Покори нощта

1

Замъкът Сикерн край Селкъркската гора,

Лето господне 1297-мо.

Кира стоеше пред огъня в голямата зала сред старата каменна кула на Сикерн. Червеникави и златисти, пламъците танцуваха според желанието и капризите на вятъра, който профучаваше безпрепятствено през крепостта.

Не. Не. Никога.

Тези две простички думи изпълваха цялото й сърце. Желанието й беше да изкрещи толкова силно, та гредите на тавана и стените да се разлюлеят. Изтича по витата стълба до параклиса.

Известно време стоя, втренчена в олтара. После пристъпи бързо вдясно, към мощехранителницата на светата дева и коленичи, обгърната от широките поли на роклята си.

— Не, не, не! Не го допускай, майко божия! Помогни дай ми сили. Прости ми, но съм готова да сключа договор и с дявола, само и само да избегна тази съдба. О, господи, по-добре да умра…

Млъкна объркана, защото чу как в главната порта на замъка шумно заблъска таран. Крепостта беше яка, допълнително засилена от всеки неин обитател, защото беше издигната в спорните гранични земи, където вече се бе изредил да властва, изглежда всеки от познатите в Шотландия родове. Сега, под безпрекословното господство на Едуард I, Сикерн беше английски. Но в Шотландия, където след смъртта на наследничката от Норвегия царяха вълнения, всеки миг можеше да пламне люта битка. Крепостта щеше да принадлежи на мъжа, който я превземе, независимо от неговата народност.

— Милейди.

Кира се обърна към Ингрид, своята камериерка, която се беше втурнала в параклиса.

— Какво има?

— Вече са тук, тези убийци, мародери и диваци! Езичниците от планините! — Възпитано в манастир, това яко момиче с едри гърди беше убедено, че всички мъже са варвари, а шотландците най-опасни зверове.

Кира изтича до една амбразура. Да, наистина, множество рицари, някои с ризници и брони, други в кожени доспехи щурмуваха с кънтящи бойни викове крепостта. Въоръжени бяха с лъкове и сърповидни пики. Вече бяха влезли в двора и се биеха с шепата защитници, които лорд Кинси Дароу бе оставил в замъка. След смъртта на баща й крал Едуард беше поверил Кира на грижите на този англичанин.

Тя наблюдаваше ужасена ръкопашния бой, чуваше виковете на умиращите, виждаше как кръвта капе от мечове и бойни секири. Някой изкрещя, че който се предаде, ще бъде помилван и може да се надява на отношение по-добро от онова към шотландците под английска власт.

— Бог да ми е на помощ! — прошепна Кира и се дръпна от амбразурата.

— Милейди, те искат да ви пленят, защото лорд Дароу… — подхвана камериерката.

— Млъкни, Ингрид! — прозвуча енергичен мъжки глас. — И да не сте продумала на господарката си ни дума повече.

Кира се обърна към отец Кориган, който беше влязъл тихо в параклиса. Качулката на расото засенчваше лицето му. Кира отдавна подозираше, че този ирландец симпатизира на шотландците и се моли за тях. С усилие на волята запази спокойствие.

— Какво значение имат вече думите на Ингрид! Те ни победиха. Мъжете на лорд Дароу са мъртви или се предават. Врагът всеки миг ще нахлуе тук и ние ще умрем до един от ръцете на тези езичници…

— Убеден съм, че не са тук, за да ни убият.

— Отче, нима не виждате какво става там долу?

— Разбира се, милейди, нападнали са ни изпълнени от жажда за мъст, защото искат да превземат този замък, който е галски. Освен това, ако мога да си позволя забележката — преследват и вас.

Въпреки че качулката закриваше лицето му, тя знаеше, че я наблюдава. Дали сърцето му не преливаше от същия гняв, който бушуваше в душите на враговете там в двора? Или просто очакваше тя да зарони сълзи и да се хвърли, отчаяна, от крепостната стена?

— Нашите войници са готови да дадат живота си за вас — продължи той. — Но наистина ли го възхищаваше храбростта на тези мъже? Или преценяваше язвително дали Кира заслужава те да умрат за нея?

Тя вдигна с достойнство глава.

— Не е необходимо. Ако варварите ни пощадят…

— Лейди Кира, Дароу е натъпкал и войни, и селяни в една плевня, а после е заповядал да я запалят. След всичко това няма да е лесно да молим за пощада.

— Отче, да молиш за милост не е трудно. Въпросът е само дали врагът е способен на милосърдие.

— Лейди Кира!

Тя се обърна към капитан Тайлър Милър, който беше паднал на колене пред нея.

— Бог ми е свидетел, милейди, че с радост ще дадем живота си за вас. Но много се боя, че ще е напразно. Та си мисля, че бихте могли, може би, да избягате.

— Моля ви, станете, капитане. Ако има надежда да ви помилват, предайте се заедно с хората си.

— Ако дадем живота си за вас, лейди, ще имате по-големи шансове да избягате…

— Никога не бих приела подобна жертва. Не бих обременила душата си с толкова мъчително чувство за вина. Бранете, докато бъде възможно, крепостта от варварите, но от името на лорд Дароу ви заповядвам, ако всичко бъде загубено — капитулирайте.

Тайлър се поклони и излезе от параклиса.

— Неговите бойци много скоро ще бъдат победени — изпророкува отец Кориган.

— Всевишният да ми е на помощ! — изрече Кира. — Наистина ли е молила напразно светата дева? Боже милостиви, какво да прави сега? — Всевишният да ми е на помощ! — прошепна още веднъж.

Може господ в този миг да не даваше ухо, но духовникът чу нейните думи и се усмихна.

— Нали знаете, дете мое, че бог помага на онзи, който си помага сам.

— Наистина ли, отче? В такъв случай ще се опитам с неговата помощ и сама да си помогна.

— Сложете оръжието! — извика Арин. Когато събориха част от външната стена и се озоваха в двора, първият му противник беше едър, силен и опитен войн. Но сега срещу него се бе изправило младо момче, което въртеше доста непохватно меча.

— Не, не мога! — заяви то и вдигна отново оръжието беше само смел жест, защото не улучи целта — корема на неприятеля.

Арин яхаше ръждиво-кафеникавия си боен жребец, който беше взел преди години от загинал английски кавалерист. Нямаше да му струва голямо усилие да прободе с меча и това младо момче.

— Предайте се, победен сте.

— Така е, победен съм. Но да се предам? Да загина сред пламъци? Или на въжето? Или на кладата?

— Сложи оръжието, млади глупчо! Никога не наказвам деца виновни само, че са се родили.

Момъкът се поколеба, но остави меча си да падне. В същия миг Арин чу как някой го вика и обърна хубавия си жребец.

Джей Макдоналд, който предвождаше отряда на своя клан, тичаше през двора към него.

— Лорд Дароу не е тук! Току-що ми казаха, че като разбрал за намерението на варварите да нападнат, веднага избягал.

Значи плъхът е избягал от капана — каза презрително Арин и плю в прахта. Яростта и разочарованието му причиниха почти физическа болка. Сърцето му се сви, душата му простена. Стореното от Кинси Дароу беше непростимо и не можеше да се забрави. И всичко това сторено с благословията на английския крал! Ако тези престъпления не противоречат на закона, този закон трябва да бъде премахнат. В страна, в която няма справедливост, на един мъж не му остава друго, освен да отмъщава. Бог му е свидетел, ако не днес, все някога Дароу щеше да си плати. Кинси Дароу щеше да загине от неговата ръка. Или той, Арин, ще загине в битка. Не би могъл да продължи да понася тези кошмари. Нощ след нощ чуваше нейните викове и те щяха да го преследват до последния му дъх, кой знае, може би и за вечни времена.

— Не ме ли чу, Арин? — попита Джей. — Жалкият и страхлив лакей на крал Едуард не е тук.

— Сигурен ли си?

Джей посочи един край на двора, където бяха застанали защитници на замъка. Оръжието им лежеше на земята пред тях. Наблюдаваха нервно неприятелите шотландци.

— Попитай този юноша, Арин. Тази заран лорд Дароу е напуснал замъка.

— Вярно ли е?

Арин не виждаше лицето на момчето, а Кинси Дароу беше богат рицар и притежател на обширни земи, което му позволяваше да въоръжава отлично войниците си. Младежът носеше шлем с наличник и бойна ризница. Върху наметалото се открояваше в познатите цветове гербът на Дароу.

Воинът свали шлема. Както Арин бе предположил, англичанинът беше много млад. Въпреки страха беше вдигнал високо глава.

— Да, сър, така е. Лорд Дароу беше дошъл да види своята годеница. Но малко по-късно получи вест от граф на Харингфорд и напусна Сикерн с половината от хората си.

— Своята лейди ли казахте? — Арин вдигна вежди и се наведе над шията на бойния си кон, за да види по-отблизо луничавото лице на младежа.

— Точно така, сър.

— Успя ли да се види с нея?

— Да, сър.

— Тя последва ли го?

— Не, сър.

— Останала е тук? — Арин хвърли бърз поглед на Джей.

— Да, сър.

— За лейди Кира ли говорим?

— Да разбира се, че за лейди Кира, сър. — Младежът въздъхна отчаян. — Сикерн е принадлежал някога на нейния баща, при царуването на Александър, а по-късно и на Едуард. Но понеже нашият крал отдавна е мъртъв, а Бейлиъл е унизен и затворен… е, замъкът остана в ръцете на англичаните.

— Да, известна ми е историята на замъка. Но в момента ме интересува само лейди Кира.

— Но, сър!… — възкликна уплашено младежът. Беше естествено да е загрижен за своята господарка. Греховете на Дароу не можеха да бъдат простени. А някои хора твърдяха, че е убивал и грабил със съгласието на лейди Кира.

— Застани до стената, момче! — заповяда Арин. — И няма да ти се случи нищо лошо.

— Сър, струва ми се, че не разбирате…

— Върви! — подкани го Арин.

Все така с гордо вдигната глава, младежът се присъедини към другите пленници.

— Навярно искаш да потърсиш сега дамата на лорд Дароу, нали, Арин? — попита Джей.

— Точно така.

— Мислиш само за мъст, но с пълно право…

— Вярно.

— Искаш да вземеш нещо, което му принадлежи. Но те умолявам, размисли. За разлика от Кинси Дароу ти не си някой презрян нехранимайко.

Арин вдигна нетърпеливо ръка.

— Вземам и замъка, и жената. Ти на мое място какво би направил?

— Ах, Арин! — ухили се неочаквано Джей. — Замъкът вече го превзехме. Скоро и годеницата на Дароу ще е твоя. Ами ако е грозна като греха?

— Е, не е изключено.

— Богатството не всякога е съчетано с младост и хубост.

Арин изгледа с въздишка приятеля си, но не можеше да сподели иронията му.

— Ако ще да е грозна като греха и сбръчкана като гнила слива — няма значение. Тя е годеница на Дароу. Само това е важно. Аз ще помилвам тези почти деца, които е трябвало да останат тук и да бранят Сикерн. Но…

— Но какво? — попита Джей.

— Но тя не трябва да се надява на милост — отвърна Арин с горчивина.

— Милост! — С шлема в ръка Джей прокара с въздишка ръка през гъстата си кестенява коса. — Изглежда и в Шотландия вече са забравили тази дума.

— Трябва ли да пощадя жената, насърчавала кървавите му престъпления?

— Арин, може би…

— Мили боже! — Арин се удари в гърдите с юмрука си в ръкавица. — Не мога нито да забравя, нито да простя стореното. Ако е грозна, ще я пресрещна в тъмното и ще й надяна чувал на главата. Ела, дворът на замъка вече е наш, но трябва да превземем и кулите!

Арин яхна жребеца си, Джей също изтича към своя кон.

Разярен, неукротим, с душа все така преследвана от демони, Арин препусна към главната кула и заповяда на хората си да разбият вратата с таран. Над главите им бранителите се заканваха да ги залеят с врящо олио и да ги обсипят с горящи стрели, а един от младежите изкрещя, че всички техни врагове щели да се пържат в ада.

— Вземете големия дъбов щит и строшете портата! — извика Арин. Хората му побързаха да се прикрият с огромния щит от масивно дъбово дърво, добра защита от стрелите, които долитаха от амбразурите.

Портата се разлюля, пламъците угаснаха, олиото се стичаше по щита. Таранът се блъсна за втори път с трясък в портата.

— За бога, спрете, предаваме се!

Арин вдигна забралото и погледна нагоре. Мъжът, който само допреди малко го заплашваше с вечния огън на ада, сега предлагаше с треперещ глас пълна капитулация.

— Не сте ли длъжен да браните годеницата на лорд Дароу, сър? — попита подигравателно Арин. — Толкова лесно ли се признавате за победени?

— В двора вие обявихте пощада за войниците. Аз съм Тайлър Милър, командир на стражата на замъка. Както чувам, държите на думата си, сър Арин. Ако се закълнете да ни пощадите, ще отворя портата. Така ще можете да превземете един непокътнат замък.

— Добре, заклевам се да ви помилвам. Но какво ще стане с вашата господарка?

— Капитулирам по нейна заповед. Тя също ще трябва да приеме от вас милост или немилост. Войниците ни са твърде малко, олиото и стрелите ни свършиха, ние сме зле въоръжени… — Капитан Тайлър се поколеба за миг, преди да продължи. — Сър Арин, знаем каква съдба е била отредена на много от вашите хора. Но кълна ви се, ние не бяхме сред мъжете, нападнали вашите позиции. Живеем тук, в дълбоката провинция, но във вените ни наистина тече и английска кръв. От друга страна, мнозина от нас са шотландци, които са се клели във вярност на покойния лорд, на добрия баща на нашата господарка. Да, той беше англичанин, но в нашите редици няма да откриете само зли зверове.

— Е, тогава отворете портата! — заповяда Арин.

— Давате ли честната си дума?

— Нали вече ви я дадох.

Двете огромни крила се разтвориха със скърцане. Арин мина с бойния си кон през портата, последван от Джей, който го предупреди:

— Внимавай! Може да е капан.

— И така да е, трябва да вляза. — Арин извади меча и пришпори коня. Заканителният жест се оказа излишен. Петимата войници във вътрешния двор бяха свели оръжие и един от тях пристъпи напред. С шлема в ръка той предаде меча си на завоевателя. Придружен от Натан Фицхю и Патрик Маккалъг, Джей пристъпи зад него. Другите стражи също предадоха мечовете си на победителите.

— Къде е лейди Кира? — попита Арин, все още на майчиния си галски език.

— В параклиса — отговори неохотно Тайлър. Когато Арин понечи да мине покрай него, капитанът извика: — Сър, обещахте да ни помилвате!

— Само вас.

— Но…

— Джей, изведи тези бойци при останалите! — заповяда Арин.

— Добре, Арин — каза Джей и изпрати с поглед приятеля си, вече запътен към стълбата. — Внимавай, Арин! Може би се излагаш на риск.

— Срещу тази опасност ще се изправя сам. Ти осигури крепостта!

Тласкан от силно вълнение, Арин изкачи бързо стъпалата към параклиса. Къс коридор го отведе до вратата. Пред олтара беше коленичила жена, която се молеше, навела глава. Но тя чу стъпките му. Видя я как изправя гръб — широк гръб.

— Лейди Кира!

Тя стана бавно. Обърна се още по-бавно към него. Не беше грозна — щеше да е пресилено да се твърди. Напомняше му кой знае защо, як работен кон. Едрите гърди, изпъкналите скули и ъглестата брадичка съответстваха на широките рамене. Не, не беше отблъскваща, по-скоро привлекателна колкото тлъста крава.

Не бъди толкова безсърдечен, посъветва се той. Жената не беше напълно лишена от привлекателност, имаше светлоруса коса, небесносини очи, трепереща малка уста. Но в никакъв случай не приличаше на мъдра, властна жена, която би се решила да поставя изисквания на мъж като Дароу. Наистина ли е била способна да го тласка към ужасни дела, за да умножи под английска власт богатството си? Едва ли.

Беше тук, за да си отмъсти. А тази жена също носеше вина за безброй трагедии. На този свят всичко си има цена. Заедно със земите си тя принадлежи на Дароу. Арин искаше да попречи нейната собственост да увеличи неговото могъщество — могъщество, което би му позволило да убива и измъчва колкото шотландци си пожелае. Той свали шлема и нагръдника на бронята сложи и двете на пейката в параклиса. После прибра меча в ножницата и се приближи към жената.

— Та значи вие сте лейди Кира?

Тя го гледаше, неподвижна и мълчалива. Изглежда не разбираше неговия галски език. Пристъпи още по-близо до нея, но усети, че му призлява. Тази тук е годеницата на Дароу — каза си — измъчвай я, забий нож в плътта и в душата на Дароу, също както тези двамата измъчиха теб… Щеше ли да е способен на това? На бойното поле беше убивал доста често. Но да убие жена, дори да е убеден, че тя има вина за убийството на неговата съпруга, — това явно превишаваше всичко, на което беше способен.

— Вече няма кой да ви защити — добави той и се взря в нейното безизразно, грубо издялано лице. — А сега трябва да дойдете с мен. — Когато посегна към нея, видя как нещо устремено към него изскача като сянка от тъмното. Успя да се обърне достатъчно бързо, за да отблъсне някаква фигура в черно наметало, вдигнала срещу него нож.

— О, най-сетне един защитник!

Благодарение на самообладанието си успя да отскочи при първото нападение. Но маскираният противник вече го нападаше отново, мълниеносно и твърдо решен да забие ножа в гърлото му. Този път Арин награби наметалото на противника и го отблъсна. След това имаше достатъчно време, за да извади меча.

Под качулката не можеше да се види добре лицето, защото мъжът носеше шлем с пуснато забрало.

— Предайте се! — заповяда Арин и вдигна меча.

Тогава мъжът извади на свой ред меч изпод наметалото. Явно нямаше намерение да капитулира. Е, добре, каза си Арин, значи ще трябва да умре. Пристъпи разгневено напред, окрилен от мисълта за ужасите, на които трябваше да стане свидетел. Онези ужасни престъпления срещу хиляди хора, които го караха да си задава отново и отново въпроса как е могъл всевишният на небето да допусне всичко това. Всяка нощ чуваше в кошмарите си виковете на умиращите.

Александра!

Този път той ще победи, а врагът ще се види принуден да се покори. Или да умре.

Втурна се решително в битката, отблъскваше всеки удар на меча на противника. Момъкът беше смел и отличен фехтовчик. Скочи без усилие на една от пейките в параклиса, биеше се дори на стъпалото към олтара. През това време лейди Кира пъшкаше и пелтечеше странни закани, стенеше уплашено.

Но Арин не я чуваше. Противникът му скочи пъргаво от стъпалото на олтара и размаха оръжие. Арин избегна в последната секунда удара на меча, а момчето отново се озова на пода.

Арин се обърна и мина в настъпление. Мъжът беше нисък и слаб, но изключителен боец. Моята сила ще ми осигури в края на краищата победата, реши Арин. Ще ми помогне и да унищожа Кинси Дароу.

Стъпка по стъпка принуждаваше врага си да отстъпва все повече. Но момчето парираше всеки удар на неговия меч. Това не разтревожи Арин. Колкото и добре да се биеше, с всеки удар, който трябваше да отблъсне, силата на ръката му отслабваше. Най-сетне се озова с гръб опрян на стената и сведе оръжие.

— Значи предавате се, нали? — прошепна дрезгаво Арин. Но момчето веднага замахна е меча и за малко не го заби в брадичката на Арин. Той едва успя да отскочи в последната секунда.

— Да се предам ли? Никога… — Противникът профуча покрай него към вратата на параклиса.

— О не, няма да ми избягате! — извика Арин, настигна го, хвана наметалото и го дръпна толкова силно, че мъжът загуби равновесие и падна на студения каменен под — точно пред изкусно резбованата статуя на светата дева. Мечът се изплъзна от ръката му.

— Предавате ли се?

Загърнатата фигура поклати глава. Държеше, за да се прикрие, и ръка пред шлема. Но не носеше броня. Арин вдигна меча и насочи стоманеното му острие към сърцето на противника.

— Няма ли най-сетне да продумате? Наистина сте добър фехтовчик, но търпението ми се изчерпи. Ужасни зверства ме доведоха в този замък и нищо няма да ми попречи да си отмъстя.

— Тогава защо не ме пронижеш, шотландски варварино? — изсъска войнът.

Арин вдигна смаяно вежди.

— Значи предпочитате меч в сърцето пред въжето на палача? Може би искате да ви разпоря корема или да ви кастрирам? Това са само някои от мъченията, на които Дароу е подложил с такава наслада своите врагове. Вършил го е, нали?

— Не! — прошепна лейди Кира.

Без да сваля върха на меча от гърдите на противника си, Арин я изгледа учуден.

— Искате да пощадя този престъпник? Да не би да е случайно ваш любовник, милейди? Загрижен за вас, след като лорд Дароу ви е изоставил така позорно в беда?

Явно потисната, жената сведе глава. Но когато Арин вдигна леко меча и се престори, че иска да го забие в гърдите на беззащитния противник, тя извика:

— Недейте!

— Кой сте вие? Искам да ви видя. — Арин коленичи, свали рязко шлема от главата на момчето и се вцепени.

Защото погледът му срещна не мъж, а жена. От големите й смарагдовозелени очи сякаш изскачаха искри, разрошена златисто-червена коса обрамчваше красиво лице.

От смайване дъхът му секна. После си спомни къде е и бързо добави:

— Аха, значи единственият мъж сред тези страхливи англичани е жена. — И като се наведе нея: — Коя сте вие?

Тя не отговори. Беше загубила меча. Но все още имаше ножа. Лежеше напрегната на пода, готова да скочи и да забие острието му в неговото гърло.

Той я стисна безмилостно за китката и й отне ножа.

— Аз съм сър Арин Греъм. Познавате ли ме, госпожо?

Тя продължаваше да го гледа втренчено и безмълвно. Той се усмихна, но в момента не беше готов да мине от галски към английския език.

— Кажете коя сте или ще ви отрежа ушите, а после и носа. Малък номер, който научих от лорд Дароу.

Тя стисна упорито устни. Когато той вдигна ножа, яката руса жена извика:

— Тя е лейди Кира!

— Ооо… Наистина?

Беше всъщност очевидно. Прочете го в святкащите смарагдовозелени очи на червенокосата хубавица, простряна в краката му. Въпреки яростта и омразата усети как кръвта му се задвижи по-бързо по жилите му.

— Лейди Кира — повтори той бавно.

Не, не беше грозна. Беше и по-храбра от мъжете, които трябваше да я бранят.

На главата на тази дама нямаше да му се наложи да нахлузва чувал.

— Да, аз съм! — изсъска тя, блъсна ножа в ръката му и стана. Отметна ядосано от лицето си разрошената златночервена грива. — Да, аз съм лейди Кира. Но не ви познавам, сър.

Гордостта й, предизвикателният й поглед го развеселиха. Но само за секунди.

— О, скоро ще ме опознаете, лейди — отвърна й той, после стана, хвана я рязко за ръката и я накара да стане. — От днес ще познавате единствено мен. За да си платите за пролятата кръв на хора, загинали по ваша вина сред ужасни мъчения, ще ви се наложи да ме опознаете много добре.