Последната заповед

ГЛАВА 15

Крепостта Хиджарна се беше рушила хиляди години, преди петата алдеранска експедиция да я забележи, бдяща, мълчалива и пуста над също толкова тиха и пуста планета. Огромната сграда от невероятно твърд черен камък се извисяваше над обширна равнина, по която все още личаха белезите на страшно разрушение. За някои загадъчната крепост бе трагичен паметник на последното място за отбрана на един отчаян обсаден свят. За други в нея се криеше тайна зловеща причина за обсадата и последвалото разрушение. За Карде това беше дом. Поне за момента.

— Определено знаеш как да си подбираш базите, Карде — подхвърли Гилеспи, вдигна краката си на портативната комуникационна станция и се огледа. — Как намери това място?

— В старите архиви има всичко — отвърна Карде, без да откъсва очи от екрана.

Чакаше разшифровъчната програма да си свърши работата. След няколко секунди се появи звездна карта, придружена от съвсем кратък текст… Гилеспи кимна към екрана:

— Това докладът на Клингън ли е?

— Да — кимна Карде и измъкна чипа.

— Нищо, нали?

— Абсолютно нищо. Никакви следи от трафик на клонинги на Подерис, Шазуа и Джойл.

Гилеспи свали краката си и се изправи.

— Е, това е положението — подхвърли той и си взе един дриблис от таблата с плодове на ниската масичка. — Явно, че каквото и да е правила Империята в сектора Орус, отдавна е спряла операциите си там. Ако изобщо е имало нещо.

— Липсата на следи ме кара да подозирам второто — съгласи се Карде, взе един от чиповете, изпратени от агента му на Беспин, и го пъхна в отвора на електронния бележник. — Но все пак добре, че го разбрахме. Поне можем да се съсредоточим върху другите възможности.

— Аха — изръмжа неохотно Гилеспи и отново седна. — Знаеш ли, Карде, цялата тази работа е доста странна — контрабандисти да правят такива разследвания. А и не се плаща много.

— Вече ти казах, че Новата република ще ни възстанови разходите.

— Само че няма какво да й продадем — изтъкна Гилеспи. — Досега не съм срещал някого, който е готов да плати за нищо.

Карде го погледна намръщено. Гилеспи беше извадил остър нож и внимателно режеше парче от плода.

— Не го правим заради парите — напомни му той. — Става въпрос за оцеляването ни срещу Империята.

— За теб може и да е така — кимна Гилеспи, изгледа намръщено резенчето и го лапна. — Ти имаш достатъчно странични приходи, за да си позволиш да не работиш известно време. Но разбери, че ние трябва да си плащаме сметките и да поддържаме корабите си. Спрат ли парите, хората ми стават нервни.

— Значи искате пари?

Гилеспи се напрегна и неохотно призна:

— Аз искам пари. Останалите искат да излязат от играта.

Всъщност това не беше неочаквано развитие на нещата. Силният гняв към Империята, породен от нападението край „Пеещият въртоп“, постепенно отшумяваше и изискванията на ежедневната работа отново влизаха в сила.

— Империята все още представлява заплаха.

— За нас не — отвърна откровено Гилеспи. — От „Въртопа“ насам не е имало никакъв знак, че Империята се интересува от нас. Изобщо не ни се бъркаха при разследването из сектора Орус, дори не си върнаха на Мазик за онова в корабостроителницата на Билбринджи.

— Значи не ни обръщат внимание въпреки предизвикателствата ни? И това те кара да се чувстваш в безопасност?

Гилеспи внимателно си отряза ново парче от плода.

— Не знам — призна той. — През половината време си мисля, че Браск е прав: оставим ли Империята на мира, и тя нищо няма да ни прави. Но пък не мога да забравя и армията клонинги, с която Траун ме прогони от Укио. Започвам да си мисля, че в момента е твърде зает с Новата република, за да се занимава с нас.

Карде поклати глава:

— Траун никога не е толкова зает, че да не си отмъсти. Сега не ни обръща внимание само защото знае, че това е най-добрият начин да усмири духовете. Следващата му стъпка вероятно ще бъде да ни предложи договори за превоз и да се престори, че отново сме добри приятели.

Гилеспи рязко вдигна поглед:

— Говорил ли си с Парта?

— Не. Защо?

— Преди два дни тя ми се обади, че й предложили договор за доставка на двигатели за подсветлинна скорост за корабостроителницата в Орд Траси.

Карде се намръщи:

— Приела ли е?

— Каза, че все още уточняват подробностите. Но ти познаваш Парта, тя едва успява да свърже двата края. Вероятно не може да си позволи да откаже.

Карде се извърна към екрана. В устата си усещаше горчивия вкус на поражението.

— Е, не мога да я виня. А с другите какво става?

Гилеспи сковано сви рамене:

— Както ти казах, парите свършват. А ние трябва да намерим начин да печелим.

Значи хлабавата коалиция, която се опитваше да изгради, вече се разпадаше. А Империята не беше дала и един изстрел.

— В такъв случай ще трябва да продължа сам — Карде се изправи. — Благодаря ти за помощта. Сигурно вече искаш да се върнеш към работата си.

— Не го вземай навътре, Карде — смъмри го Гилеспи, лапна последното парче плод и също стана. — Прав си, че тази работа с клонингите е сериозна. Ако искаш да наемеш кораба и хората ми за разследването, с удоволствие ще ти помогнем. Просто не можем да си позволим да го правим без пари, това е. Ако ти потрябваме, само ни се обади — той се обърна към вратата…

— Почакай малко! — извика след него Карде. Беше му хрумнала страшно безочлива мисъл. — Според теб, ако намеря начин да гарантирам финансирането на всички, другите ще останат ли?

Гилеспи го изгледа подозрително:

— Не ме будалкай, Карде. Не разполагаш с толкова много пари.

— Така е. Но Новата република ги има. И при тези обстоятелства не ми се вярва да има нещо против да зачисли още няколко бойни кораба във ведомостите си.

— Аха — Гилеспи твърдо поклати глава. — Съжалявам, но не се занимавам с наемничество.

— Дори и ако задължението ти се състои само в събиране на информация? — попита Карде. — Не става дума за нищо повече от това, което вече прави в сектора Орус.

— Звучи като сделка мечта — подхвърли подигравателно Гилеспи. — С изключение на един мъничък проблем: как ще намериш глупак в Новата република, който да плати наемнически възнаграждения за събиране на информация.

Карде се усмихна.

— Всъщност изобщо не възнамерявам да им губя ценното време и да ги занимавам с този проблем. Запознавал ли съм те с помощника ми Чен?

Гилеспи го зяпна озадачено. След няколко секунди изведнъж просия.

— Няма да го направиш!

— Защо? — попита Карде. — Та ние им правим услуга. Защо да си вгорчават живота със счетоводни глупости, докато се опитват да оцелеят през войната?

— А след като, така или иначе, ще трябва да платят някой да им намери центъра за клониране…

— Точно — кимна Карде. — Можем да гледаме на това просто като на аванс за работата, която ще свършим.

— Само че те няма да го знаят — допълни сухо Гилеспи. — Въпросът е дали Чен може да го направи.

— Никакъв проблем. И без това в момента е в императорския дворец на Корускант. И без това мислех да мина оттам, за да взема Мара, и просто ще го накарам да проникне в документите на флотата и да ни впише.

Гилеспи въздъхна.

— Изглежда доста обещаващо. Но въпреки това не съм сигурен, че ще успее да задържи останалите в групата.

— Е, ще ги попитаме — каза Карде и се върна до бюрото си. — Какво ще кажеш за среща след четири дни?

Гилеспи сви рамене.

— Може да опитаме. Какво имаш да губиш?

Карде изведнъж стана сериозен.

— Когато си имаш работа с върховния адмирал Траун, изобщо не бива да си задаваш този въпрос.

Вечерният вятър брулеше стените и каменните колони на разрушената крепост и със свистене се промъкваше през малките пролуки и процепи. Карде седеше, опрял гръб в една от колоните, отпиваше от чашата си и наблюдаваше как последните отблясъци на слънцето гаснат на хоризонта. Дългите сенки по набраздената земя в равнината започнаха да изчезват пред настъпващия мрак. Картината сякаш символично представяше как войната в галактиката най-накрая го бе обвързала.

Надигна отново чашата си и за пореден път се замисли над абсурдната ситуация. Беше интелигентен, пресметлив, порядъчно егоистичен контрабандист, направил успешна кариера, стоейки настрани от галактическата политика. Освен това изрично се бе заклел да държи хората си извън войната. И ето че се озоваваше в центъра на действията. На това отгоре с всички сили се опитваше да привлече и други контрабандисти.

Поклати раздразнено глава. Абсолютно същото се беше случило и с Хан Соло след голямата битка край Йовин. Спомняше си колко се забавляваше на постепенното въвличане на Соло в мрежата от длъжности и отговорности на Бунтовническия съюз. А сега, погледнати отвътре, нещата изобщо не изглеждаха толкова забавни.

Откъм двора долетя тих шум от разместване на камъчета. Карде се извърна, погледна покрай редичката колони и спусна ръка към бластера си. В момента тук не трябваше да има никой.

— Щурм? — извика той тихо. — Дранг?

В отговор се чу познатото мяукане и Карде тихо въздъхна с облекчение.

— Тук съм — извика той. — Хайде, ела тук.

Заповедта беше излишна. Ворнскърът вече тичаше покрай колоните към него, навел муцуна до земята. Крайчето на отрязаната му опашка се въртеше лудо във въздуха. Сигурно беше Дранг — той беше по-общителният, а Щурм обичаше да се мотае с храненето. Ворнскърът спря до него, нададе още един от странните си звуци между ръмжене и мяукане — този път доста жалостиво — и докосна с муцуна протегнатата ръка на Карде. Наистина беше Дранг.

— Да, тихо е — каза Карде, прокара ръка по муцуната на животното и го почеса по чувствителното място зад ушите. — Но утре другите ще се върнат. Отидоха само да проверят корабите.

Дранг отново измяука жално, седна на задните си лапи до стола на Карде и се загледа зорко към равнината под тях. Не откри нищо, изръмжа гърлено и положи муцуна на камъните. Ушите му потрепнаха, сякаш се опитваха да доловят някакъв далечен звук, и се отпуснаха надолу.

— И долу е спокойно — съгласи се Карде, галейки козината на животното. — Според теб какво става там?

Дранг не отвърна. Карде погледна жилавия мускулест гръб на ворнскъра и за кой ли път се замисли за съдбата на странните хищници, които той с толкова леко сърце — вероятно дори арогантно — бе решил да превърне в домашни животни. Чудеше се дали щеше да постъпи по същия начин, ако тогава знаеше, че си има работа с вероятно единствените животни в галактиката, които ловуваха посредством Силата.

Всъщност подобно заключение звучеше направо абсурдно. Разбира се, чувствителността към Силата не беше нещо нечувано, готалците я притежаваха в доста слаба форма, упорито се говореше нещо такова и за дюнюгуинците. Но те бяха разумни същества, високоинтелигентни, познаващи рефлексията. А използването на Силата от неразумни животни беше нещо наистина ново.

Но заключението само се налагаше от събитията през последните месеци. Неочакваната реакция на животните към Люк Скайуокър в базата на Миркр. Същото отношение към Мара на борда на „Волният Карде“ точно преди прозренията й, които ги бяха спасили от имперския кръстосвач прехващач. Много по-силната реакция на дивите ворнскъри към Мара и Скайуокър по време на тридневното им пътуване през гората на Миркр.

Скайуокър беше джедай. Мара беше показала известни недвусмислени джедайски способности. Вероятно дори съществуването на създаваните от йосаламирите на Миркр мехури, в които Силата не можеше да проникне, можеха да се обяснят като обикновена форма за самозащита или прикритие срещу хищниците.

Изведнъж Дранг рязко вдигна глава, ушите му щръкнаха и той извъртя глава. Карде наостри слух и след малко дочу далечния шум на снижаваща се совалка.

— Спокойно. Чин и другите се връщат от кораба.

Дранг остана нащрек още няколко секунди. След това, сякаш решил да приеме думите на Карде, се отпусна и отново положи глава на камъните. Гледаше равнината, която — ако подозренията на Карде бяха правилни — за него беше дори по-тиха, отколкото за хората.

— Не се тревожи — той отново го почеса зад ушите. — Скоро ще се махнем от тук. Обещавам, че там, където ще отидем, ще има достатъчно животни, които да слушаш.

Ушите на ворнскъра потрепериха, но вероятно това се дължеше на движенията на човека. Карде погледна за последно залязващото слънце, изправи се и нагласи кобура на бедрото си. Разбира се, все още беше рано да влиза вътре. Поканите бяха написани, шифровани и изпратени и му оставаше само да чака отговорите. Но изведнъж се почувства самотен. Много по-самотен, отколкото преди няколко минути.

— Хайде, Дранг — потупа той за последно животното. — Време е да се прибираме.

Совалката се спусна на палубата на хангара на „Химера“, изгорелите газове от двигателите изсъскаха над главите на щурмоваците, които решително се насочиха към спускащата се стълбичка. Пелаеон стоеше до Траун и се мръщеше на миризмата на изгорели газове. Искаше му се да знае какво бе намислил върховният адмирал.

Имаше лошото предчувствие, че изобщо няма да му хареса. Траун можеше да си говори колко са предсказуеми контрабандистите, и вероятно за него те наистина бяха такива. Но Пелаеон също си бе имал работа с тези галактически отрепки и до този момент не бе чувал те да са си изпълнили задълженията докрай по каквато и да е била сделка. А и никоя сделка не беше започвала с такова безочие, както нападението на имперска корабостроителница.

Стълбичката се спусна и застина. Командирът на щурмоваците надникна в совалката и кимна. Затворникът излезе на палубата, придружен от двама войници в черни брони.

— А, капитан Мазик — кимна спокойно Траун, а щурмоваците се скупчиха около него. — Добре дошли на „Химера“. Поднасям извиненията си за това доста театрално довеждане и за промените, което то е причинило в работната ви програма. Но съществуват определени неща, които могат да се обсъждат само лице в лице.

— Много смешно — извика Мазик. Изобщо не съответстваше на образа на приветливия, склонен към размишления женствен мъж, какъвто бе обрисуван в докладите на разузнаването. Но и перспективата за скорошна среща с имперските инквизитори бе съвсем достатъчна, за да изтрие вежливата обвивка на всеки. — Как ме открихте?

— Стига, капитане — смъмри го Траун. — Наистина ли си мислехте, че можете да са скриете от мен?

— Карде го прави доста успешно — незабавно отвърна Мазик. Опитваше се да се държи с достойнство, но окованите му ръце трепереха нервно. — Все още не сте го заловили, нали?

— И неговият час ще удари — отвърна спокойно Траун, но забележимо по-студено. — Но сега не говорим за него, а за вас.

— Да, сигурно тръпнете в очакване — изръмжа Мазик и размаха окованите си ръце. — Да свършваме по-бързо.

Върховният адмирал вдигна вежди:

— Не ме разбрахте, капитане. Не ви доведох тук, за да ви накажа, а защото искам да си оправим отношенията.

Мазик внезапно застина.

— За какво става въпрос? — попита той подозрително.

— Говоря за последния инцидент в корабостроителницата на Билбринджи — отвърна Траун. — Не отричайте, знам, че двамата с Елор унищожихте недовършения звезден разрушител. И обикновено Империята би ви накарала да си платите скъпо за подобно действие. Но при сегашните обстоятелства съм склонен да си затворя очите.

Мазик го зяпаше объркано:

— Не ви разбирам.

— Много е просто, капитане — върховният адмирал вдигна ръка и охраната на контрабандиста свали белезниците му. — Нападението над Билбринджи бе акт на отмъщение за подобна атака над срещата на контрабандистите на Троган, на която и вие присъствахте. Само че нито аз, нито някой вишестоящ имперски офицер е разрешавал подобна акция. Всъщност командирът на гарнизона получи ясни заповеди да остави срещата ви необезпокоявана.

— И вие очаквате да ви повярвам? — изсумтя Мазик.

В погледа на Траун блеснаха пламъци.

— Нима по-лесно бихте повярвали, че съм толкова глупав да позволя за такава операция да бъде изпратена малка бойна група?

Мазик го изгледа враждебно, но сякаш се замисли.

— Все ми се струваше, че се измъкнахме твърде лесно — измърмори той.

— В такъв случай се разбрахме — каза спокойно Траун.

— И проблемът е уреден. Совалката ще ви върне в базата ви — той се усмихна. — Или ако искате, в скривалището ви на Лемра, където сигурно се е събрала групата ви. Отново поднасям извиненията си за притесненията.

Мазик огледа хангара, изражението му се колебаеше между подозрението, че това е някакъв номер, и почти болезнената надежда, че наистина ще го освободят.

— И аз просто трябва да ви повярвам? — попита настоятелно той.

— Можете да вярвате в каквото пожелаете — отвърна Траун. — Но помнете, че съм ви държал в ръцете си и съм ви освободил. Приятен полет, капитане.

Върховният адмирал обърна гръб на контрабандиста и се приготви да тръгне.

— И защо ме доведохте тук? — извика след него Мазик.

— Щом онези не са били имперски войници…

Траун се обърна.

— Те са били имперски войници. Проверката ни все още не е приключила, но за момента е ясно, че лейтенант Коск и хората му са се опитали да спечелят нещичко над заплатата си.

Контрабандистът го зяпна изненадан.

— Някой ги е наел да ни нападнат? Имперски войници?

— Дори и имперските войници невинаги са имунизирани срещу примамките на подкупа — каза Траун. Гласът му звучеше мрачно, с перфектна имитация на горчиво презрение. — В този случай те платиха за предателството с живота си. Бъдете уверен, че човекът, който е отговорен за това, ще плати същата цена.

— Знаете ли кой е той?

— Струва ми се, да. Но засега не разполагам с никакви доказателства.

— Подскажете ми.

Траун се усмихна подигравателно.

— Сам отгатнете, капитане. Всичко хубаво — той се обърна и тръгна към арката, която водеше към сервизните помещения и залите за подготовка на екипажа.

Пелаеон изчака Мазик и придружителите му да се върнат в совалката и се забърза да настигне адмирала.

— Адмирале, мислите ли, че му казахте достатъчно? — попита той тихо.

— Няма значение, капитане — увери го Траун. — Дадохме му всичко необходимо и ако Мазик не е достатъчно умен сам да обвини Карде, някой от другите контрабандисти ще го направи. Във всеки случай винаги е по-добре да кажеш по-малко, отколкото повече. Някои хора инстинктивно се съмняват в доброволно подадената информация.

Совалката се издигна над палубата и излетя в космоса. От арката пред тях се показа ухилена фигура.

— Добра работа, адмирале — обади се Нилс Фериер и премести фаса си в другия край на устата. — Накарахте го да се разтрепери от страх и после го пуснахте. Ще си спомням това преживяване до края на живота си.

— Благодаря, Фериер — отвърна сухо Траун. — Одобрението ти означава много за мен.

Усмивката на крадеца на кораби сякаш повехна. Но след това той реши да приеме коментара в буквалното му значение и нетърпеливо попита:

— Е, какво ще правим сега?

В погледа на Траун блеснаха пламъци заради използваното множествено число, но той бързо се овладя:

— Снощи Карде изпрати доста съобщения, успяхме да прехванем едното. Все още не сме го разшифровали, но сигурно свиква нова среща. Щом разберем мястото и времето, ще ви ги съобщим.

— И аз ще отида и ще помогна на Мазик да обвини Карде — кимна Фериер.

— Нищо подобно — отсече Траун. — Ще си стоите в ъгъла и няма да си отваряте устата.

Фериер отстъпи назад.

— Добре. Както кажете.

Траун задържа погледа му още няколко секунди.

— Единствената ви задача е — продължи той — да се уверите, че чипът, които ще ви дам, ще попадне сред вещите на Карде. Най-добре в кабинета му на кораба — вероятно Мазик първо там ще погледне.

Адмиралът вдигна ръка, един офицер пристъпи към крадеца на кораби и му подаде чипа.

— Аха — кимна с мазна усмивка Фериер. — Разбрах. Това е доказателство за споразумението на Карде с лейтенант Коск, нали?

— Точно така. Чипът плюс другите доказателства, които вече подхвърлихме в личните вещи на лейтенант Коск, не би трябвало да оставят никакво съмнение, че Карде е манипулирал останалите контрабандисти. Вярвам, че това ще е напълно достатъчно.

— Да, и това ще бъде краят на отвратителната им сбирщина — крадецът на кораби завъртя чипа в ръцете си, дъвчейки замислено фаса. — Ясно. Значи аз ще подхвърля чипа на борда на „Волният Карде“…

Погледът на Траун го накара да замлъкне.

— Нищо подобно — каза тихо върховният адмирал. — Ти ще стоиш колкото се може по-далеч от кораба и личните помещения. Дори изобщо няма да оставаш сам, докато си в базата.

Фериер премига изненадано.

— Да, но… — той безпомощно вдигна чипа.

Пелаеон долови тихата въздишка на едва сдържано нетърпение на Траун.

— Духът ще сложи чипа на борда на „Волният Карде“.

Погледът на крадеца на кораби се проясни.

— Аха. Добре. Разбира се. Той ще успее да се вмъкне, без никой да го види.

— Най-добре наистина никой да не го види — предупреди го Траун, изведнъж гласът му зазвуча леденостудено. — Защото не съм забравил ролята ти в смъртта на лейтенант Коск и хората му. Ти си длъжник на Империята, Фериер. И трябва да си платиш дълга.

Лицето под брадата на Фериер беше станало восъчнобледо.

— Разбрах, адмирале.

— Добре — кимна Траун. — Ще останеш на кораба си, докато разузнаването не разбере мястото на срещата на Карде. След това ще се оправяш сам.

— Добре — крадецът на кораби пъхна чипа в туниката си. — А след като те видят сметката на Карде, аз какво да правя?

— Свободен си да се върнеш към заниманията си — отвърна Траун. — Когато отново се нуждая от теб, ще те намеря.

Устните на Фериер потрепериха.

— Добре — повтори той.

Изражението му ясно говореше, че най-сетне бе започнал да осъзнава колко голям е дългът му към Империята.