Под черния флаг

Глaвa IVРЕНЖАР ИЗЛИЗА НА СЦЕНАТА

Отдалечавайки се от мястото, където до тялото на Гаспар бе оставил господин дьо ла Мар, прострян неподвижно на земята, Жан Тиебо бягаше, за да спаси живота си.

В началото той тичаше без посока само за да избяга от мястото на справедливо наложеното наказание. Когато дойдеше в съзнание, злият господар сигурно щеше да нарече това деяние „престъпление“. Жан се впусна в някаква савана, която скоро, поради близостта на морето, се преобрази в песъчлива низина. Той знаеше в коя посока се намира Санто Доминго, но не искаше да се появява в града, за да не бъде бързо познат, хванат и хвърлен в някое подземие или пък пребит на място.

И така той тичаше напред, без да спира, като избираше най-пустите и обрасли с храсталак места. Накрая, задъхан от умора и от страх, той спря, като пресметна, че за да вземе някакво решение, трябва да дочака поне нощта.

Запъхтян като гонено животно, той се замисли. Кой знае дали стръвните обучени кучета на имението не бяха вече по следите му? Колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че го заплашваше опасност, от която нямаше никакви изгледи да убегне. Трябваше да намери начин да напусне острова. Но къде да отиде? Веднага помисли за Ла Тортю — острова, за който му бе говорил Бастид. Сега той признаваше, че по-добре щеше да бъде, ако бе послушал събеседника си от кръчмата, но не за да се обвърже с обирачите, а само да запази като него свободата си, която главният представител на „Западната компания“ и господин дьо ла Мар му бяха отнели. И колкото повече мислеше, толкова повече у него назряваше идеята, че трябва да напусне Испаньола, където няма да го оставят на мира, и да стигне до такова убежище, където съществува известна възможност да се прикрие и да започне нов живот.

Ноща се спусна отведнъж — както винаги по тези места. Думата „се спуска“, която се употребява за нея, никъде другаде не е намирала по-точно покритие. Изведнъж нощта обгърна Жан, а с нея се възвърнаха силите и куражът му. Да, той имаше право да накаже господин дьо ла Мар и този урок ще го накара може би да се замисли и ще предпази вероятно Гаспар и другите, които ще дойдат след него. Самият Жан беше в известен смисъл „дезертьор“ от ужасните обноски, които без срам ги караха да понасят. „Ето — си казваше той — сега аз съм «отречен от закона». Съзнателно се оставих да бъда презрян от обществото, но само от обществото на Испаньола. Най-важното сега е да из бягам от това общество. Искам и трябва да го направя.“

Той се изправи и реши, че ако иска да стигне до остров Ла Тортю, първо ще трябва да отиде до брега и да обмисли как най-добре да стори това. Той бе тичал, но бе спазил посоката. Освен това знаеше, че вятърът тази сутрин духа откъм морето и само трябваше да върви срещу него, за да е сигурен, че ще стигне брега. Вятърът беше особен. Духаше през деня до залез слънце, утихваше нощем, а на сутринта се развихряше наново. Жан вървеше срещу посоката, откъдето сега духаше умерено. Той бе благодарен, че все още беше на крак, пресмяташе силите си и укротяваше крачките и пулсирането на сърцето си.

Той преминаваше през гори и през голи места, отдалеч избягваше къщите, дори дворищата, където минаваше добитък, който би могъл да доведе до някаква близост с хора. Пътят му много криволичеше, но насрещният вятър постоянно показваше посоката, а това увеличаваше неговата увереност.

Скоро почувствува по-хладен полъх и разбра, че морето е наблизо Нощта бе тъмна и той не виждаше, но чуваше спокойния шум на вълните. Жан въздъхна дълбоко, като че ли вече бе спасен.

А не беше така. Едва бе наближил брега, когато чу далеч зад себе си, от посоката, откъдето бе дошъл, силен лай на кучета, които не можеха да бъдат други освен обучените „пазачи“, пуснати след него. Той бе стигнал морето, но същевременно бе обграден от него, без надежда да убегне от „пазачите“. През ума му мина да се качи на някое дърво, но веднага се сети, че обучените за всякакъв дивеч кучета бързо биха поду-шили миризмата му и биха го издали на хората, които ти придружаваха. Между тях Жан с ужас си представи ч страшния господин дьо ла Мар. Що да стори? Беше загубен!

Той се почувствува свръхнещастен в момента, в който луната изплува на хоризонта. Тя не изгря веднага, но се появи светлина, която постепенно се избистри, обхвана цялото небе и преди още да се покаже, морето и земята светнаха! Да бяга! Да бяга по-далеч, но не както досега! Преди всичко трябваше да се изплъзне от кучетата, които бяха по петите му. За тази цел беше необходимо да ги накара да загубят дирята, която следваха с обонянието си. Жан свали грозните останки от това, което преди бяха негови обувки, и влезе в морето.

Той се потопи до над глезените и успоредно с брега продължи бягането, което можеше да го спаси от кучетата, но че и от хората, ако го забележеха. Вървеше, като с всички сили шумно пореше водата с риск да издаде присъствието си. Той нямаше друг избор и продължаваше изтощителното ходене, знаейки, че може би не ще избегне на съдбата. Желаеше обаче скъпо да продаде живота си, който непременно щяха да му отнемат.

Сега той се огледа за посоката. Веднъж бе идвал тук за морски миди, които използуваха като храна за свинете. Да, движеше се в правилна посока, в северната част на острова, а градът беше зад него, вляво, на много мили разстояние. Ла Тортю бе отсреща отвъд тесен проток, който на това място нямаше повече от две левги и половина. Той плуваше добре, но можеше ли да помисли да плува чак до острова?

Би опитал в краен случай. Може би щеше да се наложи, защото лаенето приближаваше. Въпреки че си послужи с хитрост, кучетата не бяха загубили следата му и тичаха по брега, успоредно с него. Във водата той не можеше много да се отклонява, за да изчезне миризмата, тъй като брегът беше стръмен. И ето че кучешкият лай се усилваше. Настигаха го. Всякаква надежда рухваше!

Изведнъж той се озова пред едни скали, които се врязваха в морето. Ако искаше да продължи, той трябваше да ги изкачи. Дали обаче щеше да намери зад тях друг плаж? Дали щеше да може да върви до колене във водата както сега? Ако ли не, нямаше смисъл. Хитрината му не бе послужила за нищо. Той се вкопчи с ръце и с колена в камъка, ожули кожата си, без да обръща внимание на тази подробност. Сетне заподскача от скала на скала и почна да се движи по-бързо. Кучетата обаче също вървяха бързо и много скоро той разбра, че бяха точно по дирите му.

Каквото ще да става — ще се бори докрай! Той вървеше, скачаше, падаше, без да мисли за раните си. Скоро скалната бариера щеше да бъде премината. Ако не успееше, той мислеше да се хвърли в морето, да плува, докато се удави, защото подобна смърт би била по-добра. Хайде, дошъл бе моментът да реши! Действително под ослепителната луна, която даваше почти дневна светлина, се забелязваха силуетите на кучетата — те бяха по скалите и душеха следите му.

Не. Още не. Ето че скалите се свършваха и отново започваше плаж. Каква полза от това? Какво щеше да се промени? Каква разлика щеше да има, ако го хванеха на скалите или на пясъка? Жан нямаше да се остави да го уловят нито кучетата, нито хората, които не се различаваха от кучетата. Намираше се на последната скала. Отлично място за старт. Той се готвеше да скочи.

Точно в този момент забеляза лодка. Тя бе закотвена и тихо се клатушкаше в един малък залив, образуван от края на скалната преграда. До нея се стигаше по пясъка на плажа, който оттам продължаваше. Лодка! Жан би се спасил, ако можеше да се възползува от нея. Щом се говори за лодка, то значи, че трябва да има и рибари, и то наблизо. Не, рибарите ги нямаше, наоколо нищо не помръдваше. Може би бяха отишли да дирят стръв. А може би чисто и просто спяха под дърветата, по-горе към брега. Преди още да бе размислил, Жан се озова в лодката. Той дръпна въжето и го откачи. Намери се и едно гребло. С него си послужи, за да се отдели от брега. Това стана тъкмо навреме, тъй като лаещите кучета тичаха само на десетина метра след него. Когато започна да се отдалечава, те надигнаха страхотен, отчаян вой, даваха вид, че ще влязат във водата, но се дръпваха при всяка вълна. А ето че се появиха и хора. Бързо, бързо! Жан вкара греблата в халките им и напрегна мускули.

Той повдигна главата си много по-късно. Вече нищо не се чуваше. Тишина! Тишина, нарушавана единствено от шума на морето, изпълваше простора. Над топлата нощ цареше спокойствие. Лаят на кучетата бе замлъкнал.

Спасен! „Аз съм спасен“ — помисли Жан, като спря да гребе. Той дълбоко пое дъх. В дробовете му проникваше животворен въздух. Какво ли щеше да стане с него без тази лодка? Като помисли за това, в същия миг той се сети, че лодката принадлежи на някого и че той я бе присвоил.

Така той бе извършил кражба. Това го отвращаваше и аргументите, които му дойдоха на ум — дори спасяването на живота му, — не го задоволяваха. Жан беше съвестно момче и не можеше да бъде друг. В същия миг той се закле да поправи грешката си. Вярваше, че ще дойде ден, в който ще възнагради този, на когото беше напакостил. Сега въпросът беше да стигне до остров Ла Тортю.

Това не представляваше никаква трудност. Трябваше да се премине само един провлак. Жан се чудеше как можеха да съществуват в такава близост два съвсем различни свята, ако можеше да вярва на всичко онова, което му бяха разказвали (най-напред Бастид) за живота на Ла Тортю. Като се оглеждаше, за да разбере дали плува в правилна посока, той забеляза суша. Скоро под силната, но все пак студена светлина на луната той видя целия бряг.

Прихлупен над водата, островът наподобяваше по форми спяща костенурка със закръглен гръб и добродушен вид. Дълъг беше около осем левги и широк — две левги. Жан го бе забелязал още от кръчмата, където беше срещнал Бастид, но тогава имаше някаква омара, която до голяма степен го закриваше. Сега той му се представяше в обляната от лунна светлина тъма, изплувал над прозрачно сипя вода. Жан се приближи и потърси място за слизане. Бе слушал да се говори, че единственото му пристанище, над което се издига защитна крепост, се намира в южната част, може би срещу него. Той трябваше да го избегне. Скоро обаче забеляза един нос, за който знаеше, че се намира в западна посока, и бързо се увери, че лодката му е много по на запад от пристанището. Трябваше да се движи в същата посока. Така и направи. Заобиколи носа и се озова пред един залив с пясък, в който изтика лодката си.

Докато слизаше на брега, започна да се съмва. Късата нощ, спомогнала за бягството му, отиваше към своя край, като че ли не бе вече необходимо да е тъмно, за да се скрие Жан от очите на онези, които вървяха по петите му. Високата луна бавно чезнеше в небето, просветнало вече, и краят на нощта се преливаше в зората.

Мястото беше пусто и недостъпно, гъсталаци oт тропични растения се спускаха почти до вълните. Жан изтегли лодката и я притули в храстите, а после сам навлезе в тях. Междувременно напълно се бе съмнало.

Пищната растителност го смая. Тук всичко беше изобилие и мощ. Огромни дървета се извисяваха към облаците и синьото небе. Бликаха извори и се стичаха между откритите корени, захванати за скалите, които затваряха от двете страни тесния пясъчен залив. Прехвръкваха разноцветни папагали. Христофор Колумб се бе излъгал при слизането си в Санто Доминго, като бе мислил, че е в земния рай; земният рай беше тук.

Захарните тръстики бяха тъй високи и гъсти, че Жан в първия миг не можа да ги определи. Той прекърши една от тях и започна да пие сока й. Това възвърна силите му, които след толкова опасности и след дългото бягане го бяха напуснали. Каквото и да се случеше, тук той беше свободен и можеше да живее. Наоколо имаше храна в изобилие. Освен това пред очите му бяха красотата и величието на всичко, което го заобикаляше. Самотата пък само го успокояваше.

Жан се обтегна на пясъка и заспа. Когато се събуди, реши да изследва местността. Почувствува се радостен и изпълнен със сила, забрави заплахата, която тежеше над него: беше още твърде млад. Жан откъсна един клон, за да му служи за тояга, и бос навлезе в гората. Краката му бяха навикнали да тъпчат навсякъде, тъй като от дълго време насам обувките му го бяха изоставили — пък и той ги беше изоставил на плажа.

Гората бе великолепна, но из нея трудно можеше да се движи. Никакъв път или просеки не минаваха към брега, където беше слязъл Жан. Въпреки това той напредваше, доколкото можеше. Искаше да достигне върха на планината, плътно забулена от дървета, мислеше, че оттам ще може да огледа около себе си и да научи нещо за живота на острова, а може би и за неговите обитатели.

Така той вървя повече от час и стръмнината на склона се увеличи. На моменти при откритите места Жан виждаше морето под себе си. Веднъж дори забеляза някаква голяма лодка, но докато намери подходящо място, за да я види по-добре, тя изчезна.

Най-после стигна до една поляна и реши да си почине, преди да продължи изкачването. И така той се изтегна под сянката на едно великолепно дърво, готов да вкуси напълно от щастието, че живее. Забрави всичко: дезертьорството, бягството. Свърши се и с насилието. Сега беше спокоен и радостен.

В този момент се чу леко шумолене. Жан застана неподвижно и погледна към страната, откъдето дойде шумът. Тогава видя на полянката някакво животно, което в първия миг му се стори недействително. Цялото бе покрито с остра като бодли четина. То пристъпваше уверено, забило глава към земята, а около него се вдигаше облак от пръст и листа. Жан не бе виждал никога глиган, но го позна. Не се уплаши, само изпита желание да го наблюдава колкото се може по-дълго. Той замря на мястото си и със затаен дъх разглеждаше животното.

Изведнъж обаче глиганът усети присъствието му. Той вдигна глава и подуши наоколо. След това се изви, направи рязко полукръг и отмина в галоп. Жан се изправи и проследи с поглед тичащото животно. Тогава ненадеен изстрел наруши тишината. Смъртно засегнат, големият глиган се строполи, търколи се и остана да лежи на едната си страна с отпуснати крака. Тогава прокънтя някакъв победоносен глас и преди да бе видял кой извика, Жан разбра, че отново е попаднал на хора.