Походът на дракона

Глава X

Робинтън, Водачът на Менестрелите на Перн нагласи туниката си. Пищният зелен плат бе приятен, както на пипане, така и за окото. Той се извърна настрани, за да провери как туниката пада на гърба му. За да компенсира лекото му изгърбване, Водачът на Тъкачите — Зърг, леко я бе надиплил в раменете. Позлатеният колан и ножът бяха съвсем подходящи аксесоари за този официален тоалет.

Робинтън се намръщи на отражението си.

— Ножове!

Той приглади косата си зад ушите и отстъпи назад, за да огледа панталоните. Водачът на шивачите Белесдън беше надминал себе си. Боядисаната с фелисна боя мека уерска кожа, сега бе придобила тъмния зелен цвят на туниката му. Ботушите бяха с един нюанс по-тъмни. Те стояха плътно прилепнали към прасците и стъпалата.

Зелено! Робинтън се ухили. Нито Зърг, нито Белесдън харесваха този цвят, макар че бе лесен за добиване.

„Крайно време е да се отърсим от поредното смешно суеверие“, помисли си Робинтън.

Той погледна през прозореца, за да види положението на слънцето. Сега то бе високо над планинската верига на Форт. Това значеше, че в Телгар Холд е следобед и сигурно гостите вече се събираха. Беше му обещан транспорт. Т’рон от Уейр Форт неохотно се бе съгласил да изпълни молбата му, въпреки че според дългогодишната традиция Менестрелът можеше да поиска помощ или услуга от всеки Уейр.

Един Дракон се появи в небето на северозапад.

Робинтън грабна връхната си мантия, защото официалната туника не би го предпазила от студа в между, взе си ръкавиците и филцовия куфар, в който държеше най-хубавата си китара. Чудеше се дали да я вземе, защото Чад от Телгар също имаше много хубав инструмент. Чудесното дърво и струните нямаше да се повредят от няколко секунди в между, както става с човешката плът.

Когато минаваше покрай прозореца, забеляза втори Дракон да се спуска и леко се изненада.

Когато излезе на малкия двор на Работилницата, Менестрелът весело изсумтя, защото от изток се появи трети Дракон.

Трябват ли ти обаче, никакви ги няма. Робинтън въздъхна, защото, както изглеждаше днешните проблеми започнаха, вместо покорно да го изчакат (то пък коя ли беда чака) в Телгар, където той знаеше, че ще се сблъска с тях.

Зелен, Син и аха — Бронзов дракон в ранното утринно небе!

— Себел, Талмор, Брудиган, Тагетарл, навличайте си парцалите! По-бързо или ще ви одера, а от ленивите ви черва ще направя струни! — извика Робинтън. Гласът му проехтя във всяка стая, обърната към Двора.

Две глави се подадоха от прозореца на втори етаж, където бяха чирашките квартири и други две от Холда на калфите.

— Да, сър!

— Идваме, сър!

— Ей сега!

Да, с четирима собствени менестрели и с тримата от Холд Телгар — Себел най-добре изпълняваше басовите партии, без да говорим за Чад, Телгарския менестрел, който чудесно импровизираше сопрановите партии — щеше да се получи една внушителна и шумна група. Робинтън преметна връхната си мантия през рамо, като забрави, че така ще измачка зелената си туника и язвително се ухили при вида на кръжащите Дракони. Той очакваше всички те да запримигат озадачено, като видят цялата му тайфа.

Би трябвало да се качи на Синия от Уейр Телгар, защото дойде пръв. Обаче Зеленият беше от Уейр Форт, под чиято закрила бе Работилницата му. Но от Уейр Бендън му бяха оказали честта да изпратят Бронзов. Може би трябва да вземе първия, който се приземи, въпреки че всички те са отделили от времето си, за да дойдат дотук, помисли си Менестрелът.

Той излезе на поляната зад Двора, тъй като имаше възможност животните да се приземят именно там.

Бронзовият се приземи последен и с това сложи край на дилемата на Робинтън. Тримата Ездачи се срещнаха на поляната на няколко Драконови дължини от пътника, който сега щяха да си оспорват. Всички почнаха да се препират в един глас. Когато бронзовият Ездач се оказа мишена на другите двама, Робинтън се почувства длъжен да се намеси.

— Той е под закрилата на Уейр Форт. Ние сме в правото си — каза възмутено зеленият Ездач.

— Той е гост на Телгар и Лорд Ларад сам пожела…

Бронзовият ездач (в чието лице Робинтън разпозна Н’тон — един от първите ездачи Впечатил дракон в Уейр Бендън преди няколко Оборота, без да е родом оттам) не изглеждаше нито ядосан, нито смутен.

— Добрият Менестрел знае кое е право — и Н’тон елегантно се поклони на Робинтън.

Другите двама го погледнаха за миг и подновиха препирнята си.

— Ами, че то въобще няма проблем! — каза Робинтън с решителния си тон, който рядко използваше, но който изключваше всякакво противоречие.

Двамата кавгаджии млъкнаха и го погледнаха — единият начумерено, другият възмутено.

— Все пак, чест е за моя Занаят, че си съперничите да му служите — и Робинтън се обърна към двамата с ироничен поклон. — За щастие имам нужда и от трите животни. С мен са още четирима менестрели, които трябва да отведа в Холд Телгар, за да украсят това мило тържество — той наблегна на прилагателното, като забеляза кръвнишките погледи, които си размениха синия и зеления ездач. Въпреки че не бе родом от Уейр, младият Н’тон имаше чудесни обноски.

— Наредено ми е да Ви взема — каза кисело човекът от Уейр Форт.

— Радвам се, че сте приели тази поръчка, с което направихте прекрасна моята сутрин — отговори отривисто Робинтън. Той видя самодоволното изражение на лицето на синия Ездач. — Аз зачитам вежливостта на Предводителя Р’март, предвид неотдавнашните му… ъъъ… проблеми в Уейр Телгар, но ще яздя Дракона на Уейр Бендън, тъй като на тях не им се свиди нещо, което е привилегия на Водача на Менестрелите.

Хората му тичешком наизлизаха от Залата, навлекли наопаки ездачните си мантии и в движение прибираха инструментите в куфарите си. Робинтън набързо ги огледа, когато те застанаха в парцалива редица пред него, задъхани, зачервени и Слава на Черупката, щастливи. Той кимна към Себел да си оправи панталоните, накара Талмор да изправи усукания си колан, одобри безупречния вид на Брудиган и измърмори, че Тагетарл трябва да приглади непокорната си коса.

— Готови сме, господа — обяви Робинтън и отсечено кимна с глава към другите Ездачи. После се завъртя на токове, за да последва Н’тон.

— Почти съм склонен… — започна зеления Ездач.

— Очевидно — намеси се Робинтън. Гласът му бе студен като между и заплашителен като Нишките. — Брудиган, Тагетарл, вие яздите с него. Себел, Талмор — на Зеления.

Робинтън наблюдаваше как Брудиган с безизразно лице учтиво посочи към по-ниския зелен Ездач да върви преди тях. От всички хора на Перн менестрелите бяха най-безстрашни. Всеки, който без причина предизвика неприязнеността им, после ставаше герой на някоя от сатиричните им песни, свирещи се по цялата земя.

Повече протести нямаше. А Робинтън бе доста доволен, като забеляза, как Н’тон с нищо не показа, че станалото му е направило някакво впечатление.

На гърба на Бронзовия, те се появиха в небето от страната на скалната крепост, която представляваше Холд Телгар. Реката, водеща началото си от голямата източна планинска верига си бе прокопала път през меките скали и постепенно бе разширила коритото си. Тя стигаше до скалните венци, които ограждаха зелената Телгарска долина. Самият Холд бе разположен върху скали, които образуваха нещо като естествен триъгълник. Гледаше на юг, изток и запад и имаше сто и няколко прозореца, разположени на пет етажа. Стаите бяха уютни и добре осветени. Всички имаха Бронзови кепенци, факт, който издаваше богатството на Холд Телгар.

Днес трите скални фасади бяха украсени със знамената на всички по-малки Холдове, които по някаква линия са свързани с Рода Телгар. Големият Вътрешен Двор бе обкичен с гирлянди, със стотици цъфнали клонки и гигантски фелисни цветове. Въздухът беше натежал от смесени благоухания и апетитни аромати, идващи от кухнята. Гостите прииждаха от часове, ако се съдеше по множеството дългокраки бегачи около пасящите добичета. Тази нощ всички помещения в Холд Телгар щяха да бъдат заети и Робинтън бе доволен, че неговия сан му гарантираше стая. Малко ще бъде препълнена наистина, защото бе довел още четирима със себе си. Може би не трябваше да ги взима, но всеки от тях ще трябва да оправдае присъствието си тук днес. В края на краищата случаят си струва!

Ще се концентрирам върху позитивни и радостни мисли, размишляваше Робинтън, перифразирайки израза на Фандарел.

— Ще останеш ли, Н’тон?

Младият мъж се усмихна в отговор на Менестрела, но очите му останаха сериозни:

— Лиот и аз трябва да летим в наряд днес, Майстор Робинтън — каза той и се протегна, за да потупа своя Бронзов нежно по шията. — Но много исках да разгледам Холд Талгар и когато Лорд Асгенар ме помоли да му направя услуга, като ви доведа, с радост приех възможността.

— За мен също бе удоволствие — каза на сбогуване Робинтън и слезе от Дракона. — Благодаря и на теб, Лиот, за гладкото пътуване.

— Пак заповядайте!

Робинтън сепнато погледна към Н’тон, но младежът се бе извърнал към група пъстро облечени млади жени, които идваха откъм ливадата.

Окото на Лиот за миг проблесна към Менестрела. После Драконът разпери големите си крила. Робинтън бързо отстъпи назад, като все още не бе сигурен дали това, което бе чул бе Дракона. И все пак, друго обяснение нямаше. Е, този ден със сигурност бе пълен с изненади!

— Сър? — почтително го повика Брудиган.

— А, да, момчета — той им се усмихна. Талмор никога не бе летял и погледът му бе малко оцъклен. — Брудиган, знаеш залата. Заведи ги в стаята на Менестрела, за да научат пътя. Вземи и инструмента ми. Няма да ми трябва до началото на пира. После можете да се смесите с тълпата, да свирите, да говорите, но и да се ослушвате. Знаете кода, който репетирахме. Използвайте го. Знаете и барабанния код — при възможност използвайте и него. Брудиган, вземи Себел с теб. Това му е първото изпълнение пред публика. Не, Себел, нямаше да си днес с нас, ако не бях уверен в способностите ти. Талмор, дръж си нервите! Тагетарл, изчакай да мине вечерята, преди да хукнеш след девойките. И помнете, че трябва да си опичате ума, защото скоро ще сте истински менестрели. Не излагайте на опасност доброто си бъдеще. И внимавайте с отбраните вина.

След като ги посъветва така, той ги остави и тръгна по претъпканата алея, която водеше към Големия Вътрешен Двор, като се усмихваше и покланяше на онези измежду холдърите, занаятчиите и дамите, които познаваше.

Ларад, Лордът на Телгар — неотразим в тъмножълтите си одежди и младоженецът Асгенар, Лордът на Лемос — в блестящи тъмносини дрехи, стояха до големите метални врати към Главната Зала на Холда. Телгарските жени бяха в бяло, с изключение на природената сестра на Ларад — Фамира, булката. Русата й коса стигаше до подгъва на традиционната сватбена рокля, която преливаше във всички нюанси на червеното.

Робинтън остана за миг до портата, водеща до Двора. Скри се в сянката на дясната кула, за да може да огледа гостите, които вече бяха образували малки групички из украсената площ. Забеляза Водачът на животновъдите Сограни, близо до обора. Беше се намръщил, като че ли бе помирисал нещо неприятно. Вероятно беше заради обкръжението, а не от миризмата на обора. Сограни не обичаше да си губи времето. Водачът на тъкачите Зърг и пъргавата му съпруга непрекъснато се местеха от група на група. Робинтън се чудеше дали те просто не оглеждаха платовете и кройките. Трудно бе да се каже, тъй като тъкачът и съпругът му доброжелателно кимаха и се усмихваха на всеки.

Водачът на миньорите Нигот бе потънал в разговори с Водача на шивачите Белесдън и с водача на фермерите Андемон, докато жените им се бяха отделили настрана от тях и си говореха. Лорд Корман от Керуун очевидно поучаваше деветимата млади мъже около него. Несъмнено храненици и синове, тъй като у повечето от тях се забелязваше характерният дълъг нос на стареца. Трябва да са пристигнали скоро, защото по негов знак, те го последваха към стълбите. Лорд Райд от Бендън говореше със своя домакин и като видя приближаващия се Корман се поклони и се оттегли. Лорд Сифър от Битра помаха на Райд да отиде при него и групата от по-низши холдъри, които си говореха до стълбите на наблюдателната кула. Другите — Лорд Гроге от Форт, Сангел от Бол, Мерон от Набол и Несел от Кром — още не бяха пристигнали. Дракони тръбяха в небето и някои от тях кацаха на широкото поле, където се бе приземил Робинтън. Бронзови, Сини… аха и пет златни Кралици — кацнаха, за да оставят своите пътници и после отново излетяха, и се отправиха към билата за огнен камък над Холда.

Робинтън припряно си проправи път към своя домакин, преди новодошлите да са задръстили пътя към Големия Двор.

В поздрава на Лорд Ларад се усещаше пресилена приповдигнатост, която издаваше дълбока вътрешна тревога. Чистите му сини очи неспокойно оглеждаха Двора. Лордът на Телгар беше красив мъж, въпреки че малко си приличаше с единствената си кръвна сестра Килара. Очевидно Килара беше тази, която бе наследила алчността на техния баща. Толкова по-добре!

— Добре дошъл, Майсторе! Всички очакваме да приповдигнете настроението ни с вашите песни — каза Лорд Ларад и удостои Менестрела с дълбок поклон.

— Ще свирим в тон с времето и случая, Лорд Ларад — отговори Робинтън, като се усмихна широко на своята прямота. И двамата дочуха лека музика, когато младите менестрели започнаха да се движат сред гостите.

Шумът от големи крила привлече погледите им нагоре. Драконите преминаха през слънцето и за кратко засенчиха Двора. За миг всички разговори замряха, а после се подновиха по-оживени от преди.

Робинтън продължи нататък и поздрави първата дама на Лорд Ларад — неговата истинска любов. Лордът нямаше други любовници освен нея. Поне един от Лордовете бе моногамен.

— Лорд Асгенар, моите поздравления! Лейди Фамира, желая Ви всичкото щастие на света!

Момичето чаровно порозовя и свенливо погледна Лорд Асгенар. Очите й бяха сини като на природения й брат. Бе сложила ръката си върху ръката на Асгенар, понеже отдавна се познаваха. Ларад и Асгенар са били храненици в Холда на Лорд Корман от Керуун, въпреки че Ларад пръв бе получил титлата Лорд. Нямаше да има проблеми с тази сватба, макар че оставаше само да се получи потвърждение от Конклава на Лордовете, тъй като потомството от този брак един ден щеше да може да владее или Телгар или Лемос. Един Лорд създаваше многобройно потомство. Имаше много синове с надеждата, че един от неговия Род ще се окаже достатъчно добре подготвен, за да бъде одобрен от Конклава, когато изникне въпросът за Наследствеността. Не че този древен обичай беше толкова съвестно съблюдаван, както е било преди. Един мъдър Лорд приема храненици от рода на друг Лорд, за да спечели подкрепа от страна на Конклава, както и за да осигури по-добри грижи за собственото си потомство, също дадено да се отглежда в други Холдове.

Робинтън бързо отиде при гостите. За да чуе каквото може, да влезе в разговор с някоя занимателна история, да завърши друга с остроумна фраза. Почерпи се с цяла шепа месни пурички от дългите маси, наредени до кухненския вход. Сипа си чаша ябълково вино. Нямаше да седнат около масата поне до залез-слънце. Първо Лордовете и по-старшите от малките Холдове щяха да се съберат на Конклав. (Той се надяваше, че Чад е изнамерил начин да „посетят“ това събрание, защото имаше чувството, че дискусията няма да се ограничи само на темата за Родовете от Телгар и Лемос.)

Затова той се разхождаше с широко отворени очи и уши, за да долавя всеки нюанс, свиване на рамената, смях, жест и гримаси, като ги претегляше и преценяваше. Наблюдаваше групичките, които меняха състава си на принципа на общ район, общ занаят и ранг. По едно време осъзна, че не бе виждал Майстор Фандарел и помощника му Тери, изобщо нито един от ковачите. Започна да се чуди. Беше ли монтиран далекосъобщителят на Фандарел? Хвърли поглед извън Холда, но не успя да види стълбовете, които му бяха описали, че ще има. Задъвка замислено долната си устна.

Гласовете и смеха почваха да стават твърде силни. От своя отдалечен наблюдателен пункт, той оглеждаше Големия Двор, сега вече толкова препълнен, че приличаше на подвижен килим от тела, като тук-таме изпъкваха групи скупчени една до друга глави. Сякаш… сякаш всеки бе решен да се забавлява, ненаситно да консумира удоволствията…

Дракони затръбиха откъм билата. Робинтън се захили. Свирят на терци, отбеляза той, и ако човек можеше да ги дирижира… кой знае какъв акомпанимент би се получил за неговата Балада.

— Добри ми Майсторе, да си виждал Ф’лар или Фандарел? — Литол се бе приближил до него с младия Лорд Джаксъм.

— Още не.

Литол се намръщи и остро предложи на Джаксъм да потърси младите домакини от Телгар и да иде при тях. После дръпна Робинтън по-далеч от другите гости.

— Как мислиш, че ще реагират Лордовете спрямо Лорд Мерон от Набол?

— Да реагират спрямо Мерон ли? — изсумтя подигравателно Робинтън. — Като не му обръщат внимание, разбира се. А и неговото мнение не би могло да окаже влияние върху Конклава…

— Нямах това предвид. Говорех за огнения му гущер… — Литол спря, когато Менестрелът се вторачи в него. — Не си чул? Вчера куриерът се отби в Руат, на път за Холд Форт и твоята Работилница.

— Или не ме е намерил или… охотно ли говореше за това?

— С мен, да. Аз сякаш вдъхвам доверие…

— Огнен гущер? И какво? Преди време прекарвах часове в опити да си хвана един, но никога не успях. Всъщност не съм чул някой да е хванал. Как Мерон е успял да примами гущер?

Литол се намръщи, а тика отново се появи на бузата му.

— Те могат да бъдат Впечатвани. Имаше една детска приказка, в която се разказваше, че огнените гущери са предците на Драконите.

— И Мерон от Набол е Впечатил гущер! Литол тъжно се усмихна:

— Признавам, че звучи невероятно. Явно гущерите проявяват печална липса на вкус. Но можеш да си сигурен, че Мерон от Набол не би си губил времето с гущери, ако те не биха могли да му бъдат от полза.

Робинтън обмисли това и сви рамене:

— Не мисля, че трябва да се притесняваш. Но как Набол е успял да го улови? Как могат да бъдат Впечатани? Мислех, че това е изключително Драконова черта.

— Най-много ме безпокои как именно Лорд Мерон е успял? — каза намръщено Литол. — Онази, Стопанката на Южния Уейр — Килара му занесла цяло люпило с яйца. Разбира се, по време на Люпенето са изгубили повечето, но малкото оцелели са създали голяма суетня там. Куриерът видял един и докато ми разказваше, очите му светеха: „Истински миниатюрен дракон“ ми рече той и ако съдя по блясъка в очите му и той е готов да си опита късмета по бреговете в Южния Бол и Форт.

— „Истински миниатюрен дракон“, а? — Робинтън започна да си прехвърля евентуалните перспективи из главата и те никак не го зарадваха.

Нямаше момче на Перн, което да не е мечтало да се хареса на Дракон и да успее да Впечати някой, да има изцяло в свое разпореждане (малко преувеличено, разбира се, защото по-скоро бе обратното) едно огромно създание, способно да иде навсякъде из Перн само за един миг и да го брани от врагове с огнения си дъх (също погрешно, тъй като Драконите никога не горяха друго освен Нишки и никога не биха наранили човек умишлено). Животът във високопланинските Уейрове изглеждаше романтичен, но в действителност не бе точно така, макар че Ездачите не превиваха гръб от тежък труд на полето, овощните градини или занаятчийските тезгяси. Те бяха стройни и високи, облечени в красиви уерови кожи и изглеждаха някак недостижими. Много малко момчета можеха да станат Лордове, освен ако не им се падаше по наследство. Но им оставаше илюзията, че някой драконов Ездач може да ги избере и да ги вземе в Уейра си, за да участват във Впечатването. Затова поколения наред напразно се бяха опитвали да хванат поне огнен гущер — символ на неосъществения им копнеж.

А сега пък „един истински миниатюрен дракон“ бе притежание на хитър, непочтен размирник, какъвто бе Мерон от Набол. Той мразеше драконовите Ездачи (с известно основание предвид случката в долината Есвей), и най-малкото би смутил Ф’лар, а в най-лошия случай, би могъл да обърка неговите планове.

— Е, ако Килара е занесла гущерови яйца в Набол, то Ф’лар ще знае — каза Робинтън на разтревожения Опекун. — Те държат под око тази жена.

Погледът на Литол стана още по-мрачен:

— Дано е така. Мерон от Набол със сигурност не би изпуснал възможността да извади Ф’лар от равновесие като го смути или ядоса. А и да си виждал Ф’лар?

И двамата се огледаха с надежда. После Робинтън забеляза една позната посивяла глава, която кимна към него и Опекуна.

— Като говорим за Бендън, ето го стария Лорд Райд, който идва към нас. Знам какво иска, но нямам намерение да му пея пак тая стара балада за Холдърите. Извини ме, Литол.

Робинтън се вмъкна сред гостите, като се отдалечаваше бързо от Бендънския Лорд. Той страстно мразеше любимата балада на Лорд Райд и ако все пак Райд го сгащеше някъде, нямаше да има друг избор освен да я изпее. Не изпита угризения, задето остави Литол сам да слуша глупостите на Райд. Литол се радваше на особен статут сред Лордовете. Те не бяха сигурни как трябва да се отнасят с човек, който е бил Ездач, началник-цех в Тъкаческа работилница, а сега е и Опекун на Руат, която процъфтяваше под неговото ръководство. Той можеше да се справи с Райд.

Менестрелът се спря на едно място, откъдето би могъл да наблюдава скалите, за да забележи Рамот или Мнемент, ако се появят сред строените Дракони на билото.

Огнен гущер? Че как Мерон е успял да го Впечати? Освен ако Килара не му е показала. Да, явно това бе направено с цел да посее нови раздори. Без съмнение всеки Лорд би поискал да има гущер, за да не остане по-назад от Мерон. Но откъде толкова яйца? Мерон би извлякъл облаги от забравените копнежи на хората, а и за пореден път щеше да предизвика драконовите Ездачи.

Робинтън усети, че месните рулца натежаха в стомаха му. Изведнъж Брудиган се отдели от тълпата, като се поклони с унила усмивка на онези, на които свиреше, сякаш неохотно се подчиняваше на зова на своя Майстор.

— Усеща се някакво скрито напрежение — каза калфата като се преструваше, че настройва инструмента си. — Всички са решени да се забавляват. Ала странно е не това, което си говорят, а начина, по който го казват — момчето се изчерви, когато Робинтън окуражително му кимна да продължи. — Например, те се обръщат към водача на Уейра, с който са обвързани с „онзи Уейр-водач“. А, „Уейр-водачът“ винаги означава Ф’лар от Бендън. „Уейр-водачът“ бил разбрал, „Уейр-водачът“ бил опитал. „Тя“ означава Лесса. „Онази“ пък означава Стопанката на Уейра им. Интересно, нали?

— Поразително! А какво е настроението относно Нишковалежите? — Брудиган наведе глава към китарата си и удари нехайно по струните. После дръпна едновременно всичките осем струни и се чу толкова фалшив акорд, че по гръбнака на Менестрела пробягаха тръпки. После Брудиган се оттегли с една весела песничка.

На Робинтън му се щеше Ф’лар и Лесса да са пристигнали. Той забеляза Д’рам от Иста да говори задълбочено с Предводителя на Уейр Игън — Г’нариш. От Старовремците най-много харесваше тези двамата. Г’нариш беше достатъчно млад, за да може да се промени, а Д’рам бе в основата си прекалено честен, за да може да отрече истината, ако му я натикат под носа. Проблемът беше, че прекалено много си седеше в своя Уейр.

Нито един от тях не изглеждаше спокоен, защото бяха изолирани, очевидно нарочно, тъй като Двора бе препълнен. Поздравиха Робинтън с облекчение.

— Колко мило тържество! — каза той и когато те изненадано го погледнаха, той побърза да продължи. — Да имате някакви вести от Ф’лар?

— А трябва ли? Нишки ли са валяли? — попита разтревожен Г’нариш.

— Не, доколкото знам.

— А да сте виждали тук Т’рон или Т’къл? Ние току-що пристигнахме.

— Не, всъщност, изглежда никой от западняците не е тук, освен Опекуна на Лорда — Литол от Руат.

Д’рам шумно скръцна със зъби.

— Р’март от Телгар не може да дойде — каза Старовремецът. — Той е тежко ранен.

— Чух, че в Кром било ужасно — промърмори съчувствено Робинтън. — Нямало начин да се предскаже, че там ще вали по това време.

— Въпреки това, виждам че Лорд Несел от Кром и холдърите му са тук в пълен състав — каза Д’рам горчиво.

— Едва ли може да не дойде, без с това да оскърби Лорд Ларад. Колко ранени даде Уейр Телгар? Щом Р’март е извън строя, тогава кой е водач сега там?

Д’рам даде на Менестрела да разбере, че въпросът му е неуместен, но Г’нариш спокойно отговори:

— Помощник-водачът М’рек пое водачеството, но тъй като имаше много ранени, Д’рам и аз изпратихме подкрепления. Добре, че се случи да имаме достатъчно ученици, чийто Дракони вече могат да дъвчат огнен камък, така че няма недостиг на хора. — Г’нариш хвърли бърз поглед към по-стария Ездач, сякаш чак сега осъзна, че не бива да обсъжда работите на Уейра с външен човек. Той сви рамене. — Но така е по-разумно, след като Нишките валят извън графика и Холд Кром е в тежко състояние. Правили сме го и в нашето Време, когато не достигаха хора. Всъщност, като ученик и аз летях с Бендън един сезон.

— Сигурен съм, че Кром и Телгар ще оценят вашата помощ, Предводители на Уейрове — каза Робинтън. — Все пак, кажете ми, имали ли сте късмета да Впечатите огнен гущер? В Игън и Иста би трябвало да гъмжи от тях.

— Да Впечатим огнен гущер? — Д’рам изсумтя също така недоверчиво, както одеве реагира и Робинтън.

— Това се казва номер! — изсмя се Г’нариш. — Вижте, Рамот и Мнемент!

Нямаше грешка, че двете животни, които се спускаха към огнените била бяха те. Другите Дракони се отдръпнаха, за да им сторят място.

— Това е първият път… — промърмори под носа си Г’нариш и спря, защото внезапно разговорите замряха и в тишината се чуха тук-там нечии шъткания. Хората се извърнаха към Портата.

Робинтън наблюдаваше с нежна гордост Ф’лар и Лесса, които изкачваха стълбите към своите домакини. И двамата бяха облечени в зелени дрехи и Менестрелът едва не започна да ги аплодира. Обаче се въздържа и като им махна започна да си проправя път към тях. Още един Дракон, следван от Бронзов прелетя опасно ниско. Златни криле се показаха над Външната стена на Двора и повея от тях вдигна прах, мръсотия и полите на дамите в близост до Портата. Чуха се писъци и гневни протести от пострадалите, които после започнаха злобно да мърморят.

Робинтън, който имаше късмета да е висок, можеше да види как Лорд Ларад се колебаеше дали да се поклони на Лесса. Видя още Асгенар и дамите да се взират зад Ф’лар и Лесса. Ядосан, че изпуска нещо, Робинтън продължи нататък още по-бързо.

Проправи си път към завоя на стълбището и взе първите четири стъпала на две големи крачки, а после се спря.

Бляскава и сияйна, облечена в червено, с разпусната като на девойка златна коса, Килара се приближаваше до входа на Залата. На устните й играеше злобна усмивка. Дясната й ръка бе отпусната върху ръката на Лорд Мерон от Набол, чиято червена туника бе малко по-оранжева, за да подхожда на нейната. Подобни детайли Робинтън си припомняше след време. Това, което сега видя бяха двата огнени гущера, леко разперили криле за равновесие. Златен върху лявата ръка на Килара и Бронзов върху ръката на Мерон. „Истински миниатюрни Дракони“ — те бяха толкова красиви, че събудиха завист и желание у Менестрела. Той бързо преглътна, като твърдо потисна тези непристойни чувства.

Ропотът растеше, когато хората разбраха какво става.

— В Името на Първата Черупка, те имат огнени гущери! — извика Лорд Корман от Керуун. Той излезе от тълпата и се забърза към входа на Залата, като крачеше бързо за да може да ги разгледа по-отблизо.

Златният гущер изпищя, когато той доближи. Малкият бронзов му изсъска предупредително. Върху лицето на Мерон се четеше вбесяваща самодоволна усмивка.

— Знаехте ли, че Мерон си има гущер? — попита с дрезгав шепот Д’рам някъде иззад Менестрела.

Робинтън вдигна ръка, за да спре по-нататъшните му въпроси.

— А, ето Килара от Южния и Лорд Мерон от Холд Набол носят живите образци на нашия скромен подарък и знак за най-добрите ни пожелания към щастливата двойка — проехтя гласа на Ф’лар.

Настъпи пълна тишина, когато той и Лесса подариха две яйца от огнени гущери, увити във филц на Лорд Асгенар и булката му — Лейди Фамира.

— Точно са се втвърдили — каза на висок глас Ф’лар като заглуши шепота — и разбира се, трябва да се държат върху нагорещен пясък, за да се излюпят. Те стигнаха до вас, благодарение на щедростта на един човек — Торик, крайморски холдър от Южния, от люпило, което сам е открил едва преди няколко часа. Предводителят на Уейра Т’бор ми ги донесе.

Робинтън погледна към Килара, чието лице бе червено, колкото и туниката на Мерон, а той самият гледаше кръвнишки. Лесса се усмихна мило и се обърна към Килара:

— Ф’лар ми каза, че е видял твоето галениче…

— Галениче друг път! — Килара бе пламнала от гняв. — Тя яде Нишки вчера във Високите Хълмове…

Останалата част от изречението й се изгуби, когато думите й „яде Нишки“, „яде Нишки“ се запредаваха из тълпата. Хрипливите писъци на двата гущера увеличиха какофонията и Килара и Мерон се наложи да ги успокояват. За Робинтън беше ясно, че какъвто и ефект да бе планирал Мерон, то той бе осуетен. Вече не беше единствения Лорд, който притежаваше „истински миниатюрен Дракон“.

Два по-низши холдъра, от Нерат, ако се съдеше по гербовете им, се спуснаха към Д’рам и Г’нариш.

— Представете си, че те изпитват същите чувства към гущерите, каквито и вие към Драконите — каза им тихо Робинтън. Д’рам започна да протестира, но загрижените холдъри го затрупаха с въпроси как и те да се сдобият с гущери, като този на Мерон.

Опомняйки се пръв, Г’нариш отговори по-самоуверено, отколкото очакваше Робинтън. Притиснат към каменната стена, Менестрелът малко по малко се запромъква нагоре по стълбите, за да иде при жените наобиколили Лорд Асгенар, неговата Фамира и Ф’лар.

— ВЛАДЕТЕЛИТЕ ОТ НИЗША И ВИСША СТЕПЕН ДА СЕ ЯВЯТ ЗА КОНКЛАВА! — прокънтя гласът на стражевия капитан на Телгар. Хор от Дракони му отговори от хълмовете и за миг накара смаяните гости да замлъкнат.

Капитанът повтори своя призив и започна да отваря път сред тълпата.

Лорд Асгенар подаде яйцето си на Фамира, като шепнеше нещо в ухото й и сочеше към залата. Той се отдръпна и даде знак на Лесса и Фамира да влязат, което и направиха, защото холдърите вече се тълпяха по стълбите. Робинтън се опита да сигнализира на Ф’лар, но Ездачът си проправяше път към Килара срещу потока от хора. Тя разгорещено спореше с Мерон, който ядосано сви рамене, остави я и грубо разбута по-възпитаните холдъри на път към Залата.

Робинтън забеляза, че занаятчиите се засъбираха близо до входа за кухнята.

— Ф’лар вика Менестрела!

Робинтън бързо се огледа, като се чудеше кой ли говори, озадачен, че бе успял да чуе толкова тих глас в тази врява. Също се разстрои, когато дочу един фалшив акорд и извърна глава безпогрешно към посоката на звука, за да забележи Рудиган и Чад, които се изкачваха по пътеката към наблюдателната кула. Дали Менестрелът на Телгар бе намерил начин за Робинтън да подслуша Конклава?

Той се отправи към стълбите на кулата, но един драконов Ездач препречи пътя му.

— Ф’лар иска да ви види, Майсторе.

Робинтън се поколеба, поглеждайки към двамата менестрели, които настоятелно му даваха знак да побърза.

— Лесса ще слуша.

— Казахте ли нещо? — попита Робинтън Ездача.

— Да, сър. Ф’лар иска да отидете при него, важно е.

Менестрелът погледна към Дракона, а Мнемент поклати глава нагоре-надолу. Робинтън също поклати глава, като се опитваше да асимилира поредната изненада за днес. Пронизително изсвирване се чу отгоре.

Робинтън сви устни и изсвири кода за „продължавайте“, след това добави „докладвайте по-късно“.

Брудиган дрънна един акорд, който значеше „разбрано“ и с който Чад очевидно не бе съгласен. Вероятно в музикално отношение, помисли си Робинтън и изсвири мелодията за „действай“. Той искаше менестрелите да имат така добре разработен код, като този който бе предоставил на Ковача. А къде ли беше той?

Той беше човек, който лесно се забелязва в тълпата, но докато Робинтън следваше драконовия Ездач, не видя и следа от ковачи. Разбира се ефектът от поставянето на далекосъобщителя сега бе намален от появата на гущерите. Робинтън изпита съжаление към Ковача и неговото оригинално изобретение, което сега щеше да бъде засенчено от ядящите Нишки миниатюрни Дракони — създания, които могат да бъдат Впечатвани от обикновени хора. Средният Пернезиец би бил далеч по-поразен от един заместител на Драконите, отколкото от някакво чудо на техниката.

Ездачът го водеше към наблюдателната кула в дясно от Портата. Когато Робинтън погледна през рамо назад, Брудиган и Чад вече не се виждаха.

Долният етаж на кулата представляваше просторна единична стая, с каменните стълби, които се изкачваха отдясно до пътеката на часовоя, откъм далечната стена. В един ъгъл бяха струпани кожи за спане приготвени за тези от гостите, които щяха да бъдат настанени да пренощуват тук. Два тесни прозореца с лице един към друг от двете страни на стаята хвърляха недостатъчно светлина. Г’нариш, Предводителят на Уейр Игън палеше една кошничка със светилници на тавана, когато Менестрелът влезе. Килара стоеше точно под нея и гледаше свирепо към Т’бор.

— Да, ходих до Набол. Моята гущерова Кралица беше там. И добре, че го сторих защото Придет видя следи от Нишки по Планинската Верига на Високите Хълмове! — сега тя бе привлякла вниманието на всички.

Очите й блестяха, брадичката й бе вирната и Робинтън забеляза, че гласът й вече не звучеше рязко. Килара бе красива жена, но у нея имаше нещо студено и жестоко, което го отблъскваше.

— Излетях незабавно при Т’къл — лицето й се изкриви от ярост.

— Той не е никакъв драконов Ездач! Отказа да ми повярва. На мен! Сякаш една Стопанка на Уейр не би могла да познае следи от Нишки, когато ги види. Съмнявам се, че дори си е направил труда да разпрати кръстосвачи. Той продължи да ми опява как Нишки били валяли преди шест дни в Тилек и че не можели да падат толкова скоро над Високите Хълмове. Тогава му казах за Валежите в западните блата и северен Лемос, но той отново не ми повярва.

— Уейрът навреме ли реагира? — прекъсна я студено Ф’лар.

— Разбира се — Килара се изправи и роклята й се опъна по закръгленото й тяло. — Накарах Придет да даде тревогата — тя се усмихна злобно. — Т’къл бе длъжен да действа. Една Кралица не може да лъже. А и няма мъжки Дракон, който да не би й се подчинил!

Ф’лар рязко си пое дъх през зъби. Т’къл от Високите Хълмове бе мълчалив, циничен и уморен човек. Както и да се оправдаят, обаче, действията на Килара, на нея все пак й липсваше дипломатичност. А тя беше от съвременните Уейрове. Е, добре, Т’къл така или иначе беше бита карта. Ф’лар косо погледна Д’рам и Г’нариш, за да види какъв ефект беше оказала върху тях новината за поведението на Т’къл. Вероятно сега вече…

Те изглеждаха напрегнати.

— Ти си добра Стопанка, Килара, и си постъпила правилно. Съвсем правилно — каза Ф’лар толкова убедително, че тя почна да се пъчи, а усмивката й бе страхотно самодоволна. После тя го погледна втренчено:

— Е, какво ще правиш с Т’къл? Не можем да му позволим да излага на опасност планетата с това негово Старовремско поведение.

Ф’лар изчака, като се надяваше, че Д’рам ще се намеси. Ако поне един от Старовремците…

— Изглежда, че драконовите Ездачи ще е добре също да свикат Конклав — каза той накрая, като чу как Килара потропва с крак и усети погледите на останалите върху себе си. — Т’рон от Уейр Форт трябва да научи това. И може би всички ние ще трябва да отидем до Уейр Телгар, за да чуем мнението на Р’март.

— Мнение ли? — попита Килара, ядосана от такова явно усукване.

— Трябва веднага да тръгнеш и да застанеш лице в лице срещу Т’къл и да си поговорите за тази негова небрежност, и…

— И какво, Килара? — попита я Ф’лар, когато тя спря.

— И… ами… все трябва да има нещо, което да може да се направи.

В ситуация, когато никога преди това не бе възникнала? Ф’лар погледна Д’рам и Г’нариш.

— Вие трябва да направите нещо — настоя тя, като се обърна към другите мъже.

— По традиция Уейровете са автономни…

— Чудесно извинение, зад което да се скриеш, Д’рам…

— Не можем повече да си играем на криеница — продължи Д’рам. Гласът му бе груб, а изражението сурово. — Ще трябва да направим нещо, всички ние, когато дойде Т’рон.

„Отново печелене на време?“ — почуди се Ф’лар.

— Килара! — рече високо той. — Ти каза, че твоя гущер е ял Нишки — освен странното поведение на Т’къл имаше и други неща за обсъждане. — Можеш ли да кажеш, откъде разбра, че гущера ти се е върнал в Набол?

— Придет ми каза. Гущерът се е излюпил там, затова се е върнал в Набол, след като ти го изплаши в Южния.

— Обаче, той е бил с теб във Високите Хълмове?

— Не, казах ти. Видях Нишки над Планинската Верига Високите Хълмове и веднага отидох при Т’къл. Това бе първо! После, вдигнах Уейра по тревога. Осъзнах, че трябва да е имало валеж над Набол, затова отидох да проверя.

— И каза на Мерон за преждевременния Нишковалеж?

— Точно така.

— После?

— Взех си обратно гущера. Не исках отново да го изгубя — след като Ф’лар не обърна внимание на забележката й, тя продължи:

— Взех си огнехвъргачка и естествено летях с ятото на Мерика. Не получих никаква благодарност за помощта си от тази Стопанка.

Тя казваше истината, реши Ф’лар, защото емоциите й бяха твърде неподправени.

— Когато моят гущер видя как Нишките падат, сякаш полудя. Не можех да го контролирам. Нахвърли се върху един пасаж и… започна да яде.

— Даде ли му огнен камък? — попита Д’рам, а в очите му се четеше истински интерес.

— Нямах. Освен това искам тя да може да има потомство — и усмивката на Килара стана потайна, когато тя погали гущера си по гърба. — Тя се вкопа — добави, превъзнасяйки способностите на Кралицата си. — Един човек от наземния отряд ми каза, че я видял да влиза в една вкопка. Разбира се, научих това по-късно.

— Сега Високите Хълмове прочистени ли са от Нишките?

Килара равнодушно сви рамене:

— Ако не са, ще се чуе.

— Колко време след като ти си го открила продължи Нишковалежът? Можеш ли да определиш Челния му Фронт, когато си летяла до Набол?

— Продължи около три часа. Бих казала, и по-малко. Считано от времето, когато ятата най-после стигнаха там — тя снизходително се усмихна. — Колкото до Челния Фронт бих казала, че трябва да е бил някъде високо в планината — тя изчака да види реакциите им, после побърза да продължи, след като никой не реагира. — Там Нишките валяха върху голи скали, покрити със сняг. Аз направих един оглед по пътя към Набол, но Придет не видя никаква следа от Нишки.

— Справила си се изключително добре, Килара, и ние сме ти извънредно благодарни — каза Ф’лар, а другите Водачи подкрепиха неговата похвала, така че Килара се усмихна сърдечно, гледайки ги всичките, а очите й блестяха от самодоволство.

— Досега вече имаме пет Валежа — продължи сериозно Ф’лар, като огледа другите Водачи, опитвайки се да разбере, доколко би могъл да си позволи да се държи като изразител на тяхното мнение. Нарушението на Т’къл беше разтърсило Д’рам. Каквато и да е реакцията на Т’рон, Ф’лар не искаше да гадае, но ако Предводителят на Уейр Форт се окаже един срещу четирима, дали би решил да действа срещу Т’къл, дори ако това наистина щеше да означава, че застава на страната на Ф’лар?

— В Тилек преди осем дни, Горен Кром преди пет, северен Лемос преди три, в Южния — западната част — преди два, а сега и във Високите Хълмове. Нишките определено валят над Западното море, но без съмнение Валежите са по-чести и обхващат все повече райони. Няма място на Перн, което да е в безопасност. Нито един Уейр не може да си позволи да отслабва своята бдителност, дори през традиционните шестдневни паузи — той мрачно се усмихна. — Традиция!

Д’рам понечи да спори, на Ф’лар улови и задържа погледа му, докато човека бавно кимна.

— Лесно е да се каже, но какво ще правим с Т’къл или с Т’рон?

— Килара вече бе осъзнала, че никой вече не й обръщаше внимание.

— Той е същия! Отказва да признае, че времената са се променили. Даже когато Мардра нарочно…

Чу се отривисто почукване на вратата и тя моментално се отвори, за да пропусне гигантската фигура на Фандарел.

— Казаха ми, че си тук, Ф’лар, а ние сме готови.

Ф’лар потърка лицето си, съжалявайки за прекъсването.

— Лордовете са на Конклав, — започна той и Ковача изръмжа в знак на съгласие — а се случи и още едно неочаквано събитие…

Фандарел кимна към огнения гущер върху ръката на Килара:

— Чух за тях. Има много намини да се борим с Нишките, разбира се, но не всички те са ефикасни. Тези създания тепърва ще трябва да доказват достойнствата си.

— Достойнствата… — започна Килара, готова да избухне необуздано.

Менестрелът Робинтън застана до нея и й зашепна в ухото. Благодарен на Робинтън, Ф’лар се обърна, за да тръгне с Ковача, който се бе упътил към вратата, като очевидно искаше Ездача да го придружи. Ф’лар сега нямаше желание да разглежда далекосъобщителя. И Лордовете, и хората и Ездачите сега нямаше да му отдадат необходимото внимание. Далекосъобщителят би бил далеч по-полезен от своенравните гущери. И все пак, ако те ядяха Нишки…

Той се спря на прага и погледна към Килара и Менестрела. Робинтън го гледаше право в очите. И сякаш разчел мислите му, Ф’лар го видя как се усмихна очарователно на Килара (макар Ф’лар да знаеше, че той я ненавижда).

— Ф’лар, мислиш ли че е разумно Килара да излиза навън сред тая тълпа? Ще изплашат гущера — каза Менестрела.

— Но аз съм гладна — запротестира Килара и когато наблизо се чуха звуци от китара, тя добави. — А има и музика…

— Прилича ми на Тагетарл — каза Робинтън с лъчиста усмивка. — Ще го извикам тук и ще ти изпратя храна от кухнята. Далеч по-добре, отколкото да се бориш с тази отвратителна сган навън, уверявам те — той изключително любезно я настани на един стол, като зад гърба си махна на Ф’лар да тръгва.

Когато те излязоха на ярката слънчева светлина, шумната тълпа ги обгърна. Ф’лар видя развеселеното лице на младия мъж с китара в ръка, който се бе отзовал на сигнала на Менестрела. Несъмнено Робинтън ще може да иде при тях след няколко минути, ако правилно бе разчел съобщението му. Младият калфа определено би допаднал на… вкуса на Килара.

Фандарел беше поставил уреда в далечния край на Двора, където външната стена опираше в скалата на Холда, на една Драконова дължина от стълбите. Трима мъже бяха застанали на върха на стената като внимателно подаваше нещо на групата, която долу работеше върху апарата. Докато Предводителите на Уейрове следваха Фандарел, който си проправяше път през тълпата (аромата от фелисните цветове отдавна бе отстъпил пред други миризми), Ф’лар стана обект на много скрити погледи и прекъсна много разговори.

— Гледайте само какво ще стане! — млад мъж в цветовете на някой от по-низшите Холдове говореше на висок глас. — Тия Ездачи няма да ни пуснат да припарим до някое люпило…

— Искаш да кажеш Лордовете — рече друг. — Не мога да си представя, че има същество, което се е доверило на онзи от Набол. Какво? О, Велики Черупки!…

Ако сега всички на Перн можеха да притежават огнени гущери, зачуди се Ф’лар, дали това наистина би решило проблема.

В небето се появиха още Дракони. Той бързо погледна нагоре и видя Фидрант на Т’рон и Лорант, Кралицата на Мардра. Въздъхна. Щеше му се да разбере какво смята да прави Фандарел с далекосъобщителя преди да се сблъска с Т’рон.

— Мнемент, какво става на Конклава?

— Говорят. Чакат още двама Лордове.

Ф’лар се опита да види дали Предводителят на Уейр от Форт бе довел със себе си липсващите Лорд Гроге от Форт и Лорд Сангел от Южния Бол. Тези двамата нямаше да се зарадват, ако Конклава бе почнал без тях. Но ако Лорд Гроге беше научил за Холда Високите Хълмове…

Ф’лар сподави едно потръпване и се опита да се усмихне с искрено извинение на една група от по-низши холдъри, през която трябваше да се провре, ала които очевидно не го бяха видели. Като смятаха ковачите за най-безобидни, Стопанките на Уейрове се бяха събрали на групичка вдясно от съоръжението, което хората на Фандарел монтираха. Жените се преструваха, че им е интересно, но дори хубавата Уейр-партньорка на Г’нариш — Надира изглеждаше разтревожена, а тя беше с много благ характер. Бедела, която представяше Уейр Телгар, изглеждаше напълно объркана, а тя не бе от притеснителните.

В този миг Мардра се появи сред гостите и високо попита какво става. Дали са пристигнали Т’къл и Мерика? Съвременните Холдове, разбира се, бяха лишени от изисканост. Тя вече не очаквала традиционното церемониално посрещане, но…

В този момент, Ф’лар чу звън на стомана и видя Лорд Гроге от Форт да блъска по вратата на Залата с дръжката на ножа си, а грубото му лице бе изкривено от ярост. По-слабичкият и също толкова противен Сангел, Лорд на Южния Бол, се мръщеше зад гърба му. Вратата леко се открехна, а после се отвори широко, за да пропусне двамата Лордове. Съдейки по израженията им, щяха да отидат много време и приказки, докато тия двамата мирясат.

— Колко още време му трябва, за да стане? — попита Ф’лар, когато отиде при Ковача. Опита се да си спомни как изглеждаше далекосъобщителят в Работилницата. Тази купчина ролки и жици бе твърде внушителна.

— Трябва само да закрепим тази жица ей така — отговори Фандарел, а ловките му пръсти показаха нагледно. — А тази — тук! Така. Поставяме ръчката в положение за писане и ще пратим съобщение до Работилницата, за да сме сигурни, че всичко е наред. — Фандарел се усмихна на инструмента си с толкова обич, както една Кралица се усмихва на златното си яйце.

Ф’лар усети, че някой бе доста близо до него и ядосано погледна през рамо, за да види съсредоточеното лице на Робинтън. Менестрелът му се усмихна замислено и му кимна към апарата.

Ковачът внимателно изчука кода и отново се появиха червените линийки с различна дължина върху сивата лента, когато иглата се задвижи.

— „Прикачването завършено“ — мърмореше Робинтън в ухото на Ф’лар. — „Без проблем и навреме“. — Робинтън се усмихна, докато превеждаше. — „Готови“. Това казва в общи линии.

Ковачът завъртя превключвателя в положение на приемане и погледна с очакване към Ф’лар. В този миг Мнемент изрева откъм билото. Той и другите Дракони започнаха да протягат криле, като закриха слънцето, което се спускаше над Телгарските Скали, а падналата над гостите сянка ги принуди да замлъкнат.

— Гроге каза на Лордовете, че Т’рон е намерил уред за далечно виждане във Форт. Бил видял Червената Звезда през него. Те са развълнувани. Внимавай — каза Мнемент.

Вратите на Голямата Зала се отвориха широко и Лордовете излязоха, навън. Един поглед към лицето на Лорд Гроге потвърди доклада на Мнемент. Лордовете се подредиха на стълбите, като заплашително се обърнаха към събралите се в ъгъла Ездачи. Лорд Гроге бе вдигнал ръка и сочеше обвинително към Ф’лар, когато едно смущаващо „пет“ — разцепи натежалата тишина.

— Вижте! — изрева Ковача и всички погледи проследиха ръката му, която сочеше към далекосъобщителя, който бе започнал да приема съобщението.

— Холд Игън докладва Нишковалеж. Предаването прекъсна по средата на изречението — предаде Робинтън написаното, а с всяка дума гласа му ставаше все по-сипкав и по-неуверен.

— Що за глупост е това? — попита Лорд Гроге, червендалестото му лице стана още по-червено, когато вниманието бе отклонено от него и от съобщението, което се готвеше да направи. — Нишки валяха във Високите Хълмове вчера по обяд. Как е възможно да валят тази вечер в Игън? И каква, в Името на Черупките, е тази дрънкулка?

— Не разбирам — високо запротестира Г’нариш, като гледаше Лорд Лоуди от Холд Игън, който стоеше зашеметен от ужас на стълбите. — Кръстосвачите ми са на постоянен патрул…

Драконите на хълма затръбиха, когато една Зелена се появи в небето над Двора, а тълпата запищя и се втурна към стените за прикритие.

— Нишки валят в югозападен Игън — съобщението бе ясно. Ездачите го заповтаряха един през друг.

— Къде отиваш, Ф’лар? — изрева Лорд Гроге, когато Предводителят на Уейр последва Г’нариш към Портата. Въздухът загъмжа от Дракони, а писъците на уплашени жени се смесиха с ругатните на мъжете.

— Да се бия с Нишките, разбира се! — извика в отговор Ф’лар.

— Игън си е мой проблем — извика Г’нариш, като се спря и се извърна към Ф’лар, ала в погледа му се четеше по-скоро признателност, отколкото упрек.

— Чакай, Г’нариш! Къде в Игън? — питаше Лорд Лоуди. Той мина покрай побеснелия Лорд Гроге, за да настигне Предводителя на Уейра.

— А Иста? Островът в опасност ли е? — попита Лорд Уорбрет.

— Ще идем и ще видим — успокои го Д’рам и като го хвана за ръката го поведе към Портата.

— Откога Бендън се занимава с Игън и Иста? — Т’рон изникна на пътя на Ф’лар. Заплашителните му думи стигнаха чак до стълбите на Залата. Войнствената му стойка прегради пътя към Портата и всички спряха. — И защо е помагал на Набол?

Ф’лар се намръщи в отговор:

— Валят Нишки, Драконови Ездачо. Игън и Иста са с малко хора, Ездачите им помагат на Уейр Телгар. Трябва ли ние да се забавляваме, когато други се бият?

— Остави Игън и Иста да се погрижат сами за себе си!

Рамот затръби в небето. Другите Кралици й отговориха. Никой не разбра какво й става и тя изведнъж изчезна. Ф’лар нямаше време да се чуди защо тя бе отишла в между без Лесса, тъй като видя ръката на Т’рон върху поясния му нож.

— Можем да изгладим противоречията си по-късно, Т’рон. Насаме! Валят Нишки…

Бронзовите започнаха да се приземяват отвъд Портата, като се опитваха да кацнат всичките на малкото пространство.

Зеленият Ездач от Игън бе накарал животното си да кацне върху Портата. Той продължаваше да вика съобщението си към неподвижната, напрегната група отдолу.

Но Т’рон не искаше да отстъпи:

— Валели Нишки, а, Ф’лар? Благородният Бендън се притичва на помощ! А това не е работа на Бендън! — и той издаде хриплив, подигравателен звук.

— Достатъчно, човече! — Д’рам пристъпи напред, за да дръпне Т’рон настрана и рязко посочи към смълчаните зрители.

Но Т’рон не обърна внимание на предупреждението и се отърси от Д’рам толкова яростно, че якия мъж се олюля.

— Писна ми от Бендън! От приумиците на Бендън! От Превъзходството на Бендън! От алтруизма на Бендън! И от Бендънския водач!…

С това последно оскърбление Т’рон се метна към Ф’лар, извадил нож, за да нанесе удар.

Възгласи на страх преминаха през зрителите. Ф’лар остана на място, докато не се убеди, че Т’рон няма да смени посоката. После се наведе под острието и измъкна своя собствен нож от украсената му кания.

Беше нов нож, дар от Лесса. Не беше рязал нито месо, нито хляб, а сега трябваше да бъде кръстен с човешка кръв, защото този дуел щеше да бъде до смърт и неговия изход щеше да реши съдбата на Перн.

Ф’лар се бе навел, като с пръсти обхвана дръжката, за да почувства тежестта. Сега зависеше от някакъв си нож, с половин ръка по-къс от ножа в ръцете на противника му. Т’рон беше близо до него и имаше предимството, че бе облечен в ездитния костюм от уерова кожа, докато Ф’лар носеше тънки дрехи. Погледът му нито за миг не изпускаше Т’рон, когато те застанаха лице в лице. Ф’лар усещаше горещото слънце да пари врата му, твърдите камъни под краката си, мъртвешката тишина в големия Двор, уханията на фелисните цветове, разлетите вина, миризмата на пържено, на пот и… страх.

Т’рон тръгна напред, удивително пъргав за човек на неговата възраст и с неговия ръст. Ф’лар го остави да се приближи и се извъртя, когато Т’рон замахна към лявата му страна, за да го извади от равновесие — прозрачен ход. Ф’лар усети вълна на облекчение. Ако това беше бойната стратегия на Т’рон…

С един скок Старовремецът се оказа върху него, а ножа му изненадващо бе вече в другата му ръка, с движение, което бе светкавично. Дясната му ръка описа дъга и поряза китката на Ф’лар, когато той се отдръпваше назад, за да избегне на косъм съскащия удар на дългото цял фут острие. Той се отдръпна, ръката му бе почти изтръпнала, а болката премина през него като леден дъжд.

За човек заслепен от ярост, Т’рон се контролираше по-добре, отколкото му се искаше на Ф’лар. Какво ли го прихвана да започва тази разпра тук и сега? Защото Т’рон бе предизвикал този бой преднамерено, като нарочно се заяде с Ф’лар пред хората. Д’рам и Г’нариш се почувстваха облекчени, когато той им предложи помощта си. Значи Т’рон искаше да се бият! Защо? И тогава изведнъж Ф’лар разбра. Т’рон беше чул за нехайството на Т’къл и знаеше, че другите Старовремци няма да пренебрегнат това или да го прикрият. Не и когато Ф’лар от Бендън щеше да настоява Т’къл да отстъпи поста на Предводител на Високите Хълмове. Ако Т’рон успееше да убие Ф’лар, той можеше да постави другите под контрол. А публичната смърт на Ф’лар би оставила съвременните Лордове без симпатизиращия им водач. Тогава господството на Уейровете над Холдовете и Занаятите щеше да бъде непоклатимо и безпрекословно.

Т’рон се приближи и отново атакува. Ф’лар се отдръпна като гледаше към облечените в уерска кожа гърди на Старовремеца. Не очите му или ръката с ножа, а гърдите! Дебнеше кога ще поеме дъх, за да предугади следващия му ход. Думите на стария инструктор на К’ган, който бе умрял преди седем Оборота, сякаш проехтяха в съзнанието на Ф’лар. Само дето К’ган едва ли бе предполагал, че неговото обучение един ден ще предпази живота на един Предводител на Уейр в дуел с друг и то пред очите на половината Перн.

Ф’лар рязко тръсна глава, за да отхвърли ядните си мисли. Така нямаше да може да се концентрира, особено като се има предвид, че шансовете не бяха на негова страна.

Той видя как ръката на Т’рон внезапно се раздвижи, отдръпна се назад машинално, като се опита да се извие, но не успя да се защити добре…

Зрителите ахнаха, когато се чу звук на разкъсан плат. Болката в корема се появи толкова внезапно, че отначало Ф’лар реши, че силният удар на Т’рон бе причинил само драскотина. После почувства силно гадене.

— Добър опит, но ти просто не си достатъчно бърз, Старовремецо! — чу се да казва Ф’лар и усети как устните му се изкривиха в усмивка, макар да не му беше до смях. Продължи да стои приведен. Коланът притискаше корема му, но разкъсания плат се развяваше при всяко негово движение.

Т’рон го погледна полуозадачен, а очите му се спряха на разкъсания плат. После погледна и ножа в ръката си. Острието му беше чисто, по него нямаше кръв. Колебание премина през лицето на Т’рон. Той отново се нахвърли, за да нанесе удар, но Ф’лар разбра, че е разстроен от явния провал на атаката, която се надяваше да бъде фатална.

Ф’лар се дръпна настрана и почти презрително се изплъзна от святкащото острие, а после атакува със серия светкавични лъжливи удари, за да провери рефлексите на Старовремеца. Нямаше съмнение, че Т’рон искаше да го довърши по-бързо… Ф’лар също нямаше много време защото знаеше, че няма да успее дълго да издържи на болката в диафрагмата.

— Да, Старовремецо — каза той, като се насилваше да диша леко и се стараеше думите да звучат небрежно и подигравателно. — Бендън се занимава с Иста и Игън, и с Холд Набол и с Кром, и с Телгар, защото Бендънският драконов Ездач не е забравил, че Нишките изгарят всичко, до което се докоснат, без да правят разлика между Ездачи и простолюдие. И ако Уейр Бендън трябва да остане сам срещу Нишките, той ще го направи!

Той се нахвърли върху Т’рон и промуши твърдата кожена туника, като се молеше ножа да се окаже достатъчно остър, за да я пробие докрай. Навреме се извърна настрани, но усилието го накара да изохка от болка. Все пак се застави да отскочи извън обсега на Т’рон и се ухили към потното, напрегнато, зачервено лице на другия.

— Не си достатъчно бърз, а Т’рон, за да убиеш Бендън или да реагираш навреме, когато валят Нишки.

Дъхът на Т’рон излизаше на пресекулки. Той пристъпи напред, а ръката с ножа бе отпусната. Ф’лар се отдръпна, като остана приведен, чудейки се дали това, което се стичаше по корема му беше пот или пък кръв. Ако Т’рон забележеше…

— Какво има, Т’рон? Обилната храна и охолният живот започват да си казват думата? Или пък е от възрастта, Т’рон? Възрастта, в чийто плен си вече. Ти си на четиристотин и четиридесет и пет Оборота, нали? Вече не можеш да се надпреварваш с времето или с мен!

С гърлен, рев Т’рон се хвърли в атака. Нападна го с предишната енергичност като се целеше в гърлото. Ф’лар го удари по ръката, а после проблясващият му нож се заби в гърлото на Т’рон, там където свършваше туниката от уерова кожа. Един Дракон изпищя. С дясната си ръка Т’рон хвана колана на Ф’лар. На лицето му бе изписано страдание. Той се преви на две през ръката на противника си. Някой извика предупредително. С неочаквана енергия Ф’лар успя някак да се изтегли от тази си уязвима позиция. Удари се в отпускащата се ръка на Т’рон, която държеше ножа, но като по чудо той бе обърнат обратно. Стиснал с две ръце дръжката на своя нож, Ф’лар го заби през уеровата кожа в гърдите на Старовремеца, докато острието застърга в ребрата.

После се освободи, видя как Т’рон се олюля, а очите му щяха да изхвръкнат от орбитите си. Видя как той отстъпва назад, а дръжката на украсения нож стърчеше от гърдите му. Устните на Т’рон беззвучно мърдаха. Той тежко падна на колене, а после бавно се свлече на една страна върху каменната настилка.

На Ф’лар му се стори, че това продължи часове, докато отчаяно се опитваше да поеме дъх с изтощените си гърди, като се насилваше да остане на крака, защото не можеше, не трябваше да припада.

— Бендън е млад, Т’рон! А сега е нашето Време! — успя да продума. — А в Игън валят Нишки — той се извърна, за да погледне зяпналите уста и втренчените в него очи. — В Игън валят Нишки!

Отново се обърна към Т’рон като осъзна, че не може да се бие със скъсаната си туника. Старовремецът бе облечен в туника от уерова кожа. Ф’лар тежко се отпусна на едно коляно и започна да разкопчава колана на Т’рон, без да обръща внимание на кръвта, която се процеждаше около ножа.

Някой изпищя и го заудря по ръцете. Беше Мардра.

— Ти го уби! Не ти ли стига? Остави го!

Ф’лар я погледна намръщено:

— Не е мъртъв. Фидрант не отиде в между — почувства се облекчен, че не го бе убил. — Някой да донесе вино! Извикайте лекар!

Беше разхлабил вече колана и задърпа десния ръкав, когато усети, че и други ръце му помагаха.

— Трябва ми, за да се бия с Нишките! — измърмори той. Някой му подаде чиста кърпа. Той я хвана и като сдържа дъха си, рязко дръпна ножа. За миг го погледна, а после го хвърли. Той прелетя над настилката, а всички се дръпнаха от пътя му. Някой му подаде туниката. Той се изправи я навлече. Т’рон беше по-едър и туниката му бе прекалено голяма. Той я пристегна и изведнъж долови притихналото благоговение на тълпата. Погледна към размазаните, изпълнени с очакване лица.

— Е, подкрепяте ли Бендън? — извика той.

Още един миг на смайване и тишина. После всички се извърнаха към стълбите, където стояха Лордовете.

— Тези, които не го подкрепят по-добре хубаво да се скрият в Холдовете си! — извика Лорд Ларад от Телгар и застана до Лорд Гроге и Лорд Сангел, с ръка върху поясния си нож и заплашителна стойка.

— Ковачите застават зад Бендън! — прогърмя Фандарел.

— Менестрелите също! — баритонът на Робинтън бе подкрепен от тенора на Чад, застанал на наблюдателната кула.

— Миньорите!

— Тъкачите!

— Шивачите!

Лордовете започнаха да обявяват имената си на висок глас, сякаш да прикрият гузността си. Одобрителни възклицания се понесоха из гостите, за да затихнат почти мигновено, когато Ф’лар бавно се извърна към другите Предводители на Уейрове.

— Иста! — викът на Д’рам прозвуча грубо и рязко, за да бъде подет от ликуващото „Игън!“ на Г’нариш и възторженото „Южен!“ на Т’бор.

— Какво да правим сега? — извика Лорд Асгенар, когато отиде при Ф’лар. — Могат ли бегачите и наземните отряди на Лемос да помогнат на Холд Игън?

Ф’лар излезе от вцепенението си и затегна колана с още една дупка, като се надяваше, че така ще притъпи болката.

— Това е твоята сватба, човече. Забавлявай се, както можеш! Д’рам, ние ще те последваме. Рамот вече свика ятата на Бендън. Т’бор, докарай южните бойци! Искам всеки мъж и жена, които могат да яздят Дракон!

Той искаше нещо повече дори от пълна мобилизация и Т’бор се поколеба.

— Лесса, — сега ръцете й го бяха обгърнали и той нежно ги отмести — помогни на Мардра! Робинтън, имам нужда от помощта ти! Нека да се знае! — и той повиши глас, в който се долавяха сурови, стоманени нотки, и бе достатъчно силен, за да бъде чут из целия Двор. — Нека да се знае, — и той погледна Мардра — че всеки от Уейр Форт, който не пожелае да последва Бендън, трябва да замине за Южния — той отмести поглед, преди тя да успее да протестира. — Това се отнася и до всеки занаятчия, Лорд, до всички хора или Драконови Ездачи. В Южния няма много валежи. А вашето безразличие към общата заплаха няма повече да заплашва останалите.

Лесса се опитваше да разкопчае колана му и той силно стисна ръцете й, като не обърна внимание, когато тя изохка от болка.

— Къде са били забелязани Нишките? — извика той към Игънския Ездач, който все още стоеше на върха на Портата.

— На юг! — отговорът на човека бе изпълнен с настоятелна молба. — Отвъд залива, към Холд Керуун.

— Преди колко време?

— Ще ви заведа там и тогава!

Одобрителни викове се разнесоха, когато хората си спомниха, че Уейровете могат да се пренасят между самото време и да се бият с Нишките, като наваксат времето, изгубено в дуела.

Ездачите се упътиха към животните си, които нетърпеливо тръбяха отвъд стените. Навлякоха туниките си от уерова кожа върху официалните си облекла. Появиха се торби с огнен камък и бяха раздадени огнехвъргачки. Драконите се приведоха, за да могат Ездачите да се качат и тромаво отскачаха, за да излетят в небето. Зелената от Игън вече кръжеше високо, а с нея бяха Д’рам и неговата Фана, които очакваха Мнемент.

— Не можеш да дойдеш с нас, любов моя — каза Ф’лар на Лесса, смутен, че го последва чак до Дракона. Тя можеше да се заеме с Мардра. Трябваше!

— Не и докато не те намажа с мехлем — тя свирепо го погледна, точно както Мардра го бе погледнала одеве и отново се зае с колана му. — Няма да издържиш, ако не ти го сложа. А Мнемент няма да те отведе, докато аз не ти разреша.

Ф’лар я изгледа, видя окото на Мнемент да проблясва срещу него и разбра, че тя говори сериозно.

— Но, той не може да не… — заекна той.

— О, така ли мислиш? — възпламени се Лесса, но успя да разхлаби колана и той изохка когато почувства хладния мехлем върху парещото отвърстие на раната. — Не мога да те спра. Зная, че трябва да отидеш. Но мога да те предпазя от самоубийствения ти героизъм — той чу звук от разпарянето на плат и я видя да къса ръкава на новата си рокля, за да го превърже. — Е, предполагам че хората са прави като казват, че зеленото носи нещастие. Разбира се, не е нужно да го носиш дълго.

Тя бързо пристегна превръзката, раната вече се обезчувствяваше. Ловко го загърна с широката туника и пристегна колана, за да задържи превръзката на мястото.

— Върви, сега. Раната е плитка, но е дълга. Овладейте Нишковалежа и се връщайте. Аз ще свърша своята работа тук — тя стисна ръката му за последно и като повдигна полите си, побягна нагоре по склона, сякаш нямаше време да го гледа как заминава.

— Тя се тревожи. Тя е горда. Да тръгваме.

Когато Мнемент се издигна нагоре. Ф’лар дочу музика, китари съпровождащи нестроен хор. Как Менестрелът успя да намери подходящата музика и за този случай, помисли си той.

Странно, помисли си Ф’лар четири часа по-късно, когато той и Мнемент се върнаха в Телгар с ятата от Игън. Преди седем Оборота пак над Телгар, обединените Уейрове се биха срещу втория Валеж на Нишките.

Той потисна обзелото го съжаление при спомена за този триумфален ден, когато шестте Уейра действаха сплотени в пълна хармония. И все пак, дуелът днес в Холд Телгар беше също толкова неизбежен, колкото бе и полета на Лесса назад във времето, за да доведе Старовремците. Имаше някаква неуловима симетрия, баланс между добро и зло, съдбоносно равновесие. Коремът го болеше и той потисна болката и умората, преди Мнемент да я усети и да го издаде на Лесса. Хубава работа! Дракон да се прави на бавачка! Ала ефектът от мехлема вече отшумяваше. Той гледаше как ятата кацаха. Всички Ездачи бяха пожелали да се върнат в Телгар.

Толкова много неща се връщаха в изходното си положение: от огнените гущери до драконите. Тази цикличност продължила кой знае колко хиляди Оборота, за да се стигне до сърцето на старите Уейрове и възраждането на Бендън.

Той се надяваше Т’рон да оживее и без това вече имаше достатъчно угризения, макар че може би щеше да е по-добре, ако Т’рон… Отказа да обмисля това, въпреки факта, че смъртта на Т’рон би решила доста проблеми. И все пак, ако Нишките, които валяха в Южния можеха да бъдат изяждани от онези ларви…

Много му се искаше да разгледа уреда за далечно виждане, който Т’рон бе намерил. Изстена от умствено изтощение. А Фандарел!? Как щеше да го погледне сега? Далекосъобщителят беше проработил и беше предал едно изключително важно съобщение по-бързо от Дракон! Ковачът нямаше вина, че неговите фино пресовани жици бяха проядени от горещите Нишки. Несъмнено той би преодолял този недостатък по най-добрия начин… освен ако не вдигне ръце от идеята си, след като щеше да бъде възнаграден с уред за далечно виждане, за да преглътне днешните си несполуки. От всички проблеми, които несъмнено го очакваха, той най-много се плашеше от възможния упрек на Фандарел.

Долу Ездачите се тълпяха в осветения от стотици светилници Двор, за да бъдат посрещнати от гостите и да се слеят с тях. Уханието на печено месо и сочни зеленчуци долетя в нощния въздух до него и му напомни, че глада може да омаломощи духа на всеки човек. Дочуваше смях, викове и музика. Сватбеният ден на лорд Асгенар никога нямаше да бъде забравен!

Този Асгенар! Родственик на Ларад, храненик на Корман, той щеше да му бъде от огромна полза в отношенията на Ф’лар с останалите лордове.

После забеляза една мъничка фигура до портата. Лесса! Каза на Мнемент да се приземи.

— Крайно време беше! — избоботи Бронзовият.

Ф’лар нежно го шляпна по врата. Животното знаеше отлично защо трябваше да кръжат досега. Един мъж имаше нужда от няколко минути, за да овладее хаоса и да въведе ред в мислите си, преди да се гмурне в поредните проблеми.

Мнемент се съгласи с него и гладко се приземи. Той изви врат и големите му очи проблеснаха с обич към Ездача.

— Не се тревожи за мен, Мнемент — измърмори Ф’лар с обич и благодарност, галейки меката муцуна. Носеше се лек мирис на огнен камък и дим, въпреки че бяха горили малко. — Гладен ли си?

— Още не. Телгар ни храни достатъчно тази вечер. — Мнемент се отправи към билата за огнен камък над Холда, където накацалите Дракони се открояваха като черни скали в потъмняващото небе, а очите им проблясваха като скъпоценни камъни надолу към празнуващите.

Ф’лар високо се разсмя на отговора на Мнемент. Вярно бе, че Лорд Ларад не се поскъпи в нищо, макар гостите му да се бяха увеличили четирикратно. Бяха донесени допълнителни продукти, но все пак Холд Телгар поемаше главния товар.

Лесса се приближи с толкова бавни стъпки, че той се зачуди дали още нещо не се бе случило. Не можа да види лицето й в сянката, но когато тя се промъкна до него, той разбра, че просто уважаваше неговото настроение. Ръката й се протегна нагоре, за да помилва бузата му и се задържа върху старите рани от Нишки. Нямаше да му позволи да се наведе, за да я целуне.

— Ела, любов моя, има чисти дрехи и превръзки за теб.

— Мнемент пак ме е издал?

Тя кимна, все още необичайно покорна.

— Какво има?

— Нищо — увери го тя и бързо се усмихна. — Рамот каза, че ти размишляваш.

Той я притисна до себе си и усети как мускулите на корема му се стегнаха и това го накара да трепне.

— Ти си цяло изпитание за мен — каза насмешливо Лесса и го поведе към стаята на кулата.

— Килара излезе, нали?

— О, да — гласа й бе рязък когато добави. — Тя и Мерон са неразделни като гущерите си.

По нареждане на Лесса бяха донесли седяща вана, водата вдигаше пара примамливо. Лесса настоя да го изкъпе, докато му разказваше какво се бе случило, по време на неговото отсъствие. Той не се възпротиви, защото бе твърде приятно да се отдаде на нейните ласки, въпреки че нежните й ръце му припомниха и за други неща…

Т’рон бил откаран направо в Южния, увит във филц. Мардра бе оспорила заповедта на Ф’лар да бъдат изпратени в изгнание, но протестите й останали нечути при решителния отпор на Робинтън, Ларад, Фандарел, Лорд Сангел и Лорд Гроге. Всички те придружили Лесса и Килара в ескортирането на Мардра до Форт. Мардра била сигурна, че ако се позове на хората си, те щели да я подкрепят като Стопанка на Уейр. Но когато открила, че високомерието и свадливостта й я лишили от подкрепата на всички с изключение на малцина поддръжници, тя смирено се оттеглила в Южния заедно с тях.

— Килара и тя едва не се сбиха, но Робинтън се намеси и ги спря. Килара се самопровъзгласи за Стопанка на Уейр Форт.

Ф’лар изстена.

— Не се тревожи — увери го Лесса и енергично замасажира схванатите мускули на раменете му. — Тя си промени решението веднага щом научи, че Т’къл и неговите ездачи напускат Уейр Високите Хълмове. Бе по-логично Т’бор и Южняците да поемат този Уейр, отколкото Форт, след като повечето от Ездачите на Форт остават.

— Ако питаш мен, това поставя Килара прекалено близо до Набол.

— Да, но така се разчиства пътя за П’зар — Ф’лар поклати глава, впечатлен от тактиката й и после изстена, защото тя отвърза старата превръзка.

— Не съм много сигурна, но все пак бих предпочела лекар… — започна тя.

— Не!

— Той ще бъде дискретен, но те предупреждавам, че всички Дракони знаят.

Той изненадано я погледна:

— А аз се чудих защо толкова много Дракони прикриваха мен и Мнемент. Не мисля, че сме били в между повече от два пъти.

— Драконите те ценят, бронзови Ездачо — каза Лесса язвително, като се извърна да вземе нови превръзки.

— А Старовремците?

— Повечето от тях. И повечето от техните ездачи. Само двадесет ездачи и жени последваха Мардра от Форт. Разбира се… — Тя направи гримаса — повечето от хората на Т’къл се отидоха. Четиринадесетте, които останаха са все млади ездачи, които са Впечатвали Дракони, след като Уейровете дойдоха във времето. Затова в Южния ще има достатъчно…

— Южният вече не е наша грижа!

Тя точно му подаваше чистата туника и се поколеба, а плата се полюшна в ръцете й. Той взе туниката от нея, вкара ръце в ръкавите и после напъха главата в отвора, като й даде време да обмисли решението му.

Тя седна бавно на пейката, лицето й бе намръщено и загрижено.

Той пое ръцете й и ги целуна, а когато тя все пак не каза нищо, той погали косите й, които се бяха измъкнали от плитката.

— Трябва да направим тази промяна без сътресения, Лесса. Те не могат да навредят никому там, освен на себе си. Някои може да решат да се върнат.

— Но така те ще могат да запазят обичаите си…

— Колко Кралици заминаха, Лесса?

— Лорант, Кралицата на Високите Хълмове и другите две… О!

— Да, всички те са стари, отдавна са преминали разцвета си. Съмнявам се, че на Лорант й остава да лети с Бронзов повече от веднъж. Люпилата във Високите Хълмове дадоха само една Кралица, откакто дойдоха в нашето време. А младата Кралица Сегрит, остана тук, нали, заедно с Пилгра?

Лесса кимна и изведнъж лицето й се проясни. Тя го загледа с растящо раздразнение.

— Всеки би си помислил, че си планирал това от Обороти насам!

— Тогава всеки би ме нарекъл глупак, задето подцених Т’рон като си затворих очите пред фактите и се възпротивих срещу съдбата. Какво е настроението сред холдърите и занаятчиите?

— Облекчение — каза тя, като извърна очи. — Признавам, че радостта им е малко истерична, но Литол и Робинтън бяха прави, че Перн ще последва Бендън…

— Да, до първата ми грешка!

Тя палаво му се усмихна и размаха пръст пред носа му:

— Аха, не ти е разрешено да допускаш грешки, Бендън, не и докато…

Той я хвана за ръката и я придърпа към себе си, а радостта от незабавната й подкрепа и отдаването на нежното й тяло го накараха да превъзмогне пронизващата болка в корема му.

— Не и докато аз съм с теб — думите й излязоха като шепот и понеже той не можеше да изрази по друг начин признателността си, радостта и гордостта си от нея, потърси устните й. Целуна я дълго и страстно.

Тя въздъхна премаляла, когато накрая я пусна. Той й се усмихна и целуна притворените й очи. Тя се опита да седне, след това неохотно въздъхна и решително се изправи на крака.

— Да, Перн ще те последва, а твоите верни съветници ще те предпазват от грешки, но аз се надявам, че имаш отговор за онзи с жабешките очи — Лорд Гроге!

— Отговор за Гроге?

— Да — и тя строго го погледна — въпреки че не се учудвам, че си забравил. Той ще поиска драконовите Ездачи от Перн да отидат до Червената Звезда и да сложат край на Нишките завинаги.

Ф’лар бавно се изправи на крака.

— Винаги съм казвал, че решаваш един проблем, а още пет се появяват от между.

— Е, мисля, че успяхме да задържим Лорд Гроге настрана от теб тази вечер, но обещахме утре сутринта да свикаме събрание на Холдовете и Занаятите в Уейр Бендън.

— Каква благодат!

Когато отваряше вратата, той се поколеба и отново изстена.

— Не помага ли мехлема?

— Не е това. А Фандарел! От тези огнени гущери, Нишки и Т’рон не можах да се видя с него.

— О, той ли! — Лесса доотвори вратата и се усмихна на своя Уейр-партньор. — Той вече крои планове как да закопае, обвие или удебели онези проклети жици. Смята да ги опъне до всеки Холд и Работилница. А Уонзър подскача като уерова птица получила слънчев удар, за да докопа новия далекогледен уред, като все опява, че не трябвало да разглобяват първия апарат — тя мушна ръката си в неговата и ускори стъпката си, за да не изостава. — Единственият, който е свършил някаква работа днес е Робинтън.

— Робинтън?

— Да. Той съчини една чудесна балада и няколко чудесни песни, а ето, че сега няма повод да ги свири.

Дали Лесса умишлено беше спестила това досега, Ф’лар не знаеше, но те прекосиха Двора усмихнати, въпреки болките в корема му.

Тяхното преминаване така или иначе щеше да бъде забелязано, но усмихнатите им лица донякъде успокоиха вечерящите, насядали около импровизираните маси на двора. А Ф’лар едва сега почувства, че наистина е празник.