Под липата

V

Един-два дена след нашата разправия жената се опитала и тя да го отвърне. Ама като видяла, че щом му заприказва, и на него му се наливат очите, оставила го. А подир някой време — нали е майка, пристанала му и сама на ума. Полека, без да чуя аз, взела да го събира за път. Разчепкала дреп, натъпкала му дюшек; беше останала от руските солдати у дома една сива завивка, дала му я и нея: нагласила му, стегнала му всичко, каквото тряба. Нямали пари да замине и за първо време да се настани там — взела си майка му среброто — чапрази, гривна, обици, — отишли двамата при сарафина, заложили ги, той им дал сто и петдесет гроша. Пък повикали Стояна кираджията с коня си. Рано една сутрина натоварили му дрехите, целунало момчето на майка си ръка, кираджията повел коня, то с една тояжка подир него, че през кривините, през тревненските колиби, право в Габрово.

— Я дай си тютюня, батьо. В моя пакет останало само дребното — не мога да си свия цигара… Толкова стига ли… Аз огън си имам… И ти ще запалиш ли?

Изпроводила го майка му, притворила портата, влязла си у дома. Пък като се погледнала сама: — ами сега? До днес той пухтял и въздишал из къщи, тя го раздумвала — от днес захванала тя да пухти, нали нея няма кой да утеши! Двама по-малки стоят пред очите й. Тя тях ги не вижда. Дори те като че не са й деца: не може да ги търпи. Не зная какво се изтървал най-малкия да й рече, тя им се сропала, нахокала ги и ги изпъдила при мене на бостаня.

Надвечер додох си в къщи. Тя седнала в трема, скръстила ръце, не повдига очи и да ме погледне. Сещам се аз каква е работата, ама се правя уж нищо не разбирам.

За момчето зло сърце още не си правех. Мислех си, ще постои в Габрово, ще се повърти да му проводя някой грош — като види, че аз не се обаждам — какво ще прави? Ще си вземе пак тояжката и ще се върне, както е отишел…

Покрай зелето и алабашите аз още по цял ден си имах работа тука. Ама вече беше захванало да се заесенява, не можеше да се нощува в колибата — захванах вечер да се прибирам в къщи. Жената на мене нищо не казва, пък гледам все умислена, все току въздиша. Легнем да спим: ту на тази страна се обръща, ту на оназ и сън я не хваща. Напред не можеше да ги търпи по-малките около себе си, сега изведнъж й домиляха: щом станем сутрина и първата й грижа — тях да ги нареди и изпроводи на училището.

— Тъй ли беше, жена?… Видиш — ти всичко криеше тогава от мене, ама аз като да съм бил в душата ти! Подсмихвай си се сега настрана, колкото искаш. Тогава, докато ти донесат писмо да разбереш момчето си… Помниш ли?

И днес сякаш ми е пред очите, батьо! Седнали сме двама, ей тука до долапя на една рогозка, турнали сме помежду си кринчето, лупим боб. Тя се обърнала към мене насам, пък аз гледам нататък: зад гърба й покрай цялата вада нацъфтели едни хубави желти мисирки. Лупим си тъй боба — шушлопа хвърляме настрана, зърната — в кринчето, — тя пак си свела очите, не продумва.

Надвечер, по туй време речи, децата ги пуснали от училището, подадоха се тичешком оттатък и от колибата още в един глас и двамата викат:

— Мамо, писмо… писмо дошло.

— Де го? — скочи изведнъж тя. — Дайте го. Какво пише?

Хванаха писмото и двамата срещнаха глави над него и един през други засричаха.

Момчето пишеше, че и габровските даскали го питали и разпитвали няколко дена, отличило се и пред тях и те му отпуснали по двесте гроша на месец да стои и да се учи там. — Отсега нататък, казваше на края писмото, за мене недей мисли. Аз се наредих вече. Като взема да си получавам месечината, на три пъти ще отделя по петдесет гроша и ще ти ги проводя да си изкупиш заложеното на сарафина.

Тя се прекръсти, олекна й.