Под липата

VII

— И ти с Дорча долапя ли ще въртиш, бре? Казах ти, да го поведеш, колкото да тръгне и да си вземе пътя веднъж… Ха, върви седни тука да си починеш малко.

— Я, как си се оправи самичък Дорчо; той си знае вече, не иска никой да го води… Сега се и позахлади — на него му е леко. Като му са свързани очите: през какви ли тъмни гори и клисури струва му се минава и бог знае какъв път е извървял…

Ще повърви той още някой час тъй. То слънцето е на залез, ей вече запипили отдолу по лъките пътя: хора и кола тръгват си да се прибират. На нас и хляба ни, и работата ни са тука. Тука е и на Дорчо зобта… Нека се полее бостаня хубаво, че в тази засуха тъй си изгаря стърка на междата, ако не го напоиш.

Аз до туй съм си дошел — и човека, и добитъка, и злака — всички от един корен издънки са. И всяко по реда си иска: храната, водата, въздуха и слънцето. Побъркаш ли му реда на което и да е — или го само храниш, пък на въздух не излязва, или не го поиш, пък слънце отгоре му пече — и то захваща да крее вече.

И ако има нещо, за което най-много да съм се разправял с моите синове, то е, защото ми се вижда и работата им, и живота им… ай тъй, вън от реда, дето го казват.

— Ти, батьо, нищо не си видял… Цяло лято си на градина във Влашко… Зиме се върнеш, ама то за колко? Без тебе, се вика, твоите деца пораснаха. И като ти бяха все момичета: отгледаха си се, направи им буля прикя, задоми си ги — ти не сети биля. Най-малката прескочи плета против волята ти, пристана на Бояджиевия: — ех, те тези работи, нали знаеш, стават… Не е то като с моите… И което насън не ми се е присъняло, ме накараха да го чуя и позная край тях. Ще се наддумваш и ще им се опираш биля, ами… къде щеш! Иска майка им да се оставя да ме поведат за носа…

С най-големия, виж, разправии не помня да съм имал. Той, каквото имаше, на майка си ще го каже. Ама с втория! Хем ропаше ми се, не ме слушаше, посрещаше ми приказката, хем пак самичък съм ходил да го викам да приказваме. За книга ли беше той, когато и ум, и сръка, и сила му дал господ: и сега-сега каквато работа да го накараш, нищо не се отърва от ръцете му. Как той можа да се примири и да се побратими с букетата, още ми е чудно! То беше едно дете!… От неговия глас други не можеше да се чуе в къщи. По-стари, даскал, майка, баща — никого не искаше да знай. И каквото кажеше веднъж: сбъдник, умираше на свойта! Жената и съседите все току ми натякваха, че не съм му стягал юздите; оставил съм го цялата махала на главата си да вдигне. Пък то, слава богу, по-големия ми нали беше кротък, мирен; да му кажа: изуй си обущата, разрови жарта, стъпи в нея, ще стъпи. Ама за какво ми е кротостта му и послушността му? Тя на книгите му и на даскалите му може да приляга. Мене ми е човек да видя пред очите си, жив човек! Втория, щом бутнеше вратата да влезе в къщи, и всички сещаха кой иде. Ще доде вътре, гледам го тичал, борил се, заруменели са онези бузи, блеснали очите му, ноздрите му пърхат като на презобено конче. Сякаш абраш ще изхвърли! Седне на паралята, стисне коматя, че като захрупа — чак и ушите му пращят!… Какво да го спирам, какво да го вържа: младо вино, докато не прекипи, запуша ли се? Какви, какви не бели ми е правил!