберем какви са тези овце.

И въодушевени от откритието си, те започнаха да се катерят нагоре по склона, към неизвестното убежище на животните, които бяха оставили следи от копитата си.

ШЕСТА ГЛАВА

Ако се съдеше по следите, овцете са се спирали от време на време, късали сухи листа от храстите, ровили снега с копитцата си. По бодлите на шубраците те бяха оставили фъндъци вълна.

Овцете обикновено не могат да се качват високо: височините са стихията на козите. Но сега следите на овцете водеха нагоре и изкачването ставаше трудно. Тези животни без съмнение бяха подивели и усвоили вече навиците на своите братя, родени в планината, тяхната предпазливост.

Колкото по-високо се катереха децата, толкова по-широк хоризонт се откриваше пред тях. Запъхтени, изпотени, те се изкачиха догоре и излязоха от дефилето малко по-долу от средата на планинските склонове отдясно.

Тук следите на овцете изчезваха, защото почвата беше камениста.

Ашот се озадачи.

— Да се върнем — предложи той. Хасо се усмихна снизходително.

— Накъде да вървим? Няма пътека — убеждаваше го Ашот.

— Има — продължаваше да се усмихва Хасо. — Само че не се вижда. Очите ти не са навикнали… Върви след мене.

За овчарчето беше ясно, че не е възможно да няма пътека, щом овцете са ходели всеки ден на извора и са се връщали в „кошарата“ си. И момчето вървеше уверено напред, но не вече по следите на копитата, а по тора, който срещаха тук-там. Но — чудно! — торът не водеше към чернеещите се наблизо входове на пещери, a по-нагоре — към гребена.

Колкото и трудно да им беше, сега вече момчетата не можеха да се откажат от хрумването си и скоро стигнаха до един от най-високите планински гребени. Оттук се откриваха безбройните разклонения на Малък Кавказ, които се спускаха към Аракс. Виждаше се също турската част от Араратската долина, покрита със сняг, и над нея блесналите върхове на Арарат.

Каква свобода, какъв простор наоколо! А те?

Сърцето на Ашот се сви, сълзи премрежиха очите му. Кога, кога най-после и те ще излязат на широкия свят! И дали въобще ще излязат?…

— Хайде да вървим, да вървим — препираше Хасо. — Вятърът се усилва.

— Че ще вървим, ще вървим, ама в тези скали няма път, иначе баща ми щеше да го знае… — сякаш размишляваше на глас Ашот.

— Има път! Тази пътека извежда от клисурата, погледни! — каза Хасо, развълнуван от предположението си.

Като се придържаше за издатините на скалите, той продължаваше да върви по тясната пътека, която опасваше склона и представляваше всъщност само една дълбока планинска пукнатина. Този път по всяка вероятност съвсем не беше труден за животните. Те се бяха отърквали о скалите и оставили фъндъци вълна. А за децата беше много трудно. Но какво значение имат трудностите, ако пътеката ги изведе от клисурата!…

Най-после те дойдоха до седловината. Барсовата клисура остана зад тях.

Момчетата се спряха прехласнати. От вълнение занемяха и само с жаден поглед обгръщаха този нов за тях мир. Дали наистина не бяха намерили пътя, който ще ги изведа на „белия свят“?…

Но скоро трябваше жестоко да се разочароват. Пътеката съвсем не ги беше довела до изхода от Барсовата клисура, а до друга, малка клисура, затворена отвсякъде. Отгоре тя се виждаше цяла и нямаше смисъл да се търси изход от нея.

Отзад и отстрани тази клисура беше заобиколена от ръждиви скали, а отпред завършваше с пропаст, също като Барсовата клисура. Скалите, отвесни, дори надвиснали, изглеждаха съвсем непроходими. Никаква пътека! Не, оттук беше невъзможно да се излезе…

Децата се оклюмаха. Не остана и следа от обхваналото ги преди малко въодушевление. Седнали на камъните, те се чувствуваха може би като оня пътник в пустинята, който, измъчен от жажда, бърза към оазиса и вижда, че е било мираж…

Ала имаше и нещо утешително в съдбата на децата. В долчинката живееха три овце! А момчетата не бяха забравили още дните, когато шестима заедно с Бойнах „се угощаваха“ само с една червенушка — птичка, малко по-голяма от врабче…

Ако намереха овцете, можеха да смятат, че са наполовина спасени.

И вярата, почти напуснала децата, отново се върна при тях. Обнадеждени, те влязоха в клисурата.

Но каква клисура беше то? Такива се срещат често по разклоненията на Малък Кавказ, само че високи каменни стени ги скриват от погледа.

Клисурата беше доста по-малка от Барсовата, но по-красива. Поляните бяха обрасли с висока трева и редки шубраци, а от трите им страни надвисваха каменни стени. Тук-там се чернееха дупки — входове на пещери. Какво прекрасно пасище! Какви чудни скривалища!… Хубаво убежище си бяха избрали овцете. Не са толкова глупави, колкото ги смятат хората…

Сега децата разбраха защо животните бяха оцелели сред тази жестока, пълна с опасности природа.

По южните склонове, защитени от силните ветрове, скалите така силно отразяваха слънчевите лъчи, че снегът тук не се залежаваше. Това беше прекрасно зимно пасище!…

Децата слязоха предпазливо по пътеката, която минаваше по планински корниз. По всичко личеше, че овцете живеят тук: и по спасената, утъпкана на места суха трева, и по тора, който се срещаше на всяка крачка.

Но как е станало така, че новата клисура беше почти копие на Барсовата и също като нея заобиколена от непроходими възвишения?

В характера и строежа на възвишенията и клисурите на Армения се забелязва чудна закомомерност. Всички вулканични възвишения си приличат по своите конусовидни върхове, подобни на захарни камари. Сякаш един и същи майстор ги е източил на някакъв исполински струг. Само големината им е различна.

Който е бил в Зангезур34, непременно е забелязал, че там всички възвишения са островърхи, а повечето от тях носят „каменни шапки“ и наподобяват гъби-великани.

Техният състав (ронливи, леко трошливи скали), е еднакъв, така както са били еднакви и условията, които са ги създали. Да вземем например онази част от Малък Кавказ, която е разположена срещу Арарат, минава зад Ереван и стига до края на планинската верига, чак до Азърбайджан. Поради еднаквите природни условия всички клисури от тази верига, изложени на юг, поразително си приличат. В по-голямата си част те са заобиколени от възвишения, съставени от червеникавокафяв варовик. Северните склонове на планината са също еднотипни.

И така Барсовата клисура и Овчарника (както нарекоха момчетата долчинката) много си приличаха.

Когато слязоха, Хасо бързо прецени къде горе-долу се намират овцете. Той вървеше отпред, а Ашот — след него; ролите им сега се смениха.

Момчетата пресякоха долчинката, покрита с разкошна трева, висока почти до раменете им, и на другия й край намериха пътека, утъпкана от овцете. Тя сигурно щеше да ги изведе до убежището на животните. И наистина децата скоро се озоваха пред пещера с кръгъл тесен вход, отдето ги облъхна миризма на кошара…

Ашот и Хасо постояха известно време в нерешителност, но най-после се престрашиха и влязоха вътре. Тук цареше здрач и беше пусто — нямаше жива душа. Пещерата беше дълбока, но ниска и в дъното и се виждаше издатина, която прикриваше кръгла ниша. Нишата, запазена от студения въздух, също беше празна. Ала дебел пласт тор свидетелствуваше, че овцете нощуват тук.

— Сега е ясно — каза Хасо.

— Какво е ясно?…

— Че курдюците35 са на място…

Белите зъби на Ашот блеснаха в полумрака.

— А къде ще се дянат?

— Къде ли? Ами че ако овцете останат през зимата на студа, могат да им измръзнат курдюците. А в такава пещера и човек може да живее.

Те излязоха навън и заразглеждаха местността с присвити очи.

— Къде ли са отишли овцете?…

— Крият се някъде в тревата — предположи Хасо. — Я ела тука…

Покачиха се на високата конусовидна скала. Цялата поляна се откри като на длан пред тях.

— Я, я погледни, как са се разположили! — зашепна възбудено Хасо, съгледал овцете, настанени в трънака, малко по-долу от пътеката.

Не беше трудно да се забележи кафявият гръб на овцата, рязко откроен върху жълтата трева, и до нея двете бели агнета — едното с криви рогца, а другото без рога, с малка главичка.

Животните естествено видяха децата и също като дивите си роднини се заковаха на местата си. Инстинктът им подсказваше, че така не ще бъдат забелязани. Но те усетиха, че ги гледат, размахаха тлъстите си опашки-курдюци и се шмугнаха наляво към единствения изход от клисурата.

Значи, Хасо още там, до извора, беше определил вярно. Действително имаше една голяма овца, седем-осеммесечно агне и млад овен.

— Ох, ами че това е нашата Чернушка… Чернушке! Гиди, гиди, гиди, Чернушке!… — завика изведнъж овчарчето.

И кафявата овца, която тичаше последна, като чу полузабравеното си име, се спря, озърна се и жално заблея. Спря се и младият овен, но по-далече, на каменистата пътека, та ако стане нужда, да припне надолу. А агнето с няколко леки скока се озова на отвъдната страна на хълма, който отделяше Овчарника от Барсовата клисура, и оттам показа отново малката си главица. То изглеждаше учудено от държането на майка си, която не бягаше от тези страшни, двукраки същества,

Чернушка тръгна към малките си — не побягна, а просто тръгна бавно и спокойно.

Каква е тази Чернушка? Откъде я познаваш? — Недоумяваше Ашот. Той беше силно развълнуван: три овци! Та това е истинско спасение! От глад вече не ще загинат. Но как да ги уловят?

— Чернушка е овца от нашата ферма. Миналата година през април, на връщане от муганските зимовища, тя се отклони, а с нея и четиримесечното й агънце. Когато караме овцете от равнината в планината, не отделяме агнетата от майките. Баща ми и аз взехме кучета и тръгнахме да ги търсим. Търсихме, търсихме, но не ги намерихме. Чудно нещо! Ако ги беше изял вълк, костите им поне щяха да останат… А тя ето къде била! Кой да се сети да я търси тук! Пър, пър, гиди, гиди!… — викаше пак овчарчето и издаваше такива звуци, че непривикнал човек можеше да настръхне, като го слуша.

Но за Чернушка тези звуци бяха познати, тя беше закопняла за тях и те може би събуждаха в замъгления и мозък сладки спомени за веселия безпорядък във фермата, за хилядите дружки, с които беше пасла спокойно и безгрижно по планинските пасища.

— Добре де, но как е попаднала тука? И отде се е взело другото агне? — разпитваше Ашот.

Овчарчето само се усмихна, толкова наивен му се стори сега „ученият“ му приятел.

— Ще ти разкажа как е станало. Когато Чернушка се е загубила, сигурно е срещнала диви кози, заблудила се е и тръгнала след тях. Нали знаеш, че овцете са глупави — могат и след вълк да тръгнат… А козите са тичали към Барсовата клисура. Поживяла е с тях на воля по тучните пасища, а докато дойде зимата, толкова е подивяла, че вече е можела и сама да се грижи за себе си…

— Браво, Хасо! — одобри Ашот разказа на овчарчето. — Довечера ще разкажеш всичко това на децата…

Хасо се усмихна смутено и започна да говори за друго:

— Ще се почудят във фермата, като заведем Чернушка, при това с две рожби.

— Защо ще ги заведем? А ние какво ще ядем?

Хасо дълго не отговаряше.

— Не, аз няма да вдигна ръка. — каза най-после той.

— Ако ти не убиеш, аз ще убия.

— И ти няма да го направиш — каза тихо Хасо.

— Защо?

— Не виждаш ли? Днес-утре тя пак ще си има малко. Погледни, коремът и е чак до земята, едва ходи…

— Значи, и агънце ще си имаме?

Ашот толкова се зарадва, че щеше да се разскача, ако не смяташе, че е несериозно.

„Добре — мислеше си той, — засега няма да закачаме Чернушка — нека стои за по-тежки дни, а двете ще ни стигнат за един месец. Млякото пък…“

Той си правеше радостно сметки на ум и чакаше с нетърпение да види как Хасо ще привлече такава тлъста плячка.

А овчарчето вървеше бавно напред и издаваше с езика си звуци, които само овцете разбираха, увещаваше Чернушка да не се страхува, да не бяга от него. Овцата-майка вече и не се опитваше да се крие. Вървеше бавно, неуверено. Звуците, с които я викаше Хасо, я развълнуваха. Какво да прави сега? Дали да се подчини на заповедите на стария си стопанин, или да отиде при малките си?…

Но майчиният инстинкт все пак надделя. Тя тръгна решително напред и никакви молби на Хасо вече не и действуваха.

Тогава овчарчето реши да прибегне до по-силно средство. Седна на един камък, извади от пояса си свирката и засвири вълшебна овчарска мелодия — същата онази, която кара цели стада да се спират и да се приковават на място. „Чобан-баяти“ наричат по планините тази нежна овчарска песен.

Свирката на Хасо запя така, че и камъните, да имаха сърце, биха се просълзили.

Чернушка пак се спря и, жално заблея. Върна се няколко крачки към Хасо и пак се спря, а овчарчето продължаваше да свири и запристъпя бавно към нея. Като забеляза това, Чернушка потрепера, отскочи и забърза към рожбите си.

— Какво да правим, Хасо? — обезпокои се Ашот. — Ние нямаме друг път. Ако си отидем по онази пътека, по която дойдохме, овцете ще избягат в Барсовата клисура, а там е опасно. Кой знае какво може да ги сполети

Децата се разтревожиха. Но докато стояха и мислеха какво да предприемат, изведнъж се появиха два огромни орела и се спуснаха към овцете с намерение да отвлекат агнето. Овенът и агнето хукнаха стремглаво назад. Но тук налетяха на децата и завиха встрани, побягнаха надолу, към клисурата. Подире им забърза кафявата овца.

— Ако зверовете ги подушат, ще дойдат през нощта и ще ги разкъсат, нали?… Какво да правим? — умолително попита Хасо.

— Какво?… Какво?… — промълви смутено Ашот. — Ето какво — съобрази бързо той: — Да накладем огън на най-тясното място на пътеката…

Децата изтичаха в пещерата за огън и Хасо придума Ашот да остане тук.

— Аз сам ще запаля огън. Ти не идвай, почивай си!… — каза той кротко, но настойчиво.

Второто отиване беше тежко за овчарчето. Но не мина много време и на пътеката за клисурата, където се беше скрила Чернушка, пламна силен огън.

Огънят обезпокои много младия овен и неговата сестричка, но на Чернушка той направи съвсем друго впечатление. Нощните овчарски огньове отдавна бяха близки на сърцето и. Тя вече почти не се страхуваше от момчето.

Но как е станало тъй, че барсът е живял няколко седмици близо до овцете и нищо не им е сторил?…

Кой знае! В природата съществуват и такива случаи като изключения.

В Средна Азия например ловци намерили юрдечка, която живеела с цялото си потомство в лисича дупка заедно със стопанката… Странно съжителство! Тук обаче случаят беше друг. Гладният барс сигурно не ги беше просто срещал, тъй като Овчарникът беше отделен от Барсовата клисура с планинската стена. А по всичко личеше, че звярът не беше ходил оттатък стената.

Наистина овцете преминаваха всеки ден през стената и отиваха на водопой в Барсовата клисура, но клисурата, по която се качваха, беше отделена от Барсовата с дълъг рид. Пътят им минаваше ниско в дола и барсът можеше и съвсем да не ги забележи…

Освен това хищните зверове, по-специално барсът, денем обикновено спят в убежищата си. На лов излизат само нощем. А овцете — обратно. По стар навик, придобит при съвместния им живот с човека, те се прибираха вечер в „кошарата“ си и спяха там, докато съмне. Призори, когато барсът се скриваше в леговището си, овцете излизаха на паша. И това им беше помогнало, разбира се, да избягват неприятната среща.

И още нещо. Колкото и чудно да изглежда, барсът можеше да срещне овцете и да ги отмине, без да ги докосне. Да, да! Лесно е да издебне подивелите овце из засада, когато пасат или пият вода, но съвсем друго — когато трябва да ги преследва… Той не можеше дори Чернушка да достигне, а камо ли агнетата, от рождение усвоили навиците на планинските овни.

Защо? Знаем, че барсът прави скокове, дълги пет-шест метра. Да, той отлично скача, но лошо бяга. Зверовете от котешката порода — лъвът, тигърът, барсът, рисът, пък и самата котка — са слаби бегачи. Не напразно народът казва: „Не е дълго котешкото бягане — от къщи до плевнята“.

…За лъва се казва, че е великодушен. Хвърля се върху набелязаната жертва и ако не успее да я хване, не я преследва повече — „подарява й живота“. Но какво великодушие е това! Само да му падне животно, веднага го разкъсва и изяжда. Но ако трябва да прави един-два скока напразно, той и сродните му — тигърът и барсът — направо се уморяват и „разочароват“. Лягат на земята, гледат жадно след изплъзващата им се жертва и удрят злобно с опашка…

Открай време барсът напада из засада, а не гони плячката си. Нали няма здрави „обувки“ като Чернушка, бос е, лапите му отдолу са меки, незащитени. Как ще бяга по острите камъни на склоновете на клисурата?

Това също е причина, задето овцете са останали невредими, независимо от страшното съседство.

СЕДМА ГЛАВА

Вчерашният ден поднесе големи неприятности на децата, затова пък днешният им направи такива подаръци, че всички огорчения, причинени от крадливата мечка, скоро бяха почти забравени.

Най-голямата им грижа засега беше улавянето на подивелите овце.

— Ама че късмет — шишкебапът на крака ни дойде! — потриваше весело ръце Гагик и с нетърпение очакваше онзи щастлив час, когато „подведомственият му склад“ отново ще се напълни с продукти.

— А къде изтича Хасо? Къде занесе огъня? Защо отиде сам? — вълнуваше се Шушик.

Ашот се усмихна лукаво:

— Хасо занесе огъня в кошарата при нашите овце. Сега той ще е овчар в нашата ферма.

— Никаква ферма-мерма не признавам! Хващаме и колим… — запротестира Гагик.

Всички очакваха с нетърпение връщането на овчарчето — само той можеше да измисли как да уловят овцете.

Хасо най-после се върна. Лицето му сияеше, черните му очи светеха.

— Дори и да има зверове в клисурата, при Чернушка няма да отидат. Я вижте — доволен посочи той върха на скалата.

Там се виеше дим от запаления огън.

— Овцете ти сигурно вече са се успокоили, дали да се опитаме да ги хванем, а? — попита Ашот.

Хасо се усмихна.

— Не — каза той, — така не става. Трябва най-напред да свикнат да ни вярват, да не се страхуват от човека. А за това е нужно време.

Вдъхновението на Ашот и Гагик изведнъж се изпари,

— А пък аз мислех довечера да варя пача от крачката и рогцата! — призна си Гагик. — Ех, Хасо, на гладен човек четат ли се проповеди за търпение?…

Но няма как! Щом се налага — ще потърпят, стига само да има надежда да хванат овцете.

— Хайде дотогава да се опитаме да убием коза — предложи Ашот. — По време на сватбите козите стават непредпазливи.

— Но пак няма да ни се оставят — осмели се да възрази Хасо. Той неведнъж беше присъствувал на такива сватби. — Ако намерим кози — додаде той, — то ще е само в дълбоките пещери, където те денем се крият.

— Да! Ако ги сварим в пещерите, наши са — заяви самоуверено Ашот и стана.

Тримата излязоха от пещерата, а след тях — Шушик и Саркис. Те казаха, че искат да потърсят плодове.

— Ашот, гледай само, като хвърляш копието, да не попадне в очите: ще ослепее — каза сериозно Гагик.

— Кой? — вдигна вежди Ашот.

— Ами че козата!… И защо се катериш нагоре? Не знаеш ли, че е по-лесно да се слиза?

Да, да се слиза, е по-лесно, Ашот знаеше това, но той знаеше също така, че кози могат да се намерят само в проломите на скалите и в пещерите по високите склонове.

— Ашот, страх ме е: ами ако мечката е легнала там, зад камъните? — прошепна Шушик.

Дали защото тя им напомни за мечката, или те сами се сетиха, че вървят по пресните и следи, но станаха изведнъж сериозни, а Ашот предупреди да бъдат предпазливи.

Те се покачиха върху скалата над Пещерата на отшелника, легнаха на земята и допълзяха безшумно до едно място, отдето се виждаха добре както долната част на Барсовата клисура с лозето, така и източното било на хребета, където минаваше Дяволската пътека.

Трябваше най-напред хубаво да огледат от върха околността и тогава чак да продължат. Току-виж, изскочил някой звяр! Но съвсем неочаквано оттук те видяха не звяр, а онези животни, за които бяха предназначени копията. От отсрещния рид се чуваха ясни, остри звуци. Там се сражаваха козли, като се удряха с рогата, а встрани от тях пасяха кози.

Хасо, който имаше много силно зрение, дръпна разтревожен Ашот за палтото:

— Твоята шапка!

Козлите ту се отдалечаваха, ту връхлитаха бясно един на друг. И на рогата на единия наистина се мяташе шапката на Ашот.

Усмихнат, Ашот поклати глава. За кого е шита шапката, а кой я носи!

Децата следяха със затаен дъх боя на козлите и всеки изгаряше от желание единият от противниците да падне победен с разбита глава. Но природата е надарила тези животни с такива железни глави, че те геройски устояват на жестоките сражения, които се повтарят всяка есен. Колкото и силни да бяха ударите, нито единият от съперниците не пострада в боя.

Право казваше ловецът Арам, че Барсовата клисура е най-безопасното място за козлите. Необезпокоявани от никого в недостъпните за хората дебри, пещери и усои, козите раждат и отглеждат прекрасните си козлета.

Но дори и в тези недостъпни места се води безмълвна, страшна борба за живот. И по-силният прониква тук, за да унищожи и изяде по-слабия.

Ето и сега, докато в разгара на борбата козлите си удряха главите, опасността се промъкна неусетно в Барсовата клисура и надвисна над тях. На един от високите планински корнизи лъсна на слънцето пъстрият гръб на гигантската котка, блеснаха белите зъби. Изхвърлил напред тежките си лапи с остри нокти, барсът като камък се стовари върху козлите, самозабравили се в борбата.

Козите се спуснаха ужасени към изхода на клисурата, а след тях козелът с шапката на рогата. Другият, повален от барса, остана на място.

Шушик не издържа зрелището, изписка и отстъпи назад. Саркис позеленя. Той щеше да крещи, но Ашот тутакси му запуши устата с ръка, дръпна го назад и го отведе на другия склон на хълма.

— Стой тук и нито звук! — изсъска сърдито той, понеже от опит знаеше, че заплахата обуздава мигновено слабите и страхливи хора.

Ашот се върна разпъхтян, отведе и Шушик настрана и се присъедини към другарите си.

Тримата, притиснати до земята, следяха разиграващата се драма.

След като повали козела, барсът заби в гърлото на животното острите си зъби и като ръмжеше и удряше неспокойно по земята дългата си опашка, започна да разкъсва жертвата си.

Скрили глави зад храста, децата наблюдаваха отвратителната трапеза на хищника с тайната надежда, че след като се насити, той ще остави и за тях от плячката си.

Предпазните мерки на децата бяха напразни. Барсът отдавна ги бе забелязал. Без да ги гледа, той чувствуваше тяхното присъствие, усещаше миризмата им, долавяше шепота. Обаче барсът принадлежи към онези редки зверове, които нехаят пред съперника си и дори в присъствието на човека са способни да вършат своите престъпления. Хищникът поглеждаше от време на време към храста, зад който бяха скрити децата, и продължаваше спокойно да се наслаждава на жертвата си. А Гагик не можеше да откъсне поглед от челюстите на барса и в мечтите си вече печеше шишчета от чер дроб. Но сметките му бяха криви. Барсът, вълкът и много други хищници изяждат най-напред черния дроб и сърцето на жертвата си.

Но ето че звярът най-после се наяде, стана лениво и като облизваше мустаците си, тръгна към скалите, сигурно към някоя пещера, където щеше да поспи спокойно след богатото угощение.

Обезумели от страх, децата замряха зад храстите и никой не смееше да шавне.

Денят пак беше топъл. Снегът се топеше бързо и оголваше южните склонове. Децата лежаха на топлата земя и отмалели от горещите слънчеви лъчи, можеха и да си подремнат дори, ако не беше възбудата от току-що преживения ужас.

Но не беше само ужасът. Не по-малко ги вълнуваше може би и плячката на барса съвсем близо до тях. Какво щастие! Тръгнаха за кози без всякаква надежда да намерят, а ето изведнъж пред тях огромен козел! И то само на двеста крачки от жилището им.

Иди, та убеждавай сега суеверния Хасо, че не съществува съдба, че всички явления са обясними и свързани помежду си. Овчарчето ще каже като баща си овчаря, че има дни неблагополучни и дни щастливи…

Децата дълго лежаха зад храстите, без дума да продумат. Всяко мислеше за едно и също и всяко изживяваше страха, причинен от появяването на звяра и извършеното от него злодеяние.

Най-после Гагик прошепна на ухото на Хасо:

— Я вдигни глава и погледни, там ли е козелът, или барсът го е отвлякъл? Погледни, не бой се! Аз съм с тебе…

Хасо се понадигна и погледна:

— Да, там е… Ой, Ашот, долетя орел и иска да го кълве. Къш,къш!…

Хасо хвърли камък и орелът неохотно и бавно кацна на върха на скалата.

— Да отидем да вземем каквото е останало от козела, а? — доби кураж Гагик.

Мъртвият козел беше толкова близо, че не даваше покой на децата. Но Ашот се страхуваше да не би да се върне барсът и се колебаеше.

— А барсът не е ли като вълка?… — попита Хасо. — Щом се наяде, вълкът ляга да спи.

Ашот мълчеше. Той и без това се смяташе причина за много нещастия и се страхуваше да не би по негова вина да се случи пак нещо.

Малко по малко всички добиха кураж и заговориха по-високо.

— Както искаш, Ашот, но още сега трябва да вземем козела — заяви Гагик. — Идете да го донесете, докато орлите не са го разграбили, а другото оставете на мене.

Шушик не се беше още съвзела от страха, но като чу думите на Гагик, прихна да се смее: тя знаеше какво значи на неговия език „другото“!

Но децата едва ли щяха да се решат да се приближат до козела, ако Хасо не си спомни неотдавнашните думи на Шушик. „Колко ми се е прияло месо — каза по детски тя, — а вие ме храните с тези отвратителни прилепи…“

Без дума да каже, Хасо стана. Взе копието си и Ашот. Двете момчета бяха сериозни и мълчаливи както винаги в момент на голяма опасност…

А Гагик, от желание да прогони страха си, напротив, чувствуваше нужда да говори.

Ашот забеляза страха на Гагик и реши деликатно да го спаси от неудобното положение. Той знаеше, че колкото да се страхува, Гагик от честолюбие не би останал назад от другарите си. А нужно ли е това?

— Ти, Гагик, иди в пещерата — каза той. — Засилете огъня, пригответе съдове и шишове. А когато дойдем ние, ще готвим обяда. Е, какво се втрещи?

— А как така без мене? — протестира Гагик. — Ами ако се върне барсът?

— Ще се оправим някак — усмихна се Ашот.

И Гагик по-охотно от всеки друг път се подчини на волята на Ашот.

С горящи главни в ръце Ашот и Хасо се качиха на една скала, отдето се виждаха огромните рога на разкъсания от барса козел. Звярът беше изял черния дроб, сърцето и бутовете на жертвата си, а другото бе оставил за вечеря.

Хасо посегна да улови рогата и да повлече животното, но Ашот го спря.

— Не така! Барсът ще дойде по следите ни — прошепна той.

Ашот взе брадвата, отсече огризаните от хищника части, а другото — главата, гърдите и плешките — нарами на гръб. После направи знак на Хасо да заличи следите с огън и дим.

Те вървяха премалели от страх и се оглеждаха назад: дали барсът не ги е забелязал? Но и двамата бяха щастливи — носеха половината козел!… Ашот дори се беше превил под тежестта на товара си. Хасо заличаваше старателно следите. Главнята пламтеше силно в ръката му. Оказа се, че подобна предвидливост съвсем не беше излишна. Опасността дойде, макар и не оттам, откъдето я очакваха.

Ашот и Хасо не бяха стигнали още до пещерата, когато нейде отгоре чуха страшен рев и някакъв кафяв звяр се търколи надолу по стръмнината, като чупеше храсти, събаряше камъни и сняг.

— Хасо, вдигни главнята! Размахвай я! — завика Ашот и хвърли товара си.

Но в този момент мечката довтаса до момчетата. Повлече Ашот за палтото, събори го в снега и без да обръща внимание нито на него, нито на месото, продължи със силен рев да се търкаля по склона. От време на време се изправяше на задните си крака, премяташе се презглава, подскачаше, извиваше се на кравай, мушкаше главата си между задните лапи, свиваше се на кълбо и пак се търкаляше надолу. Тя беше пияна и добра, както понякога е добър и пияният човек…

Друг може и да не знае, но айкецорци добре знаят, че когато човек пие много вино, а след това си похапне повечко грозде, сокът на гроздето започва да ври и кипи в стомаха му.

— Какво да правим? — прошепна Хасо, като продължаваше машинално да размахва главнята.

Момчето пребледня, краката му трепереха. Не по-малко изплашен беше и Ашот. Ала по държането на животното и по острата миризма на вино той веднага разбра, че мецаната „е попрекалила“. Иначе как можеше тя, обикновено толкова предпазлива, да забрави опасността?…

— Я хайде да я сплашим… Запали трева — каза Ашот.

Събраха суха трева и магарешки бодил, подпалиха ги с главнята и Ашот прикрепи на копието си горящия сноп.

Мечката, уморена, изглежда, от премятането, седеше малко по-долу от децата, поклащаше глава и нещо мъркаше.

Ашот закрещя: „Хо-хо-хо!“ и запрати по нея огненото копие. Тя изрева отчаяно и хукна да бяга. До момчетата дойде миризма на изгоряла вълна.

— Хайде, бягай и не се обръщай назад! — извика Ашот на другаря си.

И като грабнаха плячката, брадвата и главните, двамата забързаха към тяхната пещера.

— О, донесохте! Донесохте козела! — зарадва се Шушик. — А кой ревеше там?

— Никой. Я засили повече огъня…

До огъня лежеше половината козел — цяла камара месо. Щастието най-после като че ли се беше усмихнало на децата. Но най-смелият от тях беше нещо неспокоен, разсеян и непрекъснато поглеждаше към вратата, ослушваше се.

Като видя месото, Гагик забрави всичките си страхове. Бързо издялка шишове и наряза месо на дребни парченца.

— Не ви ли казвах, че в края на краищата всичко ще се нареди? — бърбореше той. — Каква пача само ще ви сваря от главата и краката! Пръстите си ще оближете! Хасо, отсечи главата и я подръж над огъня да се опърли… Ох-ох-ох! Не живот, а рай!

И под сводовете на пещерата отново екна смях. По бледите лица на децата пак се появи усмивка; отново се завързаха оживени разговори, прекъсвани от възторжените възклицания на Гагик, който вадеше от шишовете изпеченото месо.

ОСМА ГЛАВА

Да, този ден щастието наистина се усмихваше на децата. Ала когато духовете се поуспокоиха, те решиха, че тяхната радост е всъщност „телешка радост“. Положението им колкото се беше подобрило, толкова се беше и влошило. Наистина две седмици ще бъдат сити и ще могат търпеливо да чакат, докато Хасо доведе със свирката послушното си „стадо“ от кошарата. А сол и вода имаха в такова изобилие, че биха стигнали за цялото село. За всичко това не можеха и да мечтаят по-рано. Но как да забравят, от друга страна, че съвсем наблизо живеят два страшни звяра? Право казват айкецорци, че сполуката и несполуката са родни сестри.

Сполуката през този ден явно съпътствуваше децата. Но около жилището им не бродеше ли същевременно барсът?

Ще дойде ей сега, ще види, че плячката му е изчезнала, ще се разяри и ще започне да напада едно подир друго децата.

Къде е бил той досега? Откъде е дошъл? Ами мечката? Значи, погрешно смятаха, че е напуснала клисурата. А възможно е да е ходила да си търси леговище за зимата, но не е намерила и се е върнала.

Децата бяха чували, че мечката не напада хора, но все пак кой ще посмее да отиде за вода на извора, щом наблизо обикаля мечката? И от вода ще се откажат дори! А щом барсът се крие в скалите, как ще имат кураж да отидат да примамят овцете?…

И децата дойдоха до заключение, че всъщност са лишени от всичките си придобивки — солта, водата, овцете. Така че рано беше да се радват, рано беше да мислят, че ще могат да живеят спокойно до пролетта.

Зверовете ще ги принудят да стоят в пещерата, храната ще свърши скоро, а от липса на сол ще полудеят. За да се снабдят с вода, ще трябва пак да топят сняг. а в такава „дестилирана“ вода няма и зрънце сол.

Да, както и да го мислеха, едно беше ясно: най-напред трябва да видят как да унищожат или изгонят зверовете от клисурата.

Ашот предложи да запалят много огньове, а след това, въоръжени с димящи главни, с глъч и врява да преминат във верига през планината отдясно наляво. Това ще подплаши зверовете, ще ги подгони към изхода на клисурата и ще ги принуди да избягат.

Планът беше интересен, но Гагик го провали, като обясни, че в това грандиозно шествие могат да вземат участие само трима души. Каква „верига“ ще е тогава?…

В разговори времето мина незабелязано и шишкебапът от козе месо беше най-после готов.

След сития обяд децата се съвзеха напълно от преживените вълнения. Ашот вдигна капана от ъгъла на пещерата и каза развълнувано:

— Това сигурно е приготвено за барса!…

— Че защо му е притрябвал барс на чичо отшелник? Да не би месото му да е ял или кожата продавал? — възрази Гагик.

Шушик мислеше напрегнато нещо, а после, изглежда, си спомни и каза:

— Чела съм някъде, че един отшелник, преди да тръгне на път, вързал на краката си звънчета. Звънът им трябвало да предупреждава всички мравки и буболечки да бягат от пътя му, за да не бъдат стъпкани…

— Това е приказка — засмя се Гагик.

— Не, Шушик е права — застъпи се за момичето Ашот. — Тя искаше да каже, че отшелниците са били добри хора, и това е вярно.

— Разбира се! Ама Гагик оставя ли те да се доизкажеш! — разсърди се Шушик. — Ако отшелникът е бил лош човек, щял е да лови кози, а не зверове, които проливат кръвта им…

— Браво! — възкликна Гагик. — Но аз мисля, че чичо отшелник е вършел добрините си, като си е правил сметка да го приемат в рая. А?…

Другарите се засмяха, но мислите на Ашот бяха заети с друго. „Щом отшелникът е ловил барс с този капан, защо и ние да не го опитаме?“ Та те нямаше да имат нито минута спокойствие с такъв коварен и силен враг наблизо!

Той сподели това с другарите си и като получи тяхното одобрение, пристъпи трескаво към работа.

Какво е необходимо, за да заредят капана? Парче месо и нищо друго. Месо имаха, но капанът беше много ръждясал и в такова състояние не вършеше работа.

Звярът само от миризмата на ръждата ще се изплаши и няма да дойде — обясни Ашот и си спомни, че баща му мажеше желязото с лой. Лойта убива миризмата както на метала, така и на ръждата. Но откъде да вземат? Козлите по време на сватбите и борбите отслабват. Съвсем малко тлъстина остава само около бъбреците и дебелото черво. Ашот намаза капана, дръпна желязната пружина и поклати неодобрително глава.

— Съмнявам се, че ще издържи. Ръждата почти е преяла шийката на десния зъбец.

На капана висеше някакво железце, подобно на котва.

— Това пречи на звяра да избяга надалече. Тази кукичка се закачва за храстите и камъните и го забавя, а по този начин печели време ловецът — обясни Ашот.

— А не можем ли да го вържем за дърво, та барсът да не избяга? — заинтересува се сериозно Гагик.

— Ти пък! Ще измъкне лапата си и ще избяга. Тази котва нарочно се оставя свободна, за да се влачи след звяра — обясни Ашот. Той беше много възбуден — за пръв път през живота си щеше да лови такъв страшен звяр като барса! Въображението му се разпали и уверен, че всичко трябва да стане така, както той смяташе, каза делово:

— Хайде, Гагик, дай парче месо!…

— И дума да не става! — възпротиви се Гагик. — Със сърцето ми зареди капана, но месо не давам! Не ни е до опити…

— Там има още оглозгани парчета — каза Хасо, който досега мълчеше скромно. — Да вземем оттам.

Наистина каква по-добра примамка от тази? На горната тераска, която нарекоха Барсова, се бяха събрали много орли и децата едва ги разгониха с камъни. Но ненаситните птици не бяха оставили нито късче освен някакви огризки около ставите. Децата отсякоха една става, заредиха капана и го заровиха в земята. Навън стърчаха само острите отворени зъбци, засипани със сняг; открита остана стръвта между тях.

После събраха всички остатъци и ги хвърлиха на орлите, за да ги отклонят, а те се върнаха в пещерата.

„Ох, веднаж само да уловим барса и да се освободим от тази клетка! Няма да има по-щастливи хора от нас на света!“ — мислеше си Ашот. Лицето му поруменя, в очите светна пламъче.

— Часовете на барса са преброени — каза той. — Сега остава да си видим сметките и с мечката. Мисля, че ние трябва…

Ашот не се доизказа. Раздаде се глух рев, старата врата на пещерата се разтвори и вътре нахълта… пияната мечка.

ДЕВЕТА ГЛАВА

Може да се каже, че всичко, което се случи този ден, беше наистина зла игра на съдбата. Ако не бяха дошли други ловци на помощ на Арам и той не беше принуден да ги чака и се съветва с тях, всичко можеше да се нареди другояче. Все по следите на дивите кози Арам сигурно щеше да излезе до билото, зад което беше Барсовата клисура, и затворените там деца щяха да го видят, застанал на върха на планинския рид. А видят ли човек, те естествено ще се развикат и с виковете си ще дадат да се разбере къде са…

Но всичко стана иначе. След като срещнаха в Барсовата клисура най-опасния враг на рода си — барса, козите оставиха в ноктите му единия от другарите си и се върнаха стремглаво назад. Те излязоха от Барсовата клисура още преди ловците да бяха успели да стигнат до Дяволската пътека.

И ето сега козелът с шапката на Ашот лежеше безжизнен, а ловците, които го убиха, запалиха огън и се събраха около него. Само Арам, седнал настрана, гдедаше шапкта на сина си и ридаеше, ридаеше без сълзи…

Ха разгадавай сега тайната… Ах, ако можеше животното да говори! Арам щеше да настави хиляди капани в планината, щеше да измисли хиляди начини, да хване козела. А хване ли го, ще го попита: „Къде е стопанинът на тази шапка?“ Но козелът, който е видял Ашот, лежи мъртъв до огъня, лежи и нищо не може да разкаже.

Дядо Асадур пушеше мрачно лулата си. Към него бяха отправени всички погледи, от него чакаха разгадката. Но и той какво можеше да каже? Много беше видял старият ловец през живота си, можеше да обясни хиляди чудни явления в природата, но да разбере как ушанката на Ашот се е озовала па рогата на козела, не му беше по силите.

Старецът беше недоволен от себе си и се чувствуваше неудобно в присъствието на всички тези хора, които го чакаха да си каже думата.

— Ех, лъвче мое, напразно, види се, дойдохме тук! — каза той огорчено на внука си Камо, красив, висок юноша с мъжествено и строго лице.

— Не, чичо Асадур, ако не беше ти, козелът нямаше да лежи тука и нямаше да познаем шапката — намеси се Арам. — Сърцето ми се облива в черна кръв, пред очите ми мрежелее — как мога да стрелям сега?… Тая заран стрелях в козела, ама не улучих. Прицелих се и изведнъж сърцето ме заболя, очите ми се премрежиха. Всеки случай твоят изстрел ни откри, че не трябва да търсим децата в Далечния изток. А сега хайде да вървим в село, че става студено. Вие сте изморени и трябва да си починете.

Ловците слязоха в селото. Арам покани у дома си дядо Асадур и внука му, а Аршак отведе Крикор.

Като видя племенника си, жената на Аршак се разплака и изля върху момчето цялата нежност на майчините си чувства. Всичко вкусно, каквото се намери в къщи, беше сложено на трапезата.

— Яж, яж, милото ми, и за тебе, и заради моя Гагик яж, дано сърцето ми се успокои — говореше жената и се обръщаше настрани, за да изтрие с края на престилката сълзите си.

— Ще се оправи, жена, не плачи. Къде ще се изгубят? — говореше Аршак по-скоро да успокои сам себе си отколкото жена си.

— Какво да кажа, какво да кажа? — вълнуваше се жената. — Да беше тука Гагик, колко щеше да ти се зарадва, Крикор джан!

Идването на Крикор развреди раната в сърцето на злочестата майка. Цял нощ тя не мигна и сутринта след закуската, когато чу училищния звънец, пак заплака горчиво.

— Отиват… Всички отиват на училище, всички освен моя син! — зарида тя. — Крикор джан, всеки път, като чуя тоя звънец, сърцето ми се къса. Всеки път, като видя другарите му, сълзи текат от очите ми… Като видя учебниците му — ей там на масата, главата ми пламва…

— Стига, жена… — каза кротко Аршак и излезе от къщи.

У Арам той завари дядо Асадур и председателя Харут, кой знае как попаднал тук. Изглежда, че старецът го беше извикал и сега го хокаше жестоко:

— Ама че безсърдечни хора!… Децата се изгубили, а вие? Само гледате като катериците да тъпчете със запаси гнездото си!

— А какво трябва да правим? — попита обидено председателят.

— Какво да правите ли? Да си човъркате носа!… — избухна старецът. — Всяко от изгубените деца струва колкото петима като тебе и мене. А пък ти, чувах, си мислел повече за ереванския дюкян, отколкото за хората!

Старият ловец така се разгневи, че кръв нахлу в лицето му, а ръката несъзнателно посегна към кинжала. Така ставаше винаги, когато нещо много ядосаше дядо Асадур.

— Огън старец, направо огън!… — прошепна някой.

— Да, нажежено желязо, а не човек.

Харут стоеше с наведена глава, а дядо Асадур, поуспокоен вече, каза:

— Хайде, ставайте, Арам и Аршак, събирайте хора, да вървим в планината… Във вашето село се задушавам — въздухът не ми стига. Я виж, внукът ми довел пионери. — Старецът погледна през прозореца и бръчките по лицето му изведнъж изчезнаха, а суровият му поглед омекна. — Да, Сиран джан — обърна се той фамилиарно към стопанката, — дай ми нещо за из път, ще спя в планината, а оттам право у дома…

— Защо? Наистина ли няма да се върнеш? — разтревожи се Сиран.

Не, в село, дето има такъв безсърдечен председател, кракът ми повече няма да стъпи — отсече кратко дядото, взе си пушката и излезе от къщи.

… Отрядите от колхозници и пионери се пръснаха из планината. Те проверяваха всички скали, проломи и падини с надежда да намерят някакви следи от децата, но напразно. Вечер слизаха в доловете, нощуваха при овчарите, а сутрин пак се качваха в планината. Обходиха всички склонове на Малък Кавказ откъм Арарат, огледаха всички долове, всички пукнатини, но на никого и през ум не мина да надзърне в Барсовата клисура. А колко пъти стигаха до нея, вървяха край нея! Но можеха ли да си представят, че Ашот и другарите му са отишли там, където дори през лятото не смееха да проникнат и най-големите смелчаци?…

Търсенето беше безцелно. Арам предложи на пионерите да се върнат в селото, а на колхозниците и ловците каза:

— Благодаря на всички, скъпи мои, благодаря и на тебе, дядо Асадур. Вие направихте за нас всичко, каквото можахте, и няма защо да се мъчите повече. Върнете се по домовете си. Аз ще остана сам във фермата, ще се качвам с овчарите по планинските пасища. Може някъде да се отвори вратата, зад която се крие щастието ми…

— Не, не, какво говориш, Арам! Не разбирам аз така приятелството — развълнува се старият ловец.

Той не искаше по никакъв начин да се върне на село, но Арам най-после го придума, още повече, че трябваше да заведе Крикор в къщи.

Старецът целуна по-младия си събрат и рече:

— На този свят, Арам, човек винаги живее е надежда. И ти нито за миг не я губи. Сърцето ми подсказва, че децата са живи…

Небето да те възнагради за добрината ти, чичо Асадур! На добър час…

Той изпрати дядото и неговите млади спътници чак до Агрича планина, изгубена нейде в облаците, и се върна във фермата.

— Арам не знаеше ни сън, ни покой при овчарите. Той и до пролетта сигурно нямаше да се върне на село, ако неочакван случай не сложи край на скитанията му.

Онази част от Араратската долина, която се простираше срещу Барсовата клисура, както вече казахме, беше пустинна. Само покрай левия бряг на Аракс имаше тясна ивица храсти и камъш. Но и тази зеленина нямаше да съществува, ако всяка пролет Аракс не заливаше с водите си крайбрежните пясъци. Ала тази все още безжизнена земя беше само една малка част от някогашната пустиня, която през последните години се покри с лозя и памукови плантации.

Обработвани земи обграждат от двете страни тази пустиня, жадна за живот, но все още безплодна.

През лятната жега тук няма нищо друго освен тръни и пелин със сребристи влакънца и упойващ аромат.

По-богата растителност има само край коритото на загадъчния поток. От долния край на скалите, заобикалящи клисурата, та чак до храстите край бреговете на Аракс се проточват три тесни ивици земя. Средната, камениста и сива, е пътят на потока, а край бреговете му расте буйна жълта трева. Сухите и стъбла жално свистят при полъха на студения декемврийски вятър.

Още щом се стопи снегът, всички копитни, а най-напред муфлоните, се отправят към тези жълти ивици.

Овчарят Авдал беше разделил пасищата на колхозната ферма на отделни участъци и караше овцете поред на всеки един от тях, докато стигна най-после до целината. Тук той се спря.

Когато ходеха с Арам на лов за козите, Авдал откри богатата трева, израсла по бреговете на потока, и реши да доведе тук колхозните стада.

Овцете газеха в морето от жълта трева и пасяха, а Авдал седеше настрана на един камък и кавалът му лееше нежни звуци в чистия зимен въздух, изплакваше мъката му.

Кюрдите имат обичай да водят след стадото по едно-две магарета. Магаретата носят на гърба си скромното походно имущество на овчаря и кошове с храна.

А когато някъде по пасищата се обагнят овце, слагат новородените в кошовете. Спокойното животно, поклащайки леко агнетата па гърба си, внимателно ги отнася във фермата. Понякога на връщане натоварват магарето и със съчки от гората — животното и без това е свикнало да носи тежести, защо да се връща празно у дома.

Един ден при залез слънце Авдал помоли другарите си, млади овчари, да насъберат от каменистото корито и а потока сух камъш.

Когато овчарите набраха сухите стъбла и започнаха да ги товарят на магаретата, отнякъде дотича едно от кучетата. В зъбите си държеше стара кюрдска аба. Кучето я занесе право на Авдал. Умните му очи сякаш казваха: „Я виж, не е ли абата на нашия Хасо?“

Сърцето на овчаря се разтупа. Той обръщаше в ръцете си втвърдената дреха на своя син и такава мъка го налегна, че му се искаше да вика, да разкаже на целия свят за своята загуба.

— Къде я намери, Чало джан, къде? — питаше той кучето и едва преглъщаше сълзите си.

Другарите заобиколиха Авдал. Като видяха абата, те изтръпнаха: да, това е дрехата на Хасо.

— Хайде — казаха те на кучето. — Хайде, Чало джан, покажи къде я намери…

Кучето разбра и ги поведе. Те минаха по следите на потока, пресякоха пътя, който водеше от Айкецор за Ереван, и се спряха до храст, изпочупен от водата. Чало показа с очи към него — тук беше намерил абата.

— А това какво е?

Един от овчарите се наведе и измъкна от тинята някаква книжка. После намериха и подгизнала от водата тетрадка, единият край на която стърчеше от калта.

— Ай, ай, потокът е отвлякъл децата! — потресен от намерените вещи, поклати глава бащата.

Той седна на брега на коритото и закри очите си с ръце.

След дълги скитания ловецът Арам се върна в селото — върна се с почерняло от болка лице и с разбито сърце. В предчувствие на нещо лошо той влезе в къщи и като видя изпитото, позеленяло лице па жена си, побелелите и от мъка коси и хлътналите очи, отпусна се тежко на стола.

— Няма го нашия Ашот — изхълца жената. Очите и бяха сухи — изплакала бе сълзите си. Само слабите и рамене потръпваха.

— Обясни ми по-добре… промълви Арам, като гледаше жена си с поглед на ранено животно.

— Потокът е отвлякъл… отвлякъл е децата.

— Какъв поток?

— Потокът от ада.

И жената разказа какво са намерили овчарите.

— Ето всичко, което е останало от нашия Ашот… — И тя подаде калната тетрадка на сина си.

Арам едва сдържаше сълзите си. Той стана, отиде в колхозната конюшня, оседла два коня и се отправи към Аршак.

— Сядай, ще вървим — каза той.

Аршак го погледна с червени, подпухнали очи.

— Къде?… — едва помръдна устни той.

За някакъв си час този едър, силен мъж сякаш се беше смалил; мощните му рамене бяха увиснали…

— Ще идем там. Там ще видим…

Аршак седна безропотно на коня и двамата потеглиха към онези места, които досега бяха свързани за айкецорци само със страх и нещастия.

Слънцето вече залязваше, когато стигнаха до мястото. Арам и Аршак вързаха конете за един храст и тръгнаха надолу по коритото. На всяка крачка те се спираха, навеждаха се. Ето че изпод един камък се подаде ъгъл на книга. Учебник?… Но чий? Как да разберат, като книгата беше цялата в кал, текстът — почти нечетлив. Те я прелистиха, намериха няколко запазени чисти листа. Книгата беше руска. Попаднаха на откъс от някакво стихотворение на Джамбул:

Пей от скръб и мъка, Джамбул, пей по-тъжно от есенна река…

— Каква е тази книга, Аршак?

— Чакай… Помня, че нашият Гагик учи това стихотворение наизуст. Книга за седми клас, руска книга… Ах, Гагик джан, къде остана?… — занарежда нещастният баща.

И така живо изпъкна в неговото съзнание винаги веселото лице на сина му, усмихнатите му черни очи, шегите…

— Да вървим по-нататък, Аршак, да видим. Може да намерим още нещо.

След двамата бащи тук дойдоха и селски пионери, колхозници, съседи на Арам и Аршак, Те също минаха по цялото корито на потока чак до река Аракс и намериха още няколко книги и тетрадки. После всички се събраха, насядаха и в разговор дойдоха до заключение, че децата са вървели по пътя, буйният поток изведнъж ги е настигнал и ги е отвлякъл в реката.

— А къде са отивали по този път? — недоумяваше Аршак. — Нали друго ни писаха. Какъв Далечен изток е тука?…

Наистина наблизо имаше железопътна гара. Може би вместо да вземат влака от спирката до фермата, децата са решили да отидат на тази гара и по пътя са били отнесени от потока…

Не беше ясно само едно: защо не са избягали от него? Нали водата винаги се носи с бучене и грохот. Невъзможно е да не са чули!

Накрая дойде и завеждащият-склада Баруйр и без да поздрави, заговори. Думите му се посипаха като градушка.

Чуден човек е този Баруйр! Съвсем не е тромав и ленив като сина си Саркис. Говори бързо и ръкомаха, ходи чевръсто и очите му все шарят. Не може да съсредоточи нито мисълта, нито погледа си. Когато разговаря с някого, постоянно намига, сякаш е в таен заговор с някакъв събеседник. „Не човек, а вятър“ — каза веднъж за него ловецът Арам.

Ето и сега, говори, а очите му непрекъснато се въртят.

— Кой знае, може да са се изморили и да са седнали на тревата да си починат… Хапнали са, а после са полегнали и заспали… Заспал или мъртъв — все едно. Е, какво повече да говорим. Каквото е, това е…

— Макар че Баруйр беше явно пийнал, изказаната от него мисъл се стори на мнозина правдоподобна. Едно само все още оставаше неразгадано, странно: как беше попаднала шапката на Ашот върху рогата на козела?…

През тия дни скръбта обхвана цялото село. Всички празненства и сватби бяха отложени. В избите делвите с вино си стояха пълни, но никой нямаше желание за веселби.

ДЕСЕТА ГЛАВА

Когато старата врата се събори и в пещерата нахълта пияната мечка, страшна паника обхвана децата Саркис изпищя диво и избяга в най-отдалечения ъгъл Шушик ахна.

— Огън! Огън!… — завика Ашот.

Хасо хвърли брадвата, която държеше в ръцете си, грабна от огъня горящи клони и ги запокити в мечката.

Мечката избяга с рев навън, приклекна наблизо в храстите и заоблизва изгорената си лапа. Тя ръмжеше недоволно, възмутена, изглежда, че гостоприемната пещера днес я посрещна така недружелюбно.

Ашот, Хасо и Гагик, въоръжени с горящи главни, стояха на входа и я гледаха. Сега вече не им се виждаше толкова страшна като вчера, когато се изтърколи пияна някъде отгоре. А Гагик, добил неочаквано кураж, запрати димящата главня към неканената гостенка.

— На, яж! — извика той. — Шишчета ли ти се приядоха?

Главнята падна в снега, засъска и изпусна кълбо дим току под носа на мечока. Той подскочи и си плю на петите.

— Я какъв страхливец бил! И от такъв страхопъзльо ли ви беше страх? — обърна се Гагик към Ашот.

Той така се зарадва на откритието си, че го обхвана неудържимо желание да се шегува, да се смее. Това беше преломен момент в живота на Гагик — момент, когато детската боязливост започва да отстъпва пред смелостта, която се заражда в гърдите на възмъжаващия юноша. И той чувствуваше това с радост.

— Я погледнете, ей сега ще му подпаля кожуха! все повече се перчеше момчето и като грабна пламтящия смолист елов клон, спусна се след мечката. — И сам ще мога да се оправя!… Защо идвате и вие? — извика той, макар че другарите му нямаха намерение никъде да отиват.

Но те разбраха „храбреца“ (човек не става смел изведнъж) и се присъединиха към него.

А през това време пияната мечка, чупейки храстите, бягаше обезумяла. Толкова се беше объркала, че когато прескачате каменната ограда, в бързината си се спъна и полетя презглава надолу.

Шушик, права до вратата на пещерата, се превиваше от смях; смееха се и момчетата. Те отправиха няколко не особено любезни забележки — и закани по адрес на мечката и се върнаха в пещерата. Плашилото лежеше съборено до „барикадата“. Кой знае дали мечката го беше захвърлила, разбрала измамата, или го беше взела за човек и съборила на земята…

— Ами то вече не ни трябва, да го занесем в пещерата.

— Не, Ашот, да ги сложим, където си беше — възрази Гагик. Според мене барсът е по-глупав от мечока и няма да разбере, че това е плашило.

Той се качи на „барикадата“ и пак постави плашилото.

Когато се събраха отново в пещерата, всички гледаха Гагик с такова любопитство, сякаш за пръв път го виждаха. Слабичкото му лице беше поруменяло и очите му горяха като въглени.

— Лавровият венец готов ли е, мила? — обърна се той към Шушик.

— Готов е, ей сега ще го донеса…

И тя донесе от дъното на пещерата вечно зелено елово клонче, сви го на венче и го сложи тържествено на главата на Гагик. На гърдите му, смеейки се, забоде сухо златисто листо.

— Ето ти медал „Победител на мечки“… • Хайде, не е време за шеги! — каза Ашот. — Трябва да накладем огньове до входа на пещерата и по-долу, до стълбата, защото иначе няма да се отървем от мечката. Тя подушва миризмата на месото.

Децата се заловиха трескаво за работа. Запалиха огньове дори на „барикадите“. Като гледаше огньовете, въображението на Ашот отново заработи. „Истинска крепост — мислеше той. — От кулите и се издигат към небето огнени езици и зорки стражи бдят по стените и…“

Богатата фантазия пренасяше момчето в други светове.

Мечката гледаше стълбовете дим и мигаше непрекъснато с малките си очи.

— Погледнете я само: клюма също като нашата Шушик! — засмя се Гагик.

И наистина, главата на мечока едва се държеше на раменете му.

В това време някъде и планината се чу изстрел и ехото го разнесе по Барсовата клисура. Ашот започна да диша тежко, побледня. Дали не е баща му?… На лов ли е излязъл, или пък тях търси?

Минаха няколко минути в напрегнато мълчание, но гърмът не се повтори. Тогава децата се развикаха всички в хор:

— Ние сме тука, тука!…

Ехото подхвана пиковете им, умножи ги и ги разнесе между скалите.

Затаили дъх, децата напрягаха слух. Отговор нямаше.

Слънцето залезе зад Голям Арарат и запали огньове зад него. Отблясъците им заиграха в облаците, струпани на хоризонта. Стана студено, но децата продължаваха да стоят на южната „барикада“ и да хвърлят съчки в огъня. Толкова им се искаше да вярват, че неизвестният ловец ще види дългите езици на пламъка и ще се опита да слезе в клисурата…

Нощта мина неспокойно. Впечатленията от деня бяха толкова много и толкова силни, че обитателите па пещерата не можаха да заспят дълбоко. От време па време Саркис се провикваше насън и събуден от собствения си вик, скачаше изплашен. Шушик щом само затвореше очи, все блуждаещи огньове виждаше, а Ашот и насън продължаваше да вика: „Кой си ти, кой си? Ние сме тука, тука!…“

Само Хасо, подложил ръце под главата си, сладко спеше.

През нощта Ашот два-три пъти поглежда навън. Беше тъмно. Огньовете бяха угаснали. Наоколо цареше чудно спокойствие. Ни звук, ни шум. „Къде ли са сега нашите врагове — зверовете, и какво ли ни готвят?“ — мислеше си той и с нетърпение чакаше да съмне. Ах, колко е дълга декемврийската нощ!

Сутринта, добре нахранени, децата седяха около огъня. Всички бяха замислени. Снощи пияната мечка много ги развесели, но не винаги ще е в такова състояние — ще изтрезнее! И ако скоро пак огладнее. Пък и барсът… Откъде могат да бъдат сигурни, че ще се хване в капана!

— Ашот капанът ти е защипал барса за опашката — чуваш ли, вика за помощ — каза Гагик и намигна на Шушик.

— Я остави шегите! Добре, ей сега ще отидем да видим. Помогни ми по-добре да наточа брадвата.

— Ще ти помогна, ако смяташ с нея да отсечеш главата на барса…

Но Гагик не бе се доизказал още и от клисурата долетя страшен рев. На децата се стори, че пещерата потрепера.

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Ненаситният барс се беше запътил да закуси по-рано, отколкото трябва, преди още изяденото огромно количество месо да се беше смляло напълно в стомаха му.

Когато излезе от временното си леговище, изгряващото слънце вече беше позлатило снежните върхове на Арарат.

Едрият и тежък барс пристъпваше леко и безшумно. Първите слънчеви лъчи играеха по гладката му, блестяща оранжева кожа, гъсто посипана с лъскави черни петна. Петната придаваха особена красота на звяра и същевременно го правеха незабележим на фона на също така пъстрите планински склонове. Грациозното гъвкаво тяло се движеше толкова леко и бързо, сякаш някакъв приказен огнен дракон се плъзгаше между камъните.

Проточил огромната си опашка, мъркайки кротко, барсът излезе на скалата и погледна надолу, натам, където беше закусвал вчера сутринта. Там ли са още остатъците от лова му?…

Но освен костите нищо друго нямаше от козела. Като видя това, хищникът се разяри, удари гневно опашка о земята и изрева силно и яростно: „Уахх, уахх, уахх!…“

Той се приближи лениво и неохотно до огризките от месо и кокали, прикрити със сняг. Но щом протегна лапа, изпод снега изскочи някакво железце. То издрънча силно и така се впи с острите си зъбци в крака на барса, така го припиши, че звярът започна да вие от болка. В желанието си да се освободи той дръпна лапата си, но болката още повече се усили, клещите се стягаха.

Барсът се разлюти. С все сила удари железцето о камъка и го счупи. Свободен вече, той погледна с кървясали очи наоколо, сякаш търсеше врага си.

А долу кротко спеше все още пияната и поради това съвсем безгрижна мечка.

Ето го!…

Барсът се притисна до скалата, сви се па топка и заприлича на стоманена пружина, готова да се изопне.

Горкият мечок!… Замаян още, той чу зловещия рев, погледна врага си с мътни очи и ако имаше ръце, сигурно щеше да махне — я си върви по пътя!… После се обърна лекомислено и пак задряма, но изведнъж почувствува, че нещо тежко се стовари на гърба му, а в шията и хълбока му се забиха остри нокти…

От изненада и болка мечката изрева и този именно рев изплаши децата и ги накара да изтичат обезумели от пещерата.

Сега пред очите им се разиграваше ужасната схватка между двата диви звяра, единият от които притежаваше голяма сила, а другият — голяма ловкост.

Мечката се въртеше бясно па едно място и се мъчеше да отхвърли от гърба си и да разкъса „ездача“. Ала напразно. Барсът притежаваше вековния опит на дедите си, тяхната мъст, злоба, кръвожадност… Той се вкопчи със зъби и предни лапи във врата на противника, а с ноктите на задните си лапи, остри като ножове, разкъсваше хълбока му.

Ревейки от болка, мечката с барса на гръб се спусна към долния край на скалите, заобикалящи клисурата, но изведнъж се спря: скалите завършваха с пропаст.

Тя се обърна назад, търколи се в снега, който покриваше лозето, и затисна най-после барса под себе си.

Тогава злобният враг измени тактиката си и прибягна до по-страшни средства. Сграбчи мечката отдолу и заби зъбите си в муцуната и, а ноктите — в шията, и пак пусна в действие острите „ножове“ на задните си лапи. За миг разпори с тях търбуха па мечката, разкъса кожата и на парчета.

Мечката запристъпя бавно към изхода от клисурата, но само след няколко крачки се олюля и падна.

Барсът не я последва. Явно пострадал също в борбата, той закуца към подножието на скалите отдясно на клисурата, намери в ямичка събрана вода и започна жадно да лочи. После облиза раните си и влачейки задните си крака, допълзя и се скри между камъните.

Децата нямаха смелост да тръгнат след звяра. Потресени от кървавата схватка, те не отидоха да видят и мечката, а няколко минути наблюдаваха отдалече чернеещия се върху снега труп. Сърцата им биеха неспокойно. Това, което се случи, беше толкова неочаквано и ужасно, че всички просто се вцепениха.

Същевременно обаче това беше и радостно за тях. До вчера сутринта те тършуваха по храстите, петимни за шепичка плодове, за да залъжат глада си, а днес пред тях лежеше проснато животно, едва ли не колкото крава… Това се казва щастие! Не по-малко важно беше и това, че единият им ужасен враг вече не съществуваше. А другият в най-жалък вид изчезна в леговището си. Кой го знае дали ще излезе скоро! И на барса не ще да е било много приятно в лапите на мечката.

Децата бяха безкрайно радостни и мислено благодаряха на отшелника за подаръка. Ако и да не изпълни прякото си предназначение, все пак той доведе барса до състояние на безразсъдна ярост. Със „здрав разум“ барсът никога не би нападнал мечката, а би се постарал да избягва среща с нея.

Общо взето, капанът направи голяма услуга на децата и пред тях стоеше привлекателната и богата възможност да се сдобият с тлъстото, едро тяло на падналата в боя мечка.

Без дума да продумат, като се разбираха само със знаци, момчетата взеха брадвата, копията и главни и като същински заговорници се отправиха предпазливо към убитото животно. С брадвата и ножа Ашот и Хасо отделиха плешките и бедрата от трупа. Целите в пот, задъхани, момчетата все току поглеждаха страхливо нататък, където беше отишъл барсът.

Те бързаха така, както могат да бързат само крадци вмъкнали се в чужда къща. Нямаха време дори да одерат животното, а нарамиха големи парчета месо и забързаха към жилището си. Когато стигнаха до южната „барикада“, Ашот я ритна с крак и я събори. Стражът-плашило на върха на грамадата камъни падна на земята. Вече не беше нужен!

Разпъхтени, момчетата нахълтаха в пещерата, свалиха от раменете си ценния товар и чак тогава се усмихнаха един на друг. После, в същото мълчаливо съгласие, „заговорниците“ отново излязоха от пещерата, но в коридора Ашот се спря, ослуша се и даде знак да се връщат назад.

— Другото ще трябва засега да оставим — кой знае защо, шепнешком каза той.

— Защо? Главата си оставям, месото не оставям — заинати се Гагик. — Нали вие ще ми искате всеки ден месо!

Ашот обаче смяташе, че мечият труп трябва да остане там, докато се разбере какво е станало с барса: жив ли е, или не? Ако е жив, щом огладнее, ще дойде за жертвата си. Естествено най-напред трябваше това да ce установи. За тях то беше въпрос на живот и смърт.

— Докато чакаме барса, орлите ще изплюскат всичко — продължаваше да протестира Гагик.

— През деня ще ги гоним, а довечера сами ще си отидат. Затова пък барсът, ако е жив, през нощта непременно ще дойде.

— И вълкът е такъв: нощем идва да си дояжда плячката — каза Хасо в подкрепа на Ашот.

Гагик, недоволен, отиде в ъгъла на пещерата и донесе оттам кошницата си. Сложи в нея огромния мечешки бут, с пъшкане я върна обратно и я покачи върху купа дърва, струпани до стената.

— Това е складът за месо, носете месото тук — заяви хладно той.

Всички мисли на момчето явно бяха заети с мечото месо, което остана навън.

За всеки случай децата преместиха „стражите“ си до останките на нещастния мечок — нека го пазят! И трябва да кажем, че плашилата изпълняваха с чест задачата си: орлите не смееха да припарят дори наблизо, докато при охраната на пещерната крепост тези „стражи“ не изиграха такава роли.

— Довечера, когато си отидат орлите, ти донеси чучелата в пещерата каза Ашот на овчарчето. — Ако барсът е още жив, не бива да ги оставяме до мечото месо, защото той няма да посмее да се приближи до човек.

След това момчетата взеха да поправят вратата, счупена от мечката, а Хасо трябваше да отиде в Овчарника.

— Ти пак се въодушеви и забрави опасността! — възмути се Шушик на лекомислието на Ашот. — Когато сме всички заедно — как да е, но защо изпращаш Хасо сам?

От смущение овчарчето протегна ръка към главата си, за да си нахлупи калпака над очите, но калпакът не беше там…

Момчетата се засмяха в един глас. Усмихна се и Шушик. Беше и винаги приятно смущението, което предизвикваше у овчарчето грижата и към него.

— Да не мислиш, че пращам Хасо в устата на барса? — попита Ашот. — По всяка вероятност барсът вече не съществува, не бой се. Пък и дори да е жив, до овчарника няма да може да се качи. Но аз все смятам, че е умрял. Още тогава разбрах, че е дошъл краят му. Ще попитате по какви признаци? Хайде, сами помислете.

— Е, кажи де. Може пък това съобщение да бъде най-после полезно! — забеляза подигравателно Гагик.

— А другите, значи, са били безполезни? — разсърди се Ашот. — Но защо ли трябва да се обяснявам с тебе! Та ето какво. Когато нападна мечката, барсът беше гладен, но вие забелязахте ли, че нищо не яде? Не му е било до ядене. Това е едно. Освен това той отиде веднага при водата: така винаги правят тежко ранените животни. И трето: когато вървеше, се клатеше, а главата му беше отпусната. Никак не приличаше на победител. Четвърто: след като се напи с вода, не се върна горе при скалите, в леговището си… Дивите зверове си търсят винаги убежища нависоко, над клисурите и долините, откъдето незабелязано могат да следят врага и бъдещата жертва. Всичко това ми е показвал и обяснявал баща ми. Та и барсът. Когато го видях, че се напи и не се качи горе, веднага си казах: няма да го бъде. Всеки ловец знае, че раненото животно остава долу, защото няма сили да се изкачи горе. Съгласни ли сте?

— Е да, има нещо умно — пак го подразни Гагик. Щом сте съгласни, да се заловим за работа. Остани, Хасо, щом Шушик… — Ашот погледна момичето, усмихна се и не се доизказа.

Дали защото мечката вече не съществуваше, или благодарение на успокоителните думи на Ашот, но духовете се поуталожиха и в пещерата отново настъпиха „мирни времена“.

Ала колко щяха да продължат и какво очакваше децата занапред, това, разбира се, никой не знаеше.

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Настъпилото спокойствие много-много не се нравеше на Ашот. Последните дни, наситени с вълнуващи приключения, така възбудиха въображението на момчето, така разтърсиха цялото му същество, че желанието да извърши нещо изключително го преследваше непрекъснато.

Ашот беше убеден, че е създаден за борба, а не за спокоен, еднообразен живот. И действително какво интересно има в такъв живот — да сложи оръжието, да мъкне глина за съдове, да я меси, „като жена“… Но минаха, изглежда, рицарските времена. А колко беше хубаво, когато мечката и барсът се търкаляха в снега, а клисурата ехтеше от техния рев! Блажени дни… Кръвта кипи при такива зрелища и без да иска, човек се настройва героично.

Единственото нещо, което го интересуваше в момента, беше барсът. Какво ли е станало с него? Жив ли е, или мъртъв? Ако все още можеше човек за нещо да си помечтае, това беше именно за барса. Как не можеха да го намерят ранен и с един удар… Пък в краен случай и мъртъв дори да го намерят. Да му одерат кожата, да я вдигнат на копие и така да влязат в село. Лошо ли ще е? На такова зрелище ще се събере цялото село, всички хора. А сега?… Поправи вратата, после пък върви да търсиш глина, за да направят стомна за вода.

Впрочем глина трябваше и за друга по-неотложна работа…

Колкото и удобна да беше пещерата, която си беше избрал отшелникът, димът от огъня се събираше под сводовете и за да не люти на очите, децата се принуждаваха все да седят или да лежат.

Шушик няколко пъти вече спомена, че се налага да иззидат печка, но какво да направят — все време не оставаше. И ето сега, седнало до огъня, момичето обръщаше нетърпеливо тухлите, от които се вдигаше едва забележима пара.

Търпението на Шушик се беше изчерпало и тя настоя глината да не се употребява за никакви съдове, за нищо друго, а веднага да иззидат печка.

— Тухлите вече изсъхнаха, какво чакате? — подканяше тя другарите си.

Решиха да иззидат печката близо до входа, но каква щеше да бъде тя, никой от децата не знаеше.

— Хайде, да я направим с три стени, а отпред да бъде отворена — предложи Ашот.

— Защо три? И две стигат. Третата ще бъде стената на пещерата — като камина.

Предложението, направено от Шушик, изглеждаше най-разумно, но никой не знаеше дали камината трябва да се покрие отгоре, или да се направи с изходна тръба.

— Добре, вие правете стените, а пък аз ще се върна след малко — каза Хасо и излезе.

Той отдавна беше забелязал наблизо тънка и доста голяма каменна плоча и сега с пъшкане я довлече в пещерата.

— Отлично! — възкликна Ашот. — Това ще е „покривът“ на печката ни.

Не мина час и стените на камината бяха иззидани, всяка около метър висока. А разстоянието между тях определиха според плочата. В края на краищата се получи действително нещо, подобно на камина.

— Сега идва най-трудното — каза Гагик, — но него оставете на мене.

Най-трудното, разбира се, бяха тръбите. Никой не знаеше как да се направят. А в главата на Гагик зрееше някаква нова идея.

Той измаза с глина стените на камината, а отгоре иззида нещо като тръба. Долу тя беше широка колкото самата плоча, а нагоре се стесняваше. Изобщо представляваше голяма глинена фуния, поставена с разширения си край надолу. Тя щеше да събира всичкия дим и да го „отправя“ в предполагаемия комин.

— А сега ще правим тръбите по половин метър всяка — заяви Гагик. — Какво ви смущава?… Спомнете си как колхозът докара вода от планинския извор в село. Прокара глинени тръби. И ние ще направим същото. Единият кран — по-широк, другият — по-тесен, и ще ги съединим една с друга. После ще направим коляно и ще изведем тръбата от пещерата навън през отвора над вратата. Ясно ли е?…

Цялата сутрин децата се занимаваха с тръбите и макар че Гагик се славеше с грънчарското си майсторство, най-хубави бяха тръбите на Шушик. При нея всичко излизаше изкусно, красиво, не както при момчетата. Техните тръби бяха неравни, макар че пак влязоха в работа.

Преди да се пекат, готовите тръби трябваше да се изсушат. Децата ги наредиха около огъня и седнаха доволни да си починат. Хубаво стана! Сега ще си имат и печка!…

Ашот се възползува от свободната минутка и се зае да прави сметка дали месните им запаси ще стигнат до пролетта.

Това не е твоя работа — прекъсна го Гагик и сам се залови да пресмята. — На човек по шестстотин грама на ден, всичко — три килограма. Значи, деветдесет килограма за един месец, а за два — сто и осемдесет. Мечката едва ли ще има толкова. Да, трябва да прибавят и двадесетина кила козе месо — ето още една седмица. Коя дата сме днес? Май че дванадесети декември, а? Значи, на Чернушка ще дойде ред чак към седемнадесети февруари.

— Не, така не може — запротестира Хасо. — Толкова месо не бива да се яде…

Тайната му мисъл беше да не се закача Чернушка, но не се решаваше да го каже направо.

— Защо, братко? — подскочи Гагик. — Ескимосите ядат на ден по пет кила тлъстини, а ние по едно кило месо ли да не изядем? Защо не… Ако доведеш твоята многоуважаема неприкосновена Чернушка, до пролетта ще изкараме прекрасно.

Да, Хасо с радост ще отиде при Чернушка, само че не за това, за което си мисли Гагик. Ще отиде, за да прекара поне един ден с любимите си животни.

И щом получи разрешение, той тръгна към Овчарника.

Около извора нямаше пресни следи от овце. Ясно, че подивелите животни не смееха да прескочат огъня и днес изобщо не бяха идвали за вода.

Но това не обезпокои Хасо. Той реши именно с вода да примами Чернушка и челядта й.

Момчето се върна в пещерата, взе глинено гърне с вода и се заизкачва по стръмния склон към Овчарника.

На пътеката все още тлееха под пепелта въглени. Хасо ги събра на купчинка и накладе огън. Над камъните се изви дим.

Овчарчето извади от пояса си свирката, приклекна и без да откъсва поглед от входа на „кошарата“, засвири познатите на Чернушка мелодии. Скоро от зейналата черна дупка се подаде главата и, а зад нея се показаха и извити рога. Най-после всичките овце излязоха на пътечката.

Хасо стана, тръгна срещу тях, но не се приближи, а постави гърнето с водата на един плосък камък сред пътеката.

Овнето и овчицата се изплашиха, скриха се зад една скала и оттам поглеждаха тревожно към Хасо. А Чернушка се прикова на място…

Хасо се върна до огъня и пак взе свирката.

Гъстите кълба дим, които се виеха над огъня, и нежните звуци на овчарската свирка привличаха с неудържима сила овцата. Като чу звуците, с които викат овцете на водопой, тя сякаш се вкамени. След това по тялото и преминаха леки тръпки — навярно си спомни как заедно с голямото стадо е слизала долу при потока, нежно ромонещ в клисурата.

Ах, колко беше жадна! А свирката зовеше ли, зовеше… И под примамливите звуци овцата се приближаваше бавно и страхливо до водата.

Когато дойде до гърнето, Чернушка предпазливо протегна устни към него, но нещо я уплаши и тя отскочи назад. После пак се приближи и като се убеди, че нищо страшно няма, натопи муцунка в студената прозрачна вода.

След като уталожи жаждата си, тя се обърна и заблея — викаше рожбите си. Но нямаше нужда да ги вика. По-голямото вече само идваше при майка си и се озърташе плахо, всеки момент готово да побегне. В последния миг то се уплаши. А овчицата въобще не излизаше от скривалището си.

Хасо стана и с протегнати напред ръце тръгна бавно към Чернушка. „Прру, прру, прру…“ — издаваше с устните си той познатите на домашните овце звуци. Така овчарят вика овцете, за да им даде сол — тяхното любимо лакомство. Но солта не съблазняваше Чернушка. Тя я получаваше всеки ден с изворната вода и с времето бе загубила рефлексите, свързани със солта у тревопасните.

Цял ден Хасо прекара край огъня. Цял ден свирката му не млъкна, той и пя, и разговаря сам със себе си. Така постепенно животните свикнаха с неговото присъствие, с гласа му. Те се увериха в мирните намерения на това двукрако същество, успокоиха се, че няма да им стори зло.

Но все пак опитът, придобит в суровата борба за живот, ги беше научил на предпазливост и бдителност. Кой знае дали зад нежните мелодии на вълшебната свирка не се крият коварни замисли…

Привечер Хасо се връщаше с празното гърне в ръце. По пътя реши да прегледа терасите и падините. Докато се луташе насам-натам, попадна на някакъв гъст буренак от изкласила на припек трева.

Момчето разтърка тревата в дланите си и видя някакви синкави, дълги, тънки и островърхи зърна. Сдъвка ги и се развика колкото глас имаше:

— Ашот, Гагик, елате по-скоро! Намерих пшеница, пшеница!…

Обитателите на пещерата се развълнуваха. Пшеница?… Тя беше станала за тях мечта. Нали за човека, свикнал с хляба, нямаше нищо по-тежко от това да яде само месна храна. „Ние станахме истински ескимоси“ — често казваше Ашот. Той искаше да подчертае, че щом ескимосите могат да живеят само с месо, защо и те да не могат. Но силният, здрав юноша също страдаше много от липсата на хляб.

От полусуровото месо децата чувствуваха болки в стомаха. Облекчаваше ги донякъде ментата, коя го растеше под върбата, а също така дивите плодове, особено мушмулите — от тях постоянно имаше в „аптечната“ на Шушик.

— Идем, идем!… — чу се отдолу.

След малко Ашот, Гагик и Шушик се изкачиха разпъхтени на хълма. Подире им креташе Саркис.

Хасо чакаше другарите си прав сред класовете. Всички се нахвърлиха лакомо на дребните зрънца, едва смогваха да ги очистят от люспите.

— Миличките ми, скъпи мои!… — нареждаше Гагик. — Ето вече повече от месец умираме от мъка по вас…

— Не бива, деца! Не бива сурови — спря ги Ашот.

Ех, пак тоя Ашот! Вечно със своите правила и наставления! Не оставя хората да живеят както си искат… Но няма как! Обещаха да се подчиняват и сега не трябва да му възразяват!

Децата наскубаха класове и се върнаха в пещерата. Насядали край огъня, те се заеха да трият, да лющят и да одухват зърната. После ги събраха в глиненото гърне, сложиха ги на огъня да се припекат и след малко с наслада ги хрупаха.

— Ето че достигнахме жизненото равнище на нашия отшелник, светла му памят… — с пълна уста едва каза Гагик. — Интересно, какъв ли е бил краят му?

— Може би е умрял в пещерата и дядото на нашата мечка го е намерил и извлякъл оттам — предположи Ашот.

— Защо мислиш така?

— Там, в храстите, има някакъв череп…

— Ой, череп ли?… — погледна изплашено към вратата Шушик.

— Стига, хайде да говорим за друго — намръщи се Хасо.

— А ето другото. Утре цял ден ще събираме пшеница — заяви Ашот с тон, който не търпеше възражения. — Месо и сол вече имаме. Хасо ще събере малинови корени, а в други ден ще тръгнем по следите на барса.

След малко обаче в пещерата настъпи мълчание. Погълнати от мислите си, всички утихнаха. Децата отново бяха обхванати от мъка по близките си, по родното село. Или това беше просто копнеж за свобода?

… От тъмно до тъмно децата бяха заети с търсене на храна и дърва и почти нямаше кога да помислят за близките си. А сега, в минутите на отдих, сърцата им отново се връщаха към онова, което им беше най-мило, най-скъпо. Всеки си мислеше каква радост би предизвикало в сърцата на близките им връщането от този затвор…

— Да почетем нещо — каза Ашот, като забеляза унинието у децата. — Шушик, я вземи „Родна литература“.

Шушик зачете с нежен звънлив глас откъси от поемата на Маяковски „Владимир Илич Ленин“:

Отначало Шушик четеше насила, без желание, но постепенно се вдъхнови и гласчето й зазвънтя като сребро. Бузите на момичето поруменяха.

Момчетата слушаха с напрегнато внимание огнените слова на великия поет. Те пренасяха младите им сърца на бреговете на Нева, на Финландската гара, където се вълнуваше човешкото море, и мъжът, изправен на бронираната кола, отправяше пророчески думи за бъдещето на човечеството:

Четенето свърши. Всички седяха смълчани, заслушани сякаш в крилатите думи, които още звучаха под сводовете на пещерата…

Наближаваше часът за сън, а следователно и часът, когато щеше да бъде разказана следващата поред приказка. И Хасо — днес беше негов ден, — без да чака покана, започна народната приказка за Ленин.

„… Ленин паша оседлал огнения си кон, нарамил тежък боздуган и тръгнал срещу царя…“

Овчарчето разказваше приказката за „Ленин паша“ и от време на време притискаше устни със свирката, вдигаше нагоре глава и пееше:

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Когато Ашот мислеше за мечката, непрекъснато го преследваше въпросът: щом тя е живяла в клисурата, защо толкова време с нищо не е издавала присъствието си? От нея нямаше дори и следи. Не беше чупила храсти, не беше тършувала под дърветата за орехи и жълъди… Чудно…

Но тази загадка беше разрешена неочаквано сутринта на тридесет и седмия ден.

Слънцето не беше още изскочило иззад възвишенията около Барсовата клисура, когато паническият вик на Гагик изплаши децата.

— Орлите изплюскаха мечката, дявол да ги вземе!…

Всички освен Саркис, който не се помръдна, грабнаха копия и се спуснаха към клисурата. И наистина, колкото орли имаше в клисурата, всички се бяха събрали над трупа на мечката. С острите си като копачи клюнове те ръфаха тлъстото месо на мечока.

— А къде са нашите стражи? — завика сърдито Ашот.

„Стражите“ не бяха на мястото си — през нощта вятърът ги беше съборил.

Децата почнаха да разпъждат хищниците с тояги. Орлите махаха тежко с крила и отлитаха. Но не надалеч. Кацаха на близките канари, чистеха окървавените си клюнове о камъните и стрелкаха със злобни погледи децата.

Хълбоците на мечката бяха раздрани, търбухът — празен, тъй като вътрешностите й бяха изпадали. Голямата глава почиваше кротко върху храста.

Гагик сне мълчаливо шапка и с трагичен глас започна:

— Кажи, защо крадеше нашето имущество? Нима не знаеше, че там — Гагик показа небето — има бог, че той ще види и ще те накаже?… И защо така се налока с вино, че загуби разума си и не можа сама себе си да защитиш?…

„Проповедникът“ затресе рамене и престорено заряда.

Хасо и Шушик се смееха весело, а Ашот не слушаше нищо — разглеждаше внимателно наоколо. Той търсеше следи от барса и с радост се увери, че тук нямаше.

— А сега можем да пренесем мечката в пещерата — въздъхна с облекчение той. — Ясно, че барсът не е жив… Хасо, започвай да я дереш, аз ей сега ще дойда.

Докато другарите му разрязваха на части трупа, Ашот проучваше надвисналите над клисурата ридове. Охо! Мечката беше дошла от външния свят дотука по Дяволската пътека. Как е могла! Уж тромава и непохватна, а по какви опасни корнизи се е движела, над какви пропасти!… „Сигурно се е улавяла с лапите за камъните…“ — помисли си Ашот и слезе долу.

Децата продължаваха да се занимават с месото. Трябваше да го нарежат на парчета и пренесат в пещерата. А то беше много — нали миналия път бързаха и успяха да вземат само плешките и бутовете. Но Ашот изгаряше от нетърпение да разкаже на другарите си защо (според него) се е появила тук тази мечка. И затова каза:

— Почивка! Седнете, отдъхнете си. Сега нека заедно да разрешим един въпрос. — И изведнъж започна: — Аз мисля, че в нашата страна няма по-безопасно кътче за зимния сън на мечката от тази клисура. Мечките знаят това и винаги идват зиме тук. Ето и тази: дошла, а изведнъж гледа, че от пещерата пуши, мирише на човек… Щом има човек наблизо, мечката не заспива…

— И ето какво решила: чакай да ги оставя аз гладни, та белким се махнат оттука — разви мисълта на Ашот Гагик и с такова умиление погледна мечите бъбреци, че Шушик не можа да се въздържи и прихна да се смее.

— Е, слушайте де — продължи Ашот. — Мечката е видяла, че в клисурата има хора и е чакала с нетърпение да си отидем. Мислела е, глупачката, че по наше желание сме тука. Добре все пак, че се срещна с барса, иначе цяла зима нямаше да ни остави на мира.

— Не е вярно, колкото мечки съм срещал, все си отминават, овцете дори не закачат — не се съгласи с Ашот Хасо.

— Да, мечката е кротко животно. Тази и Чернушка дори не е закачила. Но мечката е спокойна само когато в гората има много храна. А в тази клисура няма нищо, та щом изгладнееше, непременно щеше да се заинтересува и от нас.

Ашот млъкна за миг, а Гагик се възползува от кратката пауза и се приближи до мечката върху снега, разряза стомаха и и подуши въздуха.

— Ех, мирише на мускатово вино! — усмихна се блажено той.

Когато месото на мечката беше нарязано на парчета, пренесено и прибрано в студения ъгъл на пещерата, Ашот съобщи със задоволство:

— Е, сега вече можем да бъдем спокойни: барсът е умрял. Тогава защо да не отидем за кожата му? Да я вземем и да я наметнем на нашата Шушик Аветовна. Нейното кожухче съвсем се износи, не е хубаво…

Шушик седеше до огъня и гледаше мрачно ужасното си облекло. Но тъкмо тази безобразна кучешка кожа й спаси живота!…

— Нищо, Шушик, не тъжи — каза Ашот, забелязал настроението на момичето. — Ние вече позаякнахме, а от мечата тлъстина съвсем ще укрепнем… Скоро ще се върнем у дома. Ще си облечеш тогава красива рокля и ще отидеш в клуба…

— … и ще танцуваш с Хасо — продължи Гагик. На лицето на овчарчето играеше добра, свенлива усмивка.

— Хайде вие си приказвайте, а пък аз ще отида при овцете — каза той и стана.

— Добре — съгласи се Ашот. — Ние ще се заемем с пшеницата, а ти тръгвай за Овчарника. Искаш ли някой да дойде с тебе?

— Не, не, вие само ще изплашите овцете. Момчетата възложиха на Шушик да приготви обяда и излязоха.

Ашот вървеше мълчаливо. Мислите му непрекъснато се въртяха около изчезналия барс. Макар да уверяваше другарите си, че барсът е загинал, горчивият опит го беше научил на предпазливост и търпение. „Ще почакаме още ден-два — мислеше си той. — Ще приберем пшеницата, ще приготвим «запаси от жито» и ако не се появят пресни следи от звяра, ще тръгнем да го търсим.“

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Хасо търсеше своята Чернушка с нетърпение и радост, с онова дълбоко вълнение, което обхваща овчаря-кюрд винаги, когато намери загубено животно.

Бащата на Хасо беше овчар и дядо му бил овчар, и прадядо му, и прапрадядо му. Такива са кюрдите. За тях не съществува друг живот, друго занятие. Те дори имат пословица: „Ако искаш син ти да стане човек, направи го овчар“.

Сраснал се с планината, кюрдът се разделя с нея само заради голяма любов, любов, способна на жертва.

„Заради тебе на всичко съм готов. Ако поискаш, ще напусна планината и ще стана овчар във вашето душно село“ — пее в една песен кюрдът на девойка.

Да слезе от планината в горещата Араратска долина?… Да, на подобно нещо овчарят може да се реши само заради изгората си. Ако искаш да накажеш кюрда, накарай го да напусне любимите планини, нацъфтелите ливади, росните склонове.

И Хасо е такъв. Повече от месец вече той живее далеч от родните планини — цяла вечност! Как може толкова време кюрдът да не види нито овце, нито кучета!

Хасо се измъчи от тъга по колхозните стада. По това време овцете започват да се агнят, в кошарите пъстрите агънца пристъпят на слабите си неустойчиви крачета и тъничко блеят. Ах, да може да улови Чернушка! Как ще се грижи за нея, ще разтуши мъката си! А пък Ашот уж е учен, а не познава хората! Овцете са горе, в планината, а той изпраща, него, овчаря, на други работи. Само да му кажат ден и нощ да стои в овчарника, няма да му омръзне. Дори и да не улови подивялата овца с агнетата, ще им се радва отдалеч, ще слуша гласовете, скъпи на сърцето му…

При кошарата Хасо се озърна, внимателно огледа отдалеч всички ъгли, всички храсти и извади свирката от пояса си. След малко зад сухите тръни се подадоха чифт рога. Показа се и агнето. Ушите му бяха щръкнали като на сърне; то бе готово всеки миг да хукне, да избяга. Но къде е Чернушка?

„Ло, ло, ло, ло“ — запя свирката онази мелодия, която вика овцете на водопой.

А Чернушка все не се появяваше.

„О, зная каква е работата!“ — досети се овчарчето, стана и тръгна право към убежището на овцете.

Още щом влезе в пещерата, насреща му изскочи от мрака Чернушка и заблея тревожно.

— Зная, зная, агънце си имаш… — каза и нежно Хасо и пипнешком тръгна напред.

Скоро очите му свикнаха със здрача на пещерата и вече различаваха неприветливите и мрачни стени.

Овцата-майка продължаваше да блее неспокойно. Не за себе си естествено се страхуваше тя, а за онова мъничко същество, което лежеше сега някъде в ъгъла и трепереше от студ и инстинктивен страх. Безпокоеше го тревожното блеене на майката. Агънцето й отговаряше с тъничко гласче.

Хасо вървеше по гласа напред и ето най-после в ръцете му затрепера мъничкото, още мокро животинче…

— Брру, бру, бу… — тихо; сякаш пееше приспивна песничка на агънцето, овчарчето го притискаше до гърдите си, топлеше го.

Той излезе от пещерата и се отправи към огъня, запален на пътечката, а след него тичаше Чернушка и жално блееше.

Димът от огъня се стелеше бавно и на кълба се издигаше нагоре. Хасо седеше до огъня, прегърнал бялото агънце с черна муцунка, а до него стоеше Чернушка и ближеше спокойно рожбата си. Наистина всяко движение на Хасо я караше да трепва и отскача назад. Но можеше ли да остави агънцето си? Пък и как да не се довери на човек, който с такава любов го гали и топли?

Хасо сложи пред Чернушка вода. Току-що оагнила се, овцата бързаше да утоли мъчителната си жажда. После издърпа от ръцете на момчето снопче трева, изяде го и подложи глава под пръстите му в очакване на милувки… Малко по малко старите навици се съживяваха, подновяваше се близостта с хората.

— Я дай да те издоя, Чернушке, жал ми е за малкото ти — увещаваше овцата Хасо.

Но тя не се съгласи: все още не му се доверяваше напълно. Нали подивялата овца беше бранила в борба рожбите си. Тук, в клисурата, тя не беше срещала най-злия враг на агнешкия род — вълка. Но понякога от планинския гребен идваше неизвестна неприятна миризма и я тревожеше. Сигурно беше по времето, когато тук идваше властелинът на клисурата — барсът. И орлите. Те просто всяваха ужас в овцата! Накацали по камъните, смълчани и неподвижни, те непрекъснато я дебнеха да се отдалечи от агнето.

През есента пък мечката се заселваше в Барсовата клисура. От нея всъщност Чернушка много не се страхуваше. През цялото време тя събираше окапалите плодове под дърветата.

— Ло, ло, ло, ло… — продължаваше да си свири тихичко Хасо; тревогата и страхът постепенно напускаха животното, сменяха се с доверие и спокойствие.

С увещания и ласки Хасо успя да привлече Чернушка. Той тури агънцето под бозките и и то се впи жадно в тях.

Когато агнето се наяде, Хасо превърза, както е редно, пъпчето му и го посипа с пепел. Не разполагаше с нищо друго, но и това беше добре — щеше да го предпази от зараза.

След това момчето взе агнето на ръце и бавно заслиза надолу.

Чернушка го следваше, издала напред глава. Тя по-блейваше от време на време и се озърташе. Чувствата й бяха раздвоени. Тук беше най-малката, най-безпомощната й рожба, а по-големите бяха останали горе, в овчарника. Те гледаха учудено подире й и недоумяваха защо майка им ги напуща и отива след някакво непознато, подозрително двукрако същество.

Все пак, много предпазливо, те сподириха отдалече майка си. Но там, където пътеката започваше да се спуска вече надолу, се спряха. Видяха как майка им стигна пред някаква пещера. Тогава тя се обърна и заблея — дали ги викаше, или се прощаваше с тях? После влезе след човека вътре…

Младият овен и овчицата надничаха зад скалата и изпращаха майка си с печален поглед.

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Когато Хасо доведе Чернушка, в пещерата нямаше никой. Шушик режеше в храстите пръчки за кошници.

След малко момичето се върна и едва не изпусна клоните.

— Ох, миличко, колко си хубаво! — изпадна в умиление Шушик при вида на агнето.

Чернушка скочи разтревожена от мястото си, изтича до агнето и застана над него. Така правят овцете-майки, щом забележат орел.

— По-тихо, Шушик, не я плаши… Хайде да поставим за малкото топло и меко местенце.

Скоро те стъкмиха удобно легло от съчки и суха трева и сложиха в него агънцето. Майката, която отначало беше много разтревожена, най-после, види се, разбра всичко и се успокои. Тя изглеждаше доволна: рожбата й вече не беше застрашена нито от студ, нито от враг…

— Сега, сестричке, ще ти дам нещо за ядене, каквото никога през живота си не си вкусвала. На, измий го хубаво. — И Хасо подаде на Шушик тънък, прозрачен овчи мехур.

— Добре, ще го измия. А после?

— Другото е моя работа.

Отначало Чернушка съвсем неохотно позволи на Хасо да я издои, но тя така беше напращяла от мляко, та почувствува приятно облекчение, като се освобождаваше от него.

— Ти не остави нищо за агънцето.

— Това е коластра — първото мляко. От него не се дава по много на агнето, може да се разболее — обясни овчарчето и показа на момичето събраната в мехура жълтеникава тежка течност. — Виж сега какво ще направя.

Хасо завърза здраво отвора на мехура. Стана нещо, подобно на топка.

— А сега измести пепелта и изрови отдолу дупка. Шушик бързо извърши и това. Хасо пусна в дупката мехура с мляко и го покри отгоре с гореща пепел.

— Ах — изплаши се Шушик, — мехурът ще изгори и млякото ще се излее!

— Не, то вече се е подквасило, станало е твърдо като сирене и няма да се излее — усмихнат успокои момичето Хасо.

Известно време те мълчаха, загледани в огъня,

— Хасо, коя година подкара твоята племенница? — заговори най-после Шушик. — Гледам това мило агънце и си спомних за нея.

— Адлаи ли?… Тя е вече на две години — оживи се Хасо. Погледът му се стопли.

— Сигурно тича с пръчка след овцете и пита: „Къде е нашият Хасо?“ — каза Шушик и съжали: на очите на момчето се появиха сълзи.

— Да, домъчня ми за това агънце… Да знаеш само какво смешно и весело момиченце е!… Ще стане добра доячка.

„Ще стане добра доячка“… Това е най-голямата похвала в устата на кюрда.

— Идва при майка си и: „Дайе36 — казва, — смеси мляко с мацун37 и ми дай да ям.“ Ще смесят, ще й дадат. А тя: „А сега отдели мацуна от млякото, не искам смесено.“

Шушик се смееше, като показваше два реда бели зъби.

Те пак замълчаха. После момичето попита:

— А защо така сте я нарекли — Адлаи? Кюрдите май че нямат такова име.

— Нямат — потвърди Хасо. — То е ново име. „Адлаи“ значи „мир“. Сега много кюрди в Алагяз дават това име на щерките си. Взели са го от гърците.

— Хубаво име. Красиво, умно — одобри Шушик и погледна към огъня.

„Не е ли време?…“ — искаше и се да попита, но не посмя. Неудобно е… Да не е лакомница като Гагик…

Но Хасо я разбираше много добре: кой може да стои спокойно край огъня, като знае какво ядене се приготвя там?

— А вие как сте попаднали в нашето село, Хасо? Аз отдавна исках да те попитам.

— Избягали сме тук от Араратоките склонове заедно с арменците. Ние сме кюрди езиди, но има и кюрди мюсюлмани. Турците насъскали кюрдите мюсюлмани срещу арменците, а пък нашите деди се възпротивили — нали с арменците сме живели все като братя. Тогава турските паши започнали да избиват и арменците, и нас. Затова сме избягали заедно. Минали сме Араз, а тук руските войски ни взели под своя защита. Така сме се спасили от турския ятаган. Аз, разбира се, нищо не съм видял, всичко това ми е разказвал баща ми. Сега нашите кюрди са се побратимили с арменците, живеят в арменските села, пасат стадата по фермите. С нас се отнасят добре.

— А нямате ли си ваши села?

— Не, имаме си и наши села, и училища. И поети си имаме. И книги се печатат на кюрдски… Само ми е жал, че когато напуснахме нашето село, трябваше да се простя с училището. Така и недовърших учението си…

— Нищо, Хасо, ти пък учи арменски — каза Шушик. — Вече говориш добре арменски, няма да ти бъде трудно. А пък ако искаш, аз ще ти помогна.

— Че аз не уча ли? Толкова искам да уча! Само че няма да останем завинаги тука я… Къде ще ме учиш?

— Всяка неделя ще идвам с моето звено във фермата — няма да оставим шефството си над телетата. През седмицата с тебе ще се занимава майка ми, а в неделя аз ще идвам, ще проверя как си научил уроците, ще ти задам нови… Съгласен ли си?

— Добре, ще се старая — каза Хасо и в знак на съгласие допря ръка до дясното си око.

Момчето искаше да каже, че е много, много благодарно на Шушик за сърдечното й отношение, но го досрамя.

— И аз ще се радвам — също като Хасо докосна окото си Шушик и се засмя. Е, как, по кюрдски ли го направих, или по арменски?

— По кюрдски — усмихна се Хасо.

Те замълчаха. За какво още да си поговорят, докато чакат нетърпеливо яденето?

— А баща ти откъде е довел майка ти? Нали няма тука кюрди — наруши отново мълчанието Шушик.

— Довел ли? — засмя се Хасо. — Купил я oт едно алагязко село.38 Дал двайсет овце и един кон. — Шушик облещи учудено и без това големите си очи.

Хасо порови в огъня, извади от дупката под пепелта изпечения мехур, който беше станал кафяв. — Като че ли вече е готов.

— А как ще ядем такова нещо? Само пепел и въглени! — намръщи се с погнуса Шушик.

Хасо се усмихна добродушно:

— Ами че то не се яде така! Почакай, аз ей сега ще го приготвя. Ще видиш, че няма по-чисто ядене от него…

Той изчисти старателно пепелта и въгленчетата, налепени по мехура, махна корицата и разряза през средата съдържанието, което наподобяваше обелено яйце.

— Посоли го сега и яж. Ние го наричаме „сулух“ и винаги го правим по пасищата. Опитай. Може ли да има нещо по-вкусно?

И наистина това просто овчарско ядене беше прекрасно. Шушик би го изяла цялото с най-голямо удоволствие, но не беше сама.

— Защо не ядеш и ти, Хасо?… — канеше тя овчарчето.

— Е, аз колко много съм ял такова… На пролет всеки ден правим сулух… Яж, яж ти…

И за да не притеснява момичето с присъствието си, овчарчето излезе от пещерата уж да нареже пръчки.

Но можеше ли Шушик да мисли само за себе си Тя раздели овчарското сирене на пет равни части, посоли своята и я изяде.

Когато Хасо влезе в пещерата със снопче пръчки момичето го попита засмяно:

— Ами другите няма ли да се агнят? Колко е вкусен този сулук!

— Не — усмихна се Хасо. — Едното е малка овчица, а другото е овен. Те няма да се агнят. Но аз ще ти изпращам сулух от фермата — добави той и се поклони ниско, сложил ръка до дясното око.

— Охо, какво сте се разкланяли един друг?… — Още от вратата се развика Гагик.

— Ах, Чернушка? Миличка! На гости ли си дошла?…

Овцата изпръхтя тревожно и се спусна пак към малкото си.

— По-тихо, по-тихо! — сложил ръка на устните си, предупреди Хасо другарите, които идваха след Гагик.

Децата струпаха в един ъгъл на пещерата донесените снопи дива пшеница и наобиколиха новороденото агънце.

— Значи, ще си имаме и мляко?… Мили братко кюрде! — Гагик прегърна Хасо и се завъртя с него из пещерата.

— Не, за млякото и дума да не става. Млякото е само за агънцето.

— Защо, братко мили? Защо Робинзон е можал да дои някаква чужда лама, а пък ние да не можем да доим овца от собствената си ферма?…

Хасо нищо не разбра: за Робинзон не беше и чувал, а лама съвсем не знаеше какво е.

— Ако храним добре майката, ще можем да доим от нея половин чаша мляко на ден… за Шушик — след кратка пауза добави той.

— Я виж ти! Кучешката кожа — на Шушик, вкусното парче — на Шушик, топлото местенце — на Шушик!… Жалко, че не съм се родил момиче. А това какво е, сирене ли? Не, вкусът му е друг: като смола. Чудесна работа!… Има само един недостатък — малко е! И до стомаха няма да стигне дори.

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Вечерта Гагик донесе глина, направи от нея пет груби чаши и ги нареди край огъня.

— Да не мислите, че са само за чай — обясни той. — В тях ще ядем и пача.

Кой знае дали Гагик наистина беше такъв лакомник или повишеният му интерес към яденето се изразяваше повече в шеги, но това стана повод за една малка неприятност.

Тази вечер Ашот се канеше да обяснява на другарите си устройството на козята глава. Но на Гагик така му се бе прияло пача, че още през деня използува отсъствието на Ашот и опърли главата на огъня, насече я на малки парчета и я сложи в гърнето да ври… Бяха останали само рогата и част от черепа. Принудиха се да се задоволят и с тези „нагледни средства“.

— Как мислиш, защо природата е дала на козела такива грамадни рога? — обърна се Ашот към Гагик.

— Защо ли? За да ти измъкне шапката от ръцете — Шушик прихна.

— А още защо? — без да обръща внимание на шегата, попита Ашот.

— За да надвива съперниците си козли — вече сериозно отговори Гагик.

— Още?

Никой не се обади. Тогава Ашот реши да разкаже това, което знаеше:

— Веднаж, когато бяхме на лов, баща ми подгони козли до върха на една скала — започна той. — Да бягат назад — те не можеха, защото се страхуваха от куршума, а отпред имаше пропаст И се хвърлиха в нея. Аз се зарадвах, мислех си — пребили са се и лежат под скалите, а баща ми страшно се разсърди: „Изплъзнаха ни се!“ Погледнахме от скалата надолу — нито един, всички бяха избягали!… Питам баща си: „Как така? Как не си счупиха краката?“ — „Ами че те не се хвърлят с краката, а с главата надолу“ — каза той. Я вижте какви дебели и здрави рога имат — показа на децата Ашот. — Виждате ли как са очукани? От камъните е. Щом видят, че нямат друг изход, козите се хвърлят с главата надолу. Ако паднат на краката си, то се знае, че няма да станат вече.

— А защо домашният козел няма такива рога? — попита Шушик.

— Ами че нашите козли не се бият и не се хвърлят от скалите — отвърна Хасо.

— А сега — продължаваше Ашот — ще се опитаме да разберем на колко години е бил този козел… Шушик, ти как мислиш?

Според Шушик огромното животно с дебел врат и почти еднометрови рога сигурно ще да е имало към тридесет години. Но за всеки случай тя приспадна половината:

— На петнайсет.

Хасо се разсмя:

— Има ли толкова стари кози? Чакай да преброя пръстените по рогата. Един… два… три… седем, осем… Бил е на осем години, вече стар…

— А защо пръстените са разположени неравномерно? Гледайте — Шушик взе линийката, — този е дванайсет сантиметра, а този, последният — само пет…

— Я чакай, преди да отговоря, да си понапъна мозъка… — Сложил пръст на челото си, Гагик се замисли. — С храната ли е свързано? — попита той Ашот.

— Разбира се.

Децата разгледаха един по един всички пръстени, като се мъчеха да си спомнят каква растителност е имало по пасищата през миналите години.

До детските години на козела те не стигнаха — откъде да знаят какво е било лятото преди седем-осем години!… Но климатическите изменения през последните години съвпадаха с „показанията“ на рогата на козела. Разстоянията между пръстените в сушавите години бяха по-къси, а в плодородните — по-дълги.

— Вижте какво откритие направихме. Ще пишем за него във вестника — въодушеви се Ашот — и нашата дописка ще бъде основана на проучването на тези рога. Шушик, вземи молива…

Огънят пращеше слабо, глиненото гърне се поклащаше леко и изпускаше пара, която пръскаше приятна миризма.

— Не е ли време да го опитаме? — попита хрисимо Гагик.

— Късно е, вече е време да си лягаме. Ние и без друго изядохме много шишкебап, а да се преяжда преди лягане, е вредно каза Ашот.

— Късно ли?… В Лондон в два часа през нощта ядат бифтек, честна дума! Четох в едно списание…

Но Ашот беше непреклонен.

— Я по-добре, Хасо, да ни изпееш една хубава кюрдска песен — обърна се към овчарчето той.

И Хасо,както винаги обърнал лице към тъмния ъгъл на пещерата, запя със звучен глас:

Дълго и нежно пя овчарчето. Когато свърши, Гагик беше изпекъл вече чашите в огъня и преди да си легне да спи, пак подхвана:

— Нашите деди винаги са яли пача рано сутрин, на разсъмване.

— Какво ни интересуват дедите? Когато изгрее слънцето, тогава ще ядем — заинати се Ашот.

— Подценяваш ти, момче, опита на нашите прадеди — каза Гагик, но разбра, че няма да успее и се залови отново с кошницата си, започната предната вечер.

Другите деца също плетяха с увлечение кошници и така разнообразиха времето си. Те сякаш се съревноваваха кой по-бързо и по-хубаво ще изработи своята кошница.

Раздаде се победоносният възглас на Ашот:

— Моята е готова! — И той занесе в ъгъла на пещерата голяма, тежка кошница.

Никой обаче не можеше да плете такива кошници, каквито излизаха изпод тънките, гъвкави пръстчета на Шушик, които умееха и да шият, и хубаво да рисуват, и да пишат най-красиво в класа…

От пръчки, различни по дебелина и цвят, Шушик изплете такава кошница, която би смаяла и най-големите майстори. А да не говорим за овчаря Хасо. В ням възторг той съзерцаваше прехласнат произведението на момичето — кошница с цветна ивичка на края, с украса, с капак…

— Ще я изпратим на изложбата — рече Ашот.

— По-добре да я подари на някой човек, който заслужава — намигна Гагик на Шушик, като сочеше тайничко с пръст към себе си.

— Да, и аз така мисля. Ще я подаря на един много достоен и добър другар — произнесе Шушик спокойно и тържествено.

Всички чакаха с нетърпение кой ли ще е този другар?

То се знае, и Ашот, и Гагик имаха еднакво право да се надяват на подаръка. Нима не го заслужават?…

Но момичето се бавеше. То стана, оправи падналите на челото си коси, подаде кошницата на Хасо и каза мило:

— В нея ще събираш горски ягоди. Ще си спомняш нашите тежки дни, нашата дружба…

— Браво, браво!… Не очаквах! — заръкопляска Гагик.

А овчарчето, изчервено и смутено от неочаквания израз на уважение и приятелство, мънкаше объркано на кюрдски:

— Заф, заф, разима39!… Ти си моя сестричка, ти си светлина за очите ми… — и притискаше до сърцето мургавата си слаба ръка.

Хасо беше кратък. Но точно с такива кратки думи кюрдът изразява своята преданост, любов, щастие — всичко онова, което чувствуват към момичето, наречено от тях сестра.

За сестрата кюрдът може да даде и живота си…

— И ти си мой брат… — отговори свенливо Шушик и с топла усмивка протегна ръка на Хасо.

— Ура, ура!… — закрещя отново Гагик.

Но Хасо в миг охлади неговия жар. Грабна кривака и му се закани:

— Да не си посмял да дразниш Шушик!… Гагик знаеше, че е на шега, но стана сериозен.

— Кюрдът не си поплюва, като нищо може да те цапардоса — каза той и всички се засмяха весело.

Настроението им беше хубаво, гладът не ги мъчеше, бяха доволни един от друг и от работата си, в глиненото гърне проблясваше вода, златистите снопи дива пшеница, наредени край стената на пещерата, достигаха почти до свода. Погледнеш ги и ти става драго на душата. А най-важното, опасността почти преминаваше…

Ашот обаче беше замислен. Той отдавна бе решил да подготви децата за нещо важно и само чакаше сгоден случай. Днес случаят се представи.

Когато всички се измориха и оставиха кошниците, Гагик каза:

— Хайде, Ашот, днес е твой ред да ни лъжеш. Всъщност какво друго им оставаше, освен да се „лъжат“ (на езика на шегаджията Гагик това означаваше да си разказват приказки). Безкрайните случки, повечето с весел край, облекчаваха тежката им участ, скъсяваха зимните нощи, а заедно с тях и неволите.

— Е добре — съгласи се бързо Ашот. — Ще ви разкажа една история, която учи на съобразителност. Чел съм я — тя е от Себеос наш историк от средните векове. Слушайте.

През седмия век една част от Армения се намирала под властта на персите, а другата била подчинена на Византия.

Арменският княз Съмпат Багратуни вдигнал народа на бунт срещу завоевателите и насилниците византийци. Като научил това, императорът заповядал да уловят Багратуни. Закарали го във Византия и, окован във вериги, го хвърлили в тъмница, преди да бъде разкъсан от зверовете — така решил императорът.

Съмпат стоял гол на арената на цирка със скръстени на гърдите жилести ръце и наблюдавал с презрение зрителите, събрани е хиляди да гледат мъченията му. Той бил висок, красив мъж, плещест, силен. Стар, опитен войн. В много сражения бил показал силата и смелостта си.

Вратичката на клетката със зверовете се отворила и пуснали срещу Съмпат огромна кафява мечка… Ха кажете, ако срещнем мечка, как ще се сражаваме с нея?

— Храбро! — възкликна Гагик.

— Не е работата само до храброст. Тук е нужен и ум. Съмпат знаел — а и вие научете и не го забравяйте: мечката се плаши, ако й извикат неочаквано и силно. Така и станало. Мечката се спуснала срещу Съмпат. А той — право срещу нея. Викнал в ухото й и с юмрук — по най-чувствителното място, сънната артерия… Звярът се олюлял, отстъпил назад и паднал. Паднал и не станал вече…

Тогава пуснали срещу Съмпат бесен бик. Бикът изскочил на арената и се насочил към жертвата си. Но Съмпат и сега не загубил присъствие на духа. Изчакал спокойно бика с протегнати напред ръце и го хванал за рогата. Започнала се напрегната борба.

Зрителите, между които бил и императорът Маврикий с императрицата, чакали със затаен дъх края на борбата.

Бикът се мъчел да се изскубне и да вдигне човека на рогата си или да го събори, но напразно. А човекът напрягал мишци, искал да извие врата на бика…

Изведнъж дивият жален рев на бика изплашил хората. Тресейки окървавената си глава, животното бягало обезумяло… Багратуни му бил изтръгнал рогата. Но не стигало това. Той догонил бика и го уловил за опашката и единия крак. В ръцете на Съмпат останало копитото и „с бос крак“ бикът избягал позорно…

Зрителите въздъхнали с облекчение, а императорът от страх занемял.

Какво е станало? Как победил Съмпат? Със сила или с ум? И със сила, и с ум. А най-вече с ум. Той забелязал, че бикът е стар, а на старите бикове рогата и копитата са слаби…

Да, не бива да се бориш с врага, преди да разбереш слабото му място.

Всички очаквали, че Маврикий ще заповяда да освободят храбрия арменец, но се излъгали. Императорът бил мрачен и жадувал за мъст.

Той дал знак и на арената пуснали лъв — огнено-риж, ловък, свиреп звяр. Съмпат почувствувал, че е застрашен от сигурна смърт, но следял хладнокръвно движенията на врага. Той знаел, че преди да нападне, лъвът се прицелва в жертвата си от седем-осем метра и тогава се хвърля върху нея. Така правят и барсът, и тигърът, и дивата котка. Който знае това, не му е трудно да избегне нападението. Свие ли се лъвът като пружина, ти отскочи настрана. Той не ще се хвърли, нито ще избяга, а ще се притисне до земята и пак ще започне да се готви за скок. Ако не загубиш присъствие на духа, ще останеш жив. Така и направил Съмпат. Когато лъвът скочил, той се дръпнал настрана, после изведнъж се хванал за гривата му, метнал се на гърба му и със страшна сила започнал да стиска гърлото на звяра… Лъвът се задъхвал, тресял глава и тяло, тичал по арената, но скоро дишането му се прекъснало — в шията му се впили яките, стоманени пръсти на сърцатия мъж. Лъвът паднал и останал с изплезен език.

Обезумялата от възторг тълпа поздравявала бурно Съмпат. Разнесли се възгласи:

— Свобода, дай му свобода!

Императорът Маврикий бил принуден да даде знак и Съмпат бил освободен…

Ашот млъкна за миг, разрови огъня с пръчка и вече с друг тон продължи:

— Барсът е все още при нас в клисурата, все още можем да го срещнем. Възможно е да не е умрял още. Утре ще тръгнем по следите му. Сега вече знаете как нападат човека тези хищници. Нали?… Така че, ако не загубите присъствие на духа, той нищо няма да може да ви стори. Мечката сигурно за пръв път е имала работа с такъв звяр, иначе непременно щеше да отскочи настрана още докато барсът беше във въздуха…

— Ашот, разказът ти ме прероди! — произнесе с патос Гагик. — Готов съм веднага, още тази минута да се срещна с някакъв лъв, да го уловя за гривата и да се метна на гърба му. Честна дума! Кръвта ми просто кипи… Напред срещу барса! — Гагик грабна главня и се спусна към изхода.

— Да не мислите, че ще го спра? Нека върви, нека се поупражни, сърцето си да кали — смееше се Ашот.

А Гагик, едва излезе от пещерата и се спря безпомощно. Над клисурата се беше спуснала гъста мъгла…

„Трябва да вървя, иначе ще помислят, че съм се изплашил“ — реши той и направи още няколко крачки напред. Главнята пращеше, сипеше искри, а те като падащи звезди осветяваха за миг всичко наоколо.

— Да отидем да видим, може барсът да е идвал вечерта да търси остатъците от нашата мечка — каза Ашот.

Но неговото намерение беше друго. Той искаше да поведе другарите си да търсят барса с цел да закали предварително сърцата и волята им.

Всички взеха факли и излязоха от пещерата. До огъня остана само Саркис.

— Охо, и вие ли идвате? — извика Гагик. — Като че ли не мога сам! — Ала тутакси се изплаши от думите си: „Ами ако наистина се върнат?“

Размахвайки главните, децата слязоха с такъв шум и врява в клисурата, че и цяло стадо тигри да бяха срещнали, и те щяха да се изплашат и с ужас да избягат…

Зрелището запали отново въображението на Ашот и съживи безумните му мечти.

Децата стигнаха с размахани копия до „бойното поле“ и под командата на Ашот запратиха оръжията си право в търбуха на мечката.

После при светлината на главните разгледаха всичко наоколо, но не откриха нови следи. Само старите още личаха по снега и свидетелствуваха, че звярът не е вървял, а е пълзял, толкова е бил слаб.

— Е, вече е съвсем ясно. Утре ще тръгнем по следите. А сега да се прибираме.

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Тази нощ беше неспокойна за Ашот. Сигурно така се чувствува пълководецът в навечерието на решително сражение. А Ашот наистина си въобразяваше, че е малък пълководец. От време на време надигаше глава и оглеждаше с умиление и гордост „войската“. Също като Георг Марзпетуни40 в навечерието на битката край Гарни!

Възбуден от войнствените си мисли, Ашот на няколко пъти скача от леглото и поглежда навън. Ала до разсъмване имаше още много време.

Ето че децата започнаха да се събуждат. Пръв стана Гагик. Намигна на Ашот и заговорнически попита:

— Какво, пачата не е ли още готова? Не? А защо си станал толкова рано?

Ашот изсумтя и поклати глава.

Гагик отиде в ъгъла на пещерата, където беше делвата с водата, която използуваха вместо сол. Разтвореният в нея варовик се утаяваше на дъното, а солта като по-лека, оставаше в горния слой на водата. Гагик „посоли“ пачата и погледна с умиление Ашот:

— Да започнем ли, Ашот джан?

Ашот отвори вратата на пещерата:

— Ама навън е още нощ!

— Каква ти нощ! Яребишкият петел пропя вече два пъти! Хасо, я излез навън да видиш по звездите — не е ли време?

Хасо излезе настръхнал. Може би не беше чак толкова студено, но на изтощеното момче се стори, че навън е януарски студ.

— Зорницата не е още изгряла — съобщи той, когато се върна.

— Ах, наивен овчар! И в такъв случай дори не можеш да излъжеш! — намръщи се недоволен Гагик.

Но какво ги интересуваха звездите, когато от огъня идваше такава замайваща миризма на пача?

— Добре, да започнем. Само че наяжте се хубаво. Ще отидем да търсим звяра и не се знае кога ще се върнем.

— А не може ли да не ходим? — попита плахо Саркис. — Кой знае какво ще се случи.

— Не може. Докато не намерим барса жив или мъртъв, няма да имаме спокойствие. Нима не е ясно?

Гагик и Хасо нищо не казаха, макар че дълбоко в душата си бяха против такива опасни опити.

Когато най-после, съмна и слънцето се показа иззад върховете, Ашот стана, взе оръжието си и каза развълнувано:

— Отиваме, всички отиваме!… — И за да запали децата, добави: — В село трябва да се върнем с кожата на барса, развята като знаме!

И наистина децата се оживиха от привлекателната идея. Нарамиха всичко, което имаха — копията, тоягите, каменните чукове и тъпата брадва на отшелника, — и излязоха от пещерата.

Шествието завършваха Шушик и Саркис и не може да се каже, че не изпитваха страх. Защо този път Ашот не им предложи да останат в пещерата? „Сигурно иска и нас да направи смели“ — помисли си Шушик.

Гагик приличаше на петел, готов за бой. Другарите му разбираха, че така той се вдъхновява, дава си кураж, А Гагик си мислеше: „Трябва и аз поне веднъж да бъда отпред!… Въпрос на чест!“ И изпреварваше другарите си, а отгоре на това и им подвикваше:

— Какво пълзите? По-смело, по-смело, след мене.

— Рискът е благородно дело…

Шушик гледаше учудено и въпросително Хасо. „Гагик ли е това?“ Понеже оставаше често в пещерата да домакинствува, тя не беше забелязала, че в опасностите момчето се беше закалило и възмъжало.

Стигнаха до площадката, където се намираше лозето, и се спряха: в снега видяха следи от барса, които водеха към скалите.

Всички мълчаха, обзети от страх.

— Хайде по-напред да се упражним малко в хвърляне на копие. Може би ще стане нужда — предложи шепнешком Ашот.

— Значи, ще се сражаваме с барса? — попита ужасено Шушик. — А защо Ашот сто пъти вече ни е повтарял, че барсът е мъртъв?

— Да, той сигурно е умрял — потвърди Ашот. — Виждате ли кървавите следи по снега? Но… кой знае? За всеки случай… Нека се прицелваме в онзи храст. Ще хвърляме от петнайсет крачки.

И той се приготви да хвърли копието си, но Гагик го улови за ръката:

— Ех ти, главо! Нали острието на копието ще се счупи!

— Ах, вярно! Но каква друга цел да изберем?

— Снежен човек… Защо човек? По-добре снежен барс.

Наистина умно!

За няколко минути децата направиха от сняг някакво четирикрако, по-скоро овен, отколкото барс, и започнаха да го замерят с копията.

Но какво разочарование!… От петте удара само един попадна на целта. Такъв печален резултат никой не очакваше.

— По-високо, Гагик, по-високо! Хвърляй така, че преди да се забие в целта, копието да опише дъга във въздуха. А твоето преминава отгоре — учеше другаря си Ашот.

Хасо мълчеше, на никого не правеше забележка, макар че улучваше най-точно от всички. Пък и как да не улучва — нали все замеряше с камъчета и пръчки овцете, когато се отделяха от стадото.

Шушик наблюдаваше отмерените движения на Хасо и мълчаливо се възхищаваше. Тя знаеше, че Ашот не обича да го превъзхождат и не искаше да го огорчава пред такова сериозно сражение.

Но и той имаше успехи. След около час копието му вече улучваше „барса“. А пък Гагик и Саркис въобще не овладяха това изкуство и ако попаднеха случайно на целта, ударът беше толкова слаб, че копието дори не пробождаше снежната фигура.

Ала Гагик съвсем не се отчайваше. Той продължаваше все така да се перчи, въртеше се насам-натам, имаше сякаш „криле“. От изобилната храна напоследък момчето понапълня, очите му пак заблестяха, усещаше прилив на енергия…

— Ах, Ашот джан, аз се чувствувам същински юнак! Остави копието и ела да се поборим…

— Сега не е време — отсече сухо Ашот. — Да вървим…

Децата се спускаха по кървавите следи и когато стигнаха до подножието на скалистите гребени, заобикалящи клисурата, завиха надясно. Там, сред камъните, се чернееше дупка на пещера, прикрита от шипкови храсти. Звярът, изглежда, беше влязъл вътре, защото по трънливите шипкови клонки бяха останали оскубани влакна от пъстра козина.

Децата се спряха и погледнаха в очакване водача си. Те вярваха в неговото безстрашие и в съобразителността му, бяха убедени, че започнатото дело ще се увенчае с успех. Но зейналата черна дупка на пещерата и тайнствената тишина наоколо съвсем не им вдъхваха смелост.

Ашот даде знак на момчетата и те окастриха храстите пред входа на пещерата. Шипковите клони и притурените към тях сухи съчки загоряха с пукот; кълба дим, лют и замайващ, се извиха нагоре.

— Отстранете се от входа — разпореди се Ашот, а той самият, с брадвата в ръце, застана до дупката в позата на убиец, който причаква жертвата си.

Планът беше ясен. Звярът не ще издържи на дима и ако е жив, ще напусне пещерата или ще се задуши вътре. Но и в двата случая те ще чуят кашлица.

Шушик, цяла разтреперана, се беше скрила зад една скала и стоеше там с главня в ръце. Саркис също беше отишъл по-настрани. На рамото му лежеше тежкият каменен чук. Голямата му кръгла глава се тресеше, сякаш студ пронизваше цялото му тяло. А Гагик все се перчеше, намигваше на другарите си, усмихваше се неестествено. Очите му горяха трескаво. Само Ашот, макар и да изпитваше известен страх, външно се показваше хладнокръвен и спокоен, както подобава на водач.

Притиснати до скалите отляво и отдясно на входа, децата прекараха около половин час в напрежение. Димът изобилно нахлуваше в пещерата, но оттам не идваше никакъв звук.

Децата постепенно добиха кураж, напрежението отслабна. И огънят вече гаснеше.

— Значи, умрял е — обяви Ашот.

— Е — каза Гагик, без да мърда от мястото си, — само заповядай и аз ще вляза да му одера кожата.

— Хайде, хайде, не се перчи толкова! — усмихна се Ашот. — Знаем те ние какъв Назар си.

— А, така ли?

Гагик пъхна тоягата си във входа на пещерата, заудря с нея по стената и се развика:

— Ей, ти! Я излизай по-скоро, че съм дошъл за душата ти!…

Окуражени от виковете на Гагик, Шушик и Саркис също се приближиха.

— Хасо, накърши клони! — извика Ашот. Няколко минути след това, въоръжени с горящи елови клони, децата влязоха в пещерата.

— Вървете, не се страхувайте — окуражаваше другарите си Ашот. — Нито един звяр не може да понася огъня.

Тесният вход на пещерата водеше в коридор, който се изкачваше доста стръмно нагоре. Той ту се разширяваше и образуваше просторни, високи площадки, ту се стесняваше толкова, че децата едва се провираха.

На места ходът се раздвояваше и някои от разклоненията бяха съвсем малки. Тук-там по пода и между камъните се виждаха ивици жълтеникава глина, а от свода висяха варовикови образувания — сталактити. Кости от разни животни бяха пръснати по целия проход, по страничните отклонения и особено из вдлъбнатините на стените.

От първата площадка, където имаше най-много кости, се отделяше страничен ход, който водеше някъде навътре, но децата не можаха да проникнат там, защото тунелът беше много тесен. А освен това там се виждаха цели скелети от животни…

Когато Ашот освети с факела си навътре в пещера, та, децата останаха изумени и ужасени: колко много кости, черепи, скелети, необикновено дълги рога, някои от които съвсем непознати, сигурно на отдавна измрели животни. Истинско гробище!…

Но ето че еловите клони запращяха, засъскаха и угаснаха. Децата останаха на тъмно. Само далече зад тях се виждаше ивичка слаба светлина, която проникваше от входа.

Децата се умълчаха.

— Да се върнем — каза Ашот.

Препъвайки се в тъмнината, те се измъкнаха криво-ляво навън. Ашот изпрати веднага Хасо за борина от смолисти елови дънери. Децата бяха приготвили борината, за да осветяват пещерата през дългите тъмни вечери.

Когато Хасо донесе подпалките, Ашот се зае да ги навърже по две и по три заедно, за да горят по-добре. В това време иззад един висок камък се подаде главата на Гагик. Понеже нямаше друго занимание, той търсеше в храстите плодове.

— Хасо, погледни какво намерих! — показа той клонче офика, натежало от червени плодове.

Хасо отиде при Гагик. Ашот все още се занимаваше с факлите, а Шушик разговаряше тихо със Саркис.

След малко Саркис стана и се приближи до Ашот. Още веднаж искаше да се опита да отклони другаря си от опасното му намерение.

— Остави, Ашот — каза той, — за какво ти е това? Не е ли по-добре да затрупаме входа на пещерата с камъни и да си гледаме спокойно работата?

Съветът беше умен. И наистина: достатъчно беше да запушат входа, за да не излезе вече барсът оттам — ще умре от глад, ако, разбира се, все още е жив.

Но можеш ли да убедиш Ашот? Като ловец, възбуден от близостта на дивеча, той съвсем беше загубил способност да разсъждава хладнокръвно. Надеждата да се сдобие с чудесната барсова кожа не му даваше спокойствие. А когато и Шушик се присъедини към Саркис, Ашот избухна:

— Страхувате ли се? Вървете си тогава и не ми пречете. Да затрупаме входа на пещерата ли? Ама че умник! Такава кожа да изгние там, така ли?…

Шушик се възмути.

— Пак ли те прихвана? Все мислиш как да смаеш света! Каквото и да правиш, не можеш да стигнеш Камо! — уязви момчето тя, но веднага се разкая.

Думите и се забиха като остър нож в сърцето на Ашот. Кръвта закипя в жилите му. Той пламна цял. Лявата му буза трепна, а луничките по нея почти не се забелязваха.

Ашот стрелна с огнен поглед Шушик и каза рязко:

— Щом е така, отивам сам. Сам ще отида срещу барса и на всички ще докажа, че…

— Охо, вижте го само колко е честолюбив! — извика Шушик, а очите й бляскаха лукаво. — Ами че успокой се де!…

Но Ашот беше изчезнал вече навътре в пещерата.

— Върни се! Какво правиш? — изплашено извика Саркис.

Разтревожи се и Шушик, макар че смелостта на Ашот и силната му воля и се нравеха.

— Нека върви — каза тя, но веднага се замисли. — Саркис, зверовете нали се боят от огъня?… Е, няма да остане дълго там. Щом угасне огънят, ще се върне.

Шушик се излъга. Тя забрави онзи огън, който никога не угасваше в сърцето на смелото момче.

Докато все още беше близо до входа, той дочу вика на Шушик:

— Ашот, Ашот, върни се! Аз се пошегувах!… Сърцето на момчето трепна. „А, страхуваш се!…

Жалиш ме!“ — радостно си помисли то и щастлива усмивка озари приятното му кръгло лице, обикновено сурово и малко мрачно.

— Ще си поплачеш… Да не мислиш, че ще се върна?… — мърмореше си той, като се промъкваше по тесния тунел.

Ашот имаше много борина, затъкната в колана, и вървеше почти без страх. Когато дойде до мястото, където пълният с кости коридор се раздвояваше, той, без да мисли, зави наляво, в мрачен, влажен тунел с остри камъни и нисък таван.

Момчето вървеше бързо: не се спираше, не се оглеждаше, не мислеше за опасността.

Сводът на пещерата стана още по-нисък. Коридорът започна да криволичи ту наляво, ту надясно, стесняваше се.

Ашот се наведе, после коленичи и продължи да лази почти на четири крака. Борината в ръцете му пращеше и всеки миг можеше да угасне. Но и през ум не му минаваше дори да се връща. Вече не мислеше за трупа на барса — тук въобще нямаше следи от звяра. Интересът към новото, неизвестното, към непознати светове, онзи интерес, който е присъщ за юношеската възраст, зовеше момчето напред.

Най-после с изподрани от острите камъни колене Ашот излезе от тесния проход и се озова в обширна пещера. Той беше вече толкова далеч от входа, че до него не достигаше никакъв звук отвън. И изведнъж го обзе някакво неопределено чувство, нещо, подобно на страх.

— Глупости! — каза високо той, за да се успокои, но в отговор от далечния тъмен ъгъл на пещерата отекна див гръмогласен смях.

Сърцето на Ашот трепна и сякаш спря. А ехото подхвана смеха — студен, сух, страшен, и той гърмеше зловещо под сводовете на пещерата…

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Шушик вика отначало Ашот, но тъй като той не отговаряше, момичето реши, че е безполезно да крещи. „Иска да ме изплаши, отмъщава си…“

Скоро обаче тревогата и се усили.

— Какво да правим, Саркис! Да тръгнем ли след него? — с треперещ глас попита тя.

Саркис също беше разтревожен. По-рано той би казал с безразличие: „Какво ме интересува? Както е отишъл, така и ще се върне.“ Но сега… Сега, след всички премеждия, думата другар звучеше съвсем другояче в сърцето на Саркис. То се знае, че и страхът от нова неизвестна беда също имаше значение. Този страх му подсказваше: подай ръка на другаря си, за да ти подаде утре и той… Но не беше само користта, само егоистичната сметка. То беше и съзнанието, че сам воинът на бойното поле не е воин. Синът на Баруйр разбра най-после тази премъдра истина. И това ново съзнание именно му подсказа постъпката, на каквато никога по-рано не би се решил.

Той взе два смолести клона, запали ги и влезе в пещерата. Страхуваше се и за да се окуражи, непрекъснато викаше:

— Ашот! Ашот!

Притиснала до гърдите си наръч клони, Шушик се провираше след Саркис, като се препъваше на всяка крачка о белите кости по земята.

Неравномерната светлина на факлите играеше по стените и очертаваше дългата сянка на Саркис. Пък и самият той, тънък и дълъг, приличаше на сянка.

„Какъв смел стана!“ — учудваше се Шушик, без да разбира, че не смелостта водеше Саркис напред, а властната потребност да се отплати на доброто с добро. Подобно желание той изпитваше за пръв път през живота си.

Там, където пътят се разклоняваше, Саркис се спря в недоумение. Накъде ли е тръгнал Ашот — наляво или надясно?…

— Огънят ти гасне… На, вземи нов клон — прошепна му Шушик. Кой знае защо, тя се страхуваше да говори високо и потръпваше всякога, когато Саркис викаше Ашот.

Саркис взе борината от Шушик, опита се да запали своята от нея, но така непохватно го направи, че и двете угаснаха.

Отначало децата не можеха дори да се виждат един друг. Но очите им постепенно привикнаха към тъмнината, а и тя сякаш се разсея, смени се със здрач, в който можеха криво-ляво да се промъкват.

— Да се връщаме — прошепна изплашено Шушик. Но Саркис, като мъж, не можеше да се съгласи.

— Не, докато не намерим другаря си, нямаме право да си отиваме… Да тръгнем надясно, по този широк проход — каза той и пое напред.

Колкото по-навътре отиваха, толкова по-тъмно ставаше около тях. Ясно беше, че без огън няма смисъл да продължават. Саркис упорствуваше и направи още няколко крачки навътре, но изведнъж някакъв звук го прикова на място. Котка! Жално мяукаше котка!

Те се ослушаха. Звукът се повтори — истинско мяукане, а след това последва друг, също много познат: котешко ръмжене и отчаян писък на мишка.

Но възможно ли е да има котка в този подземен свят?

Шушик се хвана инстинктивно за Саркис и почувствува, че той трепери.

Пак се раздаде писък някъде от свода на пещерата.

Децата вдигнаха глави и видяха… Не, не котка, нито мишка видяха те там, а голяма кръгла глава и кръгли, горящи в тъмнината фосфорни очи.

— Хай, хай!… — с не свой глас закрещя Саркис.

И тогава стана нещо чудно. Котката изведнъж придоби криле, размаха ги безшумно и се понесе над главите на децата.

— Сова! — промълви Саркис и отстъпи назад.

И те хукнаха. Спъваха се о камъни, кости се преплитаха в краката им, но те тичаха към изхода и им се струваше, че от тъмнината хищно ги следят някакви страшни същества…

Навън събраха борови трески и дори ги запалиха, но в пещерата вече не се решиха да се върнат. Саркис, отново обхванат от чувството за чест, направи няколко крачки към входа на пещерата, сигурен, че Шушик ще почне да го разубеждава от опасното му намерение. Така и стана. Шушик се развика и той се върна.

— Не е хубаво! Не е хубаво, Шушик, че не ме оставяш да търся Ашот… — В гласа му звучеше искрена болка.

— А не е ли по-добре да намерим Хасо и Гагик и да им кажем? Не е ли по-добре да отидем в пещерата всички заедно?

— Може — съгласи се неохотно Саркис.

Той се качи на върха на скалата, откъдето се виждаха като на длан всички долчинки и проломи в скалите, сложи ръце на устата си и извика:

— Е-хей! Гагик, Хасо!… Децата чуха вика му.

— Елате, елате! — викаше Саркис.

— Ашот отиде да търси звяра и не се върна… Елате! — обясни плачливо Шушик, когато момчетата се приближиха.

Вестта се стовари като тежък чук върху сърцата на децата. Как не се е върнал?… Значи, звярът…

Но не, дори им беше страшно да довършат докрай ужасната мисъл.

Награбили борина, децата нахълтаха в пещерата.

Стигнаха до разклонението на ходовете и без много да мислят, завиха надясно. Нима е възможно Ашот да е тръгнал наляво, по този непрогледен, мрачен, тесен ход?

По-нататък те избираха пак най-чистите и широки разклонения, като не подозираха дори, че все повече се отдалечават от Ашот.

Пътят им, изглежда, вървеше край дясната стена на хълма, защото на места през пукнатините проникваше дневната светлина. Но беше трудно да се върви, тъй като ходът водеше стръмно нагоре.

— Ашот, Ашо-от!… — викаха от време на време децата, после се спираха, ослушваха се и пак тръгваха разочаровани напред.

Тесният ход ги доведе до подземно помещение, осветено от дневната светлина. Беше просторна и много висока пещера, изваяна сякаш от човешка ръка. Сивите камъни на стените и като че ли бяха предварително изгладени и тогава наредени един върху друг от пода до тавана. А в ъглите се издигаха колони, също гладки, дори красиви. Най-горе те се извиваха, краищата им се съединяваха и образуваха величествени сводове.

Това беше великолепен подземен храм.

Децата се спряха, зяпнали от почуда. Кой и защо беше огладил в недрата на планината хиляди каменни блокове и иззидал от тях тези масивни стени?… Какви сили, какъв труд е струвало всичко това!…

Откъде можеха да знаят децата, видели и научили още толкова малко, че са попаднали в неръкотворен храм, създаден от самата природа. Мощните колони, които поддържаха на раменете си извисения купол на залата, както и гладките камъни на стените — всичко беше образувано от кристален базалт и само онзи, който не е запознат с историята на земята, който не знае през какви етапи преминава вулканичната лава, след като изригне на повърхността, може наивно да допусне, че това е дело на човешка ръка.

— Ей, кой охка там? — изведнъж побледняла, попита Шушик.

И наистина някъде от отдалечения ъгъл на пещерата до тях достигаха въздишки, болезнени стонове.

— Ашот, Ашот! — завикаха децата,

Отговор не последва.

Минаха няколко мъчителни мига и изведнъж оттам, откъдето преди малко беше дошло стенанието, се чу детски плач.

Децата замряха в ужас.

Пак извика и проплака дете, пак някой изохка, после няколко пъти въздъхна високо и тежко. Сякаш там, в дъното на пещерата, лежеше болна жена, а до нея викаше и плачеше гладно дете…

Толкова беше страшно, че децата избягаха. Спряха се запъхтени на една малка площадка — там, където ходът се разширяваше леко, и се спогледаха. Очите им бяха пълни със страх. Струваше им се, че ги преследват някакви невидими духове…

Хасо извади ножа и като обръщаше насам и натам откритото му острие, мълвеше нещо по кюрдски; вероятно някакви заклинания, които беше чул от баба си. Вярата, че дяволите не могат да навредят на човек с остра стомана в ръце, толкова окуражи момчето, че то каза:

— Да вървим, няма нищо страшно!…

Като размахваха факлите, те се върнаха със свити сърца пак в пещерата. Пътят не се нуждаеше от особено осветление, но огънят ги предпазваше от възможна опасност. А Хасо вървеше отпред с изваден нож. Борината осветяваше стоманата, тя блестеше и това вдъхваше смелост на малкия кюрд.

Едва влязоха и отново се чу ридание.

— Кои сте вие? — извика Гагик. Сега, когато Ашот отсъствуваше, той се чувствуваше „водач“. — Кои сте вие? Отговорете!…

Отново глух стон…

Като си даваха едно на друго кураж, децата обиколиха цялата пещера, осветиха всичките и ъгли — нямаше никъде никой. Само от една висока колона излетяха две сови и изчезнаха в светлото отверстие на тавана.

Децата се гледаха изумени.

— Дали не ни се е сторило? — сви рамене Шушик.

— В-в-всички е-е-едно и с-с-също ли чувахте? — попита Гагик.

— Едно и също!

— Стонове на болна и плач на дете, нали?

— Да. да.

— Значи, не може да ни се е сторило.

Повече от час-два децата се лутаха по тъмните ходове, тунели и пещери на този мрачен лабиринт. Най-после през някаква пролука те се измъкнаха на белия свят. Озоваха се на върха на хълма и се озърнаха учудени.

— Ами че това е нашият Овчарник… — извика Хасо. — Я вижте и дивото агне на нашата Чернушка!…

И действително зад назъбената скала се подаваше главицата на овцата, която следеше зорко движенията на хората.

А децата седнаха на камъните и потънаха в мрачни мисли. Какво да правят? Къде да отидат? Беше ясно едно: избрали бяха не този път, по който е тръгнал Ашот, иначе щяха да го намерят.

— А може вече да е излязъл оттука… през тази пролука… Може вече да си е отишъл и да ни чака? — зарадва се на собственото си предположение Саркис.

— Да вървим… Но из пътя нека викаме все пак, може да се обади — въодушеви се Шушик.

Те излязоха на гребена на скалата и заслизаха по пътеката, която водеше за Барсовата клисура.

— Ашот! Ей, Ашот!… — подхванати от ехото, се носеха по клисурата младите гласове.

Върнаха се в Пещерата на отшелника и се спуснаха право към огъня — може би Ашот спи!

Но пещерата беше празна… Пропадна и последната им надежда.

Всички бяха крайно измъчени, но ужасната мисъл че Ашот е изчезнал, не им даваше спокойствие. Не седнаха да си починат дори. Търсенето трябваше да продължи.

Падаше мрак, влажен и мрачен. Децата трепереха от умора и студ.

— Нямаме вече факли. Как ще вървим без факли?… — разтвори тъжно ръце Гагик.

Щат не щат, трябваше да отложат похода за другия ден.

Решиха да донесат в пещерата клони от отсеченото сутринта смолисто дърво, да ги изсушат през нощта край огъня и запасени с борина, пак да се отправят за Пещерата на барса,

— Трябва да търсим следи от Ашот. Иначе пак ще се заблудим и пак ще ходим напразно каза Саркис.

— Да, но къде ще видиш следи по сухи камъни? В тези ходове няма нито земя, нито прах, та да останат следи.

Загледани в трепкащия пламък на огъня, те се умълчаха и се замислиха. Ех, де да се появеше сега на прага на пещерата скъпият им другар! Всичките им грижи на света сякаш щяха да свършат.

Нощта им се стори дълга като цяла година.

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Вие помните вероятно, че от лозето и от прага на Пещерата на отшелника се виждаше онази част от Араратската долина, по която минаваше шосето от Нахичеван за Ереван.

През тясната пролука между високите скали прозираше само една малка част от това шосе — толкова малка, че преминаващата по него кола оставаше в полето на зрението само миг.

Ето защо младите пленници на Барсовата клисура не можеха да известят на никого къде се намират.

Те кладяха големи огньове по планинското било до Овчарника, както и на „барикадите“ пред Пещерата на отшелника с надежда, че ще бъдат забелязани от шосето. И действително хората, които пътуваха оттам през нощта, виждаха огньовете, запалени по далечните върхове. Но на кого можеше да мине през ума, че това са сигнали на изчезналите деца? „Ловци са запалили огън, да са живи и здрави“ — мислеха си хората и отминаваха бързо.

— Какво да се прави, като нямаме Зеноп Охан41! — съжаляваше Гагик. — Той щеше да стегне търбуха си с мечата кожи и така да се развика, че гласът му да загърми и да стигне чак до бреговете на Араз… „Ей, ей, тука сме!…“ — викаше Гагик, зърнал кола по шосето. Но на тънкото му гласче отвръщаше само планината с многогласо ехо.

През онази нощ, когато, размахали горящи смолести факли, децата слизаха в долчинката да видят дали някой звяр не се е полакомил за мечешките дреболии, завеждащ колхозният склад Баруйр се връщаше от последното си пътуване до Ереван.

Той седеше в кабината на шофьора, загърнат в шубата си, и пушеше мълчаливо. Мрачни мисли го бяха налегнали. Чувствуваше, че облаци се трупат над главата му и че дори всесилните пари не са в състояние да ги пръснат… И това беше чудното. Досега Баруйр вярваше единствено в парите. В минути, когато винените пари замайваха главата му, той говореше без стеснение: „Парите осветяват всички тъмни места“, „Парите са гол меч“, „Парите водят човека и в рая, и в ада“, „Бог — на небето, парите — на земята“.

А Баруйр забравяше едно „незначително“ обстоятелство: народът беше създал тези пословици при съвсем други условия и при друг начин на живот. А сега и хората бяха станали други, и ролята на парите не беше същата.

Едва напоследък Баруйр започваше да разбира, че не всичко ложе да се купи с пари.

Какво да прави? Към кого да се обърне? Ако не беше се разклатило положението на председателя Харут, можеше на него да се облегне, но дните на Харут са преброени, чакат само общо събрание… Загубен е и Баруйр.

Ето какви тежки мисли бяха налегнали завеждащ-склада, докато камионът му пътуваше срещу Барсовата клисура. И изведнъж той забеляза там движещи се в мъглата светлини.

„Какви са тези чудесии?“ — помнели си със страх той и сигурно щеше да се прекръсти, ако до него не седеше шофьорът.

— Сероп, какви светлини бягат там, в планината? А? — попита изплашено той.

Шофьорът се засмя.

— Какви светлини? Сторило ти се е.

Но все пак спря камиона. Излязоха и дълго се взираха в тъмнината, но нищо вече не видяха.

— Казвам ти — привидяло ти се е… Прочети молитвата, да прогониш злите духове, и нищо няма да ти се привижда — пошегува се шофьорът и се качи в кабината.

„Сигурно ще полудея. Прекалено много мисля“ — каза си Варуйр. Камионът потегли.

До селото Баруйр не продума вече нито дума, но светлинките по планинските склонове не му даваха мира, измъчваха го мрачни мисли.

В селото Баруйр не разказа на никого за видяното — страхуваше се от подигравки. И след една седмица чак разказа на жена си за своите страхове.

Тя сподели със съседката си, съседката пошепна на своята приятелка. Така селският „безжичен телефон“ разнесе до вечерта по целия колхоз слуха за светлинките по склоновете на Барсовата клисура. Научи и Арам.

— Ех, кой знае дали от страх не му се е привидяло! — махна безнадеждно ръка ловецът. — Страхливичък си е той.

Светлинките, които се появяваха нощем в планината, можеха да покажат на хората правия път. В селото обаче не се намери човек, който да повярва на Баруйр. Нещата, намерени в коритото на потока, бяха неопровержимо доказателство, че водата е отнесла децата. Само родителите на децата не вярваха и не искаха да вярват, че няма вече никаква надежда. И все със същия трепет в душата чакаха пред осиротелите си домове стареца Мурад.

Не беше леко на стареца Мурад да среща всеки ден майките на децата, да им говори обнадеждващи думи, в които и сам той вече не вярваше. „Докога ще ги лъжа? Докога ще се преструвам? — мислеше си той. — Стига вече, нека друг носи пощата, нека другите питат.“

И Мурад помоли селсъвета да го освободи от длъжността пощенски раздавач.

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

Всичко, преживяно досега, се струваше на децата нищожно в сравнение с новото нещастие. Бяха загубили другаря си. Какво са гладът, студът, заплахата от смърт пред това?… Без Ашот сякаш осиротяха.

— А пък аз за какво ли не го дразнех, как гледах само да се подиграя и на най-малкия му недостатък! — тъгуваше от все сърце Гагик. — Да беше сега тук, та ако ще и до утре да държи речи, от сутрин до вечер да прави забележки!…

И — чудно нещо! — колкото и да се мъчеше той да си спомни някакъв сериозен недостатък на Ашот, не можеше.

Шушик седеше, обхванала коленете си с ръце, и тихо плачеше. Овчарчето Хасо я увещаваше кротко:

— Легни си, хушке Шушик, късно е вече. Но можеха ли да заспят?…

Слънцето едва беше изгряло, а децата вече бяха до Пещерата на барса и палеха факлите си.

Саркис, не е ли по-добре да останеш тука с Шушик и да поддържате огъня? — посъветва Гагик.

— Не, аз съм задължен пред Ашот. Трябва да отида, каквото и да стане — заяви твърдо Саркис.

И другарите уважиха възвишеното чувство, породено в сърцето на момчето.

А Шушик? Тя предпочиташе да отиде срещу всякаква опасност с другарите си, отколкото да стои в мъчително очакване до входа на пещерата… Но когато видя отново мрачните стени с дупки и ями по тях, момичето се изплаши. Стори му се, че там живеят приказни дракони или са леговища на някакви неизвестни зверове. Пусна другарите си да минат отпред, а то пристъпяше плахо на края.

Вдигнали горящата борина над главите си, децата поеха отново по мрачните ходове. „Ей, Ашот! Е хей, ей, ей!…“ — отекваше под сводовете на тунелите и пещерите.

Когато дойдоха там, където ходът се раздвояваше. Гагик каза:

— Вчера тръгнахме надясно, но широкия ход, днес ще трябва да изследваме левия.

Децата се съгласиха, въпреки че и сега смятаха, че е невъзможно Ашот да избере такъв тесен и мрачен тунел. А не знаеха, че нищо не е в състояние да спре техния другар, щом е засегнато честолюбието му.

Спъваха се често, ожулваха си коленете о камъните, почти пълзяха по трудния проход и оглеждаха стените му, но никакви следи не намираха по тях.

— Стойте! Брей, че съм умна глава!… — изведнъж се удари по челото Гагик. — Ашот не е оставял знаци по стените, забравил е, но сигурно е хвърлял угарки от борина по земята, а?…

То се знае… щом е започвало да му пари на пръстите, сигурно ги е хвърлял — съгласи се Хасо.

Една борина стига най-много за сто крачки. Хубаво гледайте в краката си…

Сега децата вървяха ниско наведени, дори там, където не беше нужно. Осветяваха всяка ямичка, всяка издатина, но угарки от борина не видяха.

— Да се връщаме — разпореди се Гагик. — Проходът се стеснява и не ще можем да минем.

Но Саркис имаше такова силно желание да намери следи от Ашот, че без да слуша Гагик, продължаваше напред.

— Върни се, Саркис.

— Я как се запали! — усмихна се Хасо.

— Става човек — прошепна Гагик.

Той тъкмо отвори уста да повика отново Саркис, когато чу неговия вик:

— Намерих, намерих! Елате тука!…

Другарите се спуснаха напред. В ръцете си Саркис държеше обгоряла клечица, колкото кутре.

— Да вървим! Следа се намери, да вървим! — повтаряше развълнувано той. И така пламна, тъй се зарадва, че сякаш не угарка, а самия Ашот бе намерил.

— Ашот, ей, Ашот!… — заехтяха под сводовете звънките гласове.

— Гледайте, цяла борина! — извика Гагик. — Сигурно е изпаднала от колана му. Хасо, помагаш ли на Шушик? Помагаш, а? Взе ли борината от нея? Браво… Вървете след мене…

А къде беше през това време нашият храбър и горд Ашот?

Когато след тесния тунел се озова в голямата, светла пещера, както си спомня читателят, той чу силен смях, който го изплаши и прикова на място. От ужас косите му настръхнаха, а краката му се подкосиха. „Кой ли е?… Дали не е полуделият стар отшелник?“

Това беше първата мисъл, която се мярна в главата му, но подобно нещо, разбира се, той не можеше да приеме сериозно. Момчето се обърна с желание да побегне назад, в тесния тунел, по който току-що бе дошъл, но не посмя. Там, помисли си то, лесно ще го хванат. Не ще може нито да се обърне, нито да се измъкне… Камо ли да се защити с огън и брадва!…

На отсрещната страна на пещерата се виждаше вход към широк коридор, озарен от светлина, която идваше от някаква пукнатина в скалата. Ето къде можеше да се спаси. И като размахваше брадвата, вдигаше високо над главата си факела — сноп горяща борина, — Ашот пресече пещерата.

В коридора се спря и се огледа. Никой не го преследваше. Извика и прикован на място, се ослуша. Само ехото…

Ашот се поуспокои, но страхът, такъв страх, какъвто никога досега не беше изпитвал, не го напусна.

В коридора беше светло, но светлината падаше отгоре, от някаква пролука много високо на свода. Ах, да можеше да стигне до нея и още веднаж да погледне белия свят! Колко малко бе ценил досега ярката слънчева светлина, която озарява с радост всичко наоколо!…

Трябва да се върне, трябва да излезе от тази подземна тъмница на свобода, в… Барсовата клисура.

При тази мисъл момчето се усмихна горчиво. Колко нищожно му се струваше сега онова бедствено положение, в което бяха изпаднали отначало в Барсовата клисура! Те смятаха клисурата за затвор. А ето къде е истинският затвор!… Стремяха се да излязат от Барсовата клисура на свобода, а сега му се струваше, че свободата е именно Барсовата клисура, с нейния чист въздух, свирещи ветрове, с блесналите на слънцето ръждиви скали…

Ашот тръгна назад, но направи само няколко крачки и отново прокънтя страшният смях, отново всичките му мечти рухнаха.

„Полуделият отшелник“ му преграждаше пътя, а борината в ръцете му догаряше, свършваше… Не му оставаш нищо друго, освен да върви наслуки с надеждата да се измъкне по някакъв начин навън, на светло…

И така Ашот остана затворен в подземната тъмница.

Той не беше изгубил пътя. Ориентирайки се необикновено лесно във всякаква обстановка, момчето можеше безпогрешно да намери и изхода от пещерата, независимо от безкрайните разклонения и лабиринти. Но бедата беше там, че страхът скова смелостта му и то не се решаваше да тръгне по посока на смеха. А в такъв случай не можеше да се върне назад…

Оставаше му само едно: да върви в обратната посока, без да знае къде извежда пътят.

При светлината на факела като черно, мрачно огледало блесна езеро. Сякаш черен дракон се беше излегнал в подножието на също така черните стени на пещерата.

Като видя водата, Ашот потръпна и се стъписа. Но да се връща назад, беше невъзможно — там го чакаше полуделият отшелник — плод на болното му въображение…

Ашот освети езерото и се спря поразен: подземието тук се затваряше.

Какво можеше да направи?

Той откри една ниша в стената и седна вътре. Тук не беше студено, но го потискаше някакво неприятно чувство, като че ли невидима опасност го дебнеше от всички страни и се надвисваше над него. Тук и възрастен, силен мъж дори не би издържал.

Ашот стана и се върна до края на широкия коридор, където проникваше светлината. Но и тук вече се беше спотаила мъгла. Значи, зад стените на пещерата настъпва вечер?

Момчето изпищя жално. Изпитваше такъв ужас, че можеше да загуби разум, ако не повикаше на помощ съзнанието и волята си. Трябваше да направи усилие над себе си, да се овладее!…

Защо всъщност се страхува? Нали знае, че никакви дяволи и духове няма и не може да има никъде, та дори и в такъв мрачен подземен свят… Какво страшно има тука?… Дори и да скита някакъв си полудял старец, какво ужасно има в това? Огънят и брадвата са при него. Глупости, трябва да се върне назад — не всеки луд напада хора.

Така разсъждаваше Ашот, стараейки се да се успокои и окуражи, когато изведнъж забеляза, че факелът в ръцете му догаря, а в колана му няма повече борина. Сигурно я бе загубил по пътя или я беше изразходвал незабелязано.

Страхът и отчаянието отново налегнаха Ашот. изведнъж силите го напуснаха, ръцете му отмаляха.

Седна на камъка и се умисли. Оставаше му само едно: да прекара нощта тук, а утре да се опита да се върне по познатия му път. През деня все пак е по-добре! Тук-там през планинските процепи прониква светлина в пещерата. Дори в най-тъмните места на пътя често проблясват светли ивици и вдъхват сили. Светлината е живот и надежда.

Той се върна в същата суха ниша и се сви в нея на кравай. Последната борина догоря, изпращя и угасна. Тъмно като в рог. Някъде монотонно и тъжно капе вода: кап, кап, кап…

Този еднообразен звук така подействува на Ашот че клепачите му натежаха, затвориха се и след малко той спеше вече дълбоко. И добре, че спеше — това го избави от много вълнения и ужаси.

Дали защото беше много изморен, или се беше изтощил от преживяното, но Ашот дълго време спа непробудно. Сънят му беше неспокоен, от време на време момчето извикваше, скачаше в просъница, но неразбуден съвсем, заспиваше отново.

Някакъв шум стресна Ашот. Той скочи, съвсем сънен още замахна с брадвата и завика:

— Махай се, че ще ти строша главата!…

Оказа се обаче, че нямаше на кого да строши главата.

Когато се разсъни, Ашот си спомни всичко, което му се бе случило, и го налегна потискащо, мъчително чувство. Направи няколко крачки към езерцето, което проблясваше в мрака, искаше да се измие, но черната вода имаше такъв ужасен вид, че той не посмя да се приближи.

Някъде далече се виждаха светли петна, които падаха от недосегаеми процепи в свода на коридора.

Слънцето, изглежда, се бе издигнало вече доста високо.

„Какво ли правят сега другарите? Сигурно са се изплашили и объркали… Шушик плаче…“ — разтревожи се той и почувствува угризение на съвестта.

Всичко, което беше останало отвъд стените на пещерата, дори другарите, сега му се струваше далечен спомен. Само бялото бледо личице на Шушик, обсипано с лунички, със слънчеви очи и кротка усмивка, все по-ясно изпъкваше в съзнанието му. И на душата му ставаше по-топло.

„Е, ще вървя, жал ми е за тях — реши окончателно той. — Интересно, какво ли прави сега моят смахнат старец — отшелникът?… Каквото ще да става, ще вървя.“

Но едва направи няколко крачки към пещерата, отдето идваха странни звуци, и горе, около процепа на свода, се мярна някаква сянка. Някой каза ясно и отсечено: „Спя, спя“, после изкрещя нещо бързо и неразбрано.

Ашот избяга ужасен назад, спъна се о камък и падна по гърди. Понадигна се с мъка и видя, че лежи над някаква тъмна дупка на пода на пещерата. От дупката идваше остра миризма на въглеокис.

От миризмата главата му така натежа, че той едва стана, отиде по-настрана и седна на един камък. Пред очите му всичко заплува, всичко се смеси, главата му се замая. Той загуби съзнание…

В това време децата се бяха проврели най-после през тесния коридор, бяха влезли в голямата светла пещера и внимателно я оглеждаха с надежда да намерят следи от Ашот. И изведнъж в мрака, който цареше под сводовете, светнаха с фосфорен блясък две големи очи, чу се дрезгав звук, подобен на кашлица.

Всички отстъпиха ужасени, само Хасо се усмихна спокойно.

— Не се страхувайте, това е бухал — каза той, взе камък и замери птицата.

Бухалът разтвори безшумно криле и отлетя в широкия коридор.

По коридора децата стигнаха до онзи светъл ъгъл на пещерата, където Ашот чу „спя, спя“. Тук, висока под сводовете, се виждаха много тъмни точки.

— Гагик, твоите пилета! — засмя се Хасо, като позна прилепите — цяла колония приютени тук.

Гласът на овчарчето разбуди няколко малки сови Те излетяха през процепа, който светеше горе.

На няколко крачки от ъгъла децата видяха малко тъмно езеро, а когато се приближиха и вдигнаха факлите, погледът им падна върху една тъмна фигура, седнала настрани до стената.

— Ашот! — извика Шушик и като видя, че той стои неподвижен, се свлече безпомощно на земята…

— Ашот, Ашот!… — разтърсваха го за раменете другарите му.

Но той не даваше никакви признаци на живот.

— Хайде да го занесем в онзи светъл ъгъл — каза Гагик и заедно с Хасо повдигнаха Ашот.

— Шушик, Шушик припадна! — извика разтревожено Саркис.

Хасо се върна. Наведе се над момичето и искаше да освети лицето и с борината, но огънят веднага угасна.

— Дай тука! — Той издърпа от ръцете на Саркис друга подпалка, но и тя по същия начин пламна и угасна веднага щом Хасо я приближи до земята.

От някаква дупка излизаше замайваща миризма на въглеокис, от която свят им се виеше и дишаха тежко.

Момчетата вдигнаха Шушик и я пренесоха в светлия ъгъл на широкия коридор, където вече лежеше Ашот.

Гагик се наклони над него. Очите му светеха възторжено.

— Жив, жив, диша! — извика той на другарите си.

— Наистина ли е жив? — дойде на себе си Шушик.

— Почакайте, аз ще го събудя… — И Гагик започна да разтрива ушите на Ашот и да го пляска по бузите.

— Какво правиш? — възмути се Шушик. Тя се наведе над Ашот и докосна с пръсти високото му бяло чело.

Момчето отвори най-после очи, погледна Шушик с невииждащ поглед и пак отпусна клепачи.

— Аз съм, аз, Шушик — разтърсваше го за раменете момичето.

Ашот се свести, надигна се с мъка и каза тихо: — Намерихте ли ме? Не сънувам ли? Главата ме боли…

Не беше минало и час, а децата вече седяха около силно горящия огън и разговаряха кротко.

Ашот гледаше ръждивите, позлатени от слънцето скали, Араратската долина, потънала в лека омара, и сърцето му тръпнеше радостно. Колко светъл, колко хубав е светът!…

— Е, сега вече се изравни с Камо от Лъчаван — каза Шушик и намигна на другарите си, а очите и блеснаха дяволито.

— Не споменавай това име, че пак ще скочи и ще отиде в тъмния свят — заплаши я Гагик.

— Наистина, че е тъмен… — с глух, уморен глас потвърди Ашот.

Онова, което му се случи за тези няколко часа, му се струваше като далечен спомен. Сега момчето беше щастливо, че в този чудесен свят той пак не е сам, че е отново с верните си приятели…

— Знаете ли колко беше ужасно! — призна си той. — Такъв страх ме хвана, какъвто никога не съм изпитвал.

Ашот изглеждаше малко виновен и смутен, но на устните му играеше усмивка, а очите му бяха кротки и добри.

„Такъв той е много по-приятен. Не обичам, когато вика и заповядва“ — помисли си Шушик.

— Защо не се върна? Заблуди ли се? — попита Саркис. Той за пръв път гледаше Ашот с такава любов и уважение.

Исках да се върна, но отшелникът застана на пътя ми — отвърна засмяно Ашот.

— Какъв отшелник? Нашият хазяин ли? — разтревожи се Шушик и погледна изплашено Ашот със сините си очи.

— Да, нашият хазяин… Изглежда, се е побъркал от самотата… Ръмжеше и се кикотеше в онази светла пещера.

— Ти с очите си ли го видя? — попита Хасо. — Не, само гласа му чувах… Овчарчето се усмихна.

— Това беше бухал — спокойно каза то и стана, за да отиде за съчки.

Виж ти! А нима бухалът може да се смее като човек?

— Да, вярно, че Хасо изплаши един бухал — потвърди Шушик.

Ашот мълчеше смутено.

— Е, какво се обърка? — гледаше го и се смееше Гагик.

— Тези звуци много ме изплашиха — призна си Ашот, зачерви се и погледна под вежди Шушик. — Не, Хасо се лъже, там, в пещерата, имаше хора. Един дори каза ясно: „Спя, спя.“

Хасо, който се беше върнал с наръч съчки, тихо се смееше. При светлината на огъня лъснаха ред равни красиви зъби, бляскаше и бялото на очите му.

— И това беше бухал. Колко съм ги слушал по горите. Отначало и аз се страхувах, мислех си — дяволи. Смеят се, свирят, скърцат, ломотят нещо… Искат да излъжат: „Спя, спя“, а току се нахвърлят. Баща ми после ми обясни и ми ги показа. Така че напразно си се страхувал.

Ашот се намръщи. Бухали? Добре, че другарите му не видяха в какво състояние беше, в какъв ужас изпадна. Срамуваше се от своята слабост, но му беше и неприятно, че той, син на ловец и сам що-годе ловец, не знае такова просто нещо — не знае как крещят бухалите…

Толкова неудобно се почувствува, че по челото му чак изби пот. „Е, да, разбира се, Хасо нощува винаги по планините, в пещерите и е слушал как крещят бухалите. А ние с баща ми вечер се връщаме от лов. Простено е и да не знаем“ — успокояваше се той.

— Е хайде, не го взимай толкова навътре! — каза Гагик. — И ние здравата се изплашихме. Попаднахме в една пещера — не пещера, а цяла болница: един плаче, друг въздиша, стене… Беше ужасно, нали, Шушик? Аз например уж не съм от плашливите, а като слушах как страдат хора, хвана ме и страх, и жал. Сърцето ми се късаше. А пък Хасо пак ще каже, че са били бухали или сови.

— Не, аз никога не съм чувал сови да плачат и въздишат. Това бяха дяволи… — И овчарчето погледна плахо към Пещерата на барса.

Сега пък Ашот се разсмя:

— А това са били истински сови! Те плачат като деца, цвъркат като мишки, въздишат…

— Наистина ли? — Шушик просто подскочи. — Значи значи и ние…

— И вие! — подхвана Ашот. — И вие също сте си въобразили, че пещерите са пълни с духове. Ето какво значи да не познаваш природата! Излиза, че ако вие бяхте на моето място, а аз на вашето, никой нямаше да се изплаши. Всъщност няма никакви чудеса в тези пещери, хайде пак да отидем! Време е да одерем кожата на барса! Приготви факли, Хасо, а тези разцепи с ножа — тънките не гаснат.

— И те гаснат… Когато искахме да вдигнем Шушик, моята борина угасна, и на Саркис също — каза Хасо.

— Как така? Защо? — учуди се Ашот. — Я чакай, къде беше това?…

— Там, където ти беше изпаднал в безсъзнание.

— Там, където аз… — замисли се Ашот. — Да, да, аз паднах върху някаква дупка на пода, откъдето излизаше въглеокис…

— Аз също се наведох и пламъкът ми угасна — намеси се в разговора Саркис.

Ашот започваше да разбира нещо много важно.

— Ти казваш, че Шушик загубила съзнание? Ами аз?… Виж ти загадка! Аз не бях ли над дупката?

— Не, ти седеше по-горе, до стената.

— Значи, това ме е спасило — каза Ашот. — Въглеокисът е газ, по-тежък от въздуха, той се стеле ниско, помните ли? Значи, аз съм бил застрашен от смърт, а вие сте ме спасили, така ли?… И Саркис ли?

— Как така — „и Саркис ли“?… Ако не беше той, нямаше да те намерим… Той откри следата ти — каза Шушик и изгледа всички победоносно: „Какво ви казвах аз за Саркис!…“

Ашот не можеше да дойде на себе си. Не можеше да проумее какво беше станало. Някакво чудо! Минавало ли му е някога през ума, че ще се наложи да спасяват живота му — при това в подземни галерии — Саркис, когото беше смятал за егоист, Гагик с неговата всеизвестна страхливот и това слабо момиченце на което въобще за нищо не разчиташе!. Та нали в сравнение с него всички те бяха безволеви, слаби същества — такива поне ги беше считал той досега. Не, тук има някакво недоразумение. Изглежда, че той не е познавал добре другарите си, неправилно е оценявал възможностите им. Лесно ли беше да се влезе в този подземен ад?… А те влязоха. Откъде бяха взели сили?… Или обединени от общата цел, другарите бяха станали по-мъжествени, по-издръжливи, по-упорити?… Така е, когато се съединят тънки, жилави пръчки — всички заедно те са устойчиви и твърди, като стъбло на дъб.

Известно време Ашот мълча и другарите му чувствуваха, че става нещо важно в душата му. А и той самият разбра, че за няколко минути в него настъпи истински прелом. Всъщност не може да се каже, че всичко това се извърши изведнъж. Характерът на Ашот се беше изменял бавно и незабелязано — всеки ден, всеки час, а последните минути бяха завършекът на четиридесетте дни, които децата бяха прекарали в плен. Така подпочвените води на Барсовата клисура се събират всеки час, всеки миг в недрата на земята и когато достигат крайния предел, изведнъж избликват навън.

Значи, всички наставления, които Ашот беше отправял към другарите си, особено към Саркис, трябваше да отправи и към самия себе си. Беше си въобразявал, че е безстрашен и силен, но животът показа, че и той без колектива е нищо…

И сякаш отгатнал мислите му, Гагик каза предпазливо и меко:

— Вярно е, нали, деца, че един без друг отдавна бихме загинали… Дори и най-смелият между нас. Така ли е, Ашот? — И Гагик погледна изпитателно другаря си.

— Да — отвърна тихо Ашот. — Но каквото било, било — каза той със съвсем друг тон. — Палете факлите, взимайте оръжието — ще ловим барса…

Той беше отново предишният Ашот — смел, мъжествен, самоотвержен. В очите му пак гореше жар.

Като виждаше, че другарите му се колебаят, той попита с насмешка:

— Май совите здраво са ви наплашили, а?

— Намернл страхливци! — изпъчи гърди Гагик. — Напразно ни разиграваш, това е то! Два дни тършувахме по всички дупки и пукнатини: твоя барс го няма никакъв, изчезнал!…

Саркис и Шушик поддържаха Гагик, но Ашот не беше съгласен с тях. Той смяташе, че след толкова мъки и тревоги не бива да се отказват от търсенето. Защо да приличат на войска, която, понесла много жертви при обсадата на крепостта, в решителния момент изведнъж се разколебава и отстъпва? Не, Ашот не е от онези пълководци, които бързо се отчайват. Най-напред обаче трябва да убеди „войската“!…

Той коленичи до входа на пещерата и показа на другарите си кръглата следа върху пясъка. Отпечатъците от ноктите на звяра бяха ясни и водеха навътре в пещерата. Барсът не беше излизал обратно.

— Е, разбрахте ли? Уверихте ли се, че той е там? — попита Ашот. В гласа му звучеше упрек.

— Може да е минал през пещерата и да е излязъл до Овчарника? — приведе последния си довод Саркис.

Ашот се усмихна злъчно. Как да им обясни, че ранено животно не може да измине такъв стръмен и дълъг път!

— Барсът не е отишъл далече, той е някъде съвсем близо, в някой тъмен ъгъл… Сигурно е хвърлил вече петалата… — убеждаваше другарите си Ашот. — Когато вървяхте, не видяхте ли, че коридорите се разклоняваха?

— Разклоняваха се — призна Саркис.

— Защо тогава казвате, че сте огледали всички дупки и пукнатини? Хайде, тръгвайте след мене! Да не се казвам Ашот, ако не занесем в село кожата на барса — знамето на нашите победи!

Думите на Ашот се сториха убедителни на децата. Неговото въодушевление ги зарази и те пак последваха своя малък пълководец в пещерата.

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Децата понесоха леките си дълги копия. Освен това Ашот взе „боздугана на предисторическия човек“, Гагик брадвата на отшелника, а овчарчето — неразделния си кривак. Шушик държеше борината.

Когато дойдоха до разклонението на подземните ходове, Ашот попита другарите си:

— Вие сте минали по десния коридор. От него отделят ли се други встрани?

— Да, той скоро се разделя на два.

— Ясно. Барсът не е отишъл нито надясно, нито наляво — ние вече проучихме и двата коридора: единия аз, а другия вие. Сега е ясно.

Децата тръгнаха надясно. На двадесетина крачки се отклоняваше ход наляво и без да се колебае, Ашот поведе другарите си по този нов за тях път.

Макар че имаха вече опит в пътешествията си по подземните ходове, все пак някакъв инстинктивен страх свиваше сърцата им.

Пък не беше и шега този поход за барса. А сега вече нямаше съмнение, че ще го срещнат. Всички други проходи бяха прегледани.

Гагик беше много сериозен, Саркис вървеше бавно, малко по-назад, а Шушик се взираше в лицата на другарите си с желание да разбере каква горе-долу опасност ги очаква.

Само Ашот си подсвиркваше безгрижно и всякак се стараеше да покаже, че цялата тази експедиция е дребна работа за него.

Скоро по земята се появиха следи от кръв и страхът на децата се усили. Съсредоточени и мълчаливи, те тръгнаха по следите.

Ашот освети стените на пещерата, пода, после насочи пламъка на факела надясно и изведнъж изтръпна, отстъпи назад. В една ниша лъсна пъстрата кожа на звяра…

Децата се притиснаха към стената на пещерата. В червеникавата светлина на факлите кожата на барса заискри, забляска, също като златотъкана царска мантия, небрежно хвърлена на черната земя.

Барсът вдигна глава и с тежкия поглед на мътните си очи погледна неканените гости. Не му оставаше да живее дълго, а очите на умиращите зверове не излъчват онази жива, фосфорна светлина, която е характерна за целия котешки род.

Ашот разбра това и каза:

— Не се бойте… умира…

Ала барсът постепенно се съвземаше от унеса си. Силите, които все още се таяха в него, започнаха да се пробуждат. Ето помръдна мустаци, вдигна изведнъж потръпващата си горна устна и оголи страшните си зъби.

По гърбовете на децата преминаха студени тръпки.

Пещерата на това място беше доста широка и те имаха възможност да се отдалечат от звяра.

Момчетата стискаха копията в треперещите си ръце, а Шушик взе инстинктивно камък от земята… Всички чакаха напрегнато какво ще каже Ашот.

— Не се бойте — прошепна той, но когато погледна пак звяра, побледня.

Барсът показваше нокти и удряше с дългата си опашка камъка — готвеше се за скок. Свит като пружина, той се долепи с цялото си тяло до земята. Очите му се оживиха и търсеха жертвата. От петте деца, застанали пред него, той трябваше да избере едно и верен на котешката си природа, да се хвърли именно върху него.

И точно тогава дойде на помощ на децата онова, което Ашот беше чел за ловците и животните. Момчето си спомни изведнъж как ловят тигри на Малайските острови. Когато намерят звяра, туземците го обкръжават и започват да играят около него е размахани копия. Тигърът гледа и не може да реши кого да нападне. А те с глъч и врява все повече стесняват кръга и хвърлят копията си в тигъра…

И Ашот веднага реши да се възползува от тактиката на малайците.

— Движете се! Движете се, за да не може да си избере цел! — извика той. — Играйте кочари!…

Загубили ума и дума от страх, децата повтаряха несъзнателно всички движения на Ашот, а Хасо извади бързо неразделната си свирка и засвири лудешки танц.

В такъв критичен момент това можеше да изглежда безумие. Но барсът наистина се смути. Той нямаше възможност да си набележи цел, защото двуногите скачаха като кози.

Този начин за самозащита се оказа правилен.

— Стеснявайте кръга, стеснявайте! — командуваше Ашот.

Звярът така се зашемети от музиката и вихрената игра на светлините, че само въртеше глава.

— Хвърляйте копията!

Четирите копия наведнъж полетяха във въздуха, а камъкът от треперещите ръце на Шушик падна на земята.

Звярът се изправи на задните си крака, изрева, но отново падна на предните си лапи. Едно копие се беше забило в хълбока му. Дръжката, наклонена към земята, се клатеше при всяко движение на звяра и му причиняваше ужасна болка.

Децата останаха обезоръжени, само Ашот държеше в ръцете си тежка тояга, на чийто край беше привързан голям камък.

— Взимайте камъни, не се страхувайте… И главно, не преставайте да се движите…

Ашот беше в трескаво състояние. Кръвта на бащата, ловеца, в този момент кипеше в жилите му. С горящи очи той следеше всяко движение на барса и същевременно наблюдаваше зорко другарите си и не им позволяваше нито за миг да останат неподвижни.

— Пъхни в устата му края на кривака, отвлечи вниманието му! — извика той на Хасо.

Овчарчето издебна удобен момент и мушна края на гегата си между зъбите на омаломощения звяр. Барсът го захапа и започна бясно да го гризе. А Ашот в това време се промъкна в тъмния ъгъл на пещерата, приближи се до звяра отстрани и стовари върху главата му тежкия „чук“.

Барсът тутакси се отпусна, краката му трепнаха конвулсивно и той се изпружи безжизнено.

— Видяхте ли какво направи момчето? — възторжено завика Гагик и се удари с юмрук в гърдите. — Почакайте, може още да не е доубит? Я дайте аз…

Той измъкна от колана си брадвата на отшелника, замахна, но веднага я отпусна, без да докосне звяра.

— Току-виж, че се надигнал и ми изкарал червата — каза той, отдръпна се настрана и се облегна на стената. — По-добре с камък… Я се отместете!…

Град от камъни се посипа по звяра. Но той беше вече безразличен и към камъните, и към огъня, и към виковете. Впрочем барсът и мъртъв дори беше толкова страшен, че дълго никой не се решаваше да отиде при него.

Едва след известно време децата добиха кураж. Те се приближиха до звяра, дръпнаха му опашката, попипаха изстиващите му лапи. После вдигнаха трупа и го понесоха към изхода на пещерата, но така внимателно, че да не закачат никъде великолепната кожа.

След дълги мъчения децата излязоха най-после с тежкия си товар на слънце и се спогледаха възторжено. Ама че слука! Как ще се смаят хората, като научат за техните подвизи!…

— Сега, Ашот, аз ще те наградя с медал „За победител на барса“ — весело каза Шушик и закачи на палтото му красив смокинов лист. — Вече имаме двама наградени.

Ашот запротестира:

— Всички, всички!… Защо само мене?… — И смутен от тази шеговита церемония, побърза да промени темата на разговора. — Няма защо да се хвалим — каза той. — Мечката уби барса, а ние само го завладяхме…

— Съвсем не! — възрази Шушик. — Нито мечката, нито барсът дойдоха сами в ръцете ни — и единия, и другия придобихме със собствен труд.

— Как да ви разбирам, моля? — осведоми се Гагик.

— Много просто! Ако Ашот не беше поставил капана, нито този звяр щеше да лежи тука, нито мечото месо щеше да виси в пещерата ни…

Вярно! И Ашот дори не се сещаше за това. Капанът свърши повече работа, отколкото се надяваха нашите деца. Нали барсът се разяри от болката, причинена от забитото в лапата му железце. В нормално състояние той не би нападнал мечката, не би пострадал в борба с нея толкова много, та да се оттегли и чака смъртта си някъде в пещерата, а би продължил странствуванията си по скалите…

Другарите пак го хвалят, пак го издигат начело! И за пръв път, откак бяха попаднали в Барсовата клисура, Ашот се изчерви от смущение. Да, справедливи са другарите му…

Той си спомни онова злополучно тайно гласуване и… се усмихна. А по-рано винаги настръхваше, щом само се сетеше за този ден. „Невъздържан бях, не зачитах другарите си“ — с искрено разкаяние си мислеше той. За няколко дни момчето сякаш порасна.

Да, тези промени се извършиха бързо, много бързо. Но и събитията, които ставаха в Барсовата клисура, не следваха ли едно след друго със същата бързина?… А нали само благодарение на тях с всеки изминат час децата укрепваха, растяха, възмъжаваха?…

— Хасо, дери по-внимателно кожата, гледай да не я скъсаш… Саркис и Шушик да ти помогнат — откъсна се от мислите си и рече Ашот. — Ще я натъпчем с трева и ще имаме истински барс… Ще го поставим в училищния музей… А сега аз ще отида за копията.

И Ашот влезе отново в пещерата.

„Никъде да не я скъсаш!“ — повтори Хасо. — Ами че тя вече е скъсана! Погледни, Шушик…

— Как мислите, от чие копие? — попита Гагик, като се взираше в дупчицата на кожата.

— Ако съдим по силата на удара, от твоето — усмихна се Шушик. — А тази драскотина вероятно е от копието на Ашот… Хасо, я разгледай внимателно: двете други копия май че въобще не са улучили звяра. Брей, че юнаци!

Но Хасо откри по кожата още една дупчица, значи, трима от четиримата бяха улучили.

— Ашот след малко ще донесе копията и всичко ще се разбере — каза Гагик; Хасо продължаваше с ножа да отделя сръчно кожата от месото и костите.

Саркис му помагаше намръщен както винаги.

— Ох, колко е тлъст! Жалко, че е нечисто месо — поклати глава Хасо, после погледна Саркис и многозначително добави: — „И вълкът в гората не живее сам“… Да, другарят цена няма! С добър другар не ще загинеш.

Ашот излезе от пещерата е брадвата и каменния чук на рамо и връзка копия в ръка. Заслепен от слънчевата светлина, той присвиваше очи и дълго не можеше да дойде на себе си. Нямаше търпение по-скоро да разгледа копията и да разбере кое точно се беше забило в хълбока на барса. Но Хасо, забелязал засъхнала кръв пo острието на своето копне, издърпа бързо от ръцете на Ашот всички копия и едно след друго ги заби с остриетата в земята.

— Какво правиш?… — улови го за ръката Ашот.

— Нищо, чистя ги. Омърсили са се… — отвърна невинно овчарчето.

Пръстта изтри следите от кръвта и по този начин така си и остана загадка чие копие беше нанесло смъртоносния удар на барса…

— Но нали трябваше да разберем… — промълви смутено Ашот.

— Защо? А не е ли ясно, че… — И широко усмихнат, Хасо подаде на Ашот копието му: — Ето! Кръвта беше на това копие… Дръж!

Сърцето на Ашот заби силно.

— Така ли?… — пламна той.

А Шушик гледаше овчарчето и си мислеше радостно: „Вижте само какво сърце има…“

Хасо улови погледа и и наведе смутено глава.

— Наистина ли кръвта беше на моето копие? — развълнувано попита отново Ашот.

Той искрено повярва и беше радостен и горд. Когато той и Гагик тръгнаха пак към пещерата за кости, Шушик попита тихо Хасо:

— Защо направи така?

Овчарчето се смути, сякаш го бяха изобличили в нещо лошо. Отначало се опита да убеди момичето, че е казал истината, но като разбра, че тя знае всичко, призна.

— Не бива да се унижава другарят — каза той сериозно и тържествено.

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Хасо не беше свършил още работата си, когато от пещерата изтича Гагик с огромни рога на главата. Шушик дори се стъписа: — Ой, какви рога! От какво животно са?

— Водачът на природолюбителите смята, че някога са украсявали главата на огромен кавказки елен. Такива елени вече няма. Погледнете само — същински дъбови клони! Как ли е минал еленът по такъв тесен ход?… Чудно!

От пещерата излезе и Ашот. В едната си ръка държеше ученическата чанта на Шушик, натъпкана с дребни кости, а в другата — череп с извити рога. От какво ли животно беше? Естествено нито от муфлон-самец, нито от козел. А от какво ли?…

— И защо ти са толкова кости? — учуди се Шушик. — Как? — възмути се Ашот. — Нито една няма да оставя! Но ти разбираш ли, че сме попаднали на животинско гробище? Ще видите колко учени ще се заемат с тези кости… Хайде, по-бързо, Гагик, Шушик, да вървим…

И те непрекъснато влизаха и излизаха и мъкнеха от пещерата кости от всякакъв вид и големина… Колко много различни животни! Кога и защо са влизали в пещерата? И тревопасни, и гризачи, и хищници…

Беше превалило пладне, когато децата седнаха уморени пред пещерата.

— Тук и ще обядваме — заяви Ашот. — Гагик, изтичай до нашата пещера за месо. Да хапнем и да се опитаме да разгадаем какви са били тези животни и защо са се заврели тука.

Скоро на огъня засъска набоденото на шиш мечо месо.

Хасо одра най-после кожата на барса, без никъде да я среже, и я наметна на рамото на Шушик.

Гладката лъскава кожа светеше на слънцето, златистите отблясъци на козината се преливаха, играеха. Човек мъчно можеше да си представи, че съвсем доскоро такава красота е принадлежала на коварен и кръвожаден хищник.

Кожата беше около метър и половина, а и опашката — не по-малко от метър.

— Аз ей сега ще се превърна в барс да видя дали ще издържи сърцето на Саркис… — И Гагик се вмъкна в кожата на звяра и заръмжа зловещо: „Уахк, уахк, уахк!…“

Всички се разсмяха, снизходителна усмивка се появи и на лицето на Саркис.

— Слава на небесата, най-после слънцето излезе иззад облаците! — поклони се Гагик на Саркис. — Хайде да постелем кожата и да обядваме на нея.порадвайте се какви чудесии само стават! До вчера той всяваше ужас в сърцата ни, а днес се е проснал пред нас.

След обяда децата се заеха е костите, намерени в пещерата. Разглеждаха ги една по една и правеха разни предположения.

Ашот още веднаж учуди всички с познанията си. Оказа се, че се е занимавал сериозно със зоология, прочел много книги. Интересували са го и най-дребните неща, свързани с животинския свят: устройството на животинското тяло, навиците и склонностите на животното.

Какви ли кости не намериха децата в пещерата! От най-дребните кокалчета на лисича опашка до огромните кости на отдавна умрял елен. Ашот се възхищаваше на тези безформени, изцапани с глина купища останки.

— Това е глезен на козел. Това — парче от щипки на рак, а това — човка от яребица.

— Чакай, чакай! — прекъсна го Гагик. — Няма какво да ми четеш евангелие над главата, като чичо отшелник. Какво общо има яребицата с тази дълбока, тъмна пещера?

— Яребицата ли? Тя е попаднала в пещерата в корема на бухала — намираше веднага отговор Ашот. — А както вече ти е известно, в тази пещера живеят бухали. Денем се крият в пещерата, а нощем ходят на лов.

— Да, възможно е… — съгласи се неохотно Гагик. — Но дори и да си прав, какво значение има? На кого е нужно всичко това?

— Защо? — учуди се Ашот. — Нали всяка костичка разказва за нещо…

— Е! Сега на нас това не ни трябва — промърмори Гагик.

Но Ашот реши да не му обръща внимание.

— Ето тия рога — упорито продължаваше той — говорят за много неща. Огромните елени, които са ги носели, са живели в горите. Значи, някога тук е имало големи и гъсти гори. Ето череп от магаре, ето копито от кон — прехвърляше Ашот богатството си42.

— Ама че го каза! поклати отново с недоверие глава Гагик. — Лисица — може, язовец — може, но коне и магарета какво ще правят тук? Не, братко, баламосваш ни.

— А то е толкова лесно обяснимо! — изчерви се до корена на косите си Ашот. — Зверовете са разкъсвали коня и магарето и парче по парче са ги домъквали в това скришно място.

— Мъдро говори, а? — принуди се да признае Гагик. — Но ето че най-главното все пак не каза: защо нашият мил барс се е заврял в тази пещера?…

Младият природолюбител се замисли за миг, но после сякаш си спомни нещо и се оживи.

— Тази пещера е била гробище на животните — отговори той. — Когато са чувствували, че краят им наближава, те са идвали тука, завирали са се в най-тъмните ъгли и ниши и там са издъхвали. Моят баща ми е казвал, че умиращите животни се стараят да отидат по-далеч от чуждите погледи, да се скрият.

— Сега вече ти вярвам, че си ловец. И тъй като съм две седмици по-голям от тебе, ела тука по бащински да те целуна… И сега можеш да говориш колкото си искаш!…

Гагик стана, взе от огъня парченце въглен и над входа на Пещерата на барса написа с големи букви:

Като свърши, той отстъпи няколко крачки и с ръце на хълбоците заразглежда с гордост произведението си.

— Ето и паметната плоча! Не ви ли казвах, че в края на краищата всичко ще се нареди!

Ашот направи снежна топка и изтри старателно от „паметната плоча“ думите „под ръководството на Ашот Сароян“…

„По-рано никога не би направил такова нещо“ — мина през ума на Шушик. Тя нищо не каза и само се усмихна на Ашот. А той, доволен от постъпката си, каза тихо, сякаш на себе си:

— Така е по-добре. Хайде, ставайте, време е да си ходим.

Слънцето беше залязло и отблясъците от лъчите му вече гаснеха зад планинските хребети, когато, натоварени с трофеите си, децата се прибраха в Пещерата на отшелника.

Сърцата им бяха спокойни. Врагът беше унищожен и над тях не виснеше опасност. Дори може би щяха да принесат полза на страната си и на науката…

ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Така с цената на големи изпитания и мъки децата си извоюваха известно спокойствие и сигурност. Времето беше хубаво, но те бяха напълно готови да посрещнат и лошото. Дърва имаха, храна — също. Имаха и жилище, топло и удобно. Нека върховете на Малък Кавказ изпращат колкото си искат бури и виелици — сега те не са страшни.

Ашот натъпка кожата на барса с трева и сложи това плашило в един ъгъл на пещерата. Чернушка пръхтеше диво, бягаше от него и така грижливо пазеше с тялото си своята рожба, сякаш бездушното плашило можеше изведнъж да оживее и да разкъса агънцето.

Шушик постла на пода широкото палто на Ашот, изсипа върху него пшенични зърна и започна да ги чисти. Щеше да вари каша. Гагик наблюдаваше с интерес какво върши момичето.

Пилаф с месо ли ще правиш, Шушик? — с необичайна за него скромност попита той.

„Пилаф, та пилаф“!… Все това ти е в ума — какво да си похапнеш! — И като вдигна глава, то каза с упрек:

— Вие само за храната се тревожите. А чистотата? Съвсем подивяхме. Гагик и Саркис дори не се мият.

И наистина сега, когато бяха сити, животът предявяваше към тях нови изисквания. Още преди десет дни Шушик искаше да повдигне този въпрос, но се побоя да не и се подиграят момчетата. А сега думите и постигнаха целта си.

— А как да се мием без сапун? — попита Ашот,

— Аз намерих сапун.

— В Барсовата клисура — сапун?…

— Да, нещо, което може да замени сапуна.

— Да не би „сапунче“? Но сега го няма, може да се намери само през пролетта.

Шушик знаеше, че сапунчето е трева с дребни синкави цветчета. Пени се във вода и измива добре мръсотията.

— Не, не е. А какво е — то си е моя работа… Ей сега ще отида да донеса и ще разберете.

Шушик се спря малко по-долу от Глинените кариери и се позабави доста, докато изкопа нещо от земята.

Върна се в пещерата с буца сива твърда материя в ръцете.

— Какво е това?

— Естествен сапун, хума… В нея има растителни мазнини. През войната мама переше с такъв сапун. Ако му прибавим още малко мазнина, ще стане съвсем хубав… Хайде да си направим сапун!… Ще нарежем тлъстина и ще я стопим… Гагик, какво ще кажеш, а?…

Гагик не беше много-много от чистниците и без особено желание взе участие в сапуненото производство, още повече че за това беше нужна и от ценната меча тлъстина…

Работата все пак започна. Децата объркаха разтопената мазнина с хумата, измесиха я хубаво, рзделиха я на парчета и им придадоха форма на сапун. Тогава Шушик каза:

— А сега всеки да вземе по едно парче и да се мие, а аз ще ви поливам… Ах, мърльовци такива, само за яденето мислите!…

Хумата и горещата вода действително измиваха прекрасно мръсотията от лицето и ръцете. Шушик с помощта на Гагик си уми дори и главата и след това изведнъж се освежи, развесели се.

— Стоплете още вода и си измийте краката — разпореди се тя и никой не й възрази: всички разбираха, че в тази област тя е господарка. Обявявам днешния ден за ден на чистотата. Ще напълним всички съдове с вода, ще я стоплим и аз ще изпера долните дрехи — моите и вашите.

— Ехе, то е трудна работа!

— Няма нищо трудно… Хайде да отиваме за вода. Да отиваме. Но защо ти ще переш? Ние и сами можем да си изперем дрехите — каза Ашот.

На Гагик съвсем не се хареса подобна деликатност.

— Ех, не даваш възможност на човека да послужи на колектива! — каза с досада той.

— Представете си само, колко хубаво ще бъде: ще си имаме чисти дрехи, а това е много важно, много. Как се живее в мръсотия… — продължаваше Шушик.

Тя така се вдъхнови от своята малка победа, че предложи дори да направят баня.

— То е съвсем просто! Трябва само да запушим цепнатините на вратата, да нажежим камъни и да ги полеем с вода. Ще се вдигне такава пара, че пещерата ще се превърне в истинска баня. Вода гореща има — къпи се, колкото искаш!

Гагик зина да възрази, но Ашот не го остави да каже и дума:

— Шушик има право. Днес денят е топъл, истински ден за баня. Ще се къпем… Шушик, ти събери камъни около пещерата. Хасо ще нареже клонки и ще направи за всекиго метличка — ще се мием по руски обичай. А ние с Гагик ще отидем за вода.

— Възложи и на мене нещо… — каза Саркис.

— Тогава ти ще правиш метличките, а пък Хасо нека събира камъни заедно с Шушик.

Приготовленията за банята не отнеха много време. След около два часа водата беше стоплена, камъните нажежени, а от силния огън в пещерата беше станало съвсем топло.

— Хайде вие се събличайте, а пък аз ще изтичам да донеса още малко хума — каза Гагик и избяга навън.

Шушик пасеше Чернушка на огряната от слънцето поляна, а агънцето държеше на ръце. Тя щеше да се къпе втора смяна. Но мина много време, а момчетата все не излизаха. „Изглежда, че нещо е станало в пещерата“ — започна да се тревожи момичето.

А ето какво беше станало.

Момчетата отдавна се бяха почти изкъпали и чакаха само Гагик. но той все не идваше. Ашот реши да отиде да го потърси. Намери го задрямал зад един камък във върбалака.

— Не те е срам! Защо се забави?

— Не мога — отвърна кратко Гагик.

— Какво не можеш? Болен ли си, а?

— Не мога… не мога… — повтаряше само Гагик. — У дома ще се мия…

Ашот не знаеше, да се смее ли, или да се сърди, но по навик започна да убеждава Гагик:

— А говореше за недостатъците на Саркис, че било трудно да го оправим! Я погледни себе си! Избяга! И от какво избяга? От къпане!…

— Ще се променя, братко… Както искаш, така ще се променя. Само за баня не ми говори, не мога в такъв студ да се събличам.

— „Не мога, та не мога“… Само това си знаеш — разсърди се Ашот. — А защо не помислиш за колектива! Редът в общежитието не бива да се нарушава!…

— Пак лекция!… Ах, Ашот джан, твоите речи са най-голямото ми удоволствие!… Без тях не мога!

И Гагик, също като осъден на смърт, едва се повлече, а Ашот, от страх да не би другарят му отново да избяга, го придружи чак до пещерата.

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

В борбата си за съществувание децата направиха случайно редица важни открития, които щяха да донесат голяма полза на страната. А на тях и през ум не им минаваше дори. че опитът от пребиваването им в пещерата може да наведе на много мисли не само хората от тяхното село, но и от цялата страна.

Ашот сам си правеше някои изводи от своите наблюдения и ги смяташе толкова важни, че чакаше подходящ момент, за да посвети другарите си в тях.

И този момент настъпи.

Освежени и развеселени от банята, децата бяха насядали край огъня. Настрана от другите, Шушик обясняваше търпеливо нещо на Хасо — вероятно граматични правила.

— Трябва да обсъдим някои нови събития, станали през последните дни — обяви официално Ашот. — Най-напред — Чернушка.

— Че какво има тук да се обсъжда? Чернушка е овца. Оягнила се и дойде тук заради агънцето си — прозина се Гагик. — Я по-добре да помислим как да запазим мечото месо, та да не се развали до пролетта.

— Няма да се развали, не бой се. Нека си стои там в студения ъгъл и ще изтрае. Ами ти я кажи защо Чернушка се оягни точно сега?

— Е, не е ли все едно?

— Не, не е все едно. Ако Хасо не беше отишъл навреме, мокрото агънце щеше да замръзне в студената пещера — родило се е не когато трябва.

Хасо кимна утвърдително глава.

— Да — каза той, — десет години вече нашата ферма изпраща животните в Муган43. Там няма зима. През декември навсякъде е зелено като през март или април. Хората живеят в шатри… Затова ние пущаме овните в стадата не през октомври, а по средата на лятото. Това го правим, за да се агнят овцете през декември. Те така са навикнали. Горката Чернушка, забравила е, че тук не е Муган, а Барсовата клисура, където агне, родено през зимата, не може да живее.

— Вярно! Разбрахте ли сега какво значи да си овчар? — въодушеви се Ашот. — А как е оживяло второто агне на Чернушка? — попита той.

— То е родено през пролетта… Аз още отдалеко разбрах, че няма повече от осем месеца. Ако помислите, и вие ще се досетите защо се е родило през пролетта, а не през декември.

Въпросът затрудни дори Ашот. Защо наистина?

— Ти знаеш, Ашот — каза кротко Хасо. — Не може овчицата да се е родила през декември, защо го миналото лято баща й е бил само на шест месеца. Нали?…

— То се знае! — съгласи се Гагик, макар че всъщност нищо не разбра от „овчарската аритметика“ на Хасо.

— И ето на, агнетата на Чернушка ще допринесат голяма полза на нашата ферма. Това — Ашот показа новороденото — е вече нова порода овце. Те не ще загиват зиме от студа, а ще си търсят храна под снега…

Хасо така се зарадва, както могат да се радват само простодушните хора.

— Вярно! — възкликна той. — Нова порода! Баща ми ще полудее просто от радост!…

— Да се радва — може — каза дълбокомислено Гагик, — но да полудява — не бива… Не е ли време да обядваме, Ашот? Нали месото…

— Почакай, Гагик, ние едва сега започваме…

Оставиш ли Ашот, до сутринта ще ти говори за животните, за природата… Разговорът за „студоустойчивото“ агне го наведе на нова мисъл.

— А можете ли да кажете какви щети е нанесъл на колхоза сегашният ранен сняг? — попита неочаквано той.

— Част от памука е останала под снега…

— Не, Шушик, памукът може да се обере и напролет, макар че качеството му няма да е същото. Но лозите не можахме да заринем — те останаха така на студа и ще замръзнат. Хайде да отидем на лозето, докато е още светло, и там всичко ще си изясним…

В лозето те разровиха снега, повдигнаха лозите и отдолу намериха окапали зърна грозде. Нощният студ ги беше попарил и направил твърди като орехчета.

— Ах, минаха онези щастливи дни, когато ядяхме прясно грозде!… — въздъхна Гагик. — Защо ни доведе тука? За да ни припомниш за щастливото минало ли?

— Не — каза Ашот. — Трябва да подрежем лозите и да заровим в земята калемите. Хасо, дай тука ножчето, а вие вземете брадвата и изкопайте тръпчинка.

Когато нарязаха доста пръчки и ги заровиха в земята, Ашот седна на един камък.

— Да — каза тържествено той. — Много премеждия прекарахме тук, но дори само тези калеми си струват теглилата ни. От тях колхозът ще посади ново лозе, което няма да има нужда да се зарива наесен и отрива напролет тукашната лоза се е приспособила към студа…

Хасо с учудване забеляза, че думите на Ашот зарадваха извънредно много и Гагик, и Шушик, та дори и Саркис. Понеже прекарваше цялото си време със стадата, той не можеше да прецени значението на това откритие така, както го преценяваха децата на лозарите. Те знаеха колко труд и разноски изискваха напролет и наесен лозята. Още повече, че тази работа не можеше да се механизира. Всяка есен след прибирането на реколтата всички колхозници се залавяха със заравянето на лозята. А за да насмогнат, викаха хора и от планинските райони. Ако пък зимата настъпеше неочаквано, както през тази 1953 година, лозите измръзваха и цели три години трябваше да се чака, докато започнат да раждат младите.

Дивото лозе в Барсовата клисура можеше да подсети за много неща лозарите — нали и то беше посадено от човек. Една част от него беше загинала през зимните студове, а друга се беше приспособила към суровите природни условия, към студа и сушата, и даваше плод. Лозето беше подивяло, защото нямаше кой да се грижи за него, но затова пък с годините беше придобило особена устойчивост, издръжливост срещу бедствията и болестите.

Децата разбраха много добре всичко това и с въодушевление се заловиха за работа. Изкопаха дълги трапове и в тях заровиха много лозови пръчки.

— Това е цяло откритие! Заради нашата лоза може и учени да дойдат тука — каза Ашот.

Докато децата работеха, над клисурата неусетно пролази мрак, а мъглата в усоите се сгъсти.

— Да се не знае и потокът макар! — намигна на другарите си Гагик. — Да не беше отвлякъл абата ми, щях да наметна сега Шушик.

Хасо разбра намека и се закани на Гагик с кривака.

— Да. вярно. Уж по обяд се къпахме, а всички сме мокри, като че ли сега излизаме от банята. Хайде да си вървим — разпореди се Ашот, — да не би да се разболеем.

Сега децата с още по-голямо нетърпение зачакаха деня, когато ще се върнат на село. Няма с празни ръце да си отидат, а с ценни, полезни придобивки. Нека хората кажат, че дори затворени между скалите и откъснати от живота, пионерите от Айкецор пак са мислели за своята страна, направили са нещо добро за нея.

Тази вечер всичко навяваше спокойствие. Новата печка бумтеше напевно и пръскаше приятна топлина. В пещерата вече нямаше нито дим, нито сажди, въздухът беше чист и свеж.

Изглежда, че Чернушка се беше убедила най-после, че барсът няма да оживее. Лежеше си спокойно до него и кротко преживяше.

Хасо извади свирката и нежните, мелодични звуци пренесоха децата по зелените ливади на Кавказките планини, сред простодушните овчари.

Хасо свиреше, а Чернушка предъвкваше тревичка и се заслушваше в звуците на свирката. Така, с леко приведена глава, слушаше господаря си и Бойнах. Агънцето се беше настанило удобно на обикновеното си място в скута на Шушик. Момичето и нощем не се разделяше със своя любимец, прегръщаше го и така заспиваше. И Чернушка, види се, от благодарност, се отнасяше с особена нежност към Шушик. Тя също лягаше близо до момичето и без да сваля поглед от агънцето, преживяше до зори храната си.

Другият питомец на Шушик, таралежчето, кой знае защо, тази вечер въобще не излезе от убежището си. И това беше странно.

Шушик отиде да го вземе, донесе го до печката, но таралежчето беше необикновено лениво, отпуснато, безразлично към всичко.

— Разболяло се е таралежчето ми… — разтревожи се момичето. — Погледни, Ашот: нито тича, нито яде…

— Заспива… Заспива зимен сън, не го буди — обясни Ашот. — Дай да го отнесем в гнездото му.

Напълниха една вдлъбнатина в стената със сухи листа и трева и сложиха там таралежчето.

— Никой да не го безпокои, то вече е заспало… до месец март — каза Ашот.

ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

На четиридесет и петия ден от своя плен, след като закусиха добре, децата насядаха около печката и дълго мълчаха, погълнати от мислите си.

Саркис седеше, навел мрачно голямата си глава. Колкото повече се сближаваше с другарите, толкова позамислен и мълчалив ставаше. В душата на момчето изглежда, се водеше голяма борба,

Той вдигна очи към Ашот и неочаквано попита:

— Когато се върнем на село, как трябва да живея?

Въпросът за неговите отношения с баща му го измъчваше, но момчето не посмя да каже направо.

— Как да живееш ли? Както ти подскаже съвестта.

— Съвестта ми?… Моята съвест ме учи… — Той помълча, но се реши изведнъж и развълнувано добави: — Не е лесно все пак, та той ми е баща!…

И наистина Саркис постави трудна задача пред другарите си. Какво да му кажат, какво да го посъветват? Всички мълчаха и само Ашот, като най-решителен и най-прям, погледна Саркис право в очите и каза:

— Кое според тебе е по-важно за пионера: личните интереси или интересите на колхоза?

Пак настъпи мълчание, но то говореше много на Саркис. Значи, всички мислят така… Значи, дошло е време да решава…

— Добре — едва можа да каже той, но погледът му, изразът на лицето, високо вдигнатата глава — всичко свидетелствуваше за победата, която момчето беше удържало над себе си.

Минаха още няколко минути и Саркис каза:

— В село никой не ми е говорил за баща ми. Защо мълчахте. Колкото по-рано научех истината, толкова по-добре щеше да е за мене. Но аз много неща от постъпките на баща си не знаех, а и майка ми не знаеше…

Въпросът беше зададен разумно и Ашот мислеше как да му отговори, когато се намеси Гагик:

— Ти чувал ли си поговорката: „Който говори истината, трябва винаги да има оседлан кон“… Та щом я каже, да яхне коня и да бяга.

Децата се засмяха, а Гагик продължи сериозно:

— Да, щом казваш истината, по-добре плюй си на петите и — в Барсовата клисура, та да си спасиш главата… А ние, щом и без това сме в клисурата, защо да мълчим?

— Това, разбира се, е несериозен отговор — възрази Ашот. — Въпросът е там, Саркис, че ако бяхме казали всичко това в село, нямаше да ти подействува. А тук е друго. Условията са други. Тук ние всички заедно ти отворихме очите, обстоятелствата също помогнаха… Сам знаеш кои… А мислиш ли, че в село премълчаваме несправедливостите? Казваме ги! Но там често ще чуеш: „Вие сте още деца, не са за вас тези работи.“ Не, за нас са! — Лявата му буза трепна нервно, а в очите му светна познатият на всички огън. — Нека не мислят, че ние нищо не схващаме… Ние всичко виждаме и разбираме! — повиши глас той. — Когато пораснем, ще докажем…

— Ашот, когато пораснеш, ще бъдеш ли наш председател? — попита простодушно Хасо.

Всички се засмяха, а Ашот все така направо отговори:

— Да, ще бъда! Аз съм си поставил за цел да стана председател на нашия колхоз. Както искате го напечете — честолюбие ли, или нещо друго… Ще стана агроном, ще се върна на село и ще кажа на всички: „Така не се ръководи народ!…“ Да не мислите, че търся слава?… Не, искам да помогна на нашите колхозници, искам да живеят по-добре и да няма неправди…

— Интересно! Я разкажи как ще ръководиш ти селото? — попита с дяволита усмивка Шушик.

Ашот щеше да отговори, но погледна Гагик и се смути:

— Да не мислиш, че все забележки ще правя?… Нищо подобно! Да вземем например животновъдството. Харут хвърля прах в очите на районния комитет с цифри. Изкупува дребни животни от колхозниците, праща ги във фермата, а после съобщава в района, че планът по броя на добитъка е изпълнен… По-нататък. Каква ферма е тази, където бяхме ние? Само една четвърт от добитъка са крави, и то какви крави! Останалото е дребосък — бичета и телета. Аз ще сложа край на това — разпали се Ашот. — Ще засея с трева и цвекло петстотин хектара земя и така ще храня кравите, че ще залея с мляко и селото, и района…

Той сякаш сериозно навлизаше в бъдещата си роля на председател. Беше интересно и малко смешно.

— Харут принуждава колхозниците да му продават крави, притеснява хората. Видяхте ли какво направи миналата година? — обърна се той гневно към другарите си. — Не даде нито грам сено за трудодните и забрани на колхозниците да косят трева по полето за кравите си. По планината тревата така си и изсъхна. Има ли тук разум? Взе тревата на онези, които бяха успели нощем да си понакосят, и отгоре на това ги обвини, че са изоставили колхозната работа заради личната. Защо майката на Шушик продаде кравата си? Защо продадохме ние нашата? Защото нямахме с какво да ги храним. Така ли се постъпва с народа?

— Почакай. Ашот — прекъсна го Саркис. — Вие много говорихте за колхозния склад и за магазина в Ереван. Дори Гагик каза веднаж. че складът и магазинът развалят хората. Това е вярно. Знам това нещо. Но ти кажи какво трябва да се направи, та магазинът да не покварява продавача. Нали там има продукти, пари… Колкото и честен човек да се постави там, малко по малко се разваля. И складът също. Каквото и да кажеш, складът е съблазнително нещо… — Саркис се изчерви, сякаш беше изобличен в нещо лошо.

— Не е вярно! — възрази Ашот. — Аз ще ви разкажа една случка и ти, Саркис, ще видиш, че складът може да съблазни само слабия, малодушния и, прощавай, алчния човек. Тази случка съм чувал от баща си.

Ашот се спря, погледна смутено Саркис, но махна с ръка и започна:

— Това, което ще разкажа, може да обиди някого, но все едно… Когато била установена съветска власт в Ереван, сложили баща ми да охранява централния еревански склад. И той отишъл там с оръжието, което имал, и с войнишкия си шинел. По това време в Армения върлувал глад, хората страдали от тиф и други болести. Всеки получавал на ден по половин фунт44 солена селда и по четвърт фунт хляб. При военния комунизъм, казваше баща ми, заплати нямало. Но всеки работел с жар — нали се решавала съдбата на народа.

През тези дни пристигнал от север влак и спрял на Ереванската гара. Вагоните били натъпкани чак догоре с брашно и шоколад. Разтоварили влака и откарали продуктите в централния склад. Работниците от склада пренесли продуктите и се разотишли по ломовете. То се знае, надявали се и те да получат по нещичко и затова съобщили радостната вест в семействата си.

Хората работели в склада цял ден и миризмата на шоколада замайвала главите им. На някои може би е минавало през ум да вземат по парченце за децата си. Кой ще забележи? Толкова много шоколад! Но дори в тези още неграмотни хора революцията възпитала висока съзнателност. „Как така?… С каква съвест ще занесеш на децата си шоколад, когато други деца умират от глад?…“

В сърцата на работниците се водела жестока борба и край на борбата сложил народният комисар по продоволствието, който пристигнал в склада.

Той обиколил всички помещения и останал доволен. Миризмата на шоколада дразнела и него, измъчвала го — комисарят тогава не получавал по-голяма дажба от обикновения работник.

„Другарю комисар, хапнете поне парченце“ — предложил му завеждащ склада.

Но комисарят отказал. Той помолил да съберат всички служещи в склада и им казал:

„Другари, сега нашата страна е страна на сираци. Аз дойдох лично да ви помоля да не пипате шоколада: Съветска Русия го е изпратила за нашите сираци…“

Казал и заминал. И от четиридесет и седемте души никой и с пръст не докоснал шоколада.

— Сега виждате, че никаква длъжност не разваля честния човек.

ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

Светлинните, които видя Баруйр, докато пътуваше през нощта край Барсовата клисура, не му даваха спокойствие. Те винаги бяха пред очите му, ту ярко пламваха, ту се губеха в мъгла като падащи звезди.

Баруйр чувствуваше, че тук се крие нещо, но мислите му бяха неясни, объркани и той беше безсилен да разреши загадката. Ала една нощ, докато се въртеше неспокойно в постелята си, изведнъж нещо се сети: „Кога изчезнаха децата? На седми ноември. А потокът? Потокът премина на двадесет и пети… — Баруйр беше запомнил добре този ден. — Но щом е тъй — разсъждаваше той, — как е възможно децата да са попаднали в него осемнадесет дена след изчезването си?…“

При тази мисъл сърцето на Баруйр така се разтуптя, че той скочи от кревата и запали лампата:

— Жена, ставай!

— Да не си нещо полудял? — разсърди се тя.

— Полудял съм ами. Като кажа и на тебе сега и ти ще полудееш. Синът ни не се е удавил!

И Баруйр сподели развълнувано с жена си хрумналата му мисъл. Угасналата надежда отново пламна в сърцата на съпрузите и увлечени в различни предположения, те не мигнаха цяла нощ. И на сутринта, още щом се зазори, Баруйр вдигна на крак всички майки и бащи на изчезналите деца; веднага се събраха на съвещание.

Арам не обичаше магазинера Баруйр, не го смяташе за сериозен човек, и затова в отговор на думите му каза:

— Глупости!… А може потокът да е минал и на седми? Откъде знаеш?

Махна с ръка и си отиде. Неспокойно шарещият поглед на Баруйр го дразнеше.

Започнаха спорове, разпити, но никой не можа да каже дали потокът от Барсовата клисура е текъл на седми ноември. Беше далеч от селото, пък и мястото беше пусто…

И надеждата на родителите, както пламна, така и угасна. Фактите бяха неоспорими: все пак нещата на децата бяха намерени в коритото на потока. Загадка оставаше само едно: защо това бе станало почти три седмици след изчезването им?

Арам не беше успял още да се замисли сериозно над чутото, пристигна писмо от стария ловец Мирук Асадур.

Писмото на дядо Асадур оправда някак слуховете, разпространени и от Баруйр, и кръвта в жилите на Арам закипя, сърцето му заби по-бързо, по-силно.

Той излезе от дома си и веднага се запъти към Аршак.

— Аршак, ние нали не търсихме децата над шосето?

— Не. Защо да ги търсим?… Всичко е ясно… — каза мрачно Аршак.

— Че е ясно, ясно е, но не е лошо да погледнем и горе. Не сме намерили нито един труп, значи, има още надежда.

— Ех! — махна ръка Аршак. — Да бяха живи, все отнякъде щяха да се обадят… Не, няма смисъл. Нали намерихме дрехите.

— Дрехите ли? Че как може потокът да съблече дрехите им? — повтори Арам думите на дядо Асадур. — Да идем, казвам ти. Послушай ме.

Аршак отстъпи. Възседнаха те конете и поеха към коритото на реката.

Тук вързаха конете за един храст и пак тръгнаха по следите, оставени от потока, но сега вече не надолу, а нагоре от пътя, към ридовете, зад които в далечината се виждаха ръждивите скали на Барсовата клисура. По пътя виждаха клончета, които водата беше довлякла от Барсовата клисура.

— Отде са се взели тези клончета? Водата не минава през гора. По-рано тук никога не е имало… — размишляваше гласно Арам.

И докато се изкачваха нагоре по течението на потока да търсят в сухото му корито признаци на живот, някаква странна тревога все по-силно и по-силно обземаше Арам.

И ето най-после намери онова, което, изглежда, търсеше. Беше елов клон, изхвърлен от потока на брега. Арам се развълнува.

— Те са били в Барсовата клисура! Нашите деца!… — възкликна той.

— Отде знаеш?

— Клонът е отрязан с нож.

Ала Аршак пак махна безнадеждно с ръка.

— Какво ще ми помогне клонът! — каза тъжно тон. Но Арам, закален в ловджийските походи, не беше от онези, които бързо се отчайват. Увлечен от някаква смътна надежда, зародила се в сърцето му, той упорито продължаваше да търси.

Арам вярваше в щастливия случай, но не така, разбира се, както вярват в него суеверните хора. Той наричаше щастие неочакваното откритие, находка, неочаквано попаднал му дивеч… „Ловът е късмет“, „Провърви ли ти, няма да се върнеш с празни ръце от лов“… И такова щастие често му се усмихваше по горите и полята, често го спасяваше от най-безнадеждно положение. Сега пак на него се надяваше.

— Ти пак не ме разбра, Аршак. Не е работата и ножа, а в това, че клончето е дошло тук от Барсовата клисура.

— Отде знаеш? — попита с недоверие Аршак.

— Сам помисли! Виждал ли си ела по пътя на потока? Никъде няма!

Аршак погледна нагоре, натам, откъдето се бе спуснал потокът. Там, огрени от лъчите на залязващото слънце, червеникаворъждивите скали около клисурата меняха багрите си. Отдалече те приличаха на великолепни дворци, заобиколени от крепостни стени и кули. И тук-там по червените скали зеленееха малки клонати елички.

— Е… да речем, че клонът наистина е от Барсовата клисура.

— То значи, че и книжката е дошла от Барсовата клисура, и абата на Хасо също.

— Е, брате Араме, не е ли все едно къде са загинали децата ни — дали на полето, или в планината? — каза мрачно Аршак. — Мръква се, хайде да се прибираме.

— Не, трябва да проникнем в клисурата — възрази твърдо Арам. — Кой знае! Всичко се случва на този свят. — И изведнъж радостна усмивка озари отслабналото му мургаво лице. — Ами ако са живи? Ако нарочно са хвърлили книжката и дрехата в потока, за да ни дадат да разберем къде се намират? Ах, къде си ти, ловна слука? — И Арам така въздъхна, сякаш цялата му душа се изтръгна с въздишката. — Е какво се замисли? Да вървим!

— Да вървим — съгласи се от немай-къде Аршак. Те дойдоха до скалите, които затваряха клисурата откъм Арарат, и се спряха до коритото на потока, там, където той се спуска от страшна височина и повлича всичко по пътя си. В самото подножие потокът беше изровил дълбока яма и в тази яма Арам намери сгърчена от водата и слънцето детска обувка.

— Гледай, Аршак! радостно извика той. — Гледай! Казвам ти, били са в Барсовата клисура! Мъдър човек е тоя дядо Асадур, наистина мъдър! Това е сигурно обувката на Шушик, щерката на Ашхен. — Той помълча няколко секунди натъжен, замислен. — Горкото момиченце! Не, Аршак, нашите деца май са загинали… Напразно бяха надеждите ми. Когато хората искат да се обадят къде са, те хвърлят хартии, книги, е, в краен случай някаква излишна дреха, но как ще си свалят обувките и ще ходят боси по снега?…

И Арам седна съкрушен на камъка. Сърцето му така лудо биеше, сякаш щеше да се пръсне… Не, загуби се, загина неговият хубавец, неговата надежда. Какъв ловец щеше да го направи той! Как го учеше да е безстрашен, да не се бои дори от барса, да е ловък и гъвкав като рис и като лъв великодушен… Да… Голямо бъдеще очакваше неговия умен и добър син…

— Да вървим — опомни се той и стана. — Ама не, Аршак. По-добре ти върви, вземи конете и се върни на село,

— А ти?…

— Аз ще се изкача догоре, ще си дойда по-късно.

— Няма къде да се качваш! Да вървим…

— Не, не… Ще има луна тая нощ, ще поскитам малко, ще видя какво има там, зад скалите. Пък и у дома не ме сдържа, сърцето ми се пръска. Върви, върви си.

Аршак послуша и тръгна към конете, а Арам зави надясно край подножието на скалите и пое нагоре по склоновете.

С все още тлееща надежда в сърцето той се изкачваше към върховете, които затваряха Барсовата клисура откъм изток. „Ех, къде си ти, мое щастие?… Само да се сбъднат думите на ловеца Асадур, нищо друго не ми трябва на тоя свят…“ — мислеше си Арам, докато се катереше разпъхтян по ръждивите скали.

За да дойде до мястото, откъдето според него козите слизаха до солончаците на Араратската долина, трябваше да обиколи почти половината хълм.

Това беше вече познатият ни горен край на Дяволската пътека, по която бяха тръгнали децата, след като напуснаха фермата.

Арам седна на една скала и обгърна с поглед разстланата долу Барсова клисура.

Беше последната нощ от есента. На двадесет и трети декември през нощта и северната половина на нашата планета настъпва зимата.

Луната току-що изгряваше на бледия небосвод. Бялата й светлина озаряваше западните склонове отвъд клисурата. Източните, по които бяха слезли децата, все още тънеха в мъгла. Долу мрачно зееше черната дълбока пропаст.

Арам седеше на камъка, заслушан напрегнато в гласовете на природата. Но в царящата наоколо тишина той сякаш чуваше само как пулсира кръвта в жилите му.

Но ето луната освети силно върбите и брястовете до тях.

„Какво е това? — учуди се Арам. — Нали до върбите открай време имаше брястове? Брястовете имат тъмна кора. А защо са станали бели? Кой е могъл така да съблече съвсем голи тези дървета?“

Необикновеното дърво с разперени настрани оголени бели клони смути Арам. Но той се владееше. Приличаше на човек, който е застанал на брега на тясна, но буйна рекичка и не може да реши — да прескочи ли на другия бряг, или не.

Искаше да извика, да се обади оттук, от върха на скалите — нали затова се беше изкачил и едва си поемаше дъх. Но се страхуваше. Ако му отвърне само планината с многогласото си ехо, ще рухне и последната му надежда…

Дълго седя той така, най-после се реши и си каза:

— Нека си опитам щастието!

Той се изправи и зина, за да извика силно, колкото може по-силно, но не можа. Като че ли някаква сила стисна гърлото му, сърцето му страшно заби. От този вик сякаш зависеше целият му живот — да живее или да не живее…

Арам почака, наложи си спокойствие, окашля се и като напълни дробовете си със студен, свеж планински въздух, извика с всички сили:

— Ашот, ей, Ашо-от!…

— „Ашот, ей, Ашо-от“ — отекна планината. Арам млъкна. Цял се превърна в слух, притаи дъх и се наведе над клисурата.

Минаха само няколко секунди, но те му се сториха цяла вечност.

И когато, загубил и последната капчица надежда, се канеше да извика повторно, изведнъж в мъглата блесна лудо ловджийско щастие… От отсрещните ридове изведнъж до него достигна тънко гласче:

— Хе-ей!

А след това същият глас завика тревожно:

— Ей, Ашот, Гагик! Ставайте по-скоро, викат ни!…

Нощният въздух беше толкова чист, че до острия слух на Арам долетя не само гласът, но и думите.

Като чу името на своя син, когото обичаше повече от живота си, този силен като скала човек се отпусна немощно на камъка и зарида. От очите му закапаха горещи сълзи, потекоха по опаленото му от слънцето и ветровете лице… От сърцето му се смъкваше тежкият камък, който го беше мъчил цял месец и половина.

А от отсрещните скали се чу:

— Тука сме, тука!…

— Помогнете, освободете ни!… До Арам достигна — и плач. Момичето хълцаше силно — вероятно от щастие, като него, възрастния, кален от живота човек.

Арам стана искаше да отговори, но не можа — гласът не му се подчиняваше.

Той грабна пушката и един подир друг прогърмяха в планината два изстрела: бум, бум!… Пламнаха две светлинки, изскочили от стоманените дула на ловджийската двуцевка на Арам.

— Джан! Баща ми е. Татко-о!

Ашот познаваше тези изстрели. Когато се изгубеха в планината по време на лов, баща му винаги го викаше с два изстрела. Това беше условният им сигнал.

— Чичо Арам, чичо Арам!… — прозвуча тъпичкият глас на Гагик.

— Татко, татко!… завика възбудено Ашот. Шушик хълцаше.

Нощем в планината не е нужно да се вика. Достатъчно е само да се говори ясно и разбрано и ако между говорещите се намира клисура, а от единия склон до другия е далече, въздухът, който изпълва клисурата, ще донесе всяка дума, толкова е чист и спокоен.

Арам знаеше много добре това и като се мъчеше да усмири сърцето си, да се успокои, той започна да говори с обикновен глас, почти така, както говореше в къщи.

— Ей, синко, живи ли сте?… Всички ли?

— Живи, живи!… — завика с цяло гърло Ашот поради това думите му трудно се разбираха.

— Говори тихо, като мене… Здрави ли сте? Няма ли болни?

— Здрави, чичо Арам. Нали сме на курорт! На чист прохладен въздух — бързаше да отговори Гагик вместо Ашот.

Арам се засмя радостно, звънко.

— Ей, момче! Ти все същият шегаджия ли си? Е, как сте?… Как прекарахте?

— Не те виждам, татко, иди на светло — помоли се Ашот.

Арам се качи на скалата, осветена от луната, и децата видяха ясно откроения силует на грамаден мъж с пушка в ръце.

— Ах, кога си станал такъв голям, чичо Арам? — изумено попита Гагик.

Той се шегуваше, разбира се. И орел, кацнал на планински връх, изглежда огромен на фона на небето. А какво остава за човек!

Завърза се дълъг разговор. Развълнуваните сърца полека-лека се успокояваха.

— Къде е мама? Как са сестричките ми? — попита Шушик.

— Ашхен сигурно плаче сега над обувката ти. Намерихме обувката ти в коритото на потока… Намерихме книжките ви… А твоята аба, Хасо, те чака в село… Но хайде стига! Ей сега ще сляза при вас.

— Недей, татко! Пътеката е затворена! Върни се на село, а утре заран елате да ни вземете — каза Ашот.

— Идвам, идвам при тебе, лъвче мое! Какво ще правя на село?…

— Пътеката е заледена, не ходи там! — завика изплашено Ашот. — Върни се у дома, успокой мама, всички успокой…

— Да, да, синко! Човек не трябва да се радва сам! Чакайте, скоро ще дойдем да ви вземем.

И Арам закрачи с такава лекота, сякаш не стъпваше по земята, а се носеше на облак.

Луната озаряваше с млечнобяла светлина долината на Арарат, снежните беловласи глави на Арарат и близките хребети. Беше така тихо, така величествено, сякаш и вселената беше изпълнена с някаква радостна тайна. Или то беше далечният полъх на пролетта?… А може би просто в сърцето на щастливия баща бликаха и се лееха радостни звуци, сияеха пролетни багри?

Арам вървеше леко. Понякога се спираше и хвърляше поглед към онзи свят, който се стелеше долу. Чувствуваше се горд и силен, струваше му се, че никаква сила на света не може да го победи.

На хълма, който се извисяваше гордо над селото, Арам се спря. Планинските склонове свършваха дотук и от подножието на хълма започваше равнината.

До хълма свършваше и долът, който излизаше от планината. В долния му край беше разположено селото. По това време то спеше дълбоко. Под бялата снежна покривка спяха и градините около Айкецор. Само нанизите от светлините на електрическите фенери по уличките говореха, че животът не е спрял.

Арам поседна за малко на края на пътя, погледна родното си село, после стана и с глас, в който звучеше неудържима радост, извика колкото сили имаше:

— Ей, селяни! Ставайте! Ставайте, намерих децата!…

После вдигна пушката към небето и от двете цеви изскочи пламък и гръм, които известяваха радостната вест.

— Ей, хора! Намерих децата, намерих ги, ставайте!…

Разбудени от изстрелите, айкецорци наскачаха, по домовете светнаха лампи, заскърцаха врати, полуоблечени хора наизлизаха на улицата.

— Арам! Това е Арам! Децата се намерили! Ставайте! — носеше се по цялото село.

Не беше се още развиделило, когато природните стени около Барсовата клисура се изпълниха с народ. Всички държаха факли в ръце и осветени от тях, силуетите и движенията на хората придобиваха фантастичен характер. Сенките се уголемяваха, умножаваха и така чудновато се движеха по скалите, че на децата които ги гледаха отдолу, се струваше, че там, в скалите се води лют бой с врагове, нападнали някаква средновековна крепост.

На дяволската пътека работеха колхозниците освобождаваха я от леда и снега. Горе, на скалите, се тълпяха стотици хора, горяха ярко огромни факли През шума, който се вдигаше на хълма, до децата не прекъснато достигаха вълнуващи викове. — Децата, нашите деца се намериха! Милите!…