Първа частГайба
Първа фаза
1.
Техеран
Събота, 15 октомври 1977 година
Беше студено. Неколцина мъже, облечени в черни топли дрехи, стояха на една пуста улица, потропваха с крака, духаха в шепите си и хвърляха непрекъснато погледи наоколо. Чакаха нещо или някого. Денят беше към своя край и на бледото слънце му оставаше само половин час преди да се скрие зад хоризонта. Никой не говореше. Улицата прекосяваше по абсолютно права линия север-юг предградието Ванак на Техеран, на три квартала от алуминиево стоманения дворец на хотела „Ария-Шератон“. Отвъд него гъмжилото на сградите стигаше чак до неразвития северозапад на града, откривайки планинските склонове в подножието на Елбрус, покрити с лед и сняг. Планината предлагаше покой, далеч от виещия град; всичко беше в скреж, обвито от планинска мъгла.
Планините и едно разстояние от около шестдесет мили деляха столицата от бреговете на Каспийско море, Даря Мазандаран. Само на няколко мили по-навътре във водната шир минаваше невидима, но съвсем осезаема бариера — непрестанно патрулираната граница между Иран и Съветския съюз. На северозапад се простираше руски Азербайджан, на североизток Туркменистан, а зад него — цяла Централна Азия. Бухара, Самарканд, Ташкент; имена от златното минало, градове със сини кубета и стройни минарета, с прекрасни миниатюри и още по-прекрасна поезия, а днес всичко това притежание на една безкрайна империя, надвиснала със задушаващата си тежест върху цялата северна граница на Иран. Техеран гледаше на север към най-несигурната граница в света, ахилесовото сухожилие на руския гигант. Заспал гигант, но в сънищата му плискаха водите на топлите южни морета, богатите на нефт брегове на Персийския залив.
Един черен мерцедес с тъмни прозорци, отразяващи последните лъчи на залязващото слънце, се плъзна в улицата откъм Юзефабад и спря до чакащата група. Вратата на автомобила се отвори и отвътре излязоха двама мъже, облечени също като останалите в черно. Мъжете на паважа не застанаха мирно, нито козируваха, но стойката им изведнъж се промени. Първият от двамата новодошли беше Масуд Хешмат, шефът на Отдела за специални операции от Вътрешна сигурност, най-важният от деветте отдела на САВАК, Сазман-е Етелаат ва Амният-е Кешвар, най-страховитата иранска организация за национална сигурност и информация. Хешмат отговаряше директно пред заместник-директора на САВАК, шефа на ОНСИ Парвиз Сабети, под чието ръководство работеше в щаба на организацията, помещаващ се в прословутата сграда Комите в центъра на Техеран.
Неуморен мъж между тридесет и петте и четиридесетте, Хешмат си бе извоювал зловещата репутация на безмилостен инквизитор на заподозрени политически престъпници. При режима на шаха за такива затворници съществуваха два вида предварителни разследвания. Първото и по-бруталното, известно като базуи, се извършваше от хора на САВАК, за да се изтръгне максимумът информация преди задържаният да бъде предаден на длъжностните лица от военния трибунал за по-нататъшен разпит. Масуд Хешмат беше изключителен майстор в изтръгването на информация. Зад стените на Комите или затвора Евин името му бе станало символ на най-нечовешки изтезания и смърт в някой запустял двор в полунощ.
Другият в колата беше американец, Питър Рандал, оперативен работник на ЦРУ, пристигнал в Иран преди седем години. Рандал се измъкна от колата след Хешмат и моментално потръпна, хвърляйки поглед на север към белия ореол на планината Дамаванд, надигаща се сред мъглата към потъмняващото небе. Един ден — той знаеше — рояци хеликоптери щяха да изпълзят иззад върха и безброй изтребители МИГ щяха да излетят от степите на Средна Азия. Това беше кошмар, който го преследваше дори и наяве. От седем години той имаше за съсед Русия, често отскачаше до границата й, откъдето можеше да я види като на длан, но не и да я докосне: живо присъствие, което едва ли някой от шефовете му във Вашингтон можеше да проумее напълно. Беше се научил да се справя с това присъствие, да го изтласква в дълбините на разума си, за да не затормозва мисловната му дейност или да забавя действията му. Но въпреки всичко не можеше да го изтръгне изцяло от себе си. Защото в края на краищата тъкмо то беше причината за неговото присъствие в тази страна.
Хешмат изчака Рандал и после се обърна към началника на групата, всички членове на която бяха професионалисти от САВАК, обучени до съвършенство в борбата с градския тероризъм. Познаваше лично всеки; бяха работили съвместно при много акции и можеше да разчита напълно на тях.
— Всичко наред ли е? — запита той.
— Да, господине. Има ли някакви нови нареждания?
— Не, всичко е както сме го планирали.
Хешмат се извърна и погледна Рандал. Бързите му очи неспокойно се плъзнаха по фигурата на американеца.
Редом с него Рандал изглеждаше висок и слаб, обветреното му лице с изрязани черти беше в пълен контраст с пухкавата физиономия на Хешмат и отпуснатото му тяло. Рандал имаше слабо лице на аскет, светлосините му очи криеха многобройни тайни в сивите сенки на ъгълчетата си. Хешмат и по-рано бе срещал такива очи, върху лицата на фанатици, които бе разпитвал нощ след нощ в студените неми килии. Никога не можеше да си спомни лицата им, само очите им изникваха пред погледа му. Това бяха очи на човек, който нямаше да се раздели с тайните си дори и при най-жестоките изтезания. На Хешмат това му се струваше страшно несправедливо, дори неприлично — че един офицер от разузнаването може да има такива очи.
Той знаеше, че американецът го ненавижда и презира за това, което е, и най-вече заради това, което прави. Рандал веднъж го беше придружил на разпит в Евин на едно момиче, изповядващо марксистка философия и обвинено в печатането на антиамерикански памфлети, двайсетгодишна студентка от университета „Пахлави“ в Шираз. И повече не стъпи там. Рандал беше добър агент. Тридесет и пет годишен. Някои твърдяха, че е най-добрият американски агент в Иран. Но той вършеше работата си, защото гледаше на нея като на дълг, а не защото я обичаше. И там беше разликата между двамата. Хешмат се радваше на всяка поставена му задача и си вършеше работата така, че да извлича максимално удоволствие. Рандал никога не убиваше, освен в случаите на крайна необходимост, но дори и тогава не го правеше хладнокръвно. Спокойно, разсъдливо, да, и често без гняв, но винаги с някаква непонятна тръпка и болезнено усещане. Дължеше го на човека, чийто живот се налагаше да отнеме. Прибягваше до пистолета само в краен случай и се отвращаваше от мъченията като начин за изтръгване на информация. Към тези, които като Хешмат изпитваха наслаждение да измъчват невинни хора, Рандал изпитваше само отвращение. Хешмат на свой ред презираше Рандал, като в същото време му се възхищаваше за професионализма и го ценеше, защото в един свят, изтъкан от измама и контра измама, не беше никак лошо да има до себе си човек, на когото да може да се облегне и когото, ако се наложеше, разбира се, да предаде.
— Питър — попита Хешмат, — да имаш да кажеш нещо, преди да започнем?
Рандал го изгледа, после поклати глава. Хешмат кимна и проговори тихо в радиотелефона в ръката си. Втори мерцедес, същият като първия, без номера, се плъзна от една странична уличка и спря до тях. Групата се раздели, шестима мъже се качиха във втората кола, а други четирима се събраха при Хешмат и Рандал в първата. Шофьорът запали двигателя и колата потегли в падащия мрак. Двата автомобила се насочиха на север, като след минута завиха на изток към трите главни артерии, свързващи богатите северни предградия на Техеран с бездънното разтревожено сърце на градския център. Придвижиха се бързо, използвайки странични улички, през благоустрояваните квартали Каусийе и Даудийе в Коруш-е Кабир и се включиха в пътя южно от Колхак. Там отново завиха на север, като караха цяла миля преди да обърнат надясно към Юкчал, малка уличка, водеща към провинцията, която урбанистичният бетон вече обгръщаше в обятията си. Подминаха немската църква от дясната си страна, а от лявата им остана германското училище — предните постове на една колониална политика, така и не успяла да процъфти. След запоя шосето вече вземаше името Амир Хекмат и колите отбиха встрани; гумите изскърцаха по чакъла и спряха.
Никой не проговори по време на краткото пътуване. Всеки от мъжете бе потопен в собствения си свят, погълнат изцяло от предстоящата операция. Първоначално американецът бе отказал да дойде. Беше му дошло до гуша от Хешмат и методите му, повръщаше му се от просмуканата в пот тишина, в която потъваше след като приключеше разпитите си. Но иранецът бе настоял, че присъствието на Рандал е необходимо за успеха на операцията.
Беше му позвънил рано сутринта в апартамента на улица „Ках“, възбуден, с необичайно напрегнато лице, а очите му блестяха от мисли, които Рандал би предпочел да не узнава. Рандал не го покани; той изобщо би предпочел да не му се мярка пред очите, но Хешмат влезе без покана и седна като у дома си.
— Питър — започна той с преднамерена фамилиарност, с явното намерение да обтегне нервите на американеца до крайност. Питър бе загубил навика си да се обръща към познатите си на малко име, откакто бе дошъл в Иран, а с хора като Хешмат по принцип предпочиташе да поддържа чисто служебни отношения. Хешмат беше съвсем наясно с нещата, но въпреки това продължи по същия начин: — Питър, мисля, че попаднах на следа към убийствата в „Айбекс“, а може би и на онези във военновъздушните сили преди две години. Всичко изплава в хода на разследванията върху опита за покушение върху Ашраф през септември.
Американецът кимна. Интересът му надви отвращението към Хешмат. Иранецът беше споменал за убийствата през май 1975 година на двама полковници от американските военновъздушни сили и на трима американски цивилни специалисти през август 1976 година, които бяха участвали в монтирането на секретната електронна система за разузнаване „Айбекс“ в Иран. Системата „Айбекс“ беше продадена на шаха за сума надхвърляща петстотин милиона долара от корпорацията Рокфелер, базирана в Анахайм, и на теория трябваше да охранява границата. Но при процеса на монтаж в системата бяха започнали да излизат наяве сериозни проблеми и не след дълго шахът бе започнал да се оплаква, че Пентагонът го е измамил. Ричард Хелмс, посланикът на САЩ в Иран, си беше измил ръцете, така че ЦРУ, замесено още от времето на първоначалния проект, трябваше да опере пешкира. Рандал още имаше неприятни спомени от поредицата събития, последвали убийствата през август 1976. Дори и сега, цяла година след онези събития, натискът от страна на Вашингтон да открият виновниците за убийствата не секваше.
— Не мога да видя връзката — каза той. Стоеше прав, подсказвайки недвусмислено на госта си, че е нежелан.
На 13 септември същата година терористи се бяха опитали да застрелят сестрата на шаха, принцеса Ашраф, докато прекосяваше южна Франция на път за вилата си в Норт Галис. Убиха нейната приятелка в колата и раниха придружителя им, но шофьорът бе успял да измъкне принцесата невредима.
— Предполагаме, че същата група може да е била отговорна и за трите атаки — отвърна Хешмат. — Вчера получихме доклад за една къща в Колхак, използвана от група младежи малко над двайсетте. Нито един от тях не се е сближил с някой от съседите си, прибират се и излизат по съвсем необичайно време. По всичко личи, че сме попаднали на гнездо на терористи. Авторът на доклада ни съобщи, че чул двама от тях да разговарят на френски.
— Твоят човек знае френски?
— Малко, но достатъчно. Проследил ги до едно кафе, където се срещнали с трети човек. С него разговаряли на фарси. Говорили за Америка, за Вашингтон; този третият току–що се бил върнал оттам. След това той си тръгнал и другите двама пак заговорили на френски. Единият запитал другия какво мисли за американците, като казал, че „много мрат“. Нищо повече, само това. После си поговорили за други неща, нищо важно.
— Но те може да са имали предвид нещо съвсем друго. Тук са загинали много американци. Защо мислиш, че е станало дума тъкмо за онези?
— Не мисля, само предполагам. Щом са посегнали веднъж на живота на Ашраф, значи може да са федаини Халк. Мисля си, че федаините са отговорни и за други убийства.
— Добре, защо не ми се обадиш, когато се увериш в това? Сигурен съм, че ще намериш начин да се добереш до доказателства. Само не искай от мен да ти помагам, това е всичко.
— Искам да дойдеш с мен тази нощ. Ще атакуваме къщата.
— Това е работа на полицията.
— Разбира се. И знаеш отлично как ще свърши всичко, ако го оставя на тях.
Рандал знаеше. Тактиката на полицията се състоеше в това да обградят скривалището на терористите и да го обстрелят, докато те са вътре. В девет от десет случая оцелели нямаше.
— Но защо съм ти на този етап? До момента, в който получиш ясни признания, че са замесени в убийствата на американски граждани, това си е ваша чисто вътрешна работа. Ела, след като се убедиш.
Рандал съвсем преднамерено се правеше на дърво. Още от края на четирийсетте ЦРУ беше хлътнало здравата с иранското разузнаване и заедно с ФБР бяха основните съзидатели на САВАК при правителството на Теймур Бактияр през 1957 година, след което бяха създали постоянна американска разузнавателна мисия в Иран. Намесата в така наречените „вътрешни работи“ беше станала рутинна процедура.
— Просто проява на учтивост от моя страна. — Сарказмът в тона на Хешмат просто бликаше. — Смъртта на американците вече е спомената, те са включени в доклада. Искам просто да бъдеш там, в случай че нещата се закучат. Искам да знаеш, че съм направил всичко възможно, за да ги заловя живи. Трябва да присъстваш.
Рандал не откъсваше поглед от лицето му. Хешмат едва сдържаше възбудата си — нямаше търпение да се захване с работата. Американецът беше наясно, че предстоящата операция ще послужи като отдушник на Хешмат, след което той щеше да се превърне в студена и безчувствена машина в килиите за инквизиция на Комите. Но имаше и още нещо. От дългия си и горчив опит американецът имаше добра представа за сложната плетеница и хаоса в армията и службите за сигурност на Иран, за лабиринта от машинации, интриги и контра интриги, отразяващ макиавелистката атмосфера на живота в тази страна. Знаеше как всеки ангажиран по един или друг начин в службите за сигурност следи своя колега, как САВАК и военното разузнаване, Рокн До, са в постоянен конфликт, как шефовете на Бюрото за специални разследвания, Дафтар Виже, държат под око САВАК, и как шахът, спотаен в средата на мрежата, дебне като паяк плячката си.
Директорът на САВАК, генерал Нематола Назери, бивш военен губернатор на Техеран, беше заемал преди поста на началник на службите за сигурност — от 1965 година. До 1972 година отделът за вътрешна сигурност беше ръководен от друг генерал, Назър Мокадем, сега шеф на Рокн До. Рандал знаеше, че Хешмат от отдавна е протеже на Мокадем, и подозираше, че генералът иска да постави протежето си начело на САВАК. Знаеше също така, че в плетеницата от интриги на тази борба за власт той самият е използван като лост за влияние във всемогъщата организация на ЦРУ.
Вратата на мерцедеса се отвори и Хешмат стъпи на паважа. Куче зави някъде в здрачната далечина: кучешките глутници, които нощем излизаха да търсят отпадъците от човешките трапези, отново тръгваха на лов. Рандал потръпна, безсилен да се сдържи.
2.
Техеран
Събота, 15 октомври 1977 година
Хешмат заобиколи колата, отвори багажника и започна да раздава оръжия и боеприпаси на малкия си отряд. Рандал отказа пушката, която иранецът се опита да пъхне в ръцете му под предлог, че е въоръжен с „Браунинг Магнум“ и че ако се наложи, може да го използва. Запази за себе си мисълта, че най-добре изобщо да не се стига до стрелба. Знаеше добре, че операции като тази почти винаги завършват с кървава касапница.
По сигнал на Хешмат групата се раздели на четири подразделения, като всяко пое по различна странична уличка, която щеше да го изведе до къщата, независимо от другите. Мракът вече беше почти пълен и облечените изцяло в черно фигури се движеха безшумно и невидимо към целта си. По това време улиците бяха съвсем опустели, също като сцена, на която всеки момент предстои да започне представление. Мълвата, че нещо ще се случи, ги бе опразнила в миг; човек, незапознат с местните неща, трудно би го проумял. Тишината беше неподвижна и напрегната, обтегната като струна в очакване ужасите на нощта. Мъдрите жители отдавна бяха зад залостените врати. Този род операции бяха нещо съвсем обикновено, част от живота в Техеран. През нощта щеше да има стрелба, може би дори експлозии, но на сутринта всички следи от инцидента щяха да изчезнат: строшените врати щяха да бъдат поправени, счупените стъкла — подменени, мъртвите тела прибрани за погребение, кръвта измита от стените, а празните гилзи от всякакъв калибър събрани отвсякъде. Само смъртта щеше да си остане такава, каквато е. Местните жители щяха да научат какво точно е станало, щяха да плъзнат слухове; но всичко това имаше цел — задълбочаваше пасивността и усилваше страха. Нямаше да има дори и най-малка улика за чуждата преса и активистите за човешките права; нямаше да има нищо, което да може да послужи като повод за критика и намеса във вътрешните работи на страната.
След пет минути всички бяха заели позиция. Хешмат шепнеше инструкции в портативния си радиотелефон. Някакъв мъж се отдели от сенките край него — един от хората, поставени предварително на пост край къщата да държат под око обитателите й. Той уведоми Хешмат, че вътре има шест или седем души, че никой друг не е влизал или излизал цял ден и че тези вътре нямат и представа, че са наблюдавани. Не бил правен опит да се измъкнат незабелязани. Шефът кимна и вдигна един малък мегафон, който бе взел от колата.
— Слушайте всички — проехтя гласът му в мрака. — Знаем, че сте в къщата. Знаем, че сте въоръжени. Обградени сте от всички страни. Ние сме много — повече от вас. Оставете оръжията си в къщата и излизайте един по един през входната врата. Животът ви ще бъде пощаден. Не изпълните ли нарежданията ни, ще бъдем принудени да стреляме.
Ехото на гласа му отшумя и мъртвешка тишина захлупи улицата. Дори и кучетата онемяха. До този момент след толкова много подобни акции Хешмат не можеше да си спомни заподозрените поне веднъж да се бяха предали доброволно. Всички знаеха много добре какво ги очаква в килиите на голите бетонни коридори под Евин и съзнаваха, че има далеч по-бързи и безболезнени начини човек да стигне до същия край. Тишината щеше да се проточи минута-две, след което стрелбата на обградените щеше да я раздере в отчаян опит на онези вътре да опитат невъзможното.
Смътните очертания на къщата едва се забелязваха в мрака, силуетът й бе слят с непрогледната маса на небето. Беше малка двуетажна къща с плосък покрив, със занемарена градинка и висока стена с единствена метална врата — обикновена гледка за северната част на Техеран. Една от стаите на първия етаж светеше, но още с първите думи на Хешмат светлината помръкна. Настана пълен мрак и зловеща тишина захлупи всичко. Измина минута, след нея още една, трета. Какво чакаха още?
Хешмат вдигна пак мегафона.
— Ако след една минута не излезете с вдигнати ръце, ще заповядам да открият огън. Вашата смърт ще е безсмислена. Предайте се.
Мракът отново погълна ехото. Измина половин минута, без да се случи нищо. Хешмат доближи до устните си портативния радиотелефон и издаде заповед до подчинените си всеки миг да бъдат готови да открият огън. Четиридесет секунди. Градината и къщата представляваха същинско мъртвило. Петдесет секунди. Някъде в далечината залая куче. Петдесет секунди. Хешмат отново вдигна радиотелефона до устата си да даде заповед. И в този миг откъм покрива на къщата се разнесе изстрел. Мъжът до Хешмат залитна към стената зад тях с раздробен череп. Тялото му рухна на земята, потръпна още веднъж и замря. Хешмат мигновено се хвърли по очи на улицата, останалите от групата го последваха. Хешмат панически обърса кръвта от главата си — добре, че не беше неговата.
Отново се възцари тишина. Кучето в далечината спря да лае. Радиотелефонът на Хешмат забръмча от разтревожените шепоти на командирите на отделенията му. Той заговори с бърз глас, съвсем тихо:
— На покрива има снайперист. Можете ли да го забележите? От нашата страна не се вижда.
Последва пауза, след която се обади един от командирите.
— Да, виждам го.
— Свали го тогава.
Радиото замлъкна. Само след секунди се разнесе втори изстрел.
— Фируз, какво стана? Виждаш ли го още? — настойчиво заговори Хешмат.
Никой не му отговори.
Радиото изпука, после се обади друг глас.
— Тук е Ахмад. Той уби Фируз. Право в челото. Не мога да го видя. Той е…
Нов изстрел раздра тишината.
— Ахмад, чуваш ли ме? — изкрещя Хешмат.
— Няма нищо. Този път не стреля в нашата посока.
— Уби Хушанг — намеси се друг глас.
Хешмат се поколеба, озовал се в ситуация, в която не беше изпадал до този момент. Внезапно някой застана до него и изтръгна радиото от ръката му. Беше Рандал.
— Назад, всички назад! — изкрещя Рандал. — Той ви вижда всичките. Копелето има инфрачервен прицел. Всички да залегнат зад някакво прикритие. — Той се обърна към Хешмат и тикна радиото в разтрепераната му ръка. — Хайде, размърдай се.
Двамата затичаха приведени към прикритието на една кола, паркирана на десетина метра от тях.
— Какво правиш, по дяволите? — изрева Рандал, щом залегнаха зад автомобила. — Нали хората ти са професионалисти! Тоя тип опука трима от тях като на шега.
— Това никога не се беше случвало.
— Както виждаш, сега се случи. Къде ти е фенерчето?
— У Мехди е.
— Къде е той, по дяволите?
Хешмат извика в мрака. Мъжът с фенерчето се оказа наблизо, зад една съседна кола. Рандал го повика и той притича до тях.
— А сега ми дай пушката си — обърна се той към Хешмат. — Мехди, ти ще светнеш с фенера към покрива, когато ти кажа. Прокарай лъча по целия покрив, а видиш ли го, задръж го върху него.
Рандал се приведе зад багажника на колата, насочил пушката към покрива. Не му беше за пръв път да се озовава нощем под снайперистки огън. Беше прекарал цялата зима на 1968 година с двайсет и шестима морски пехотинци в Кхе Сан. Много нощи бе изкарал върху чувалите с пясък, следейки сигналните ракети в опити да открие позициите на северновиетнамската армия — онези стреляха с червени трасиращи куршуми. В интервалите между престрелките вражески снайперисти стреляха ли, стреляха в затихналата обсадена база. Нежелани призраци от онази зима преди единадесет години започнаха да се размърдват в душата му и той почти зачака някоя сигнална ракета да разкъса мрака. Стисна здраво пушката, вдигна я и викна:
— Давай!
Яркобял сноп светлина избликна само на няколко метра от него, секунда се повъртя несигурно в небето, след това откри покрива и го обходи бързо. Нямаше никого. Изведнъж от един прозорец на първия етаж проехтя нов изстрел, стъклото и отражателят се пръснаха на десетки късчета и фенерчето изскочи от ръката на мъжа и издрънча на паважа.
— Господи — изкрещя Рандал. — Тоя тип явно си знае работата. Накарай хората си да притичат до стената, където не може да ги достигне. И после нахлувайте, само че бързо, преди и останалите да се разгърмят.
Хешмат се поколеба за миг, с явно нежелание да изпълнява заповеди на американеца. Добре знаеше обаче, че няма избор. Рандал бе воювал и имаше инстинкти как да оцелява под противниковия огън. Иранецът даде заповед. Хората му затичаха към стените на къщата от четирите й страни. Всеки миг очакваха нов изстрел и поредната жертва, но в тишината се разнасяше единствено задъханото им дишане и ударите на сърцата в ушите им. Последва втора заповед и над стената полетяха гранати. Четири глухи експлозии разтърсиха приземния етаж на къщата. Мъжете мигновено започнаха да прехвърлят стената под прикритието на димната завеса и откриха автоматичен огън към горния етаж. Задрънчаха счупени стъкла. Двама души останаха да прикриват с непрекъснат огън останалите, които нахлуха в къщата.
Хешмат нашари входната врата на решето, изрита останките й и засипа с огън коридора след нея. Изчакаха да се покаже групата от задната врата, после се събраха под стълбите. Приземният етаж беше чист. Всички терористи явно бяха на горния и ги чакаха, решени да ги унищожат със залпов огън. Хешмат даде заповед да нахлузят маските, после запокити на горната площадка цилиндър със сълзлив газ. Изчакаха няколко минути газът да проникне навсякъде, но горе всичко беше безмълвно. Който и да се намираше там, явно бе решил да стои докрай.
Един мъж от групата откри огън към горната площадка, после се втурна по стъпалата, без да спира стрелбата. Останалите тръгнаха подир него. Всички бяха с опънати до скъсване нерви. Рандал си спомни безмълвието на Кхе Сан, безвремието, разкъсвано единствено от воя на смъртта. Пред тях, след последните стъпала, сивееха три врати. Ако онези останеха зад тях, те трябваше да нахлуят вътре. В единия край на тясната площадка още десет стъпала извеждаха на плоския покрив. Терористите сигурно вече бяха горе. Хешмат се свърза с мъжете отвън до стената.
— Рашид, Махмуд! Виждате ли някого на покрива?
И двамата отговориха отрицателно.
Хешмат стъпи на площадката и се обърна към мъжете.
— Всичко е ясно. Влизаме. Ахмад, Али, вие двамата поемате стаята вляво, Реза и Джаафар — дясната. Рандал, идваш с мен и Садък в средната. Проверете боеприпасите си.
Мъжете се стълпиха на стълбите под площадката, с пръсти върху спусъците, готови всеки миг да открият огън. По даден от Хешмат знак всички едновременно заляха с олово вратите и стените и после се втурнаха напред.
Рандал и Хешмат се врязаха в средната врата с насочени напред оръжия. Гледката, разкрила се пред очите им, ги вкамени: подпрени на стената в дъното на стаята лежаха телата на седем мъже, седем сгърчени кървави кукли с прерязани гърла, зяпнали като ухилени усти, с изцъклени безжизнени очи. Кръвта още не бе спряла да тече от раните им. Дълъг нож с окървавено острие се търкаляше до краката на един от мъртъвците, а до него — пушка с оптически мерник: този явно беше снайперистът. След неуспешния си опит да отблъсне атаката той сигурно се беше върнал при останалите с вестта, че е измъкването е невъзможно. Не се виждаха никакви други оръжия, освен ножа и пушката. Тези хора бяха предпочели смъртта пред позора на плена и се бяха подредили покрай стената, а снайперистът бе прерязал гърлата им един по един, след което и той бе заел мястото си до тях.
Колкото и да беше привикнал към сцените на насилие, Рандал се извърна, потресен от видяното, от неговата безсмисленост. Не кръвта или зейналите прерязани гърла на мъжете, го бяха потресли, беше виждал далеч по-кървави и безсмислени зрелища през годините си в тази организация, която ежедневно си имаше работа с насилие и безмилостна смърт. Това, което наистина го изкара от равновесие и което знаеше със сигурност, че никога повече не ще успее да изтръгне от паметта си до самия край на живота си, бяха лицата. Седем лица, всички с широко отворени очи, замръзнали в смъртта, в една и съща смърт, всички застинали с едно и също изражение на фанатична решимост, почти екзалтация, с погледи, които сякаш се присмиваха на сполетялата ги смърт.
Рандал се извърна тъкмо когато в стаята влязоха Ахмад и Али. Двамата бяха проверили лявата стая, без да открият нищо. Ужасени от гледката, те също спряха. От всички присъстващи единствено Хешмат бе запазил доброто си настроение. В този момент в стаята надзърна Реза, един от двамата мъже, щурмували дясната стая, и също спря като вкопан. Хешмат въпросително се обърна към него.
— Елате в другата стая — викна ги Реза.
Хешмат тръгна след него, сподирен от останалите. Гледката в съседното помещение нямаше нищо общо с ужаса в средната стая, но въпреки всичко я допълваше по свой мрачен и жесток начин. Стаята представляваше истински арсенал. Пушки, автомати, пистолети, кутии с муниции, експлозиви, сандъци с гранати — оръжие, достатъчно за петдесет или сто души, беше подредено покрай три от стените. Значи мъртъвците в съседната стая бяха имали оръжие. Рандал усети как му се завива свят. Защо не се бяха сражавали до края, защо не бяха продали скъпо живота си? Каква бе причината да приемат смъртта от ножа, вместо да загинат с оръжие в ръка в опит да причинят поне малко загуба на гиганта, с който воюваха? Или просто бяха решили да избегнат раните и позорния плен?
Слязоха долу. Там ги очакваше нова изненада. В кухненската печка още имаше жарава, а вратичката дори не беше затворена. Вътре се виждаха останките от книги и документи, набързо натъпквани и заливани с парафин да изгорят по-бързо. Ето каква е била целта на снайпериста! Той просто е печелел време за съмишлениците си. На излизане от кухнята Рандал мярна Хешмат да се навежда за нещо паднало под масата. Беше лист синя хартия, сгънат три или четири пъти. Иранецът го разтвори, хвърли поглед, навъси се, после отново го сгъна и го пъхна в джоба си. Видя, че Рандал го гледа, и се извърна.
— Питър, страхувам се, че се налага да останеш. Трябваш ни да потвърдиш какво се случи тук. Надявам се, че разбираш.
И Рандал наистина разбра какво е намислил. Разбра и причината, поради която Хешмат го беше домъкнал на тази операция. Хешмат бе предприел независима акция, без разрешение отгоре, с надеждата, че ще може да използва информацията от разпита на групата за свои собствени цели и възможно в интерес на Мокадем. Рандал му беше необходим като свидетел на всичко в случай, че нещата се развиеха неблагоприятно. Хешмат би могъл да претендира, че е защитавал интересите на ЦРУ, за да се оправдае. Рандал, разбира се, можеше да се опита да си тръгне, но знаеше отлично, че не би успял да се добере дори до вратата. Та нали в края на краищата снайперистът би могъл да изстреля и четири куршума, преди да се самоубие; четири изстрела с четири трупа. И Рандал остана. Нещо като благоразумие му подсказа да не разпитва за съдържанието на документа, намерен от Хешмат.
3.
Техеран
Петък, 21 октомври 1977 година
Група от осем жени, всички с дълги черни чадри се движеха трудно през оживените тълпи на Бузарджомейри, оживената южна улица на Техеран, пресичаща северния край на квартала с пазарите. Улиците тук бяха тесни и гъмжаха от хора, а къщите бяха стари и занемарени. Преди много години тук бе минавала северната граница на стария Техеран, после градът бе почнал да се разраства на север, разпростирайки гигантската си мрежа от блестящи съвременни магистрали, изпълнени с лъскави коли бели и бетонни сгради с фасади от зелен и розов мрамор и изоставяйки на юга прогнилите и разпадащи се постройки. През лятото дробовете на стария град се сгърчваха и почерняваха от замрялата над него жега. В тези райони, където вярата и бедността се бяха сплели в нещо наистина неразплетимо, бяха безсилни да проникнат дори пипалата на всесилната САВАК.
Беше ранна утрин, но улиците вече бяха изпълнени с народ: жени в дълги черни чадри с цветни орнаменти, покриващи ги като савани от глава до пети, прикриващи грубата домашна изработка на дрехите им; мъже в евтини имитации на западни дрехи — якета, сака, ризи без яки — и почти всички небръснати. Никой не обърна внимание на осемте жени, които прекосиха главната улица и влязоха в Назер Косроу, къса уличка, извеждаща на площада със Старата крепост, където се намираха министерствата на правосъдието, финансите и търговията — сякаш подигравка с цялата бедност, заобикаляща ги отвсякъде.
Веднага от дясната им страна започваше уличка, изчезваща в лабиринт от къси и тесни проходи, изпълнени с малки магазинчета. Жените завиха по нея, провирайки се през мрежата от разклонения, докато накрая стигнаха до един магазин, който по нищо не се различаваше от околните. От вътрешната страна на стъклената врата висеше табелка с надпис „Затворено поради болест“, но първата жена почука и зачака. Само след секунди вратата се отвори и жените прекрачиха прага. Мъжът, който ги посрещна, не каза нито дума, само затвори и заключи след тях.
Поведе ги през една малка врата в дъното на магазина, слязоха няколко стъпала и стигнаха до приземно помещение, осветено от самотна гола крушка. Жените една по една свалиха чадрите си и ги сгънаха. Покривалата бяха скривали нещо повече от бедност или грозота: всички те се оказаха млади здрави мъже. Мъжът, който ги беше посрещнал в магазина, пое сгънатите чадри и им посочи да се настанят край стената. Всички се събуха, преди да стъпят на килима, постлан върху циментовия под — килим от Керман, богато украсен с птици, а по краищата със сложна калиграфска плетеница на фарси: откъси от поема на Руми. Ярките багри на мекия килим бяха в рязък контраст с голата стая.
— Изчакайте — каза мъжът, който ги бе довел. — Той скоро ще дойде.
И тръгна нагоре по стъпалата заедно с мъжа от магазина. Вратата се затвори и потъна в тишина. Никой не посмя да я наруши. Всички бяха страшно уморени и объркали. И седмината бяха пътували отдалече, за да стигнат тази сутрин в Техеран, но до момента никой не знаеше истинската причина, заради която ги бяха призовали. Всички бяха отседнали в различни хотели, като никой не знаеше местожителството на останалите. Всички бяха получили точни инструкции къде и кога да поставят чадрите, които им бяха приготвени в малки пакети; имаха и точни нареждания за времето и мястото на срещата с осмия човек, водача си. Това беше всичко, което знаеха.
Минаха петнадесет минути. После вратата на горната площадка се отвори. Самотна фигура застана на прага, после прекрачи и заслиза по стъпалата. Мъж, облечен в черна аба — одеждите на религиозен водач. Главата му беше плътно покрита с малък черен тюрбан. Имаше лице на четиридесетгодишен, изпито и с брада, но очите му издаваха повече години. На мястото на дясната му ръка стърчеше чукан, обвит в тънък черен памучен плат. Той стъпи върху пъстрия килим — целият в черно, с черни уморени очи. Младите мъже се изправиха и притиснаха десните си ръце към гърдите в знак на почит. Отрязаната му дясна ръка веднага им подсказа кой е той. Името му се споменаваше всеки ден със страхопочитание. В полумрака всеки от тях чуваше как гръмко бие сърцето му.
Мъжът се събу, седна на килима срещу тях и ги покани със знак да направят същото.
— Знаете кой съм аз — каза той. — Виждам го в очите ви. Не се бойте. Думите, които ще изрека, ще променят съдбите ви, но аз не съм дошъл да ви наказвам. Напротив, дошъл съм да ви изкажа почитта си. Но нека първо ви съобщя неща, за които вие не знаете нищо.
И спря. Очите му бавно се плъзнаха по лицата им, претегляйки, преценявайки, прониквайки дълбоко в душите. После заговори отново:
— Преди няколко дни седмина от братята ви загинаха в една къща в северната част на града, по време на акция на агенти от САВАК. Те сами посегнаха на живота си, за да избегнат ареста и инквизициите, за да не допуснат в ръцете на врага да попадне никаква информация. Вие никога не ще научите имената им, нито ще чуете нещо повече за тях, но можете да сте абсолютно сигурни, че имената им се знаят от онзи, който сега не присъства на срещата ни, онзи, в паметта на когото имената им ще бъдат обезсмъртени.
Очите на мъжа блеснаха при последните му думи, отразявайки погледите на младите мъже, и те разбраха какво иска да им каже.
— Онези седем ваши братя — продължи той — дълго време бяха обучавани да изпълняват жизненоважни за нашето дело задачи. Те бяха пристигнали в Техеран, за да пристъпят към окончателната фаза на обучението си, но от САВАК разбраха къде се намират. Седмина загинаха. Други седмина трябва да заемат мястото им.
Значението на думите му едва ли стигаше до съзнанието на младите мъже. Но всички разбраха смисъла на посланието му: те бяха седмината призовани да заемат мястото на загиналите. И знаеха също така, че само един човек има правото да ги призове. И със затаен дъх поглъщаха думите му.
— След време ще научите подробностите на задачите, които те трябваше да изпълнят. Сега ще ви съобщя само главната им цел. Всеки един от тях беше получил задачата да се запознае основно с по един световен лидер, когото да изучи, наблюдава и убие. Седем убийци, седем властелини: Мохамад Реза Шах, Халед, краля на Саудитска Арабия, президента Джими Картър, Леонид Брежнев, министър-председателя Рабин, Ануар Садат и папа Павел II… Сега останалото. Всеки един от вас тук избран поради доказана вярност и преданост към нашето дело и неговия водач. От няколко години всички вие минавате курс по общо обучение и всички вече сте доказали личното си безстрашие пред лицето на смъртта и опасностите. Всички бяхте изпробвани, често пъти без ваше знание, много пъти от непознати за вас хора, и дадохте доказателства за способностите и послушанието си. Всеки от вас днес ще получи за задача по един световен лидер. Неговият живот отсега нататък ще бъде свързан неразривно с вашия и неговата смърт ще означава и вашата. Денят на победата чука на вратите ни. Може да бъде и тази година, а може и след много години. Може да се окаже, че за победата ни е нужна смъртта на един или няколко от тези души, които вече ви споменах. Надеждата ни за осъществяването на плана ни в Иран е неотделима от политиката, осъществявана по целия свят. Стане ли нужда да бъде ликвидиран някой от тези нечестивци, без значение дали преди или след деня на победата, един от вас ще бъде призован да изпълни тази смъртоносна мисия. Може да ви се наложи да убиете лично или чрез помощник; вие самите ще изберете най-подходящия начин, когато удари часът. Вие може и да загинете, докато изпълнявате своя дълг, но наградата за вашето мъченичество ще бъде безкрайно висока… Тази вечер ще бъдете отведени в друга къща в друг град, където ще започнете специалното си обучение. Известно време ще се обучавате всички заедно като един екип, после ще бъдете разделени. При някои по-специални случаи отново ще бъдете събирани, но някои от вас може да бъдат прехвърлени в чужбина да започнат изпълнението на мисиите си, докато останалите ще чакат тук в Иран да получат по-нататъшни заповеди. Тези, които ще ви обучават, отначало сигурно ще ви се сторят много жестоки, дори повече, отколкото можете да си представите, но след време ще проумеете и оцените тяхното усърдие. Ще бъдете обучавани не само как да убивате, но също така ще изучавате езици, политика, религии, методите на търговската дейност и финансите и похватите на дипломацията. Умовете и телата ви ще бъдат подготвени за всичко, което може да ви сполети. Ще получите нови имена и нови самоличности. Ще престанете да мислите за себе си както досега и ще се превърнете в съвсем други хора. Вашият живот ще има една-единствена цел: осъществяването на поставените ви повели, смъртта на седемте мъже или техните наследници. Върху плещите ви ще тегне нечовешко бреме и вие ще трябва да се научите как да живеете с него или да умрете при опита.
Очите на възрастния мъж, които до този момент бяха обхождали бавно лицата на младежите, се заковаха върху едно от тях: слабо, аскетично, с унесени очи.
— Хюсеине — каза едноръкият, — ти ме познаваш. С теб се знаем още от времето, когато подпомагах обучението ти в планините на Кюрдистан. Ти ме разбираш. И се страхуваш от мен не като другите от незнание, а защото разбираш. Ще кажеш ли нещо?
Младият мъж втренчи поглед в него с твърди очи и застинало лице. И за хиляден път се зачуди как ли мъжът в черно е загубил ръката си. Всички знаеха историята, че собственоръчно си я отрязал като акт на наказание поради грях, сторен спрямо техния повелител, че няколко пъти припадал, докато режел китката си, че бил на косъм да умре от болката и загубата на кръв. Но отрязаната ръка за него не била знак на наказание, а белег за душевна победа. И не проговорил на никого за това.
— Кого трябва да убия? Кой е предопределен да падне от ръката ми? — проговори с тих глас младият мъж.
Мъжът в черно му отговори веднага:
— Ти си предопределен да убиеш Картър, президента на Съединените американски щати. И ще ти кажа, защото го виждам изписано в очите ти: когато го убиеш, със сигурност ще загинеш и ти. Виждам те целия облян в кръв; виждам те удавен в океан от кръв.
Едноръкият притвори очи и застина в мълчание.
Седемте лица, останали без цвят, напомняха за безжизнените лица на седмината мъртви в къщата в Колхак. Но очите им бяха живи. В тях имаше страх и трепет, примесени с объркване и ужас. Но освен това имаше и още нещо, нещо, което не можеше да бъде назовано: огън, ослепителна светлина, кипящ пламък. А зад ослепителната светлина непрогледен мрак.
4.
Дхат Ирк
Събота, 12 ноември 1977 година
До залеза на последния ден от месеца дхул-када оставаше час. Следващото утро принадлежеше на месеца хадж, месеца на годишното поклонничество в Мека, който започваше и щеше да приключи с милионите поклонници, привлечени от всичките кътчета на земята в свещения град. Те бяха пътували по море и въздух, с автомобили и камили, дори и пеш, в продължение на месеци, дори години, за да стигнат до целта на живота си. Всеки, решил се на трудното пътешествие до рожденото място на Пророка, всеки, който дори издъхнеше по непосилния път, можеше да разчита на място в Рая. И сега те вече бяха към края на пътя си, десетки, стотици хиляди хора, тълпящи се в малкото градче, увеличавайки неимоверно броя на жителите му, огромно човешко гъмжило, обсебено от една мисъл.
И продължаваха да пристигат. Дори и в момента пътищата към Мека бяха препълнени от блъскащи се тълпи, сред които едва ли можеха да се различат отделни хора, дори и групи, всяка водена от мутавиф, официален водач, отговарящ за сигурността на поклонниците, които лично той настаняваше, хранеше и им помагаше да изпълняват правилно необходимите ритуали на хаджа. Водачите бяха жизненонеобходими за плавния ход на това ежегодно събитие. Много от поклонниците никога не бяха пътували в чужбина до този момент, други пък едва ли се бяха отдалечавали на повече от десетина мили от селата, в които бяха родени и отрасли, и само малцина говореха някакъв диалект на арабския. Почти всички можеха да рецитират наизуст цели страници от Корана, но само шепа от тях наистина знаеха арабски.
С приближаването към въжделения град, лицата на поклонниците видимо започваха да се променят, родената от дългия път умора отстъпваше място на напрегнатост, възбуда, страхопочитание и вглъбеност. Мека е ограден, но не със зидове или плетове, а с кули, бележещи границите на свещената му сърцевина, Харам, отвъд които никой немюсюлманин не може да проникне под страх от смъртно наказание. Преди обаче да се стигне до кулите, има станции, в които поклонникът, ако междувременно не го е сторил, трябва да спре и да облече ихрама, бялото одеяние от две цели парчета плат, което бележи навлизането му в състоянието на ритуална чистота и му позволява да вземе участие в ритуалите на по-малките и по-големите поклонничества.
На няколко мили на изток от Мека се намира станцията Дхат Ирк, където пилигримите, които идват от Ирак и от по-далечните източни страни, могат да преминат от ежедневното си състояние в това на ихрама и да продължат до самата Мека. С напредването на залеза тълпите започваха да изтъняват и не след дълго слънцето подмина Мека и Джеда, за да се потопи във водите на Червено море. Незабелязани от тълпите облечени в бяло поклонници под тях, четирима ездачи се появиха от изток; камилите им с бавна стъпка ги изведоха на гребена на хълма, под който се откриваше пътят. Четиримата спряха, без да продумат и дума, и накараха камилите да коленичат. Изтощените животни се подчиниха, без да отронят и най-малък звук; мълчанието им се беше вляло в кръвта от годините жестоко обучение — нали животът на господарите им зависеше най-вече от кражбите и изненадата.
И четиримата бяха облечени в черно, с лица закрити зад литам, булото на жестоките пустини на юга. Те бавно се спешиха — сковани, с вдървени, охлузени от многодневния поход крайници, с напукани устни и дрехи, покрити с пясък и прах. Над краищата на забулилите лицата им кърпи се взираха свирепи като на ястреби очи, впити без милост в тълпите поклонници в подножието на хълма. При други обстоятелства биха ги връхлетели да плячкосват или заради самото забавление, но днес целта на пристигането им в Дхат Ирк беше друга. Трима от тях бяха бедуини от Бани Рашид, вълците от сърцето на пустинята, мъже закалени по рождение от безмилостната среда, в която оцеляваха единствено най-силните и най-упоритите. Четвъртият се държеше малко настрани. Очите му бяха черни като на останалите, но пламтяха с друг огън.
Месеци преди този ден го бяха открили изоставен в пустинята близо до Абу Фариз, изпаднал в предсмъртна треска, изпълнена с видения. Група бойци от племето равашид, завръщащи се от поход срещу селище на Бани Саар, се бяха натъкнали на него в едно пресъхнало корито, където беше рухнал. При други условия щяха да го подминат и да го оставят на съдбата му — в пустинята милосърдието просто нямаше място, също както и благотворителността или състраданието, а годината се беше случила от най-трудните за равашидите от Пустия четириъгълник. Но тъкмо когато обръщаха камилите да си продължат пътя, един от тях, който имаше очи на орел, зърна нещо на плещите на умиращия мъж. На гърба му имаше кръгла бенка, малко по-тъмна от кожата около нея. Бедуините не са от най-религиозните, но за сметка на това пък са много суеверни, а мъжът в пясъците им напомни за „белега на Пророка“, който според легендата имал на плещите си Мохамед.
И ездачите пренесоха умиращия мъж в лагера си, жените им го нахраниха и започнаха да се грижат за него. След три дни той се почувства по-добре и можеше да говори, а разказът му възбуди интереса им, също както очите му завладяха сърцата им. И само след месец цялата група от седемдесет мъже му се закле във вечна вярност, също както първите последователи на Пророка от Медина преди четиринадесет столетия бяха подели Свещената война, заклевайки се да бранят Мохамед до смърт.
Няколко седмици заедно с малка група избрани съмишленици той пътува из района Хадрамавт, посети селищата Бейт Катир и Бейт Имани, после пак пое на север в Пустия четириъгълник. Към края на октомври се отправиха на дълго и тежко пътешествие към сърцето на пустинята, през безводния океан от изгарящи пясъци, за да се доберат накрая до Дхат Ирк и границите на свещената територия на Мека.
Малък ручей си проправяше път по склона на хълма вляво от тях към канавката в подножието, където се събираше вода за нуждите на поклонниците. Младият отайби остави рашидите и се насочи към него. Бързо смъкна просмуканите си от пот дрехи. Тялото му бе стройно, мургаво. Използвайки пестеливо водата, той се изми целият, изпълнявайки главния ислямски обред гусл. После извади малък бръснач от чантата си и избръсна цялото си тяло, отряза брадата си и си изряза ноктите. Вече беше готов да надене ихрама. Един от придружителите му го приближи с две парчета плат от чист бял памук. Мъжът ги облече; първата одежда започваше от кръста надолу, втората покриваше лявото му рамо, гърба и гърдите.
Вече облечен като поклонник, той се обърна към Мека и изпълни ритуалната молитва, после произнесе високо на глас намерението си да изпълни и по-малкото, и по-голямото поклонничество: и умра, и хадж. Накрая стана, нахлузи чифт обикновени сандали и нададе вика „Лабайка“, което означаваше „Аз съм тук“. Гласът му се разнесе в здрача над скалите и червения пясък и потъна в покоя им. Той замълча, после се обърна към придружителите си, които почтително бяха застанали встрани. Един по един те се приближиха и застанаха пред него със сведени глави.
Той им заговори със спокоен тих глас, а през това време небето над тях стана тъмнопурпурно и след това черно. Звездите изгряха. Откъм пътя долу долитаха звуците на звънчета — минаваха керваните на закъснели поклонници. Тук-там мъжете се спираха за вечерната молитва, но на хълма бяха загубили представа за времето; младият мъж говореше на съмишлениците си с уверен звънтящ глас, благодареше им и им вдъхваше вяра и кураж за бъдните им дни. Накрая приключи със словото си и извади от чантата в краката си сноп писма.
— Ибн Габаиша — каза той, — ти ще отнесеш твоите и ще ги разпространиш сред Авамир, Бану Яс и Манасир. Ти, Салим, ще отнесеш своите в Ал бу Шамс, Бану Рийям и Хабус. А ти, скъпи мой приятелю Макхаут с очи на ястреб, трябва да отнесеш своите в Махра и Кара. Съзнавам добре за какво те моля и не мисля, че искам от теб дребна услуга. Но тези писма трябва да бъдат отнесени на всяка цена. Ще се моля, докато съм в Мека, пак да се срещнем. Ако не на този свят, то в отвъдния, край водите на Кавтар, до дървото Сидра.
Той замълча, после се приближи до приятелите си и им стисна ръцете поред, вглеждайки се безмълвно в изпълнените им със сълзи очи. И след малко вече го нямаше — мракът погълна бялото сияние на ихрама му, докато той слизаше по склона да се присъедини към другите поклонници на пътя.
Мека
Неделя, 13 ноември 1977 година
Прекара нощта в една малка палатка заедно с четирима индонезийци и техния мутавиф, но се събуди преди зазоряване и продължи пътя си, крачейки бързо към целта си; възбудата му нарастваше с всяка крачка. Беше вече обед, когато пристигна, изтощен, но в състояние на екзалтация. Без да обръща внимание на тълпите, притискащи го от всички страни, без да спре дори за миг да отдъхне, той вървеше право към Великата джамия, побрала в себе си Кааба, фокусът на молитвите от целия свят на исляма. Влезе в джамията през голямата врата Даудийя и прекрачи в морето от жива вяра, вълна връз вълна обвити в бяло мъже и жени, завиващи бавно покрай голямото кубе на Кааба, забулени в избродираните със злато кисва от тежък черен плат, чиято форма бе останала непроменена още от времето на Авраам преди безброй поколения. Нажежените му боси стъпала меко стъпваха по мраморната настилка. Той се вля в морето поклонници и се насочи към единия край на сградата, за да направи задължителната седемкратна обиколка, която започваше и свършваше при Черния камък, положен в Кааба в ложе от блестящо сребро, сякаш скъпоценен камък върху пръстен.
След като целуна за последен Черния камък, той напусна джамията през вратата Сафа и изпълни церемонията, състояща се в седемкратното пробягване на разстоянието между Сафа и Марва. С това по-малкото поклонничество завърши и той се върна в джамията и още веднъж тръгна към Кааба. На северозападната стена към малка врата се издигаше подвижна стълба — бяха я сложили за някакви почетни гости, които още не бяха пристигнали, и няколко мутаваини — религиозни полицаи, я пазеха от натиска на обикновените поклонници.
Изведнъж избухна свада. Група марокански поклонници влезе в спор с полицая — настояваха да ги пуснат до вътрешността на светилището. Претендираха, че имат право на това, защото били граждани на Фес, най-свещения град на Северна Африка, светилището на Молей Идриз. Група саудитци, упорити уахаби, за които съществуването на всякакво друго светилище, освен Кааба си беше чисто богохулство, се противопостави на африканците. В свадата се присъединява все повече и повече поклонници. Младият отайби се плъзна зад стражите и бързо заизкачва стълбите. Само след секунди се добра до вратата и прекрачи прага на светая светих.
Стоеше с туптящо сърце в малката стаичка, съвсем празна, с изключение на трите колони, подкрепящи покрива, и златните и сребърни лампи, висящи от древния таван. Стените бяха покрити с арабски надписи. Той притвори очи и се опита да съживи пред очите си момента отпреди толкова столетия, когато Пророкът, завърнал се в Мека като завоевател, беше влязъл в същата тази стая, сърцето на арабското идолопоклонничество, и беше съкрушил безбройните идоли на Кааба с придружителите си, крещейки с всичка сила: „Истината дойде, лъжата си отиде“. Отвори очи и още веднъж се огледа. Истината беше дошла и лъжата пак щеше да изчезне. Той бе постигнал възкресението, но още едно възкресение очакваше света. Първо обаче щеше да е времето на укриването, гайба. Той се обърна и излезе в яркия слънчев ден.
1.
Техеран
Събота, 15 октомври 1977 година
Беше студено. Неколцина мъже, облечени в черни топли дрехи, стояха на една пуста улица, потропваха с крака, духаха в шепите си и хвърляха непрекъснато погледи наоколо. Чакаха нещо или някого. Денят беше към своя край и на бледото слънце му оставаше само половин час преди да се скрие зад хоризонта. Никой не говореше. Улицата прекосяваше по абсолютно права линия север-юг предградието Ванак на Техеран, на три квартала от алуминиево стоманения дворец на хотела „Ария-Шератон“. Отвъд него гъмжилото на сградите стигаше чак до неразвития северозапад на града, откривайки планинските склонове в подножието на Елбрус, покрити с лед и сняг. Планината предлагаше покой, далеч от виещия град; всичко беше в скреж, обвито от планинска мъгла.
Планините и едно разстояние от около шестдесет мили деляха столицата от бреговете на Каспийско море, Даря Мазандаран. Само на няколко мили по-навътре във водната шир минаваше невидима, но съвсем осезаема бариера — непрестанно патрулираната граница между Иран и Съветския съюз. На северозапад се простираше руски Азербайджан, на североизток Туркменистан, а зад него — цяла Централна Азия. Бухара, Самарканд, Ташкент; имена от златното минало, градове със сини кубета и стройни минарета, с прекрасни миниатюри и още по-прекрасна поезия, а днес всичко това притежание на една безкрайна империя, надвиснала със задушаващата си тежест върху цялата северна граница на Иран. Техеран гледаше на север към най-несигурната граница в света, ахилесовото сухожилие на руския гигант. Заспал гигант, но в сънищата му плискаха водите на топлите южни морета, богатите на нефт брегове на Персийския залив.
Един черен мерцедес с тъмни прозорци, отразяващи последните лъчи на залязващото слънце, се плъзна в улицата откъм Юзефабад и спря до чакащата група. Вратата на автомобила се отвори и отвътре излязоха двама мъже, облечени също като останалите в черно. Мъжете на паважа не застанаха мирно, нито козируваха, но стойката им изведнъж се промени. Първият от двамата новодошли беше Масуд Хешмат, шефът на Отдела за специални операции от Вътрешна сигурност, най-важният от деветте отдела на САВАК, Сазман-е Етелаат ва Амният-е Кешвар, най-страховитата иранска организация за национална сигурност и информация. Хешмат отговаряше директно пред заместник-директора на САВАК, шефа на ОНСИ Парвиз Сабети, под чието ръководство работеше в щаба на организацията, помещаващ се в прословутата сграда Комите в центъра на Техеран.
Неуморен мъж между тридесет и петте и четиридесетте, Хешмат си бе извоювал зловещата репутация на безмилостен инквизитор на заподозрени политически престъпници. При режима на шаха за такива затворници съществуваха два вида предварителни разследвания. Първото и по-бруталното, известно като базуи, се извършваше от хора на САВАК, за да се изтръгне максимумът информация преди задържаният да бъде предаден на длъжностните лица от военния трибунал за по-нататъшен разпит. Масуд Хешмат беше изключителен майстор в изтръгването на информация. Зад стените на Комите или затвора Евин името му бе станало символ на най-нечовешки изтезания и смърт в някой запустял двор в полунощ.
Другият в колата беше американец, Питър Рандал, оперативен работник на ЦРУ, пристигнал в Иран преди седем години. Рандал се измъкна от колата след Хешмат и моментално потръпна, хвърляйки поглед на север към белия ореол на планината Дамаванд, надигаща се сред мъглата към потъмняващото небе. Един ден — той знаеше — рояци хеликоптери щяха да изпълзят иззад върха и безброй изтребители МИГ щяха да излетят от степите на Средна Азия. Това беше кошмар, който го преследваше дори и наяве. От седем години той имаше за съсед Русия, често отскачаше до границата й, откъдето можеше да я види като на длан, но не и да я докосне: живо присъствие, което едва ли някой от шефовете му във Вашингтон можеше да проумее напълно. Беше се научил да се справя с това присъствие, да го изтласква в дълбините на разума си, за да не затормозва мисловната му дейност или да забавя действията му. Но въпреки всичко не можеше да го изтръгне изцяло от себе си. Защото в края на краищата тъкмо то беше причината за неговото присъствие в тази страна.
Хешмат изчака Рандал и после се обърна към началника на групата, всички членове на която бяха професионалисти от САВАК, обучени до съвършенство в борбата с градския тероризъм. Познаваше лично всеки; бяха работили съвместно при много акции и можеше да разчита напълно на тях.
— Всичко наред ли е? — запита той.
— Да, господине. Има ли някакви нови нареждания?
— Не, всичко е както сме го планирали.
Хешмат се извърна и погледна Рандал. Бързите му очи неспокойно се плъзнаха по фигурата на американеца.
Редом с него Рандал изглеждаше висок и слаб, обветреното му лице с изрязани черти беше в пълен контраст с пухкавата физиономия на Хешмат и отпуснатото му тяло. Рандал имаше слабо лице на аскет, светлосините му очи криеха многобройни тайни в сивите сенки на ъгълчетата си. Хешмат и по-рано бе срещал такива очи, върху лицата на фанатици, които бе разпитвал нощ след нощ в студените неми килии. Никога не можеше да си спомни лицата им, само очите им изникваха пред погледа му. Това бяха очи на човек, който нямаше да се раздели с тайните си дори и при най-жестоките изтезания. На Хешмат това му се струваше страшно несправедливо, дори неприлично — че един офицер от разузнаването може да има такива очи.
Той знаеше, че американецът го ненавижда и презира за това, което е, и най-вече заради това, което прави. Рандал веднъж го беше придружил на разпит в Евин на едно момиче, изповядващо марксистка философия и обвинено в печатането на антиамерикански памфлети, двайсетгодишна студентка от университета „Пахлави“ в Шираз. И повече не стъпи там. Рандал беше добър агент. Тридесет и пет годишен. Някои твърдяха, че е най-добрият американски агент в Иран. Но той вършеше работата си, защото гледаше на нея като на дълг, а не защото я обичаше. И там беше разликата между двамата. Хешмат се радваше на всяка поставена му задача и си вършеше работата така, че да извлича максимално удоволствие. Рандал никога не убиваше, освен в случаите на крайна необходимост, но дори и тогава не го правеше хладнокръвно. Спокойно, разсъдливо, да, и често без гняв, но винаги с някаква непонятна тръпка и болезнено усещане. Дължеше го на човека, чийто живот се налагаше да отнеме. Прибягваше до пистолета само в краен случай и се отвращаваше от мъченията като начин за изтръгване на информация. Към тези, които като Хешмат изпитваха наслаждение да измъчват невинни хора, Рандал изпитваше само отвращение. Хешмат на свой ред презираше Рандал, като в същото време му се възхищаваше за професионализма и го ценеше, защото в един свят, изтъкан от измама и контра измама, не беше никак лошо да има до себе си човек, на когото да може да се облегне и когото, ако се наложеше, разбира се, да предаде.
— Питър — попита Хешмат, — да имаш да кажеш нещо, преди да започнем?
Рандал го изгледа, после поклати глава. Хешмат кимна и проговори тихо в радиотелефона в ръката си. Втори мерцедес, същият като първия, без номера, се плъзна от една странична уличка и спря до тях. Групата се раздели, шестима мъже се качиха във втората кола, а други четирима се събраха при Хешмат и Рандал в първата. Шофьорът запали двигателя и колата потегли в падащия мрак. Двата автомобила се насочиха на север, като след минута завиха на изток към трите главни артерии, свързващи богатите северни предградия на Техеран с бездънното разтревожено сърце на градския център. Придвижиха се бързо, използвайки странични улички, през благоустрояваните квартали Каусийе и Даудийе в Коруш-е Кабир и се включиха в пътя южно от Колхак. Там отново завиха на север, като караха цяла миля преди да обърнат надясно към Юкчал, малка уличка, водеща към провинцията, която урбанистичният бетон вече обгръщаше в обятията си. Подминаха немската църква от дясната си страна, а от лявата им остана германското училище — предните постове на една колониална политика, така и не успяла да процъфти. След запоя шосето вече вземаше името Амир Хекмат и колите отбиха встрани; гумите изскърцаха по чакъла и спряха.
Никой не проговори по време на краткото пътуване. Всеки от мъжете бе потопен в собствения си свят, погълнат изцяло от предстоящата операция. Първоначално американецът бе отказал да дойде. Беше му дошло до гуша от Хешмат и методите му, повръщаше му се от просмуканата в пот тишина, в която потъваше след като приключеше разпитите си. Но иранецът бе настоял, че присъствието на Рандал е необходимо за успеха на операцията.
Беше му позвънил рано сутринта в апартамента на улица „Ках“, възбуден, с необичайно напрегнато лице, а очите му блестяха от мисли, които Рандал би предпочел да не узнава. Рандал не го покани; той изобщо би предпочел да не му се мярка пред очите, но Хешмат влезе без покана и седна като у дома си.
— Питър — започна той с преднамерена фамилиарност, с явното намерение да обтегне нервите на американеца до крайност. Питър бе загубил навика си да се обръща към познатите си на малко име, откакто бе дошъл в Иран, а с хора като Хешмат по принцип предпочиташе да поддържа чисто служебни отношения. Хешмат беше съвсем наясно с нещата, но въпреки това продължи по същия начин: — Питър, мисля, че попаднах на следа към убийствата в „Айбекс“, а може би и на онези във военновъздушните сили преди две години. Всичко изплава в хода на разследванията върху опита за покушение върху Ашраф през септември.
Американецът кимна. Интересът му надви отвращението към Хешмат. Иранецът беше споменал за убийствата през май 1975 година на двама полковници от американските военновъздушни сили и на трима американски цивилни специалисти през август 1976 година, които бяха участвали в монтирането на секретната електронна система за разузнаване „Айбекс“ в Иран. Системата „Айбекс“ беше продадена на шаха за сума надхвърляща петстотин милиона долара от корпорацията Рокфелер, базирана в Анахайм, и на теория трябваше да охранява границата. Но при процеса на монтаж в системата бяха започнали да излизат наяве сериозни проблеми и не след дълго шахът бе започнал да се оплаква, че Пентагонът го е измамил. Ричард Хелмс, посланикът на САЩ в Иран, си беше измил ръцете, така че ЦРУ, замесено още от времето на първоначалния проект, трябваше да опере пешкира. Рандал още имаше неприятни спомени от поредицата събития, последвали убийствата през август 1976. Дори и сега, цяла година след онези събития, натискът от страна на Вашингтон да открият виновниците за убийствата не секваше.
— Не мога да видя връзката — каза той. Стоеше прав, подсказвайки недвусмислено на госта си, че е нежелан.
На 13 септември същата година терористи се бяха опитали да застрелят сестрата на шаха, принцеса Ашраф, докато прекосяваше южна Франция на път за вилата си в Норт Галис. Убиха нейната приятелка в колата и раниха придружителя им, но шофьорът бе успял да измъкне принцесата невредима.
— Предполагаме, че същата група може да е била отговорна и за трите атаки — отвърна Хешмат. — Вчера получихме доклад за една къща в Колхак, използвана от група младежи малко над двайсетте. Нито един от тях не се е сближил с някой от съседите си, прибират се и излизат по съвсем необичайно време. По всичко личи, че сме попаднали на гнездо на терористи. Авторът на доклада ни съобщи, че чул двама от тях да разговарят на френски.
— Твоят човек знае френски?
— Малко, но достатъчно. Проследил ги до едно кафе, където се срещнали с трети човек. С него разговаряли на фарси. Говорили за Америка, за Вашингтон; този третият току–що се бил върнал оттам. След това той си тръгнал и другите двама пак заговорили на френски. Единият запитал другия какво мисли за американците, като казал, че „много мрат“. Нищо повече, само това. После си поговорили за други неща, нищо важно.
— Но те може да са имали предвид нещо съвсем друго. Тук са загинали много американци. Защо мислиш, че е станало дума тъкмо за онези?
— Не мисля, само предполагам. Щом са посегнали веднъж на живота на Ашраф, значи може да са федаини Халк. Мисля си, че федаините са отговорни и за други убийства.
— Добре, защо не ми се обадиш, когато се увериш в това? Сигурен съм, че ще намериш начин да се добереш до доказателства. Само не искай от мен да ти помагам, това е всичко.
— Искам да дойдеш с мен тази нощ. Ще атакуваме къщата.
— Това е работа на полицията.
— Разбира се. И знаеш отлично как ще свърши всичко, ако го оставя на тях.
Рандал знаеше. Тактиката на полицията се състоеше в това да обградят скривалището на терористите и да го обстрелят, докато те са вътре. В девет от десет случая оцелели нямаше.
— Но защо съм ти на този етап? До момента, в който получиш ясни признания, че са замесени в убийствата на американски граждани, това си е ваша чисто вътрешна работа. Ела, след като се убедиш.
Рандал съвсем преднамерено се правеше на дърво. Още от края на четирийсетте ЦРУ беше хлътнало здравата с иранското разузнаване и заедно с ФБР бяха основните съзидатели на САВАК при правителството на Теймур Бактияр през 1957 година, след което бяха създали постоянна американска разузнавателна мисия в Иран. Намесата в така наречените „вътрешни работи“ беше станала рутинна процедура.
— Просто проява на учтивост от моя страна. — Сарказмът в тона на Хешмат просто бликаше. — Смъртта на американците вече е спомената, те са включени в доклада. Искам просто да бъдеш там, в случай че нещата се закучат. Искам да знаеш, че съм направил всичко възможно, за да ги заловя живи. Трябва да присъстваш.
Рандал не откъсваше поглед от лицето му. Хешмат едва сдържаше възбудата си — нямаше търпение да се захване с работата. Американецът беше наясно, че предстоящата операция ще послужи като отдушник на Хешмат, след което той щеше да се превърне в студена и безчувствена машина в килиите за инквизиция на Комите. Но имаше и още нещо. От дългия си и горчив опит американецът имаше добра представа за сложната плетеница и хаоса в армията и службите за сигурност на Иран, за лабиринта от машинации, интриги и контра интриги, отразяващ макиавелистката атмосфера на живота в тази страна. Знаеше как всеки ангажиран по един или друг начин в службите за сигурност следи своя колега, как САВАК и военното разузнаване, Рокн До, са в постоянен конфликт, как шефовете на Бюрото за специални разследвания, Дафтар Виже, държат под око САВАК, и как шахът, спотаен в средата на мрежата, дебне като паяк плячката си.
Директорът на САВАК, генерал Нематола Назери, бивш военен губернатор на Техеран, беше заемал преди поста на началник на службите за сигурност — от 1965 година. До 1972 година отделът за вътрешна сигурност беше ръководен от друг генерал, Назър Мокадем, сега шеф на Рокн До. Рандал знаеше, че Хешмат от отдавна е протеже на Мокадем, и подозираше, че генералът иска да постави протежето си начело на САВАК. Знаеше също така, че в плетеницата от интриги на тази борба за власт той самият е използван като лост за влияние във всемогъщата организация на ЦРУ.
Вратата на мерцедеса се отвори и Хешмат стъпи на паважа. Куче зави някъде в здрачната далечина: кучешките глутници, които нощем излизаха да търсят отпадъците от човешките трапези, отново тръгваха на лов. Рандал потръпна, безсилен да се сдържи.
2.
Техеран
Събота, 15 октомври 1977 година
Хешмат заобиколи колата, отвори багажника и започна да раздава оръжия и боеприпаси на малкия си отряд. Рандал отказа пушката, която иранецът се опита да пъхне в ръцете му под предлог, че е въоръжен с „Браунинг Магнум“ и че ако се наложи, може да го използва. Запази за себе си мисълта, че най-добре изобщо да не се стига до стрелба. Знаеше добре, че операции като тази почти винаги завършват с кървава касапница.
По сигнал на Хешмат групата се раздели на четири подразделения, като всяко пое по различна странична уличка, която щеше да го изведе до къщата, независимо от другите. Мракът вече беше почти пълен и облечените изцяло в черно фигури се движеха безшумно и невидимо към целта си. По това време улиците бяха съвсем опустели, също като сцена, на която всеки момент предстои да започне представление. Мълвата, че нещо ще се случи, ги бе опразнила в миг; човек, незапознат с местните неща, трудно би го проумял. Тишината беше неподвижна и напрегната, обтегната като струна в очакване ужасите на нощта. Мъдрите жители отдавна бяха зад залостените врати. Този род операции бяха нещо съвсем обикновено, част от живота в Техеран. През нощта щеше да има стрелба, може би дори експлозии, но на сутринта всички следи от инцидента щяха да изчезнат: строшените врати щяха да бъдат поправени, счупените стъкла — подменени, мъртвите тела прибрани за погребение, кръвта измита от стените, а празните гилзи от всякакъв калибър събрани отвсякъде. Само смъртта щеше да си остане такава, каквато е. Местните жители щяха да научат какво точно е станало, щяха да плъзнат слухове; но всичко това имаше цел — задълбочаваше пасивността и усилваше страха. Нямаше да има дори и най-малка улика за чуждата преса и активистите за човешките права; нямаше да има нищо, което да може да послужи като повод за критика и намеса във вътрешните работи на страната.
След пет минути всички бяха заели позиция. Хешмат шепнеше инструкции в портативния си радиотелефон. Някакъв мъж се отдели от сенките край него — един от хората, поставени предварително на пост край къщата да държат под око обитателите й. Той уведоми Хешмат, че вътре има шест или седем души, че никой друг не е влизал или излизал цял ден и че тези вътре нямат и представа, че са наблюдавани. Не бил правен опит да се измъкнат незабелязани. Шефът кимна и вдигна един малък мегафон, който бе взел от колата.
— Слушайте всички — проехтя гласът му в мрака. — Знаем, че сте в къщата. Знаем, че сте въоръжени. Обградени сте от всички страни. Ние сме много — повече от вас. Оставете оръжията си в къщата и излизайте един по един през входната врата. Животът ви ще бъде пощаден. Не изпълните ли нарежданията ни, ще бъдем принудени да стреляме.
Ехото на гласа му отшумя и мъртвешка тишина захлупи улицата. Дори и кучетата онемяха. До този момент след толкова много подобни акции Хешмат не можеше да си спомни заподозрените поне веднъж да се бяха предали доброволно. Всички знаеха много добре какво ги очаква в килиите на голите бетонни коридори под Евин и съзнаваха, че има далеч по-бързи и безболезнени начини човек да стигне до същия край. Тишината щеше да се проточи минута-две, след което стрелбата на обградените щеше да я раздере в отчаян опит на онези вътре да опитат невъзможното.
Смътните очертания на къщата едва се забелязваха в мрака, силуетът й бе слят с непрогледната маса на небето. Беше малка двуетажна къща с плосък покрив, със занемарена градинка и висока стена с единствена метална врата — обикновена гледка за северната част на Техеран. Една от стаите на първия етаж светеше, но още с първите думи на Хешмат светлината помръкна. Настана пълен мрак и зловеща тишина захлупи всичко. Измина минута, след нея още една, трета. Какво чакаха още?
Хешмат вдигна пак мегафона.
— Ако след една минута не излезете с вдигнати ръце, ще заповядам да открият огън. Вашата смърт ще е безсмислена. Предайте се.
Мракът отново погълна ехото. Измина половин минута, без да се случи нищо. Хешмат доближи до устните си портативния радиотелефон и издаде заповед до подчинените си всеки миг да бъдат готови да открият огън. Четиридесет секунди. Градината и къщата представляваха същинско мъртвило. Петдесет секунди. Някъде в далечината залая куче. Петдесет секунди. Хешмат отново вдигна радиотелефона до устата си да даде заповед. И в този миг откъм покрива на къщата се разнесе изстрел. Мъжът до Хешмат залитна към стената зад тях с раздробен череп. Тялото му рухна на земята, потръпна още веднъж и замря. Хешмат мигновено се хвърли по очи на улицата, останалите от групата го последваха. Хешмат панически обърса кръвта от главата си — добре, че не беше неговата.
Отново се възцари тишина. Кучето в далечината спря да лае. Радиотелефонът на Хешмат забръмча от разтревожените шепоти на командирите на отделенията му. Той заговори с бърз глас, съвсем тихо:
— На покрива има снайперист. Можете ли да го забележите? От нашата страна не се вижда.
Последва пауза, след която се обади един от командирите.
— Да, виждам го.
— Свали го тогава.
Радиото замлъкна. Само след секунди се разнесе втори изстрел.
— Фируз, какво стана? Виждаш ли го още? — настойчиво заговори Хешмат.
Никой не му отговори.
Радиото изпука, после се обади друг глас.
— Тук е Ахмад. Той уби Фируз. Право в челото. Не мога да го видя. Той е…
Нов изстрел раздра тишината.
— Ахмад, чуваш ли ме? — изкрещя Хешмат.
— Няма нищо. Този път не стреля в нашата посока.
— Уби Хушанг — намеси се друг глас.
Хешмат се поколеба, озовал се в ситуация, в която не беше изпадал до този момент. Внезапно някой застана до него и изтръгна радиото от ръката му. Беше Рандал.
— Назад, всички назад! — изкрещя Рандал. — Той ви вижда всичките. Копелето има инфрачервен прицел. Всички да залегнат зад някакво прикритие. — Той се обърна към Хешмат и тикна радиото в разтрепераната му ръка. — Хайде, размърдай се.
Двамата затичаха приведени към прикритието на една кола, паркирана на десетина метра от тях.
— Какво правиш, по дяволите? — изрева Рандал, щом залегнаха зад автомобила. — Нали хората ти са професионалисти! Тоя тип опука трима от тях като на шега.
— Това никога не се беше случвало.
— Както виждаш, сега се случи. Къде ти е фенерчето?
— У Мехди е.
— Къде е той, по дяволите?
Хешмат извика в мрака. Мъжът с фенерчето се оказа наблизо, зад една съседна кола. Рандал го повика и той притича до тях.
— А сега ми дай пушката си — обърна се той към Хешмат. — Мехди, ти ще светнеш с фенера към покрива, когато ти кажа. Прокарай лъча по целия покрив, а видиш ли го, задръж го върху него.
Рандал се приведе зад багажника на колата, насочил пушката към покрива. Не му беше за пръв път да се озовава нощем под снайперистки огън. Беше прекарал цялата зима на 1968 година с двайсет и шестима морски пехотинци в Кхе Сан. Много нощи бе изкарал върху чувалите с пясък, следейки сигналните ракети в опити да открие позициите на северновиетнамската армия — онези стреляха с червени трасиращи куршуми. В интервалите между престрелките вражески снайперисти стреляха ли, стреляха в затихналата обсадена база. Нежелани призраци от онази зима преди единадесет години започнаха да се размърдват в душата му и той почти зачака някоя сигнална ракета да разкъса мрака. Стисна здраво пушката, вдигна я и викна:
— Давай!
Яркобял сноп светлина избликна само на няколко метра от него, секунда се повъртя несигурно в небето, след това откри покрива и го обходи бързо. Нямаше никого. Изведнъж от един прозорец на първия етаж проехтя нов изстрел, стъклото и отражателят се пръснаха на десетки късчета и фенерчето изскочи от ръката на мъжа и издрънча на паважа.
— Господи — изкрещя Рандал. — Тоя тип явно си знае работата. Накарай хората си да притичат до стената, където не може да ги достигне. И после нахлувайте, само че бързо, преди и останалите да се разгърмят.
Хешмат се поколеба за миг, с явно нежелание да изпълнява заповеди на американеца. Добре знаеше обаче, че няма избор. Рандал бе воювал и имаше инстинкти как да оцелява под противниковия огън. Иранецът даде заповед. Хората му затичаха към стените на къщата от четирите й страни. Всеки миг очакваха нов изстрел и поредната жертва, но в тишината се разнасяше единствено задъханото им дишане и ударите на сърцата в ушите им. Последва втора заповед и над стената полетяха гранати. Четири глухи експлозии разтърсиха приземния етаж на къщата. Мъжете мигновено започнаха да прехвърлят стената под прикритието на димната завеса и откриха автоматичен огън към горния етаж. Задрънчаха счупени стъкла. Двама души останаха да прикриват с непрекъснат огън останалите, които нахлуха в къщата.
Хешмат нашари входната врата на решето, изрита останките й и засипа с огън коридора след нея. Изчакаха да се покаже групата от задната врата, после се събраха под стълбите. Приземният етаж беше чист. Всички терористи явно бяха на горния и ги чакаха, решени да ги унищожат със залпов огън. Хешмат даде заповед да нахлузят маските, после запокити на горната площадка цилиндър със сълзлив газ. Изчакаха няколко минути газът да проникне навсякъде, но горе всичко беше безмълвно. Който и да се намираше там, явно бе решил да стои докрай.
Един мъж от групата откри огън към горната площадка, после се втурна по стъпалата, без да спира стрелбата. Останалите тръгнаха подир него. Всички бяха с опънати до скъсване нерви. Рандал си спомни безмълвието на Кхе Сан, безвремието, разкъсвано единствено от воя на смъртта. Пред тях, след последните стъпала, сивееха три врати. Ако онези останеха зад тях, те трябваше да нахлуят вътре. В единия край на тясната площадка още десет стъпала извеждаха на плоския покрив. Терористите сигурно вече бяха горе. Хешмат се свърза с мъжете отвън до стената.
— Рашид, Махмуд! Виждате ли някого на покрива?
И двамата отговориха отрицателно.
Хешмат стъпи на площадката и се обърна към мъжете.
— Всичко е ясно. Влизаме. Ахмад, Али, вие двамата поемате стаята вляво, Реза и Джаафар — дясната. Рандал, идваш с мен и Садък в средната. Проверете боеприпасите си.
Мъжете се стълпиха на стълбите под площадката, с пръсти върху спусъците, готови всеки миг да открият огън. По даден от Хешмат знак всички едновременно заляха с олово вратите и стените и после се втурнаха напред.
Рандал и Хешмат се врязаха в средната врата с насочени напред оръжия. Гледката, разкрила се пред очите им, ги вкамени: подпрени на стената в дъното на стаята лежаха телата на седем мъже, седем сгърчени кървави кукли с прерязани гърла, зяпнали като ухилени усти, с изцъклени безжизнени очи. Кръвта още не бе спряла да тече от раните им. Дълъг нож с окървавено острие се търкаляше до краката на един от мъртъвците, а до него — пушка с оптически мерник: този явно беше снайперистът. След неуспешния си опит да отблъсне атаката той сигурно се беше върнал при останалите с вестта, че е измъкването е невъзможно. Не се виждаха никакви други оръжия, освен ножа и пушката. Тези хора бяха предпочели смъртта пред позора на плена и се бяха подредили покрай стената, а снайперистът бе прерязал гърлата им един по един, след което и той бе заел мястото си до тях.
Колкото и да беше привикнал към сцените на насилие, Рандал се извърна, потресен от видяното, от неговата безсмисленост. Не кръвта или зейналите прерязани гърла на мъжете, го бяха потресли, беше виждал далеч по-кървави и безсмислени зрелища през годините си в тази организация, която ежедневно си имаше работа с насилие и безмилостна смърт. Това, което наистина го изкара от равновесие и което знаеше със сигурност, че никога повече не ще успее да изтръгне от паметта си до самия край на живота си, бяха лицата. Седем лица, всички с широко отворени очи, замръзнали в смъртта, в една и съща смърт, всички застинали с едно и също изражение на фанатична решимост, почти екзалтация, с погледи, които сякаш се присмиваха на сполетялата ги смърт.
Рандал се извърна тъкмо когато в стаята влязоха Ахмад и Али. Двамата бяха проверили лявата стая, без да открият нищо. Ужасени от гледката, те също спряха. От всички присъстващи единствено Хешмат бе запазил доброто си настроение. В този момент в стаята надзърна Реза, един от двамата мъже, щурмували дясната стая, и също спря като вкопан. Хешмат въпросително се обърна към него.
— Елате в другата стая — викна ги Реза.
Хешмат тръгна след него, сподирен от останалите. Гледката в съседното помещение нямаше нищо общо с ужаса в средната стая, но въпреки всичко я допълваше по свой мрачен и жесток начин. Стаята представляваше истински арсенал. Пушки, автомати, пистолети, кутии с муниции, експлозиви, сандъци с гранати — оръжие, достатъчно за петдесет или сто души, беше подредено покрай три от стените. Значи мъртъвците в съседната стая бяха имали оръжие. Рандал усети как му се завива свят. Защо не се бяха сражавали до края, защо не бяха продали скъпо живота си? Каква бе причината да приемат смъртта от ножа, вместо да загинат с оръжие в ръка в опит да причинят поне малко загуба на гиганта, с който воюваха? Или просто бяха решили да избегнат раните и позорния плен?
Слязоха долу. Там ги очакваше нова изненада. В кухненската печка още имаше жарава, а вратичката дори не беше затворена. Вътре се виждаха останките от книги и документи, набързо натъпквани и заливани с парафин да изгорят по-бързо. Ето каква е била целта на снайпериста! Той просто е печелел време за съмишлениците си. На излизане от кухнята Рандал мярна Хешмат да се навежда за нещо паднало под масата. Беше лист синя хартия, сгънат три или четири пъти. Иранецът го разтвори, хвърли поглед, навъси се, после отново го сгъна и го пъхна в джоба си. Видя, че Рандал го гледа, и се извърна.
— Питър, страхувам се, че се налага да останеш. Трябваш ни да потвърдиш какво се случи тук. Надявам се, че разбираш.
И Рандал наистина разбра какво е намислил. Разбра и причината, поради която Хешмат го беше домъкнал на тази операция. Хешмат бе предприел независима акция, без разрешение отгоре, с надеждата, че ще може да използва информацията от разпита на групата за свои собствени цели и възможно в интерес на Мокадем. Рандал му беше необходим като свидетел на всичко в случай, че нещата се развиеха неблагоприятно. Хешмат би могъл да претендира, че е защитавал интересите на ЦРУ, за да се оправдае. Рандал, разбира се, можеше да се опита да си тръгне, но знаеше отлично, че не би успял да се добере дори до вратата. Та нали в края на краищата снайперистът би могъл да изстреля и четири куршума, преди да се самоубие; четири изстрела с четири трупа. И Рандал остана. Нещо като благоразумие му подсказа да не разпитва за съдържанието на документа, намерен от Хешмат.
3.
Техеран
Петък, 21 октомври 1977 година
Група от осем жени, всички с дълги черни чадри се движеха трудно през оживените тълпи на Бузарджомейри, оживената южна улица на Техеран, пресичаща северния край на квартала с пазарите. Улиците тук бяха тесни и гъмжаха от хора, а къщите бяха стари и занемарени. Преди много години тук бе минавала северната граница на стария Техеран, после градът бе почнал да се разраства на север, разпростирайки гигантската си мрежа от блестящи съвременни магистрали, изпълнени с лъскави коли бели и бетонни сгради с фасади от зелен и розов мрамор и изоставяйки на юга прогнилите и разпадащи се постройки. През лятото дробовете на стария град се сгърчваха и почерняваха от замрялата над него жега. В тези райони, където вярата и бедността се бяха сплели в нещо наистина неразплетимо, бяха безсилни да проникнат дори пипалата на всесилната САВАК.
Беше ранна утрин, но улиците вече бяха изпълнени с народ: жени в дълги черни чадри с цветни орнаменти, покриващи ги като савани от глава до пети, прикриващи грубата домашна изработка на дрехите им; мъже в евтини имитации на западни дрехи — якета, сака, ризи без яки — и почти всички небръснати. Никой не обърна внимание на осемте жени, които прекосиха главната улица и влязоха в Назер Косроу, къса уличка, извеждаща на площада със Старата крепост, където се намираха министерствата на правосъдието, финансите и търговията — сякаш подигравка с цялата бедност, заобикаляща ги отвсякъде.
Веднага от дясната им страна започваше уличка, изчезваща в лабиринт от къси и тесни проходи, изпълнени с малки магазинчета. Жените завиха по нея, провирайки се през мрежата от разклонения, докато накрая стигнаха до един магазин, който по нищо не се различаваше от околните. От вътрешната страна на стъклената врата висеше табелка с надпис „Затворено поради болест“, но първата жена почука и зачака. Само след секунди вратата се отвори и жените прекрачиха прага. Мъжът, който ги посрещна, не каза нито дума, само затвори и заключи след тях.
Поведе ги през една малка врата в дъното на магазина, слязоха няколко стъпала и стигнаха до приземно помещение, осветено от самотна гола крушка. Жените една по една свалиха чадрите си и ги сгънаха. Покривалата бяха скривали нещо повече от бедност или грозота: всички те се оказаха млади здрави мъже. Мъжът, който ги беше посрещнал в магазина, пое сгънатите чадри и им посочи да се настанят край стената. Всички се събуха, преди да стъпят на килима, постлан върху циментовия под — килим от Керман, богато украсен с птици, а по краищата със сложна калиграфска плетеница на фарси: откъси от поема на Руми. Ярките багри на мекия килим бяха в рязък контраст с голата стая.
— Изчакайте — каза мъжът, който ги бе довел. — Той скоро ще дойде.
И тръгна нагоре по стъпалата заедно с мъжа от магазина. Вратата се затвори и потъна в тишина. Никой не посмя да я наруши. Всички бяха страшно уморени и объркали. И седмината бяха пътували отдалече, за да стигнат тази сутрин в Техеран, но до момента никой не знаеше истинската причина, заради която ги бяха призовали. Всички бяха отседнали в различни хотели, като никой не знаеше местожителството на останалите. Всички бяха получили точни инструкции къде и кога да поставят чадрите, които им бяха приготвени в малки пакети; имаха и точни нареждания за времето и мястото на срещата с осмия човек, водача си. Това беше всичко, което знаеха.
Минаха петнадесет минути. После вратата на горната площадка се отвори. Самотна фигура застана на прага, после прекрачи и заслиза по стъпалата. Мъж, облечен в черна аба — одеждите на религиозен водач. Главата му беше плътно покрита с малък черен тюрбан. Имаше лице на четиридесетгодишен, изпито и с брада, но очите му издаваха повече години. На мястото на дясната му ръка стърчеше чукан, обвит в тънък черен памучен плат. Той стъпи върху пъстрия килим — целият в черно, с черни уморени очи. Младите мъже се изправиха и притиснаха десните си ръце към гърдите в знак на почит. Отрязаната му дясна ръка веднага им подсказа кой е той. Името му се споменаваше всеки ден със страхопочитание. В полумрака всеки от тях чуваше как гръмко бие сърцето му.
Мъжът се събу, седна на килима срещу тях и ги покани със знак да направят същото.
— Знаете кой съм аз — каза той. — Виждам го в очите ви. Не се бойте. Думите, които ще изрека, ще променят съдбите ви, но аз не съм дошъл да ви наказвам. Напротив, дошъл съм да ви изкажа почитта си. Но нека първо ви съобщя неща, за които вие не знаете нищо.
И спря. Очите му бавно се плъзнаха по лицата им, претегляйки, преценявайки, прониквайки дълбоко в душите. После заговори отново:
— Преди няколко дни седмина от братята ви загинаха в една къща в северната част на града, по време на акция на агенти от САВАК. Те сами посегнаха на живота си, за да избегнат ареста и инквизициите, за да не допуснат в ръцете на врага да попадне никаква информация. Вие никога не ще научите имената им, нито ще чуете нещо повече за тях, но можете да сте абсолютно сигурни, че имената им се знаят от онзи, който сега не присъства на срещата ни, онзи, в паметта на когото имената им ще бъдат обезсмъртени.
Очите на мъжа блеснаха при последните му думи, отразявайки погледите на младите мъже, и те разбраха какво иска да им каже.
— Онези седем ваши братя — продължи той — дълго време бяха обучавани да изпълняват жизненоважни за нашето дело задачи. Те бяха пристигнали в Техеран, за да пристъпят към окончателната фаза на обучението си, но от САВАК разбраха къде се намират. Седмина загинаха. Други седмина трябва да заемат мястото им.
Значението на думите му едва ли стигаше до съзнанието на младите мъже. Но всички разбраха смисъла на посланието му: те бяха седмината призовани да заемат мястото на загиналите. И знаеха също така, че само един човек има правото да ги призове. И със затаен дъх поглъщаха думите му.
— След време ще научите подробностите на задачите, които те трябваше да изпълнят. Сега ще ви съобщя само главната им цел. Всеки един от тях беше получил задачата да се запознае основно с по един световен лидер, когото да изучи, наблюдава и убие. Седем убийци, седем властелини: Мохамад Реза Шах, Халед, краля на Саудитска Арабия, президента Джими Картър, Леонид Брежнев, министър-председателя Рабин, Ануар Садат и папа Павел II… Сега останалото. Всеки един от вас тук избран поради доказана вярност и преданост към нашето дело и неговия водач. От няколко години всички вие минавате курс по общо обучение и всички вече сте доказали личното си безстрашие пред лицето на смъртта и опасностите. Всички бяхте изпробвани, често пъти без ваше знание, много пъти от непознати за вас хора, и дадохте доказателства за способностите и послушанието си. Всеки от вас днес ще получи за задача по един световен лидер. Неговият живот отсега нататък ще бъде свързан неразривно с вашия и неговата смърт ще означава и вашата. Денят на победата чука на вратите ни. Може да бъде и тази година, а може и след много години. Може да се окаже, че за победата ни е нужна смъртта на един или няколко от тези души, които вече ви споменах. Надеждата ни за осъществяването на плана ни в Иран е неотделима от политиката, осъществявана по целия свят. Стане ли нужда да бъде ликвидиран някой от тези нечестивци, без значение дали преди или след деня на победата, един от вас ще бъде призован да изпълни тази смъртоносна мисия. Може да ви се наложи да убиете лично или чрез помощник; вие самите ще изберете най-подходящия начин, когато удари часът. Вие може и да загинете, докато изпълнявате своя дълг, но наградата за вашето мъченичество ще бъде безкрайно висока… Тази вечер ще бъдете отведени в друга къща в друг град, където ще започнете специалното си обучение. Известно време ще се обучавате всички заедно като един екип, после ще бъдете разделени. При някои по-специални случаи отново ще бъдете събирани, но някои от вас може да бъдат прехвърлени в чужбина да започнат изпълнението на мисиите си, докато останалите ще чакат тук в Иран да получат по-нататъшни заповеди. Тези, които ще ви обучават, отначало сигурно ще ви се сторят много жестоки, дори повече, отколкото можете да си представите, но след време ще проумеете и оцените тяхното усърдие. Ще бъдете обучавани не само как да убивате, но също така ще изучавате езици, политика, религии, методите на търговската дейност и финансите и похватите на дипломацията. Умовете и телата ви ще бъдат подготвени за всичко, което може да ви сполети. Ще получите нови имена и нови самоличности. Ще престанете да мислите за себе си както досега и ще се превърнете в съвсем други хора. Вашият живот ще има една-единствена цел: осъществяването на поставените ви повели, смъртта на седемте мъже или техните наследници. Върху плещите ви ще тегне нечовешко бреме и вие ще трябва да се научите как да живеете с него или да умрете при опита.
Очите на възрастния мъж, които до този момент бяха обхождали бавно лицата на младежите, се заковаха върху едно от тях: слабо, аскетично, с унесени очи.
— Хюсеине — каза едноръкият, — ти ме познаваш. С теб се знаем още от времето, когато подпомагах обучението ти в планините на Кюрдистан. Ти ме разбираш. И се страхуваш от мен не като другите от незнание, а защото разбираш. Ще кажеш ли нещо?
Младият мъж втренчи поглед в него с твърди очи и застинало лице. И за хиляден път се зачуди как ли мъжът в черно е загубил ръката си. Всички знаеха историята, че собственоръчно си я отрязал като акт на наказание поради грях, сторен спрямо техния повелител, че няколко пъти припадал, докато режел китката си, че бил на косъм да умре от болката и загубата на кръв. Но отрязаната ръка за него не била знак на наказание, а белег за душевна победа. И не проговорил на никого за това.
— Кого трябва да убия? Кой е предопределен да падне от ръката ми? — проговори с тих глас младият мъж.
Мъжът в черно му отговори веднага:
— Ти си предопределен да убиеш Картър, президента на Съединените американски щати. И ще ти кажа, защото го виждам изписано в очите ти: когато го убиеш, със сигурност ще загинеш и ти. Виждам те целия облян в кръв; виждам те удавен в океан от кръв.
Едноръкият притвори очи и застина в мълчание.
Седемте лица, останали без цвят, напомняха за безжизнените лица на седмината мъртви в къщата в Колхак. Но очите им бяха живи. В тях имаше страх и трепет, примесени с объркване и ужас. Но освен това имаше и още нещо, нещо, което не можеше да бъде назовано: огън, ослепителна светлина, кипящ пламък. А зад ослепителната светлина непрогледен мрак.
4.
Дхат Ирк
Събота, 12 ноември 1977 година
До залеза на последния ден от месеца дхул-када оставаше час. Следващото утро принадлежеше на месеца хадж, месеца на годишното поклонничество в Мека, който започваше и щеше да приключи с милионите поклонници, привлечени от всичките кътчета на земята в свещения град. Те бяха пътували по море и въздух, с автомобили и камили, дори и пеш, в продължение на месеци, дори години, за да стигнат до целта на живота си. Всеки, решил се на трудното пътешествие до рожденото място на Пророка, всеки, който дори издъхнеше по непосилния път, можеше да разчита на място в Рая. И сега те вече бяха към края на пътя си, десетки, стотици хиляди хора, тълпящи се в малкото градче, увеличавайки неимоверно броя на жителите му, огромно човешко гъмжило, обсебено от една мисъл.
И продължаваха да пристигат. Дори и в момента пътищата към Мека бяха препълнени от блъскащи се тълпи, сред които едва ли можеха да се различат отделни хора, дори и групи, всяка водена от мутавиф, официален водач, отговарящ за сигурността на поклонниците, които лично той настаняваше, хранеше и им помагаше да изпълняват правилно необходимите ритуали на хаджа. Водачите бяха жизненонеобходими за плавния ход на това ежегодно събитие. Много от поклонниците никога не бяха пътували в чужбина до този момент, други пък едва ли се бяха отдалечавали на повече от десетина мили от селата, в които бяха родени и отрасли, и само малцина говореха някакъв диалект на арабския. Почти всички можеха да рецитират наизуст цели страници от Корана, но само шепа от тях наистина знаеха арабски.
С приближаването към въжделения град, лицата на поклонниците видимо започваха да се променят, родената от дългия път умора отстъпваше място на напрегнатост, възбуда, страхопочитание и вглъбеност. Мека е ограден, но не със зидове или плетове, а с кули, бележещи границите на свещената му сърцевина, Харам, отвъд които никой немюсюлманин не може да проникне под страх от смъртно наказание. Преди обаче да се стигне до кулите, има станции, в които поклонникът, ако междувременно не го е сторил, трябва да спре и да облече ихрама, бялото одеяние от две цели парчета плат, което бележи навлизането му в състоянието на ритуална чистота и му позволява да вземе участие в ритуалите на по-малките и по-големите поклонничества.
На няколко мили на изток от Мека се намира станцията Дхат Ирк, където пилигримите, които идват от Ирак и от по-далечните източни страни, могат да преминат от ежедневното си състояние в това на ихрама и да продължат до самата Мека. С напредването на залеза тълпите започваха да изтъняват и не след дълго слънцето подмина Мека и Джеда, за да се потопи във водите на Червено море. Незабелязани от тълпите облечени в бяло поклонници под тях, четирима ездачи се появиха от изток; камилите им с бавна стъпка ги изведоха на гребена на хълма, под който се откриваше пътят. Четиримата спряха, без да продумат и дума, и накараха камилите да коленичат. Изтощените животни се подчиниха, без да отронят и най-малък звук; мълчанието им се беше вляло в кръвта от годините жестоко обучение — нали животът на господарите им зависеше най-вече от кражбите и изненадата.
И четиримата бяха облечени в черно, с лица закрити зад литам, булото на жестоките пустини на юга. Те бавно се спешиха — сковани, с вдървени, охлузени от многодневния поход крайници, с напукани устни и дрехи, покрити с пясък и прах. Над краищата на забулилите лицата им кърпи се взираха свирепи като на ястреби очи, впити без милост в тълпите поклонници в подножието на хълма. При други обстоятелства биха ги връхлетели да плячкосват или заради самото забавление, но днес целта на пристигането им в Дхат Ирк беше друга. Трима от тях бяха бедуини от Бани Рашид, вълците от сърцето на пустинята, мъже закалени по рождение от безмилостната среда, в която оцеляваха единствено най-силните и най-упоритите. Четвъртият се държеше малко настрани. Очите му бяха черни като на останалите, но пламтяха с друг огън.
Месеци преди този ден го бяха открили изоставен в пустинята близо до Абу Фариз, изпаднал в предсмъртна треска, изпълнена с видения. Група бойци от племето равашид, завръщащи се от поход срещу селище на Бани Саар, се бяха натъкнали на него в едно пресъхнало корито, където беше рухнал. При други условия щяха да го подминат и да го оставят на съдбата му — в пустинята милосърдието просто нямаше място, също както и благотворителността или състраданието, а годината се беше случила от най-трудните за равашидите от Пустия четириъгълник. Но тъкмо когато обръщаха камилите да си продължат пътя, един от тях, който имаше очи на орел, зърна нещо на плещите на умиращия мъж. На гърба му имаше кръгла бенка, малко по-тъмна от кожата около нея. Бедуините не са от най-религиозните, но за сметка на това пък са много суеверни, а мъжът в пясъците им напомни за „белега на Пророка“, който според легендата имал на плещите си Мохамед.
И ездачите пренесоха умиращия мъж в лагера си, жените им го нахраниха и започнаха да се грижат за него. След три дни той се почувства по-добре и можеше да говори, а разказът му възбуди интереса им, също както очите му завладяха сърцата им. И само след месец цялата група от седемдесет мъже му се закле във вечна вярност, също както първите последователи на Пророка от Медина преди четиринадесет столетия бяха подели Свещената война, заклевайки се да бранят Мохамед до смърт.
Няколко седмици заедно с малка група избрани съмишленици той пътува из района Хадрамавт, посети селищата Бейт Катир и Бейт Имани, после пак пое на север в Пустия четириъгълник. Към края на октомври се отправиха на дълго и тежко пътешествие към сърцето на пустинята, през безводния океан от изгарящи пясъци, за да се доберат накрая до Дхат Ирк и границите на свещената територия на Мека.
Малък ручей си проправяше път по склона на хълма вляво от тях към канавката в подножието, където се събираше вода за нуждите на поклонниците. Младият отайби остави рашидите и се насочи към него. Бързо смъкна просмуканите си от пот дрехи. Тялото му бе стройно, мургаво. Използвайки пестеливо водата, той се изми целият, изпълнявайки главния ислямски обред гусл. После извади малък бръснач от чантата си и избръсна цялото си тяло, отряза брадата си и си изряза ноктите. Вече беше готов да надене ихрама. Един от придружителите му го приближи с две парчета плат от чист бял памук. Мъжът ги облече; първата одежда започваше от кръста надолу, втората покриваше лявото му рамо, гърба и гърдите.
Вече облечен като поклонник, той се обърна към Мека и изпълни ритуалната молитва, после произнесе високо на глас намерението си да изпълни и по-малкото, и по-голямото поклонничество: и умра, и хадж. Накрая стана, нахлузи чифт обикновени сандали и нададе вика „Лабайка“, което означаваше „Аз съм тук“. Гласът му се разнесе в здрача над скалите и червения пясък и потъна в покоя им. Той замълча, после се обърна към придружителите си, които почтително бяха застанали встрани. Един по един те се приближиха и застанаха пред него със сведени глави.
Той им заговори със спокоен тих глас, а през това време небето над тях стана тъмнопурпурно и след това черно. Звездите изгряха. Откъм пътя долу долитаха звуците на звънчета — минаваха керваните на закъснели поклонници. Тук-там мъжете се спираха за вечерната молитва, но на хълма бяха загубили представа за времето; младият мъж говореше на съмишлениците си с уверен звънтящ глас, благодареше им и им вдъхваше вяра и кураж за бъдните им дни. Накрая приключи със словото си и извади от чантата в краката си сноп писма.
— Ибн Габаиша — каза той, — ти ще отнесеш твоите и ще ги разпространиш сред Авамир, Бану Яс и Манасир. Ти, Салим, ще отнесеш своите в Ал бу Шамс, Бану Рийям и Хабус. А ти, скъпи мой приятелю Макхаут с очи на ястреб, трябва да отнесеш своите в Махра и Кара. Съзнавам добре за какво те моля и не мисля, че искам от теб дребна услуга. Но тези писма трябва да бъдат отнесени на всяка цена. Ще се моля, докато съм в Мека, пак да се срещнем. Ако не на този свят, то в отвъдния, край водите на Кавтар, до дървото Сидра.
Той замълча, после се приближи до приятелите си и им стисна ръцете поред, вглеждайки се безмълвно в изпълнените им със сълзи очи. И след малко вече го нямаше — мракът погълна бялото сияние на ихрама му, докато той слизаше по склона да се присъедини към другите поклонници на пътя.
Мека
Неделя, 13 ноември 1977 година
Прекара нощта в една малка палатка заедно с четирима индонезийци и техния мутавиф, но се събуди преди зазоряване и продължи пътя си, крачейки бързо към целта си; възбудата му нарастваше с всяка крачка. Беше вече обед, когато пристигна, изтощен, но в състояние на екзалтация. Без да обръща внимание на тълпите, притискащи го от всички страни, без да спре дори за миг да отдъхне, той вървеше право към Великата джамия, побрала в себе си Кааба, фокусът на молитвите от целия свят на исляма. Влезе в джамията през голямата врата Даудийя и прекрачи в морето от жива вяра, вълна връз вълна обвити в бяло мъже и жени, завиващи бавно покрай голямото кубе на Кааба, забулени в избродираните със злато кисва от тежък черен плат, чиято форма бе останала непроменена още от времето на Авраам преди безброй поколения. Нажежените му боси стъпала меко стъпваха по мраморната настилка. Той се вля в морето поклонници и се насочи към единия край на сградата, за да направи задължителната седемкратна обиколка, която започваше и свършваше при Черния камък, положен в Кааба в ложе от блестящо сребро, сякаш скъпоценен камък върху пръстен.
След като целуна за последен Черния камък, той напусна джамията през вратата Сафа и изпълни церемонията, състояща се в седемкратното пробягване на разстоянието между Сафа и Марва. С това по-малкото поклонничество завърши и той се върна в джамията и още веднъж тръгна към Кааба. На северозападната стена към малка врата се издигаше подвижна стълба — бяха я сложили за някакви почетни гости, които още не бяха пристигнали, и няколко мутаваини — религиозни полицаи, я пазеха от натиска на обикновените поклонници.
Изведнъж избухна свада. Група марокански поклонници влезе в спор с полицая — настояваха да ги пуснат до вътрешността на светилището. Претендираха, че имат право на това, защото били граждани на Фес, най-свещения град на Северна Африка, светилището на Молей Идриз. Група саудитци, упорити уахаби, за които съществуването на всякакво друго светилище, освен Кааба си беше чисто богохулство, се противопостави на африканците. В свадата се присъединява все повече и повече поклонници. Младият отайби се плъзна зад стражите и бързо заизкачва стълбите. Само след секунди се добра до вратата и прекрачи прага на светая светих.
Стоеше с туптящо сърце в малката стаичка, съвсем празна, с изключение на трите колони, подкрепящи покрива, и златните и сребърни лампи, висящи от древния таван. Стените бяха покрити с арабски надписи. Той притвори очи и се опита да съживи пред очите си момента отпреди толкова столетия, когато Пророкът, завърнал се в Мека като завоевател, беше влязъл в същата тази стая, сърцето на арабското идолопоклонничество, и беше съкрушил безбройните идоли на Кааба с придружителите си, крещейки с всичка сила: „Истината дойде, лъжата си отиде“. Отвори очи и още веднъж се огледа. Истината беше дошла и лъжата пак щеше да изчезне. Той бе постигнал възкресението, но още едно възкресение очакваше света. Първо обаче щеше да е времето на укриването, гайба. Той се обърна и излезе в яркия слънчев ден.
Втора фаза
5.
Техеран
21 декември 1978 година
Американското посолство в Техеран, което се намираше на чудесното авеню „Тахт Джамшид“, беше дало подслон на седалището на ЦРУ, занимаващо се със Средния изток. Сложна разузнавателна мрежа, обхващаща целия район, беше свързана посредством комуникационна система, съоръжена със солидна защита, със залата за приемане на информация и анализи — сърцевината на мрежата. Тук се получаваха кодирани съобщения от държавите в Залива, от Саудитска Арабия, Ирак, Турция, Афганистан и градовете в цял Иран; тук те се разшифроваха, анализираха и категоризираха. През 1978 година вниманието на департамента беше насочено основно към докладите от местните агенти.
От януари цялата страна беше разтърсвана от революционен кипеж. Изплавали сякаш изпод булото на някакъв средновековен мрак, мъже в бели одеяния и жени в черни дълги була бяха наизлезли по улиците на големите градове, плачейки, пеейки религиозни песни, предизвиквайки куршумите на шахската полиция. Хиляди бяха загинали и погребани, и още повече се бяха надигнали след тях. Масовата съпротива, заплашваща да срути палата на сънищата и кошмарите, който представляваше режимът на шаха, беше започнала през свещения месец мухарам, времето на скръбта по имам Хюсеин, когато религиозните чувства достигаха точката на кипене. А сега отново беше мухарам и краят не можеше да е далеч. Само преди две седмици, на 8 и 9 декември, две хиляди американци бяха избягали от страната преди закриването на летището „Мехрабад“. В неделя, на десето число, над един милион демонстранти бяха манифестирали шест часа по улиците на Техеран. На следващия ден, два милиона се бяха изправили срещу танковете на шаха, вдигнали домашно изработени знамена от груби платове: зелено, червено и черно. Зеленото означаваше исляма, червеното символизираше мъченичеството, а черното беше знакът на шиизма, течението на исляма, доминиращо в Иран още от шестнадесети век.
Около посолството бяха сложени допълнителни постове от морски пехотинци; през ноември бяха атакували британското посолство и насилието за пореден път заплашваше да се обърне срещу явните представители на империализма. Същата сутрин шахът беше помолил Голам-Хюсеин Садеги да сформира гражданско правителство — ход, който по всяка вероятност щеше да доведе до по-нататъшно влошаване на обстановката в страната. В главната сграда на посолството, в една стая два етажа под земята, трима мъже седяха край една дървена масичка; слабата светлина правеше лицата им трудно узнаваеми в полумрака. Питър Рандал и прекият му началник, Хауърд Стрейкър, резидентът на ЦРУ в Техеран, бяха повикани за кратка среща с Брандън Ф. Стюарт, шефът на операциите в ЦРУ към отдела за Средния изток.
Стюарт се бе преместил в Техеран направо от Лангли, Вирджиния, когато отделът по Средния изток в ЦРУ беше прехвърлен там от Никозия през 1973 година. Назначението му беше част от сложните маневри в американско-иранските взаимоотношения през този период, последвали посещението на Никсън в Техеран през май 1972 година, когато по силата на тайно споразумение на Иран беше разрешено да закупи каквито иска конвенционални оръжия, включително изтребители F-15 и F-14. Цените на нефта, които ОПЕК бе увеличила през 1973, бяха донесли на Иран огромни печалби, позволили на шаха да осъществи най-голямата покупка на оръжия в историята. ЦРУ вече властваше в Техеран и Ричард Хелмс, директор на Управлението до предишната година, беше назначен за американски посланик — пост, на който се задържа до 1976 година. А сега сякаш всичко построено от тях се сгромолясваше, съсипвайки за няколко месеца граденото с години. Стюарт беше много разтревожен. Напрегнатото му лице и тъмните хлътнали очи издаваха тревога, толкова голяма, че засенчваше дори и ужаса пред разяждащия го рак, за който знаеше, че не след дълго ще го вкара в гроба. Но говореше със съвсем спокоен авторитетен глас.
— Първо — започна той, — искам да стане ясно, че тази среща не се регистрира никъде. Стаята е проверена от охраната само преди десет минути; напълно стерилна е. Не могат да се водят никакви бележки, а аз няма да информирам мистър Съливан, че сме разговаряли. В ранга си на посланик той има правото да бъде осведомяван за всички разговори, засягащи въпроси на вътрешната сигурност, но моите заповеди директно от Лангли са над това правило. Вътрешните работи на Иран са придобили прекалено голямо международно значение, за да бъдат считани само за вътрешни. Имам и още една причина, поради която искам да запазим в тайна тази среща. Във Вашингтон съществуват значителни разногласия в политиката по отношение на събитията тук. Както и двамата знаете, политиката на президента по отношение на човешките права имаше известен дял в настояванията за либерализация, които започнаха тук миналата година. Той все още оказва натиск върху шаха да използва меки средства, но честно казано, нещата вече са излезли извън контрол. Бжежински и Съветът за национална сигурност притискат и президента, и държавния департамент по този повод. Збигнев иска стабилност в района и не го интересува как ще я постигнем. В Пентагона също си размърдват задниците. От сигурно място съм информиран, че планират да изпратят Хюзър, генерал от военновъздушните сили; официалните му заповеди ще бъдат да осигури нещата така, че армията да остане с правителството, но неофициално е упълномощен да организира държавен преврат, ако е необходимо, за да се задържи контрола върху ситуацията. Позицията, заета от Лангли, е, че Управлението желае да подкрепи преврата, ако стане. Но както и двамата знаете, ние от доста време поддържаме връзки с антикомунистическата секция в опозицията, ръководена от Хомейни, и по мое лично мнение религиозните водачи са тези, които ще грабнат здраво властта. Шахът вече си изнася багажа, това е повече от сигурно, и който го наследи, трябва да завоюва популярност, в противен случай се озоваваме пак там, откъдето тръгнахме. Ако пък комунистите успеят да се докопат до кокала, пак ще се наложи да казваме „сбогом“ на страната, да не говорим за останалата част от региона. Целият проблем е, че в момента опозицията е твърде объркана и разединена. Седнат ли веднъж в креслата, тия момчета ще си издерат очите. Така че на кого да заложим? Не улучим ли, изхвърчаме от страната за дълго, а нищо чудно и завинаги. От друга страна обаче, успеем ли да открием малка група със значително влияние сред по-широкото опозиционно движение и дадем ли им необходимата по място и време подкрепа, може и да успеем да запазим контрола. И двамата знаете много добре, че най-големият ни проблем оттук нататък е събирането на разузнавателна информация. До януари получавахме съвсем надеждни доклади за основните опозиционни групи, понякога от техни членове. Религиозните кадри обаче са неподатливи на каквито и да било въздействия. Нашите стандартни източници, като консули, представители на Корпуса на мира, учени и така нататък, просто няма да разполагат с никакви начини да установят контакти с тях. А и повечето от нашите хора дори и не говорят фарси както трябва, по дяволите. Много от иранските ни агенти имат връзки с откритата политическа опозиция, но в докладите им липсва дори и намек за онова, което става зад стените на джамиите, а е вече прекалено късно да почнем вербуването на нови осведомители. Не ви обвинявам в нищо, просто ви предавам как стоят нещата на ниво Среден изток и в Лангли.
Той направи кратка пауза, позволявайки им да осъзнаят важността на последната му бележка и усилвайки безпокойството им. Не беше оперативен работник, но знаеше как да управлява и манипулира.
— И така, Хауърд — продължи той, — преди два дни ти ми изпрати доклад за САВАК, който ме накара здравата да се замисля. Стори ми се, че тъкмо това е жилата, която от толкова дълго търсим. Бих искал пак да разгледаш материала за Хешмат, за да изчистим всичко докрай и да въведем Питър в нещата. Питър, едва ли е необходимо да ти обяснявам от каква степен на секретност е това.
Стрейкър кимна, потискайки раздразнението, което предизвикваше у него Стюарт. Този човек никога не бе изпълнявал опасни задачи; беше най-обикновен тиловашки плъх, който и представа си нямаше за истинските проблеми, свързани със събирането на информация във вражеска обстановка. В неговото резюме за трудностите, свързани със събирането на информация за настоящите опозиционни групи, изобщо не бяха споменати десетимата мъже загинали при тайни операции в Техеран, Шираз, Бабулсар и Найриз от началото на годината, нито другите, изчезнали при опитите си да проникнат в екстремистките религиозни организации в Язд, Машхад и Кум. Още преди да приключеше разговорът им, щяха да загинат още хора и никой тук или във Вашингтон нямаше да поеме отговорност или поне да изрази някакво съчувствие. Той лично познаваше всеки един от тези мъже. Четирима бяха женени, със съпруги у дома, които той един ден беше длъжен да посети. Нищо не го задължаваше да върши това — никъде в правилниците или законите не ставаше дори и дума за такова нещо. Но той добре знаеше, че трябва да се срещне с тях. Придърпа към себе си една голяма тънка папка.
— Преди няколко дни — започна той — ми се обади Бен Гершевиц, главният агент на Мосад тук, който работи в израелската мисия. От няколко години Бен се занимава с подбора на агенти от САВАК за специално обучение в Израел и ни държи в течение за различни аспекти на техните вътрешни операции, като ни дава възможност да правим двойна проверка на нещата. По време на срещата ни той потвърди нещо, което вече ни беше известно от седмици — хората напускат САВАК като плъхове, подушили пробойна в кораба. Атаката преди две седмици на щаба на САВАК тук в Техеран изплаши дори някои от най-коравите агенти, и когато през ноември хлопнаха белезниците на Назери, това още повече ги изнерви. Един от най-издигнатите в йерархията агенти, потърсил убежище в нелегалност, е Масуд Хешмат, човек, когото всички държахме под око доста време. Преди да се покрие, Хешмат е унищожил всичките си архиви от разпитите, така че никой да не може да го свърже с жертвите му; макар че ако го пипнат, едва ли липсата на няколко папки ще попречи да му пръснат черепа. Той обаче не си е губил времето да унищожава другите си материали, най-вече информация за други агенти от САВАК, както и хора от Мосад и ЦРУ, кирливи ризи, които е събирал, за да си спаси задника. Бен успял да сложи ръка върху тези материали, задържал компроматите за неговите момчета, но ми предаде останалите. До този момент вече по-голямата част е отишла в пещта и се моля Хешмат да ги е придружил. Една папка обаче си запазих. Ето я. — Той я потупа и я разтвори. Вътре имаше тънък сноп документи, защипани с кламер.
— Надписът е „Горех Каф“, Група К. Първоначално името не ми говореше нищо, но когато се поразрових из материала, разбрах, че К е съкращение от Колхак. — Той хвърли поглед към Рандал. — Въпросната група е онази, открита от Хешмат в Колхак през октомври, по време на акцията, когато си го придружавал.
Веждите на Стюарт леко се повдигнаха и той изгледа косо Рандал.
— Всичко е наред — изрече бързо Стрейкър. — Питър написа изчерпателен доклад върху случая. И резюмето, което ви подготвих, се базира върху него. Така или иначе, по всичко изглежда, че Хешмат сякаш е като омагьосан от тази група. Той не е притежавал никаква стопроцентова информация, но е съумял да свърже в едно няколко много интересни предположения и един-два документа. Имаме пълен доклад за атаката на Колхак, включително фотографии на седем мъртви мъже, заедно с подробните аутопсии и отпечатъци от пръсти, информация за самата къща и донесението, направено от оригиналния информатор на Хешмат, за когото е известен само псевдонимът му „Мохамед“. Но някои от другите документи действително са много интересни. А ето този ме тревожи най-силно.
Той извади от папката карта и я разгъна върху масата.
— Това е карта на Иран с подробности за всички основни американски военни и разузнавателни инсталации на територията на страната. Повечето от информацията е строго секретна. Просто е невероятно терористическа група да разполага с достъп до такива материали.
Стрейкър вдигна един лист.
— Ето един документ, който, според Хешмат, му е бил предаден от неговия информатор Мохамед. Това е списък на оръжейни доставки, предоставени на групата посредством Чиливанд на Гиланското крайбрежие на Каспийско море; някои от оръжията са много тежки и не са включени в списъка на оръжията, намерени в къщата след акцията. Друг документ пък изброява само имена. Доста от тях не ми говорят нищо, но пък тези, които са ми познати, ме хвърлят в пот. Първият е Фейсал, следван от годината 1975, през която беше убит от племенника си в Риад. След това идва Халед и арабските думи „мин кариб“ или „скоро“. После Мохамед Реза и Ануар, които явно са шахът и Садат; след имената им пак имаме „мин кариб“. След това вече има някакви безсмислици с едно изключение. Това е една фраза с персийските думи „бозе кухи“, последвана от годината 1976. Първия път я подминах като нещо маловажно, после обаче ми хрумна, че има един вариант на превод с особено значение. Питър, това говори ли ти нещо?
Рандал седеше с полупритворени очи, без обаче да пропуска и дума.
— „Айбекс“ — изрече той, без да отваря очи.
Стрейкър кимна и продължи.
— Има още един документ, който започва със списък на имена, но останалата част е съставена от групирани символи — върволици от букви, свързани заедно, които не могат по никакъв начин да бъдат разделени на смислени думи, после някакви безсмислени форми, нещо като талисман или подобно. Виждал съм подобни неща на пазара, но не мога да вдяна нищо. А ти схващаш ли нещо, Питър? В края на краищата ти си експертът по фарси.
Стрейкър се шегуваше само наполовина. Рандал действително беше развил голям интерес в изучаването на персийската култура и език през седемте години, прекарани в Техеран; той говореше и четеше фарси свободно и бе автор на изследване върху литературата и културата, които малко западняци си бяха направили труда да изучат. Той пое листа от Стрейкър. Голям син лист, покрит със сложни писаници с червено и черно мастило. Веднага позна документа, който Хешмат бе прибрал от пода на кухнята в къщата в Колхак. Най-отгоре с четлив почерк бяха написани четири имена, всичките на араби: Асма бинт Марван, Абу Афак, Каб ибн ал-Ашраф и Абул Хукаик. От първо четене не му казаха нищо, но изглеждаха някак си старомодни и той беше убеден, че ги е чувал или чел по-рано. Знакът под тях му беше съвсем непонятен, както и самият текст: пълна безсмислица, абракадабра. Или, най-вероятно, шифър.
— Не ми говорят нищо. Но мисля, че познавам човек, който може да се сети за нещо. С ваше разрешение бих искал да му ги покажа, ако, разбира се, мислите, че това може да помогне. Имам предвид професор Ашрафи.
Стрейкър кимна.
— Да, разбира се. Ашрафи ни е помагал много пъти. Смятам, че можем да му се доверим, дори и при тези условия. Дай му го, но при никакви обстоятелства не му казвай повече от това, което може да научи от документа. Съжалявам, Питър, но ти по-добре от мен знаеш как стоят нещата.
Стюарт се намеси, ядосан, че разговорът излиза от контрола му и става загадъчен.
— Хауърд, нямате ли някаква представа кои са тези хора? На мен всичко ми изглежда абсолютно смътно. И не мога да разбера какво общо имат тук арабските връзки.
— Да, сър, наистина е доста смътно. Отпърво си помислих, че това може да е някакъв клон на Мюсюлманските братя. Самото покушение би се вписало напълно в схемата. Но на гърба на папката открих забележка с почерка на самия Хешмат. Тя съдържа имената на няколко висши шиитски духовници и различни джамии и теологични колежи в Кум и Машхад. Според бележките на Хешмат тази група е имала връзки с всички тях. И точно това ме накара да си мисля, че тия, които търсим, са необходимият ни лост, който ще ни е нужен, когато дойде моментът. Братята са непоклатими сунити, така че спокойно можем да ги отпишем; това е все едно езуитите да образуват съюз с методистите. Не, тези са шиитски терористи, и доколкото ни е известно, те могат дори да се окажат истинската сила, застанала зад религиозната опозиция. Но които и да са, здравата са изкарали ангелите на нашето другарче Хешмат.
— Кое те кара да мислиш така?
— Забележката му отпред на папката, сър: „На този етап контактът е твърде опасен. Не се препоръчва по-нататъшно разследване. Случаят приключен.“ Мисля, че се е уплашил.
— А кое те кара да си мислиш, че можем да направим успешен контакт?
— Напълно вероятно е да не можем, сър. Но сме длъжни да опитаме. Хешмат представляваше САВАК; може да си е имал свои собствени причини да се страхува от тази група. В края на краищата, той е бил причината за смъртта на седмина от тях. Възможно е причините му да се бои да нямат никаква връзка с нашите работи. Успеем ли да ги идентифицираме и да се свържем с тях посредством нужните канали, може би ще успеем да им окажем помощ, да ги качим на власт, щом започне революцията, и после да започнем да инфилтрираме някои от нашите собствени хора или да купим някои от техните. Искам Питър да възобнови разследването на Хешмат. Ако желае, разбира се. — Стрейкър хвърли поглед към Рандал, уверен, че той ще се съгласи.
— Разбира се, бих искал да опитам — отвърна Рандал.
Беше заинтригуван. А и нали преди година също бе взел участие в операцията в Колхак? Още тогава беше сигурен, че това е само началото. Онези седмина мъртъвци още го преследваха с призрачните си лица. Те всички бяха свързани в една единна спирала на съдбата. Ако тогава знаеше какъв ще бъде краят на това начало, какво ще се случи оттогава до този момент, просто би станал и би си излязъл от стаята, от сградата, би напуснал Иран.
— Ако ви разбирам правилно, имаме разрешението ви да действаме? — запита Стрейкър шефа си. Строго погледнато, той не се нуждаеше от разрешението на Стюарт за осъществяване на операция на територията на Иран. Но тук явно имаше и връзки с арабски страни и той искаше да се застрахова, в случай че разследването ги принудеше да излязат извън страната.
Стюарт гледа втренчено няколко секунди мъжете от другата страна на масата. Знаеше, че и двамата го считат за канцеларски плъх, за маша на онези с копринените костюми в Белия дом. Но през войната той беше служил като оперативен работник в ОСС, предшественика на ЦРУ. Това беше факт, известен на малцина, а и той никога не говореше за опита си от онова време. През онези години си беше развил инстинкти, които никога не го бяха подвеждали. Сега, като гледаше мъжете пред себе си, подушваше смърт. Той мълчаливо кимна и се изправи.
Двамата също станаха. Стрейкър вдигна папката с документите и я подаде на Рандал.
— Ще ти трябва, Питър.
— Благодаря. — Тримата тръгнаха да излизат. И тъкмо преди да посегне към дръжката на вратата, Питър се обади:
— Спомних си какво означават тези имена, арабските.
Стрейкър и Стюарт едновременно се извърнаха към него.
— Това са имената на четиримата убити по заповед на пророка Мохамед, когато бил в Медина. Тяхното престъпление се състояло в това, че го оскърбили, като пишели присмехулни стихове и сеели недоволство.
Стрейкър поклати озадачено глава.
— Не разбирам, какво ще търсят имената на тези хора в документите?
— Аз мисля, че… Мисля, че това е някаква форма на реабилитация. — Но думата, която използва в ума си, не беше „реабилитация“, а „повик“.
И тримата замълчаха. Стюарт тръгна напред. Усещането на връхлитаща смърт бе станало почти осезаемо.
6.
Техеран
27 декември 1978 година
Питър Рандал се събуди от грохота на огнестрелно оръжие. Полусънен се изтърколи на пода, лявата му ръка мигновено измъкна браунинга, закрепен под рамката на леглото. Стаята тънеше в тишина, бледата светлина на ранното зимно утро се просмукваше през затворените щори. Изведнъж гръмнаха още пет изстрела, с много малки паузи. Идваха от улицата под апартамента му. Рандал се търкулна до прозореца, вдигна глава до перваза и внимателно повдигна края на щората. Една стара кола от другата страна на улицата отново изстреля възмущението си при поредния опит на собственика й да запали. Рандал бавно издиша и пусна щората. Навън беше студено.
Пак беше сънувал Виетнам: същия сън, същото лице, същите писъци. Сънят си беше все същият. А и как би могъл да се промени? За Рандал този ден беше Виетнам, всичко останало беше или преди, или след него. Този ден неотменно щеше да присъства в съня му, също и лицето на Райли, изкривено от чудовищната болка: щеше да се надига сред пурпурния мрак, с втренчен поглед и уста, разкривена от ням ужас.
Леглото беше празно. Не беше възможно Фуджико да е тръгнала толкова рано. Той погледна часовника си: беше седем и десет, а тя трябваше да е в посолството чак в девет. Повика я и тя се обади.
— Тук съм, правя закуската. Вече минава седем. Още ли не си станал?
Фуджико беше втори секретар в американското посолство и Рандал живееше с нея вече почти от година. Тя беше полуяпонка-полушведка. Родителите на майка й бяха пристигнали в Сан Франциско от Йокохама след земетресението през 1923 година; баща й беше емигрант второ поколение, чиито родители бяха дошли от Малмьо в края на 90-те години на миналия век. През войната бяха интернирали родителите на майка й и те бяха загубили овощната си градина в южна Калифорния. Закупена десет години по-рано, тя току-що била започнала да им носи печалба през 1941 година. След войната им се бяха подиграли с някакво символично обезщетение, земята им беше превърната на сметище от един базиран в Чикаго комбинат, извлякъл несметни печалби. В резултат на това и двамата бяха загубили всякакво доверие в „американския начин на живот“. До смъртта си в началото на шейсетте бяха живели с родителите на Фуджико, привнасяйки в къщата им атмосферата на постоянна загуба: загубата на традиционни ценности, на самоличност и чест. Когато американците пуснали атомните бомби над Хирошима и Нагасаки, те се отказали от будистката си вяра. Фуджико беше възпитана в атмосфера на несигурност, без да знае каква е точно, неспособна да бъде нито японка, нито шведка, и въпреки това обезкуражена да се чувства американка. Питър усещаше, че тъкмо това е било причината да избере кариера в дипломацията: това беше единственият начин да намери себе си, да открие страната си — нещо, което тя трябваше да постигне в чужбина. Тук, в Техеран, тя можеше да се чувства американка въпреки дръпнатите си очи и кожата с меден цвят.
Рандал сграбчи халата си и тръгна към банята. Откъм кухнята отново долетя гласът на Фуджико: предупреждаваше го, че кафето ще изстине.
— След две минути идвам — извика той.
Когато шест минути по-късно влезе в кухнята, Фуджико вече седеше на масата и отпиваше от чашката си. Беше направила яйца по бенедиктински.
— Закъсняваш — захили му се тя. — Изядох ти яйцата, защото почваха да изстиват. По-добре си извади още от хладилника, ако искаш.
Тази седмица това беше вторият път, в който му беше изяла яйцата. Той реши, че не е гладен, седна и си наля чашка кафе. Кафето издаваше чудесен дъх на прясно изпечени зърна, току-що доставени от склада на посолството. Иранците, за разлика от турците и източните араби, бяха любители на чая, и в Техеран беше почти невъзможно да се намери хубаво кафе.
Ядоха и пиха кафето си в тишина, щастливи, че са заедно и че всяко утро срещат заедно слънцето. Връзката им бе минала през доста стадии. Питър се бе запознал с Фуджико в посолството, беше я харесал и няколко пъти я беше извеждал на разходка. Строго погледнато, личният състав на посолството беше забранена зона за оперативните разузнавачи. В Европа или в някои части на Азия действително нямаше проблеми, но Иран беше традиционно ислямско общество и достъпът му до местни жени на практика беше невъзможен. Онези, които му харесваха, бяха недостъпни, а пък тези, които го харесваха, не му се нравеха и той ги отбягваше.
Двамата с Фуджико бяха престанали да се срещат след като тя беше разбрала с какво точно се занимава. Но само след няколко седмици отново го беше потърсила и му се беше извинила. Нямала право да го съди заради професията му, но трябвало да изчака и да му даде шанс да й се разкрие такъв, какъвто е. От няколко години насам това беше първият опит някой да се опита да проникне зад служебното му лице и за Рандал отначало съвсем не беше лесно да свикне с това.
Отношенията му с жените никога не бяха прости или директни. След Виетнам той беше неспособен да дели себе с другите. Криеше чувствата си зад непрозрачна завеса. Тайният му живот като агент го беше отдалечил още повече от околните. И беше празен.
Но Фуджико бе успяла да проникне зад преградите му. Той не успя да се възпротиви на постепенните й деликатни подходи и накрая, въпреки официалното неодобрение, бяха решили да се съберат. Странният му живот, изпълнен с чудати изисквания, непрестанни смени на настроения, време и място, често ги държеше разделени цели дни, а понякога и седмици. Но тя остана. Никога не го разпитваше, макар че се мъчеше да го накара да говори и с това да приглуши болката, която носеше у дома след всяка своя акция.
Тя беше най-ведрата личност, която познаваше — жизнена и винаги вярна на себе си, с независимост, неделима от женствеността й. Но никога нямаше да направи кариера като дипломат: открит човек като нея със засмени очи и спонтанна реакция не би могъл да разчита на някакъв прогрес в дипломатическите кръгове. Заучените усмивки, фалшивите ръкостискания, бутафорната искреност — това бяха паспортите към успеха в този свят. А Рандал също така знаеше, че той самият е една още по-тъмна част от тази мрачна вселена на сделки и удари под кръста.
Рандал гледаше на себе си като на отпадъчен продукт на американската цивилизация. Роден през 1942 година в Чикаго, той бе загубил баща си две години по-късно при битката за Бълж. Капитан Рандал, един от седемдесетте американски военнопленници, разстреляни абсолютно хладнокръвно на бойното поле близо до Малмеди на 17 декември 1944 година, бе оставил на сина си униформа, няколко снимки, два-три медала и чувство на гордост, примесено с гняв, породен от безсмислието на съдбата. Питър бе показал изключителни качества в спорта и повечето академични дисциплини и бе стигнал до кандидат на политическите науки в Йейл. След като защити кандидатската си дисертация, той работи няколко години върху дипломната си работа за докторска степен на тема външната политика на САЩ в Персийския залив, но преди да я завърши, подаде молба за доброволец във Виетнам. Взе участие в най-лютите битки в Хю и Кхе Сан през 1968 година, уби и рани безброй виетконгци, самият той беше ранен два пъти, през 1969 прекара три месеца в болницата в Сайгон и в края на пролетта същата година се завърна в Щатите, преситен и от войната, и от армията, и от цялото им безсмислие.
Във Виетнам бе имало прекалено много инциденти, прекалено много смърт, прекалено много лица и имена. Но два случая се открояваха сред всички, като вторият от тях, макар и не най-зловещият за Рандал, бе причината да напусне армията. Няколко месеца след офанзивата край Тет през лятото на 1968 година Рандал беше назначен за командир на една бойна част, чиято задача беше да залови заподозрени членове на Виетконг в няколко села между Да Нанг и границата с Лаос. Отне им цяла седмица да се придвижат през областта, три пъти попаднаха под снайперистки огън, убиха десет виетконгчета и взеха четиридесет и пет пленници — мъже, жени и деца. Заповедите му бяха да отведе пленниците в Да Нанг за разпит. Мълчаливи и примирени, обречени и пасивни, те седяха в откритите камиони.
На десет мили преди Да Нанг бяха спрени от бойна част на южновиетнамската армия на път за Хю. Командирът й, полковник, се приближи до Рандал и го запита за задачата му. Дребен, добре охранен мъж с мъртвешка физиономия и очи, скрити зад тъмни стъкла. Беше с ръкавици, а в дясната си ръка държеше бич. Рандал го беше виждал във всеки по-голям град, който му се бе случвало да посети, и се бе научил да се държи по-далеч от него.
Без да поиска разрешение, дребният полковник закрачи предизвикателно покрай колоната от трите камиона, които возеха пленниците на Рандал, игнорирайки американския ескорт. Невидимите му зад стъклата очи бяха впити в мълчаливите селяни. Върна се до челото на колоната, излая някакви заповеди на хората си и безстрастно загледа как те се приближават до камионите и заповядват на пленниците да се строят на пътя. На протестите на Рандал реагира така, сякаш не беше чул нищо.
С нарастващ ужас и кошмарно чувство на безсилие американецът проумя какво ще се случи. Но съзнаваше много добре и че ще е безсмислено, дори самоубийствено, ако се опита да ги спре само с двайсет души. Затворниците бяха изблъскани край пътя и южновиетнамските войници се строиха срещу тях като зрители на спортно състезание, докато неколцина техни другари вдигнаха автоматите си и разстреляха пленниците. Всичко свърши за по-малко от минута, но Рандал така и не можа да забрави хладнокръвието, с което беше извършено убийството, безгрижното държане на екзекуторите и жестоката гледка на труповете.
— Вече можете да ги откарате в Да Нанг, лейтенант — каза полковникът и закрачи към джипа си.
Колоната южновиетнамци потегли и скоро се изгуби в далечината, потъна в зеленината на джунглата по пътя за Хю. Рандал заповяда да погребат телата на място, до пътя, и се върна в базата без пленниците си. Всичко изгледаше съвсем дребно и незначително сред тази всеобща гигантска касапница, но за Рандал и мъжете с него то обобщаваше затритите години само в няколко минути.
Рандал попълни формален рапорт-протест по повод инцидента. Два дни по-късно беше повикан при своя командир, полковник Т. Р. Брейди. Брейди се усмихна и го поздрави приятелски, после стана делови.
— Лейтенант Рандал, знам как се чувствате след този инцидент. Господ ми е свидетел, че и аз бих реагирал като вас. Войната има закони, които трябва да се спазват, също както в бейзбола, разбирате ме. Този път обаче сте се сблъскали с една наистина тъмна личност. Този тип, полковник Кай, се ползва с жестока репутация по тия места. Той е убиец, никога не взема пленници, никога дори не пита за имената им. Истински мръсник. Ненавижда Виетконг така, както Хитлер е мразел евреите, само че обича да взема лично участие във всяко убийство. Ние обаче не смеем да го спрем, не ни стиска дори да го предупредим. Защото ако го направим, кълна ти се, че оттук до Сайгон ще шурнат реки от кръв и двамата с теб ще изхвърчим от армията и от тази страна с такава скорост, че няма даже да разберем какво става. Това е негова страна и негова война и ние почти нищичко не разбираме от това, което става между тези хора. Така или иначе, тези жълтурковци, които е разстрелял, са били от Виетконг, ти самият си го написал в рапорта си.
— Той не застреля „жълтурковци“, сър, той уби мъже, жени и деца. Най-хладнокръвно. И те не бяха от Виетконг, а само заподозрени, че са негови членове. Поне половината бяха невинни, но сега вече няма начин как да го докажем.
Очите на полковника се свиха. Цялото му дружелюбие в миг изчезна.
— Нямам нужда някакъв лейтенант с жълто около устата да ме учи кой е и кой не е жълтурко. Ако Кай беше застрелял някое от нашите момчета, лично щях да го изправя пред военен съд и собственоръчно щях да го разстрелям. Но тук имаме жълти срещу жълти и пет пари не давам какви ги вършат. Това не ме засяга и не трябва да засяга и вас, лейтенант. Трябва да проумеете някои особености на тази война, и най-добре е да се стегнеш веднага, момче, преди да си го загазил, инак лошо ти се пише.
Рандал напусна стаята на полковника кипящ от гняв, какъвто до този момент не беше изпитвал. После гневът премина в дълбока депресия. През следващите седмици той подаде рапорти за случая до няколко висши офицери, но офанзивата край Тет косеше личния състав навсякъде и никой нямаше нито време, нито желание да се занимава със смъртта на няколко виетнамски селяни. Когато същата есен Рандал поиска ново назначение, го изпратиха в Кхе Сан. Изкара там цялата зима на 1968 година, най-тежкия период. Това му помогна да забрави за пътя, за телата и мухите, накацали по лицата им още преди да изстинат.
След Кхе Сан го преместиха в Сайгон, където работи в спомагателния корпус. Там вече го завариха слуховете за клането в Ми Лай от март предишната година, само няколко месеца преди случая по пътя за Да Нанг. Скоро след това получи потвърждение от един свой приятел във военното разузнаване, че хората в едно от селата, които беше атакувал, не са били от Виетконг и че в доклада на разузнаването е била допусната грешка. Това вече преля чашата. И без това беше прослужил над задължителния минимум. След три поредни отказа накрая успя да подаде оставка, даде медалите си на един свой приятел и напусна Виетнам.
Виетнам обаче не искаше да го пусне. Вмъкваше се потайно в сънищата му. Понякога той сънуваше телата край пътя, понякога в съня му се изправяше полковник Кай и той се чудеше какво ли представляват очите му зад черните стъкла, но го обземаше ужас само при мисълта да му ги смъкне. Друг път сънуваше Кхе Сан, непрестанния обстрел, ден и нощ. Но това не бяха най-кошмарните му сънища. Най-лошото беше сънят, явил му се тази сутрин.
Две месеца след завръщането си в Щатите го посетиха двама мъже в сиви костюми и тъмни вратовръзки, с подстригани вратове и гласове, издаващи липса на образование. Предложиха му съвсем различен начин на живот от досегашния. Рандал се канеше да възобнови научната си работа върху докторската си дисертация и в първия момент реши да ги изгони — опитът от войната все пак си казваше думата. Но те го познаваха добре, знаеха какво и в кой момент точно да кажат и какво да премълчат. Разказаха му за работата в разузнаването, за необходимостта от събиране на важна информация, която ще се използва за предотвратяване на всякакви безредици и насилие, с което ще се избягват грешки и вземането на погрешни решения, обикновено водещи до война и смърт. Използваха страховете и съмненията му, играеха на тънката струна за разликата между работата на мисълта и зверствата на тялото, омайваха го дотогава, докато накрая самият той не поиска да им повярва, докато накрая самият той не си внуши, че думите им са верни.
Оптимизмът на 60-те години, риториката за международен мир и сътрудничество все още означаваха нещо за него, а той отчаяно се нуждаеше от някаква духовна опора, за да съхрани вярата в себе си. Под ръководството на Дълес Заливът на прасетата беше забравен и ЦРУ се беше превърнало в една от реалните сили на света. Скандалите с документациите на Пентагона и другите афери бяха в далечното бъдеще на 70-те. Така или иначе, безименните мъже успяха да го убедят, че на плещите му трябва да тегне нова отговорност, че нуждата му да запълни празнината, останала след смъртта на баща му, ще се изрази в службата на друго поприще, че гневът от смъртта на баща му и опустошения живот на майка му може да намери отдушник в един друг враг, и че отчаянието му пред жестокостта и насилията на войната може да бъде канализирано, като работи за предотвратяването им. Това му казаха и той им повярва.
Сега, след девет години, и нуждата от осмисляне, и гневът бяха изчезнали, за да бъдат заменени от нещо друго — не точно цинизъм, но все пак нещо, надхвърлящо обикновеното равнодушие. Той все още вярваше в идеалите на демокрацията, но през годините, прекарани в Техеран, беше станал свидетел на неща, вършени в нейно име, които го бяха погнусили, и чувстваше как в известен смисъл и самият той е омърсен. Той също бе вършил неща, които биха довели до ярост младия либерал, какъвто беше и той преди години, и си беше затварял очите пред други неща. Съвестта е лош другар на агента, защото може да го размекне, а резултатът от това може да бъде само един — смърт, и то не само неговата, а и на другите, за които носи отговорност. Рандал все още съумяваше да контролира съвестта си и усилваше решителността си, концентрирайки се върху лицата на многото мъртъвци, които бяха открили в Колхак, но тези образи лесно можеха да бъдат изместени от други, а разумът му все още беше пълен с прекалено много лица и още повече смърт. И неговата собствена ръка бе държала ножа или насочвала пистолета, за да дойде тази смърт.
Мекият глас на Фуджико го измъкна от унеса му.
— Ще излизаш ли днес? В девет трябва да съм в посолството, както обикновено, но съм си уредила да приключа към обяд, така че да мога да прочета един доклад за една среща утре. Ако си тук, може да отскоча да направя нещо за обяд. Бихме могли да прекараме следобеда тук, докато чета доклада, после можем да отидем на кино в „Атлантик“ да видим новия английски филм.
— Разбира се, няма да е лошо. Какво дават?
— Кървища, какво друго. Но посочи поне едно кино в Техеран, където да не дават такива ужасии.
— Дублиран ли е?
— Не, днес е вторник. Тази вечер дават оригиналната версия и всички техерански сноби ще докарат приятелките си да им се изфукат колко добре знаят английски. Или пък да се изложат.
— Добре — реши той изведнъж. — Не знам какво ще правя следобед, но по някое време все ще се върна. Може да успея и за обяд.
Посегна към каната с кафето и погледна Фуджико, мислейки си за промените, които бе донесла в живота му. През последните няколко месеца той бе започнал все повече и повече да се обърква от връзката им. Защото предчувстваше, че скоро ще бъде изправен пред съдбоносен избор; трябваше да избира между нея и Управлението, между стария си живот и възможността да започне на чисто. И с всеки изминал ден се убеждаваше, че ще избере Фуджико. Вече не беше подвластен на никакви илюзии; нощем го държаха буден тревожни спомени. С Фуджико вече можеше да се завърне в Щатите и постепенно загубените празни години щяха да се изличат от паметта му, и той отново щеше да открие бъдещето, което си мислеше, че е загубил завинаги.
Изведнъж телефонът иззвъня.
— Кой ли може да е? Нямам никакви уговорки за тая сутрин. Налей още кафе, веднага идвам.
Неочакваните позвънявания винаги означаваха неприятности. Това беше един от уроците, които беше усвоил още от зората на работата си в разузнаването. Телефонът всеки ден се проверяваше за подслушване и от квартирата на ЦРУ често му предаваха съобщения. Той влезе във всекидневната, вдигна слушалката и заговори на персийски.
— Вале, Манцел-е Рандал. Бефармаид.
— Питър, ти ли си? Как си? Ирадж на телефона.
— Ирадж? Здравей! Не очаквах да се обадиш толкова скоро.
Ирадж Ашрафи беше професор по персийска култура в техеранския университет; той беше преподавал фарси на Питър след пристигането му в Техеран и му беше помогнал повече от всеки друг да се потопи в живота на града. Ашрафи знаеше добре кой е Рандал и с какво се занимава, и от време на време му помагаше с информация или преводи на сложни документи. Професорът беше аполитичен, но в същото време горещ привърженик на либерализацията и разумното възприемане на хубавото от западната цивилизация. Наближаваше шейсетте; беше роден по времето на конституционалната революция и току-що беше навършил двайсет години, когато Реза Хан беше съборил последния владетел от катарската династия и се бе провъзгласил за Реза Шах. Произхождаше от стара аристократична фамилия, беше получил традиционното образование, възпитан в либерален консерватизъм, учтив, културен и много мъдър, това беше впечатлението на Рандал. Двамата с Рандал бяха станали добри приятели, най-вече поради искрения интерес на последния към персийския език и култура, интерес, в който Ашрафи имаше най-голям дял. Рандал често се бе улавял в мисълта да напусне ЦРУ, за да може да съчетае по-ранните си занимания с политически науки със знанието си на персийски език и общество, като чете лекции в Джорджтаунския или някой друг университет на тема области и региони. Той често се срещаше с Ашрафи и продължаваше да черпи от него.
— Слушай, Питър. Успях да дешифрирам документа ти. За мен съдържанието му е много сериозно. Страшно важно е да се видим и да поговорим. Не знам къде си го намерил, но трябва да ми кажеш. Можем ли да се видим тази сутрин?
— Не можеш ли да ми го кажеш по телефона сега, Ирадж? Какво пише в документа?
— Съжалявам, но не е за телефон. Можеш ли да дойдеш в кабинета ми към десет? Университетът официално е затворен в момента заради безредиците, но това се случва толкова често, че обикновено на персонала се позволява да ползва кабинетите си и библиотеката. Имам още няколко неща, които трябва да проверя, преди да дойдеш, но ако ми се обадиш в десет, ще съм готов с текста.
— Десет? Там съм. Ирадж, не си показал никому документа, нали? Както се уговорихме. Или си го споменал някому?
— Не, нали ми каза, че е поверително. Показах само няколко символа на един колега, но откъснати от контекста те не означават нищо особено. Сега ме извини, но съм зает, секретарката ми носи някаква работа. Ще се видим в десет.
Рандал остана прав и замислен за миг, след това затвори телефона. Повдигна рамене и се върна в кухнята. Фуджико я нямаше — беше отишла в спалнята да се облече. Той бързо си допи кафето и я последва.
На влизане в спалнята я зърна пред огледалото да си слага грима. Тя го видя отразен, застанал зад нея. Лицето му й беше толкова познато, като нещо, с което беше израсла: светлата коса отметната назад над челото, устните, които толкова рядко се усмихваха, твърдата брадичка, която ей сега щеше да избръсне. Единствено очите му оставаха загадка за нея, непроницаеми и тъжни. За Фуджико беше повече от грях мъж с такива очи да служи като агент. Тя никога не му говореше за работата му, защото според нея това не биваше да влияе на съвместния им живот. Но знаеше много добре, че един ден ще й се наложи. Грациозно се обърна и му се усмихна.
— Трябва да тръгвам — каза тя. — Инак ще закъснея. Ще се видим по обед. Не закъснявай.
Беше разбрала, че обаждането по телефона е било да го извикат нейде. Не беше необходимо да й го споменава.
Той й върна усмивката и я целуна по бузата. Тя изгледаше толкова крехка и уязвима. Рандал не можеше да сдържи нежността, която го изпълваше.
— Тръгвай тогава — каза той. — И се пази.
7.
Техеран
27 декември 1978 година
Дългите редици вярващи се изправиха, хората се обърнаха един към друг с традиционния поздрав „Мир вам“ и се разпръснаха; едни тръгнаха към домовете си, други останаха в джамията да слушат поученията на стария молла, който бе заел любимото си място в един опустял ъгъл вляво от михраба. Облеченият в черно мъж и другият — по-млад, които бяха стояли встрани, докато траеше утринната молитва, напуснаха заедно храма, без да разменят дума или да покажат, че се познават. Вече отвън си издърпаха обущата от рафта и поеха в мразовитото утро. Крачеха заедно в очакване тълпите да оредеят. Накрая мъжът в черно проговори, положил безръката си китка върху рамото на младия, който потръпна от ужас.
— Спомняш ли си, Хюсеин, когато бяхме заедно в Кюрдистан, как се врече да ми се покоряваш, дори и в смъртта си?
Младият мъж побледня. Студеният въздух го пронизваше до костите. Той кимна.
— От днес нататък ще започнеш да изпълняваш това обещание. Това няма да означава твоята смърт, освен ако не се окажеш глупав; задачата ти е прекалено важна, за да поемаш ненужни рискове. Но ти ще продължаваш да минаваш през различни изпитания, изпитания със смъртта под една или друга форма. Днес има неща, които трябва да свършиш. Неща, при които се пролива кръв. Кръв трябва да се лее, Хюсеин. Ще я пролееш ли за мен?
Нямаше какво да каже, нито можеше да възрази, нито да изрази съгласие. Думите бяха безсмислени. Кръвта и нейното проливане, смъртта и животът, всичко това лежеше в други ръце. Той беше ангел на смъртта, но това не означаваше нищо особено; той беше просто ръката, която сипе разрушение, а не тази, която го призовава. Хюсеин вдигна поглед към покрития с черно чукан, а в очите му изплува отрязаната ръка, невидима, неунищожима. Кимна и те продължиха напред.
Квартирата на Рандал се намираше в долния край на улица „Ках“, недалеч от комплекса, където се помещаваха Министерството на правосъдието, канцеларията на министър–председателя, Сената и палатите на Реза Пахлави. Университетът беше на един хвърлей място. Питър обичаше разходките в студените декемврийски утрини. Радваше го гледката на залесените улички в този район — един от малкото хубави в новия бетонен град. Мислите за Фуджико и магията, която откриваше в нея, му бяха все още на ума и той не искаше да бърза — обичаше да се наслаждава дори във въображението си на близостта й. Предстоящата му среща с професор Ашрафи обаче бързо го върна към суровата действителност.
Мислите му окончателно се разсеяха, когато излезе от Факр-ел Рази на пулсиращия булевард „Реза Шах“, наречен така на името на бащата на сегашния владетел. Пробивайки си ловко път сред растящия наплив на ранния утринен трафик, той прекоси улицата точно срещу вратите на университета и се обади на дежурния полицай. Зад него се носеха крясъците на децата, които играеха покрай замръзналия канал на джуба — обградения от дървета водопровод, пробягващ по дължината на най-големите ирански улици. През лятото двамата с Ашрафи обичаха да отсядат под сянката на един голям чинар, за да се вслушват в ромола на бягащата вода и да разговарят за поемите на Руми, Хафиз и Саади или за творбите на модерни писатели като Хедаят, Бузург Алеви или Чубак. Всичко това изглеждаше толкова чуждо на истинската цел на присъствието му тук, на нещата, които му предстоеше да извърши или на които да стане свидетел в защита на свободата и които все повече и повече започваха да му изглеждат като репресиите, ужасяващи началниците му. Но той добре съзнаваше, че поезията и изкуството са необходими, че без тях би рухнал, че това е заради Ашрафи, заради културата, която той представляваше и заради която водеше самотните си битки.
Доста грозното студентско градче, по-безлюдно отвсякога в зимната си вкочаненост, го потискаше, докато бързаше към кабинета на Ашрафи в главната сграда на Факултета по изкуствата. Издигнат през 1935 година, университетът често бе ставал сцена на политически безредици от началото на 60–те години, поради което и полицията, и САВАК държаха под непрестанно внимание дейността на студентите. След безредиците през 1962 година агенти на САВАК и полицията се бяха настанили в две къщи в околните улици „21 Адхар“ и „Анатол Франс“, за да са готови всеки момент да се намесят, ако възникнат подобни ситуации. Самият Рандал бе идвал доста пъти тук да осъществява контакти с ирански студенти, да посещава чуждестранни учащи и да докладва в местното седалище на ЦРУ получената информация за активността в студентското градче. Едно от задълженията, които го отвращаваха.
Още при влизането си в коридора, който водеше към кабинета на Ашрафи на третия етаж, Рандал отбеляза необичайното раздвижване, дори възбуда у хората. При нормални условия секретарките и духовните преподаватели си вършеха работата по обичайния персийски маниер: без бързане и търчане — утрешният ден нямаше къде да се дене. А днес университетът официално беше затворен. Но сега хората бързаха по коридорите, припряно влизаха и излизаха от стаите. Той мигновено усети, че е станало нещо лошо. В дъното на коридора почука на вратата на секретарката на Ашрафи и влезе. Стаята беше претъпкана с хора от администрацията и преподаватели. Секретарката на професора, способна сивокоса жена, наближаваща четиридесетте, Лейла Разек, седеше на стола си и хълцаше, притиснала кърпичка до устата си. Останалите жени в стаята също плачеха, макар и не толкова силно като Лейла. Един от по-младите преподаватели, Фарид Арасте, който Рандал бе виждал при посещенията си при Ашрафи, се обърна.
— Акайе Рандал! Хабар-ра шенидид?
— Новина ли? Каква новина?
— Не сте ли чули? Професор Ашрафи загина тази сутрин по пътя си към библиотеката, около девет часа. Бил е блъснат от камион на територията на университета, в една уличка точно пред зданието на библиотеката.
Дъхът на Рандал секна. Как беше възможно? Та той беше разговарял с него малко преди осем; беше невероятно, че приятелят му може да е мъртъв само час по-късно.
— Какво се е случило? — запита той. — Някой видял ли е?
— Никой от нас. Но хора от библиотеката, които са били отвън по това време, са казали на полицията, че един малък камион, „Волекс“, ускорил тъкмо когато господин професорът пресичал уличката. Водачът завил рязко, за да избегне някаква котка или нещо по пътя, и го блъснал. Но не спрял, а продължил, макар че всички се развикали колкото им глас държи. Докато дойде полицията, камионът вече бил изчезнал. Още не мога да повярвам! Разговарях с него тъкмо преди да излезе от сградата. Стори ми се много загрижен, разтревожен за нещо. Сигурно е излязъл, без да се огледа. Ужасно нещо!
Арасте беше много разстроен.
Няколко мисли се втурнаха почти едновременно през ума на Рандал. „Волекс“ беше производство на „Фолксваген“, много широко разпространена марка в Иран, която на практика не можеше да се проследи. Иранските шофьори действително правеха много резки завои, но само за да избегнат разсеяни или невнимателни пешеходци, обаче в никакъв случай заради котки, кучета и така нататък. Ашрафи не беше първа младост, но беше подвижен и внимателен и винаги се оглеждаше, преди да пресече оживените техерански улици; беше направо невероятно да се остави да го прегазят; още повече на територията на университета. Беше повече от ясно, че смъртта на Ашрафи не е обикновен нещастен случай, но той не можеше да се сети за никакъв мотив. Познаваше достатъчно добре политическия неутралитет на професора. Дали имаше нещо общо с посещението му при него? Едва ли. Кой, освен Ашрафи би могъл да знае, че Рандал ще го посети сутринта? Той се обърна към Лейла Разек и след като изрази съчувствията си по повод смъртта на професора, я запита дали е знаела за предстоящото му посещение.
— Да, мистър Рандал. Професор Ашрафи беше оставил съобщение на бюрото ми, преди да излезе: ако пристигнете преди да се е върнал, да ви въведа в кабинета му да почакате. Още не бях дошла на работа, когато е излязъл.
— Напускахте ли стаята по-късно сутринта, по какъвто и да е повод?
— Да, няколко пъти. Веднъж ходих до тоалетната, два пъти до копирната машина и един път до професор Моини да му занеса една папка.
Арасте изгледа Рандал с внезапно озадачено лице.
— Питър, какво общо има това със смъртта на Ирадж? Каква възможна връзка би могло да има това с посещението ви?
— Не знам. Никаква — отвърна благоразумно той, усещайки, че му личи, че лъже.
В този момент вратата се отвори и двама полицаи прекрачиха прага; единият носеше малък пакет. Поискаха да разговарят с професор Моини, декана на факултета за персийски науки. Пакетът съдържаше личните вещи на Ашрафи, събрани от дрехите му в полицейската морга.
С пристигането на полицията малката групичка в приемната започна да се разпръсва. Рандал видя, че Лейла Разек също се кани да си тръгва. Спря и я заговори с нисък глас.
— Ханъм Разек, професор Ашрафи държеше у себе си важни мои документи. Тъкмо идвах да си ги прибера. Знам, че моментът съвсем не е подходящ да моля за това, и ми е ужасно неприятно да го правя, но са много важни. Бихте ли ми позволили да хвърля едно око в кабинета му, в случай че са там?
Не за пръв се зачуди колко ли много знае за него тази жена или най-малкото колко се досеща за истинската природа на взаимоотношенията му с професора. Тя го изгледа странно, сякаш знаеше, сякаш също като него подозираше, че смъртта на Ашрафи не е била случайна.
— Да, разбира се — каза тя. — Той не ми каза, че държи такива документи, но ако са били поверителни, не би го и направил. Елате, вратата му не е заключена.
Двамата влязоха в малката отрупана с книги и списания стая, която професорът бе превърнал в свое убежище от политическия хаос на външния свят. Трите стени от пода до тавана бяха покрити с библиотечни рафтове, изпълнени с книги, повечето от тях на персийски и арабски, а на няколко места Ашрафи беше окачил образци на калиграфия, които беше събирал през годините. Ефирните изваяния на майстори като Мир Имад внасяха свой собствен живот в прашната, зле осветена стая.
Рандал се приближи до бюрото и систематично прехвърли съдържанието му; сърцето му се сви, докато го правеше. Обаче фотокопието, което беше изпратил на Ашрафи, липсваше. Нямаше го и по масите. С разрешението на Лейла Разек той отвори големия шкаф със секциите до прозореца и провери съдържанието му. Във втората секция откри папка със своето име. Вътре имаше различни писма и бележки, които беше изпращал на Ашрафи през изминалите години, всички съвсем безобидни. Накрая намери плика, в който беше изпратил фотокопието със съответното писмо. Празен.
Докато търсеше, секретарката излезе в приемната и заговори с професор Моини и полицая. След малко се върна с пакета с личните вещи на Ашрафи.
— Може би това, което търсите, се намира, сред нещата му, мистър Рандал — каза тя.
Той добре знаеше, че вероятността за това е нищожна, но въпреки всичко ги разгледа. Нямаше кой знае какво: портфейл с малко пари, няколко фотографии (включително и онази, където се бяха снимали преди три години по време на разходката им до гробницата на Хафиз в Шираз), паспортът му и други документи; бележки за лекциите му; часовник; две химикалки и перодръжка от тръстиково стебло, с която професорът практикуваше калиграфията всеки ден. Но никаква следа от загадъчния документ, намерен в Колхак. Все още имаше някаква вероятност да изскочи отнякъде, но Рандал вече бе загубил надежда.
Рандал се сбогува с Лейла и професор Моини, когото познаваше бегло, и тръгна към стълбището. Тук нямаше повече какво да научи. Може би полицията щеше да открие нещо, свързано с фолксвагена, макар че той лично много се съмняваше в това. Какво ли толкова съдбоносно бе открил старият му приятел в документа, причинил смъртта му? Защото Питър вече беше напълно сигурен, че това е било истинската причина за смъртта му. Той напусна университета през един заден изход, извеждащ на улица „Данеш“ където се намираше хотел „Елизабет“. Там можеше да поседне с чаша малцово уиски, да размисли и да се възстанови от шока, който му бе причинила смъртта на приятеля му.
Седнал в малкия хотелски бар, той се замисли върху събитията от сутринта. Налагаше му се да прерови архивите за информация относно колегите на Ашрафи. Дори и само един-единствен символ, дори и извън контекста, можеше все пак да означава нещо за колегата, на когото старият професор го бе показал. Следващата стъпка щеше да бъде да се намери още някой, който би бил в състояние да дешифрира документа; след като професорът бе успял да го направи, значи и някой друг би могъл. Сега, след като копието на Ашрафи беше откраднато, оставаше оригиналът в апартамента му; трябваше да извади поне още едно копие за по-голяма сигурност. Той допи и второто си уиски, излезе от бара и се огледа за телефон във фоайето. Искаше да се обади на Фуджико, че ще се върне рано, така че да не се тревожи за продукти за обед. Когато обаче се свърза с посолството, му съобщиха, че си била тръгнала към десет: имала да подготвя още материали за утрешната конференция и предпочитала да работи на спокойствие. Той прецени, че сигурно се е отправила направо към апартамента му, и реши да тръгне веднага, за да хапне, преди да се захване на работа пред централния компютър. Но преди всичко искаше да бъде с нея, да й разкаже за Ашрафи и да потърси утеха в присъствието й.
Докато крачеше обратно по „21 Адхар“ и Фравардин, беше непрекъснато нащрек за камионетката фолксваген — можеше да го преследват. Който и да беше устроил убийството на Ашрафи, не може да не знаеше, че професорът щеше да чака Рандал в университета в десет и беше напълно вероятно да му е прикачил опашка. Един или два пъти му се стори, че усеща нечии погледи, забити в гърба си, но при всяко обръщане не откриваше нищо подозрително. Стигна до входа на жилищния си блок, отключи външната врата и влезе. Апартаментът му беше на втория етаж.
Натисна звънеца и зачака Фуджико да отвори. Никой обаче не се появи и той реши, че тя първо е отскочила до своя апартамент. Извади ключа си и го завъртя в ключалката. Вътре лампите светеха: значи Фуджико беше тук, но сигурно беше някъде в дъното на жилището и не беше чула звънеца. Тя често слушаше класическа музика със слушалки. Той влезе във всекидневната. Беше празна. Апартаментът тънеше в неестествена тишина. Нещо не беше наред. Целият настръхна. Дясната му ръка безшумно се плъзна във вътрешния джоб на сакото за пистолета, с който никога не се разделяше. Тръгна към спалнята. Тишината сякаш го притисна с огромна преса и дъхът му спря.
Стягането в гърдите му достигна непоносим предел, докато отваряше вратата на спалнята, с вдигнат високо пистолет, притиснал гръб към стената. Беше тихо, само откъм улицата долиташе приглушеният шум на движението. Бледа светлина се процеждаше през все още спуснатите завеси. Той изключи осветлението в хола и надзърна в стаята. Беше празна, но личаха следи от нечие присъствие. Навсякъде бяха разхвърляни завивки, дрехи и книги. След малко очите му привикнаха с полумрака и той видя тъмни петна по пода, леглото и стените. Сърцето му замря. Стаята беше оплискана в кръв, съвсем прясна, още незасъхнала.
Тя лежеше под смачкана топка завивки върху леглото. Мигновено разбра какво й бяха направили и с огромно усилие потисна надигналата се към устата му вълна от стомаха. Светът пред очите му се замъгли. Беше разстреляна с автомат, куршумите я бяха разкъсали и подхвърляли, на мястото на стомаха й зееше кървава дупка, плътта й висеше на парцали. Единствено лицето й по някакво чудо бе останало недокоснато. Прекрасното й лице гледаше с агония и удивление към тавана. Той притвори очите й. Ръцете му трепереха от чувства, които не можеше точно да определи — болка, ужас и гняв, размесени до невъзможност. Блед и безмълвен, той я покри с кървавия чаршаф, и докато правеше това, видя една дума, изписана с кръв върху стената над леглото: фахиша — „курва“. Усети как стомахът му се сгърчва от мъка. Стаята се завъртя около него; той залитна и падна.
8.
Техеран
27-28 декември 1978 година
Късно следобед, когато полицията отдавна си беше отишла и апартаментът бе почистен, Рандал се събуди от дълбоката скръб, обзела го след като бе открил мъртвото тяло на Фуджико. В продължение на часове бе седял неподвижен, потънал в мислите си. Сега обаче вече му се повръщаше от тоя хаос в душата му, повдигаше му се от спомените, връхлитащи го като лешояди. Той се стегна, отиде в банята, почистена и подредена от служителите така безупречно, сякаш нищо не се беше случило. Леглото беше оправено така, сякаш тя никога не бе лежала в него.
Само петнайсет минути му бяха необходими да се убеди, че папката за групата от Колхак липсва. Тази сутрин бяха загинали двама много скъпи за него души, за да може някой да отмъкне единствените съществуващи копия на синия документ. Какво ли толкова бе съдържал, че да убият като кучета двама души заради него? Той вдигна телефона, набра един къс номер, който го свърза със секретната телефонна централа в приземията на американското посолство, и поиска стерилна линия до Хауърд Стрейкър. Веднага го свързаха.
— Хауърд? Тук е Питър. Случи се нещо ужасно.
— Знам. Вече ме известиха. Мъчно ми е за Фуджико, Питър. Господи, казаха ми, че… Впрочем, няма нужда от думи, ти ме разбираш. И ми е страшно мъчно и за Ашрафи. Имаш ли някаква представа какво може да е открил?
— Не знам. Убиха го, преди да успее да ми съобщи. Но знам със сигурност, че се е добрал до нещо важно, и каквото и да е било, не го е зарадвало: гласът му беше много напрегнат. Неговото копие липсва. Папката пък я откраднаха от апартамента ми. Още не мога да проумея откъде може да са го научили.
— С какво още се занимаваш, като изключим дешифрирането на документа?
— Опитвам се да открия имената на загиналите в Колхак. Сложил съм шест души да работят върху това, но до този момент нямаме нищо. Никой не може да разпознае лицата им и никои от отпечатъците им не са регистрирани при нас. Досега трябваше да имаме разпознати поне един или двама от седмината. За Бога, та в тази страна всички са регистрирани с карти за самоличност.
— Къде търсят хората ти?
— Из нашите архиви, в САВАК, градската полиция, имперската жандармерия, военното разузнаване, имперския инспекторат. Това обхваща абсолютно всичко.
— Дали някой от тия институции не прикрива нещо?
— Не мисля. Пък и защо да крият? Допускът, който ми осигури Стюарт, ми дава изключително висок статут. А и не мисля, че някой би имал време да измъкне всички свързани със случая папки, дори и да са знаели какво точно да търсят.
— Добре. Какво ще правиш сега?
— Мисля да се заема с Хешмат. Вече пратих един да влезе в дирите му, но до този момент нищо. Но каквото и да е станало, вестта, че го търсим, със сигурност е стигнала до ушите му и той се е покрил още по-дълбоко. Аз обаче съм решил да тръгна сам подире му. Той ни е единственият сигурен ключ към цялата история. Мисля, че имам един начин да го спипам, но трябва да подпишеш една неофициална изходяща виза, за да използваме някой от нормалните ни канали за извеждане от страната. Нужна ми е като примамка.
— За Хешмат?
— Не, за човека, дето ще ме заведе при него. Хешмат няма да напусне страната, поне засега. В момента той е в по-голяма безопасност тук, отколкото навън, защото и контактите, и парите му са тук. Навън контактите и средствата, с които може да разполага, са доста оскъдни и той ще бъде изправен пред далеч по-голямата опасност от опозиционните групи в Европа или Щатите. За Хешмат ще ми е необходима нова самоличност. Докато приключа с него. Няма значение къде ще заминава после. Ще отиде там, където аз му кажа. Колко време ще отнеме това?
— Дай ми двайсет и четири часа за самоличността. Мога веднага да уредя канала за излизане от страната. През последните три седмици сме извели доста хора през Маку в Турция. Това добре ли е?
— Чудесно. Процедурата през Маку все същата ли е?
— Да. Само го прати на обичайния адрес. Аз ще имам грижата за останалото. Но да ти кажа, Питър, бих искал да се откажеш от този случай. Те вече ти дишат във врата и сигурно ще се опитат да те премахнат, ако решат, че Ашрафи е успял да ти съобщи какво е дешифрирал. Искам още тази вечер да напуснеш страната. Кажи ми името на връзката ти с Хешмат и къде мога да го открия, и ще пратя човек да свърши работата вместо теб.
— Съжалявам, Хауърд, но няма да стане. Имам сметки за уреждане. Искам от теб само да ми уредиш да се измъкна от апартамента, без да ме забележат. Ще го уредиш ли? Отивам в безопасната къща в Йордан.
— Питър, много ми е мъчно за Фуджико, знам как се чувстваш. По дяволите, може и да си прав, но въпреки това нямаш право да се намесваш лично. Така ще допуснеш грешки, лоши грешки, няма да си в състояние да преценяваш правилно ситуациите и накрая ще те убият.
— Пет дни, това е всичко, което искам от теб. Може даже да се окажат и по-малко. Искам на всяка цена да приключа с това. Всичко започна тогава в Колхак, където бяхме двамата с Хешмат. Ще приключа случая, като го хвана за врата. Той знае повече, отколкото е написал в папката, това е ясно и на двама ни. И тъй като ти ме набута във всичко това, Хауърд, значи си ми длъжник. Помогни ми да го открия.
— Добре, Питър. Давам ти четиридесет и осем часа за случая. Но имай предвид, че ще въведа в нещата Брус Фостър, за да поеме работата след теб. Ще изпратя един микробус за разнасяне на бельо — те ще те измъкнат.
Мъжът, когото търсеше Рандал, беше бивш агент на САВАК на име Нурула Багирзаде. Първоначално беше работил в иранското посолство в Женева, седалището на САВАК за Европа, като отговаряше за координацията в наблюдението на дисидентите във Франция, Западна Германия и Великобритания. През август 1976 беше експулсиран от Швейцария заедно с Ахмад Малек Махдави, един от първите секретари на посолството, който ръководеше всички операции на САВАК в Западна Европа. След като се бе върнал в Иран, беше нает от Специалното бюро да шпионира шефовете на САВАК в Техеран и работеше под ръководството на Хешмат. Много често бе предоставял полезна информация на Рандал, винаги на висока цена. От началото на лятото беше минал в нелегалност, като се криеше предимно в Техеран. Три пъти се беше свързвал с Рандал чрез посредници, молейки за помощ да напусне страната. Рандал добре знаеше, че земята под краката на бившия агент пари: част от информацията в архивите на Специалното бюро бе изтекла, попадайки в ръцете на служители на САВАК, и Багирзаде съвсем основателно изпитваше много по-голям ужас от бившите си колеги, отколкото от опозицията. Беше готов да опита късмета си с дисидентските групи в Щатите или Южна Америка. До този момент Рандал го беше отблъсквал, в очакване да получи нещо далеч по-скъпо ценно от парите, които му предлагаше Багирзаде, още повече че почти всички пари Нурула беше получил от самия Рандал, който не се вълнуваше от тях.
Рандал успя да се добере до информация за последното скривалище на Багирзаде едва по обяд на следващия ден. Беглецът винаги бе поддържал тесни връзки с организираната престъпност в града и американецът без особена изненада научи, че живеел близо до Райи, в южен Техеран, в едно нелегално свърталище с комар и алкохол, управлявано от Хаджи Реза Турчина. Хаджи Реза бе спечелил цяло съкровище след войната, най-вече чрез вложения в недвижима собственост, но също така и чрез ръководството на значителна част от хазарта в Техеран. Комарджийското му свърталище беше много опасно за посещения място. Чакукашан, главорезите на Хаджи Реза, бяха прочути с навика си да задават въпроси на нежеланите непознати след като ги наръгат и хвърлят телата им в джуба. Джубите на южен Техеран имаха нужда от редовно почистване. Това беше и причината Багирзаде да се скрие там — без съмнение услуга, оказана му от Турчина срещу полезна информация и обещанието за още. На Хаджи Реза както на никой друг му идеше отръки да обръща информацията в пари със същата бързина, с която счетоводителите му изпразваха джобовете на клиентите му. Мъже като него се чувстваха в стихията си в тия времена.
Кварталите на юг от железопътната гара на Техеран бяха терра инкогнита. Дори и картите на града свършваха с гарата, сякаш там беше границата на цивилизования свят, отвъд която всеки извънредно запален търсач на далечни брегове би могъл да изчезне без следа. Това беше една истинска бездна, която действително оправдаваше името си. Техеран се снижаваше рязко на юг; температурите нарастваха силно, а въздухът ставаше все по-тежък и задушен, чак до Райи, древния Рагек, забравил отдавна величието си. И тъй като богатите бяха построили вилите си в прохладните просторни пространства на север, бедните бяха изблъскани вкупом в кипящите казани на юга. Тук бедността, набожността и порокът се бяха сплели в неразрушим възел, еднакво чужд и еднакво опасен както за човек от средното техеранско съсловие, така и за чужденеца. Рандал не беше глупав. Посещенията му в тия райони се брояха на пръстите на едната ръка, като всеки път биваше с придружител. Тръгнеше ли директно към свърталището на Багирзаде, означаваше да си изпроси нож между ребрата. И вместо това пое към вилата на Хаджи Реза Турчина далече на север, в Шемиран. Хаджи Реза трупаше богатствата си от човешките пороци, но не живееше сред тях.
До този момент се бяха срещали два пъти, като и двете им срещи бяха взаимноизгодни. Рандал беше въведен във всекидневната — огромно, чудовищно претрупано помещение, което впрочем не се различаваше особено от стаите в повечето вили в северния район на Техеран. Не след дълго Хаджи Реза влезе усмихнат в стаята. Кожата му лъщеше, очите му стояха замръзнали зад усмивката. Дебелееше здраво — личната метаморфоза на повечето богати.
— Акайе Рандал, хали хушхал-ам. Бефармаид.
Той посочи с месестата си, отрупана с пръстени ръка един червен шезлонг. За един от пръстените му Рандал беше чувал, че струва над един милион долара. Това беше едно от измеренията на властта на Хаджи Реза. Там, където другите жители на Техеран не биха посмели да навлязат по здрач дори и с цяла дузина войници за охрана, той можеше да крачи невъоръжен, подвижна бижутерийна изложба, която би осигурила прехраната на цяла дузина семейства за двайсет години.
Американецът седна и захвана един от онези предварителни и нищо не значещи разговори, без които не можеше да се свърши никаква работа в тази страна. Донесоха чай и сладкиши. След малко Хаджи Реза сложи край на празните увертюри.
— Добре, дженаб Рандал, сега явно имате много грижи. Тази година беше малко ненормална, но затова пък печеливша. Сигурен съм, че нямате много време за празни приказки. С какво мога да ви помогна?
— С една много малка услуга, дженаб Хаджи. Искам да се видя с един мой стар приятел, Нурула Багирзаде. Мисля, че е отседнал в едно от вашите учреждения. Бихте ли могли да ми уредите среща с него? На спокойствие?
Хаджи Реза не остана изненадан от молбата му и се усмихна мило.
— Разбира се, бях забравил. Вие се занимавате с подобна на неговата работа, нали така? Няма да е трудно да се уреди. Аз самият отивам там днес следобед. Защо не ме придружите? Ще се радвам да дойдете с мен. Останете тук дотогава, чувствайте се като у дома си. Може би не сте обядвали? Ще кажа на готвача си да ви приготви нещо. Не, не, няма да е таароф, обещавам ви. Тръгваме в пет. Ще ме извините, но се налага да ви напусна дотогава, защото имам спешни ангажименти.
Хаджи Реза надигна едрото си тежко тяло от плетения стол, усмихна се, положи ръка на сърцето си и се поклони леко, преди да излезе от стаята. Рандал също се изправи; беше принуден да изчака остатъка от следобеда в стаята. Хаджи Реза нямаше да го пусне, след като негласно бе потвърдил присъствието на Багирзаде в игралния си дом. Десет минути по-късно му сервираха храната, но той дори не я докосна. На същия ден погребваха две от най-скъпите му същества, а той не можеше да присъства нито на едното, нито на другото погребение. Отмъщението за отнетия им живот беше по-наложително от сълзите му над гробовете им. Той мълчаливо зачака.
Гъмжащите тълпи се отваряха пред Хаджи Реза така, както сигурно навремето Червено море се е разтворило пред Мойсей. Той беше известен навсякъде и всяваше страх и трепет у всички. Зад него крачеше Рандал, с двама навъсени едри телохранители от двете си страни. Единият носеше браунинга му, който щяха да му върнат, след като се разделят. Колата на Хаджи Реза беше оставена на няколко квартала от мястото — тесните претъпкани улички, изпълнени с нечистотии и отпадъци, несретници и тежко забулени жени, можеха да бъдат преминати единствено пеша или надве колела. Но дори блестящите хонди, които обикновено гърмяха застрашително и не се спираха пред никакви препятствия, забавяха при вида на Хаджи Реза.
Спряха в един слабо осветен вход на задънена уличка, близо до район, изпълнен с работилнички. Хаджи Реза почука три пъти, после още веднъж, и вратата незабавно се отвори. Дори и Рандал не можа да се досети, че почукването, както и всички останали атрибути, са си чиста бутафория, че една скрита камера наблюдава всеки приближил се до вратата и че никой не бива допускан вътре, без да бъде проверен от един от хората на Хаджи Реза на горния етаж. Мрачен коридор извеждаше направо в подножието на една дървена стълба. С учудваща лекота Хаджи Реза поведе групата. Влязоха в една изпълнена с дим стая, обляна в бледосиня флуоресцентна светлина. Малки групички мъже, насядали около ниски маси, играеха табла или карти или хвърляха зарове, като от време на време тишината биваше нарушавана от радостно възклицание или вик на досада. На едно неопитно око биха се сторили бедни, но Рандал добре знаеше, че присъстващите са богати търговци, че залозите стигат до небесата и че домът получава крупен процент от залаганията.
Покрай стените седяха още мъже. Някои пушеха, традиционното наргиле; нажеженият въглен в горната му част припламваше в карминово всеки път, когато пушачът поемаше и издухваше дима. Други пък пушеха опиум с дълги лули, всяка от които свършваше в кълбовиден порцеланов съд с пробит малък отвор; вътре се слагаха таблетки суров кафяв опиум — разтапяха ги с дребни въглени, стиснати в щипци, и притискаха пластичната субстанция в отвора с дълъг метален щифт. Наркоманът любител на опиума, или тариаки, представляваше все още обичайна гледка в съвременен Иран, въпреки няколкото опита да се забрани отглеждането на мак или вноса на дрогата. В настоящия момент в страната имаше над половин милион регистрирани наркомани и вероятно най-малко още толкова неизвестни на властите. Купоните, даващи право на наркоманите над шейсет да си купуват опиум, бяха част от официално разрешената търговия, но Рандал знаеше, че Хаджи Реза е един от подземните босове, натрупал по-голямата част от състоянието си чрез покупката и продажбата на купони и посредством нелегалния внос на дрога от Турция и Афганистан.
Въведоха го в малка стая в дъното на сградата и му казаха да чака. Стаята се осветяваше от гола електрическа крушка; единственото обзавеждане се състоеше от няколко грубо сковани дървени стола с прави облегалки. След две минути единият от чакукашаните се завърна с Багирзаде. Нурула изглеждаше занемарен и състарен. Беше лошо облечен, небръснат от поне три дни, и очевидно сънят му не беше здравословен, но Рандал не изпитваше никакво съчувствие към него. Багирзаде направи вял опит да се усмихне, после се отпусна уморено на най-близкия стол. Чакукашанът излезе и внимателно притвори вратата.
— Доста време измина от последната ни среща, Рухи — започна Рандал. — А видът ти хич не ми харесва. Надявам се да не си болен.
— Къде беше през цялото това време, Рандал? Три пъти се мъчих да се свържа с теб. Ти си ми длъжник.
— Времената се менят, Рухи, а с тях и дълговете. Но не се тревожи, дошъл съм да ти помогна. Искаш да се чупиш оттук, нали така? Отговори ми на въпросите, дай ми информацията, от която се нуждая, и още утре ще бъдеш в чужбина. В противен случай утре можеш да бъдеш вкочанен труп. Или дори нещо още по-лошо.
Очите на иранеца излъчваха животински страх. Той задиша тежко.
— Какво искаш?
— Съвсем малко. Мъничко информация. Искам да знам къде се крие Масуд Хешмат.
Багирзаде замръзна. Очите му сякаш се смалиха, превръщайки се в главички на топлийки.
— Само си губиш времето. Той е мъртъв.
— Той не е мъртъв, Рухи, и ти го знаеш много добре. Ако той наистина беше убит, все щях да чуя за това; този вид информация се разнася много бързо. Къде е?
— Не мога да ти кажа. Заклел съм се да го пазя в тайна.
На Рандал му беше повече от ясно, че Багирзаде умира от страх. Научеше ли Хешмат, че той е виновен за разкриването му на американците, смъртта щеше да го застигне бързо. Но самият процес на умиране можеше да се проточи доста.
— Ти и едно обещание не си спазил през живота си, Рухи. Но ти обещавам, че Масуд няма да научи кой го е издал. А и ти отдавна ще си на десетки хиляди километри оттук, ако въобще стигне до ушите му. Това е единственият ти шанс. На твое място не бих се колебал и за миг.
И Багирзаде заговори. Думите рукнаха от устата му в съскащ шепот.
— Той живее до пазара, не знам точно къде. Но тази вечер можеш да го откриеш в Шахр Но. Понякога ходи там, в една къща на Абришами, към Сина. Номер четиридесет и девет. Тази вечер ще бъде там.
Рандал кимна. Шахр Но беше кварталът с червените фенери на западен Техеран, отвъд Дарвазе Казвин. Подобно на южен Техеран, това също беше опасна зона. Чужденците стигаха само до „Шокуфе Но“, нощен клуб, където можеха да слушат песни от първокласни изпълнители като Гугуш и да избират от по-качествените проститутки. А зад него се простираше ничия земя, където даже и неговият крак никога не бе стъпвал.
Той даде на Багирзаде адреса, нужен му за бягството от страната, и му каза кога да отиде там. Изправи се, приближи се до вратата и я отвори. Чакукашанът почтително чакаше отвън.
— Аз тръгвам. Моля ви да кажете на Хаджи Реза.
Чакукашанът се обърна и поклати глава.
— Първо иска да ви види. Елате с мен.
Рандал последва чакукашана, оставяйки Багирзаде сам в стаята. Телохранителят го поведе към апартамента на Хаджи Реза по някакви стълби. Стаите, за разлика от мъждиво осветените помещения на долния етаж, се оказаха облени от ярка светлина. Хаджи Реза седеше на един голям диван с млада жена до себе си и пиеше уиски. Той се усмихна и се приведе към Рандал.
— Надявам се, че сте открили това, което търсехте.
— Да.
— Добре. Чудесно. Няма да ви задържам. Искам да добавя само едно нещо: надявам се, че не ще забравите тази незначителна услуга от моя страна. Може би някой ден ще ми отвърнете със същото.
На Рандал веднага му стана ясно какво е намислил Хаджи Реза. Един ден, очевидно съвсем скоро, и на него щеше да му се наложи да напусне страната. За разлика от Багирзаде, той имаше необходимите пари и връзки да го направи без много главоболия, но при тия неща винаги можеше да изскочи нещо непредвидено. И ако това се случеше, една малка помощ от американския му приятел никога не би му била излишна. Рандал кимна.
Хаджи Реза се усмихна и произнесе:
— Джаафар ще ви придружи до железопътната гара. Там ще хванете такси, което ще ви отведе до мястото, желано от вас. Там ще ви върне и пистолета. Обаче е опасно, приятелю. Внимавайте.
Рандал заслиза по стъпалата, съпровождан от стража с каменното лице. След малко се озоваха в ледената нощ. Звездите в небето си намигаха, безразлични към безкрайната мизерия под тях.
9.
Техеран
28 декември 1978 година
Рандал взе такси до Навваб и оттам вече пое пеш. С голям труд успя да открие къщата, защото улиците бяха слабо осветени и с още по-лоша настилка. На два пъти малко остана да хлътне в огромни дупки, изкопани и забравени Бог знае откога. Четири пъти го спираха жени в чадри, отчаяни и треперещи създания, които му предлагаха да споделят леглото му срещу само пет тумана, цената на едно евтино ястие. Едната беше още момиче, най-много на тринадесет години. И всеки път, когато поклатеше глава и продължеше напред, в съзнанието му някой сякаш нашепваше: „фахиша“. Той дори не усещаше студа.
Публичният дом беше в голям, изненадващо пищен апартамент в четириетажен блок, издигнат преди десетина години. Беше слабо осветен и изпълнен с дискретни сенки, които скриваха повечето безвкусни декорации — страховити мелези от фалшив европейски барок и изродена персийска мода, съвсем различни от тези в къщата на Хаджи Реза в Шемиран. Рандал нямаше проблеми с влизането — американският му акцент звучеше като пропуск за пазачите на вратата, — но на въпроса за Хешмат го посрещнаха празни погледи. Мадам беше дебела жена от местността Бахтия, която от четиридесет години беше дейна участничка в бизнеса с подслаждането на сексуалния живот на богатите и влиятелни мъже в Техеран, първоначално по най-директния начин и чак после като сводница. Тя не искаше да каже нищо. Не, не познавала никакъв Хешмат, никога не била чувала за такъв човек, а дори и да била чувала, не бил в дома тази вечер. Рандал я разбра, че лъже, още на мига. Нетърпеливо я отблъсна настрана и мина покрай нея, насочвайки се към първата се изпречила пред взора му врата. Отвори я със замах и надзърна. Вътре един висок мъж и две момичета сякаш тренираха акробатика. Само дето мъжът беше в пълна военна униформа, а момичетата бяха само по обувки. Пазачът и мадам закрещяха и връхлетяха да го издърпат навън.
— Вън! Вън! Отивайте си! Махайте се оттук! — изпищя мадам. Подпухналото й безформено лице се тресеше от гняв. — Нямате право да притеснявате гостите ми! Нямате право!
Рандал не се интересуваше от „права“, най-малкото от правата на тази жена или тези на клиентите й. Той пъхна ръка във вътрешния си джоб и измъкна картата на агент от САВАК, която носеше за подобни случаи. Ефектът върху мадам и пазача беше мигновен.
— Той е във втората стая вдясно по коридора, господине — заекна дебелата жена, а ръцете й се вкопчиха трескаво в провисналите й спаружени гърди.
Рандал се приближи до вратата и почука.
— Хешмат! Аз съм, Рандал. Отвори ми.
Натисна дръжката и прекрачи прага на слабо осветената стая. Хешмат застана насреща му. Беше гол и стискаше с две ръце револвер, насочен към главата на Рандал. В ъгъла трепереше голо момче, с очи изпълнени със сълзи и срам; слабичко, с хубавички, момичешки черти, да имаше най-много единайсет или дванайсет години. Американецът усети как отвращението му към Хешмат нарасна до жестока омраза. Прииска му се да го убие на място, но съзнаваше много добре, че това е единственото нещо, което не трябва да прави. Кимна на момчето да си върви. Хлапето се претърколи неловко през леглото и го заобиколи отдалеко.
— Свали пистолета, Хешмат, не съм дошъл тук да те убивам — изрече Рандал и вдигна ръце, за да му покаже, че не представлява заплаха за него.
Гневът и страхът на Хешмат бяха очевидни. Той продължаваше да държи пистолета, вече насочен към гърдите му. Рандал бавно се отпусна на ръба на леглото.
— Щом искаш да стоиш така, няма да ти преча. Но ще разговаряме. Веднага.
Агентът на САВАК бавно отпусна пистолета, после посегна към панталоните си, метнати върху един стол, и неловко ги обу, използвайки само едната си ръка. С очи изпълнени със страх и внимание, без да отпуска пистолета, той седна на стола и попита:
— За какво искаш да разговаряме? Какво е това толкова важно нещо, че си се вдигнал чак тук? Тъкмо се канех да оправя момчето, когато нахлу тук. Бих могъл да те убия дори за това.
— Знаеш отлично за какво искам да говорим.
— Не знам. Кажи ми. Знам само, че някаква жена е била убита в апартамента ти вчера. Не знам защо и не ме е грижа. Това не ме засяга. Нямам нищо общо с тая работа, дори вече не работя в САВАК. Не са ли ти казали?
Хешмат очевидно все още беше добре информиран за събитията в Техеран.
— Тя беше втората жертва. Ирадж Ашрафи беше убит по-рано тази сутрин. Две от най-скъпите ми същества бяха убити заради теб. Не се заблуждавай, Масуд, ти си не само замесен, но си затънал до шията.
— Заради мен? Какво искаш да кажеш? Как мога да бъда замесен в това нещо? — Очите на Хешмат се изцъклиха от страх, той пак вдигна револвера; пръстът му всеки миг можеше да натисне спусъка. Рандал следеше как кокалчетата му бавно побеляват. Съзнаваше добре, че Хешмат е доведен до положението на обтегната до скъсване струна и че и най-слабото подозрително движение е способно да взриви ситуацията.
— Ти имаше една архивна папка с документи за групата, която атакувахме в Колхак миналата година. Беше я нарекъл с кодовото име Горух Каф. Папката скоро мина в наши ръце. Ашрафи и Фуджико са убити от човек, който е искал папката. И сега убиецът държи документите.
Хешмат изглеждаше зашеметен.
— Никога не съм се опитвал да си я върна. Та аз дори не знаех до този момент, че е изчезнала. Това беше случай, даден в архива, приключен. Никой друг не знаеше, че е там. Не съм го споменавал никому.
— Аз не твърдя, че имаш нещо общо с убийствата. Защото ако беше така, сега нямаше да разговаряме и ти нямаше да си жив, за да го разбереш. Но искам да знам кой стои зад тях. Искам да знам всичко, което си научил за групата, кои са били те, какви са били плановете им. Помогнеш ли ми, и аз ще ти помогна с нова самоличност, за да се измъкнеш от Иран. Всичко вече е подготвено. Остава само да ми кажеш.
— Не знам нищо. Други документи, освен тези в папката нямаше. Знаеш го не по-зле от мен.
— Не, Масуд, ти знаеш повече, много повече. И приключи случая и го предаде в архива именно защото знаеше много повече.
— Казвам ти, че не знам нищо. Не знам кои бяха те, не знам нищо за тях. Не можахме да идентифицираме нито едно от телата. Лица, отпечатъци от пръсти — нищо не фигурираше в архивите ни, нито в тези на полицията. Това е истината, трябва да ми повярваш. Бяха просто лица, нищо повече.
— Защо тогава организира нападението върху къщата? Защо не изпрати полицията?
Очите на Хешмат прескочиха от Рандал към вратата и пак се върнаха обратно.
— Трябваха ми живи. Исках да ги разпитам. Те имаха информация.
— Откъде знаеш това? Каква беше тази информация?
— За покушението върху Ашраф.
— Но това не бяха същите хора. Участниците в онова покушение тогава още бяха във Франция. С каква информация разполагаше групата от Колхак? Кои бяха те?
— Не знам. Освен… Бяхме длъжни да разучим. Те бяха фанатици, ти самият видя какво стана. Фанатици.
— Какви по-точно? Политически? Религиозни?
— И двете. Моллите отново набират сила. След месец-два ще бъдат на власт. Вече е прекалено късно да бъдат спрени.
— Какво още имаше? — Рандал не отпускаше хватката. Съзнаваше, че иранецът знае още. Очите го издаваха.
— Нищо. Те са федаини, муджахидини. Не знам точно.
— Лъжеш. Онези бяха други. Кои са те?
Иранецът беше уплашен, но не от Рандал. Рандал съвсем ясно виждаше страха му. Имаше и още нещо, нещо способно да ужаси дори и този ненадминат специалист по изтръгване на показания.
— Ще те убия, Хешмат, кълна ти се. Пет пари не давам какво ще стане. Ще ги открия. Кои са те?
— Ти не разбираш. Те… никой не би повярвал, че ще се завърнат, никой. Не можеш да ги спреш. Слушай, Рандал, измъкни ме оттук, иначе ще ме убият. Те имат очи навсякъде, нищо и никой не може да им убегне. Измъкни ме оттук и после ги открий. Използвай влиянието си, за да ги спреш. Намери Германеца. Намери го и го спри.
По челото на Хешмат беше избила пот, той изглеждаше смазан — един прекършен мъж, загубил самоконтрола си. Рандал пристъпи към него. Не изпитваше никаква жал, само срам, че е в тази стая, че е принуден да играе тази игра с Хешмат, че жаждата му за мъст го е довела чак дотук.
— Кой е този германец? Как мога да го открия?
Писъците се разнесоха само секунди преди вратата на стаята да изтрещи в стената. Чу се блъскането и на други врати. Мъже закрещяха, жени и момичета запищяха. Рандал изви глави и мярна човек, целия в черно, застанал на прага с насочен към него автомат. Опита се да измъкне пистолета си изпод сакото, но първият откос го прониза още докато бъркаше за оръжието си, и го отхвърли към леглото. Миг преди да загуби съзнание той с отчаяно усилие се претърколи по леглото й падна на пода, скривайки се от куршумите. Същият откос заби Хешмат в стената, приковавайки го върху нея няколко секунди. Крайниците му се мятаха неудържимо докато куршумите го разкъсваха. Отвсякъде долиташе стрелба, в другите стаи също се стреляше. Хаос, примесен с полузадавени писъци за милост и помощ и тропот на множество боси крака. След миг се разнесе и последният откос, след който настъпи зловеща тишина. Мъжът в рамката на вратата хвърли поглед към Хешмат, увери се, че е наистина мъртъв, провери и Рандал, постави автомата си на предпазител и отстъпи в коридора.
5.
Техеран
21 декември 1978 година
Американското посолство в Техеран, което се намираше на чудесното авеню „Тахт Джамшид“, беше дало подслон на седалището на ЦРУ, занимаващо се със Средния изток. Сложна разузнавателна мрежа, обхващаща целия район, беше свързана посредством комуникационна система, съоръжена със солидна защита, със залата за приемане на информация и анализи — сърцевината на мрежата. Тук се получаваха кодирани съобщения от държавите в Залива, от Саудитска Арабия, Ирак, Турция, Афганистан и градовете в цял Иран; тук те се разшифроваха, анализираха и категоризираха. През 1978 година вниманието на департамента беше насочено основно към докладите от местните агенти.
От януари цялата страна беше разтърсвана от революционен кипеж. Изплавали сякаш изпод булото на някакъв средновековен мрак, мъже в бели одеяния и жени в черни дълги була бяха наизлезли по улиците на големите градове, плачейки, пеейки религиозни песни, предизвиквайки куршумите на шахската полиция. Хиляди бяха загинали и погребани, и още повече се бяха надигнали след тях. Масовата съпротива, заплашваща да срути палата на сънищата и кошмарите, който представляваше режимът на шаха, беше започнала през свещения месец мухарам, времето на скръбта по имам Хюсеин, когато религиозните чувства достигаха точката на кипене. А сега отново беше мухарам и краят не можеше да е далеч. Само преди две седмици, на 8 и 9 декември, две хиляди американци бяха избягали от страната преди закриването на летището „Мехрабад“. В неделя, на десето число, над един милион демонстранти бяха манифестирали шест часа по улиците на Техеран. На следващия ден, два милиона се бяха изправили срещу танковете на шаха, вдигнали домашно изработени знамена от груби платове: зелено, червено и черно. Зеленото означаваше исляма, червеното символизираше мъченичеството, а черното беше знакът на шиизма, течението на исляма, доминиращо в Иран още от шестнадесети век.
Около посолството бяха сложени допълнителни постове от морски пехотинци; през ноември бяха атакували британското посолство и насилието за пореден път заплашваше да се обърне срещу явните представители на империализма. Същата сутрин шахът беше помолил Голам-Хюсеин Садеги да сформира гражданско правителство — ход, който по всяка вероятност щеше да доведе до по-нататъшно влошаване на обстановката в страната. В главната сграда на посолството, в една стая два етажа под земята, трима мъже седяха край една дървена масичка; слабата светлина правеше лицата им трудно узнаваеми в полумрака. Питър Рандал и прекият му началник, Хауърд Стрейкър, резидентът на ЦРУ в Техеран, бяха повикани за кратка среща с Брандън Ф. Стюарт, шефът на операциите в ЦРУ към отдела за Средния изток.
Стюарт се бе преместил в Техеран направо от Лангли, Вирджиния, когато отделът по Средния изток в ЦРУ беше прехвърлен там от Никозия през 1973 година. Назначението му беше част от сложните маневри в американско-иранските взаимоотношения през този период, последвали посещението на Никсън в Техеран през май 1972 година, когато по силата на тайно споразумение на Иран беше разрешено да закупи каквито иска конвенционални оръжия, включително изтребители F-15 и F-14. Цените на нефта, които ОПЕК бе увеличила през 1973, бяха донесли на Иран огромни печалби, позволили на шаха да осъществи най-голямата покупка на оръжия в историята. ЦРУ вече властваше в Техеран и Ричард Хелмс, директор на Управлението до предишната година, беше назначен за американски посланик — пост, на който се задържа до 1976 година. А сега сякаш всичко построено от тях се сгромолясваше, съсипвайки за няколко месеца граденото с години. Стюарт беше много разтревожен. Напрегнатото му лице и тъмните хлътнали очи издаваха тревога, толкова голяма, че засенчваше дори и ужаса пред разяждащия го рак, за който знаеше, че не след дълго ще го вкара в гроба. Но говореше със съвсем спокоен авторитетен глас.
— Първо — започна той, — искам да стане ясно, че тази среща не се регистрира никъде. Стаята е проверена от охраната само преди десет минути; напълно стерилна е. Не могат да се водят никакви бележки, а аз няма да информирам мистър Съливан, че сме разговаряли. В ранга си на посланик той има правото да бъде осведомяван за всички разговори, засягащи въпроси на вътрешната сигурност, но моите заповеди директно от Лангли са над това правило. Вътрешните работи на Иран са придобили прекалено голямо международно значение, за да бъдат считани само за вътрешни. Имам и още една причина, поради която искам да запазим в тайна тази среща. Във Вашингтон съществуват значителни разногласия в политиката по отношение на събитията тук. Както и двамата знаете, политиката на президента по отношение на човешките права имаше известен дял в настояванията за либерализация, които започнаха тук миналата година. Той все още оказва натиск върху шаха да използва меки средства, но честно казано, нещата вече са излезли извън контрол. Бжежински и Съветът за национална сигурност притискат и президента, и държавния департамент по този повод. Збигнев иска стабилност в района и не го интересува как ще я постигнем. В Пентагона също си размърдват задниците. От сигурно място съм информиран, че планират да изпратят Хюзър, генерал от военновъздушните сили; официалните му заповеди ще бъдат да осигури нещата така, че армията да остане с правителството, но неофициално е упълномощен да организира държавен преврат, ако е необходимо, за да се задържи контрола върху ситуацията. Позицията, заета от Лангли, е, че Управлението желае да подкрепи преврата, ако стане. Но както и двамата знаете, ние от доста време поддържаме връзки с антикомунистическата секция в опозицията, ръководена от Хомейни, и по мое лично мнение религиозните водачи са тези, които ще грабнат здраво властта. Шахът вече си изнася багажа, това е повече от сигурно, и който го наследи, трябва да завоюва популярност, в противен случай се озоваваме пак там, откъдето тръгнахме. Ако пък комунистите успеят да се докопат до кокала, пак ще се наложи да казваме „сбогом“ на страната, да не говорим за останалата част от региона. Целият проблем е, че в момента опозицията е твърде объркана и разединена. Седнат ли веднъж в креслата, тия момчета ще си издерат очите. Така че на кого да заложим? Не улучим ли, изхвърчаме от страната за дълго, а нищо чудно и завинаги. От друга страна обаче, успеем ли да открием малка група със значително влияние сред по-широкото опозиционно движение и дадем ли им необходимата по място и време подкрепа, може и да успеем да запазим контрола. И двамата знаете много добре, че най-големият ни проблем оттук нататък е събирането на разузнавателна информация. До януари получавахме съвсем надеждни доклади за основните опозиционни групи, понякога от техни членове. Религиозните кадри обаче са неподатливи на каквито и да било въздействия. Нашите стандартни източници, като консули, представители на Корпуса на мира, учени и така нататък, просто няма да разполагат с никакви начини да установят контакти с тях. А и повечето от нашите хора дори и не говорят фарси както трябва, по дяволите. Много от иранските ни агенти имат връзки с откритата политическа опозиция, но в докладите им липсва дори и намек за онова, което става зад стените на джамиите, а е вече прекалено късно да почнем вербуването на нови осведомители. Не ви обвинявам в нищо, просто ви предавам как стоят нещата на ниво Среден изток и в Лангли.
Той направи кратка пауза, позволявайки им да осъзнаят важността на последната му бележка и усилвайки безпокойството им. Не беше оперативен работник, но знаеше как да управлява и манипулира.
— И така, Хауърд — продължи той, — преди два дни ти ми изпрати доклад за САВАК, който ме накара здравата да се замисля. Стори ми се, че тъкмо това е жилата, която от толкова дълго търсим. Бих искал пак да разгледаш материала за Хешмат, за да изчистим всичко докрай и да въведем Питър в нещата. Питър, едва ли е необходимо да ти обяснявам от каква степен на секретност е това.
Стрейкър кимна, потискайки раздразнението, което предизвикваше у него Стюарт. Този човек никога не бе изпълнявал опасни задачи; беше най-обикновен тиловашки плъх, който и представа си нямаше за истинските проблеми, свързани със събирането на информация във вражеска обстановка. В неговото резюме за трудностите, свързани със събирането на информация за настоящите опозиционни групи, изобщо не бяха споменати десетимата мъже загинали при тайни операции в Техеран, Шираз, Бабулсар и Найриз от началото на годината, нито другите, изчезнали при опитите си да проникнат в екстремистките религиозни организации в Язд, Машхад и Кум. Още преди да приключеше разговорът им, щяха да загинат още хора и никой тук или във Вашингтон нямаше да поеме отговорност или поне да изрази някакво съчувствие. Той лично познаваше всеки един от тези мъже. Четирима бяха женени, със съпруги у дома, които той един ден беше длъжен да посети. Нищо не го задължаваше да върши това — никъде в правилниците или законите не ставаше дори и дума за такова нещо. Но той добре знаеше, че трябва да се срещне с тях. Придърпа към себе си една голяма тънка папка.
— Преди няколко дни — започна той — ми се обади Бен Гершевиц, главният агент на Мосад тук, който работи в израелската мисия. От няколко години Бен се занимава с подбора на агенти от САВАК за специално обучение в Израел и ни държи в течение за различни аспекти на техните вътрешни операции, като ни дава възможност да правим двойна проверка на нещата. По време на срещата ни той потвърди нещо, което вече ни беше известно от седмици — хората напускат САВАК като плъхове, подушили пробойна в кораба. Атаката преди две седмици на щаба на САВАК тук в Техеран изплаши дори някои от най-коравите агенти, и когато през ноември хлопнаха белезниците на Назери, това още повече ги изнерви. Един от най-издигнатите в йерархията агенти, потърсил убежище в нелегалност, е Масуд Хешмат, човек, когото всички държахме под око доста време. Преди да се покрие, Хешмат е унищожил всичките си архиви от разпитите, така че никой да не може да го свърже с жертвите му; макар че ако го пипнат, едва ли липсата на няколко папки ще попречи да му пръснат черепа. Той обаче не си е губил времето да унищожава другите си материали, най-вече информация за други агенти от САВАК, както и хора от Мосад и ЦРУ, кирливи ризи, които е събирал, за да си спаси задника. Бен успял да сложи ръка върху тези материали, задържал компроматите за неговите момчета, но ми предаде останалите. До този момент вече по-голямата част е отишла в пещта и се моля Хешмат да ги е придружил. Една папка обаче си запазих. Ето я. — Той я потупа и я разтвори. Вътре имаше тънък сноп документи, защипани с кламер.
— Надписът е „Горех Каф“, Група К. Първоначално името не ми говореше нищо, но когато се поразрових из материала, разбрах, че К е съкращение от Колхак. — Той хвърли поглед към Рандал. — Въпросната група е онази, открита от Хешмат в Колхак през октомври, по време на акцията, когато си го придружавал.
Веждите на Стюарт леко се повдигнаха и той изгледа косо Рандал.
— Всичко е наред — изрече бързо Стрейкър. — Питър написа изчерпателен доклад върху случая. И резюмето, което ви подготвих, се базира върху него. Така или иначе, по всичко изглежда, че Хешмат сякаш е като омагьосан от тази група. Той не е притежавал никаква стопроцентова информация, но е съумял да свърже в едно няколко много интересни предположения и един-два документа. Имаме пълен доклад за атаката на Колхак, включително фотографии на седем мъртви мъже, заедно с подробните аутопсии и отпечатъци от пръсти, информация за самата къща и донесението, направено от оригиналния информатор на Хешмат, за когото е известен само псевдонимът му „Мохамед“. Но някои от другите документи действително са много интересни. А ето този ме тревожи най-силно.
Той извади от папката карта и я разгъна върху масата.
— Това е карта на Иран с подробности за всички основни американски военни и разузнавателни инсталации на територията на страната. Повечето от информацията е строго секретна. Просто е невероятно терористическа група да разполага с достъп до такива материали.
Стрейкър вдигна един лист.
— Ето един документ, който, според Хешмат, му е бил предаден от неговия информатор Мохамед. Това е списък на оръжейни доставки, предоставени на групата посредством Чиливанд на Гиланското крайбрежие на Каспийско море; някои от оръжията са много тежки и не са включени в списъка на оръжията, намерени в къщата след акцията. Друг документ пък изброява само имена. Доста от тях не ми говорят нищо, но пък тези, които са ми познати, ме хвърлят в пот. Първият е Фейсал, следван от годината 1975, през която беше убит от племенника си в Риад. След това идва Халед и арабските думи „мин кариб“ или „скоро“. После Мохамед Реза и Ануар, които явно са шахът и Садат; след имената им пак имаме „мин кариб“. След това вече има някакви безсмислици с едно изключение. Това е една фраза с персийските думи „бозе кухи“, последвана от годината 1976. Първия път я подминах като нещо маловажно, после обаче ми хрумна, че има един вариант на превод с особено значение. Питър, това говори ли ти нещо?
Рандал седеше с полупритворени очи, без обаче да пропуска и дума.
— „Айбекс“ — изрече той, без да отваря очи.
Стрейкър кимна и продължи.
— Има още един документ, който започва със списък на имена, но останалата част е съставена от групирани символи — върволици от букви, свързани заедно, които не могат по никакъв начин да бъдат разделени на смислени думи, после някакви безсмислени форми, нещо като талисман или подобно. Виждал съм подобни неща на пазара, но не мога да вдяна нищо. А ти схващаш ли нещо, Питър? В края на краищата ти си експертът по фарси.
Стрейкър се шегуваше само наполовина. Рандал действително беше развил голям интерес в изучаването на персийската култура и език през седемте години, прекарани в Техеран; той говореше и четеше фарси свободно и бе автор на изследване върху литературата и културата, които малко западняци си бяха направили труда да изучат. Той пое листа от Стрейкър. Голям син лист, покрит със сложни писаници с червено и черно мастило. Веднага позна документа, който Хешмат бе прибрал от пода на кухнята в къщата в Колхак. Най-отгоре с четлив почерк бяха написани четири имена, всичките на араби: Асма бинт Марван, Абу Афак, Каб ибн ал-Ашраф и Абул Хукаик. От първо четене не му казаха нищо, но изглеждаха някак си старомодни и той беше убеден, че ги е чувал или чел по-рано. Знакът под тях му беше съвсем непонятен, както и самият текст: пълна безсмислица, абракадабра. Или, най-вероятно, шифър.
— Не ми говорят нищо. Но мисля, че познавам човек, който може да се сети за нещо. С ваше разрешение бих искал да му ги покажа, ако, разбира се, мислите, че това може да помогне. Имам предвид професор Ашрафи.
Стрейкър кимна.
— Да, разбира се. Ашрафи ни е помагал много пъти. Смятам, че можем да му се доверим, дори и при тези условия. Дай му го, но при никакви обстоятелства не му казвай повече от това, което може да научи от документа. Съжалявам, Питър, но ти по-добре от мен знаеш как стоят нещата.
Стюарт се намеси, ядосан, че разговорът излиза от контрола му и става загадъчен.
— Хауърд, нямате ли някаква представа кои са тези хора? На мен всичко ми изглежда абсолютно смътно. И не мога да разбера какво общо имат тук арабските връзки.
— Да, сър, наистина е доста смътно. Отпърво си помислих, че това може да е някакъв клон на Мюсюлманските братя. Самото покушение би се вписало напълно в схемата. Но на гърба на папката открих забележка с почерка на самия Хешмат. Тя съдържа имената на няколко висши шиитски духовници и различни джамии и теологични колежи в Кум и Машхад. Според бележките на Хешмат тази група е имала връзки с всички тях. И точно това ме накара да си мисля, че тия, които търсим, са необходимият ни лост, който ще ни е нужен, когато дойде моментът. Братята са непоклатими сунити, така че спокойно можем да ги отпишем; това е все едно езуитите да образуват съюз с методистите. Не, тези са шиитски терористи, и доколкото ни е известно, те могат дори да се окажат истинската сила, застанала зад религиозната опозиция. Но които и да са, здравата са изкарали ангелите на нашето другарче Хешмат.
— Кое те кара да мислиш така?
— Забележката му отпред на папката, сър: „На този етап контактът е твърде опасен. Не се препоръчва по-нататъшно разследване. Случаят приключен.“ Мисля, че се е уплашил.
— А кое те кара да си мислиш, че можем да направим успешен контакт?
— Напълно вероятно е да не можем, сър. Но сме длъжни да опитаме. Хешмат представляваше САВАК; може да си е имал свои собствени причини да се страхува от тази група. В края на краищата, той е бил причината за смъртта на седмина от тях. Възможно е причините му да се бои да нямат никаква връзка с нашите работи. Успеем ли да ги идентифицираме и да се свържем с тях посредством нужните канали, може би ще успеем да им окажем помощ, да ги качим на власт, щом започне революцията, и после да започнем да инфилтрираме някои от нашите собствени хора или да купим някои от техните. Искам Питър да възобнови разследването на Хешмат. Ако желае, разбира се. — Стрейкър хвърли поглед към Рандал, уверен, че той ще се съгласи.
— Разбира се, бих искал да опитам — отвърна Рандал.
Беше заинтригуван. А и нали преди година също бе взел участие в операцията в Колхак? Още тогава беше сигурен, че това е само началото. Онези седмина мъртъвци още го преследваха с призрачните си лица. Те всички бяха свързани в една единна спирала на съдбата. Ако тогава знаеше какъв ще бъде краят на това начало, какво ще се случи оттогава до този момент, просто би станал и би си излязъл от стаята, от сградата, би напуснал Иран.
— Ако ви разбирам правилно, имаме разрешението ви да действаме? — запита Стрейкър шефа си. Строго погледнато, той не се нуждаеше от разрешението на Стюарт за осъществяване на операция на територията на Иран. Но тук явно имаше и връзки с арабски страни и той искаше да се застрахова, в случай че разследването ги принудеше да излязат извън страната.
Стюарт гледа втренчено няколко секунди мъжете от другата страна на масата. Знаеше, че и двамата го считат за канцеларски плъх, за маша на онези с копринените костюми в Белия дом. Но през войната той беше служил като оперативен работник в ОСС, предшественика на ЦРУ. Това беше факт, известен на малцина, а и той никога не говореше за опита си от онова време. През онези години си беше развил инстинкти, които никога не го бяха подвеждали. Сега, като гледаше мъжете пред себе си, подушваше смърт. Той мълчаливо кимна и се изправи.
Двамата също станаха. Стрейкър вдигна папката с документите и я подаде на Рандал.
— Ще ти трябва, Питър.
— Благодаря. — Тримата тръгнаха да излизат. И тъкмо преди да посегне към дръжката на вратата, Питър се обади:
— Спомних си какво означават тези имена, арабските.
Стрейкър и Стюарт едновременно се извърнаха към него.
— Това са имената на четиримата убити по заповед на пророка Мохамед, когато бил в Медина. Тяхното престъпление се състояло в това, че го оскърбили, като пишели присмехулни стихове и сеели недоволство.
Стрейкър поклати озадачено глава.
— Не разбирам, какво ще търсят имената на тези хора в документите?
— Аз мисля, че… Мисля, че това е някаква форма на реабилитация. — Но думата, която използва в ума си, не беше „реабилитация“, а „повик“.
И тримата замълчаха. Стюарт тръгна напред. Усещането на връхлитаща смърт бе станало почти осезаемо.
6.
Техеран
27 декември 1978 година
Питър Рандал се събуди от грохота на огнестрелно оръжие. Полусънен се изтърколи на пода, лявата му ръка мигновено измъкна браунинга, закрепен под рамката на леглото. Стаята тънеше в тишина, бледата светлина на ранното зимно утро се просмукваше през затворените щори. Изведнъж гръмнаха още пет изстрела, с много малки паузи. Идваха от улицата под апартамента му. Рандал се търкулна до прозореца, вдигна глава до перваза и внимателно повдигна края на щората. Една стара кола от другата страна на улицата отново изстреля възмущението си при поредния опит на собственика й да запали. Рандал бавно издиша и пусна щората. Навън беше студено.
Пак беше сънувал Виетнам: същия сън, същото лице, същите писъци. Сънят си беше все същият. А и как би могъл да се промени? За Рандал този ден беше Виетнам, всичко останало беше или преди, или след него. Този ден неотменно щеше да присъства в съня му, също и лицето на Райли, изкривено от чудовищната болка: щеше да се надига сред пурпурния мрак, с втренчен поглед и уста, разкривена от ням ужас.
Леглото беше празно. Не беше възможно Фуджико да е тръгнала толкова рано. Той погледна часовника си: беше седем и десет, а тя трябваше да е в посолството чак в девет. Повика я и тя се обади.
— Тук съм, правя закуската. Вече минава седем. Още ли не си станал?
Фуджико беше втори секретар в американското посолство и Рандал живееше с нея вече почти от година. Тя беше полуяпонка-полушведка. Родителите на майка й бяха пристигнали в Сан Франциско от Йокохама след земетресението през 1923 година; баща й беше емигрант второ поколение, чиито родители бяха дошли от Малмьо в края на 90-те години на миналия век. През войната бяха интернирали родителите на майка й и те бяха загубили овощната си градина в южна Калифорния. Закупена десет години по-рано, тя току-що била започнала да им носи печалба през 1941 година. След войната им се бяха подиграли с някакво символично обезщетение, земята им беше превърната на сметище от един базиран в Чикаго комбинат, извлякъл несметни печалби. В резултат на това и двамата бяха загубили всякакво доверие в „американския начин на живот“. До смъртта си в началото на шейсетте бяха живели с родителите на Фуджико, привнасяйки в къщата им атмосферата на постоянна загуба: загубата на традиционни ценности, на самоличност и чест. Когато американците пуснали атомните бомби над Хирошима и Нагасаки, те се отказали от будистката си вяра. Фуджико беше възпитана в атмосфера на несигурност, без да знае каква е точно, неспособна да бъде нито японка, нито шведка, и въпреки това обезкуражена да се чувства американка. Питър усещаше, че тъкмо това е било причината да избере кариера в дипломацията: това беше единственият начин да намери себе си, да открие страната си — нещо, което тя трябваше да постигне в чужбина. Тук, в Техеран, тя можеше да се чувства американка въпреки дръпнатите си очи и кожата с меден цвят.
Рандал сграбчи халата си и тръгна към банята. Откъм кухнята отново долетя гласът на Фуджико: предупреждаваше го, че кафето ще изстине.
— След две минути идвам — извика той.
Когато шест минути по-късно влезе в кухнята, Фуджико вече седеше на масата и отпиваше от чашката си. Беше направила яйца по бенедиктински.
— Закъсняваш — захили му се тя. — Изядох ти яйцата, защото почваха да изстиват. По-добре си извади още от хладилника, ако искаш.
Тази седмица това беше вторият път, в който му беше изяла яйцата. Той реши, че не е гладен, седна и си наля чашка кафе. Кафето издаваше чудесен дъх на прясно изпечени зърна, току-що доставени от склада на посолството. Иранците, за разлика от турците и източните араби, бяха любители на чая, и в Техеран беше почти невъзможно да се намери хубаво кафе.
Ядоха и пиха кафето си в тишина, щастливи, че са заедно и че всяко утро срещат заедно слънцето. Връзката им бе минала през доста стадии. Питър се бе запознал с Фуджико в посолството, беше я харесал и няколко пъти я беше извеждал на разходка. Строго погледнато, личният състав на посолството беше забранена зона за оперативните разузнавачи. В Европа или в някои части на Азия действително нямаше проблеми, но Иран беше традиционно ислямско общество и достъпът му до местни жени на практика беше невъзможен. Онези, които му харесваха, бяха недостъпни, а пък тези, които го харесваха, не му се нравеха и той ги отбягваше.
Двамата с Фуджико бяха престанали да се срещат след като тя беше разбрала с какво точно се занимава. Но само след няколко седмици отново го беше потърсила и му се беше извинила. Нямала право да го съди заради професията му, но трябвало да изчака и да му даде шанс да й се разкрие такъв, какъвто е. От няколко години насам това беше първият опит някой да се опита да проникне зад служебното му лице и за Рандал отначало съвсем не беше лесно да свикне с това.
Отношенията му с жените никога не бяха прости или директни. След Виетнам той беше неспособен да дели себе с другите. Криеше чувствата си зад непрозрачна завеса. Тайният му живот като агент го беше отдалечил още повече от околните. И беше празен.
Но Фуджико бе успяла да проникне зад преградите му. Той не успя да се възпротиви на постепенните й деликатни подходи и накрая, въпреки официалното неодобрение, бяха решили да се съберат. Странният му живот, изпълнен с чудати изисквания, непрестанни смени на настроения, време и място, често ги държеше разделени цели дни, а понякога и седмици. Но тя остана. Никога не го разпитваше, макар че се мъчеше да го накара да говори и с това да приглуши болката, която носеше у дома след всяка своя акция.
Тя беше най-ведрата личност, която познаваше — жизнена и винаги вярна на себе си, с независимост, неделима от женствеността й. Но никога нямаше да направи кариера като дипломат: открит човек като нея със засмени очи и спонтанна реакция не би могъл да разчита на някакъв прогрес в дипломатическите кръгове. Заучените усмивки, фалшивите ръкостискания, бутафорната искреност — това бяха паспортите към успеха в този свят. А Рандал също така знаеше, че той самият е една още по-тъмна част от тази мрачна вселена на сделки и удари под кръста.
Рандал гледаше на себе си като на отпадъчен продукт на американската цивилизация. Роден през 1942 година в Чикаго, той бе загубил баща си две години по-късно при битката за Бълж. Капитан Рандал, един от седемдесетте американски военнопленници, разстреляни абсолютно хладнокръвно на бойното поле близо до Малмеди на 17 декември 1944 година, бе оставил на сина си униформа, няколко снимки, два-три медала и чувство на гордост, примесено с гняв, породен от безсмислието на съдбата. Питър бе показал изключителни качества в спорта и повечето академични дисциплини и бе стигнал до кандидат на политическите науки в Йейл. След като защити кандидатската си дисертация, той работи няколко години върху дипломната си работа за докторска степен на тема външната политика на САЩ в Персийския залив, но преди да я завърши, подаде молба за доброволец във Виетнам. Взе участие в най-лютите битки в Хю и Кхе Сан през 1968 година, уби и рани безброй виетконгци, самият той беше ранен два пъти, през 1969 прекара три месеца в болницата в Сайгон и в края на пролетта същата година се завърна в Щатите, преситен и от войната, и от армията, и от цялото им безсмислие.
Във Виетнам бе имало прекалено много инциденти, прекалено много смърт, прекалено много лица и имена. Но два случая се открояваха сред всички, като вторият от тях, макар и не най-зловещият за Рандал, бе причината да напусне армията. Няколко месеца след офанзивата край Тет през лятото на 1968 година Рандал беше назначен за командир на една бойна част, чиято задача беше да залови заподозрени членове на Виетконг в няколко села между Да Нанг и границата с Лаос. Отне им цяла седмица да се придвижат през областта, три пъти попаднаха под снайперистки огън, убиха десет виетконгчета и взеха четиридесет и пет пленници — мъже, жени и деца. Заповедите му бяха да отведе пленниците в Да Нанг за разпит. Мълчаливи и примирени, обречени и пасивни, те седяха в откритите камиони.
На десет мили преди Да Нанг бяха спрени от бойна част на южновиетнамската армия на път за Хю. Командирът й, полковник, се приближи до Рандал и го запита за задачата му. Дребен, добре охранен мъж с мъртвешка физиономия и очи, скрити зад тъмни стъкла. Беше с ръкавици, а в дясната си ръка държеше бич. Рандал го беше виждал във всеки по-голям град, който му се бе случвало да посети, и се бе научил да се държи по-далеч от него.
Без да поиска разрешение, дребният полковник закрачи предизвикателно покрай колоната от трите камиона, които возеха пленниците на Рандал, игнорирайки американския ескорт. Невидимите му зад стъклата очи бяха впити в мълчаливите селяни. Върна се до челото на колоната, излая някакви заповеди на хората си и безстрастно загледа как те се приближават до камионите и заповядват на пленниците да се строят на пътя. На протестите на Рандал реагира така, сякаш не беше чул нищо.
С нарастващ ужас и кошмарно чувство на безсилие американецът проумя какво ще се случи. Но съзнаваше много добре и че ще е безсмислено, дори самоубийствено, ако се опита да ги спре само с двайсет души. Затворниците бяха изблъскани край пътя и южновиетнамските войници се строиха срещу тях като зрители на спортно състезание, докато неколцина техни другари вдигнаха автоматите си и разстреляха пленниците. Всичко свърши за по-малко от минута, но Рандал така и не можа да забрави хладнокръвието, с което беше извършено убийството, безгрижното държане на екзекуторите и жестоката гледка на труповете.
— Вече можете да ги откарате в Да Нанг, лейтенант — каза полковникът и закрачи към джипа си.
Колоната южновиетнамци потегли и скоро се изгуби в далечината, потъна в зеленината на джунглата по пътя за Хю. Рандал заповяда да погребат телата на място, до пътя, и се върна в базата без пленниците си. Всичко изгледаше съвсем дребно и незначително сред тази всеобща гигантска касапница, но за Рандал и мъжете с него то обобщаваше затритите години само в няколко минути.
Рандал попълни формален рапорт-протест по повод инцидента. Два дни по-късно беше повикан при своя командир, полковник Т. Р. Брейди. Брейди се усмихна и го поздрави приятелски, после стана делови.
— Лейтенант Рандал, знам как се чувствате след този инцидент. Господ ми е свидетел, че и аз бих реагирал като вас. Войната има закони, които трябва да се спазват, също както в бейзбола, разбирате ме. Този път обаче сте се сблъскали с една наистина тъмна личност. Този тип, полковник Кай, се ползва с жестока репутация по тия места. Той е убиец, никога не взема пленници, никога дори не пита за имената им. Истински мръсник. Ненавижда Виетконг така, както Хитлер е мразел евреите, само че обича да взема лично участие във всяко убийство. Ние обаче не смеем да го спрем, не ни стиска дори да го предупредим. Защото ако го направим, кълна ти се, че оттук до Сайгон ще шурнат реки от кръв и двамата с теб ще изхвърчим от армията и от тази страна с такава скорост, че няма даже да разберем какво става. Това е негова страна и негова война и ние почти нищичко не разбираме от това, което става между тези хора. Така или иначе, тези жълтурковци, които е разстрелял, са били от Виетконг, ти самият си го написал в рапорта си.
— Той не застреля „жълтурковци“, сър, той уби мъже, жени и деца. Най-хладнокръвно. И те не бяха от Виетконг, а само заподозрени, че са негови членове. Поне половината бяха невинни, но сега вече няма начин как да го докажем.
Очите на полковника се свиха. Цялото му дружелюбие в миг изчезна.
— Нямам нужда някакъв лейтенант с жълто около устата да ме учи кой е и кой не е жълтурко. Ако Кай беше застрелял някое от нашите момчета, лично щях да го изправя пред военен съд и собственоръчно щях да го разстрелям. Но тук имаме жълти срещу жълти и пет пари не давам какви ги вършат. Това не ме засяга и не трябва да засяга и вас, лейтенант. Трябва да проумеете някои особености на тази война, и най-добре е да се стегнеш веднага, момче, преди да си го загазил, инак лошо ти се пише.
Рандал напусна стаята на полковника кипящ от гняв, какъвто до този момент не беше изпитвал. После гневът премина в дълбока депресия. През следващите седмици той подаде рапорти за случая до няколко висши офицери, но офанзивата край Тет косеше личния състав навсякъде и никой нямаше нито време, нито желание да се занимава със смъртта на няколко виетнамски селяни. Когато същата есен Рандал поиска ново назначение, го изпратиха в Кхе Сан. Изкара там цялата зима на 1968 година, най-тежкия период. Това му помогна да забрави за пътя, за телата и мухите, накацали по лицата им още преди да изстинат.
След Кхе Сан го преместиха в Сайгон, където работи в спомагателния корпус. Там вече го завариха слуховете за клането в Ми Лай от март предишната година, само няколко месеца преди случая по пътя за Да Нанг. Скоро след това получи потвърждение от един свой приятел във военното разузнаване, че хората в едно от селата, които беше атакувал, не са били от Виетконг и че в доклада на разузнаването е била допусната грешка. Това вече преля чашата. И без това беше прослужил над задължителния минимум. След три поредни отказа накрая успя да подаде оставка, даде медалите си на един свой приятел и напусна Виетнам.
Виетнам обаче не искаше да го пусне. Вмъкваше се потайно в сънищата му. Понякога той сънуваше телата край пътя, понякога в съня му се изправяше полковник Кай и той се чудеше какво ли представляват очите му зад черните стъкла, но го обземаше ужас само при мисълта да му ги смъкне. Друг път сънуваше Кхе Сан, непрестанния обстрел, ден и нощ. Но това не бяха най-кошмарните му сънища. Най-лошото беше сънят, явил му се тази сутрин.
Две месеца след завръщането си в Щатите го посетиха двама мъже в сиви костюми и тъмни вратовръзки, с подстригани вратове и гласове, издаващи липса на образование. Предложиха му съвсем различен начин на живот от досегашния. Рандал се канеше да възобнови научната си работа върху докторската си дисертация и в първия момент реши да ги изгони — опитът от войната все пак си казваше думата. Но те го познаваха добре, знаеха какво и в кой момент точно да кажат и какво да премълчат. Разказаха му за работата в разузнаването, за необходимостта от събиране на важна информация, която ще се използва за предотвратяване на всякакви безредици и насилие, с което ще се избягват грешки и вземането на погрешни решения, обикновено водещи до война и смърт. Използваха страховете и съмненията му, играеха на тънката струна за разликата между работата на мисълта и зверствата на тялото, омайваха го дотогава, докато накрая самият той не поиска да им повярва, докато накрая самият той не си внуши, че думите им са верни.
Оптимизмът на 60-те години, риториката за международен мир и сътрудничество все още означаваха нещо за него, а той отчаяно се нуждаеше от някаква духовна опора, за да съхрани вярата в себе си. Под ръководството на Дълес Заливът на прасетата беше забравен и ЦРУ се беше превърнало в една от реалните сили на света. Скандалите с документациите на Пентагона и другите афери бяха в далечното бъдеще на 70-те. Така или иначе, безименните мъже успяха да го убедят, че на плещите му трябва да тегне нова отговорност, че нуждата му да запълни празнината, останала след смъртта на баща му, ще се изрази в службата на друго поприще, че гневът от смъртта на баща му и опустошения живот на майка му може да намери отдушник в един друг враг, и че отчаянието му пред жестокостта и насилията на войната може да бъде канализирано, като работи за предотвратяването им. Това му казаха и той им повярва.
Сега, след девет години, и нуждата от осмисляне, и гневът бяха изчезнали, за да бъдат заменени от нещо друго — не точно цинизъм, но все пак нещо, надхвърлящо обикновеното равнодушие. Той все още вярваше в идеалите на демокрацията, но през годините, прекарани в Техеран, беше станал свидетел на неща, вършени в нейно име, които го бяха погнусили, и чувстваше как в известен смисъл и самият той е омърсен. Той също бе вършил неща, които биха довели до ярост младия либерал, какъвто беше и той преди години, и си беше затварял очите пред други неща. Съвестта е лош другар на агента, защото може да го размекне, а резултатът от това може да бъде само един — смърт, и то не само неговата, а и на другите, за които носи отговорност. Рандал все още съумяваше да контролира съвестта си и усилваше решителността си, концентрирайки се върху лицата на многото мъртъвци, които бяха открили в Колхак, но тези образи лесно можеха да бъдат изместени от други, а разумът му все още беше пълен с прекалено много лица и още повече смърт. И неговата собствена ръка бе държала ножа или насочвала пистолета, за да дойде тази смърт.
Мекият глас на Фуджико го измъкна от унеса му.
— Ще излизаш ли днес? В девет трябва да съм в посолството, както обикновено, но съм си уредила да приключа към обяд, така че да мога да прочета един доклад за една среща утре. Ако си тук, може да отскоча да направя нещо за обяд. Бихме могли да прекараме следобеда тук, докато чета доклада, после можем да отидем на кино в „Атлантик“ да видим новия английски филм.
— Разбира се, няма да е лошо. Какво дават?
— Кървища, какво друго. Но посочи поне едно кино в Техеран, където да не дават такива ужасии.
— Дублиран ли е?
— Не, днес е вторник. Тази вечер дават оригиналната версия и всички техерански сноби ще докарат приятелките си да им се изфукат колко добре знаят английски. Или пък да се изложат.
— Добре — реши той изведнъж. — Не знам какво ще правя следобед, но по някое време все ще се върна. Може да успея и за обяд.
Посегна към каната с кафето и погледна Фуджико, мислейки си за промените, които бе донесла в живота му. През последните няколко месеца той бе започнал все повече и повече да се обърква от връзката им. Защото предчувстваше, че скоро ще бъде изправен пред съдбоносен избор; трябваше да избира между нея и Управлението, между стария си живот и възможността да започне на чисто. И с всеки изминал ден се убеждаваше, че ще избере Фуджико. Вече не беше подвластен на никакви илюзии; нощем го държаха буден тревожни спомени. С Фуджико вече можеше да се завърне в Щатите и постепенно загубените празни години щяха да се изличат от паметта му, и той отново щеше да открие бъдещето, което си мислеше, че е загубил завинаги.
Изведнъж телефонът иззвъня.
— Кой ли може да е? Нямам никакви уговорки за тая сутрин. Налей още кафе, веднага идвам.
Неочакваните позвънявания винаги означаваха неприятности. Това беше един от уроците, които беше усвоил още от зората на работата си в разузнаването. Телефонът всеки ден се проверяваше за подслушване и от квартирата на ЦРУ често му предаваха съобщения. Той влезе във всекидневната, вдигна слушалката и заговори на персийски.
— Вале, Манцел-е Рандал. Бефармаид.
— Питър, ти ли си? Как си? Ирадж на телефона.
— Ирадж? Здравей! Не очаквах да се обадиш толкова скоро.
Ирадж Ашрафи беше професор по персийска култура в техеранския университет; той беше преподавал фарси на Питър след пристигането му в Техеран и му беше помогнал повече от всеки друг да се потопи в живота на града. Ашрафи знаеше добре кой е Рандал и с какво се занимава, и от време на време му помагаше с информация или преводи на сложни документи. Професорът беше аполитичен, но в същото време горещ привърженик на либерализацията и разумното възприемане на хубавото от западната цивилизация. Наближаваше шейсетте; беше роден по времето на конституционалната революция и току-що беше навършил двайсет години, когато Реза Хан беше съборил последния владетел от катарската династия и се бе провъзгласил за Реза Шах. Произхождаше от стара аристократична фамилия, беше получил традиционното образование, възпитан в либерален консерватизъм, учтив, културен и много мъдър, това беше впечатлението на Рандал. Двамата с Рандал бяха станали добри приятели, най-вече поради искрения интерес на последния към персийския език и култура, интерес, в който Ашрафи имаше най-голям дял. Рандал често се бе улавял в мисълта да напусне ЦРУ, за да може да съчетае по-ранните си занимания с политически науки със знанието си на персийски език и общество, като чете лекции в Джорджтаунския или някой друг университет на тема области и региони. Той често се срещаше с Ашрафи и продължаваше да черпи от него.
— Слушай, Питър. Успях да дешифрирам документа ти. За мен съдържанието му е много сериозно. Страшно важно е да се видим и да поговорим. Не знам къде си го намерил, но трябва да ми кажеш. Можем ли да се видим тази сутрин?
— Не можеш ли да ми го кажеш по телефона сега, Ирадж? Какво пише в документа?
— Съжалявам, но не е за телефон. Можеш ли да дойдеш в кабинета ми към десет? Университетът официално е затворен в момента заради безредиците, но това се случва толкова често, че обикновено на персонала се позволява да ползва кабинетите си и библиотеката. Имам още няколко неща, които трябва да проверя, преди да дойдеш, но ако ми се обадиш в десет, ще съм готов с текста.
— Десет? Там съм. Ирадж, не си показал никому документа, нали? Както се уговорихме. Или си го споменал някому?
— Не, нали ми каза, че е поверително. Показах само няколко символа на един колега, но откъснати от контекста те не означават нищо особено. Сега ме извини, но съм зает, секретарката ми носи някаква работа. Ще се видим в десет.
Рандал остана прав и замислен за миг, след това затвори телефона. Повдигна рамене и се върна в кухнята. Фуджико я нямаше — беше отишла в спалнята да се облече. Той бързо си допи кафето и я последва.
На влизане в спалнята я зърна пред огледалото да си слага грима. Тя го видя отразен, застанал зад нея. Лицето му й беше толкова познато, като нещо, с което беше израсла: светлата коса отметната назад над челото, устните, които толкова рядко се усмихваха, твърдата брадичка, която ей сега щеше да избръсне. Единствено очите му оставаха загадка за нея, непроницаеми и тъжни. За Фуджико беше повече от грях мъж с такива очи да служи като агент. Тя никога не му говореше за работата му, защото според нея това не биваше да влияе на съвместния им живот. Но знаеше много добре, че един ден ще й се наложи. Грациозно се обърна и му се усмихна.
— Трябва да тръгвам — каза тя. — Инак ще закъснея. Ще се видим по обед. Не закъснявай.
Беше разбрала, че обаждането по телефона е било да го извикат нейде. Не беше необходимо да й го споменава.
Той й върна усмивката и я целуна по бузата. Тя изгледаше толкова крехка и уязвима. Рандал не можеше да сдържи нежността, която го изпълваше.
— Тръгвай тогава — каза той. — И се пази.
7.
Техеран
27 декември 1978 година
Дългите редици вярващи се изправиха, хората се обърнаха един към друг с традиционния поздрав „Мир вам“ и се разпръснаха; едни тръгнаха към домовете си, други останаха в джамията да слушат поученията на стария молла, който бе заел любимото си място в един опустял ъгъл вляво от михраба. Облеченият в черно мъж и другият — по-млад, които бяха стояли встрани, докато траеше утринната молитва, напуснаха заедно храма, без да разменят дума или да покажат, че се познават. Вече отвън си издърпаха обущата от рафта и поеха в мразовитото утро. Крачеха заедно в очакване тълпите да оредеят. Накрая мъжът в черно проговори, положил безръката си китка върху рамото на младия, който потръпна от ужас.
— Спомняш ли си, Хюсеин, когато бяхме заедно в Кюрдистан, как се врече да ми се покоряваш, дори и в смъртта си?
Младият мъж побледня. Студеният въздух го пронизваше до костите. Той кимна.
— От днес нататък ще започнеш да изпълняваш това обещание. Това няма да означава твоята смърт, освен ако не се окажеш глупав; задачата ти е прекалено важна, за да поемаш ненужни рискове. Но ти ще продължаваш да минаваш през различни изпитания, изпитания със смъртта под една или друга форма. Днес има неща, които трябва да свършиш. Неща, при които се пролива кръв. Кръв трябва да се лее, Хюсеин. Ще я пролееш ли за мен?
Нямаше какво да каже, нито можеше да възрази, нито да изрази съгласие. Думите бяха безсмислени. Кръвта и нейното проливане, смъртта и животът, всичко това лежеше в други ръце. Той беше ангел на смъртта, но това не означаваше нищо особено; той беше просто ръката, която сипе разрушение, а не тази, която го призовава. Хюсеин вдигна поглед към покрития с черно чукан, а в очите му изплува отрязаната ръка, невидима, неунищожима. Кимна и те продължиха напред.
Квартирата на Рандал се намираше в долния край на улица „Ках“, недалеч от комплекса, където се помещаваха Министерството на правосъдието, канцеларията на министър–председателя, Сената и палатите на Реза Пахлави. Университетът беше на един хвърлей място. Питър обичаше разходките в студените декемврийски утрини. Радваше го гледката на залесените улички в този район — един от малкото хубави в новия бетонен град. Мислите за Фуджико и магията, която откриваше в нея, му бяха все още на ума и той не искаше да бърза — обичаше да се наслаждава дори във въображението си на близостта й. Предстоящата му среща с професор Ашрафи обаче бързо го върна към суровата действителност.
Мислите му окончателно се разсеяха, когато излезе от Факр-ел Рази на пулсиращия булевард „Реза Шах“, наречен така на името на бащата на сегашния владетел. Пробивайки си ловко път сред растящия наплив на ранния утринен трафик, той прекоси улицата точно срещу вратите на университета и се обади на дежурния полицай. Зад него се носеха крясъците на децата, които играеха покрай замръзналия канал на джуба — обградения от дървета водопровод, пробягващ по дължината на най-големите ирански улици. През лятото двамата с Ашрафи обичаха да отсядат под сянката на един голям чинар, за да се вслушват в ромола на бягащата вода и да разговарят за поемите на Руми, Хафиз и Саади или за творбите на модерни писатели като Хедаят, Бузург Алеви или Чубак. Всичко това изглеждаше толкова чуждо на истинската цел на присъствието му тук, на нещата, които му предстоеше да извърши или на които да стане свидетел в защита на свободата и които все повече и повече започваха да му изглеждат като репресиите, ужасяващи началниците му. Но той добре съзнаваше, че поезията и изкуството са необходими, че без тях би рухнал, че това е заради Ашрафи, заради културата, която той представляваше и заради която водеше самотните си битки.
Доста грозното студентско градче, по-безлюдно отвсякога в зимната си вкочаненост, го потискаше, докато бързаше към кабинета на Ашрафи в главната сграда на Факултета по изкуствата. Издигнат през 1935 година, университетът често бе ставал сцена на политически безредици от началото на 60–те години, поради което и полицията, и САВАК държаха под непрестанно внимание дейността на студентите. След безредиците през 1962 година агенти на САВАК и полицията се бяха настанили в две къщи в околните улици „21 Адхар“ и „Анатол Франс“, за да са готови всеки момент да се намесят, ако възникнат подобни ситуации. Самият Рандал бе идвал доста пъти тук да осъществява контакти с ирански студенти, да посещава чуждестранни учащи и да докладва в местното седалище на ЦРУ получената информация за активността в студентското градче. Едно от задълженията, които го отвращаваха.
Още при влизането си в коридора, който водеше към кабинета на Ашрафи на третия етаж, Рандал отбеляза необичайното раздвижване, дори възбуда у хората. При нормални условия секретарките и духовните преподаватели си вършеха работата по обичайния персийски маниер: без бързане и търчане — утрешният ден нямаше къде да се дене. А днес университетът официално беше затворен. Но сега хората бързаха по коридорите, припряно влизаха и излизаха от стаите. Той мигновено усети, че е станало нещо лошо. В дъното на коридора почука на вратата на секретарката на Ашрафи и влезе. Стаята беше претъпкана с хора от администрацията и преподаватели. Секретарката на професора, способна сивокоса жена, наближаваща четиридесетте, Лейла Разек, седеше на стола си и хълцаше, притиснала кърпичка до устата си. Останалите жени в стаята също плачеха, макар и не толкова силно като Лейла. Един от по-младите преподаватели, Фарид Арасте, който Рандал бе виждал при посещенията си при Ашрафи, се обърна.
— Акайе Рандал! Хабар-ра шенидид?
— Новина ли? Каква новина?
— Не сте ли чули? Професор Ашрафи загина тази сутрин по пътя си към библиотеката, около девет часа. Бил е блъснат от камион на територията на университета, в една уличка точно пред зданието на библиотеката.
Дъхът на Рандал секна. Как беше възможно? Та той беше разговарял с него малко преди осем; беше невероятно, че приятелят му може да е мъртъв само час по-късно.
— Какво се е случило? — запита той. — Някой видял ли е?
— Никой от нас. Но хора от библиотеката, които са били отвън по това време, са казали на полицията, че един малък камион, „Волекс“, ускорил тъкмо когато господин професорът пресичал уличката. Водачът завил рязко, за да избегне някаква котка или нещо по пътя, и го блъснал. Но не спрял, а продължил, макар че всички се развикали колкото им глас държи. Докато дойде полицията, камионът вече бил изчезнал. Още не мога да повярвам! Разговарях с него тъкмо преди да излезе от сградата. Стори ми се много загрижен, разтревожен за нещо. Сигурно е излязъл, без да се огледа. Ужасно нещо!
Арасте беше много разстроен.
Няколко мисли се втурнаха почти едновременно през ума на Рандал. „Волекс“ беше производство на „Фолксваген“, много широко разпространена марка в Иран, която на практика не можеше да се проследи. Иранските шофьори действително правеха много резки завои, но само за да избегнат разсеяни или невнимателни пешеходци, обаче в никакъв случай заради котки, кучета и така нататък. Ашрафи не беше първа младост, но беше подвижен и внимателен и винаги се оглеждаше, преди да пресече оживените техерански улици; беше направо невероятно да се остави да го прегазят; още повече на територията на университета. Беше повече от ясно, че смъртта на Ашрафи не е обикновен нещастен случай, но той не можеше да се сети за никакъв мотив. Познаваше достатъчно добре политическия неутралитет на професора. Дали имаше нещо общо с посещението му при него? Едва ли. Кой, освен Ашрафи би могъл да знае, че Рандал ще го посети сутринта? Той се обърна към Лейла Разек и след като изрази съчувствията си по повод смъртта на професора, я запита дали е знаела за предстоящото му посещение.
— Да, мистър Рандал. Професор Ашрафи беше оставил съобщение на бюрото ми, преди да излезе: ако пристигнете преди да се е върнал, да ви въведа в кабинета му да почакате. Още не бях дошла на работа, когато е излязъл.
— Напускахте ли стаята по-късно сутринта, по какъвто и да е повод?
— Да, няколко пъти. Веднъж ходих до тоалетната, два пъти до копирната машина и един път до професор Моини да му занеса една папка.
Арасте изгледа Рандал с внезапно озадачено лице.
— Питър, какво общо има това със смъртта на Ирадж? Каква възможна връзка би могло да има това с посещението ви?
— Не знам. Никаква — отвърна благоразумно той, усещайки, че му личи, че лъже.
В този момент вратата се отвори и двама полицаи прекрачиха прага; единият носеше малък пакет. Поискаха да разговарят с професор Моини, декана на факултета за персийски науки. Пакетът съдържаше личните вещи на Ашрафи, събрани от дрехите му в полицейската морга.
С пристигането на полицията малката групичка в приемната започна да се разпръсва. Рандал видя, че Лейла Разек също се кани да си тръгва. Спря и я заговори с нисък глас.
— Ханъм Разек, професор Ашрафи държеше у себе си важни мои документи. Тъкмо идвах да си ги прибера. Знам, че моментът съвсем не е подходящ да моля за това, и ми е ужасно неприятно да го правя, но са много важни. Бихте ли ми позволили да хвърля едно око в кабинета му, в случай че са там?
Не за пръв се зачуди колко ли много знае за него тази жена или най-малкото колко се досеща за истинската природа на взаимоотношенията му с професора. Тя го изгледа странно, сякаш знаеше, сякаш също като него подозираше, че смъртта на Ашрафи не е била случайна.
— Да, разбира се — каза тя. — Той не ми каза, че държи такива документи, но ако са били поверителни, не би го и направил. Елате, вратата му не е заключена.
Двамата влязоха в малката отрупана с книги и списания стая, която професорът бе превърнал в свое убежище от политическия хаос на външния свят. Трите стени от пода до тавана бяха покрити с библиотечни рафтове, изпълнени с книги, повечето от тях на персийски и арабски, а на няколко места Ашрафи беше окачил образци на калиграфия, които беше събирал през годините. Ефирните изваяния на майстори като Мир Имад внасяха свой собствен живот в прашната, зле осветена стая.
Рандал се приближи до бюрото и систематично прехвърли съдържанието му; сърцето му се сви, докато го правеше. Обаче фотокопието, което беше изпратил на Ашрафи, липсваше. Нямаше го и по масите. С разрешението на Лейла Разек той отвори големия шкаф със секциите до прозореца и провери съдържанието му. Във втората секция откри папка със своето име. Вътре имаше различни писма и бележки, които беше изпращал на Ашрафи през изминалите години, всички съвсем безобидни. Накрая намери плика, в който беше изпратил фотокопието със съответното писмо. Празен.
Докато търсеше, секретарката излезе в приемната и заговори с професор Моини и полицая. След малко се върна с пакета с личните вещи на Ашрафи.
— Може би това, което търсите, се намира, сред нещата му, мистър Рандал — каза тя.
Той добре знаеше, че вероятността за това е нищожна, но въпреки всичко ги разгледа. Нямаше кой знае какво: портфейл с малко пари, няколко фотографии (включително и онази, където се бяха снимали преди три години по време на разходката им до гробницата на Хафиз в Шираз), паспортът му и други документи; бележки за лекциите му; часовник; две химикалки и перодръжка от тръстиково стебло, с която професорът практикуваше калиграфията всеки ден. Но никаква следа от загадъчния документ, намерен в Колхак. Все още имаше някаква вероятност да изскочи отнякъде, но Рандал вече бе загубил надежда.
Рандал се сбогува с Лейла и професор Моини, когото познаваше бегло, и тръгна към стълбището. Тук нямаше повече какво да научи. Може би полицията щеше да открие нещо, свързано с фолксвагена, макар че той лично много се съмняваше в това. Какво ли толкова съдбоносно бе открил старият му приятел в документа, причинил смъртта му? Защото Питър вече беше напълно сигурен, че това е било истинската причина за смъртта му. Той напусна университета през един заден изход, извеждащ на улица „Данеш“ където се намираше хотел „Елизабет“. Там можеше да поседне с чаша малцово уиски, да размисли и да се възстанови от шока, който му бе причинила смъртта на приятеля му.
Седнал в малкия хотелски бар, той се замисли върху събитията от сутринта. Налагаше му се да прерови архивите за информация относно колегите на Ашрафи. Дори и само един-единствен символ, дори и извън контекста, можеше все пак да означава нещо за колегата, на когото старият професор го бе показал. Следващата стъпка щеше да бъде да се намери още някой, който би бил в състояние да дешифрира документа; след като професорът бе успял да го направи, значи и някой друг би могъл. Сега, след като копието на Ашрафи беше откраднато, оставаше оригиналът в апартамента му; трябваше да извади поне още едно копие за по-голяма сигурност. Той допи и второто си уиски, излезе от бара и се огледа за телефон във фоайето. Искаше да се обади на Фуджико, че ще се върне рано, така че да не се тревожи за продукти за обед. Когато обаче се свърза с посолството, му съобщиха, че си била тръгнала към десет: имала да подготвя още материали за утрешната конференция и предпочитала да работи на спокойствие. Той прецени, че сигурно се е отправила направо към апартамента му, и реши да тръгне веднага, за да хапне, преди да се захване на работа пред централния компютър. Но преди всичко искаше да бъде с нея, да й разкаже за Ашрафи и да потърси утеха в присъствието й.
Докато крачеше обратно по „21 Адхар“ и Фравардин, беше непрекъснато нащрек за камионетката фолксваген — можеше да го преследват. Който и да беше устроил убийството на Ашрафи, не може да не знаеше, че професорът щеше да чака Рандал в университета в десет и беше напълно вероятно да му е прикачил опашка. Един или два пъти му се стори, че усеща нечии погледи, забити в гърба си, но при всяко обръщане не откриваше нищо подозрително. Стигна до входа на жилищния си блок, отключи външната врата и влезе. Апартаментът му беше на втория етаж.
Натисна звънеца и зачака Фуджико да отвори. Никой обаче не се появи и той реши, че тя първо е отскочила до своя апартамент. Извади ключа си и го завъртя в ключалката. Вътре лампите светеха: значи Фуджико беше тук, но сигурно беше някъде в дъното на жилището и не беше чула звънеца. Тя често слушаше класическа музика със слушалки. Той влезе във всекидневната. Беше празна. Апартаментът тънеше в неестествена тишина. Нещо не беше наред. Целият настръхна. Дясната му ръка безшумно се плъзна във вътрешния джоб на сакото за пистолета, с който никога не се разделяше. Тръгна към спалнята. Тишината сякаш го притисна с огромна преса и дъхът му спря.
Стягането в гърдите му достигна непоносим предел, докато отваряше вратата на спалнята, с вдигнат високо пистолет, притиснал гръб към стената. Беше тихо, само откъм улицата долиташе приглушеният шум на движението. Бледа светлина се процеждаше през все още спуснатите завеси. Той изключи осветлението в хола и надзърна в стаята. Беше празна, но личаха следи от нечие присъствие. Навсякъде бяха разхвърляни завивки, дрехи и книги. След малко очите му привикнаха с полумрака и той видя тъмни петна по пода, леглото и стените. Сърцето му замря. Стаята беше оплискана в кръв, съвсем прясна, още незасъхнала.
Тя лежеше под смачкана топка завивки върху леглото. Мигновено разбра какво й бяха направили и с огромно усилие потисна надигналата се към устата му вълна от стомаха. Светът пред очите му се замъгли. Беше разстреляна с автомат, куршумите я бяха разкъсали и подхвърляли, на мястото на стомаха й зееше кървава дупка, плътта й висеше на парцали. Единствено лицето й по някакво чудо бе останало недокоснато. Прекрасното й лице гледаше с агония и удивление към тавана. Той притвори очите й. Ръцете му трепереха от чувства, които не можеше точно да определи — болка, ужас и гняв, размесени до невъзможност. Блед и безмълвен, той я покри с кървавия чаршаф, и докато правеше това, видя една дума, изписана с кръв върху стената над леглото: фахиша — „курва“. Усети как стомахът му се сгърчва от мъка. Стаята се завъртя около него; той залитна и падна.
8.
Техеран
27-28 декември 1978 година
Късно следобед, когато полицията отдавна си беше отишла и апартаментът бе почистен, Рандал се събуди от дълбоката скръб, обзела го след като бе открил мъртвото тяло на Фуджико. В продължение на часове бе седял неподвижен, потънал в мислите си. Сега обаче вече му се повръщаше от тоя хаос в душата му, повдигаше му се от спомените, връхлитащи го като лешояди. Той се стегна, отиде в банята, почистена и подредена от служителите така безупречно, сякаш нищо не се беше случило. Леглото беше оправено така, сякаш тя никога не бе лежала в него.
Само петнайсет минути му бяха необходими да се убеди, че папката за групата от Колхак липсва. Тази сутрин бяха загинали двама много скъпи за него души, за да може някой да отмъкне единствените съществуващи копия на синия документ. Какво ли толкова бе съдържал, че да убият като кучета двама души заради него? Той вдигна телефона, набра един къс номер, който го свърза със секретната телефонна централа в приземията на американското посолство, и поиска стерилна линия до Хауърд Стрейкър. Веднага го свързаха.
— Хауърд? Тук е Питър. Случи се нещо ужасно.
— Знам. Вече ме известиха. Мъчно ми е за Фуджико, Питър. Господи, казаха ми, че… Впрочем, няма нужда от думи, ти ме разбираш. И ми е страшно мъчно и за Ашрафи. Имаш ли някаква представа какво може да е открил?
— Не знам. Убиха го, преди да успее да ми съобщи. Но знам със сигурност, че се е добрал до нещо важно, и каквото и да е било, не го е зарадвало: гласът му беше много напрегнат. Неговото копие липсва. Папката пък я откраднаха от апартамента ми. Още не мога да проумея откъде може да са го научили.
— С какво още се занимаваш, като изключим дешифрирането на документа?
— Опитвам се да открия имената на загиналите в Колхак. Сложил съм шест души да работят върху това, но до този момент нямаме нищо. Никой не може да разпознае лицата им и никои от отпечатъците им не са регистрирани при нас. Досега трябваше да имаме разпознати поне един или двама от седмината. За Бога, та в тази страна всички са регистрирани с карти за самоличност.
— Къде търсят хората ти?
— Из нашите архиви, в САВАК, градската полиция, имперската жандармерия, военното разузнаване, имперския инспекторат. Това обхваща абсолютно всичко.
— Дали някой от тия институции не прикрива нещо?
— Не мисля. Пък и защо да крият? Допускът, който ми осигури Стюарт, ми дава изключително висок статут. А и не мисля, че някой би имал време да измъкне всички свързани със случая папки, дори и да са знаели какво точно да търсят.
— Добре. Какво ще правиш сега?
— Мисля да се заема с Хешмат. Вече пратих един да влезе в дирите му, но до този момент нищо. Но каквото и да е станало, вестта, че го търсим, със сигурност е стигнала до ушите му и той се е покрил още по-дълбоко. Аз обаче съм решил да тръгна сам подире му. Той ни е единственият сигурен ключ към цялата история. Мисля, че имам един начин да го спипам, но трябва да подпишеш една неофициална изходяща виза, за да използваме някой от нормалните ни канали за извеждане от страната. Нужна ми е като примамка.
— За Хешмат?
— Не, за човека, дето ще ме заведе при него. Хешмат няма да напусне страната, поне засега. В момента той е в по-голяма безопасност тук, отколкото навън, защото и контактите, и парите му са тук. Навън контактите и средствата, с които може да разполага, са доста оскъдни и той ще бъде изправен пред далеч по-голямата опасност от опозиционните групи в Европа или Щатите. За Хешмат ще ми е необходима нова самоличност. Докато приключа с него. Няма значение къде ще заминава после. Ще отиде там, където аз му кажа. Колко време ще отнеме това?
— Дай ми двайсет и четири часа за самоличността. Мога веднага да уредя канала за излизане от страната. През последните три седмици сме извели доста хора през Маку в Турция. Това добре ли е?
— Чудесно. Процедурата през Маку все същата ли е?
— Да. Само го прати на обичайния адрес. Аз ще имам грижата за останалото. Но да ти кажа, Питър, бих искал да се откажеш от този случай. Те вече ти дишат във врата и сигурно ще се опитат да те премахнат, ако решат, че Ашрафи е успял да ти съобщи какво е дешифрирал. Искам още тази вечер да напуснеш страната. Кажи ми името на връзката ти с Хешмат и къде мога да го открия, и ще пратя човек да свърши работата вместо теб.
— Съжалявам, Хауърд, но няма да стане. Имам сметки за уреждане. Искам от теб само да ми уредиш да се измъкна от апартамента, без да ме забележат. Ще го уредиш ли? Отивам в безопасната къща в Йордан.
— Питър, много ми е мъчно за Фуджико, знам как се чувстваш. По дяволите, може и да си прав, но въпреки това нямаш право да се намесваш лично. Така ще допуснеш грешки, лоши грешки, няма да си в състояние да преценяваш правилно ситуациите и накрая ще те убият.
— Пет дни, това е всичко, което искам от теб. Може даже да се окажат и по-малко. Искам на всяка цена да приключа с това. Всичко започна тогава в Колхак, където бяхме двамата с Хешмат. Ще приключа случая, като го хвана за врата. Той знае повече, отколкото е написал в папката, това е ясно и на двама ни. И тъй като ти ме набута във всичко това, Хауърд, значи си ми длъжник. Помогни ми да го открия.
— Добре, Питър. Давам ти четиридесет и осем часа за случая. Но имай предвид, че ще въведа в нещата Брус Фостър, за да поеме работата след теб. Ще изпратя един микробус за разнасяне на бельо — те ще те измъкнат.
Мъжът, когото търсеше Рандал, беше бивш агент на САВАК на име Нурула Багирзаде. Първоначално беше работил в иранското посолство в Женева, седалището на САВАК за Европа, като отговаряше за координацията в наблюдението на дисидентите във Франция, Западна Германия и Великобритания. През август 1976 беше експулсиран от Швейцария заедно с Ахмад Малек Махдави, един от първите секретари на посолството, който ръководеше всички операции на САВАК в Западна Европа. След като се бе върнал в Иран, беше нает от Специалното бюро да шпионира шефовете на САВАК в Техеран и работеше под ръководството на Хешмат. Много често бе предоставял полезна информация на Рандал, винаги на висока цена. От началото на лятото беше минал в нелегалност, като се криеше предимно в Техеран. Три пъти се беше свързвал с Рандал чрез посредници, молейки за помощ да напусне страната. Рандал добре знаеше, че земята под краката на бившия агент пари: част от информацията в архивите на Специалното бюро бе изтекла, попадайки в ръцете на служители на САВАК, и Багирзаде съвсем основателно изпитваше много по-голям ужас от бившите си колеги, отколкото от опозицията. Беше готов да опита късмета си с дисидентските групи в Щатите или Южна Америка. До този момент Рандал го беше отблъсквал, в очакване да получи нещо далеч по-скъпо ценно от парите, които му предлагаше Багирзаде, още повече че почти всички пари Нурула беше получил от самия Рандал, който не се вълнуваше от тях.
Рандал успя да се добере до информация за последното скривалище на Багирзаде едва по обяд на следващия ден. Беглецът винаги бе поддържал тесни връзки с организираната престъпност в града и американецът без особена изненада научи, че живеел близо до Райи, в южен Техеран, в едно нелегално свърталище с комар и алкохол, управлявано от Хаджи Реза Турчина. Хаджи Реза бе спечелил цяло съкровище след войната, най-вече чрез вложения в недвижима собственост, но също така и чрез ръководството на значителна част от хазарта в Техеран. Комарджийското му свърталище беше много опасно за посещения място. Чакукашан, главорезите на Хаджи Реза, бяха прочути с навика си да задават въпроси на нежеланите непознати след като ги наръгат и хвърлят телата им в джуба. Джубите на южен Техеран имаха нужда от редовно почистване. Това беше и причината Багирзаде да се скрие там — без съмнение услуга, оказана му от Турчина срещу полезна информация и обещанието за още. На Хаджи Реза както на никой друг му идеше отръки да обръща информацията в пари със същата бързина, с която счетоводителите му изпразваха джобовете на клиентите му. Мъже като него се чувстваха в стихията си в тия времена.
Кварталите на юг от железопътната гара на Техеран бяха терра инкогнита. Дори и картите на града свършваха с гарата, сякаш там беше границата на цивилизования свят, отвъд която всеки извънредно запален търсач на далечни брегове би могъл да изчезне без следа. Това беше една истинска бездна, която действително оправдаваше името си. Техеран се снижаваше рязко на юг; температурите нарастваха силно, а въздухът ставаше все по-тежък и задушен, чак до Райи, древния Рагек, забравил отдавна величието си. И тъй като богатите бяха построили вилите си в прохладните просторни пространства на север, бедните бяха изблъскани вкупом в кипящите казани на юга. Тук бедността, набожността и порокът се бяха сплели в неразрушим възел, еднакво чужд и еднакво опасен както за човек от средното техеранско съсловие, така и за чужденеца. Рандал не беше глупав. Посещенията му в тия райони се брояха на пръстите на едната ръка, като всеки път биваше с придружител. Тръгнеше ли директно към свърталището на Багирзаде, означаваше да си изпроси нож между ребрата. И вместо това пое към вилата на Хаджи Реза Турчина далече на север, в Шемиран. Хаджи Реза трупаше богатствата си от човешките пороци, но не живееше сред тях.
До този момент се бяха срещали два пъти, като и двете им срещи бяха взаимноизгодни. Рандал беше въведен във всекидневната — огромно, чудовищно претрупано помещение, което впрочем не се различаваше особено от стаите в повечето вили в северния район на Техеран. Не след дълго Хаджи Реза влезе усмихнат в стаята. Кожата му лъщеше, очите му стояха замръзнали зад усмивката. Дебелееше здраво — личната метаморфоза на повечето богати.
— Акайе Рандал, хали хушхал-ам. Бефармаид.
Той посочи с месестата си, отрупана с пръстени ръка един червен шезлонг. За един от пръстените му Рандал беше чувал, че струва над един милион долара. Това беше едно от измеренията на властта на Хаджи Реза. Там, където другите жители на Техеран не биха посмели да навлязат по здрач дори и с цяла дузина войници за охрана, той можеше да крачи невъоръжен, подвижна бижутерийна изложба, която би осигурила прехраната на цяла дузина семейства за двайсет години.
Американецът седна и захвана един от онези предварителни и нищо не значещи разговори, без които не можеше да се свърши никаква работа в тази страна. Донесоха чай и сладкиши. След малко Хаджи Реза сложи край на празните увертюри.
— Добре, дженаб Рандал, сега явно имате много грижи. Тази година беше малко ненормална, но затова пък печеливша. Сигурен съм, че нямате много време за празни приказки. С какво мога да ви помогна?
— С една много малка услуга, дженаб Хаджи. Искам да се видя с един мой стар приятел, Нурула Багирзаде. Мисля, че е отседнал в едно от вашите учреждения. Бихте ли могли да ми уредите среща с него? На спокойствие?
Хаджи Реза не остана изненадан от молбата му и се усмихна мило.
— Разбира се, бях забравил. Вие се занимавате с подобна на неговата работа, нали така? Няма да е трудно да се уреди. Аз самият отивам там днес следобед. Защо не ме придружите? Ще се радвам да дойдете с мен. Останете тук дотогава, чувствайте се като у дома си. Може би не сте обядвали? Ще кажа на готвача си да ви приготви нещо. Не, не, няма да е таароф, обещавам ви. Тръгваме в пет. Ще ме извините, но се налага да ви напусна дотогава, защото имам спешни ангажименти.
Хаджи Реза надигна едрото си тежко тяло от плетения стол, усмихна се, положи ръка на сърцето си и се поклони леко, преди да излезе от стаята. Рандал също се изправи; беше принуден да изчака остатъка от следобеда в стаята. Хаджи Реза нямаше да го пусне, след като негласно бе потвърдил присъствието на Багирзаде в игралния си дом. Десет минути по-късно му сервираха храната, но той дори не я докосна. На същия ден погребваха две от най-скъпите му същества, а той не можеше да присъства нито на едното, нито на другото погребение. Отмъщението за отнетия им живот беше по-наложително от сълзите му над гробовете им. Той мълчаливо зачака.
Гъмжащите тълпи се отваряха пред Хаджи Реза така, както сигурно навремето Червено море се е разтворило пред Мойсей. Той беше известен навсякъде и всяваше страх и трепет у всички. Зад него крачеше Рандал, с двама навъсени едри телохранители от двете си страни. Единият носеше браунинга му, който щяха да му върнат, след като се разделят. Колата на Хаджи Реза беше оставена на няколко квартала от мястото — тесните претъпкани улички, изпълнени с нечистотии и отпадъци, несретници и тежко забулени жени, можеха да бъдат преминати единствено пеша или надве колела. Но дори блестящите хонди, които обикновено гърмяха застрашително и не се спираха пред никакви препятствия, забавяха при вида на Хаджи Реза.
Спряха в един слабо осветен вход на задънена уличка, близо до район, изпълнен с работилнички. Хаджи Реза почука три пъти, после още веднъж, и вратата незабавно се отвори. Дори и Рандал не можа да се досети, че почукването, както и всички останали атрибути, са си чиста бутафория, че една скрита камера наблюдава всеки приближил се до вратата и че никой не бива допускан вътре, без да бъде проверен от един от хората на Хаджи Реза на горния етаж. Мрачен коридор извеждаше направо в подножието на една дървена стълба. С учудваща лекота Хаджи Реза поведе групата. Влязоха в една изпълнена с дим стая, обляна в бледосиня флуоресцентна светлина. Малки групички мъже, насядали около ниски маси, играеха табла или карти или хвърляха зарове, като от време на време тишината биваше нарушавана от радостно възклицание или вик на досада. На едно неопитно око биха се сторили бедни, но Рандал добре знаеше, че присъстващите са богати търговци, че залозите стигат до небесата и че домът получава крупен процент от залаганията.
Покрай стените седяха още мъже. Някои пушеха, традиционното наргиле; нажеженият въглен в горната му част припламваше в карминово всеки път, когато пушачът поемаше и издухваше дима. Други пък пушеха опиум с дълги лули, всяка от които свършваше в кълбовиден порцеланов съд с пробит малък отвор; вътре се слагаха таблетки суров кафяв опиум — разтапяха ги с дребни въглени, стиснати в щипци, и притискаха пластичната субстанция в отвора с дълъг метален щифт. Наркоманът любител на опиума, или тариаки, представляваше все още обичайна гледка в съвременен Иран, въпреки няколкото опита да се забрани отглеждането на мак или вноса на дрогата. В настоящия момент в страната имаше над половин милион регистрирани наркомани и вероятно най-малко още толкова неизвестни на властите. Купоните, даващи право на наркоманите над шейсет да си купуват опиум, бяха част от официално разрешената търговия, но Рандал знаеше, че Хаджи Реза е един от подземните босове, натрупал по-голямата част от състоянието си чрез покупката и продажбата на купони и посредством нелегалния внос на дрога от Турция и Афганистан.
Въведоха го в малка стая в дъното на сградата и му казаха да чака. Стаята се осветяваше от гола електрическа крушка; единственото обзавеждане се състоеше от няколко грубо сковани дървени стола с прави облегалки. След две минути единият от чакукашаните се завърна с Багирзаде. Нурула изглеждаше занемарен и състарен. Беше лошо облечен, небръснат от поне три дни, и очевидно сънят му не беше здравословен, но Рандал не изпитваше никакво съчувствие към него. Багирзаде направи вял опит да се усмихне, после се отпусна уморено на най-близкия стол. Чакукашанът излезе и внимателно притвори вратата.
— Доста време измина от последната ни среща, Рухи — започна Рандал. — А видът ти хич не ми харесва. Надявам се да не си болен.
— Къде беше през цялото това време, Рандал? Три пъти се мъчих да се свържа с теб. Ти си ми длъжник.
— Времената се менят, Рухи, а с тях и дълговете. Но не се тревожи, дошъл съм да ти помогна. Искаш да се чупиш оттук, нали така? Отговори ми на въпросите, дай ми информацията, от която се нуждая, и още утре ще бъдеш в чужбина. В противен случай утре можеш да бъдеш вкочанен труп. Или дори нещо още по-лошо.
Очите на иранеца излъчваха животински страх. Той задиша тежко.
— Какво искаш?
— Съвсем малко. Мъничко информация. Искам да знам къде се крие Масуд Хешмат.
Багирзаде замръзна. Очите му сякаш се смалиха, превръщайки се в главички на топлийки.
— Само си губиш времето. Той е мъртъв.
— Той не е мъртъв, Рухи, и ти го знаеш много добре. Ако той наистина беше убит, все щях да чуя за това; този вид информация се разнася много бързо. Къде е?
— Не мога да ти кажа. Заклел съм се да го пазя в тайна.
На Рандал му беше повече от ясно, че Багирзаде умира от страх. Научеше ли Хешмат, че той е виновен за разкриването му на американците, смъртта щеше да го застигне бързо. Но самият процес на умиране можеше да се проточи доста.
— Ти и едно обещание не си спазил през живота си, Рухи. Но ти обещавам, че Масуд няма да научи кой го е издал. А и ти отдавна ще си на десетки хиляди километри оттук, ако въобще стигне до ушите му. Това е единственият ти шанс. На твое място не бих се колебал и за миг.
И Багирзаде заговори. Думите рукнаха от устата му в съскащ шепот.
— Той живее до пазара, не знам точно къде. Но тази вечер можеш да го откриеш в Шахр Но. Понякога ходи там, в една къща на Абришами, към Сина. Номер четиридесет и девет. Тази вечер ще бъде там.
Рандал кимна. Шахр Но беше кварталът с червените фенери на западен Техеран, отвъд Дарвазе Казвин. Подобно на южен Техеран, това също беше опасна зона. Чужденците стигаха само до „Шокуфе Но“, нощен клуб, където можеха да слушат песни от първокласни изпълнители като Гугуш и да избират от по-качествените проститутки. А зад него се простираше ничия земя, където даже и неговият крак никога не бе стъпвал.
Той даде на Багирзаде адреса, нужен му за бягството от страната, и му каза кога да отиде там. Изправи се, приближи се до вратата и я отвори. Чакукашанът почтително чакаше отвън.
— Аз тръгвам. Моля ви да кажете на Хаджи Реза.
Чакукашанът се обърна и поклати глава.
— Първо иска да ви види. Елате с мен.
Рандал последва чакукашана, оставяйки Багирзаде сам в стаята. Телохранителят го поведе към апартамента на Хаджи Реза по някакви стълби. Стаите, за разлика от мъждиво осветените помещения на долния етаж, се оказаха облени от ярка светлина. Хаджи Реза седеше на един голям диван с млада жена до себе си и пиеше уиски. Той се усмихна и се приведе към Рандал.
— Надявам се, че сте открили това, което търсехте.
— Да.
— Добре. Чудесно. Няма да ви задържам. Искам да добавя само едно нещо: надявам се, че не ще забравите тази незначителна услуга от моя страна. Може би някой ден ще ми отвърнете със същото.
На Рандал веднага му стана ясно какво е намислил Хаджи Реза. Един ден, очевидно съвсем скоро, и на него щеше да му се наложи да напусне страната. За разлика от Багирзаде, той имаше необходимите пари и връзки да го направи без много главоболия, но при тия неща винаги можеше да изскочи нещо непредвидено. И ако това се случеше, една малка помощ от американския му приятел никога не би му била излишна. Рандал кимна.
Хаджи Реза се усмихна и произнесе:
— Джаафар ще ви придружи до железопътната гара. Там ще хванете такси, което ще ви отведе до мястото, желано от вас. Там ще ви върне и пистолета. Обаче е опасно, приятелю. Внимавайте.
Рандал заслиза по стъпалата, съпровождан от стража с каменното лице. След малко се озоваха в ледената нощ. Звездите в небето си намигаха, безразлични към безкрайната мизерия под тях.
9.
Техеран
28 декември 1978 година
Рандал взе такси до Навваб и оттам вече пое пеш. С голям труд успя да открие къщата, защото улиците бяха слабо осветени и с още по-лоша настилка. На два пъти малко остана да хлътне в огромни дупки, изкопани и забравени Бог знае откога. Четири пъти го спираха жени в чадри, отчаяни и треперещи създания, които му предлагаха да споделят леглото му срещу само пет тумана, цената на едно евтино ястие. Едната беше още момиче, най-много на тринадесет години. И всеки път, когато поклатеше глава и продължеше напред, в съзнанието му някой сякаш нашепваше: „фахиша“. Той дори не усещаше студа.
Публичният дом беше в голям, изненадващо пищен апартамент в четириетажен блок, издигнат преди десетина години. Беше слабо осветен и изпълнен с дискретни сенки, които скриваха повечето безвкусни декорации — страховити мелези от фалшив европейски барок и изродена персийска мода, съвсем различни от тези в къщата на Хаджи Реза в Шемиран. Рандал нямаше проблеми с влизането — американският му акцент звучеше като пропуск за пазачите на вратата, — но на въпроса за Хешмат го посрещнаха празни погледи. Мадам беше дебела жена от местността Бахтия, която от четиридесет години беше дейна участничка в бизнеса с подслаждането на сексуалния живот на богатите и влиятелни мъже в Техеран, първоначално по най-директния начин и чак после като сводница. Тя не искаше да каже нищо. Не, не познавала никакъв Хешмат, никога не била чувала за такъв човек, а дори и да била чувала, не бил в дома тази вечер. Рандал я разбра, че лъже, още на мига. Нетърпеливо я отблъсна настрана и мина покрай нея, насочвайки се към първата се изпречила пред взора му врата. Отвори я със замах и надзърна. Вътре един висок мъж и две момичета сякаш тренираха акробатика. Само дето мъжът беше в пълна военна униформа, а момичетата бяха само по обувки. Пазачът и мадам закрещяха и връхлетяха да го издърпат навън.
— Вън! Вън! Отивайте си! Махайте се оттук! — изпищя мадам. Подпухналото й безформено лице се тресеше от гняв. — Нямате право да притеснявате гостите ми! Нямате право!
Рандал не се интересуваше от „права“, най-малкото от правата на тази жена или тези на клиентите й. Той пъхна ръка във вътрешния си джоб и измъкна картата на агент от САВАК, която носеше за подобни случаи. Ефектът върху мадам и пазача беше мигновен.
— Той е във втората стая вдясно по коридора, господине — заекна дебелата жена, а ръцете й се вкопчиха трескаво в провисналите й спаружени гърди.
Рандал се приближи до вратата и почука.
— Хешмат! Аз съм, Рандал. Отвори ми.
Натисна дръжката и прекрачи прага на слабо осветената стая. Хешмат застана насреща му. Беше гол и стискаше с две ръце револвер, насочен към главата на Рандал. В ъгъла трепереше голо момче, с очи изпълнени със сълзи и срам; слабичко, с хубавички, момичешки черти, да имаше най-много единайсет или дванайсет години. Американецът усети как отвращението му към Хешмат нарасна до жестока омраза. Прииска му се да го убие на място, но съзнаваше много добре, че това е единственото нещо, което не трябва да прави. Кимна на момчето да си върви. Хлапето се претърколи неловко през леглото и го заобиколи отдалеко.
— Свали пистолета, Хешмат, не съм дошъл тук да те убивам — изрече Рандал и вдигна ръце, за да му покаже, че не представлява заплаха за него.
Гневът и страхът на Хешмат бяха очевидни. Той продължаваше да държи пистолета, вече насочен към гърдите му. Рандал бавно се отпусна на ръба на леглото.
— Щом искаш да стоиш така, няма да ти преча. Но ще разговаряме. Веднага.
Агентът на САВАК бавно отпусна пистолета, после посегна към панталоните си, метнати върху един стол, и неловко ги обу, използвайки само едната си ръка. С очи изпълнени със страх и внимание, без да отпуска пистолета, той седна на стола и попита:
— За какво искаш да разговаряме? Какво е това толкова важно нещо, че си се вдигнал чак тук? Тъкмо се канех да оправя момчето, когато нахлу тук. Бих могъл да те убия дори за това.
— Знаеш отлично за какво искам да говорим.
— Не знам. Кажи ми. Знам само, че някаква жена е била убита в апартамента ти вчера. Не знам защо и не ме е грижа. Това не ме засяга. Нямам нищо общо с тая работа, дори вече не работя в САВАК. Не са ли ти казали?
Хешмат очевидно все още беше добре информиран за събитията в Техеран.
— Тя беше втората жертва. Ирадж Ашрафи беше убит по-рано тази сутрин. Две от най-скъпите ми същества бяха убити заради теб. Не се заблуждавай, Масуд, ти си не само замесен, но си затънал до шията.
— Заради мен? Какво искаш да кажеш? Как мога да бъда замесен в това нещо? — Очите на Хешмат се изцъклиха от страх, той пак вдигна револвера; пръстът му всеки миг можеше да натисне спусъка. Рандал следеше как кокалчетата му бавно побеляват. Съзнаваше добре, че Хешмат е доведен до положението на обтегната до скъсване струна и че и най-слабото подозрително движение е способно да взриви ситуацията.
— Ти имаше една архивна папка с документи за групата, която атакувахме в Колхак миналата година. Беше я нарекъл с кодовото име Горух Каф. Папката скоро мина в наши ръце. Ашрафи и Фуджико са убити от човек, който е искал папката. И сега убиецът държи документите.
Хешмат изглеждаше зашеметен.
— Никога не съм се опитвал да си я върна. Та аз дори не знаех до този момент, че е изчезнала. Това беше случай, даден в архива, приключен. Никой друг не знаеше, че е там. Не съм го споменавал никому.
— Аз не твърдя, че имаш нещо общо с убийствата. Защото ако беше така, сега нямаше да разговаряме и ти нямаше да си жив, за да го разбереш. Но искам да знам кой стои зад тях. Искам да знам всичко, което си научил за групата, кои са били те, какви са били плановете им. Помогнеш ли ми, и аз ще ти помогна с нова самоличност, за да се измъкнеш от Иран. Всичко вече е подготвено. Остава само да ми кажеш.
— Не знам нищо. Други документи, освен тези в папката нямаше. Знаеш го не по-зле от мен.
— Не, Масуд, ти знаеш повече, много повече. И приключи случая и го предаде в архива именно защото знаеше много повече.
— Казвам ти, че не знам нищо. Не знам кои бяха те, не знам нищо за тях. Не можахме да идентифицираме нито едно от телата. Лица, отпечатъци от пръсти — нищо не фигурираше в архивите ни, нито в тези на полицията. Това е истината, трябва да ми повярваш. Бяха просто лица, нищо повече.
— Защо тогава организира нападението върху къщата? Защо не изпрати полицията?
Очите на Хешмат прескочиха от Рандал към вратата и пак се върнаха обратно.
— Трябваха ми живи. Исках да ги разпитам. Те имаха информация.
— Откъде знаеш това? Каква беше тази информация?
— За покушението върху Ашраф.
— Но това не бяха същите хора. Участниците в онова покушение тогава още бяха във Франция. С каква информация разполагаше групата от Колхак? Кои бяха те?
— Не знам. Освен… Бяхме длъжни да разучим. Те бяха фанатици, ти самият видя какво стана. Фанатици.
— Какви по-точно? Политически? Религиозни?
— И двете. Моллите отново набират сила. След месец-два ще бъдат на власт. Вече е прекалено късно да бъдат спрени.
— Какво още имаше? — Рандал не отпускаше хватката. Съзнаваше, че иранецът знае още. Очите го издаваха.
— Нищо. Те са федаини, муджахидини. Не знам точно.
— Лъжеш. Онези бяха други. Кои са те?
Иранецът беше уплашен, но не от Рандал. Рандал съвсем ясно виждаше страха му. Имаше и още нещо, нещо способно да ужаси дори и този ненадминат специалист по изтръгване на показания.
— Ще те убия, Хешмат, кълна ти се. Пет пари не давам какво ще стане. Ще ги открия. Кои са те?
— Ти не разбираш. Те… никой не би повярвал, че ще се завърнат, никой. Не можеш да ги спреш. Слушай, Рандал, измъкни ме оттук, иначе ще ме убият. Те имат очи навсякъде, нищо и никой не може да им убегне. Измъкни ме оттук и после ги открий. Използвай влиянието си, за да ги спреш. Намери Германеца. Намери го и го спри.
По челото на Хешмат беше избила пот, той изглеждаше смазан — един прекършен мъж, загубил самоконтрола си. Рандал пристъпи към него. Не изпитваше никаква жал, само срам, че е в тази стая, че е принуден да играе тази игра с Хешмат, че жаждата му за мъст го е довела чак дотук.
— Кой е този германец? Как мога да го открия?
Писъците се разнесоха само секунди преди вратата на стаята да изтрещи в стената. Чу се блъскането и на други врати. Мъже закрещяха, жени и момичета запищяха. Рандал изви глави и мярна човек, целия в черно, застанал на прага с насочен към него автомат. Опита се да измъкне пистолета си изпод сакото, но първият откос го прониза още докато бъркаше за оръжието си, и го отхвърли към леглото. Миг преди да загуби съзнание той с отчаяно усилие се претърколи по леглото й падна на пода, скривайки се от куршумите. Същият откос заби Хешмат в стената, приковавайки го върху нея няколко секунди. Крайниците му се мятаха неудържимо докато куршумите го разкъсваха. Отвсякъде долиташе стрелба, в другите стаи също се стреляше. Хаос, примесен с полузадавени писъци за милост и помощ и тропот на множество боси крака. След миг се разнесе и последният откос, след който настъпи зловеща тишина. Мъжът в рамката на вратата хвърли поглед към Хешмат, увери се, че е наистина мъртъв, провери и Рандал, постави автомата си на предпазител и отстъпи в коридора.
Трета фаза
10.
Мека
1 април 1979 година
В квартала Шиб ал-Мавлид в североизточната част на Мека има една порутена къща на три етажа, само на някакви си петдесетина метра от малката модерна библиотека, издигната на мястото на селището, където е бил роден Мохамед. Това е старата Мека, притисната от всички страни, сгушена на долните склонове на Абу Кубаис, с високи тесни къщи, иззидани с груби тухли и хоросан, с прозорци с ромбовидни решетки или дървени щори, иззад които надзъртат очи, които виждат, без да бъдат виждани. Тесни улички с разбити мръсни настилки си пробиват несигурно път сред порутени домове, тъмни входове и тайнствени тунели и се губят сред хаотичната им плетеница. Навсякъде щъкат подивели котки, търсещи препитание, нехайни към заобикалящия ги човешки живот.
Беше късно след полунощ и Шиб ал-Мавлид беше притихнал и тъмен. В една стая на третия етаж на къщата спяха дванадесет мъже. Тринадесетият стоеше на стража. Равномерното дишане на мъжете изпълваше стаята, от време на време нарушавано от лая на някое скитащо куче. И в тази тишина почти недоловимият звук от почукване на долния етаж имаше ефекта на сигнал за тревога. Само след миг и дванадесетимата мъже бяха будни. Стражът отвори вратата и слезе по стълбите. Който и да беше почукал, повече не повтори. Той знаеше, че две почуквания, изпълнени с тревога, са достатъчни да пробудят мигновено обитателите на къщата, без да тревожат съседите. В мрака на горния етаж се подаваха от ръка на ръка пистолети.
Стражът отвори вратата към улицата с една ръка — в другата държеше готов за стрелба пистолет. Една-единствена дума беше прошепната в мрака и неясна фигура прекрачи прага, притваряйки безшумно тежката дървена врата. Непознатият се обърна към стража и заговори с напрегнат шепот:
— Тук ли е?
— Да, горе е. Следвай ме.
Двамата се изкачиха по древните дървени стъпала. Когато стигнаха вратата на спалното помещение, стражът се обади тихо, успокоявайки хората вътре, че всичко е наред, и махна на новодошлия да влиза. Някой запали газена лампа и стаята се изпълни с бледа жълта светлина, която хвърляше причудливи сенки по лицата на присъстващите. Дванадесетимата мъже, събудили се само преди секунди, бяха вече облечени в черни роби, готови за действие.
Мъжът, почукал долу на вратата, беше облечен в униформата на Националната гвардия. Беше потен и очите му издаваха завладелия го страх. Изчака да му посочат къде да седне и след като се настани на пода, заговори, без да чака покана.
— Простете ми, че ви разбудих, но нямаше друг начин, трябваше да дойда. Има издадена заповед да се атакува къщата. Те знаят, че сме тук, и планират само след час да нападнат. Успях да се измъкна, без да ме видят, но ако разберат, че съм изчезнал, може да се досетят какво е станало и веднага да се втурнат насам. Трябва още тази нощ да се изнесете. Мека вече не е безопасна за вас.
Седнал на пода срещу него беше пилигримът, пристигнал в града през пустинята преди година. Казваше се Мохамед ибн Абд Аллах ал-Кахтани, бивш студент от факултета по ислямско право в Мека. Подобно на мнозина от последвалите го, той беше от племето отайба, бедуинско племе, което пасеше овцете и камилите си в района между Мека и Риад, саудитската столица. Преди две столетия отайба бяха владели Катар, но периодът на възхода им се беше оказал кратък. В доста по-близки времена бяха използвани от крал Абд ал-Азиз за умиротворяването на огромния арабски полуостров, но влиянието им отново бе западнало след потушаването на едно въстание, избухнало сред самото племе. Сега амбициите на много млади отайби бяха съсредоточени върху него, Мохамед ибн Абд Аллах.
Беше към двайсет и пет годишен, със стройно тяло и тясно лице, гъста черна брада и пронизващи сиви очи. Притежаваше онова властно излъчване, за което социолозите твърдят, че не е вродено, а се създава от самия му носител; но някои хора и с външния си вид, и с държането си сякаш опровергават тази теория. Мохамед ибн Абд Аллах беше точно такъв човек. Когато говореше, всяка дума и жест попиваха дълбоко в съзнанието на слушателите му.
— Знаят ли за мен? Чули ли са, че съм тук? — попита той.
Войникът поклати глава.
— Не, знаят само за братовчед ти. От ареста му през миналата година шпионите им са нащрек. Но за теб, господарю, не знаят нищо. Сигурен съм в това.
Мрачна усмивка плъзна по устните на човека до Мохамед ибн Абд Аллах. Това беше неговият братовчед, Джухайман ибн Саиф ал-Отайби, мъж на тридесет и девет години, привидният водач на групата. Беше роден през 1940 година в отайбското селище Саджир в Касим, на северозапад от Риад, около десет години след поражението на ихвана, ръководен от Ибн Хумаид. Споменът за поражението още беше жив в региона и Джухайман израсна в бунтовническа атмосфера на омраза срещу двореца на саудитските крале. Щом навърши пълнолетие, постъпи в Националната гвардия, където израсна до ефрейтор във взвод, съставен от членове на племето отайби, дислоциран в една база в Касим. Скоро след това обаче отхвърли службата в армията като неотговаряща на каноните на исляма, и отиде в Медина да изучава религиозни науки. През 1976 година замина за Риад като водач на малка група фанатици и започна да пише фундаменталистки памфлети, атакуващи саудитското висше духовенство и кралската фамилия. Дейността му привлече вниманието на разузнавателната служба на принц Наиф и през лятото на 1978 година той и деветдесет и осем негови последователи бяха арестувани и затворени в Риад. И тъй като срещу тях не можеха да бъдат отправени никакви ясни обвинения, те бяха освободени след месец и половина, при условие че ще прекратят проповедническата дейност.
Това обаче, което никой извън групата не знаеше и не подозираше, беше, че Джухайман не беше техният истински водач, че той самият собствено лично преди няколко години беше положил клетва за вярност пред братовчед си Мохамед, в когото признаваше Махди, обещания месия на исляма, който щеше да провъзгласи появата си на земята в началото на петнадесетото столетие по ислямското летоброене. Времето на тази поява беше само след няколко месеца.
Мохамед ибн Абд Аллах кимна и се обърна към Джухайман.
— Стана точно това, от което се бояхме. Трябва незабавно да потеглиш за ал-Хаса, както е планирано. Това е дълго пътешествие, но там ще има много работа за теб, и докато дойде есента, трябва да си се върнал. Вземи Мусалим, Хамад и сина на Сюлейман. Останалите ще тръгнат с мен за Медина. Време е да направя хиджра, да изоставя дома си, точно както навремето бил принуден да постъпи Пророкът. Нека не губим време в сбогувания. Ще се срещнем отново, когато лятото отмине.
И Мохамед ибн Абд Аллах се изправи. Другите също се надигнаха, изчаквайки почтително, докато стигне до вратата и излезе от стаята. Този развой на нещата също беше предвиден и сега всички действаха бързо. Нямаше никакво време за губене. В никакъв случай не биваше да се допуска Мохамед ибн Абд Аллах да попадне във вражески ръце.
Вратата на къщата се отвори и групата се изниза един по един в тясната уличка сред пълен мрак и тишина. Босите им крака стъпваха безшумно на запад през усуканите улички. После Джухайман ибн и неговите трима другари се прегърнаха един по един с Мохамед инб Абд Аллах и изчезнаха към пътя, откъдето щеше да започне дългото им пътешествие към Залива. Другите тръгнаха на юг, за да заобиколят Голямата джамия и да поемат по северния път, който водеше за Медина. Също като Пророка, Мохамед ибн Абд Аллах щеше да намери убежище в Медина от тези, които го преследваха като див звяр. И също като него щеше скоро да се завърне триумфално.
11.
Техеран
10 април 1979 година
Гласът на мюезина, призоваващ правоверните на вечерна молитва, заглъхна с угасването на светлината. В небето над тях кондензитната диря на устремения на север Боинг 707 бавно заплува към планината Дамаванд и подмина Елбрус; под тях светлините на Техеран започнаха да примигват сред падащия здрач. По улиците заблестяха фаровете на такситата, профучаващи на пълна скорост. Ревът на двигателите и клаксоните, виковете на хората заглушаваха всички други звуци, включително и тихия напевен ритъм на призива за молитва.
Някой гост на града, завръщащ се след година или две отсъствие, трудно би забелязал някаква особена разлика, гледайки изпълнените с тълпи главни улици в сърцето на града. Е, би могъл да се учуди на плахостта, с която гражданите викаха такситата, сякаш не бяха сигурни в имената на улиците. Иначе всичко останало изглеждаше нормално. Булевардите „Елизабет“, „Фирдоуси“, „Хафиз“ и „Тахт Джамшид“ бяха все така изпълнени с коли, автобуси, хора и петролни изпарения. Движението си беше все така хаотично, пешеходците все така безгрижни към живота и крайниците си. Но при взиране отблизо се забелязваха значителни промени. Неоновите светлини бяха намалели, много от луксозните магазини и ресторанти бяха затворени, старите нощни клубове бяха изчезнали, а витрините на магазините вече почти не излагаха скъпите вносни стоки както само допреди година. По тротоарите буквално не можеха да се забележат европейски или американски лица и никакви модерно облечени млади иранци и иранки, копиращи модата в Париж и Ню Йорк. Малкото жени, които можеха да се видят, бяха съпровождани от мъже, и почти всички носеха чадри или най-малкото тъмна кърпа, закриваща лицата им. Ако гостът погледнеше вътре в магазините и правителствените сгради, силно изненадан щеше да отбележи, че фотографиите на Мохамед Реза Шах или императрица Фара повече не красят стените. На тяхно място имаше портрети на един стар мъж с тюрбан и брада на молла.
Това беше Техеран през 1979 година, Техеран на Хомейни и ислямската революция. В Таджриш и Шемиран вилите на богатите бяха разграбени и плячкосани. Много от тях бяха превърнати в кабинети за комитетите, отговарящи за най-бедните в страната, и домове за реформация на проститутките.
Революцията беше донесла промени и по пазарите и уличките на мизеруващия южен Техеран. Тук никога не беше имало богати магазини за разграбване, нито блясък на лукса, никакви вили или малки дворци, никакви жени в джинси, поли или с модерни прически. Животът си продължаваше както преди, само може би по-напрегнат, по-открит и изпълнен с повече надежди. На главния пазар го нямаше грохота на движението, заглушаващ призива на мюезина към правоверните да се съберат в шахската джамия. „Ашхаду Анна ла иллаха илла илла…“ — „няма друг, освен Аллах и Мохамед е Неговият пророк“. Мекият напевен персийски акцент на мюезина смекчаваше и придаваше музикалност на грубите арабски думи.
Хората вече започваха да прииждат през голямата дървена врата, която отделяше двора на шахската джамия от пазара. На вратата, както винаги, бяха разпънати сергии, на които се продаваха камъни за пръстени от ахат, надписани с цитати от Корана: десетки мъже чакаха готови да изработят печат от твърд бронз, върху който отляво надясно за броени минути с остро длето да изпишат името на клиента.
С падането на здрача електрически лампи пламнаха сред лабиринта от улички, образуващи огромния пазар; един от майсторите на печати, млад мъж на около двайсет и пет години, остави инструментите си и тръгна към джамията, сякаш да се присъедини към другите вътре за вечерната молитва. След като обаче се озова в преддверието, той свърна надясно и излезе през една по-ниска врата, извеждаща по-навътре в пазара, и бързо закрачи през малките улички. Походката му издаваше увереност и познаване на района. По-тъмните цветове и луксозните платове лъщяха в изкуствената светлина, богатата бродерия на чадрите изпъкваше на фона на мрачно сивото, кафявото и черното. Младият мъж напредваше без колебание. Отново свърна вдясно в уличката „Новруз“, после рязко сви вляво в „Чехел Тан“; неколкостотин метра по-нататък пак зави вдясно към улица „Гарибан“. Излезе от лабиринта на улиците в някакъв жилищен квартал, изтъкан от тесни проходи, тухлени стени и тъмни дървени врати, и скоро стигна един вход със стръмни стъпала. Огледа се наляво и надясно, вдигна ръка и почука веднъж, два пъти, после направи пауза, и още веднъж. Вратата се отвори, той влезе вътре и тя хлопна зад гърба му. Никой не чу пазачът на вратата да разменя и дума с него.
Младежът подмина един къс вестибюл в пълен мрак и се озова в малък двор. Отсреща се забелязваше слабо осветен вход към стълбище с изтъркани каменни стъпала. Къщата беше построена някъде в средата на деветнадесетия век, малко по-млада от самия град. Стълбите завиха рязко три пъти, завършвайки с тясна площадка, извеждаща към отворена врата, пред която по-ранните посетители прилежно се бяха събули и подредили обувките си в два реда. Отвътре идваше жълтият блясък на газена лампа; подобно на много стари къщи в пазарния квартал, и тази не беше електрифицирана. Тихи гласове се разнасяха в полумрака. Новодошлият се преви да развърже и свали обувките си, приведе се под ниската рамка на вратата и присви очи, опитвайки се да привикне към светлината.
На покрития с килим под в малката стая бяха насядали седем мъже: шестима от тях приблизително на неговата възраст, седмият забележимо по-възрастен. Младите мъже бяха всички облечени по един и същ начин, в бяло одеяние от прост памук — кафан, символ на мъченичеството, носен през дните на революцията от множество мъже и момчета, вървели начело на демонстрациите и посветили живота и неминуемата си смърт на Аллах.
По-възрастният, със сива брада и големи мустаци, също беше облечен изцяло в бяло, с дългата роба на молла; главата му беше обвита с малък зелен амамех — тюрбанът, носен от висшето духовенство на Иран в продължение на столетия, който съвсем наскоро се бе превърнал в символ на революцията по света. Зеленият цвят символизираше неговия произход от коляното на Пророка.
Новодошлият сложи ръка на гърдите си, поклони се и поздрави почтително възрастния мъж. Последният му отговори по традиционния начин и с жест му посочи да седне на пода до вратата. Тишината изпълни цялата стая. Мъжете седяха с приведени глави, с очи почтително втренчени надолу. Седнал с изправен гръбнак, подпрян на продълговата възглавница до срещуположната стена, положил набръчканите си, разядени от артрит ръце върху коленете, старецът привличаше цялото внимание върху себе си. Възрастта и титлата не бяха загубили авторитета си в модерен Иран. Моллата внимателно оглеждаше мъжете пред себе си, без да мърда глава. Взираше се в лицата им подред и те отвръщаха на погледа му без смущение или нервност, толкова присъщи на жителите на запада, когато някой ги гледа втренчено. В очите им се четеше само любов и пълно самоотдаване.
Газената лампа хвърляше странни сенки върху студените варосани стени; навън в двора с настъпването на топлата априлска нощ засвири щурче. Откъм близкото минаре се раздадоха последните думи на призива за вечерна молитва.
Старият молла се изправи и се обърна към югоизточния ъгъл на стаята. Седмината млади мъже се изправиха и оформиха зад него лека дъга, всички обърнати с лица към Мека. Докато се навеждаха в обичайната поза за молитва, плавните им движения отекнаха като ехо по целия град в хиляди джамии и частни домове и в сърцето на пустеещите улици. Молитвата завърши и мъжете мълчаливо заеха предишните си места. Старецът полека се отпусна върху възглавницата; тънките му ръце на учен се отпуснаха в скута му. На дясната му ръка светеше пръстен с ахат, вграден в сребро — досущ изгубена звезда. Той леко се наклони към мъжа от лявата си страна, каза му тихо нещо и му подаде малка книжка. Младият мъж я пое — отвори я и запрелиства, докато стигна до страницата, която търсеше, после прочисти гърлото си и започна да напява тихо. Това беше молитва, предназначена да бъде четена на гроба на Фатима, дъщерята на Пророка и жена на първия имам, Али. Тази нощ се навършваше годишнина от смъртта й — повече от хиляда и триста години. Гласът на певеца се надигаше и спадаше, понякога проточен, понякога леко задъхан, изпълваше стаята с приятна тъга, която пълнеше със сълзи очите на всички присъстващи.
Младият мъж завърши молитвата, поклони се и върна книжката на моллата, който я пое със съдбоносна сериозност и му благодари. Старецът изчака малко и заговори с мек, почти напевен глас. За разлика от повечето молли от неговото поколение, той не се опита да си придаде достойнство с надути думи и фрази на арабски. Говореше прост, но хубав персийски, мек и звучен. На арабски дори и думите за любов звучат грубо; на персийски дори и смъртната присъда е подобна на шепота на любимата, пристъпваща без дрехи към своя любим.
— Преди повече от година — започна той — бяхте доведени в Техеран, за да ви съобщят, че сте удостоени с високата чест да извършите важни мисии. Оттогава насам вие преминахте възможно най-тежкото обучение, което може да си представи човек, и всеки от вас показа качествата, които очаквахме. През останалите шест месеца живяхте под измислени имена тук в столицата, учейки се как да се разтваряте в тълпата. Отново всички се справихте добре. Но от тази нощ ще започне нова фаза във вашето обучение, най-важната и същевременно най-трудната… Вие сте обучени да убивате. Познавате безброй начини как да причините смърт, мигновено или бавно, но винаги безпогрешно. Вие се превърнахте в оръжие на имама, с което да воюва в битката, в мечове наточени и готови за сеч. Някои от вас вече са убивали в негово име, като с това са били пречистени. Но сега трябва да започнете ново обучение. Сега трябва да се научите как да умирате. Само когато смъртта се превърне за вас в най-лесното нещо на света, тогава и само тогава ще можете с лекота да я дарявате на онези, предназначени да паднат от ръката ви. Всички вие трябва да се превърнете във вестители на смъртта, трябва да станете нейното олицетворение.
Той се обърна към първия мъж в редицата отдясно.
— Знам, че си готов да убиваш и че вече си го правил, неведнъж. Но готов ли си да умреш? Би ли умрял тук, тази нощ?
Младият мъж заби очи в пода, после ги повдигна и отвърна на погледа на стария молла. Никой не можеше да знае какво си казаха очите на двамата в този миг.
— Да — отвърна мъжът, покрит в плащаница. — Готов съм.
Очите на стареца се натъжиха. Той зададе същия въпрос на всеки един и от всеки получи същия отговор. Това сякаш беше някаква литургия, макар че всеки отговаряше само за себе си, подтикван от най-дълбоки убеждения.
Моллата се обърна тихо към мъжа, прочел молитвата само преди няколко минути.
— Мортеза, ти чете прекрасно тази вечер. Гласът ти е глас на истински славей, дар от Аллах. Благодаря му, че можах да го чуя тази нощ.
Той направи пауза, търсейки очите на младия мъж, и задържа погледа си върху тях подобно на сокол, който следи плячката си от висините. Посегна към нагънатата до себе си дреха и измъкна малък нож с тънко блестящо острие. Пот изби по челото на Мортеза, докато старецът му протягаше оръжието. Острието беше наточено като бръснач и блестеше като сребро под светлината на лампата.
— Само с едно движение на този нож — продължи старецът — ти можеш да прережеш ивицата плът, придържаща езика ти към дъното на устата. Това ще те направи ням и ти ще преживееш една малка смърт, а в известен смисъл и всички ние, които се наслаждавахме на божествения ти глас. Ти ми каза, че си готов да умреш. Ти носиш плащаница. Вземи ножа.
Блед, с напрегнато до скъсване лице Мортеза пое блестящия нож и ръката му не затрепери само благодарение на върховното му усилие. През целия си живот той беше чел поезия и молитви, а гласът бе единственото му съкровище, връзката между него и Аллах. Той пробва острието с палец — беше по-остро и от бръснач. Всички около него седяха замръзнали и безмълвни; никой не смееше да вдигне поглед. Той отвори уста и пъхна върха на острието между устните си, с върховно усилие на волята натисна дръжката, усещайки стоманата като лед върху езика си. Притвори очи и призова на помощ Али и Фатима. Ръката му помръдна едва забележимо и всичко свърши. Той се задави от топлата кръв, бликнала в устата му.
След малко се съвзе. Старият молла вече бе издърпал ножа от безсилните му пръсти и го подкрепяше да не падне. Кръвта непрестанно бликаше от устата му и се стичаше алена по снежнобялата плащаница.
— Слез долу — каза моллата. — Там те чака лекар, който ще се погрижи за теб. Тази нощ не е необходимо да се връщаш. Нека Фатима бди над теб, ти се справи добре.
Подкрепян от стареца, Мортеза се приближи до вратата и излезе на площадката. Там го чакаше човек, който да го отведе долу. Моллата се върна до предишното си място и отново седна.
— Всеки един от вас ще бъде призован да умре с малка смърт като тази, за да принесе в жертва най-скъпото си. Няма закален меч, който да не е преминал през огън и после през вода. Щом минете закалката, ще е само въпрос на време да бъдете обучени как да умирате. Аз не ще ви уча на това. Има друг, когото вие вече познавате. Той е умирал много пъти и ще ви научи на всичко, което знае.
Моллата още не бе свършил, когато някаква сянка падна в стаята и очите на шестимата се обърнаха към вратата. На прага стоеше едноръкият, целият в черно, с пронизващ поглед. Настъпи тишина. Нощта навън ставаше все по-черна. Безброй бухали излиза от гнездата си на лов.
12.
Техеран
Краят на април — началото на май, 1979 година
Бледото слънце се просмука в чистата бяла стая и нежно погали крака на леглото на Питър Рандал. Той бе прекарал близо четири месеца почти обездвижен, с очи втренчени в тавана, и само по рядкото им мигане можеше да се заключи, че е още жив. Стаята се намираше на третия етаж на болницата „Хомейни“ — бившата болница „Пахлави“ — до Паркуей, на десет минути с линейка от мястото на декемврийската касапница. Рандал веднага бе откаран там, с изключително силен кръвоизлив и отчаяна нужда от кръвопреливане, след като го бяха открили сред труповете в гробницата, в която се беше превърнал публичният дом. Отпърво го бяха помислили за мъртъв, толкова големи бяха раните му, но един от полицаите, пренасящ телата до микробусите пред входа, забеляза, че раните му още кървят. Бяха нужни пет операции и помощта на персонал, изпратен от американската болница в Таджриш, за да спасят живота му. На десетия ден отново беше на косъм от смъртта поради преливане на заразена кръв, получена от център по кръводаряване, който понякога използваше наркомани за евтини донори.
С времето тялото му почти се излекува, но разумът му още беше далеч от оздравяване. Едва сега, в края на април, той започна да реагира на нещата около себе си, но понякога още се будеше нощем с писък. Кошмарите от Виетнам се смесваха по някакъв сложен начин със сънищата от Техеран, върху виденията на мъртвите от пътя за Да Нанг се наслагваше образът на Фуджико, разкъсана и обезобразена върху просмуканите с кръв чаршафи. Сънищата му бяха изтъкани от множество разноцветни парчета, джунглите на Индокитай оплитаха улиците на Техеран със зелените си пипала. Само един сън упорито отказваше да се промени. Той винаги щеше да си остане един и същ, каквото и да се разместеше в трескавото му съзнание.
Във всеки човек се крият неподозирани дълбини, за които той дори не се досеща до момента, в който външни сили не го принудят да се потопи в себе си, да достигне границите на разума и съзнанието си. През седмиците, прекарани обездвижено в болничното легло, на ръба между живота и смъртта, Питър Рандал откри у себе си сили и слабости, за чието присъствие дори не беше подозирал. През тези дълги месеци на душевен хаос той се бе крепял за живота чрез образите на смъртта, изправяйки пред вътрешния си взор лицето на Фуджико, черпейки сила от единствения възможен източник в една разпадаща се вселена: жаждата да намери и унищожи виновниците за смъртта й. Единствено в измамната игра със смъртта можеше да се надява да се справи с насилието, изтръгнало от живота му най-свидното му същество. Той се променяше така, както мъжете стават други по време на война или в тъмница, и докато се придвижваше през мислите, сънищата и кошмарите на толкова много пропилени години, откри множество свои отблъскващи черти. Но все по-надълбоко, погребани под купища лъжи, полуистини и насилие, той откриваше и мъдрост, и една забравена целеустременост. В този луд свят, в който щеше отново да се прероди, той щеше да се нуждае и от двете.
Една сестра с лице, забулено с голям шал, носен от всички революционерки, го държеше непрестанно под око. По време на дните, прекарани в леглото, той до безкрайност се взираше през прозореца, през който се виждаха планините на север. Вече можеше да ходи и три пъти на ден го отвеждаха за физиотерапия и на кратка разходка по коридора на първия етаж.
През изминалите две седмици бе започнал да реагира на разговорите на английски, дори да отговаря късо на въпроси. Психиатърът, отговарящ за лечението, беше оптимист относно излекуването му, макар и вътрешно да се ужасяваше при мисълта какво може да сполети Рандал след като го признае за готов за разпит. До този момент той бе отразявал натиска от страна на Революционния комитет да позволи разпити, но днес беше получена заповед от самия Хюсеин Фардуст, шеф на новата служба за сигурност, заместила САВАК и наречена САВАМА, който бе настоял за разрешение за разпит. Доктор Кучани знаеше отлично докъде може да се съпротивлява и къде вече да отстъпи. Че как иначе би оцелял толкова дълго?
Вратата се отвори и двама мъже прекрачиха в стаята; първият беше облечен в бялата престилка на лекар от болницата, а вторият носеше сива роба и черен тюрбан — униформата на молла. Моллата спря да размени няколко думи с революционния страж, поставен на пост пред вратата на Рандал. Бяха поставили човек да го пази още през февруари, когато болницата беше преминала под контрола на Революционния комитет, и докато още беше опасно за американското посолство да се опита да го измъкне. Докторът проговори кратко на сестрата, седнала на един стол в тъмния ъгъл на стаята. Тя се приближи до леглото, повдигна с една ръка Рандал, помогна му малко да се раздвижи и го облегна на няколкото струпани зад гърба му възглавници. После излезе от стаята заедно с лекаря, оставяйки брадатия духовник насаме с пациента. Моллата беше доста висок за иранец, с продълговато тясно лице и празни очи, с гъста черна брада, прошарена тук-там, с тънки безцветни устни, стиснати решително. Той бе прекарал живота си в теологични колежи, четейки безкрайните томове шиитски писания и коментарите им, овладявайки трудовете на юриспруденцията, пишейки свои собствени коментари върху чуждите коментари. В Кум бе взел участие в насочени срещу шаха демонстрации и бе видял как полицията пребива негови приятели, други пък бях застреляни от армията. Той беше арестуван и осъден на затвор — два пъти в Евин и един път в Комите, и беше подлаган на инквизиции от шефовете на САВАК. Но сега вече бе дошло неговото време. Той се приближи за момент до прозореца, после взе стол, премести го до леглото и седна.
— Добро утро, мистър Рандал. Казвам се Хасан Табатабаи. Аз съм следовател, прикрепен към отдела за държавна сигурност на САВАМА, новата иранска разузнавателна организация. Ние още не се познаваме, но се надявам с времето да се опознаем. Не бих желал да ви уморявам още днес, тук съм просто, за да ви информирам какво ще се случи с вас. Откакто пристигнахте тук миналия декември, в тази страна се разви една успешна революция. Въпреки всички усилия на сатаната и неговите сподвижници, ние прогонихме дявола Пахлави и неговата пасмина от нашата земя и основахме ислямска република под водачеството на имам Хомейни. Няма да ви засипвам с подробности, защото не са ви нужни. След смяната на правителството Централният революционен комитет се установи в Комите и ние взехме под контрол всички оцелели документи, принадлежащи на САВАК. Ние също така арестувахме голям брой бивши шефове и агенти на САВАК. От тези документи и от признанията, изтръгнати при нашите разпити, ние си изградихме една подробна картина за дейността на вашата агенция във вашата собствена страна. Тази картина съдържа, много подробности от вашата работа тук през последните осем години. Вие сте били един изключително добър агент, мистър Рандал, изключително добър и крайно опасен за интересите на нашия народ. Вие ще бъдете съден и екзекутиран като вражески агент по съответния ред, но не и преди да научим всичко, което ви е известно. Сега сте слаб, но лекарите ми казват, че вече сте в състояние да водите разговор и че следващата седмица ще бъдете преместени от болницата. Следователно след една седмица ние ще ви прехвърлим в Комите, където ще започнат разпитите ви. Разбирате ли какво ви говоря, мистър Рандал?
Американецът лежеше безмълвен, с отворени, втренчени в нищото очи. Дори не даде признак да е чул или разбрал нещо от монолога на Табатабаи.
— Разговорът ни днес няма да е дълъг, мистър Рандал. Има само няколко неща, които трябва да науча за вас, преди да ви прехвърлим в Комите. Лекарите ме убеждават, че не бива да ви притискам, но аз не давам пет пари как ще ви се отразят въпросите ми. Залогът е изключително висок. Вие ще ми кажете това, което искам да зная, в противен случай няма да стигнете жив до Комите. Разбирате ли?
Високата бяла стая беше със стъкла с двойно покритие, предназначени да не пропускат никакъв звук. Тишината усили заплахите на моллата и невъзможността на Рандал да му отговори. Мина минута. После втора. Американецът дори не мигна. Най-накрая устните му се раздвижиха.
— Чера… чера би-фарси харф назаним? — прошепна той.
Табатабаи, приведен ниско над него, изскърца със зъби.
— Не, мистър Рандал, няма да разговаряме на фарси. Това ме оскърбява. Разпитът ви ще се проведе на английски.
Очите на Рандал проблеснаха за пръв път, откакто моллата беше влязъл в стаята.
— Това… оскърбява мен — произнесе той.
— Не се правете на глупак, мистър Рандал. Щом не искате да говорите, поне ме изслушайте. Вие бяхте докаран в болницата от един публичен дом в западен Техеран, след една касапница, в която загинаха двайсет и шест души. Вие сте един от шестимата оцелели. Разполагаме с информация, че сте отишли там да разпитате един от най-коварните агенти на САВАК на име Хешмат. Тялото му беше открито в същата стая, където намерихме и вас. Ние считаме, че целта на това клане е била да убият двама ви с Хешмат. Знаете кой може да е отговорен за тези убийства, нали?
Рандал мълчаливо поклати глава.
— Все трябва да имате някаква представа. Кой знаеше, че ще ходите там?
Американецът прошепна името, което беше на устните му, откакто се бе върнал в съзнание.
— Хаджи Реза Турчина.
Табатабаи се навъси.
— Не, Хаджи Реза няма нищо общо с тази работа. Той е бил застрелян заедно със своя чакукашан същата вечер на излизане от игралния си дом. Нурула Багирзаде ги е придружавал и той също е отнесъл куршума. Ние считаме, че убийците са били същите, които сте разследвали вие, убийците на американката, с която сте живеели. В къщата на пазара, където се е крил Хешмат, открихме още документи, но това не е достатъчно. Нуждаем се от още информация. Вие сте единственият човек, останал жив, който знае за съществуването на тази група, и ще ми кажете всичко, което знаете.
— Не знам нищо.
— Какво ви каза Хешмат?
— Нищо… Нищо не ми каза… Тъкмо се канеше… да ми каже… когато… когато те влязоха… и ни простреляха… Вие знаете повече от мен… Те са ваши хора… религиозни терористи… Вие знаете кои са.
Иранецът уморено поклати глава.
— Не, не знам. Точно затова дойдох да разговарям с вас. Ние не знаем кои са тези хора, но те могат да застрашат революцията. Трябва да открием самоличността им и да ги изкореним, преди да е станало прекалено късно.
Рандал усети страха в гласа на Табатабаи — страх, граничещ с паника, и заговори тихо на фарси.
— Вие започнахте тази дяволска мръсотия, вие и вашите приятели идиоти. Това вече не е моя грижа. Какво ме е грижа, че сте решили да се изпозастреляте?
Повдигна му се и той притвори очи, съпротивлявайки се на шемета, стремейки се да запази съзнание. Като насън чу Табатабаи да се изправя и да отива до вратата, да я отваря, дочу стъпките на медицинската сестра в коридора, после в стаята, усети как ръцете й повдигат тялото му и го подкрепят, също като ръцете на Фуджико. Някъде дълбоко в него пряко волята му се надигнаха стонове.
Табатабаи идваше всеки ден през следващата седмица и задаваше същите въпроси, получаваше същите отговори и пак си тръгваше. Рандал знаеше, че той няма да го убие, както го заплашваше. Моллата отчаяно се нуждаеше от информация и беше убеден, че Рандал знае достатъчно, за да го отведе до хората, които търсеше. Откараха ли го в Комите, щяха да използват всички възможни средства, за да го прекършат и да измъкнат от него всичко, което знаеше. Датата на преместването му беше определена за събота, 6 май. Рандал знаеше, че ако дотогава не успее да се измъкне, няма да има никакъв друг шанс. Физически беше по-силен, отколкото изглеждаше, и през изминалите седем дни заплахата бе събудила всичките му съпротивителни сили, но положението му си оставаше безнадеждно.
В събота сутринта, след последната визита на Табатабаи, Рандал беше прегледан както обикновено от доктор Кучани. Лекарят беше завършил в Сорбоната психиатрия и наближаваше четиридесетте; преди седем години се бе завърнал в Иран да се грижи за възрастните си родители. Разговорите му с Рандал бяха ограничавани от присъствието на сестрите, дежурещи в стаята, до една върли революционерки, но американецът бе започнал да харесва доктор Кучани. Предният ден Рандал шепнешком бе сподели страховете си от тайна екзекуция, но психиатърът само бе кимнал и бе продължи тестовете си. Сега обаче, по средата на прегледа, Кучани се изправи и каза, че е забравил някаква важна папка. Обърна се към сестрата и я помоли да донесе папката от кабинета му. Тя не се съгласи, но докторът я скастри, годините строга болнична дисциплина надвиха още недоразвитите й революционни инстинкти и тя се подчини. В мига, когато сестрата излезе, Кучани заговори бързо, с приглушен глас, защото стражът пред вратата си беше на мястото.
— Слушайте ме добре, нямам време да повтарям думите си, така че помнете. В три часа следобед ще ви отведат в залата за възстановяване на приземния етаж за последния ви физиотерапевтичен сеанс. В стаята ще има само един лекар със сестрата; на вратата няма да има пост. Наблюдавайте сестрата, защото е въоръжена. Лекарят не е революционер, няма да направи опит да ви спре. Щом излезете от физиотерапията, завийте наляво по коридора, после отворете втората врата отдясно. Това ще ви изведе до един изход откъм неохраняваната страна. Отваря се само отвътре. Успеете ли да се измъкнете, отидете на улица „Хаали“, номер 12, четвърти апартамент. Съжалявам, но това е всичко, което мога да направя за вас.
Вратата се отвори и влезе сестрата с папката. Рандал се зачуди дали тъкмо тя няма да е дежурната този следобед.
Не беше същата сестра, но това нямаше особено значение. С плътно обвитите си с шалове глави и очила всички изглеждаха без разлика: безполови подобия на жени. Казваха, че носели шалове или чадри, за да не разсейват мъжете с красотата си. Рандал обаче беше виждал твърде малко красота и определено нищо, което би го отвлякло от работа. Даже и да сваляха шаловете си, разликата нямаше да е съществена.
В три часа влезе лекарят, който водеше възстановителните процедури, и с помощта на сестрата повдигнаха Рандал от леглото. Двамата го хванаха под ръка и го поведоха към асансьора, после по коридора на приземния етаж, който водеше към физиотерапевтичната зала. Рандал знаеше, че може да върви и без тяхната помощ, но бе имитирал слабост тъкмо за случай като този. В залата го помолиха да се съблече и да легне на ниското легло за масажи. Той напрегна всичките си сили, докато се събличаше, защото знаеше, че трябва да действа бързо. Изчака сестрата да се приближи до него, посегна и я сграбчи за шията. Рефлексите й бяха бързи и тя съумя да стегне двете си ръце върху китките му, но тренировките и опитът му надделяха без особена трудност пред грубата физическа сила. Пръстите му откриха каротидните й артерии, притиснаха ги с вещина и тя мигновено загуби съзнание. Той задържа хватката си няколко секунди, за да се убеди, че не го заблуждава. Лекарят се втурна към него, но Рандал му изсъска:
— Приближиш ли се още само една крачка, ще я убия!
Ръцете му бързо се плъзнаха по безчувственото тяло на жената. Плътта й беше жилеста, без никаква женственост, а гърдите й бяха силно пристегнати, за да не изпъкват под дрехите. Той откри пистолета — малък автоматик, в кобур на кръста й, измъкна го и го насочи срещу лекаря. Пусна тялото на сестрата на пода без никакъв шум и каза:
— Събличай се. Бързо.
Лекарят неохотно започна да сваля дрехите си.
— Достатъчно — каза Рандал, когато лекарят стигна до слиповете. — Задръж си ги, защото ако това подобие на жена тук се съвземе, може да получи инфаркт. А сега се извинявам за нещо, което трябва да ви причиня, но то е за ваше добро.
Рандал пристъпи към изплашения мъж, вдигна пистолета и го стовари върху лявото му слепоочие. Мъжът щеше да дойде на себе си след около час с отвратително главоболие, но поне нямаше да последват санкции. Най-важното беше да не го заподозрат за съучастник. Докато обличаше дрехите на лекаря, Рандал усети огромен прилив на сили. Дълго бе лежал бездеен, но сега адреналинът плъзна по вените му. Знаеше добре, че еуфорията няма да трае дълго, че трябва бързо да си намери някакво безопасно убежище, преди да го е връхлетяла неизбежната умора. За момента обаче се чувстваше превъзходно и готов да се грижи за себе си.
Внимателно отвори вратата и се огледа. Коридорът беше празен, но и от двете му страни се носеха шумове. Той притвори тихо вратата и забърза наляво. При тези обстоятелства кротката походка беше за предпочитане, но той съобрази, че едва ли някой би намерил за странно лекар да тича в болницата. Нямаше да е зле да знае в коя посока се намираше отделението за бърза помощ, и дали бързаше към него, или се отдалечаваше. Свърна във втория проход от дясната страна и скоро стигна входа, описан му от Кучани. Сграбчи дръжката и я дръпна към себе си. Вратата не се помръдна. Опита отново, дърпайки и натискайки, но беше очевидно, че е заключена. Дочу стъпки зад себе си и шум от количка, бутана по коридора. Задъхано смъкна бялата престилка и обви няколко пъти пистолета с нея, долепи дулото до бравата, точно между вратата и касата, и натисна спусъка. Последва приглушен грохот. Куршумът се вряза в бравата. Шумът от количката наближаваше. Той дръпна с всичка сила вратата към себе си, молейки се отвън да няма никого. Плъзна се навън задъхан и полека притвори вратата.
Лъчите на слънцето, вече захлупващо хоризонта, го блъснаха в очите и той ги присви. Беше излязъл откъм западната страна на болницата, обърната към главния път, известен като Паркуей. Бързо се огледа. Наоколо нямаше никого. Той разви пистолета, пъхна го във вътрешния си джоб и захвърли бялата манта. Приглади сакото и притегна вратовръзката. Насочи се към страничната врата, извеждаща към Паркуей, с надеждата, че стражите на пост там ще са по-подозрителни към влизащите, отколкото към излизащите.
Два етажа над него трима мъже бяха застанали на прозореца на един малък офис. Моллата Хасан Табатабаи се обърна към човека от лявата си страна и се усмихна.
— Благодаря ви, доктор Кучани. Всичко мина както беше планирано. Сигурен съм, че синът ви ще бъде пуснат от ареста само след няколко дни. Аз вече разговарях с господин Ладжеварди, революционния прокурор. Моля ви предайте на съпругата си да не се тревожи.
Усмивката му се стопи и той се обърна надясно, към третия мъж, дебел духовник в тежка черна роба.
— Не се тревожете, ваше превъзходителство — каза Табатабаи. — Можем да го заловим по всяко време, когато пожелаем. Той ще бъде под непрестанно наблюдение. Засега той е нашата примамка. Още малко и ще ни заведе направо при тях.
— Как можете да бъдете толкова сигурен, молла Хасан? — запита дебелият. Устните му едва се раздвижиха зад гъстата завеса на мустаците му. — Откъде сте толкова сигурен, че няма да се свърже с хората си и няма да се опита да изчезне от страната? Аз поне щях да постъпя така, ако бях на негово място.
— Няма да го направи, ваше превъзходителство, можете да ми вярвате. Има сметки за уреждане и търси отмъщение. Жадува кръв. Знам, че ще ги търси, и то на всяка цена, и когато се добере до тях, ние ще му дишаме във врата. След това вече е ваш, обещавам ви.
Дебелият още гледаше след смаляващата се фигура на Рандал.
— Ако стражите на революцията не ни изпреварят.
— Да — кимна Табатабаи. — Има фактори, които не зависят дори и от нас.
13.
Техеран
5-6 май 1979 година
Слънцето бързо залязваше и сякаш завличаше със себе си зад хоризонта и къс от небосвода. След него нахлу и мракът, захлупвайки града под черната си длан. А с мрака се завръщаше и страхът. През деня не бе толкова голям, но нощем Техеран се превръщаше в град на страха. Хората не смееха да се подадат на улицата и изпитваха истински ужас при стъпките на революционните стражи на Хомейни, тропането по вратите и арестите. След полунощ обикновено заседаваха революционните съдилища, съдебните заседания траеха много кратко, присъдите се издаваха мигновено, а после следваха безмилостните екзекуции.
Питър Рандал беше изтощен, гладен и уплашен. Два часа беше вървял през центъра на Иран, като често бе спирал, за да събере сили; наблюдаваше и обмисляше как да продължава. Беше очаквал промени, но гледката наоколо го свари абсолютно неподготвен. Откъдето и да минеше, виждаше опожарени банки и кина, обковани с груби дъски, всички чуждестранни магазини и офиси бяха разбити, на всеки ъгъл бяха окачени портрети на Хомейни и лозунги, жените бяха забулени и почти на всяка улица имаше мъже с автомати — стражите на революцията, за които му беше говорил Табатабаи. Внезапно разбра, че е подозрителен: бледата му кожа и сините очи го отличаваха силно от околните като чужденец и следователно потенциален шпионин. Никога до този момент не се беше чувствал толкова самотен, толкова беззащитен. Автоматикът тежеше в джоба му и той добре знаеше, че ако го спрат за проверка и го обискират, ще го разстрелят на място за притежаване на оръжие. В джобовете на костюма имаше малко пари, но от документите за самоличност нямаше никаква полза. Адресът, даден му от лекаря, беше възможен изход, но се намираше прекалено близо до стария му апартамент и по всяка вероятност беше прекалено свързан с лекаря. Нямаше да е безопасно да го използва.
Той се запъти на север, далеч от главните улици, към района, Юзефабад, като взе такси чак до източната част на Ариамер. В този район се чувстваше малко по-спокойно — обитателите му, облечени в костюми западна кройка, не го гледаха с такова подозрение. Но дори и тук относителната му безопасност не можеше да продължава до безкрайност. Тук се намираха и няколко „стерилни“ къщи, стопанисвани от ЦРУ, и дузина контакти за извънредни случаи като този, но Табатабаи съвсем ясно му беше намекнал, че изтичането на информация от САВАК е огромно, и той нямаше начин да се увери къде и кой предлага истинска безопасност. Прикритието му беше гръмнало и от този момент нататък той вече трябваше да продължава сам, без никаква поддръжка от никого. По всяка вероятност посолството вече бе отрекло всякаква връзка с него и дейностите му, и макар че биха могли да му окажат помощ да се измъкне от страната, той нямаше как да го разбере. Най-добре беше да остане и да довърши онова, което бе започнал преди няколко месеца. И когато приключеше, щеше да използва канал за бягство, ако въобще имаше запазен канал. Но първо трябваше да изчезне от улиците, да намери безопасно място за нощувка, а и за по-дълъг период.
Изведнъж зад него някой се развика:
— Хей, ти!
Мъжки глас, груб и нетърпелив. Рандал замръзна. Ръката му се плъзна за пистолета и той бавно започна да се обръща.
Видя ги на ъгъла на страничната уличка, която току-що беше подминал. Трима стражи на революцията, двама с пистолети, а третият с „Калашников“. Беше на косъм да хукне, когато проумя, че викат не след него, а след едно момиче на отсрещния тротоар. Беше двадесетинагодишно, привлекателно, облечено в дрехи със западна кройка — сив костюм от панталони и сако. Мъжът отново извика, този път вече гневно. Момичето колебливо ги приближи.
— Ти ма! — изкрещя първият мъж. — Какво се правиш на малоумна?
— Не знаеш ли, че жените в нашето общество трябва да се обличат почтено? — изрева вторият, сграбчи я и започна яростно да я разтърсва. Рандал наблюдаваше ужасен развоя на случката. От другата страна на тротоара пешеходците ускоряваха крачка и се мъчеха да се крият в сенките.
— Ти си мръсна отрепка, щом се обличаш така, безсрамнице — изръмжа първият. Разпра предницата на сакото й и започна да стиска гърдите й. Останалите го зяпаха благоговейно. Третият я държеше отзад. Момичето захълца.
Рандал виждаше как гордостта и гневът й се борят с благоразумието.
Изведнъж мъжът сви ръката си в юмрук и я заблъска в слабините, нанасяйки къси, болезнени удари.
— Искаш ли да си разтвориш краката и да си покажеш срамотиите на всички, а? — И той продължи да я удря.
Рандал закрачи полека към групата. Гневът му се надигаше като приливна вълна. Те не го забелязваха, толкова бяха увлечени с момичето.
— И защо си сама на улицата след здрач? Знам защо. Защото си проститутка, долна курва. Виждал съм те и по-рано да кръстосваш улиците, денем и нощем. Курва с курва!
„Фахиша!“ Думата отекна във въздуха, отразявайки се в стените и забръмча в ушите на Рандал. Още преди да осъзнае какво прави, пистолетът се озова в ръката му. Мъжът умря мигновено — куршумът прониза мозъка му. Момичето изпищя и Рандал затича към нея. Двамата стражи се дръпнаха и се извъртяха към Рандал. Единият даде откос с автомата си, но далеч от целта. Аматьори с оръжие, разграбено от казармите след февруарския преврат! Не можеха да му бъдат съперници, колкото и да беше изтощен. Прозвучаха още два изстрела и двамата се строполиха на земята.
Момичето застина. Рандал дотича при нея, напъхвайки в движение пистолета в джоба си, и я хвана за ръката.
— Бързо — изрече той. — Да се махаме! Къде можем да отидем?
Макар и изпаднала в шок, тя беше интелигентна девойка и мигом прецени ситуацията. Кимна към страничната уличка.
— Първо оттук, после наляво.
Затичаха. Рандал бягаше с огромни усилия, дробовете му щяха да се пръснат всеки момент. Краката му омаляваха, главата му пулсираше от болка. Момичето се извърна озадачено.
— Съжалявам — каза задъхано той, — не съм добре. Бях дълго време в болница. Не мога да тичам толкова бързо.
— Трябва да се измъкнем — извика тя, сграбчи го за ръката и го повлече. Добраха се до първата пресечка. В този район улиците бяха по-тесни, без почти никакво осветление и мракът предлагаше добри убежища. Момичето знаеше пътя. Домът й се намираше наблизо — нова къща зад висока каменна стена. Тя натисна трескаво звънеца. Малкият говорител до него оживя.
— Балех! Ки-е?
— Ман-ам. Зуд баш, дар-ра баз кон.
Прозвуча зумер, момичето отвори вратата и двамата бързо се вмъкнаха вътре. На горната площадка на стълбите беше застанала майката на момичето, уплашена от тона на дъщеря си. След няколко секунди се появи и бащата. Момичето затича към тях разхълцано и се хвърли в прегръдките на майка си. Рандал бавно изкачи стъпалата и всички заедно влязоха в къщата. Майката отведе момичето, а бащата покани Рандал във всекидневната. Беше мъж, наближаващ петдесетте, с олисяващо чело и интелигентно угрижено лице.
— Седнете, моля ви — каза той. Стаята беше добре обзаведена, резултат повече на добър вкус, отколкото на много пари. Американецът изтощен рухна в стола.
— Съжалявам — каза Рандал, — но не съм в състояние да разговарям много. Имахме неприятности със стражите на революцията.
Мъжът се навъси и пое дълбоко дъх.
— Ранен ли сте?
— Не, но съм зверски уморен.
— Имам един приятел лекар, живее наблизо. Мога да му се доверя. Не се тревожете, за момента сте в безопасност. По-късно ще ми разкажете какво се е случило. Вида ще ни обясни, когато се съвземе.
Мъжът се обърна и излезе от стаята. Рандал мярна отражението на напрегнатото му загрижено лице в едно огледало до вратата. Нечовешката умора, тегнеща върху плещите му, рухна в изпълнения с кошмари мрак.
Събуди се чак в девет на следващата сутрин. Чувстваше се разглобен, главата му бумтеше от болка. С огромно усилие повдигна клепачите си. Намираше се в непознато легло в непозната стая. Това не беше болницата. И изведнъж събитията от предния ден нахлуха като лавина в съзнанието му. Какво беше направил снощи? През всичките си години в Техеран никога не беше убивал толкова необмислено. Откакто бе пристигнал в Иран, беше отнел само шест човешки живота, всеки път при крайна необходимост, принуждаван от ситуацията, изплъзнала се от контрола му. Но сега, когато въоръжени мъже кръстосваха улиците, състоянието на анархия беше само на една крачка и всяко насилие можеше да отприщи океан от кръв. Той усети, че ситуацията се изплъзва от контрола му и заплашва да го въвлече все по-дълбоко и по-дълбоко в тъмното си лоно.
Но снощи не трябваше да се намесва. Беше изложил живота си и живота на момичето на опасност. Те щяха да свържат убийството на стражите с него, един въоръжен чужденец. Щяха да организират масивна хайка и обръчът около него щеше да се стеснява все повече и повече. Не беше ли по-разумно да потърси резервния канал за измъкване от страната, докато все още имаше възможност? Ако не беше станало безнадеждно късно, разбира се.
Вратата се отвори и бащата на момичето влезе в стаята. Усмихваше се, но под усмивката му ясно се долавяше напрегнатост.
— Как спахте? — запита той. — По-добре ли се чувствате вече? Приятелят ми ви прегледа снощи. Твърди, че сте били много болен. Вида ми каза, че сте й споменали, че сте лежали в болница. Приятелят ми каза, че имате рани от огнестрелно оръжие, отпреди няколко месеца. Кой сте вие? Защо сте се намесили снощи?
Рандал се опита да се изправи, но откри, че не е в състояние да го направи. Устата му беше пресъхнала, всеки опит да проговори му носеше болка.
— Съжалявам — каза мъжът. — Трябва да хапнете и да пийнете нещо, преди да говорим. Жена ми ще ви донесе закуска. Обичате ли кафе? Имаме съвсем скоро мляно.
Рандал кимна и направи опит да се усмихне. Мъжът излезе. Стъпките му отекнаха гръмко по каменните стъпала и Рандал изведнъж се сети, че той дори не му се беше представил.
След леката закуска, по време на която научи името на домакина си — Рустам Кайванпур, банков чиновник, Рандал вече можеше да седне и да разговаря.
— Казвам се Мейсън, Норман Мейсън. Американец съм, представител на „Дженеръл Мотърс“ в Техеран. Бях ранен по време на безредиците през декември — взеха ме за демонстрант и ме простреляха. Едва вчера ме изписаха от болницата. Планирам да се върна колкото е възможно по-бързо в Щатите, но имам още работи за приключване тук. Снощи тъкмо се прибирах у дома, когато видях да оскърбяват дъщеря ви и нещо вътре в мен прещрака. Така или иначе, тя ви е разказала какво се случи.
— Да, макар и не много. Благодаря ви, много ви благодаря, че сте й се притекли на помощ. Но не разбирам защо сте носели оръжие.
— Един приятел ми го донесе в болницата, преди да ме изпишат. Каза ми, че може да ми потрябва, че американките тук вече не са желани и че може да ме нападнат.
— Но Вида ми каза, че сте стреляли майсторски и сте улучили още от първия път.
— Служих във Виетнам, а и освен това снощи имах късмет, ония момчета бяха аматьори.
— Мистър Мейсън, ако това е истинското ви име, не мисля, че ми казвате истината. Защо сте били сам в това състояние? Да ходите пеш? И защо в джобовете ви имаше документи на името на доктор Хосрави? Кой сте вие? Къде живеете?
Рандал пое дълбоко дъх. Съобрази, че не ще успее да се измъкне с импровизации. Документите бяха най-голямата грешка. Как не ги беше изхвърлил още щом се измъкна от болницата?
— Добре — произнесе той. — Казвам се Питър Рандал и работя за американското правителство. Щяха да ме преместят в затвора Комите, за да ме екзекутират. Избягах и стигнах дотук вчера вечерта, докато обмислях къде мога да отида. Останалото го знаете. Нямам представа за политическите ви убеждения и не ме е грижа за тях, но ви уверявам, че не съм враг на страната ви или народа ви. Трябва да ми повярвате. Нуждая се от вашата помощ.
Иранецът остана мълчалив, приведен на стола, опрял брадичка на ръцете си. След около минута вдигна глава и заговори със спокоен глас:
— Мистър Рандал, благодарен съм ви за това, което сте сторили снощи. Те са истински животни, тия стражи. Нямам определени политически предпочитания, но вече ненавиждам този режим и това, което става в страната ми, това, че страдат невинни хора като дъщеря ми. Но вашата постъпка определено е била глупава. Тя поставя всички в много опасно положение. Снощи в квартала имаше обиски; днес ще има още и довечера също, освен ако дотогава не ви открият. Не са могли да я разпознаят — в противен случай щяха да арестуват всички ни още снощи. Изпратих Вида в провинцията, при леля й в Ищихард. Замина рано сутринта с една приятелка. Но вие не можете да останете тук. Открият ли ви, ще разстрелят всички ни. Трябва да потеглите още днес. Имате ли къде да отидете?
Рандал бързо обмисли положението. Нямаше право да рискува и да споделя с този мъж каквото и да е от плановете си, нито да излага някого на опасност с фалшиво насочване.
— Моля ви само да ме откарате близо до американското посолство. Нямам документи, но ще намеря начин да се вмъкна. Ще го направите ли?
— Да, това няма да е трудно. Ще ви откарам веднага щом сте в състояние да тръгнем.
Кайванпур се усмихна и се надигна от стола. В този момент влезе съпругата му — носеше закуската. Беше привлекателна жена малко над четиридесетте, но изглеждаше напрегната и угрижена. Както предната нощ, пак не му проговори. Двамата с Кайванпур излязоха от стаята. Рандал се отпусна на леглото и притвори очи с желанието да се възстанови, да събере колкото сили му бяха останали. Така измина половин час.
Изтракването на входната врата го сепна, но онова, от което настръхна, беше безпогрешният звук от щракането на два затвора на автомати. Какъв глупак беше! Този мъж нямаше да рискува живота на цялото си семейство заради някакъв непознат, който можеше да се окаже и шпионин; много по-добре беше да се свърже с властите и да им го предаде в замяна на безопасността на дъщеря си.
Той скочи от леглото като изхвърлен от пружина; крайниците му нададоха безмълвен вик на протест. Моментално залости вратата с един стол, после грабна дрехите си и се облече по най-бързия начин. Пистолетът и документите липсваха. Докато нахлузваше дрехите, се зачуди защо ли още се бавят. Откъм стълбището се чуха внимателни стъпки — мъжете отвън бяха предпазливи, явно се бояха, че той все пак може да разполага с някакво друго оръжие. Рандал безшумно отвори прозореца и се измъкна навън на малко патио на половин метър под плоския покрив. Добре че не се бяха сетили да поставят някого отдолу.
Хвана се за ръба на покрива, с огромно усилие се издърпа горе и с един поглед обхвана околността. Къщата не беше достатъчно близо до съседната, за да прескочи на другия покрив. Напрегнато се замисли, докато лягаше до ръба на покрива. В стаята се разнесе трясък, после тропот от бягащи крака. След няколко секунди над ръба на покрива изникна ръка с автомат, последвана от втора ръка и глава. Рандал сграбчи автомата и се изправи. Устата на мъжа зейна от изненада. В следващия миг кракът на Рандал се стрелна и се стовари върху челюстта му. Стражът изкрещя, пусна се от ръба и се стовари на цимента. Рандал не губи дори и секунда. Провеси се с главата надолу, завря дулото на автомата в прозореца и стреля, описвайки широка дъга. Отвътре се разнесоха крясъци.
С мъка се надигна обратно на покрива, после затича по ръба към другата страна на къщата. На улицата беше паркиран само един джип; нямаше следа от други стражи. Явно бяха изпратили само трима или четирима да го арестуват — бяха счели, че повече не са необходими. Никой от съседите не се беше осмелил да си покаже носа навън; този път страхът, насаден от действията на революционните стражи, работеше в негова полза. Той се върна до задната част на покрива, погледна през ръба, после се смъкна на перваза на съседния прозорец. Един силен ритник и двете крила изтрещяха в касата. Рандал бързо се вмъкна в стаята и приближи до вратата. Прислони се до стената и рязко отвори. На площадката нямаше никого. Плъзна се към вратата на стаята, където беше прекарал нощта, без да отделя гърба си от стената, с насочен пред себе си автомат. Двама стражи се търкаляха на пода, и двамата тежко ранени.
— Колко души сте? — изсъска той. — Излъжете ли ме, ще ви пръсна черепите.
— Трима — заекна единият.
Рандал влезе само колкото да им прибере оръжията, после затръшна вратата и тръгна надолу по стълбището. Бяха четирима, вече беше сигурен. Четвъртият явно бе останал долу да държи под око обитателите на къщата. Къде ли се намираше сега? Тия стражи на революцията бяха аматьори, все млади момчета, но понякога аматьорите можеха да бъдат по-опасни и от професионалистите — реагираха различно и правеха неприсъщи грешки.
Стълбите водеха право към главната стая на приземния етаж. Появеше ли се долу, Рандал мигновено се превръщаше в идеалната мишена за всеки стрелец. Трябваше първо да предизвика стража да издаде мястото си. Той смъкна от рамото си едно от оръжията, които бе измъкнал от спалнята, вдигна го и изстреля откос към пода, като в същото време изпищя сякаш от болка. После извика силно на персийски „Улучих го!“ и затича надолу по стъпалата. Вратата на стаята срещу площадката на стълбището рязко се отвори и отвътре изскочи и четвъртият. Видя Рандал, но вече беше прекалено късно. Американецът стреля от гърди и откосът му отхвърли мъжа в обратно в стаята — той рухна и няколко секунди мяташе конвулсивно крайници преди накрая да затихне. В съседната стая изпищя жена.
Рандал се увери, че стражът е наистина мъртъв, после се затътри към стаята. Имаше чувството, че костите му всеки момент ще се разпаднат от болката, която му причиняваше вървенето. Главата му сякаш всеки миг щеше да се пръсне. Кайванпур и съпругата му стояха прегърнати, с лица изкривени от страх. Рандал мигновено изпита съжаление към тях, но нямаше време за излишни съчувствия.
— Къде са ключовете от колата? — изкрещя той. С разширени от ужас очи банкерът кимна към една масичка до вратата. Бяха цяла връзка, нанизани на пръстен.
— Кои са?
— Двата най-големи — отвърна разтреперано Кайванпур. — Сребърните.
— Откъде се минава за гаража?
— През кухнята и после надолу по стъпалата — посочи Кайванпур. — Вратата е отключена.
Рандал кимна и се върна във всекидневната. Видя телефона на един рафт близо до стъпалата, посегна и го изтръгна заедно с кабела.
— Има ли още? — запита грубо той. Кайванпур и жена му в унисон бясно заклатиха глави.
— И аз се надявам да няма. А сега много внимателно ме изслушайте. Ще изчакате десет минути преди да се развикате за помощ. Ясен ли съм? Ако по някакъв начин разбера, че не сте спазили молбата ми, ще се върна.
Знаеше, че ще се подчинят — бяха прекалено изплашени, за да се съпротивляват. Хукна към гаража.
14.
Техеран
6-16 май, 1979 година
Беше повече от неразумно да се приближава с колата прекалено близо до истинската си цел, така че я остави на „Пахлави“, на пет минути пеша от първата телефонна будка. Беше си наумил да се свърже със Сайръс Растгу, адвокат, чието жилище се намираше в Таджриш, в северната част на града. Растгу беше дълбоко законспириран агент на Мосад, израелското разузнаване, и от петнайсет години живееше в Техеран. Истинското му име беше Илиаху Елганян, произхождаше от семейство на ирански евреи, през 1949 година емигрирали в Израел. Прикритието на Елганян беше превъзходно — той използваше огромните връзки на рода на красивата си съпруга мюсюлманка, за която се беше оженил една година след пристигането си в Техеран и която си нямаше и представа за действителните занимания на съпруга си. Дължеше няколко услуги на Рандал, някои действително големи, но въпреки това щеше да му се наложи дълго време да убеждава евреина да му осигури подслон.
Рандал облекчено въздъхна, когато Растгу вдигна слушалката. Беше неделя, редовен работен ден за страната, и бе очаквал да се обади жена му, от която да поиска номера на офиса му. Заговори бързо и тихо.
— Чиста ли е линията?
— Да.
— Кога я проверявахте за последен път?
— Вчера. Кой се обажда?
— Рандал. Ще те чакам на ъгъла на „Тахт-е Таус“ и „Надер Шах“. Бързо.
И затвори, без да му позволи да разпитва или протестира. Това щеше да се уреди по-късно, лице в лице. Най-важното нещо за момента беше да изчезне от улиците. Бавно закрачи към мястото на срещата, на десетина минути път пеша. Елганян щеше да бъде там след около четвърт час, а може би и по-скоро.
Не бяха изминали и три минути и ягуарът на израелеца спря до бордюра. Коли от този род привличаха силно вниманието на околните, но пък бяха присъщи на неуморния начин на живот на адвокатите. Растгу се ухили и му отвори вратата. Рандал още не се беше настанил, когато Растгу превключи направо на втора и колата се втурна в напрегнатото движение на „Тахт-е Таус“.
— Ще те откарам в една безопасна къща в Майдийе. След няколко дни ще те прехвърлим. А сега разказвай. Какво си наумил? Знаеш ли, че можеш да ми срутиш цялата фасада? Кога се измъкна от болницата?
— Вчера. Това е дълга история. Не четеш ли вестници, не слушаш ли радио?
Растгу поклати глава.
— Не, не съм чул нищо. Защо, трябва ли?
Рандал се озадачи.
— Мислех си, че вече са разпространили описанието ми навсякъде. Сайръс, имам нужда от лекар и не искам Стрейкър или който и да е друг да знае къде се намирам. Поне засега.
— Стрейкър вече не е тук. От февруари непрекъснато измъкват хората си. Британците също. И ние. Всички. За Бога, тая страна е полудяла. Какво е станало? Защо вече не си изчезнал?
— Казах ти, това е дълга история. Имах сблъсък. По-точно, два: един вчера и друг преди по-малко от час. Наложи ми се да се разправям със стражи на революцията.
— По дяволите! Стой настрана от тия копелета.
— Точно това се опитвам да правя. Сайръс, ти си ми длъжник. Можеше и да не те закачам, но ми трябва помощта ти. А и твоите хора носят известна отговорност за случая.
— Питър, нещата се промениха. Това, което става сега, няма прецедент в миналото. Какво пък, по дяволите. И двамата сме в тоя мръсен бизнес, и сме от една и съща страна — понякога, — при това сме добри приятели. Да, ще ти помогна. Наистина имаш вид на човек, изпаднал в беда. Първо обаче ще те отведа в новата ти къща и при един много дискретен лекар.
Растгу успя да го посети едва на следващата вечер, под прикритието на нощта, в безопасната къща в Майдийе. Рандал се беше съвзел доста, макар че все още се чувстваше замаян от лекарствата, с които го беше натъпкал лекарят. Напрежението беше отминало и ефектът беше повече от изненадващ. Рандал обясни, доколкото му беше възможно, случилото се с него, а Растгу му разказа за събитията от януари до този момент.
Израелецът не направи опит да го разпитва за мотивите му да остане в Иран, нито се опита да го разубеждава. От миналата година всички сякаш бяха полудели и беше безсмислено да се съпротивлява на тая всеобща вълна от безумие. Той самият щеше да се бори дотогава, докато беше възможно, и накрая щеше да спре, но дали щеше да се завърне с жена си и семейството в Тел Авив, или щеше да загине, докато подпомага бягствата на евреи през границата, не се знаеше. От своя страна, Рандал споделяше само информацията, с която разполагаше, а не чувствата, които го вълнуваха. Но колкото и да беше откровен пред себе си, той не беше наясно за чувствата, които го движеха; единственото, което осъзнаваше, беше, че нямат много общо с отмъщението, с простотата на възмездието. Смъртта на Ирадж и Фуджико беше нереално събитие, ефирно като сънищата; неговото почти чудодейно избавление беше толкова скорошно, че той дори не бе имал време да формулира точно мислите си или да си изясни чувствата.
Той щеше да остане и да издири групата, отговорна за смъртта им. Не заради самата им смърт, а заради всички други безсмислени убийства, залели страната в море от кръв. А може би дори и това не беше истинската причина. Това беше инстинктът му за самосъхранение, който го бранеше срещу ужасната мисъл, че животът му си е отишъл напразно. Дълги години той и колегите му бяха правили всичко по силите си, за да защитят Иран, да го запазят от вътрешни междуособици и от външна агресия, да осигурят стабилност — основата на демокрацията и свободата. Той беше вършил отвратителни неща с вярата, че служи на една висша кауза, беше убеждавал себе си, че почтената цел оправдава дори и най-ужасните постъпки. Но до какво беше довело всичко това?
До още по-голяма мегаломания на шаха, до още по-големи репресии, още по-големи несправедливости и накрая, до неизбежната революция, белязала загубата на всичко онова, за което бяха работили. Той не беше в състояние да се противопостави на кошмара или поне да го смекчи, дори и да разполагаше с цели армии. Но можеше да разруши нещо вътре в него, в самата му сърцевина, нещо, за което инстинктът му подсказваше, че е по-смъртоносно от всичко. Той не познаваше истинската му същност, нито дори се досещаше за действителните му цели, но то представляваше олицетворение на всичките му подсъзнателни страхове и отвращения. Също като някой лешояд или гигантски паяк. То се гушеше в леговището си и чакаше търпеливо да дойде и неговият час. Той щеше да се добере до него, за да го унищожи или да загине.
Гласът на Растгу наруши трескавите му мисли.
— Най-важното — каза израелецът — е да те измъкнем оттук. Работя горе-долу сам, откакто затвориха израелската мисия в Техеран, но не мога да рискувам с престоя ти повече в тази къща. Утре ще те преместя на ново място в Дарбанд, в подножията на планината на север. Там ще бъдеш в по-голяма безопасност. Но няма никакъв проблем да те вкарам в американското посолство. Крайно време е да се измъкваш от Иран.
— Не, благодаря ти, но имам доста неотложни неща тук. От тебе искам да ми осигуриш информация, колкото е възможно повече информация. Искам да знам всичко за оня бардак, където стана касапницата. Кой е собственикът, изобщо всичко. После ми трябват подробности за къщата в Колхак, която атакувахме през октомври 1977. Същото нещо: собственик, предишен собственик, всичко, което можеш да измъкнеш. Искам досиетата на всички членове на факултета по персийски науки в техеранския университет. И всичко, което успееш да откриеш за Масуд Хешмат. Това по всяка вероятност ще е достатъчно като начало.
— Доста е. Не мога да ти обещая, че ще свърша всичко, Питър. Нямаш и представа колко е трудно дори и с имената на улиците днес. Принуден си да задаваш прекалено много въпроси, възбуждаш прекалено голямо любопитство и накрая свършваш в Евин или Комите, и преди още да са изтекли и двадесет и четири часа ти допират дулото на някой маузер в челото. Хората предават приятелите си, най-близките си. Чувал съм как родители донасят за децата си и деца за родителите си. Изглежда, лудостта е достигнала своя връх. Ще направя каквото мога, но не очаквай от мене чудеса.
На следващия ден, точно както беше обещал, Растгу откара Рандал в Дарбанд, в подножията на Елбрус. Въздухът беше свеж и чист. Това беше обичното място на любителите на пикници, туристите и катерачите, най-оживено вечер, когато хората се спасяваха от жегата на града и с удоволствие се разхождаха покрай реката в дефилето. Къщата, в която се настани Рандал, се гушеше зад дърветата, тиха и невидима откъм пътя. Той прекарваше дните си във физически упражнения и четене, напрягайки до крайност тялото и мозъка си в усилия да възвърне старата си форма. Възстановяваше се много бързо, но вече не се усмихваше и никога не споменаваше миналото. Някъде дълбоко в него, където дори и съзнанието му нямаше достъп, бяха погребани опасни мисли. Към Растгу, който редовно го посещаваше и го снабдяваше с провизии, външно беше внимателен, но вътрешно беше далеч. И двамата бяха разтревожени, че в никоя от масмедиите не беше дори и споменато за бягството на Рандал от болницата, въпреки че няколко дни подред усилено се разискваше случаят със застрелването на революционните стражи в Юзефабад и се споменаваше за някакъв чужденец.
Измина цяла седмица преди Растгу да успее да се добере до първата информация. Оказа се, че бардакът на улица „Абришами“ бил притежание на САВАК и бил популярен сред държавните шефове, генералите и агентите на САВАК, които можели да ползват услугите му безплатно. През нощта на касапницата в него се намирали няколко важни държавни чиновници, който факт според масмедиите бил основната причина за кървавата трагедия. Момичетата, които работели в него, били минали щателен отбор и подготовка и получавали добри пари, за да си спомнят интересните откъси от разговорите, които клиентите им водели с тях в леглата. Доста по-евтино, отколкото инсталирането на подслушвателни апаратури. Голи и отпуснати След изтощителни сеанси с едно или повече млади добре обучени момичета (или момчета, според случая), всички клиенти, с изключение на най-коравите, развързвали езиците си. През изминалите години доста клиенти бяха заплатили със седмици мъчения и накрая куршум в тила за прекараната приятна нощ в бардака.
Два дни по-късно Растгу се върна с още информация — копия от досиетата, които Рандал беше поискал от секретариата на университета, и подробности за къщата в Колхак.
— Къщата принадлежи на някой си Аббас Пакдини от едно малко селце, Вакилабад, на около стотина мили източно от Керман, в югоизточната част на страната. Той е богат земевладелец, притежава много акри насаждения с шамфъстък. Къщата е негова от девет години. През това време я е давал под наем на много хора, най-вече американци и западноевропейци, на безбожни цени. Но от близо година преди атаката през 1977 къщата е била наемана от един иранец, Фархад Резапур. Това име говори ли ти нещо?
— Да, разбира се. Той беше първият помощник на генерал Назери в щаба на САВАК.
— Той е и човекът, отговарял за работата на бардака в Абришами.
— Можем ли да се доберем до него?
— Страхувам се, че не. Беше екзекутиран в началото на март, заедно с още неколцина шефове на САВАК. Не е кой знае каква следа, знам, но това е максимумът ми.
— Всичко е наред. Само ми остави папките. Дано успея да открия нещичко, макар че, Господ ми е свидетел, не знам точно какво да търся.
Растгу си тръгна и Рандал се зарови в двайсетината дебели папки, които израелецът бе оставил на бюрото му. Нещо му подсказваше, че именно в тях ще намери някой от хората, виновни за смъртта на Ирадж Ашрафи и Фуджико. Беше сигурен в това.
Часовете течаха и отминаваха, а той все четеше и препрочиташе материалите във всяка папка. Най-обикновени донесения, някои съвсем тъпи, и в никое нямаше дори и намек за връзка с неговия случай. Няколко преподаватели в различни години бяха демонстрирали различни политически убеждения, почти всички бяха дълбоко религиозни, и с течение на годините всеки с по-сериозни опозиционни настроения беше арестуван и хвърлен в затвора, с което досието му бе преминало в управлението на САВАК. Тези досиета, подобно на всички документи от този род, представляваха невъобразима сбирщина от съществени факти и безсмислици, от политическите възгледи на човека до вкуса му към даден вид бельо. Абсолютна помия.
Но въпреки това именно в помията Рандал успя да открие онова, което търсеше, някъде към три часа през нощта. Грешката му се бе състояла в подразбирането, че търси само един човек. Никое досие не бе съдържало нищо с очевидна важност, нищо, което би могло да е подозрително. Три от досиетата обаче съдържаха по един незначителен факт, който сам по себе си едва ли би привлякъл нечие внимание, ако не беше подробността, че обединяваше по много странен начин трима души. Въпросният факт се съдържаше в краткото биографично описание, закрепено с кламер към всяка от папките. Рандал бе прехвърлял всяка папка най-малко по дузина пъти, без да му обърне внимание. Съдържанието беше следното:
Име: Моини, Джаафар (професор)
Дата на раждане: 16 хордад 1297 (6 юни 1918)
Място на раждане: Техеран
Баща: Мирза Ибрахим Хан Казвини, Моин ал-Давла
Майка: Фатима, дъщеря на Мирза Мохамед Али Найир Техрани
Дата на назначение: Начало на учебната година, 10 шахривар 1349 година (1 септември 1970)
Последно местожителство: Бам
Адрес: Авеню „Пахлави“, ул. „Вазири“ 12, 3 ап.
Име: Рустамзаде, Кайван (Д-р на науките)
Дата на раждане: 9 мехр 1326 (1 октомври 1947) Място на раждане: Хамадан Баща: Фируз Рустамзаде
Майка: Голи Равхани
Дата на назначаване: Начало на учебната година, 10 шахривар 1355 (1 септември 1976)
Последно местожителство: Бам Адрес: Авеню „Шах“, ул. „Ягма“ 49, 7 ап.
Име: Амири, Реза (Д-р на науките)
Дата на раждане: 3 абан 1327 (25 октомври 1948) Място на раждане: Шираз.
Баща: Асадолах Амири
Майка: Мехри Агазаде
Дата на назначение: Начало на учебната година, 10 шахривар 1355 (1 септември 1976)
Последно местожителство: Бам Адрес: Авеню „Сепа“, ул. „Ищакр“ 17, 4 ап.
Беше повече от удивително, че трима от членовете на този малък факултет бяха живели на едно и също място — едно съвсем незначително селище, малък оазис на ръба на пустинята в югоизточната част на страната.
Беше също така любопитен и фактът, че и тримата обитаваха един и същ район в центъра на Техеран, един наистина порядъчен квартал, но съвсем не от най-известните. Но и това не беше всичко, установи смаяно той, защото познаваше добре тази част от града и картата изпъкна пред очите му: квартирите и на тримата бяха само на пресечка една от друга.
Системата за назначаване на университетски преподаватели в Иран, където новите университети никнеха като гъби, докато в същото време съществуваше остър дефицит на подготвени кадри, се различаваше значително от системата в повечето западни страни, където изискванията бяха изключителни високи и за човек извън учебната система беше много трудно да отговаря на необходимите изисквания за назначение на преподавателска длъжност. Несъмнен интерес предизвикваше и фактът, че и тримата имаха празнини в академичните си кариери преди назначаването им на съответните преподавателски длъжности в Техеран. В Бам нямаше университет или някакво еквивалентно учебно заведение. С каквото и да се бяха занимавали там, то едва ли беше преподавателска работа. По-нататъшното изследване на досиетата им разкриваше и допълнителни факти. Моини беше преподавал повече от петнадесет години в Ширазкия университет, преди да го преименуват в университета „Пахлави“ през 1962 година. През 1968 година бе подал молба за освобождаване от длъжност, за да се премести в Бам, където очевидно се бе занимавал с изследване на местната история. Рустамзаде и Амири бяха учили в университета „Пахлави“ и Моини им беше преподавал. След като и двамата бяха защитили дисертации съответно през 1973 и 1974, те се бяха преместили в Бам като асистенти на Моини. Моини явно е бил достатъчно заможен, за да издържа двама асистенти, и цялата работа не предизвикваше никакви подозрения. Рандал обаче не успя да открие и най-малки следи от някакви книги, учебници, монографии или научни статии, публикувани от някой от тримата за историята или диалекта на Бам.
Рандал бе съхранил в паметта си още един факт, и той сега изплува. Вакилабад, селището, в което живееше собственикът на къщата в Колхак, се намираше само на десетина мили от Бам.
15.
Техеран
16 май 1979 година
След дискретна проверка, която Растгу проведе по-късно същия ден, се потвърди, че тримата преподаватели са все още в Техеран и живеят на същите адреси, въпреки че официално университетът беше затворен. Рандал спря избора си върху Моини. По всичко личеше, че той е водачът, и като такъв щеше да разполага с повече информация. По всяка вероятност живееше сам, тъй като съпругата му бе починала преди три години. За да докара професора в Дарбанд, Рандал се нуждаеше от помощта на Растгу. След това вече можеше да разпитва Моини и сам.
В седем часа същата вечер Растгу телефонира на Моини и му обясни, че е адвокат и би искал да обсъди сделка, много важна за негов клиент, като го помоли да го посети същата вечер. Отначало Моини беше доста подозрителен, но Растгу прояви такава убедителност, че Моини накрая се съгласи да го приеме, добавяйки, че живее сам и не очаква посетители. Пет минути по-късно Рандал и Растгу вече бяха потеглили. На улица „Вазири“ цареше спокойствие; стражите на революцията патрулираха по трима или четирима в търсене на терористи подривници на режима. По пътя ги спряха за проверка, но новите документи на Рандал, идентифициращи го като Джон Б. Ройс, американски консултант, работещ към адвокатската фирма на Растгу, се оказаха убедителни.
Моини имаше на разположение само част от секундата, за да демонстрира изненадата си при вида на Рандал, защото американецът вече държеше готов парцал, напоен с хлороформ. Той се хвърли напред и го залепи върху устата и носа на професора. Двамата с Растгу довлякоха в колата омекналото му безволево тяло и само след минута всичко беше приключило.
Половин час след като се бяха върнали в Дарбанд Моини дойде в съзнание. Бяха го завързали за един стол и Растгу вече си беше отишъл. Няколко мокри хавлии и горещо кафе без захар бяха достатъчни, за да приведат професора в готовност за разпита. Моини изглеждаше значително по-възрастен за шейсетте си години, белокос и крехък. Но Рандал се беше срещал много пъти с него и знаеше, че старецът има изключителен характер и физическа издръжливост, която далеч надхвърля представите на хората за него. Моини беше костелив орех.
— Искам да ме изслушате много добре, професор Моини — започна Рандал. — Животът ви ще зависи от това, доколко сте схватлив и готов да отговаряте честно на въпросите ми. Знаете отлично кой съм и защо съм ви докарал тук. Навремето имахме общ приятел, който е вече мъртъв. Вие сте виновен за смъртта му, без значение дали пряко, или не. Знам това и нямам никакво намерение да го обсъждам с вас. Ирадж беше убит, защото имаше информация за мен относно група терористи, седем, от които загинаха по време на атака на САВАК срещу къщата, служеща им за укритие в Колхак преди повече от година. Искам да ми кажете всичко, което ви е известно за тази група, какви връзки имате с тях, кои са ръководителите им — изобщо всичко.
Моини направи вял опит да се пребори с въжетата, приковали го към стола. Беше замаян от хлороформа. Разтърси глава и каза:
— Вие не сте Рандал. Не е възможно. Той е мъртъв, убиха го преди четири месеца. Вие сте самозванец.
— Познавате ме достатъчно добре, професоре. Нямам никакво време за игрички. Убивал съм много пъти и едва ли ще изпитам и най-малкото колебание да ви пръсна черепа, ако сметна за нужно. А може и да го направя, без да се замислям особено — нали вие сте причината да загине човек, който ми беше много скъп. Но да се върнем на въпроса. Какво знаете за тази група?
Моини отметна рязко глава; лицето му беше обляно в пот.
— Не познавам никакви групи, нито знам за някакви убийства. Вие сте луд, който и да сте. Аз съм преподавател по литература.
— С какво се занимавате през свободното си време, професоре, ако не е тайна?
— Пиша стихове — изръмжа професорът.
— Иран наистина е страна на поетите. Всички пишат стихове през свободното си време: банкови чиновници, учители, полицаи, генерали. А какво правехте през свободното си време в Бам? И то ли беше посветено на поезията?
Това свари Моини съвсем неподготвен. Очите му блеснаха, после отново посивяха.
— Да, прекарах няколко години в Бам. Правех изследвания на местната история, върху развитието на местните диалекти в региона през последното столетие. Това е едно изключително интересно място. Руините са впечатляващи. В местния диалект са се съхранили няколко изключително древни селскостопански термина.
Моини се възстановяваше забележително бързо. Явно трябваше да получи поредната порция шок.
— Да не би да сте ги научили от Аббас Пакдини? Не ви ли говори нещо името му? Какво точно всъщност означава? Не беше ли нещо от рода на „За чистата вяра“?
Очите на Моини отново примигаха, издавайки несигурността му. Увереността му се пропука за пореден път под напора на страха. Колко ли знаеше американецът? Господи, какво ли му е изпял онова говедо Хешмат, проклет да е!
Сякаш прочел мислите на стареца, Рандал ковеше желязото, докато е горещо.
— Кога за последен път се видяхте с Германеца? Какво е замислил?
Защитата на пленника се пропука напълно.
— Откъде… откъде знаете за него?
— Не съм ви довел тук да ми задавате въпроси. Какво знам и какво не изобщо не е ваша работа. Каква беше връзката ви с Фархад Резапур? Какво знаете за къщата, която даваше под наем в Колхак? А за бардака, който управляваше на улица „Абришами“?
Моини беше на ръба на паниката, но с последни усилия на волята се овладя. Както бе предполагал Рандал, професорът се оказа човек с неподозирани сили и забележителна устойчивост на психиката.
— Аз мисля, мистър Рандал, че вие блъфирате, защото не знаете почти нищо. В противен случай едва ли бихте рискували с довеждането ми тук. Само си губите времето с мен. Нямам какво да ви кажа.
— О, ще ми кажете всичко, преди да ви пусна. Или изобщо няма да си тръгнете. Явно не сте ме разбрали както трябва. Аз не само съм специалист по убийствата, но съм и майстор на инквизициите. Обучен съм да развързвам езиците и на глухонемите. Мога да ги накарам да проговорят дори на езици, които не знаят. След като приключа сеанса с вас, езикът ви няма да замлъкне, нищо няма да е в състояние да ви спре.
Челото и горната устна на Моини се обляха в пот. Сега вече беше в пълно съзнание. Ужасиха го не думите на Рандал, а тонът, с който бяха изречени. Американецът продължи съвсем спокойно:
— Онзи същия ден професор Ашрафи не беше единственият загинал, както впрочем знаете. Може и да нямате нищо общо със смъртта на жената, но може и да сте затънали до гуша. Тя означаваше всичко за мен и мога да ви уверя, че не ще се спра пред нищо, за да открия и накажа убийците й.
Моини направи безсмислен опит да се изтръгне от гласа, от непоколебимия и безмилостен тон; с огромно усилие успя да потисне надигащата се паника и прегракнало каза:
— Твърде късно е за отмъщение, нищо не може да спре каузата ни. Разполагаме с огромна мощ и сме готови да нанесем удар всеки миг. Седмината са готови, само чакат заповедите ни. Кинжалите са наточени и чакат само Десницата му. Мечът е готов и скоро ще бъде изтеглен от ножницата. Вашата ера е свършена, настава нашият ден. Скоро ще разпукне зората му.
Устата на Моини се стегна, погледът му се замъгли. Той сякаш стисна с всички сили челюсти в знак на отвращение към Рандал. Изведнъж тялото му се напрегна като струна и очите му се разшириха от ужас. Той се затресе в конвулсии, крайниците му обтегнаха въжетата до скъсване, столът се люшна и Моини падна на пода заедно с него. Рандал с отвращение следеше гърчовете му, дивото размятане на главата му, разтърсваното от спазми тяло. И изведнъж, все така рязко, както бяха започнали, гърчовете секнаха и тялото застина неподвижно. Рандал се приведе и го докосна. Моини беше мъртъв. Американецът доближи нос до устата на мъртвия и след миг рязко я отдръпна. Цианид. Той се напрегна и повдигна стола както беше с мъртвото тяло. Развърза въжетата и отнесе тялото на кушетката в другия край на стаята. Трябваше веднага да телефонира на Растгу.
16.
Техеран
17 май 1979 година
Тази нощ нямаше смисъл да се връщат в апартамента на Моини. Беше късно и срещата им със стражите на революцията беше неизбежна, както и арестът им. След като се обади на израелеца, Рандал си легна и се опита да заспи, но не можа. Вече беше в началото на лабиринта; чувстваше, че секретната група е само на една ръка разстояние, и въпреки това нещо му подсказваше, че има да извърви много по-дълъг път, отколкото предполагаше.
Растгу дойде още на разсъмване и двамата заедно укриха тялото в мазето, след което потеглиха за града. Три пъти минаха покрай къщата на улица „Вазири“ преди да преценят, че всичко е спокойно. Растгу остана да пази долу на входа, а Рандал се качи до апартамента и отвори вратата с ключа, който бе измъкнал от джоба на мъртвия собственик. Влезе с предпазни мерки, опасявайки се, че някой вече може да е разкрил отсъствието на професора. Апартаментът обаче го посрещна празен и мълчалив. Рандал влезе в кабинета и се зарови в документите на Моини.
Час по-късно не бе открил нищо повече от бележки върху персийския език и литература. Каквито и материали да беше притежавал Моини за групата, те явно не бяха съхранявани в апартамента му или дори укривани в таен сейф или скривалище. А и освен това времето, с което разполагаше Рандал, беше съвсем оскъдно и той основателно подозираше, че дори подробното претърсване ще се окаже безрезултатно. Гневно стовари юмрук върху бюрото. Да се добере толкова близо до целта й пак нищо! Дали поне колегите на професора нямаше да се окажат по-сговорчиви? Очите му се спряха на малка черна книжка на ъгъла на бюрото. Как я беше пропуснал? Отвори я и видя, че това е дневникът на Моини. Прелисти го набързо, но не откри нищо подозрително, поне на пръв поглед. Съдържанието представляваше абсолютна смесица от часове на учебни занятия, срещи във факултета, крайни дати за предаване на статии. Миг преди да затвори бележника се поспря върху последния запис. Беше за същата вечер, 17 май. Пишеше на арабски — език, който Рандал владееше слабо. При други обстоятелства съдържанието едва ли би привлякло вниманието му, но само след секунда сърцето му заби бързо. Една дума от текста се наби в окото му и той разбра, че отново е попаднал на следата. Текстът гласеше: „йом мавлид хадрат сайидатима Фатима; йайтамаулсаба фи дар алшидда…“ — „рожденият ден на нашата повелителка Фатима; Седмината да се срещнат в земята на насилието.“
Седмината. Моини ги беше споменал предната нощ. Кои ли бяха те? Дали не бяха приемниците на онези седем самоубили се в къщата в Колхак? Той затвори дневника и го пъхна в джоба си; умът му трескаво заработи. Трябваше да открие кога се срещат и къде се намира тази „земя на насилието“. Дали съмишлениците на Моини бяха в състояние да му дадат по-подробна информация?
Докато се връщаха в Дарбанд, той обясни всичко на Растгу.
— Сайръс, твоят арабски е по-добър от моя. Точен ли е преводът ми?
— Да, така изглежда. Но аз по-скоро бих превел дар като „къща“, отколкото като „земя“ или „област“. За „шидда“ не мога да кажа нищо определено; може да бъде и „насилие“, но ми се струва, че „мощ“ е по-подходящо, или пък „сила“. Невъзможно е да се каже точно без по-широк контекст.
— „Домът на мощта“ — измърмори Рандал. — Една къща би била определено по-логично място за среща. Я почакай, какво ще кажеш за „Къщата на силата“? „Дар ал-шидда“ би могло да бъда арабския превод на персийската дума „зуркхан“, не е ли така?
— Това не беше ми хрумвало, но сега виждам, че е съвсем подходящо. Една среща в зуркхан звучи напълно правдоподобно.
Рандал беше обзет от трескава възбуда. Преследването продължаваше. Зуркханът, или „къщата на силата“, е древна персийска институция, почти неизвестна на Запада. Това е клуб изключително само за мъже, посещаван от атлети, идващи да практикуват традиционни сръчности и умения, а също така да се посвещават на добродетелите на търпението, издръжливостта, твърдостта на духа и самоконтрола. Зуркханите бяха пръснати по цял Техеран и срещата днес можеше да се състоя във всеки от тях. Той се обърна към Растгу, който се бе съсредоточил в напрегнатото утринно движение.
— Кой зуркхан?
Растгу превключи на четвърта скорост — пътят пред тях се бе очистил на значително разстояние.
— Не знам. Все пак разполагаме с известно време. Срещата ще се състои едва довечера.
— Откъде знаеш?
— Това е очевидно. Годишнината от смъртта на Фатима е двадесетият ден от втория месец джумада. Днес е деветнадесетият ден от същия месец; двайсетият ще започне тази вечер на залез-слънце.
Рандал беше забравил, че мюсюлманският ден започва и свършва не в полунощ, а на залез-слънце. След като Моини беше записал срещата за седемнадесети май, значи трябваше да се състои тази вечер. Но къде?
Работата всъщност се оказа доста по-проста, отколкото се бе опасявал Рандал. След известно колебание той се свърза с Фариде Ашрафи, вдовицата на Ирадж. Не беше имал възможност да разговаря с нея от деня на смъртта на съпруга й, но я познаваше добре и можеше да й се довери. Тя вдигна слушалката след четвъртото позвъняване.
— Добър ден — каза той. — Госпожо Ашрафи, обажда се Питър Рандал.
На другия край на връзката последва продължителна тишина. Накрая тя проговори.
— Питър, къде сте? Опитах се да се свържа с вас след… Знаете ли за Ирадж?
— Да. Бях там същия ден, в университета. Имахме уговорена среща с него.
Но на следващия ден звънях в апартамента ви и никой не се обади. Няколко пъти след това звънях и ви писах даже две или три писма. Накрая разбрах, че сте изчезнали. Предположих, че сте напуснали страната поради размириците.
— Не мога да ви обясня по телефона, Фариде. Моля ви да ми се доверите. Не казвайте на никого, че съм се обаждал, абсолютно на никого. Намирам се в Техеран и съм добре. Ще се опитам да се видим, ако е възможно, но имам да свърша много неотложни неща преди това. Нужна ми е помощта ви.
— Да, Питър, разбира се. Знаете отлично, че винаги можете да се обърнете за помощ към мен. Какво искате да направя?
— Можете ли да намерите адреса на зуркхана, който посещава професор Моини?
Последва още една пауза.
— Моини не е атлет. Сигурна съм, че не е посещавал зуркхани дори и на млади години.
— Дори и да гледа, да слуша стихове?
Тя се поколеба.
— Да. Да, сега като го споменахте, мисля, че се сещам. Наистина, няколко пъти двамата с Ирадж посещаваха такова място, понякога и с приятели. Веднъж или два пъти годишно.
— Винаги ли ходеха в един и същ зуркхан?
— Така мисля. Да, така беше. Намира се на улица „Хакими“, близо до градския парк. Не знам точния адрес.
— Това няма значение. Ще го намеря. Благодаря ви.
Той замълча, несигурен как да продължи.
— Фариде, много ми е мъчно за Ирадж. И съжалявам, че не успях да се видя с вас след смъртта му.
— Не се притеснявайте, Питър. Мисля, че разбирам. Дали има някаква връзка? Беше ли смъртта на Ирадж случайност?
Как би могъл да отговори на въпроса й?
— Не — проговори накрая той. — Не, не мисля така. Но не мисля, че би могла да бъде предотвратена.
Тя не се обади дълго. Когато накрая проговори, гласът й сякаш прозвуча много отдалеч.
— Това, което правите сега, свързано ли е със смъртта му?
— Да, има връзка. Работата ми може да помогне… да отмъстя за него.
— Не искам отмъщение, Питър. Ирадж е мъртъв, всичко е свършено. Не искам повече смърт, моля ви.
— Вече имаше прекалено много смърт, повече, отколкото можете да си представите. Но не продължа ли, ще последват още много.
— Не ви разбирам, но ви желая успех. Кхода хафез, Питър.
Тя изговори тези думи за всекидневно сбогуване с особено ударение. „Нека Бог да те пази.“ Телефонът щракна.
Растгу разучи, че ще има сбирка на атлетите в зуркхана същия ден след залез-слънце. Зуркханът беше малък и посещенията бяха в четвъртък вечер — съвсем нормално време.
Рандал и израелецът отделиха първите часове от следобеда да се отърват от тялото на Моини. Натовариха трупа на професора в багажника на ланд роувъра на Растгу — автомобила, който той използваше за пътуванията си извън града, и потеглиха към планините. Там го стовариха край пътя и го простреляха в лявото слепоочие. Едва ли някой щеше да прави разследване заради един труп в тия времена; вероятността да правят аутопсия за изясняване на пълната картина за смъртта беше равна на нула.
Имаха още време, докато потеглят за зуркхана. Рандал настояваше да отиде сам, а Растгу да го изчака отвън като подкрепление, в случай че нещата се усложнят.
— Ти си глупак, Рандал — каза израелецът. — Някой от тях може да те разпознае; най-вероятно някой от колегите на Моини. Нека аз да отида, а ти да останеш в колата.
— Не, искам сам да се уверя какво става там. Мисля, че групата ще се събере едва след приключването на редовната сбирка; един зуркхан все пак не е от тия заведения, които се държат в тайна. Фариде Ашрафи ми съобщи, че съпругът й и други негови приятели обикновено ходели там заедно. Ирадж сигурно би забелязал, ако има нещо необичайно. Аз обаче искам да присъствам специално на сбирката, за да разгледам вътрешното разположение на сградата.
Той пристигна в зуркхана точно преди залез-слънце и влезе. До вратата, въвеждаща в главната зала, където се провеждаха сбирките, седеше възрастен мъж. Рандал обясни, че е американски журналист и планира да напише статия за ежедневието в Техеран след революцията. Старецът се озъби и ядно отметна глава, придружавайки жеста си със звучно „тц“.
— Говориш много добър фарси за журналист.
— Живея в Техеран от няколко години.
— Не можеш да влезеш, не си желан тук. Това място е само за иранци. Забранено е за чужденци.
Рандал извади цяла бала банкноти от по сто тумана, върху които портретите на шаха бяха внимателно отстранени.
— Това са ирански пари, старче. Ще си седя кротко отзад, без никой да ме вижда. Дори няма да ме забележат.
Рандал пусна две банкноти в подложената шепа на стареца и влезе, без дори да дочака покана. В стаята цареше сумрак — няколкото голи електрически крушки трудно можеха да го разпръснат. Беше с висок таван с гредоред от кедър и бели стени с няколко ниши в тях. Навсякъде висяха фотографии: на борци, мустакати атлети, войници; редом с тях бяха окачени картини с религиозно съдържание: Али с оголен двуостър меч, синовете му Хасан и Хюсеин, Хюсеин самотен на кон в равнината Карбала, а над всички — портрет на аятолах Хомейни. Подът на залата беше издигнат на няколко стъпки и центърът бе оформен като осмоъгълна арена, около която бяха подредени в няколко реда столове за зрителите. Вече имаше и зрители, все мъже и момчета, с дрехи на работници от близкия пазар. Рандал си намери място по-назад и седна. Едва ли някой му бе обърнал внимание при влизането.
Пирът, облечен целият в бяло, вече беше в стаята. Той беше ръководителят на зуркхана, центърът на цялото внимание. Седна над арената, с барабан в скута си. На масата до него имаше малък звънец. Точно в пет барабанът заби в бавен пулсиращ ритъм, после пирът започна да рецитира откъси от епичната иранска поема, „Шахнаме“ на Фирдоуси. Странните, сякаш неземни напявания — душата на този забележителен ритуал, и непрестанното биене на барабана изпълниха залата, омагьосвайки наблюдателите. Последва пауза, след която пирът удари няколко пъти звънеца с бяло лебедово перо. В стената на арената се отвори врата и мъжът в бяло възобнови барабаненето и напевите. Предшествани от белокос жилест мъж, атлетите пристъпиха на арената. Всички бяха голи до кръста, с широки колани и избродирани кожени панталони до под коленете, плътно закопчани около прасците. Повечето бяха изключително едри мъже, добре сложени, с обичайната физика на силен мъж, пехливан, но някои от по-младите бяха по-слаби, с по-фина мускулатура. Никой обаче не се отличаваше с несъразмерните пропорции на западния културизъм или щангистите. Зуркханът, една обител, чийто произход се губеше в древността, представляваше полурелигиозна и тайнствена институция и в него се наблягаше повече на духовните добродетели, които беше длъжен да развие в себе си всеки пехливан.
Ритуалът започна със земни гимнастически упражнения, включващи и „плуване на сухо“, и едно трудно упражнение, в което голям брой пехливани се въртяха като пумпали, сдържайки ефектите на замайването с огромни усилия на волята; белокосият старец излезе най-добър в това изпитание — въртя се повече от три минути, без дори да покаже замайване или загуба на равновесие. Следващото упражнение включваше използването на масивни метални сфери, свързани не с въже или дебела тел, а с тежки вериги. Пехливаните ги вдигаха, а през това време барабанът не секваше хипнотизиращия си ритъм и във въздуха се разнасяха слова от „Шахнаме“. След като приключиха и тези упражнения, мъжете взеха дебели метални пръти с различни размери от рафтовете покрай стената на арената. Най-големият прът се падна на най-едрия атлет. Беше дълъг повече от метър и дебел като ръка. Рандал си спомни как веднъж бе опитал да повдигне един такъв прът при подобно представление — беше се оказал изключително тежък, точно както изглеждаше, а най-големите просто не можеха да бъдат повдигнати. Пирът удари звънеца и отново заби барабаните в бърз ритъм. Мъжете започнаха да изпълняват сложни съчетания, извивайки и огъвайки ръцете си в невъобразими фигури.
Последното упражнение включваше употребата на по-малки пръти, от типа на използваните от жонгльорите на запад. Белокосият старец избра трима атлети. По своята същност упражнението не се различаваше от жонгльорските изпълнения, с тази разлика, че тук прътите бяха подхвърляни все по-високо и по-високо, чак до тавана. На зрителите им секваше дъхът от гледката и Рандал не се усети как ги аплодира бурно, преди да проумее, че това е повече от лекомислено от негова страна. Това не беше цирк, нито пък тези мъже циркови артисти, очакващи аплодисменти от публиката. Те щяха все така прилежно да идват седмица след седмица да изпълняват странните си ритуали, дори и да не останеше никакъв зрител да оценява силата и сръчността им. Освен Бог.
Изпълнението продължи повече от час, после зрителите се надигнаха да си ходят. Някои щяха да се приберат направо у дома си, други на малки групички щяха да се насочат към близката чайна да пушат наргиле, трети щяха да изчакат приятелите си сред атлетите, след което щяха да посетят заедно джамията или къщата на пира, за да поприказват и да пийнат чай или шербет. На стената зад себе си Рандал беше забелязал малък отвор, подобен на незастъклен прозорец, през който можеше да се влезе в малка стая. Той се изправи и погледна вътре. Жълтата светлина на голите електрически крушки му разкри нещо от рода на склад, където се съхраняваха спортните пособия. Той се обърна и се вля в една малка група излизащи мъже, привличайки няколко любопитни и враждебни погледа. Никой обаче не се осмели да го предизвика или дори да му проговори, и той излезе на улицата през главния вход. Растгу си седеше в колата, на стотина метра надолу от другата страна на улицата. Рандал прекоси пътя и се качи при него.
Зачакаха в здрача, без да откъсват очи от сградата. Зрителите и атлетите се изнизваха по двама или трима в нощта. Светлините угаснаха, пазачът заключи вратите.
— Как мислиш, дали не сме сбъркали мястото, Питър?
— Не знам. Но мисля да се върна и да изчакам, ако се налага, и цяла нощ. Тази нощ не можем да отидем в друг зуркхан, не е ли така?
— Така е, Питър — изсмя се тихо Растгу. — Страхувам се, че нямаме друг избор. Но внимавай много.
Рандал не срещна никакви трудности с прозореца на гърба на сградата. Резето беше по-скоро символично, отколкото пречка. Зуркханът не съдържаше нищо, годно за кражба — дори и крадец с най-широки връзки едва ли би успял да продаде някъде това толкова специфично спортно оборудване. Рандал прескочи леко вътре и извади миниатюрно фенерче, за да намери пътя до малкия склад в съседство с главната зала. Евентуалната среща можеше да се състои само в нея. Намери някаква черга и я просна върху малкия отвор, за да се прикрие от случайно любопитство, след което я разряза по средата, за да може да наблюдава вътрешността на залата.
Времето течеше бавно. Половин час му се стори цяла вечност. Вечерите вече бяха топли, но вътрешността на това рядко обитавано здание и бетонният под го караха да зъзне. Той внимателно пристъпваше напред-назад, за да се стопли и да загрее крайниците си, като през цялото време напрегнато се вслушваше и за най-малкия шум откъм залата. Четири часа по-късно, малко преди полунощ, вече бе на прага на отчаянието. Вероятността, че срещата ще се състои именно в този зуркхан, предпочетен от Моини при няколкото му редки посещения, беше направо равна на нула.
И точно тогава откъм залата се разнесе приглушен шепот. Някъде се отвори врата и нечии крака запристъпваха вътре. Електрическа крушка пламна, друга я последва и Рандал мигновено се озова зад импровизираната завеса, като внимателно разтвори цепнатината. Неясни сенки на мъже се промъкваха през вратата и слизаха по стъпалата на арената.
Бяха седмина. Шестимата бяха облечени в бяло, сякаш покрити със савани, а седмият — молла на около четиридесет години, бе целият в черно, с грубо лице, обрамчено от късо подстригана гъста черна брада. Светлината на една от крушките в миг се отрази от очите му — бяха студени, с дълбоки черни зеници, подобни на черни въглени в сняг. Едната му ръка завършваше в обвит с плат чукан. Седмината слязоха на арената и насядаха по традиционния начин — шестимата младежи срещу моллата, който седна с гръб към Рандал. Американецът задържа дъха си, сграбчен от настъпилата дълбока тишина, изпълнила залата. Ясно осъзнаваше ролята си на натрапник, който може да заплати с живота си, ако го заловят.
Моллата изпя молива на арабски, сякаш галейки чуждестранните думи, задържайки ги върху езика си, преди да ги изпрати като гълъби към високия гредоред. Молитвата му продължи доста дълго, но младежите седяха неподвижни като статуи през цялото време. Гледаха го втренчено, с безизразни лица. Застиналостта им беше в тревожен контраст с жизнерадостната гимнастика на атлетите само преди няколко часа. Молитвата завърши с пронизителна трептяща нота, отлетяла далеч в мрака отвъд насядалите фигури. Моллата заговори с нисък глас и нещо в тона му накара Рандал да настръхне.
— Тази нощ е благословена — започна моллата. — Тази нощ ние празнуваме годишнина от рождението на нейна святост Фатима, дъщерята на Великото съзидание, съпругата на Принца на вярващите и майката на Хасан Избраника и Хюсеин, Повелителя на мъчениците. Тази нощ оголен е мечът и готов за удар е той.
Лицата на всички младежи имаха едно и също изражение — на радост, триумф и очакване.
— Тази нощ — продължи моллата — е избран първият от тези, на които им предстои път. Тази нощ са решени съдбите на добри хора и на изчадия на шейтана. Тази нощ Имамът подготвя оръжията си и ще повдигне десницата си. Тази нощ благословените ще отидат в Рая, а прокълнатите в Ада. И Раят, и Адът са готови и чакат. Доведох ви тук тази нощ, за да ви обясня и да ви съобщя, че след като напуснем това място, сме поканени в една къща, където ще се срещнем лице в лице с негово сиятелство. Той вече е тук и ни очаква. Макар и да не съм от вашите редици, аз бях помолен да ви придружа. Първо обаче вие трябва сами да се подготвите с молитва и смирение.
Той спря, после отново започна да напява молитвени слова. Рандал разпозна няколко от думите — бяха от Корана. Умът му трескаво препускаше. Той измъкна пистолета от джоба си — реши, че ще е по-безопасно да вземе някой от тях за пленник сега, отколкото после да ги проследи до следващото място на събиране, което и да беше то. Пръстите му напипаха каучуковата подложка, която беше взел, за да я пъхне в устата на бъдещия си пленник и да предотврати повторението на акта, извършен от Моини предната нощ. Успееше ли да ги изненада, можеше да се измъкне навън в колата на Растгу преди другите да реагират. Но не се самозаблуждаваше: знаеше, че останалите ще се нахвърлят вкупом върху него още преди да се е добрал до вратата. Изведнъж целият се напрегна като струна. Откъм вестибюла се бяха разнесли неясни звуци. Дали Растгу не бе решил да предприеме нещо, независимо от него?
Изведнъж вратата се отвори с трясък без никакво предупреждение и в залата нахлуха въоръжени мъже, крещейки заповеди никой да не мърда. Десет души, всички в защитни комбинезони и автоматични оръжия, обградиха арената с дула, насочени в гърдите на насядалите. След секунди в залата със спокойна походка и мрачно изражение влезе моллата Хасан Табатабаи и спря до вратата, втренчен в заловените мъже. Гласът му разряза въздуха като бръснач:
— Моля всички да станат бавно с ръце на тила. Всички сте арестувани в името на Ислямска република Иран. При най-малкия опит за бягство ще бъдете застреляни. Моля всички да станете и да се приближите до вратата един по един.
Той направи кратка пауза, след което повиши глас и се обърна към скривалището на Рандал.
— Вие също, мистър Рандал. Ако обичате, излезте с вдигнати ръце. Действително, вие ми оказахте неоценима помощ, но за съжаление все още не съм приключил с вас. Имам един приятел, който изгаря от нетърпение да си поговорите. Моля, приберете пистолета.
Жестока паника сграбчи Рандал за гърлото. Внезапно проумя, че цялото му бягство е било нагласено, че са го оставили да избяга, за да доведе Табатабаи и хората му тази нощ тук. Той пъхна пистолета в джоба си и отвори вратата към залата.
Седмината пленници вече бяха на крака, но вместо да поставят ръце на тила си и да застанат неподвижно, те мълчаливо се наредиха в кръг, лице в лице със стражите си. После, бавно и целенасочено, закрачиха към тях с мрачни, решителни лица, с немигащи очи, втренчени в насочените срещу тях дула.
— Назад, назад до средата на арената с ръце на тила — отново се развика Табатабаи.
Те сякаш не го чуваха. Продължаваха да крачат със смъртна решителност в очите. Рандал ги следеше като омагьосан в очакване всеки миг стражите да открият огън, превръщайки сцената в кървава касапница. Не бе в състояние да предотврати нищо. Но стражите останаха като замръзнали, сякаш омагьосани от настъпващите срещу тях мъже. Ако нападателите им бяха въоръжени, те биха открили огън още в първия миг без никакво колебание. Но да застрелят съвсем хладнокръвно невъоръжени хора, мъже в бели дрехи също като онези, които самите те бяха носили само допреди няколко месеца и в които бяха загинали толкова много техни другари… това пробуждаше остри спомени за войниците на шаха и кланетата в първите дни на революцията. Пръстите им замряха върху спусъците и те панически се заоглеждаха. Седмината мъже вече ги наближаваха застрашително.
— Огън! — изрева Табатабаи и бръкна под дрехата за пистолета си.
В паметта на Рандал останаха съвсем откъслечни спомени за случилото се през следващите мигове — движенията и звуците се сляха в неразличимо цяло. Като по даден знак седмината скочиха върху стражите с протегнали към автоматите ръце. Войниците изпаднаха в паника и хаотично откриха огън; грохотът отекна оглушително в помещението. Няколко от нападателите рухнаха на пода, разкъсани от куршумите, с обагрени в алено бели одеяния. Един от войниците обаче се поколеба за миг и закъсня със стрелбата. Мигом беше съборен на пода, автоматът му бе отнет и насочен срещу него самия. Още преди останалите стражи да проумеят какво става, оцелелият мъж в бяло се извърна и откри огън, косейки в полукръг. Куршумите заплющяха, врязвайки се в телата на войниците, покосявайки ги безмилостно.
С крайчеца на окото си Рандал зърна как облеченият в черно молла се втурва към една завеса в другия край на залата и изчезва зад нея. Почти едновременно с това Табатабаи вдигна пистолета си и стреля в мъжа с автомата. Мъжът се строполи безмълвно с куршум в черепа. Автоматът се изплъзна от безжизнените му пръсти и изтрака на бетонния под. Единственият останал жив войник откри безразборна стрелба по арената, заливайки с олово натръшканите в безпорядък тела.
Рандал ужасен се взираше в кошмарната гледка. Табатабаи, избегнал по чудо смъртта, бе застанал пред него с насочен в гърдите му пистолет. Агентът на САВАМА втренчи очи в Рандал.
— Ако обичате, хвърлете пистолета, мистър Рандал, или Али ще ви застреля.
— Бих препоръчал Али да се въздържи от тази постъпка — прозвуча гласът на Растгу зад Табатабаи. — Най-добре ще е за всички ни, ако вие пуснете пистолета си и кажете на момчето си направи същото.
Растгу бе пристигнал в най-съдбоносния момент. Не бе останал в колата, където можеше да го забележат стражите на революцията, а бе предпочел да се укрие в една странична уличка, откъдето да наблюдава зуркхана. Бе станал свидетел на пристигането на САВАМА, след което ги бе проследил с изключително внимание, наблюдавайки развоя на нещата през последните минути. Сега бе дошъл и неговият ред.
Табатабаи и подчиненият му войник пуснаха оръжията си, както им беше заповядано — гласът на израелеца не оставяше дори сянка на съмнение, че всеки опит за неподчинение ще бъде безмилостно и мигом наказан.
— А сега — продължи Растгу, — моля ви да бъдете така добър да слезете по стъпалата на арената. Направите ли и най-малък опит да вдигнете някое оръжие или по какъвто и друг опит да ме застрашите, ангелите Надир и Мункар ще ви открият утре сутринта на гробището Бехешт-е Захра.
Табатабаи изпълни безмълвно заповедта. Безсилен гняв струеше от погледа му.
— Питър, ела при мен — повика го Растгу. — Моллата май е забравил да сложи пост отвън, но все пак човек трябва да си има едно наум.
Рандал неумело си проправи път сред повалените столове и труповете до мястото, където го чакаше приятелят му. Растгу отстъпи крачка встрани да пропусне Рандал, като се изви леко. Табатабаи реши, че това е моментът, и се хвърли с протегнати ръце към беретата си. Али се преметна през най-близкия стол и посегна към автомата. Табатабаи успя да докопа пистолета, но в следващия миг куршумът от магнума на Растгу прониза слепоочието му и го отхвърли назад. Вторият изстрел прониза облегалката на стола, отнасяйки със себе си и част от черепа на Али.
Растгу изблъска Рандал навън и побягнаха. През три квартала от тях зави сирена. Прекосиха задъхано улицата и скочиха в ягуара на Растгу. Само след секунди израелецът трескаво запали колата и включи направо на втора. Колата полетя по безлюдната улица, после рязко свърна в една пряка и пое на изток през града, към безопасното укритие на къщата в Майдийе. Рандал извърна пребледнялото си лице към израелеца.
— Те са мъртви, всички. Всичко стана толкова бързо, че не можах нищо… Сайръс, това не е краят. Тази вечер седморката не беше в пълен състав, един липсваше. А седмият човек тази вечер, оня в черно, успя да се измъкне. Беше по-възрастен от останалите. Каза, че не бил от тях. Значи има още някой жив някъде. Той е избраникът им. Трябва да го намеря на всяка цена. Длъжен съм да открия за какво е избран.
— Съжалявам, Питър, но това не може да стане.
Рандал изгледа озадачено приятеля си.
— Не може да стане ли? Защо да не може?
— Защото те извеждам от страната. Още тази нощ. Вече съм уредил всичко с твоите хора. Прибираш се у дома.
Американецът се смръщи гневено.
— Хич и не се надявайте. Аз имам…
Дясната ръка на Растгу се стрелна светкавично към врата му в безпогрешен саблен удар и Рандал рухна в на седалката. Израелецът оправи волана и натисна педала на газта.
— Прощавай, Питър.
17.
Техеран
17 май 1979 година
Докато Рандал и Растгу се носеха по безлюдните улици на източен Техеран, двама други мъже седяха заедно в старата къща на пазара, където предишния месец се бе състояла срещата, посветена на годишнината от смъртта на Фатима. Единият беше старият молла, който бе председателствал срещата, облечен както и по-рано в бяла аба и зелен тюрбан. Другият беше Хюсеин Наваи, избраникът, предназначен да убие президента Картър. Той беше на двадесет и осем години, красив, с пронизващи очи, гъста черна брада и хлътнали бузи. Изглеждаше озадачен. Според първоначалната уговорка той трябваше да присъства същата вечер на срещата в стария зуркхан, но в последния момент го известиха, че моллата го вика у дома си. На вратата го посрещна слуга и го отведе на горния етаж, където той намери стария молла вглъбен в молитва. Светият мъж нито я прекъсна, нито даде знак, че е забелязал присъствието му, но слугата го покани да седне на килима срещу него. Газена лампа с ниско спуснат фитил хвърляше жълтеникава светлина в средата на стаята, къпейки двамата мъже в странен неземен отблясък.
Мина повече от час и въпреки това моллата продължаваше да седи неподвижен, а напевните думи на молитвата се надигаха и спускаха като вълни край морски бряг. Колкото повече се вслушваше Хюсеин в словата, толкова повече атмосферата в стаята се променяше и той самият неусетно беше въвлечен в молитвата. Накрая напевът замря и последвалата го тишина беше по-дълбока от всичко преживяно от младия мъж до този момент.
Гласът на моллата го призова сякаш от много далеч. Той бавно осъзна къде се намира, видя примигващата жълтеникава светлина на газената лампа, дебелия шарен килим, върху който седеше, безизразните бели стени и стареца пред себе си.
— Добре дошъл тази нощ — изрече светецът с неподозирана топлина. В гласа му имаше и още нещо.
— Това е чест за мен — отвърна младият мъж. Това беше самата истина.
— И малко объркващо — добави моллата с леко развеселен глас.
— Да… наистина съм объркан. Аз очаквах… Бях повикан в зуркхана да се срещна с молла Ахмад. Защо се промениха нещата? Защо ме извикаха тук? Дали не съм извършил нещо, което ви е оскърбило?
Старецът поклати глава и се усмихна.
— Не си съгрешил, сине мой. Ти си нашият избраник. Ти си първият, комуто се падна честта да осъществи своята мисия.
Моллата бръкна в левия ръкав на снежнобялата си аба, измъкна сгънат лист синя хартия, разгъна го и го изглади с дясната си ръка, а с лявата взе от пода очила с тънки златни рамки. Вдигна поглед и се обърна към Наваи.
— Получих писмо от негова върховна светлост, адресирано до теб. Помоли ме да го прочета в твое присъствие.
Той си намести очилата и зачете с напевен глас, така както четяха при тържествени поводи повечето иранци. Писмото беше написано отчасти на фарси.
„В името на Бог. Нека Бог благослови Мохамед и семейството му и имама на вечността, нека Бог усили вярата му. О, безименни и неназовани, знай, че твоето име вече е вписано в Свещената книга и че неговото перо е готово да впише и делата ти благочестиви в нея. Сега е време на разпътица и безвремие, на страдание и мъка. Всичко, завоювано от нас, все още не е станало необратимо, и можем да загубим всичко, не дойдат ли по-скоро дните на последната ни победа. Силите на неверниците не са нито победени, нито заблудени, и армиите на нечестивите не са нито разгромени, нито останали без водачи. Ако не действаме веднага в Негово име и Неговата кауза, моментът на победата може да мине покрай нас завинаги. Следователно дошло е времето за теб да се подготвиш ти достойно за бремето, в което толкова отдавна си се врекъл. Изпращам те сега в Неговото име и с моята благословия да бъдеш ти проводник на нашата победа. Не се стъписвай пред гибелен момент, изпречи ли се той на пътя ти. Знай, че смъртта ти ще бъде знак на мъченичество богоизбрано и ти ще бъдеш мъченик в свещената война, в джихада срещу силите на мрака. Нека Бог те придружава чрез своите ангели. Хвала на Аллах, владетеля на всички светове.“
Гласът на белобрадия духовник замлъкна и той вдигна очи да срещне погледа на младежа, до когото беше адресирано писмото. Бледата светлина на лампата отразяваше обречеността и ужаса в очите на младежа и състраданието и разбирането в очите на неговия повелител. Саможертва и фанатизъм горяха в погледите и на двамата, а зад погледа на стареца работеше умът му. „Сине мой, колко малко знаеш ти или разбираш истинските Му стремежи, действителната същност на задачата, за която си избран и заради която ще умреш.“ След тази мисъл старецът изпита неподправена мъка, но и дълбок възторг. Беше дошло времето на върховното изпитание.
— Утре потегляш по суша и море за Медина — продължи духовникът. — Лятото и есента ще прекараш в свещения град, в една къща на познанието. Един човек ще те научи на нещата, за които съм неспособен да те упътя, ще те подготви за самата задача. Ще останеш там, докато започне месецът на поклонничеството. Ще облечеш белите одеяния и ще отидеш в Мека да изпълниш ритуалите на хаджийството, но не ще останеш за празника на десетия ден. Защото преди да настъпи тази дата, ти вече ще бъдеш в Ню Йорк, готов всеки миг да полетиш за Вашингтон.
Старецът се поколеба, пришпорван от съзнанието, че това не е всичко, че освен радостта да бъдеш почетен с честта на избраник, нощта излъчва болка и страдание.
— Братко Хюсеин, преди да потеглиш за мисията си, ти ще се срещнеш със самия Имам, тук, в тази къща, тази нощ.
Очите на Наваи блеснаха с неземен блясък. Такава среща беше чест, оказвана само на малцина избрани.
— Преди това обаче твоята вярност към него, твоята обич към него, и твоята вяра в него трябва да бъдат подложени на изпитание съгласно заповедта му. Последния път, когато беше в тази стая, аз обясних, че всеки един от вас трябва да премине през смъртта в най-различните й лица, за да се научите как да умирате. Твоята първа смърт ще се състои тази нощ. Моля те да ме придружиш.
Старецът се изправи с усилие на схванатите си от продължителното седене крака и протегна ръка към един прост дървен бастун. Наваи също се изправи и последва стареца през вратата и по стъпалата надолу. Беше пребледнял, сърцето бумтеше в гърдите му.
Здрачът вече бе захлупил двора, но топлината на деня още не си беше отишла. Мракът бе почти пълен, защото луната в последната си четвърт бе почти изчезнала, но пък безброй едри звезди бяха залели небето. Моллата поведе Наваи през двора към осветения правоъгълник на някаква отворена врата. Зад прага й се озоваха в слабо осветен коридор, белосан също както стаята, която току-що бяха напуснали. Сводестият таван го накара да се приведе, макар всъщност да беше достатъчно висок, за да му позволи да стои изправен. В дъното на коридора имаше тежка дъбова врата с масивна брава. Моллата спря пред нея, извади от джоба си връзка ключове, избра най-големия и го пъхна в ключалката. Ключът се превъртя с усилие. Моллата бутна вратата и тя изскърца протяжно с отдавна несмазваните си панти.
В стаята зад нея беше тъмно. Слабата светлина на газената лампа в коридора само подчертаваше дълбоките сенки. Старецът се върна за лампата и я донесе. Мъжделивата жълтеникава светлина заля стаята, хвърляйки причудливи сенки върху пода и стените. В дъното на стаята седеше човек по риза и панталони. Косата му беше разрошена, не беше се бръснал от няколко дни, а кървясалите му очи гледаха напрегнато. Китките му бяха завързани със здраво обтегнати въжета за железни халки, вградени в стените.
Наваи прекрачи прага и остана като вкопан, сякаш не смееше да се приближи до окования мъж. Помещението беше малко и дори от разстояние той усети киселия мирис на пленника, смесица от пот, урина, повръщано и страх. При влизането му прикованият рязко повдигна глава и впи очи в него — за миг те се разшириха в знак на разпознаване. Но мигът отмина и очите отново възвърнаха стъкления си блясък. Мъжът се размърда, сякаш нехаеше за режещата болка, която му причиняваха впитите в китките въжета.
Лицето на Наваи за миг се промени. Ужасът замести блясъка на разпознаването и на свой ред се смени с безстрастната маска, наложена от тренираната му воля.
Брадатият духовник пристъпи напред и застана до пленника, после се обърна към Наваи, който беше застанал с приведена глава, опрял гръб в стената, сякаш в опит да се разграничи от мъжа срещу себе си.
— Братко Хюсеин, вече те известих, че верността ти ще бъде подложена на изпитание тази нощ. Моментът дойде. Познаваш ли този човек?
Наваи вдигна глава. Гърлото му беше пресъхнало.
— Изненадан ли си, че го виждаш тук? Минала е повече от година, откакто сте се видели за последен път, но знам, че двамата сте най-близки приятели.
— Той беше… мислех, че е в Щатите. Миналата година му изпратих няколко писма, но той не ми отговори на нито едно. Не разбрах защо… Фаридун е най-добрият ми приятел. Близки сме още от деца; като братя сме. А сега го виждам тук в такова състояние. Какво е станало? Защо е вързан така?
— Твоят приятел действително беше в Америка. Нямам представа защо не е отговорил на писмата ти, но предполагам, че си има причини. Той се опита да предаде каузата ни, да унищожи самия имам. Не мога да ти предам подробностите, но открихме, че докато е бил в Съединените щати, се е свързал с враговете на исляма, с цел да им предаде информация за нашата кауза. Ние обаче го разкрихме, преди да успее да извърши гнусното си предателство. Използвахме жена му, която беше оставил в Техеран, и го повикахме. Арестувахме го веднага след пристигането му и го изправихме пред съд, председателстван от имама. Преди три седмици имамът го осъди на смърт, но ни заръча да отложим екзекуцията. Сега вече знаем, че причината за тази негова постъпка е била да ти предостави възможността да докажеш предаността си към него и да потвърдиш вярата си в исляма. Ти си определен да бъдеш неговият палач.
Наваи замръзна, неспособен да произнесе и звук. Старецът протегна ръка и го подбутна към осъдения на смърт. Фигурата в роба и тюрбан сякаш олицетворяваше дълга, вярата, верността — всички онези добродетели, които с годините се бяха старали да изградят в Наваи. Той пристъпи като сомнамбул, спирайки само на сантиметри пред лицето на осъдения. Измъченият мъж бавно вдигна глава, сякаш преодолявайки огромна болка. Хлътналите му очи блеснаха за миг със стария огън, напуканите му устни безмълвно се раздвижиха.
Старецът бръкна в един от дълбоките джобове на абата си, измъкна едно тънко въже и го подаде на Наваи.
— Както знаеш, осъденият е Саид, потомък на Пророка, също като мен, а законите на исляма забраняват да се пролива кръвта на такъв човек. Имамът заповяда той да бъде удушен. Той е отслабнал много и едва ли ще са необходими големи усилия, за да умре.
Наваи пое въжето в някакъв транс, неспособен на никакво волево усилие или действие. Опита се да избегне очите на приятеля си и да мине зад него, но въжетата го спряха. Той вдигна тънкото въже и с мъртвешко лице на човек, обладан от неведоми сили, го обви около врата на осъдения, усуквайки краищата му, след което с всичка сила ги дръпна. Тънката връв се впи в шията на мъжа, очите му се изцъклиха, притиснатите вени се издуха до пръсване. Гърлото на осъдения захриптя в последни усилия да поеме въздух. Наваи не можеше да откъсне поглед от лицето му. Не усещаше как въжето се врязва в собствената му плът, не усещаше как от разкъсаните му ръце потича кръв. Лицето на осъдения посиня, после стана пурпурно, очите му всеки миг щяха да изскочат от орбитите. След няколко секунди всичко свърши — и болката, и съпротивата. Беше дошла смъртта.
Наваи отпусна хватката си; краищата на въжето се изплъзнаха от внезапно омалелите му ръце. Той отстъпи от клюмналото тяло на този, който му беше повече от брат.
Старецът го подхвана за раменете и го поведе към вратата. Всичко бе онемяло след зловещия рев на смъртта, изпълнил ушите му. Ехото диво отекваше в малката стая.
В коридора внезапно се раздадоха гласове. Нечии стъпки прокънтяха по каменната настилка. Изведнъж и двамата мъже в стаята се обърнаха към вратата и се поклониха, положили ръце на гърдите си. На прага застана друг старец, с дълга сива брада и огнен поглед, облечен също като първия в аба и тюрбан. Той изговори древния ислямски поздрав „ал-салам алейкум“, а те отвърнаха като един „алейкум ал-салам“. Настъпи почтителна тишина. Влезлият протегна ръката си с пръстена за целувка — знак на уважение и преклонение. Те стояха безмълвни, привели глави, положили ръце върху гърдите си.
— Хюсеин — проговори новодошлият с глас, понесъл се като вятър, — ти се справи добре. Тази нощ ти оправда доверието ни в теб. А сега искам да ти окажа още по-голямо доверие. Чуй ме. Удари часът за последната свещена война. Цялото човечество е вече готово за нея и аз се кълна, че тя ще избухне скоро. Събитията от последните няколко месеца подготвиха почвата, но остава да се направи още много. Върви утре с моята благословия и предай поздравите ми на онзи, който ще те посрещне в свещеното място. Научи всичко, на което ще те обучи, и му се подчинявай така, както се подчиняваш и на мен, във всичко. И след като изпълниш ритуалите на поклонничеството, всички без тези на празника, полети като ангела на смъртта към земята на сатаната и изпълни поръчението, което положих на плещите ти. Ти ще бъдеш първият зов на тръбата както е казано в Корана: „И ще дойде денят, когато ще прозвучи първият зов на тръбата, и втори ще го последва“. Нека Аллах и Пророкът и благословените имами бъдат с теб.
И старецът вдигна ръка да го благослови.
Наваи падна на колене пред имама и целуна полите на абата му. Не разбираше нищо от това, което ставаше около него, в разума му царуваше хаос, но едно нещо осъзнаваше съвсем ясно: той щеше да убие или да умре заради мъжете, в чиито нозе беше коленичил.
18.
Медина
юни 1979 година
Пророкът Мохамед е погребан в Медина заедно с двамата си съратници, Умар и Абу Бакр, под нещо, което някога е представлявало пода на къщата на любимата му жена Айша. Вечният му дом е белязан с малко зелено кубе над южната част на Джамията на пророка. Гробът е обграден от масивни бронзови перила, богато украсени с най-фина калиграфия. Поклонниците се докосват до тях със страхопочитание при обиколката си около гроба в търсене на благословията на този и другия свят.
Сутрешните молитви току-що бяха стихнали и тълпи вярващи изпълниха галериите, водещи към надгробния паметник. Между колоните от розов камък, издялани от хълмовете над долината Акик, се виеха проходи под меко очертани арки. Богато орнаментирани персийски и турски килими застилаха подовете на колонадите. Двама мъже крачеха бавно сред тълпите притихнали поклонници. Не се докосваха, но невидими връзки ги свързваха в едно. Заобикалящите ги поклонници несъзнателно се отдръпваха, за да им направят път към светилището.
Хюсеин Наваи бе пристигнал в Медина от Джеда предния ден и веднага бе въведен при Мохамед ибн Абд Аллах, чиято къща беше близо до джамията. Повече от два часа двамата бяха разговаряли на четири очи. Никой не знаеше и дори не се осмеляваше да попита какво се бе случило между двамата по време на разговора им, но вечерта, когато бяха излезли заедно за вечеря, най-близките последователи изумени наблюдаваха дълбоката близост, настъпила между двамата: сякаш бяха братя или дългогодишни приятели.
Тази сутрин двамата заедно бяха отишли на сутрешните молитви в джамията и сега младият арабин водеше Наваи да се поклони на гроба. Минаха покрай перилата и накрая стигнаха до южната страна. Там в стената беше вграден бронзов диск, на височината на главата на Пророка. Всеки поклонник протягаше ръка да докосне диска, търсейки контакт с неведомите сили. Хюсеин Наваи протегна дясната си ръка да го докосне, изхлипа тихо и посегна към ибн Абд Аллах с другата си ръка. Неспирният поток поклонници се точеше покрай тях. Наваи се обърна и заговори тихо на придружителя си.
— Кълна се в Бога и неговия Пророк, мир Нему, че ще ти помагам във всичко, в живота и смъртта, в този или другия свят. Предавам се напълно в ръцете ти и се посвещавам безрезервно на каузата ти. Все ми е едно дали ще живея, или ще умра, щом като с живота си или смъртта си мога да ти служа.
За момент двамата впиха очи един в друг, после пресата на поклонниците отново ги притисна и те възобновиха обиколката на надгробния паметник. Но този миг на безмълвие до гроба на Пророка беше достатъчен. Дори и смъртта не можеше да раздели връзките, изковани в този момент на дълбоко единство — нито тяхната собствена смърт, нито смъртта на хиляди хора.
10.
Мека
1 април 1979 година
В квартала Шиб ал-Мавлид в североизточната част на Мека има една порутена къща на три етажа, само на някакви си петдесетина метра от малката модерна библиотека, издигната на мястото на селището, където е бил роден Мохамед. Това е старата Мека, притисната от всички страни, сгушена на долните склонове на Абу Кубаис, с високи тесни къщи, иззидани с груби тухли и хоросан, с прозорци с ромбовидни решетки или дървени щори, иззад които надзъртат очи, които виждат, без да бъдат виждани. Тесни улички с разбити мръсни настилки си пробиват несигурно път сред порутени домове, тъмни входове и тайнствени тунели и се губят сред хаотичната им плетеница. Навсякъде щъкат подивели котки, търсещи препитание, нехайни към заобикалящия ги човешки живот.
Беше късно след полунощ и Шиб ал-Мавлид беше притихнал и тъмен. В една стая на третия етаж на къщата спяха дванадесет мъже. Тринадесетият стоеше на стража. Равномерното дишане на мъжете изпълваше стаята, от време на време нарушавано от лая на някое скитащо куче. И в тази тишина почти недоловимият звук от почукване на долния етаж имаше ефекта на сигнал за тревога. Само след миг и дванадесетимата мъже бяха будни. Стражът отвори вратата и слезе по стълбите. Който и да беше почукал, повече не повтори. Той знаеше, че две почуквания, изпълнени с тревога, са достатъчни да пробудят мигновено обитателите на къщата, без да тревожат съседите. В мрака на горния етаж се подаваха от ръка на ръка пистолети.
Стражът отвори вратата към улицата с една ръка — в другата държеше готов за стрелба пистолет. Една-единствена дума беше прошепната в мрака и неясна фигура прекрачи прага, притваряйки безшумно тежката дървена врата. Непознатият се обърна към стража и заговори с напрегнат шепот:
— Тук ли е?
— Да, горе е. Следвай ме.
Двамата се изкачиха по древните дървени стъпала. Когато стигнаха вратата на спалното помещение, стражът се обади тихо, успокоявайки хората вътре, че всичко е наред, и махна на новодошлия да влиза. Някой запали газена лампа и стаята се изпълни с бледа жълта светлина, която хвърляше причудливи сенки по лицата на присъстващите. Дванадесетимата мъже, събудили се само преди секунди, бяха вече облечени в черни роби, готови за действие.
Мъжът, почукал долу на вратата, беше облечен в униформата на Националната гвардия. Беше потен и очите му издаваха завладелия го страх. Изчака да му посочат къде да седне и след като се настани на пода, заговори, без да чака покана.
— Простете ми, че ви разбудих, но нямаше друг начин, трябваше да дойда. Има издадена заповед да се атакува къщата. Те знаят, че сме тук, и планират само след час да нападнат. Успях да се измъкна, без да ме видят, но ако разберат, че съм изчезнал, може да се досетят какво е станало и веднага да се втурнат насам. Трябва още тази нощ да се изнесете. Мека вече не е безопасна за вас.
Седнал на пода срещу него беше пилигримът, пристигнал в града през пустинята преди година. Казваше се Мохамед ибн Абд Аллах ал-Кахтани, бивш студент от факултета по ислямско право в Мека. Подобно на мнозина от последвалите го, той беше от племето отайба, бедуинско племе, което пасеше овцете и камилите си в района между Мека и Риад, саудитската столица. Преди две столетия отайба бяха владели Катар, но периодът на възхода им се беше оказал кратък. В доста по-близки времена бяха използвани от крал Абд ал-Азиз за умиротворяването на огромния арабски полуостров, но влиянието им отново бе западнало след потушаването на едно въстание, избухнало сред самото племе. Сега амбициите на много млади отайби бяха съсредоточени върху него, Мохамед ибн Абд Аллах.
Беше към двайсет и пет годишен, със стройно тяло и тясно лице, гъста черна брада и пронизващи сиви очи. Притежаваше онова властно излъчване, за което социолозите твърдят, че не е вродено, а се създава от самия му носител; но някои хора и с външния си вид, и с държането си сякаш опровергават тази теория. Мохамед ибн Абд Аллах беше точно такъв човек. Когато говореше, всяка дума и жест попиваха дълбоко в съзнанието на слушателите му.
— Знаят ли за мен? Чули ли са, че съм тук? — попита той.
Войникът поклати глава.
— Не, знаят само за братовчед ти. От ареста му през миналата година шпионите им са нащрек. Но за теб, господарю, не знаят нищо. Сигурен съм в това.
Мрачна усмивка плъзна по устните на човека до Мохамед ибн Абд Аллах. Това беше неговият братовчед, Джухайман ибн Саиф ал-Отайби, мъж на тридесет и девет години, привидният водач на групата. Беше роден през 1940 година в отайбското селище Саджир в Касим, на северозапад от Риад, около десет години след поражението на ихвана, ръководен от Ибн Хумаид. Споменът за поражението още беше жив в региона и Джухайман израсна в бунтовническа атмосфера на омраза срещу двореца на саудитските крале. Щом навърши пълнолетие, постъпи в Националната гвардия, където израсна до ефрейтор във взвод, съставен от членове на племето отайби, дислоциран в една база в Касим. Скоро след това обаче отхвърли службата в армията като неотговаряща на каноните на исляма, и отиде в Медина да изучава религиозни науки. През 1976 година замина за Риад като водач на малка група фанатици и започна да пише фундаменталистки памфлети, атакуващи саудитското висше духовенство и кралската фамилия. Дейността му привлече вниманието на разузнавателната служба на принц Наиф и през лятото на 1978 година той и деветдесет и осем негови последователи бяха арестувани и затворени в Риад. И тъй като срещу тях не можеха да бъдат отправени никакви ясни обвинения, те бяха освободени след месец и половина, при условие че ще прекратят проповедническата дейност.
Това обаче, което никой извън групата не знаеше и не подозираше, беше, че Джухайман не беше техният истински водач, че той самият собствено лично преди няколко години беше положил клетва за вярност пред братовчед си Мохамед, в когото признаваше Махди, обещания месия на исляма, който щеше да провъзгласи появата си на земята в началото на петнадесетото столетие по ислямското летоброене. Времето на тази поява беше само след няколко месеца.
Мохамед ибн Абд Аллах кимна и се обърна към Джухайман.
— Стана точно това, от което се бояхме. Трябва незабавно да потеглиш за ал-Хаса, както е планирано. Това е дълго пътешествие, но там ще има много работа за теб, и докато дойде есента, трябва да си се върнал. Вземи Мусалим, Хамад и сина на Сюлейман. Останалите ще тръгнат с мен за Медина. Време е да направя хиджра, да изоставя дома си, точно както навремето бил принуден да постъпи Пророкът. Нека не губим време в сбогувания. Ще се срещнем отново, когато лятото отмине.
И Мохамед ибн Абд Аллах се изправи. Другите също се надигнаха, изчаквайки почтително, докато стигне до вратата и излезе от стаята. Този развой на нещата също беше предвиден и сега всички действаха бързо. Нямаше никакво време за губене. В никакъв случай не биваше да се допуска Мохамед ибн Абд Аллах да попадне във вражески ръце.
Вратата на къщата се отвори и групата се изниза един по един в тясната уличка сред пълен мрак и тишина. Босите им крака стъпваха безшумно на запад през усуканите улички. После Джухайман ибн и неговите трима другари се прегърнаха един по един с Мохамед инб Абд Аллах и изчезнаха към пътя, откъдето щеше да започне дългото им пътешествие към Залива. Другите тръгнаха на юг, за да заобиколят Голямата джамия и да поемат по северния път, който водеше за Медина. Също като Пророка, Мохамед ибн Абд Аллах щеше да намери убежище в Медина от тези, които го преследваха като див звяр. И също като него щеше скоро да се завърне триумфално.
11.
Техеран
10 април 1979 година
Гласът на мюезина, призоваващ правоверните на вечерна молитва, заглъхна с угасването на светлината. В небето над тях кондензитната диря на устремения на север Боинг 707 бавно заплува към планината Дамаванд и подмина Елбрус; под тях светлините на Техеран започнаха да примигват сред падащия здрач. По улиците заблестяха фаровете на такситата, профучаващи на пълна скорост. Ревът на двигателите и клаксоните, виковете на хората заглушаваха всички други звуци, включително и тихия напевен ритъм на призива за молитва.
Някой гост на града, завръщащ се след година или две отсъствие, трудно би забелязал някаква особена разлика, гледайки изпълнените с тълпи главни улици в сърцето на града. Е, би могъл да се учуди на плахостта, с която гражданите викаха такситата, сякаш не бяха сигурни в имената на улиците. Иначе всичко останало изглеждаше нормално. Булевардите „Елизабет“, „Фирдоуси“, „Хафиз“ и „Тахт Джамшид“ бяха все така изпълнени с коли, автобуси, хора и петролни изпарения. Движението си беше все така хаотично, пешеходците все така безгрижни към живота и крайниците си. Но при взиране отблизо се забелязваха значителни промени. Неоновите светлини бяха намалели, много от луксозните магазини и ресторанти бяха затворени, старите нощни клубове бяха изчезнали, а витрините на магазините вече почти не излагаха скъпите вносни стоки както само допреди година. По тротоарите буквално не можеха да се забележат европейски или американски лица и никакви модерно облечени млади иранци и иранки, копиращи модата в Париж и Ню Йорк. Малкото жени, които можеха да се видят, бяха съпровождани от мъже, и почти всички носеха чадри или най-малкото тъмна кърпа, закриваща лицата им. Ако гостът погледнеше вътре в магазините и правителствените сгради, силно изненадан щеше да отбележи, че фотографиите на Мохамед Реза Шах или императрица Фара повече не красят стените. На тяхно място имаше портрети на един стар мъж с тюрбан и брада на молла.
Това беше Техеран през 1979 година, Техеран на Хомейни и ислямската революция. В Таджриш и Шемиран вилите на богатите бяха разграбени и плячкосани. Много от тях бяха превърнати в кабинети за комитетите, отговарящи за най-бедните в страната, и домове за реформация на проститутките.
Революцията беше донесла промени и по пазарите и уличките на мизеруващия южен Техеран. Тук никога не беше имало богати магазини за разграбване, нито блясък на лукса, никакви вили или малки дворци, никакви жени в джинси, поли или с модерни прически. Животът си продължаваше както преди, само може би по-напрегнат, по-открит и изпълнен с повече надежди. На главния пазар го нямаше грохота на движението, заглушаващ призива на мюезина към правоверните да се съберат в шахската джамия. „Ашхаду Анна ла иллаха илла илла…“ — „няма друг, освен Аллах и Мохамед е Неговият пророк“. Мекият напевен персийски акцент на мюезина смекчаваше и придаваше музикалност на грубите арабски думи.
Хората вече започваха да прииждат през голямата дървена врата, която отделяше двора на шахската джамия от пазара. На вратата, както винаги, бяха разпънати сергии, на които се продаваха камъни за пръстени от ахат, надписани с цитати от Корана: десетки мъже чакаха готови да изработят печат от твърд бронз, върху който отляво надясно за броени минути с остро длето да изпишат името на клиента.
С падането на здрача електрически лампи пламнаха сред лабиринта от улички, образуващи огромния пазар; един от майсторите на печати, млад мъж на около двайсет и пет години, остави инструментите си и тръгна към джамията, сякаш да се присъедини към другите вътре за вечерната молитва. След като обаче се озова в преддверието, той свърна надясно и излезе през една по-ниска врата, извеждаща по-навътре в пазара, и бързо закрачи през малките улички. Походката му издаваше увереност и познаване на района. По-тъмните цветове и луксозните платове лъщяха в изкуствената светлина, богатата бродерия на чадрите изпъкваше на фона на мрачно сивото, кафявото и черното. Младият мъж напредваше без колебание. Отново свърна вдясно в уличката „Новруз“, после рязко сви вляво в „Чехел Тан“; неколкостотин метра по-нататък пак зави вдясно към улица „Гарибан“. Излезе от лабиринта на улиците в някакъв жилищен квартал, изтъкан от тесни проходи, тухлени стени и тъмни дървени врати, и скоро стигна един вход със стръмни стъпала. Огледа се наляво и надясно, вдигна ръка и почука веднъж, два пъти, после направи пауза, и още веднъж. Вратата се отвори, той влезе вътре и тя хлопна зад гърба му. Никой не чу пазачът на вратата да разменя и дума с него.
Младежът подмина един къс вестибюл в пълен мрак и се озова в малък двор. Отсреща се забелязваше слабо осветен вход към стълбище с изтъркани каменни стъпала. Къщата беше построена някъде в средата на деветнадесетия век, малко по-млада от самия град. Стълбите завиха рязко три пъти, завършвайки с тясна площадка, извеждаща към отворена врата, пред която по-ранните посетители прилежно се бяха събули и подредили обувките си в два реда. Отвътре идваше жълтият блясък на газена лампа; подобно на много стари къщи в пазарния квартал, и тази не беше електрифицирана. Тихи гласове се разнасяха в полумрака. Новодошлият се преви да развърже и свали обувките си, приведе се под ниската рамка на вратата и присви очи, опитвайки се да привикне към светлината.
На покрития с килим под в малката стая бяха насядали седем мъже: шестима от тях приблизително на неговата възраст, седмият забележимо по-възрастен. Младите мъже бяха всички облечени по един и същ начин, в бяло одеяние от прост памук — кафан, символ на мъченичеството, носен през дните на революцията от множество мъже и момчета, вървели начело на демонстрациите и посветили живота и неминуемата си смърт на Аллах.
По-възрастният, със сива брада и големи мустаци, също беше облечен изцяло в бяло, с дългата роба на молла; главата му беше обвита с малък зелен амамех — тюрбанът, носен от висшето духовенство на Иран в продължение на столетия, който съвсем наскоро се бе превърнал в символ на революцията по света. Зеленият цвят символизираше неговия произход от коляното на Пророка.
Новодошлият сложи ръка на гърдите си, поклони се и поздрави почтително възрастния мъж. Последният му отговори по традиционния начин и с жест му посочи да седне на пода до вратата. Тишината изпълни цялата стая. Мъжете седяха с приведени глави, с очи почтително втренчени надолу. Седнал с изправен гръбнак, подпрян на продълговата възглавница до срещуположната стена, положил набръчканите си, разядени от артрит ръце върху коленете, старецът привличаше цялото внимание върху себе си. Възрастта и титлата не бяха загубили авторитета си в модерен Иран. Моллата внимателно оглеждаше мъжете пред себе си, без да мърда глава. Взираше се в лицата им подред и те отвръщаха на погледа му без смущение или нервност, толкова присъщи на жителите на запада, когато някой ги гледа втренчено. В очите им се четеше само любов и пълно самоотдаване.
Газената лампа хвърляше странни сенки върху студените варосани стени; навън в двора с настъпването на топлата априлска нощ засвири щурче. Откъм близкото минаре се раздадоха последните думи на призива за вечерна молитва.
Старият молла се изправи и се обърна към югоизточния ъгъл на стаята. Седмината млади мъже се изправиха и оформиха зад него лека дъга, всички обърнати с лица към Мека. Докато се навеждаха в обичайната поза за молитва, плавните им движения отекнаха като ехо по целия град в хиляди джамии и частни домове и в сърцето на пустеещите улици. Молитвата завърши и мъжете мълчаливо заеха предишните си места. Старецът полека се отпусна върху възглавницата; тънките му ръце на учен се отпуснаха в скута му. На дясната му ръка светеше пръстен с ахат, вграден в сребро — досущ изгубена звезда. Той леко се наклони към мъжа от лявата си страна, каза му тихо нещо и му подаде малка книжка. Младият мъж я пое — отвори я и запрелиства, докато стигна до страницата, която търсеше, после прочисти гърлото си и започна да напява тихо. Това беше молитва, предназначена да бъде четена на гроба на Фатима, дъщерята на Пророка и жена на първия имам, Али. Тази нощ се навършваше годишнина от смъртта й — повече от хиляда и триста години. Гласът на певеца се надигаше и спадаше, понякога проточен, понякога леко задъхан, изпълваше стаята с приятна тъга, която пълнеше със сълзи очите на всички присъстващи.
Младият мъж завърши молитвата, поклони се и върна книжката на моллата, който я пое със съдбоносна сериозност и му благодари. Старецът изчака малко и заговори с мек, почти напевен глас. За разлика от повечето молли от неговото поколение, той не се опита да си придаде достойнство с надути думи и фрази на арабски. Говореше прост, но хубав персийски, мек и звучен. На арабски дори и думите за любов звучат грубо; на персийски дори и смъртната присъда е подобна на шепота на любимата, пристъпваща без дрехи към своя любим.
— Преди повече от година — започна той — бяхте доведени в Техеран, за да ви съобщят, че сте удостоени с високата чест да извършите важни мисии. Оттогава насам вие преминахте възможно най-тежкото обучение, което може да си представи човек, и всеки от вас показа качествата, които очаквахме. През останалите шест месеца живяхте под измислени имена тук в столицата, учейки се как да се разтваряте в тълпата. Отново всички се справихте добре. Но от тази нощ ще започне нова фаза във вашето обучение, най-важната и същевременно най-трудната… Вие сте обучени да убивате. Познавате безброй начини как да причините смърт, мигновено или бавно, но винаги безпогрешно. Вие се превърнахте в оръжие на имама, с което да воюва в битката, в мечове наточени и готови за сеч. Някои от вас вече са убивали в негово име, като с това са били пречистени. Но сега трябва да започнете ново обучение. Сега трябва да се научите как да умирате. Само когато смъртта се превърне за вас в най-лесното нещо на света, тогава и само тогава ще можете с лекота да я дарявате на онези, предназначени да паднат от ръката ви. Всички вие трябва да се превърнете във вестители на смъртта, трябва да станете нейното олицетворение.
Той се обърна към първия мъж в редицата отдясно.
— Знам, че си готов да убиваш и че вече си го правил, неведнъж. Но готов ли си да умреш? Би ли умрял тук, тази нощ?
Младият мъж заби очи в пода, после ги повдигна и отвърна на погледа на стария молла. Никой не можеше да знае какво си казаха очите на двамата в този миг.
— Да — отвърна мъжът, покрит в плащаница. — Готов съм.
Очите на стареца се натъжиха. Той зададе същия въпрос на всеки един и от всеки получи същия отговор. Това сякаш беше някаква литургия, макар че всеки отговаряше само за себе си, подтикван от най-дълбоки убеждения.
Моллата се обърна тихо към мъжа, прочел молитвата само преди няколко минути.
— Мортеза, ти чете прекрасно тази вечер. Гласът ти е глас на истински славей, дар от Аллах. Благодаря му, че можах да го чуя тази нощ.
Той направи пауза, търсейки очите на младия мъж, и задържа погледа си върху тях подобно на сокол, който следи плячката си от висините. Посегна към нагънатата до себе си дреха и измъкна малък нож с тънко блестящо острие. Пот изби по челото на Мортеза, докато старецът му протягаше оръжието. Острието беше наточено като бръснач и блестеше като сребро под светлината на лампата.
— Само с едно движение на този нож — продължи старецът — ти можеш да прережеш ивицата плът, придържаща езика ти към дъното на устата. Това ще те направи ням и ти ще преживееш една малка смърт, а в известен смисъл и всички ние, които се наслаждавахме на божествения ти глас. Ти ми каза, че си готов да умреш. Ти носиш плащаница. Вземи ножа.
Блед, с напрегнато до скъсване лице Мортеза пое блестящия нож и ръката му не затрепери само благодарение на върховното му усилие. През целия си живот той беше чел поезия и молитви, а гласът бе единственото му съкровище, връзката между него и Аллах. Той пробва острието с палец — беше по-остро и от бръснач. Всички около него седяха замръзнали и безмълвни; никой не смееше да вдигне поглед. Той отвори уста и пъхна върха на острието между устните си, с върховно усилие на волята натисна дръжката, усещайки стоманата като лед върху езика си. Притвори очи и призова на помощ Али и Фатима. Ръката му помръдна едва забележимо и всичко свърши. Той се задави от топлата кръв, бликнала в устата му.
След малко се съвзе. Старият молла вече бе издърпал ножа от безсилните му пръсти и го подкрепяше да не падне. Кръвта непрестанно бликаше от устата му и се стичаше алена по снежнобялата плащаница.
— Слез долу — каза моллата. — Там те чака лекар, който ще се погрижи за теб. Тази нощ не е необходимо да се връщаш. Нека Фатима бди над теб, ти се справи добре.
Подкрепян от стареца, Мортеза се приближи до вратата и излезе на площадката. Там го чакаше човек, който да го отведе долу. Моллата се върна до предишното си място и отново седна.
— Всеки един от вас ще бъде призован да умре с малка смърт като тази, за да принесе в жертва най-скъпото си. Няма закален меч, който да не е преминал през огън и после през вода. Щом минете закалката, ще е само въпрос на време да бъдете обучени как да умирате. Аз не ще ви уча на това. Има друг, когото вие вече познавате. Той е умирал много пъти и ще ви научи на всичко, което знае.
Моллата още не бе свършил, когато някаква сянка падна в стаята и очите на шестимата се обърнаха към вратата. На прага стоеше едноръкият, целият в черно, с пронизващ поглед. Настъпи тишина. Нощта навън ставаше все по-черна. Безброй бухали излиза от гнездата си на лов.
12.
Техеран
Краят на април — началото на май, 1979 година
Бледото слънце се просмука в чистата бяла стая и нежно погали крака на леглото на Питър Рандал. Той бе прекарал близо четири месеца почти обездвижен, с очи втренчени в тавана, и само по рядкото им мигане можеше да се заключи, че е още жив. Стаята се намираше на третия етаж на болницата „Хомейни“ — бившата болница „Пахлави“ — до Паркуей, на десет минути с линейка от мястото на декемврийската касапница. Рандал веднага бе откаран там, с изключително силен кръвоизлив и отчаяна нужда от кръвопреливане, след като го бяха открили сред труповете в гробницата, в която се беше превърнал публичният дом. Отпърво го бяха помислили за мъртъв, толкова големи бяха раните му, но един от полицаите, пренасящ телата до микробусите пред входа, забеляза, че раните му още кървят. Бяха нужни пет операции и помощта на персонал, изпратен от американската болница в Таджриш, за да спасят живота му. На десетия ден отново беше на косъм от смъртта поради преливане на заразена кръв, получена от център по кръводаряване, който понякога използваше наркомани за евтини донори.
С времето тялото му почти се излекува, но разумът му още беше далеч от оздравяване. Едва сега, в края на април, той започна да реагира на нещата около себе си, но понякога още се будеше нощем с писък. Кошмарите от Виетнам се смесваха по някакъв сложен начин със сънищата от Техеран, върху виденията на мъртвите от пътя за Да Нанг се наслагваше образът на Фуджико, разкъсана и обезобразена върху просмуканите с кръв чаршафи. Сънищата му бяха изтъкани от множество разноцветни парчета, джунглите на Индокитай оплитаха улиците на Техеран със зелените си пипала. Само един сън упорито отказваше да се промени. Той винаги щеше да си остане един и същ, каквото и да се разместеше в трескавото му съзнание.
Във всеки човек се крият неподозирани дълбини, за които той дори не се досеща до момента, в който външни сили не го принудят да се потопи в себе си, да достигне границите на разума и съзнанието си. През седмиците, прекарани обездвижено в болничното легло, на ръба между живота и смъртта, Питър Рандал откри у себе си сили и слабости, за чието присъствие дори не беше подозирал. През тези дълги месеци на душевен хаос той се бе крепял за живота чрез образите на смъртта, изправяйки пред вътрешния си взор лицето на Фуджико, черпейки сила от единствения възможен източник в една разпадаща се вселена: жаждата да намери и унищожи виновниците за смъртта й. Единствено в измамната игра със смъртта можеше да се надява да се справи с насилието, изтръгнало от живота му най-свидното му същество. Той се променяше така, както мъжете стават други по време на война или в тъмница, и докато се придвижваше през мислите, сънищата и кошмарите на толкова много пропилени години, откри множество свои отблъскващи черти. Но все по-надълбоко, погребани под купища лъжи, полуистини и насилие, той откриваше и мъдрост, и една забравена целеустременост. В този луд свят, в който щеше отново да се прероди, той щеше да се нуждае и от двете.
Една сестра с лице, забулено с голям шал, носен от всички революционерки, го държеше непрестанно под око. По време на дните, прекарани в леглото, той до безкрайност се взираше през прозореца, през който се виждаха планините на север. Вече можеше да ходи и три пъти на ден го отвеждаха за физиотерапия и на кратка разходка по коридора на първия етаж.
През изминалите две седмици бе започнал да реагира на разговорите на английски, дори да отговаря късо на въпроси. Психиатърът, отговарящ за лечението, беше оптимист относно излекуването му, макар и вътрешно да се ужасяваше при мисълта какво може да сполети Рандал след като го признае за готов за разпит. До този момент той бе отразявал натиска от страна на Революционния комитет да позволи разпити, но днес беше получена заповед от самия Хюсеин Фардуст, шеф на новата служба за сигурност, заместила САВАК и наречена САВАМА, който бе настоял за разрешение за разпит. Доктор Кучани знаеше отлично докъде може да се съпротивлява и къде вече да отстъпи. Че как иначе би оцелял толкова дълго?
Вратата се отвори и двама мъже прекрачиха в стаята; първият беше облечен в бялата престилка на лекар от болницата, а вторият носеше сива роба и черен тюрбан — униформата на молла. Моллата спря да размени няколко думи с революционния страж, поставен на пост пред вратата на Рандал. Бяха поставили човек да го пази още през февруари, когато болницата беше преминала под контрола на Революционния комитет, и докато още беше опасно за американското посолство да се опита да го измъкне. Докторът проговори кратко на сестрата, седнала на един стол в тъмния ъгъл на стаята. Тя се приближи до леглото, повдигна с една ръка Рандал, помогна му малко да се раздвижи и го облегна на няколкото струпани зад гърба му възглавници. После излезе от стаята заедно с лекаря, оставяйки брадатия духовник насаме с пациента. Моллата беше доста висок за иранец, с продълговато тясно лице и празни очи, с гъста черна брада, прошарена тук-там, с тънки безцветни устни, стиснати решително. Той бе прекарал живота си в теологични колежи, четейки безкрайните томове шиитски писания и коментарите им, овладявайки трудовете на юриспруденцията, пишейки свои собствени коментари върху чуждите коментари. В Кум бе взел участие в насочени срещу шаха демонстрации и бе видял как полицията пребива негови приятели, други пък бях застреляни от армията. Той беше арестуван и осъден на затвор — два пъти в Евин и един път в Комите, и беше подлаган на инквизиции от шефовете на САВАК. Но сега вече бе дошло неговото време. Той се приближи за момент до прозореца, после взе стол, премести го до леглото и седна.
— Добро утро, мистър Рандал. Казвам се Хасан Табатабаи. Аз съм следовател, прикрепен към отдела за държавна сигурност на САВАМА, новата иранска разузнавателна организация. Ние още не се познаваме, но се надявам с времето да се опознаем. Не бих желал да ви уморявам още днес, тук съм просто, за да ви информирам какво ще се случи с вас. Откакто пристигнахте тук миналия декември, в тази страна се разви една успешна революция. Въпреки всички усилия на сатаната и неговите сподвижници, ние прогонихме дявола Пахлави и неговата пасмина от нашата земя и основахме ислямска република под водачеството на имам Хомейни. Няма да ви засипвам с подробности, защото не са ви нужни. След смяната на правителството Централният революционен комитет се установи в Комите и ние взехме под контрол всички оцелели документи, принадлежащи на САВАК. Ние също така арестувахме голям брой бивши шефове и агенти на САВАК. От тези документи и от признанията, изтръгнати при нашите разпити, ние си изградихме една подробна картина за дейността на вашата агенция във вашата собствена страна. Тази картина съдържа, много подробности от вашата работа тук през последните осем години. Вие сте били един изключително добър агент, мистър Рандал, изключително добър и крайно опасен за интересите на нашия народ. Вие ще бъдете съден и екзекутиран като вражески агент по съответния ред, но не и преди да научим всичко, което ви е известно. Сега сте слаб, но лекарите ми казват, че вече сте в състояние да водите разговор и че следващата седмица ще бъдете преместени от болницата. Следователно след една седмица ние ще ви прехвърлим в Комите, където ще започнат разпитите ви. Разбирате ли какво ви говоря, мистър Рандал?
Американецът лежеше безмълвен, с отворени, втренчени в нищото очи. Дори не даде признак да е чул или разбрал нещо от монолога на Табатабаи.
— Разговорът ни днес няма да е дълъг, мистър Рандал. Има само няколко неща, които трябва да науча за вас, преди да ви прехвърлим в Комите. Лекарите ме убеждават, че не бива да ви притискам, но аз не давам пет пари как ще ви се отразят въпросите ми. Залогът е изключително висок. Вие ще ми кажете това, което искам да зная, в противен случай няма да стигнете жив до Комите. Разбирате ли?
Високата бяла стая беше със стъкла с двойно покритие, предназначени да не пропускат никакъв звук. Тишината усили заплахите на моллата и невъзможността на Рандал да му отговори. Мина минута. После втора. Американецът дори не мигна. Най-накрая устните му се раздвижиха.
— Чера… чера би-фарси харф назаним? — прошепна той.
Табатабаи, приведен ниско над него, изскърца със зъби.
— Не, мистър Рандал, няма да разговаряме на фарси. Това ме оскърбява. Разпитът ви ще се проведе на английски.
Очите на Рандал проблеснаха за пръв път, откакто моллата беше влязъл в стаята.
— Това… оскърбява мен — произнесе той.
— Не се правете на глупак, мистър Рандал. Щом не искате да говорите, поне ме изслушайте. Вие бяхте докаран в болницата от един публичен дом в западен Техеран, след една касапница, в която загинаха двайсет и шест души. Вие сте един от шестимата оцелели. Разполагаме с информация, че сте отишли там да разпитате един от най-коварните агенти на САВАК на име Хешмат. Тялото му беше открито в същата стая, където намерихме и вас. Ние считаме, че целта на това клане е била да убият двама ви с Хешмат. Знаете кой може да е отговорен за тези убийства, нали?
Рандал мълчаливо поклати глава.
— Все трябва да имате някаква представа. Кой знаеше, че ще ходите там?
Американецът прошепна името, което беше на устните му, откакто се бе върнал в съзнание.
— Хаджи Реза Турчина.
Табатабаи се навъси.
— Не, Хаджи Реза няма нищо общо с тази работа. Той е бил застрелян заедно със своя чакукашан същата вечер на излизане от игралния си дом. Нурула Багирзаде ги е придружавал и той също е отнесъл куршума. Ние считаме, че убийците са били същите, които сте разследвали вие, убийците на американката, с която сте живеели. В къщата на пазара, където се е крил Хешмат, открихме още документи, но това не е достатъчно. Нуждаем се от още информация. Вие сте единственият човек, останал жив, който знае за съществуването на тази група, и ще ми кажете всичко, което знаете.
— Не знам нищо.
— Какво ви каза Хешмат?
— Нищо… Нищо не ми каза… Тъкмо се канеше… да ми каже… когато… когато те влязоха… и ни простреляха… Вие знаете повече от мен… Те са ваши хора… религиозни терористи… Вие знаете кои са.
Иранецът уморено поклати глава.
— Не, не знам. Точно затова дойдох да разговарям с вас. Ние не знаем кои са тези хора, но те могат да застрашат революцията. Трябва да открием самоличността им и да ги изкореним, преди да е станало прекалено късно.
Рандал усети страха в гласа на Табатабаи — страх, граничещ с паника, и заговори тихо на фарси.
— Вие започнахте тази дяволска мръсотия, вие и вашите приятели идиоти. Това вече не е моя грижа. Какво ме е грижа, че сте решили да се изпозастреляте?
Повдигна му се и той притвори очи, съпротивлявайки се на шемета, стремейки се да запази съзнание. Като насън чу Табатабаи да се изправя и да отива до вратата, да я отваря, дочу стъпките на медицинската сестра в коридора, после в стаята, усети как ръцете й повдигат тялото му и го подкрепят, също като ръцете на Фуджико. Някъде дълбоко в него пряко волята му се надигнаха стонове.
Табатабаи идваше всеки ден през следващата седмица и задаваше същите въпроси, получаваше същите отговори и пак си тръгваше. Рандал знаеше, че той няма да го убие, както го заплашваше. Моллата отчаяно се нуждаеше от информация и беше убеден, че Рандал знае достатъчно, за да го отведе до хората, които търсеше. Откараха ли го в Комите, щяха да използват всички възможни средства, за да го прекършат и да измъкнат от него всичко, което знаеше. Датата на преместването му беше определена за събота, 6 май. Рандал знаеше, че ако дотогава не успее да се измъкне, няма да има никакъв друг шанс. Физически беше по-силен, отколкото изглеждаше, и през изминалите седем дни заплахата бе събудила всичките му съпротивителни сили, но положението му си оставаше безнадеждно.
В събота сутринта, след последната визита на Табатабаи, Рандал беше прегледан както обикновено от доктор Кучани. Лекарят беше завършил в Сорбоната психиатрия и наближаваше четиридесетте; преди седем години се бе завърнал в Иран да се грижи за възрастните си родители. Разговорите му с Рандал бяха ограничавани от присъствието на сестрите, дежурещи в стаята, до една върли революционерки, но американецът бе започнал да харесва доктор Кучани. Предният ден Рандал шепнешком бе сподели страховете си от тайна екзекуция, но психиатърът само бе кимнал и бе продължи тестовете си. Сега обаче, по средата на прегледа, Кучани се изправи и каза, че е забравил някаква важна папка. Обърна се към сестрата и я помоли да донесе папката от кабинета му. Тя не се съгласи, но докторът я скастри, годините строга болнична дисциплина надвиха още недоразвитите й революционни инстинкти и тя се подчини. В мига, когато сестрата излезе, Кучани заговори бързо, с приглушен глас, защото стражът пред вратата си беше на мястото.
— Слушайте ме добре, нямам време да повтарям думите си, така че помнете. В три часа следобед ще ви отведат в залата за възстановяване на приземния етаж за последния ви физиотерапевтичен сеанс. В стаята ще има само един лекар със сестрата; на вратата няма да има пост. Наблюдавайте сестрата, защото е въоръжена. Лекарят не е революционер, няма да направи опит да ви спре. Щом излезете от физиотерапията, завийте наляво по коридора, после отворете втората врата отдясно. Това ще ви изведе до един изход откъм неохраняваната страна. Отваря се само отвътре. Успеете ли да се измъкнете, отидете на улица „Хаали“, номер 12, четвърти апартамент. Съжалявам, но това е всичко, което мога да направя за вас.
Вратата се отвори и влезе сестрата с папката. Рандал се зачуди дали тъкмо тя няма да е дежурната този следобед.
Не беше същата сестра, но това нямаше особено значение. С плътно обвитите си с шалове глави и очила всички изглеждаха без разлика: безполови подобия на жени. Казваха, че носели шалове или чадри, за да не разсейват мъжете с красотата си. Рандал обаче беше виждал твърде малко красота и определено нищо, което би го отвлякло от работа. Даже и да сваляха шаловете си, разликата нямаше да е съществена.
В три часа влезе лекарят, който водеше възстановителните процедури, и с помощта на сестрата повдигнаха Рандал от леглото. Двамата го хванаха под ръка и го поведоха към асансьора, после по коридора на приземния етаж, който водеше към физиотерапевтичната зала. Рандал знаеше, че може да върви и без тяхната помощ, но бе имитирал слабост тъкмо за случай като този. В залата го помолиха да се съблече и да легне на ниското легло за масажи. Той напрегна всичките си сили, докато се събличаше, защото знаеше, че трябва да действа бързо. Изчака сестрата да се приближи до него, посегна и я сграбчи за шията. Рефлексите й бяха бързи и тя съумя да стегне двете си ръце върху китките му, но тренировките и опитът му надделяха без особена трудност пред грубата физическа сила. Пръстите му откриха каротидните й артерии, притиснаха ги с вещина и тя мигновено загуби съзнание. Той задържа хватката си няколко секунди, за да се убеди, че не го заблуждава. Лекарят се втурна към него, но Рандал му изсъска:
— Приближиш ли се още само една крачка, ще я убия!
Ръцете му бързо се плъзнаха по безчувственото тяло на жената. Плътта й беше жилеста, без никаква женственост, а гърдите й бяха силно пристегнати, за да не изпъкват под дрехите. Той откри пистолета — малък автоматик, в кобур на кръста й, измъкна го и го насочи срещу лекаря. Пусна тялото на сестрата на пода без никакъв шум и каза:
— Събличай се. Бързо.
Лекарят неохотно започна да сваля дрехите си.
— Достатъчно — каза Рандал, когато лекарят стигна до слиповете. — Задръж си ги, защото ако това подобие на жена тук се съвземе, може да получи инфаркт. А сега се извинявам за нещо, което трябва да ви причиня, но то е за ваше добро.
Рандал пристъпи към изплашения мъж, вдигна пистолета и го стовари върху лявото му слепоочие. Мъжът щеше да дойде на себе си след около час с отвратително главоболие, но поне нямаше да последват санкции. Най-важното беше да не го заподозрат за съучастник. Докато обличаше дрехите на лекаря, Рандал усети огромен прилив на сили. Дълго бе лежал бездеен, но сега адреналинът плъзна по вените му. Знаеше добре, че еуфорията няма да трае дълго, че трябва бързо да си намери някакво безопасно убежище, преди да го е връхлетяла неизбежната умора. За момента обаче се чувстваше превъзходно и готов да се грижи за себе си.
Внимателно отвори вратата и се огледа. Коридорът беше празен, но и от двете му страни се носеха шумове. Той притвори тихо вратата и забърза наляво. При тези обстоятелства кротката походка беше за предпочитане, но той съобрази, че едва ли някой би намерил за странно лекар да тича в болницата. Нямаше да е зле да знае в коя посока се намираше отделението за бърза помощ, и дали бързаше към него, или се отдалечаваше. Свърна във втория проход от дясната страна и скоро стигна входа, описан му от Кучани. Сграбчи дръжката и я дръпна към себе си. Вратата не се помръдна. Опита отново, дърпайки и натискайки, но беше очевидно, че е заключена. Дочу стъпки зад себе си и шум от количка, бутана по коридора. Задъхано смъкна бялата престилка и обви няколко пъти пистолета с нея, долепи дулото до бравата, точно между вратата и касата, и натисна спусъка. Последва приглушен грохот. Куршумът се вряза в бравата. Шумът от количката наближаваше. Той дръпна с всичка сила вратата към себе си, молейки се отвън да няма никого. Плъзна се навън задъхан и полека притвори вратата.
Лъчите на слънцето, вече захлупващо хоризонта, го блъснаха в очите и той ги присви. Беше излязъл откъм западната страна на болницата, обърната към главния път, известен като Паркуей. Бързо се огледа. Наоколо нямаше никого. Той разви пистолета, пъхна го във вътрешния си джоб и захвърли бялата манта. Приглади сакото и притегна вратовръзката. Насочи се към страничната врата, извеждаща към Паркуей, с надеждата, че стражите на пост там ще са по-подозрителни към влизащите, отколкото към излизащите.
Два етажа над него трима мъже бяха застанали на прозореца на един малък офис. Моллата Хасан Табатабаи се обърна към човека от лявата си страна и се усмихна.
— Благодаря ви, доктор Кучани. Всичко мина както беше планирано. Сигурен съм, че синът ви ще бъде пуснат от ареста само след няколко дни. Аз вече разговарях с господин Ладжеварди, революционния прокурор. Моля ви предайте на съпругата си да не се тревожи.
Усмивката му се стопи и той се обърна надясно, към третия мъж, дебел духовник в тежка черна роба.
— Не се тревожете, ваше превъзходителство — каза Табатабаи. — Можем да го заловим по всяко време, когато пожелаем. Той ще бъде под непрестанно наблюдение. Засега той е нашата примамка. Още малко и ще ни заведе направо при тях.
— Как можете да бъдете толкова сигурен, молла Хасан? — запита дебелият. Устните му едва се раздвижиха зад гъстата завеса на мустаците му. — Откъде сте толкова сигурен, че няма да се свърже с хората си и няма да се опита да изчезне от страната? Аз поне щях да постъпя така, ако бях на негово място.
— Няма да го направи, ваше превъзходителство, можете да ми вярвате. Има сметки за уреждане и търси отмъщение. Жадува кръв. Знам, че ще ги търси, и то на всяка цена, и когато се добере до тях, ние ще му дишаме във врата. След това вече е ваш, обещавам ви.
Дебелият още гледаше след смаляващата се фигура на Рандал.
— Ако стражите на революцията не ни изпреварят.
— Да — кимна Табатабаи. — Има фактори, които не зависят дори и от нас.
13.
Техеран
5-6 май 1979 година
Слънцето бързо залязваше и сякаш завличаше със себе си зад хоризонта и къс от небосвода. След него нахлу и мракът, захлупвайки града под черната си длан. А с мрака се завръщаше и страхът. През деня не бе толкова голям, но нощем Техеран се превръщаше в град на страха. Хората не смееха да се подадат на улицата и изпитваха истински ужас при стъпките на революционните стражи на Хомейни, тропането по вратите и арестите. След полунощ обикновено заседаваха революционните съдилища, съдебните заседания траеха много кратко, присъдите се издаваха мигновено, а после следваха безмилостните екзекуции.
Питър Рандал беше изтощен, гладен и уплашен. Два часа беше вървял през центъра на Иран, като често бе спирал, за да събере сили; наблюдаваше и обмисляше как да продължава. Беше очаквал промени, но гледката наоколо го свари абсолютно неподготвен. Откъдето и да минеше, виждаше опожарени банки и кина, обковани с груби дъски, всички чуждестранни магазини и офиси бяха разбити, на всеки ъгъл бяха окачени портрети на Хомейни и лозунги, жените бяха забулени и почти на всяка улица имаше мъже с автомати — стражите на революцията, за които му беше говорил Табатабаи. Внезапно разбра, че е подозрителен: бледата му кожа и сините очи го отличаваха силно от околните като чужденец и следователно потенциален шпионин. Никога до този момент не се беше чувствал толкова самотен, толкова беззащитен. Автоматикът тежеше в джоба му и той добре знаеше, че ако го спрат за проверка и го обискират, ще го разстрелят на място за притежаване на оръжие. В джобовете на костюма имаше малко пари, но от документите за самоличност нямаше никаква полза. Адресът, даден му от лекаря, беше възможен изход, но се намираше прекалено близо до стария му апартамент и по всяка вероятност беше прекалено свързан с лекаря. Нямаше да е безопасно да го използва.
Той се запъти на север, далеч от главните улици, към района, Юзефабад, като взе такси чак до източната част на Ариамер. В този район се чувстваше малко по-спокойно — обитателите му, облечени в костюми западна кройка, не го гледаха с такова подозрение. Но дори и тук относителната му безопасност не можеше да продължава до безкрайност. Тук се намираха и няколко „стерилни“ къщи, стопанисвани от ЦРУ, и дузина контакти за извънредни случаи като този, но Табатабаи съвсем ясно му беше намекнал, че изтичането на информация от САВАК е огромно, и той нямаше начин да се увери къде и кой предлага истинска безопасност. Прикритието му беше гръмнало и от този момент нататък той вече трябваше да продължава сам, без никаква поддръжка от никого. По всяка вероятност посолството вече бе отрекло всякаква връзка с него и дейностите му, и макар че биха могли да му окажат помощ да се измъкне от страната, той нямаше как да го разбере. Най-добре беше да остане и да довърши онова, което бе започнал преди няколко месеца. И когато приключеше, щеше да използва канал за бягство, ако въобще имаше запазен канал. Но първо трябваше да изчезне от улиците, да намери безопасно място за нощувка, а и за по-дълъг период.
Изведнъж зад него някой се развика:
— Хей, ти!
Мъжки глас, груб и нетърпелив. Рандал замръзна. Ръката му се плъзна за пистолета и той бавно започна да се обръща.
Видя ги на ъгъла на страничната уличка, която току-що беше подминал. Трима стражи на революцията, двама с пистолети, а третият с „Калашников“. Беше на косъм да хукне, когато проумя, че викат не след него, а след едно момиче на отсрещния тротоар. Беше двадесетинагодишно, привлекателно, облечено в дрехи със западна кройка — сив костюм от панталони и сако. Мъжът отново извика, този път вече гневно. Момичето колебливо ги приближи.
— Ти ма! — изкрещя първият мъж. — Какво се правиш на малоумна?
— Не знаеш ли, че жените в нашето общество трябва да се обличат почтено? — изрева вторият, сграбчи я и започна яростно да я разтърсва. Рандал наблюдаваше ужасен развоя на случката. От другата страна на тротоара пешеходците ускоряваха крачка и се мъчеха да се крият в сенките.
— Ти си мръсна отрепка, щом се обличаш така, безсрамнице — изръмжа първият. Разпра предницата на сакото й и започна да стиска гърдите й. Останалите го зяпаха благоговейно. Третият я държеше отзад. Момичето захълца.
Рандал виждаше как гордостта и гневът й се борят с благоразумието.
Изведнъж мъжът сви ръката си в юмрук и я заблъска в слабините, нанасяйки къси, болезнени удари.
— Искаш ли да си разтвориш краката и да си покажеш срамотиите на всички, а? — И той продължи да я удря.
Рандал закрачи полека към групата. Гневът му се надигаше като приливна вълна. Те не го забелязваха, толкова бяха увлечени с момичето.
— И защо си сама на улицата след здрач? Знам защо. Защото си проститутка, долна курва. Виждал съм те и по-рано да кръстосваш улиците, денем и нощем. Курва с курва!
„Фахиша!“ Думата отекна във въздуха, отразявайки се в стените и забръмча в ушите на Рандал. Още преди да осъзнае какво прави, пистолетът се озова в ръката му. Мъжът умря мигновено — куршумът прониза мозъка му. Момичето изпищя и Рандал затича към нея. Двамата стражи се дръпнаха и се извъртяха към Рандал. Единият даде откос с автомата си, но далеч от целта. Аматьори с оръжие, разграбено от казармите след февруарския преврат! Не можеха да му бъдат съперници, колкото и да беше изтощен. Прозвучаха още два изстрела и двамата се строполиха на земята.
Момичето застина. Рандал дотича при нея, напъхвайки в движение пистолета в джоба си, и я хвана за ръката.
— Бързо — изрече той. — Да се махаме! Къде можем да отидем?
Макар и изпаднала в шок, тя беше интелигентна девойка и мигом прецени ситуацията. Кимна към страничната уличка.
— Първо оттук, после наляво.
Затичаха. Рандал бягаше с огромни усилия, дробовете му щяха да се пръснат всеки момент. Краката му омаляваха, главата му пулсираше от болка. Момичето се извърна озадачено.
— Съжалявам — каза задъхано той, — не съм добре. Бях дълго време в болница. Не мога да тичам толкова бързо.
— Трябва да се измъкнем — извика тя, сграбчи го за ръката и го повлече. Добраха се до първата пресечка. В този район улиците бяха по-тесни, без почти никакво осветление и мракът предлагаше добри убежища. Момичето знаеше пътя. Домът й се намираше наблизо — нова къща зад висока каменна стена. Тя натисна трескаво звънеца. Малкият говорител до него оживя.
— Балех! Ки-е?
— Ман-ам. Зуд баш, дар-ра баз кон.
Прозвуча зумер, момичето отвори вратата и двамата бързо се вмъкнаха вътре. На горната площадка на стълбите беше застанала майката на момичето, уплашена от тона на дъщеря си. След няколко секунди се появи и бащата. Момичето затича към тях разхълцано и се хвърли в прегръдките на майка си. Рандал бавно изкачи стъпалата и всички заедно влязоха в къщата. Майката отведе момичето, а бащата покани Рандал във всекидневната. Беше мъж, наближаващ петдесетте, с олисяващо чело и интелигентно угрижено лице.
— Седнете, моля ви — каза той. Стаята беше добре обзаведена, резултат повече на добър вкус, отколкото на много пари. Американецът изтощен рухна в стола.
— Съжалявам — каза Рандал, — но не съм в състояние да разговарям много. Имахме неприятности със стражите на революцията.
Мъжът се навъси и пое дълбоко дъх.
— Ранен ли сте?
— Не, но съм зверски уморен.
— Имам един приятел лекар, живее наблизо. Мога да му се доверя. Не се тревожете, за момента сте в безопасност. По-късно ще ми разкажете какво се е случило. Вида ще ни обясни, когато се съвземе.
Мъжът се обърна и излезе от стаята. Рандал мярна отражението на напрегнатото му загрижено лице в едно огледало до вратата. Нечовешката умора, тегнеща върху плещите му, рухна в изпълнения с кошмари мрак.
Събуди се чак в девет на следващата сутрин. Чувстваше се разглобен, главата му бумтеше от болка. С огромно усилие повдигна клепачите си. Намираше се в непознато легло в непозната стая. Това не беше болницата. И изведнъж събитията от предния ден нахлуха като лавина в съзнанието му. Какво беше направил снощи? През всичките си години в Техеран никога не беше убивал толкова необмислено. Откакто бе пристигнал в Иран, беше отнел само шест човешки живота, всеки път при крайна необходимост, принуждаван от ситуацията, изплъзнала се от контрола му. Но сега, когато въоръжени мъже кръстосваха улиците, състоянието на анархия беше само на една крачка и всяко насилие можеше да отприщи океан от кръв. Той усети, че ситуацията се изплъзва от контрола му и заплашва да го въвлече все по-дълбоко и по-дълбоко в тъмното си лоно.
Но снощи не трябваше да се намесва. Беше изложил живота си и живота на момичето на опасност. Те щяха да свържат убийството на стражите с него, един въоръжен чужденец. Щяха да организират масивна хайка и обръчът около него щеше да се стеснява все повече и повече. Не беше ли по-разумно да потърси резервния канал за измъкване от страната, докато все още имаше възможност? Ако не беше станало безнадеждно късно, разбира се.
Вратата се отвори и бащата на момичето влезе в стаята. Усмихваше се, но под усмивката му ясно се долавяше напрегнатост.
— Как спахте? — запита той. — По-добре ли се чувствате вече? Приятелят ми ви прегледа снощи. Твърди, че сте били много болен. Вида ми каза, че сте й споменали, че сте лежали в болница. Приятелят ми каза, че имате рани от огнестрелно оръжие, отпреди няколко месеца. Кой сте вие? Защо сте се намесили снощи?
Рандал се опита да се изправи, но откри, че не е в състояние да го направи. Устата му беше пресъхнала, всеки опит да проговори му носеше болка.
— Съжалявам — каза мъжът. — Трябва да хапнете и да пийнете нещо, преди да говорим. Жена ми ще ви донесе закуска. Обичате ли кафе? Имаме съвсем скоро мляно.
Рандал кимна и направи опит да се усмихне. Мъжът излезе. Стъпките му отекнаха гръмко по каменните стъпала и Рандал изведнъж се сети, че той дори не му се беше представил.
След леката закуска, по време на която научи името на домакина си — Рустам Кайванпур, банков чиновник, Рандал вече можеше да седне и да разговаря.
— Казвам се Мейсън, Норман Мейсън. Американец съм, представител на „Дженеръл Мотърс“ в Техеран. Бях ранен по време на безредиците през декември — взеха ме за демонстрант и ме простреляха. Едва вчера ме изписаха от болницата. Планирам да се върна колкото е възможно по-бързо в Щатите, но имам още работи за приключване тук. Снощи тъкмо се прибирах у дома, когато видях да оскърбяват дъщеря ви и нещо вътре в мен прещрака. Така или иначе, тя ви е разказала какво се случи.
— Да, макар и не много. Благодаря ви, много ви благодаря, че сте й се притекли на помощ. Но не разбирам защо сте носели оръжие.
— Един приятел ми го донесе в болницата, преди да ме изпишат. Каза ми, че може да ми потрябва, че американките тук вече не са желани и че може да ме нападнат.
— Но Вида ми каза, че сте стреляли майсторски и сте улучили още от първия път.
— Служих във Виетнам, а и освен това снощи имах късмет, ония момчета бяха аматьори.
— Мистър Мейсън, ако това е истинското ви име, не мисля, че ми казвате истината. Защо сте били сам в това състояние? Да ходите пеш? И защо в джобовете ви имаше документи на името на доктор Хосрави? Кой сте вие? Къде живеете?
Рандал пое дълбоко дъх. Съобрази, че не ще успее да се измъкне с импровизации. Документите бяха най-голямата грешка. Как не ги беше изхвърлил още щом се измъкна от болницата?
— Добре — произнесе той. — Казвам се Питър Рандал и работя за американското правителство. Щяха да ме преместят в затвора Комите, за да ме екзекутират. Избягах и стигнах дотук вчера вечерта, докато обмислях къде мога да отида. Останалото го знаете. Нямам представа за политическите ви убеждения и не ме е грижа за тях, но ви уверявам, че не съм враг на страната ви или народа ви. Трябва да ми повярвате. Нуждая се от вашата помощ.
Иранецът остана мълчалив, приведен на стола, опрял брадичка на ръцете си. След около минута вдигна глава и заговори със спокоен глас:
— Мистър Рандал, благодарен съм ви за това, което сте сторили снощи. Те са истински животни, тия стражи. Нямам определени политически предпочитания, но вече ненавиждам този режим и това, което става в страната ми, това, че страдат невинни хора като дъщеря ми. Но вашата постъпка определено е била глупава. Тя поставя всички в много опасно положение. Снощи в квартала имаше обиски; днес ще има още и довечера също, освен ако дотогава не ви открият. Не са могли да я разпознаят — в противен случай щяха да арестуват всички ни още снощи. Изпратих Вида в провинцията, при леля й в Ищихард. Замина рано сутринта с една приятелка. Но вие не можете да останете тук. Открият ли ви, ще разстрелят всички ни. Трябва да потеглите още днес. Имате ли къде да отидете?
Рандал бързо обмисли положението. Нямаше право да рискува и да споделя с този мъж каквото и да е от плановете си, нито да излага някого на опасност с фалшиво насочване.
— Моля ви само да ме откарате близо до американското посолство. Нямам документи, но ще намеря начин да се вмъкна. Ще го направите ли?
— Да, това няма да е трудно. Ще ви откарам веднага щом сте в състояние да тръгнем.
Кайванпур се усмихна и се надигна от стола. В този момент влезе съпругата му — носеше закуската. Беше привлекателна жена малко над четиридесетте, но изглеждаше напрегната и угрижена. Както предната нощ, пак не му проговори. Двамата с Кайванпур излязоха от стаята. Рандал се отпусна на леглото и притвори очи с желанието да се възстанови, да събере колкото сили му бяха останали. Така измина половин час.
Изтракването на входната врата го сепна, но онова, от което настръхна, беше безпогрешният звук от щракането на два затвора на автомати. Какъв глупак беше! Този мъж нямаше да рискува живота на цялото си семейство заради някакъв непознат, който можеше да се окаже и шпионин; много по-добре беше да се свърже с властите и да им го предаде в замяна на безопасността на дъщеря си.
Той скочи от леглото като изхвърлен от пружина; крайниците му нададоха безмълвен вик на протест. Моментално залости вратата с един стол, после грабна дрехите си и се облече по най-бързия начин. Пистолетът и документите липсваха. Докато нахлузваше дрехите, се зачуди защо ли още се бавят. Откъм стълбището се чуха внимателни стъпки — мъжете отвън бяха предпазливи, явно се бояха, че той все пак може да разполага с някакво друго оръжие. Рандал безшумно отвори прозореца и се измъкна навън на малко патио на половин метър под плоския покрив. Добре че не се бяха сетили да поставят някого отдолу.
Хвана се за ръба на покрива, с огромно усилие се издърпа горе и с един поглед обхвана околността. Къщата не беше достатъчно близо до съседната, за да прескочи на другия покрив. Напрегнато се замисли, докато лягаше до ръба на покрива. В стаята се разнесе трясък, после тропот от бягащи крака. След няколко секунди над ръба на покрива изникна ръка с автомат, последвана от втора ръка и глава. Рандал сграбчи автомата и се изправи. Устата на мъжа зейна от изненада. В следващия миг кракът на Рандал се стрелна и се стовари върху челюстта му. Стражът изкрещя, пусна се от ръба и се стовари на цимента. Рандал не губи дори и секунда. Провеси се с главата надолу, завря дулото на автомата в прозореца и стреля, описвайки широка дъга. Отвътре се разнесоха крясъци.
С мъка се надигна обратно на покрива, после затича по ръба към другата страна на къщата. На улицата беше паркиран само един джип; нямаше следа от други стражи. Явно бяха изпратили само трима или четирима да го арестуват — бяха счели, че повече не са необходими. Никой от съседите не се беше осмелил да си покаже носа навън; този път страхът, насаден от действията на революционните стражи, работеше в негова полза. Той се върна до задната част на покрива, погледна през ръба, после се смъкна на перваза на съседния прозорец. Един силен ритник и двете крила изтрещяха в касата. Рандал бързо се вмъкна в стаята и приближи до вратата. Прислони се до стената и рязко отвори. На площадката нямаше никого. Плъзна се към вратата на стаята, където беше прекарал нощта, без да отделя гърба си от стената, с насочен пред себе си автомат. Двама стражи се търкаляха на пода, и двамата тежко ранени.
— Колко души сте? — изсъска той. — Излъжете ли ме, ще ви пръсна черепите.
— Трима — заекна единият.
Рандал влезе само колкото да им прибере оръжията, после затръшна вратата и тръгна надолу по стълбището. Бяха четирима, вече беше сигурен. Четвъртият явно бе останал долу да държи под око обитателите на къщата. Къде ли се намираше сега? Тия стражи на революцията бяха аматьори, все млади момчета, но понякога аматьорите можеха да бъдат по-опасни и от професионалистите — реагираха различно и правеха неприсъщи грешки.
Стълбите водеха право към главната стая на приземния етаж. Появеше ли се долу, Рандал мигновено се превръщаше в идеалната мишена за всеки стрелец. Трябваше първо да предизвика стража да издаде мястото си. Той смъкна от рамото си едно от оръжията, които бе измъкнал от спалнята, вдигна го и изстреля откос към пода, като в същото време изпищя сякаш от болка. После извика силно на персийски „Улучих го!“ и затича надолу по стъпалата. Вратата на стаята срещу площадката на стълбището рязко се отвори и отвътре изскочи и четвъртият. Видя Рандал, но вече беше прекалено късно. Американецът стреля от гърди и откосът му отхвърли мъжа в обратно в стаята — той рухна и няколко секунди мяташе конвулсивно крайници преди накрая да затихне. В съседната стая изпищя жена.
Рандал се увери, че стражът е наистина мъртъв, после се затътри към стаята. Имаше чувството, че костите му всеки момент ще се разпаднат от болката, която му причиняваше вървенето. Главата му сякаш всеки миг щеше да се пръсне. Кайванпур и съпругата му стояха прегърнати, с лица изкривени от страх. Рандал мигновено изпита съжаление към тях, но нямаше време за излишни съчувствия.
— Къде са ключовете от колата? — изкрещя той. С разширени от ужас очи банкерът кимна към една масичка до вратата. Бяха цяла връзка, нанизани на пръстен.
— Кои са?
— Двата най-големи — отвърна разтреперано Кайванпур. — Сребърните.
— Откъде се минава за гаража?
— През кухнята и после надолу по стъпалата — посочи Кайванпур. — Вратата е отключена.
Рандал кимна и се върна във всекидневната. Видя телефона на един рафт близо до стъпалата, посегна и го изтръгна заедно с кабела.
— Има ли още? — запита грубо той. Кайванпур и жена му в унисон бясно заклатиха глави.
— И аз се надявам да няма. А сега много внимателно ме изслушайте. Ще изчакате десет минути преди да се развикате за помощ. Ясен ли съм? Ако по някакъв начин разбера, че не сте спазили молбата ми, ще се върна.
Знаеше, че ще се подчинят — бяха прекалено изплашени, за да се съпротивляват. Хукна към гаража.
14.
Техеран
6-16 май, 1979 година
Беше повече от неразумно да се приближава с колата прекалено близо до истинската си цел, така че я остави на „Пахлави“, на пет минути пеша от първата телефонна будка. Беше си наумил да се свърже със Сайръс Растгу, адвокат, чието жилище се намираше в Таджриш, в северната част на града. Растгу беше дълбоко законспириран агент на Мосад, израелското разузнаване, и от петнайсет години живееше в Техеран. Истинското му име беше Илиаху Елганян, произхождаше от семейство на ирански евреи, през 1949 година емигрирали в Израел. Прикритието на Елганян беше превъзходно — той използваше огромните връзки на рода на красивата си съпруга мюсюлманка, за която се беше оженил една година след пристигането си в Техеран и която си нямаше и представа за действителните занимания на съпруга си. Дължеше няколко услуги на Рандал, някои действително големи, но въпреки това щеше да му се наложи дълго време да убеждава евреина да му осигури подслон.
Рандал облекчено въздъхна, когато Растгу вдигна слушалката. Беше неделя, редовен работен ден за страната, и бе очаквал да се обади жена му, от която да поиска номера на офиса му. Заговори бързо и тихо.
— Чиста ли е линията?
— Да.
— Кога я проверявахте за последен път?
— Вчера. Кой се обажда?
— Рандал. Ще те чакам на ъгъла на „Тахт-е Таус“ и „Надер Шах“. Бързо.
И затвори, без да му позволи да разпитва или протестира. Това щеше да се уреди по-късно, лице в лице. Най-важното нещо за момента беше да изчезне от улиците. Бавно закрачи към мястото на срещата, на десетина минути път пеша. Елганян щеше да бъде там след около четвърт час, а може би и по-скоро.
Не бяха изминали и три минути и ягуарът на израелеца спря до бордюра. Коли от този род привличаха силно вниманието на околните, но пък бяха присъщи на неуморния начин на живот на адвокатите. Растгу се ухили и му отвори вратата. Рандал още не се беше настанил, когато Растгу превключи направо на втора и колата се втурна в напрегнатото движение на „Тахт-е Таус“.
— Ще те откарам в една безопасна къща в Майдийе. След няколко дни ще те прехвърлим. А сега разказвай. Какво си наумил? Знаеш ли, че можеш да ми срутиш цялата фасада? Кога се измъкна от болницата?
— Вчера. Това е дълга история. Не четеш ли вестници, не слушаш ли радио?
Растгу поклати глава.
— Не, не съм чул нищо. Защо, трябва ли?
Рандал се озадачи.
— Мислех си, че вече са разпространили описанието ми навсякъде. Сайръс, имам нужда от лекар и не искам Стрейкър или който и да е друг да знае къде се намирам. Поне засега.
— Стрейкър вече не е тук. От февруари непрекъснато измъкват хората си. Британците също. И ние. Всички. За Бога, тая страна е полудяла. Какво е станало? Защо вече не си изчезнал?
— Казах ти, това е дълга история. Имах сблъсък. По-точно, два: един вчера и друг преди по-малко от час. Наложи ми се да се разправям със стражи на революцията.
— По дяволите! Стой настрана от тия копелета.
— Точно това се опитвам да правя. Сайръс, ти си ми длъжник. Можеше и да не те закачам, но ми трябва помощта ти. А и твоите хора носят известна отговорност за случая.
— Питър, нещата се промениха. Това, което става сега, няма прецедент в миналото. Какво пък, по дяволите. И двамата сме в тоя мръсен бизнес, и сме от една и съща страна — понякога, — при това сме добри приятели. Да, ще ти помогна. Наистина имаш вид на човек, изпаднал в беда. Първо обаче ще те отведа в новата ти къща и при един много дискретен лекар.
Растгу успя да го посети едва на следващата вечер, под прикритието на нощта, в безопасната къща в Майдийе. Рандал се беше съвзел доста, макар че все още се чувстваше замаян от лекарствата, с които го беше натъпкал лекарят. Напрежението беше отминало и ефектът беше повече от изненадващ. Рандал обясни, доколкото му беше възможно, случилото се с него, а Растгу му разказа за събитията от януари до този момент.
Израелецът не направи опит да го разпитва за мотивите му да остане в Иран, нито се опита да го разубеждава. От миналата година всички сякаш бяха полудели и беше безсмислено да се съпротивлява на тая всеобща вълна от безумие. Той самият щеше да се бори дотогава, докато беше възможно, и накрая щеше да спре, но дали щеше да се завърне с жена си и семейството в Тел Авив, или щеше да загине, докато подпомага бягствата на евреи през границата, не се знаеше. От своя страна, Рандал споделяше само информацията, с която разполагаше, а не чувствата, които го вълнуваха. Но колкото и да беше откровен пред себе си, той не беше наясно за чувствата, които го движеха; единственото, което осъзнаваше, беше, че нямат много общо с отмъщението, с простотата на възмездието. Смъртта на Ирадж и Фуджико беше нереално събитие, ефирно като сънищата; неговото почти чудодейно избавление беше толкова скорошно, че той дори не бе имал време да формулира точно мислите си или да си изясни чувствата.
Той щеше да остане и да издири групата, отговорна за смъртта им. Не заради самата им смърт, а заради всички други безсмислени убийства, залели страната в море от кръв. А може би дори и това не беше истинската причина. Това беше инстинктът му за самосъхранение, който го бранеше срещу ужасната мисъл, че животът му си е отишъл напразно. Дълги години той и колегите му бяха правили всичко по силите си, за да защитят Иран, да го запазят от вътрешни междуособици и от външна агресия, да осигурят стабилност — основата на демокрацията и свободата. Той беше вършил отвратителни неща с вярата, че служи на една висша кауза, беше убеждавал себе си, че почтената цел оправдава дори и най-ужасните постъпки. Но до какво беше довело всичко това?
До още по-голяма мегаломания на шаха, до още по-големи репресии, още по-големи несправедливости и накрая, до неизбежната революция, белязала загубата на всичко онова, за което бяха работили. Той не беше в състояние да се противопостави на кошмара или поне да го смекчи, дори и да разполагаше с цели армии. Но можеше да разруши нещо вътре в него, в самата му сърцевина, нещо, за което инстинктът му подсказваше, че е по-смъртоносно от всичко. Той не познаваше истинската му същност, нито дори се досещаше за действителните му цели, но то представляваше олицетворение на всичките му подсъзнателни страхове и отвращения. Също като някой лешояд или гигантски паяк. То се гушеше в леговището си и чакаше търпеливо да дойде и неговият час. Той щеше да се добере до него, за да го унищожи или да загине.
Гласът на Растгу наруши трескавите му мисли.
— Най-важното — каза израелецът — е да те измъкнем оттук. Работя горе-долу сам, откакто затвориха израелската мисия в Техеран, но не мога да рискувам с престоя ти повече в тази къща. Утре ще те преместя на ново място в Дарбанд, в подножията на планината на север. Там ще бъдеш в по-голяма безопасност. Но няма никакъв проблем да те вкарам в американското посолство. Крайно време е да се измъкваш от Иран.
— Не, благодаря ти, но имам доста неотложни неща тук. От тебе искам да ми осигуриш информация, колкото е възможно повече информация. Искам да знам всичко за оня бардак, където стана касапницата. Кой е собственикът, изобщо всичко. После ми трябват подробности за къщата в Колхак, която атакувахме през октомври 1977. Същото нещо: собственик, предишен собственик, всичко, което можеш да измъкнеш. Искам досиетата на всички членове на факултета по персийски науки в техеранския университет. И всичко, което успееш да откриеш за Масуд Хешмат. Това по всяка вероятност ще е достатъчно като начало.
— Доста е. Не мога да ти обещая, че ще свърша всичко, Питър. Нямаш и представа колко е трудно дори и с имената на улиците днес. Принуден си да задаваш прекалено много въпроси, възбуждаш прекалено голямо любопитство и накрая свършваш в Евин или Комите, и преди още да са изтекли и двадесет и четири часа ти допират дулото на някой маузер в челото. Хората предават приятелите си, най-близките си. Чувал съм как родители донасят за децата си и деца за родителите си. Изглежда, лудостта е достигнала своя връх. Ще направя каквото мога, но не очаквай от мене чудеса.
На следващия ден, точно както беше обещал, Растгу откара Рандал в Дарбанд, в подножията на Елбрус. Въздухът беше свеж и чист. Това беше обичното място на любителите на пикници, туристите и катерачите, най-оживено вечер, когато хората се спасяваха от жегата на града и с удоволствие се разхождаха покрай реката в дефилето. Къщата, в която се настани Рандал, се гушеше зад дърветата, тиха и невидима откъм пътя. Той прекарваше дните си във физически упражнения и четене, напрягайки до крайност тялото и мозъка си в усилия да възвърне старата си форма. Възстановяваше се много бързо, но вече не се усмихваше и никога не споменаваше миналото. Някъде дълбоко в него, където дори и съзнанието му нямаше достъп, бяха погребани опасни мисли. Към Растгу, който редовно го посещаваше и го снабдяваше с провизии, външно беше внимателен, но вътрешно беше далеч. И двамата бяха разтревожени, че в никоя от масмедиите не беше дори и споменато за бягството на Рандал от болницата, въпреки че няколко дни подред усилено се разискваше случаят със застрелването на революционните стражи в Юзефабад и се споменаваше за някакъв чужденец.
Измина цяла седмица преди Растгу да успее да се добере до първата информация. Оказа се, че бардакът на улица „Абришами“ бил притежание на САВАК и бил популярен сред държавните шефове, генералите и агентите на САВАК, които можели да ползват услугите му безплатно. През нощта на касапницата в него се намирали няколко важни държавни чиновници, който факт според масмедиите бил основната причина за кървавата трагедия. Момичетата, които работели в него, били минали щателен отбор и подготовка и получавали добри пари, за да си спомнят интересните откъси от разговорите, които клиентите им водели с тях в леглата. Доста по-евтино, отколкото инсталирането на подслушвателни апаратури. Голи и отпуснати След изтощителни сеанси с едно или повече млади добре обучени момичета (или момчета, според случая), всички клиенти, с изключение на най-коравите, развързвали езиците си. През изминалите години доста клиенти бяха заплатили със седмици мъчения и накрая куршум в тила за прекараната приятна нощ в бардака.
Два дни по-късно Растгу се върна с още информация — копия от досиетата, които Рандал беше поискал от секретариата на университета, и подробности за къщата в Колхак.
— Къщата принадлежи на някой си Аббас Пакдини от едно малко селце, Вакилабад, на около стотина мили източно от Керман, в югоизточната част на страната. Той е богат земевладелец, притежава много акри насаждения с шамфъстък. Къщата е негова от девет години. През това време я е давал под наем на много хора, най-вече американци и западноевропейци, на безбожни цени. Но от близо година преди атаката през 1977 къщата е била наемана от един иранец, Фархад Резапур. Това име говори ли ти нещо?
— Да, разбира се. Той беше първият помощник на генерал Назери в щаба на САВАК.
— Той е и човекът, отговарял за работата на бардака в Абришами.
— Можем ли да се доберем до него?
— Страхувам се, че не. Беше екзекутиран в началото на март, заедно с още неколцина шефове на САВАК. Не е кой знае каква следа, знам, но това е максимумът ми.
— Всичко е наред. Само ми остави папките. Дано успея да открия нещичко, макар че, Господ ми е свидетел, не знам точно какво да търся.
Растгу си тръгна и Рандал се зарови в двайсетината дебели папки, които израелецът бе оставил на бюрото му. Нещо му подсказваше, че именно в тях ще намери някой от хората, виновни за смъртта на Ирадж Ашрафи и Фуджико. Беше сигурен в това.
Часовете течаха и отминаваха, а той все четеше и препрочиташе материалите във всяка папка. Най-обикновени донесения, някои съвсем тъпи, и в никое нямаше дори и намек за връзка с неговия случай. Няколко преподаватели в различни години бяха демонстрирали различни политически убеждения, почти всички бяха дълбоко религиозни, и с течение на годините всеки с по-сериозни опозиционни настроения беше арестуван и хвърлен в затвора, с което досието му бе преминало в управлението на САВАК. Тези досиета, подобно на всички документи от този род, представляваха невъобразима сбирщина от съществени факти и безсмислици, от политическите възгледи на човека до вкуса му към даден вид бельо. Абсолютна помия.
Но въпреки това именно в помията Рандал успя да открие онова, което търсеше, някъде към три часа през нощта. Грешката му се бе състояла в подразбирането, че търси само един човек. Никое досие не бе съдържало нищо с очевидна важност, нищо, което би могло да е подозрително. Три от досиетата обаче съдържаха по един незначителен факт, който сам по себе си едва ли би привлякъл нечие внимание, ако не беше подробността, че обединяваше по много странен начин трима души. Въпросният факт се съдържаше в краткото биографично описание, закрепено с кламер към всяка от папките. Рандал бе прехвърлял всяка папка най-малко по дузина пъти, без да му обърне внимание. Съдържанието беше следното:
Име: Моини, Джаафар (професор)
Дата на раждане: 16 хордад 1297 (6 юни 1918)
Място на раждане: Техеран
Баща: Мирза Ибрахим Хан Казвини, Моин ал-Давла
Майка: Фатима, дъщеря на Мирза Мохамед Али Найир Техрани
Дата на назначение: Начало на учебната година, 10 шахривар 1349 година (1 септември 1970)
Последно местожителство: Бам
Адрес: Авеню „Пахлави“, ул. „Вазири“ 12, 3 ап.
Име: Рустамзаде, Кайван (Д-р на науките)
Дата на раждане: 9 мехр 1326 (1 октомври 1947) Място на раждане: Хамадан Баща: Фируз Рустамзаде
Майка: Голи Равхани
Дата на назначаване: Начало на учебната година, 10 шахривар 1355 (1 септември 1976)
Последно местожителство: Бам Адрес: Авеню „Шах“, ул. „Ягма“ 49, 7 ап.
Име: Амири, Реза (Д-р на науките)
Дата на раждане: 3 абан 1327 (25 октомври 1948) Място на раждане: Шираз.
Баща: Асадолах Амири
Майка: Мехри Агазаде
Дата на назначение: Начало на учебната година, 10 шахривар 1355 (1 септември 1976)
Последно местожителство: Бам Адрес: Авеню „Сепа“, ул. „Ищакр“ 17, 4 ап.
Беше повече от удивително, че трима от членовете на този малък факултет бяха живели на едно и също място — едно съвсем незначително селище, малък оазис на ръба на пустинята в югоизточната част на страната.
Беше също така любопитен и фактът, че и тримата обитаваха един и същ район в центъра на Техеран, един наистина порядъчен квартал, но съвсем не от най-известните. Но и това не беше всичко, установи смаяно той, защото познаваше добре тази част от града и картата изпъкна пред очите му: квартирите и на тримата бяха само на пресечка една от друга.
Системата за назначаване на университетски преподаватели в Иран, където новите университети никнеха като гъби, докато в същото време съществуваше остър дефицит на подготвени кадри, се различаваше значително от системата в повечето западни страни, където изискванията бяха изключителни високи и за човек извън учебната система беше много трудно да отговаря на необходимите изисквания за назначение на преподавателска длъжност. Несъмнен интерес предизвикваше и фактът, че и тримата имаха празнини в академичните си кариери преди назначаването им на съответните преподавателски длъжности в Техеран. В Бам нямаше университет или някакво еквивалентно учебно заведение. С каквото и да се бяха занимавали там, то едва ли беше преподавателска работа. По-нататъшното изследване на досиетата им разкриваше и допълнителни факти. Моини беше преподавал повече от петнадесет години в Ширазкия университет, преди да го преименуват в университета „Пахлави“ през 1962 година. През 1968 година бе подал молба за освобождаване от длъжност, за да се премести в Бам, където очевидно се бе занимавал с изследване на местната история. Рустамзаде и Амири бяха учили в университета „Пахлави“ и Моини им беше преподавал. След като и двамата бяха защитили дисертации съответно през 1973 и 1974, те се бяха преместили в Бам като асистенти на Моини. Моини явно е бил достатъчно заможен, за да издържа двама асистенти, и цялата работа не предизвикваше никакви подозрения. Рандал обаче не успя да открие и най-малки следи от някакви книги, учебници, монографии или научни статии, публикувани от някой от тримата за историята или диалекта на Бам.
Рандал бе съхранил в паметта си още един факт, и той сега изплува. Вакилабад, селището, в което живееше собственикът на къщата в Колхак, се намираше само на десетина мили от Бам.
15.
Техеран
16 май 1979 година
След дискретна проверка, която Растгу проведе по-късно същия ден, се потвърди, че тримата преподаватели са все още в Техеран и живеят на същите адреси, въпреки че официално университетът беше затворен. Рандал спря избора си върху Моини. По всичко личеше, че той е водачът, и като такъв щеше да разполага с повече информация. По всяка вероятност живееше сам, тъй като съпругата му бе починала преди три години. За да докара професора в Дарбанд, Рандал се нуждаеше от помощта на Растгу. След това вече можеше да разпитва Моини и сам.
В седем часа същата вечер Растгу телефонира на Моини и му обясни, че е адвокат и би искал да обсъди сделка, много важна за негов клиент, като го помоли да го посети същата вечер. Отначало Моини беше доста подозрителен, но Растгу прояви такава убедителност, че Моини накрая се съгласи да го приеме, добавяйки, че живее сам и не очаква посетители. Пет минути по-късно Рандал и Растгу вече бяха потеглили. На улица „Вазири“ цареше спокойствие; стражите на революцията патрулираха по трима или четирима в търсене на терористи подривници на режима. По пътя ги спряха за проверка, но новите документи на Рандал, идентифициращи го като Джон Б. Ройс, американски консултант, работещ към адвокатската фирма на Растгу, се оказаха убедителни.
Моини имаше на разположение само част от секундата, за да демонстрира изненадата си при вида на Рандал, защото американецът вече държеше готов парцал, напоен с хлороформ. Той се хвърли напред и го залепи върху устата и носа на професора. Двамата с Растгу довлякоха в колата омекналото му безволево тяло и само след минута всичко беше приключило.
Половин час след като се бяха върнали в Дарбанд Моини дойде в съзнание. Бяха го завързали за един стол и Растгу вече си беше отишъл. Няколко мокри хавлии и горещо кафе без захар бяха достатъчни, за да приведат професора в готовност за разпита. Моини изглеждаше значително по-възрастен за шейсетте си години, белокос и крехък. Но Рандал се беше срещал много пъти с него и знаеше, че старецът има изключителен характер и физическа издръжливост, която далеч надхвърля представите на хората за него. Моини беше костелив орех.
— Искам да ме изслушате много добре, професор Моини — започна Рандал. — Животът ви ще зависи от това, доколко сте схватлив и готов да отговаряте честно на въпросите ми. Знаете отлично кой съм и защо съм ви докарал тук. Навремето имахме общ приятел, който е вече мъртъв. Вие сте виновен за смъртта му, без значение дали пряко, или не. Знам това и нямам никакво намерение да го обсъждам с вас. Ирадж беше убит, защото имаше информация за мен относно група терористи, седем, от които загинаха по време на атака на САВАК срещу къщата, служеща им за укритие в Колхак преди повече от година. Искам да ми кажете всичко, което ви е известно за тази група, какви връзки имате с тях, кои са ръководителите им — изобщо всичко.
Моини направи вял опит да се пребори с въжетата, приковали го към стола. Беше замаян от хлороформа. Разтърси глава и каза:
— Вие не сте Рандал. Не е възможно. Той е мъртъв, убиха го преди четири месеца. Вие сте самозванец.
— Познавате ме достатъчно добре, професоре. Нямам никакво време за игрички. Убивал съм много пъти и едва ли ще изпитам и най-малкото колебание да ви пръсна черепа, ако сметна за нужно. А може и да го направя, без да се замислям особено — нали вие сте причината да загине човек, който ми беше много скъп. Но да се върнем на въпроса. Какво знаете за тази група?
Моини отметна рязко глава; лицето му беше обляно в пот.
— Не познавам никакви групи, нито знам за някакви убийства. Вие сте луд, който и да сте. Аз съм преподавател по литература.
— С какво се занимавате през свободното си време, професоре, ако не е тайна?
— Пиша стихове — изръмжа професорът.
— Иран наистина е страна на поетите. Всички пишат стихове през свободното си време: банкови чиновници, учители, полицаи, генерали. А какво правехте през свободното си време в Бам? И то ли беше посветено на поезията?
Това свари Моини съвсем неподготвен. Очите му блеснаха, после отново посивяха.
— Да, прекарах няколко години в Бам. Правех изследвания на местната история, върху развитието на местните диалекти в региона през последното столетие. Това е едно изключително интересно място. Руините са впечатляващи. В местния диалект са се съхранили няколко изключително древни селскостопански термина.
Моини се възстановяваше забележително бързо. Явно трябваше да получи поредната порция шок.
— Да не би да сте ги научили от Аббас Пакдини? Не ви ли говори нещо името му? Какво точно всъщност означава? Не беше ли нещо от рода на „За чистата вяра“?
Очите на Моини отново примигаха, издавайки несигурността му. Увереността му се пропука за пореден път под напора на страха. Колко ли знаеше американецът? Господи, какво ли му е изпял онова говедо Хешмат, проклет да е!
Сякаш прочел мислите на стареца, Рандал ковеше желязото, докато е горещо.
— Кога за последен път се видяхте с Германеца? Какво е замислил?
Защитата на пленника се пропука напълно.
— Откъде… откъде знаете за него?
— Не съм ви довел тук да ми задавате въпроси. Какво знам и какво не изобщо не е ваша работа. Каква беше връзката ви с Фархад Резапур? Какво знаете за къщата, която даваше под наем в Колхак? А за бардака, който управляваше на улица „Абришами“?
Моини беше на ръба на паниката, но с последни усилия на волята се овладя. Както бе предполагал Рандал, професорът се оказа човек с неподозирани сили и забележителна устойчивост на психиката.
— Аз мисля, мистър Рандал, че вие блъфирате, защото не знаете почти нищо. В противен случай едва ли бихте рискували с довеждането ми тук. Само си губите времето с мен. Нямам какво да ви кажа.
— О, ще ми кажете всичко, преди да ви пусна. Или изобщо няма да си тръгнете. Явно не сте ме разбрали както трябва. Аз не само съм специалист по убийствата, но съм и майстор на инквизициите. Обучен съм да развързвам езиците и на глухонемите. Мога да ги накарам да проговорят дори на езици, които не знаят. След като приключа сеанса с вас, езикът ви няма да замлъкне, нищо няма да е в състояние да ви спре.
Челото и горната устна на Моини се обляха в пот. Сега вече беше в пълно съзнание. Ужасиха го не думите на Рандал, а тонът, с който бяха изречени. Американецът продължи съвсем спокойно:
— Онзи същия ден професор Ашрафи не беше единственият загинал, както впрочем знаете. Може и да нямате нищо общо със смъртта на жената, но може и да сте затънали до гуша. Тя означаваше всичко за мен и мога да ви уверя, че не ще се спра пред нищо, за да открия и накажа убийците й.
Моини направи безсмислен опит да се изтръгне от гласа, от непоколебимия и безмилостен тон; с огромно усилие успя да потисне надигащата се паника и прегракнало каза:
— Твърде късно е за отмъщение, нищо не може да спре каузата ни. Разполагаме с огромна мощ и сме готови да нанесем удар всеки миг. Седмината са готови, само чакат заповедите ни. Кинжалите са наточени и чакат само Десницата му. Мечът е готов и скоро ще бъде изтеглен от ножницата. Вашата ера е свършена, настава нашият ден. Скоро ще разпукне зората му.
Устата на Моини се стегна, погледът му се замъгли. Той сякаш стисна с всички сили челюсти в знак на отвращение към Рандал. Изведнъж тялото му се напрегна като струна и очите му се разшириха от ужас. Той се затресе в конвулсии, крайниците му обтегнаха въжетата до скъсване, столът се люшна и Моини падна на пода заедно с него. Рандал с отвращение следеше гърчовете му, дивото размятане на главата му, разтърсваното от спазми тяло. И изведнъж, все така рязко, както бяха започнали, гърчовете секнаха и тялото застина неподвижно. Рандал се приведе и го докосна. Моини беше мъртъв. Американецът доближи нос до устата на мъртвия и след миг рязко я отдръпна. Цианид. Той се напрегна и повдигна стола както беше с мъртвото тяло. Развърза въжетата и отнесе тялото на кушетката в другия край на стаята. Трябваше веднага да телефонира на Растгу.
16.
Техеран
17 май 1979 година
Тази нощ нямаше смисъл да се връщат в апартамента на Моини. Беше късно и срещата им със стражите на революцията беше неизбежна, както и арестът им. След като се обади на израелеца, Рандал си легна и се опита да заспи, но не можа. Вече беше в началото на лабиринта; чувстваше, че секретната група е само на една ръка разстояние, и въпреки това нещо му подсказваше, че има да извърви много по-дълъг път, отколкото предполагаше.
Растгу дойде още на разсъмване и двамата заедно укриха тялото в мазето, след което потеглиха за града. Три пъти минаха покрай къщата на улица „Вазири“ преди да преценят, че всичко е спокойно. Растгу остана да пази долу на входа, а Рандал се качи до апартамента и отвори вратата с ключа, който бе измъкнал от джоба на мъртвия собственик. Влезе с предпазни мерки, опасявайки се, че някой вече може да е разкрил отсъствието на професора. Апартаментът обаче го посрещна празен и мълчалив. Рандал влезе в кабинета и се зарови в документите на Моини.
Час по-късно не бе открил нищо повече от бележки върху персийския език и литература. Каквито и материали да беше притежавал Моини за групата, те явно не бяха съхранявани в апартамента му или дори укривани в таен сейф или скривалище. А и освен това времето, с което разполагаше Рандал, беше съвсем оскъдно и той основателно подозираше, че дори подробното претърсване ще се окаже безрезултатно. Гневно стовари юмрук върху бюрото. Да се добере толкова близо до целта й пак нищо! Дали поне колегите на професора нямаше да се окажат по-сговорчиви? Очите му се спряха на малка черна книжка на ъгъла на бюрото. Как я беше пропуснал? Отвори я и видя, че това е дневникът на Моини. Прелисти го набързо, но не откри нищо подозрително, поне на пръв поглед. Съдържанието представляваше абсолютна смесица от часове на учебни занятия, срещи във факултета, крайни дати за предаване на статии. Миг преди да затвори бележника се поспря върху последния запис. Беше за същата вечер, 17 май. Пишеше на арабски — език, който Рандал владееше слабо. При други обстоятелства съдържанието едва ли би привлякло вниманието му, но само след секунда сърцето му заби бързо. Една дума от текста се наби в окото му и той разбра, че отново е попаднал на следата. Текстът гласеше: „йом мавлид хадрат сайидатима Фатима; йайтамаулсаба фи дар алшидда…“ — „рожденият ден на нашата повелителка Фатима; Седмината да се срещнат в земята на насилието.“
Седмината. Моини ги беше споменал предната нощ. Кои ли бяха те? Дали не бяха приемниците на онези седем самоубили се в къщата в Колхак? Той затвори дневника и го пъхна в джоба си; умът му трескаво заработи. Трябваше да открие кога се срещат и къде се намира тази „земя на насилието“. Дали съмишлениците на Моини бяха в състояние да му дадат по-подробна информация?
Докато се връщаха в Дарбанд, той обясни всичко на Растгу.
— Сайръс, твоят арабски е по-добър от моя. Точен ли е преводът ми?
— Да, така изглежда. Но аз по-скоро бих превел дар като „къща“, отколкото като „земя“ или „област“. За „шидда“ не мога да кажа нищо определено; може да бъде и „насилие“, но ми се струва, че „мощ“ е по-подходящо, или пък „сила“. Невъзможно е да се каже точно без по-широк контекст.
— „Домът на мощта“ — измърмори Рандал. — Една къща би била определено по-логично място за среща. Я почакай, какво ще кажеш за „Къщата на силата“? „Дар ал-шидда“ би могло да бъда арабския превод на персийската дума „зуркхан“, не е ли така?
— Това не беше ми хрумвало, но сега виждам, че е съвсем подходящо. Една среща в зуркхан звучи напълно правдоподобно.
Рандал беше обзет от трескава възбуда. Преследването продължаваше. Зуркханът, или „къщата на силата“, е древна персийска институция, почти неизвестна на Запада. Това е клуб изключително само за мъже, посещаван от атлети, идващи да практикуват традиционни сръчности и умения, а също така да се посвещават на добродетелите на търпението, издръжливостта, твърдостта на духа и самоконтрола. Зуркханите бяха пръснати по цял Техеран и срещата днес можеше да се състоя във всеки от тях. Той се обърна към Растгу, който се бе съсредоточил в напрегнатото утринно движение.
— Кой зуркхан?
Растгу превключи на четвърта скорост — пътят пред тях се бе очистил на значително разстояние.
— Не знам. Все пак разполагаме с известно време. Срещата ще се състои едва довечера.
— Откъде знаеш?
— Това е очевидно. Годишнината от смъртта на Фатима е двадесетият ден от втория месец джумада. Днес е деветнадесетият ден от същия месец; двайсетият ще започне тази вечер на залез-слънце.
Рандал беше забравил, че мюсюлманският ден започва и свършва не в полунощ, а на залез-слънце. След като Моини беше записал срещата за седемнадесети май, значи трябваше да се състои тази вечер. Но къде?
Работата всъщност се оказа доста по-проста, отколкото се бе опасявал Рандал. След известно колебание той се свърза с Фариде Ашрафи, вдовицата на Ирадж. Не беше имал възможност да разговаря с нея от деня на смъртта на съпруга й, но я познаваше добре и можеше да й се довери. Тя вдигна слушалката след четвъртото позвъняване.
— Добър ден — каза той. — Госпожо Ашрафи, обажда се Питър Рандал.
На другия край на връзката последва продължителна тишина. Накрая тя проговори.
— Питър, къде сте? Опитах се да се свържа с вас след… Знаете ли за Ирадж?
— Да. Бях там същия ден, в университета. Имахме уговорена среща с него.
Но на следващия ден звънях в апартамента ви и никой не се обади. Няколко пъти след това звънях и ви писах даже две или три писма. Накрая разбрах, че сте изчезнали. Предположих, че сте напуснали страната поради размириците.
— Не мога да ви обясня по телефона, Фариде. Моля ви да ми се доверите. Не казвайте на никого, че съм се обаждал, абсолютно на никого. Намирам се в Техеран и съм добре. Ще се опитам да се видим, ако е възможно, но имам да свърша много неотложни неща преди това. Нужна ми е помощта ви.
— Да, Питър, разбира се. Знаете отлично, че винаги можете да се обърнете за помощ към мен. Какво искате да направя?
— Можете ли да намерите адреса на зуркхана, който посещава професор Моини?
Последва още една пауза.
— Моини не е атлет. Сигурна съм, че не е посещавал зуркхани дори и на млади години.
— Дори и да гледа, да слуша стихове?
Тя се поколеба.
— Да. Да, сега като го споменахте, мисля, че се сещам. Наистина, няколко пъти двамата с Ирадж посещаваха такова място, понякога и с приятели. Веднъж или два пъти годишно.
— Винаги ли ходеха в един и същ зуркхан?
— Така мисля. Да, така беше. Намира се на улица „Хакими“, близо до градския парк. Не знам точния адрес.
— Това няма значение. Ще го намеря. Благодаря ви.
Той замълча, несигурен как да продължи.
— Фариде, много ми е мъчно за Ирадж. И съжалявам, че не успях да се видя с вас след смъртта му.
— Не се притеснявайте, Питър. Мисля, че разбирам. Дали има някаква връзка? Беше ли смъртта на Ирадж случайност?
Как би могъл да отговори на въпроса й?
— Не — проговори накрая той. — Не, не мисля така. Но не мисля, че би могла да бъде предотвратена.
Тя не се обади дълго. Когато накрая проговори, гласът й сякаш прозвуча много отдалеч.
— Това, което правите сега, свързано ли е със смъртта му?
— Да, има връзка. Работата ми може да помогне… да отмъстя за него.
— Не искам отмъщение, Питър. Ирадж е мъртъв, всичко е свършено. Не искам повече смърт, моля ви.
— Вече имаше прекалено много смърт, повече, отколкото можете да си представите. Но не продължа ли, ще последват още много.
— Не ви разбирам, но ви желая успех. Кхода хафез, Питър.
Тя изговори тези думи за всекидневно сбогуване с особено ударение. „Нека Бог да те пази.“ Телефонът щракна.
Растгу разучи, че ще има сбирка на атлетите в зуркхана същия ден след залез-слънце. Зуркханът беше малък и посещенията бяха в четвъртък вечер — съвсем нормално време.
Рандал и израелецът отделиха първите часове от следобеда да се отърват от тялото на Моини. Натовариха трупа на професора в багажника на ланд роувъра на Растгу — автомобила, който той използваше за пътуванията си извън града, и потеглиха към планините. Там го стовариха край пътя и го простреляха в лявото слепоочие. Едва ли някой щеше да прави разследване заради един труп в тия времена; вероятността да правят аутопсия за изясняване на пълната картина за смъртта беше равна на нула.
Имаха още време, докато потеглят за зуркхана. Рандал настояваше да отиде сам, а Растгу да го изчака отвън като подкрепление, в случай че нещата се усложнят.
— Ти си глупак, Рандал — каза израелецът. — Някой от тях може да те разпознае; най-вероятно някой от колегите на Моини. Нека аз да отида, а ти да останеш в колата.
— Не, искам сам да се уверя какво става там. Мисля, че групата ще се събере едва след приключването на редовната сбирка; един зуркхан все пак не е от тия заведения, които се държат в тайна. Фариде Ашрафи ми съобщи, че съпругът й и други негови приятели обикновено ходели там заедно. Ирадж сигурно би забелязал, ако има нещо необичайно. Аз обаче искам да присъствам специално на сбирката, за да разгледам вътрешното разположение на сградата.
Той пристигна в зуркхана точно преди залез-слънце и влезе. До вратата, въвеждаща в главната зала, където се провеждаха сбирките, седеше възрастен мъж. Рандал обясни, че е американски журналист и планира да напише статия за ежедневието в Техеран след революцията. Старецът се озъби и ядно отметна глава, придружавайки жеста си със звучно „тц“.
— Говориш много добър фарси за журналист.
— Живея в Техеран от няколко години.
— Не можеш да влезеш, не си желан тук. Това място е само за иранци. Забранено е за чужденци.
Рандал извади цяла бала банкноти от по сто тумана, върху които портретите на шаха бяха внимателно отстранени.
— Това са ирански пари, старче. Ще си седя кротко отзад, без никой да ме вижда. Дори няма да ме забележат.
Рандал пусна две банкноти в подложената шепа на стареца и влезе, без дори да дочака покана. В стаята цареше сумрак — няколкото голи електрически крушки трудно можеха да го разпръснат. Беше с висок таван с гредоред от кедър и бели стени с няколко ниши в тях. Навсякъде висяха фотографии: на борци, мустакати атлети, войници; редом с тях бяха окачени картини с религиозно съдържание: Али с оголен двуостър меч, синовете му Хасан и Хюсеин, Хюсеин самотен на кон в равнината Карбала, а над всички — портрет на аятолах Хомейни. Подът на залата беше издигнат на няколко стъпки и центърът бе оформен като осмоъгълна арена, около която бяха подредени в няколко реда столове за зрителите. Вече имаше и зрители, все мъже и момчета, с дрехи на работници от близкия пазар. Рандал си намери място по-назад и седна. Едва ли някой му бе обърнал внимание при влизането.
Пирът, облечен целият в бяло, вече беше в стаята. Той беше ръководителят на зуркхана, центърът на цялото внимание. Седна над арената, с барабан в скута си. На масата до него имаше малък звънец. Точно в пет барабанът заби в бавен пулсиращ ритъм, после пирът започна да рецитира откъси от епичната иранска поема, „Шахнаме“ на Фирдоуси. Странните, сякаш неземни напявания — душата на този забележителен ритуал, и непрестанното биене на барабана изпълниха залата, омагьосвайки наблюдателите. Последва пауза, след която пирът удари няколко пъти звънеца с бяло лебедово перо. В стената на арената се отвори врата и мъжът в бяло възобнови барабаненето и напевите. Предшествани от белокос жилест мъж, атлетите пристъпиха на арената. Всички бяха голи до кръста, с широки колани и избродирани кожени панталони до под коленете, плътно закопчани около прасците. Повечето бяха изключително едри мъже, добре сложени, с обичайната физика на силен мъж, пехливан, но някои от по-младите бяха по-слаби, с по-фина мускулатура. Никой обаче не се отличаваше с несъразмерните пропорции на западния културизъм или щангистите. Зуркханът, една обител, чийто произход се губеше в древността, представляваше полурелигиозна и тайнствена институция и в него се наблягаше повече на духовните добродетели, които беше длъжен да развие в себе си всеки пехливан.
Ритуалът започна със земни гимнастически упражнения, включващи и „плуване на сухо“, и едно трудно упражнение, в което голям брой пехливани се въртяха като пумпали, сдържайки ефектите на замайването с огромни усилия на волята; белокосият старец излезе най-добър в това изпитание — въртя се повече от три минути, без дори да покаже замайване или загуба на равновесие. Следващото упражнение включваше използването на масивни метални сфери, свързани не с въже или дебела тел, а с тежки вериги. Пехливаните ги вдигаха, а през това време барабанът не секваше хипнотизиращия си ритъм и във въздуха се разнасяха слова от „Шахнаме“. След като приключиха и тези упражнения, мъжете взеха дебели метални пръти с различни размери от рафтовете покрай стената на арената. Най-големият прът се падна на най-едрия атлет. Беше дълъг повече от метър и дебел като ръка. Рандал си спомни как веднъж бе опитал да повдигне един такъв прът при подобно представление — беше се оказал изключително тежък, точно както изглеждаше, а най-големите просто не можеха да бъдат повдигнати. Пирът удари звънеца и отново заби барабаните в бърз ритъм. Мъжете започнаха да изпълняват сложни съчетания, извивайки и огъвайки ръцете си в невъобразими фигури.
Последното упражнение включваше употребата на по-малки пръти, от типа на използваните от жонгльорите на запад. Белокосият старец избра трима атлети. По своята същност упражнението не се различаваше от жонгльорските изпълнения, с тази разлика, че тук прътите бяха подхвърляни все по-високо и по-високо, чак до тавана. На зрителите им секваше дъхът от гледката и Рандал не се усети как ги аплодира бурно, преди да проумее, че това е повече от лекомислено от негова страна. Това не беше цирк, нито пък тези мъже циркови артисти, очакващи аплодисменти от публиката. Те щяха все така прилежно да идват седмица след седмица да изпълняват странните си ритуали, дори и да не останеше никакъв зрител да оценява силата и сръчността им. Освен Бог.
Изпълнението продължи повече от час, после зрителите се надигнаха да си ходят. Някои щяха да се приберат направо у дома си, други на малки групички щяха да се насочат към близката чайна да пушат наргиле, трети щяха да изчакат приятелите си сред атлетите, след което щяха да посетят заедно джамията или къщата на пира, за да поприказват и да пийнат чай или шербет. На стената зад себе си Рандал беше забелязал малък отвор, подобен на незастъклен прозорец, през който можеше да се влезе в малка стая. Той се изправи и погледна вътре. Жълтата светлина на голите електрически крушки му разкри нещо от рода на склад, където се съхраняваха спортните пособия. Той се обърна и се вля в една малка група излизащи мъже, привличайки няколко любопитни и враждебни погледа. Никой обаче не се осмели да го предизвика или дори да му проговори, и той излезе на улицата през главния вход. Растгу си седеше в колата, на стотина метра надолу от другата страна на улицата. Рандал прекоси пътя и се качи при него.
Зачакаха в здрача, без да откъсват очи от сградата. Зрителите и атлетите се изнизваха по двама или трима в нощта. Светлините угаснаха, пазачът заключи вратите.
— Как мислиш, дали не сме сбъркали мястото, Питър?
— Не знам. Но мисля да се върна и да изчакам, ако се налага, и цяла нощ. Тази нощ не можем да отидем в друг зуркхан, не е ли така?
— Така е, Питър — изсмя се тихо Растгу. — Страхувам се, че нямаме друг избор. Но внимавай много.
Рандал не срещна никакви трудности с прозореца на гърба на сградата. Резето беше по-скоро символично, отколкото пречка. Зуркханът не съдържаше нищо, годно за кражба — дори и крадец с най-широки връзки едва ли би успял да продаде някъде това толкова специфично спортно оборудване. Рандал прескочи леко вътре и извади миниатюрно фенерче, за да намери пътя до малкия склад в съседство с главната зала. Евентуалната среща можеше да се състои само в нея. Намери някаква черга и я просна върху малкия отвор, за да се прикрие от случайно любопитство, след което я разряза по средата, за да може да наблюдава вътрешността на залата.
Времето течеше бавно. Половин час му се стори цяла вечност. Вечерите вече бяха топли, но вътрешността на това рядко обитавано здание и бетонният под го караха да зъзне. Той внимателно пристъпваше напред-назад, за да се стопли и да загрее крайниците си, като през цялото време напрегнато се вслушваше и за най-малкия шум откъм залата. Четири часа по-късно, малко преди полунощ, вече бе на прага на отчаянието. Вероятността, че срещата ще се състои именно в този зуркхан, предпочетен от Моини при няколкото му редки посещения, беше направо равна на нула.
И точно тогава откъм залата се разнесе приглушен шепот. Някъде се отвори врата и нечии крака запристъпваха вътре. Електрическа крушка пламна, друга я последва и Рандал мигновено се озова зад импровизираната завеса, като внимателно разтвори цепнатината. Неясни сенки на мъже се промъкваха през вратата и слизаха по стъпалата на арената.
Бяха седмина. Шестимата бяха облечени в бяло, сякаш покрити със савани, а седмият — молла на около четиридесет години, бе целият в черно, с грубо лице, обрамчено от късо подстригана гъста черна брада. Светлината на една от крушките в миг се отрази от очите му — бяха студени, с дълбоки черни зеници, подобни на черни въглени в сняг. Едната му ръка завършваше в обвит с плат чукан. Седмината слязоха на арената и насядаха по традиционния начин — шестимата младежи срещу моллата, който седна с гръб към Рандал. Американецът задържа дъха си, сграбчен от настъпилата дълбока тишина, изпълнила залата. Ясно осъзнаваше ролята си на натрапник, който може да заплати с живота си, ако го заловят.
Моллата изпя молива на арабски, сякаш галейки чуждестранните думи, задържайки ги върху езика си, преди да ги изпрати като гълъби към високия гредоред. Молитвата му продължи доста дълго, но младежите седяха неподвижни като статуи през цялото време. Гледаха го втренчено, с безизразни лица. Застиналостта им беше в тревожен контраст с жизнерадостната гимнастика на атлетите само преди няколко часа. Молитвата завърши с пронизителна трептяща нота, отлетяла далеч в мрака отвъд насядалите фигури. Моллата заговори с нисък глас и нещо в тона му накара Рандал да настръхне.
— Тази нощ е благословена — започна моллата. — Тази нощ ние празнуваме годишнина от рождението на нейна святост Фатима, дъщерята на Великото съзидание, съпругата на Принца на вярващите и майката на Хасан Избраника и Хюсеин, Повелителя на мъчениците. Тази нощ оголен е мечът и готов за удар е той.
Лицата на всички младежи имаха едно и също изражение — на радост, триумф и очакване.
— Тази нощ — продължи моллата — е избран първият от тези, на които им предстои път. Тази нощ са решени съдбите на добри хора и на изчадия на шейтана. Тази нощ Имамът подготвя оръжията си и ще повдигне десницата си. Тази нощ благословените ще отидат в Рая, а прокълнатите в Ада. И Раят, и Адът са готови и чакат. Доведох ви тук тази нощ, за да ви обясня и да ви съобщя, че след като напуснем това място, сме поканени в една къща, където ще се срещнем лице в лице с негово сиятелство. Той вече е тук и ни очаква. Макар и да не съм от вашите редици, аз бях помолен да ви придружа. Първо обаче вие трябва сами да се подготвите с молитва и смирение.
Той спря, после отново започна да напява молитвени слова. Рандал разпозна няколко от думите — бяха от Корана. Умът му трескаво препускаше. Той измъкна пистолета от джоба си — реши, че ще е по-безопасно да вземе някой от тях за пленник сега, отколкото после да ги проследи до следващото място на събиране, което и да беше то. Пръстите му напипаха каучуковата подложка, която беше взел, за да я пъхне в устата на бъдещия си пленник и да предотврати повторението на акта, извършен от Моини предната нощ. Успееше ли да ги изненада, можеше да се измъкне навън в колата на Растгу преди другите да реагират. Но не се самозаблуждаваше: знаеше, че останалите ще се нахвърлят вкупом върху него още преди да се е добрал до вратата. Изведнъж целият се напрегна като струна. Откъм вестибюла се бяха разнесли неясни звуци. Дали Растгу не бе решил да предприеме нещо, независимо от него?
Изведнъж вратата се отвори с трясък без никакво предупреждение и в залата нахлуха въоръжени мъже, крещейки заповеди никой да не мърда. Десет души, всички в защитни комбинезони и автоматични оръжия, обградиха арената с дула, насочени в гърдите на насядалите. След секунди в залата със спокойна походка и мрачно изражение влезе моллата Хасан Табатабаи и спря до вратата, втренчен в заловените мъже. Гласът му разряза въздуха като бръснач:
— Моля всички да станат бавно с ръце на тила. Всички сте арестувани в името на Ислямска република Иран. При най-малкия опит за бягство ще бъдете застреляни. Моля всички да станете и да се приближите до вратата един по един.
Той направи кратка пауза, след което повиши глас и се обърна към скривалището на Рандал.
— Вие също, мистър Рандал. Ако обичате, излезте с вдигнати ръце. Действително, вие ми оказахте неоценима помощ, но за съжаление все още не съм приключил с вас. Имам един приятел, който изгаря от нетърпение да си поговорите. Моля, приберете пистолета.
Жестока паника сграбчи Рандал за гърлото. Внезапно проумя, че цялото му бягство е било нагласено, че са го оставили да избяга, за да доведе Табатабаи и хората му тази нощ тук. Той пъхна пистолета в джоба си и отвори вратата към залата.
Седмината пленници вече бяха на крака, но вместо да поставят ръце на тила си и да застанат неподвижно, те мълчаливо се наредиха в кръг, лице в лице със стражите си. После, бавно и целенасочено, закрачиха към тях с мрачни, решителни лица, с немигащи очи, втренчени в насочените срещу тях дула.
— Назад, назад до средата на арената с ръце на тила — отново се развика Табатабаи.
Те сякаш не го чуваха. Продължаваха да крачат със смъртна решителност в очите. Рандал ги следеше като омагьосан в очакване всеки миг стражите да открият огън, превръщайки сцената в кървава касапница. Не бе в състояние да предотврати нищо. Но стражите останаха като замръзнали, сякаш омагьосани от настъпващите срещу тях мъже. Ако нападателите им бяха въоръжени, те биха открили огън още в първия миг без никакво колебание. Но да застрелят съвсем хладнокръвно невъоръжени хора, мъже в бели дрехи също като онези, които самите те бяха носили само допреди няколко месеца и в които бяха загинали толкова много техни другари… това пробуждаше остри спомени за войниците на шаха и кланетата в първите дни на революцията. Пръстите им замряха върху спусъците и те панически се заоглеждаха. Седмината мъже вече ги наближаваха застрашително.
— Огън! — изрева Табатабаи и бръкна под дрехата за пистолета си.
В паметта на Рандал останаха съвсем откъслечни спомени за случилото се през следващите мигове — движенията и звуците се сляха в неразличимо цяло. Като по даден знак седмината скочиха върху стражите с протегнали към автоматите ръце. Войниците изпаднаха в паника и хаотично откриха огън; грохотът отекна оглушително в помещението. Няколко от нападателите рухнаха на пода, разкъсани от куршумите, с обагрени в алено бели одеяния. Един от войниците обаче се поколеба за миг и закъсня със стрелбата. Мигом беше съборен на пода, автоматът му бе отнет и насочен срещу него самия. Още преди останалите стражи да проумеят какво става, оцелелият мъж в бяло се извърна и откри огън, косейки в полукръг. Куршумите заплющяха, врязвайки се в телата на войниците, покосявайки ги безмилостно.
С крайчеца на окото си Рандал зърна как облеченият в черно молла се втурва към една завеса в другия край на залата и изчезва зад нея. Почти едновременно с това Табатабаи вдигна пистолета си и стреля в мъжа с автомата. Мъжът се строполи безмълвно с куршум в черепа. Автоматът се изплъзна от безжизнените му пръсти и изтрака на бетонния под. Единственият останал жив войник откри безразборна стрелба по арената, заливайки с олово натръшканите в безпорядък тела.
Рандал ужасен се взираше в кошмарната гледка. Табатабаи, избегнал по чудо смъртта, бе застанал пред него с насочен в гърдите му пистолет. Агентът на САВАМА втренчи очи в Рандал.
— Ако обичате, хвърлете пистолета, мистър Рандал, или Али ще ви застреля.
— Бих препоръчал Али да се въздържи от тази постъпка — прозвуча гласът на Растгу зад Табатабаи. — Най-добре ще е за всички ни, ако вие пуснете пистолета си и кажете на момчето си направи същото.
Растгу бе пристигнал в най-съдбоносния момент. Не бе останал в колата, където можеше да го забележат стражите на революцията, а бе предпочел да се укрие в една странична уличка, откъдето да наблюдава зуркхана. Бе станал свидетел на пристигането на САВАМА, след което ги бе проследил с изключително внимание, наблюдавайки развоя на нещата през последните минути. Сега бе дошъл и неговият ред.
Табатабаи и подчиненият му войник пуснаха оръжията си, както им беше заповядано — гласът на израелеца не оставяше дори сянка на съмнение, че всеки опит за неподчинение ще бъде безмилостно и мигом наказан.
— А сега — продължи Растгу, — моля ви да бъдете така добър да слезете по стъпалата на арената. Направите ли и най-малък опит да вдигнете някое оръжие или по какъвто и друг опит да ме застрашите, ангелите Надир и Мункар ще ви открият утре сутринта на гробището Бехешт-е Захра.
Табатабаи изпълни безмълвно заповедта. Безсилен гняв струеше от погледа му.
— Питър, ела при мен — повика го Растгу. — Моллата май е забравил да сложи пост отвън, но все пак човек трябва да си има едно наум.
Рандал неумело си проправи път сред повалените столове и труповете до мястото, където го чакаше приятелят му. Растгу отстъпи крачка встрани да пропусне Рандал, като се изви леко. Табатабаи реши, че това е моментът, и се хвърли с протегнати ръце към беретата си. Али се преметна през най-близкия стол и посегна към автомата. Табатабаи успя да докопа пистолета, но в следващия миг куршумът от магнума на Растгу прониза слепоочието му и го отхвърли назад. Вторият изстрел прониза облегалката на стола, отнасяйки със себе си и част от черепа на Али.
Растгу изблъска Рандал навън и побягнаха. През три квартала от тях зави сирена. Прекосиха задъхано улицата и скочиха в ягуара на Растгу. Само след секунди израелецът трескаво запали колата и включи направо на втора. Колата полетя по безлюдната улица, после рязко свърна в една пряка и пое на изток през града, към безопасното укритие на къщата в Майдийе. Рандал извърна пребледнялото си лице към израелеца.
— Те са мъртви, всички. Всичко стана толкова бързо, че не можах нищо… Сайръс, това не е краят. Тази вечер седморката не беше в пълен състав, един липсваше. А седмият човек тази вечер, оня в черно, успя да се измъкне. Беше по-възрастен от останалите. Каза, че не бил от тях. Значи има още някой жив някъде. Той е избраникът им. Трябва да го намеря на всяка цена. Длъжен съм да открия за какво е избран.
— Съжалявам, Питър, но това не може да стане.
Рандал изгледа озадачено приятеля си.
— Не може да стане ли? Защо да не може?
— Защото те извеждам от страната. Още тази нощ. Вече съм уредил всичко с твоите хора. Прибираш се у дома.
Американецът се смръщи гневено.
— Хич и не се надявайте. Аз имам…
Дясната ръка на Растгу се стрелна светкавично към врата му в безпогрешен саблен удар и Рандал рухна в на седалката. Израелецът оправи волана и натисна педала на газта.
— Прощавай, Питър.
17.
Техеран
17 май 1979 година
Докато Рандал и Растгу се носеха по безлюдните улици на източен Техеран, двама други мъже седяха заедно в старата къща на пазара, където предишния месец се бе състояла срещата, посветена на годишнината от смъртта на Фатима. Единият беше старият молла, който бе председателствал срещата, облечен както и по-рано в бяла аба и зелен тюрбан. Другият беше Хюсеин Наваи, избраникът, предназначен да убие президента Картър. Той беше на двадесет и осем години, красив, с пронизващи очи, гъста черна брада и хлътнали бузи. Изглеждаше озадачен. Според първоначалната уговорка той трябваше да присъства същата вечер на срещата в стария зуркхан, но в последния момент го известиха, че моллата го вика у дома си. На вратата го посрещна слуга и го отведе на горния етаж, където той намери стария молла вглъбен в молитва. Светият мъж нито я прекъсна, нито даде знак, че е забелязал присъствието му, но слугата го покани да седне на килима срещу него. Газена лампа с ниско спуснат фитил хвърляше жълтеникава светлина в средата на стаята, къпейки двамата мъже в странен неземен отблясък.
Мина повече от час и въпреки това моллата продължаваше да седи неподвижен, а напевните думи на молитвата се надигаха и спускаха като вълни край морски бряг. Колкото повече се вслушваше Хюсеин в словата, толкова повече атмосферата в стаята се променяше и той самият неусетно беше въвлечен в молитвата. Накрая напевът замря и последвалата го тишина беше по-дълбока от всичко преживяно от младия мъж до този момент.
Гласът на моллата го призова сякаш от много далеч. Той бавно осъзна къде се намира, видя примигващата жълтеникава светлина на газената лампа, дебелия шарен килим, върху който седеше, безизразните бели стени и стареца пред себе си.
— Добре дошъл тази нощ — изрече светецът с неподозирана топлина. В гласа му имаше и още нещо.
— Това е чест за мен — отвърна младият мъж. Това беше самата истина.
— И малко объркващо — добави моллата с леко развеселен глас.
— Да… наистина съм объркан. Аз очаквах… Бях повикан в зуркхана да се срещна с молла Ахмад. Защо се промениха нещата? Защо ме извикаха тук? Дали не съм извършил нещо, което ви е оскърбило?
Старецът поклати глава и се усмихна.
— Не си съгрешил, сине мой. Ти си нашият избраник. Ти си първият, комуто се падна честта да осъществи своята мисия.
Моллата бръкна в левия ръкав на снежнобялата си аба, измъкна сгънат лист синя хартия, разгъна го и го изглади с дясната си ръка, а с лявата взе от пода очила с тънки златни рамки. Вдигна поглед и се обърна към Наваи.
— Получих писмо от негова върховна светлост, адресирано до теб. Помоли ме да го прочета в твое присъствие.
Той си намести очилата и зачете с напевен глас, така както четяха при тържествени поводи повечето иранци. Писмото беше написано отчасти на фарси.
„В името на Бог. Нека Бог благослови Мохамед и семейството му и имама на вечността, нека Бог усили вярата му. О, безименни и неназовани, знай, че твоето име вече е вписано в Свещената книга и че неговото перо е готово да впише и делата ти благочестиви в нея. Сега е време на разпътица и безвремие, на страдание и мъка. Всичко, завоювано от нас, все още не е станало необратимо, и можем да загубим всичко, не дойдат ли по-скоро дните на последната ни победа. Силите на неверниците не са нито победени, нито заблудени, и армиите на нечестивите не са нито разгромени, нито останали без водачи. Ако не действаме веднага в Негово име и Неговата кауза, моментът на победата може да мине покрай нас завинаги. Следователно дошло е времето за теб да се подготвиш ти достойно за бремето, в което толкова отдавна си се врекъл. Изпращам те сега в Неговото име и с моята благословия да бъдеш ти проводник на нашата победа. Не се стъписвай пред гибелен момент, изпречи ли се той на пътя ти. Знай, че смъртта ти ще бъде знак на мъченичество богоизбрано и ти ще бъдеш мъченик в свещената война, в джихада срещу силите на мрака. Нека Бог те придружава чрез своите ангели. Хвала на Аллах, владетеля на всички светове.“
Гласът на белобрадия духовник замлъкна и той вдигна очи да срещне погледа на младежа, до когото беше адресирано писмото. Бледата светлина на лампата отразяваше обречеността и ужаса в очите на младежа и състраданието и разбирането в очите на неговия повелител. Саможертва и фанатизъм горяха в погледите и на двамата, а зад погледа на стареца работеше умът му. „Сине мой, колко малко знаеш ти или разбираш истинските Му стремежи, действителната същност на задачата, за която си избран и заради която ще умреш.“ След тази мисъл старецът изпита неподправена мъка, но и дълбок възторг. Беше дошло времето на върховното изпитание.
— Утре потегляш по суша и море за Медина — продължи духовникът. — Лятото и есента ще прекараш в свещения град, в една къща на познанието. Един човек ще те научи на нещата, за които съм неспособен да те упътя, ще те подготви за самата задача. Ще останеш там, докато започне месецът на поклонничеството. Ще облечеш белите одеяния и ще отидеш в Мека да изпълниш ритуалите на хаджийството, но не ще останеш за празника на десетия ден. Защото преди да настъпи тази дата, ти вече ще бъдеш в Ню Йорк, готов всеки миг да полетиш за Вашингтон.
Старецът се поколеба, пришпорван от съзнанието, че това не е всичко, че освен радостта да бъдеш почетен с честта на избраник, нощта излъчва болка и страдание.
— Братко Хюсеин, преди да потеглиш за мисията си, ти ще се срещнеш със самия Имам, тук, в тази къща, тази нощ.
Очите на Наваи блеснаха с неземен блясък. Такава среща беше чест, оказвана само на малцина избрани.
— Преди това обаче твоята вярност към него, твоята обич към него, и твоята вяра в него трябва да бъдат подложени на изпитание съгласно заповедта му. Последния път, когато беше в тази стая, аз обясних, че всеки един от вас трябва да премине през смъртта в най-различните й лица, за да се научите как да умирате. Твоята първа смърт ще се състои тази нощ. Моля те да ме придружиш.
Старецът се изправи с усилие на схванатите си от продължителното седене крака и протегна ръка към един прост дървен бастун. Наваи също се изправи и последва стареца през вратата и по стъпалата надолу. Беше пребледнял, сърцето бумтеше в гърдите му.
Здрачът вече бе захлупил двора, но топлината на деня още не си беше отишла. Мракът бе почти пълен, защото луната в последната си четвърт бе почти изчезнала, но пък безброй едри звезди бяха залели небето. Моллата поведе Наваи през двора към осветения правоъгълник на някаква отворена врата. Зад прага й се озоваха в слабо осветен коридор, белосан също както стаята, която току-що бяха напуснали. Сводестият таван го накара да се приведе, макар всъщност да беше достатъчно висок, за да му позволи да стои изправен. В дъното на коридора имаше тежка дъбова врата с масивна брава. Моллата спря пред нея, извади от джоба си връзка ключове, избра най-големия и го пъхна в ключалката. Ключът се превъртя с усилие. Моллата бутна вратата и тя изскърца протяжно с отдавна несмазваните си панти.
В стаята зад нея беше тъмно. Слабата светлина на газената лампа в коридора само подчертаваше дълбоките сенки. Старецът се върна за лампата и я донесе. Мъжделивата жълтеникава светлина заля стаята, хвърляйки причудливи сенки върху пода и стените. В дъното на стаята седеше човек по риза и панталони. Косата му беше разрошена, не беше се бръснал от няколко дни, а кървясалите му очи гледаха напрегнато. Китките му бяха завързани със здраво обтегнати въжета за железни халки, вградени в стените.
Наваи прекрачи прага и остана като вкопан, сякаш не смееше да се приближи до окования мъж. Помещението беше малко и дори от разстояние той усети киселия мирис на пленника, смесица от пот, урина, повръщано и страх. При влизането му прикованият рязко повдигна глава и впи очи в него — за миг те се разшириха в знак на разпознаване. Но мигът отмина и очите отново възвърнаха стъкления си блясък. Мъжът се размърда, сякаш нехаеше за режещата болка, която му причиняваха впитите в китките въжета.
Лицето на Наваи за миг се промени. Ужасът замести блясъка на разпознаването и на свой ред се смени с безстрастната маска, наложена от тренираната му воля.
Брадатият духовник пристъпи напред и застана до пленника, после се обърна към Наваи, който беше застанал с приведена глава, опрял гръб в стената, сякаш в опит да се разграничи от мъжа срещу себе си.
— Братко Хюсеин, вече те известих, че верността ти ще бъде подложена на изпитание тази нощ. Моментът дойде. Познаваш ли този човек?
Наваи вдигна глава. Гърлото му беше пресъхнало.
— Изненадан ли си, че го виждаш тук? Минала е повече от година, откакто сте се видели за последен път, но знам, че двамата сте най-близки приятели.
— Той беше… мислех, че е в Щатите. Миналата година му изпратих няколко писма, но той не ми отговори на нито едно. Не разбрах защо… Фаридун е най-добрият ми приятел. Близки сме още от деца; като братя сме. А сега го виждам тук в такова състояние. Какво е станало? Защо е вързан така?
— Твоят приятел действително беше в Америка. Нямам представа защо не е отговорил на писмата ти, но предполагам, че си има причини. Той се опита да предаде каузата ни, да унищожи самия имам. Не мога да ти предам подробностите, но открихме, че докато е бил в Съединените щати, се е свързал с враговете на исляма, с цел да им предаде информация за нашата кауза. Ние обаче го разкрихме, преди да успее да извърши гнусното си предателство. Използвахме жена му, която беше оставил в Техеран, и го повикахме. Арестувахме го веднага след пристигането му и го изправихме пред съд, председателстван от имама. Преди три седмици имамът го осъди на смърт, но ни заръча да отложим екзекуцията. Сега вече знаем, че причината за тази негова постъпка е била да ти предостави възможността да докажеш предаността си към него и да потвърдиш вярата си в исляма. Ти си определен да бъдеш неговият палач.
Наваи замръзна, неспособен да произнесе и звук. Старецът протегна ръка и го подбутна към осъдения на смърт. Фигурата в роба и тюрбан сякаш олицетворяваше дълга, вярата, верността — всички онези добродетели, които с годините се бяха старали да изградят в Наваи. Той пристъпи като сомнамбул, спирайки само на сантиметри пред лицето на осъдения. Измъченият мъж бавно вдигна глава, сякаш преодолявайки огромна болка. Хлътналите му очи блеснаха за миг със стария огън, напуканите му устни безмълвно се раздвижиха.
Старецът бръкна в един от дълбоките джобове на абата си, измъкна едно тънко въже и го подаде на Наваи.
— Както знаеш, осъденият е Саид, потомък на Пророка, също като мен, а законите на исляма забраняват да се пролива кръвта на такъв човек. Имамът заповяда той да бъде удушен. Той е отслабнал много и едва ли ще са необходими големи усилия, за да умре.
Наваи пое въжето в някакъв транс, неспособен на никакво волево усилие или действие. Опита се да избегне очите на приятеля си и да мине зад него, но въжетата го спряха. Той вдигна тънкото въже и с мъртвешко лице на човек, обладан от неведоми сили, го обви около врата на осъдения, усуквайки краищата му, след което с всичка сила ги дръпна. Тънката връв се впи в шията на мъжа, очите му се изцъклиха, притиснатите вени се издуха до пръсване. Гърлото на осъдения захриптя в последни усилия да поеме въздух. Наваи не можеше да откъсне поглед от лицето му. Не усещаше как въжето се врязва в собствената му плът, не усещаше как от разкъсаните му ръце потича кръв. Лицето на осъдения посиня, после стана пурпурно, очите му всеки миг щяха да изскочат от орбитите. След няколко секунди всичко свърши — и болката, и съпротивата. Беше дошла смъртта.
Наваи отпусна хватката си; краищата на въжето се изплъзнаха от внезапно омалелите му ръце. Той отстъпи от клюмналото тяло на този, който му беше повече от брат.
Старецът го подхвана за раменете и го поведе към вратата. Всичко бе онемяло след зловещия рев на смъртта, изпълнил ушите му. Ехото диво отекваше в малката стая.
В коридора внезапно се раздадоха гласове. Нечии стъпки прокънтяха по каменната настилка. Изведнъж и двамата мъже в стаята се обърнаха към вратата и се поклониха, положили ръце на гърдите си. На прага застана друг старец, с дълга сива брада и огнен поглед, облечен също като първия в аба и тюрбан. Той изговори древния ислямски поздрав „ал-салам алейкум“, а те отвърнаха като един „алейкум ал-салам“. Настъпи почтителна тишина. Влезлият протегна ръката си с пръстена за целувка — знак на уважение и преклонение. Те стояха безмълвни, привели глави, положили ръце върху гърдите си.
— Хюсеин — проговори новодошлият с глас, понесъл се като вятър, — ти се справи добре. Тази нощ ти оправда доверието ни в теб. А сега искам да ти окажа още по-голямо доверие. Чуй ме. Удари часът за последната свещена война. Цялото човечество е вече готово за нея и аз се кълна, че тя ще избухне скоро. Събитията от последните няколко месеца подготвиха почвата, но остава да се направи още много. Върви утре с моята благословия и предай поздравите ми на онзи, който ще те посрещне в свещеното място. Научи всичко, на което ще те обучи, и му се подчинявай така, както се подчиняваш и на мен, във всичко. И след като изпълниш ритуалите на поклонничеството, всички без тези на празника, полети като ангела на смъртта към земята на сатаната и изпълни поръчението, което положих на плещите ти. Ти ще бъдеш първият зов на тръбата както е казано в Корана: „И ще дойде денят, когато ще прозвучи първият зов на тръбата, и втори ще го последва“. Нека Аллах и Пророкът и благословените имами бъдат с теб.
И старецът вдигна ръка да го благослови.
Наваи падна на колене пред имама и целуна полите на абата му. Не разбираше нищо от това, което ставаше около него, в разума му царуваше хаос, но едно нещо осъзнаваше съвсем ясно: той щеше да убие или да умре заради мъжете, в чиито нозе беше коленичил.
18.
Медина
юни 1979 година
Пророкът Мохамед е погребан в Медина заедно с двамата си съратници, Умар и Абу Бакр, под нещо, което някога е представлявало пода на къщата на любимата му жена Айша. Вечният му дом е белязан с малко зелено кубе над южната част на Джамията на пророка. Гробът е обграден от масивни бронзови перила, богато украсени с най-фина калиграфия. Поклонниците се докосват до тях със страхопочитание при обиколката си около гроба в търсене на благословията на този и другия свят.
Сутрешните молитви току-що бяха стихнали и тълпи вярващи изпълниха галериите, водещи към надгробния паметник. Между колоните от розов камък, издялани от хълмовете над долината Акик, се виеха проходи под меко очертани арки. Богато орнаментирани персийски и турски килими застилаха подовете на колонадите. Двама мъже крачеха бавно сред тълпите притихнали поклонници. Не се докосваха, но невидими връзки ги свързваха в едно. Заобикалящите ги поклонници несъзнателно се отдръпваха, за да им направят път към светилището.
Хюсеин Наваи бе пристигнал в Медина от Джеда предния ден и веднага бе въведен при Мохамед ибн Абд Аллах, чиято къща беше близо до джамията. Повече от два часа двамата бяха разговаряли на четири очи. Никой не знаеше и дори не се осмеляваше да попита какво се бе случило между двамата по време на разговора им, но вечерта, когато бяха излезли заедно за вечеря, най-близките последователи изумени наблюдаваха дълбоката близост, настъпила между двамата: сякаш бяха братя или дългогодишни приятели.
Тази сутрин двамата заедно бяха отишли на сутрешните молитви в джамията и сега младият арабин водеше Наваи да се поклони на гроба. Минаха покрай перилата и накрая стигнаха до южната страна. Там в стената беше вграден бронзов диск, на височината на главата на Пророка. Всеки поклонник протягаше ръка да докосне диска, търсейки контакт с неведомите сили. Хюсеин Наваи протегна дясната си ръка да го докосне, изхлипа тихо и посегна към ибн Абд Аллах с другата си ръка. Неспирният поток поклонници се точеше покрай тях. Наваи се обърна и заговори тихо на придружителя си.
— Кълна се в Бога и неговия Пророк, мир Нему, че ще ти помагам във всичко, в живота и смъртта, в този или другия свят. Предавам се напълно в ръцете ти и се посвещавам безрезервно на каузата ти. Все ми е едно дали ще живея, или ще умра, щом като с живота си или смъртта си мога да ти служа.
За момент двамата впиха очи един в друг, после пресата на поклонниците отново ги притисна и те възобновиха обиколката на надгробния паметник. Но този миг на безмълвие до гроба на Пророка беше достатъчен. Дори и смъртта не можеше да раздели връзките, изковани в този момент на дълбоко единство — нито тяхната собствена смърт, нито смъртта на хиляди хора.
Четвърта фаза
19.
Ню Йорк Сити
1 ноември 1979 година
Рано сутринта в четвъртък, 1 ноември 1979, един Боинг 747 SP със синьо-зелените знаци на саудитските въздушни линии кацна на летище „Кенеди“. Пътниците, повечето от които се бяха качили в Лондон, където самолетът беше престоял два часа, започнаха да слизат и да се придвижват с ескалаторите към сградата на терминала. Сред тях се намираше с нищо неоткрояващият се Хюсеин Наваи: слаб, облечен в тежко палто с цвят на канела. Беше с един от новите ирански паспорти, издавани от революционните власти с тримесечна виза, подпечатана от американския консул в Джеда на 24 октомври. Имаше изключително добре подправени документи, които беше подготвил само преди четири дни и според които беше помощник-управител на саудитската генерална организация за петрола и минералните ресурси. В тях Наваи се водеше мюсюлманин сунит от Абадан, преди това работил като минералог в Националната иранска нефтена компания, НИФК, но отскоро работещ в Кралството, за да се спаси от инспирираната от шиитите революция в собствената му страна. Съгласно легендата беше изпратен в Щатите на шестмесечен курс със специализация в Масачузетския технологичен институт; едно подправено писмо от шефа на минералогическия факултет потвърждаваше съгласието му за курса. Носеше също така и безброй други документи, потвърждаващи квалификацията му и подробности от по-раншните му ангажименти. Общо взето, Наваи определено притежаваше безупречните акредитиви на изплашен от революцията иранец, който едва ли би създал каквито и да било главоболия на имиграционните власти в САЩ.
Но дори и така преходът през митническия и имиграционния контрол му отне много време — след прехвърлянето на шаха в нюйоркската болница преди десет дни контролът по всички пристанища и летища беше здраво затегнат, специално по отношение на лица от иранска националност, влизащи в страната, особено през Ню Йорк.
Часът беше 8 и 45 сутринта. Той влезе в централната зала с кожен куфар и черна чанта през рамо. Приближи до редицата телефонни кабини отляво, намери една празна и проведе разговор, продължил не повече от половин минута. След това премина през две автоматични врати, над които светеше знакът за такси, и взе първата кола в редицата.
Наваи говореше добър английски с американски акцент. Беше прекарал няколко години в Щатите като студент в Колорадския университет, където го познаваха, под друго име, разбира се, като близък приятел на Фейсал ибн Мусаид, саудитския принц, впоследствие автор на покушението през 1975 срещу собствения си чичо крал Фейсал. Наваи поръча на шофьора да го откара в централен Манхатън и се отпусна на седалката, изтощен след дългия полет и бавенето на гишетата.
Огромният град се разстилаше край него и с гигантските си кули от бетон, алуминий и стъкло караше Техеран да изглежда дребен и незначителен. Той самият не беше кореняк техеранец. Беше родом от Язд, прашен и обагрен в охра град в западната част на голямата солена пустиня Дашт-е Лут. Пустинята напомняше на луната: издълбана от кратери, мъртва и спечена. Точно до Язд, главния център на малцината останали в Иран изповядващи зороастризма, се намираха две големи дакхме, прастарите „кули на мълчанието“, където последователите на древната иранска религия доскоро бяха излагали телата на умрелите си близки и където лешоядите кръжаха безкрайно около белите кости. За младия мъж, озовал се така внезапно в центъра на Ню Йорк, гигантският град изглеждаше също толкова мъртъв, колкото и пустинята; усуканите му магистрали му се струваха безжизнени като костите в дакхме, които бяха всявали ужас в душата му през детските му години. А дали това чувство за смърт не беше просто реакция на осъзнаването на факта, че той, убиецът, е вече мъртъв, че ангелите Накир и Мункар, подлагащи на разпит тялото в гроба, вече пърхат над него с черните си крила на лешояди, готови да го връхлетят още в мига, щом изпълни задачата си?
Всичките му размишления за пустинята, за кулите на безмълвието и чернокрилите ангели изчезнаха още щом таксито закова пред една висока сграда на Западна 23-та улица. Той плати на шофьора, измъкна се от колата и взе багажа си. Намираше се пред витрината на магазин — широка, изпълнена с картини, керамика, кутии за моливи, килими и артикули от пирографирано дърво. Над вратата висеше орнаментиран надпис: „Мохамед Ахмади и Ко, Персийски килими и антикварни предмети. Специалисти по изработка на миниатюри и илюстрирани ръкописи“. Наваи пристъпи до стъклената врата, пусна куфара на тротоара и натисна дръжката. Беше заключено. Вътре обаче беше осветено. Опита пак. Пак нищо. До вратата зърна малка табелка: „Моля, звънете“. Откри звънеца, натисна го и зачака. Това не беше необичайно за него — повечето къщи в северен Техеран бяха съоръжени със същия звънец и звукова система, установени на входната врата: предпазните мерки на новобогаташите.
— Кой е? — изпращя глас в говорителя.
— Ага-йе Ахмади? Ман-ам Хюсеин-е Наваи. Аз форудан телефон кардам. — Внезапно персийският му се стори по-лесен; лишеният от човешки интонации глас от говорителя го смути.
— Балех, ага-йе Наваи. Мантазер-е шома будим. Бефармаид.
Бръмна зумер, бравата изщрака леко и Наваи бутна вратата. Този път тя се отвори. С известна неловкост промъкна куфара между вратата и касата, придвижи се навътре и после я бутна назад. Тя се затвори зад него с рязък щракащ звук.
Закръглено човече на около четиридесет години напредна като добре охранено мъниче от дъното на луксозната галерия, спря и дълго оглежда Наваи. После го приближи, прегърна го и го целуна по двете бузи, след което повтори ритуала и отстъпи крачка назад, без да сваля ръка от рамото му.
— Добре дошъл — изрече прочувствено той. — Аз съм Ахмади. Очаквах те, ти си ми скъп и дълго чакан гост. Щастлив съм да те видя.
Ахмади беше пунктуален в съответствие с изискванията на таароф, изискания персийски етикет.
— Остави си куфара тук и ела с мен — продължи Ахмади, като хвана младежа за ръката — тринадесет години, прекарани на запад, не бяха успели да го отучат от този жест, предизвикващ любопитните погледи на околните, — и го поведе към малката врата в дъното на магазина. Вътре на едно бюро седеше младо момиче на около двадесет години. Щом влязоха, тя се изправи.
— Дъщеря ми, Фереще — обясни Ахмади. — Фереще-джан, това е господин Наваи, младежът, когото очаквахме.
— Много се радвам да ви видя. Добре дошли — каза тя.
Наваи стисна ръката й, усмихна се и отново стана сериозен. Тя усети неговата необичайност, липсата на всякаква реакция към женствеността й — той сякаш стискаше ръката на друг мъж. Но това не беше безразличието на хомосексуалист, а нещо съвсем различно. А и очите му… много месеци след този ден щяха да я преследват.
— Фереще — проговори баща й, — би ли отишла до входа на магазина да донесеш багажа на мистър Наваи, а ние през това време ще отидем в кабинета ми. Освен ако, разбира се… — Той отправи поглед към госта си, но Наваи поклати глава и каза:
— Не, нямам нужда от куфара. Това, което ми трябва, е в чантата ми.
— Добре тогава. Моля те да дойдеш с мен.
В дъното на стаята се намираше втора врата, водеща до поредица от стъпала, издигащи се до тъмна, боядисана в кафяво врата с надпис „Вход забранен“ на английски и фарси. Английската част беше изпълнена в строг безличен шрифт, а персийската беше изписана на ръка със сини букви на кремав фон. Всяка буква се вписваше в следващата по неповторим начин.
Ахмади извади ключ от джоба си и отключи.
— Бефармаид — изрече вежливо той, обръщайки се към госта си с жест да заповяда в кабинета му.
Той го последва, заключи и повтори още няколко пъти „бефармаид“, докато настани госта в едно удобно кресло. Продавачът на художествени изделия зае срещуположното и се усмихна.
Скучният нюйоркски офис, който бе представлявала по-рано тази квадратна стая, беше превърнат в олицетворение на персийския дух. Тъмните стени бяха покрити с ярки позлатени миниатюри, взети от илюстрираните ръкописи на творбите на Хафиз и Низами: сцени с принцове и принцеси, войници на коне, тъмнооки младежи, стройни девици и внушителни суфи. Дебели персийски килими от Керман, Тебриз и Машхад покриваха пода: всички бяха ръчно тъкани от вълна и коприна, изпъстрени със сложни традиционни орнаменти, със смекчени от времето форми и цветове. Раят на колекционера, който би бил оценен на огромна сума, ако притежателят му решеше да го изложи на някой аукцион. Това обаче не трогна ни най-малко Наваи. Луксът и разточителството, сред които живееше този човек, влизаха в пълно противоречие с нормите на исляма. Пророкът бе спал върху груба рогозка и бе забранил пресъздаването на всякакви изображения, без значение дали са на хора, или животни, като богохулни имитации на творенията на единствения Създател. Погледът на Наваи се спря вместо върху тях върху един портрет на имама, който бе съвсем не на място сред тази вакханалия от багри и форми.
— Сигурно си уморен и гладен — каза Ахмади. — И сигурно си объркан. Тия дълги полети винаги съсипват.
— Благодаря ти. Спах в самолета. Уморен съм, но ще ми мине.
— Не съм бил в Техеран, откакто избухна революцията. Как е градът? Хората? До ушите ми стигат толкова слухове…
— Справяме се.
— Да, разбира се, винаги е така. Винаги оцеляваме. Да. А сега, навярно, има и още нещо.
— Навярно.
— Имамът. Ти си се срещал с него в Техеран, преди да потеглиш насам, нали?
— Да. Разговаря с мен за мисията ми и ми даде благословията си. Спомена и теб — работата ти за нашата кауза, жертвите, които си принесъл на олтара й.
И младият мъж огледа с подчертана ирония обстановката в стаята. Очите му срещнаха очите на Ахмади и ги прободоха.
— Слушай — започна възрастният мъж с разтреперан глас. — Не знам нищо за мисията ти, освен това, което ми е казано: че е жизненоважна за каузата, за народа ни, за истинската вяра. Моята задача е да те подпомогна тук в Ню Йорк, доколкото ми позволяват силите. Ще продам стоката, която си донесъл. Надявам се е, че е безопасна, нали?
Наваи кимна.
— Нашата организация в Ню Йорк е малка, но изключително ефикасна и хората ни са предани до смърт на делото. Но след като те снабдя с пари и ти дам съвет и информация, нямам кой знае какво още да ти помогна. Ако ти не успееш, нищо, абсолютно нищо не бива да доведе американските власти до нас, разбираш ли?
Наваи дори не трепна.
— Няма да се проваля.
— Разбира се, че няма, сигурен съм в това. Ти ще успееш. Ще се моля Бог да бъде с теб. Казаха ми, че съдбата на исляма зависи от мисията ти. Това е огромна отговорност; ти ще присъстваш всеки ден в молитвите ми. А сега, носиш ли стоката?
— Тя е тук, в чантата ми. Митничарите претърсиха багажа ми доста основно, но не откриха нищо. Ето, сега ще ти я покажа.
Той дръпна ципа на издутата чанта и измъкна голяма кръгла тенекиена кутия, надписана с едри букви на персийски „Песте-йе Ария“ и на английски „Шамфъстък Ария“. Върху капака бяха нарисувани разпръснати фъстъци с разпукани черупки и надзъртащи отвътре зелени и пурпурни ядки. Плътно залепената по цялата периферия на капака лента бе скъсана от служителите на митницата и капакът бе отворен. Вътре нямаше нищо друго, освен шамфъстъци, както и пишеше на кутията, и те отново бяха залепили лентата. Почти всички иранци носеха поне по една кутия шамфъстък или газ (нуга с пълнеж от шамфъстък) при пътуванията си и нито саудитските, нито американските митничари бяха забелязали нещо подозрително. Наваи повдигна капака и показа съдържанието на Ахмади.
— Американците не забелязаха нищо нередно по шамфъстъка. А ти? Ти си иранец. Можеш ли да видиш онова, което те не успяха да забележат?
Ахмади се вгледа внимателно в кутията. Шамфъстъците си изглеждаха съвсем обикновени, но явно така беше само на пръв поглед. Какво не беше наред? Нещо се размърда в съзнанието му, но не можа да си пробие път. Той вдигна рамене.
— Не можеш ли да го видиш? — Наваи се усмихна, но в погледа му нямаше топлота. Нещо близко до триумф блесна в очите му. Той приличаше на дете, показващо новия си сложен номер на родителите и приятелите си. — Вгледай се по-внимателно. Колко често си виждал кутия с шамфъстък без нито една разпукната черупка? Те сякаш са още зелени, недоизпечени. Нека дати обясня. Купих една кутия с обикновен шамфъстък, извадих ядките и запазих половинките на всяка черупка заедно. После напълних съд със субстанцията, която ме бяха помолили да пренеса, и напълних всяка черупка, като притиснах половинките в прашеца. После залепих половинките на всяка черупка една към друга с бързо втвърдяващо се безцветно лепило. И когато всички черупки вече бяха обработени по този начин, ги овалях в мокра сол, с която покриват шамфъстъците след изпичане.
Възрастният мъж изгледа любопитно кутията с фъстъците, вдигна един и го претегли в дланта си.
— И теглото е съвсем естествено.
— Разбира се. Ядката на шамфъстъка е по-лека от повечето други ядки.
Ахмади облиза черупката.
— И солта си е съвсем естествена на вкус.
— Естествено.
Ахмади посегна към една паница на бюрото и я сложи в скута си. Взе един фъстък, постави го между зъбите си така, че плоскостта на слепването да е вертикална, и стисна челюсти. Черупката изпращя, доста по-лесно от нормална черупка, но не толкова силно, че да разсипе съдържанието си. Той я поднесе над паницата и с ноктите си леко раздели двете половинки; фин бял прашец се изсипа в съда. Хероин четири деветки, деветдесет и девет процента чист и готов за инжектиране. Струваше цяло състояние на американския пазар. Килограмът, който бе донесъл Наваи, щеше да донесе над сто хиляди долара, продаден на улицата.
Ахмади загледа като омагьосан. С годините през ръцете му бяха минали много пратки хероин, за да финансира делото. Но до този момент не беше виждал толкова голяма пратка, укрита по толкова елегантен начин. Той се усмихна, взе кутията, захлупи я, стана и прекоси стаята. Отмести една миниатюра на Хосров и Ширин и зад нея се откри сейф. Завъртя ловко комбинацията върху циферблата, отвори сейфа и сложи кутията вътре. Обърна се към Наваи и се усмихна.
— Благодаря ти. Можеш да бъдеш сигурен, че още тази нощ ще уредим пласирането. Вече направих връзката с контактите си. Част от парите ще ти бъдат връчени, за да финансираш мисията си, останалите ще бъдат прехвърлени в Женева, а оттам в Техеран. А сега трябва да си починеш. Ти си страшно уморен, но още не го усещаш. Нека да оставим шамфъстъците където са и да се прибираме у дома. Живея с жена си и дъщеря си в квартал Челси, съвсем близо е. Ще се нахраниш и после лягаш да се наспиш хубаво.
Наваи кимна и се изправи.
— С удоволствие ще отдъхна. Но те моля, не ми носи нищо за ядене. Дал съм обет да не слагам в устата си нищо от изгрев до залез-слънце всеки ден, докато не завърша мисията си.
Двамата излязоха от стаята. Зад тях часовникът тиктакаше неумолимо.
Беше три часът сутринта и дебел слой скреж покриваше улиците на Ню Йорк. В апартамента на родителите си Фереще Ахмади рязко се събуди. Нещо бе нарушило съня й и бе разбудило сетивата й в студа и мрака на ранното утро. Тя лежеше неподвижна в леглото си, с очи и уши напрегнати да установи какво е. Нещо й подсказа, че източникът не се намира в стаята й, а отвън, зад вратата. До ушите й достигна почти недоловим звук, приглушен, надигащ се и спадащ през пластовете тишина, изпълнили заспалата къща. Тя стана, наметна халата си и доближи вратата. Отвори я внимателно и пристъпи навън.
В дъното на коридора бледа светлина се процеждаше през открехнатата врата на стаята, в която бе отседнал гостът им. Приглушеният звук, напомнящ хлипане, съвсем ясно долиташе оттам. Тя тръгна на пръсти по коридора, затаила дъх. Звукът вече се разнасяше ясно и отчетливо и тя разбра какво е. С приглушен, но музикален глас, Наваи напяваше молитва. В мъртвешката тишина на къщата звукът се разнасяше необезпокояван. Беше като ридание, безкрайно тъжен. С плахост, примесена с любопитство, Фереще се придвижи до тясната цепнатина на открехнатата врата и леко я побутна, за да вижда по-ясно какво става.
Наваи беше коленичил върху килима с лице към нея; на пода пред него гореше свещ. Беше облечен в бяло — неясен силует в бледата светлина. Изумена тя проумя какво представлява дрехата му. Това беше саван, като онези, носени в Иран от възрастните хора с единия крак в гроба, или както беше отскоро, от младите хора, обрекли съдбите си на мъченичество по окъпаните в кръв улици на Техеран. Лицето му беше твърдо, студените му втренчени напред черни очи, не виждаха нищо: нито стаята, нито уплашеното й лице; те бяха обърнати навътре, вглъбени в забуления черен куб на Кааба, мястото на преклонение на хиляди мили далеч, в Мека. Мекият му глас леко се издигаше и спадаше, а сълзите, бистри и блестящи под лъчите на свещта, се стичаха необезпокоявани по бузите му. Топлината бе изчезнала и в стаята му царуваше жесток студ.
Тя потрепери, внезапно усетила пронизващия мраз да захапва стъпалата й, и тръгна обратно към стаята си. Но сънят упорито не искаше да се връща, макар че тя отчаяно го призоваваше. А утрото беше още толкова далеч.
20.
Вашингтон
3-15 ноември, 1979 година
На втория ден след пристигането си в Ню Йорк Наваи си купи снимка на президента Картър от един магазин на Пето авеню. Искаше да изучи лицето на човека, когото беше дошъл да убие. Беше много важно да има изградена ясна представа за предназначената жертва. Два дни след това той вече беше във Вашингтон — вечерта на 3 ноември самолетът му кацна на летището.
След като се добра до хотела, той предаде багажа си на един носач, получи ключа си, поръча да му изпратят в стаята лека вечеря и взе асансьора до третия етаж. Постави чантата и куфара си върху леглото, свали палтото и го окачи на вратата. После дръпна ципа на задното отделение на чантата и измъкна един голям кафяв плик. Пликът съдържаше голям екземпляр на Корана с кожена подвързия, две фотографии, писмо и един календар. Корана положи на малката масичка до прозореца, отвори го на третата глава с думите „И не мисли, че онези, положили кости по пътя на Бог, са мъртви. Не, те не са мъртви: те живеят редом с нашия Повелител и са щастливи.“ Фотографиите сложи от двете страни на отворения Коран; едната беше на едноръкия молла, предначертал съдбата му и превърнал живота му в това, което представляваше сега; другата беше на имама — портрет, от който две пронизителни сиви очи се взираха в света, сякаш го предизвикваха. Той внимателно разгъна писмото и го сложи на масичката под Корана. От джоба си извади тасбих — дълга кехлибарена броеница с деветдесет и девет зърна, с които отброяваше съответните най-красиви имена на Бога по време на старателната си молитва, следваща винаги ритуала салат. Броеницата не го напускаше никога; при всяко излизане той безмълвно прехвърляше зърната й в джоба си или в скута си, когато вървеше или сядаше.
Той вдигна календара и го запрелиства отзад напред, докато стигна до ноември. Голямата страница съдържаше три дати — тази на стандартния календар за ноември 1979 година заемаше средата, от лявата й страна беше иранският слънчев календар с месеците абан и адхар 1348 година — от 23 октомври до 21 декември, а отдясно се намираше мюсюлманският календар с месеците дхул-хиджа от годината 1399 и мухарам от 1400.
Той закачи календара на стената над бюрото. От джоба си извади червен флумастер, с който направи кръг около първия ден на месец мухарам от 1400 година, първия ден от петнадесетото ислямско столетие (което всъщност не беше съвсем вярно, защото щеше да настъпи едва след година, но беше силно разпространено сред простолюдието). После описа същия кръг и около съответната дата в християнския календар: 21 ноември. После описа нов кръг около деветия ден на месец мухарам — годишнината от мъченичеството на имама Хюсеин в Карбала през 680 година. Хюсеин беше внук на Пророка и пръв между мъчениците от шиитския свят, на него беше кръстен и Наваи. Отново отбеляза съответната дата: 30 ноември. Дръпна се назад с флумастер в ръка да огледа резултата от работата си и в този момент на вратата се почука: носеха вечерята му.
Изяде я бързо и отново се обади на стайното, обслужване да отнесат съдовете. След като си изми ръцете и лицето, той отвори куфара и извади дългото си бяло одеяние и една малка кутия. Съблече се и се загърна с тънката копринена тъкан, своя кафан, който обличаше при всяка молитва, откакто беше избран за тази мисия. Кутията съдържаше друга броеница, изработена от зърна изпечена глина, събрана от почвата около гроба на Хюсеин в Карбала, и една малка глинена плочка от същата почва, върху която полагаше чело, простирайки се за ритуала на молитвата. След това извади от куфара малко килимче от фина материя, върху което коленичеше за молитва, джанамаз от Керман, подарен му от баща му при навършване на пълнолетието му на петнадесетгодишна възраст. Разстла го върху пода така, че да застане с лице към Кааба, мястото на преклонението му, и започна да се моли.
След един час завърши молитвата си, сгъна килимчето, прибра плочката и броеницата и свали кафана. Но продължаваше да го носи в сърцето си. Беше уморен. Успя да си поотдъхне в Ню Йорк, но не достатъчно, и накрая напрежението, съпровождащо мисията му, започна да си казва думата. Веднага си легна и само след минута вече спеше. Сънищата му бяха неми и ужасни.
Докато спеше, тълпа от около четиристотин ирански революционери щурмуваха и завзеха американското посолство в Техеран. След като се събраха на Талегани Авеню, бившата „Тахт-е Джамшид“, сутринта в неделя на 4 ноември, те казаха на стражата на революцията, застанала на пост пред вратите на посолството, да се отдръпне. Всички носеха портретите на аятолах Хомейни като оръжия, като могъщи талисмани срещу злото на Големия Сатана, Америка. Дори и момичетата носеха фотографии, забодени на фереджетата им. След като нахлуха в двора на посолството, студентите се разделиха на две основни групи, едната, от които влезе в консулския отдел, докато другата атакуваше двуетажната сграда на канцеларията, известна на американците като „Форт Апахи“ поради изключително високата степен на защитеност и сигурност. Морските пехотинци в сградата облякоха защитните жилетки, нахлузиха противогазите и заповядаха на дипломатическия персонал да се оттегли на най-горния етаж. Всичко обаче беше осуетено от жестокия напор на тълпата и към 4 часа следобед целият комплекс беше в ръцете на студентите, чийто брой междувременно беше нараснал на над шестстотин души. Почти веднага след окончателното завземане на комплекса и пленяването на шестдесет и един членния дипломатически персонал, включително и морските пехотинци, студентите излъчиха комюнике от името на Студентите мюсюлмани, последователи на имама Хомейни. И преди още да настъпи вечерта, самият имам даде благословията си за завземането на посолството. Беше първата годишнина от кървавата разправа със студентите в Техеран от страна на шахските войници и шестнадесетата годишнина от началото на иракското изгнаничество на Хомейни. Един успешен ден в иранската история. Само след няколко часа новините за събитието достигнаха до Вашингтон и другите столици; ново напрежение започна да притиска човечеството в безмилостните си челюсти.
На следващата сутрин се събуди в 8 часа, без да знае за случилото се в Иран. Петнадесет минути по-късно президентът Картър пристигна с хеликоптер в Белия дом от Кемп Дейвид, където бе отишъл с мисълта да прекара един спокоен уикенд — последния за много време напред. Съветът за национална сигурност под председателството на Збигнев Бжежински се събра за едно от най-продължителните си и съдбоносни съвещания. Наваи изпълни сутрешните си молитви, без дори и да предполага какво може да става в страната му; бе застанал с лице на югоизток, с поглед към Мека, взрян покрай Капитолийския хълм. Докато се молеше, в Техеран настъпваше вечерта и студентите, държащи американското посолство, също започнаха да коленичат, обърнати към свещения град на исляма. Наваи беше гладен след пътуването и здравия сън, но не пое към залата за закуска. Вместо това облече костюм и връхно палто, купени от един магазин на Пето авеню. Чувстваше се доста странно в толкова скъпи дрехи, закупени с пари от продажба на хероин, но съзнаваше, че е длъжен да го направи, за да не привлича излишно любопитство.
Още преди пристигането си в Щатите Наваи бе обмислил няколко възможни начина за осъществяване на покушението. Всички те обаче зависеха от неизвестни фактори, така че сега му се налагаше да прекара седмица или две във Вашингтон в наблюдение и претегляне на възможностите една по една. Тръгна на първата си обиколка на столицата. Във фоайето на хотела си купи вестник „Вашингтон Поуст“ и една карта на града. Пъхна сгънатата карта в джоба си, хвърли един поглед на вестника и мигновено застина. Почти нищо не беше известно още за превземането на посолството или съдбата на персонала му, но Наваи незабавно оцени възможните последствия от случилото се. Сгъна вестника, пъхна го под мишница и като измъкна картата от джоба си, излезе на улицата.
Обърна се наляво и тръгна по Кънектикът Авеню. Отвъд набучената със статуи ливада в края на авенюто се виждаше част от дългата северна страна на Белия дом. С приближаването си към масивния символ на неверническия запад чувство на триумф започна да се надига в гърдите му. Наваи крачеше сред тълпата на града, без да се отличава с нищо, и наблюдаваше сградите и хората с острия поглед и аскетичния разум на момче, отраснало сред пустинята. Въздухът беше студен и режещ; откъм залива Чесапийк подухна източен вятър. В яркото слънчево утро, белязано от прехода на есента към зимата, Наваи се чувстваше в особен душевен подем.
През този пръв ден той само ходеше и наблюдаваше главните забележителности на централен Вашингтон като съвестен турист. Купи си фотоапарат „Пентакс“ и няколко филмчета и започна да снима навсякъде, където минеше. Няколко пъти обиколи Белия дом, прекоси Авенюто на Конституцията до монумента на Вашингтон, после пое към Мол покрай Смитсъновия институт и към Капитолия. Непрекъснато щракаше с фотоапарата, но повечето от снимките му не бяха като тези на обикновените туристи. Той снимаше прозорци, покриви, ъгли, улични кръстовища — снимки, предназначени да покажат височина и разстояния, илюстриращи светлинни ефекти и области на сенки и полуздрач.
Следващата седмица прекара, запознавайки се с плана на града. Три пъти по различни поводи посети Белия дом, смесен с тълпите туристи, с неизбежния фотоапарат в ръка. Всеки следобед носеше заснетите през деня филми в една дрогерия на 14 улица близо до площад „Франклин“, където експресно проявяваха филми. Оставяше новите ленти и прибираше партидата от предния ден. След това, към залез-слънце, тръгваше към джамията в ислямския център, която гледаше към парка Рок Крийк на Масачузетс Авеню; там се присъединяваше към вечерните молитви, но след това винаги излизаше и се връщаше на улицата. Не приказваше с никого, дори и с многобройните ирански студенти, които всеки ден разговаряха оживено. След молитвите се прибираше в хотела и вечеряше — първата му и единствена храна за деня, а после се прибираше в стаята си да се моли. Не се срещаше с никого, не получаваше писма, не говореше по телефона, избягваше кината, театрите и други подобни места за развлечение, никога не включи телевизора в хотелската си стая. Беше самотен, мъж, преследван във виденията си от чернокрили ангели, мечтаещ за ислямската глобална ера и решен да преобрази съдбата на света. Не страдаше от никаква психическа болест и тъкмо там се криеше най-голямата опасност.
През втората си седмица в столицата Наваи се отбиваше всяка сутрин до библиотеката на Конгреса на Капитолийския хълм, където бе успял да получи временна читателска карта. Прекарваше часове в четене, почти без почивка, като обикновено правеше справки от трудове върху организацията на правителствената администрация, структурата на президентския екип, тайните служби и ФБР, като внимаваше никога да не поиска нещо, което би могло да е класифицирано като поверителна информация и това да предизвика някакви подозрения. Когато обаче помоли за трудове върху американско-иранските взаимоотношения и настоящата ситуация в Иран, се сблъска със значителни трудности. Почти всичко налични фондове на библиотеката се използваха от състава на Държавния департамент, от журналисти, преподаватели от Джорджтаун и други университети и конгресмени — все хора с право на приоритетно ползване на всички материали в библиотеката. Материалите на фарси нямаха толкова голямо търсене, така че той се съсредоточи върху тях. Не знаеше точно какво да търси, но четеше наред и размишляваше, след което продължаваше с четенето. Различни идеи и представи го осеняваха и си отиваха, всички до една неосъществими. Бавната му къртовска работа обаче започваше да дава резултати. Вече свиваше кръга от възможните подходи. Беше систематичен и изчерпателен и никаква подробност не беше в състояние да се промъкне през финото сито на мозъка му.
И накрая една уводна статия в броя от четвъртък на „Вашингтон Поуст“ му подсказа единствения възможен отговор. Всеки ден си купуваше вестник в хотела и изпиташе от край до край многобройните статии за Иран и кризата със заложниците. Въпросният материал се занимаваше с трудностите, пред които бяха изправени Картър и администрацията му при започването на преговори в отсъствието на всякакви ясни представители на властта в Иран. Авторът на статията твърдеше, че само да се намери някой с влияние в нужните места, и Картър със сигурност би се срещнал с него с надеждата да окаже натиск за промяната на безизходната ситуация. Наваи прочете два пъти статията, затвори вестника и напусна библиотеката. В съзнанието му препускаше истински вихър от мисли.
Същата нощ, в хотелската стая, в съзнанието му изплува откъс от статията: „Няма и съмнение, че президентът Картър е готов на всичко, само и само да се намери такава личност. С всеки изминат ден нуждата от политическа инициатива става все по-нетърпима. В интерес на управляващите фактори в Иран е да подпомогнат разрешаването на ситуацията, прокарвайки мост между правителството на Съединените щати и студентите на Хомейни.“ Пред очите му започна да се оформя път към постигането на целта. Остана буден до ранните часове на утрото. Мислеше напрегнато, водеше си бележки и планираше. Преди да си легне, написа писмо до Ахмади в Ню Йорк, запечата го и го адресира, след което го сложи върху бюрото си.
Следващата сутрин прекара в покупки. Нае кола, представяйки се за арабски бизнесмен, и направи няколко обиколки на магазините из града. Купи няколко комплекта печатарски набори букви на арабски и персийски и една малка домашна печатарска преса, пишеща машина IBM с универсална глава и валяк с автоматично връщане и три различни глави за нея с арабски букви, блокове и инструменти за изрязване на гумени и метални щемпели, хартия, мастило, каталог с арабски образци на шрифтове, писалки за калиграфия и още множество други дребни предмети. Последната му покупка представляваше малък артикул, закупен в един музикален магазин близо до центъра за приложни изкуства „Джон. Ф. Кенеди“.
Същия следобед, точно преди молитвите в джамията, отново се отби в библиотеката на Конгреса. Поръча сборника поеми, дивана на Хафиз, великия поет на Шираз от четиринадесетото столетие, породил вдъхновението за Westoestlicsher divan на Гьоте. Половин час по-късно му донесоха книгата — тежко литографско издание от края на деветнадесети век, и той я сложи на бюрото си в един отдалечен ъгъл на основната читалня. Седеше в тишината с притворени очи. Този следобед имаше съвсем малко читатели и нито един не седеше близо до мястото му. Наваи мълвеше беззвучно недоловима молитва, преди да отгърне страниците на книгата за предсказание. Взе книгата с двете си ръце и я отвори наслуки. Очите му се спряха върху един куплет на лявата страница и той бавно го прочете. Прекъсна, прочете го още веднъж и затвори книгата. Думите зазвучаха в главата му като пулс на гигантско сърце.
„Асаф бе разгулен и много могъщ
прочут господар, но неправеден мъж.
Залезе му царството много отдавна
макар и да беше богато и славно.
Не пускай нахалост стрелата крилата,
полита далече и няма я вече,
и… пада безсилна в прахта.“
Пророчеството беше двойствено. Сякаш му обещаваше и победа, и провал.
Наваи се изправи и излезе на студената улица. Лицето му беше бледо. Той потрепери под ледената ласка на вятъра. Устата му беше свита решително, очите му блестяха.
21.
17 ноември 1979 година
В събота Мохамед Ахмади се качи на конкорда на британските авиолинии за продължителното си пътуване, което в крайна сметка, след едно прехвърляне на Боинг 747 в Лондон, щеше да го отведе в Техеран. Носеше две кодирани съобщения, които Наваи изпращаше на шефовете си в Техеран и които можеха да им бъдат предадени единствено само по този сложен, но безопасен начин. Шифърът беше съвсем прост, съгласуван преди заминаването на Наваи, и беше неизвестен на Ахмади, който изпълняваше само ролята на куриер, каквото и положение да заемаше в американския клон на организацията. Повечето букви от арабско-персийската азбука съдържат точки, групирани по отделно, по двойки или в пирамида от три. Шифърът се съдържаше в първите думи на две дълги, но очевидно невинни писма на Наваи до „чичо Фархад“ и „братовчеда Бехруз“ в Техеран; броят на точките сочеше интервала между думите, които носеха действителното съдържание на съобщението. „Чичо Фархад“ работеше в централната поща на Сепа Авеню. „Братовчедът Бехруз“ беше човек с много по-високо положение.
Вашингтон 17–18 ноември, 1979 година
Никой от хората, продали офис оборудване на Наваи, не заподозря дори и за миг, че той не е арабин. Малцина забелязват лицевите разлики между арабите семити и индоевропейците перси, а недоловимата разлика в акцента може да се усети единствено от човек, запознат с хора и от двата типа. Всички продавачи бяха останали с убеждението, че клиентът им е арабин, закупил стока, предназначена да печата на арабски. Не можеше да се направи дори и най-малката връзка с Иран, което при напрегнатата ситуация определено би се сторило подозрително някому.
Скрит в безопасността на хотелската си стая, младият иранец прекара цялата събота и част от неделния ден в работа, прекъсвайки само за кратка молитва, вечеря и малко сън. Голям дял от подготовката му в Иран бе заело обучението му в подправянето на документи. След като се бяха споразумели, че е най-удачно планът да се уточни окончателно вече във Вашингтон, нямаше смисъл да се заемат с фалшифицирането още в Мека; едва сега вече беше ясно от какво точно имаше нужда.
Той работеше бързо и спокойно. В късните часове на неделния следобед вече беше приключил комплект документи, които биха задоволили и най-придирчивата проверка. Наистина, тук-там се бяха промъкнали и някоя дребни неточности, но той беше уверен, че никой не е в състояние да ги открие без внимателен анализ, който би отнел много време. А времето определено беше сред нещата, с което американците не разполагаха.
Малко преди залез-слънце на неделния ден Наваи излезе от хотела да присъства на вечерните молитви в ислямския център. Не беше слагал нищо в стомаха си от предната вечер и след като молитвите свършиха, вместо да взема такси обратно до хотела, той пое към един малък ливански ресторант на Масачузетс Авеню, близо до центъра. Ресторантът сервираше ястия халал — ислямският еквивалент на кашер — и беше пълен с мюсюлмани от различни страни, които също бяха присъствали на молитвите. Наваи седна на една малка маса в дъното, поръча грубо на арабски и даде ясно да се разбере, че не иска компания. По средата на вечерята му обаче управителят на ресторанта все пак го запита дали би възразил, ако доведе някой клиент, защото залата вече била препълнена. Наваи кимна недоволно и продължи да се храни.
След малко столът срещу него изскърца по пода и той вдигна глава. Беше жена — дребна индонезийка малко над двайсетте, облечена в традиционната дълга носия и дълъг шал, обрамчващ овала на красивото й лице. Той бързо сведе поглед към храната си. За една мюсюлманка беше направо немислимо да ходи на ресторант сама, несъпровождана от съпруг или поне брат. Той отново вдигна поглед. Тя си седеше срещу него, извила устни в подканяща усмивка.
— Съжалявам, че ви обезпокоих — произнесе тя на английски, — но нямаше друга свободна маса. Но ако настоявате, мога да си тръгна…
Тя се размърда на стола, готова всеки момент да стане. Той безпомощно повдигна рамене в знак, че може да остане, и се върна към вечерята си. Нямаше смисъл да привлича вниманието на околните с някоя глупава сцена. Просто щеше да си довърши вечерята и да си тръгне. Жената обаче го караше да се чувства неловко. Беше му трудно да задържа погледа си забит в масата, за да избягва лицето й. Тя притежаваше открития, детински облик, толкова характерен за някои ориенталски жени, но очите й бяха женствени и той пряко волята си чувстваше как го привличат. Искаше му се миг по-скоро да приключи с вечерята си и да си тръгне, но вместо това с изненада установи, че не бърза никак и че хапките му са станали доста малки и разредени. Жената отново проговори.
— Простете ми, но ми се струва, че не съм ви виждала тук досега. Да не би да идвате направо от джамията? Бяхте ли на вечерния салат?
Той кимна.
— Аз бях в женското отделение — продължи тя. — Идвам редовно на молитвите и след това често се отбивам тук. Джамията ми харесва. Напомня ми за дома.
Той отново вдигна поглед.
— Сама ли ходиш в джамията? Нямаш ли баща, братя, съпруг да те придружават? Не бива сама жена да посещава къщата на Бога.
Тя заби поглед в масата, после тихо каза:
— Баща ми и братята ми са в Индонезия. Нямам съпруг. Сама съм в Америка.
След малко той се обади:
— Тогава трябва да посещаваш джамията заедно с други жени. Не е редно сама жена да скита по улиците.
Тя се усмихна и поклати глава.
— Там, откъдето идвам, жените често ходят сами по улиците. Ходят сами дори и в джамиите. Ние сме добри мюсюлмани, но си имаме нашите особености, съблюдаваме нашите собствени обичаи.
Наваи се навъси. Не трябваше да разговаря по този начин с тази жена. Трябваше просто да стане и да си тръгне, преди да е навлякъл срам и позор върху себе си. И въпреки всичко той продължаваше да разговаря, нещо странно властно му пречеше да спре. Поведението му не беше нормално и той го съзнаваше. Напрежението на изминалите седмици и умората, сграбчила го в навечерието на мисията му, го бяха изтощили до смърт.
— Това не е Суна — изрече накрая той. — Не този е истинският път на Пророка. Нямате ли си учени да ви ги обяснят тези неща?
Дребните й фини рамене се повдигнаха и спуснаха грациозно.
— Да — отвърна тя. — Имаме си учени. И свети мъже, дервиши, които могат да творят чудеса.
— Защо тогава не изпълняват дълга си? Тяхно задължение е да забраняват грешното и да възхваляват праведното. Законът на Бога трябва да възтържествува.
Тя се усмихна, сякаш малко иронично.
— В родната ми страна има и хора като теб. Те ни казват, че съгрешаваме, щом не следваме буквата на закона, и твърдят, че Бог ще ни накаже. Мислиш ли, че Той наистина ще ме накаже, че ходя сама в джамията?
Той не отговори на въпроса й. А и какво би могъл да й каже? Накрая обаче проговори.
— Откъде си? Страната ти ислямска ли е?
— От Индонезия съм — отвърна тя. — Да, страната ни е ислямска. Повечето хора са мюсюлмани. Но при нас също така живеят и индуси, и хора, изповядващи старата религия. Родът ни изповядва исляма повече от триста години, от времето, когато арабските търговци са открили очите на народа ни за вярата. Ние сме от Моджокерто, Ява. Това е един малък провинциален център, но ние си имаме учени мъже и училища, в които се преподава ислямът. Баща ми е търговец. Той е богат, но полага старания да бъде добър мюсюлманин, сантри. Това означава, че човек не смесва вярата си със старата религия. Истински праведник. Четири пъти е ходил на поклонение в Мека. — Тя изведнъж спря и промени темата. — А ти откъде си?
Наваи изпита желание за съпротива. Добре осъзнаваше, че разговорът е минал всички благоразумни граници. Но лицето й привличаше очите му и разхлабваше езика му. Сякаш някой внезапно го беше лишил от волята му, беше отнел силата му, с която да й се противопостави. Очите й бяха зелени и много красиви. Кичур коса се подаваше изпод шала й и галеше леко бузата й при всяко нейно движение.
— От Иран съм, от една пустиня, наречена Язд — дочу той гласа си сякаш от много голямо разстояние. — Това е провинциален център, но много изолиран. Баща ми беше селянин; имаше малко стопанство в Мариамабад, точно до града. Бяхме много бедни. Повечето от парите ни потъваха в джобовете на земевладелеца. Но живеехме като истински мюсюлмани. Наричат Язд Храм на Благочестието. Това е вярно, хората са много благочестиви. Баща ми цял живот жадуваше да отиде в Мека, да докосне с устни Черния камък и да се разходи с поклонниците до Арафат. Но затвори очи, без да успее да посети дори свещения Машхад. Когато умря, изглеждаше много стар, но всъщност беше само на четиридесет и седем години. Нека Бог дари душата му с утеха.
Гласът му спадна, докато повтаряше познатата фраза на арабски, и той извърна глава от момичето пред себе си. Спомни си годините след смъртта на баща си, как отделяше от залъка си, за да събере пари да отнесат тялото на баща му до Карбала, за да бъде погребан до светилището, откъдето преходът му в отвъдния свят щеше да бъде по-лек и кратък. Така близо се чувстваше сега до баща си.
Тя отвърна като ехо на арабските му думи.
— Рахиманулла. Нека Бог бъде милостив към него.
Доплака й се. Гласът му съдържаше толкова мъка по баща му.
— Казвам се Фатиме — изрече тя. — Фатиме Натсир. А ти как се казваш?
Остатъкът от вечерята му беше изстинал. Той остави ножа и вилицата и се облегна на стола си. Чувстваше се като прикован на него.
— Хюсеин — отвърна той почти шепнешком. — Казвам се Хюсеин Наваи. Баща ти е направил добре, че те е кръстил Фатиме. Шиитка ли си?
Тя се усмихна и поклати глава.
— Тя е била дъщеря на Пророка — каза момичето. — Дори и сунитите могат да използват името й.
— Но е била съпруга на Али — добави той. — Майката на Хасан и Хюсеин. Тя има специално място в нашите сърца. Ние я наричаме ал-Зухра — Прекрасната.
Около тях ресторантът шумеше със звуците си, дрънчаха съдове и прибори, разнасяше се говор. Но нищо от това не достигаше до масата им. Те седяха сякаш обградени отвсякъде с тишина, блестящите й очи го приковаваха безсилен на стола. Не знаеше къде да дене ръцете си, сърцето му биеше като барабан. Мислите му бяха в хаос. Той се опита да се помоли Бог или Пророкът или някой от имамите да му дойде на помощ, защото вече не искаше да напусне ресторанта сам. Но всеки път, когато ги умоляваше, разумът му се изпълваше с образа на лицето й, ноздрите й, с нежния дъх на парфюма й. И отново и отново в паметта му упорито изплуваха думите на Пророка, които той до този момент не беше разбрал: „Три неща са ми скъпи: молитвата, жените и парфюмът“.
— Защо притваряш очи? — Гласът й сякаш достигаше до ушите му от много далеч. Той отвори очи и срещна засмения й поглед.
— Мислех — отвърна той.
— За какво?
— Защо искаш да знаеш?
Последва пауза. Тя не откъсваше очите си от неговите.
— Ти ме заинтригува. И едновременно с това ме озадачаваш. Странен си. Бих искала да знам мислите ти, твоите тайни.
Той не произнесе нищо. Чувстваше се така, сякаш тя можеше да надзърта в него, сякаш в очите му беше издигнат прозорец, през който тя можеше да прочете и най-съкровените му мисли. Всичките му тъмни спомени изплаваха на повърхността, надигащи се сякаш да го погълнат: горещото слънце, изпепеляващо безмилостно добивите им година след година; жестоката беднотия на фермата и чудесната къща на земевладелеца в града; баща му състарен и уморен, загубил всякакво желание за живот; майка му, отпусната и изхабена на петдесет години; тримата му братя и сестра му, умрели от глад още в детството, а измършавелите им телца върнати на пясъците на пустинята; лешоядите, кръжащи над пустите кули на безмълвието всеки ден в търсене на мърша; срещата му с молла Ахмад; годините на болка и жертви, довели го тук, където само дни го деляха от смъртта му. Какво ли щеше да си спомни в мига на смъртта си? През целия си живот не беше виждал нищо по-красиво от жената, седнала от другата страна на масата.
— Ти пак си някъде далеч — каза тя. — Мисля, че трябва да тръгваме. Не можем да останем тук цяла нощ. Ще ме изпратиш ли до вкъщи? Тук в Америка това е обичай, защото улиците са много опасни за жените. Сега е тъмно и не искам да се връщам сама. Не съм далеч, само на две крачки от ислямския център, на Уайоминг Авеню.
Очите й сякаш танцуваха, приканвайки и него да направи същото. Той не произнесе нищо, но когато се надигна и тя също се изправи, не я прогони. Плати сметката на касата и двамата излязоха заедно в ледената зимна нощ. На вратата Наваи се обърна и погледна към ресторанта. Беше очаквал да види погледите на всички посетители, забити в гърба му и в компаньонката му. Но никой не гледаше, нито пък се вълнуваше кога е дошъл и кога си е отишъл, нито пък дори кой е.
Вървяха бавно по Белмонт Роуд и след малко завиха на изток към Уайоминг Авеню. Ехото от стъпките им отекваше в мрака по замръзналите тротоари. Тя беше толкова дребничка, че той се чувстваше като някакъв гигант редом с нея, неловък и объркан. Докато крачеха, той й разказваше за себе си, за Язд и родителите си. Но имаше толкова много, което нямаше правото да й разкаже, толкова много осъдено да остане вечна тайна. А най-лошото бе, че нямаше право да й сподели, че тя крачи с един вече мъртъв човек.
Когато стигнаха апартамента й, той се позабави, докато тя измъкне ключа от чантата си и отвори вратата. Не искаше нищо, не очакваше нищо. Знаеше единствено, че не ще понесе раздялата. Тръгнеше ли си, обратен път нямаше. Утрешният ден бележеше началото на плана; в сряда, най-късно в края на месеца, той щеше вече да е мъртъв.
Тя се обърна към него, малко изплашена от унесения му вид.
— Ти си замръзнал — изрече тя. — Влез вътре, стопли се, преди да тръгнеш.
Нищо друго вече нямаше значение за него, освен да бъде с нея. Дори и надеждата за рая трепкаше като угасващ мираж. От детските си години беше учен, както и безбройните поколения на неговия народ, че мъжете и жените са като магнита и желязото. Вече знаеше какво са имали предвид учителите му. И нямаше сила да се съпротивлява на привличането. Някакъв безкрайно могъщ магнит го дърпаше към нея. Той прекрачи прага и затвори вратата.
Апартаментът й се намираше на втория етаж. Беше топъл и сияен, с мебели и багри, белязани от личността й. Той неловко застана в средата на всекидневната, несигурен какво да каже или как да постъпи. Тя се засмя и посегна към палтото му. Той го съблече и й го подаде. Тя му посочи да седне в едно голямо червено кресло до прозореца и той се подчини като послушно дете. Очите му я последваха, докато излизаше от стаята да окачи пантата.
Когато след няколко минути се върна, вече беше свалила шала си. Дългата й черна коса падаше върху раменете й подобно на коприна, примесена с ивици светлина. Прииска му се да я погали, да зарови лицето си в дъхавия мрак и да избяга от заобикалящите го кошмари. Времето минаваше, но никой от тях не проговаряше. Тя седеше мълчалива, с очи втренчени в лицето му. Накрая го попита нещо и разговорът потръгна.
Тя престана с въпросите си, не направи повече опит да наруши покоя му. Вместо това му разказа за себе си, за детските си години, за живота в Ява. Той попиваше думите й така, сякаш умираше от жажда и със сетни усилия се бе добрал до кристален извор. Никога до този момент не бе седял в една стая с такава жена. И когато накрая заговори, разкри душата си, изля пред нея всичко онова, което се бе събирало с години. Имаше много неща, които нямаше право да разкрие: истинската си самоличност, природата на мисията си, неизбежната си смърт. Но той говори за всичко останало, сякаш желаеше да се разтовари от всичките си спомени, преди животът му да свърши. Тя го слушаше мълчалива. Времето неусетно отминаваше, час след час вечерта отстъпваше мястото си на нощта.
На няколко пъти се улавяше, че е на косъм да й разкрие силата, тласкаща го отчаяно напред към предстоящия му сблъсък със смъртта, но всеки път спираше навреме. Тя усещаше, че зад думите му се крие още много и че несподелените с нея неща са много по-важни от вече чутите. Накрая се възцари дълбока тишина, нарушавана единствено от дишането им. Изминаха няколко минути, после тя се приведе напред и заговори; думите й бяха нежни, а гласът — изпълнен със състрадание.
— Хюсеин — каза тя, — защо си толкова тъжен? Когато седях срещу теб в ресторанта тази нощ, съзрях ужасни неща в очите ти. Спомени ли бяха това? Или се боиш от нещо? Моля те, кажи ми, може би мога да ти помогна.
Той седеше втренчен, с невиждащи очи. Да имаше поне още няколко дни на разположение…
— Не можеш да направиш нищо — каза той. Думите му сякаш потънаха в пространството между тях.
— Поне мога да те даря с утеха.
Той бавно поклати глава.
— Никой не може да ме дари с утеха. Вече. Може би… — Гласът му секна и той отново отмести погледа си встрани.
— Може би…? — подкани го тя настойчиво.
— Ако се бе случило по-рано, когато имаше време. — Той я прониза с горящия си поглед.
Тя бавно се изправи, сякаш насън, и се приближи към него. Кожата й беше с цвета на кехлибар и цялото й тяло излъчваше топлина и благоухание. Беше жива и крехка и той се боеше от желанията си към нея. Тя се приведе бавно над него, косите й засипаха лицето му, и го целуна по челото. Устните й баха влажни и нежни, дъхът й — топъл и ефирен. Целувката беше нещо, което кожата му не беше изпитвала до този момент. Кръвта пулсираше във вените му, в очите му напираха сълзи. Той не видя кога се е привела отново да целуне този път устните му, нежно, както майка целува чедото си. Началният допир на устните й беше почти ефирен, почти недоловима ласка. И докато той седеше като зашеметен, чувството в него избуя от крехкото начало до жестоко настървение, изпращащо сигнали до всички нервни окончания на тялото му.
Не усети кога тя седна на коленете му, как дребните й, почти безтегловни крайници се настаниха така, че тя се сгуши цялата в скута му, а ръцете й го обгръщаха, устните й се впиваха в неговите; малкото й езиче трептеше влажно около полуотворената му уста, дъхът й проникваше в неговия. Тя беше толкова лека, толкова уязвима, цвете, което би могъл да смачка неволно. Той не осъзнаваше ясно коя сила движи ръцете му, за да я притиснат към него. Заслепен от сълзи, с бясно биещо сърце, той притисна устните си към разтворената й уста, после ги плъзна по бузите й, носа, очите, покривайки цялото й лице с целувки.
Подобно на топящ се сняг, тя се изплъзна от скута му, изправи се и протегна ръце да поеме неговите. Той безволно се подчини и стана с подгъващи се колене. Беше неин и тя можеше да го замъкне и в ада с неговите деветнадесет врати, стига да пожелаеше. Без да проговори и дума, тя го хвана за ръката и го поведе към вратата на спалнята си. Дръжката се завъртя под ръката й тя го въведе вътре. Протегна ръка и мека светлина заструи от лампата до леглото; лицата им се покриха с полусенки. Той приседна на ръба на леглото с очи втренчени в нея; всичките му мисли за грях и нечистота бяха изчезнали. Единственото, което усещаше, беше кръвта, биеща в слепоочията. Телесният й аромат беше още по-отчетлив в тази стая, превземаше го, изпълваше го.
Движенията й бяха прости и естествени; ръката й сякаш едва докосна роклята й и тя се свлече по раменете й, превръщайки се след миг в малка купчина върху пода. Отдолу носеше обикновен бял сутиен и малки бели бикини. Нямаше дантели, нито коприна, нито еротично бельо. Без никакво колебание или престорена свенливост тя посегна зад гърба си и разкопча сутиена, издърпвайки го с едно-единствено просто движение. Искаше да му се покаже цялата, да му предложи тялото си просто и непресторено. С нарастващо изумление той наблюдаваше как тя се измъкна от бикините си и застана гола пред него, с тяло, блестящо под меката светлина. Стоеше с ръце до тялото, гола, крехка и беззащитна, изложена пред жадния му взор. Той не можеше да отмести погледа си от нея, боеше се, че ако затвори очи, тя ще изчезне. Красотата й го остави без дъх. Никога до този момент не беше виждал голо женско тяло, но сега голотата й пробуждаше у него чувства, дочакали своя час. В паметта му едва ли имаше нещо, което да се сравни по красота с този миг.
Тя пристъпи до леглото и седна до него, уханието на тялото й чак задави ноздрите му. Тя се вгледа в очите му, видя, че са изпълнени с мъка и болка, които не можеше да разбере, после отново се приведе да го целуне, поемайки ръката му и захлупвайки дланта му върху малката си гръд. Той усети как зърното набъбва под пръстите му. Тя му помогна да се съблече; ръцете му се тресяха, пръстите не смогваха да се справят с копчетата. Когато и той остана гол, тя се отпусна по гръб на леглото, привлече го нежно до себе си и прошепна:
— Ела. — Горещият й дъх опари ухото му.
Меката светлина изпъстряше крайниците й със светли и тъмни сенки. Ръцете му сякаш сами се отправиха да я погалят, независимо от тялото му, без отегчението на заучени и уморени ласки. Първоначално тя се стегна, после се отпусна; всяко движение на дланите му излъчваше удивлението и насладата, които изпитваше в момента. Непохватната му нежност за нея беше много по-възбуждаща, отколкото ловките движения на опитен любовник. Тя впи очите си в неговите, извърна тялото си и положи ръка върху слабините му; пръстите й обхванаха члена му и започнаха ритмично да го галят. Той изплака от изненадващото наслаждение на ласката й и се търкулна върху нея, целият само инстинкт, жадуваше единствено да я сграбчи в прегръдките си и да проникне в нея.
Нежните й пръсти внимателно го подпомогнаха. Обаче напрежението от последните дни и часове си каза думата и той свърши за миг в бърз, разтърсващ оргазъм. Изтощен, преуморен и неуспял да проникне докрай в нея, той се изтърколи в другия край на леглото и заплака. Вълна след вълна го разтърсваха стоновете на смут и обезсърчение; Фатиме лежеше до него и нежно галеше гърба му, шепнейки името му.
Накрая той се изправи и седна в леглото. Сълзите му бяха спрели, разумът се бе избистрил.
— Не се тревожи — произнесе тя меко и окуражаващо. — Пак ще се опитаме, по-късно тази нощ или сутринта, няма значение. Следващия път всичко ще бъде наред, ще видиш.
Тя направи пауза; очите й го потърсиха, ръката й не изпускаше неговата.
— Това ти беше за пръв път, нали? — запита тя, чудейки се как е възможно мъж на неговите години да остане толкова неопитен.
След сякаш цяла вечност той кимна.
— Да.
И само това. Нищо друго: нито коментари, нито обяснения. Настана тишина и дълго време измина преди той да впие напрегнато поглед в лицето й.
— Аз не съм първият мъж, с когото си била, нали? — запита той, макар и да знаеше предварително отговора.
Тя отвърна на погледа му, после уморено поклати глава.
— Имаше ли много преди мен? — продължи той. — С много мъже ли си спала?
Тя извърна очи и кимна; гласът й беше едва доловим.
— Да.
С тази единствена дума сякаш го зашлеви през лицето. Той не можеше повече да я гледа. И когато след малко думите й започнаха да долитат до съзнанието му, равни и лишени от всякакъв живот, му се прииска внезапно да запуши и двете си уши така, че да ги заглуши завинаги. Но ръцете му висяха безволеви и безжизнени, прекалено тежки, за да ги повдигне.
— Преди три години пристигнах тук със съпруга си — започна тя. — Той беше много по-възрастен от мен, над петдесетте. Баща ми го познавал още от детските му години и още оттогава се били разбрали, че аз ще бъда негова съпруга. Оженихме се, когато бях на петнадесет години. Тогава не знаех нищо за мъжете и бях абсолютно неподготвена за това, което последва. Той беше същински звяр, единствено го интересуваше той да се задоволи и толкова. Но след като пристигнахме тук, той бързо започна да губи интерес към мен. Не си взе други съпруги, но беше достатъчно богат, за да си позволява и други жени. Не беше тайна, никога не е правил опит да го скрие от мен.
Тя спря за малко с очи озарени от вътрешната болка, която думите й бяха изнесли на повърхността. Погледът му отново се бе върнал върху нея, но той не го осъзнаваше.
— Прекарваше времето си в офиса, работеше върху сделките, заради които бе дошъл тук. По цели дни оставах сама у дома. Не ми позволяваше да излизам никъде сама, беше изключително старомоден в това отношение. Но наблизо в Джорджтаун живееха и други индонезийки и аз започнах да прекарвам времето си с тях. Те бяха мои връстнички или малко по-големи. Първоначално идваха само те, но след известно време открих, че няма нищо лошо в това да излизаме заедно, да пазаруваме, да ходим на ресторант, дори да разглеждаме местните забележителности. Бях свободна. Можеш ли да разбереш какво означава това? Ти си мъж, ти открай време познаваш единствено само свободата, как би могъл да си представиш какво е да си роб?
Той не отвърна нищо, само продължи да гледа право пред себе си като човек, потънал в мечти. Тя дори не беше сигурна дали я слуша, но продължи.
— Исках да посещавам различни места, да бъда напълно независима, но английският ми беше много лош. Никога до този момент не бях вземала уроци. Така че една от приятелките ми уреди нейният учител да посещава и мен. Той беше младеж, последна година в университета, и идваше вкъщи, когато съпругът ми отсъстваше. Плащах му с парите, които получавах да си купувам дрехи.
Отначало бяхме много официални един към друг, но с течение на времето английският ми започна да се подобрява и започнахме да се радваме на компанията си все повече и повече. Беше забавен и непрестанно ме разсмиваше. С такова нетърпение очаквах дните, когато имахме урок, че понякога се събуждах посред нощ и не мигвах до сутринта само защото същия ден щях да го видя, и обмислях нещата, които щях да му кажа. Не беше някакъв красавец или мъдрец, но беше мил и с добър характер, и аз започнах да го обиквам. Един ден, това беше преди две години, през зимата, той се върна за ръкавиците си, беше ги забравил. Завари ме, че плача, защото си беше отишъл. Не казах нищо, не беше необходимо — той разбра. След това идваше често, понякога се любехме, а друг път просто си седяхме и само разговаряхме. Но не внимавахме и аз забременях. Съпругът ми разбра какво е станало. Не беше лягал с мен от месеци, така че всичко беше ясно. Мисля, че онова, което го разгневи най-много, беше фактът, че друг мъж бе успял там, където той бе повече от безсилен — да ме дари с дете. Беше готов да наеме убиец да ме убие, но приятелките ми се намесиха и го убедиха да не прави това. Три пъти произнесе пред свидетели думите, които се казват при развод, и вече не бяхме съпруг и съпруга. Оказа се толкова просто. Още същата нощ хвана самолет за Джакарта. Следващата седмица научих, че баща ми се отказал от мен. Нямах вече и дом, където да се завърна. Къщата беше продадена и бях принудена да се нанеса при Пол, любовника ми.
Тя замлъкна, сълзи замъглиха очите й. Говореше вече заради себе си, да изплаче мъката си, не толкова заради мъжа срещу нея.
— Месец по-късно Пол бил спрян от крадци в предградията на Джорджтаун. Сбил се и един от тях го промушил с нож. Почина същата нощ в болницата. След четири дни загубих и бебето… Когато се съвзех, вече си нямах никого. Старите ми приятелки ме бяха изоставили, дори и най-еманципираните. Наричаха ме пропаднала жена и казваха, че съпрузите им дори им забранявали да разговарят с мен. А преди това ми се бяха хвалили, как държали мъжете си под чехъл, как правели каквото си искали. Когато напуснах болницата, се оказа, че квартирата на Пол вече е дадена под наем на друг човек. Накрая бях принудена да отида до ислямския център и да поискам помощ. Там ми казаха, че не могат да направят нищо за мен, но аз ясно виждах, че това не е поради липса на средства, а на желание да ми помогнат. Тогава обаче, тъкмо след като си тръгнах оттам, един мъж излезе след мен и ме заговори. Беше арабин от Кувейт, от тези, с които бях разговаряла. Каза ми, че може да ми уреди спане, храна и малко пари. Помислих си, че просто е състрадателен, че ме съжалява. Скоро обаче разбрах какво е имал предвид. Нямах избор. Къде другаде можех да отида? Започнах да спя с него. И когато накрая му омръзнах, проумях, че поне мога да си избирам мъжете, на които се отдавам. Никога не съм искала пари. Зная много добре, че постъпя ли веднъж така, ще стана просто стока за всеки мъж. Вместо това оставях мъжете, с които се срещах, сами да решават как да постъпят. С някои изкарвах по-дълго. Един от тях ми купи този апартамент и каза, че мога да го задържа, след като се върне в Бахрейн. Други ми купуваха дрехи или влагаха дребни суми в банковата ми сметка. Как иначе бих могла да избягна гладната смърт? Нямах никакъв избор. Една самотна жена няма никакъв избор. Бях просто една отритната от обществото жена и си намирах мъже, които ме приемаха до себе си, макар и за кратко. Обичах ги по малко всичките, и им позволявах и те да ме обичат в замяна. Беше ли грешно това? Грешно ли е? Когато се запознах снощи с теб, те пожелах. Исках да спя с теб, да бъда до теб. Ти беше толкова тъжен, далечен и самотен, и исках да ти помогна, стига да мога. И още го искам. Не ти искам парите; не съм проститутка. Остани с мен тази нощ. Нека поне да бъдем приятели, ако не сме способни на нещо повече.
Тя го загледа открито, опитвайки се да пробие черупката, с която сякаш се бе покрил. Мислеше си, че той не чува, но това не беше вярно. Всяка нейна дума беше проникнала дълбоко в душата му и бе заседнала там, избуявайки като плевелите в мрака на разума му. Той повдигна очи — мяташе се безпомощен в безмилостната хватка на тъмните мисли, бушуващи в него. Как беше възможно жена, толкова прекрасна, която на външен вид да е олицетворение на чистотата, да се окаже толкова мръсна? Тя го беше принудила да съгреши, да изложи на опасност душата и мисията си. Беше разбудила у него чувства, които до този момент успешно бе потискал, макар и с толкова мъка. Сърцето му подскочи при мисълта какво всъщност се бе случило току-що. Тя го бе подтикнала да покаже уязвимостта си и го бе унижила. Кръвта нахлу в лицето му, докато си припомняше срама си: точно в момента, когато трябваше да проникне в нея като победител, мъжествеността му беше изневерила. Само за няколко секунди силата и жизнеността му се бяха превърнали в безсилие и импотентност и той знаеше, че тя му се присмива в душата си, сравнявайки го с безбройните му предшественици, които са я любили и… задоволявали. Изведнъж Наваи усети как го сграбчват клещите на собственото му отчаяние. Той вече бе изгубил контрола върху вихъра на мислите си и знаеше единствено, че тя ще го доведе до още по-големи грехове. Внезапно проумя, че й е разкрил прекалено много, че тя вече знае достатъчно и се е превърнала в опасност за делото му. Ако мисията му не успееше, тя можеше да проумее какво се е случило и щеше да извести американските власти. И те щяха да направят нужните заключения, за които тя нямаше необходимата информация. Мисълта за мисията му отново зае централно място в съзнанието му. В никакъв случай не можеше да допусне тя да бъде застрашена, по какъвто и да е начин. Беше длъжен да поправи злото, което бе сторил, на всяка цена.
Дясната й ръка сграбчи неговата и я задържа; топлината на телесния им контакт го върна обратно при нея. Тя го желаеше, възбудата й бавно пълзеше по тялото й към слабините. Повдигна лявата си ръка и с нежно движение погали бузата му, привеждайки се да го целуне по устата. Ръцете му сами се раздвижиха, подчинявайки се на безмълвното й желание. Първоначално се спуснаха към стройната й талия, после поеха към гърдите, шията, лицето. Бавно и нежно той погали бузите й и разроши косите й с връхчетата на пръстите си. Тя леко се отдръпна и го погледна в очите, виждайки в тях и силното му желание, и болката от огромна загуба. Но още преди да отмести погледа си, очите му се промениха и по гръбнака й пробягна ледена тръпка. Те станаха студени и безстрастни и в същия миг тя проумя, че гледа в очите на палача си. Обзе я панически страх, но тялото й остана безмълвно към отчаяните призиви на разума, докато дланите му бавно се придвижваха към гърлото й.
Дори когато пръстите му се впиха в нежната й податлива плът, Наваи не откъсна погледа си от нейния. Ръцете му се стегнаха като стоманено менгеме. Тя не можеше нито да плаче, нито да моли за помощ. Краката й заритаха, а ръцете направиха безнадежден опит да разтворят безжалостната му хватка; той не отслабваше натиска си. И когато тялото й омекна под ръцете му, той се сгромоляса върху нея в гротескна пародия на прегръдка. Очите й се разтвориха още по-широко с няма молба за пощада. Крайниците й все по вяло правеха опити за съпротива и само след секунди движенията й изведнъж секнаха и тялото й застина безжизнено под неговото.
Той дълго лежа върху нея, също като някой любовник с изразходвана страст, който все още не може да събере сили да се откъсне от източника на полудата си. Но дори когато се надигна от нея, не можа да откъсне очи от лицето й; чертите й бяха намерили покой в смъртта, придобили последната красота, непостижима приживе.
Намери дрехите си и се облече. Миг преди да излезе от стаята, погледът му се спря на тоалетната масичка в ъгъла на стаята. Той се приближи до нея, взе едно червило, написа на стената над леглото й с големи букви една-единствена дума на арабски и захвърли червилото. На вратата се обърна и огледа стаята за последен път. Измачканите скупчени чаршафи, дребното тяло, застинало сред тях, червените букви върху стената — всичко това го върна към спомена за една друга такава стая с друга жена, която беше убил. Споменът за Техеран облекчи напускането му. Мозъкът му бе успял да се отърси от замайването и той отново бе станал предишният Наваи. Навън се развиделяваше първият ден на мисията му.
22.
Вашингтон
19 ноември 1979 година
Рано сутринта в понеделник във Вашингтон се получи телеграма. Беше изпратена от Техеран само преди минути и адресирана до Държавния департамент. Минута по-късно куриер на мотоциклет изскочи от сградата на главното пощенско управление и препусна на запад по Авенюто на конституцията, после на север, докато навлезе в отсечката, водеща към моста „Теодор Рузвелт“. Само няколко секунди по-късно тичешком изкачваше стъпалата на Държавния департамент. Всичко беше изключително необичайно и изминаха още петнадесет минути преди телеграмата да легне върху бюрото на държавния секретар. Той я прочете два пъти, вдигна слушалката на един от трите вътрешни телефона и помоли да го свържат с Артър Пайк, директора на отдела по иранските работи. Пайк вече работеше в залата по иранската криза, организирана преди две седмици за двайсет и четири часово наблюдение на ситуацията със заложниците. Той остави заместника си на пост и забърза към офиса на Сайръс Ванс. Секретарят вече го чакаше с телеграмата в протегнатата си ръка.
— Артър, току-що получихме това от Техеран. На английски е, но ми трябва мнението ти. Да не е някаква разигравка?
Пайк внимателно прочете телеграмата.
„Готови да се договорим, независимо от революционния съвет за освобождаване на заложниците посредством водачеството на муджахидините стоп Уредете среща на представителя на муджахидините Вашингтон Хюсеин Наваи с президента Картър да обсъдят условията стоп Наваи инструктиран да преговаря единствено с президента Картър стоп Упълномощен да подпише съглашение от мое име стоп Наваи ще пристигне в държавния департамент понеделник сутринта стоп Потвърждение на статута му ще бъде осигурено от аятолях Саид Али Марвдашти стоп Подписано Мехди Али Мехдави Хани.“
— Кой е този Хани? Чувал ли си за него?
Пайк кимна.
— И преди съм чувал името му, но едва тази събота научих кой е всъщност. В събота иранците оповестиха имената на четиринадесетте членове на революционния съвет, които поеха управлението на страната на 8 ноември, след като Базарган и кабинетът му подадоха оставка. Сред тях беше аятолах Мехдави Хани, членът, който отговаря за комитетите на Хомейни.
— А Марвдашти?
— Не ми е известно много. А и никой не знае. По всичко личи, че дълго е живял в Наджаф в Ирак, където е бил помощник на аятолах ал-Касим ал-Мусави ал-Кхуи, върховния вожд на шиитския свят. Бил е в близък контакт също и с Хомейни, докато е бил в Ирак, и е бил изпратен от него в Иран да подпомогне координацията на движението срещу шаха. Не е член на революционния съвет, но съм чувал слухове, че е по-влиятелен от много други.
— Добре. А с Наваи какво е положението? В телеграмата се казва, че той е тук във Вашингтон и представлява муджахидините. Срещал ли си се с него?
— Не, сър, не съм. В действителност до този момент не бях чувал за него, нито дори, че в града има представител на муджахидините.
— Дали не е прикрепен към иранското посолство?
— Съмнявам се, сър. Знаем отлично състава на персонала им, а той определено не включва официални представители на муджахидините. А съдейки по подреждането на думите в телеграмата, считам, че цялата работа се върши извън официалните канали.
— Тогава как е била предадена телеграмата?
— Точно там е работата, сър. Ако е била официално одобрена, би трябвало да мине през официалните канали, сиреч през посолството както обикновено. Защо са избрали телеграма? Предполагам, че имат свой човек в телеграфната станция и че в Техеран не разполагат със запис на съдържанието.
— Правилно, след като е неофициално. А сега, какво ви е известно за връзките на Хани с муджахидините?
— Нищо. Ще проверя всичко, което е възможно. Не открия ли нищо в архива, може би нашите хора в Лангли ще имат някъде нещичко. Надявам се да изникне нещо при нас, но вие разбирате, че ние просто не сме в състояние да се доберем, до каквато и да е актуална информация от Иран. Ако имаме късмет, британците може да изровят нещо от архивите си, но едва ли ще имат нещо повече от нас, а хората им в Иран понастоящем едва ли са в по-добро положение от нашите за събиране на разузнавателна информация.
— Добре. Направете каквото е възможно. Сега да се върнем на телеграмата. В нея се твърди, че тази сутрин Наваи ще се появи при нас за среща. Предполагам, че едва ли някой е влизал във връзка с вашия департамент, за да организира интервю или нещо от този род?
— Не, сър, никой. Всичко изглежда абсолютно необичайно, но аз предполагам, че той просто ще се пръкне на входната врата и ще поиска среща, най-вероятно с вас, сър.
— Е, щом не идва по нормалните дипломатически канали, значи не е в състояние да свърши кой знае какво. Така или иначе, в момента цялата тая работа ми изглежда малко неясна и определено не мога да се срещна с него, освен ако не решим да преговаряме с него на това ниво, и то в случай, че той разполага с акредитивни писма, които са достатъчно достоверни. Така че бих искал да се срещнете с този човек, когато се обади, да проверите документите, които носи, и да съберете екип, който има за задача да разследва както него, така и шефовете му, като ми докладвате още днес следобед. Не очаквам от вас някакви окончателни изводи, но все пак един междинен доклад няма да е излишен. Разбира се, в случай че изскочи нещо вече съвсем определено, ако откриете, че е самозванец или нещо от този род, тогава веднага ми докладвайте. А аз междувременно ще разговарям с президента и ще уредя някаква символична среща за сряда. Той в момента е в Кемп Дейвид за Деня на благодарността, но ако изникне дори и минимален шанс за започване на преговори, няма съмнение, че ще поиска да се види с Наваи веднага щом бъде проверен. Добре, Артър, желая ти късмет.
В 10.30 Наваи изкачи стъпалата до главния вход на Държавния департамент. Сутринта бе станал рано, за да излезе от града през южната му част покрай Потомак. Беше поел към Мериланд по южното шосе чак до Форт Вашингтон Форест, където бе свърнал от главния път и бе поел към Пискатуей Крийк. Там бе захвърлил в реката цялата екипировка, която бе закупил предния петък. Чувстваше се отлично. Всичко вървеше според плана: печатите, които беше излял, щемпелите, с които бе щемпелувал фотографиите и подписите, картите за самоличност, които бе произвел от картон, мастило и пластмасово фолио. След завръщането си в града той обиколи голям брой магазини, предлагащи копирни услуги, преснимайки различните документи, които беше приготвил през седмицата. Копията естествено не му бяха нужни и той ги накъса и изхвърли. Бяха му нужни многобройни отпечатъци по документите и той ги бе осигурил. Защото ако документите съдържаха единствено само неговите отпечатъци, при първата проверка всичко моментално щеше да стане ясно. Преди да се качи в Държавния департамент прекара половин час в колата пред Белия дом, взирайки се в прозорците на Овалния кабинет. Картър го нямаше там, но Наваи не го знаеше, а и това все още нямаше значение — той не търсеше жертвата си, а се молеше с броеница в ръка Бог да му помогне в начинанието.
На входа на Държавния департамент беше поставен на пост един морски пехотинец с инструкцията да придружи Наваи до офиса на Артър Пайк на третия етаж. След като претърси основно Наваи, придружавайки действията си с учтиви извинения, и провери съдържанието на черната му кожена чанта, стражът го въведе в асансьора, качи го до третия етаж и го поведе по коридора със сините стени, перпендикулярен на дългото южно крило на зданието. През прозорците отдясно се виждаше мемориалът на Линкълн със статуята на брадатия радетел за човешката свобода. Отвъд него под бледото ноемврийско слънце блестеше река Потомак.
Артър Пайк го очакваше в кабинет 320, превърнал се за момента в най-важния отдел на Държавния департамент. В залата за иранската криза на същия етаж екип експерти полагаха всички усилия да извлекат от необичайно оскъдните източници информация за развоя на събитията в страната, известна под названието „Дъгата на кризата“, простираща се под огромния издут търбух на Русия от Турция до Афганистан. Именно тук в кабинета на шефа на отдела по иранските работи се вземаха най-съдбоносните решения въз основа на това дали информацията е с приоритет за държавния секретар или самия президент.
Изпит и изхабен мъж на четиридесет и три години, Пайк демонстрираше последиците от едно почти непрекъснато напрежение. Последните две седмици след завземането на посолството в Техеран се бяха превърнали в непрестанен кошмар наяве и краят му не се виждаше. Възпитаник на Принстънския университет, той имаше научни степени по политическите науки и персийски език и култура; докторатът му, завършен през 1962 година, беше на тема „Разпределението на властта в иранската политическа система“, но подобно на повечето наблюдатели той бе пропуснал да забележи действителното значение на все по-надигащата се религиозна вълна в опозицията на шаха. И от няколко месеца насам вече съжаляваше горчиво, че навремето бе решил да се посвети на иранските проблеми.
След като формалностите по представянията приключиха, Пайк покани Наваи да обясни целта на мисията си. Младият иранец заговори на английски, внимателно претегляйки думите си. От изключителна важност беше да убеди този мъж в автентичността на документите си, да го накара да повярва, че той наистина е пратен да преговаря от името на ислямските муджахидини и да обсъжда условията с президента Картър. В противен случай не би имал и най-малката възможност да се срещне лице в лице с президента. Пайк слушаше с нарастващ интерес речта на Наваи.
— Доколкото разбирам, тази сутрин сте получили телеграма от аятолах Метдави Хани, в която ви се съобщава, че съм избран от него да представлявам договаряща страна от името на муджахидините партизани в Техеран по повод американските заложници, задържани от студентите революционери последователи на линията на Хомейни. Нося със себе си множество акредитиви, които вие без съмнение ще пожелаете да разгледате подробно по-късно. Очевидно проблемът тук е много сериозен. Не съм изпратен по нормалните дипломатически канали, нито пък действам от името на революционния съвет, който в момента управлява Иран. След разпадането на комуникациите с моята страна за вас ще е доста трудно да установите степента на достоверност на акредитивите ми. Така че единственият ми изход е да ви разкажа нещо за себе си, което ще ви помогне да вземете решение. От няколко години насам аз съм член на една група муджахидини със седалище в южен Техеран. Когато през 1975 година първоначалният Муджахидин Халк се разцепи и основният клон обяви, че се отказва от исляма заради марксистките идеи, нашата група беше една от тези, които останаха верни на първоначалните ни принципи, и продължи борбата като мюсюлмански партизани; за нас войната срещу режима на шаха си беше свещена война, джихад, а ние бяхме муджахидини, бойци в свещена война. Двете имат един същ арабски корен; впрочем аз съм сигурен, че това ви е известно. Името на групата ни е Горух-е Бадр; Бадр е името на битка, водена от пророка, първата битка на исляма. Нашият вожд е молла Мохамед Али Найризи, много уважаван духовник, голям учен; той чете молитви в джамията в Шах Абдул-Азим на юг от Техеран и води занятия по ислямско право в едно теологическо училище там. Той е много известен и е бил ученик на аятолах Хомейни преди имамът да бъде прогонен в Ирак. Нашата група взе голямо участие в революцията; много от другарите ми загинаха, но като цяло останахме непокътнати и завзехме едно висше училище на север от американското посолство, Дабирестан-е Бахар-е Нав, до авеню Карим Хан-е Занд. Там сега се намира щабът ни. Когато аятолахът се върна в Иран, той ни възложи няколко важни задачи, а няколко души от нашите бяха избрани за негови телохранители. Макар че много от висшите духовници са подозрително настроени към муджахидините и федаините, Мехдави Хани и няколко други свети мъже тайно ни симпатизират заради нашата твърда и неотклонна ислямска линия. Много от студентите, които сега държат посолството, принадлежат или са принадлежали към нашата група и вероятно мнозинството от тях ни симпатизират. Близостта на щаба ни до посолството породи като резултат силен контакт между нас и студентите; ние от време на време дори им оказвахме помощ в охраната на посолството. Имаме достатъчно влияние, за да убедим революционния съвет и студентите, че е най-добре да освободят заложниците, ако разбира се, Съединените щати се съгласят с определени условия.
— Какви биха били тези условия, мистър Наваи? — прекъсна го Пайк.
— Съжалявам, но съм упълномощен да ги обсъждам единствено с президента ви.
— Не мога да гарантирам, че президентът ще пожелае да разговаря с вас. Това ще зависи единствено от него.
— Той ще говори с мен.
— Какво ви кара да бъдете толкова сигурен?
— Той иска да преговаря. Само че не може да намери човек, с когото да го направи. Кабинетът на Базарган подаде оставка, с което остава само революционният съвет, а те в никакъв случай няма да преговарят.
— Организацията за освобождение на Палестина е предложила да действа като посредник.
— Знаете не по-зле от мен, че това няма да стане. Прекалено е опасно в политическо отношение. А и освен това ООП на практика няма политическо влияние в Иран.
— А какво политическо влияние има вашата група, мистър Наваи?
— Достатъчно, за да раздвижи нещата от мъртвата им точка. Ние имаме значително влияние сред студентите, а в този случай те са много по-важни от революционния съвет. Президентът Картър ще разговаря с мен, просто защото в Иран няма други, които желаят да разговарят с него.
Пайк улови погледа на Наваи и го задържа, сякаш опитвайки се да проникне зад очите му, които се взираха, но не излъчваха нищо. Изминаха няколко секунди. После американецът попита:
— Мистър Наваи, какви са причините, подбудили ви да дойдете тук? Защо групата ви иска да преговаря с нас? Та вие не може да не си давате сметка, че ако се разчуе, че сте влезли в контакт с американското правителство, ще загубите цялото си влияние в Иран. Какво се надявате да спечелите от всичко това?
Наваи отвърна на погледа му, без да трепне.
— Средство за въздействие — отвърна той, — власт може би. Използвам концепции и понятия, понятни вам, думи, ясни в контекста на културата ви. Но те всъщност ни отдалечават от точността. Това, което ние търсим…
Той прекъсна, сякаш за да събере и подреди мислите си.
— Нека да кажем, че искаме да направим истината достояние на всички. Фразата, която използваме, е малко по-различна: „да довършим доказателството“, да направим съвършени доказателствата на исляма за нашия народ. Ние можем да го постигнем, само ако разполагаме с приложна точка, от която да въздействаме на разумите и сърцата им. С всеки изминал ден революцията се озовава във все по-голяма опасност. Различните фракции започват да се хващат за гушите, чакалите вече излизат на улиците в предвкусване на поредната богата плячка. Ние сме длъжни да спрем упадъка преди нещата да са излезли извън контрол. Водачите на групата ни са на мнение, че проблемът със заложниците ще въздейства като бумеранг върху самата ни революция. Мотивите ни не са от хуманитарно естество. За нас това са купчина празни звуци. Още утре можем да убием заложниците, стига това да е от полза за каузата на истината. Човешките права са вашето ахилесово сухожилие: вашата сляпа привързаност към тях в крайна сметка ще ви унищожи. А ние държим единствено на правата на Бог. Там е и нашата сила. Ще уредим освобождаването на заложниците срещу определени икономически, политически и военни изгоди. Веднъж се случва силата да е на наша страна и ние ще диктуваме условията. Както вече ви казах, подробностите ще обсъждам единствено с президента ви.
— Добре, нека приемем, че президентът пожелае да разговаря. Аз съм длъжен да го уверя, че вие наистина сте упълномощен да преговаряте от името на муджахидините. Ще се наложи вие самият да ме убедите в това. Разбирате добре, че няма начин как да потвърдя статуса ви чрез Техеран. Какви документи носите със себе си?
Наваи извади няколко книжа от куфарчето до краката си. Те включваха писмо от аятолах Мехдави Хани, упълномощаващо Наваи да преговаря от негово име; картите му за самоличност, удостоверяващи принадлежността му към муджахидините и Горух-е Бадр; твърдение, подписано от четирима членове на студентското ръководство при американското посолство в Техеран, изразяващо подкрепа за Горух-е Бадр и съгласието им да действат като посредници между студентите и американското правителство; и копие от писмо, написано от Хани, подписано от Бехешти, Халкхали и Хашеми Рафсанджани и адресирано до Мохамед Али Найризи, в което подписалите заявяваха готовността си да сътрудничат на Горух-е Бадр, ако те изпратят някого във Вашингтон да преговаря с президента. Наваи обясняваше съществото на всеки документ, докато го подаваше на Пайк, който през това време си водеше бележки за екипа от експерти, които щяха да проверяват документите по-късно следобед. Той още задаваше въпроси, когато вратата се отвори и една секретарка влезе със запечатан плик в ръка.
— Извинете ме, сър — каза тя, — но току-що го получихме експресно от британското посолство. Беше адресирано лично до мистър Ванс, но той мисли, че трябва веднага да го прочетете.
Пайк отвори плика и измъкна лист, щемпелуван „Бързо“ и „Абсолютно секретно“. Беше изпратен шифровано от британското посолство в Техеран до Форин Офис в Лондон, а оттам до тяхното посолство във Вашингтон, което пък от своя страна го беше предало в Държавния департамент. Въпреки множеството междинни спирки закъснението при предаването на съобщението беше минимално и важността му веднага стана очевидна за Пайк. Докладът твърдеше, че при британците в Техеран тази сутрин (в този момент там вече настъпваше вечер) дошъл млад техеранец, който уж искал да си извади виза. Носел тайно съобщение от аятолах Саид Али Марвдашти, в което той молел някой официален британски служител да го посети в южната част на града. Един от първите секретари на посолството, говорещ персийски, доброволно се предложил да отиде и бил отведен с големи предпазни мерки до къщата. Там се срещнал с Марвдашти (чието лице му било познато от телевизионните предавания) и разговарял с него. Аятолахът го помолил да предаде на Вашингтон потвърждение за статуса на Хюсеин Наваи да води преговори от името на Горух-е Бадр и определени висши духовници. Поверителната секретна природа на информацията силно впечатлила дипломата, който веднага се върнал в посолството.
Пайк вдигна поглед към Наваи.
— По всичко личи, че положението ви е било потвърдено от аятолах Марвдашти. Но ние все пак ще имаме нужда от известно време, за да се консултираме относно офертата ви, и разбира се, да изложим ситуацията на президента. Може да минат няколко дни, преди да уредим срещата ви, ако изобщо се уреди, разбира се.
— Разбирам, че неща като тези не стават мигновено. Но аз ви моля да действате с възможно най-голяма бързина. От изключителна важност е да се срещна колкото може по-бързо с президента, за да му изложа предложенията си. Заложниците се намират в много голяма опасност. В някои среди се промъква убеждението да ги третират като шпиони. Но съществува и още една опасност, за която още не съм ви споменал. Чувах, че група от федаини марксисти планират да щурмуват посолството и да убият задържаните там. Може и изобщо да не разполагаме с никакво време за дипломатически лигавения тук. Президентът трябва да се срещне с мен миг по-скоро. Предлагам да уговорите с него среща в сряда.
Наваи вдигна куфарчето си, изправи се и си тръгна. Първият етап бе минал добре. Марвдашти бе изиграл ролята си с точност до секундата. Сега вече бе сигурен, че останалото ще е проста работа. В сряда, първият ден от новото столетие, Картър щеше да е мъртъв. И нищо не беше в състояние да го спаси.
23.
Мека
Понеделник, 19 ноември 1979 година
Докато Наваи и Пайк разговаряха в Държавния департамент, здрачът бавно се спускаше върху кубетата и минаретата на Мека. Гласът на мюезина се разнасяше отчетливо от едно високо място на Масджид ал-Харам, Голямата джамия. Слънцето бавно залязваше отвъд урвите на Джабал Хайнд, а на три мили на север западният хребет на планината Хайра, сцената, където на Пророка му се бе явил ангелът Гавриил, беше окъпан от светлина. Сезонът на поклонничеството току-що бе приключил, Кааба беше покрит с новото черно-златно одеяние и животът на хората в града постепенно се връщаше в нормалното си русло. Но денят след утрешния щеше да бъде първият ден на новото столетие, и тук, в сърцето на исляма, щяха да се развихрят невиждани тържества. Тази нощ мнозина от молителите в Голямата джамия се надяваха, че новото столетие ще бележи възраждането на исляма, края на столетия слабост и унижения, а може би дори и окончателния триумф на истинската вяра.
В една малка къща в квартала Джиад група от осем мъже седеше на кушетките около ниска медна масичка северноафриканска изработка. Говореха на саудитски арабски, един от тях със забележим персийски акцент. Мъж на около четиридесет, той беше изпратен от Иран да ръководи операцията тук в Мека, Арабският му беше правилен, макар и донякъде класически и книжовен, гласните му бяха отворени и плавни, но изпитваше забележима трудност с по-твърдите съгласни и гърлените звуци. Въпреки това думите му имаха силно въздействие върху околните и всеки път, когато заговореше, всички почтително затаяваха дъх.
До него седяха Мохамед ибн Абд Аллах ал-Кахтани и братовчед му Джухайман ибн Саиф. Иранецът се бе запознал с тях преди две години, когато заедно с няколко придружители бе дошъл на поклонение в Мека. Те се бяха срещнали с него в Муздалиф на връщане от Арафат в края на ритуалите за хаджилъка. Беше привлякъл вниманието им с обособеността си сред тълпящите се маси и го бяха заговорили. Всички говореха арабски — нали дълги години го бяха изучавали в теологическите училища. Отпърво той бе отхвърлил предложението им за приятелство. Те бяха шиити, а той ревностен сунит и не изпитваше никакво желание да се сближава с еретици. Но накрая все пак се бе почувствал привлечен към най-възрастния от тях, белобрад мъж, към когото останалите се отнасяха с изключително уважение. Иранците прекараха повече от месец с него. И на раздяла бяха убедени, че той е дългоочакваният Махди, когото напразно бяха търсили на толкова места. Той пък, от своя страна, считаше, че макар и еретици, те принадлежат към хората, готови да повярват в него повече, отколкото големите сунитски маси в родната му земя.
Иранецът беше изпратен преди няколко месеца тук да координира усилията на ал-Кахтани и последователите му с тези на лидерите в Техеран и сега даваше последните инструкции на водачите на групите. След като той приключи, заговори Мохамед ибн Абд Аллах.
— Над всичко друго — започна той — ние трябва да се отнасяме с върховно внимание и уважение към святото място. Трябва да действаме мълниеносно, като използваме изненадата, за да избегнем излишно насилие. Трябва да приключим по възможно най-бързия начин. Щом превземем джамията и вземем заложници, вече ще бъдем застраховани от внезапна атака. Правителството ще трябва да прецени как да ни обезвреди, без да причинява разрушения в светите места или да навреди на заложниците. Ние ще бъдем въоръжени; пратените ни от Техеран автоматични оръжия ще ни дадат значително предимство през време на обсадата. Трябва само да издържим до десетия ден на месец мухарам; дотогава навред по света ще станат редица събития, които ще допринесат за окончателната ни победа. Няма да мине дълго и светът ще чуе, че сме завладели джамията, и ще разбере действителното значение на този акт. Междувременно ще избухне свещена война между Иран и Америка и след кратко време целият ислямски свят ще бъде въвлечен в нея. Неверниците ще претърпят поражение въпреки оръжията си и материалното си богатство и ние ще напуснем Мека като победители и управници на света. Обещавам, че всеки един от вас ще властва над една седма част от земята. Нека в утрешния ден Бог бъде с вас.
Навън призивът за молитва бавно заглъхваше. В Голямата джамия започнаха да припламват лампи. Малки групи мъже под прикритието на мрака започнаха да се придвижват към различни къщи, пръснати по града. Само преди две седмици заедно с десетките хиляди други поклонници те бяха влезли в града. Голям брой бяха араби отайби; другите идваха от Иран заедно с голям контингент от шиитски поклонници, някои от Бахрейн, Кувейт, Йемен, Египет, Мароко и самата Саудитска Арабия — от Риад, Джеда, Медина и дори Мека. След като тълпите поклонници тръгваха за Медина, изпълнили всички ритуали на поклонничеството, никой не обръщаше внимание намотаващите. Тази нощ възбудата им беше повече от заразителна. Те получиха обещаните от Иран оръжия и Махди щеше да се отбие при всички до края на вечерта. Последната група мина през Баб Ал-Сафа и всички дочуха звуците на вечерната молитва, кънтяща в Голямата джамия. Ислямският ден започва на залез. Това беше последната вечерна молитва за четиринадесетото столетие.
Вашингтон 19 ноември 1979 година
Наваи излезе от Държавния департамент и се върна в хотела си. Беше наясно, че ФБР са му закачили опашка, но на този етап от плана това не го притесняваше. След напускането му в Държавния департамент закипя трескава дейност. По време на обяда и целия следобед телефоните звъняха без прекъсване, телексите тракаха без умора, куриери сновяха напред-назад с пакети между департамента, главната квартира на ЦРУ, щаба на ФБР на Пенсилвания Авеню и веднъж по един повод до иранското посолство на Масачузетс Авеню. В поне една дузина офиси компютрите претърсваха всички бази данни, щракаха микрофилмови камери, шкафове с документи се отваряха и затваряха, фотокопирните машини не смогваха да копират огромните купища хартия, а телекопирите направо се задъхваха. Стаята, занимаваща се с иранската криза, започваше да наподобява все повече и повече военновременен щаб. А на стената седем часовника с бели циферблати и черни стрелки и цифри неотклонно отмерваха времето, оставащо до новото ислямско столетие.
След обстойно разглеждане документите на Наваи бяха разпределени между шест „ирански групи“, които Пайк бе събрал по проверката на книжата. Всяка имаше за задача проверката и кръстосаното засичане на имена, подписи, дати и факти. Бяха призовани множество специалисти от всякакви области, но прекият достъп до документите на Наваи беше строго ограничен само до Пайк и тима му експерти. Картината постепенно започваше да се оформя и към девет часа същата вечер се стигна до извода, че е събрана достатъчно информация, върху която вече може да се вземе окончателно заключение. Свързаха се със Сайръс Ванс и той се съгласи да дойде веднага.
Щом пристигна, държавният секретар отиде направо в кабинета на Пайк, където го чакаха шефът на отдела и екипът му. Пайк му посочи едно удобно кресло и се обади да донесат кафе.
— И така, сър — започна Пайк, — направихме всичко, което е по силите ни за момента, но имаме много сериозни спънки за разследване като това. След като посолството ни в Техеран вече не съществува, агентите ни в Иран са или извън страната, или дълбоко законсервирани, и след като британците по съвсем обясними причини са повече от предпазливи, ние сме просто с вързани ръце. Направихме едно уж формално запитване до иранското посолство тук относно биографична информация за членовете на революционния съвет, но Али Ага, техният шарже д’афер, го отклони. Страшно много материал просто не може да бъде подложен на проверка, но все пак за останалото имаме съвсем определени резултати. Дори и да се окаже самозванец, свършил си е отлично предварителната подготовка. Такъв Горух-е Бадр, с който молла Мохамед Али Найризи поддържа близки връзки, съществува, но ние не можем да проверим и да потвърдим водещата му роля. Не успяхме също така да потвърдим завземането на училището Бахар-е Нав, макар че в тази околност действително се намира училище с такова име. Имената на двама от студентските лидери съвпадат съгласно един от източниците ни, но не разполагаме с образци от подписите им. ЦРУ ни снабди с копие от карта за самоличност на муджахидините, а тази на Наваи почти не се различава от нея; разликите могат да се обяснят с различните дати на изработка и издаване. Разполагаме с доста материал върху Мехдави Хани и по всичко личи, че той има връзки с Найризи и различни муджахидински групи. Марвдашти е достатъчно добре известен и няколко доклада сочат, че поддържа контакти на високо ниво с повече от една група муджахидини, особено през годините преди Муджахидин Халк да се превърнат в марксисти. В архивите ни няма нищо за самия Наваи, но това може да означава както много, така и нищо. Той говори отличен английски с американски акцент, възможно придобит в Колорадо, така че явно е бил тук и по-рано; ФБР и имиграционните власти нямат данни за предишен негов престой в страната, но той може и да се е завърнал в Щатите с фалшиво име или пък при предишния си престой да се е представял за друг. Като се имат предвид партизанските му наклонности, това не е учудващо. Нашето главно заключение е, че вие трябва да се отнесете към него с необходимата сериозност за момента и да се свържете с президента, за да организирате скорошна среща. Ако той е действително пратеник, за какъвто се представя, от цялата работа може да излезе нещо; ако не е, ние няма да загубим нищо, освен времето си. А междувременно ще продължаваме с разследванията си, докъдето ни позволяват възможностите. Приятелите ни в Лондон също могат да изровят нещичко — необичайно услужливи са при този случай. Предполагам, че им се е дръпнало лайното от страх да не ги сполети и тях съдбата ни. При необходимост, но само при крайна необходимост, ЦРУ са съгласни да задействат един от агентите си в Ирак. Но ще искат подписа ако не на всемогъщия Бог, то поне на самия президент. Заповядайте доклада ни за свършената до този момент работа. Можете да го представите на президента. Съдържа препоръките ни за евентуалната среща.
Ванс пое папката и се надигна да излиза. В следващия момент обаче се обърна отново към Пайк.
— А ако се окаже самозванец, какъв мислите, че би могъл да бъде мотивът му?
Пайк се замисли за момент.
— Който и да е той, каквото и да иска, мисля, че трябва да поемем риска. Това е единствената ни възможност.
Техеран
Вторник, 20 ноември 1979 година
В момента, в който Пайк произнасяше думите си, ледено сиво утро пълзеше над покривите на Техеран. С ръце посинели от студ и вкопчени в перилата на минарето, мюезинът повдигна глава, готов всеки миг да огласи призива за утринната молитва, съдържащ думите „ал-салат хаир мин ал-навм“ — „молитвата е по-добра от съня“. Под него малка група хора навлезе в един сив двор с бетонни стени. Трима носеха автомати, четвъртият беше облечен в сива аба и черен тюрбан на молла, петият носеше военна униформа без отличителни знаци. Пред него стоеше шестият човек, почти гол, ако не се брояха късите му гащета, с ръце вързани зад гърба. Човекът в униформа съпроводи пленника си до стената в дъното на двора, заповяда му да застане с гръб към нея и се върна при останалите. Тримата с оръжието вече се бяха подредили един до друг. Гласът на мюезина внезапно проехтя над главите им. Моллата спря, сякаш не знаеше какво да направи, после прошепна нещо на командира на революционните стражи и зачакаха молитвата да отзвучи. В дъното на двора затворникът трепереше от студ. Изминаха няколко минути; светлината се усили, но без да стопля. Накрая гласът на мюезина замлъкна. Дълбока тишина обзе двора. Облеченият в сиво духовник приближи полуголия мъж, който трепереше до стената.
— С постановление на местния революционен съд на квартала Юзефабад под ръководството на аятолах Саид Али Марвдашти Моджахед ти си обявен за виновен в престъпления, състоящи се в подбуждане на война срещу Бог, в еретична дейност и кражби от революционните сили. Съгласно закона на Корана и наредбите на свещения кодекс на училището Джаафари ти си осъден на смърт, като присъдата следва да се изпълни незабавно под мое, на молла Мохамед Шахиди ръководство и това на командира на муджахидините Садък Намази, придаден към този съд. Преди да умреш, мое лично желание е да те убедя да се откажеш от ереста си и с последния си дъх да се завърнеш към истината на исляма. Днес ангелите Мункар и Накир ще те подложат на разпит в гроба ти; не успееш ли да ги убедиш, че наистина вярваш в Бог, в Пророка и светите имами, ще бъдеш наказан завинаги в пламъците на вечността. Не упорствай във вероотстъпничеството си в последната минута от живота си.
Осъденият съумя да овладее тръпките си и се опита да успокои неравния си астматичен дъх. Заговори със слаб треперещ глас, но с всяка секунда набираше сили, сякаш извиращи от някакъв последен източник на енергия.
— Изслушайте ме… Изслушайте ме, преди да ме убиете. Вие… най-много от всички, молла. Вие не разбирате нищо… нищо. Той идва, имамът, обещаният, онзи, когото всички вие очаквате. Това може да бъде и днес… може да стане и утре… но е вече съвсем близо. Аз подпомогнах идването му… И аз ще възкръсна, за да държа меч в последната му битка. Направите ли ме мъченик, ще осъдите душите си на вечни мъки. Послушайте ме… той… идва… време е…
Той прекъсна, жестока кашлица раздра гърдите му. Моллата хвърли поглед към командира и кимна. След секунда прозвуча заповед. Трите автомата откриха огън. Пленникът рухна напред, облян целият в кръв, потръпна няколко пъти и замря. Ято подплашени гълъби със силен плясък напусна убежището си под покрива на джамията. Птиците закръжиха в небето, а под тях бетонният двор опустя; последните двама души от екзекуционния отряд изнесоха бързо замръзващото тяло на жертвата си. Върху ледения бетон остана само локва кръв.
Мека
Вторник, 20 ноември 1979 година
Земята се въртеше и изтокът я обагряше със светлината си. Зората настъпи в Персийския залив, а оттам и в сърцето на пустинята на арабския полуостров, добирайки се до източните хълмове на Мека. Това беше последната обиколка на слънцето за четиринадесетото ислямско столетие, но цикълът на боготворене продължаваше, както и преди. С първите слаби проблясъци на зората по хоризонта се пробуди и минарето от източната стена на Голямата джамия. Беше около четири сутринта. С развиделяването започнаха да се открояват и тъмните фигури на мъже и жени, запътени към различните входове на джамията навреме за първата молитва за деня. Хиляди се тълпяха да не пропуснат такава тържествена проява. Сред тях се намираха и над двеста млади мъже, облечени в черни роби и червено-белите покривала за главите на нередовните части от националната гвардия, „бялата армия“ от бедуини на принц Абд Аллах, безстрашните съперници на редовната армия. Със себе си носеха четиринадесет покрити с плат ковчега. Това не привлече особено вниманието на околните, защото в Иран и Северна Африка внасянето на ковчези в джамиите е обичайна гледка: това се прави, с цел да се привлекат благословии — барака — за мъртвите. Тези ковчези обаче не бяха последният земен приют за тленни човешки останки по пътя им към гроба. Те съдържаха пистолети, пушки, автомати, гранати и дори кинжали, достатъчни за въоръжаването на мъжете, които ги носеха. След като положиха ковчезите на земята, те необезпокоени се отдалечиха с ясното съзнание, че никой в тази обител не би ги осквернил. Мъжете в черно се присъединиха към останалите вярващи около фонтаните, пръснати из двора на джамията, на които се извършваха необходимите измивания, преди да се пристъпи към молитвата. След малко обаче тълпата започна да се сгъстява и хората започнаха да оформят редици, обърнати с лице към Кааба в центъра на огромната арена, и малките групи на въстаниците се събраха около вратите на джамията и зад редиците на вярващите, начело на които стоеше шейх Субаял, имамът, водещ молитвата на харама, свещеното място.
Последните тонове на призива към молитва бавно замираха. Това беше предварително уговореното начало на действията. С точни съгласувани движения множество мъже се втурнаха към големите врати и след миг ги затвориха и залостиха. Така входът към харама беше блокиран от всички страни. Други трескаво заразкъсваха тежките брокатни драперии, покриващи ковчезите, и започнаха да предават оръжията от ръка на ръка. Груповите водачи тръгнаха напред през тълпата поклонници, като застанаха с гръб към обвития в черен плат куб на Кааба в очакване на появата на Мохамед ибн Абд Аллах. Изумен шепот плъзна през тълпата, когато хората от предните редици видяха какво става. Крясъци се раздадоха откъм женските секции при вида на мъжете с каменни лица, облечени изцяло в черно и с автомати, насочени към тълпата. Отзад няколко души се втурнаха към вратите, но само след миг се върнаха обратно, сподирени от резките команди и застрашителните дула. Мъжът, който бе имал нещастието да се озове най-отпред, бе застрелян; това беше първата жертва. Друга група бунтовници, въоръжени с мощни винтовки с оптически прицел, се раздели и всеки се насочи към стълбите, водещи нагоре към главните минарета по ъглите на сградата.
Плътно сбита група от дванайсет бунтовника си проправи път към центъра сградата, спирайки рязко пред Кааба. Мохамед ибн Абд Аллах и Джухайман ибн Саиф се отделиха от телохранителите си и Джухайман без никакво предисловие се обърна към тълпата. Той призова имама на харама публично да признае Мохамед ибн Абд Аллах за Махди, изпратен от Бог да сложи край на всички несправедливости и да оповести най-накрая триумфа на правата вяра. Новото столетие скоро щеше да настъпи. Тук, в Мека, рожденото място на исляма, изгряваше зората на нова ера. Обещаният Махди, водачът на истинската вяра, беше тук в лицето на Мохамед ибн Абд Аллах и щеше да ги поведе тази сутрин в ритуалната молитва както беше предсказано още преди столетия.
На върха на минарето на северозападния ъгъл облечен в черно снайперист видя войниците да излизат от казармите в северната част на града и да се насочват към джамията. Той беше готов да ги посрещне с огън в мига, в който навлезеха в диапазона му. Започваше поредната обсада.
Долу изуменото множество започна да се моли, но повечето хора бяха паникьосани и не можеха да се съсредоточат. В края на молитвата самопровъзгласилият се Махди застана до черния камък, положен в сребърното си ложе в ъгъла на Кааба, и призова присъстващите да признаят водещата му роля. След като двадесет минути ги убеждава, че е дошъл да провъзгласи новата ера, той направи драматична пауза и положи ръка върху хаджар ал-асвад, Черния камък, метеорит, забил се в земята преди безчет хилядолетия.
— Като знак за моята власт и истина на думите ми, аз ви заявявам, че утре, в първия ден на новото столетие, кралят и управникът на неверниците-християни, президентът на Съединените щати, ще бъде поразен в палата си от ръцете на ангел, изпратен от мен да сложи край на нечестивия му живот. И когато чуете вестта, че той е мъртъв, ще се уверите, че съм ви казал истината и че моето дело е дело Господне.
Той слезе долу, а тълпата остана смълчана, несигурна как да постъпи. От североизточното минаре се раздаде пушечен изстрел, който отекна в околните хълмове.
24.
Сряда, 21 ноември 1979 година
В Кум имамът Хомейни, върховният водач и законен авторитет на шиитската общност на Иран, седеше в малката приемна на къщата, в която живееше. Пред него стърчеше микрофон, от който излизаше дебел сноп кабели, промушващи се през вратата и влизащи в една кола на националното иранско радио и телевизия. Речта му се подаваше към главния предавател на радиото във Ванак на север от Техеран, на територията на парка на бившия шахиншах. Той веднага бе реагирал на новината за завземането на Голямата джамия и в момента съобщаваше на света, че това е акт на американско-ционистки заговор. Докато текстът на речта се превеждаше и разпространяваше, хиляди хора в ислямския свят — и не само шиити — му повярваха. В Пакистан зората на новото столетие беше отбелязана с атаки срещу американското посолство и персоната му. В Исламабад американското посолство беше изгорено до основи и един морски пехотинец беше застрелян при щурма на разгневената тълпа. В Лахор и Равалпинди културните и информационни центрове на САЩ бяха подпалени, а в Лахор тълпата се насочи и към генералното консулство и го превърна в запалена факла. В Карачи развилнялата се тълпа с мъка беше възпряна да не срине със земята американското консулство. На следващия ден в Кум Хомейни щеше да декларира, че съществува де факто „война между исляма и неверниците“.
Рано сутринта в сряда новините за инцидентите в Пакистан започнаха да пристигат и във Вашингтон и само след минути президентът беше известен в почивната си станция в Кемп Дейвид. Той веднага прекъсна почивката си по случай Деня на благодарността и се качи на хеликоптера, който го откара до столицата, където в Овалния кабинет вече го чакаха Бжежински и членовете на Съвета за национална сигурност. Ситуацията беше критична. Всички бяха обзети от страх да не би и нейде другаде дипломатическо представителство да стане поредната жертва на терора. Два часа по-късно конференцията приключи, без да бъде изяснено какви именно стъпки трябва да се предприемат, за да се избегне нова трагедия. В момента, в който Картър се накани да тръгне към президентския кабинет, държавният секретар му напомни за срещата с Наваи, уговорена за същия ден следобед, на която трябваше да се обсъждат условията за освобождаването на заложниците.
— Сър, предвид на този развой, желаете ли да осъществите срещата си с представителя на муджахидините днес следобед?
— Не виждам защо да не го направя. Ако неприятностите ни продължат и ако не дай Боже вземат още заложници, колкото по-скоро вземем инициативата в Иран, толкова по-добре. Примерът на иранските студенти ще последва навсякъде, така че освобождаването на заложниците трябва да бъде най-неотложната ни задача дори и да има други ексцесии. Разбира се, че ще се срещна с Наваи както е уговорено.
Наваи прекара целия вторник в молитва и медитация в хотела и в джамията на ислямския център, където беше следен от агенти на ФБР. Докато се молеше в джамията, хотелската му стая беше подложена на щателен обиск, както и бе очаквал, но не успяха да открият нищо интересно. В сряда сутринта се бе събудил още преди разсъмване, за да се присъедини към събратята си мюсюлмани в джамията за сутрешните молитви. Новината за завземането на Голямата джамия беше обиколила света още предния ден и сега след молитвите всички разговори бяха само на тази тема. Наваи обаче предпочете да не коментира, прибра се в хотела и прекара остатъка от предобеда вдълбочен в Корана. Вторник следобед беше телефонирал в Държавния департамент и Пайк му съобщи, че срещата с президента е уговорена и ще се състои в Кемп Дейвид в сряда следобед в три часа. Той трябвало в един часа същия ден да бъде в Държавния департамент, откъдето щели да го откарат до Мериланд.
Когато обаче пристигна там в уреченото време, му съобщиха, че президентът се е завърнал във Вашингтон и че срещата ще се състои в Белия дом в уговорения час. Наваи безстрастно се остави да го съпроводят до една чакалня на първия етаж, където трябваше да изчака. В два и половина Пайк го заведе до кабинета на държавния секретар и го представи на Сайръс Ванс. След кратък разговор тримата мъже, съпроводени от агент на специалните служби, слязоха по стъпалата на официалния вход на сградата, където ги чакаше един кадилак. Беше два и четиридесет.
В два и четиридесет и пет колата спря пред западното крило на Белия дом, като паркира дискретно настрани от любопитните туристи и журналисти. Наваи и тримата съпровождащи го бързо влязоха в сградата през една странична врата, откъдето бяха ескортирани от един сътрудник през множество коридори и врати чак до коридора, водещ до кабинета на президента. Преди да продължат по-нататък, се наложи да минат и допълнителна проверка за сигурност. При дипломатите и останалите посетители от подобен ранг това не беше практика, но необичайният случай с акредитивите на Наваи и фактът, че той беше, и все още продължаваше да бъде, член на терористична организация, караше хората от висшите ешелони на специалните служби да получават сърцебиене и тъкмо те бяха настояли на цялостна проверка преди иранецът да бъде допуснат до срещата с президента. За да се избегнат евентуалните смущения, на Наваи беше обяснено, че това е стандартна процедура; Ванс и Пайк също бяха подложени на претърсване, за да не се почувства гостът оскърбен. Но Наваи беше абсолютно чист — не носеше нищо, освен пари, портфейл, джобен молитвеник и обичайната броеница. Без повече шум тримата бяха въведени в Овалния кабинет. Агентът от специалните служби остана отвън.
Вътре ги посрещна усмихнатият президент, който почти не показваше признак за нечовешкото напрежение, на което беше подложен през последните три седмици. Знаменитата му усмивка и южняшкият провлачен говор както винаги отпуснаха присъстващите, докато Картър представяше Наваи на Бжежински и Хауърд Стрейкър, описвайки го като специален президентски съветник по чуждестранните дела. Всъщност Стрейкър присъстваше на срещата, за да прецени предложенията на Наваи в светлината на осведомеността си за ситуацията с разузнавателната дейност в Иран, тъй като преди всяко действие трябваше да търсят съвета и консултацията на ЦРУ.
Срещата трябваше да се проведе в удобните кресла, събрани около голямата камина в дъното на залата. Всички заеха местата си. Наваи беше от лявата страна на президента, Ванс от дясната. На една масичка близо до тях седеше дискретен стенограф. Щом всички се настаниха по местата си, Наваи извади лист хартия с предложенията, които трябваше да изложи от името на аятолах Мехдави Хани. Прочете ги на президента, след което се върна на първото, за да започнат обсъждането им. Пламъците в камината се отразяваха в зърната на броеницата, движени от неуморните пръсти на Наваи.
Но дори и когато Наваи говореше, умът му сновеше навсякъде. Мислите му бяха обърнати към неизбежната смърт и различните форми, които тя можеше да приеме. В сънищата си много пъти се бе срещал с ангела на смъртта, със застинали и неподвижни черни крила, с лице, забулено от дълъг ален воал, знамение за мълчалива и неотклонна заплаха. През последните няколко нощи ангелът го бе спохождал отново по време на сън, разсичайки въздуха с нисък съскащ звук, а кървавият воал се бе свличал сантиметър по сантиметър, откривайки ужасните очи и почти разкривайки устата под тях. Иранецът неволно потръпна при зловещия образ, изправил се пред мисления му взор. Президентът забеляза очевидната му тръпка и се приведе загрижено към него.
— Какво ви е, мистър Наваи?
Наваи поклати глава.
— Няма нищо, благодаря. Просто лека настинка.
Той продължи, вече с усилен контрол. Нямаше от какво да се бои. Ангелът очакваше душата на мъжа в отсрещното кресло. Дори и президентът на такава могъща държава не може да се чувства в безопасност, вземе ли го на мушка ангелът на смъртта.
Питър Рандал остави чашата с кафето си, бутна стола си назад и стана от масата. Този ден бе обядвал късно и не изпитваше желание да се върне на работа в Лангли. Един телефон щеше да уреди проблема и той можеше да прекара следобеда с крака на облегалката на дивана. Откакто бе завършил лечението си през лятото, бе започнал да работи като анализатор върху разузнавателните доклади от Близкия изток в квартирата на ЦРУ в Лангли, но работата не го влечеше и той ясно осъзнаваше, че моментът на оставката му е въпрос на няколко месеца, а може би и седмици. Все още продължаваше да се интересува от развоя на събитията в Иран, но оттук всичко му изглеждаше като сън, забулено и неясно. Беше оставил толкова много от себе си в тази страна — надежди, страхове и спомени, — че му се струваше, че е загубил всичко, когато я напусна. Сякаш отново се повтаряше Виетнам: кошмари вместо сънища, горчивина вместо вътрешното спокойствие, което бе търсил толкова дълго. Чувстваше се изцеден и захвърлен.
Злото, сграбчило го в ноктите си в техеранската болница, бе нараснало неимоверно, докато бе седял скрит зад чергите в полуопустелия зуркхан, наблюдавайки облечения в черно молла и последователите му. Защото тогава знаеше, че пред него се намират хората, които толкова дълго бе търсил, че причинителят на смъртта на Фуджико и стария професор е в тази слабо осветена стая. Рандал съзнаваше, че ако Табатабаи и хората му не го бяха изненадали, той самият щеше да извърши онова ужасно клане, но така, че никой, а най-малко едноръкият, да не се спаси.
Но той се бе завърнал прекалено скоро след онези събития и не бе имал възможност да се приспособи към преживяното, да се възправи срещу насилието. И само седмица след завръщането му бе настъпила определена реакция. Обзе го летаргия, пасивност, нежелание за никаква работа и той се остави на потока на живота да го носи по течението си. Сякаш затъваше все повече и повече в подвижни пясъци, откъдето нямаше никакво спасение. Не беше загубил изцяло волята си за живот, тя просто бе задрямала нейде дълбоко в него, но беше обезсилена и той не знаеше как да отмахне покривалото й и да я събуди.
Довлече се до фотьойла си, прогони котката от любимото й място и седна. След няколко минути щеше да позвъни в службата. Протегна, без да гледа, ръка към сутрешния брой на „Вашингтон Поуст.“ Заглавията му напомняха толкова много за работата му и за Иран, че той едва пробяга по диагонала основните новини. Разгъна с вял интерес вътрешните страници, посветени на местните новини. На четвърта страница погледът му се спря на статия за убийство във Вашингтон.
Мъртва жена открита в апартамент
Тялото на Фатиме Натсир, индонезийка, живееща във Вашингтон, беше открито късно снощи на домашния й адрес на Уайоминг Авеню. Мисис Натсир, двадесет и три годишна, е била удушена от все още неизвестен нападател. Голото й тяло било намерено от посетител, който имал ключ за апартамента. Полицейският доклад, публикуван тази сутрин, твърди, че мисис Натсир, която била разведена и живеела сама, е имала полов акт, преди да бъде задушена. Според специалистите тялото й е престояло в апартамента най-малко два дни преди да бъде открито. Пълен доклад от аутопсията предстои да бъде публикуван утре. В стаята, където е бил намерен трупът, не са били открити видими следи от борба, което подсказва, че убиецът и жертвата са били познати и жертвата го е поканила в дома си. В полицейския доклад обаче се споменава любопитната подробност, че върху стената над леглото на убитата са забелязани интересни драскулки, направени с червило, които наподобя ват на арабските мръсотии по градските улици.
Сърцето на Рандал за миг спря, после заби ускорено. Кръвта нахлу в главата му и ръката му затрепери. Към статията бяха приложени и две фотографии. На първата се виждаше жертвата такава, каквато е била приживе, усмихната и сияйна, на светлинни години далеч от смъртта, сграбчила я в неделя вечерта. На втората се виждаше леглото и драскулките на стената над него. Снимката беше неясна, но той не се нуждаеше от лупа, за да прочете написаната дума. Тя се бе врязала в душата му още преди година и повече: „фахиша“. Страхът и кръвта го бяха проследили дори и тук. Паниката го сграбчи така, че за момент не можеше да разсъждава логически, но много скоро беше заместена от нещо, което той много трудно можеше да опише с думи. Това беше чувството на екзалтация, примесено с ужас, чувството, което изпитва ловецът, добрал се най-после до плячката си. Веднъж само бе спохождан от такова чувство, тогава, когато бе седял спотаен в мрака зад провесената черга в зуркхана, наблюдавайки облечените в бяло мъже в залата, предвкусвайки момента, когато ще отвори вратата и ще излезе при тях.
Той стана и отиде до телефона. Само след секунди получи връзка с кабинета на Хауърд Стрейкър в ЦРУ, Лангли.
— Тук е Рандал. Искам да говоря с Хауърд, ако обичате.
— Съжалявам — прозвуча в слушалката гласът на секретарката, — но мистър Стрейкър преди около час потегли за Белия дом. В три часа има уговорена среща с президента. Ако желаете, можете да оставите съобщение.
— Не можете ли да се свържете с него в Белия дом?
— Съжалявам, мистър Рандал, но той ми остави съвсем ясни разпореждания, че не желае да го безпокоят. Оставете съобщение, ако желаете.
— Прекалено е важно да оставям съобщение, дявол да го вземе. За какво е тази среща? Колко дълго ще продължи?
— Не мога да ви кажа, сър.
— По дяволите, аз имам допуск и до най-висшите държавни тайни!
— За тази среща специално не фигурирате в списъка, мистър Рандал. Аз самата не знам нищо за нея. Не мога да ви помогна.
Рандал бесен стовари слушалката върху апарата. Пое си дъх, после пак вдигна слушалката и набра нов номер. Този път го свързаха с Брандън Стюарт.
— Стюарт слуша.
— Здравей, Стюарт, тук е Питър Рандал.
— Какво мога да направя за теб, Питър?
— Искам да знам какво става днес следобед. Хауърд Стрейкър е заминал на среща в Белия дом. Трябва да се свържа с него, но секретарката му, която, изглежда, се мисли за много умна, само ми повтаря да съм му оставел съобщение.
— Хей, спокойно, Рандал. С какво мога да ти помогна?
— Знаеш ли нещо за тая среща с президента?
— Да, но нямам право…
— Виж, не ме вълнува какво точно обсъждат, но можеш ли поне да ми кажеш дали не става дума за Иран?
Стюарт се поколеба, после каза:
— Да, мисля, че мога да споделя това с теб. Така е.
— Стюарт, има ли някакви иранци на срещата?
— Съжалявам, Питър, но не мога…
— По дяволите, Стюарт, страшно важно е. Има ли някакви шибани иранци в Белия дом, или не?
— Може би ако ми обясниш защо искаш да знаеш… Трябва да ми кажеш какво…
— Слушай, те са във Вашингтон!
— Кой е във Вашингтон? За кого говориш?
— Групата от Колхак. Не знам колко са, нито знам защо са тук. Знам само, че вече са тук.
На другия край замълчаха. И когато Стюарт накрая проговори, гласът му беше значително променен. Рандал долови страха в него. Значи на срещата имаше иранци.
— Ще направя каквото е по силите ми, за да се свържа с президента. Ще се моля на Господ да си на погрешен път, Питър.
Линията изщрака. Рандал затвори телефона, сграбчи палтото си и хукна към вратата. Беше три и четиридесет и пет. За пет минути щеше да се добере до Белия дом, ако настъпеше газта.
В четири часа се договориха да отсрочат срещата с Наваи, докато президентът и Съветът за сигурност се срещнат да обсъдят обстойно предложенията. До този момент иранските условия бяха съвсем разумни и приемливи и включваха готовност да се признае незаконността на акта с вземането на заложниците. Картър беше оптимистично настроен и очевидно облекчен, че по невероятна случайност патовото положение беше получило решение.
Звънна вътрешен телефон и стенографът вдигна слушалката. Изслуша внимателно другата страна, но не каза нищо. В момента, в който той затвори телефона, президентът се изправи и тъй като младият иранец го последва, Картър протегна ръка и се усмихна. Наваи се засуети за миг с броеницата в дясната си ръка и неволно скъса кордата до финия копринен пискюл. Зърната се пръснаха по килима в краката на Наваи и президента, търкулнаха се във всички посоки. Всички присъстващи инстинктивно се приведоха да ги съберат, преди да са се разбягали под креслата и масичките. Президентът също се наведе и събра няколко. Никой не забеляза почти неуловимото движение на Наваи, с което той изхлузи и последните зърна на броеницата и в ръцете му остана струната за пиано, на която бяха нанизани. И когато президентът се изправи и протегна ръка към Наваи с пълна шепа зърна, убиецът метна върху врата му мигновено създаденото смъртоносно оръжие, извъртя се, заставайки встрани от жертвата си, и дръпна краищата с всичка сила.
Всичко се разви за частица от секундата. Наваи беше обучен да убива и беше експерт в употребата на смъртоносната тел. На няколко пъти му се бе случвало да убива, безшумно и мигновено. По всички канони на убийството Картър вече трябваше да е мъртъв, с прерязана адамова ябълка и шийна вена. Но още докато ръцете на Наваи опъваха тела, куршум го прониза под рамото, а след миг друг проби хълбока му. Изстрелите дойдоха откъм дясната му страна. Прострелян почти от упор, той беше отхвърлен на пода и само след секунди Стрейкър и Пайк стояха над него, като последният измъкна тела от ръцете му, докато останалите се хвърлиха да помагат на президента. След миг охраната се втурна през вратата извадени пистолети. Наваи лежеше на пода потънал в кръв, а на два метра от него стоеше стенографът с насочен срещу него револвер. В действителност той беше агент от специалните служби, преди година поставен за ситуации като тази, без президентът да знае.
Навън вече падаше здрач. Завършваше първият ден от петнадесетото ислямско столетие. Самотна звезда се появи в небето над Капитолия. Над Мека небето беше обсипано със звезди.
25.
Вашингтон
Сряда, 21 — неделя, 25 ноември, 1979 година
Във Вашингтон потиснатият, макар и не съвсем очевидно, президент направи първото си официално изявление относно възможността за употреба на сила от страна на Съединените щати за разрешаване на ситуацията със заложниците. Той заяви, че ако иранската страна не освободи задържаните насила дипломати без никакви условия, той е в правото си да използва военна сила срещу Иран.
Само час след речта му Пентагонът обяви, че една военноморска флотилия е вече на път от Филипините за среща с други бойни американски кораби, патрулиращи в Индийския океан. През март едно военноморско оперативно съединение вече бе напуснало Филипините на път за областта след избухването на война между Северен и Южен Йемен. В средата на октомври една военноморска бойна група, предвождана от 51 000 тонния кораб на САЩ „Мидуей“ беше навлязла в региона. Групи Б-52 и системи АУАКС вече бяха извършили разузнавателни полети. 60 000 тонният самолетоносач „Китихок“, съпровождан от ескорт разрушители, напусна базата в Субик Бей същата нощ и пое курс на запад. В Норфолк, Вирджиния, атомният самолетоносач „Нимиц“ вдигна котва на път за Оманския залив; със своите 90 000 тона водоизместимост при пълен товар и дължина над триста метра той беше най-големият боен кораб в света. Носеше на борда си осем ескадрили изтребители прехващачи, бомбардировачи и противолодъчни самолети, плюс самолети Е-2С за ранно предупреждение, или общо деветдесет бойни въздушни единици. Подобно на „Китихок“, той притежаваше три системи от управляеми ракетни комплекси. Корабният му екипаж се състоеше от 3 300 души плюс 3 000 души военновъздушен персонал. „Де факто войната“ на Хомейни се превръщаше все повече и повече в реалност.
Наваи, все още в безсъзнание и със силно кръвотечение, беше приет по спешност в главната болница на окръг Колумбия, на северния бряг на Анакостия, и беше незабавно опериран. Първият куршум бе проникнал в юрната част на ръката му отпред, като се беше плъзнал по костта, разкъсвайки артерията и пронизвайки гръдния кош отстрани над осмото ребро. Оттам бе минал над десния бъбрек, след което бе напуснал тялото през долната част на гърба. Вторият го бе поразил долу, в кръста, пронизвайки второто плаващо ребро, и бе излязъл от тялото пак през гърба, без да засегне жизненоважен орган. Положението му беше сериозно, но не критично, и след операцията го преместиха в стая на третия етаж. Новината за опита за покушение се пазеше в строга тайна от пресата, а в болницата раните на Наваи бяха обяснени като получени на вашингтонското летище при опита му за бягство, след като се опитал да пренесе незаконно оръжие на борда на самолета за Лос Анджелиз. Болничният персонал беше помолен да пази случая в тайна, защото ако историята плъзнеше, това би довело до насилствени актове спрямо невинни граждани на Иран в Щатите. Пред вратата на стаята на Наваи беше поставена денонощна охрана; в щаба на ФБР и Държавния департамент се водеха трескави приготовления за разпит на пленника, щом дойдеше в съзнание. В хотелската му стая бяха изпратени агенти, които не откриха нищо от екипировката му, използвана при подправянето на документите, но пък за сметка на това намериха множество книжа, отхвърлени като несъществени при предишното претърсване, всички на фарси. Те бяха отнесени в кабинета по иранските дела в Държавния департамент и Пайк и екипът му веднага се заеха с тях.
Неуспелият убиец скоро дойде в съзнание, но лекарите не позволиха да бъде разпитан до четвъртък. Разпитът се провеждаше от Стрейкър, подпомаган от Питър Рандал, в присъствието на представители на ФБР, специалните служби и Държавния департамент. Стрейкър беше разтърсен повече от всеки друг, не само от случилото се в Овалния кабинет, но и от информацията на Рандал, че Наваи е член на онази група, която толкова дълго бяха преследвали в Техеран. Отпечатъците от пръстите на иранеца бяха идентифицирани с част от откритите върху някои предмети в апартамента на Фатиме Натсир, включително и върху патрона с червилото, с което беше драскано по стената. Нито Стрейкър, нито Рандал можеха да се досетят за истинските мотиви на опита за покушение, но и нито те двамата, нито никой във Вашингтон се съмняваше, че ако Наваи беше успял, то някоя група в Техеран мигом би поела отговорността за случилото се. И без значение дали членовете на тази група се окажеха партизани или хора на държавна служба, резултатът би бил един и същ: война между двете страни. Нищо не би могло да я предотврати.
Стрейкър започна разговора с Наваи с мисълта, че няма да се получи нищо, но за негова изненада иранецът беше повече от сговорчив. Той самият искаше да говори, да изясни нещата. Стрейкър включи един магнитофон и поднесе микрофона до устните на бинтования мъж.
Наваи говореше съвсем спокойно, макар че болките му още не бяха стихнали.
— Сега вече знаете, че по-голямата част от онова, което ви казах по-рано, не е истина. Някои от документите ми бяха подправени. Но известна част от нещата са точно така, както ви ги представих. Аз наистина съм с Горух-е Бадр и в продължение на много години бях член на муджахидините. Връзката между аятолах Мехдави Хани и муджахидините е точно такава, каквато ви я описах, и той даде разрешението си за телеграмата, убедила ви за мисията ми. Също така е вярно, че аятолах Марвдашти е свързан с нашата група. Но аз всъщност дойдох тук като част от специално оперативно подразделение на муджахидините със съвсем различна задача. Вие знаете, че на 13 май тази година аятолах Халкхали оповести фетва, обявяване на смъртната присъда на шаха и семейството му. Около месец по-късно той предложи награда от сто и четиридесет милиона долара на този, който изпълни тази присъда, и наблегна, че всеки, който загине, докато го извърши, ще бъде възвеличен като мъченик за каузата на исляма. И тогава, на първи август, той сформира своята така наречена „Червена армия“, Джашън-е Сорк, и възложи на членовете й отговорността за осъществяването на екзекуцията на шаха и другите врагове на революцията. Аз бях един от първите записани в Червената армия. Няколко от членовете на Горух-е Бадр се присъединиха към армията на Халкхали и първоначално планирахме да пътешестваме като група до Мексико, където по това време беше отседнал шахът със семейството си. Но преди месец чухме, че е бил преместен в Корнелския медицински център в нюйоркската болница със силна охрана на седемнадесетия етаж. Първата ни реакция беше да продължим според първоначалния си план с пътуване до Мексико, където можехме да екзекутираме жената на шаха и така наречения престолонаследник Реза, но тогава ни хрумна, че ако успеем да убием самия шах в сърцето на Ню Йорк, това ще бъде истински триумф за каузата ни. Така че в началото на този месец се добрахме разделени до Ню Йорк, събрахме се и започнахме да кроим планове. Снабдихме се с огнестрелно оръжие и експлозиви посредством контакти в Ню Йорк и всеки ден някой от нас беше сред иранските студенти, протестиращи пред болницата. По този начин проучихме добре вътрешното и външното разположение на болничната сграда и стигнахме до извода, че би ни донесла успех само нощна атака. Бяха минали само няколко дни, откакто бяхме пристигнали в Ню Йорк, когато се разнесе вестта за американските заложници в Техеран, и веднага проумяхме, че инцидентът ще доведе до драматичен обрат във взаимоотношенията между двете страни. Обсъдихме как бихме могли да демонстрираме солидарността си със студентите и стигнахме до извода, че ако успеем да екзекутираме едновременно и шаха, и президента на Съединените щати, това би бил символичен акт с огромно значение. Половината ни група избра да остане в Ню Йорк, докато останалите дойдохме тук във Вашингтон, за да измислим план. Бяхме се разбрали да го направим на първия ден от месец мухарам, началото на новото столетие, като най-подходящия ден за екзекуции, и съгласувахме плана. Накрая се спряхме на схемата, която включваше само мен. Ако нещата не тръгнеха по плана — както и стана с мен, — тогава само аз щях да бъда арестуван или убит, докато останалите можеха да се завърнат в Ню Йорк, да се прегрупират и да продължат борбата. Останалото ви е известно.
Историята на Наваи прозвуча съвсем правдоподобно на Рандал, но оставяше много неясни петна, що се отнасяше до целите и дейностите на групата. И когато иранецът приключи, Рандал поиска да го разпита по-подробно.
— Наваи — започна той, — не знам дали изобщо има нещо вярно в това, което ни разказа, но със сигурност знам, че това не е всичко. И ти ще ми кажеш всичко, което искам да знам, дори и да ми се наложи да те измъчвам до смърт. Не мисля, че някой от тези джентълмени тук би могъл да ме спре. Първо, искам да знам кои бяха онези Седмината и каква им беше целта.
Наваи не успя да скрие изненадата си, но бързо се съвзе.
— Те бяха избрани да осъществят мисии, подобни на нашата — усмихна се той.
— Беше ли ти един от тях? Ти седмият човек ли беше?
Иранецът кимна.
— Ти ли трябваше да си първият?
Той отново кимна.
— Кои бяха останалите осъдени на смърт?
Наваи не отговори. Не откъсваше погледа си от Рандал.
— Беше ли Садат един от тях? — настъпваше той.
Иранецът поклати глава.
— Не знам.
— Бяха ли заместени, така както беше заместена първоначалната Седморка от Колхак? Или ти си последният?
— Има безброй Седморки. Те нямат край.
— Лъжеш, проклет да си!
Хауърд Стрейкър пристъпи напред и хвана Рандал за рамото.
— Питър, не се хващай на провокациите му. Не го оставяй да те изкара от нерви.
— Всичко е наред. — Рандал потисна гнева си и се върна към разпита, припомняйки си как беше разпитвал Моини.
— Какво е Мечът?
— Ал-Саиф.
— Не ми трябва арабският превод, искам да знам какво означава.
Иранецът се усмихна многозначително.
— Не какво. Кой.
— Добре, кой тогава?
— Той е изваден от ножницата.
— Къде?
— В светилището.
Рандал се навъси, после погледът му се втвърди. Беше проумял значението на думите.
— В Мека? Махди? Той от вашата група ли е?
Иранецът не каза нищо, само се усмихна.
— Какви са тези копия? Или кои са те?
Мълчаливата фигура на леглото продължи да се усмихва.
— Това неговите войници ли са, онези, които е отвел в джамията?
Очите на Наваи бяха неподвижни, а устните — твърди.
Стрейкър се приближи до Рандал и му прошепна:
— Това е достатъчно за днес, Питър. Той се затваря в себе си, и физически, и психически. Не можеш да измъкнеш нищо повече от него. Нека да обсъдим това, което вече научихме.
Три дни по-късно Стрейкър свика съвещание с Рандал, Артър Пайк и представители на ФБР и Агенцията за национална сигурност. Главната отговорност по разследването падаше върху плещите на Пайк и иранския отдел, но Стрейкър имаше задачата да ръководи ежедневната работа. Стрейкър се бе опитал, наистина до този момент без особен успех, да пресъздаде облика на групата, в която членуваше Наваи, въз основа на получената от него информация. Представителите на разузнавателните служби по целия свят получиха подробности, но изискването разследването да се води под най-строга тайна свеждаше до минимум и без това оскъдната обратна информация. По-значителни резултати бяха получени от разследванията по една от вещите, открита от агенти на ФБР в хотелската стая на Наваи.
Тя представляваше фотография на млад мъж в американска академична роба и беше надписана: „На моя скъп приятел Хюсеин, от Фаридун, по повод дипломирането ми, юли, 1975 година.“ На гърба с друг почерк беше добавен стих от четвърта глава на Корана: „Бог не обича предателите и грешниците“, последван от думите „Нищо не е забравено“. Фотографията беше размножена и копията разпратени по всички учебни заведения на територията на Съединените щати, скоро след което човекът от фотографията беше идентифициран. Някой бе разпознал дипломантската роба като мантията, носена при присъждане на докторат в Масачузетския технологичен институт. Човекът на фотографията се оказа иранец на име Фаридун Амирзаде, роден в Техеран през 1948 година, който се бе обучавал в университета „Пахлави“ в Шираз, преди да отиде в МТИ да прави следдипломна работа по ядрена физика. През 1975 година се върнал в Иран, но още в началото на 1977 дошъл отново в Бостън, търсейки контакти със старите си преподаватели за съвет как да докладва на американското правителство неща от изключителна важност за Съединените щати. Преди обаче запитванията му да дадат резултат, бил извикан обратно в Иран — според някои сведения го повикала жена му, защото дъщеря им се разболяла сериозно — и оттогава ни вест, ни кост от него.
Два дни след получаването на тази информация от МТИ пристигна доклад от германската Служба за защита на конституцията, Бундезамт фюр Фервасунгшутц (БФФ), или полицията за вътрешна сигурност. Докладът им беше получен в отговор на рутинна молба за информация, разпратена до всички главни западни разузнавателни агенции и служби за сигурност. А Западна Германия, с големия брой иранци, живеещи на територията й, и заплахата, която представляваха иранците марксисти в Източна Германия, държеше под зоркото си око хората от тази националност на своята територия, независимо дали живееха там, или само я прекосяваха. Конфедерацията на иранските студенти в Западна Германия беше една от най-войнствените анти шахски групи в Европа преди революцията. Като ответна реакция действията, предприети от западногерманската полиция (действаща по заповеди от прошахското правителство в Бон) срещу иранските протестиращи, бяха отбелязани заради особената им бруталност.
Компютърът на БФФ в Кьолн беше захранен с информация от компютъра на ИНПОЛ във федералния отдел по криминални разследвания във Висбаден, който идентифицира Фаридун Амирзаде като заподозрян в терористична дейност. С това беше открито първото звено в дългата верига.
Хауърд Стрейкър изучаваше лицата на мъжете пред себе си. Всички бяха напрегнати и разтревожени, с началства, виснали над главите им за достоверна и бърза информация, за резултати, които биха им позволили да осмислят случилото се и да го прехвърлят навсякъде другаде, само не и в собствените си ведомства. Самият Стрейкър се намираше под същия натиск, но той поне, за разлика от другите, имаше преки впечатления от Иран и от собствен опит знаеше колко умело можеше да се измъква групата на Наваи. Той дори и не смееше да се надява на бързи резултати, най-малкото защото не беше сигурен дали биха били от полза, но поне най-после имаше да докладва нещо важно. Отвори тънката папка с оскъдните материали, които бе успял да събере до този момент, прокашля се и залата потъна в тишина.
— Господа — започна той, — всички сте видели копия от фотографията, открита в стаята на Наваи, и сте чули предишното съобщение от МТИ. Това, което току-що пристигна от Германия, е далеч по-интересно, но също така и малко тревожно. Амирзаде, човекът на снимката, е бил регистриран от техния отдел по криминални разследвания под тяхната категория за терористична дейност Бефа-К след едно посещение, което е направил през 1977 годинадо Хамбург, където е имал среща с професор Ернст Клайбер, шеф на частната западногерманска ракетна компания на име ДРАСАГ. Инициалите се разшифроват като Дойче Ракете унд Сателит Гезелшафт — Германска компания за производство на ракети и спътници. ДРАСАГ е основана в Западна Германия в края на шейсетте от Клайбър и известен брой други учени за производство и продажба на една модифицирана версия на ракетата Фау-2, която фон Браун създава в Пенемюнде по време на Втората световна война. Направена е от масово произвеждани компоненти и се изгражда върху два резервоара с малки двумоторни модули с последователно задействане. Учените, създали ДРАСАГ, преодоляват един основен проблем при обикновените ракети посредством подмяната на твърдото гориво, комбинирано с течен водород и кислород, с една нова технология, базираща се на използването на азотен окис и парафин. Две години преди Амирзаде да направи контакт с Клайбер — разбира се, може да се окаже, че това не е била първата им среща — компанията е сключила споразумение с президента на Уганда Амин, който им е дал абсолютното право да се разпореждат с една площ, надхвърляща тридесет хиляди квадратни мили върху централното плато около езерото Кайога. За региона се счита, че е превърнат в изпитателен полигон за ракетите на ДРАСАГ, но компанията съумява да придобие няколко доста стабилни предимства. Те получават правото да строят летища, да издигат наблюдателни постове, телекомуникационни и радарни инсталации, да строят пътища, железници, болници — с други думи, просто да управляват шибания район. В замяна на всичко това, разбира се, нашето другарче Амин трябвало да получи първите функциониращи ракети. Компанията твърди, че ракетите й били предназначени за евентуална продажба в страни от Третия свят, които желаят да изстрелват в орбита комуникации и наблюдателни спътници, и може би това е така. Факт е обаче, че тези ракети могат да бъдат приспособявани за изстрелване на ракетни управляеми снаряди. Най-голямата ракета, която трябвало да произведат, трябвало да съдържа кокплекс от шестстотин двигателя, способни да изведат в орбита десет тона полезен товар. Доколкото ни е известно, някои от ракетите им притежават ефективен радиус на действие около двеста мили. А едва ли е необходимо да убеждавам когото и да било от вас, че за ракета, способна да изведе спътника в орбита, не е никакъв проблем да се замени спътникът с бойна глава. А всяко дяволско нещо, което може да бъде съоръжено с бойна глава, може да си закачи и ядрена бойна глава. Последните доклади потвърждават, че дори още преди детронирането на Амин компанията е договаряла да се измести на север в Либия, където Кадафи е бил готов да им предостави всички искани условия. Поради тези съвсем очевидни причини западногерманците са започнали да държат здравата под око всички дейности на ДРАСАГ. БФФ е следила с най-голямо внимание всяко движение на ръководството на компанията и контактите й на западногерманска територия, така че срещата на Амирзаде през 1977 година с Клайбер е била регистрирана просто като рутинен контрол. По всичко личи, че след като напуска Хамбург, Амирзаде е бил забелязан от служителите по контролно-пропускателните пунктове на франкфуртското летище да се качва на самолет на „Луфтханза“ с курс към Ентебе. Служителите от контрола са направили копия от паспортните фотографии на заподозрения, след което са изпратили едно копие за съхранение в БФФ. БФФ твърдят, че са го сверили със снимката, която им изпратихме: това е същият човек. Германците бяха страшно отзивчиви. Изпратиха ни и копие от досието си на Амирзаде и ние направихме още копия за всеки от вас. Имам също така копия от четири много кратки досиета на германците за други четирима иранци, свързани с ДРАСАГ. Не ми говорят много и не ми дават никаква информация, що се отнася до това дали има връзка между тези четиримата и Амирзаде или Наваи. И, между другото, германците не мислят, че разполагат с нещо за самия Наваи. Поне не под това име. Препоръчвам да се обърнем към Съвета по разузнаването да поиска допълнителна помощ от Федералната разузнавателна служба, Бундеснахрихтендинст, като ги помоли да ни сътрудничат по този случай. Имам ли разрешението ви?
Ръцете на всички присъстващи се вдигнаха като една и Стрейкър регистрира препоръката, после кимна и седна на мястото си. В дъното на стаята Питър Рандал отново вдигна ръка.
— Да, Питър?
— Хауърд, тези снаряди все не ми излизат от ума. Звучи ми съвсем налудничаво, но дали онези юнаци нямат предвид точно това, когато казват „Копията“? Моини спомена, че „Копията са вече готови“.
Стрейкър потресен се надигна от стола и впи ръце в облегалките. Ако Рандал беше прав, ужасът тепърва започваше.
26.
Вашингтон
21-25 ноември, 1979 година
Стрейкър, Рандал и колегите им няколко пъти разпитваха Наваи, но макар че пленникът им говореше свободно и открито за много неща, повече не спомена нищо за членството си в групата и плановете й на територията на Съединените щати. Едно очевидно потвърждение на историята се появи с новината, че щатската полиция в Минесота е арестувала четирима иранци по обвинения в заговор за отвличане на губернатора. Три дни по-късно на вашингтонското летище ФБР арестува осем иранци малко преди да се качат на самолета за Ню Йорк. Те носели пушки, телескопични прицели и боеприпаси. Доверието в историята на Наваи обаче започна бързо да се пропуква, когато се разбра, че показанията на заловените дванадесет терористи се различават силно от неговите. Един екип още се занимаваше с оригиналните документи, също както и с останалите книжа, намерени в апартамента му, но напредъкът беше символичен.
Всяка вечер Рандал се прибираше в квартирата си или от кабинета си, или от болницата, всеки път все по-разтревожен. Тормозеше го нещо, което той все още не можеше да назове или посочи. Последните събития в Иран го бяха уплашили, още повече че за разлика от повечето хора, той разбираше много добре причините и значението на тези събития. Тревогата се пораждаше от ситуацията не само в Иран, но и от целия останал ислямски свят. Нещо неописуемо грозно и зловещо застрашаваше цивилизацията, демокрацията и всички либерални традиции на Запада. Нарастващият бяс и арогантност на войнстващия ислям прокуждаха съня от клепачите му така, както надигащият се нацизъм беше тревожил сънищата на баща му през трийсетте.
Стрейкър и останалите, които контролираха разпитите, искаха да използват серума на истината или детектора на лъжата, но лекуващият лекар не разрешаваше прилагането на такива средства, докато пациентът му е в болницата. След като беше съгласувана датата на изписването, 3 декември, бяха направени необходимите разпореждания за прехвърлянето на Наваи в един строго секретен отдел в щаба на морската пехота в Ист Арлингтън, където вече можеха да използват и много по-твърди средства при разпитите. Стрейкър недвусмислено обясни това на иранеца, но Наваи само му се усмихна и не каза нищо.
Хамбург
Понеделник, 26 ноември 1979 година
Курт Мюлер, директорът на хамбургския отдел на БФФ, отвори сто и тридесетата папка за деня. След като Вашингтон им беше отправил молбата си за помощ при разследването на случая Амирзаде/ДРАСАГ, той работеше извънредно, за да проследи всички възможни следи. Заряза всичко и се съсредоточи само върху новия случай. Строго погледнато, работата нямаше нищо общо със Западна Германия. Амирзаде и приятелите му не бяха нарушили законите на федералната република, а ДРАСАГ си беше съвсем законна, макар и подозрителна, компания. Не бе необходимо обаче човек да извърши престъпление или дори само да го планира, за да се озове в компютъра във Висбаден или да стане обект на интензивен интерес от страна на БФФ. По всичко личеше, че на американските колеги им пари под краката; работата беше наистина дебела. А и освен това Мюлер от няколко години следеше с най-голямо внимание компанията и всички нейни действия.
Той знаеше, че един-двама от учените, замесени в разработката на ракетите в ДРАСАГ, са бивши нацисти, също като някои от финансовите гърбове на самата компания; дотук нищо нелегално и определено съвсем обичайно в Западна Германия, макар и да не беше успокояващо. В продължение на няколко години лица от различни националности бяха посещавали офисите на компанията. Основно принадлежаха на развиващите се страни с раздут военен бюджет: Либия, Пакистан, Уганда, Кения, Бразилия и Индонезия. С малки изключения всички бяха дошли като официални представители, изпълнени с желание да обсъждат потенциала на ракетите, или както те евфемистично го наричаха, „програмите за наблюдение чрез системи от спътници“, приети от собствените им правителства. Но петимата иранци, посетили ДРАСАГ между 1976 и 1979 година, бяха озадачили тайната полиция с очевидната си липса на всякаква връзка с режима на шаха. Обикновено винаги отзивчивото иранско посолство в Бон този път бе заявило, че не разполага с никакви сведения за престоя им в страната и не знае нищо за тях или дейността им.
От началото на работата си върху досиетата Мюлер не бе постигнал особен напредък. Двама от иранците бяха посетили ДРАСАГ съответно през май 1976 година и юли 1977. По време на престоя си в Западна Германия те бяха следени с голямо внимание от БФФ. Тайната полиция бе установила, че те са осъществили контакти с водещи членове на Дойче Акционгрупе, най-голямата от общо двайсет и трите западногермански неонацистки организации. След срещите си с фашистката група всеки един от тях бе посетил и Швейцария, където бе отсядал два дни в Цюрих, преди да се завърне в Техеран през Франкфурт. Амирзаде, който бе посетил Хамбург през август 1977 година, и още един от петимата се бяха отправили за Уганда веднага след посещенията си в ДРАСАГ, по всяка вероятност да огледат постиженията на компанията на място. Петият човек бе заминал за Ню Йорк, осъществявайки по този начин първата пряка връзка със Съединените щати.
Какъв ли е бил бизнесът на двамата иранци, посетили Цюрих? След като Вашингтон бе получил сигнала от Бон за швейцарската връзка, той бе помолил съответните власти в Берн да проведат бързи проверки с надеждата да напипат някаква свежа следа. Швейцарските закони правеха подобни разследвания една от най-мудните процедури, но този път швейцарското правителство вече бе влязло в положението на американците по отношение на иранската криза, като бе позволило на посолството си в Техеран да представлява американската страна, а и освен това настоящият случай даваше достатъчно основание за намесата на аналогичните швейцарски служби.
Така или иначе, швейцарците нямаха шанса да открият никаква следа. Моментът обаче, в който Мюлер отвори папката, беше знаменателен: той разбра, че най-сетне е открил следата, която толкова упорито бе търсил. Това беше личното досие на Хелмут Шлайхер, ковчежника на Дойче Акционгрупе. Ръцете на Мюлер затрепериха от вълнение, докато прелистваше съдържанието на папката. Само допреди седмица той би подминал информацията, без дори да разбере за какво става дума, сега обаче контекстът придобиваше съвсем ново съдържание.
В началото на юни 1976 и август 1977 година Шлайхер бе получил чекове от една базирана в Цюрих благотворителна организация, известна под името Благотворително дружество за подпомагане на мюсюлманите (БДПМ), с кантори на модерната Банхофщрасе. Поради някаква причина и двата парични превода от 50000 и 60000 швейцарски франка съответно не бяха привлекли ничие внимание. Мюлер бързо направи кръстосана проверка и откри, че точно тези суми са били преведени много скоро след всеки случай в собствената сметка на Акционгрупе. Мюлер вдигна слушалката и набра номера на свой приятел във Федералното данъчно бюро.
В резултат на продължителния им разговор след няколко часа той вече знаеше, че между 1975 и 1979 година по хамбургската сметка на ДРАСАГ са били направени най-малко дванайсет парични превода, възлизащи на над 500 000 швейцарски франка. От БДПМ. В съпровождащите ги данъчни отчети тези плащания бяха представени като пожертвувания за обществена работа, осигурявана за безработни и изпълнявана от ДРАСАГ в Уганда, като в същото време БДПМ беше описано като благотворителна организация, основана през 1970 година от няколко ирански бизнесмени с цел осигуряване на помощ за бедните мюсюлмани в развиващите се страни в Африка и по целия свят.
27.
Мека
Понеделник, 26 ноември 1979 година
От няколко дни между силите на саудитското правителство и бандата бунтовници, водени от Мохамед ибн Абд Аллах и братовчед му Джухайман, се водеше кървава битка. Реакцията спрямо въстаналите беше бърза, но несигурна и неефективна. По заповед на принц Султан ибн Абд ал-Азиз транспортни самолети С-130 бяха излетели за Табук и Хамис Мишаут да докарат войници и следобед шестстотин мъже от силите със специално предназначение вече бяха в Мека. От Риад бяха изпратени подкрепления от полицейски сили и националната гвардия. С падането на нощта бяха издадени заповеди да се прекъснат комуникациите с джамията и да прережат всички силови и захранващи кабели. Войниците атакуваха в сгъстяващия се здрач, само за да бъдат прострелвани от ястребооките снайперисти, загнездени по минаретата.
На следващия ден беше направен катастрофален опит за хеликоптерен десант с надеждата да проникнат в самата джамия. И когато султанските войници се втурнаха непокрити в открития вътрешен двор, снайперистите на Махди откриха унищожителен огън. Хеликоптерите правеха опит след опит да стоварят подкрепления в двора, но всеки път биваха отблъсвани след многобройни жертви.
В петък правителствените войски атакуваха с подкрепата на декларация от саудитското висше духовенство, разрешаваща военни действия на територията на самата джамия, и успяха да си пробият път до вътрешността й. Срещу защитниците беше използван сълзотворен газ, доставен от американското посолство, и те бяха принудени да слязат от минаретата и горните етажи на сградата и да отстъпят в подземните килии и проходи, разположени дълбоко под двора. Автоматичната стрелба не стихна цяла събота и неделя. Зад набързо издигнатите барикади Махди и последователите му отблъсваха яростните атаки на врага, принуждавайки го да плаща скъпо и прескъпо за всеки техен паднал събрат.
Затворниците не знаеха нищо за развоя на събитията по света, но Махди използваше всяко кратко затишие и ги окуражаваше да се бият докрай. Убеждаваше ги, че саудитските власти крият факта, че президентът на Съединените щати е убит и че войната между Америка и ислямския свят вече е започнала. Успеят ли да се задържат още само няколко дни, до десетия ден на месеца мухарам или малко след това, великият джихад вече ще бъде в ход и те ще бъдат призовани да поведат армиите на исляма срещу силите на неверниците.
В понеделник останките от групата на Махди, все още двеста на брой заедно с жените и децата, бяха потънали дълбоко в лабиринта на подземните тунели и килии, които кръстосваха района под джамията подобно на гигантски къртичини. Тези подземни убежища — на арабски халави, бяха над триста. Бяха издълбани в сивата лава, върху която преди столетия бе изградена Мека — дълбоки дупки, предназначени за строго усамотение на най-верните последователи на исляма.
При всяко затишие се възцаряваше почти непоносима тишина — не само тишина, а безброй безмълвия, всяко различно. Нямаше нито ден, нито нощ, само къси редувания от мъчителен сън и жестоките челюсти на глада, усилващи се с всеки изяден килограм ориз. Вонята беше непоносима, гнилият дъх на тунелите се смесваше с отвратителните миризми от набързо изкопаните тоалетни и всепроникващия мирис на страха. Кълба сълзотворен газ от време на време изпълваха тунелите, принуждавайки защитниците им да притискат отчаяно мокри кърпи към носовете и устите си, за да могат да дишат. Мракът притискаше всички в безмилостната си прегръдка, накъсван само от огънчетата на изстрелите.
Махди беше навсякъде. Той сякаш не спеше, нито губеше надежда. Доведените до отчаяние мъже се ободряваха само от няколко думи, прошепнати в мрака, или от докосването на ръката му. Той вземаше участие във всички сражения, бягаше невидим по галериите и стреляше по неясните силуети на правителствените войници, призовавайки ги да сложат оръжия и да се сражават на страната на истината. Понякога чуваха гласа му сякаш да извира от кънтящите тунели, а гръмогласните му викове смущаваха врага и засилваха вярата в него у последователите му.
Късно тази нощ той седеше на предна позиция заедно с Джухайман ибн Саиф и иранския съветник. Всяка атака притискаше и него, и последователите му все по-дълбоко в тунелите, убивайки някого на едно място, ранявайки друг на друго. Войниците му се топяха като сняг под слънце. Но нямаха друг изход, освен да се бият до сетни сили или до последния патрон. Нямаха никакви илюзии относно съдбата си, ако паднеха живи в ръцете на врага.
Мохамед ибн Абд Аллах. Нещата не се развиваха според плана и разумът му беше изпълнен със страхове и съмнения, които той не се осмеляваше да изрече на глас. Не можеше да разбере какво беше станало. Дали Бог не го беше напуснал? Това беше единствената мисъл, която не смееше да разчопли дори и пред себе си. Или Хюсеин Наваи се бе провалил? Дали Картър беше все още жив, а войната необявена? Той бе изпълнил своята част от плана, вдигайки се в Светилището в уречения час, но сега напразно чакаше отнякъде вест за нови въстания, за новината, че часът на истината действително е ударил и че последната битка е започнала. Най-големият му страх беше да не попадне жив в ръцете на врага, да не се гаврят с него, преди да го обезглавят пред зяпащата тълпа.
До този момент правителствените войски се бяха сдържали да не предприемат повсеместна атака, несигурни за броя на жертвите под земята. Вероятно имаха заповеди да изведат бунтовниците живи на повърхността, така че да бъдат съдени и осъдени публично според законите на исляма. Но Мохамед ибн Абд Аллах знаеше добре, че в един момент търпението на началниците им щеше да се изчерпи и щяха да дадат заповед за последен щурм. Щяха да използват газ, ръчни гранати, а може би дори и огнехвъргачки. И никой нямаше да се спаси.
Изведнъж отляво се разнесе вик, последван от бумтенето на автоматично оръжие. Тежък тътен разтърси подземията и всички помещения. Макар да беше на ръба на силите си, Махди скочи, последван от двамата си бойни другари. Грабнаха оръжията си и затичаха към източника на грохота. Правителствените войници бяха донесли някакво ново тежко въоръжение. Скоро щеше да се развихри нова атака и още докато бягаше през тунела, Мохамед ибн Абд Аллах започна да срича мълчалива молитва.
„О, Господи — замоли се той, — ела ни на помощ. Не ме оставяй да умра тук в мрака. Ти ме спаси в пустинята и ме пренесе тук в дома си. Сега, когато победата ни е само на една крачка, не ме изоставяй.“
Тунелите пламнаха в ослепително сияние, по-ярко и от обедно слънце.
28.
Вашингтон
Вторник, 27 — сряда, 28 ноември, 1979 година
В сряда информацията за БДПМ и сделките му беше изпратена от Берн в Бон и оттам във Вашингтон. Беше 25 ноември. В главната квартира на ФБР беше свикано извънредно заседание за оценка на новите данни. До този момент беше открита само една доста съмнителна връзка между конгломерата ДРАСАГ/Дойче Акционгрупе и САЩ — посещението в Ню Йорк през 1975 на един от петимата иранци. Но тя си струваше да бъде проследена. Бяха изказани няколко предположения за природата на замесения бизнес, но всички бяха съгласни, че БДПМ е нещо повече от фиктивна фондация, създадена да подпомага личности и групи, нуждаещи се от парични средства. Въпросът пред всеки беше: кой е създал БДПМ? Швейцарските закони забраняваха разкриването на такива подробности и колкото и отзивчив да се окажеше Берн, съществуваха прекалено много юридически ограничения, които трябваше да се преодолеят, ако това изобщо беше възможно.
Предвид иранските връзки имаше голяма вероятност фиктивната фондация да е свързана с наркотрафика, и отделът за борба с наркотиците към ФБР беше помолен да предостави информация за всички иранци в Ню Йорк, съдени или заподозрени за участие в разпространението на наркотици. До неделя следобед вече бе съставен дълъг списък. След като отхвърлиха всички дребни пласьори, осъдените преди 1975 година и депортираните, останаха седемнадесет имена. Десет от тях бяха наскоро осъдени, а останалите седем — заподозрени.
Сред заподозрените беше и Мохамед Ахмади. Бюрото по борба с наркотиците от две години вече го държеше в полезрението си и разполагаше с достатъчно доказателства, за да го тикнат зад решетките. Сдържаха се единствено по две причини. Едната беше, че понякога, без да знае, той ги насочваше към някои от контактите си на нюйоркския пазар за наркотици. Другата беше, че начинът му на живот, банковата сметка и деловата му дейност просто не се връзваха с големите суми, за които Бюрото беше сигурно, че минават през ръцете му. Така че те предпочитаха да изчакат за сигурна следа по канала на парите, преди да нанесат удара.
Сега обаче по всичко изглеждаше, че вече са напипали гореща следа. Във вторник вечерта домът на Ахмади и офисът му бяха атакувани едновременно. Ахмади, който се беше завърнал в Ню Йорк само преди два дни от Техеран, беше арестуван с обвинения, запазени отпреди две години, като бяха иззети голям брой документи. По нареждане от Вашингтон нюйоркското бюро по борба с наркотиците препрати всички намерени в дома и офиса на Ахмади документи в главната квартира.
Един пакет документи веднага беше разгледан най-подробно. Това беше една дебела папка, намерена в стенния сейф в офиса. Беше надписана на фарси и английски „Организация за подпомагане на мюсюлманите“ и съдържаше подробно описание на парите, минавали през банковата сметка на благотворителното дружество в Цюрих. В сейфа бяха намерени и няколко други папки, осигуряващи допълнителна информация за ДРАСАГ и свързаните с нея дейности.
На експертите им беше потребен цял ден, за да оценят по възможно най-бързия начин съдържанието на папката и другите документи. Франк Брайтман, ръководителят на разследването, незабавно предаде пълния доклад на директора на отдела по вътрешните операции във ФБР Марвин Тейлър. Тейлър — човек без никакво въображение и инициатива, издигнал се в кариерата си в Бюрото, проповядвайки политиката на предпазливостта, никога в разрез с възгледите на шефовете си, изпита нарастващ ужас, докато четеше краткото резюме.
— Истина ли е това? — запита той, отправяйки горещи молитви към Бога да не се окаже вярно.
— Не бих си позволил да ви го покажа, ако имах и най-малките съмнения — отвърна Брайтман. — Докладът дори не е пълен. Имаме още доста работа върху тези документи, и дори тогава ще има още много да се свърши по европейския клон на тази организация. Ахмади няма да проговори. Жена му и дъщеря му не са от най-сговорчивите, но твърдят, че не знаят нищо, и ние сме уверени, че казват истината. Но дори и в този случай очерталата се картина е повече от показателна.
— Страшна картина. Добре, ще организирам среща на ръководителите на разузнаванията, за да чуят доклада, и ще ги оставим да вземат решение. Направи достатъчно копия, но се увери, че са в ръцете само на надеждни хора. Не искам и думица от това да излезе извън службите.
В сряда вечерта Карл Манинг, директорът на ФБР, помоли за извънредна среща с членовете на Съвета за разузнаването на САЩ. Тази институция е „Върховният съд“ на разузнавателната общност на Щатите. Членовете й се събират всяка седмица, председател на сбирките е директорът на ЦРУ, който също така изпълнява ролята на президентски съветник по проблемите на разузнаването. На срещата присъстваха шефът на централното разузнаване, директорите на ФБР, Агенцията за национална сигурност (АНС), разузнавателната служба към Комисията по атомна енергия и Бюрото по разузнавателна дейност и изследвания към Държавния департамент (БРДИ), заедно с представителите на агенциите по военното разузнаване и различни консултантски организации към ЦРУ. Срещата беше открита от Манинг, получил изчерпателна информация по случая.
— Господа — започна той, — както всички знаете, преди шест дни беше направен опит за покушение срещу президента. Неуспелият атентатор е иранец и предвид взаимоотношенията ни с неговата страна и проблемите, пред които сме изправени, плюс големия брой негови сънародници, преживяващи на територията ни, е от върховна важност да открием кой го е изпратил и да се опитаме да преценим по-нататъшните рискове. Първата ни следа беше тази фотография.
Той вдигна фотографията на Амирзаде от церемонията по дипломирането му и описа накратко получената от Бон информация и събитията, довели до ареста на Ахмади и сдобиването с документите му.
— Тази сутрин чухме, че Ахмади се е самоубил в ареста. Очевидно е използвал цигара, подпалвайки матрака си, като се е задушил от пушека. Така че в този момент всичко, с което разполагаме, са документите, намерени в сейфа му. Но аз смятам, че те ще са достатъчни, за да ни осигурят всички нужни нови следи. Първо, вече знаем, че Ахмади е бил ключова фигура в една силно разклонена верига за контрабанда на хероин, простираща се от Техеран до Лондон и други европейски градове, чак до Ню Йорк. За един период от най-малко десет години Ахмади очевидно е осигурявал редовни продажби от първокласен хероин на пет или шест крупни пласьори на наркотици в Ню Йорк, макар че не разполагаме с доказателство, за да предположим, че е бил още по-вътре в пазара. Имаме пълна информация с точност до цент за сумите, които е получил за всички пратки — определен процент от парите по всяка сделка е бивал прехвърлян в собствената му банкова сметка или по други, например банкови сейфове за съхраняване на ценности или при брокери по инвестирането. Останалото — а то е набъбнало здраво за тия години — е било превеждано по различни начини в цюрихската сметка на Благотворителното дружество за подпомагане на мюсюлманите — благотворителна организация, която е основал през 1970 година заедно с три други лица, всички иранци с техерански адреси. По наша преценка през споменатите години по неговата сметка са преведени около три милиона долара, заработени от сделки с хероин. През същия период от около девет години Ахмади е правил и депозити по сметките на ДРАСАГ, възлизащи на допълнителни два и половина милиона долара, но все още е неясно откъде са дошли тези пари. Определено не са от бизнеса му с антикварни предмети. Те не са правени от самия Ахмади, макар той да е съхранявал цялата информация за тях, но до този момент още не сме успели да установим кой ги е извършвал. На нас обаче са ни известни местата, откъдето са били изпращани, и това е един от най-обезпокояващите аспекти на целия случай. Ахмади съхранява документи по плащания — някои от тях в хиляди долари, а други в стотици хиляди — от Амстердам, Истанбул, Буенос Айрес, Лондон, Рим, Мюнхен, Хонконг, и особено Техеран. По всичко изглежда, че БДПМ е в центъра на международен трафик на наркотици. Но това може да се окаже само върхът на айсберга. По съвсем очевидни причини авторът на опита за покушение срещу президента не е действал от името на банда за трафик на наркотици, колкото и могъща да е тя. Тук дрогата се явява само като средство, вероятно едно от многото, осигуряващи средства на политическа организация с далеч по-широки цели. Най-мощното доказателство за тази гледна точка може да се открие в една втора папка, съдържаща регистрационни документи по сделките на БДПМ. Това са самите плащания. Някои от тях са изключително любопитни. Ние вече знаем, че ДРАСАГ и Дойче Акционгрупе са получавали големи суми и че и двете се намират в Западна Германия. Съществуват обаче също така и регистрации за други плащания, някои от тях по сметките на частни оръжейни търговци в Париж, Лион и Лондон. През 1976 няколко особено големи суми са били изплатени директно на Джордж Атия, един от водещите закупчици на оръжия за християните в ливанската гражданска война. Тези пари са били преведени директно в банковата му сметка в Цюрих. И накрая, в още една папка има препратки към контакти с голям брой европейски фашистки движения във Франция, Италия, Испания, Белгия и Великобритания. Ние сме особено разтревожени за британската връзка, защото Сикрет Интелиджънс Сървис в Лондон ни съобщи, че разполагат с доказателства, че техни групи преминават курс на парамилитарно обучение и упражнения с тестване на огнестрелни оръжия. Що се отнася до територията на Съединените щати, Ахмади има в архивите си името и адреса на Хал Брустър, водача на Партията за надмощието на бялата раса, базирана в Мейкън, Джорджия. Така че по всичко изглежда, че имаме една международна фашистка мрежа с естествен център, както и в случая с наркотиците, БДПМ. А що се отнася до това, как се връзват всички тези открития, все още не можем да кажем със сигурност. Очевидно БДПМ е работило като фиктивна фондация, в която години наред са били превеждани парите, получени от трафика на наркотици и други такива дейности. След това парите са започвали да изтичат навън, най-вече за финансиране на покупки на оръжие, но също така, изглежда, за подпомагане на различни неонацистки групи и вероятно християнската милиция в Бейрут. Къде и какви са им връзките, един Господ знае. Може би ще научим нещо повече, когато успеем да разпитаме както трябва Наваи. По мое мнение историята, както ни я представя самият той, си е чиста фабрикация. Така че моля за разрешението ви да го изкараме от болницата и да се заловим здраво с него при по-различни условия. Също така препоръчвам да бъдат проведени по-нататъшни разследвания, вече на международно ниво, и то колкото е възможно по-скоро.
29.
Вашингтон
Вторник, 29 ноември 1979 година
На двадесет и девети ноември Наваи, който вече бързо се възстановяваше и скоро щеше да бъде преместен от болницата на ново място за разпит, помоли Стрейкър да му донесе Корана, който беше оставил в хотелската си стая. Стрейкър нямаше никаква основателна причина да му откаже, още повече че лично беше огледал въпросната книга с най-голямо внимание и тя се бе оказала точно това, което изглеждаше — голямо, добре изработено издание в тежка кожена подвързия с различни шиитски апендикси в края, най-вероятно семейна реликва от началото на деветнадесети век. Така че на двадесет и девети ноември Стрейкър занесе книгата на Наваи.
Във Вашингтон наближаваше полунощ. В Техеран вече се разсъмваше. Скоро след изгрев-слънце големи тълпи започнаха да се стичат на улиците, образувайки процесии, бавно придвижващи се през града. Предната вечер по залез-слънце стотици хиляди бяха марширували под студения ситен дъжд в ритъма на приглушените барабани. Утрото отново ги изкара на улиците. Със зачервени очи, изпълнени с религиозен екстаз, хората крачеха по улиците в памет на смъртта на Хюсеин преди тринадесет века. Носеха вериги, с които се самобичуваха, първо през лявото, после през дясното рамо. По-фанатичните бяха закрепили и бръсначи сред металните звена на веригите. Други непрестанно се удряха по оголените гърди или по челата — до разкървавяване. Всичките им грехове, всичките им мъки и страдания щяха да бъдат пречистени на днешния ден и те щяха да бъдат достойни за свещената война срещу сатанинска Америка. Процесията продължаваше, извивайки се като змия, към западната част на града. Пред сградата на американското посолство се беше събрала тълпа от няколкостотин хиляди души, едно безконечно чудовище с безброй усти. В южните райони на града подобни по-малки процесии се придвижваха през тесните улички. А в една къща близо до шахската джамия осем мъже седяха безмълвни, вслушани в крясъците отвън.
Нощната сестра направи обиколката си в 22 часа. Пред вратата на Наваи зае мястото си новият страж — щяха да го сменят в осем сутринта на следващия ден. Отделенията на третия етаж бяха спокойни, коридорите бяха опустели; всички пациенти спяха. Наваи стана от леглото, влезе в малката баня и изпълни очистващите процедури, необходими за ритуалната молитва. Въпреки че лекарите изрично му бяха забранили да го прави, през последните три нощи той бе ставал в полунощ, за да изпълни салат. Стражът през първите две нощи беше влизал в стаята му, беше го намирал проснат на пода и тъй като не знаеше нищо за лекарската забрана, не беше коментирал случая. И когато това се случи и през третата нощ, той вече не прояви любопитство. До ушите му долитаха приглушените напеви, с които Наваи произнасяше молитвата си. Половин час по-късно всичко затихна.
Вътре обаче Наваи седеше напрегнат и неподвижен на пода. Дишаше бавно и дълбоко. В представите си той отново се намираше в изпълнената със сенки, дълбоко потулена в планински Кюрдистан долина, където беше прекарал цяла година с дервишите от сектата Ал-е Хак заедно с учителя си, молла Ахмад, който в продължение на много години също бе тренирал с тях. Загърнатият в черно еднорък молла сякаш беше пред погледа му, с очи, потопени в дълбока медитация. В продължение на дванайсет месеца те бяха седели заедно, докато Хюсеин изучаваше висшите дервишки методики на самовглъбяване, контрол върху дишането и пълна вътрешна концентрация. Нощ след нощ двамата с молла Ахмад бяха посещавали главното здание, за да наблюдават мъжете, потъващи в транс, в който гълтаха бръснарски ножчета, пробиваха бузите си с ножове или шишове или се подлагаха на ухапвания на отровни змии и на високоволтови разряди, достатъчни да умъртвят на мига неподготвен човек. Хюсеин бавно придобиваше способността да преодолява едно по едно всички тези инак смъртоносни упражнения. Учителят му помогна да стигне до границите на човешката издръжливост и да премине отвъд тях, напътствайки го с инстинкта, роден от саможертвата и обучението. И той бързо се учеше, макар това да му струваше много. Не беше успял да стигне до съвършенство, но с определено усилие на волята можеше да постигне значителен контрол върху центровете на болката в тялото си и дори да предотвратява кръвотечения. А сега му предстоеше най-върховното изпитание.
Дълги часове остана мълчалив и неподвижен. Около час преди зазоряване започна да напява тихо ритуала дхикр, неспирно повтаряйки думите „Я Али, я Али“. След половин час смени думите с „Я Хюсеин, я Хюсеин“. Всяка фраза се подчертаваше с резки дълбоки вдишвания, подчинени на строг ритъм. На разсъмване вече навлизаше в първата степен на полухипнотичен транс. Тогава отново промени напева, този път на „Ла илла илла аллах“. После на „Хуваллах“. Отвън стражът, уморен след нощното бдение, предположи, че Наваи е започнал утринната си молитва. Вътре в стаята Наваи продължаваше да седи безмълвен и застинал. Беше със затворени очи, с мускули едновременно стегнати и отпуснати, с контролиран сърдечен ритъм, с всяка секунда забавящ ударите си. И когато първите лъчи на утрото докоснаха небето, той отвори очи, изправи се и отиде до масата. Вдигна Корана и смъкна копринената му обвивка — традиционната обложка на свещената книга в много семейства. Отвори го по средата и го огъна наопаки, така, че между книжното тяло и гръбчето на корицата се появи междина. Пъхна пръсти в нея, измъкна ивицата плат и я откъсна. В оголеното място лъсна метал. Той внимателно го измъкна с палеца и показалеца си. Беше тънко острие дълго почти педя, от най-фина закалена стомана. Внимателно върна ивицата плат на мястото й, затвори Корана и го остави на масата. Там имаше няколко неотворени пакета бинтове. Скъса единия, отряза едно парче и го омота плътно около горната част на ножа, която беше затъпена.
Вдигна ножа и го опря в бузата си, след което започна бавно да го притиска в кожата. Ножът проби бузата, мина през устата и стигна до другата буза; натискът му не спря и след миг острието се показа от лявата му буза. Дори и звук не се изтръгна от устните му, докато пробиваше плътта си, нито капка кръв не се появи по кожата му. Той бавно издърпа ножа обратно. По двете му бузи останаха следи от пробиването, но без никаква кръв.
Пристъпи към вратата, стиснал ножа зад гърба си, отвори я и повика стража. Мъжът тръгна към него, без да подозира нищо; Наваи се олюля и се подпря на касата. В мига, в който мъжът застана до него, иранецът се раздвижи като мълния, прерязвайки незащитеното гърло на пазача и едновременно с това издърпвайки тялото му в стаята. Разрязаното гърло изригна кървава струя и пазачът се строполи на пода. Наваи затвори вратата. После отиде в центъра на стаята, без да обръща повече внимание на мъртвото тяло, коленичи на килима и отново започна да напява „Хуваллах“. След пет минути спря. Беше готов. Насочи върха на ножа към стомаха си и натисна силно. Острият като бръснач връх проникна в тялото му почти без звук; той бързо го издърпа. Избра ново място и отново натисна. Никаква кръв не бликна от разрезите. Седем пъти сряза тялото си, без дори и капчица кръв да излезе от раните, без да издаде и най-малкия звук. Но челото и тялото му се потяха обилно. Той се изправи, залитна, но успя да възстанови равновесието си и се приближи до леглото. Взе остатъка от бинта и скъсаната опаковка, смачка ги в юмрука си и бавно се насочи към банята. Захвърли в тоалетната чиния безформената топка, в която се бяха превърнали превързочният бинт и опаковката му, и пусна водата; после повдигна капака на резервоара и пусна вътре ножа. Върна се в стаята и отново коленичи на килима. Бледото слънце хвърли първия си лъч през прозореца. Наваи пое дълбоко въздух, изкрещя „Аллах Акбар“ и с неимоверно усилие освободи всяка блокировка по тялото си, вените и артериите. Кръвта шурна едновременно като фонтан от седемте му рани, бялата му пижама мигновено се обагри в тъмночервено, потоци гореща кръв рукнаха по пода. Слънцето още не бе се подало изцяло над хоризонта.
19.
Ню Йорк Сити
1 ноември 1979 година
Рано сутринта в четвъртък, 1 ноември 1979, един Боинг 747 SP със синьо-зелените знаци на саудитските въздушни линии кацна на летище „Кенеди“. Пътниците, повечето от които се бяха качили в Лондон, където самолетът беше престоял два часа, започнаха да слизат и да се придвижват с ескалаторите към сградата на терминала. Сред тях се намираше с нищо неоткрояващият се Хюсеин Наваи: слаб, облечен в тежко палто с цвят на канела. Беше с един от новите ирански паспорти, издавани от революционните власти с тримесечна виза, подпечатана от американския консул в Джеда на 24 октомври. Имаше изключително добре подправени документи, които беше подготвил само преди четири дни и според които беше помощник-управител на саудитската генерална организация за петрола и минералните ресурси. В тях Наваи се водеше мюсюлманин сунит от Абадан, преди това работил като минералог в Националната иранска нефтена компания, НИФК, но отскоро работещ в Кралството, за да се спаси от инспирираната от шиитите революция в собствената му страна. Съгласно легендата беше изпратен в Щатите на шестмесечен курс със специализация в Масачузетския технологичен институт; едно подправено писмо от шефа на минералогическия факултет потвърждаваше съгласието му за курса. Носеше също така и безброй други документи, потвърждаващи квалификацията му и подробности от по-раншните му ангажименти. Общо взето, Наваи определено притежаваше безупречните акредитиви на изплашен от революцията иранец, който едва ли би създал каквито и да било главоболия на имиграционните власти в САЩ.
Но дори и така преходът през митническия и имиграционния контрол му отне много време — след прехвърлянето на шаха в нюйоркската болница преди десет дни контролът по всички пристанища и летища беше здраво затегнат, специално по отношение на лица от иранска националност, влизащи в страната, особено през Ню Йорк.
Часът беше 8 и 45 сутринта. Той влезе в централната зала с кожен куфар и черна чанта през рамо. Приближи до редицата телефонни кабини отляво, намери една празна и проведе разговор, продължил не повече от половин минута. След това премина през две автоматични врати, над които светеше знакът за такси, и взе първата кола в редицата.
Наваи говореше добър английски с американски акцент. Беше прекарал няколко години в Щатите като студент в Колорадския университет, където го познаваха, под друго име, разбира се, като близък приятел на Фейсал ибн Мусаид, саудитския принц, впоследствие автор на покушението през 1975 срещу собствения си чичо крал Фейсал. Наваи поръча на шофьора да го откара в централен Манхатън и се отпусна на седалката, изтощен след дългия полет и бавенето на гишетата.
Огромният град се разстилаше край него и с гигантските си кули от бетон, алуминий и стъкло караше Техеран да изглежда дребен и незначителен. Той самият не беше кореняк техеранец. Беше родом от Язд, прашен и обагрен в охра град в западната част на голямата солена пустиня Дашт-е Лут. Пустинята напомняше на луната: издълбана от кратери, мъртва и спечена. Точно до Язд, главния център на малцината останали в Иран изповядващи зороастризма, се намираха две големи дакхме, прастарите „кули на мълчанието“, където последователите на древната иранска религия доскоро бяха излагали телата на умрелите си близки и където лешоядите кръжаха безкрайно около белите кости. За младия мъж, озовал се така внезапно в центъра на Ню Йорк, гигантският град изглеждаше също толкова мъртъв, колкото и пустинята; усуканите му магистрали му се струваха безжизнени като костите в дакхме, които бяха всявали ужас в душата му през детските му години. А дали това чувство за смърт не беше просто реакция на осъзнаването на факта, че той, убиецът, е вече мъртъв, че ангелите Накир и Мункар, подлагащи на разпит тялото в гроба, вече пърхат над него с черните си крила на лешояди, готови да го връхлетят още в мига, щом изпълни задачата си?
Всичките му размишления за пустинята, за кулите на безмълвието и чернокрилите ангели изчезнаха още щом таксито закова пред една висока сграда на Западна 23-та улица. Той плати на шофьора, измъкна се от колата и взе багажа си. Намираше се пред витрината на магазин — широка, изпълнена с картини, керамика, кутии за моливи, килими и артикули от пирографирано дърво. Над вратата висеше орнаментиран надпис: „Мохамед Ахмади и Ко, Персийски килими и антикварни предмети. Специалисти по изработка на миниатюри и илюстрирани ръкописи“. Наваи пристъпи до стъклената врата, пусна куфара на тротоара и натисна дръжката. Беше заключено. Вътре обаче беше осветено. Опита пак. Пак нищо. До вратата зърна малка табелка: „Моля, звънете“. Откри звънеца, натисна го и зачака. Това не беше необичайно за него — повечето къщи в северен Техеран бяха съоръжени със същия звънец и звукова система, установени на входната врата: предпазните мерки на новобогаташите.
— Кой е? — изпращя глас в говорителя.
— Ага-йе Ахмади? Ман-ам Хюсеин-е Наваи. Аз форудан телефон кардам. — Внезапно персийският му се стори по-лесен; лишеният от човешки интонации глас от говорителя го смути.
— Балех, ага-йе Наваи. Мантазер-е шома будим. Бефармаид.
Бръмна зумер, бравата изщрака леко и Наваи бутна вратата. Този път тя се отвори. С известна неловкост промъкна куфара между вратата и касата, придвижи се навътре и после я бутна назад. Тя се затвори зад него с рязък щракащ звук.
Закръглено човече на около четиридесет години напредна като добре охранено мъниче от дъното на луксозната галерия, спря и дълго оглежда Наваи. После го приближи, прегърна го и го целуна по двете бузи, след което повтори ритуала и отстъпи крачка назад, без да сваля ръка от рамото му.
— Добре дошъл — изрече прочувствено той. — Аз съм Ахмади. Очаквах те, ти си ми скъп и дълго чакан гост. Щастлив съм да те видя.
Ахмади беше пунктуален в съответствие с изискванията на таароф, изискания персийски етикет.
— Остави си куфара тук и ела с мен — продължи Ахмади, като хвана младежа за ръката — тринадесет години, прекарани на запад, не бяха успели да го отучат от този жест, предизвикващ любопитните погледи на околните, — и го поведе към малката врата в дъното на магазина. Вътре на едно бюро седеше младо момиче на около двадесет години. Щом влязоха, тя се изправи.
— Дъщеря ми, Фереще — обясни Ахмади. — Фереще-джан, това е господин Наваи, младежът, когото очаквахме.
— Много се радвам да ви видя. Добре дошли — каза тя.
Наваи стисна ръката й, усмихна се и отново стана сериозен. Тя усети неговата необичайност, липсата на всякаква реакция към женствеността й — той сякаш стискаше ръката на друг мъж. Но това не беше безразличието на хомосексуалист, а нещо съвсем различно. А и очите му… много месеци след този ден щяха да я преследват.
— Фереще — проговори баща й, — би ли отишла до входа на магазина да донесеш багажа на мистър Наваи, а ние през това време ще отидем в кабинета ми. Освен ако, разбира се… — Той отправи поглед към госта си, но Наваи поклати глава и каза:
— Не, нямам нужда от куфара. Това, което ми трябва, е в чантата ми.
— Добре тогава. Моля те да дойдеш с мен.
В дъното на стаята се намираше втора врата, водеща до поредица от стъпала, издигащи се до тъмна, боядисана в кафяво врата с надпис „Вход забранен“ на английски и фарси. Английската част беше изпълнена в строг безличен шрифт, а персийската беше изписана на ръка със сини букви на кремав фон. Всяка буква се вписваше в следващата по неповторим начин.
Ахмади извади ключ от джоба си и отключи.
— Бефармаид — изрече вежливо той, обръщайки се към госта си с жест да заповяда в кабинета му.
Той го последва, заключи и повтори още няколко пъти „бефармаид“, докато настани госта в едно удобно кресло. Продавачът на художествени изделия зае срещуположното и се усмихна.
Скучният нюйоркски офис, който бе представлявала по-рано тази квадратна стая, беше превърнат в олицетворение на персийския дух. Тъмните стени бяха покрити с ярки позлатени миниатюри, взети от илюстрираните ръкописи на творбите на Хафиз и Низами: сцени с принцове и принцеси, войници на коне, тъмнооки младежи, стройни девици и внушителни суфи. Дебели персийски килими от Керман, Тебриз и Машхад покриваха пода: всички бяха ръчно тъкани от вълна и коприна, изпъстрени със сложни традиционни орнаменти, със смекчени от времето форми и цветове. Раят на колекционера, който би бил оценен на огромна сума, ако притежателят му решеше да го изложи на някой аукцион. Това обаче не трогна ни най-малко Наваи. Луксът и разточителството, сред които живееше този човек, влизаха в пълно противоречие с нормите на исляма. Пророкът бе спал върху груба рогозка и бе забранил пресъздаването на всякакви изображения, без значение дали са на хора, или животни, като богохулни имитации на творенията на единствения Създател. Погледът на Наваи се спря вместо върху тях върху един портрет на имама, който бе съвсем не на място сред тази вакханалия от багри и форми.
— Сигурно си уморен и гладен — каза Ахмади. — И сигурно си объркан. Тия дълги полети винаги съсипват.
— Благодаря ти. Спах в самолета. Уморен съм, но ще ми мине.
— Не съм бил в Техеран, откакто избухна революцията. Как е градът? Хората? До ушите ми стигат толкова слухове…
— Справяме се.
— Да, разбира се, винаги е така. Винаги оцеляваме. Да. А сега, навярно, има и още нещо.
— Навярно.
— Имамът. Ти си се срещал с него в Техеран, преди да потеглиш насам, нали?
— Да. Разговаря с мен за мисията ми и ми даде благословията си. Спомена и теб — работата ти за нашата кауза, жертвите, които си принесъл на олтара й.
И младият мъж огледа с подчертана ирония обстановката в стаята. Очите му срещнаха очите на Ахмади и ги прободоха.
— Слушай — започна възрастният мъж с разтреперан глас. — Не знам нищо за мисията ти, освен това, което ми е казано: че е жизненоважна за каузата, за народа ни, за истинската вяра. Моята задача е да те подпомогна тук в Ню Йорк, доколкото ми позволяват силите. Ще продам стоката, която си донесъл. Надявам се е, че е безопасна, нали?
Наваи кимна.
— Нашата организация в Ню Йорк е малка, но изключително ефикасна и хората ни са предани до смърт на делото. Но след като те снабдя с пари и ти дам съвет и информация, нямам кой знае какво още да ти помогна. Ако ти не успееш, нищо, абсолютно нищо не бива да доведе американските власти до нас, разбираш ли?
Наваи дори не трепна.
— Няма да се проваля.
— Разбира се, че няма, сигурен съм в това. Ти ще успееш. Ще се моля Бог да бъде с теб. Казаха ми, че съдбата на исляма зависи от мисията ти. Това е огромна отговорност; ти ще присъстваш всеки ден в молитвите ми. А сега, носиш ли стоката?
— Тя е тук, в чантата ми. Митничарите претърсиха багажа ми доста основно, но не откриха нищо. Ето, сега ще ти я покажа.
Той дръпна ципа на издутата чанта и измъкна голяма кръгла тенекиена кутия, надписана с едри букви на персийски „Песте-йе Ария“ и на английски „Шамфъстък Ария“. Върху капака бяха нарисувани разпръснати фъстъци с разпукани черупки и надзъртащи отвътре зелени и пурпурни ядки. Плътно залепената по цялата периферия на капака лента бе скъсана от служителите на митницата и капакът бе отворен. Вътре нямаше нищо друго, освен шамфъстъци, както и пишеше на кутията, и те отново бяха залепили лентата. Почти всички иранци носеха поне по една кутия шамфъстък или газ (нуга с пълнеж от шамфъстък) при пътуванията си и нито саудитските, нито американските митничари бяха забелязали нещо подозрително. Наваи повдигна капака и показа съдържанието на Ахмади.
— Американците не забелязаха нищо нередно по шамфъстъка. А ти? Ти си иранец. Можеш ли да видиш онова, което те не успяха да забележат?
Ахмади се вгледа внимателно в кутията. Шамфъстъците си изглеждаха съвсем обикновени, но явно така беше само на пръв поглед. Какво не беше наред? Нещо се размърда в съзнанието му, но не можа да си пробие път. Той вдигна рамене.
— Не можеш ли да го видиш? — Наваи се усмихна, но в погледа му нямаше топлота. Нещо близко до триумф блесна в очите му. Той приличаше на дете, показващо новия си сложен номер на родителите и приятелите си. — Вгледай се по-внимателно. Колко често си виждал кутия с шамфъстък без нито една разпукната черупка? Те сякаш са още зелени, недоизпечени. Нека дати обясня. Купих една кутия с обикновен шамфъстък, извадих ядките и запазих половинките на всяка черупка заедно. После напълних съд със субстанцията, която ме бяха помолили да пренеса, и напълних всяка черупка, като притиснах половинките в прашеца. После залепих половинките на всяка черупка една към друга с бързо втвърдяващо се безцветно лепило. И когато всички черупки вече бяха обработени по този начин, ги овалях в мокра сол, с която покриват шамфъстъците след изпичане.
Възрастният мъж изгледа любопитно кутията с фъстъците, вдигна един и го претегли в дланта си.
— И теглото е съвсем естествено.
— Разбира се. Ядката на шамфъстъка е по-лека от повечето други ядки.
Ахмади облиза черупката.
— И солта си е съвсем естествена на вкус.
— Естествено.
Ахмади посегна към една паница на бюрото и я сложи в скута си. Взе един фъстък, постави го между зъбите си така, че плоскостта на слепването да е вертикална, и стисна челюсти. Черупката изпращя, доста по-лесно от нормална черупка, но не толкова силно, че да разсипе съдържанието си. Той я поднесе над паницата и с ноктите си леко раздели двете половинки; фин бял прашец се изсипа в съда. Хероин четири деветки, деветдесет и девет процента чист и готов за инжектиране. Струваше цяло състояние на американския пазар. Килограмът, който бе донесъл Наваи, щеше да донесе над сто хиляди долара, продаден на улицата.
Ахмади загледа като омагьосан. С годините през ръцете му бяха минали много пратки хероин, за да финансира делото. Но до този момент не беше виждал толкова голяма пратка, укрита по толкова елегантен начин. Той се усмихна, взе кутията, захлупи я, стана и прекоси стаята. Отмести една миниатюра на Хосров и Ширин и зад нея се откри сейф. Завъртя ловко комбинацията върху циферблата, отвори сейфа и сложи кутията вътре. Обърна се към Наваи и се усмихна.
— Благодаря ти. Можеш да бъдеш сигурен, че още тази нощ ще уредим пласирането. Вече направих връзката с контактите си. Част от парите ще ти бъдат връчени, за да финансираш мисията си, останалите ще бъдат прехвърлени в Женева, а оттам в Техеран. А сега трябва да си починеш. Ти си страшно уморен, но още не го усещаш. Нека да оставим шамфъстъците където са и да се прибираме у дома. Живея с жена си и дъщеря си в квартал Челси, съвсем близо е. Ще се нахраниш и после лягаш да се наспиш хубаво.
Наваи кимна и се изправи.
— С удоволствие ще отдъхна. Но те моля, не ми носи нищо за ядене. Дал съм обет да не слагам в устата си нищо от изгрев до залез-слънце всеки ден, докато не завърша мисията си.
Двамата излязоха от стаята. Зад тях часовникът тиктакаше неумолимо.
Беше три часът сутринта и дебел слой скреж покриваше улиците на Ню Йорк. В апартамента на родителите си Фереще Ахмади рязко се събуди. Нещо бе нарушило съня й и бе разбудило сетивата й в студа и мрака на ранното утро. Тя лежеше неподвижна в леглото си, с очи и уши напрегнати да установи какво е. Нещо й подсказа, че източникът не се намира в стаята й, а отвън, зад вратата. До ушите й достигна почти недоловим звук, приглушен, надигащ се и спадащ през пластовете тишина, изпълнили заспалата къща. Тя стана, наметна халата си и доближи вратата. Отвори я внимателно и пристъпи навън.
В дъното на коридора бледа светлина се процеждаше през открехнатата врата на стаята, в която бе отседнал гостът им. Приглушеният звук, напомнящ хлипане, съвсем ясно долиташе оттам. Тя тръгна на пръсти по коридора, затаила дъх. Звукът вече се разнасяше ясно и отчетливо и тя разбра какво е. С приглушен, но музикален глас, Наваи напяваше молитва. В мъртвешката тишина на къщата звукът се разнасяше необезпокояван. Беше като ридание, безкрайно тъжен. С плахост, примесена с любопитство, Фереще се придвижи до тясната цепнатина на открехнатата врата и леко я побутна, за да вижда по-ясно какво става.
Наваи беше коленичил върху килима с лице към нея; на пода пред него гореше свещ. Беше облечен в бяло — неясен силует в бледата светлина. Изумена тя проумя какво представлява дрехата му. Това беше саван, като онези, носени в Иран от възрастните хора с единия крак в гроба, или както беше отскоро, от младите хора, обрекли съдбите си на мъченичество по окъпаните в кръв улици на Техеран. Лицето му беше твърдо, студените му втренчени напред черни очи, не виждаха нищо: нито стаята, нито уплашеното й лице; те бяха обърнати навътре, вглъбени в забуления черен куб на Кааба, мястото на преклонение на хиляди мили далеч, в Мека. Мекият му глас леко се издигаше и спадаше, а сълзите, бистри и блестящи под лъчите на свещта, се стичаха необезпокоявани по бузите му. Топлината бе изчезнала и в стаята му царуваше жесток студ.
Тя потрепери, внезапно усетила пронизващия мраз да захапва стъпалата й, и тръгна обратно към стаята си. Но сънят упорито не искаше да се връща, макар че тя отчаяно го призоваваше. А утрото беше още толкова далеч.
20.
Вашингтон
3-15 ноември, 1979 година
На втория ден след пристигането си в Ню Йорк Наваи си купи снимка на президента Картър от един магазин на Пето авеню. Искаше да изучи лицето на човека, когото беше дошъл да убие. Беше много важно да има изградена ясна представа за предназначената жертва. Два дни след това той вече беше във Вашингтон — вечерта на 3 ноември самолетът му кацна на летището.
След като се добра до хотела, той предаде багажа си на един носач, получи ключа си, поръча да му изпратят в стаята лека вечеря и взе асансьора до третия етаж. Постави чантата и куфара си върху леглото, свали палтото и го окачи на вратата. После дръпна ципа на задното отделение на чантата и измъкна един голям кафяв плик. Пликът съдържаше голям екземпляр на Корана с кожена подвързия, две фотографии, писмо и един календар. Корана положи на малката масичка до прозореца, отвори го на третата глава с думите „И не мисли, че онези, положили кости по пътя на Бог, са мъртви. Не, те не са мъртви: те живеят редом с нашия Повелител и са щастливи.“ Фотографиите сложи от двете страни на отворения Коран; едната беше на едноръкия молла, предначертал съдбата му и превърнал живота му в това, което представляваше сега; другата беше на имама — портрет, от който две пронизителни сиви очи се взираха в света, сякаш го предизвикваха. Той внимателно разгъна писмото и го сложи на масичката под Корана. От джоба си извади тасбих — дълга кехлибарена броеница с деветдесет и девет зърна, с които отброяваше съответните най-красиви имена на Бога по време на старателната си молитва, следваща винаги ритуала салат. Броеницата не го напускаше никога; при всяко излизане той безмълвно прехвърляше зърната й в джоба си или в скута си, когато вървеше или сядаше.
Той вдигна календара и го запрелиства отзад напред, докато стигна до ноември. Голямата страница съдържаше три дати — тази на стандартния календар за ноември 1979 година заемаше средата, от лявата й страна беше иранският слънчев календар с месеците абан и адхар 1348 година — от 23 октомври до 21 декември, а отдясно се намираше мюсюлманският календар с месеците дхул-хиджа от годината 1399 и мухарам от 1400.
Той закачи календара на стената над бюрото. От джоба си извади червен флумастер, с който направи кръг около първия ден на месец мухарам от 1400 година, първия ден от петнадесетото ислямско столетие (което всъщност не беше съвсем вярно, защото щеше да настъпи едва след година, но беше силно разпространено сред простолюдието). После описа същия кръг и около съответната дата в християнския календар: 21 ноември. После описа нов кръг около деветия ден на месец мухарам — годишнината от мъченичеството на имама Хюсеин в Карбала през 680 година. Хюсеин беше внук на Пророка и пръв между мъчениците от шиитския свят, на него беше кръстен и Наваи. Отново отбеляза съответната дата: 30 ноември. Дръпна се назад с флумастер в ръка да огледа резултата от работата си и в този момент на вратата се почука: носеха вечерята му.
Изяде я бързо и отново се обади на стайното, обслужване да отнесат съдовете. След като си изми ръцете и лицето, той отвори куфара и извади дългото си бяло одеяние и една малка кутия. Съблече се и се загърна с тънката копринена тъкан, своя кафан, който обличаше при всяка молитва, откакто беше избран за тази мисия. Кутията съдържаше друга броеница, изработена от зърна изпечена глина, събрана от почвата около гроба на Хюсеин в Карбала, и една малка глинена плочка от същата почва, върху която полагаше чело, простирайки се за ритуала на молитвата. След това извади от куфара малко килимче от фина материя, върху което коленичеше за молитва, джанамаз от Керман, подарен му от баща му при навършване на пълнолетието му на петнадесетгодишна възраст. Разстла го върху пода така, че да застане с лице към Кааба, мястото на преклонението му, и започна да се моли.
След един час завърши молитвата си, сгъна килимчето, прибра плочката и броеницата и свали кафана. Но продължаваше да го носи в сърцето си. Беше уморен. Успя да си поотдъхне в Ню Йорк, но не достатъчно, и накрая напрежението, съпровождащо мисията му, започна да си казва думата. Веднага си легна и само след минута вече спеше. Сънищата му бяха неми и ужасни.
Докато спеше, тълпа от около четиристотин ирански революционери щурмуваха и завзеха американското посолство в Техеран. След като се събраха на Талегани Авеню, бившата „Тахт-е Джамшид“, сутринта в неделя на 4 ноември, те казаха на стражата на революцията, застанала на пост пред вратите на посолството, да се отдръпне. Всички носеха портретите на аятолах Хомейни като оръжия, като могъщи талисмани срещу злото на Големия Сатана, Америка. Дори и момичетата носеха фотографии, забодени на фереджетата им. След като нахлуха в двора на посолството, студентите се разделиха на две основни групи, едната, от които влезе в консулския отдел, докато другата атакуваше двуетажната сграда на канцеларията, известна на американците като „Форт Апахи“ поради изключително високата степен на защитеност и сигурност. Морските пехотинци в сградата облякоха защитните жилетки, нахлузиха противогазите и заповядаха на дипломатическия персонал да се оттегли на най-горния етаж. Всичко обаче беше осуетено от жестокия напор на тълпата и към 4 часа следобед целият комплекс беше в ръцете на студентите, чийто брой междувременно беше нараснал на над шестстотин души. Почти веднага след окончателното завземане на комплекса и пленяването на шестдесет и един членния дипломатически персонал, включително и морските пехотинци, студентите излъчиха комюнике от името на Студентите мюсюлмани, последователи на имама Хомейни. И преди още да настъпи вечерта, самият имам даде благословията си за завземането на посолството. Беше първата годишнина от кървавата разправа със студентите в Техеран от страна на шахските войници и шестнадесетата годишнина от началото на иракското изгнаничество на Хомейни. Един успешен ден в иранската история. Само след няколко часа новините за събитието достигнаха до Вашингтон и другите столици; ново напрежение започна да притиска човечеството в безмилостните си челюсти.
На следващата сутрин се събуди в 8 часа, без да знае за случилото се в Иран. Петнадесет минути по-късно президентът Картър пристигна с хеликоптер в Белия дом от Кемп Дейвид, където бе отишъл с мисълта да прекара един спокоен уикенд — последния за много време напред. Съветът за национална сигурност под председателството на Збигнев Бжежински се събра за едно от най-продължителните си и съдбоносни съвещания. Наваи изпълни сутрешните си молитви, без дори и да предполага какво може да става в страната му; бе застанал с лице на югоизток, с поглед към Мека, взрян покрай Капитолийския хълм. Докато се молеше, в Техеран настъпваше вечерта и студентите, държащи американското посолство, също започнаха да коленичат, обърнати към свещения град на исляма. Наваи беше гладен след пътуването и здравия сън, но не пое към залата за закуска. Вместо това облече костюм и връхно палто, купени от един магазин на Пето авеню. Чувстваше се доста странно в толкова скъпи дрехи, закупени с пари от продажба на хероин, но съзнаваше, че е длъжен да го направи, за да не привлича излишно любопитство.
Още преди пристигането си в Щатите Наваи бе обмислил няколко възможни начина за осъществяване на покушението. Всички те обаче зависеха от неизвестни фактори, така че сега му се налагаше да прекара седмица или две във Вашингтон в наблюдение и претегляне на възможностите една по една. Тръгна на първата си обиколка на столицата. Във фоайето на хотела си купи вестник „Вашингтон Поуст“ и една карта на града. Пъхна сгънатата карта в джоба си, хвърли един поглед на вестника и мигновено застина. Почти нищо не беше известно още за превземането на посолството или съдбата на персонала му, но Наваи незабавно оцени възможните последствия от случилото се. Сгъна вестника, пъхна го под мишница и като измъкна картата от джоба си, излезе на улицата.
Обърна се наляво и тръгна по Кънектикът Авеню. Отвъд набучената със статуи ливада в края на авенюто се виждаше част от дългата северна страна на Белия дом. С приближаването си към масивния символ на неверническия запад чувство на триумф започна да се надига в гърдите му. Наваи крачеше сред тълпата на града, без да се отличава с нищо, и наблюдаваше сградите и хората с острия поглед и аскетичния разум на момче, отраснало сред пустинята. Въздухът беше студен и режещ; откъм залива Чесапийк подухна източен вятър. В яркото слънчево утро, белязано от прехода на есента към зимата, Наваи се чувстваше в особен душевен подем.
През този пръв ден той само ходеше и наблюдаваше главните забележителности на централен Вашингтон като съвестен турист. Купи си фотоапарат „Пентакс“ и няколко филмчета и започна да снима навсякъде, където минеше. Няколко пъти обиколи Белия дом, прекоси Авенюто на Конституцията до монумента на Вашингтон, после пое към Мол покрай Смитсъновия институт и към Капитолия. Непрекъснато щракаше с фотоапарата, но повечето от снимките му не бяха като тези на обикновените туристи. Той снимаше прозорци, покриви, ъгли, улични кръстовища — снимки, предназначени да покажат височина и разстояния, илюстриращи светлинни ефекти и области на сенки и полуздрач.
Следващата седмица прекара, запознавайки се с плана на града. Три пъти по различни поводи посети Белия дом, смесен с тълпите туристи, с неизбежния фотоапарат в ръка. Всеки следобед носеше заснетите през деня филми в една дрогерия на 14 улица близо до площад „Франклин“, където експресно проявяваха филми. Оставяше новите ленти и прибираше партидата от предния ден. След това, към залез-слънце, тръгваше към джамията в ислямския център, която гледаше към парка Рок Крийк на Масачузетс Авеню; там се присъединяваше към вечерните молитви, но след това винаги излизаше и се връщаше на улицата. Не приказваше с никого, дори и с многобройните ирански студенти, които всеки ден разговаряха оживено. След молитвите се прибираше в хотела и вечеряше — първата му и единствена храна за деня, а после се прибираше в стаята си да се моли. Не се срещаше с никого, не получаваше писма, не говореше по телефона, избягваше кината, театрите и други подобни места за развлечение, никога не включи телевизора в хотелската си стая. Беше самотен, мъж, преследван във виденията си от чернокрили ангели, мечтаещ за ислямската глобална ера и решен да преобрази съдбата на света. Не страдаше от никаква психическа болест и тъкмо там се криеше най-голямата опасност.
През втората си седмица в столицата Наваи се отбиваше всяка сутрин до библиотеката на Конгреса на Капитолийския хълм, където бе успял да получи временна читателска карта. Прекарваше часове в четене, почти без почивка, като обикновено правеше справки от трудове върху организацията на правителствената администрация, структурата на президентския екип, тайните служби и ФБР, като внимаваше никога да не поиска нещо, което би могло да е класифицирано като поверителна информация и това да предизвика някакви подозрения. Когато обаче помоли за трудове върху американско-иранските взаимоотношения и настоящата ситуация в Иран, се сблъска със значителни трудности. Почти всичко налични фондове на библиотеката се използваха от състава на Държавния департамент, от журналисти, преподаватели от Джорджтаун и други университети и конгресмени — все хора с право на приоритетно ползване на всички материали в библиотеката. Материалите на фарси нямаха толкова голямо търсене, така че той се съсредоточи върху тях. Не знаеше точно какво да търси, но четеше наред и размишляваше, след което продължаваше с четенето. Различни идеи и представи го осеняваха и си отиваха, всички до една неосъществими. Бавната му къртовска работа обаче започваше да дава резултати. Вече свиваше кръга от възможните подходи. Беше систематичен и изчерпателен и никаква подробност не беше в състояние да се промъкне през финото сито на мозъка му.
И накрая една уводна статия в броя от четвъртък на „Вашингтон Поуст“ му подсказа единствения възможен отговор. Всеки ден си купуваше вестник в хотела и изпиташе от край до край многобройните статии за Иран и кризата със заложниците. Въпросният материал се занимаваше с трудностите, пред които бяха изправени Картър и администрацията му при започването на преговори в отсъствието на всякакви ясни представители на властта в Иран. Авторът на статията твърдеше, че само да се намери някой с влияние в нужните места, и Картър със сигурност би се срещнал с него с надеждата да окаже натиск за промяната на безизходната ситуация. Наваи прочете два пъти статията, затвори вестника и напусна библиотеката. В съзнанието му препускаше истински вихър от мисли.
Същата нощ, в хотелската стая, в съзнанието му изплува откъс от статията: „Няма и съмнение, че президентът Картър е готов на всичко, само и само да се намери такава личност. С всеки изминат ден нуждата от политическа инициатива става все по-нетърпима. В интерес на управляващите фактори в Иран е да подпомогнат разрешаването на ситуацията, прокарвайки мост между правителството на Съединените щати и студентите на Хомейни.“ Пред очите му започна да се оформя път към постигането на целта. Остана буден до ранните часове на утрото. Мислеше напрегнато, водеше си бележки и планираше. Преди да си легне, написа писмо до Ахмади в Ню Йорк, запечата го и го адресира, след което го сложи върху бюрото си.
Следващата сутрин прекара в покупки. Нае кола, представяйки се за арабски бизнесмен, и направи няколко обиколки на магазините из града. Купи няколко комплекта печатарски набори букви на арабски и персийски и една малка домашна печатарска преса, пишеща машина IBM с универсална глава и валяк с автоматично връщане и три различни глави за нея с арабски букви, блокове и инструменти за изрязване на гумени и метални щемпели, хартия, мастило, каталог с арабски образци на шрифтове, писалки за калиграфия и още множество други дребни предмети. Последната му покупка представляваше малък артикул, закупен в един музикален магазин близо до центъра за приложни изкуства „Джон. Ф. Кенеди“.
Същия следобед, точно преди молитвите в джамията, отново се отби в библиотеката на Конгреса. Поръча сборника поеми, дивана на Хафиз, великия поет на Шираз от четиринадесетото столетие, породил вдъхновението за Westoestlicsher divan на Гьоте. Половин час по-късно му донесоха книгата — тежко литографско издание от края на деветнадесети век, и той я сложи на бюрото си в един отдалечен ъгъл на основната читалня. Седеше в тишината с притворени очи. Този следобед имаше съвсем малко читатели и нито един не седеше близо до мястото му. Наваи мълвеше беззвучно недоловима молитва, преди да отгърне страниците на книгата за предсказание. Взе книгата с двете си ръце и я отвори наслуки. Очите му се спряха върху един куплет на лявата страница и той бавно го прочете. Прекъсна, прочете го още веднъж и затвори книгата. Думите зазвучаха в главата му като пулс на гигантско сърце.
„Асаф бе разгулен и много могъщ
прочут господар, но неправеден мъж.
Залезе му царството много отдавна
макар и да беше богато и славно.
Не пускай нахалост стрелата крилата,
полита далече и няма я вече,
и… пада безсилна в прахта.“
Пророчеството беше двойствено. Сякаш му обещаваше и победа, и провал.
Наваи се изправи и излезе на студената улица. Лицето му беше бледо. Той потрепери под ледената ласка на вятъра. Устата му беше свита решително, очите му блестяха.
21.
17 ноември 1979 година
В събота Мохамед Ахмади се качи на конкорда на британските авиолинии за продължителното си пътуване, което в крайна сметка, след едно прехвърляне на Боинг 747 в Лондон, щеше да го отведе в Техеран. Носеше две кодирани съобщения, които Наваи изпращаше на шефовете си в Техеран и които можеха да им бъдат предадени единствено само по този сложен, но безопасен начин. Шифърът беше съвсем прост, съгласуван преди заминаването на Наваи, и беше неизвестен на Ахмади, който изпълняваше само ролята на куриер, каквото и положение да заемаше в американския клон на организацията. Повечето букви от арабско-персийската азбука съдържат точки, групирани по отделно, по двойки или в пирамида от три. Шифърът се съдържаше в първите думи на две дълги, но очевидно невинни писма на Наваи до „чичо Фархад“ и „братовчеда Бехруз“ в Техеран; броят на точките сочеше интервала между думите, които носеха действителното съдържание на съобщението. „Чичо Фархад“ работеше в централната поща на Сепа Авеню. „Братовчедът Бехруз“ беше човек с много по-високо положение.
Вашингтон 17–18 ноември, 1979 година
Никой от хората, продали офис оборудване на Наваи, не заподозря дори и за миг, че той не е арабин. Малцина забелязват лицевите разлики между арабите семити и индоевропейците перси, а недоловимата разлика в акцента може да се усети единствено от човек, запознат с хора и от двата типа. Всички продавачи бяха останали с убеждението, че клиентът им е арабин, закупил стока, предназначена да печата на арабски. Не можеше да се направи дори и най-малката връзка с Иран, което при напрегнатата ситуация определено би се сторило подозрително някому.
Скрит в безопасността на хотелската си стая, младият иранец прекара цялата събота и част от неделния ден в работа, прекъсвайки само за кратка молитва, вечеря и малко сън. Голям дял от подготовката му в Иран бе заело обучението му в подправянето на документи. След като се бяха споразумели, че е най-удачно планът да се уточни окончателно вече във Вашингтон, нямаше смисъл да се заемат с фалшифицирането още в Мека; едва сега вече беше ясно от какво точно имаше нужда.
Той работеше бързо и спокойно. В късните часове на неделния следобед вече беше приключил комплект документи, които биха задоволили и най-придирчивата проверка. Наистина, тук-там се бяха промъкнали и някоя дребни неточности, но той беше уверен, че никой не е в състояние да ги открие без внимателен анализ, който би отнел много време. А времето определено беше сред нещата, с което американците не разполагаха.
Малко преди залез-слънце на неделния ден Наваи излезе от хотела да присъства на вечерните молитви в ислямския център. Не беше слагал нищо в стомаха си от предната вечер и след като молитвите свършиха, вместо да взема такси обратно до хотела, той пое към един малък ливански ресторант на Масачузетс Авеню, близо до центъра. Ресторантът сервираше ястия халал — ислямският еквивалент на кашер — и беше пълен с мюсюлмани от различни страни, които също бяха присъствали на молитвите. Наваи седна на една малка маса в дъното, поръча грубо на арабски и даде ясно да се разбере, че не иска компания. По средата на вечерята му обаче управителят на ресторанта все пак го запита дали би възразил, ако доведе някой клиент, защото залата вече била препълнена. Наваи кимна недоволно и продължи да се храни.
След малко столът срещу него изскърца по пода и той вдигна глава. Беше жена — дребна индонезийка малко над двайсетте, облечена в традиционната дълга носия и дълъг шал, обрамчващ овала на красивото й лице. Той бързо сведе поглед към храната си. За една мюсюлманка беше направо немислимо да ходи на ресторант сама, несъпровождана от съпруг или поне брат. Той отново вдигна поглед. Тя си седеше срещу него, извила устни в подканяща усмивка.
— Съжалявам, че ви обезпокоих — произнесе тя на английски, — но нямаше друга свободна маса. Но ако настоявате, мога да си тръгна…
Тя се размърда на стола, готова всеки момент да стане. Той безпомощно повдигна рамене в знак, че може да остане, и се върна към вечерята си. Нямаше смисъл да привлича вниманието на околните с някоя глупава сцена. Просто щеше да си довърши вечерята и да си тръгне. Жената обаче го караше да се чувства неловко. Беше му трудно да задържа погледа си забит в масата, за да избягва лицето й. Тя притежаваше открития, детински облик, толкова характерен за някои ориенталски жени, но очите й бяха женствени и той пряко волята си чувстваше как го привличат. Искаше му се миг по-скоро да приключи с вечерята си и да си тръгне, но вместо това с изненада установи, че не бърза никак и че хапките му са станали доста малки и разредени. Жената отново проговори.
— Простете ми, но ми се струва, че не съм ви виждала тук досега. Да не би да идвате направо от джамията? Бяхте ли на вечерния салат?
Той кимна.
— Аз бях в женското отделение — продължи тя. — Идвам редовно на молитвите и след това често се отбивам тук. Джамията ми харесва. Напомня ми за дома.
Той отново вдигна поглед.
— Сама ли ходиш в джамията? Нямаш ли баща, братя, съпруг да те придружават? Не бива сама жена да посещава къщата на Бога.
Тя заби поглед в масата, после тихо каза:
— Баща ми и братята ми са в Индонезия. Нямам съпруг. Сама съм в Америка.
След малко той се обади:
— Тогава трябва да посещаваш джамията заедно с други жени. Не е редно сама жена да скита по улиците.
Тя се усмихна и поклати глава.
— Там, откъдето идвам, жените често ходят сами по улиците. Ходят сами дори и в джамиите. Ние сме добри мюсюлмани, но си имаме нашите особености, съблюдаваме нашите собствени обичаи.
Наваи се навъси. Не трябваше да разговаря по този начин с тази жена. Трябваше просто да стане и да си тръгне, преди да е навлякъл срам и позор върху себе си. И въпреки всичко той продължаваше да разговаря, нещо странно властно му пречеше да спре. Поведението му не беше нормално и той го съзнаваше. Напрежението на изминалите седмици и умората, сграбчила го в навечерието на мисията му, го бяха изтощили до смърт.
— Това не е Суна — изрече накрая той. — Не този е истинският път на Пророка. Нямате ли си учени да ви ги обяснят тези неща?
Дребните й фини рамене се повдигнаха и спуснаха грациозно.
— Да — отвърна тя. — Имаме си учени. И свети мъже, дервиши, които могат да творят чудеса.
— Защо тогава не изпълняват дълга си? Тяхно задължение е да забраняват грешното и да възхваляват праведното. Законът на Бога трябва да възтържествува.
Тя се усмихна, сякаш малко иронично.
— В родната ми страна има и хора като теб. Те ни казват, че съгрешаваме, щом не следваме буквата на закона, и твърдят, че Бог ще ни накаже. Мислиш ли, че Той наистина ще ме накаже, че ходя сама в джамията?
Той не отговори на въпроса й. А и какво би могъл да й каже? Накрая обаче проговори.
— Откъде си? Страната ти ислямска ли е?
— От Индонезия съм — отвърна тя. — Да, страната ни е ислямска. Повечето хора са мюсюлмани. Но при нас също така живеят и индуси, и хора, изповядващи старата религия. Родът ни изповядва исляма повече от триста години, от времето, когато арабските търговци са открили очите на народа ни за вярата. Ние сме от Моджокерто, Ява. Това е един малък провинциален център, но ние си имаме учени мъже и училища, в които се преподава ислямът. Баща ми е търговец. Той е богат, но полага старания да бъде добър мюсюлманин, сантри. Това означава, че човек не смесва вярата си със старата религия. Истински праведник. Четири пъти е ходил на поклонение в Мека. — Тя изведнъж спря и промени темата. — А ти откъде си?
Наваи изпита желание за съпротива. Добре осъзнаваше, че разговорът е минал всички благоразумни граници. Но лицето й привличаше очите му и разхлабваше езика му. Сякаш някой внезапно го беше лишил от волята му, беше отнел силата му, с която да й се противопостави. Очите й бяха зелени и много красиви. Кичур коса се подаваше изпод шала й и галеше леко бузата й при всяко нейно движение.
— От Иран съм, от една пустиня, наречена Язд — дочу той гласа си сякаш от много голямо разстояние. — Това е провинциален център, но много изолиран. Баща ми беше селянин; имаше малко стопанство в Мариамабад, точно до града. Бяхме много бедни. Повечето от парите ни потъваха в джобовете на земевладелеца. Но живеехме като истински мюсюлмани. Наричат Язд Храм на Благочестието. Това е вярно, хората са много благочестиви. Баща ми цял живот жадуваше да отиде в Мека, да докосне с устни Черния камък и да се разходи с поклонниците до Арафат. Но затвори очи, без да успее да посети дори свещения Машхад. Когато умря, изглеждаше много стар, но всъщност беше само на четиридесет и седем години. Нека Бог дари душата му с утеха.
Гласът му спадна, докато повтаряше познатата фраза на арабски, и той извърна глава от момичето пред себе си. Спомни си годините след смъртта на баща си, как отделяше от залъка си, за да събере пари да отнесат тялото на баща му до Карбала, за да бъде погребан до светилището, откъдето преходът му в отвъдния свят щеше да бъде по-лек и кратък. Така близо се чувстваше сега до баща си.
Тя отвърна като ехо на арабските му думи.
— Рахиманулла. Нека Бог бъде милостив към него.
Доплака й се. Гласът му съдържаше толкова мъка по баща му.
— Казвам се Фатиме — изрече тя. — Фатиме Натсир. А ти как се казваш?
Остатъкът от вечерята му беше изстинал. Той остави ножа и вилицата и се облегна на стола си. Чувстваше се като прикован на него.
— Хюсеин — отвърна той почти шепнешком. — Казвам се Хюсеин Наваи. Баща ти е направил добре, че те е кръстил Фатиме. Шиитка ли си?
Тя се усмихна и поклати глава.
— Тя е била дъщеря на Пророка — каза момичето. — Дори и сунитите могат да използват името й.
— Но е била съпруга на Али — добави той. — Майката на Хасан и Хюсеин. Тя има специално място в нашите сърца. Ние я наричаме ал-Зухра — Прекрасната.
Около тях ресторантът шумеше със звуците си, дрънчаха съдове и прибори, разнасяше се говор. Но нищо от това не достигаше до масата им. Те седяха сякаш обградени отвсякъде с тишина, блестящите й очи го приковаваха безсилен на стола. Не знаеше къде да дене ръцете си, сърцето му биеше като барабан. Мислите му бяха в хаос. Той се опита да се помоли Бог или Пророкът или някой от имамите да му дойде на помощ, защото вече не искаше да напусне ресторанта сам. Но всеки път, когато ги умоляваше, разумът му се изпълваше с образа на лицето й, ноздрите й, с нежния дъх на парфюма й. И отново и отново в паметта му упорито изплуваха думите на Пророка, които той до този момент не беше разбрал: „Три неща са ми скъпи: молитвата, жените и парфюмът“.
— Защо притваряш очи? — Гласът й сякаш достигаше до ушите му от много далеч. Той отвори очи и срещна засмения й поглед.
— Мислех — отвърна той.
— За какво?
— Защо искаш да знаеш?
Последва пауза. Тя не откъсваше очите си от неговите.
— Ти ме заинтригува. И едновременно с това ме озадачаваш. Странен си. Бих искала да знам мислите ти, твоите тайни.
Той не произнесе нищо. Чувстваше се така, сякаш тя можеше да надзърта в него, сякаш в очите му беше издигнат прозорец, през който тя можеше да прочете и най-съкровените му мисли. Всичките му тъмни спомени изплаваха на повърхността, надигащи се сякаш да го погълнат: горещото слънце, изпепеляващо безмилостно добивите им година след година; жестоката беднотия на фермата и чудесната къща на земевладелеца в града; баща му състарен и уморен, загубил всякакво желание за живот; майка му, отпусната и изхабена на петдесет години; тримата му братя и сестра му, умрели от глад още в детството, а измършавелите им телца върнати на пясъците на пустинята; лешоядите, кръжащи над пустите кули на безмълвието всеки ден в търсене на мърша; срещата му с молла Ахмад; годините на болка и жертви, довели го тук, където само дни го деляха от смъртта му. Какво ли щеше да си спомни в мига на смъртта си? През целия си живот не беше виждал нищо по-красиво от жената, седнала от другата страна на масата.
— Ти пак си някъде далеч — каза тя. — Мисля, че трябва да тръгваме. Не можем да останем тук цяла нощ. Ще ме изпратиш ли до вкъщи? Тук в Америка това е обичай, защото улиците са много опасни за жените. Сега е тъмно и не искам да се връщам сама. Не съм далеч, само на две крачки от ислямския център, на Уайоминг Авеню.
Очите й сякаш танцуваха, приканвайки и него да направи същото. Той не произнесе нищо, но когато се надигна и тя също се изправи, не я прогони. Плати сметката на касата и двамата излязоха заедно в ледената зимна нощ. На вратата Наваи се обърна и погледна към ресторанта. Беше очаквал да види погледите на всички посетители, забити в гърба му и в компаньонката му. Но никой не гледаше, нито пък се вълнуваше кога е дошъл и кога си е отишъл, нито пък дори кой е.
Вървяха бавно по Белмонт Роуд и след малко завиха на изток към Уайоминг Авеню. Ехото от стъпките им отекваше в мрака по замръзналите тротоари. Тя беше толкова дребничка, че той се чувстваше като някакъв гигант редом с нея, неловък и объркан. Докато крачеха, той й разказваше за себе си, за Язд и родителите си. Но имаше толкова много, което нямаше правото да й разкаже, толкова много осъдено да остане вечна тайна. А най-лошото бе, че нямаше право да й сподели, че тя крачи с един вече мъртъв човек.
Когато стигнаха апартамента й, той се позабави, докато тя измъкне ключа от чантата си и отвори вратата. Не искаше нищо, не очакваше нищо. Знаеше единствено, че не ще понесе раздялата. Тръгнеше ли си, обратен път нямаше. Утрешният ден бележеше началото на плана; в сряда, най-късно в края на месеца, той щеше вече да е мъртъв.
Тя се обърна към него, малко изплашена от унесения му вид.
— Ти си замръзнал — изрече тя. — Влез вътре, стопли се, преди да тръгнеш.
Нищо друго вече нямаше значение за него, освен да бъде с нея. Дори и надеждата за рая трепкаше като угасващ мираж. От детските си години беше учен, както и безбройните поколения на неговия народ, че мъжете и жените са като магнита и желязото. Вече знаеше какво са имали предвид учителите му. И нямаше сила да се съпротивлява на привличането. Някакъв безкрайно могъщ магнит го дърпаше към нея. Той прекрачи прага и затвори вратата.
Апартаментът й се намираше на втория етаж. Беше топъл и сияен, с мебели и багри, белязани от личността й. Той неловко застана в средата на всекидневната, несигурен какво да каже или как да постъпи. Тя се засмя и посегна към палтото му. Той го съблече и й го подаде. Тя му посочи да седне в едно голямо червено кресло до прозореца и той се подчини като послушно дете. Очите му я последваха, докато излизаше от стаята да окачи пантата.
Когато след няколко минути се върна, вече беше свалила шала си. Дългата й черна коса падаше върху раменете й подобно на коприна, примесена с ивици светлина. Прииска му се да я погали, да зарови лицето си в дъхавия мрак и да избяга от заобикалящите го кошмари. Времето минаваше, но никой от тях не проговаряше. Тя седеше мълчалива, с очи втренчени в лицето му. Накрая го попита нещо и разговорът потръгна.
Тя престана с въпросите си, не направи повече опит да наруши покоя му. Вместо това му разказа за себе си, за детските си години, за живота в Ява. Той попиваше думите й така, сякаш умираше от жажда и със сетни усилия се бе добрал до кристален извор. Никога до този момент не бе седял в една стая с такава жена. И когато накрая заговори, разкри душата си, изля пред нея всичко онова, което се бе събирало с години. Имаше много неща, които нямаше право да разкрие: истинската си самоличност, природата на мисията си, неизбежната си смърт. Но той говори за всичко останало, сякаш желаеше да се разтовари от всичките си спомени, преди животът му да свърши. Тя го слушаше мълчалива. Времето неусетно отминаваше, час след час вечерта отстъпваше мястото си на нощта.
На няколко пъти се улавяше, че е на косъм да й разкрие силата, тласкаща го отчаяно напред към предстоящия му сблъсък със смъртта, но всеки път спираше навреме. Тя усещаше, че зад думите му се крие още много и че несподелените с нея неща са много по-важни от вече чутите. Накрая се възцари дълбока тишина, нарушавана единствено от дишането им. Изминаха няколко минути, после тя се приведе напред и заговори; думите й бяха нежни, а гласът — изпълнен със състрадание.
— Хюсеин — каза тя, — защо си толкова тъжен? Когато седях срещу теб в ресторанта тази нощ, съзрях ужасни неща в очите ти. Спомени ли бяха това? Или се боиш от нещо? Моля те, кажи ми, може би мога да ти помогна.
Той седеше втренчен, с невиждащи очи. Да имаше поне още няколко дни на разположение…
— Не можеш да направиш нищо — каза той. Думите му сякаш потънаха в пространството между тях.
— Поне мога да те даря с утеха.
Той бавно поклати глава.
— Никой не може да ме дари с утеха. Вече. Може би… — Гласът му секна и той отново отмести погледа си встрани.
— Може би…? — подкани го тя настойчиво.
— Ако се бе случило по-рано, когато имаше време. — Той я прониза с горящия си поглед.
Тя бавно се изправи, сякаш насън, и се приближи към него. Кожата й беше с цвета на кехлибар и цялото й тяло излъчваше топлина и благоухание. Беше жива и крехка и той се боеше от желанията си към нея. Тя се приведе бавно над него, косите й засипаха лицето му, и го целуна по челото. Устните й баха влажни и нежни, дъхът й — топъл и ефирен. Целувката беше нещо, което кожата му не беше изпитвала до този момент. Кръвта пулсираше във вените му, в очите му напираха сълзи. Той не видя кога се е привела отново да целуне този път устните му, нежно, както майка целува чедото си. Началният допир на устните й беше почти ефирен, почти недоловима ласка. И докато той седеше като зашеметен, чувството в него избуя от крехкото начало до жестоко настървение, изпращащо сигнали до всички нервни окончания на тялото му.
Не усети кога тя седна на коленете му, как дребните й, почти безтегловни крайници се настаниха така, че тя се сгуши цялата в скута му, а ръцете й го обгръщаха, устните й се впиваха в неговите; малкото й езиче трептеше влажно около полуотворената му уста, дъхът й проникваше в неговия. Тя беше толкова лека, толкова уязвима, цвете, което би могъл да смачка неволно. Той не осъзнаваше ясно коя сила движи ръцете му, за да я притиснат към него. Заслепен от сълзи, с бясно биещо сърце, той притисна устните си към разтворената й уста, после ги плъзна по бузите й, носа, очите, покривайки цялото й лице с целувки.
Подобно на топящ се сняг, тя се изплъзна от скута му, изправи се и протегна ръце да поеме неговите. Той безволно се подчини и стана с подгъващи се колене. Беше неин и тя можеше да го замъкне и в ада с неговите деветнадесет врати, стига да пожелаеше. Без да проговори и дума, тя го хвана за ръката и го поведе към вратата на спалнята си. Дръжката се завъртя под ръката й тя го въведе вътре. Протегна ръка и мека светлина заструи от лампата до леглото; лицата им се покриха с полусенки. Той приседна на ръба на леглото с очи втренчени в нея; всичките му мисли за грях и нечистота бяха изчезнали. Единственото, което усещаше, беше кръвта, биеща в слепоочията. Телесният й аромат беше още по-отчетлив в тази стая, превземаше го, изпълваше го.
Движенията й бяха прости и естествени; ръката й сякаш едва докосна роклята й и тя се свлече по раменете й, превръщайки се след миг в малка купчина върху пода. Отдолу носеше обикновен бял сутиен и малки бели бикини. Нямаше дантели, нито коприна, нито еротично бельо. Без никакво колебание или престорена свенливост тя посегна зад гърба си и разкопча сутиена, издърпвайки го с едно-единствено просто движение. Искаше да му се покаже цялата, да му предложи тялото си просто и непресторено. С нарастващо изумление той наблюдаваше как тя се измъкна от бикините си и застана гола пред него, с тяло, блестящо под меката светлина. Стоеше с ръце до тялото, гола, крехка и беззащитна, изложена пред жадния му взор. Той не можеше да отмести погледа си от нея, боеше се, че ако затвори очи, тя ще изчезне. Красотата й го остави без дъх. Никога до този момент не беше виждал голо женско тяло, но сега голотата й пробуждаше у него чувства, дочакали своя час. В паметта му едва ли имаше нещо, което да се сравни по красота с този миг.
Тя пристъпи до леглото и седна до него, уханието на тялото й чак задави ноздрите му. Тя се вгледа в очите му, видя, че са изпълнени с мъка и болка, които не можеше да разбере, после отново се приведе да го целуне, поемайки ръката му и захлупвайки дланта му върху малката си гръд. Той усети как зърното набъбва под пръстите му. Тя му помогна да се съблече; ръцете му се тресяха, пръстите не смогваха да се справят с копчетата. Когато и той остана гол, тя се отпусна по гръб на леглото, привлече го нежно до себе си и прошепна:
— Ела. — Горещият й дъх опари ухото му.
Меката светлина изпъстряше крайниците й със светли и тъмни сенки. Ръцете му сякаш сами се отправиха да я погалят, независимо от тялото му, без отегчението на заучени и уморени ласки. Първоначално тя се стегна, после се отпусна; всяко движение на дланите му излъчваше удивлението и насладата, които изпитваше в момента. Непохватната му нежност за нея беше много по-възбуждаща, отколкото ловките движения на опитен любовник. Тя впи очите си в неговите, извърна тялото си и положи ръка върху слабините му; пръстите й обхванаха члена му и започнаха ритмично да го галят. Той изплака от изненадващото наслаждение на ласката й и се търкулна върху нея, целият само инстинкт, жадуваше единствено да я сграбчи в прегръдките си и да проникне в нея.
Нежните й пръсти внимателно го подпомогнаха. Обаче напрежението от последните дни и часове си каза думата и той свърши за миг в бърз, разтърсващ оргазъм. Изтощен, преуморен и неуспял да проникне докрай в нея, той се изтърколи в другия край на леглото и заплака. Вълна след вълна го разтърсваха стоновете на смут и обезсърчение; Фатиме лежеше до него и нежно галеше гърба му, шепнейки името му.
Накрая той се изправи и седна в леглото. Сълзите му бяха спрели, разумът се бе избистрил.
— Не се тревожи — произнесе тя меко и окуражаващо. — Пак ще се опитаме, по-късно тази нощ или сутринта, няма значение. Следващия път всичко ще бъде наред, ще видиш.
Тя направи пауза; очите й го потърсиха, ръката й не изпускаше неговата.
— Това ти беше за пръв път, нали? — запита тя, чудейки се как е възможно мъж на неговите години да остане толкова неопитен.
След сякаш цяла вечност той кимна.
— Да.
И само това. Нищо друго: нито коментари, нито обяснения. Настана тишина и дълго време измина преди той да впие напрегнато поглед в лицето й.
— Аз не съм първият мъж, с когото си била, нали? — запита той, макар и да знаеше предварително отговора.
Тя отвърна на погледа му, после уморено поклати глава.
— Имаше ли много преди мен? — продължи той. — С много мъже ли си спала?
Тя извърна очи и кимна; гласът й беше едва доловим.
— Да.
С тази единствена дума сякаш го зашлеви през лицето. Той не можеше повече да я гледа. И когато след малко думите й започнаха да долитат до съзнанието му, равни и лишени от всякакъв живот, му се прииска внезапно да запуши и двете си уши така, че да ги заглуши завинаги. Но ръцете му висяха безволеви и безжизнени, прекалено тежки, за да ги повдигне.
— Преди три години пристигнах тук със съпруга си — започна тя. — Той беше много по-възрастен от мен, над петдесетте. Баща ми го познавал още от детските му години и още оттогава се били разбрали, че аз ще бъда негова съпруга. Оженихме се, когато бях на петнадесет години. Тогава не знаех нищо за мъжете и бях абсолютно неподготвена за това, което последва. Той беше същински звяр, единствено го интересуваше той да се задоволи и толкова. Но след като пристигнахме тук, той бързо започна да губи интерес към мен. Не си взе други съпруги, но беше достатъчно богат, за да си позволява и други жени. Не беше тайна, никога не е правил опит да го скрие от мен.
Тя спря за малко с очи озарени от вътрешната болка, която думите й бяха изнесли на повърхността. Погледът му отново се бе върнал върху нея, но той не го осъзнаваше.
— Прекарваше времето си в офиса, работеше върху сделките, заради които бе дошъл тук. По цели дни оставах сама у дома. Не ми позволяваше да излизам никъде сама, беше изключително старомоден в това отношение. Но наблизо в Джорджтаун живееха и други индонезийки и аз започнах да прекарвам времето си с тях. Те бяха мои връстнички или малко по-големи. Първоначално идваха само те, но след известно време открих, че няма нищо лошо в това да излизаме заедно, да пазаруваме, да ходим на ресторант, дори да разглеждаме местните забележителности. Бях свободна. Можеш ли да разбереш какво означава това? Ти си мъж, ти открай време познаваш единствено само свободата, как би могъл да си представиш какво е да си роб?
Той не отвърна нищо, само продължи да гледа право пред себе си като човек, потънал в мечти. Тя дори не беше сигурна дали я слуша, но продължи.
— Исках да посещавам различни места, да бъда напълно независима, но английският ми беше много лош. Никога до този момент не бях вземала уроци. Така че една от приятелките ми уреди нейният учител да посещава и мен. Той беше младеж, последна година в университета, и идваше вкъщи, когато съпругът ми отсъстваше. Плащах му с парите, които получавах да си купувам дрехи.
Отначало бяхме много официални един към друг, но с течение на времето английският ми започна да се подобрява и започнахме да се радваме на компанията си все повече и повече. Беше забавен и непрестанно ме разсмиваше. С такова нетърпение очаквах дните, когато имахме урок, че понякога се събуждах посред нощ и не мигвах до сутринта само защото същия ден щях да го видя, и обмислях нещата, които щях да му кажа. Не беше някакъв красавец или мъдрец, но беше мил и с добър характер, и аз започнах да го обиквам. Един ден, това беше преди две години, през зимата, той се върна за ръкавиците си, беше ги забравил. Завари ме, че плача, защото си беше отишъл. Не казах нищо, не беше необходимо — той разбра. След това идваше често, понякога се любехме, а друг път просто си седяхме и само разговаряхме. Но не внимавахме и аз забременях. Съпругът ми разбра какво е станало. Не беше лягал с мен от месеци, така че всичко беше ясно. Мисля, че онова, което го разгневи най-много, беше фактът, че друг мъж бе успял там, където той бе повече от безсилен — да ме дари с дете. Беше готов да наеме убиец да ме убие, но приятелките ми се намесиха и го убедиха да не прави това. Три пъти произнесе пред свидетели думите, които се казват при развод, и вече не бяхме съпруг и съпруга. Оказа се толкова просто. Още същата нощ хвана самолет за Джакарта. Следващата седмица научих, че баща ми се отказал от мен. Нямах вече и дом, където да се завърна. Къщата беше продадена и бях принудена да се нанеса при Пол, любовника ми.
Тя замлъкна, сълзи замъглиха очите й. Говореше вече заради себе си, да изплаче мъката си, не толкова заради мъжа срещу нея.
— Месец по-късно Пол бил спрян от крадци в предградията на Джорджтаун. Сбил се и един от тях го промушил с нож. Почина същата нощ в болницата. След четири дни загубих и бебето… Когато се съвзех, вече си нямах никого. Старите ми приятелки ме бяха изоставили, дори и най-еманципираните. Наричаха ме пропаднала жена и казваха, че съпрузите им дори им забранявали да разговарят с мен. А преди това ми се бяха хвалили, как държали мъжете си под чехъл, как правели каквото си искали. Когато напуснах болницата, се оказа, че квартирата на Пол вече е дадена под наем на друг човек. Накрая бях принудена да отида до ислямския център и да поискам помощ. Там ми казаха, че не могат да направят нищо за мен, но аз ясно виждах, че това не е поради липса на средства, а на желание да ми помогнат. Тогава обаче, тъкмо след като си тръгнах оттам, един мъж излезе след мен и ме заговори. Беше арабин от Кувейт, от тези, с които бях разговаряла. Каза ми, че може да ми уреди спане, храна и малко пари. Помислих си, че просто е състрадателен, че ме съжалява. Скоро обаче разбрах какво е имал предвид. Нямах избор. Къде другаде можех да отида? Започнах да спя с него. И когато накрая му омръзнах, проумях, че поне мога да си избирам мъжете, на които се отдавам. Никога не съм искала пари. Зная много добре, че постъпя ли веднъж така, ще стана просто стока за всеки мъж. Вместо това оставях мъжете, с които се срещах, сами да решават как да постъпят. С някои изкарвах по-дълго. Един от тях ми купи този апартамент и каза, че мога да го задържа, след като се върне в Бахрейн. Други ми купуваха дрехи или влагаха дребни суми в банковата ми сметка. Как иначе бих могла да избягна гладната смърт? Нямах никакъв избор. Една самотна жена няма никакъв избор. Бях просто една отритната от обществото жена и си намирах мъже, които ме приемаха до себе си, макар и за кратко. Обичах ги по малко всичките, и им позволявах и те да ме обичат в замяна. Беше ли грешно това? Грешно ли е? Когато се запознах снощи с теб, те пожелах. Исках да спя с теб, да бъда до теб. Ти беше толкова тъжен, далечен и самотен, и исках да ти помогна, стига да мога. И още го искам. Не ти искам парите; не съм проститутка. Остани с мен тази нощ. Нека поне да бъдем приятели, ако не сме способни на нещо повече.
Тя го загледа открито, опитвайки се да пробие черупката, с която сякаш се бе покрил. Мислеше си, че той не чува, но това не беше вярно. Всяка нейна дума беше проникнала дълбоко в душата му и бе заседнала там, избуявайки като плевелите в мрака на разума му. Той повдигна очи — мяташе се безпомощен в безмилостната хватка на тъмните мисли, бушуващи в него. Как беше възможно жена, толкова прекрасна, която на външен вид да е олицетворение на чистотата, да се окаже толкова мръсна? Тя го беше принудила да съгреши, да изложи на опасност душата и мисията си. Беше разбудила у него чувства, които до този момент успешно бе потискал, макар и с толкова мъка. Сърцето му подскочи при мисълта какво всъщност се бе случило току-що. Тя го бе подтикнала да покаже уязвимостта си и го бе унижила. Кръвта нахлу в лицето му, докато си припомняше срама си: точно в момента, когато трябваше да проникне в нея като победител, мъжествеността му беше изневерила. Само за няколко секунди силата и жизнеността му се бяха превърнали в безсилие и импотентност и той знаеше, че тя му се присмива в душата си, сравнявайки го с безбройните му предшественици, които са я любили и… задоволявали. Изведнъж Наваи усети как го сграбчват клещите на собственото му отчаяние. Той вече бе изгубил контрола върху вихъра на мислите си и знаеше единствено, че тя ще го доведе до още по-големи грехове. Внезапно проумя, че й е разкрил прекалено много, че тя вече знае достатъчно и се е превърнала в опасност за делото му. Ако мисията му не успееше, тя можеше да проумее какво се е случило и щеше да извести американските власти. И те щяха да направят нужните заключения, за които тя нямаше необходимата информация. Мисълта за мисията му отново зае централно място в съзнанието му. В никакъв случай не можеше да допусне тя да бъде застрашена, по какъвто и да е начин. Беше длъжен да поправи злото, което бе сторил, на всяка цена.
Дясната й ръка сграбчи неговата и я задържа; топлината на телесния им контакт го върна обратно при нея. Тя го желаеше, възбудата й бавно пълзеше по тялото й към слабините. Повдигна лявата си ръка и с нежно движение погали бузата му, привеждайки се да го целуне по устата. Ръцете му сами се раздвижиха, подчинявайки се на безмълвното й желание. Първоначално се спуснаха към стройната й талия, после поеха към гърдите, шията, лицето. Бавно и нежно той погали бузите й и разроши косите й с връхчетата на пръстите си. Тя леко се отдръпна и го погледна в очите, виждайки в тях и силното му желание, и болката от огромна загуба. Но още преди да отмести погледа си, очите му се промениха и по гръбнака й пробягна ледена тръпка. Те станаха студени и безстрастни и в същия миг тя проумя, че гледа в очите на палача си. Обзе я панически страх, но тялото й остана безмълвно към отчаяните призиви на разума, докато дланите му бавно се придвижваха към гърлото й.
Дори когато пръстите му се впиха в нежната й податлива плът, Наваи не откъсна погледа си от нейния. Ръцете му се стегнаха като стоманено менгеме. Тя не можеше нито да плаче, нито да моли за помощ. Краката й заритаха, а ръцете направиха безнадежден опит да разтворят безжалостната му хватка; той не отслабваше натиска си. И когато тялото й омекна под ръцете му, той се сгромоляса върху нея в гротескна пародия на прегръдка. Очите й се разтвориха още по-широко с няма молба за пощада. Крайниците й все по вяло правеха опити за съпротива и само след секунди движенията й изведнъж секнаха и тялото й застина безжизнено под неговото.
Той дълго лежа върху нея, също като някой любовник с изразходвана страст, който все още не може да събере сили да се откъсне от източника на полудата си. Но дори когато се надигна от нея, не можа да откъсне очи от лицето й; чертите й бяха намерили покой в смъртта, придобили последната красота, непостижима приживе.
Намери дрехите си и се облече. Миг преди да излезе от стаята, погледът му се спря на тоалетната масичка в ъгъла на стаята. Той се приближи до нея, взе едно червило, написа на стената над леглото й с големи букви една-единствена дума на арабски и захвърли червилото. На вратата се обърна и огледа стаята за последен път. Измачканите скупчени чаршафи, дребното тяло, застинало сред тях, червените букви върху стената — всичко това го върна към спомена за една друга такава стая с друга жена, която беше убил. Споменът за Техеран облекчи напускането му. Мозъкът му бе успял да се отърси от замайването и той отново бе станал предишният Наваи. Навън се развиделяваше първият ден на мисията му.
22.
Вашингтон
19 ноември 1979 година
Рано сутринта в понеделник във Вашингтон се получи телеграма. Беше изпратена от Техеран само преди минути и адресирана до Държавния департамент. Минута по-късно куриер на мотоциклет изскочи от сградата на главното пощенско управление и препусна на запад по Авенюто на конституцията, после на север, докато навлезе в отсечката, водеща към моста „Теодор Рузвелт“. Само няколко секунди по-късно тичешком изкачваше стъпалата на Държавния департамент. Всичко беше изключително необичайно и изминаха още петнадесет минути преди телеграмата да легне върху бюрото на държавния секретар. Той я прочете два пъти, вдигна слушалката на един от трите вътрешни телефона и помоли да го свържат с Артър Пайк, директора на отдела по иранските работи. Пайк вече работеше в залата по иранската криза, организирана преди две седмици за двайсет и четири часово наблюдение на ситуацията със заложниците. Той остави заместника си на пост и забърза към офиса на Сайръс Ванс. Секретарят вече го чакаше с телеграмата в протегнатата си ръка.
— Артър, току-що получихме това от Техеран. На английски е, но ми трябва мнението ти. Да не е някаква разигравка?
Пайк внимателно прочете телеграмата.
„Готови да се договорим, независимо от революционния съвет за освобождаване на заложниците посредством водачеството на муджахидините стоп Уредете среща на представителя на муджахидините Вашингтон Хюсеин Наваи с президента Картър да обсъдят условията стоп Наваи инструктиран да преговаря единствено с президента Картър стоп Упълномощен да подпише съглашение от мое име стоп Наваи ще пристигне в държавния департамент понеделник сутринта стоп Потвърждение на статута му ще бъде осигурено от аятолях Саид Али Марвдашти стоп Подписано Мехди Али Мехдави Хани.“
— Кой е този Хани? Чувал ли си за него?
Пайк кимна.
— И преди съм чувал името му, но едва тази събота научих кой е всъщност. В събота иранците оповестиха имената на четиринадесетте членове на революционния съвет, които поеха управлението на страната на 8 ноември, след като Базарган и кабинетът му подадоха оставка. Сред тях беше аятолах Мехдави Хани, членът, който отговаря за комитетите на Хомейни.
— А Марвдашти?
— Не ми е известно много. А и никой не знае. По всичко личи, че дълго е живял в Наджаф в Ирак, където е бил помощник на аятолах ал-Касим ал-Мусави ал-Кхуи, върховния вожд на шиитския свят. Бил е в близък контакт също и с Хомейни, докато е бил в Ирак, и е бил изпратен от него в Иран да подпомогне координацията на движението срещу шаха. Не е член на революционния съвет, но съм чувал слухове, че е по-влиятелен от много други.
— Добре. А с Наваи какво е положението? В телеграмата се казва, че той е тук във Вашингтон и представлява муджахидините. Срещал ли си се с него?
— Не, сър, не съм. В действителност до този момент не бях чувал за него, нито дори, че в града има представител на муджахидините.
— Дали не е прикрепен към иранското посолство?
— Съмнявам се, сър. Знаем отлично състава на персонала им, а той определено не включва официални представители на муджахидините. А съдейки по подреждането на думите в телеграмата, считам, че цялата работа се върши извън официалните канали.
— Тогава как е била предадена телеграмата?
— Точно там е работата, сър. Ако е била официално одобрена, би трябвало да мине през официалните канали, сиреч през посолството както обикновено. Защо са избрали телеграма? Предполагам, че имат свой човек в телеграфната станция и че в Техеран не разполагат със запис на съдържанието.
— Правилно, след като е неофициално. А сега, какво ви е известно за връзките на Хани с муджахидините?
— Нищо. Ще проверя всичко, което е възможно. Не открия ли нищо в архива, може би нашите хора в Лангли ще имат някъде нещичко. Надявам се да изникне нещо при нас, но вие разбирате, че ние просто не сме в състояние да се доберем, до каквато и да е актуална информация от Иран. Ако имаме късмет, британците може да изровят нещо от архивите си, но едва ли ще имат нещо повече от нас, а хората им в Иран понастоящем едва ли са в по-добро положение от нашите за събиране на разузнавателна информация.
— Добре. Направете каквото е възможно. Сега да се върнем на телеграмата. В нея се твърди, че тази сутрин Наваи ще се появи при нас за среща. Предполагам, че едва ли някой е влизал във връзка с вашия департамент, за да организира интервю или нещо от този род?
— Не, сър, никой. Всичко изглежда абсолютно необичайно, но аз предполагам, че той просто ще се пръкне на входната врата и ще поиска среща, най-вероятно с вас, сър.
— Е, щом не идва по нормалните дипломатически канали, значи не е в състояние да свърши кой знае какво. Така или иначе, в момента цялата тая работа ми изглежда малко неясна и определено не мога да се срещна с него, освен ако не решим да преговаряме с него на това ниво, и то в случай, че той разполага с акредитивни писма, които са достатъчно достоверни. Така че бих искал да се срещнете с този човек, когато се обади, да проверите документите, които носи, и да съберете екип, който има за задача да разследва както него, така и шефовете му, като ми докладвате още днес следобед. Не очаквам от вас някакви окончателни изводи, но все пак един междинен доклад няма да е излишен. Разбира се, в случай че изскочи нещо вече съвсем определено, ако откриете, че е самозванец или нещо от този род, тогава веднага ми докладвайте. А аз междувременно ще разговарям с президента и ще уредя някаква символична среща за сряда. Той в момента е в Кемп Дейвид за Деня на благодарността, но ако изникне дори и минимален шанс за започване на преговори, няма съмнение, че ще поиска да се види с Наваи веднага щом бъде проверен. Добре, Артър, желая ти късмет.
В 10.30 Наваи изкачи стъпалата до главния вход на Държавния департамент. Сутринта бе станал рано, за да излезе от града през южната му част покрай Потомак. Беше поел към Мериланд по южното шосе чак до Форт Вашингтон Форест, където бе свърнал от главния път и бе поел към Пискатуей Крийк. Там бе захвърлил в реката цялата екипировка, която бе закупил предния петък. Чувстваше се отлично. Всичко вървеше според плана: печатите, които беше излял, щемпелите, с които бе щемпелувал фотографиите и подписите, картите за самоличност, които бе произвел от картон, мастило и пластмасово фолио. След завръщането си в града той обиколи голям брой магазини, предлагащи копирни услуги, преснимайки различните документи, които беше приготвил през седмицата. Копията естествено не му бяха нужни и той ги накъса и изхвърли. Бяха му нужни многобройни отпечатъци по документите и той ги бе осигурил. Защото ако документите съдържаха единствено само неговите отпечатъци, при първата проверка всичко моментално щеше да стане ясно. Преди да се качи в Държавния департамент прекара половин час в колата пред Белия дом, взирайки се в прозорците на Овалния кабинет. Картър го нямаше там, но Наваи не го знаеше, а и това все още нямаше значение — той не търсеше жертвата си, а се молеше с броеница в ръка Бог да му помогне в начинанието.
На входа на Държавния департамент беше поставен на пост един морски пехотинец с инструкцията да придружи Наваи до офиса на Артър Пайк на третия етаж. След като претърси основно Наваи, придружавайки действията си с учтиви извинения, и провери съдържанието на черната му кожена чанта, стражът го въведе в асансьора, качи го до третия етаж и го поведе по коридора със сините стени, перпендикулярен на дългото южно крило на зданието. През прозорците отдясно се виждаше мемориалът на Линкълн със статуята на брадатия радетел за човешката свобода. Отвъд него под бледото ноемврийско слънце блестеше река Потомак.
Артър Пайк го очакваше в кабинет 320, превърнал се за момента в най-важния отдел на Държавния департамент. В залата за иранската криза на същия етаж екип експерти полагаха всички усилия да извлекат от необичайно оскъдните източници информация за развоя на събитията в страната, известна под названието „Дъгата на кризата“, простираща се под огромния издут търбух на Русия от Турция до Афганистан. Именно тук в кабинета на шефа на отдела по иранските работи се вземаха най-съдбоносните решения въз основа на това дали информацията е с приоритет за държавния секретар или самия президент.
Изпит и изхабен мъж на четиридесет и три години, Пайк демонстрираше последиците от едно почти непрекъснато напрежение. Последните две седмици след завземането на посолството в Техеран се бяха превърнали в непрестанен кошмар наяве и краят му не се виждаше. Възпитаник на Принстънския университет, той имаше научни степени по политическите науки и персийски език и култура; докторатът му, завършен през 1962 година, беше на тема „Разпределението на властта в иранската политическа система“, но подобно на повечето наблюдатели той бе пропуснал да забележи действителното значение на все по-надигащата се религиозна вълна в опозицията на шаха. И от няколко месеца насам вече съжаляваше горчиво, че навремето бе решил да се посвети на иранските проблеми.
След като формалностите по представянията приключиха, Пайк покани Наваи да обясни целта на мисията си. Младият иранец заговори на английски, внимателно претегляйки думите си. От изключителна важност беше да убеди този мъж в автентичността на документите си, да го накара да повярва, че той наистина е пратен да преговаря от името на ислямските муджахидини и да обсъжда условията с президента Картър. В противен случай не би имал и най-малката възможност да се срещне лице в лице с президента. Пайк слушаше с нарастващ интерес речта на Наваи.
— Доколкото разбирам, тази сутрин сте получили телеграма от аятолах Метдави Хани, в която ви се съобщава, че съм избран от него да представлявам договаряща страна от името на муджахидините партизани в Техеран по повод американските заложници, задържани от студентите революционери последователи на линията на Хомейни. Нося със себе си множество акредитиви, които вие без съмнение ще пожелаете да разгледате подробно по-късно. Очевидно проблемът тук е много сериозен. Не съм изпратен по нормалните дипломатически канали, нито пък действам от името на революционния съвет, който в момента управлява Иран. След разпадането на комуникациите с моята страна за вас ще е доста трудно да установите степента на достоверност на акредитивите ми. Така че единственият ми изход е да ви разкажа нещо за себе си, което ще ви помогне да вземете решение. От няколко години насам аз съм член на една група муджахидини със седалище в южен Техеран. Когато през 1975 година първоначалният Муджахидин Халк се разцепи и основният клон обяви, че се отказва от исляма заради марксистките идеи, нашата група беше една от тези, които останаха верни на първоначалните ни принципи, и продължи борбата като мюсюлмански партизани; за нас войната срещу режима на шаха си беше свещена война, джихад, а ние бяхме муджахидини, бойци в свещена война. Двете имат един същ арабски корен; впрочем аз съм сигурен, че това ви е известно. Името на групата ни е Горух-е Бадр; Бадр е името на битка, водена от пророка, първата битка на исляма. Нашият вожд е молла Мохамед Али Найризи, много уважаван духовник, голям учен; той чете молитви в джамията в Шах Абдул-Азим на юг от Техеран и води занятия по ислямско право в едно теологическо училище там. Той е много известен и е бил ученик на аятолах Хомейни преди имамът да бъде прогонен в Ирак. Нашата група взе голямо участие в революцията; много от другарите ми загинаха, но като цяло останахме непокътнати и завзехме едно висше училище на север от американското посолство, Дабирестан-е Бахар-е Нав, до авеню Карим Хан-е Занд. Там сега се намира щабът ни. Когато аятолахът се върна в Иран, той ни възложи няколко важни задачи, а няколко души от нашите бяха избрани за негови телохранители. Макар че много от висшите духовници са подозрително настроени към муджахидините и федаините, Мехдави Хани и няколко други свети мъже тайно ни симпатизират заради нашата твърда и неотклонна ислямска линия. Много от студентите, които сега държат посолството, принадлежат или са принадлежали към нашата група и вероятно мнозинството от тях ни симпатизират. Близостта на щаба ни до посолството породи като резултат силен контакт между нас и студентите; ние от време на време дори им оказвахме помощ в охраната на посолството. Имаме достатъчно влияние, за да убедим революционния съвет и студентите, че е най-добре да освободят заложниците, ако разбира се, Съединените щати се съгласят с определени условия.
— Какви биха били тези условия, мистър Наваи? — прекъсна го Пайк.
— Съжалявам, но съм упълномощен да ги обсъждам единствено с президента ви.
— Не мога да гарантирам, че президентът ще пожелае да разговаря с вас. Това ще зависи единствено от него.
— Той ще говори с мен.
— Какво ви кара да бъдете толкова сигурен?
— Той иска да преговаря. Само че не може да намери човек, с когото да го направи. Кабинетът на Базарган подаде оставка, с което остава само революционният съвет, а те в никакъв случай няма да преговарят.
— Организацията за освобождение на Палестина е предложила да действа като посредник.
— Знаете не по-зле от мен, че това няма да стане. Прекалено е опасно в политическо отношение. А и освен това ООП на практика няма политическо влияние в Иран.
— А какво политическо влияние има вашата група, мистър Наваи?
— Достатъчно, за да раздвижи нещата от мъртвата им точка. Ние имаме значително влияние сред студентите, а в този случай те са много по-важни от революционния съвет. Президентът Картър ще разговаря с мен, просто защото в Иран няма други, които желаят да разговарят с него.
Пайк улови погледа на Наваи и го задържа, сякаш опитвайки се да проникне зад очите му, които се взираха, но не излъчваха нищо. Изминаха няколко секунди. После американецът попита:
— Мистър Наваи, какви са причините, подбудили ви да дойдете тук? Защо групата ви иска да преговаря с нас? Та вие не може да не си давате сметка, че ако се разчуе, че сте влезли в контакт с американското правителство, ще загубите цялото си влияние в Иран. Какво се надявате да спечелите от всичко това?
Наваи отвърна на погледа му, без да трепне.
— Средство за въздействие — отвърна той, — власт може би. Използвам концепции и понятия, понятни вам, думи, ясни в контекста на културата ви. Но те всъщност ни отдалечават от точността. Това, което ние търсим…
Той прекъсна, сякаш за да събере и подреди мислите си.
— Нека да кажем, че искаме да направим истината достояние на всички. Фразата, която използваме, е малко по-различна: „да довършим доказателството“, да направим съвършени доказателствата на исляма за нашия народ. Ние можем да го постигнем, само ако разполагаме с приложна точка, от която да въздействаме на разумите и сърцата им. С всеки изминал ден революцията се озовава във все по-голяма опасност. Различните фракции започват да се хващат за гушите, чакалите вече излизат на улиците в предвкусване на поредната богата плячка. Ние сме длъжни да спрем упадъка преди нещата да са излезли извън контрол. Водачите на групата ни са на мнение, че проблемът със заложниците ще въздейства като бумеранг върху самата ни революция. Мотивите ни не са от хуманитарно естество. За нас това са купчина празни звуци. Още утре можем да убием заложниците, стига това да е от полза за каузата на истината. Човешките права са вашето ахилесово сухожилие: вашата сляпа привързаност към тях в крайна сметка ще ви унищожи. А ние държим единствено на правата на Бог. Там е и нашата сила. Ще уредим освобождаването на заложниците срещу определени икономически, политически и военни изгоди. Веднъж се случва силата да е на наша страна и ние ще диктуваме условията. Както вече ви казах, подробностите ще обсъждам единствено с президента ви.
— Добре, нека приемем, че президентът пожелае да разговаря. Аз съм длъжен да го уверя, че вие наистина сте упълномощен да преговаряте от името на муджахидините. Ще се наложи вие самият да ме убедите в това. Разбирате добре, че няма начин как да потвърдя статуса ви чрез Техеран. Какви документи носите със себе си?
Наваи извади няколко книжа от куфарчето до краката си. Те включваха писмо от аятолах Мехдави Хани, упълномощаващо Наваи да преговаря от негово име; картите му за самоличност, удостоверяващи принадлежността му към муджахидините и Горух-е Бадр; твърдение, подписано от четирима членове на студентското ръководство при американското посолство в Техеран, изразяващо подкрепа за Горух-е Бадр и съгласието им да действат като посредници между студентите и американското правителство; и копие от писмо, написано от Хани, подписано от Бехешти, Халкхали и Хашеми Рафсанджани и адресирано до Мохамед Али Найризи, в което подписалите заявяваха готовността си да сътрудничат на Горух-е Бадр, ако те изпратят някого във Вашингтон да преговаря с президента. Наваи обясняваше съществото на всеки документ, докато го подаваше на Пайк, който през това време си водеше бележки за екипа от експерти, които щяха да проверяват документите по-късно следобед. Той още задаваше въпроси, когато вратата се отвори и една секретарка влезе със запечатан плик в ръка.
— Извинете ме, сър — каза тя, — но току-що го получихме експресно от британското посолство. Беше адресирано лично до мистър Ванс, но той мисли, че трябва веднага да го прочетете.
Пайк отвори плика и измъкна лист, щемпелуван „Бързо“ и „Абсолютно секретно“. Беше изпратен шифровано от британското посолство в Техеран до Форин Офис в Лондон, а оттам до тяхното посолство във Вашингтон, което пък от своя страна го беше предало в Държавния департамент. Въпреки множеството междинни спирки закъснението при предаването на съобщението беше минимално и важността му веднага стана очевидна за Пайк. Докладът твърдеше, че при британците в Техеран тази сутрин (в този момент там вече настъпваше вечер) дошъл млад техеранец, който уж искал да си извади виза. Носел тайно съобщение от аятолах Саид Али Марвдашти, в което той молел някой официален британски служител да го посети в южната част на града. Един от първите секретари на посолството, говорещ персийски, доброволно се предложил да отиде и бил отведен с големи предпазни мерки до къщата. Там се срещнал с Марвдашти (чието лице му било познато от телевизионните предавания) и разговарял с него. Аятолахът го помолил да предаде на Вашингтон потвърждение за статуса на Хюсеин Наваи да води преговори от името на Горух-е Бадр и определени висши духовници. Поверителната секретна природа на информацията силно впечатлила дипломата, който веднага се върнал в посолството.
Пайк вдигна поглед към Наваи.
— По всичко личи, че положението ви е било потвърдено от аятолах Марвдашти. Но ние все пак ще имаме нужда от известно време, за да се консултираме относно офертата ви, и разбира се, да изложим ситуацията на президента. Може да минат няколко дни, преди да уредим срещата ви, ако изобщо се уреди, разбира се.
— Разбирам, че неща като тези не стават мигновено. Но аз ви моля да действате с възможно най-голяма бързина. От изключителна важност е да се срещна колкото може по-бързо с президента, за да му изложа предложенията си. Заложниците се намират в много голяма опасност. В някои среди се промъква убеждението да ги третират като шпиони. Но съществува и още една опасност, за която още не съм ви споменал. Чувах, че група от федаини марксисти планират да щурмуват посолството и да убият задържаните там. Може и изобщо да не разполагаме с никакво време за дипломатически лигавения тук. Президентът трябва да се срещне с мен миг по-скоро. Предлагам да уговорите с него среща в сряда.
Наваи вдигна куфарчето си, изправи се и си тръгна. Първият етап бе минал добре. Марвдашти бе изиграл ролята си с точност до секундата. Сега вече бе сигурен, че останалото ще е проста работа. В сряда, първият ден от новото столетие, Картър щеше да е мъртъв. И нищо не беше в състояние да го спаси.
23.
Мека
Понеделник, 19 ноември 1979 година
Докато Наваи и Пайк разговаряха в Държавния департамент, здрачът бавно се спускаше върху кубетата и минаретата на Мека. Гласът на мюезина се разнасяше отчетливо от едно високо място на Масджид ал-Харам, Голямата джамия. Слънцето бавно залязваше отвъд урвите на Джабал Хайнд, а на три мили на север западният хребет на планината Хайра, сцената, където на Пророка му се бе явил ангелът Гавриил, беше окъпан от светлина. Сезонът на поклонничеството току-що бе приключил, Кааба беше покрит с новото черно-златно одеяние и животът на хората в града постепенно се връщаше в нормалното си русло. Но денят след утрешния щеше да бъде първият ден на новото столетие, и тук, в сърцето на исляма, щяха да се развихрят невиждани тържества. Тази нощ мнозина от молителите в Голямата джамия се надяваха, че новото столетие ще бележи възраждането на исляма, края на столетия слабост и унижения, а може би дори и окончателния триумф на истинската вяра.
В една малка къща в квартала Джиад група от осем мъже седеше на кушетките около ниска медна масичка северноафриканска изработка. Говореха на саудитски арабски, един от тях със забележим персийски акцент. Мъж на около четиридесет, той беше изпратен от Иран да ръководи операцията тук в Мека, Арабският му беше правилен, макар и донякъде класически и книжовен, гласните му бяха отворени и плавни, но изпитваше забележима трудност с по-твърдите съгласни и гърлените звуци. Въпреки това думите му имаха силно въздействие върху околните и всеки път, когато заговореше, всички почтително затаяваха дъх.
До него седяха Мохамед ибн Абд Аллах ал-Кахтани и братовчед му Джухайман ибн Саиф. Иранецът се бе запознал с тях преди две години, когато заедно с няколко придружители бе дошъл на поклонение в Мека. Те се бяха срещнали с него в Муздалиф на връщане от Арафат в края на ритуалите за хаджилъка. Беше привлякъл вниманието им с обособеността си сред тълпящите се маси и го бяха заговорили. Всички говореха арабски — нали дълги години го бяха изучавали в теологическите училища. Отпърво той бе отхвърлил предложението им за приятелство. Те бяха шиити, а той ревностен сунит и не изпитваше никакво желание да се сближава с еретици. Но накрая все пак се бе почувствал привлечен към най-възрастния от тях, белобрад мъж, към когото останалите се отнасяха с изключително уважение. Иранците прекараха повече от месец с него. И на раздяла бяха убедени, че той е дългоочакваният Махди, когото напразно бяха търсили на толкова места. Той пък, от своя страна, считаше, че макар и еретици, те принадлежат към хората, готови да повярват в него повече, отколкото големите сунитски маси в родната му земя.
Иранецът беше изпратен преди няколко месеца тук да координира усилията на ал-Кахтани и последователите му с тези на лидерите в Техеран и сега даваше последните инструкции на водачите на групите. След като той приключи, заговори Мохамед ибн Абд Аллах.
— Над всичко друго — започна той — ние трябва да се отнасяме с върховно внимание и уважение към святото място. Трябва да действаме мълниеносно, като използваме изненадата, за да избегнем излишно насилие. Трябва да приключим по възможно най-бързия начин. Щом превземем джамията и вземем заложници, вече ще бъдем застраховани от внезапна атака. Правителството ще трябва да прецени как да ни обезвреди, без да причинява разрушения в светите места или да навреди на заложниците. Ние ще бъдем въоръжени; пратените ни от Техеран автоматични оръжия ще ни дадат значително предимство през време на обсадата. Трябва само да издържим до десетия ден на месец мухарам; дотогава навред по света ще станат редица събития, които ще допринесат за окончателната ни победа. Няма да мине дълго и светът ще чуе, че сме завладели джамията, и ще разбере действителното значение на този акт. Междувременно ще избухне свещена война между Иран и Америка и след кратко време целият ислямски свят ще бъде въвлечен в нея. Неверниците ще претърпят поражение въпреки оръжията си и материалното си богатство и ние ще напуснем Мека като победители и управници на света. Обещавам, че всеки един от вас ще властва над една седма част от земята. Нека в утрешния ден Бог бъде с вас.
Навън призивът за молитва бавно заглъхваше. В Голямата джамия започнаха да припламват лампи. Малки групи мъже под прикритието на мрака започнаха да се придвижват към различни къщи, пръснати по града. Само преди две седмици заедно с десетките хиляди други поклонници те бяха влезли в града. Голям брой бяха араби отайби; другите идваха от Иран заедно с голям контингент от шиитски поклонници, някои от Бахрейн, Кувейт, Йемен, Египет, Мароко и самата Саудитска Арабия — от Риад, Джеда, Медина и дори Мека. След като тълпите поклонници тръгваха за Медина, изпълнили всички ритуали на поклонничеството, никой не обръщаше внимание намотаващите. Тази нощ възбудата им беше повече от заразителна. Те получиха обещаните от Иран оръжия и Махди щеше да се отбие при всички до края на вечерта. Последната група мина през Баб Ал-Сафа и всички дочуха звуците на вечерната молитва, кънтяща в Голямата джамия. Ислямският ден започва на залез. Това беше последната вечерна молитва за четиринадесетото столетие.
Вашингтон 19 ноември 1979 година
Наваи излезе от Държавния департамент и се върна в хотела си. Беше наясно, че ФБР са му закачили опашка, но на този етап от плана това не го притесняваше. След напускането му в Държавния департамент закипя трескава дейност. По време на обяда и целия следобед телефоните звъняха без прекъсване, телексите тракаха без умора, куриери сновяха напред-назад с пакети между департамента, главната квартира на ЦРУ, щаба на ФБР на Пенсилвания Авеню и веднъж по един повод до иранското посолство на Масачузетс Авеню. В поне една дузина офиси компютрите претърсваха всички бази данни, щракаха микрофилмови камери, шкафове с документи се отваряха и затваряха, фотокопирните машини не смогваха да копират огромните купища хартия, а телекопирите направо се задъхваха. Стаята, занимаваща се с иранската криза, започваше да наподобява все повече и повече военновременен щаб. А на стената седем часовника с бели циферблати и черни стрелки и цифри неотклонно отмерваха времето, оставащо до новото ислямско столетие.
След обстойно разглеждане документите на Наваи бяха разпределени между шест „ирански групи“, които Пайк бе събрал по проверката на книжата. Всяка имаше за задача проверката и кръстосаното засичане на имена, подписи, дати и факти. Бяха призовани множество специалисти от всякакви области, но прекият достъп до документите на Наваи беше строго ограничен само до Пайк и тима му експерти. Картината постепенно започваше да се оформя и към девет часа същата вечер се стигна до извода, че е събрана достатъчно информация, върху която вече може да се вземе окончателно заключение. Свързаха се със Сайръс Ванс и той се съгласи да дойде веднага.
Щом пристигна, държавният секретар отиде направо в кабинета на Пайк, където го чакаха шефът на отдела и екипът му. Пайк му посочи едно удобно кресло и се обади да донесат кафе.
— И така, сър — започна Пайк, — направихме всичко, което е по силите ни за момента, но имаме много сериозни спънки за разследване като това. След като посолството ни в Техеран вече не съществува, агентите ни в Иран са или извън страната, или дълбоко законсервирани, и след като британците по съвсем обясними причини са повече от предпазливи, ние сме просто с вързани ръце. Направихме едно уж формално запитване до иранското посолство тук относно биографична информация за членовете на революционния съвет, но Али Ага, техният шарже д’афер, го отклони. Страшно много материал просто не може да бъде подложен на проверка, но все пак за останалото имаме съвсем определени резултати. Дори и да се окаже самозванец, свършил си е отлично предварителната подготовка. Такъв Горух-е Бадр, с който молла Мохамед Али Найризи поддържа близки връзки, съществува, но ние не можем да проверим и да потвърдим водещата му роля. Не успяхме също така да потвърдим завземането на училището Бахар-е Нав, макар че в тази околност действително се намира училище с такова име. Имената на двама от студентските лидери съвпадат съгласно един от източниците ни, но не разполагаме с образци от подписите им. ЦРУ ни снабди с копие от карта за самоличност на муджахидините, а тази на Наваи почти не се различава от нея; разликите могат да се обяснят с различните дати на изработка и издаване. Разполагаме с доста материал върху Мехдави Хани и по всичко личи, че той има връзки с Найризи и различни муджахидински групи. Марвдашти е достатъчно добре известен и няколко доклада сочат, че поддържа контакти на високо ниво с повече от една група муджахидини, особено през годините преди Муджахидин Халк да се превърнат в марксисти. В архивите ни няма нищо за самия Наваи, но това може да означава както много, така и нищо. Той говори отличен английски с американски акцент, възможно придобит в Колорадо, така че явно е бил тук и по-рано; ФБР и имиграционните власти нямат данни за предишен негов престой в страната, но той може и да се е завърнал в Щатите с фалшиво име или пък при предишния си престой да се е представял за друг. Като се имат предвид партизанските му наклонности, това не е учудващо. Нашето главно заключение е, че вие трябва да се отнесете към него с необходимата сериозност за момента и да се свържете с президента, за да организирате скорошна среща. Ако той е действително пратеник, за какъвто се представя, от цялата работа може да излезе нещо; ако не е, ние няма да загубим нищо, освен времето си. А междувременно ще продължаваме с разследванията си, докъдето ни позволяват възможностите. Приятелите ни в Лондон също могат да изровят нещичко — необичайно услужливи са при този случай. Предполагам, че им се е дръпнало лайното от страх да не ги сполети и тях съдбата ни. При необходимост, но само при крайна необходимост, ЦРУ са съгласни да задействат един от агентите си в Ирак. Но ще искат подписа ако не на всемогъщия Бог, то поне на самия президент. Заповядайте доклада ни за свършената до този момент работа. Можете да го представите на президента. Съдържа препоръките ни за евентуалната среща.
Ванс пое папката и се надигна да излиза. В следващия момент обаче се обърна отново към Пайк.
— А ако се окаже самозванец, какъв мислите, че би могъл да бъде мотивът му?
Пайк се замисли за момент.
— Който и да е той, каквото и да иска, мисля, че трябва да поемем риска. Това е единствената ни възможност.
Техеран
Вторник, 20 ноември 1979 година
В момента, в който Пайк произнасяше думите си, ледено сиво утро пълзеше над покривите на Техеран. С ръце посинели от студ и вкопчени в перилата на минарето, мюезинът повдигна глава, готов всеки миг да огласи призива за утринната молитва, съдържащ думите „ал-салат хаир мин ал-навм“ — „молитвата е по-добра от съня“. Под него малка група хора навлезе в един сив двор с бетонни стени. Трима носеха автомати, четвъртият беше облечен в сива аба и черен тюрбан на молла, петият носеше военна униформа без отличителни знаци. Пред него стоеше шестият човек, почти гол, ако не се брояха късите му гащета, с ръце вързани зад гърба. Човекът в униформа съпроводи пленника си до стената в дъното на двора, заповяда му да застане с гръб към нея и се върна при останалите. Тримата с оръжието вече се бяха подредили един до друг. Гласът на мюезина внезапно проехтя над главите им. Моллата спря, сякаш не знаеше какво да направи, после прошепна нещо на командира на революционните стражи и зачакаха молитвата да отзвучи. В дъното на двора затворникът трепереше от студ. Изминаха няколко минути; светлината се усили, но без да стопля. Накрая гласът на мюезина замлъкна. Дълбока тишина обзе двора. Облеченият в сиво духовник приближи полуголия мъж, който трепереше до стената.
— С постановление на местния революционен съд на квартала Юзефабад под ръководството на аятолах Саид Али Марвдашти Моджахед ти си обявен за виновен в престъпления, състоящи се в подбуждане на война срещу Бог, в еретична дейност и кражби от революционните сили. Съгласно закона на Корана и наредбите на свещения кодекс на училището Джаафари ти си осъден на смърт, като присъдата следва да се изпълни незабавно под мое, на молла Мохамед Шахиди ръководство и това на командира на муджахидините Садък Намази, придаден към този съд. Преди да умреш, мое лично желание е да те убедя да се откажеш от ереста си и с последния си дъх да се завърнеш към истината на исляма. Днес ангелите Мункар и Накир ще те подложат на разпит в гроба ти; не успееш ли да ги убедиш, че наистина вярваш в Бог, в Пророка и светите имами, ще бъдеш наказан завинаги в пламъците на вечността. Не упорствай във вероотстъпничеството си в последната минута от живота си.
Осъденият съумя да овладее тръпките си и се опита да успокои неравния си астматичен дъх. Заговори със слаб треперещ глас, но с всяка секунда набираше сили, сякаш извиращи от някакъв последен източник на енергия.
— Изслушайте ме… Изслушайте ме, преди да ме убиете. Вие… най-много от всички, молла. Вие не разбирате нищо… нищо. Той идва, имамът, обещаният, онзи, когото всички вие очаквате. Това може да бъде и днес… може да стане и утре… но е вече съвсем близо. Аз подпомогнах идването му… И аз ще възкръсна, за да държа меч в последната му битка. Направите ли ме мъченик, ще осъдите душите си на вечни мъки. Послушайте ме… той… идва… време е…
Той прекъсна, жестока кашлица раздра гърдите му. Моллата хвърли поглед към командира и кимна. След секунда прозвуча заповед. Трите автомата откриха огън. Пленникът рухна напред, облян целият в кръв, потръпна няколко пъти и замря. Ято подплашени гълъби със силен плясък напусна убежището си под покрива на джамията. Птиците закръжиха в небето, а под тях бетонният двор опустя; последните двама души от екзекуционния отряд изнесоха бързо замръзващото тяло на жертвата си. Върху ледения бетон остана само локва кръв.
Мека
Вторник, 20 ноември 1979 година
Земята се въртеше и изтокът я обагряше със светлината си. Зората настъпи в Персийския залив, а оттам и в сърцето на пустинята на арабския полуостров, добирайки се до източните хълмове на Мека. Това беше последната обиколка на слънцето за четиринадесетото ислямско столетие, но цикълът на боготворене продължаваше, както и преди. С първите слаби проблясъци на зората по хоризонта се пробуди и минарето от източната стена на Голямата джамия. Беше около четири сутринта. С развиделяването започнаха да се открояват и тъмните фигури на мъже и жени, запътени към различните входове на джамията навреме за първата молитва за деня. Хиляди се тълпяха да не пропуснат такава тържествена проява. Сред тях се намираха и над двеста млади мъже, облечени в черни роби и червено-белите покривала за главите на нередовните части от националната гвардия, „бялата армия“ от бедуини на принц Абд Аллах, безстрашните съперници на редовната армия. Със себе си носеха четиринадесет покрити с плат ковчега. Това не привлече особено вниманието на околните, защото в Иран и Северна Африка внасянето на ковчези в джамиите е обичайна гледка: това се прави, с цел да се привлекат благословии — барака — за мъртвите. Тези ковчези обаче не бяха последният земен приют за тленни човешки останки по пътя им към гроба. Те съдържаха пистолети, пушки, автомати, гранати и дори кинжали, достатъчни за въоръжаването на мъжете, които ги носеха. След като положиха ковчезите на земята, те необезпокоени се отдалечиха с ясното съзнание, че никой в тази обител не би ги осквернил. Мъжете в черно се присъединиха към останалите вярващи около фонтаните, пръснати из двора на джамията, на които се извършваха необходимите измивания, преди да се пристъпи към молитвата. След малко обаче тълпата започна да се сгъстява и хората започнаха да оформят редици, обърнати с лице към Кааба в центъра на огромната арена, и малките групи на въстаниците се събраха около вратите на джамията и зад редиците на вярващите, начело на които стоеше шейх Субаял, имамът, водещ молитвата на харама, свещеното място.
Последните тонове на призива към молитва бавно замираха. Това беше предварително уговореното начало на действията. С точни съгласувани движения множество мъже се втурнаха към големите врати и след миг ги затвориха и залостиха. Така входът към харама беше блокиран от всички страни. Други трескаво заразкъсваха тежките брокатни драперии, покриващи ковчезите, и започнаха да предават оръжията от ръка на ръка. Груповите водачи тръгнаха напред през тълпата поклонници, като застанаха с гръб към обвития в черен плат куб на Кааба в очакване на появата на Мохамед ибн Абд Аллах. Изумен шепот плъзна през тълпата, когато хората от предните редици видяха какво става. Крясъци се раздадоха откъм женските секции при вида на мъжете с каменни лица, облечени изцяло в черно и с автомати, насочени към тълпата. Отзад няколко души се втурнаха към вратите, но само след миг се върнаха обратно, сподирени от резките команди и застрашителните дула. Мъжът, който бе имал нещастието да се озове най-отпред, бе застрелян; това беше първата жертва. Друга група бунтовници, въоръжени с мощни винтовки с оптически прицел, се раздели и всеки се насочи към стълбите, водещи нагоре към главните минарета по ъглите на сградата.
Плътно сбита група от дванайсет бунтовника си проправи път към центъра сградата, спирайки рязко пред Кааба. Мохамед ибн Абд Аллах и Джухайман ибн Саиф се отделиха от телохранителите си и Джухайман без никакво предисловие се обърна към тълпата. Той призова имама на харама публично да признае Мохамед ибн Абд Аллах за Махди, изпратен от Бог да сложи край на всички несправедливости и да оповести най-накрая триумфа на правата вяра. Новото столетие скоро щеше да настъпи. Тук, в Мека, рожденото място на исляма, изгряваше зората на нова ера. Обещаният Махди, водачът на истинската вяра, беше тук в лицето на Мохамед ибн Абд Аллах и щеше да ги поведе тази сутрин в ритуалната молитва както беше предсказано още преди столетия.
На върха на минарето на северозападния ъгъл облечен в черно снайперист видя войниците да излизат от казармите в северната част на града и да се насочват към джамията. Той беше готов да ги посрещне с огън в мига, в който навлезеха в диапазона му. Започваше поредната обсада.
Долу изуменото множество започна да се моли, но повечето хора бяха паникьосани и не можеха да се съсредоточат. В края на молитвата самопровъзгласилият се Махди застана до черния камък, положен в сребърното си ложе в ъгъла на Кааба, и призова присъстващите да признаят водещата му роля. След като двадесет минути ги убеждава, че е дошъл да провъзгласи новата ера, той направи драматична пауза и положи ръка върху хаджар ал-асвад, Черния камък, метеорит, забил се в земята преди безчет хилядолетия.
— Като знак за моята власт и истина на думите ми, аз ви заявявам, че утре, в първия ден на новото столетие, кралят и управникът на неверниците-християни, президентът на Съединените щати, ще бъде поразен в палата си от ръцете на ангел, изпратен от мен да сложи край на нечестивия му живот. И когато чуете вестта, че той е мъртъв, ще се уверите, че съм ви казал истината и че моето дело е дело Господне.
Той слезе долу, а тълпата остана смълчана, несигурна как да постъпи. От североизточното минаре се раздаде пушечен изстрел, който отекна в околните хълмове.
24.
Сряда, 21 ноември 1979 година
В Кум имамът Хомейни, върховният водач и законен авторитет на шиитската общност на Иран, седеше в малката приемна на къщата, в която живееше. Пред него стърчеше микрофон, от който излизаше дебел сноп кабели, промушващи се през вратата и влизащи в една кола на националното иранско радио и телевизия. Речта му се подаваше към главния предавател на радиото във Ванак на север от Техеран, на територията на парка на бившия шахиншах. Той веднага бе реагирал на новината за завземането на Голямата джамия и в момента съобщаваше на света, че това е акт на американско-ционистки заговор. Докато текстът на речта се превеждаше и разпространяваше, хиляди хора в ислямския свят — и не само шиити — му повярваха. В Пакистан зората на новото столетие беше отбелязана с атаки срещу американското посолство и персоната му. В Исламабад американското посолство беше изгорено до основи и един морски пехотинец беше застрелян при щурма на разгневената тълпа. В Лахор и Равалпинди културните и информационни центрове на САЩ бяха подпалени, а в Лахор тълпата се насочи и към генералното консулство и го превърна в запалена факла. В Карачи развилнялата се тълпа с мъка беше възпряна да не срине със земята американското консулство. На следващия ден в Кум Хомейни щеше да декларира, че съществува де факто „война между исляма и неверниците“.
Рано сутринта в сряда новините за инцидентите в Пакистан започнаха да пристигат и във Вашингтон и само след минути президентът беше известен в почивната си станция в Кемп Дейвид. Той веднага прекъсна почивката си по случай Деня на благодарността и се качи на хеликоптера, който го откара до столицата, където в Овалния кабинет вече го чакаха Бжежински и членовете на Съвета за национална сигурност. Ситуацията беше критична. Всички бяха обзети от страх да не би и нейде другаде дипломатическо представителство да стане поредната жертва на терора. Два часа по-късно конференцията приключи, без да бъде изяснено какви именно стъпки трябва да се предприемат, за да се избегне нова трагедия. В момента, в който Картър се накани да тръгне към президентския кабинет, държавният секретар му напомни за срещата с Наваи, уговорена за същия ден следобед, на която трябваше да се обсъждат условията за освобождаването на заложниците.
— Сър, предвид на този развой, желаете ли да осъществите срещата си с представителя на муджахидините днес следобед?
— Не виждам защо да не го направя. Ако неприятностите ни продължат и ако не дай Боже вземат още заложници, колкото по-скоро вземем инициативата в Иран, толкова по-добре. Примерът на иранските студенти ще последва навсякъде, така че освобождаването на заложниците трябва да бъде най-неотложната ни задача дори и да има други ексцесии. Разбира се, че ще се срещна с Наваи както е уговорено.
Наваи прекара целия вторник в молитва и медитация в хотела и в джамията на ислямския център, където беше следен от агенти на ФБР. Докато се молеше в джамията, хотелската му стая беше подложена на щателен обиск, както и бе очаквал, но не успяха да открият нищо интересно. В сряда сутринта се бе събудил още преди разсъмване, за да се присъедини към събратята си мюсюлмани в джамията за сутрешните молитви. Новината за завземането на Голямата джамия беше обиколила света още предния ден и сега след молитвите всички разговори бяха само на тази тема. Наваи обаче предпочете да не коментира, прибра се в хотела и прекара остатъка от предобеда вдълбочен в Корана. Вторник следобед беше телефонирал в Държавния департамент и Пайк му съобщи, че срещата с президента е уговорена и ще се състои в Кемп Дейвид в сряда следобед в три часа. Той трябвало в един часа същия ден да бъде в Държавния департамент, откъдето щели да го откарат до Мериланд.
Когато обаче пристигна там в уреченото време, му съобщиха, че президентът се е завърнал във Вашингтон и че срещата ще се състои в Белия дом в уговорения час. Наваи безстрастно се остави да го съпроводят до една чакалня на първия етаж, където трябваше да изчака. В два и половина Пайк го заведе до кабинета на държавния секретар и го представи на Сайръс Ванс. След кратък разговор тримата мъже, съпроводени от агент на специалните служби, слязоха по стъпалата на официалния вход на сградата, където ги чакаше един кадилак. Беше два и четиридесет.
В два и четиридесет и пет колата спря пред западното крило на Белия дом, като паркира дискретно настрани от любопитните туристи и журналисти. Наваи и тримата съпровождащи го бързо влязоха в сградата през една странична врата, откъдето бяха ескортирани от един сътрудник през множество коридори и врати чак до коридора, водещ до кабинета на президента. Преди да продължат по-нататък, се наложи да минат и допълнителна проверка за сигурност. При дипломатите и останалите посетители от подобен ранг това не беше практика, но необичайният случай с акредитивите на Наваи и фактът, че той беше, и все още продължаваше да бъде, член на терористична организация, караше хората от висшите ешелони на специалните служби да получават сърцебиене и тъкмо те бяха настояли на цялостна проверка преди иранецът да бъде допуснат до срещата с президента. За да се избегнат евентуалните смущения, на Наваи беше обяснено, че това е стандартна процедура; Ванс и Пайк също бяха подложени на претърсване, за да не се почувства гостът оскърбен. Но Наваи беше абсолютно чист — не носеше нищо, освен пари, портфейл, джобен молитвеник и обичайната броеница. Без повече шум тримата бяха въведени в Овалния кабинет. Агентът от специалните служби остана отвън.
Вътре ги посрещна усмихнатият президент, който почти не показваше признак за нечовешкото напрежение, на което беше подложен през последните три седмици. Знаменитата му усмивка и южняшкият провлачен говор както винаги отпуснаха присъстващите, докато Картър представяше Наваи на Бжежински и Хауърд Стрейкър, описвайки го като специален президентски съветник по чуждестранните дела. Всъщност Стрейкър присъстваше на срещата, за да прецени предложенията на Наваи в светлината на осведомеността си за ситуацията с разузнавателната дейност в Иран, тъй като преди всяко действие трябваше да търсят съвета и консултацията на ЦРУ.
Срещата трябваше да се проведе в удобните кресла, събрани около голямата камина в дъното на залата. Всички заеха местата си. Наваи беше от лявата страна на президента, Ванс от дясната. На една масичка близо до тях седеше дискретен стенограф. Щом всички се настаниха по местата си, Наваи извади лист хартия с предложенията, които трябваше да изложи от името на аятолах Мехдави Хани. Прочете ги на президента, след което се върна на първото, за да започнат обсъждането им. Пламъците в камината се отразяваха в зърната на броеницата, движени от неуморните пръсти на Наваи.
Но дори и когато Наваи говореше, умът му сновеше навсякъде. Мислите му бяха обърнати към неизбежната смърт и различните форми, които тя можеше да приеме. В сънищата си много пъти се бе срещал с ангела на смъртта, със застинали и неподвижни черни крила, с лице, забулено от дълъг ален воал, знамение за мълчалива и неотклонна заплаха. През последните няколко нощи ангелът го бе спохождал отново по време на сън, разсичайки въздуха с нисък съскащ звук, а кървавият воал се бе свличал сантиметър по сантиметър, откривайки ужасните очи и почти разкривайки устата под тях. Иранецът неволно потръпна при зловещия образ, изправил се пред мисления му взор. Президентът забеляза очевидната му тръпка и се приведе загрижено към него.
— Какво ви е, мистър Наваи?
Наваи поклати глава.
— Няма нищо, благодаря. Просто лека настинка.
Той продължи, вече с усилен контрол. Нямаше от какво да се бои. Ангелът очакваше душата на мъжа в отсрещното кресло. Дори и президентът на такава могъща държава не може да се чувства в безопасност, вземе ли го на мушка ангелът на смъртта.
Питър Рандал остави чашата с кафето си, бутна стола си назад и стана от масата. Този ден бе обядвал късно и не изпитваше желание да се върне на работа в Лангли. Един телефон щеше да уреди проблема и той можеше да прекара следобеда с крака на облегалката на дивана. Откакто бе завършил лечението си през лятото, бе започнал да работи като анализатор върху разузнавателните доклади от Близкия изток в квартирата на ЦРУ в Лангли, но работата не го влечеше и той ясно осъзнаваше, че моментът на оставката му е въпрос на няколко месеца, а може би и седмици. Все още продължаваше да се интересува от развоя на събитията в Иран, но оттук всичко му изглеждаше като сън, забулено и неясно. Беше оставил толкова много от себе си в тази страна — надежди, страхове и спомени, — че му се струваше, че е загубил всичко, когато я напусна. Сякаш отново се повтаряше Виетнам: кошмари вместо сънища, горчивина вместо вътрешното спокойствие, което бе търсил толкова дълго. Чувстваше се изцеден и захвърлен.
Злото, сграбчило го в ноктите си в техеранската болница, бе нараснало неимоверно, докато бе седял скрит зад чергите в полуопустелия зуркхан, наблюдавайки облечения в черно молла и последователите му. Защото тогава знаеше, че пред него се намират хората, които толкова дълго бе търсил, че причинителят на смъртта на Фуджико и стария професор е в тази слабо осветена стая. Рандал съзнаваше, че ако Табатабаи и хората му не го бяха изненадали, той самият щеше да извърши онова ужасно клане, но така, че никой, а най-малко едноръкият, да не се спаси.
Но той се бе завърнал прекалено скоро след онези събития и не бе имал възможност да се приспособи към преживяното, да се възправи срещу насилието. И само седмица след завръщането му бе настъпила определена реакция. Обзе го летаргия, пасивност, нежелание за никаква работа и той се остави на потока на живота да го носи по течението си. Сякаш затъваше все повече и повече в подвижни пясъци, откъдето нямаше никакво спасение. Не беше загубил изцяло волята си за живот, тя просто бе задрямала нейде дълбоко в него, но беше обезсилена и той не знаеше как да отмахне покривалото й и да я събуди.
Довлече се до фотьойла си, прогони котката от любимото й място и седна. След няколко минути щеше да позвъни в службата. Протегна, без да гледа, ръка към сутрешния брой на „Вашингтон Поуст.“ Заглавията му напомняха толкова много за работата му и за Иран, че той едва пробяга по диагонала основните новини. Разгъна с вял интерес вътрешните страници, посветени на местните новини. На четвърта страница погледът му се спря на статия за убийство във Вашингтон.
Тялото на Фатиме Натсир, индонезийка, живееща във Вашингтон, беше открито късно снощи на домашния й адрес на Уайоминг Авеню. Мисис Натсир, двадесет и три годишна, е била удушена от все още неизвестен нападател. Голото й тяло било намерено от посетител, който имал ключ за апартамента. Полицейският доклад, публикуван тази сутрин, твърди, че мисис Натсир, която била разведена и живеела сама, е имала полов акт, преди да бъде задушена. Според специалистите тялото й е престояло в апартамента най-малко два дни преди да бъде открито. Пълен доклад от аутопсията предстои да бъде публикуван утре. В стаята, където е бил намерен трупът, не са били открити видими следи от борба, което подсказва, че убиецът и жертвата са били познати и жертвата го е поканила в дома си. В полицейския доклад обаче се споменава любопитната подробност, че върху стената над леглото на убитата са забелязани интересни драскулки, направени с червило, които наподобя ват на арабските мръсотии по градските улици.
Сърцето на Рандал за миг спря, после заби ускорено. Кръвта нахлу в главата му и ръката му затрепери. Към статията бяха приложени и две фотографии. На първата се виждаше жертвата такава, каквато е била приживе, усмихната и сияйна, на светлинни години далеч от смъртта, сграбчила я в неделя вечерта. На втората се виждаше леглото и драскулките на стената над него. Снимката беше неясна, но той не се нуждаеше от лупа, за да прочете написаната дума. Тя се бе врязала в душата му още преди година и повече: „фахиша“. Страхът и кръвта го бяха проследили дори и тук. Паниката го сграбчи така, че за момент не можеше да разсъждава логически, но много скоро беше заместена от нещо, което той много трудно можеше да опише с думи. Това беше чувството на екзалтация, примесено с ужас, чувството, което изпитва ловецът, добрал се най-после до плячката си. Веднъж само бе спохождан от такова чувство, тогава, когато бе седял спотаен в мрака зад провесената черга в зуркхана, наблюдавайки облечените в бяло мъже в залата, предвкусвайки момента, когато ще отвори вратата и ще излезе при тях.
Той стана и отиде до телефона. Само след секунди получи връзка с кабинета на Хауърд Стрейкър в ЦРУ, Лангли.
— Тук е Рандал. Искам да говоря с Хауърд, ако обичате.
— Съжалявам — прозвуча в слушалката гласът на секретарката, — но мистър Стрейкър преди около час потегли за Белия дом. В три часа има уговорена среща с президента. Ако желаете, можете да оставите съобщение.
— Не можете ли да се свържете с него в Белия дом?
— Съжалявам, мистър Рандал, но той ми остави съвсем ясни разпореждания, че не желае да го безпокоят. Оставете съобщение, ако желаете.
— Прекалено е важно да оставям съобщение, дявол да го вземе. За какво е тази среща? Колко дълго ще продължи?
— Не мога да ви кажа, сър.
— По дяволите, аз имам допуск и до най-висшите държавни тайни!
— За тази среща специално не фигурирате в списъка, мистър Рандал. Аз самата не знам нищо за нея. Не мога да ви помогна.
Рандал бесен стовари слушалката върху апарата. Пое си дъх, после пак вдигна слушалката и набра нов номер. Този път го свързаха с Брандън Стюарт.
— Стюарт слуша.
— Здравей, Стюарт, тук е Питър Рандал.
— Какво мога да направя за теб, Питър?
— Искам да знам какво става днес следобед. Хауърд Стрейкър е заминал на среща в Белия дом. Трябва да се свържа с него, но секретарката му, която, изглежда, се мисли за много умна, само ми повтаря да съм му оставел съобщение.
— Хей, спокойно, Рандал. С какво мога да ти помогна?
— Знаеш ли нещо за тая среща с президента?
— Да, но нямам право…
— Виж, не ме вълнува какво точно обсъждат, но можеш ли поне да ми кажеш дали не става дума за Иран?
Стюарт се поколеба, после каза:
— Да, мисля, че мога да споделя това с теб. Така е.
— Стюарт, има ли някакви иранци на срещата?
— Съжалявам, Питър, но не мога…
— По дяволите, Стюарт, страшно важно е. Има ли някакви шибани иранци в Белия дом, или не?
— Може би ако ми обясниш защо искаш да знаеш… Трябва да ми кажеш какво…
— Слушай, те са във Вашингтон!
— Кой е във Вашингтон? За кого говориш?
— Групата от Колхак. Не знам колко са, нито знам защо са тук. Знам само, че вече са тук.
На другия край замълчаха. И когато Стюарт накрая проговори, гласът му беше значително променен. Рандал долови страха в него. Значи на срещата имаше иранци.
— Ще направя каквото е по силите ми, за да се свържа с президента. Ще се моля на Господ да си на погрешен път, Питър.
Линията изщрака. Рандал затвори телефона, сграбчи палтото си и хукна към вратата. Беше три и четиридесет и пет. За пет минути щеше да се добере до Белия дом, ако настъпеше газта.
В четири часа се договориха да отсрочат срещата с Наваи, докато президентът и Съветът за сигурност се срещнат да обсъдят обстойно предложенията. До този момент иранските условия бяха съвсем разумни и приемливи и включваха готовност да се признае незаконността на акта с вземането на заложниците. Картър беше оптимистично настроен и очевидно облекчен, че по невероятна случайност патовото положение беше получило решение.
Звънна вътрешен телефон и стенографът вдигна слушалката. Изслуша внимателно другата страна, но не каза нищо. В момента, в който той затвори телефона, президентът се изправи и тъй като младият иранец го последва, Картър протегна ръка и се усмихна. Наваи се засуети за миг с броеницата в дясната си ръка и неволно скъса кордата до финия копринен пискюл. Зърната се пръснаха по килима в краката на Наваи и президента, търкулнаха се във всички посоки. Всички присъстващи инстинктивно се приведоха да ги съберат, преди да са се разбягали под креслата и масичките. Президентът също се наведе и събра няколко. Никой не забеляза почти неуловимото движение на Наваи, с което той изхлузи и последните зърна на броеницата и в ръцете му остана струната за пиано, на която бяха нанизани. И когато президентът се изправи и протегна ръка към Наваи с пълна шепа зърна, убиецът метна върху врата му мигновено създаденото смъртоносно оръжие, извъртя се, заставайки встрани от жертвата си, и дръпна краищата с всичка сила.
Всичко се разви за частица от секундата. Наваи беше обучен да убива и беше експерт в употребата на смъртоносната тел. На няколко пъти му се бе случвало да убива, безшумно и мигновено. По всички канони на убийството Картър вече трябваше да е мъртъв, с прерязана адамова ябълка и шийна вена. Но още докато ръцете на Наваи опъваха тела, куршум го прониза под рамото, а след миг друг проби хълбока му. Изстрелите дойдоха откъм дясната му страна. Прострелян почти от упор, той беше отхвърлен на пода и само след секунди Стрейкър и Пайк стояха над него, като последният измъкна тела от ръцете му, докато останалите се хвърлиха да помагат на президента. След миг охраната се втурна през вратата извадени пистолети. Наваи лежеше на пода потънал в кръв, а на два метра от него стоеше стенографът с насочен срещу него револвер. В действителност той беше агент от специалните служби, преди година поставен за ситуации като тази, без президентът да знае.
Навън вече падаше здрач. Завършваше първият ден от петнадесетото ислямско столетие. Самотна звезда се появи в небето над Капитолия. Над Мека небето беше обсипано със звезди.
25.
Вашингтон
Сряда, 21 — неделя, 25 ноември, 1979 година
Във Вашингтон потиснатият, макар и не съвсем очевидно, президент направи първото си официално изявление относно възможността за употреба на сила от страна на Съединените щати за разрешаване на ситуацията със заложниците. Той заяви, че ако иранската страна не освободи задържаните насила дипломати без никакви условия, той е в правото си да използва военна сила срещу Иран.
Само час след речта му Пентагонът обяви, че една военноморска флотилия е вече на път от Филипините за среща с други бойни американски кораби, патрулиращи в Индийския океан. През март едно военноморско оперативно съединение вече бе напуснало Филипините на път за областта след избухването на война между Северен и Южен Йемен. В средата на октомври една военноморска бойна група, предвождана от 51 000 тонния кораб на САЩ „Мидуей“ беше навлязла в региона. Групи Б-52 и системи АУАКС вече бяха извършили разузнавателни полети. 60 000 тонният самолетоносач „Китихок“, съпровождан от ескорт разрушители, напусна базата в Субик Бей същата нощ и пое курс на запад. В Норфолк, Вирджиния, атомният самолетоносач „Нимиц“ вдигна котва на път за Оманския залив; със своите 90 000 тона водоизместимост при пълен товар и дължина над триста метра той беше най-големият боен кораб в света. Носеше на борда си осем ескадрили изтребители прехващачи, бомбардировачи и противолодъчни самолети, плюс самолети Е-2С за ранно предупреждение, или общо деветдесет бойни въздушни единици. Подобно на „Китихок“, той притежаваше три системи от управляеми ракетни комплекси. Корабният му екипаж се състоеше от 3 300 души плюс 3 000 души военновъздушен персонал. „Де факто войната“ на Хомейни се превръщаше все повече и повече в реалност.
Наваи, все още в безсъзнание и със силно кръвотечение, беше приет по спешност в главната болница на окръг Колумбия, на северния бряг на Анакостия, и беше незабавно опериран. Първият куршум бе проникнал в юрната част на ръката му отпред, като се беше плъзнал по костта, разкъсвайки артерията и пронизвайки гръдния кош отстрани над осмото ребро. Оттам бе минал над десния бъбрек, след което бе напуснал тялото през долната част на гърба. Вторият го бе поразил долу, в кръста, пронизвайки второто плаващо ребро, и бе излязъл от тялото пак през гърба, без да засегне жизненоважен орган. Положението му беше сериозно, но не критично, и след операцията го преместиха в стая на третия етаж. Новината за опита за покушение се пазеше в строга тайна от пресата, а в болницата раните на Наваи бяха обяснени като получени на вашингтонското летище при опита му за бягство, след като се опитал да пренесе незаконно оръжие на борда на самолета за Лос Анджелиз. Болничният персонал беше помолен да пази случая в тайна, защото ако историята плъзнеше, това би довело до насилствени актове спрямо невинни граждани на Иран в Щатите. Пред вратата на стаята на Наваи беше поставена денонощна охрана; в щаба на ФБР и Държавния департамент се водеха трескави приготовления за разпит на пленника, щом дойдеше в съзнание. В хотелската му стая бяха изпратени агенти, които не откриха нищо от екипировката му, използвана при подправянето на документите, но пък за сметка на това намериха множество книжа, отхвърлени като несъществени при предишното претърсване, всички на фарси. Те бяха отнесени в кабинета по иранските дела в Държавния департамент и Пайк и екипът му веднага се заеха с тях.
Неуспелият убиец скоро дойде в съзнание, но лекарите не позволиха да бъде разпитан до четвъртък. Разпитът се провеждаше от Стрейкър, подпомаган от Питър Рандал, в присъствието на представители на ФБР, специалните служби и Държавния департамент. Стрейкър беше разтърсен повече от всеки друг, не само от случилото се в Овалния кабинет, но и от информацията на Рандал, че Наваи е член на онази група, която толкова дълго бяха преследвали в Техеран. Отпечатъците от пръстите на иранеца бяха идентифицирани с част от откритите върху някои предмети в апартамента на Фатиме Натсир, включително и върху патрона с червилото, с което беше драскано по стената. Нито Стрейкър, нито Рандал можеха да се досетят за истинските мотиви на опита за покушение, но и нито те двамата, нито никой във Вашингтон се съмняваше, че ако Наваи беше успял, то някоя група в Техеран мигом би поела отговорността за случилото се. И без значение дали членовете на тази група се окажеха партизани или хора на държавна служба, резултатът би бил един и същ: война между двете страни. Нищо не би могло да я предотврати.
Стрейкър започна разговора с Наваи с мисълта, че няма да се получи нищо, но за негова изненада иранецът беше повече от сговорчив. Той самият искаше да говори, да изясни нещата. Стрейкър включи един магнитофон и поднесе микрофона до устните на бинтования мъж.
Наваи говореше съвсем спокойно, макар че болките му още не бяха стихнали.
— Сега вече знаете, че по-голямата част от онова, което ви казах по-рано, не е истина. Някои от документите ми бяха подправени. Но известна част от нещата са точно така, както ви ги представих. Аз наистина съм с Горух-е Бадр и в продължение на много години бях член на муджахидините. Връзката между аятолах Мехдави Хани и муджахидините е точно такава, каквато ви я описах, и той даде разрешението си за телеграмата, убедила ви за мисията ми. Също така е вярно, че аятолах Марвдашти е свързан с нашата група. Но аз всъщност дойдох тук като част от специално оперативно подразделение на муджахидините със съвсем различна задача. Вие знаете, че на 13 май тази година аятолах Халкхали оповести фетва, обявяване на смъртната присъда на шаха и семейството му. Около месец по-късно той предложи награда от сто и четиридесет милиона долара на този, който изпълни тази присъда, и наблегна, че всеки, който загине, докато го извърши, ще бъде възвеличен като мъченик за каузата на исляма. И тогава, на първи август, той сформира своята така наречена „Червена армия“, Джашън-е Сорк, и възложи на членовете й отговорността за осъществяването на екзекуцията на шаха и другите врагове на революцията. Аз бях един от първите записани в Червената армия. Няколко от членовете на Горух-е Бадр се присъединиха към армията на Халкхали и първоначално планирахме да пътешестваме като група до Мексико, където по това време беше отседнал шахът със семейството си. Но преди месец чухме, че е бил преместен в Корнелския медицински център в нюйоркската болница със силна охрана на седемнадесетия етаж. Първата ни реакция беше да продължим според първоначалния си план с пътуване до Мексико, където можехме да екзекутираме жената на шаха и така наречения престолонаследник Реза, но тогава ни хрумна, че ако успеем да убием самия шах в сърцето на Ню Йорк, това ще бъде истински триумф за каузата ни. Така че в началото на този месец се добрахме разделени до Ню Йорк, събрахме се и започнахме да кроим планове. Снабдихме се с огнестрелно оръжие и експлозиви посредством контакти в Ню Йорк и всеки ден някой от нас беше сред иранските студенти, протестиращи пред болницата. По този начин проучихме добре вътрешното и външното разположение на болничната сграда и стигнахме до извода, че би ни донесла успех само нощна атака. Бяха минали само няколко дни, откакто бяхме пристигнали в Ню Йорк, когато се разнесе вестта за американските заложници в Техеран, и веднага проумяхме, че инцидентът ще доведе до драматичен обрат във взаимоотношенията между двете страни. Обсъдихме как бихме могли да демонстрираме солидарността си със студентите и стигнахме до извода, че ако успеем да екзекутираме едновременно и шаха, и президента на Съединените щати, това би бил символичен акт с огромно значение. Половината ни група избра да остане в Ню Йорк, докато останалите дойдохме тук във Вашингтон, за да измислим план. Бяхме се разбрали да го направим на първия ден от месец мухарам, началото на новото столетие, като най-подходящия ден за екзекуции, и съгласувахме плана. Накрая се спряхме на схемата, която включваше само мен. Ако нещата не тръгнеха по плана — както и стана с мен, — тогава само аз щях да бъда арестуван или убит, докато останалите можеха да се завърнат в Ню Йорк, да се прегрупират и да продължат борбата. Останалото ви е известно.
Историята на Наваи прозвуча съвсем правдоподобно на Рандал, но оставяше много неясни петна, що се отнасяше до целите и дейностите на групата. И когато иранецът приключи, Рандал поиска да го разпита по-подробно.
— Наваи — започна той, — не знам дали изобщо има нещо вярно в това, което ни разказа, но със сигурност знам, че това не е всичко. И ти ще ми кажеш всичко, което искам да знам, дори и да ми се наложи да те измъчвам до смърт. Не мисля, че някой от тези джентълмени тук би могъл да ме спре. Първо, искам да знам кои бяха онези Седмината и каква им беше целта.
Наваи не успя да скрие изненадата си, но бързо се съвзе.
— Те бяха избрани да осъществят мисии, подобни на нашата — усмихна се той.
— Беше ли ти един от тях? Ти седмият човек ли беше?
Иранецът кимна.
— Ти ли трябваше да си първият?
Той отново кимна.
— Кои бяха останалите осъдени на смърт?
Наваи не отговори. Не откъсваше погледа си от Рандал.
— Беше ли Садат един от тях? — настъпваше той.
Иранецът поклати глава.
— Не знам.
— Бяха ли заместени, така както беше заместена първоначалната Седморка от Колхак? Или ти си последният?
— Има безброй Седморки. Те нямат край.
— Лъжеш, проклет да си!
Хауърд Стрейкър пристъпи напред и хвана Рандал за рамото.
— Питър, не се хващай на провокациите му. Не го оставяй да те изкара от нерви.
— Всичко е наред. — Рандал потисна гнева си и се върна към разпита, припомняйки си как беше разпитвал Моини.
— Какво е Мечът?
— Ал-Саиф.
— Не ми трябва арабският превод, искам да знам какво означава.
Иранецът се усмихна многозначително.
— Не какво. Кой.
— Добре, кой тогава?
— Той е изваден от ножницата.
— Къде?
— В светилището.
Рандал се навъси, после погледът му се втвърди. Беше проумял значението на думите.
— В Мека? Махди? Той от вашата група ли е?
Иранецът не каза нищо, само се усмихна.
— Какви са тези копия? Или кои са те?
Мълчаливата фигура на леглото продължи да се усмихва.
— Това неговите войници ли са, онези, които е отвел в джамията?
Очите на Наваи бяха неподвижни, а устните — твърди.
Стрейкър се приближи до Рандал и му прошепна:
— Това е достатъчно за днес, Питър. Той се затваря в себе си, и физически, и психически. Не можеш да измъкнеш нищо повече от него. Нека да обсъдим това, което вече научихме.
Три дни по-късно Стрейкър свика съвещание с Рандал, Артър Пайк и представители на ФБР и Агенцията за национална сигурност. Главната отговорност по разследването падаше върху плещите на Пайк и иранския отдел, но Стрейкър имаше задачата да ръководи ежедневната работа. Стрейкър се бе опитал, наистина до този момент без особен успех, да пресъздаде облика на групата, в която членуваше Наваи, въз основа на получената от него информация. Представителите на разузнавателните служби по целия свят получиха подробности, но изискването разследването да се води под най-строга тайна свеждаше до минимум и без това оскъдната обратна информация. По-значителни резултати бяха получени от разследванията по една от вещите, открита от агенти на ФБР в хотелската стая на Наваи.
Тя представляваше фотография на млад мъж в американска академична роба и беше надписана: „На моя скъп приятел Хюсеин, от Фаридун, по повод дипломирането ми, юли, 1975 година.“ На гърба с друг почерк беше добавен стих от четвърта глава на Корана: „Бог не обича предателите и грешниците“, последван от думите „Нищо не е забравено“. Фотографията беше размножена и копията разпратени по всички учебни заведения на територията на Съединените щати, скоро след което човекът от фотографията беше идентифициран. Някой бе разпознал дипломантската роба като мантията, носена при присъждане на докторат в Масачузетския технологичен институт. Човекът на фотографията се оказа иранец на име Фаридун Амирзаде, роден в Техеран през 1948 година, който се бе обучавал в университета „Пахлави“ в Шираз, преди да отиде в МТИ да прави следдипломна работа по ядрена физика. През 1975 година се върнал в Иран, но още в началото на 1977 дошъл отново в Бостън, търсейки контакти със старите си преподаватели за съвет как да докладва на американското правителство неща от изключителна важност за Съединените щати. Преди обаче запитванията му да дадат резултат, бил извикан обратно в Иран — според някои сведения го повикала жена му, защото дъщеря им се разболяла сериозно — и оттогава ни вест, ни кост от него.
Два дни след получаването на тази информация от МТИ пристигна доклад от германската Служба за защита на конституцията, Бундезамт фюр Фервасунгшутц (БФФ), или полицията за вътрешна сигурност. Докладът им беше получен в отговор на рутинна молба за информация, разпратена до всички главни западни разузнавателни агенции и служби за сигурност. А Западна Германия, с големия брой иранци, живеещи на територията й, и заплахата, която представляваха иранците марксисти в Източна Германия, държеше под зоркото си око хората от тази националност на своята територия, независимо дали живееха там, или само я прекосяваха. Конфедерацията на иранските студенти в Западна Германия беше една от най-войнствените анти шахски групи в Европа преди революцията. Като ответна реакция действията, предприети от западногерманската полиция (действаща по заповеди от прошахското правителство в Бон) срещу иранските протестиращи, бяха отбелязани заради особената им бруталност.
Компютърът на БФФ в Кьолн беше захранен с информация от компютъра на ИНПОЛ във федералния отдел по криминални разследвания във Висбаден, който идентифицира Фаридун Амирзаде като заподозрян в терористична дейност. С това беше открито първото звено в дългата верига.
Хауърд Стрейкър изучаваше лицата на мъжете пред себе си. Всички бяха напрегнати и разтревожени, с началства, виснали над главите им за достоверна и бърза информация, за резултати, които биха им позволили да осмислят случилото се и да го прехвърлят навсякъде другаде, само не и в собствените си ведомства. Самият Стрейкър се намираше под същия натиск, но той поне, за разлика от другите, имаше преки впечатления от Иран и от собствен опит знаеше колко умело можеше да се измъква групата на Наваи. Той дори и не смееше да се надява на бързи резултати, най-малкото защото не беше сигурен дали биха били от полза, но поне най-после имаше да докладва нещо важно. Отвори тънката папка с оскъдните материали, които бе успял да събере до този момент, прокашля се и залата потъна в тишина.
— Господа — започна той, — всички сте видели копия от фотографията, открита в стаята на Наваи, и сте чули предишното съобщение от МТИ. Това, което току-що пристигна от Германия, е далеч по-интересно, но също така и малко тревожно. Амирзаде, човекът на снимката, е бил регистриран от техния отдел по криминални разследвания под тяхната категория за терористична дейност Бефа-К след едно посещение, което е направил през 1977 годинадо Хамбург, където е имал среща с професор Ернст Клайбер, шеф на частната западногерманска ракетна компания на име ДРАСАГ. Инициалите се разшифроват като Дойче Ракете унд Сателит Гезелшафт — Германска компания за производство на ракети и спътници. ДРАСАГ е основана в Западна Германия в края на шейсетте от Клайбър и известен брой други учени за производство и продажба на една модифицирана версия на ракетата Фау-2, която фон Браун създава в Пенемюнде по време на Втората световна война. Направена е от масово произвеждани компоненти и се изгражда върху два резервоара с малки двумоторни модули с последователно задействане. Учените, създали ДРАСАГ, преодоляват един основен проблем при обикновените ракети посредством подмяната на твърдото гориво, комбинирано с течен водород и кислород, с една нова технология, базираща се на използването на азотен окис и парафин. Две години преди Амирзаде да направи контакт с Клайбер — разбира се, може да се окаже, че това не е била първата им среща — компанията е сключила споразумение с президента на Уганда Амин, който им е дал абсолютното право да се разпореждат с една площ, надхвърляща тридесет хиляди квадратни мили върху централното плато около езерото Кайога. За региона се счита, че е превърнат в изпитателен полигон за ракетите на ДРАСАГ, но компанията съумява да придобие няколко доста стабилни предимства. Те получават правото да строят летища, да издигат наблюдателни постове, телекомуникационни и радарни инсталации, да строят пътища, железници, болници — с други думи, просто да управляват шибания район. В замяна на всичко това, разбира се, нашето другарче Амин трябвало да получи първите функциониращи ракети. Компанията твърди, че ракетите й били предназначени за евентуална продажба в страни от Третия свят, които желаят да изстрелват в орбита комуникации и наблюдателни спътници, и може би това е така. Факт е обаче, че тези ракети могат да бъдат приспособявани за изстрелване на ракетни управляеми снаряди. Най-голямата ракета, която трябвало да произведат, трябвало да съдържа кокплекс от шестстотин двигателя, способни да изведат в орбита десет тона полезен товар. Доколкото ни е известно, някои от ракетите им притежават ефективен радиус на действие около двеста мили. А едва ли е необходимо да убеждавам когото и да било от вас, че за ракета, способна да изведе спътника в орбита, не е никакъв проблем да се замени спътникът с бойна глава. А всяко дяволско нещо, което може да бъде съоръжено с бойна глава, може да си закачи и ядрена бойна глава. Последните доклади потвърждават, че дори още преди детронирането на Амин компанията е договаряла да се измести на север в Либия, където Кадафи е бил готов да им предостави всички искани условия. Поради тези съвсем очевидни причини западногерманците са започнали да държат здравата под око всички дейности на ДРАСАГ. БФФ е следила с най-голямо внимание всяко движение на ръководството на компанията и контактите й на западногерманска територия, така че срещата на Амирзаде през 1977 година с Клайбер е била регистрирана просто като рутинен контрол. По всичко личи, че след като напуска Хамбург, Амирзаде е бил забелязан от служителите по контролно-пропускателните пунктове на франкфуртското летище да се качва на самолет на „Луфтханза“ с курс към Ентебе. Служителите от контрола са направили копия от паспортните фотографии на заподозрения, след което са изпратили едно копие за съхранение в БФФ. БФФ твърдят, че са го сверили със снимката, която им изпратихме: това е същият човек. Германците бяха страшно отзивчиви. Изпратиха ни и копие от досието си на Амирзаде и ние направихме още копия за всеки от вас. Имам също така копия от четири много кратки досиета на германците за други четирима иранци, свързани с ДРАСАГ. Не ми говорят много и не ми дават никаква информация, що се отнася до това дали има връзка между тези четиримата и Амирзаде или Наваи. И, между другото, германците не мислят, че разполагат с нещо за самия Наваи. Поне не под това име. Препоръчвам да се обърнем към Съвета по разузнаването да поиска допълнителна помощ от Федералната разузнавателна служба, Бундеснахрихтендинст, като ги помоли да ни сътрудничат по този случай. Имам ли разрешението ви?
Ръцете на всички присъстващи се вдигнаха като една и Стрейкър регистрира препоръката, после кимна и седна на мястото си. В дъното на стаята Питър Рандал отново вдигна ръка.
— Да, Питър?
— Хауърд, тези снаряди все не ми излизат от ума. Звучи ми съвсем налудничаво, но дали онези юнаци нямат предвид точно това, когато казват „Копията“? Моини спомена, че „Копията са вече готови“.
Стрейкър потресен се надигна от стола и впи ръце в облегалките. Ако Рандал беше прав, ужасът тепърва започваше.
26.
Вашингтон
21-25 ноември, 1979 година
Стрейкър, Рандал и колегите им няколко пъти разпитваха Наваи, но макар че пленникът им говореше свободно и открито за много неща, повече не спомена нищо за членството си в групата и плановете й на територията на Съединените щати. Едно очевидно потвърждение на историята се появи с новината, че щатската полиция в Минесота е арестувала четирима иранци по обвинения в заговор за отвличане на губернатора. Три дни по-късно на вашингтонското летище ФБР арестува осем иранци малко преди да се качат на самолета за Ню Йорк. Те носели пушки, телескопични прицели и боеприпаси. Доверието в историята на Наваи обаче започна бързо да се пропуква, когато се разбра, че показанията на заловените дванадесет терористи се различават силно от неговите. Един екип още се занимаваше с оригиналните документи, също както и с останалите книжа, намерени в апартамента му, но напредъкът беше символичен.
Всяка вечер Рандал се прибираше в квартирата си или от кабинета си, или от болницата, всеки път все по-разтревожен. Тормозеше го нещо, което той все още не можеше да назове или посочи. Последните събития в Иран го бяха уплашили, още повече че за разлика от повечето хора, той разбираше много добре причините и значението на тези събития. Тревогата се пораждаше от ситуацията не само в Иран, но и от целия останал ислямски свят. Нещо неописуемо грозно и зловещо застрашаваше цивилизацията, демокрацията и всички либерални традиции на Запада. Нарастващият бяс и арогантност на войнстващия ислям прокуждаха съня от клепачите му така, както надигащият се нацизъм беше тревожил сънищата на баща му през трийсетте.
Стрейкър и останалите, които контролираха разпитите, искаха да използват серума на истината или детектора на лъжата, но лекуващият лекар не разрешаваше прилагането на такива средства, докато пациентът му е в болницата. След като беше съгласувана датата на изписването, 3 декември, бяха направени необходимите разпореждания за прехвърлянето на Наваи в един строго секретен отдел в щаба на морската пехота в Ист Арлингтън, където вече можеха да използват и много по-твърди средства при разпитите. Стрейкър недвусмислено обясни това на иранеца, но Наваи само му се усмихна и не каза нищо.
Хамбург
Понеделник, 26 ноември 1979 година
Курт Мюлер, директорът на хамбургския отдел на БФФ, отвори сто и тридесетата папка за деня. След като Вашингтон им беше отправил молбата си за помощ при разследването на случая Амирзаде/ДРАСАГ, той работеше извънредно, за да проследи всички възможни следи. Заряза всичко и се съсредоточи само върху новия случай. Строго погледнато, работата нямаше нищо общо със Западна Германия. Амирзаде и приятелите му не бяха нарушили законите на федералната република, а ДРАСАГ си беше съвсем законна, макар и подозрителна, компания. Не бе необходимо обаче човек да извърши престъпление или дори само да го планира, за да се озове в компютъра във Висбаден или да стане обект на интензивен интерес от страна на БФФ. По всичко личеше, че на американските колеги им пари под краката; работата беше наистина дебела. А и освен това Мюлер от няколко години следеше с най-голямо внимание компанията и всички нейни действия.
Той знаеше, че един-двама от учените, замесени в разработката на ракетите в ДРАСАГ, са бивши нацисти, също като някои от финансовите гърбове на самата компания; дотук нищо нелегално и определено съвсем обичайно в Западна Германия, макар и да не беше успокояващо. В продължение на няколко години лица от различни националности бяха посещавали офисите на компанията. Основно принадлежаха на развиващите се страни с раздут военен бюджет: Либия, Пакистан, Уганда, Кения, Бразилия и Индонезия. С малки изключения всички бяха дошли като официални представители, изпълнени с желание да обсъждат потенциала на ракетите, или както те евфемистично го наричаха, „програмите за наблюдение чрез системи от спътници“, приети от собствените им правителства. Но петимата иранци, посетили ДРАСАГ между 1976 и 1979 година, бяха озадачили тайната полиция с очевидната си липса на всякаква връзка с режима на шаха. Обикновено винаги отзивчивото иранско посолство в Бон този път бе заявило, че не разполага с никакви сведения за престоя им в страната и не знае нищо за тях или дейността им.
От началото на работата си върху досиетата Мюлер не бе постигнал особен напредък. Двама от иранците бяха посетили ДРАСАГ съответно през май 1976 година и юли 1977. По време на престоя си в Западна Германия те бяха следени с голямо внимание от БФФ. Тайната полиция бе установила, че те са осъществили контакти с водещи членове на Дойче Акционгрупе, най-голямата от общо двайсет и трите западногермански неонацистки организации. След срещите си с фашистката група всеки един от тях бе посетил и Швейцария, където бе отсядал два дни в Цюрих, преди да се завърне в Техеран през Франкфурт. Амирзаде, който бе посетил Хамбург през август 1977 година, и още един от петимата се бяха отправили за Уганда веднага след посещенията си в ДРАСАГ, по всяка вероятност да огледат постиженията на компанията на място. Петият човек бе заминал за Ню Йорк, осъществявайки по този начин първата пряка връзка със Съединените щати.
Какъв ли е бил бизнесът на двамата иранци, посетили Цюрих? След като Вашингтон бе получил сигнала от Бон за швейцарската връзка, той бе помолил съответните власти в Берн да проведат бързи проверки с надеждата да напипат някаква свежа следа. Швейцарските закони правеха подобни разследвания една от най-мудните процедури, но този път швейцарското правителство вече бе влязло в положението на американците по отношение на иранската криза, като бе позволило на посолството си в Техеран да представлява американската страна, а и освен това настоящият случай даваше достатъчно основание за намесата на аналогичните швейцарски служби.
Така или иначе, швейцарците нямаха шанса да открият никаква следа. Моментът обаче, в който Мюлер отвори папката, беше знаменателен: той разбра, че най-сетне е открил следата, която толкова упорито бе търсил. Това беше личното досие на Хелмут Шлайхер, ковчежника на Дойче Акционгрупе. Ръцете на Мюлер затрепериха от вълнение, докато прелистваше съдържанието на папката. Само допреди седмица той би подминал информацията, без дори да разбере за какво става дума, сега обаче контекстът придобиваше съвсем ново съдържание.
В началото на юни 1976 и август 1977 година Шлайхер бе получил чекове от една базирана в Цюрих благотворителна организация, известна под името Благотворително дружество за подпомагане на мюсюлманите (БДПМ), с кантори на модерната Банхофщрасе. Поради някаква причина и двата парични превода от 50000 и 60000 швейцарски франка съответно не бяха привлекли ничие внимание. Мюлер бързо направи кръстосана проверка и откри, че точно тези суми са били преведени много скоро след всеки случай в собствената сметка на Акционгрупе. Мюлер вдигна слушалката и набра номера на свой приятел във Федералното данъчно бюро.
В резултат на продължителния им разговор след няколко часа той вече знаеше, че между 1975 и 1979 година по хамбургската сметка на ДРАСАГ са били направени най-малко дванайсет парични превода, възлизащи на над 500 000 швейцарски франка. От БДПМ. В съпровождащите ги данъчни отчети тези плащания бяха представени като пожертвувания за обществена работа, осигурявана за безработни и изпълнявана от ДРАСАГ в Уганда, като в същото време БДПМ беше описано като благотворителна организация, основана през 1970 година от няколко ирански бизнесмени с цел осигуряване на помощ за бедните мюсюлмани в развиващите се страни в Африка и по целия свят.
27.
Мека
Понеделник, 26 ноември 1979 година
От няколко дни между силите на саудитското правителство и бандата бунтовници, водени от Мохамед ибн Абд Аллах и братовчед му Джухайман, се водеше кървава битка. Реакцията спрямо въстаналите беше бърза, но несигурна и неефективна. По заповед на принц Султан ибн Абд ал-Азиз транспортни самолети С-130 бяха излетели за Табук и Хамис Мишаут да докарат войници и следобед шестстотин мъже от силите със специално предназначение вече бяха в Мека. От Риад бяха изпратени подкрепления от полицейски сили и националната гвардия. С падането на нощта бяха издадени заповеди да се прекъснат комуникациите с джамията и да прережат всички силови и захранващи кабели. Войниците атакуваха в сгъстяващия се здрач, само за да бъдат прострелвани от ястребооките снайперисти, загнездени по минаретата.
На следващия ден беше направен катастрофален опит за хеликоптерен десант с надеждата да проникнат в самата джамия. И когато султанските войници се втурнаха непокрити в открития вътрешен двор, снайперистите на Махди откриха унищожителен огън. Хеликоптерите правеха опит след опит да стоварят подкрепления в двора, но всеки път биваха отблъсвани след многобройни жертви.
В петък правителствените войски атакуваха с подкрепата на декларация от саудитското висше духовенство, разрешаваща военни действия на територията на самата джамия, и успяха да си пробият път до вътрешността й. Срещу защитниците беше използван сълзотворен газ, доставен от американското посолство, и те бяха принудени да слязат от минаретата и горните етажи на сградата и да отстъпят в подземните килии и проходи, разположени дълбоко под двора. Автоматичната стрелба не стихна цяла събота и неделя. Зад набързо издигнатите барикади Махди и последователите му отблъсваха яростните атаки на врага, принуждавайки го да плаща скъпо и прескъпо за всеки техен паднал събрат.
Затворниците не знаеха нищо за развоя на събитията по света, но Махди използваше всяко кратко затишие и ги окуражаваше да се бият докрай. Убеждаваше ги, че саудитските власти крият факта, че президентът на Съединените щати е убит и че войната между Америка и ислямския свят вече е започнала. Успеят ли да се задържат още само няколко дни, до десетия ден на месеца мухарам или малко след това, великият джихад вече ще бъде в ход и те ще бъдат призовани да поведат армиите на исляма срещу силите на неверниците.
В понеделник останките от групата на Махди, все още двеста на брой заедно с жените и децата, бяха потънали дълбоко в лабиринта на подземните тунели и килии, които кръстосваха района под джамията подобно на гигантски къртичини. Тези подземни убежища — на арабски халави, бяха над триста. Бяха издълбани в сивата лава, върху която преди столетия бе изградена Мека — дълбоки дупки, предназначени за строго усамотение на най-верните последователи на исляма.
При всяко затишие се възцаряваше почти непоносима тишина — не само тишина, а безброй безмълвия, всяко различно. Нямаше нито ден, нито нощ, само къси редувания от мъчителен сън и жестоките челюсти на глада, усилващи се с всеки изяден килограм ориз. Вонята беше непоносима, гнилият дъх на тунелите се смесваше с отвратителните миризми от набързо изкопаните тоалетни и всепроникващия мирис на страха. Кълба сълзотворен газ от време на време изпълваха тунелите, принуждавайки защитниците им да притискат отчаяно мокри кърпи към носовете и устите си, за да могат да дишат. Мракът притискаше всички в безмилостната си прегръдка, накъсван само от огънчетата на изстрелите.
Махди беше навсякъде. Той сякаш не спеше, нито губеше надежда. Доведените до отчаяние мъже се ободряваха само от няколко думи, прошепнати в мрака, или от докосването на ръката му. Той вземаше участие във всички сражения, бягаше невидим по галериите и стреляше по неясните силуети на правителствените войници, призовавайки ги да сложат оръжия и да се сражават на страната на истината. Понякога чуваха гласа му сякаш да извира от кънтящите тунели, а гръмогласните му викове смущаваха врага и засилваха вярата в него у последователите му.
Късно тази нощ той седеше на предна позиция заедно с Джухайман ибн Саиф и иранския съветник. Всяка атака притискаше и него, и последователите му все по-дълбоко в тунелите, убивайки някого на едно място, ранявайки друг на друго. Войниците му се топяха като сняг под слънце. Но нямаха друг изход, освен да се бият до сетни сили или до последния патрон. Нямаха никакви илюзии относно съдбата си, ако паднеха живи в ръцете на врага.
Мохамед ибн Абд Аллах. Нещата не се развиваха според плана и разумът му беше изпълнен със страхове и съмнения, които той не се осмеляваше да изрече на глас. Не можеше да разбере какво беше станало. Дали Бог не го беше напуснал? Това беше единствената мисъл, която не смееше да разчопли дори и пред себе си. Или Хюсеин Наваи се бе провалил? Дали Картър беше все още жив, а войната необявена? Той бе изпълнил своята част от плана, вдигайки се в Светилището в уречения час, но сега напразно чакаше отнякъде вест за нови въстания, за новината, че часът на истината действително е ударил и че последната битка е започнала. Най-големият му страх беше да не попадне жив в ръцете на врага, да не се гаврят с него, преди да го обезглавят пред зяпащата тълпа.
До този момент правителствените войски се бяха сдържали да не предприемат повсеместна атака, несигурни за броя на жертвите под земята. Вероятно имаха заповеди да изведат бунтовниците живи на повърхността, така че да бъдат съдени и осъдени публично според законите на исляма. Но Мохамед ибн Абд Аллах знаеше добре, че в един момент търпението на началниците им щеше да се изчерпи и щяха да дадат заповед за последен щурм. Щяха да използват газ, ръчни гранати, а може би дори и огнехвъргачки. И никой нямаше да се спаси.
Изведнъж отляво се разнесе вик, последван от бумтенето на автоматично оръжие. Тежък тътен разтърси подземията и всички помещения. Макар да беше на ръба на силите си, Махди скочи, последван от двамата си бойни другари. Грабнаха оръжията си и затичаха към източника на грохота. Правителствените войници бяха донесли някакво ново тежко въоръжение. Скоро щеше да се развихри нова атака и още докато бягаше през тунела, Мохамед ибн Абд Аллах започна да срича мълчалива молитва.
„О, Господи — замоли се той, — ела ни на помощ. Не ме оставяй да умра тук в мрака. Ти ме спаси в пустинята и ме пренесе тук в дома си. Сега, когато победата ни е само на една крачка, не ме изоставяй.“
Тунелите пламнаха в ослепително сияние, по-ярко и от обедно слънце.
28.
Вашингтон
Вторник, 27 — сряда, 28 ноември, 1979 година
В сряда информацията за БДПМ и сделките му беше изпратена от Берн в Бон и оттам във Вашингтон. Беше 25 ноември. В главната квартира на ФБР беше свикано извънредно заседание за оценка на новите данни. До този момент беше открита само една доста съмнителна връзка между конгломерата ДРАСАГ/Дойче Акционгрупе и САЩ — посещението в Ню Йорк през 1975 на един от петимата иранци. Но тя си струваше да бъде проследена. Бяха изказани няколко предположения за природата на замесения бизнес, но всички бяха съгласни, че БДПМ е нещо повече от фиктивна фондация, създадена да подпомага личности и групи, нуждаещи се от парични средства. Въпросът пред всеки беше: кой е създал БДПМ? Швейцарските закони забраняваха разкриването на такива подробности и колкото и отзивчив да се окажеше Берн, съществуваха прекалено много юридически ограничения, които трябваше да се преодолеят, ако това изобщо беше възможно.
Предвид иранските връзки имаше голяма вероятност фиктивната фондация да е свързана с наркотрафика, и отделът за борба с наркотиците към ФБР беше помолен да предостави информация за всички иранци в Ню Йорк, съдени или заподозрени за участие в разпространението на наркотици. До неделя следобед вече бе съставен дълъг списък. След като отхвърлиха всички дребни пласьори, осъдените преди 1975 година и депортираните, останаха седемнадесет имена. Десет от тях бяха наскоро осъдени, а останалите седем — заподозрени.
Сред заподозрените беше и Мохамед Ахмади. Бюрото по борба с наркотиците от две години вече го държеше в полезрението си и разполагаше с достатъчно доказателства, за да го тикнат зад решетките. Сдържаха се единствено по две причини. Едната беше, че понякога, без да знае, той ги насочваше към някои от контактите си на нюйоркския пазар за наркотици. Другата беше, че начинът му на живот, банковата сметка и деловата му дейност просто не се връзваха с големите суми, за които Бюрото беше сигурно, че минават през ръцете му. Така че те предпочитаха да изчакат за сигурна следа по канала на парите, преди да нанесат удара.
Сега обаче по всичко изглеждаше, че вече са напипали гореща следа. Във вторник вечерта домът на Ахмади и офисът му бяха атакувани едновременно. Ахмади, който се беше завърнал в Ню Йорк само преди два дни от Техеран, беше арестуван с обвинения, запазени отпреди две години, като бяха иззети голям брой документи. По нареждане от Вашингтон нюйоркското бюро по борба с наркотиците препрати всички намерени в дома и офиса на Ахмади документи в главната квартира.
Един пакет документи веднага беше разгледан най-подробно. Това беше една дебела папка, намерена в стенния сейф в офиса. Беше надписана на фарси и английски „Организация за подпомагане на мюсюлманите“ и съдържаше подробно описание на парите, минавали през банковата сметка на благотворителното дружество в Цюрих. В сейфа бяха намерени и няколко други папки, осигуряващи допълнителна информация за ДРАСАГ и свързаните с нея дейности.
На експертите им беше потребен цял ден, за да оценят по възможно най-бързия начин съдържанието на папката и другите документи. Франк Брайтман, ръководителят на разследването, незабавно предаде пълния доклад на директора на отдела по вътрешните операции във ФБР Марвин Тейлър. Тейлър — човек без никакво въображение и инициатива, издигнал се в кариерата си в Бюрото, проповядвайки политиката на предпазливостта, никога в разрез с възгледите на шефовете си, изпита нарастващ ужас, докато четеше краткото резюме.
— Истина ли е това? — запита той, отправяйки горещи молитви към Бога да не се окаже вярно.
— Не бих си позволил да ви го покажа, ако имах и най-малките съмнения — отвърна Брайтман. — Докладът дори не е пълен. Имаме още доста работа върху тези документи, и дори тогава ще има още много да се свърши по европейския клон на тази организация. Ахмади няма да проговори. Жена му и дъщеря му не са от най-сговорчивите, но твърдят, че не знаят нищо, и ние сме уверени, че казват истината. Но дори и в този случай очерталата се картина е повече от показателна.
— Страшна картина. Добре, ще организирам среща на ръководителите на разузнаванията, за да чуят доклада, и ще ги оставим да вземат решение. Направи достатъчно копия, но се увери, че са в ръцете само на надеждни хора. Не искам и думица от това да излезе извън службите.
В сряда вечерта Карл Манинг, директорът на ФБР, помоли за извънредна среща с членовете на Съвета за разузнаването на САЩ. Тази институция е „Върховният съд“ на разузнавателната общност на Щатите. Членовете й се събират всяка седмица, председател на сбирките е директорът на ЦРУ, който също така изпълнява ролята на президентски съветник по проблемите на разузнаването. На срещата присъстваха шефът на централното разузнаване, директорите на ФБР, Агенцията за национална сигурност (АНС), разузнавателната служба към Комисията по атомна енергия и Бюрото по разузнавателна дейност и изследвания към Държавния департамент (БРДИ), заедно с представителите на агенциите по военното разузнаване и различни консултантски организации към ЦРУ. Срещата беше открита от Манинг, получил изчерпателна информация по случая.
— Господа — започна той, — както всички знаете, преди шест дни беше направен опит за покушение срещу президента. Неуспелият атентатор е иранец и предвид взаимоотношенията ни с неговата страна и проблемите, пред които сме изправени, плюс големия брой негови сънародници, преживяващи на територията ни, е от върховна важност да открием кой го е изпратил и да се опитаме да преценим по-нататъшните рискове. Първата ни следа беше тази фотография.
Той вдигна фотографията на Амирзаде от церемонията по дипломирането му и описа накратко получената от Бон информация и събитията, довели до ареста на Ахмади и сдобиването с документите му.
— Тази сутрин чухме, че Ахмади се е самоубил в ареста. Очевидно е използвал цигара, подпалвайки матрака си, като се е задушил от пушека. Така че в този момент всичко, с което разполагаме, са документите, намерени в сейфа му. Но аз смятам, че те ще са достатъчни, за да ни осигурят всички нужни нови следи. Първо, вече знаем, че Ахмади е бил ключова фигура в една силно разклонена верига за контрабанда на хероин, простираща се от Техеран до Лондон и други европейски градове, чак до Ню Йорк. За един период от най-малко десет години Ахмади очевидно е осигурявал редовни продажби от първокласен хероин на пет или шест крупни пласьори на наркотици в Ню Йорк, макар че не разполагаме с доказателство, за да предположим, че е бил още по-вътре в пазара. Имаме пълна информация с точност до цент за сумите, които е получил за всички пратки — определен процент от парите по всяка сделка е бивал прехвърлян в собствената му банкова сметка или по други, например банкови сейфове за съхраняване на ценности или при брокери по инвестирането. Останалото — а то е набъбнало здраво за тия години — е било превеждано по различни начини в цюрихската сметка на Благотворителното дружество за подпомагане на мюсюлманите — благотворителна организация, която е основал през 1970 година заедно с три други лица, всички иранци с техерански адреси. По наша преценка през споменатите години по неговата сметка са преведени около три милиона долара, заработени от сделки с хероин. През същия период от около девет години Ахмади е правил и депозити по сметките на ДРАСАГ, възлизащи на допълнителни два и половина милиона долара, но все още е неясно откъде са дошли тези пари. Определено не са от бизнеса му с антикварни предмети. Те не са правени от самия Ахмади, макар той да е съхранявал цялата информация за тях, но до този момент още не сме успели да установим кой ги е извършвал. На нас обаче са ни известни местата, откъдето са били изпращани, и това е един от най-обезпокояващите аспекти на целия случай. Ахмади съхранява документи по плащания — някои от тях в хиляди долари, а други в стотици хиляди — от Амстердам, Истанбул, Буенос Айрес, Лондон, Рим, Мюнхен, Хонконг, и особено Техеран. По всичко изглежда, че БДПМ е в центъра на международен трафик на наркотици. Но това може да се окаже само върхът на айсберга. По съвсем очевидни причини авторът на опита за покушение срещу президента не е действал от името на банда за трафик на наркотици, колкото и могъща да е тя. Тук дрогата се явява само като средство, вероятно едно от многото, осигуряващи средства на политическа организация с далеч по-широки цели. Най-мощното доказателство за тази гледна точка може да се открие в една втора папка, съдържаща регистрационни документи по сделките на БДПМ. Това са самите плащания. Някои от тях са изключително любопитни. Ние вече знаем, че ДРАСАГ и Дойче Акционгрупе са получавали големи суми и че и двете се намират в Западна Германия. Съществуват обаче също така и регистрации за други плащания, някои от тях по сметките на частни оръжейни търговци в Париж, Лион и Лондон. През 1976 няколко особено големи суми са били изплатени директно на Джордж Атия, един от водещите закупчици на оръжия за християните в ливанската гражданска война. Тези пари са били преведени директно в банковата му сметка в Цюрих. И накрая, в още една папка има препратки към контакти с голям брой европейски фашистки движения във Франция, Италия, Испания, Белгия и Великобритания. Ние сме особено разтревожени за британската връзка, защото Сикрет Интелиджънс Сървис в Лондон ни съобщи, че разполагат с доказателства, че техни групи преминават курс на парамилитарно обучение и упражнения с тестване на огнестрелни оръжия. Що се отнася до територията на Съединените щати, Ахмади има в архивите си името и адреса на Хал Брустър, водача на Партията за надмощието на бялата раса, базирана в Мейкън, Джорджия. Така че по всичко изглежда, че имаме една международна фашистка мрежа с естествен център, както и в случая с наркотиците, БДПМ. А що се отнася до това, как се връзват всички тези открития, все още не можем да кажем със сигурност. Очевидно БДПМ е работило като фиктивна фондация, в която години наред са били превеждани парите, получени от трафика на наркотици и други такива дейности. След това парите са започвали да изтичат навън, най-вече за финансиране на покупки на оръжие, но също така, изглежда, за подпомагане на различни неонацистки групи и вероятно християнската милиция в Бейрут. Къде и какви са им връзките, един Господ знае. Може би ще научим нещо повече, когато успеем да разпитаме както трябва Наваи. По мое мнение историята, както ни я представя самият той, си е чиста фабрикация. Така че моля за разрешението ви да го изкараме от болницата и да се заловим здраво с него при по-различни условия. Също така препоръчвам да бъдат проведени по-нататъшни разследвания, вече на международно ниво, и то колкото е възможно по-скоро.
29.
Вашингтон
Вторник, 29 ноември 1979 година
На двадесет и девети ноември Наваи, който вече бързо се възстановяваше и скоро щеше да бъде преместен от болницата на ново място за разпит, помоли Стрейкър да му донесе Корана, който беше оставил в хотелската си стая. Стрейкър нямаше никаква основателна причина да му откаже, още повече че лично беше огледал въпросната книга с най-голямо внимание и тя се бе оказала точно това, което изглеждаше — голямо, добре изработено издание в тежка кожена подвързия с различни шиитски апендикси в края, най-вероятно семейна реликва от началото на деветнадесети век. Така че на двадесет и девети ноември Стрейкър занесе книгата на Наваи.
Във Вашингтон наближаваше полунощ. В Техеран вече се разсъмваше. Скоро след изгрев-слънце големи тълпи започнаха да се стичат на улиците, образувайки процесии, бавно придвижващи се през града. Предната вечер по залез-слънце стотици хиляди бяха марширували под студения ситен дъжд в ритъма на приглушените барабани. Утрото отново ги изкара на улиците. Със зачервени очи, изпълнени с религиозен екстаз, хората крачеха по улиците в памет на смъртта на Хюсеин преди тринадесет века. Носеха вериги, с които се самобичуваха, първо през лявото, после през дясното рамо. По-фанатичните бяха закрепили и бръсначи сред металните звена на веригите. Други непрестанно се удряха по оголените гърди или по челата — до разкървавяване. Всичките им грехове, всичките им мъки и страдания щяха да бъдат пречистени на днешния ден и те щяха да бъдат достойни за свещената война срещу сатанинска Америка. Процесията продължаваше, извивайки се като змия, към западната част на града. Пред сградата на американското посолство се беше събрала тълпа от няколкостотин хиляди души, едно безконечно чудовище с безброй усти. В южните райони на града подобни по-малки процесии се придвижваха през тесните улички. А в една къща близо до шахската джамия осем мъже седяха безмълвни, вслушани в крясъците отвън.
Нощната сестра направи обиколката си в 22 часа. Пред вратата на Наваи зае мястото си новият страж — щяха да го сменят в осем сутринта на следващия ден. Отделенията на третия етаж бяха спокойни, коридорите бяха опустели; всички пациенти спяха. Наваи стана от леглото, влезе в малката баня и изпълни очистващите процедури, необходими за ритуалната молитва. Въпреки че лекарите изрично му бяха забранили да го прави, през последните три нощи той бе ставал в полунощ, за да изпълни салат. Стражът през първите две нощи беше влизал в стаята му, беше го намирал проснат на пода и тъй като не знаеше нищо за лекарската забрана, не беше коментирал случая. И когато това се случи и през третата нощ, той вече не прояви любопитство. До ушите му долитаха приглушените напеви, с които Наваи произнасяше молитвата си. Половин час по-късно всичко затихна.
Вътре обаче Наваи седеше напрегнат и неподвижен на пода. Дишаше бавно и дълбоко. В представите си той отново се намираше в изпълнената със сенки, дълбоко потулена в планински Кюрдистан долина, където беше прекарал цяла година с дервишите от сектата Ал-е Хак заедно с учителя си, молла Ахмад, който в продължение на много години също бе тренирал с тях. Загърнатият в черно еднорък молла сякаш беше пред погледа му, с очи, потопени в дълбока медитация. В продължение на дванайсет месеца те бяха седели заедно, докато Хюсеин изучаваше висшите дервишки методики на самовглъбяване, контрол върху дишането и пълна вътрешна концентрация. Нощ след нощ двамата с молла Ахмад бяха посещавали главното здание, за да наблюдават мъжете, потъващи в транс, в който гълтаха бръснарски ножчета, пробиваха бузите си с ножове или шишове или се подлагаха на ухапвания на отровни змии и на високоволтови разряди, достатъчни да умъртвят на мига неподготвен човек. Хюсеин бавно придобиваше способността да преодолява едно по едно всички тези инак смъртоносни упражнения. Учителят му помогна да стигне до границите на човешката издръжливост и да премине отвъд тях, напътствайки го с инстинкта, роден от саможертвата и обучението. И той бързо се учеше, макар това да му струваше много. Не беше успял да стигне до съвършенство, но с определено усилие на волята можеше да постигне значителен контрол върху центровете на болката в тялото си и дори да предотвратява кръвотечения. А сега му предстоеше най-върховното изпитание.
Дълги часове остана мълчалив и неподвижен. Около час преди зазоряване започна да напява тихо ритуала дхикр, неспирно повтаряйки думите „Я Али, я Али“. След половин час смени думите с „Я Хюсеин, я Хюсеин“. Всяка фраза се подчертаваше с резки дълбоки вдишвания, подчинени на строг ритъм. На разсъмване вече навлизаше в първата степен на полухипнотичен транс. Тогава отново промени напева, този път на „Ла илла илла аллах“. После на „Хуваллах“. Отвън стражът, уморен след нощното бдение, предположи, че Наваи е започнал утринната си молитва. Вътре в стаята Наваи продължаваше да седи безмълвен и застинал. Беше със затворени очи, с мускули едновременно стегнати и отпуснати, с контролиран сърдечен ритъм, с всяка секунда забавящ ударите си. И когато първите лъчи на утрото докоснаха небето, той отвори очи, изправи се и отиде до масата. Вдигна Корана и смъкна копринената му обвивка — традиционната обложка на свещената книга в много семейства. Отвори го по средата и го огъна наопаки, така, че между книжното тяло и гръбчето на корицата се появи междина. Пъхна пръсти в нея, измъкна ивицата плат и я откъсна. В оголеното място лъсна метал. Той внимателно го измъкна с палеца и показалеца си. Беше тънко острие дълго почти педя, от най-фина закалена стомана. Внимателно върна ивицата плат на мястото й, затвори Корана и го остави на масата. Там имаше няколко неотворени пакета бинтове. Скъса единия, отряза едно парче и го омота плътно около горната част на ножа, която беше затъпена.
Вдигна ножа и го опря в бузата си, след което започна бавно да го притиска в кожата. Ножът проби бузата, мина през устата и стигна до другата буза; натискът му не спря и след миг острието се показа от лявата му буза. Дори и звук не се изтръгна от устните му, докато пробиваше плътта си, нито капка кръв не се появи по кожата му. Той бавно издърпа ножа обратно. По двете му бузи останаха следи от пробиването, но без никаква кръв.
Пристъпи към вратата, стиснал ножа зад гърба си, отвори я и повика стража. Мъжът тръгна към него, без да подозира нищо; Наваи се олюля и се подпря на касата. В мига, в който мъжът застана до него, иранецът се раздвижи като мълния, прерязвайки незащитеното гърло на пазача и едновременно с това издърпвайки тялото му в стаята. Разрязаното гърло изригна кървава струя и пазачът се строполи на пода. Наваи затвори вратата. После отиде в центъра на стаята, без да обръща повече внимание на мъртвото тяло, коленичи на килима и отново започна да напява „Хуваллах“. След пет минути спря. Беше готов. Насочи върха на ножа към стомаха си и натисна силно. Острият като бръснач връх проникна в тялото му почти без звук; той бързо го издърпа. Избра ново място и отново натисна. Никаква кръв не бликна от разрезите. Седем пъти сряза тялото си, без дори и капчица кръв да излезе от раните, без да издаде и най-малкия звук. Но челото и тялото му се потяха обилно. Той се изправи, залитна, но успя да възстанови равновесието си и се приближи до леглото. Взе остатъка от бинта и скъсаната опаковка, смачка ги в юмрука си и бавно се насочи към банята. Захвърли в тоалетната чиния безформената топка, в която се бяха превърнали превързочният бинт и опаковката му, и пусна водата; после повдигна капака на резервоара и пусна вътре ножа. Върна се в стаята и отново коленичи на килима. Бледото слънце хвърли първия си лъч през прозореца. Наваи пое дълбоко въздух, изкрещя „Аллах Акбар“ и с неимоверно усилие освободи всяка блокировка по тялото си, вените и артериите. Кръвта шурна едновременно като фонтан от седемте му рани, бялата му пижама мигновено се обагри в тъмночервено, потоци гореща кръв рукнаха по пода. Слънцето още не бе се подало изцяло над хоризонта.
ТЕЛЕГРАМКанал с обзорами, анонсами новинок и книжными подборками
Книжный Вестник
Бот для удобного поиска книг (если не нашлось на сайте)
Поиск книг
Свежие любовные романы в удобных форматах
Любовные романы
О психологии, саморазвитии и личностном росте
Саморазвитие
Детективы и триллеры, все новинки
Детективы
Фантастика и фэнтези, все новинки
Фантастика
Отборные классические книги
Классика
ВКОНТАКТЕБиблиотека с любовными романами, которая наверняка придётся по вкусу женской части аудитории
Любовные романы
Библиотека с фантастикой и фэнтези, а также смежных жанров
Фантастика
Самые популярные книги в формате фб2
Топ фб2
книги