Под черния флаг

Глава VIIIПОД СЯНКАТА НА ЧЕРНИЯ ФЛАГ

Като стъпиха на палубата и изтърсиха водата от себе си, Ренжар и Жан видяха висок човек със златиста грива на главата, с мъжествени красиви черти и високо чело. Мустаците му бяха подстригани по испански, защото, преди да стане флибустер, Лоран дьо. Граф се бе сражавал в редовете на испанците.

— Ела, Ренжар, и ми кажи какво искаш от мен.

— Да плувам отново под вашето знаме, капитане.

— Значи, се връщаш! Който е вкусил от известни питиета, после не може без тях. Добре те разбирам, приятелю!

— Значи ли това, че ме приемаш?

— Може ли да задаваш подобен въпрос. Не съм забравил как с точния си изстрел ти изпревари и повали онзи, който се готвеше да стреля в мен. Аз дължа живота си на тебе, Ренжар. Другият обаче кой е?

— Мой приятел — каза Ренжар. — Дълго време бяхме заедно буканиери, но после испанците…

— Да ги убие господ! — прокле капитанът.

— Испанците — продължи Ренжар — изтребиха дивите животни и не остана вече какво да убиваме.

— Напротив — каза Лоран със свирепа усмивка, — останаха именно испанците. И ето идваш точно навреме, Ренжар, тъй като имам проект и се готвя да го изпълня. Екипажът ми е добър, състои се от сурови мъже, на които не им мига окото от нищо. Но за да изпълня задачите, които съм намислил, трябва да го-подсиля още. Тъкмо тръгвам да събера способни хора, чиито имена познаваш.

— Грамон ли?

— Точно него — пустия му парижанин, който неведнъж е побеждавал испанците. Засега обаче нищо повече не мога да ти кажа. Щом искаш да дойдеш с нас, приемам те. Разбира се, другите също ще бъдат съгласни, още повече, че те познават от онези хубави времена. Казват се Бурдо, Варас, Мудрон, Малрен и Рошверг.

— Здрави и читави ли са всички?

— Да, но не защото не са рискували кожата си. Кожите им са опушени като тези, които си продавал, търговецо, преди да се върнеш при флибустерите. Всъщност защо ни напусна? Не беше ли от страх да не те смятат за морски разбойник?

— Така беше, не крия.

— Трябва да признаем, че тогава работехме малко вън от закона. Всичко обаче се уреди и сега не вършим нищо без поръчение на губернатора, без да му запазваме неговата част от десет процента. А ти знаеш, че губернаторът е за краля на Франция това, което е бил за Исус Христос някой от неговите апостоли. Тръгвай с нас без страх, не рискуваш честта си. Ща се отнася до живота ти, той не е толкова важен. И така това момче твой другар ли е?

С известно смущение Жан долови погледа на Лоран дьо Граф, който се взираше в лицето му и го преценяваше. Това беше, значи, прочутият поради разни причини човек, чието име бе толкова популярно, че въпреки усамотения живот в гората беше стигнало и до него. Това беше същият, когото толкова хора бързаха да видят, когато стигаше в някое пристанище!

— Той е едър и здрав — каза Лоран. — Хубав мъж!

Това беше истина. Минало бе онова време, когато, тръгвайки от Франция, Жан бе още юноша. Животът на открито и изминалите години бяха направили от него прекрасно момче, без нито един грам тлъстина, мускулесто, но същевременно красиво, а това харесваше на капитана. Лоран бе известен със своя добър и изтънчен вкус; на кораба си винаги имаше цигулки. Като се изключат моментите на яд, когато псуваше без задръжка, беше и много учтив.

Едва Лоран бе спрял да говори, и от вътрешността на кораба се чу някаква глъчка. На моста се появиха група хора, които несъмнено бяха излезли от койките си. Групата се състоеше от най-силните и най-суровите мъже, които някога бе виждал Жан. Те бяха облечени само с къси панталони, целите покрити с петна от кръв. На пояса си всеки носеше нож или сабя, готови за употреба. Те се блъскаха и се удряха приятелски по гърба и създаваха гледка, учудваща със своята смесица от добродушие и жестокост.

Мнозина от тях, вече с посивели коси, бяха флибустери още от началото — от героичната епоха, когато петнадесет или двадесет души, въоръжени с пищови и саби, отплуваха с лодки, направени от стъбла на дървета. Смелчаците без колебание нападаха кораби, въоръжени с топове, след като ги причакваха в устието на някоя река или близо до някое испанско пристанище. Оттогава, а най-вече сега, когато бяха под командуването на Лоран, те почитаха дадената дума и религията. По-рано те често спираха на остров Ла Тортю. Там закарваха и разпределяха плячката си, като всеки се заклеваше, че нищо не е укрил по време на боя. Ренжар не бе забравил това време. Всички тези хора го познаваха тъй, както и той ги познаваше Те се втурнаха към него и възторжено го посрещнаха.

Когато радостта им позатихна, Лоран въдвори тишина и се обърна към своите другари:

— Приятели мои — им каза той, — взех решение утре на зазоряване да опънем платна. Точно днес получих новини от Франсоа Грамон и от ван Хорн. Първия ще намерим на остров Ротан. Със съвместни усилия можем да извършим велики неща.

— Нужни ли са толкова кораби, за да нападнем един испански кораб? — попита навъсено човекът, когото наричаха Рошверг.

— Не става дума за такова нещо — пресече го капитан Лоран, — а за експедиция с по-широк замах Какво ще кажете, ако завземем град Санта Крус?

Настъпи тишина, която бе прекъсната от неудържимия смях на Лоран:

— Страхувате се, а? Задачата ви се струва пряко силите! Ще приказваме пак. Междувременно ще отплуваме направо към Ротан, където ни очаква капитан Мишел. Дочухме, че някакъв търговски кораб ще вземе оттам товар сребро и индиго. Охраната му е едно малко корабче.

За такова нещо, може — каза човекът, когото другите наричаха Мусрон13. Това название на гъба беше истинското му име и то бе твърде нежно за външността на собственика му.

Като изрече тези думи, той облиза лакомо устните си, тъй като индигото и среброто бяха скъпи. Това накара всички да се засмеят.

— Като изпълним тази задача, за която впрочем се снабдих с поръчение от нашия губернатор, ние ще бъдем в състояние да помислим за нещо повече. Трябва да наказваме испанците, да ги накараме да треперят дори когато са си у тях, там, където се чувствуват най-сигурно. В противен случай те отново ще се обявят за господари и всички буканиери от островите ще увиснат на нашите ръце — каза той, обръщайки се към двамата новобранци.

И така на следващата сутрин те отплуваха. Още същия ден Лоран оцени качествата на Жан, който беше вече истински моряк. Знаеше, че отсега нататък оставаше да докаже, че е толкова смел, колкото е сръчен. Момчето харесваше на капитана навярно и заради благородната осанка, която бе запазило въпреки годините на наемничеството и ловуването. Освен това Жан знаеше да свири на цигулка. От момента, в който изяви умението си в тази насока, той напълно спечели Лоран.

В мигове на отдих, докато корабът пореше морето по посока на остров Ротан, оркестърът, към който се бе присъединил Жан Тиебо, свиреше очарователни мелодии, които силно контрастираха с вида на тези мъже. Никой от тях не беше равнодушен към музиката. Те всички искаха да бъдат считани за хора вън от закона, доброволно напуснали отечеството си. Но въпреки това, щом прозвучеше родна мелодия, тези сурови морски разбойници чувствуваха по някоя сълза да трепва под клепачите им. Постараваха се да я изтрият крадешком.

Скоро стигнаха до залива Хондурас. В средата на залива, при устието на река Москито, се намираха търговският кораб и охраняващото корабче, за които бяха осведомени капитаните. Този, когото наричаха Мишел, беше пристигнал пръв преди известно време. Щом и корабът на Лоран хвърли котва далеч от залива, за да не възбужда подозрение, Мишел се изкачи на борда и двамата капитани обмислиха положението.

— Ще трябва да почакаме и да научим кога ще свърши товаренето. След това, като пратим на дъното охраната, само ще прикачим за нас търговския кораб и работата ще бъде свършена. Тези кораби няма да се отбраняват.

— Но къде е ван Хорн? — запита Лоран.

— Ако сведенията ми са точни, той се е върнал в Санто Доминго. Във всеки случай тази работа е за нас двамата. Нищо не ни свързва с него, тъй като аз получих всички сведения чрез шпиони, платени от мен… и от теб, разбира се, нали ние делим всичко.

— Значи, всичко е в ред, остава само да почакаме.

Така и сториха. Не след дълго научиха, че товаренето е завършено и трябва вече да причакат конвоя при изхода на залива. Те се приготвиха, за да могат, без да се излагат на опасност, да доведат до добър край тази операция, от която очакваха голяма печалба.

Корабите им прекараха нощта на котва, готови за действие. Сутринта над ивицата земя, която ги прикриваше, забелязаха мачти. Двамата капитани си сигнализираха за това взаимно, дадоха заповед за отплуване и се насочиха към мястото, предвидено за пресичане пътя на корабите. Едва бяха излезли от прикритието си и от устата на Лоран се изплъзна едно проклятие:

— По дяволите! Ако не се лъжа, там именно е търговският кораб, който дебнем, но ако вярвам на очите си, корабът на ван Хорн го тегли.

От борда на своя кораб Мишел правеше същото умозаключение, само че придружено с още по-силни думи. При това положение и двамата поставиха всички платна, с цел да настигнат ван Хорн и да му поискат сметка за действията, извършени в ущърб на техните интереси. Изглеждаше, че холандецът нямаше намерение да бяга — може би поради тежестта на товарния кораб. Той се остави да го настигнат, а когато го наближиха, даде разпознавателни сигнали. Корабите спряха. Луд от гняв, Лоран заповяда да спуснат в морето една лодка, а Мишел от своя страна направи същото. И двамата бяха втикнали по два пищова в поясите си, без да споменаваме за ножовете. Преди да скочи в лодката, Лоран забеляза Ренжар и Жан Тиебо един до друг.

— Елате. Вие ще ме придружите! — заповяда той.

Като стигнаха до кораба на ван Хорн, те побързаха да се покатерят по него — Лоран с хората си отляво, а Мишел — отдясно.

Всички очакваха, че ван Хорн ще се отбранява и че ще трябва да се бият. Но ето че капитанът се зададе по палубата и тръгна към тях. Той беше без оръжие.

— Кой благоприятен вятър ви е докарал при мен? — запита той.

— Бандит! — му викна Лоран. — Не ти стига, че ни измъкна чергата под краката, та сега искаш и да ни подиграеш?

— Чергата ли? Да не намекваш случайно за този кораб? Ако си бил хвърлил око на него или ако си имал някакъв план да го завладяваш — не съм знаел Идвам право от Санто Доминго, където имах неприятности с тези кучета — испанците. Те още са там и затова навярно и двамата не сте спирали в града на идване от Ла Тортю. В противен случай щяхте да ме видите. Нощес проникнах в залива, но вие не пазехте входа, доколкото ми е известно! Колкото за този кораб, ако сте хранели някаква надежда за неговия товар, и вие, като мен, сте се излъгали, защото той не е натоварен с чисто сребро, а с руда. Аз винаги съм бил съгласен да деля с вас, когато хвърлите око на някаква плячка. Трябва ли да ви казвам, че сега съм готов на това повече от всеки друг път?

Той се засмя, но на Мишел и Лоран не им беше до смях. Ван Хорн забеляза това и продължи:

— Да оставим, ако искате, тази злополучна работа. Предстоят ни по-добри. Съгласни ли сте за Вера Крус?

— Да, но само при положение, че имаме работа с почтени съюзници, които да участвуват с нас в такава задача.

— На всеки друг освен на теб бих поискал сметка за подобни думи — каза ван Хорн, — но не искам да разчепкваме нещата, за да не изляза виновен по отношение на този кораб. Забрави моите думи, аз — твоите, и отсега нататък да мислим само за бъдещето, за отмъщението и за плячката. Да отплуваме заедно към Ротан. Знам, че там е Жюнке и че Грамон трябва също да дойде. Заедно с тях можем да съберем достатъчно сили, за да нападнем града и да победим.

След няколко дни всички капитани бяха на Ротан. Събраха се на военен съвет. Прецениха всички възможности „за“ и „против“ и може би щяха да се откажат от проекта си, въпреки горещата подкрепа на ван Хорн. Тогава взе думата Грамон, приет за съдружник от ван Хорн на борда на неговия кораб с петдесет топа.

— Подобно начинание би било немислимо за всеки друг, но не и за нас — каза той. — Вера Крус е важно място и там испанците имат значителен гарнизон. Ще срещнем съпротивата на три хиляди войника и ако те издържат двадесет и четири часа, на следващия ден ще бъдат петнадесет хиляди, без да се броят шейсетте топа. Ако искаме да завладеем богатствата, преди още собствениците да са изчезнали с тях из околните гори, нашите лозунги трябва да бъдат — смелост, прилежност и тайна.

Това слово едва ли би убедило всички присъствуващи, ако ван Хорн не бе довел испански пленници. С ниски поклони те съобщиха, че във Вера Крус тъкмо се очакват два кораба, идващи от Каракас, натоварени с неизчислими богатства. Всички гласуваха за нападението.

Чудесна бе утринта, когато капитаните направиха прегледа на целия събран флот. В него участвуваха над двеста изпитани флибустери. Корабните топове блестяха на слънцето, без да се говори за различните други видове оръжия, които биваха размахвани. След това бе даден сигнал за тръгване. Като наближиха брега, капитаните събраха всички бойци само на два кораба. Целта бе жителите на Вера Крус да повярват, че това са именно двата очаквани кораба от Каракас. Флибустерите веднага отплуваха към стария град и го достигнаха, преди още слънцето да е изплувало от морето.