Покори нощта

19

Той яздеше сам. Много внимаваше в пътя. Не се оказа трудно да заобиколи големия отряд на Арин.

Когато наближи Стърлинг, видя навсякъде следите от движението на английската войска — по пътищата коловозите оставени от каруците на обоза, премазани храсти, отсечени дървета строшени юзди, конски тор.

Когато се стъмни, пламнаха безброй огньове, които никой не се опитваше да крие. Войските бяха в период на преговори. Уморен от битки и болен, графът на Съри искаше да избегне сражението. Настояваше шотландците на капитулират. Та те достатъчно често се бяха предавали. Редом с английските, той видя и шотландски знамена. Щом зърна лагера на англичаните, пришпори коня и препусна в галоп. За няколко секунди се усети несигурен. Тук се бяха събрали хиляди и хиляди войници — бойци потеглили на север, наемници, шотландски лордове, притежаващи земи в Англия, които щяха да се бият за Едуард.

Малко преди лагера го спряха английски постове. Мълниеносно го обградиха, попитаха го как се казва и какво иска. Той се представи и заяви:

— Аз съм арендатор на лорд Кинси Дароу и трябва непременно да говоря с него.

— Да, лорд Дароу е тук — каза един от мъжете. — Преди малко се присъедини с отряда си към графа на Съри, за да изпълни васалните си задължения към краля. Ще го намерите ей там. Просто следвайте този път.

Той продължи между разкошните палатки на богатите лордове и скромните на бедните войници. Палатките се издигаха сякаш чак до хоризонта. Рицарите пиеха, разговаряха или хвърляха зарове, оръженосците им лъскаха мечове, щитове и юзди, хранеха конете.

После зърна знамето на Дароу. Пред палатката отново го спряха.

— Кой сте вие? Какво искате от лорд Дароу?

— Сър Ричард, аз съм…

Още преди да успее да обясни, го смъкнаха от седлото хвърлиха го на земята и заместник-командирът на Дароу почна да го души.

— Но почакайте, сър…

— Презряно, страхливо копеле!

— Почакайте, нося новини…

— Пусни го, Ричард. — Шумът от сбиването беше накарал Дароу да излезе от палатката. Сър Ричард Игън гледаше бесен жертвата си. Но се подчини и стана.

— Повярвайте ми, лорд Дароу, не бях неверен страхливец — каза натъртено новодошлият, стана и отупа ядосано прахта от дрехите си. — Играх си играта само докато му дойде времето и вече можех да ви бъде полезен…

— Виж ти… — Кинси прокара ръка по брадичката си. — Идвате при мен в навечерието на битката?

— По-рано не беше възможно.

— Трябва да утрепем веднага това гадно псе — избоботи сър Ричард.

— Но аз нося новини… — човекът изведнъж млъкна, защото сър Ричард извади меча си.

Кинси вдигна ръка, за да заповяда на приятеля си да се сдържи.

— Какви новини?

Мъжът се дръпна предпазливо от оръжието.

— Милорд, винаги съм ви служил вярно. Когато безверниците превзеха крепостта, изчаках, за да ги наблюдавам. Сега мога да ви дам нещо което искате да имате.

— Какво?

— Лейди Кира.

Кинси вдигна недоверчиво вежди.

— Тя с вас ли е?

— Не.

— Нали ти казах — изръмжа сър Ричард. — Да го убием!

— Тя е само на няколко часа езда — добави бързо мъжът. — Не я доведох, защото си дадох сметка, че не бих могъл да я защитя. Защото вие искате да я имате жива, нали сър Дароу?

— Точно така.

— Къде е? — попита все още бесен, сър Ричард.

— Наблизо и е пазена само от неколцина мъже. Мога да ви заведа.

— Хъм — на няколко часа езда… — Дароу размени поглед със сър Ричард. — Ами къде е сър Арин?

— Той вече се присъедини към войската на хората извън закона.

— Внимавай, Кинси — предупреди го Игън. — Този тип лъже, за да отърве кожата.

— Защо ще лъже? Никой не го е карал да идва тук.

— Сигурно иска да те подмами в капан.

— Съмнявам се. — Кинси се обърна отново към мъжа. — Та значи шотландците са замислили грандиозна победа — изсмя се той и плю в прахта.

— Да. Тази заран сър Арии препусна с отряда си към войската на Уолъс, но аз изостанах, за да разбера какво ще стане с лейди Кира. Арин извика в лагера си няколко души от Хоук’с Керн и им заръча да я отведат в едно село в подножието на планините. Ако разберат, че англичаните са спечелили битката трябва да избягат с нея в планините.

— В такъв случай ще е много лесно — заяви сър Ричард. — Щом смажем шотландските псета, трябва да стигнем в селото преди неговите хора.

Кинси смръщи замислено вежди, носле поклати глава.

— Не бива да чакаме. Може да ни избяга. Тръгваме веднага. На разсъмване ще сме се върнали тук.

— Как смяташ да обясниш присъствието на лейди Кира в лагера?

— Да обяснявам ли? — повтори ядосано Дароу.

— Графът на Съри не е в настроение да приема каквито и да било усложнения.

— Тук се разхождат предостатъчно курви, Ричард. Перачки, готвачки и прочее. Кира е моя пленница и вярна поданица на английския крал. Не бой се, ще се оправя с дамата. — Кинси отново се обърна към мъжа. — Надявам се, че казвате истината. Ако лъжете и ми готвите клонка, ще ви убия.

— Но ако казвам истината? Ако дамата се озове отново във ваша власт?

— Тогава ще ви върна на служба при мен и богато ще ви възнаградя.

Мъжът се усмихна, предоволен.

— Ричард, ще вземем трима мъже — нареди Кинси. — Потърси най-бързите ми конници и най-ловкия ми фехтовчик. Никакви доспехи! Сър Арин едва ли е оставил в обоза своите тежко въоръжени конници. В отчаянието си шотландците държат на всеки войник. Тръгваме след няколко минути.

Кира скоро разбра, че хората от Хоук’с Керн я посрещат предпазливо, но не толкова неучтиво като русата жена. Тя се казваше Катарина и беше сестра на Джей, притежаваше и голяма власт над брат си. Същото се отнасяше, изглежда, и за Арин. Кира научи всичко това от Ингрид, която я последва от безлюдната поляна до лагера.

Хари Мактавиш, висок, слаб мъж с кестенява коса и изразителни тъмни очи, й кимна сериозно. Седеше с още двама души край малък огън. Той стана, каза си името, после й представи Джойн Фъргюсън, побелял мъж с набраздено от белези лице и младия Томас Рили, който изглеждаше на пръв поглед силен и съвсем здрав. Но когато мъжът стана, тя видя, че дясната му ръка е отсечена до лакътя.

Реши, че ще е безсърдечно да се престори, че не е забелязала, че един от нейните защитници е сакат.

— При нападението на лорд Дароу над Хоук’с Керн ли бяхте ранен? — попита тя тихо.

— Навярно имате предвид клането, лейди?

— Да.

Привлекателният млад мъж с гъста кестеняво-червеникава коса се засмя.

— Така съм се родил, милейди, но се оправям много добре. Благодаря ви все пак за съчувствието.

В този миг Катарина излезе от гората. Като видя Кира да стои до лагерния огън, сякаш потрепери. После бавно се приближи.

— Виж ти, курвата на Дароу се е присъединила към нас!

Застанала зад господарката си, Ингрид изпищя силно, с което едва не разсмя Кира.

— Катарина! — намеси се Томас Рили.

— Поне е решила да се облече — измърмори тя.

— Дръж се прилично! — заповяда Хари. — В тези трудни времена всеки от нас трябва да изпълнява задълженията си.

— Вярно, само че как мислите, на кого пожелава тя победа? На онова копеле, което изби нашите приятели и роднини!

— Катарина! — изпъшка Джойн Фъргюсън — познавам те от дете. Винаги си имала дълъг език. Но този път трябва да се овладееш.

— Как можеш изобщо…

— Арин ни заръча да пазим дамата от всяка опасност — прекъсна я енергично той, — и ние ще го сторим. Ако не ти харесва, момиче, седни ей там отзад, между дърветата. Не ни е лесно да чакаме да дойде времето да потеглим. Не ни прави живота още по-тежък.

Присвила сините си очи, Катарина впери очи в своя враг.

— Ако се опитвате да оплетете Арин, трябва да знаете, че той още обича съпругата си. Вие не сте нищо повече от една курва. Изобщо не си въобразявайте, че някой ден ще означавате за него нещо повече.

И все пак аз съм курвата, която носи в утробата си неговото дете, помисли си Кира.

— Съжалявам, че моето присъствие ви причинява толкова мъка — отвърна тя меко и с достойнство.

— Предателка! — изсъска Катарина.

— Но кого именно предавам?

Катарина вдигна ръка, сякаш искаше да удари Кира. Ужасена, Ингрид изтича и застана пред господарката си, за да я предпази.

— Проклета вещица! Ако се осмелите още веднъж да говорите така на моята господарка…

— Престани, Ингрид — прекъсна я Кира. — Мога и сама да се защитя. Но сега искам да се извиня и да се върна на поляната.

— Ще се молите ли? — попита Катарина. — За кого, лейди?

— За честните и доблестните.

Последвана от Ингрид, Кира излезе от лагера.

Камериерката ругаеше под нос. За да я разсее, Кира й подаде няколко рокли — да ги изпере в потока. Ингрид се залови усърдно за работа, благодарна, че това ще отклони мислите й от Свен.

Малко по-късно Томас дойде при Кира и й донесе дървена чиния с печено месо. Тя го гледаше изумена, а той сви рамене.

— Днес можем спокойно да палим огньове, милейди. Англичаните са далеч, в лагера на граф Съри.

— Какво е това?

— Пресен дивеч. Да ви е сладко — каза той и се отдалечи усмихнат. Месото миришеше чудесно. Толкова хубаво ядене не беше опитвала отдавна. Тъкмо искаше да отхапе от препеченото месо, когато Катарина излезе иззад дърветата.

— Добър апетит, лейди. Сочен, препечен на огъня дивеч… Мирише ли на изгорено човешко месо? Като това на хората от Хоук’с Керн, на Александра, съпругата на Арин!

Кира веднага върна месото в чинията. Толкова силно й се повдигаше, че скочи и изтича до потока да се наплиска със студена вода. Катарина я бе последвала. Сигурно, за да се порадва, че ми е прилошало, реши Кира.

Изведнъж младата жена сякаш се смути.

— Заслужавате да сте зле — измърмори тя. Въпреки това изгледа загрижено Кира. Може би се уплаши, че брат й или Арин ще й отправят горчиви укори, ако Кира се разболее. Ако те двамата се завърнат разбира се… Катарина седна на брега и се загледа в проблясващите вълни.

— Този ден аз бях там. Знаете ли какво направи вашият лорд Дароу?

— Мога да си представя — отговори тихо Кира.

— Едва ли. Тя викаше, викаше, беше ужасно. После дойде ред и на други хора. Тя вече не викаше, но още е била жива. Видях после очите й. Огънят пламна и… — Гласът на Катарина секна.

— Вие къде бяхте? — попита съчувствено Кира. — Как сте могла да видите Александра, но да останете жива?

Катарина я изгледа втренчено, тя цяла трепереше. Изпълнена със съчувствие, Кира понечи да хване ръката й. Жестът й сигурно щеше да бъде отхвърлен.

— О, аз, аз…

— Добре, добре, не исках да ви засегна.

— В кухнята! — Катарина закри лицето си с ръце. — Скрих се под масата. Нали и без това не можех да й помогна… — Там имаше толкова много мъже… Но видях Александра, на стълбата…

— Разбира се, че сте била безсилна да направите каквото и да било — съгласи се Кира.

— Не биваше да продължа да живея… — прошепна Катарина, протегна ръката си и се втренчи в нея, сякаш учудена, че в нея тече кръв.

— Напротив, трябва да живеете, за да разказвате за случилото се.

Изведнъж Катарина рязко скочи.

— Вие не означавате нищо за него! Каквото и да казва, вие сте англичанка и годеница на Дароу! Заслужавате си думата, с която ви нарекох… — Тя замълча и побягна.

Късно вечерта Томас дойде при Кира, донесе й парче хляб.

— Катарина ми каза, че е говорила с вас и е сравнила печения дивеч с изгорено човешко месо — каза той притеснено. — Може това повече да ви се услади.

Тя благодари с усмивка и грабна хляба.

— И вие ли бяхте там, когато хората на Дароу са нападнали Хоук’с Керн?

— Бях — отговори тихо той, загледан във вълните на потока, които проблясваха на лунната светлина.

— И оживяхте…

— Някои мъже бяха повалени и сметнати за мъртви. Между тях и Брендън, братовчедът на Арин, които ще се сражава при Стърлинг. Той се опита да задържи англичаните на входната врата. Повалиха го толкова брутално, че после за малко да го погребем. Аз имах повече късмет. Отървах се с по-лек удар. Сметнали са, изглежда, еднорък мъж за безопасен. Всъщност аз си служа много добре с оръжието. Но те бяха толкова много… Бойна брадва ме улучи в слепоочието. Когато се свестих от припадъка, подуших пушека. Хората на Дароу вече се оттегляха.

— Просто е невероятно, че той още е жив — прошепна Кира, — как господ още не е убил с мълния това чудовище…

Томас се засмя тъжно.

— Ако всевишният наистина беше милостив, крал Едуард щеше да падне от коня и да си строши всички кокали, а после подковите да го тъпчат докато му изскочат вътрешностите…

Кира вече дояждаше парчето хляб. Сега отпусна с треперещи пръсти останалото.

— Прощавайте, лейди — извини се угнетено Томас.

— Няма нищо. Всъщност би трябвало аз да ви моля за прошка. Защото приписват и на мен вина заради жестокостите на Дароу.

— Сега всички бойци са се събрали в манастира Крейг. — Томас надникна между клоните към звездите. — Тази нощ само малцина ще могат да заспят.

Кира потрепери.

— Вече сигурно ли е, че утре ще се бият? — Тя хвърли изведнъж поглед през рамо. Беше чула странен шум.

— Какво има?

— Очи — прошепна тя. — Мисля, че ни наблюдават… — Този път изпращя клонка, а зад един дъб тя зърна сянка която се движеше.

— Кой е? — попита рязко, стана и изтича между дърветата. Трябва да разбере на кого са тези невидими вдъхващи страх очи.

— Милейди! — извика тревожно Томас.

Когато иззад ствола на един дъб се появи някакъв мъж и криво се усмихна, Кира спря като вцепенена.

— Тайлър? Тайлър Милър! Какво правите тук? Мислех, че сте потеглили тази сутрин с Арин за манастира Крейг. О, господи! Да не му се е случило нещо? Какво…

Прекъсна я висок вик. Тя се обърна ужасена и понечи да се върне при потока, но Тайлър я хвана здраво за ръката.

— О, не, милейди.

Защо изобщо му беше вярвала? На лунната светлина виждаше смаяна разкривеното му лице, после заби с все сили коляно между краката му. Той се запревива, изпъшка и пусна ръката и, а тя се отскубна. Видя как той се свлече на земята и бързо отиде при Томас, които я хвана за ръката. Искаха да се върнат час по-скоро при другите. Но само след няколко крачки спряха отчаяни, все още в закрилящата ги сянка на дърветата.

Лорд Кинси и сър Ричард стояха насред лагера. Съпруги перачки и готвачки се пръснаха на всички страни, преследвани от трима мъже, носещи цветовете на Кинси. Джойн Фъргюсън лежеше с лице към земята до неподвижния труп на Хари Мактавиш. Ричард и Кинси играеха на гоненица — с Катарина.

— Бягайте, милейди! — прошепна й Томас. — Ще се опитам да помогна на Катарина.

Трябва да знае какво го очаква, ако той, едноръкият, реши да се бие с петима въоръжени мъже. Но преди да умре, ще успее може би, да убие Катарина, за да я спаси от по-ужасни мъки.

— Не! — възрази Кира и мислите й се объркаха. Какво да направи?

Мъжете си подхвърляха Катарина, скъсаха й роклята. Двамата мъже се наслаждаваха на смъртния й ужас.

— Ела при мен, Кира! — извика Кинси. — С това хубаво момиче с удоволствие ще се позабавляваме по-дълго. Но само след няколко часа започва войната. Ела, покажи се, преди да сме я убили.

Изкушението да избяга в планините, в някое от малките кралства сред скалите, където властваха предводителите на клановете и където англичаните не смееха да се появяват… Пък и Катарина я бе посрещнала без разбиране и с нескрита омраза.

Ножът на сър Ричард проблесна и роклята на Катарина се раздра от край до край.

Ако се опитам да я спася, тези престъпници ще убият и двете, каза си Кира. Когато Томас тръгна да се покаже между клоните, тя докосна ръката му.

— Недей, аз ще отида…

— Само през трупа ми, лейди.

— Моля ви, не бива да рискувате живота си! Вас Дароу със сигурност ще убие. На мен може и да ми подари живота. Трябва да помогна на Катарина. Яхнете коня, идете при Арин и му разкажете какво се е случило!

— Милейди — отговори той отчаян, — тези хора разпъдиха конете ни…

— Тогава идете пеша! Доведете помощ, Томас! Тичайте при Арин! Чакам дете от него!

Той я гледаше смаян.

— Кира! — извика Кинси. — На това хубаво момиче му остават само няколко минути живот!

Зад тях, на брега на потока Тайлър Милър се изправяше с мъка на крака.

— Погрижете се за него, Томас! — заповяда Кира. — За бога, спасете живота си и този на Катарина. После трябва да спасите заедно и моя. — Преди Томас да успее да я задържи, тя тръгна към поляната.

Чу съскащ звук и отскочи недоумяващо назад. Зърна сред клоните лицето на Ингрид и й направи знак да остане в скривалището си. Ингрид поклати отчаяно глава, а Кира продължи да върви.

— Милейди, недейте! — прошепна камериерката и се промъкна след нея. — Вашия меч!

Кира грабна с благодарност лекото оръжие, което умееше така добре да върти, и бутна с рязко движение Ингрид по-навътре в гората.

— Кира! — избоботи Кинси.

Скрила меча зад гърба си, тя се заприближава бавно към него.

— А, ето я и нея! Защо си даде толкова много време любима моя? — попита Кинси и блъсна Катарина към приятеля срещу него. Сър Ричард я улови със смях, притисна я към гърдите си и опря нож в гърлото й. Катарина гледаше Кира с широко отворени, изпълнени със страх очи. Когато острието се вряза в кожата й, тя мъчително се сви.

— Пуснете я, сър Ричард! — заповяда Кира.

— Съжалявам, но нейната смърт ще лежи на твоята съвест — заяви Кинси.

— Не, Кинси, сър Ричард ще изпълни желанието ми. — Тя се нахвърли мълниеносно върху Кинси. Той трябваше да го предвиди. Едуард достатъчно често го бе закачал и бе твърдял, че годеницата върти меча по-добре от годеника. Само че Кинси всеки път само се беше смял.

Този път не се смееше. Неговият меч беше останал в ножницата и не му остана време да го извади. Със силен удар тя го повали на земята. После стъпи на него, сложила единия си крак на гърдите му, допряла стоманеното острие във врата му.

— Сър Ричард, пуснете я!

— Не! — изкрещя гневно Кинси. — Кира няма да…

— Какво няма да направи Кира? — Мечът се раздвижи, показа се капка кръв.

— Ей сега ще убия тази жена! — изсъска Ричард. — Кира придружават ни трима мъже. Те със сигурност ще ви надвият…

— Но лорд Дароу ще умре. Нещо, което няма да му хареса нали Кинси? Искаш утре да колиш шотландци, нали? — Острието на меча се плъзна по адамовата ябълка на Кинси — Пусни я да си върви, Ричард!

Той изруга и блъсна момичето пред себе си. Катарина стоеше като замаяна.

— Катарина, бягай!

— Милейди… — с мъка можа да прошепне русото момиче.

— Бягай!

Най-сетне Катарина я послуша.

— По дяволите, Кира, пусни ме да стана! — настоя Кинси.

— Ей сега…

— Моите хора ще те хванат…

— Само един да се приближи към мен и си мъртъв.

— Една жена срещу петима яки бойци… Само след малко и те ще нападнат.

Ако убие Кинси, с нея е свършено. Ричард няма да се поколебае и ще я прободе още тук. Смъртта на Кинси сигурно си го заслужаваше…

Не. В утробата й расте бебето на Арии. Затова трябва да остане жива.

— Кира!

— Още минутка — отговори тя тихо.

Кинси погледна към сър Ричард. В същия миг един от другите англичани се нахвърли върху нея и тя се дръпна. Кинси веднага скочи, изтръгна й меча и го захвърли в гората. После я сграбчи за косата и я привлече към себе си.

— Когато приключа с теб, Кира… — подхвана той.

— Лорд Дароу, ето че я хванахте! — Тайлър се запрепъва откъм поляната. — Разбрахте, че не ви излъгах и не съм ви предал.

Кира го изгледа презрително — мъжа, когото Арин пощади в Сикерн.

— Какъв подъл плъх сте, Тайлър…

— Но ще получа наградата си.

— Да, разбира се — потвърди Кинси. — Ричард, дай му наградата!

Докато сър Ричард пристъпваше към него, Тайлър се изправи в очакване.

— Ето я вашата награда, младежо! — извика ухилен сър Ричард и заби ножа си в корема му.

Тайлър слисано примига, после очите му станаха стъклени, треперещата му ръка затърси смъртоносното оръжие. Преди да падне на земята, сър Ричард изтегли камата си.

— Награда! — измърмори ядосано Кинси. — След като за малко не провали толкова просто нападение!

Кира гледаше смаяна трупа.

— Ами да, заслужена награда — добави Кинси. Опипа внимателно със свободната ръка раненото си гърло. После погледна смаяно кръвта по пръстите си. — Кира, ранила си ме!

Той сви гневно юмрук и брутален удар я просна на земята.

Земя и небе сякаш се завъртяха, после потъна в непрогледен мрак, въпреки че очите й бяха широко отворени.

Клепачите й трепнаха и се затвориха, тя потъна в милосърден припадък.