Последният убиец

Пролог

Обедното слънце биеше с немилостивия чук на изпепеляващите си лъчи нажежената наковалня на пустинята. Мъртвилото беше абсолютно. Въздухът потрепваше. Отразената от напечените скали и пясък топлина превръщаше нажежената пустош в трептящ мираж. Всяка глътка въздух беше мъчение, а всяка крачка изтезание, достойно за прокълнатите. В коритото на една пресъхнала река лежеше мъж, агонизиращ от жажда и топлинен удар. Две мили на изток камилата му лежеше мъртва, с раздрани от острите скали копита. Тук, в самото сърце на Руб ал-Хали, пустия квадрат на огромния арабски полуостров, се осмеляваха да скитат единствено загубилите разсъдъка си или отчаяните до смърт. Оцеляваха малцина.

Умиращият беше арабин отайби, от западната част на полуострова. Той пътуваше през източните области на Саудитска Арабия с един придружител от провинцията Макран, придвижвайки се сред бедуинските племена равашид и авамир, като разговаряше с вождовете и младежите им. Двамата се бяха срещнали преди по предварителна уговорка в Хор Халба, на източното крайбрежие на Обединените арабски емирства. Иранецът беше доплавал през нощта с една малка лодка от Яск, избягвайки патрулните лодки от Мускат, които курсираха във водите на Оманския залив. Бяха прекосили северния край на планините Хаджар, после бяха пътували на юг покрай границата с Мускат, а две седмици по-късно се промъкнаха през неясно очертаната граница между Емирствата и Саудитска Арабия.

А оттам вече, облечени като бедуини, бяха обикаляли извори, оазиси и временни поселища на пустинните племена. Беше лятото на 1977 година и усилията на централното правителство да установи на постоянно местожителство голяма част от племената бяха нарушили традиционния им начин на живот. Но тук, в покрайнините на кралството, суровите реалности на пустинята съхраняваха и поддържаха вродената съпротива на бедуините срещу всяка промяна и пазеха жив духа на независимостта и чувството за собствено достойнство, които бяха най-голямото им богатство. Подобно на Лорънс Арабски и двамата мъже пътешестваха сред несвикналото на уседнал начин на живот местно население, проповядвайки и печелейки последователи за каузата си. Планираха да прекосят на етапи северния край на Руб ал-Хали чак до сърцето на страната, през прохода между пустините Нафуд Кунайфида и Нафуд Дай, после през северния Нажд до Мека, тъкмо навреме за поклонническия сезон.

След месец и половина бяха арестувани в малкото пустинно селище Абу Фарис. Местен религиозен водач се беше оплакал от тяхната дейност и властите изпратиха полицаи от оазиса Джабрин, на триста километра северозападно от селището. В къщата на кадията се бе провело късо съдебно заседание и на следващата сутрин двамата бяха изведени на прашния градски площад.

Там вече се беше събрало цялото население, включително децата и жените. В центъра на площада стоеше черен судански полицай, гол до кръста — абаносовата му кожа лъщеше под жаркото слънце. В ръката му блестеше дълъг извит меч, прекрасно оръжие от дамаска стомана, предавано от поколение на поколение в селцето на шейх Абу Фарис. Двамата мъже с вързани на гърба ръце бяха изведени насред площада. Накараха иранеца да коленичи в праха пред краката на полицая. Кадията излезе напред с Корана в ръце, обяви смъртната присъда, прочете извадки от свещената книга и се оттегли. Палачът, черна сянка на фона на слънцето, се разкрачи за по-голяма устойчивост, после изви с две ръце меча зад гърба си. Замахна мълниеносно. Блестящата стомана изсвистя и главата на осъдения полетя в праха на площада, заливайки го с кръв. В следващия миг тялото политна и се строполи безжизнено, изригвайки кървав фонтан; няколко секунди крайниците му потръпваха конвулсивно, след това застинаха.

Двама полицаи сграбчиха арабина за раменете и го издърпаха до мястото, което само преди секунди бе заемал неговият приятел. Дори и в този момент, в който се пържеше в пещта на пресъхналото корито, пред очите му бяха кръвта и вонята, а стомахът му се гърчеше. Кадията оповести присъдата, прочете откъс от Корана и отстъпи назад. Огромният негър се извисяваше над него, а сянката му падаше върху коленичилия мъж като крилата на Израил, черния ангел на смъртта. Мечът се изтегли зад гърба на палача, после рязко изсвистя и увисна само на сантиметри над жертвата си. Арабинът припадна. Свести се завързан на гърба на камила, на път към центъра на Руб ал-Хали. Един водач, изпратен да се увери, че камилата ще го отнесе дълбоко навътре в пустинята, обясни, че полицията поради своята малобройност и изолираност се бояла да екзекутира арабски бедуин сред самата пустиня, където пролятата му кръв можела да предизвика безредици. Племенната политика беше нещо безкрайно объркано и сложно и полицията бе предпочела да бъде на чисто. Вместо това решили да проведат символична екзекуция, последвана от бавна, но сигурна смърт в пясъците на пустия четириъгълник.

Арабинът лежеше безпомощен сред пясъка на каменистото корито, погълнат от видения за кръв и стомана, и бълнуваше. Думата ал-кийяма не слизаше от напуканите му устни. На арабски тя означаваше „възкресение“. Но за какво възкресение би могъл да жадува той на крачка от смъртта в тая опустошена и мъртва земя, избягвана дори и от лешоядите? Слънцето се плъзгаше в маранята към западния хоризонт. Мъжът го проследи как докосва ръба на пустинята с поглед размътен пред близката смърт. Молитва се отрони от устните му, докато следеше пътя на залязващото слънце, устремено към Мека, далеч на запад, отвъд безкрайните пясъци, простиращи се през сърцето на гигантския полуостров. Там, в Мека, го очакваше възкресението му.

Животът постепенно изтичаше от тялото му и той не забеляза сенките на ездачите, високи и черни като камилите, които яздеха. Те спряха наблизо и се втренчиха в него.