Под черния флаг

Глава XIГРАМОН ПРАЩА ШАЙКИТЕ СИ

Съпротивата на града разгневи Грамон и Лоран. Извършени бяха големи грабежи. Някои от жителите, като виждаха какво ги очаква, решиха, че е по-добре сами да изгорят и унищожат къщите и богатствата си, отколкото да ги оставят в ръцете на нападателите От своя страна Грамон пусна в действие шайките си из цялата околност и в един район от петнадесет до Двадесет левги не остана нито едно село, нито една Плантация неразграбени или неунищожени.

Посочиха Ренжар и Жан Тиебо да предвождат един от флибустерските отряди. Те се опитаха да действуват човечно, доколкото обстоятелствата позволяваха това. Ала хората от отряда им се отдаваха на гнева си и вършеха всевъзможни изстъпления. Това им спечели ненавистта на оцелелите жители, които се разбягаха в горите.

Веднъж хората на Ренжар и Жан попаднаха в засада. Обградени бяха много бързо. Не можеше и да се мисли за предаване, тъй като съдбата на всички пленници-французи беше известна. Ето защо двамата приятели и другарите им се браниха с енергията на отчаянието. За зла участ те бяха нападнати до едно възвишение. Ненадейно от върха на хълма върху тях падна огромна мрежа, която ги омота. В същото време отгоре им връхлетяха испанците, които ги завързаха и отведоха към едно голямо село във вътрешността.

Може би участта им щеше да остане неизвестна, но между убитите след боя на земята останаха двама флибустери, които бяха само ранени. През нощта те успяха да се довлекат до своя лагер и да разкажат за станалото. По този начин пленяването на Жан и Ренжар стана известно на другарите им още на следния ден. До този миг Лоран и Грамон ги мислеха за убити.

Ренжар, Жан и хората им смятаха, че ще бъдат веднага убити, но не стана така. Тогава се опитаха да научат нещо от човека, който изглеждаше командир на испанците. Той отвърна, че ще ги задържи като заложници и че когато му дойде времето, ще им отреди не обикновена смърт, а смърт след изтезания.

И така те щяха да умрат! Двамата приятели се опитаха да се примирят, утешавайки се, че бяха прекарали хубаво една част от живота си. Въпреки това сърцата им се свиваха при мисълта, че никога не ще видят вече Франция. Приключенията са хубаво нещо, но отечеството е още по-хубаво. Те не можеха и да предполагат, че Лоран знае за положението, в което се намират.

Капитанът не можеше да се примири със загубата на най-добрите си хора. Още повече той държеше на приятелството на Ренжар и най-вече на Жан. Постепенно той бе оценил качествата на момчето. Не, още от първия ден той не се бе излъгал в него. Жан носеше едновременно душа на артист и на смелчага; той боравеше с цигулката еднакво добре, както с меча си; бе толкова великодушен, колкото бе точен куршумът му. Лоран се отнесе до испанския губернатор на провинцията и му предложи замяна: освобождаването на полицейския началник и офицерите от Кампеш срещу освобождаването на пленените флибустери.

Губернаторът отговори с предизвикателство на пратеника, който отнесе това предложение:

— Имам достатъчно пари, за да възстановя вредите, нанесени на града и на околните райони: не ми липсват и хора да заселят новопостроените жилища. Нека твоят господар да разполага както си иска с подлеците, които са се оставили да бъдат заловени. Нито полицейският управител, нито офицерите не тежат достатъчно сега, когато знам какво струват. Кажи му, че не искам да влизам в контакт с разбойници като тези, които той командува.

Като чуха този отговор, Грамон и Лоран страшно се ядосаха. Така, значи — този глупак — губернаторът — не искаше да се вслуша в мъдри слова! Те веднага заповядаха да бъдат доведени на главния площад петима от най-изтъкнатите първенци на града и да им бъдат отсечени главите пред очите на събраната тълпа. След това решиха да унищожат онова, което бе оцеляло от града, и започнаха да подготвят огньове. Тогава пристигна губернаторът. Тъй като искаше да спре пожара и клането, той капитулира и обяви, че приема размяната.

Така Ренжар и Жан се върнаха живи и здрави при своите. Посрещнаха ги с радостни възторзи. Беше точно на празника Сен Луи. Пиратите издигнаха най-високата клада, каквато е имало някога, и я запалиха. Така от радост и в знак на уважение към краля те изгориха голяма част от плячкосаните ценни дървета, които имаха значителна стойност. Благоуханният им дим се изви към небето за прослава на великия крал Луи. Лоран не се обиждаше за това, че във Версай са го смятали за престъпник след смъртта на Ван Хорн. Той знаеше, че кралят е бил зле осведомен.

— Погледни — каза гордо Лоран на Грамон, докато пламъците се извисяваха в нощта, — г-н Кюси никога не би засвидетелствувал подобно уважение на нашия крал. А аз съм сигурен, че Луи френски, където и да се намира, ще научи за празника, който даваме в негова чест. Ако пък не научи, поради това, че мълвата за нашето величествено тържество не премине отвъд морето, то поне ние ще знаем, че сме направили повече, отколкото господата, мислещи се за достойни негови служители. Този ден ще остане незабравим за испанците, а това ще допринесе много повече за славата на нашия многообичан владетел, отколкото хвалбите на боязливите слуги, които никога не са успявали да го прославят.

На празника измислиха на Лоран прякор, който му остана завинаги — испанците го назоваха „бичът на Индия“17. Той наистина бе заслужил това име. Плячката бе вече натоварена върху корабите на Грамон и Лоран и след празненството флибустерите решиха да се върнат към Санто Доминго и остров Ла Тортю. Така, без да протакат повече, поеха на път. Едва бяха излезли в открито море, когато се изви силен вятър и трябваше да поведат борба срещу стихията. Корабите бяха натоварени тежко и трудно маневрираха. Беше невъзможно да следват една и съща посока и през нощта се разделиха. На сутринта бурята още бушуваше. Лоран забеляза, че е загубил връзка не само с Грамон, но и с останалите и когато вятърът утихна, той се намери съвсем сам в морето.

Това положение не го разтревожи особено много, тъй като на борда освен Жан Тиебо имаше и други добри моряци. Ала от няколко дни испански кораби плуваха в тези води със задача да накажат нападателите. И изведнъж, малко след като бурята отмина, Лоран забеляза на хоризонта очертанията на два кораба.

Той не се сети веднага, че това можеха да бъдат неприятели. Напротив, стори му се, че разпознава платната на Грамон и на другия кораб и заплува към тях, за да ги настигне. Макар времето да беше хубаво, над вълните се носеше лека омара, поддържана от слънчевите лъчи. Слънцето пак бе изгряло и притегляше към небето водните пари, за да образуват облаци, в които отново да се скрие. Ето защо корабите наближиха, преди Лоран да разбере грешката си. Жан, който стоеше до него, пръв се усъмни:

— Капитане — каза той, — струва ми се, че това съвсем не е корабът на Грамон!

— Действително, момчето ми. Но никак не е изключено да е френски кораб.

— Не виждам флаг.

— В такова време нищо не може да се забележи.

— Ами ако са испанци?

— Биха имали флаг.

— Освен ако искат да ни изненадат.

— Ще видим — каза Лоран, — който бе започнал да се безпокои.

И наистина видяха. Едва бяха стигнали на разстояние за топовен изстрел, но все още извън обсега на стрелбата, когато от маневрирането Лоран разбра истината. Сега вече нямаше съмнение: двата кораба бяха много по-големи, по-мощни и по-добре въоръжени от флибустерските. Изобщо французите не притежаваха в Южно море плавателни съдове от такъв тонаж. Всъщност на тези кораби се намираха адмиралът и вицеадмиралът на испанските галеони. Всеки от тези гиганти носеше на борда си по шейсет бронзови топа и по хиляда и петстотин души.

— Според мен, момчето ми — каза Лоран, без да изглежда смутен, — попаднали сме на силен противник. Би било лудост да се впуснем в неравна борба.

Той сграби фунията и без да чака повече, заповяда:

— Сменете посоката! Да се вдигнат всички платна!

Хората се подчиниха на заповедта, но някои се намръщиха:

— Да обърнем така гръб на неприятеля!

— Това е недостойно за флибустери като нас!

— Приятели! — извика Лоран. — Тук не се касае за вашето достойнство. На борда носим обаче богата плячка, та дори да излезем победители в такъв неравен бой, то непременно ще я изложим на опасност Рискуваме да я видим на дъното.

— Флибустерът не бяга — каза Робитай, като излезе напред. — Той показва какво струва.

— Повярвай, приятелю — отвърна капитанът, — един флибустер действително притежава високо достойнство, но живият флибустер струва много повече от мъртвия.

Лоран изразяваше по този начин своята умереност и благоразумие. Той беше безстрашен, но се ужасяваше от безполезните рискове и от самохвалството. Преценяваше точно опасностите и си даваше сметка какво могат да стоварят върху него залповете на два високобордни кораба и сто и двадесетте гюллета от техните топове. Не. Той непредпазливо се бе приближил и трябваше да направи опит да се изплъзне от тази клопка. Преценката му бе правилна, макар и да не знаеше, че испанците търсеха именно него и че адмиралът им бе получил заповед да залови жив опасния морски разбойник, наречен „бич на Индия“.

Флибустерите вдигнаха високи платна и смениха посоката. Но поради насрещния вятър маневрирането се извършваше бавно. Скоро Лоран пресметна, че се намират в обсега на неприятелските залпове. Испанците обаче не стреляха и това го озадачи. Той заповяда да ускорят хода, доколкото беше възможно. Планът му бе да дочакат нощта и под нейно прикритие да се изплъзнат от неприятеля.

По-нататък всичко беше въпрос на бързина. Корабът на Лоран обаче бе нагазил дълбоко в морето поради тежкия си товар и по-специално поради скъпоценния дървен материал от Кампеш. По своите багрилни свойства тези дървета нямаха равни на себе си в света.

Разстоянието между преследвания и преследвачите намаляваше малко по малко. На испанския кораб много добре се различаваха въоръжени хора и готови фитили. В този момент Лоран заповяда:

— Хвърлете в морето дърветата!

Действително това беше начин да се облекчи товарът на кораба. Освен това, като плувнеха във водата тежките греди, може би щяха да забавят испанците.

Заповедта бе веднага изпълнена, а резултатът се оказа великолепен. Наистина преследвачите не бяха спрени от плаващите дървета, но се наложи да се отклоняват, да загубят време и да увеличат разстоянието до французите. Трябваше да заобикалят препятствията, които в бързото си движение, подобно на стенобои, можеха да увредят корпусите на корабите им. Благодарение на това Лоран излезе извън обсега на топовете, но за нещастие нощта бе още далеч.

Да, нощта наистина бе още далеч. Тя щеше да скрие и скъта слабите, но засега бързоходните испански кораби, носещи повече платна, постепенно наваксваха загубеното. Намаляването на товара не направи кораба на Лоран по-бърз от преследвачите. За момент Лоран помисли да изхвърли в морето част от останалите товари, но и това нямаше да го постави в по-благоприятно положение. Той изчисли, че за по-малко от един час отново щеше да се намери в обсега на испанските топове и че ако те решат да стрелят, бързо щяха да ги изпратят на дъното. Той не можеше да знае, че има заповед за неговото залавяне жив и че корабът му беше разпознат. Доста дълго той премисляше нещата. Стоящият край него Жан Тиебо прочете в лицето му известно смущение. Необходимо бе да се вземе решение. Ако трябваше да се бият, налагаше се да използуват всички възможности, които единствено денят можеше да предложи на хора, обучени в точна стрелба: сами да избират врага, да им бъде ясно към какво се стремят и на какъв риск се излагат. Лоран ненадейно се реши:

Приятели — извика той, обръщайки се към всички, които можеха да го чуят, — дойде моментът, който много от нас очакваха. Ние направихме всичко, каквото можехме. Ясно е обаче, че не ще успеем да избягаме от онези, които искат да ни заловят. Достатъчно сте опитни, за да знаете на каква опасност сме изложени, а сте и достатъчно смели, за да не се плашите от тази опасност. Тук трябва да съберем всичките си сили и да опитаме всички възможности. Необходимо е едновременно да се защищаваме и да нападаме. В случая трябва да употребим всичко — доблест, хитрост, безстрашие, та дори и отчаяние. Ако попаднем в ръцете на неприятеля, не можем да очакваме друго освен позор, жестоки изтезания, а накрая и смърт. И така, да направим опит да се изплъзнем от тяхното варварство. А за да се изплъзнем — да се бием!18

При тези думи над палубата прокънтяха силни ви-кове, които се разнесоха над морето, навярно чак до испанците.

— Да… да… Да се бием!… По-добре да умрем, ако трябва, отколкото да попаднем в плен или да ни избесят по високите мачти!

Жан без колебание се включи в общите възгласи и в този миг Лоран го погледна приятелски:

— Жан — приятелю мой — каза той, — жребият е хвърлен — да се готвим за бой!