Глава IV

По пладне в Южния Уейр

Килара се завъртя пред огледалото, извръщайки глава, за да огледа стройната си фигура в пищната червена рокля.

— Знаех си. Казах му, че този подгъв не е равен — каза тя и застина на място, когато видя намръщеното си лице в огледалото. Погримасничи малко, отбеляза си една от гримасите, която не й хареса и внимателно се опита да се намръщи така, че да запази лицето си привлекателно.

— „Мръщенето е мощно оръжие, скъпа“ — все й повтаряше помайчината й. — „Но когато се мръщиш, гледай да е красиво! Помисли как би изглеждала, ако лицето ти замръзне така…“

Докато се усукваше, за да види профила си, погледът й попадна на неравния подгъв и забравила за упражненията си допреди малко, тя отново се намръщи.

— Ранели! — извика тя и когато старицата не се обади веднага, нетърпеливо повтори. — Ранели!

— Ида, кукличке! Старите кокали не могат да се движат така бързо. Точно изнасях дрехите ти на простора. Навън лъха такава сладост от това цъфнало дърво. Да, такова чудо е фелисно дърво да израсте толкова. — Ранели продължи монотонно да мърмори, сякаш веднъж започнала, не можеше да се спре. Килара бе сигурна в това, защото старата й бавачка повтаряше като еднообразно ехо, всичко което чуеше и видеше.

— Тези шивачи не са стока. Толкова са мърляви в детайлите… — продължаваше да си мърмори Ранели, когато Килара рязко прекъсна брътвежите й с проблема си. Бавачката коленичи и пак започна да опява, докато заопипва кривия ръб на роклята й.

— Тц, тц, виж тези шевове! Направени са на бърза ръка, а конците са се оплели…

— Шивачът ми обеща, че ще е готова след три дни. Когато отидох още не беше я довършил. Но ми трябваше и си я взех.

Ръцете на Ранели спряха и тя погледна към своята повереница:

— Ти никога не си излизала от Уейра без да предупредиш…

— Ще ходя, където си искам! — каза Килара и тропна с крак. — Не съм бебе, за да те питам за всичко. Аз съм Стопанката тук, в Южния. Яздя Кралица. Никой не може да ми казва какво да правя. Не забравяй това!

— Никой не забравя повече от моята кукличка…

— Не че този Уейр ми харесва…

— … и това е обида за моята рожбичка…

— Не че тях ги е грижа, но ще видят, че не могат да се отнасят така невъзпитано с жена от Рода Телгар…

— … и кой е бил невъзпитан към моята малка…

— Оправи този подгъв, Ранели, и не се мотай цяла седмица с него! Трябва да изглеждам възможно най-добре, когато отида у дома, в Телгар — каза Килара и извърна тялото си, за да види как се спускат гъстите руси коси по гърба й. — Само едно му е хубавото на това ужасно, ужасно място. От слънцето косата ми още повече изрусява.

— Като водопад от злато е, сладка моя, а аз я четкам, за да е още по-лъскава. Сутрин и вечер я четкам. Никога не пропускам. Освен, когато те няма. Той те търси днес…

— Не се занимавай с него, оправи този подгъв!

— А, да, ще го оправя. Съблечи я, така. Ах, скъпата ми кукличка! Кой се е отнесъл така с теб?… Той ли ти направи тези неща…

— Тихо! — Килара бързо отстъпи от свляклата се в краката й рокля и видя колко силно изпъкваха синините върху нежната й хубава кожа. Още една причина да си сложи новата рокля. Тя навлече свободната си ленена роба, която одеве бе захвърлила. Беше без ръкави, но маншета й почти прикриваше голямата синина на дясното й рамо. Винаги можеше да каже, че е станало по невнимание. Не, че я бе грижа какво ще си помисли Т’бор, но така вероятността за скандал беше по-малка. Онзи не знаеше какво прави, когато се напие.

— Нищо хубаво няма да излезе от това. — Вайкаше се Ранели, докато вдигаше червената рокля от пода. После се запъти към стаичката си. — Сега си от Драконовите ездачи. Нищо хубаво не излиза, когато те се мешат с холдъри. Стой си сред своите! Тук все пак си някоя…

— Млъкни, стара глупачке! Целият смисъл да си Стопанка на Уейр е, че можеш да вършиш каквото си поискаш. Аз не съм като майка ми. Нямам нужда от съветите ти!

— Да, зная — каза старата бавачка с толкова горчивина, че Килара се загледа подир нея.

Ето, че пак се намръщи грозно. Не трябва да забравя, че не бива да си събира веждите така — излизат бръчки. Килара плъзна ръце по тялото си, като милваше гладките си извивки, и прокара едната си ръка по плоския корем. Плосък дори след петте пикльовци, които бе родила. Е, няма да има повече. Беше открила начина. Само няколко мига повече в между, когато трябва и…

Тя се завъртя на пръсти, засмя се протягайки ръце нагоре към тавана, докато сухожилията й се изопнаха и натъртеното я заболя.

Мерон не трябваше да… Тя се усмихна замечтано. Мерон го направи, защото тя искаше.

— Той не е Драконов ездач — каза Придет, току-що събудила се от сън. Нямаше упрек в тона на Златната кралица, беше просто констатация. Въпреки факта, че Придет се отегчаваше, когато обикаляха Холдовете, а не Уейровете. В случаите, когато каприз на Килара ги отвеждаше на гости при други Дракони, Придет беше повече от доволна. Но в Холд, където за компания търсеше несвързаните брътвежи на уер-пазача, бе съвсем друга работа.

— Не, той не е Драконов ездач — съгласи се Килара енергично. Една усмивка за отминали удоволствия пробяга по пълните й алени устни. Това ми придава нежен, загадъчен, съблазнителен вид, помисли си тя и се наведе към огледалото. Но повърхността беше на петна и в отражението кожата й придоби нездрав вид.

— Сърби ме — каза Придет и Килара чу как Дракона се раздвижи. Земята под краката й потрепери.

Килара се засмя снизходително и като се врътна за последно и се намръщи към дефектното огледало, тя излезе да удовлетвори желанието на Придет. Ех, да можеше да намери един истински мъж, който да я разбира и обожава така както Дракона й! Ако, например, Ф’лар…

— Мнемент е на Рамот — каза Придет, когато ездачката й дойде на откритото място, което служеше за Уейр на Златната кралица в Южния. Драконът беше изтъркал мръсотията от скалното си легло. Южното слънце напичаше плочата така, че тя излъчваше приятна топлина и през най-студените нощи. Наоколо големите фелисни дървета бяха натежали от розов цвят, който изпълваше въздуха с благоухание.

— Мнемент може да бъде твой, глупавичката ми — каза тя на животното си, като го зачеса с една четка с дълга дръжка.

— Не, не искам да се карам с Рамот.

— Нямаше да му мислиш много, ако беше разгонена — отвърна Килара като й се искаше тя да има дързостта да опита такъв ход. — Няма нищо неморално да летиш с баща си и да отмениш майка си в създаването на потомството му…

Килара се сети за своята собствена майка, жена изхабена прекалено рано, изоставена от Лорд Телгар, заради по-млади и по-жизнени партньорки в леглото. Ах, ако не я бяха открили на онзи Поход, сега тя може би щеше да е омъжена за онзи дръвник, как му беше името… Нямаше да бъде Стопанка на Уейр и да има Придет, която да я обича. Тя я зачеса още по-ожесточено, докато Придет въздишайки от облекчение отвя три цвята от клонките на дърветата.

— Ти си моята майка — каза Придет, извръщайки големи пъстри очи към ездачката си, а гласа й бе пропит с любов, възхищение, обожание, благоговение и радост.

Въпреки ядните си мисли, Килара нежно се усмихна на Дракона. Не можеше да бъде сърдита, когато Придет я гледаше по този начин. Не и когато я обичаше, нея, Килара — такава, каквато е. С благодарност Стопанката на Уейр затърка чувствителното хълмче над дясното око на Придет, докато предпазните клепки не се затвориха една след друга от задоволство. Момичето се облегна на клинообразната глава, в хармония със себе си и със света, а любовта на Придет уталожи яда й като балсам. После в далечината дочу гласа на Т’бор, който даваше нареждания на учениците от Уейра и се отблъсна от Придет. Защо трябваше да бъде Т’бор? Той беше толкова безличен. Не можеше да я накара да се чувства така, както го правеше Мерон, освен, разбира се, когато Орт летеше с Придет и тогава… е, тогава беше поносимо. Но Мерон и без Дракон се справяше. Той беше достатъчно безскрупулен и амбициозен, така че заедно, те можеха навярно да контролират цял Перн…

— Добър ден, Килара.

Тя не обърна внимание на поздрава. Престорено жизнерадостният тон на Т’бор й подсказа, че той бе решен да не се кара с нея за каквото и да е точно сега. Тя се зачуди с какво той я бе привлякъл. Бе висок и не бе грозен, но малцина Драконови ездачи бяха баби. Тънките линийки от белезите от Нишки им придаваха по-скоро мъжествен, отколкото отблъскващ вид. Т’бор нямаше белези и начумереното изражение и нервното шаване на очите му допълнително разваляха впечатлението от хубавата му външност.

— Добър ден, Придет — добави той.

— Харесвам го — каза Придет на ездачката си. — Той наистина ти е предан. А ти не си добра с него.

— Добротата не води до никъде — озъби се в отговор Килара.

С ленива неохота тя се обърна към Предводителя:

— Какво има?

Т’бор се изчерви както винаги ставаше, когато долавяше тази нотка в гласа й. Тя бе предназначена да го обърка.

— Искам да знам колко уейра са свободни. Питат от Уейр Телгар.

— Питай Бреке. Аз откъде да знам?

Т’бор още повече се изчерви и стисна зъби.

— Обичайно е Стопанката да е наясно с домакинството си…

— Обичаят, Нишки го яли! Тя знае. Аз не! И не виждам защо Южният трябва постоянно да подслонява всеки идиот, който не може да се опази от Нишките.

— Знаеш прекрасно, Килара, защо Южният Уейр…

— Не сме имали нито едно произшествие от този род за седем Оборота Нишковалежи.

— Тук валежа не е така обилен и постоянен, както на Северния континент и сега разбирам…

— Е, аз пък не разбирам защо тогава техните ранени трябва да се издържат тук, на наш гръб…

— Килара! Не оспорвай всяка дума, която казвам!

Усмихвайки се, тя му обърна гръб, доволна, че бе успяла да уязви детинската му смелост.

— Попитай Бреке, на нея й е приятно да ме замества.

Тя погледна през рамо, за да види дали той бе разбрал намека. Беше сигурна, че Бреке споделя леглото му, когато Килара споделяше чужди. Тази глупачка Бреке, за която Килара добре знаеше, че си пада по Ф’нор! Те и Т’бор сигурно имаха интересни фантазии всеки представяйки си другия за истинския обект на своята страст.

— Бреке е дваж по̀ жена от теб и далеч по-подходяща за Стопанка на Уейра! — изрече Т’бор с напрегнат овладян глас.

— Ще ми платиш за това, отрепка такава, сополив хленчещ пикльо! — изкрещя му Килара, вбесена от неочаквания му реванш. После избухна в смях при мисълта за Бреке като Стопанка или Бреке като страстна и умела любовница, каквато бе самата тя. Бреке, с плоски като на момче гърди! Ха, дори Лесса изглежда по-женствена.

Мисълта за Лесса внезапно отрезви Килара. Тя отново се опита да се самоуспокои, че Лесса няма да бъде заплаха или пречка за нейния план. Сега тя се въртеше покорно около Ф’лар, жадуваща отново да забременее, нравеше се на съвестна Стопанка и бе прекалено самодоволна, за да види какво става под носа й. Лесса беше глупачка. Можеше да управлява цял Перн, ако само си бе мръднала пръста. Имаше възможността и я изпусна. Глупост бе да доведе тия Старовремци, когато можеше да има абсолютна власт над цялата планета като Ездач на единствената Златна кралица на Перн! Е, Килара нямаше никакво намерение да остава в Южния Уейр и кротко да се грижи за ранените и да ги хрантути! Всяко яйце се люпи различно, но една пукнатина, когато трябва, може да ускори нещата.

А Килара бе готова да пукне яйцето, както тя си знае. Благородният Ларад, Лорд на Телгар, може и да е забравил да покани на сватбата единствената си кръвна сестра, но със сигурност тя нямаше причина да стои настрана, когато нейната собствена природена сестра щеше да се жени за Лорда на Холд Лемос.



Бреке сменяше превръзката на ръката му, когато Ф’нор чу, че Т’бор я вика. Тя се стегна, от гласа му, и изражение на състрадание и тревога за миг помрачи лицето й.

— В Уейра на Ф’нор съм — каза тя, обръщайки глава към отворената врата и повишавайки глас.

— Не знам защо наричате един Холд, направен от дърво Уейр — каза Ф’нор, учуден от реакцията й. Тя бе такова сериозно дете, прекалено зряло за годините си. Може би това, че бе младша Стопанка от Уейра на Килара я бе накарало да порасне преждевременно. Най-накрая бе започнала да отговаря на закачките му. Или пък тя е тази, която се закача, зачуди се Ф’нор, по време на болезнената процедура по лекуването на дълбоката рана.

Тя леко му се усмихна:

— Един Уейр е там, където е Дракона, без значение от какво е построен.

В този миг влезе Т’бор, свеждайки глава въпреки че вратата бе достатъчно висока.

— Как е ръката ти, Ф’нор?

— Подобрява се под опитните грижи на Бреке. Носи се слух, — започна Ф’нор и лукаво се усмихна на Бреке — че мъжете изпратени в Южния оздравяват по-бързо.

— Ако заради това мнозина от тях после се завръщат тук, ще й определя други задължения — каза Т’бор толкова горчиво, че Ф’нор го изгледа. — Бреке, колко още ранени можем да настаним?

— Само четирима, но Върина в Западния може да поеме поне двадесет.

От изражението й Ф’нор се досети, че тя се бе надявала да няма толкова много ранени.

— Р’март пита дали да изпрати десет, само един е тежко ранен — каза Т’бор все още сърдит.

— Тогава, по-добре да го настаним тук.

Ф’нор се опита да каже, че Бреке се ангажира с твърде много дейности. За него бе очевидно, че въпреки малкото й привилегии, тя бе поела всичките отговорности, които се падаха на Килара, докато последната вършеше каквото й скимне. Включително и да се оплаква, че Бреке клинчи от работа. Уейрънт, кралицата на Бреке, бе все още твърде млада, за да се нуждае от кой знае колко грижи. Бреке бе взела младата Мирим, за да я гледа, макар самата тя да нямаше свои деца и никой от Южните ездачи май не споделяше леглото й. И все пак, Бреке също се бе нагърбила с грижите за най-сериозно ранените ездачи. Не че Ф’нор не й бе благодарен. Тя сякаш притежаваше изключителен усет, който й подсказваше кога мехлема има нужда от подновяване или кога треската е толкова силна, че те влудява. Ръцете й бяха цяло чудо, нежни и хладни, но тя можеше да бъде и безмилостна, когато трябваше да надзирава пациентите си.

— Благодаря за помощта ти, Бреке — каза Т’бор. — Наистина.

— Чудя се дали трябва да се направят други преразпределения — предположи колебливо Ф’нор.

— Какво искаш да кажеш?

Охо, помисли си Ф’нор, човекът се докача:

— Стотици Обороти Ездачите са се лекували в своите си Уейрове. Защо Южният трябва да се товари с ранени и безполезни хора, постоянно натрапвани му?

— Бендън изпраща съвсем малко — тихо каза Бреке.

— Нямам предвид само Бендън. Точно сега половината мъже тук са от Форт. Те също така биха могли да се припичат по бреговете и на Южния Бол…

— Т’рон не е никакъв водач… — презрително каза Т’бор.

— Така поне Мардра иска да мисли — намеси се Бреке с нехарактерна за нея грубост и Т’бор я погледна изненадано.

— Нищо не остава скрито от теб, нали, малка госпожице? — каза Ф’нор и се засмя. — Така казва и Лесса и аз съм съгласен.

Бреке се изчерви.

— Какво искаш да кажеш, Бреке? — попита Т’бор.

— Само това, че петима от най-тежко ранените мъже са летели в ятото на Мардра!

— В нейното ято? — Ф’нор ядосано погледна Т’бор, чудейки се дали и за него това бе ново.

— Не си ли чул? — попита Бреке, почти с упрек. — Още откакто Д’нек беше поразен от Нишки, тя лети…

— И Кралицата й дъвче огнен камък? Затова ли Лорант не лети в брачен полет?

— Не съм казала, че Лорант дъвче огнен камък — противопостави се Бреке. — Поне малко ум й е останал на Мардра. Една стерилна Кралица не е по-добра от една Зелена. А и тогава Мардра не би била Старша или въобще жена от Уейра. Не, тя използва огнехвъргачка.

— На високото ниво? — Ф’нор беше потресен. — И Т’рон има нахалството да дърдори, че Форт спазва традициите?

— Ето защо толкова много мъже от нейното ято са пострадали, защото Драконите летят близо до Кралицата си, за да я пазят. Огнехвъргачката хвърля надолу, но не и достатъчно надалеч, за да порази Нишките във въздуха при скоростта, с която летят Драконите.

— Това без съмнение е… оох! — трепна от болка Ф’нор при едно неразумно движение с ранената си ръка. — Това е най-нелепото нещо, което някога съм чувал. Ф’лар знае ли?

Т’бор сви рамене:

— И да знае, какво би могъл да стори?

Бреке побутна Ф’нор да седне върху табуретката, за да нагласи превръзката, която той бе развалил.

— Какво ще стане сега? — въпросът му не бе отправен конкретно към някого.

— Говориш като Старовремец — отбеляза Т’бор с дрезгав смях. — Оплакваш се от липсата на ред, хаоса в който живеем…

— Промяната не е хаос.

Т’бор кисело се засмя:

— Зависи от гледната ти точка.

— А каква е твоята гледна точка, Т’бор?

Предводителят на Уейр изгледа Кафявия ездач продължително и строго, а лицето му застина в толкова горчива гримаса, че той изглеждаше далеч по-стар, отколкото беше.

— Нали ти разказах какво стана на онзи фарс — срещата на Предводителите оная вечер. Т’рон настояваше, че вината е на Тери. — Т’бор удари с юмрука си дланта на другата си ръка, устните му се изопнаха с горчивина при този спомен. — „Уейрът преди всичко. Дори над здравия разум. Придържай се към своите! Който изостава пада в между!“ Е, аз ще следвам моя си план. Ще накарам моите хора да се държат както подобава. Всички! Дори Килара, ако ще да…

— Черупки! Какво пък е намислила Килара сега?

Т’бор погледна замислено Ф’нор. После сви рамене и рече:

— Килара възнамерява да замине за Холд Телгар след четири дни. А Южният Уейр не е поканен. Не се обиждам. Южният няма задължения спрямо Телгар Холд и сватбите са си работа на холдърите. Но тя си е наумила да създава проблеми там, сигурен съм. Познавам симптомите. Освен това се среща с Лорда на Набол.

— Мерон? — Ф’нор не смяташе, че той е опасен. — Мерон, Лорда на Набол, беше изигран и напълно дискредитиран на онази злополучна битка в Бендън преди осем Оборота. Никой Лорд вече не би се съюзил с Набол. Даже и Лорд Несел от Кром, който не е особено умен. Никога не ще разбера как въобще е могъл да бъде одобрен за Лорд на Кром от Конклава.

— Не Мерон е този, от когото трябва да се пазим, а Килара. Всичко, до което тя се докосне се… опорочава.

Ф’нор знаеше какво иска да каже Т’бор:

— Ако тя щеше, да речем, да ходи в Холд Форт на Лорд Гроге, нямаше да ме е грижа. Той смята, че тя би трябвало да бъде удушена. Но не забравяй, че тя е кръвна сестра на Ларад от Телгар. Освен това, Ларад може да се справя с нея. Лесса и Ф’лар също ще са там. Тя не би могла да измами Лесса. Така че, какво може да стори? Да промени графика на Нишките? Ф’нор чу как Бреке рязко си пое дъх и видя внезапното трепване на Т’бор.

— Тя не е променила графика. Никой не знае защо е станало това? — каза Т’бор мрачно.

— Защо е станало кое? — Ф’нор се изправи и отблъсна ръцете на Бреке.

— Ти чу ли, че Нишките валят извън графика?

— Не, не съм — и Ф’нор погледна от Т’бор към Бреке, която изведнъж се оказа много заета с медикаментите си.

— Нищо не можеше да сториш, Ф’нор! — кротко каза тя — и тъй като, ти бе още в треска, когато новината дойде…

Т’бор изсумтя, а очите му искряха, сякаш се наслаждаваше на тревогата на Ф’нор.

— Не че скъпоценните графици на Ф’лар някога са включвали и нас, тук в Южния континент. Кой го е грижа какво става в тази част на света? — и Т’бор излезе от Уейра. Когато Ф’нор понечи да го последва, Бреке сграбчи ръката му.

— Не, Ф’нор, не го притискай! Моля те!

Той погледна към разтревоженото лице на Бреке и видя дълбоката загриженост в изразителните й очи. Значи така? Бреке си пада по Т’бор. Жалко, че си хаби чувствата за човек, така всецяло отдаден на оная плодовита женска Килара!

— Сега, бъди така добра да ми кажеш каква е тая работа за промяна в графика на Нишките? Ръката ми беше ранена, но не и главата!

Без да реагира на упрека му, тя му разказа какво се бе случило в Уейр Бендън, когато Нишките заваляха часове преди графика над обширните гори на Лемос.

Ф’нор бе потресен, когато научи, че Р’март от Уейр Телгар е бил тежко ранен. Но не се изненада, че Т’къл от високите Хълмове дори не си е направил труда да информира поне своите съвременници за неочакваните валежи над подопечните му територии. Трябваше да се съгласи, че ако знаеше, щеше да се разтревожи. И сега беше разтревожен, но изглежда Ф’лар се справяше с обичайната си находчивост. Поне Старовремците бяха стреснати. Нужни бяха Нишките, за да стане това.

— Не разбирам забележката на Т’бор, че не ни е грижа какво става в тази част на света…

Бреке сложи умолително ръка върху рамото му:

— Не е лесно да се живее с Килара, особено когато това много прилича на изгнание.

— Като че ли не знам! — Ф’нор имаше представа за личността на Килара още когато тя беше в Бендън и той като много други Ездачи се почувства облекчен, когато тя стана Стопанка на Южния. И сега единственият проблем тук, по време на лечението му, бе нейната близост. За спокойствието на Ф’нор, нейният интерес към Мерон от Набол беше добре дошъл.

— Виждаш какво е направил Т’бор от Южния Уейр за времето, през което е бил Предводител тук — продължи Бреке.

Ф’нор кимна в знак на съгласие.

— Той завърши ли изследването на Южния континент? — не можеше да си спомни постъпвали ли са в Бендън някакви доклади по въпроса.

— Едва ли. Пустините на запад са ужасни. Един-двама ездачи бяха склонни да идат, но Ветровете бързо ги принудиха да се върнат. А на изток е океанът и вероятно продължава пак до пустинята, но от другата й страна. Знаеш, това е долния край на планетата.

Ф’нор сви превързаната си ръка.

— Чуй ме сега, помощник-водачо Ф’нор от Бендън! — каза сърдито Бреке, като правилно изтълкува жеста му. — Ти не си в състояние да се върнеш към задълженията си или пък да ходиш по експедиции. Нямаш силата и на новородено и, разбира се, не можеш да се движиш в между. Силният студ е най-лошото нещо за една незаздравяла рана. Защо мислиш са те пратили тук?

— О, Бреке, не знаех, че те е грижа — каза Ф’нор доста доволен от нейната бурна реакция.

Тя му хвърли толкова искрен и лъчист поглед, че усмивката му се стопи. Сякаш съжалила за този прекалено интимен поглед, тя закачливо го побутна към вратата:

— Махай се! Вземи самотния си Дракон и вървете на плаж. Почивай. Не чуваш ли, че Кант те вика?

Тя се плъзна покрай него и излезе. Беше стигнала почти до поляната, когато осъзна че сам той не бе чул Кант.

— Бреке!

Тя се обърна колебливо в края на горичката.

— Ти можеш да чуваш другите Дракони?

— Да — тя се завъртя и изчезна.

— Ама че… — Ф’нор беше поразен. — Защо не си ми казал? — попита той Кант, когато отиде до сгорещената от слънцето локва зад Уейра и свирепо загледа своя Кафяв дракон.

— Не си ме питал — отвърна Кант. — Аз харесвам Бреке.

— Ти си невъзможен! — каза Ф’нор разгневен и пак погледна в посоката, в която бе изчезнала Бреке. — Бреке? — и той сурово изгледа Кант, отвратен от своята тъпота. Драконите, по правило, не наричаха хората по име. Те имаха склонността да определят личността на човека като използват местоимения, рядко име. Това че, Кант който беше от друг Уейр говореше за Бреке така фамилиарно, беше двойна изненада. Трябва да каже на Ф’лар.

— Искам да се намокря — каза Кант с такъв копнеж, че Ф’нор високо се изсмя.

— Ти ще плуваш, аз ще те гледам.

Кант нежно побутна Ф’нор по здравото рамо.

— Ти оздравяваш. Хубаво! Скоро ще можем да се върнем в нашия Уейр.

— Не ми казвай, че си знаел за промяната в графика на Нишките.

— Разбира се, че знаех — отговори Кант.

— Ах, ти, крокодилско лице, кокоши врат…

— Понякога един Дракон знае какво е най-добро за Ездача му. Ти трябва да си здрав, за да се биеш с Нишките. Искам да плувам! — и повече с Кант не можеше да се спори. Със съзнанието, че е бил манипулиран, Ф’нор заряза темата, защото нямаше какво повече да каже на Кант. Само един път да се оправи и да му оздравее ръката…

Въпреки че трябваше да летят право към брега, (едно досадно и прекалено дълго пътуване за човек, свикнал на мигновения транспорт чрез между), Ф’нор избра пътя на запад покрай бреговата линия, докато намериха едно усамотено местенце до дълбок залив, удобен за къпане на Дракона. Една висока пясъчна дюна, издигната вероятно от зимните ветрове, заграждаше брега от юг. Далеч, далеч на хоризонта едва се виждаха виолетовите очертания на ивицата земя, която маркираше Южния континент.

Кант се приземи над линията на прилива в заливчето, върху финия гладък пясък, където остави Ф’нор и с един скок се бухна в искрящата синя вода. Ф’нор го гледаше развеселен, докато той — като някаква странна риба — изскачаше над повърхността, премяташе се във въздуха и после отново се гмуркаше. Когато най-накрая реши, че достатъчно се е освежил, той излезе от водата и като изтръскваше крила, опръска Ф’нор, който запротестира.

После Кант се овъргаля в пясъка така старателно, че Ф’нор го прати да се изплакне, ала Драконът нададе вой, че му било страшно приятно да усеща по кожата си горещия пясък. Ф’нор примирено отстъпи, а Кант издълба дупка в пясъка и доволно се сви на кълбо. Слънцето напичаше и скоро те се унесоха в дрямка.

— Ф’нор! — тихия зов проникна в сладкия унес на Кафявия ездач. — Не мърдай!

Това бе достатъчно, за да прогони дремливата наслада, макар тона на Дракона да бе леко развеселен, а не тревожен.

— Внимателно си отвори едното око! — посъветва го Кант.

Леко раздразнен, Ф’нор го послуша и си отвори окото. Трябваше да положи усилия, за да остане напълно неподвижен, защото това което видя бе едно съвсем мъничко Златно драконче, не по-голямо от ръката му. Две очички като блестящи зелени скъпоценни камъчета го наблюдаваха със сдържано любопитство. Изведнъж, крилцата не по-големи от дланта на Ф’нор, се разгънаха и проблеснаха прозрачни на слънчевата светлина.

— Не си отивай! — каза Ф’нор несъзнателно проговаряйки с мисълта си. Нима сънуваше? Не можеше да повярва на очите си! Крилцата леко трепнаха. Мъничкото Драконче наклони глава.

— Не си отивай, мъниче! — добави и Кант също толкова нежно. — Ние с теб сме от една и съща кръв.

В мига, в който животинчето изпита недоверчивост и колебание, неговите мисли се предадоха на Дракон и човек. Крилцата останаха разперени, но то не излетя. Любопитство смени нерешителността, ала недоверието нарасна. Малкото Драконче се извърна към Ф’нор и втренчено се вгледа в очите му толкова продължително, че той усети напрежение в очните си мускули.

Когато Ф’нор долови съмнението и учудването на животинчето, веднага схвана какво го притесняваше.

— Аз не съм от твоята кръв, а ей това голямо животно — тихо му каза той. — Ти си от неговата кръв.

Малката главица отново се наклони. Очите лъщяха, докато се въртяха от изненада и нарастващо съмнение.

Ф’нор забеляза, че то не мислеше така, защото за него Кант бе сто пъти по-голям.

— Ф’нор, отдалечи се — предложи му Кант. — Сестричке, иди с човека!

Малкото Драконче закръжи, пърхайки с крилца, докато Ф’нор бавно се изправи. Той се отдалечи от огромния Дракон, а мъничето го последва. Когато Ф’нор се извърна и посочи към Кафявия, то се обърна, хвърли един бърз поглед и изчезна.

— Върни се! — извика Ф’нор. Не, не, той „сигурно“ сънуваше!

Кант избоботи развеселен:

— Как би ти се сторило да видиш човек, толкова по-голям от теб, колкото съм аз от нея?

— Кант, осъзнаваш ли, че това беше огнен гущер?

— Разбира се.

— Огнен гущер стоеше до ръката ми! Знаеш ли колко пъти хората са се опитвали да хванат едно от тези създания!? — Ф’нор спря, осмисляйки преживяното. Вероятно бе първият човек, който се е доближил толкова близо до огнен гущер. А нежната малка красавица бе излъчила чувства, бе разбрала простички указания, а после взе та изчезна в между.

— Да, тя отиде в между — потвърди равнодушно Кант.

— Ах, ти тромава буцо пясък! Не разбираш ли какво значи това? Значи, че онези легенди са „били“ верни! Вие сте отгледани от мъничета като нея!

— Не помня — отговори Кант, но нещо в тона му подсказа на Ф’нор, че увереността на Дракона бе леко разклатена.

Ф’нор се засмя и нежно погали муцуната на Кант:

— И как би могъл! След като и ние хората сме загубили толкова много знания, а при това сме можели да ги запишем.

— Има и други начини да се запомнят важните неща — отговори Кант.

— Само си представи как от миниатюрни огнени гущерчета са били създадени животни големи, колкото теб! — той бе изпълнен с благоговение, защото знаеше колко време беше нужно от тревопасните добичета да се създаде порода, в която единственото подобрение бе, че ставаха по-бързоноги.

Кант неспокойно избоботи:

— Аз съм полезен. Тя не е.

— Обзалагам се, че с малко помощ тя много бързо ще се научи на това-онова — перспективата очарова Ф’нор. — Възразяваш ли?

— Че защо?

Ф’нор се облегна на клинообразната глава, като се опита да я обгърне с ръце, изпълнен с гордост и обич към своя Дракон.

— Въпросът ми беше доста глупав, нали Кант?

— Доста глупав!

— Чудя се колко ли време ще ми е нужно, за да я обуча.

— Да я обучиш за какво?

— О, разбира се, че както и да я обучавам, тя не би се справила по-добре от теб! Не, чакай малко! Ако, случайно, успеем да я обучим да пренася съобщения… Ти каза, че тя отиде в между, нали? Чудя се, дали можем да я научим да отива в между сама и да се връща? О, ами тя дали ще се върне сега при нас? — при тази мисъл ентусиазмът му се разсея от суровата действителност.

— Тя се върна — каза Кант съвсем тихо.

— Къде е?

— Над главата ти.

Съвсем бавно, Ф’нор протегна ръка с обърната надолу длан.

— Красавице малка, ела при нас тук, за да можем да ти се възхищаваме. Нищо лошо няма да ти сторим — от тона му лъхаше спокойствие и убедителност.

С крайчеца на окото си видя нещо златно да проблясва във въздуха. После мъничкото гущерче слезе на нивото на очите му, но така че да не може да бъде хванато. Ф’нор не обърна внимание на смеха на Кант задето мъничето се бе поддало на ласкателствата.

— Тя е гладна — каза големият Дракон.

Ф’нор протегна съвсем бавно ръка към торбичката си и извади един къс месо. Откъсна парченце и се наведе бавно, за да го остави на скалата до себе си. После се оттегли.

— Ето ти храна, мъниче.

Гущерчето се повъртя още малко, после изведнъж се стрелна, сграбчи месото с тъничките си нокти и изчезна. Ф’нор зачака клекнал. След секунда, Дракончето се върна. В главата му се въртяха мисли за храна, глада бе завладял всичките му чувства, а сред тях прозираше безмълвна молба. Докато се опитваше да потисне въодушевлението си, Ф’нор отчупи още едно парченце. Дали гладът имаше притегателната сила да… Той търпеливо започна да я храни, като всеки път поставяше хапките все по-близо до себе си и накрая тя трябваше да вземе последното парченце от пръстите му. Докато тя накланяше глава към него, не напълно заситена, въпреки че бе погълнала количество, което би задоволило един човек, той се престраши и я загали с крайчеца на пръста си по очното хълмче. Вътрешните клепки на мъничките пъстри очи се затваряха една след друга, докато тя се отдаваше на ласките му.

— Тя е новоизлюпено и ти току-що я Впечати — съвсем тихичко му рече Кант.

— Новоизлюпено?

— В края на краищата тя ми е сестричка, а след като сме от една кръв, значи и тя се люпи от яйце — бе разумният отговор на Кант.

— Но тогава има и други?

— Разбира се, че има. Те са долу на брега.

Ф’нор полека, за да не притесни гущерчето, погледна през рамо. Толкова се бе заплеснал по мъничето до себе си, че не беше чул едва доловимите от прибоя тънички писукания, които идваха от омешалите се в безпорядък на пясъка крилца и телца. Трябва да бяха поне стотина, скупчили се точно над линията на прилива, на около двадесет Драконови дължини от него.

— Не мърдай! — предупреди го Кант. — Иначе ще я загубиш.

— Но ако те се люпят… могат да бъдат Впечатени… Кант, събуди Уейра! Говори с Придет! Говори с Уайрънт! Кажи им да дойдат! И да донесат храна! Кажи им да побързат! Да побързат или ще е твърде късно!

Той напрегнато се взря във виолетовото петно на хоризонта, където трябваше да се намира Уейра, сякаш с мислите си би могъл, преодолявайки разстоянието да се свърже с хората там. Но олелията на брега бе привлякла вниманието и на други. Диви уерови птици — лешоядите на Перн, прииждаха към брега, а ятото им образуваше една зловеща У-образна линия в южното небе. Авангардът им вече набираше височина, за да връхлети върху беззащитните новоизлюпени. С всяка фибра на тялото си, Ф’нор копнееше да им се притече на помощ, но Кант още веднъж повтори предупреждението си. Ако мръднеше, Ф’нор излагаше на опасност крехката връзка, която бе създал с малката кралица. Или, най-малкото, ще й придаде своята тревога, осъзна той. Затвори очи. Нямаше сили да гледа. Първият писък на болка прониза тялото му, както и това на малкото гущерче. Тя се мушна в гънките на дрехата му и трепереща се притисна към ребрата му. Ф’нор не се сдържа и отвори очи. Но птиците още не бяха връхлетели, въпреки че се спускаха все по-надолу и по-надолу със скоростта на хищници. Новоизлюпените яростно се нападаха едно друго. Той потръпна и малката кралица запърха с крилца, като ужасено записука.

— С мен си в безопасност! С мен си в пълна безопасност! Нищо лошо няма да ти се случи! — повтаряше й Ф’нор, а Кант издаваше тихи звуци, които се сливаха с думите на Ездача.

Пронизителните крясъци на връхлитащите птици внезапно преминаха в остър ужасен вой. Ф’нор извърна поглед от касапницата на брега и вдигна глава към небето, за да види как един Зелен дракон бълваше огън, за да прогони хищните птици. Зелената кръжеше само на няколко дължини от брега, с наведена надолу глава. Тя беше без Ездач. В този миг, Ф’нор видя три фигури, които газеха из пясъчните дюни и се придвижваха право към купчината канибали на пясъка. Макар брегът да бе силно наклонен на това място, те успяха да стигнат до новоизлюпените, без да настъпят някое от тях.

— Бреке каза, че е събрала толкова хора, колкото могла да намери — каза му Кант.

— Бреке? Защо си извикал нея? Тя и без това си има достатъчно работа!

— Тя е най-подходящата! — отвърна Кант, като не обърна внимание на укора на Ф’нор.

— Закъснели ли са вече? — Ездачът неспокойно се загледа в небето, а после и към дюните, като му се щеше да бяха дошли повече хора.

Бреке се наведе към нападащите се едно друго новоизлюпени с протегнати ръце. Другите двама последваха примера й. Но кого бе довела със себе си? Защо не е взела повече Ездачи? Те веднага щяха да съобразят как да подходят към животинчетата. Още два Дракона се появиха в небето и се спуснаха към брега с поразителна скорост, а Ездачите им се втурнаха на помощ на Бреке и останалите. Зелената в небето продължаваше да бълва огън към нахалните птици, а после призова другите Дракони да й помогнат.

— Бреке Впечати едно. И момичето с нея. Също и момчето, но животното му е ранено. Бреке казва, че повечето са умрели.

Ах, питаше се Ф’нор, ако едва сега бе прозрял истината в легендите за огнените гущери, дали щеше да го заболи толкова много? Ала, те разбира се, от векове насам са се люпили по безлюдните брегове, били са нападани от уеровите птици или едно друго са се самоизяждали, при това невидени от никого и неоплакани.

— По-силните са оцелявали — каза окуражително Кант.

Спасиха седем, две тежко ранени. Младото момиче Мирим — храненицата на Бреке, бе Впечатила три — две зелени и един кафяв, чието коремче доста бе пострадало. Бреке имаше един бронзов, без рани по себе си; Зеленият ездач също имаше бронзов, а другите двама Ездачи бяха Впечатили сини, едното от които с навехнато крилце и Бреке сериозно се опасяваше, че няма да може да лети.

— Седем от над петдесет — каза тъжно тя, след като напръскаха мястото на люпенето с агенотрий. Предпазна мярка, направена в изблик на безсилие, за да държи настрана лешоядите и да гони останалите огнени гущери от опасните за тях брегове. — Чудя се колко ли щяха да оцелеят, ако ти не ни беше повикал.

— Моята вече се беше откъснала от останалите, когато ни намери — отбеляза Ф’нор. — Вероятно се е излюпила първа или е била застанала върху другите.

Бреке бе проявила съобразителността да донесе цял бут от козел, въпреки че в Уейра днес вечерята щеше да бъде постна. Те нахраниха новоизлюпените, които потънаха в толкова дълбок унес, че спокойно можеха да бъдат пренесени без да се съпротивляват в Уейра или Амбулаторията на Бреке.

— Ти ще се прибираш по въздух, не чрез между! — каза Бреке на Ф’нор, така както говори майката на непослушното си дете.

— Слушам, госпожо! — отвърна Ф’нор с насмешливо смирение и после се усмихна, защото Бреке го взе прекалено на сериозно.

Малката кралица толкова удобно се бе сгушила в ръкава му, сякаш там бе нейния уейр.

— Уейрът е там, където е Дракона, без значение как е построен — измърмори си той, докато Кант летеше на изток.

Когато Ф’нор се прибра в Южния, стана ясно, че новината бе обиколила целия Уейр. Всички бяха толкова развълнувани, че той се разтревожи гущерчетата да не се уплашат и да не отидат в между.

— Дракон, чийто корем е пълен, не обича да лети — каза му Кант. — Също и огнените гущери — и се пльосна в затоплената си от слънцето прашна локва, загубил интерес към тях.

— Допускаш ли, че може да ревнува? — попита Ф’нор Бреке, когато я намери в Амбулаторията да слага шина на навехнатото крило на малкия син гущер.

— На Уайрънт също й бе интересно, но само докато гущерите заспаха — каза му Бреке и когато за кратко вдигна глава към него, в зелените й очи проблесна пламъче. — А ти знаеш колко е докачлива Уайрънт точно сега. Снизхождение, Ф’нор. Какво друго могат да изпитват Драконите към малките? Те са играчки, куклички, ако питаш големите. В най-добрият случай, деца, които да закрилят и възпитават точно като всички останали.

Ф’нор бързо погледна към Мирим, храненичето на Бреке. Двата зелени гущера спяха на раменете й. В скута си люлееше кафявия, бинтован от главата до опашката. Мирим седеше с вдървената неподвижност на човек, който не смее да помръдне и мускулче. Но се усмихваше невярващо.

— Мирим е твърде млада за това — каза той и поклати глава.

— Напротив, тя е на възрастта на децата от Уейра при първото им Впечатване. И в някои неща е по-зряла от половин дузина зрели жени, които познавам и които са народили куп деца.

— Охо, говориш типично по женски…

— Не се шегувай с това, Ф’нор — отговори Бреке с рязкост, която му напомни за Лесса. — Мирим ще се справи. Тя се отнася много сериозно към отговорностите си — погледът, който Бреке хвърли към храненицата си бе едновременно нежен и загрижен.

— И все пак казвам, че е млада…

— Нима възрастта е необходимо условие за сърцето, което обича? Нима всички зрели хора са състрадателни? Защо някои момчета родом от Уейрове не успяват да Впечатат Дракон, а други които дори и не са сънували за това, се сдобиват с Бронзов? Мирим е Впечатила три, а ние, въпреки че се опитахме успяхме да Впечатим по едно, докато другите измираха в краката ни.

— А защо на мен никой не ми е докладвал какво става в моя собствен Уейр? — попита Килара на висок глас. Тя стоеше на прага на Амбулаторията, лицето й бе зачервено от гняв, а очите й мятаха искри.

— Щях да дойда да ти кажа, веднага щом свърша с шинирането на крилото — кротко отговори Бреке, но Ф’нор видя как раменете й се стегнаха.

Килара се запъти към нея с толкова явна закана, че Ф’нор застана пред Бреке и се зачуди дали Килара не бе въоръжена с нещо повече от лошо настроение.

— Събитията се развиха доста бързо, Килара — каза той и любезно се усмихна. — Имахме късмет, че успяхме да спасим и тези. Жалко, че не си чула Кант като предаде новината. Можеше сама да си Впечатиш едно.

Килара рязко спря, а широките поли на роклята й се усукаха около краката й. Тя свирепо го изгледа, докато издърпваше ръкава на роклята си, но не преди той да забележи черната синина на рамото й. Неспособна да се нахвърли върху Бреке, Килара се извърна и забеляза Мирим. Тя се понесе към момичето и така го изгледа, че детето умолително погледна Бреке. В този миг, напрежението в стаята събуди гущерите. Двата зелени изсъскаха към Килара, но кристалния тръбен звук на бронзовия върху рамото на Г’сел привлече вниманието на Стопанката на Уейра.

— Ще взема бронзовия, разбира се! Разбира се! Бронзовият ще свърши работа! — възкликна тя. Имаше нещо толкова противно в лъщящите й очи и толкова гаден бе смехът й, че Ф’нор усети как настръхна косата на тила му.

— Доста ефектно ще изглеждам с един бронзов на рамото, мисля аз — продължи Килара и протегна ръка към бронзовия гущер на Г’сел.

Той вдигна предупредително ръка.

— Казах, че вече са Впечатани, Килара — предупреди я и Ф’нор, като направи знак на Г’сел да й откаже. Г’сел беше само Зелен ездач, при това нов в този Уейр и изобщо не беше в категорията на Килара, особено в това й настроение. — Докосни го, но ние не отговаряме.

— Впечатани казваш? — Килара се поколеба, после се обърна и се изсмя на Ф’нор. — Ха, че те не са нищо друго освен някакви си огнени гущери!

— А ти от кое животно на Перн мислиш, че са създадени Драконите?

— А, не! Само не тия бабини деветини! Как изобщо може да се създаде боен Дракон от огнен гущер? — тя отново протегна ръка към бронзовия, който разпери крила и уплашено ги размаха.

— Ако те ухапе, не обвинявай Г’сел! — провлачи любезно Ф’нор, като едва сдържаше гнева си. Жалко, че човек не може безнаказано да наплеска една Стопанка на Уейр! Драконът й нямаше да го позволи. Обаче това, което й трябваше на Килара бе един здрав бой.

— Няма как да си толкова сигурен, че те си приличат с Драконите — възпротиви се Килара, като подозрително огледа останалите. — Никой досега не е успявал да хване огнен гущер, пък и вие едва-що сте ги намерили.

— Не, не сме сигурни — отвърна Ф’нор, като изведнъж му стана смешно. Беше цяло удоволствие да се наблюдава Килара, докарана до безпомощно състояние и то от един гущер. — Но виж приликите. Моята малка кралица…

— Ти? Ти си Впечатил кралица? — лицето на Килара стана сиво-синкаво, докато Ф’нор небрежно откри превръзката през рамото си, за да й покаже спящия златен гущер.

— Когато се уплаши отиде в между. Мислите й излъчваха страх и любопитство, но явно сме успели да я успокоим, защото после се върна. Кант каза, че току-що се била излюпила. Нахраних я и, ето че тя остана при мен. Успяхме да спасим тези седем, само защото ги Впечатихме. Другите се превърнаха в канибали. Но колко време тези тук ще се осланят на нас за храна и ще търсят приятелството ни е в сферата на догадките. Само че, и самите Дракони признаха общото си кръвно родство, а техните начини да узнаят някои неща, далеч превъзхождат нашите.

— И как точно ги Впечатихте? — попита Килара, а намеренията й бяха съвсем прозрачни. — Никой досега не е успявал.

Ако това щеше да я измъкне от Уейра и да я прати някъде по брега, както и да я разкара от главата на Бреке, Ф’нор нямаше нищо против да й каже.

— Можеш да ги Впечатиш, когато си до тях в момента на люпенето, същото като с Драконите. Иначе предполагам, че тези които оцелеят, стават диви. Колкото до това, защо никой досега не е хванал гущер, работата е съвсем проста — те чуват, ако някой ги доближи и изчезват в между. А дори в между може да ти стане горещо, ако се опиташ да ги хванеш, скъпа моя.

Килара погледна сурово Мирим и толкова ядно към Г’сел, че младият ездач започна да не го свърта, а малкият му бронзов запърха нервно с крила.

— Искам ясно да се разбере, че в този Уейр се работи здраво. Нямаме време да се занимаваме с домашни любимци, които при това не вършат никаква работа. Ще бъда жестока към всеки, който клинчи от задълженията си или… — тя спря.

— Никакво клинчене и никакво скитане по брега, докато не получиш възможността и ти да си намериш едничко, а Килара? — попита Ф’нор все още любезно усмихнат.

— Имам по-важни дела за вършене — тя сякаш изплю думите към него и като се врътна така, че полите й се усукаха около краката й, тя се изнесе от стаята.

— Може би трябва да предупредим гущерите! — каза закачливо Ф’нор, като се опитваше да разсее напрежението в Амбулаторията.

— Няма защита срещу човек като Килара — каза Бреке и даде знак на Ездача да вземе своя превързан син гущер. — Човек някак се научава да живее с нея.

Г’сел странно изгъргори и се изправи, като обезпокои гущера си.

— Как можеш да говориш така, Бреке, когато тя е толкова подла и гадна с теб? — извика Мирим и спря при строгия поглед на помайчината си.

— Не прави безполезни оценки — отговори Бреке. — Аз също няма да толерирам клинченето от задълженията, заради тези хубавци. Не знам защо изобщо ги спасихме?!

— Не прави безполезни оценки! — върна й го Ф’нор.

— Те „имаха“ нужда от нас — така настойчиво каза Мирим, че самата тя се изненада от дързостта си и незабавно се зае със своя кафяв.

— Да, така е — съгласи се Ф’нор, усещайки златното тяло на малката кралица, сгушено доверчиво до гърдите му. Беше увила около тялото му опашката си. — И като истински жители на Уейра ние сме длъжни да отговаряме на всеки зов за помощ.

— Мирим Впечати три без да е уейр-дете — поправи го Бреке със сух, поучителен тон. — А щом те се поддават на Впечатване от хора, които не са Ездачи, може би си струва да бъдат спасявани.

— Как така?

Бреке леко се намръщи към Ф’нор, сякаш не можеше да повярва, че е толкова глупав.

— Погледни фактите, Ф’нор. Не познавам човек, който да не се е ласкаел от мисълта, че може да хване огнен гущер, само, защото те приличат на Драконите. Не, не ме прекъсвай! Прекрасно знаеш, че едва в последните осем Оборота бе разрешено и на външни хора да присъстват в Градините като кандидати за Впечатване. Хм, помня братята ми как нощ след нощ крояха планове с надеждата да хванат гущер — техен си миниатюрен Дракон. Не мисля, че не е хрумвало на някой, че има истина в онзи стар мит, за това че Драконите са били създадени от гущери. Всичко е заради това, че огнените гущери не бяха забранени, а Драконите бяха. За простолюдието те бяха нещо недостижимо — погледът й омекна, когато погали мъничкия, спящ на ръката й, бронзов. — Странно е да разбереш, че цели поколения са били на прав път, а не са го знаели. Тези създания имат същия талант да спечелят любовта ни, както Драконите. Не трябваше да поемам тази отговорност, но вече нищо не може да ме накара да се откажа от моя бронзов, сега когато той избра да стане мой — тя нежно се усмихна. После, усетила, че е разкрила прекалено чувствата си, тя живо каза:

— Би било много добре за хората — за простолюдието — да си имат умалено копие на Дракон.

— Бреке, едва ли искаш да кажеш, че милата компания на един гущер ще смекчи неприязънта на някой като Винсът от Нерат или Мерон от Набол към Драконовите ездачи? — само заради уважението си към нея, Ф’нор не се изсмя високо. Бреке винаги реагираше не според очакванията.

Тя така строго го изгледа, че той съжали за думите си.

— Ще ме извиняваш, Ф’нор — проговори Г’сел — ама мисля, че Бреке е съвсем права. Аз самият съм от Холд. Ти си от Уейр. Не можеш да си представиш какво изпитвах към Ездачите. Та аз дори не познавах себе си, докато не Впечатих Рот — лицето му светна от радост при спомена. Той спря, за да се наслади мислено на онзи миг. — Струва си да се опита. Дори гущерите да се окажат тъпи, какво значение има? Простолюдието няма начин да разбере в каква степен гущерите се различават от Драконите. Виж, Ф’нор, ето например това чаровно създание, което е кацнало на рамото ми…, та то ме обожава! Беше готово да ухапе Килара, за да остане при мен. Ти видя колко бе ядосано. Не знаеш колко значим би се почувствал един обикновен човек.

Ф’нор погледна Бреке, другите ездачи и Мирим, която този път не отвърна очи от погледа му.

— Всички ли сте от Холд? Не бях се замислял. Някак си, веднъж човек като стане Ездач, забравяш за произхода му.

— Аз съм родом от Работилница, — каза Бреке — ала забележката на Г’сел важи еднакво за Холдове и Работилници.

— Може би трябва да накараме Т’бор да издаде заповед грижата за гущерите от днес нататък да стане задължение на целия Уейр — предложи Ф’нор, като лукаво се усмихна на Бреке.

— Ще види тогава Килара! — измърмори някой много тихо откъм ъгъла на Мирим.

Загрузка...