Покори нощта

13

Кира се боеше от открития път между замъка и гората. За нещастие пъстрата кобилка на отец Кориган беше много по-бавна от нейния расов кон. Трябваше непрекъснато да я увещава да ускори темпото.

Когато стигна първите дървета, чу тропота на копита по склона под Сикерн. Който и да се приближаваше в галоп оттам, тя не можеше да рискува и да изчака, за да види конниците. Насочи колкото можеше по-бързо кобилката към гъсталака. Познаваше добре тази гора, защото беше прекарала детството и най-младите си години не само в Лондон при двора, но и в земите на своя баща. Тук не й се налагаше да се държи като лейди. Тук яздеше из горите и се бореше с дракони с ръце от зелени клони и с варвари, представяше си, че е прочута лечителка или че прекрасен принц ще я спаси, ако враг нападне крепостта. Тогава не знаеше кой би могъл да е този враг.

Ако тази нощ се появи враг, няма да го победи толкова лесно, колкото в детските си игри. Пое изтръпнала по тясна пътека. На небето се беше издигнала пълна луна и сияеха безброй звезди, но между дърветата беше тъмно като в рог. А тя беше съвсем сама. За щастие не й се налагаше да прекосява гората в зимна нощ, да се бори и с други врагове — с лед, сняг, и сковаващ студ. Знаеше, че пътеката води към поточе и насочи кобилата натам. Ще може поне да пийне прясна вода, а носеше и няколко бижута, които заши в полите на роклята си. Жалко, че не се сети да вземе от самуна хляб в дома на свещеника. През деня беше толкова нервна, че не можа нищо да хапне. А напусна замъка преди вечеря.

Мислеше притеснено за горкия Патрик, когото успя да надхитри. Та какво друго й оставаше? Сега беше най-сетне свободна — от онзи шотландец извън закона и от английския демон. Но защо не усещаше облекчение, а само някаква вътрешна празнота?

Наоколо й гъстата гора сякаш се приближаваше към нея, за да я защити.

Беше изгубила своя свят — дома си, хората, които познаваше, лукса, на който се бе радвала. Но тази загуба още не я потискаше, болеше я само от празнотата вътре в нея. Какво значение можеше да има, че е избягала от Арин? Нали тъй или иначе искаше да я напусне. А Кинси ще се върне… Ще я намрази не защото най-лютият му враг я е притежавал, а защото винаги се е отнасяла с пренебрежение към него, към Дароу.

Докато навлизаше все по-навътре в гората, мъката й растеше. Беше направо смешно — жена, която са превзели заедно с нейната крепост, не бива да се влюбва в своя враг. Този враг не бива да събужда със своя поглед, с докосването си и звука на гласа си толкова силни чувства… За него, както и за Кинси, тя е само оръжие, което можеха да използват както си пожелаят. Сега трябва да поеме живота си в свои ръце. Имаше две възможности — или да се постави под закрилата на краля, или да изчезне в някой затънтен край.

Потънала в размисли за несигурното си бъдеще, отначало не забеляза просеката в гората. Но после зърна жълтото сияние. Когато стигна до потока, разбра, че източникът на трепкащата светлина е след един завой, а там са запалени, изглежда, много лагерни огньове. Слезе ужасена от коня, шмугна се тихичко в сянката на един дъб и се взря в жълтеникавите отблясъци на пламъците. Колко ли мъже може да има там? Колко далеч от нея? Доста далеч — поне четвърт миля. Въздъхна с облекчение.

Ако се съди по броя на огньовете, много мъже ще пренощуват дълбоко в гората. Ако не запали огън, няма да я забележат. На отвъдния бряг високите скали ще й предоставят убежище. Там може да скрие по-добре и кобилата. Отначало съжали, че не успя да избяга на собствения си кон. Сега си даде сметка какви предимства й дава това. Ако някой познае коня на свещеника, няма да го свърже с нея.

Отначало нямаше смелост да си представи как Кинси е седнал до един от огньовете, нищо, че беше толкова близко до ума. Беше имал достатъчно време, за да изпълни заръката на граф Харингфорд, да разбере за падането на Сикерн и да събере отряд, с който да се върне. Кира следваше с поглед извивките на потока до завоя, зад който се издигаха пламъците. Дали стражите в крепостта вече са видели лагера? Дали не трябва да се върне и да ги предупреди? Не — все някой сигурно е забелязал отблясъците. А зад дебелите стени всички са на сигурно място.

Сигурно място! За кого? За нашествениците? И от кого? От англичаните, от които откраднаха замъка?

Ако тя не се върне, а Кинси нападне крепостта, шотландците ще решат, че е избягала, за да го предупреди, да му предаде важни сведения. Беше твърде вероятно Арин да налети на войската, обсаждаща Сикерн.

Чу зад себе си слаб шум. Обърна се, затаила дъх. Сърцето й биеше лудо. Обикновено чуваше в гората много добре. Но този път не беше осъзнала овреме приближаващата опасност. Дали някой от стражите на Кинси не се е промъкнал незабелязано към нея?

Така беше — пред нея стоеше сър Ричард Игън, дясната ръка на Кинси — висок, строен мъж с лешникови очи и черти на граблива птица, рицар, жадуващ за власт и богатство. За разлика от Кинси не произхождаше от виден род. Но беше безскрупулен и се надяваше да направи кариера в служба на лорд Дароу.

— Сър Ричард!

— Да, милейди. Да благодарим на небето, че сте успяла да избягате от онзи варварин, от онова копеле! Господи, какво ли щеше да ви стори, щом почнем да щурмуваме крепостта!

Тя се озърна плахо. Той едва ли се е отдалечил толкова много от лагера съвсем сам. Но не виждаше никого. Далеч назад на пътя стоеше конят му, един едър жребец. А тя не беше чула даже копитата.

Изглежда я е открил, докато е патрулирал край лагера и отначало не я е познал в това свещеническо расо. Приближил се е безшумно. Погледът му се плъзна бавно по тялото й, сякаш опари бузите й и тя усети как тръпки преминават по гърба й. Добре си даваше сметка колко силно е ядосвала Кинси и него с хладното си и надменно държане.

Той пристъпи напред и я хвана за ръката.

— Сър Ричард! — протестира тя заповеднически, но това не му направи никакво впечатление. — Пуснете ме!

— Скъпа, човек би предположил, че сте ми благодарна, задето ви спасих от онези дяволи.

— Спасих се сама, а вие само случайно сте минавал оттук.

— Това няма никакво значение. Нали сега сте отново при нас. Ще ни разкажете всичко и ние ще отмъстим за онова, което онзи нехранимайко е могъл да ви причини. Къде е той? Как успяхте да избягате от пленничеството? Колко души пазят крепостта?

— Моля ви, сър Ричард! Причинявате ми болка. Пуснете ме най-сетне!

Той не обърна внимание на думите й.

— Да вървим при лорд Дароу, милейди. Той сигурно много ще се зарадва да ви види отново.

— Да — прошепна отчаяно тя. Можеше ли да му признае, че за нея е много по-важно да избяга от Кинси, отколкото от „варварите“.

Сър Ричард свали качулката от главата й.

— Може би смятате, че няма да забележа тона ви, милейди? Открай време си въобразявате, че сте нещо много повече от такива като мен. Вярно, хубава сте — с това съвършено лице, прекрасна фигура и мелодичен глас. Сигурно си въобразявате, че това ще ви спасява всеки път и при всички житейски обстоятелства. Но кой знае, може пленителният ви чар да се окаже гибелен за вас.

— Сър Ричард, ако кралят можеше да ви чуе, щяхте да сте вече мъртъв.

— Но кралят не е тук, нали?

— Заведете ме при Кинси, сър Ричард. И си махнете ръката!

— Все така високомерна, лейди? Въпреки че един мъж извън закона ви е сложил своя печат? Поне сте избягала от него… О да, ще ви заведа при Кинси. При него ще сте на сигурно място.

Сигурно? При Кинси? Никога…

— Сър Ричард, не разбирате ли че ми причинявате болка? Пуснете ме най-сетне!

— Прощавайте, милейди, но се боя да не ви загубя. Ще е жалко, след като сте направила чудо и сте избягала в гората при нас.

Говореше с неприкрит сарказъм. Но тя трябваше да подбира внимателно думите си. Ако събуди подозрението му, бдителността му няма да отслабне и няма да успее да му избяга.

— Да, настина чудо — потвърди тя тихо.

— Не всяка жена би понесла така добре подобно мъчение. Да бъде докосвана от един езичник, от човек извън закона — след подобен ужас повечето биха се самоубили. Но вие ми изглеждате… невредима. Впрочем скоро ще ни обясните всичко. Странно, че изглеждате толкова добре!

Трябва да намери начин да избяга от него. Успял е да я проследи, защото не е внимавала. Но тя познава тази гора по-добре от него. Ако се измъкне, втори път няма да я хване.

Изведнъж затаи дъх, впери поглед някъде покрай мъжа и свъси чело.

— Сър Ричард! — извика тя.

— Какво има? — Той охлаби неволни желязната си хватка.

— Конят ви е изчезнал! Чудесният ви жребец! Трябва да го хванем! — Тя се отскубна мълниеносно, хукна по пътя и подплаши едрия боен кон, който се беше отдалечил само на няколко крачки. Престори се, че преследва коня и затича между дърветата.

— Лейди Кира! — извика гневно сър Ричард.

Расото й остана да виси по тръни и клони. Без да обръща внимание на гъсталака, който й скубеше косата, тя продължи да тича. На една полянка спря да си поеме дъх. Беше спечелила сериозна преднина. Но нямаше кон. За разлика от кавалеристите на Кинси. Все още задъхана, се заослушва напрегнато. Притисната към един ствол, дълги минути чуваше само учестените удари на сърцето си. После чу да се приближават кънтящи гласове, както и тропот на копита.

Когато един ездач профуча край нея, тя се скри бързо зад дървото. На полянката се появи и втори. Не го познаваше. Но върху наметалото, което носеше над ризницата, ярко се открояваше гербът на Кинси. Мъжът слезе пъргаво от седлото и забърза към нея — чужд човек с груби черти на лицето и студени очи. Дали сър Ричард го е пратил в тази посока със заръка на всяка цена да я залови.

Ако я предаде на сър Ричард, няма да живее достатъчно дълго, за да види отново своя годеник. Отстъпи уплашено назад.

— Ще си играем ли, милейди? — попита той и се засмя. — Или искате отново да избягате? Имам на разположение цяла нощ за да ви уловя. Но ако поставите търпението ми на сериозно изпитание, ще има да се разкайвате и ще изтърпите мъчения, може би по страшни от онези в ръцете на варварите!

Тя извади решително меча на свещеника — за неин ужас много тежко оръжие. А мъжът срещу нея беше в пълно бойно снаряжение.

— Какво щастие, че ви срещам тук сам сама! — подигра се той.

— Не се приближавайте! — предупреди го тя.

— О, милейди, наистина ви бива да дразните сетивата на един мъж!

— Жалък глупак! Кинси ще ви убие!

— Съмнявам се. Вашата дума срещу моята — на кого, мислите, ще повярва? След като станахте курвата на онзи мръсен варварин? Хвърлете меча, лейди. Ако мога да го предотвратя, не искам кръвта ви да изтече в тази тъмна гора.

Уверен в победата си, той се приближи още повече. Когато тя вдигна меча си, той се разсмя, но тя удари с мълниеносна бързина. Усмивката му веднага угасна.

Мъжът успя в последния миг да извади кинжала и с мъка да отблъсне удара на меча. Разбра, че има насреща си опитна фехтувачка. Нападна яростно. Тя го улучи няколко пъти, но стоманеното острие отскачаше отново и отново от ризницата му. Кира не носеше броня, нямаше и щит, затова не биваше да допусне той да я улучи. Търсеше слабите му места — под мишниците, шията, коленете, под късата ризница. Ако улучи поне едно от тези слаби места…

Мечът на противника за малко не я прониза в гърдите. Тя отскочи, хвана се здраво за един ствол, скри се зад него. Но рицарят я последва. Тя хвана оръжието си с две ръце и се нахвърли върху него.

Мъжът отскочи твърде късно и тя улучи левия му крак — ефектна атака, с която му преряза може би някоя жила и го превърна в инвалид. Той изкрещя яростно.

Щом разбра, че той не може да я последва, Кира веднага хукна. Но ето че още един конник препусна откъм поляната и я видя. Съвсем близо до нея, той скочи от седлото и й препречи пътя. Озова се уловена между двамата мъже.

— Внимавай! — извика първият. — Тази дива котка за малко не ме прати на оня свят. Убий я!

— Не, трябва да я заведем жива на Кинси…

— Той позволи, в случай на нужда, и да я убием. Хвани я най-сетне! — изруга сърдито раненият. — Побързай! Трябва ми помощ, че ще ми изтече кръвта!

Кира местеше поглед от единия към другия рицар. За голямо съжаление раненият се надигна и закуцука към нея. Трябваше все пак да се защити от здравия воин. Надяваше се да успее, преди другият да стигне до нея. Опитваше се да държи и двамата под око. Първият й враг кървеше и залиташе, но въпреки това се приближаваше решително към нея. Съсредоточи се все пак върху втория.

— Разкарай ми се от пътя, Кира! — Към поляната вече тичаше, с гръб към нея, и трети рицар. Но тя позна широките рамене, гарвановочерната коса и гласа. Беше Арин.

Той скочи с изваден меч към ранения, които вдигна своя да се защити. Силен удар го изби от ръката му, втори го просна на земята.

Кира стоеше като вцепенена. Арин я блъсна встрани и нападна втория си противник.

— Проклет варварин! — изрева мъжът. Парираше ловко атаките на Арин, но беше принуден да отстъпва все по-назад и по-назад. В ушите на Кира кънтеше звън на стомана, удар след удар. Най-сетне мъжът бе улучен на слабото място между шлема и металната яка. Той се хвана за шията, повърна и се строполи.

— Кира, изчезвай! — заповяда й Арин. — Бягай, малка глупачке! Тук си, за да предупредиш Кинси. Нямаш късмет, тези мъже искаха да ти попречат да го сториш!

— Не говори глупости! — протестира ядосано тя. Но гневът й веднага се изпари. — Виж, идват още! — Ударите на подкови се приближаваха и двама мъже с наметала със цветовете на Кинси изскочиха от тъмния гъсталак. На малката полянка не можеха да обърнат конете, затова скочиха от седлата. Под шлемовете тя виждаше само очите им. Разколебана, стоеше неподвижно все още с меча на свещеника в ръка. От острието му капеше кръв.

— Изчезвай, Кира! — изкрещя Арин.

— Мога да ти помогна… — Двата чифта вражески очи я гледаха втренчено и тя се дръпна назад. Следващите няколко секунди рицарите на Дароу вече не можеха да се занимават с нея, защото трябваше да се бранят от меча на Арин.

— Милейди!

Тя се обърна смаяна. Отец Кориган се бе появил нечуто на полянката.

— Господи, отче, той се бие сега с двама противници, трябва да остана тук и да…

— Върнете ми, моля, моето оръжие.

— Вие сте свещеник!

— Въпреки че се фехтувате чудесно, мисля, че ви превъзхождам.

Тя му подаде неохотно меча.

— Махни я оттук, отче! — изкрещя Арин и прободе отстрани в ребрата един от противниците си. Между брънките на ризницата беше открил слабо място, от което сега бликаше кръв.

— Веднага се махнете оттук, лейди Кира, умолявам ви — извика отец Кориган.

Този път не изчака да й го повторят и хукна между дърветата. Не знаеше в какво посока е поела. Отдавна беше загубила ориентация. А сър Ричард все още беше наблизо.

— Мили боже, помогни ми — молеше се тя безмълвно. Затича слепешката през гъсталака, докато й се наложи да спре, за да си поеме дъх. Чу плисък на вода. Значи се е върнала към брега. Заослушва се, облегната на едно дърво, и чу удари на подкови, мъжки гласове.

Сър Ричард! Той яздеше бойния си жребец, който междувременно беше хванал, и ругаеше двама конници.

— Трябва да е някъде в тази гора! За бога, освен нея тук се шляят и разни тъпи бунтовници — селяни, занаятчии, рибари. Убили са трима от нашите! А вие, идиоти с идиоти, не можете да откриете дори лейди Кира!

Тя стигна на пръсти до брега. Непрекъснато поглеждаше през рамо. Ако успее да премине потока… В същия миг се вцепени.

Кинси. Едър и широкоплещест, хубав с тъмната си коса и класическите, почти красиви черти на лицето. Стоеше на една скала до брега. След като бе дал заповеди на хората си, претърсваше, изглежда, и сам околностите на потока, търсеше я.

Известно време не можа да я види. Но после се обърна в нейната посока.

— О, Кира!… — В очите му прочете такава смесица от чувства — гняв, лудост, студена, смъртоносна отмъстителност. — Клетата ми любима! Нападната, изнасилена, измъчена! Ела при мен! — Той се ухили и протегна ръка.

Тя не се помръдна и той пристъпи.

Вече плътно до нея, той спря. Сега можеше да я докосне да я погали по бузите. Но тя се оказа по-бърза. Нахвърли се с все сила срещу него. Той не беше очаквал подобно нападение. Загуби равновесие, залитна смаян назад и падна във водата.

Дори да не я беше намразил вече предостатъчно, това унижение никога нямаше да и прости.

Тя хукна пак между дърветата и знаеше, че спасява живота си.

Побеснял от яд, Кинси се изкатери тичешком на брега и взе да вика хората си. Наоколо му настана суматоха. Тя се затича към скалите, към един гъсталак, който познаваше и където се надяваше да се скрие. След малко спря и се ослуша.

Нищо…

Сви се ужасена, когато една ръка се протегна откъм гърба й, запуши й устата и накара дъха й да секне. Силна ръка я измъкна от гъсталака и я повлече по някакъв път. Не можеше да диша и всеки миг щеше да припадне, пред очите й се мержелееше. Най-сетне някой я вдигна, усети се притисната към нечии мускулести гърди и коравите пръсти, които й запушваха устата, съвсем леко се поохлабиха.

Докато мъжът тичаше в нощта, тя чуваше силните удари на сърцето му. Времето и пространството сякаш изчезнаха, ужасът й растеше.

След известно време той намали крачка и тя чу гласа му задъхания му шепот.

— Нито дума, лейди, нито звук, ако искаш отново да дишаш!

Арин… За малко да припадне от облекчение.

— Ако си ме разбрала, трябва да кимнеш. Но нито звук чу ли? Иначе ще забия меча си право в сърцето ти.

В очите й пареха сълзи. Шотландци и англичани я мразеха еднакво, убедени, че ги е предала. Въпреки че е само пионка в тази страховита игра… Тя кимна и пръстите освободиха устата й. Беше впила, изглежда, зъби в устните си, защото усета вкуса на кръв. Пое си мъчително дъх. После той я сложи да седне. Бяха се върнали при потока. През клоните проникваше сребърна лунна светлина.

В сините очи на Арин тя прочете нескрит гняв и строго предупреждение. Той стоеше задъхан пред нея и я гледаше втренчено.

— Значи си препуснала към гората, за да пресрещнеш Кинси, така ли?

— Какво? — попита тя смаяна.

— Кинси, великолепния, благородния лорд, за когото си сгодена! Колко добре си замислила бягството. Знаеше ли, че ще го намериш тук, в гората? Искаше да му разкажеш с подробности за мъжете, превзели Сикерн, нали така? Та да нападнат крепостта, докато ме няма?

Знаеше в какво ще я обвини, но въпреки това го гледаше недоумяващо.

— Не, глупако! Аз…

— Затваряй си устата!

— Не може ли да отговоря на въпросите ти?

— Глупави въпроси, защото отдавна зная отговорите.

— Нали видя, че се бия с хората на Дароу…

— Да, изглежда, и те са решили, че си предателка. Впрочем намерих и човека, комуто си дала приспивателно, за да избягаш.

— Чуй ме…

Изведнъж той я дръпна, изправи я на крака и я притисна към себе си.

— Тихо!

Слисана, тя смръщи чело. След малко чу тропота на копита и се вцепени, а после въздъхна с облекчение. Отец Кориган препускаше с кобилката си към брега на потока, повел за юздата бойния жребец на Арин.

Арин му кимна благодарно, вдигна Кира на седлото на Пикт и го яхна зад нея.

— В крепостта ли се връщаме? — попита свещеникът.

— За съжаление не ни остава нищо друго — отговори Арин и пришпори жребеца. С главоломно темпо, поне така й се струваше на Кира, препуснаха по горския път. Листата я шибаха в лицето, земята се тресеше под копитата. Арин притискаше със силна ръка гърба й към гърдите си и тя трябваше да се наведе ниско над шията на Пикт.

Най-сетне стигнаха подножието на хълма, на който се издигаше замъкът. Заедно с въздуха, който галеше лицето й, тя вдишваше миризмата на коженото седло и на конска пот. Изведнъж чу странно свиркане и видя стрели, които се забиваха в крепостната стена.

— Господи! — прошепна Кира.

— Приятелски поздрав от твоя любим — отбеляза сухо Арин. — За бога, дръж си главата наведена!

Значи с основание се е опасявала от гнева на Кинси — за него животът й вече нямаше никаква стойност.

— Давай, Пикт! — извика Арин на бойния си кон и животното ускори темпото. Малко преди да ги обсипе нов дъжд от стрели, те препуснаха през портата на външния вал. В двора Арин дръпна толкова рязко юздите на коня, че той се изправи на задни крака и Кира бе притисната почти болезнено към мускулестите гърди на неговия господар. После животното застана отново на четирите си крака и Арин се спеши. Англичаните идваха и той заповяда на хората си да се готвят за отбрана, пригответе се за отбрана.

После вдигна Кира от седлото. Тя застана разтреперана до Пикт и отвърна на ледения поглед на Арин.

— Та, казваш, че не си и подозирала за появата на Дароу в гората и не си видял лагерните огньове?

— Не, представа нямах.

— Било е, значи, чиста случайност, че замая Патрик с опиум и отлетя право в обятията на възлюбения!

— Защо не ме чуеш, глупако? Неговите хора ме нападнаха с мечове и се опитаха да ме убият, нали ги видя…

— О не, те не искаха да те убият.

— Много грешиш. Толкова ли си сляп? Сър Ричард Игън е действал въпреки заповедите на Кинси — каквито и да са били — тези рицари искаха да посегнат на живота ми. Очевидно сър Ричард им е възложил да ме ликвидират.

— Искали са да се позабавляват с теб, преди да те предадат на господаря. Още повече, че и без това вече не си девствена…

Напълно отчаяна, тя вдигна ръка да го удари, но той я хвана за китката. В очите му видя див пламък, който я уплаши повече от друг път. Изглежда нищо не можеше да разколебае увереността му, че е хукнала да търси Кинси със съвсем определена цел. Всъщност защо не? Нали никога не е заявявала, че иска да развали годежа.

Независимо от това, дали го искаше или не, но тази нощ Арин й бе спасил живота. Защо го направи? Само за да я държи далеч от Кинси?

Той вдигна презрително вежди.

— Лейди, способна си да поставиш на голямо изпитание дори търпението на светец. Внимавай. Както е тръгнало, ще ме подлудиш.

Преди тя да успее да отговори, Джей дотича откъм вътрешния двор.

— Слава богу, Арин, значи си я намерил! — Не спомена нищо за бягството. — Портите са затворени, бойците са готови, стрелците с лък са на крепостните стени.

— Заповядай им да стрелят. Англичаните са се разположили в края на гората. Щом стрелите им стигат до тези стени, би трябвало нашите да улучват пък тях.

— Да, Арин, и…

— След малко ще се кача лично на крепостната стена и ще дам на хората по-нататъшни указания. Отец Кориган!

— Да, сър? — Свещеникът беше последвал малко по-бавно бързия боен кон. Току-що се бе смъкнал от гърба на кобилата си и разказваше на неколцина мъже за последните събития.

— Отведете лейди Кира в кулата и се погрижете тя да остане там.

— Но сега вие имате нужда от мен, сър Арин — възрази Кориган. — Познавам много добре отбранителните съоръжения и мога да съм ви от голяма полза…

— Разбира се. Заключете дамата и веднага се върнете. — Без да удостоява Кира с още един поглед, Арин се отдалечи бързо, като даваше пътьом заповеди на хората си. Те тръгнаха бързо към посочените позиции.

— Милейди? — Свещеникът направи с въздишка недоволна гримаса, предложи й ръката си и тя безропотно я пое.

— Той е глупак! — прошепна тя и се опита да спре сълзите си.

— Защото ви смята за предателка? Факт е, че избягахте и се скрихте в гората, където е и лорд Дароу.

— Но аз не исках…

— Освен това откраднахте меча ми, моя кон и моя опиум.

— Ако не ме бяхте приспали, никога нямаше да се сетя, че притежавате опиум!

— Да, вярно.

Когато стигнаха във вътрешния двор, тя спря.

— Вие всъщност наистина ли сте свещеник?

— Разбира се, че съм, милейди.

— Твърде странен свещеник…

— Когато му дойде времето, всичко ще ви обясня.

— Сега имам време…

— Но не и аз — отговори той и я дръпна към входа на кулата.

— Отче, аз трябва да избягам. Не го ли разбрахте?

— Зная само, че не сте препуснали съзнателно към лагера на Дароу.

— Защо тогава не го обясните на Арин?

— Защото няма да ми повярва. Откъде да знае колко горещо молехте всевишния да ви освободи от Дароу малко преди тези мъже извън закона да нападнат Сикерн?

— Откъде го знаете вие?

— Ах, милейди… — засмя се тихо Кориган. — Наблюдавал съм ви достатъчно често, как да не съм наясно за чувствата ви. — Вече на стълбата към кулата тя спря слисана, но той я подкани да продължи нагоре. — Само слепец не би забелязал нищо. Убеден съм, че лорд Дароу също е бил наясно.

— Ако превземе крепостта, той ще ме убие.

— Само че няма да я превземе.

— Как може да сте толкова сигурен?

— Води твърде малко бойци, а и замъкът ще е добре отбраняван. Сър Арин ще използва огън и олио, ще подпали тараните им. Но Кинси ще изпрати на предните линии своите бойци. Той никога не излага живота си на риск.

— Откъде знаете всичко това? И за тараните, и че не разполага с достатъчни сили…

— Ами прекарах известно време в гората и шпионирах. Дароу чакаше граф Харингфорд и неговия отряд, но той бил вече на път към Кресингам. Затова Дароу не разполага с достатъчно войници и не може да превземе Сикерн. Е, стигнахме. — Кориган отвори вратата на стаята в кулата и се поклони. — Милейди…

— Почакайте — помоли го тя.

— Невъзможно, милейди. — С леко побутване той я накара да престъпи прага, заключи вратата, сложи и резето.

— О, господи, отче, моля ви! Няма да понеса това мъчение! Битката там вън, няма да зная какво става, моля ви…

Но вече чуваше стъпките на свещеника да кънтят по стълбата. После отекнаха викове, заповеди, цвиленето на умиращи коне. Стрели се забиваха в стените, изпращя таран.

Тя се разхождаше отчаяна напред-назад в своя затвор и се молеше. Тези мъчителни викове, глъчката… Най-сетне си запуши ушите с ръце и се строполи върху мечата кожа пред камината. — Моля те, боже, закриляй отец Кориган — шепнеше тя, — закриляй и…

Бръмчащият звук беше едва чут. Отначало не разбра откъде идва, после си пое дълбоко дъх и смръщи чело. Пушек…

Скочи ужасена, озърна се и откри огъня. Беше избръмчала стрела. Запалена стрела. Изстреляна случайно или с невероятна точност, тя беше проникнала през амбразурата в стаята на кулата и беше подпалила килим на стената. Тъканта беше вече в пламъци. След секунди сякаш гореше вече цялата стена, скоро източната кула щеше да се превърне в ад, а тя беше здраво заключена в нея, зад вратата със здраво резе…