Покори нощта

18

Ездата беше уморителна. Кира беше пътувала често с баща си от Сикерн до Лондон или на гости на семейство Маклауд. През зимата често минаваха по почти непроходими пътища, където заради колите с провизии много закъсняваха.

Все пак никога не беше пътувала с войска, която се стреми да напредва колкото може по-бързо, при това без да привлече вниманието на английската войска.

Не знаеше какво да очаква от нощите. На път за Лондон преспиваха двамата с баща й в домовете на приятелски семейства. Понякога спяха в удобна палатка край лагерен огън, върху меки дюшеци и придружени от многобройна прислуга.

Сега нощуваха на открито, в горите, на земята и без стоплящи пламъци. Всеки път някой оставаше на пост. Първата нощ лежа до отец Кориган, сложила глава на седлото. Посред нощ Арин дойде при нея, хвана я за ръка и я отведе до едно поточе недалеч от лагера. Любиха се безмълвно сред скалите и плискащите вълни. После се изкъпаха и Кира заспа до него, сложила буза на гърдите му.

И втора нощ двамата отидоха до потока.

Храната беше студена и спартанска. Но вода имаше предостатъчно. Яздеха с часове през горите. Кира не се оплакваше. Докато лежаха заедно втората нощ, Арин я попита:

— Съжаляваш ли за мекото пухено легло?

— Не, осеяното със звезди небе е прекрасно. — Освен това съм при теб… Но това не го изрече.

— Превръщаш се постепенно в истинска лейди извън закона.

Денем тя търсеше най-често компанията на отец Кориган.

Арин и неговите съветници яздеха начело, за да разберат какво е положението. Из този район бродеха хиляди англичани.

Освен Кира и нейната камериерка, и други жени придружаваха войската — перачки, готвачки и още много момичета, които просто се грижеха за войниците. Кира обърна вниманието на Арин върху тази толкова многобройна група и обясни:

— Те са съпруги и дъщери.

— Не всички…

— Където има мъже, винаги ще има и жени — отвърна той кратко.

Тази нощ не спа толкова добре. Въпреки предупреждението му, тя се бе влюбила в Арин. Сега го следваше и не се различаваше от другите жени, придружаващи своите любовници.

От време на време възникваха трудности, които забавяха напредването. Пороен летен дъжд беше размил един от пътищата. Наложи се да се върнат и да потърсят друг. Веднъж две товарни каруци заседнаха в плитка река и на войниците им трябваше цял следобед, за да измъкнат колелата от тинята.

Меките вълнисти хълмове преминаха в стръмни скали сред гористи клисури — в очите на Кира необичаен, но живописен пейзаж. По бреговете на потоците растяха в изобилие диви цветя.

Една сутрин съгледвачите, които бяха препуснали напред се върнаха в галоп към отряда и съобщиха, че едва са успели да се измъкнат от група бойци на Кресингам. Позициите на Уолъс бяха пред англичаните, тези на Де Морей — зад тях. Арин напусна конвоя за няколко дена. В негово отсъствие Кира се чувстваше много притеснена. Неговите хора се държаха приятелски и с уважение, но тя непрекъснато усещаше бдителния, изпитателен поглед на неговия братовчед.

Джей и Свен бяха придружили Арин, затова компания й правеше Ингрид. След женитбата някога толкова скромното и набожно момиче просто разцъфтя и Кира се радваше на щастието на своята камериерка. Съжаляваше, че не могат да спят една до друга защото Ингрид ужасно хъркаше. Една нощ Кира се измъкна, изнервена, изпод одеялото и отиде до близкия поток. Изведнъж й призля и повърна. Изми си с треперещи пръсти лицето. Почувства се малко по-добре. Нощният вятър охлади бузите й.

Чу в тъмното шум, обърна се, ужасена, и видя Джон Греъм застанал под едно дърво.

— Нямам намерение да бягам при англичаните — натърти тя.

— Нямах никакво намерение да ви подозирам в такова нещо. Последвах ви само, за да ви предпазя от евентуална опасност.

— О… — смръщи тя скептично чело. — Вие нямате доверие в мен и не ме харесвате. Според вас не биваше да съм тук.

Той се приближи към нея, докосна ръката й и тя трябваше да се овладее, за да не я отдръпне.

— Освен това, ако смятате, че не ви харесвам, много грешите, лейди. Тъкмо обратното — възхищавам ви се.

— Но ми нямате доверие, пазите се от мен…

— … което се дължи единствено и само на вашия произход.

— Не се тревожете. В никакъв случай няма да тръгна да търся нито лорд Дароу, нито който и да било друг англичанин. Твърде слаба съм, за да го сторя.

— Да, забелязах.

— Наистина ли? Зарадвахте се, като ме видяхте да повръщам, нали?

— Вече казах — единственото ми желание беше да ви защитя.

— Сигурно съм яла нещо развалено.

— Наистина ли го мислите?

— Какво друго може да е?

Той сви усмихнат рамене.

— Ами има и други възможности.

— Несъмнено… — Тя усети, че се изчервява. После се учуди на чувството на гореща радост, което я изпълни, само при мисълта, че може би очаква дете. Избегна смутено погледа на Джон. Още не можеше да се каже, беше твърде рано. Но може би не и за Джон.

Той ще реши, че Дароу е баща на детето, но тя не искаше да се кара с него или да го убеждава, че доскоро е била девствена. Важното беше, че Арин го знаеше. Но и той не биваше да разбере преди да е съвсем сигурна. Но дори тогава… Неговото неродено дете бе изгоряло в майчината си утроба. А сега е потеглил с хората си на война и срещу едно несигурно бъдеще.

— А сега трябва да се наспите — прекъсна мислите й, Джон — Ще позволите ли да ви върна в лагера?

— Да, моля.

През следващите дни той непрекъснато се навърташе край нея. Учтиво и внимателно задоволяваше нуждите й. Вечер й носеше пресни горски ягоди или сирене от някое близко село.

— Прекалявате с грижите, Джон — възразяваше тя. — Все още нищо не е сигурно.

— На този свят нищо не е сигурно.

— Освен това вие все още виждате в мое лице опасност.

— Така е, лейди.

— Ако познавахте Кинси…

— Зная за него някои неща. Това ми стига. Арин смята че Дароу ще иска да ви убие. Този човек изглежда е луд и не знае пощада. Но какво мислите за крал Едуард? Ако го сравните с другите англичани, които сте срещали през живота си? В тази кървава баня способна ли сте да преминете на другата страна?

— Да можехте да чуете Ингрид, когато Арин и хората му превзеха крепостта! Тя наричаше всички шотландци безверници и диви копелета. Вижте я сега! Язди с нас, помага според силите си на шотландците, а наскоро накара един товарен кон да измъкне каруца от калта. Превърнала се е в отявлена бунтовничка. Обича своя Свен и му е безрезервно предана. На моята камериерка вие имате доверие, Джон. Защо не и на мен?

— Да, тя наистина обича своя Свен — потвърди той усмихнат. — А вие, обичате ли вашия Арин?

— Той ми го забрани — отвърна тя припряно.

— И вие изпълнявате заповедите на моя братовчед?

— Държа се както подобава на една пленница.

— Нищо подобно, лейди — засмя се той тихо.

— Защото е възможно да очаквам дете?

Джон помълча.

— Скоро ще влезем в бой с войска на служба при английския крал. С най-добрите стрелци с лък на този свят. С войници, които умеят да въртят меч, а са събрали и опит във Франция и Уелс. Ще трябва, може би, всички да умрем.

— Така е — потвърди тя тъжно.

— На ваше място не бих изложил един мъж на такава участ, без да му разкажа, че неговата династия ще бъде продължена. Всеки мъж вижда в едно дете своето безсмъртие.

— О, Джон… — поколеба се тя. Този разговор й се стори вече твърде личен. — Той много е обичал съпругата си.

— Несъмнено.

— Умряла е заедно с нероденото му дете. И той не иска друга. Може би не и друго дете. Освен това още не съм сигурна, дали наистина очаквам дете. Трябва ми малко повече време.

— След онази нощ край потока сигурно сте се размислили и сте преброили дните, милейди. Тъй че сте вече сигурна.

— Дори да беше така…

— Кажете го на моя братовчед. Или ще трябва аз да му го съобщя.

И той си тръгна, без да дочака отговор.

На другия ден тя яздеше със свито сърце през гората и си мислеше за заканата на Джон. Колко бавно напредват… Заради бавните товарни каруци пътуването им сякаш траеше вече цяла вечност и Кира едва понасяше вътрешното напрежение, което нарастваше с всеки изминал ден. Въпреки това напусна лагера и сега седеше край един поток, а босите й крака се люлееха във водата.

Когато я откри, Арин я вдигна безмълвно на крака и я прегърна. Известно време тя стоя притисната в него, после се дръпна леко и попита:

— Ти къде беше?

Той не отговори.

— За съжаление нямам време да те отведа в някое село. Утре тук ще дойдат приятели. Ще придружат теб и още няколко души.

Въпреки топлото време, тя потрепери. Та той току-що се бе върнал при нея… Не — при хората си. Тя само ги придружава.

— Значи битката ще започне.

— Да. Сложи си обувките.

Тя го послуша и той я хвана за ръка. По извита горска пътечка стигнаха до една цепната скала и той й помогна да се изкачи. От върха над урвата се откриваше широка гледка. В ясната нощ тя видя огньове.

— Там наблизо е абатството Крейг — обясни й Арин. — Утре, щом се развидели, ще потеглим натам, за да срещнем врага.

В тъмното лагерните огньове светеха като безброй светулки.

— Толкова много войници… — прошепна уплашено тя.

— Ще бъдат десетки хиляди от двете страни. Но мисля, че англичаните имат огромно превъзходство.

— О, Арин, не трябва да се биете. Обикновено преди толкова големи сражения командващите изпращат при противника хора за преговори. Едуард е понякога великодушен и състрадателен. Прощавал е на мнозина, въпреки че често са променяли позициите си и…

— Не, Кира, преговорите ще са безсмислени — прекъсна я той. — Мир няма да има.

Тя се вкопчи изведнъж в него и сложи глава на гърдите му.

— Не искам ти да умреш!

— Бъди сигурна, че ще положа всички усилия, за да изпълня желанието ти.

Сега трябва да му каже за бебето…

— Арин… — започна тя и го погледна.

— Да?

Но думите умряха в гърлото й. Не, подходящият миг още не е настъпил. Само преди малко го видя отново, а нейното признание не бива да го накара да се отдалечи, за да поразмисли.

— Искам само да съм с теб — прошепна тя.

Той вдигна засмян брадичката й, целуна я по устните.

— Да се върнем при потока.

Спуснаха се по стръмния скат, а на брега той й помогна да се съблече. После свали горната си дреха, ленената риза обувките, вълнения панталон. Разтреперана, Кира се вслушваше в плискащите се вълни, които танцуваха по камъните. Косата й се развяваше на лекия ветрец. Тя се притисна към Арин, загали го по лицето, по гърдите. Стори й се, че водата зашумя по-силно, а вятърът се усили. В бистрия поток се отразяваше сребърна луна, пръскаше нереална светлина, хвърляше лилави сенки.

Арин постла дрехата си на тревата и се отпусна заедно с нея. Известно време само я гледаше. В тъмнината сините му очи изглеждаха черни и толкова дълбоки, че погледът му въздействаше като докосване. После той почна да я гали с невероятна нежност. Понесена от желанието, тя се притисна към него, а вятърът премина в буря. Толкова много го желаеше, него и всичко негово — голата му кожа, неговия дъх. Той покри с целувки цялото й тяло. Нощният въздух охлаждаше влажните следи от устните му, но Арин запалваше отново и отново кръвта й с целувки, които галеха всичко — все още без средоточието на насладата й. Най-сетне устата му намери и тази трепереща перла.

След малко той се надигна. Лунните лъчи сякаш ги пронизваха. Под гърба си тя усещаше дъхавата горска пръст, чуваше тихия глас на Арин, който се смесваше с шепота на ветреца и песента на вълните. Скоро вятърът се засили, пак стана бурен, а гръмотевиците го придружаваха в ритъма на техните две сърца. Кира се наслаждаваше алчно на тежестта на тялото му усещаше силата му, вдишваше аромата на горещата му плът.

Тя се стресна в съня си и скочи — беше отново сама на брега на потока, под един могъщ дъб. До нея лежаха грижливо сгънатите й дрехи, наметалото на баща й покриваше голото й тяло.

Вееше ветрец, поточето ромолеше.

Скочи с лек вик. После се отпусна разплакана върху наметалото. О, господи, Арин я изостави, за да отиде на война.

Той бе решил, че ще е най-добре да тръгне, без да се сбогува. Но му беше толкова трудно! Кира никога не му бе изглеждала толкова красива и прелъстителна, като в този миг спокойно заспала на тревата под високия дъб, сред дивите цветя. Багрите на лятото не можеха да съперничат със златночервената й коса, а топлината на изгрева с горещата й плът.

Въпреки всичко трябваше да се раздели с нея. Само всевишният знаеше какво ще им донесе бъдещето.

Мъжете чуха заповедта да отидат въоръжени при конете си. Пехотинците се строяваха. Само след няколко часа ще стигнат до абатството Крейг. Арин, Джон, Джей, Рейгуър, отец Кориган и още неколцина мъже ще препуснат начело, последвани отблизо от конниците, а малко по-късно и от товарните каруци.

Според Уолъс битката ще започне следващата заран. През последните няколко нощи неговите разузнавачи бяха проучили положението, Уорън изпрати при Уолъс хора, които да поведат преговори, същото направи от своя страна и Уолъс. Сега войските заемаха позиции. Шотландците и англичаните.

Арин и хората му щяха да прекарат нощта преди сражението в абатството Крейг. След като остави Кира, грижливо завита с наметалото на баща й, той се върна в лагера и срещна там Хари Мактавиш, някогашния иконом на Хоук’с Керн, а също и Томас Рили и Джойн Фъргюсън. Тези мъже от неговия край бяха отвели оживелите след клането в сигурно скривалище в подножието на планините, а после отново бяха поели риска да дойдат да им съобщят новини.

Арин поздрави най-напред Хари, а после и Томас, които го осведоми за предвижването на англичаните през последната нощ. Най-сетне стисна ръката на Джойн и разбра от него, че в селцето всичко е наред, хората водят прост, но спокоен живот, а в случай на нужда ще се изтеглят в планините.

Катарина, сестрата на Джей, която беше придружила мъжете, беше хубава млада жена със светлосини очи и руса коса. Арин я свали зарадван от седлото на коня.

— Колко хубаво, че пак те виждам, момиче! Не вярвах, че ще изживея и този ден.

— Арин! — Тя го прегърна засмяна, после поздрави брат си, Джон, Рейгуър, Патрик и останалите.

— Хари, сега искаме да ви доверим жените и слугите — заяви Арин. — Ако битката завърши зле за нас…

— Ще отведа всички в планините. Но аз вярвам в нашата победа, Арин, а след нея ще се видим всички в Стърлинг.

— Разбира се, че не искаме да загубим. Дори да претърпим поражение, няма да позволим на Едуард да ни избие до един. Тъй или иначе утрешният ден ще реши съдбата ни. Поне засега… Защото, дори да победим, английският крал няма да остави нещата така.

— Сигурно си прав, Арин — съгласи се с болка Хари.

— Особено много ще трябва да внимавате за лейди Кира — предупреди Джон, преди да се метне на седлото, а Арин му хвърли остър поглед. — Нейният живот може да бъде сериозно застрашен — допълни братовчед му.

— Лейди Кира ли каза? — избухна Катарина. — Годеницата на Кинси е тук?

— Да — отговори Арин, — тя ще дойде с вас.

— О, не!

— Ще дойде, Катарина.

— Защо?

— Нямаме време за подробни обяснения.

— Но моля те, Арин! Или си забравил какво ни стори Дароу? Тя защо е тук?

— Защото не можех да я оставя в Сикерн. Там щеше да е в опасност.

— В опасност? — повтори недоверчиво Катарина. В очите й блестяха сълзи.

Той яхна нетърпеливо бойния си жребец. Бързаше най-сетне да тръгне. Но Катарина беше изстрадала толкова много, затова се накара да й отговори спокойно:

— Да, в сериозна опасност. Не разбираш…

— Какво не разбирам? Видях със собствените си очи кървавата баня, в която Дароу превърна Хоук’с Керн, чух умиращите да крещят, до мен стигаше миризмата на горяща плът… Как можеш да ни водиш тази жена?

— Млъквай, Катарина! — заповяда й Джей.

— Не! Никога!

— Примири се, Катарина — помоли я Арин. — Постъпих както трябваше.

— Тя непременно ще ни предаде.

— Как ли би могла? — прекъсна я той ядосан. — Не сме малка групичка, която се крие в гората, за да издебне неколцина англичани, да ги надвие и да изчезне. Сега се събираме с хиляди и заедно с Уолъс и Де Морей ще потеглим към бойното поле. Мислиш ли, че Кира ще избяга при англичаните и ще им разкаже, че нашата войска ги очаква? Те вече го знаят, мила моя.

— Въпреки това, тя не е трябвало остане с нас.

— Ако това толкова те натъжава, съжалявам. Но нямах избор. Дароу щеше да я убие.

— И така да е!

— Катарина! — прекъсна я Джей.

— Толкова бих искала и двамата да са мъртви!

Джей въздъхна, отиде при нея и я прегърна през раменете.

— Стегни се, Катарина! Дори ако всичко това не ти харесва, трябва да го приемеш. И те моля да посрещнеш учтиво лейди Кира.

— Учтиво ли? — изсъска тя. — Арин! Видях съпругата ти да умира!

— Няма да го обсъждаме сега — отговори безстрастно той.

— Никога няма да разделя храната си с тази жена, нито ще спя близо до нея…

— В това имаш пълна свобода.

— Нима си забравил своя народ? — прошепна тя изумена.

— Глупости дрънкаш… И няма да отговарям на нови въпроси. Избягвай Кира, тя не те засяга. — Той обърна ядосан коня. Знаеше, че й дължи подробно обяснение, но времето го притискаше. — Бог да пази всички ви!

— И теб, Арин! — извика Томас. — Ще ви чакаме.

Катарина продължаваше упорито да стои, без да обръща внимание на брат си, който също се метна на коня. После изведнъж изтича при него и прегърна крака му.

— Джей, проклет глупако! Пази се добре!

— Разбира се, както винаги, сестричке — погали я той нежно по главата.

— Ще се видим отново в Стърлинг. И ще танцуваме, за да отпразнуваме победата. Нека всевишният ти помага — обърна се сега тя неуверено и към Арин.

— Благодаря, момиче.

— Но да знаеш, че няма да съм мила с нея! — закани се тя.

— Сякаш някой я е обвинявал някога, че е много мила! — отбеляза сухо Джей.

Арин насочи засмян коня си към Катарина и се наведе от седлото, хвана я за ръцете и я целуна по бузата.

— Всичко хубаво.

Тя кимна, прехапа устни и отстъпи назад.

Той пришпори с трескаво нетърпение Пикт и мъжете го последваха.

Кира се надигна бавно от наметалото на баща си и се усети сякаш е престаряла жена. Защо не я събуди, защо не се сбогува с нея?… О, господи, защо трябва да има битка? Победителите ще смажат безмилостно победените.

Ще се пролее толкова много кръв. Тя се зави разтреперана в наметалото на баща си и отиде до потока. Не биваше да мисли за войната. Трябва да изчака някак да мине времето. Коленичи, наплиска си лицето със студена вода, изми безсмислените сълзи. После седна на брега. Чу как изпращя клон и се обърна. Стройно русо момиче, което приличаше на ангел, се беше облегнало на ствола на един дъб. Кира скочи слисана и притегли трескаво наметалото към раменете.

— Коя сте вие?

— Значи вие сте лейди Кира?

— Да, а вие?

— Името ми няма значение. От вашите уста не бих искала да го чуя.

— Тогава защо сте тук и защо говорите с мен?

— Защото исках да разбера как изглежда една английска курва.

Какво можеше да отговори Кира? Просто не знаеше. Впи разтреперана пръсти в плата на наметалото. Не, няма да издаде отчаянието си пред тази враждебно настроена млада жена. Коя ли е? Играеше ли някаква роля в живота на Арин? Кира се накара с мъка да запази спокойствие.

— Е, вече ме видяхте. Разбирам че искахте да ме обидите. Постигнахте целта си. А сега си вървете и ме оставете на мира.

За нейно учудване русата жена я послуша. Но след няколко крачки спря и се обърна.

— Мъжете може и да ги омайвате, лейди. Но мен няма да ме измамите толкова лесно. Внимавайте с мен, защото зная коя сте и каква сте! Освен това въртя меча не по-зле отколкото ножа. Пазете се! Само едно погрешно движение и сте мъртва. Разбрахте ли ме?

Кира смръщи объркана чело.

— Представа нямам какво знаете за мен… Тъй или иначе аз не съм ви сторила нищо лошо.

— И в най-зловещите си сънища не сте могли да си го представите…

— Каквото и да ви се е случило, аз нямам вина. Освен това също умея да въртя меч и нож. Та не би трябвало в бъдеще пътищата ни да се пресичат. Съгласна ли сте?

— Чуйте ме, лейди Кира, едва след като се озовете в ада ние ще бъдем достатъчно далеч една от друга. — И с тези думи младата жена бързо се отдалечи.

Кира се обърна с натежало сърце към водата. Мъжете препускаха към бойното поле. Какво ли ще й донесе идният ден? Ще види ли някога отново Арин?

Откъм дърветата долетя шум. Тя бързо се обърна, но не видя никого. И все пак… Този странен шепот в храсталака я накара да настръхне. Сякаш тук бе стоял някой и я бе наблюдавал.

Може би русата жена се е върнала, за да я дебне? Не тя заяви открито омразата си към Кира и не би почнала тайно да я шпионира. Листа са изшумолели на вятъра. Сигурно този шум я е уплашил. Или някое животинче, претичало през храсталака. Колко смешно…

После тя чу тиха песен. На поляната се появи Ингрид.

— Ето ви и вас, милейди! Сър Арин каза, че спите, каза да не бързам да ви будя. Било по-добре да потегли за битката, без да ви събужда. Не бойте се, милейди, сигурна съм, че шотландците ще победят. — Ингрид се смееше, сияеща, но изведнъж горчиво се разплака.

— О, Ингрид! — Кира изтича при нея и я прегърна. — Имаш право, те ще победят.

— Вече дойдоха и неговите хора, които ще ни пазят. Хари Мактавиш, някогашният управител на Хоук’с Керн, много добър човек, ни обясни, че трябва да изчакаме още малко, преди да потеглим. Иначе може да се озовем в ръцете на англичаните. О, милейди, ако моят Свен загине, ще ми е все едно в каква опасност ще се озова — той е моят живот!

— На този великан положително нищо няма да му се случи.

— Да, вярно, той наистина е огромен. — Ингрид продължаваше да подсмърча, но личеше, че много се гордее със своя съпруг. — Сър Арин е голям военачалник. Те ще спечелят битката.

Камериерката се разрева още по-силно, а Кира се опита да я успокои. Но когато погледна покрай нея, отново изпита чувството, че дърветата я наблюдават. В шепота на вятъра сякаш се таеше нещо зло. Очи в сенките и на светло, в леко олюляващите се клони, в шумолящите листа… Кой ли се крие ей там, в гъсталака? И защо?

Да, време е. Той тържествуваше, че можа да я смути. Тя знае, че я наблюдават.

Беше чакал толкова търпеливо и се бе преструвал на покорен дезертьор. Какви идиоти!

Англичаните ще победят, а шотландците ще лежат в прахта. И ще се лее кръв. Защото предателите, които оживеят след битката, ще понесат заслуженото наказание. Законът определя каква съдба очаква предателя. Английският закон! Законът на английския крал. А всички, които служат на английската слава, ще пожънат плодовете на усилията си.

Шотландците бяха потеглили преди малко. Той вече знае каквото трябва. Сега ще се върне при своите, при бъдещите победители. Измъкна се тихо от гората и се приготви за самотното си пътуване.

Шотландците се бяха събрали в абатството Крейг от всички части на страната. Бяха препускали дни или седмици — бедни арендатори, богати и могъщи мъже, хора от планините и долините, пикти, скоти, британци, англосаксонци, хора от Севера. Потомци на всички родове, образуващи шотландския народ. Но много от лордовете, дали на Едуард клетва за вярност, не се появиха.

Само някои от техните васали, които умееха въртят мечове препуснаха на силни бойни коне към полесражението, защото знаеха как се премахват врагове.

Тази лятна нощ лагеруваха по височините около манастира Крейг. Стари приятели се поздравяваха, разменяха спомени за войни срещу англичаните, в които бяха участвали рамо до рамо. Сред отзовалите се на призива на Уолъс имаше и нови лица. Обединени под командата на човек, който търсеше не богатство а само свободата на Шотландия, те щяха да се сражават един до друг.

Събрани в абатството Крейг, англичаните също наблюдаваха лагерните огньове. Хиляди. Може би десетки хиляди.

Както и много други, Арин стоеше на скалата и гледаше трепкащите пламъци. Глъчката и смехът, солените шеги, които даваха кураж на бойците, постепенно за млъкваха. Твърдо решени, те се бяха насърчавали взаимно в страстната си привързаност, в отчаяната си загриженост за отечеството. Оръжие, толкова силно като тези толкова много храбри сърца и безумно смели души, англичаните със сигурност не притежаваха.

Пиха, но с мярка, смяха се малко по-тихо от обикновено, оплакваха покойни приятели и роднини, мъже, които лежат в английските затвори и ще бъдат екзекутирани за държавна измяна. Арин прокара замислено поглед по тези мъже. Не видя свещеника. Отец Кориган може би коленичеше някъде в сянката и се молеше. Джон се присъедини към братовчед си, който му кимна потиснато.

— Силна войска! Ти отдавна се присъедини към отрядите на Уолъс, а сега той ни е събрал всички до един.

— За тази цел му бе нужен Андрю де Морей, богат земевладелец от благородно потекло. За щастие той притежава и други достойнства. Умее да се бие, никога не се е прекланял пред чужд крал и бе нападал англичаните с успех още по-голям от този на Уолъс.

— Събраха ни двама велики бунтовници.

— Така е. След кратко мълчание Джон попита: — Ти поговори ли с твоята лейди, преди да потеглиш?

— С моята лейди?

— С Кира.

— А! Значи е станала изведнъж моя лейди? Мислех, че не я понасяш и й нямаш доверие.

— Какво да ти кажа, има открит поглед.

— Не, не я събудих преди да потегля. Защо те интересува това?

— Засега няма значение. Видя ли безбройните огньове на англичаните?

— Разбира се.

— Как мислиш? Ще умрем ли?

Арин сви рамене, после се засмя.

— Не, нали ти обещах.

— Тъй или иначе, кланът ще продължи да живее.

— Разбира се, той е широко разклонен във всички краища на страната.

— Да, ако ние намерим смъртта, мнозина ще останат живи и ще обичат тази страна, която се надявам да извоюваме за тях.

— Не искаше ли да ми кажеш още нещо, Джон?

— Не… — изпелтечи Джон. — Освен ако не бъдеш смъртно ранен… На бойното поле ще съм винаги близо до теб, та ако стане нужда, да можеш да ме извикаш.

— Джон…

— А сега ме извини. Виждам ей там човек, с когото искам да поговоря.

Арин погледна учудено подир братовчед си. Защо е трябвало да поговори с Кира? Как тъй е станала изведнъж негова лейди? Тъй или иначе, на нея няма да й се случи нищо лошо. Хари ще очаква новини за хода на битката. Ако селото се окаже в опасност, веднага ще отведе Кира и останалите в планините, при най-войнолюбивите членове на клана. Няма съмнение, че те ще закрилят всеки човек, потърсил защитата им.

Ако остане жив след сражението… Трябваше да накара Джон да бъде по-ясен. Но братовчед му не се върна при него.

Арин остана да стои встрани. Когато приятели го помолиха да се присъедини към тях, учтиво отказа. Това самотно нощно бдение беше важно за него. Идният ден ще е толкова важен. Отмъщение. Свобода.

Огньовете бавно догаряха. Свирач на гайда подхвана песен, химна на хората извън закона. Скоро му запригласяха и други музиканти, тъжните звуци се заиздигаха към нощното небе. Или потъваха в ада. Най-сетне в мелодията се намеси и боен зов подхванат от хиляди бойци. Смелост и решителност, гняв и страст изпълниха нощния въздух.

На разсъмване трябва да докажат бойната си мощ.