Полетът на Интрудър

ГЛАВА 17

Вечерното небе се отразяваше в морето като в зацапано огледало. Не се усещаше и полъх на вятър. Дори вълните се бяха укротили под тежестта на неподвижния въздух. За да могат самолетите да бъдат изстрелвани по наклонената палуба, трябваше да духа насрещен вятър; корабът пореше водата и се тресеше от работата на четирите витла, които оставяха след себе си дълга река от пяна. Следата се проточваше назад и се губеше в гъстата мъгла, която размиваше контурите на небето и морето. От пилотската кабина Джейк наблюдаваше мъглата: при скорост 500 възела тя щеше да причини опасно намаляване на видимостта. Опита се да не обръща внимание на лошите си предчувствия, но безпокойството не го напускаше въпреки всичко.

Джейк се намираше зад дефлекторния щит на катапулт 3 по средата на палубата, когато видя, че боцман Мулдовски вдига табелата за съобщения пред пилота на „Фантома“ върху катапулта. Графтън не можеше да разчете какво пише върху нея, но се досещаше за съдържанието ѝ. Дежурният на катапулта предупреждаваше пилота, че самолетът няма да може да бъде изстрелян с обичайната разлика от 15 възела до скоростта на срива и отправяше молба да се справят някак и с по-малко. Боцманът се извърна. Несъмнено бе получил в отговор два вдигнати нагоре палеца — знакът за съгласие — но пилотът така или иначе нямаше друг избор, освен да се съгласи да излети с началната скорост, придадена му от катапулта. Главният инженер в котелното сигурно хапеше устни от напрежение — котлите не можеха да осигурят необходимата за главните турбини пара, така че едновременно да се поддържа желаната скорост на кораба и да се задействат с пълна мощност и четирите катапулта. Парата, съответно, трябваше да се ограничи и първи щяха да пострадат от това гигантските катапултни акумулатори. Ниското налягане в акумулаторите означаваше, че всеки самолет ще бъде изстрелян от катапулта с по-малка начална скорост и пилотите ще трябва сами да компенсират това. „Както винаги, помисли си Джейк, решението на всеки един проблем се осъществява в пилотската кабина.“

Фантомът върху катапулт 3 даде пълна тяга на двигателите и мъжете, обслужващи катапулта, изскочиха изпод корема на самолета. Ураган от изгорели газове прескочи дефлекторния щит и разтресе чакащия Интрудър. Пилотът включи и форсажа35 и от всяко сопло се изстреля огнена диря, дълга десет фута. Клапите на тръбите се отвориха, за да се съобразят с нагорещените до бяло пламъци. Мулдовски отговори на поздрава на изтребителя и махна с ръка по посока на палубата. Фантомът се стрелна напред към небето.

Щом машината се отдели от палубата, носът ѝ бързо се вдигна нагоре. Продължи все така да се издига, докато не застана под ъгъл 25 градуса спрямо хоризонта.

— Господи! — възкликна Коул.

Пилотът на Фантома беше потеглил твърде силно лоста и бе загубил контрол над самолета. Без обичайната скорост, носът бързо премина отвъд оптималния ъгъл на изкачване и въздушният поток започна да се откъсва от крилата. От това приложната точка на подемната сила се премести още по-напред и носът се вдигна още повече, въпреки че пилотът вече беше бутнал лоста докрай напред.

Самолетът увисна така — орел с разперени криле — над морето. Носът му се намираше неестествено високо над останалата част от машината. После Фантомът изчезна от полезрението на наблюдаващите го от палубата мъже.

Мъртвата тишина по радиото изведнъж се взриви от подадени команди:

— Хвърляй бомбите!

— Хвърляй товара!

— Хвърли аварийно товара!

Командите продължиха, като се включваха и изключваха избирателно.

— Ето го! — каза Коул и сграбчи Джейк за ръкава. Изтребителят се показа точно пред тях — летеше над морето с все още насочен нагоре нос. Соплата бяха почти във водата и самолетът се клатушкаше във въздуха ту на едната, ту на другата страна. Крилете му почти докосваха водната повърхност. Гигантски облак водни пръски го закриваше от погледа.

— Падна ли? — прошепна Джейк.

— Не, хвърли бомбите и подвесните резервоари.

На около миля разстояние от кораба, носът на самолета се спусна надолу и водната каскада, предизвиквана от досега на реактивната струя с морето, намаля. Изтребителят се измъкна от смъртоносната прегръдка на океана и се заиздига нагоре. Ето, вече лети!

Боцманът се приближи до Интрудъра с табелата за съобщения. Върху нея беше изписано с тебешир: „8+възела“. Джейк Графтън повтори жеста на пилота на изтребителя преди него — вдигна палци нагоре в знак на съгласие. Аеродинамиката на А-6 за малка скорост поне е по-добра от тази на свръхзвуковия Ф-4, помисли си той. Няма да загуби скорост толкова лесно!

Той бутна ръчките докрай, стисна пръсти около катапултната ръчка... разклати управлението... Тайгър Коул промърмори нещо... температурата на газовете и оборотите отчетоха пълна тяга и летецът бързо вдигна ръка за поздрав към боцмана.

Излетяха напред, към мъглата; силите на претоварването ги притиснаха към седалките. След 2 секунди и половина, вече се носеха над гладката водна повърхност и Джейк теглеше лоста напред-назад, опитвайки се да обърне малко от безценната височина — бяха само на 60 фута над морето — във въздушна скорост. Докато колесникът се прибираше, стрелката на висотомера отчете, че са започнали да набират височина.

— Казах и на Орвил, и на Уилбър, че онова чудо никога няма да успее да излети! — обяви Коул и включи радара и компютъра.

Летяха над океана и чакаха да угасне и последният отблясък от огненочервения залез. Оставил самолета на автопилот, застопорил двигателите на максимална тяга, Джейк равнодушно гледаше приборите, докато Коул настройваше радара и наблюдаваше компютъра и инерциалната система. Пилотът се питаше дали мъглата се простира и над сушата — надяваше се да не е така, но предчувствията му говореха обратното.

Небето беше гладко и еднообразно като морската повърхност. Нищо не нарушаваше монотонната му линия и това вдъхваше чувство за безопасност. В действителност, обаче, както Графтън добре знаеше, влагата намаляваше видимостта — значи светлинките от артилерийските снаряди и огнените кълба от соплата на ракетите нямаше да се виждат от самото начало! В такава нощ човек можеше да загине внезапно, без каквото и да било предупреждение.

Той опъна с ръка коланите, които вече бе затегнал толкова здраво, колкото можеше да търпи и погледна пак картата с начертания от Коул маршрут. Черната линия върху нея се извиваше толкова смело и целеустремено!

Трябваше да си напиша завещанието! — помисли си Джейк. — Трябваше да отделя време за това!

Е, Морг, правя го заради теб! Заради теб и всички онези момчета, които си отидоха заради едното нищо! Този път обаче няма да е така, Морган! С малко повече късмет, тази вечер жълтите ще видят как през покрива на Народното им събрание, право върху главите им се изсипва самият пъкъл! Дай ми малко късмет, Морг!

Кали, точно сега малко ме е страх. Бог знае, че ме е страх...

— Напред! Нека го направим! — каза Коул.

Самолетът летеше в абсолютна тъмнина; високата влажност напълно поглъщаше светлината. Нямаше какво да гледа навън, така че Джейк се концентрира върху приборите. Радарният висотомер не отчиташе нищо над гладката морска повърхност, затова пилотът използваше барометричния, за да държи самолета на височина от 500 фута по време на полета им към брега. От време на време хвърляше поглед навън с надеждата, че най-после ще види бреговата линия — някак си вярваше, че това би било добро предзнаменование. Все още гледаше навън, когато Тайгър съобщи на Блек Ийгъл, че вече се намират над вражеска територия и задейства бордния часовник. След това навигаторът махна предпазителя от лоста за активиране на оръжието и го приведе в готовност.

След минута Джейк забеляза светлинките от дулата на малокалибрени оръжия близо до самолета. През мъглата се понесе и насеченият огън на някакво голямо, може би 57-милиметрово оръдие. Четири откоса, после пауза и бял трасиращ снаряд: да, 57-мм е. Той прецени, че видимостта е ограничена до около една миля — достатъчно, за да забележи навреме трасиращите снаряди, но не и ракетите. Изчисли наум, че една ракета, в третата част на полета си би преминала разстоянието от една миля за около две секунди.

Пилотът хвърли поглед към радарния висотомер и изтри потта от челото си. Висотомерът беше започнал да работи веднага, след като навлязоха над сушата. Джейк снижи самолета до 400 фута.

Зенитната отбрана стреляше напосоки към небето — сякаш при звука на приближаващите се машини тя съвсем автоматично започваше да бълва отрова нагоре, към тях. Ако човек лети със свръхзвуков самолет, ще му бъде много по-леко, помисли си Джейк, понеже жълтите нямаше да могат да го чуват. Но и така те не могат да ни улучат, въпреки че летим само с 420 възела. Нищо не може да ни засегне, каза си той и потегли лоста за управление. Резките, бързи движения на самолета създаваха усещането за сигурност. Противовъздушните оръдия обикновено бяха разположени по пътищата върху насипите между оризовите полета в редица от по 2-3, най-много десетина. Оранжево-червените трасиращи снаряди на по-леките 12.7, 14.5 и 23-милиметрови оръдия, които стреляха с патронни ленти, се издигаха нагоре подобно на дълги, светещи гирлянди. Тази вечер мъглата пулсираше от блясъка им. В пилотската кабина, обаче, предизвикателните им гърмежи биваха заглушавани от шума на двигателите, пищенето и дращенето на апаратурата за електронно противодействие и атмосферните смущения в радиовръзката.

— Скоростта на вятъра е само 2 възела — каза Коул, който проверяваше компютърните данни. За да можеше компютърът да следи местонахождението на самолета и да изпълни точно зададената траектория, му беше необходима информация не само за точната позиция на машината, но и за скоростта на вятъра. Вятърът би променил траекторията на бомбите след пускането им. Каквито и корекции за евентуални грешки в скоростта да нанасяше навигаторът в данните, компютърът ги отчиташе като допълнителна сила на вятъра. Тази вечер информацията за вятъра, изписвана с дребен шрифт на екрана, показваше, че и навигационната система, и доплеровия радар, и компютърът работят чудесно.

Коул без проблеми откри отправната точка за електроцентралата. Приближавайки към нея. Графтън увеличи докрай мощността на двигателите.

— Стигнахме отправната точка. Заемам нов курс 2-8-7. Джейк зави и издигна машината до височина 500 фута, тримувайки отново самолета поради нарасналата скорост. Върху светлинното табло зловещо мигаха сензорните светлинки, а в ушите му звучаха сигнали от вражеските обзорни радари, които обхождаха небето и търсеха самолети. Но тяхната птица летеше твърде ниско, за да бъде засечена и все още се намираше под сигурното прикритие на приземното ехо. Джейк се концентрира единствено върху това да се задържи на височина 500 фута и да следва курса. В тъмнината отляво, подобно на фотографски светкавици насред огромен стадион, проблясваха случайни светлинки от оръдейни дула.

— Открих целта. Готов съм за атака.

Изображението върху компютърния дисплей на авиохоризонта изведнъж се усложни. Появи се нов символ — целта — малко черно квадратче, което изникна точно под хоризонталната линия по средата. От дъното на дисплея нагоре, чак до първата точка малко над целта, се виждаше „пътечката“. Тази линия служеше за ос на изображението, показваща курса им — празен правоъгълник, преместван от компютъра вляво или вдясно, за да може пилотът да се ориентира по него за правилната посока към мястото за бомбопуск. Джейк зави, за да задържи правоъгълника в центъра на дисплея точно над символа за целта. От дясната страна на авиохоризонта се появи черната линия на маркера за атака. Потепенно тя започна да се придвижва надолу. Веднага щом изчезнеше от дисплея, компютърът щеше да активира оръжието.

Без да вдига поглед от радара, навигаторът опипа последователно десетина превключвателя върху таблото за управление на оръжието. Пилотът забеляза действията му и се впечатли — на него самият все още му бе нужно да погледне, за да може да провери оръжейните превключватели.

От мъглата изникнаха треперливите огнени кълба на трасиращи снаряди. Бяха огромни и се движеха бавно, в редица, без да променят относителното си местоположение. Джейк издигна самолета леко нагоре, за да ги избегне. В този момент един радар за контрол на стрелбата „Файъркан“ ги засече отпред и вляво. Летецът натисна бутона за диполните отражатели и веднага щом прелетя огнената верига се снижи. За по-сигурно изстреля още малко от тях и с изумление забеляза ярък блясък точно под самолета.

— Какво беше това?

— Инфрачервени капани в отражателите — отговори Коул.

Джейк се ядоса на себе си за това, че допусна да се стресне и се концентрира върху танцуващия насам-натам празен правоъгълник, обозначаващ курса им и върху приличните на разтопен метал редици от зенитни снаряди.

— Остават около 30 секунди — каза Коул. — Захват!

Не виждаше нищо друго, освен ярка светлина пред себе си. Някъде там се намираше и електроцентралата. Така каза Коул.

— Дай ми точен захват, пиленце — прошепна навигаторът на радарния прицел и го включи на активен режим. Ако той успееше да захване електроцентралата, компютърът щеше да дешифрира цялата информация за местността. — Нямаме пълен захват. — Компютърът получаваше данни само за ъгъла на отклонение.

Джейк пикира 200 фута надолу, за да избегне редицата снаряди, минала точно над него. След пет секунди коригира позицията на лоста, за да си възвърне височината.

— Изправи! — промърмори сърдито Коул, притеснен от това, че всяко излишно движение на самолета караше стрелките на скоростомерите на навигационната система да започнат да скачат.

Маркерът за атака безмилостно се спускаше надолу. Щом излезе през долния край на дисплея. Джейк натисна с палец гашетката за пуск, като по този начин подсигури и ръчно автоматичния компютърен пуск.

За една пета от секундата четирите бомби полетяха надолу. Той зави остро наляво и вдигна самолета с двеста фута, за да избегне евентуалните парченца от бомбите, които можеха да го засегнат, в случай че някой от стабилизаторите на Снейкаите не се отвореше. Бомбите избухнаха зад ускоряващата се машина. Пилотът хвърли поглед назад точно навреме, за да види експлозиите, после обърна обратно глава.

А сега напред към Ханой!

Курсозадатчикът отскочи рязко вдясно.

— Остави го. Отказа. Заеми курс 2-0-5. — Коул прегледа данните. — От скапания компютър е. Ще трябва да проведем атаката без него.

Тайгър нанесе здрав ритник по електронния блок между краката си. Това бе един от номерата, които се научаваха от опит, въпреки че не бяха включени в правилника — сигурен начин да се приведе в изправност електромеханичния компютър, ротационен тип с въртящ барабан, произведен по технология от 1956 г. Но този път нито ритниците, нито проклятията свършиха работа. Коул се отказа от по-нататъшни опити и настрои на ръка стрелката на радара към зоната на атака, която беше определил още на кораба. Без компютър шансовете им да ударят Народното събрание силно намаляваха.

Джейк приведе в готовност бутоните за последните 8 бомби върху оръжейното табло. Реши да избере серийно, вместо залпово пускане, което значеше, че вместо да хвърли бомбите на два пъти по четири, щеше да ги освободи една по една. Така вероятността да удари целта поне с една от тях се увеличаваше, въпреки че пораженията щяха да бъдат по-малки. Коул кимна в съгласие. Летяха на югозапад със скорост 500 възела и Тайгър подаваше на пилота малки корекции в курса.

Профучаха над Бак Нин на височина 400 фута. Под тях се носеха оръдейни изстрели, а едрокалибрените трасиращи снаряди блестяха толкова ярко, преминавайки над самолета, че осветяваха вътрешността на пилотската кабина.

Джейк преглътна мъчително. Ханой щеше да е повече от добре защитен. Когато Коул обяви, че до целта остават още 10 мили, пилотът продължи да лети ниско, на височина 400 фута. Навигаторът съобщи, че остават още 8 мили и Графтън реши да изчака дистанцията да се скъси до 6 мили, преди да вдигне самолета по-високо. Очертанията на града се виждаха съвсем ясно на светлината на вражеския артилерийски огън.

— Шест мили.

Джейк дръпна лоста назад. Издигнаха се на 1500 фута, преди да засвети сигналната лампа, алармираща ги за намиращите се пред и зад тях „Файъркан“-ове. Той продължи изкачването още малко и на 2500 фута хоризонтира; на тази височина вече приземното ехо не можеше да му служи за прикритие. Забеляза, че видимостта бе по-добра, отколкото беше очаквал. Една голяма батарея от автоматични оръдия внезапно откри огън пред тях. За момент Графтън престана да следи корекциите в курса, които му подаваше Коул, и обърна самолета настрани, за да се промуши през една тясна пролука в огнената завеса. Трябва да им го признаеш на жълтите копеленца — наистина правят всичко по силите си! В следващия момент той отново изправи от крен, за да позволи на Коул да засече целта още веднъж.

— Имам захват. Още точно 5 мили.

Пилотът бутна лоста, за да заеме курса колкото е възможно по-бързо. Градът се разстилаше пред очите му — нереален на фона на отблясъците от трасиращите снаряди, които избликваха — все повече и повече — от всеки уличен ъгъл.

— Наляво... сега изправи! — Без компютъра, Коул трябваше да си служи само с радара, за да указва точния курс.

Червената река приличаше на черна змия, извила тяло през целия град.

— На косъм вляво. Задръж.

Антиракетната лампичка замига, придружена от звуковия предупредителен сигнал. Светещата точка върху апаратурата за електронно противодействие бе издължена и ярка — мощен сигнал, показващ наличието на вражески радар съвсем близо до тях. Пилотът впи поглед в мъглата натам, където указваше индикаторът — отпред и вдясно.

— Изправиии...

Летяха прекалено високо, за да използват прикритието на приземното ехо. Графтън се чувстваше напълно беззащитен. Натисна бутона за диполните отражатели с надеждата, че ярката фалшива мишена върху екрана на радарния оператор щеше да го заблуди.

Ето ги! Две ярки огнени кълба... в мъглата... Взираше се в тях като хипнотизирай, но все пак успя да отпусне носа надолу и, съвсем несъзнателно, да натисне бутона за диполните отражатели. Снижение минаваме 1500 фута, още надолу...

Първото огнено кълбо изскочи от мъглата, съвсем точно следвайки траекторията на снижаващия се самолет. Джейк дръпна силно лоста назад, ракетата се стрелна под корема на машината и избухна. Взривната вълна ги разтърси. Джейк започна да се изкачва и видя блясъка на втората ракета, която веднага промени посоката си, за да я съобрази с тази на самолета. Тя също се издигаше нагоре.

Той направи тоно 3000 фута, носът сочи надолу... 2000 фута, 4g...

— Обърни! Излез от пикиране! — гласът на Коул беше напрегнат, задъхан.

Пилотът изчака още един миг, дълъг сякаш цяла вечност, после блъсна лоста встрани и обърна самолета надясно. На височина 1000 фута, при ъгъл на снижение 15 градуса, ръката му теглеше здраво лоста. Ракетата ги отмина и избухна с влудяващ трясък, който отново разтърси Интрудъра. Нещо проби плексигласа и жилна Джейк в краката.

Намираха се на 400 фута.

— Стой тук долу! — заповяда Коул. — Завърти обратно в кръг и ми дай възможност да видя целта.

Пилотът се подчини. Навигаторът не се отделяше от радара.

— Задава се един хълм. Вдигни малко!

Изкачиха се на 1000 фута и радарният индикатор отново засвети. Пак диполните отражатели. Отново инфрачервеният капан, но този път Джейк само трепна леко.

— Дръж този курс — каза Коул.

Те се насочиха обратно на североизток. Графтън снижи до 500 фута. Огнената лава, която продължаваше да изригва над Ханой, се отразяваше в огледалото за задно виждане. За първи път Джейк си даде сметка колко силно бие сърцето му.

— Сега обърни обратно и ще пробваме пак — каза Коул. „При все, че вървя през долината...“

— 7 мили. Сега да се върнем горе и да видим дали този път ще успеем здраво да ги цапардосаме!

„Не ще се уплаша от злото...“

Пилотът се концентрира върху издигането; хоризонтира точно на височина 2500 фута.

— Целта е пред мен... дай по-вдясно... Добре!

От единия до другия край на хоризонта под тях се вдигаха трасиращи снаряди.

— Готови!

Един „Файъркан“ за управление на огъня успя да ги захване и в мъглата към тях се стрелнаха огромни бели кълба, по четири наведнъж.

— Дай наляво с 1 градус... Изправиии... Исусе Христе!

Снарядите префучаха отдолу и зад бомбардировача.

— Огън!

Бомбите полетяха надолу с глухо стенание. Точно в този момент отдясно се вдигна една ракета „земя-въздух“. Пилотът задържа същия курс, наблюдавайки как тя набира височина, без да променя траекторията си — пътят ѝ щеше да засече курса на самолета. Под тях бомбите се взривиха. Предупредителната лампичка за вражеска ракета мигаше върху таблото с приборите.

Джейк рязко отпусна носа и зави надясно, за да се отдалечи от вражеския радар за управление на огъня, като в същото време пресече пътя на ракетата и натисна бутона за отражателите. Но тя бързо ги последва по петите. Джейк изпсува под нос и пикира до 100 фута. Стрелката на радарния висотомер подскочи бясно — вече се носеха над покривите. Пилотът забеляза, че светлинното петно върху екрана на апаратурата за електронно противодействие се бе уголемило и издължило и промърмори:

— Минаваме точно над този радар!

— Диполните отражатели свършиха — докладва Коул.

— Братче, какъв купон настава сега!

Ракетата се появяваше ту на 11, ту на 10.30 часа спрямо тях. Джейк изправи от крен. Огънят от дулата на зенитните оръдия образуваше изкуствен хоризонт, който се намираше почти в една равнина с тях. Бяха прекалено ниско.

Ракетата промени курса си и се насочи надолу.

Изчакай още малко, каза си той, още съвсем малко, мъничко... О’кей, давай! Започна стръмно изкачване нагоре, с претоварване 6g. Носът се вдигаше все по-високо и по-високо. Голямата стрелка на висотомера шеметно се завъртя около циферблата.

Ракетата продължи да се спуска. Джейк продължаваше по навик да натиска бутона за отражателите. Със скорост почти три пъти по-голяма от звука, ракетата се стрелна под тях, повлякла огнено бялата си диря и се взриви.

— Още една! — извика Коул. Тази се задаваше по същия курс като предишната, но беше малко по-ниско от нея и все още се издигаше.

Висотомерът отчете 3000 фута. Джейк държеше лоста назад; сега леко го придвижи наляво, за да изпълни тоно. Щом се завъртяха по гръб, призрачният град се разстла на фанара над главите им. Пипалата на зенитния огън се гънеха и извиваха навсякъде около тях, но Джейк не откъсваше очи от ракетата.

— Дай носа към хоризонта! — посъветва го Тайгър. — С 5 градуса надолу.

Все още бяха обърнати обратно, претоварване 6g.

— 2500 фута.

Ракетата продължаваше да се издига.

— 10 снижение, крен 120 градуса, 2000...

Ракетата коригира курса си, но твърде бавно. Ще успеят!

— 15 градуса снижение... — Коул хрипливо повиши глас.

Ракетата престана да ги следи и започна балистичен полет. Джейк с усилие се концентрира върху контролното табло. Господи, колко стръмно пикираме! Извъртя бързо самолета; силите на претоварване ги притискаха, стрелката на радарния висотомер влудяващо падаше към дъното на циферблата и те летяха надолу, където ги чакаше сигурната смърт, надолу...

Стрелката на висотомера спря на 50 фута. Джейк държеше лоста към себе си. Нещо много по-черно от заобикалящия ги мрак пробяга под тях — толкова близо, че едва не отнесе резервоара под корема на самолета.

Графтън хоризонтира на височина 200 фута и се насочи на югоизток, преминавайки над Ханой по една дълга, извита траектория. Щом се обърнаха. Джейк изпита чувството, че се намират под града, че проблясващите оръдия и сенките на сградите са всъщност над тях. Оптическата илюзия го обърка и той раздвижи лоста, за да избегне сблъсъка със земята. Ако искаше да се спаси, трябваше да разчита единствено на червените прибори пред себе си, а не на своите сетива! Само гледай сега да не объркаш всичко, помисли си той. Почти успяхме!

После те вече летяха над полето, на безопасната височина от 400 фута. Една от четирите хидравлични помпи отчиташе налягане нула. В страничното огледало Джейк видя отражението на града, който продължаваше да бълва огън към небето, опитвайки се да спре изплъзващите му се натрапници. Зенитната стрелба постепенно намаля; накъсаните огнени отблясъци се отразяваха от мочурливите оризища. С двигатели, работещи на пълна тяга, те успяха да се измъкнат.

Червените сигнални светлини на Интрудъра се отразиха в шлема на навигатора на танкера. Големият Оги насочи поглед към бомбардировача.

— Добре изглеждаш, Джейк. Само измежду соплата излиза малко хидравлична течност, но иначе самолетът си е окей. Може и да има няколко невидими дупки тук-таме...

Джейк спусна колесника и задкрилките, преди да се отделят от танкера, увиснал на височина 20 000 фута. Танкерът също бе спуснал колесника и задкрилките си, за да поддържа положението си.

Джейк правеше много дребни грешки — изведнаж всичката гладкост на пилотирането му се бе изпарила.

— Този път кацането ще е бонбонче — каза Коул.

— Ъхъ.

— Само малко ще ни подърдорят от командния мостик. Това ще е всичко. Морето е спокойно. Топката ще е неподвижна като скала.

— Ъхъ,

Коул мълчеше, докато Джейк осъществяваше всяка нова корекция в курса на резки тласъци. Накрая навигаторът разтвори ципа на спасителната си жилетка и отпуши една малка пластмасова бутилка.

— Пийни от това! Ще ти помогне.

Джейк протегна ръка към бутилката и я поднесе към устните си. Едва успя да преглътне огнената течност.

— Какво, по дяволите, е това?

— Бренди.

— Мамка му! Нямам нужда от него!

— Е, със сигурност имаш нужда от нещо! Сега се успокой или ще ни претрепеш и двамата!

Джейк осъзна, че се намира с 200 фута по-високо от определената височина от 5000 фута на захода за кацане и коригира.

— Копеле такова!

— Джейк, ти можеш да го направиш! — Гласът на Коул звучеше меко и успокоително. — Можеш да приземиш този самолет даже и върху пощенска марка, ако трябва! Давай бавно и спокойно, следи курса! Това е! Чудесно! Правил си го стотици пъти. Няма нищо сложно. — Коул дръпна ръчката за сваляне на куката под опашката. — Дай още малко скорост! Имаме много гориво, а и танкерът е наблизо!

— Окей, мамче! Вече съм добре!

— Е да, ама на мен пък ми се приказва. Добре ги изработихме онези жълти копеленца тази вечер! Сега само трябва да кацнем и сме готови! Ти ще направиш най-доброто кацане, което тия сополанковци, ръководителите-кацане, някога са виждали и ще се закачиш за третото въже. Ако не можеше да го направиш, никога не бих се навил да бомбардирам Чичо Хо с теб!

Гласът му звучеше толкова спокойно и непринудено, че напрежението на Джейк се разсея. Коул продължи да дрънка:

— Мисля да си купя стереоуредба при следващата ни отпуска в Куби. Някоя от онези, японските, дето сами си пренавиват ролките и имат по 52 копчета и 6-7 еквалайзера със стрелкички, подскачащи нагоре-надолу при всеки такт. Никога досега не съм имал такава. Обаче мисля, че ще е много гот. Или пък може да си взема като тази на Каубоя.

Прекъсна го гласът на ръководител-полетите, който започна да им дава инструкции по радиото.

Коул продължаваше да философства по въпросите на стереоуредбите, когато корабът се появи на разстояние една миля по глисадата. Навигаторът превключи на предстоящата задача:

— Изправи от крен... 600 фута снижение...още малко тяга... ей сега ще заковеш... добре...

Колесникът удари стоманата на пистата и куката закачи спирачното въже.

След като докладваха за успеха на заданието си, Джейк Графтън и Коул срещнаха в коридора Стайгър, който ги запита:

— Ударихте ли го?

Летците все още бяха облечени в летателните си костюми и воняха на засъхнала пот и цигарен дим. Джейк беше разкопчал ципа до средата на гърдите си; отдолу се показваше влажната му тениска.

В отговор пилотът само сви рамене и се загледа в петната от кръв по бедрата си, които му пареха. Докторът ще трябва да извади парчетата метал, успели да проникнат през въздушните възглавнички на противопретоварващия му костюм. Май най-сетне ще получа нов костюм, помисли си той.

Коул сложи ръка на рамото на Ейб.

— Докато бяхме там — и той кимна по посока на залата за инструктаж, — ти ни чу да докладваме, че компютърът ни е излязъл от строя, нали? — Той прехвърли шлема от дясната в лявата си ръка и се почеса по главата — явно му беше неудобно. — Тъничката линия на маркера на радара покрива терен с обхват от 200 фута. Опитвахме се да поразим цел, не по-дълга от 150 фута. Но когато един самолет лети със скорост 500 възела, той изминава това разстояние за по-малко от една пета от секундата. Направихме серийно пускане на бомбите, за да може шансът ни за точно попадение да бъде максимално висок. Най-малкият интервал между хвърлянето на две бомби е 6 стотни от секундата, така че при скорост 500 възела бомбите падат на земята на 50 фута една от друга. — Той поклати глава.

— Положението не изглежда кой знае колко добре — добави Джейк. — Дано да сме имали късмет и да не сме улучили някоя болница или жилищен блок в близост до Народното събрание.

Стайгър прехапа устни и се вгледа в намръщените им лица. Всичко му бе изглеждало толкова просто и лесно, докато го обмисляха в Отдела за планиране на бойните полети, с всичките онези карти, снимки и очертани маршрути.

— Разбирам, направили сте всичко възможно — каза той.

С отпуснати от умора рамене, пилотът и навигаторът му се затътриха надолу по коридора.

Джейк Графтън седеше, провесил надолу крака върху операционната маса в лазарета, по долни дрехи, а Лудият Джак се беше надвесил над бедрата му с щипци, игла и дезинфектант в ръце. Кампарели бе възседнал един стол отстрани, подпрял скръстените си ръце на облегалката.

— Разправи ми какви бяха ония ракети! Стайгър казва, че някои от тях ви били подгонили.

— Да, сър, две. Но не мисля, че имаха топлинно-насочващи се глави. Смятам, че ги изстрелваха от едно място, но ги управляваха чрез радар някъде близо до нас. Просто се оказахме прекалено близо до него. Изстрелваха някоя ракета и чакаха да мине първата част от полета ѝ, преди да включат радара. Или жълтите са станали много по-умни, или някой, говорещ руски, им помага.

— Сигурно. — Татенцето прекара пръсти през късата си коса. — Не предполагах, че тази електроцентрала ще е толкова добре защитена. Не че ще им е приятно да я загубят, но пък токът не им трябва чак толкова. Проклети селяндури! — Той поклати глава. — Самолетът е бая надупчен — не е нещо страшно, слава Богу, съществени повреди няма и крилата не са засегнати, но ще можем да го използваме пак чак след 1-2 дни!

Джейк мълчеше.

— По-добре да отида да кажа на Стайгър да осъвремени разузнавателните карти. — Той се изправи и се обърна към приведения гръб на Джак. — Той ще може ли да лети?

— Да. По краката му има само дребни перфорации, които ще залепя с анкерпласт.

Шкиперът излезе от стаята.

Те нямат нужда от електроцентрали, помисли си Джейк. Защо, по дяволите, трябва да ги бомбардираме, тогава? Пред очите му изникнаха летящите снаряди на зенитната артилерия, ракетите и той отново преживя страха, а после си представи как каменната сграда на Народното събрание избухва в пламъци.

— Отпусни се! — нареди му Лудият Джак, без да вдига поглед от работата си. — Иначе ще висиш тук цялата нощ!