Под черния флаг

Глава IIIКАМШИКЪТ НА ГОСПОДИН ДЬО ЛА МАР

Мястото, където влезе Жан Тиебо, беше много странно. Явно бе, че там не се занимават само с наемане на работници. Преговорите с желаещите ставаха обикновено не тук, където се събираха само документите, а в най-долнопробните кръчми на града. Сломяваха волята на човека под влияние на алкохола и със завързани крака и ръце го докарваха, за да подпише договор. Тук го очакваше вече някой алчен господар.

Трябва да се отбележи, че от Франция пристигаха все по-малко хора. Малцината кандидати бяха най-често осъдени с леки присъди, амнистирани при условие, че ще заминат, или хугеноти, преследвани заради вярата им, или всякакви бедняци, или войници, на които им бе дошло до гуша от безконечни войни. Поради недостиг от работна ръка тук се прибягваше до всякакви средства за примамване на жертви. Ето защо седналият зад тезгяха човечец посрещна с голямо учудване Жан. Той помисли, че младежът се обръща към него за съвсем друго нещо.

— За какво се касае?

— За наемане.

— Какво казахте? Не чух добре…

Той беше чул много добре, но не вярваше на ушите си.

— Искам да сключа договор за три години — каза Жан. — Казаха ми, че това е възможно.

— Да… да, може — каза човекът, изправяйки се. — Ако за това сте дошли, ще удовлетворим желанието ви Не липсват господарите или по-точно кандидатите за господари… другите са, които не достигат.

— Излизам от болницата — дообясни Жан.

— Ще ми разкажете и за това! Господин Адолф. Господил Адолф! — извика той, като отвори наполовина една врата, която водеше към друга стая.

— Оставете ме, Арсен, не ме безпокойте — отговори един остър и неприятен глас. — Аз съм с господата дьо ла Мар и Льо Флапьор.

— Толкова по-добре, господине, тъй като ми попадна под ръка това, което търсят.

— Какво казахте?

— Един младеж, малко бледен може би, който е в чудновато състояние, иска да подпише договор.

— Да влезе! — каза, появявайки се веднага на вратата на канцеларията си един мъж, който по всичко изглеждаше като колониален чиновник.

— Но да, нека влезе, без да се бави.

Изтикан от човека, който го бе посрещнал на входа и който несъмнено се боеше да не избяга „кандидатът“, Жан буквално бе хвърлен в стаята. Тук имаше още двама мъже, които се мъчеха да си придадат колкото е възможно по-важен вид.

— Елате тук, млади приятелю — каза чиновникът с престорено добродушие. — И така, наистина ли желаете?

— Излизам от болницата, където щях да умра. Бях кадет на борда на „Сен Флавиен“, но той замина.

— И не знаете какво да правите. Да… да… Разбирам ви!

— Трябва да живея.

— Оздравяхте ли напълно?

— Щом като са ме изписали…

— Оздравял, или не, аз го вземам — каза човекът, когото наричаха господин дьо ла Мар.

— Прощавайте — каза Льо Флапьор, — защо пък вие, след като аз влязох тук първи и моята заявка е преди вашата.

— Преди… преди… От шест месеца идвам тук да търся човек и нищо не съм получил.

— А аз от дванайсет!

— Господа… господа… моля ви се — прекъсна човекът с благодушните маниери. — Не може така. Този младеж, който се нарича?…

— Жан Тиебо дьо Гаскоан — отвърна Жан.

— Този Жан Тиебо трябва да си мине по реда. Знаете, че според правилника човек може да бъде обявен за продажба само след като е бил изложен пред всички жители на острова.

— Имам в себе си тридесетте екю за сделката — каза този, който отговаряше на име Льо Флапьор.

— Аз ги имам в къщи и веднага ще изпратя да ги вземат.

— Давам четиридесет — каза Льо Флапьор.

— А аз четиридесет и пет — наддаде другият.

— Господа. Господа!… Моля. Прекратявам правилникът…

— Не ме интересува правилникът — отвърна високомерно господин дьо ла Мар. — Искам да имам този човек и ще го имам. Вие би трябвало с благодарност да ми се поклоните, тъй като се съгласявам да ви дам повече от обичайните тридесет екю, за да си осигуря услугите на този чироз.

— О! — възкликна човекът от службата. — Чироз! Я погледнете плещите и мускулите му…

Като казваше това, той опипа ръцете на Жан, после прасците. При вида му господата Льо Флапьор и ла Мар направиха същото, а единият от тях му отвори устата, за да прегледа състоянието на зъбите Жан си мислеше, че прилича на муле или на теле, изложено на селски пазар, и това го накара да се изчерви. Той си бе решил, щом е необходимо да слугува, за да живее, ще го направи.

— Ще стигна до петдесет екю — каза господин дьо ла Мар. — И не допускам, че човек без титла ще се противопоставя на волята ми на благородник — И той погледна Льо Флапьор… — Петдесет… не отстъпвам

— Добре — отвърна Льо Флапьор, — парите винаги побеждават, но ще дойде може би ден, когато вие, господин дьо ла Мар, ще имате по-малко пари и когато вашата титла няма да натежи, ако я поставите на везните

— Младежо — обяви тържествено посредникът, — прекратявам търга: вие принадлежите на господин дьо ла Мар.

Той подаде на Жан лист хартия и го помоли да по-стави върху него подписа си. След като подписа и се убеди, че срещу договора със срок от три години той ще получи подслон, храна и дрехи, Жан, Представяйки си вече, че има на разположение петдесет екю, запита:

— А парите?…

— Не се безпокойте, господин дьо ла Мар ще ми ги плати до стотинка. Думата му на две не става.

— Още днес — потвърди дьо ла Мар.

— Виждате ли?

— А вие кога ще ми ги дадете? — запита наивно Жан Тиебо.

— Да ви ги давам? Не става и дума за такова нещо. Парите не са за вас, а за „Западната компания“, чийто представител съм аз. Освен това и вие сам не бихте се съгласили да взимате и пари, след като получавате в натура толкова облаги! Господи, в какви времена живеем! Хайде довиждане, младежо, а след трите години, ако желаете пак да опитате…

Той не подаде ръка на Жан. Объркан и смаян, Жан все още не проумяваше какво му се беше случило, когато грубият глас на господин дьо ла Мар заповяда:

— Хайде, тръгвай и гледай да не се отклоняваш от пътя, момчето ми. Сега ти принадлежиш на мен.

И това беше вярно. Жан трябваше да върви след господин дьо ла Мар до имението му. От този момент той стана „на господин дьо ла Мар“ и научи какво означаваше това.

Жилището беше една от богатите къщи, които се виждаха извън високите стени на града. Великолепни градини, простиращи се около красива къща. В първия момент Жан мислено се поздрави: имал е късмет, независимо че го бяха измамили с петдесет екю. В следващия момент радостта му спадна, тъй като едва-що бяха пристигнали, и господарят му посочи на другия край на имението, в едно блатисто място, нещо като барака с порутен покрив и каза:

— Ще спиш там.

След като влезе и не видя вътре нищо друго освен гола утъпкана и съвсем влажна земя, той запита къде и на какво ще спи. Господин дьо ла Мар започна да се смее кръвнишки и показвайки му мократа пръст отвърна:

— Тук. Мястото е добро за наемници като теб, за които не се знае откъде идват и какви ли злодеяния са сторили, та са се съгласили да приемат такива условия.

След това, без да го оставя нито минутка свободен, той извика един друг „наемник“ с окаян вид и заповяда:

— Гаспар, отведи го и му покажи! Имате време до довечера да ми прекопаете този квадрат. Преди да свършите всичко, не ви се полага нито супа, нито пък ще ви се позволи да спите.

И така Жан започна работа. Това беше обаче прекомерно трудна задача, почти нечовешка, още повече, че трябваше да я вършат с голи ръце, тъй като нямаха на разположение никакво истинско сечиво. Гаспар трепереше от треска и от страх. Физическата му слабост не позволяваше да му спори работата. Изпълнен от гняв, внезапно Жан спря.

— Какво правиш? — попита Гаспар ужасен. — Господарят ще се върне и ако не сме изпълнили задачата, ще ни бие с камшика си.

— Но преди малко той нямаше камшик.

— Тогава той идеше от града. Камшикът е закачен в къщи.

— Та ние не сме роби!

— А какво друго смяташ, че сме? От единадесет месеца съм тук и се питам дали не бих предпочел да умра, отколкото да живея така. Ти видя — спим на гола земя, без никакви завивки. Успях да се снабдя със стари чували, но ги крия, защото, ако ги види, господин дьо ла Мар не само ще ми ги вземе, но ще ме бие до кръв, обявявайки ме за крадец.

И така Жан Тиебо счете за благоразумно да продължи работата въпреки умората, за да не бъдат наказани нито той, нито Гаспар. Той работеше с яд; сълзите му засядаха на гърлото и мислеше за онова, което му бе казал Бастид в кръчмата. Не! И все пак той не беше прав. Трябваше да се примири със съдбата. А сред обаятелната природа тази съдба изглеждаше още по-сурова. Островът, част от който бе разгледал на идване от града, навярно бе нечувано богат. В градината, която се простираше пред очите му, всичко растеше както в приказките. Вирееха големи листа тютюн, какаовите дървета бяха покрити с изобилен плод. По-нататък в ливадите пасеше едър охранен добитък. Жан научи, че постройката беше полска къща, наричана на тукашен език „ато“. Докато работеше, Гаспар обясняваше, доколкото му стигаха силите:

Ние се грижим за всичко, главно за говедата Тежко и горко ни, ако някое се разболее, а още по-лошо, ако някое умре — нас държат отговорни. Освен това задължени сме да обработваме земята, и то главно с голи ръце, тъй като сам видя какво представляват инструментите. При това сме в малко имение. Да пази бог да не ни изпратят в някое от големите имения на господин дьо ла Мар. Там има „началник“, който получава няколко хиляди ливри тютюн годишно. Той води под строй хората до сечището на гайакови дървена. В ръката си носи „лиана“ — вид пръчка, която не само изразява неговата власт, но служи да ни удря по гърба и по ребрата Болен или здрав, трябва да вървиш, ако ли не — убиват те на място. Ако някога паднеш и не станеш вече, хвърлят те в общия трап и повече не се чува нищо за теб. Имаше на острова един Бел Тет8 от Диеп, който изпълняваше длъжността „пазач на наемниците“. Хвалеше се, че бил избил повече от триста наемника, като казваше, че измрели от мързел.

— Ами Колбер?

— Той си има други кучета, които да пази от камшик!

Да, Колбер беше далеч и Гаспар не лъжеше Животът, който от честност или от невежество Жан Тиебо си бе избрал, се оказа страшен, а господин дьо ла Мар бе истински палач. Не се минаваше и ден, без да си служи с камшика, а ако не го носеше, биеше с каквото му попаднеше под ръка, дори с желязна пръчка. Той причисли Жан към най-твърдоглавите и му възлагаше най-унизителни и отвратителни работи. Такива бяха например косенето на някое тресавище, нападнато от тропически комари, досаждащи с хиляди ухапвания, или пък изминаването на четиридесет левги без престой, за да доведе от другия край на острова някое стадо добитък. И по всяко време и при най-малък повод имаше бой или лишаване от храна.

Жан непрекъснато гладуваше. Не се изпълняваше нито една от точките на договора, предвиждащи квартира, храна и облекло за работника. Добрата закалка не беше достатъчна. Жан беше прекрасно и способно момче с вродено чувство за гордост. Тъй като беше човек, макар и млад, при все че бе приел тежките условия, дойде ден, когато не можеше повече да понася обидите и нищетата. Ако засягаше само него, Жан може би щеше да остане три години при господин дьо ла Мар въпреки лишенията, произтичащи от подобен договор. Един ден обаче, след като седем месеца вече беше понасял мъките и обидите, положението на Гаспар се влоши. Господарят по подъл начин се заяде с него.

Беше през най-горещото време на годината и липсваше вода. Налагаше се да копаят кладенци. През горещия сезон обаче те пресъхваха и често, за да спасят посевите, трябваше да търсят скъпоценната течност много-далеч.

Най-близкият до имението резервоар беше празен и господин дьо ла Мар заповяда на двамата наемника да донесат вода от единственото място, където имаше, за да полеят плантацията. За целта трябваше да се изминат повече от три километра. На отиване с празните бъчви на глава всичко вървеше добре. На връщане обаче, превит от нечовешкия товар, Жан мислеше, че ще падне на всяка крачка, макар че постепенно, въпреки липсата на храна, бе се оправил от болестта си.

Така двамата с Гаспар отидоха и се върнаха веднъж. Нещастният му приятел стигна до своята голгота с голямо усилие на волята. Ясно беше, че едно повторно отиване би било извън силите му, но трябваше да продължат. Използуваха отсъствието на господаря в втория път неколкократно си отдъхваха, поставяйки на земята товара си. Обаче господин дьо ла Мар беше издал заповед да напълнят цистерната преди настъпването на нощта. Не можеха да се бавят много.

Двамата мъже вървяха, без да разговарят, като че така по-добре пестяха силите си. Но още щом поеха обратно, Жан забеляза, че Гаспар едва ли ще стигне до края — така се олюляваше под тежкия товар.

— Спри, почини си най-сетне — каза Жан.

Гаспар се подчини. Друго не можеше и да стори. Тогава внезапно се появи господин дьо ла Мар. Той ги откри на завоя с бъчви, положени на земята, и се нахвърли яростно върху тях с вдигнат камшик:

— Мързеливци, хванах ли ви сега!

Най-напред започна да бие Жан, който не помръдна. После се обърна към Гаспар и започна да му нанася такива удари с дръжката, че много скоро човекът се простря неподвижен на земята.

Вцепенен, Жан наблюдаваше ужасната гледка. Изведнъж, потресен тъй, че престана да се владее, той изкрещя

— Спрете!

Господарят се обърна.

— Ти ли заповядваш вече? — запита той с вдигнат камшик.

— Аз! — отвърна Жан. — Този човек е почти мъртъв, и то заради вас!

— Какво те засяга! Той ми принадлежи, както и ти.

— Никой човек не принадлежи на друг, не може по такъв начин да принадлежи на друг.

— Ти си подписал договор. И той също.

— Но не за такова нещо.

— За всичко, което ми прави удоволствие.

Като чу думата „удоволствие“, на Жан му причерня. Не можа да издържи.

— Ще спалите камшика си, защото…

— Заплашваш, а, мръсник такъв! Ще те окова, но след като те обработя.

Тогава той се хвърли върху Жан и така му обрули лицето, че рукна кръв.

— Удряйте — каза Жан. — Докато биете само мен, няма нищо да ви кажа. Само обаче да докоснете този човек!…

В гласа му имаше страшна закана. Господин дьо ла Мар поиска да го унижи още повече.

— А! — извика той. — Ролите ни, значи, се размениха и сега ти заповядваш. Добре, виж как ти се подчинявам.

И като вдигна ръка, започна отново да удря неподвижното тяло на Гаспар.

Тогава с един скок Жан се хвърли върху господаря. Хвана ръката му, после гърлото. Изтръгна му камшика. След това, не можейки повече да се сдържа, вдигна камшика и наложи на проклетника най-заслуженото, но и най-кръвопролитното наказание, каквото можеше да се измисли. Сега господин дьо ла Мар виеше, зовеше за помощ, заплашваше със смърт Жан, но нищо не можеше да направи. Наказанието бе изпълнено докрай.

Изведнъж господин дьо ла Мар замлъкна. Тялото му сега бе простряно до Гаспар. За момент, разбирайки какво точно бе извършил, Жан го погледна. Не, той не съжаляваше за нищо. Справедливият му гняв го бе почти избавил, но той премисляше всички последствия от деянието си. Не трябваше да остане тук. Когато господин дьо ла Мар дойде на себе си, ще го хване и ще го бие с камшика до смърт. Тогава — без повече да разсъждава и след като се убеди, че е сам, той се впусна в близката гора и побягна с всички сили.