Последният убиец

30.

Техеран

Четвъртък, 6 септември 1979 година

В една от стаите на къщата, в която Наваи научи за своята мисия, мълчаливо седяха осем мъже. Шестима бяха облечени според традиционната ислямска мода, едни в бяло, други в черно, с грижливо подрязани бради. Бяха на различна възраст, от 30 до 60, а може би и 70 години. До тях седеше още един, седми мъж, по-възрастен от останалите. С бяла коса и сини очи, той определено не беше иранец, чертите му бяха на човек от Севера, макар че кожата му беше силно потъмняла от многото години живот в страна с жарко слънце. Беше облечен по западна мода: чист бял костюм от памук и обувки от мека черна кожа. Два тънки белега се очертаваха на дясната му буза.

Седмината мъже седяха в редица покрай едната стена, срещу тях върху възглавници седеше лично имамът, със сива брада и блеснали очи, облечен в тъмнозелена аба и зелен тюрбан, знак за знатния му произход от коляното на Пророка. На лицето на всеки член от групата личаха следи от напрежението и мъката през последните петнадесет дни. По различни причини всички бяха плакали през последните две седмици. Но сълзите им не бяха заради Хюсеин и неговото мъченическо семейство, те бяха заради участниците в трагедията, разиграла се в Голямата джамия в Мека.

Новината, че рано сутринта на предишния ден оцелелите от бунтовниците, криещи се в подземията на Голямата джамия, са се предали, току-що бе стигнала до Техеран. Общо шестдесет от тях били убити, а други сто и седемдесет пленени живи. Съгласно саудитските власти, между убитите бил и Мохамед ибн Абд Аллах, самопровъзгласилият се Махди. Независимо от това дали бе истина, или не, завземането на джамията и последвалата обсада бяха разтърсили здраво ислямския свят.

Неспособността на саудитското правителство да оповести точна информация само подхранваше слуховете навсякъде. Предсказанието на Махди за свещена война изглеждаше почти реално. На 23 ноември имаше антиамерикански вълнения в Турция, където студенти се опитаха да щурмуват резиденцията на Генералния консул в Измир, и в Бангладеш, където триста студенти демонстрираха пред американското посолство в Дака, обвинявайки ЦРУ, този демон на злото, в съучастничество при атаката на Джамията.

На двадесет и пети контраадмирал Ахмад Мадани и адмирал Махмуд Алави, обединените началник-щабове на флота, обявиха бойна готовност на Иранските военноморски ислямски сили, понеже се разбра, че самолетоносачът „Китихок“ и неговият ескорт се очакват следващата вечер на подстъпите към Залива. На двадесет и седми Държавният департамент на Щатите предупреди американските граждани да не посещават ислямските страни и започна да изтегля по-неотговорния си персонал от Обединените арабски емирства, Ирак, Ливан, Сирия, Катар, Кувейт, Оман, Либия, Бахрейн, Южен Йемен и Бангладеш. На двадесет и осми край бреговете на Оман се концентрира американска флотилия. Същата вечер стана известно, че шиитските селища на Ал-Наза са в пламъци поради размириците по време на процесиите през месец мухарам. Джухайман и тримата му другари добре си бяха свършили работата през това лято.

На двадесет и девети петдесет и четирима членове от Камарата на представителите на Съединените щати поискаха от президента да предяви ултиматум за освобождаването на заложниците в Иран. Ако не бъдеха освободени, той щеше да бъде подложен на натиск да „задейства специална военна операция срещу Иран“.

Всяко едно от тези събития беше давало нови надежди на мъжете, които седяха сега в това помещение над стълбите, някъде в южен Техеран. Възможността, че джихад все още би могла да бъде обявена и че Мохамед ибн Абд Аллах скоро би могъл да бъде признат от мюсюлманския свят като божествено посочения Махди, изпратен да води войната, всеки ден бе една жива реалност в техните сърца и умове. Те знаеха, че Картър не е убит, макар и да не им беше известно защо Наваи не беше успял, а може би беше възможно или поне някои от тях си мислеха така, Наваи да е още жив и да се подготвя за нов опит.

Сега обаче новината, че Мохамед ибн Абд Аллах е убит и неговите последователи са или мъртви, или пленени, напълно бе задраскала всяка надежда, която все още бяха таили. Дълбоко отчаяние бе обзело душите им по време на срещата им при залез-слънце на 6 декември. Сега обаче, вглеждайки се в имама, те осъзнаха, че той, изглежда, не споделя настроенията им; тънка усмивка се появяваше от време на време върху лицето му; седеше спокойно, без да ги изпуска от погледа си.

— Разбирам тъгата върху лицата ви и чувствам болката, която изпитвате — проговори той. — Много загинаха и много от тези, които са арестувани, ще умрат. Но със сигурност ние не жалим за тях — всички, паднали на пътеката към Бога, са мъченици. Не, аз мисля, че ние сме опечалени, защото нашите надежди се провалиха. Ние се надявахме, че в този момент Мохамед ибн Абд Аллах би бил провъзгласен за Махди и за лидер на силите на ислямския свят в джихад срещу неверниците и тиранията. Вместо това той и последователите му бяха хванати в капан долу в подземията и тунелите и убити или пленени от мюсюлмански войници. Но би било напълно погрешно да се мисли, че нашите надежди са окончателно и завинаги изгубени. Аз оставам изпълнен с надежда и вярвам, че всичко предстои. Това, което се случи, е със сигурност „бада“ — промяна на Божествената воля по причини, които на човек не е позволено да знае. Има неща, които ми дават основание да кажа всичко това. Позволете ми да ви разкажа една случка — нещо, за което не съм споменавал на никого преди. През последните няколко дни често мислех за това като символ на надежда за нашата кауза. Значението му за нас е съдбоносно. Искам тази нощ да се завърнете по домовете си и да размишлявате върху това, което имам за онези, които мислите, че са готови да ги чуят. И така, слушайте внимателно. През лятото на 1977 година Махди пътувал в източната част на Саудитска Арабия с един от своите хора от Макран. Те проповядвали на бедуините от района, окуражавайки ги с думи и пари, за да се присъединят към тях, когато настъпи моментът. Но били арестувани и Махмуд Шайбани, иранецът, бил екзекутиран на едно място, наречено Абу Фарис. Мохамед ибн Абд Аллах бил завързан за една камила и изпратен навътре в Раб ал-Нали. Бродил дни без храна и вода и на петия ден вече бил на прага на смъртта. Намерили го ездачи, когато лежал умиращ в един овраг, мъже от едно племе, лагеруващо наблизо. Те го пренесли в палатките си. След като се възстановил, той спечелил много от тях за каузата и с тяхна помощ успял да се завърне в Мека, точно за времето на поклонението, и да говори на мюсюлманите от много страни. Ръката на Бог го измъкнала от челюстите на смъртта. Всичко това чух лично от устата му. Е, сега не разбирате ли какво е станало? Когато Мохамед ибн Абд Аллах разбрал, че президентът Картър не е убит и че Божията воля относно неговото предсказание е променена, той и най-близките му последователи слезли под земята в тунелите под джамията. Не виждате ли основанието за това? Не си ли спомняте, че има предсказания във всички книги на шиитското предание, че скритият имам ще се появи отново от подземието, в което слязъл, преди да изчезне в отвъдното? Не е ли било винаги предполагано, че предсказанието се отнася за дванадесетия имам на дванадесетия шиит, детето Мохамед ибн Хасан, изчезнал през двеста и шестдесетата година от нашия календар? Но вие знаете и аз зная, че подобни предположения са погрешни. Тогава за кого всъщност се отнасят предсказанията? Не е ли ясно, че Мохамед ибн Абд Аллах, истинският Махди, е изчезнал, скривайки се в духовно убежище от физическото зрение на хората — в подземието под Голямата джамия? И че той е Мохамед ал Махди, чието завръщане от подземието е предсказано? Ние не сме видели неговото тяло. На снимката, която е публикувана, не е той. Описанието, което е дадено, не съответства. Те си мислят, че той е мъртъв. Но ние знаем, че той е жив, скрит от нашите очи, в очакване да се завърне отново при нас от дълбините на земята.

Имамът спря. Виждаше, че те все още не са убедени, но че семето на надеждата отново е посято в душите им. Тези мъже жадуваха да повярват пак, че Махди е изчезнал само за късо време, за да се появи отново, когато бъде даден сигналът. Единият от тях — възрастният мъж, който беше довел Хюсеин Наваи за екзекуцията на приятеля му, погледна имама.

— Моля за извинение, светейши, но можете ли да ни кажете кога ще дойде Той? Ще доживея ли да видя Неговия ден?

Имамът погледна благо стария си последовател и се усмихна:

— Саид Али, мой стари приятелю, ти чака много дълго и много търпеливо. Ти не си го виждал, както някои от нас, и не си бил свидетел на деня на неговия триумф, както си се надявал. Но аз те уверявам — гласът му зазвуча високо и рязко и очите му заблестяха, когато обходи с поглед стаята, — че ти няма да умреш и даже няма да бъдеш на смъртно легло, преди да си го видял да се извисява. Времената са благоприятни и той очаква да действаме. Има стаен ужас из света — ние трябва да заложим на него. Навсякъде напрежението нараства — трябва да го повишим още. Съществува подозрителност — трябва да я подхранваме. Има натрупано раздразнение — трябва да го разпалваме. Трябва да има война, първо между Великите сили, за да се отслабят взаимно, а след това джихад — между обединените нации на исляма и останалия свят. Напрежението вече е високо. Аз го чувствам. И още повече ще нараства.

Атмосферата в малкото помещение ставаше все по заредена с възбуда. Имамът продължаваше да говори, святкайки с очи и ръкомахайки, като напълно бе обсебил вниманието на слушателите си. Най-накрая млъкна и се изправи. Останалите също станаха и зачакаха да ги поведе навън. Но вместо това той се обърна към един от тях, слаб мъж в черно, застанал малко встрани от другите. Набразденото му от бръчки лице и ръката без китка рязко го отличаваха от останалите.

— Молла Ахмад — тихо каза имамът, — моля, останете с мен. Има нещо, за което бих желал да говоря с вас.

Един по един останалите мъже напуснаха стаята, без да се обръщат с гръб към имама. Едва когато всички излязоха, възрастният мъж седна отново на пода и махна с ръка на молла Ахмад да седне до него.

— Ахмад — каза той. — Имам лоши вести; новини, които тежко ще те наранят. Един от нашите хора във Вашингтон ми изпрати съобщение, че Хюсеин Наваи е мъртъв. Самоубил се е преди няколко дни в една болница, където е бил отведен след опита за покушение срещу Картър. Улучили са го, преди да успее да изпълни мисията си. Той не те е подвел, Ахмад. Беше един от най-добрите ти ученици. Едва ли ще има друг като него. Зная, че го ценеше така, както аз ценя тебе. Но ти ще намериш утеха в достойната му смърт.

На лицето на молла Ахмад не можеше да се забележи дори и сянка от емоция, но в очите му имамът видя мъката и знаеше, че се чувства така, сякаш е загубил собствено дете.

— Сега, когато той е мъртъв — продължи имамът, — имам нужда от теб. Искам да те изпратя на мисия заради мен самия, мисия, която ще те отведе по стъпките му в Америка. Готов ли си да тръгнеш?

Моллата сведе очи към земята.

— Вие знаете, аз никога не бих ви отказал, господарю, никога, дори и светът да загине.

— Много добре. Сега слушай внимателно. Нещо не е наред в Америка. Хюсеин е мъртъв. Мохамед Ахмади е бил арестуван, книжата му конфискувани и той също се е самоубил. Питър Рандал, американският агент, човекът, нанесъл толкова много щети на нашата кауза, е все още жив във Вашингтон и отново е дейно лице срещу каузата ни. Някой трябва да отиде до Ню Йорк, да се свърже с групата ни там, да разбере какво се е случило и ако е възможно, да предотврати по-нататъшното изтичане на информация към американците. Аз искам да заминеш колкото може по-скоро, още утре, ако е възможно. Няма време за губене. Те трябва да бъдат спрени. Направи всичко, което е по силите ти, вземи всички мерки без ограничения, но се увери, че нищо не заплашва святото дело. Винаги съм разчитал на теб, Ахмад, и ти никога не си ме подвеждал.

Моллата вдигна очи и твърдият му поглед срещна очите на имама.

— Няма да те подведа, господарю — отвърна той.

31.

Вашингтон

Сряда, 18 декември 1979 година

Както беше предсказал имамът в Техеран, напрежението действително се повишаваше с всеки изминал час. Американските заложници бяха под стража в сградата на посолството в Техеран; фотографиите им — всички със завързани очи, унижени — се появиха в пресата, предизвиквайки гняв и възмущение навсякъде из западния свят. В Съединените щати се заговори за рейд срещу иранската столица, за удар върху петролните полета в Кузестан. На двадесет и девети ноември студентите, които държаха заложниците, обявиха, че ако шахът напусне Съединените щати и отпътува където и да е другаде, освен Иран, те ще изместят напред датата на процеса с обвинение за шпионаж, с който заплашваха пленниците. Три дни по-късно шахът напусна медицинския център „Корнел“ в Ню Йорк в посока летище Ла Гуардия, където се качи на борда на самолет, който го отведе до военновъздушната база Лакланд близо до Сан Антонио в Тексас. Тук бе приет в болницата „Уилфорд Хол“, разположена в базата. Евентуалното му бъдещо местопребиваване все още не беше ясно. На четвърти декември Садък Готбзаде, действащият ирански министър на външните работи, обяви, че заложниците съвсем определено ще се явят на процес по обвинение в шпионаж. Същия ден президентът Картър обяви пред все по-нетърпеливата общественост, че възнамерява да се кандидатира за втори мандат.

В Индийския океан американските военни кораби патрулираха в неспокойни води. На север по границите на Афганистан руските войски започнаха да се прегрупират в подготовка за нахлуване, което предстоеше само след три седмици. Първото по същество нарастване на активността на съветските войски се прояви на 8 и 9 декември, когато една специална бригада от руски десантчици се появи във военновъздушната база в Баграм.

В Европа представителите на НАТО, министрите на външните работи и министрите на отбраната се подготвяха за конференция в Брюксел, на която трябваше да дискутират американското предложение за базиране на 464 ракети с далечен радиус на действие „Томахок“ и 108 балистични ракети „Пършинг II“ в Англия, Западна Германия, Холандия, Белгия и Италия. От Русия Громико предупреди Европа за опасностите от нова надпревара във въоръжаването. От летищата в Лейкънхийт и Горен Хейфорд в Англия излитаха F-11, въоръжени с ядрени бойни глави, и ревяха в небето по своите всекидневни маршрути.

Разузнавателните служби в десет държави подложиха на най-щателна проверка архивите си. Имена, места и дати бяха разменяни отново и отново в истински водовъртеж от информация и картината започваше да се оформя. Но само във Вашингтон имаха представа за пълния размер на опасността. Това бе мястото, където се събираха всички нишки, и само там се знаеха подробностите от опита за убийство на президента.

В една малка стая в главната квартира на ЦРУ трима мъже седяха наведени над маса, затрупана с документи и папки. Хауърд Стрейкър и Питър Рандал си спомниха едно подобно събиране, състояло се преди около две години, с тази разлика, че този път не присъстваше Брандън Стюарт. Артър Пайк не беше член на това братство, но той бе наблюдавал работата им отдалече, бе приемал докладите им, бе страдал заради тях, работил за тях, залагал на способностите им. До неотдавна те никога не бяха се срещали, но днес бяха заедно, опитвайки се да подредят още елементи от гигантската главоблъсканица от информация, която сякаш ставаше все по-безформена и нереална с всяко прибавено късче. Стрейкър разбърка купчина документи и започна:

— От всичко, което разузнаването успя да събере, изглежда така, сякаш нашата благотворителна организация БДПМ е в центъра на някаква дяволска конспирация и ние даже не можем да започнем да гадаем колко е голяма. Трафикът на наркотици, изглежда, е само част от нейната дейност и доколкото можем да видим, съществува просто само за набавяне на средства, които обаче се използват за цели твърде различни от благотворителността. Бюрото за борба с наркотиците към Обединените нации ни оказа голяма помощ и вчера ни предостави едно твърде важно звено в информационната верига. Вече знаете, че в счетоводните книги на БДПМ намерихме документи за големи преводи от компании, регистрирани в Хонконг. По всичко личи, че те всички принадлежат на пет семейства и всички са от ирански произход. Утвърдени заселници в Хонконг, много влиятелни в бизнеса там. Всички глави на семействата притежават скъпи добре охранявани домове на Виктория Пийк и имат представителни офиси на Централ и Педер Стрийт. Управляват хотели в Муи Во на остров Лантан и фабрики на Каулуун и са познати лица в хонконгските клубове и хиподрума „Хепи Вали“. С други думи, са на голяма почит. И всички до един са мошеници. Изглежда, че членовете на петте семейства, всички принадлежащи към сектата на измаилитите, са се появили заедно в Хонконг през миналия век. В това няма нищо необичайно — много ирански търговци открили магазини по тези места в онези времена. Търговията между Хонконг и южното иранско пристанище Бушер в залива била твърде оживена. Персийски килими, облекло, тюркоази и други стоки заминавали за Китай, а оттам изпращали китайска керамика, коприна и чай. Но едно от най-големите експортни пера на Иран бил опиумът. Тогава търговията е била напълно законна — в миналото в Иран наричали наркотика „тариак“ — т.е. лек, защото се използвал като лекарство. През това столетие много от иранските семейства напуснали Хонконг. Бизнесът вече не вървял така добре, търговията с опиум вече не била законна и те искали да направят удар някъде другаде. Но нашите пет семейства останали в играта, търгувайки с коприна, нефрит и слонова кост. В действителност продължили търговията с опиум, но по различен начин. Наш доклад навежда на мисълта, че те са инвестирали в производството и пласмента на хероин още от шестдесетте години. Поддържали са тесни връзки с една голяма английска компания — „Банър Уилсън“, но от известно време оформили нещо като синдикат, малък, но ефективен, и при това независим от Триадите или някой друг. И щом те подпомагат финансирането на БДПМ, то тогава се получава някаква дяволска мрежа. Синдикатът получава суровия опиум от Златния триъгълник, от Лаос, Тайланд или Бирма. Прекарват го през тайландската граница в малки статуетки на Буда, откакто на митническите служители е забранено със закон да проверяват религиозни предмети. По-голямата част от него се транспортира по море директно от Банкок до Хонконг, където се разпределя между няколко наркоклана. Нашите пет семейства управляват заедно една обща фабрика в Каулуун за производство на хероин от суров опиум. Можем само да се досещаме как успяват да възпират полицията от рейдове — или поне да не ги правят в неподходящо време. Така или иначе, товарят опиум и хероин на кораби в направление към Залива. В пролива Ормузд малки лодки с платна влизат в контакт, прехвърлят наркотиците в малки пакети и ги превозват до убежища на иранския бряг. От време на време някои дребни риби биват арестувани, може би екзекутирани, но никой не достига до големите акули в Техеран или до доставчиците в Хонконг. Между другото, Питър, твоят стар приятел Хаджи Реза Турчина беше един от важните вносители, работещ с доставчиците от Хонконг. Част от наркотиците се продава в Иран, както знаете, но остатъкът се изнася контрабандно от страната, обикновено с влака Техеран — Истанбул. Влиза в Турция, където една фашистка група, наречена Сивите вълци, го прекупува, за да го изпрати по вода до Холандия. И все пак изглежда, че известна част минава директно от Техеран през Лондон до Мохамед Ахмади в Ню Йорк.

Стрейкър спря за момент, барабанейки с пръсти по масата. Пое си дълбоко въздух, после продължи:

— Има още нещо. Успяхме да получим известна помощ от британците. Те прегледаха някои документи в Британската библиотека — стари папки, принадлежащи на групата „Банър Уилсън“, които нормално се държат под ключ. Има няколко досиета за нашите пет семейства, обхващащи времето до последната война. Това, което наистина ни интересува, е периодът на тридесетте години. Изглежда, през 1932 задграничният отдел на Нацистката партия е започнал да изгражда комплекс от партийни организации в Далечния изток. Там е имало немски колонии от края на деветнадесети век, предимно в Цзянцзъ, Шънчжян, Хонконг, Ханкоу и Шанхай. Заселниците работели обикновено за немско-азиатската банка, „И.Г.Фарбен индустри“ или „Круп“ — последните две компании развиват твърде сериозни интереси в района. Първата партийна организация била основана в Ханкоу, но само месеци по-късно била преместена в Шанхай, където я ръководел някой си Франц Хазеньорл. Той успял да открие клонове и на много други места, включително и в Хонконг. И тук вече пак стигаме до нашите пет семейства. Те вече били установили търговски връзки с немските компании, но сега се свързали и с малката група нацисти на Хазеньорл. Говорело се, че големи средства за членовете на нацистката партия идвали от семействата в отговор на някои доста изгодни търговски концесии с „И.Г.Фарбен“. Не знаем какво е станало с тези връзки след войната, но изглежда, че британските власти в Хонконг не са предприели нищо в тази насока, поне според публикациите. Като добавим всичко това към онова, което знаем за неофашистките групи, замесени в този бизнес, бих казал, че вече разполагаме с нещо. Резултатът обаче съвсем определено не ми харесва.

Стрейкър млъкна и точно в този момент на вратата се почука. Един от неговите сътрудници влезе в стаята.

— Съжалявам, че ви безпокоя, сър — каза той, — но току-що получихме от Ливан доклада, който искахте.

Стрейкър кимна, посочи му един стол и попита:

— Има ли нещо в него, Харпър? Ще го прочета по-късно, но сега ми кажете набързо има ли нещо заслужаващо интерес?

Бяха отправили запитвания към разузнавателните служби на различни страни за търговците на оръжие, но засега без резултат. Отговорите бяха винаги едни и същи. Доколкото било известно, не били регистрирани продажби на представители на фашистки групи, немски или други. Даже и търговците на оръжие си имали етичен кодекс. Да, имало запитвания няколко пъти от иранци, някои от името на правителството на шаха, други от частни организации. Да, били извършени плащания за доставки чрез Благотворителното дружество за подпомагане на мюсюлманите — било обяснено, че това е европейско лоби, създадено от фондацията „Пахлави“ по указание на шаха. Продадените по този начин оръжия не били транспортирани директно до Иран, а до правителствен служител в Афганистан, който, поне така се предполагало, уреждал тайното им прехвърляне през границата. Защо тази секретност ли? А! Това било нещо, за което никой не питал в този бизнес.

След това някой си бе спомнил Михаил Антониус, бивш сътрудник на Джордж Атия, ливанския християнски оръжеен търговец. Те заедно били замесени в доставките на оръжие за християните в началото на Ливанската гражданска война. В края на 1975 година Бейрут бе станал център на обширна оръжейна търговия, с мрежа по цялото земното кълбо. Но докато палестинците имали сравнително лесен достъп до оръжие, доставяно им от Сирия, Иран и Либия, то християните били принудени да си доставят оръжие от чужбина по море. Много пари сменили първо началния си собственик — оценките варираха от двеста до шестстотин милиона долара, предвид големите доставки на оръжие и боеприпаси. Никой не знаеше откъде идват парите, но между предполагаемите източници бяха ЦРУ, Израел, местни бейрутски банки, финансисти от Западна Германия, Ватикана… и Иран.

Твърдеше се, че Антониус е човекът, който знае най-много за международната търговия с оръжие — повече от всеки друг жив човек, и в миналото винаги бил в добри отношения с ЦРУ, макар някои хора да предполагаха, че е поддържал същите връзки и с КГБ. Били дадени инструкции на централата на ЦРУ в Бейрут да уреди среща с Антониус и да установи какво знае той. И според Харпъровото резюме на доклада, той наистина знаеше много.

— Сър, според Антониус БДПМ в Цюрих е оказало твърде значителна подкрепа на ливанските християни, особено в закупуването на оръжие — докладва Харпър.

— На християните? Сигурен ли сте? — запита Пайк изненадано.

— Да, сър. Това е съвсем ясно, сър. Има показание, че БДПМ обяснили на Антониус, че те са шиити и предпочитат да помогнат на християните, отколкото на мюсюлманите сунити. Но съвсем не изглежда, че са го правили безкористно. В замяна на помощта си те поискали от Антониус да закупи повече оръжие, отколкото били собствените му нужди. Според него то трябвало да се изпрати в Иран.

Стрейкър подсвирна и се облегна назад.

— Браво! Каква фасада! Всички знаят, че християните са на пазара тук и в Европа. Те бяха във война, така че никой не би помислил за излишъци, отиващи някъде другаде. Някакви подробности за това как е организирано?

— Да, сър. Те обикновено получават оръжие през Марсилия, Испания, Италия и Гърция. Бившите ливански доставчици в Западна Африка също въртят оживена търговия, като изпращат товара през Казабланка направо в Средиземно море. Очевидно част от тези пратки са отклонявани в Средиземно море за Турция, откъдето са извозвани през Анадола в Иран. Какво е ставало след това, Антониус каза, че не знае.

— И нито един път никой от тези товари не е бил спиран?

— Не, доколкото е известно на Антониус.

— Имате ли представа за номенклатурата на доставките?

— Да, сър, списъкът е доста подробен. Много автомати — френски МАТ-49, немски „Хеклер“ и „Кох МР5-АЗ“, също така новата скъсена версия на техния МР-5К и голямо количество от нашия „КАМ-Стат Х-9111“. Антониус твърди, че е имало няколко големи доставки от 9 мм патрони за „Парабелум“ — стават за всички автомати, които изброих досега. Доставени са също така партиди от 7,62 мм АК-47, нашият „Армалайт AR-18“ и белгийски пистолети „Браунинг“. Има и още нещо, сър.

— Да?

— Антониус казва, че през 1978 са прехвърлени две пратки от Сиера Леоне през Африка и Червено море до Саудитска Арабия. Казва, че съдържали гранати и автомати.

Стрейкър подсвирна отново, но устата му беше суха и звукът излезе накъсан.

— А моделът?

— Да, сър, същият, който бе използван при обсадата на джамията тази година.

Когато Харпър напусна стаята с инструкции да напечата пълен доклад, Стрейкър се обърна към останалите и попита:

— А сега накъде?

Пайк поклати глава. Увереността му, че знае нещо определено, го беше напуснала. Фокусът на събитията се бе изместил от Иран към Германия, Хонконг, Турция, Бейрут и един Господ само знаеше къде още!

— Не мога да повярвам! — простена Рандал. Но знаеше, че отговорът е в Иран, където си е бил през цялото време. Искаше му се да се върне там, да тръгне право към центъра на безкрайната паяжина, макар и да съзнаваше, че да се върне без точна информация е не само опасно, но и безполезно. Той се отпусна в стола си и изпсува високо.

32.

Вашингтон

Вторник, 18 декември 1979

След като Пайк си тръгна, Рандал се върна заедно със Стрейкър в неговия офис. Беше дълго помещение с нисък таван, боядисано в бяло. Притежаваше безличния комфорт на хотелски апартамент или луксозна стая за много важни личности. Стрейкър работеше тук, а понякога му се налагаше да живее и с дни. Но въпреки това не беше донесъл нищо от дома си. Обзавеждането, принадлежностите към бюрото, даже цветята по прозореца бяха закупени и поставени тук от Управлението. Стрейкър не беше добавил нищо. Нямаше картини по стените, нямаше фотографии по бюрото, нито даже трофеи или някоя хващаща окото дреболия, нито дори любим молив върху писалището. Нямаше нищо, което да оживява безличното пространство на помещението, и ако Стрейкър умреше или заминеше утре в чужбина, следващият обитател можеше да се нанесе веднага.

Рандал се отпусна на едното от трите кресла в стаята. Стрейкър очевидно беше прав. Той го познаваше от няколко години, първо от Иран и сега тук след неговото завръщане, но през цялото време никога не бе успявал да се доближи до човека зад служебното лице. Стрейкър беше четиридесет и пет годишен, неженен, недружелюбен и мълчалив. Не ходеше на гости, нито някой ходеше при него. Никога не говореше за себе си и изглеждаше така, сякаш изобщо нямаш личен живот. В департамента не се носеха клюки по адрес на Стрейкър, слухове или стари случки, верни или не. Рандал знаеше, че той е добър в работата си, внимателен, акуратен, че е господар на чувствата си и притежава самоконтрола, необходим за всеки агент. Ако таеше някакви чувства или страсти, то те бяха дълбоко погребани и скрити от погледите.

Сега обаче нещо го смущаваше, изкарваше го от релси. Стрейкър беше разтревожен и разсеян. И това имаше връзка със сегашния случай, Рандал беше сигурен. Дали не знаеше или подозираше нещо, което не бе казал на колегите си? Което не би могъл да им каже?

Стрейкър седна срещу Рандал, погледна го и отмести очи. Нямаха никакво време. Трябваше да действат сега или изобщо да не правят нищо. Трябваше да започнат тази нощ, нямаха време за губене. Онова, което Рандал не знаеше, беше страшно много, а останалото, което подозираше — също. Толкова много, което той никога не трябваше да узнае, нито пък да подозира. Но той беше ключът към ситуацията и те трябваше да го използват. Проблемът на Рандал беше, че се беше замесил. Още от самото начало той бе допуснал лични чувства да оцветяват преценките му, да изкривяват представата му и да го отклоняват от правилната посока. Това едва не му коства живота. Подобно ангажиране винаги носи наказание. Един агент никога не трябва да се поддава на чувствата си, не трябва да изпитва тревоги, нито да се ангажира емоционално. Това бе веруюто на Стрейкър, религията му от двадесет и пет години, и до този момент никога не бе имал проблеми. Рандал беше проблем, но той трябваше да бъде използван поне още веднъж. Щом установеше връзка, можеха да го върнат обратно под претекст, че все още не е добре, че не се е възстановил физически и духовно от поражението в Иран, и да го пенсионират. Дискретно, разбира се. Винаги дискретно.

— Питър — изрече той, неуверен как трябва да започне. Настъпи пауза. Рандал чакаше, без да знае какво има предвид Стрейкър. Не можеше да прочете нищо на лицето му. Беше безизразно и затворено като кабинета му. Стрейкър продължи с равен глас:

— Имаме проблем, Питър. Второстепенен, но проблем, при решението на който можеш да помогнеш. — Той отново направи пауза. Беше повторил два пъти думата „проблем“, един път би бил достатъчен. Не трябваше да подчертава трудностите. Изправи се, отиде до бюрото си и изтегли едно чекмедже. Извади папка в убит червен цвят.

— Получих това преди няколко часа — каза той и седна зад бюрото, дистанцирайки се по този начин от Рандал. — Това е доклад на ФБР от Ню Йорк. Те ни сътрудничеха в този случай. Реших, че… — той се поколеба за момент, после продължи, — … че е за предпочитане да не споменавам за това по време на нашата среща с мистър Пайк. Не е необходимо да знае всичко. Докладът се отнася за семейство Ахмади в Ню Йорк, по-конкретно за съпругата и дъщерята. Изглежда, че мис Ахмади е в неизвестност от късния следобед вчера.

Очите на Рандал се разшириха едва забележимо. Иначе лицето му не показа никаква реакция.

— Казва се Фереще — продължи Стрейкър. — Съгласно този доклад, тя се е грижила непрекъснато за майка си от момента на ареста на баща й. Последните били тежки за семейството. Ахмади починал в ареста, така че следвало да има смъртен акт. Но ФБР държало архивите му и семейният адвокат направил скандал и проточил нещата, предизвиквайки едно досадно забавяне. И така допреди няколко дни, докато се уреди всичко. Погребението се състояло едва вчера сутринта. След това Фереще се прибрала с майка си и няколко роднини. По някое време следобед излязла да купи успокоителни за майка си от аптеката. Оттогава е в неизвестност. Никой не я е виждал, нито е чувал нещо за нея.

Стрейкър млъкна. Да, трябваше да стане тази нощ, утре най-късно.

— Да? — Тонът на Рандал беше неутрален, ненастоятелен. Просто искаше да знае.

Стрейкър го погледна озадачено.

— Какво мога да направя аз? — попита Рандал. — Ти каза, че мога да помогна. Какво искаш да направя?

— Иди в Ню Йорк. Намери я. Намери момичето. — Стрейкър не искаше думите му да звучат като заповед. Наум бе започвал всяка фраза с: „Бих искал да…“ Но това нямаше да е правилно. Не той, Стрейкър, искаше Рандал да отиде в Ню Йорк. Беше му все едно. Той просто изпълняваше желание, трансформираше го в заповед. Желания, заповеди, къде ли в крайна сметка беше разликата? Така и не се беше научил да прави разлика между тях; просто се подчиняваше. А Рандал не се беше научил. С него щеше да бъде трудно.

— Искам да опиташ, Питър, да се опиташ да я намериш. — Стрейкър произнесе думата, макар всъщност да не искаше нищо. Или може би само подчинение.

Това не означаваше нищо за Рандал. В Ню Йорк си имаше достатъчно хора за тази работа — полицията, ФБР и даже частни агенции. Какво би могъл да направи той? Къде би могъл да отиде? И той го каза.

Стрейкър кимна:

— Зная, Питър. Полицията вече я търси. ФБР също. Но ти би могъл да говориш с майката на фарси, да спечелиш доверието й и да ти каже каквото знае. Тя може да те отведе до момичето.

— Откъде знаеш?

— Сигурен съм в това. Майката знае къде е момичето. Поговори с нея.

— И ако намеря момичето? Ако е все още живо.

— Тя е изчезнала по някаква причина. Открий тази причина и ще разбереш какво се крие зад всичко това, какво има зад кулисите. Тя знае кои са те, трябва да знае. Изчезнала е, защото знае. Тръгни за Ню Йорк още тази вечер, Питър. Вземи толкова пари, колкото мислиш, че ще ти трябват. Дръж директна връзка с мен. Аз ще бъда тук. Звъни, щом научиш нещо. Дръж ме в течение.

Рандал нямаше какво повече да каже. Просто стоеше, вперил поглед в Стрейкър. Какво ли бе замислил? Защо го пращаше в Ню Йорк?

— Мога ли да взема това? — попита той и посочи папката върху бюрото.

Стрейкър отвори бюрото, измъкна друга папка и му я подаде.

— Това е копие, можеш да го вземеш.

Така значи, Стрейкър е знаел, че той ще каже „да“. Какво ли още знае? Рандал взе папката, излезе и тихо затвори вратата. Веднага след това мъжът в стаята вдигна слушалката на единия от двата телефона пред себе си и набра къс вътрешен номер. Някой чакаше на другия край.

— Тръгна — каза Стрейкър и затвори. Секунда по-късно другата слушалка също тропна на вилката. Стрейкър знаеше, че Рандал е на път към смъртта си, но какво би могъл да направи? Беше взето решение и той трябваше да се подчини. Рандал беше примамката, той щеше да ги привлече, щеше да установи връзката. На масата имаше доста по-големи залози от живота на един обикновен агент.

Ню Йорк Сити

Вторник, 18 декември 1979

Стигна в Ню Йорк късно, но се насочи право към дома на Ахмади в Челси. На летището нае кола, като плати за една седмица в аванс. Надяваше се, че няма да се бави толкова дълго в Ню Йорк, но в същото време осъзнаваше, че това ще е досадна операция, направо губивреме. Чудеше се защо изобщо го бе изпратил Стрейкър.

Обилен сняг беше валял рано сутринта и придвижването по улиците беше затруднено. На два пъти му се стори, че го следят, но всеки път, когато поглеждаше назад, виждаше различни коли. Явно беше загубил форма. Изглежда, нервите му го подвеждаха.

Къщата беше тъмна и отначало си помисли да се върне през деня на светло. Но беше едва десет, а той искаше час по-скоро да започне издирването на момичето. Беше уверен, че е изчезнала по собствено желание, може би защото се е почувствала зле заради смъртта на баща си и е пожелала да остане сама или може би защото е предполагала, че някой иска да я убие. Но ако някой е възнамерявал да я отстрани, то той почти сигурно би го направил по-рано, веднага след ареста на баща й. А ако си мислеше, че искат да я убият, това означаваше, че знае достатъчно, за да е необходима такава мярка. Стрейкър навярно бе прав — намери я и ще намериш групата, ако тя проговори.

Той натисна звънеца и зачака. Не последва отговор. Може би мисис Ахмади беше при роднини. Той позвъни отново. Този път домофонът щракна и се чу ядосан глас.

— Да! Кой е? Какво искате? — Гласът бе женски, с ирански акцент.

— Вие ли сте мисис Ахмади? — попита той на фарси.

— Кой иска да знае?

— Казвам се Питър Рандал. Трябва да говоря с мисис Ахмади.

— Мисис Ахмади е болна. Погребаха чичо ми вчера и е разстроена. Трябва й спокойствие. Никакви посещения.

Домофонът щракна отново и линията се прекъсна. Той се поколеба, после позвъни пак. Ново щракане и гласът се чу отново, този път още по-ядосан:

— Вървете си, моля. Тя спи, ще я събудите. Вървете си, моля ви.

— Трябва да говоря с нея за дъщеря й, за Фереще.

Настана дълго мълчание, но този път жената на другия край не изключи домофона.

— Лоша ли е новината? Мъртва ли е?

— Не е новина. Не зная къде е Фереще, нито как е. Но искам да помогна да я намерим. Моля ви, трябва да говоря с мисис Ахмади.

— Тя ми е леля, можете да говорите с мен.

Силно щракане и жужене показаха, че вратата е отключена. Рандал я бутна и пристъпи в обширен, скъпо обзаведен коридор. Стори му се, че сякаш е прескочил хиляди мили с тази единствена крачка, влизайки в къщата на богато семейство в Техеран. Скъпи персийски килими покриваха пода, миниатюри в рамки бяха окачени на стените, три емайлирани фенера висяха от тавана. На горната площадка на стълбището стоеше висока иранка на около 30 години, облечена в черна траурна рокля и черен шал от шифон, превързан като забрадка. Рандал затвори вратата и тръгна към нея. Тя не каза нищо, просто стоеше и го гледаше, докато той изкачваше стълбите. Лицето й беше безизразно, със студени и съсредоточени очи. Щеше да е привлекателна, ако не беше суровата линия на устата й и безкомпромисната твърдост на изражението й.

— Благодаря ви, че се съгласихте да ме приемете — каза той подчертано учтиво. Тя кимна мълчаливо и го въведе в една малка стая встрани от първата стълбищна площадка. Затвори внимателно вратата и му посочи един стол. Всичко наоколо беше иранско. Той изпита неясно безпокойство.

Жената се настани срещу него.

— Кой сте вие, мистър Рандал? Защо дойдохте тук? Кой ви изпраща?

— Аз съм от… правителството. Дойдох да направя проучване за Фереще, да открия каквото мога, нещо, което би ми помогнало да я намеря.

— Вие говорите добре фарси. Живели сте в Иран. За кое правителствено учреждение работите, мистър Рандал? — Лицето й беше съсредоточено и не изразяваше нищо.

— Бях към посолството в Техеран няколко години, мисис…

— Навабпур, Нушин Навабпур. Какъв интерес може да има Държавният департамент към изчезването на моята братовчедка?

— Може да се окаже замесена с една екстремистка група, действаща в страната ни. Загрижени сме за нейната безопасност.

— Не е необходимо да ме лъжете, мистър Рандал. Вие не сте от Държавния департамент и вашият интерес към Фереще няма нищо общо с нейната безопасност. Вие мислите, че тя е член на терористична организация и искате да я намерите чрез нея.

Рандал знаеше, че няма да постигне нищо чрез увъртане. Иранците бяха прекалено добри в това, за да бъдат хванати по този начин.

— Да, това е една от причините. Но дори и да се окаже невинна, може да знае неща, свързани с други хора. И поради тази причина има голяма вероятност животът й да е сериозно застрашен. Ако вие знаете къде е, ще й окажете голяма помощ, ако ни съобщите къде се намира в момента.

— Не зная къде е, но дори и да знаех, не съм уверена, че бих ви казала. Полицията вече я търси, защо не ги попитате?

— Ние си сътрудничим с тях. Но може би Фереще не желае да си има работа с полицията, може би се опитва да ги избегне.

— Какво ви кара да мислите, че тя не бяга тъкмо от вас?

— Едва ли знае, че се занимаваме с нея. — Нещо в жената смущаваше Рандал, терзаеше ума му. Но не можеше да определи точно какъв е източникът му на безпокойство. Тя взе пакетче цигари от една близка масичка, изчука една, запали я и вдиша дълбоко. Не му предложи.

— Мистър Рандал, нямаме нужда от помощта ви. Ако Фереще е… ако тя е все още жива, полицията ще я намери. Майка й и аз се молим да я намерят, преди нещо да й се е случило.

Изведнъж той се сети: очите й. Въпреки черните дрехи, погребението преди ден и траурната церемония след това, тази жена не скърбеше. Нямаше и следа от наскоро пролети сълзи в очите й, от мъка, от безпокойство за братовчедка й. Може би не държеше особено на чичо си и братовчедка си, или пък дори ги мразеше, но иранската традиция изискваше тя да демонстрира скръб. Рандал мислеше бързо. Имаше и още нещо, нещо от това, което беше казала, и то не бе вярно. Беше му направило впечатление и го бе накарало да застане нащрек, но умът му отказваше да го осмисли. Продължи да говори, като трескаво съобразяваше.

— Натоварен съм с издирването на вашата братовчедка. Заповядано ми е да я намеря и да й помогна, но за да започна, имам нужда от помощта ви.

Още докато говореше, осъзна какво го тормози. На вратата, точно преди да го пусне вътре, тя бе нарекла мисис Ахмади своя леля, но преди това бе казала, че Ахмади й е чичо. Това не можеше да бъде. Или чичо и стринка, или леля и вуйчо, свако — каквото и да е, но не и чичо.

— Коя сте вие? — попита той. — Можете да ми кажете истината или да почакате, докато я установя. Но преди това искам да поговоря с мисис Ахмади. Веднага.

Още докато говореше, лицето й му каза, че е прав, но очите й продължаваха да го гледат втренчено.

— Страхувам се, че това не е възможно, мистър Рандал. Не мога да ви позволя. Ще трябва да си вървите, иначе ще повикам полицията.

Какво ли криеше? Защо се опитваше да му попречи да се срещне с вдовицата на Ахмади?

— Не бих го направил, мисис Навабпур. Нито пък ви съветвам да се опитвате да ме отклоните от разговор с мисис Ахмади. Къде е тя?

Не беше забелязал ръката й, придвижваща се много бавно към джоба на роклята й. Изминалите години бяха взели данъка си. С ловко движение тя измъкна малък, но смъртоносен автоматичен пистолет.

— Мисля, че си поговорихме достатъчно, мистър Рандал. Не ви е за пръв път да ни заставате на пътя. При последния случай това ни струва скъпи жертви, жертви, чиято стойност вие даже не можете да си представите. Мисис Ахмади е в стаята си; за неин лош късмет я сполетя нещастие. Мисля, че е крайно време и вас да ви споходи същото. Моля, поставете ръце на тила си и се изправете много бавно. Това е малък пистолет, но съм уверена, че вие много добре знаете какви поражения може да нанесе от толкова близо.

Той знаеше. Бавно, без да отделя очи от пистолета и ръката, която го държеше, той вдигна ръце и ги постави на тила си, както му беше казано. След това започна да се надига от стола. Тя държеше уверено пистолета; не съществуваше риск да стреля случайно. Е, щеше да има поне малко време за мислене.

— А сега, мистър Рандал — продължи тя, — извадете с лявата си ръка пистолета от кобура под мишницата си и го пуснете внимателно на пода. Направите ли някакво рязко движение, стрелям веднага.

Той измъкна пистолета от кобура с дулото надолу. Движенията му бяха бавни и успокояващи. Оръжието изтрополя до краката му върху плътния килим.

— А сега поставете ръцете си пак на тила и идете до вратата, но не се опитвайте да я отворите.

Той се подчини, спомняйки си инструкциите отпреди години на тренировките в школата за това как да се държи в ситуации като тази: „Изпълнявай всичко, което ти нареждат, прави го бавно, не прави нищо, от което лицето, държащо оръжието, може да изпадне в паника. Дай си време за мислене и не действай, преди да си абсолютно сигурен.“

— А сега — продължи тя, — отворете вратата бавно с лявата си ръка. Не прекрачвайте прага, преди да съм казала. — Ръката й не помръдваше, оръжието беше насочено точно в главата му. Трябваше да се доближи до нея.

— Кои са вашите хора? — попита той. — Имам право да зная, нали? Ние се борим един срещу друг близо вече две години и все още не зная кои сте вие.

— Тихо! — прекъсна го рязко тя. Това беше първият знак, който издаваше нервността й. — Отворете вратата. Бавно.

Той хвана дръжката, натисна я и открехна вратата.

— Въобще не ми пука за тишината, — меко каза той. — Ако имате намерение да ме убиете, не би навредило да ми ка…

— Казах да пазите тишина! Тайната никога не бива да се разкрива пред външни лица, никога! — Тя говореше със страст и вълнение, гласът й звънтеше в безмълвието на празната къща.

Рандал погледна надолу към килима до вратата. Беше точно така, както си го беше представял. За богатите иранци не беше необичайно да влагат в хубави килими като средство срещу инфлацията. Те са неудобни за крадене, лесно се съхраняват и увеличават стойността си с времето. Хубавият килим има нужда от ходене върху него; това подобрява влакнестата структура, придава му патина и смекчава цветовете. Най-добрият начин на съхранение е да се трупат един върху друг три, четири и даже половин дузина. Тук навярно бяха три — вратата бе изрязана два-три сантиметра, за да може да се плъзга отгоре. Рандал я отвори докрай и зачака следващите инструкции.

— Сега застанете в рамката на касата, без да мърдате. Дръжте ръцете си на тила.

Това беше най-трудният момент за нея и най-опасният за Рандал. Той можеше да се хвърли наляво или надясно, може би щеше да успее да намери някакво прикритие в друга стая преди тя да се добере до вратата и да стреля. Възможно, но не и сигурно, и ако сметката му се окажеше крива, едва ли щеше да остане жив, за да съжалява за грешката си. Той леко помръдна крак, бутайки с пета ръба на най-горния килим, като го плъзна внимателно назад.

— Застанете на колене — заповяда тя — и след това вървете на колене към перилата.

Той бавно сви колене, избутвайки килима назад, като образува две ниски гънки. Очите й бяха фокусирани върху главата и ръцете му, пистолетът се наведе надолу към предпочитаната цел — основата на врата му. Той се придвижи несръчно на колене през площадката; полираният дървен под болезнено го убиваше. Когато стигна до перилата, жената тръгна към вратата. Той се напрегна в очакване къде ще стъпи.

Жената се спъна в една от гънките на килима и пистолетът й изгърмя; тя политна с несръчно протегната напред лява ръка, за да смекчи падането. Куршумът мина далеч от целта, разцепвайки дървеното перило на метър от Рандал. Само след миг той вече бе на крака, изрита пистолета от ръката й, замахна и я обездвижи със саблен удар по шията. После се наведе и я обърна по гръб, после я издърпа да стане. Беше лека, но високият й ръст затрудняваше движенията му.

Настани я на един стол с високо облегало, наведе главата й напред и опипа вътрешността на устата й. Намери капсулата зад последния долен зъб отдясно. Бръкна в джоба си и извади малкия швейцарски армейски нож, с който никога не се разделяше, отвори една малка пила и се захвана с изваждането на капсулата; задачата му се усложняваше от необходимостта да държи главата й наведена напред, в случай че неволно счупеше това, което толкова се стараеше да запази здраво.

Пет минути по-късно капсулата лежеше здрава в ръката му — малък сив цилиндър от чуплив метал, съдържащ достатъчно цианид, за да убие за секунди. Той го пъхна в джоба си и седна срещу жената, изчаквайки я да дойде в съзнание. След десетина минути очите й потрепнаха, после се отвориха. Погледът й се заби в него; омразата в очите й им придаде повече живот, отколкото връщането на съзнанието. Той видя как омразата се замени от нещо друго, нещо, което беше видял навремето и в очите на професор Моини, преди той да умре в Дарбанд. Очите й се затвориха и тя стисна челюсти, веднъж, после отново.

— Губите си времето — каза той. — Ето я. Извадих я, докато бяхте в безсъзнание.

Очите й се отвориха отново. Отчаяние бе заменило омразата.

— Помолих ви да ми разкажете за вашата група — продължи той. — Сега вече ви заповядвам. Щом ви е известно кой съм, значи също така знаете, че пет пари не давам за съдбата ви, след като получа това, което търся.

Тя го гледаше с очи, фокусирани в някаква точка над главата му.

— Може да загубя цяла нощ, но съм решил да ви развържа езика. И така, първото, което искам да науча, е къде се намира Фереще Ахмади.

Тя продължаваше да се взира над него с немигащи очи; дишането й постепенно замираше.

— Знаете ли къде е тя? — запита настойчиво той. — Да не сте я убили, както убихте и майка й?

Тя не отговори, само продължаваше да гледа втренчено, но очите й бяха празни, а лицето — лишено от всякакво изражение. Колко ли време би могла да издържи така?

— Кога дойдохте тук? Вчера? Миналата нощ? Днес? Тази вечер? Кога е убита мисис Ахмади? Колко от хората ви са в Ню Йорк? Фереще Ахмади член на вашата група ли е?

Той я засипваше с въпроси, съзнавайки, че тази канонада може да продължи през цялата нощ и на следващия ден. Много скоро щеше да му се наложи да я предаде на някой друг, но сега тя бе на негово разположение за разпит. Наведе се напред и я шибна по лицето. Главата й отскочи и остана така, извита на една страна. Нищо не показа, че е усетила удара му. Погледът й продължаваше да се рее без никакъв израз. Той се навъси и отново я удари, но тя дори не реагира, макар че главата й клюмна напред; само гледаше пред себе си с невиждащи очи. Хвана я за раменете и започна да я разтърсва. Никаква реакция, с изключение на отслабващото й дишане и ужасяващия втренчен поглед. Кожата й ставаше все по-бледа и по-студена. Той повдигна дясната й ръка и я пусна. Тя остана да виси във въздуха, в положението, в което я остави. Повтори процеса и с лявата й ръка и след това върна и двете в първоначалното им положение. Тя бе навлязла в състояние на дълбок каталептичен транс и с всяка секунда потъваше все по-дълбоко в него. Рандал се отпусна сломен до стола й. Толкова пъти бе достигал само на една ръка разстояние от тайната и всеки път претърпяваше поражение! Къде ли не бяха успявали да се скрият от него: в шифрите, в мълчанието, в смъртта и сега в тази подигравка със смъртта. По дяволите! Щеше да я накара да проговори. Ръката му посегна към телефона.

33.

Ню Йорк Сити

Вторник, 18 — сряда, 19 декември 1979 година

— Нищо не мога да направя, мистър Рандал — каза докторът и сви устни. Беше изпратен директно от нюйоркския офис на ЦРУ за вътрешни операции, който му плащаше повече за дискретността, отколкото за лекарските му услуги. Той прибра инструментите в малката си сива чанта и я затвори. В тона му имаше някаква обреченост.

— Тя е в каталепсия — продължи той. — Много дълбока. Досега не съм виждал никого в такова състояние. И никога не съм чувал някой да влезе в транс толкова лесно сам. Бих казал, че това е невъзможно. Сякаш е била програмирана и е трябвало само да натисне един вътрешен превключвател, за да се получи почти незабавен ефект. Ще трябва да я вземем с нас до главната квартира и да видим какво можем да направим с наркотични вещества. Но това навярно ще отнеме време, а съществува и възможността подобно третиране да я убие. Или пък да получи мозъчно увреждане, когато я извадим от това й състояние. Ще трябва да изчакате известно време с разпита и даже тогава тя би могла отново да потъне в транс, освен ако не намерим начин да въведем някаква вътрешна блокировка. Мога само да ви кажа, че този път сте претърпели поражение.

— По дяволите! — избухна Рандал и скочи от стола. На вратата се почука и единият от двамата служители от отдела за вътрешни операции, дошли с лекаря, влезе в стаята.

— Готови сме да изнесем тялото от спалнята, сър — каза той на Рандал. Бяха открили мисис Ахмади в леглото й, удушена с чорап. Лекарят бе преценил, че е мъртва от около пет часа.

— Окей — кимна Рандал и се обърна към лекаря: — Изнесете и тази. Ще се погрижа тя да бъде под ключ, но искам от вас да направите всичко възможно, за да остане жива. Тя разполага с информация, която ми е страшно нужна. Обадете ми се веднага щом стане годна за разпит.

Излезе от стаята и тръгна нагоре по стъпалата. Стаята на Фереще Ахмади беше вече претърсена от жената или нейните приятели. Съдържанието й беше разхвърляно в безпорядък по пода: чаршафи, облекло, гримове, книги, документи, фотографии. Той внимателно прекрачваше разхвърляните вещи. Дали Нушин Навабпур беше търсила нещо определено, или просто така, напосоки? Може би бе успяла да открие онова, което е търсила, преди той да я бе обезпокоил, и вече е била изпратила съучастниците си след момичето? Или пък той й е попречил в търсенето? Той вдигна няколко листа, предимно писма и стари записки от колежа, и започна да ги прехвърля.

Според досието, което бе проучил преди да тръгне от Вашингтон, Фереще Ахмади бе на двадесет и две години, неомъжена и работеше като архивар в Музея за модерно изкуство, недалеч от Пето авеню. Следвала в Националната академия за изобразително изкуство, където все още бе регистрирана като студент по графика. Част от времето си прекарваше като помагаше в семейната галерия за антики. Американски гражданин, прекарала първите десет години след рождението си в Иран и след това през 1966 година дошла с родителите си в Ню Йорк. Снимката й показваше интелигентна, необикновено привлекателна жена; очите и устата й издаваха независим характер, съчетан с може би малко неувереност. Беше виждал същия израз и преди върху лицата на ирански жени, чиито ум и външност биха били залог за всякакъв вид успех, но техните семейства ги държаха според изискванията на традицията в безусловно подчинение. Понякога ставаха политически активистки.

Рандал почувства как го обзема чувство на самота и унилост. Защо не се бе оттеглил, когато се върна от Иран? Беше подобно на завръщането от Виетнам; най-удачният момент да бие шута на всичко. Но вместо това бе останал, бавейки се с оставката, съзнавайки, че може да го направи всеки момент. Но отново бе засмукан от този ненаситен вихър от интриги, престъпления и насилие. Призракът, който преследваше от толкова време, все му се изплъзваше, като дим между пръстите му, всеки път, когато се изправеше лице в лице с него.

Под една купчинка писма попадна на едно, сгънато внимателно и върнато в плика му, което предполагаше по-внимателно отношение. Съдържаше само няколко реда: „Скъпа моя, съжалявам много, че всичко трябваше да свърши по този начин, така внезапно. Може би всичко е за добро. Знаеш, че никога не бих могъл да ти причиня болка. Знаеш също къде да ме намериш, ако изобщо някога ме потърсиш отново. Ръсел Фернуел.“ Записката беше кратка и не съдържаше адрес, но все пак бе начало. Рандал намери една адресна книжка, дебела и пълна с имена, някои бяха подредени по азбучен ред, други вписани без никаква схема. Нямаше никой записан като Ръсел. Той започна от А и продължи нататък, без да пропуска име. След пет минути го намери: Ръсел Фернуел, 49 Гроув Корт, Гринич Вилидж. За да е сигурен, провери до края, но човек с това име повече нямаше. Затвори книжката и я захвърли върху писалището до прозореца. И в същия момент окото му улови лекото движение на къс хартия, раздвижил се от трепета на въздуха, предизвикан от летящия бележник. Отиде до писалището и го вдигна; ръката му леко затрепери.

Беше виждал вече подобен лист: бледосин, покрит с тайнствени символи и ивица от почти нечетливи йероглифи в долния край. Не можеше да е сигурен, че знаците са същите, но във всичко останало той бе напълно идентичен с листа, намерен в папката на Масуд Хешмат, и с онзи, който Хешмат беше вдигнал от пода в къщата в Колхак. Лист хартия, причинил толкова много смърт. Рандал го сгъна и го пъхна в джоба си.

От Челси до Гринич Вилидж се стигаше само за няколко минути с кола. Гроув Корт представляваше малка група от тухлени къщи встрани от Гроув Стрийт, всички с изглед към един парк. От квартал на нюйоркските бохеми през шестдесетте сега мястото се бе превърнало в убежище на богати и преуспели хора с артистични претенции. Беше още красиво, но някаква застояла атмосфера бе обгърнала околността и заглушаваше бунтарския дух на предишните десетилетия. Гроув Корт бе усамотено и тихо място, в което външни хора нямаха достъп. Минаваше полунощ, когато Рандал отвори тежката врата, защитаваща малкото убежище от несигурността на улицата отвън. Тя издрънча зад него.

Ръсел Фернуел още не беше си легнал, но определено не беше особено щастлив от факта, че го притесняват в толкова късен час. Четиридесетгодишен, леко посивял, с оплешивяващо чело и дълга коса, той бе облечен като художник. Рандал показа удостоверението си и попита дали може да влезе.

— Можете — отговори Фернуел с изкуствено апатичен глас, — но искам да знаете, че във всекидневната ми има дама и тя няма да си тръгне за ваше удобство. Ако разбирате какво искам да ви кажа, тогава влезте. — Той направи театрален жест, сякаш бе очаквал думите му да извадят посетителя от равновесие. Явно Фернуел си падаше по позите. Рандал прекрачи прага. Фернуел затвори вратата, заключи я и пусна резето, след това въведе посетителя си в едно обширно, оскъдно обзаведено помещение вдясно.

„Дамата“ беше момиче на около осемнадесет години с тъмна коса, бледа кожа и почти хубаво. Лежеше на дълго кожено канапе, наблюдаваше двамата мъже и се стараеше да изглежда безразлична, което впрочем й се удаваше без особени усилия. Рандал не й обърна внимание; погледът му обходи стените, където бяха закачени много картини и фотографии. Разпозна стила на няколко добре известни съвременни художници — Ривърс, Розенкуист, Линдер. Двете платна на Уорхол и Хокни изглеждаха съвсем истински и мястото им на стената срещу него не бе подбрано случайно. Фотографиите бяха предимно на голи тела, в по-голямата си част жени, и правени очевидно от един и същ фотограф.

— Нещо за пиене? — попита Фернуел, кимайки към една масичка в ъгъла, покрита с пъстри бутилки и чаши. — Или имате други предпочитания? — Той повдигна вежди. Рандал поклати глава и седна на най-близкия стол.

— Моля, чувствайте се като у дома си — каза Фернуел, но думите дойдоха твърде късно, за да имат ефект. Той отиде до масичката, наля си уиски, върна се и седна срещу госта си. Момичето през цялото време не откъсваше поглед от него.

— И така, с какво мога да ви помогна? — попита Фернуел; само непрестанното потрепване на пръстите на лявата му ръка издаваше несигурността му. — Наркотици — едва ли, порно — също. Федералните служби се грижат за всичко това в името на нашата велика нация. Значи трябва да е международна контрабанда на произведения на изкуството. Или фалшификати.

Рандал беше уморен и поведението на Фернуел го дразнеше.

— Тук съм, за да ви попитам за Фереще Ахмади.

Фернуел замръзна. Пръстите му спряха безсмисления си танц, погледът му внезапно придоби острота.

— Божичко! — възкликна той. — Бащата не е направил някакво шантаво оплакване, нали?

— Оплакване ли? — повтори Рандал. — И от какво да се оплаче?

— По дяволите, откъде мога да знам?

— Вие го казахте. Искам да разбера къде се намира тя и дали сте я виждали от завчера.

— Да съм я виждал? — Фернуел за малко не се изсмя. — Как бих могъл? Аз съм последният човек, с когото би поискала да се срещне, поне тя така ми каза. Не съм я виждал от август. Петнадесети август, ако трябва да бъда точен. Но за какво я търсите? Тя е непорочна, уверявам ви.

— Изчезнала е вчера. — Рандал разказа за ареста и смъртта на бащата на Фереще, но запази за себе си възможната връзка с терористична група. Ако Фернуел знаеше нещо, не биваше да му го подсказва. Когато приключи с разказа, домакинът леко подсвирна и вдигна рамене.

— По дяволите, ако тя бяга от нещо или просто иска да се усамоти за размисъл, тук е последното място, което би избрала.

— А защо не, мистър Фернуел?

— Защо не ли? Защото при последната ни среща ми каза, че никога повече не иска да ме види. На моята възраст не е трудно да разбера кога една жена казва истината, а тя не ме лъжеше.

— Колко време бяхте заедно?

— С прекъсвания близо три години. Срещнах я в една галерия в предградията. Имаше изложба на Тоуби, непосредствено след смъртта му през седемдесет и шеста, предимно маслени платна. Исках да купя няколко. Във всеки случай в стила на Тоуби има нещо от Бахаизма, някакъв вид персийски култ, а много от хората на тази изложба бяха иранци. Фереще беше там, макар че тя и нейното семейство са ревностни мюсюлмани, и ние се запознахме. Тя е посещавала Националната академия навремето и познаваше работите ми, даже ги харесваше. Аз съм фотограф — това по стените е част от нещата ми. По-рано рисувах, но преди десетина години се прехвърлих във фотографията. Срещахме се няколко пъти след това и я любих една вечер тук. Исках да се пренесе тук, но тя все още държеше на онези ужасни ирански семейни традиции, така че бяхме дискретни и прекарвахме заедно само когато имаше условия. Както и да е, след около година ми стана модел — някои от тези фотографии по стените са нейни. Беше един от най-добрите модели, които съм имал. Но никога не ми позволи да изложа никоя от работите с нея; каза ми, че родителите й ще я убият или нещо подобно. За мен това беше пълна глупост, но детето бе изплашено и аз изпълних молбата й. Жалко, защото някои от най-добрите ми работи бяха създадени по онова време. Тя беше истинско вдъхновение за мен.

Фернуел спря и се обърна към стената. Рандал проследи погледа му. От мястото му не се виждаше ясно, но фотографиите изглеждаха добри. Помисли си, че Фернуел е наистина майстор в професията си и че е имало време, може би не много отдавна, когато хората са купували копия на творбите му не заради името, а защото са вълнуващи.

Не му трябваше много време, за да съобрази, че Фернуел разиграва поза, и при това не съвсем талантливо. Нахаканата външност прикриваше още нещо и Рандал се досети, че Фереще Ахмади е знаела какво представлява това още нещо. Той си бе изградил един мислен образ за нея, докато ровеше из нещата в стаята й, и този образ не включваше връзка с умник на средна възраст. Фернуел се прикриваше. Най-много го издаваха ръцете му, които често вдигаше до устата си. Мъжът беше уязвим и компенсираше своята неувереност, демонстрирайки на околните, че с пълно право заема мястото в живота си.

— Какво се случи през август? — попита Рандал. Някъде сред отговорите на Фернуел имаше информация, която щеше да го отведе до Фереще. Трябваше само да зададе нужните въпроси.

— Август? — Фернуел повдигна рамене, сякаш за да подчертае незначителността на темата, но жестът излезе неубедителен. Каквото и да се бе случило, явно е било важно за него.

— Всъщност нищо определено — каза той. — Нямаше някакъв конкретен повод. Нещата просто се изясниха, това е всичко. През последната половин година връзката ни западаше. Аз се променях. В работите ми се чувстваше умора, започнах да се повтарям, но продавах на разработен пазар. Все още правех добри неща с Фереще, но останалото беше рутина. Каза ми, че фотографиите ми стават банални и че и аз се превръщам в тяхно подобие. „Банален“ — това е думата, която употреби. Заболя ме, когато го каза за пръв път; направо побеснях. Но тя имаше право. Започнахме да се караме. Не харесваше приятелите ми, нито клиентите ми. Имаше си свои приятели — по-млади, с повече идеали. Започна да пропуска срещите ни и един ден през август изведнъж се появи отново тук. Беше напрегната и нервна — каза, че няма смисъл, че всичко е свършено. Повече не я видях. Това е истината.

Рандал кимна. Зачуди се докъде ли е паднал Фернуел оттогава?

— Към какво друго, като изключим изкуството, проявяваше интерес тя? — попита той. — Политика, религия или нещо подобно?

— По дяволите, не! — Възражението на Фернуел беше енергично и спонтанно. — Мразеше политиците. Родителите й бяха религиозни, но тя нямаше време за това. Не, тя обичаше изкуството, театъра и модерните танци. Обичаше още японската храна, Вонегът и дискотеките — добави той разгорещено и после смени тона: — Вижте, казахте ми, че баща й е арестуван по обвинение в трафик на наркотици. Сега ме питате за политика. Какво става? Грози ли я някаква опасност?

— Може би, така че ако имате някаква представа къде може да се намира, ще й направите голяма услуга, като ми кажете. Били сте близки с нея и ако е в беда, може би ще дойде при вас за помощ.

— Съмнявам се. Но ще ви уведомя веднага, ако се появи.

— Къде би могла да отиде? Имаше ли приятели, хора, при които би се чувствала в безопасност?

— Не мога да се сетя за никого. Тя имаше приятели от Академията, студенти и прекарваше с тях доста време. Но аз никога не съм вземал някакво участие в тази страна от живота й. Това, което ставаше между нас, беше нещо съвсем отделно, откъснато от всичко останало.

Рандал кимна. Нямаше какво повече да научи от Фернуел. Изправи се и се насочи към вратата. Момичето на дивана го проследи със скучаещия си поглед.

Фернуел изтегли резето, което му даваше сигурност срещу объркания свят отвън, и Рандал пристъпи в мразовитата нощ. Вратата започна да се затваря, но изведнъж се отвори отново и Фернуел го повика.

— Току-що се сетих за нещо. Имам едно таванче в Сохо на Устър Стрийт. Купих го за ателие в края на шестдесетте, когато хората започнаха да се местят в Сохо заради ниските наеми, и все още го използвам, когато ми трябва усамотено място. Фереще често идваше там; дадох й ключ и той все още е у нея. Има вероятност да се е покрила там. Почакайте, ще ви дам моя ключ. — И той отстъпи назад, оставяйки Рандал сам на стълбите. Върна се бързо с два ключа в ръка.

— Адресът е: 15С Устър Стрийт. Този ключ е за стълбището, а този отваря вратата на ателието. Върнете ми ги, когато свършите. И вижте, ако я намерите — без грубости. Ако има нужда от нещо: пари, адвокат или каквото и да е друго, аз ще го уредя.

Рандал кимна. Знаеше, че думата „уредя“ не се използва току-така.

Вторник, 18 — сряда, 19 декември 1979 година

Рандал реши да върви пеша въпреки студа. Искаше да прочисти главата си, да освободи мозъка си от облаците, които сякаш се сгъстяваха полека-лека и замъгляваха ума му. Усещаше града наоколо — завит със сняг и тъмнина, но буден, приличащ на огромно тъмно сърце, в което пулсираше непрестанен живот. Коли и хора го подминаваха, вратите на баровете и нощните клубове му действаха успокояващо с живота зад тях, шум от музика и смях избликваше навън и затихваше отново, когато отминаваше. Всичко идваше до него на потоци: поток музика, поток от гласове, поток цветна и после бяла светлина; обливаха го, когато преминаваше, потънал в своята собствена тишина. В един рок клуб някой пееше парче на Пати Смит може би беше същото място, където самата тя го е изпълнявала за пръв път. Думите стигаха до него в нощния въздух, остри и отчетливи, музиката бе сурова и агресивна. Продължи по пътя си; музиката се издигна до кресчендо край него, после взе да стихва зад гърба му. Повече от всякога имаше чувството, че е следен, веднъж долови стъпки зад себе си, но когато се обърна, не видя никого, а ехото бе отшумяло.

Устър Стрийт изглеждаше безлюдна, тълпите от близкия Бродуей се бяха разотишли. Чувстваше се потиснат между сближените стени, от тежките чугунени фасади на старите търговски сгради, превърнати от времето и парите в ателиета на художници и зали за репетиции на съставите от новата вълна музиканти. 15С беше тясна сграда, сгушена между две други, с широки фасади. Прозорецът над входа беше тъмен — нямаше никого. Той завъртя ключа в ключалката, тя се отвори леко и той бутна вратата. Ръката му посегна в тъмното и пошари по стената, докато намери ключа и го натисна. Светлина обля антрето. Стръмно стълбище с метални стъпала водеше нагоре до вратата на тавана. Той се изкачи. Обезпокои го мисълта, че металните стъпала под краката му ще издадат присъствието му на всеки, който може да се крие горе.

Отключи вратата на ателието и бавно я бутна. Ивица бледа, мека светлина падна върху дървения под на обширното студено помещение. Почувства пустотата му, сякаш спотаена в тъмнината. Ръката му се протегна за ключа на осветлението. В същия момент един женски глас прозвуча от тъмнината някъде вляво. Думите бяха на фарси, тонът бе остър, изпълнен със стаен ужас, но в същото време и опасно спокоен.

— Спрете и вдигнете ръце. Бавно. Хванете ръцете една за друга с дланите нагоре и ги дръжте над главата. Имам пистолет и силуетът ви е очертан от светлината зад вас. Дори и не си помисляйте за никакво движение. Влезте много бавно и застанете в средата на помещението.

Той изпълни нареждането. Чувстваше се пълен глупак, че го хващат по такъв начин за втори път в една и съща нощ.

— Спрете! — заповяда гласът. — Извадете си оръжието с лявата ръка и го пуснете на пода. Не се опитвайте да стреляте — няма да ме улучите. — Той се подчини и внимателно пусна пистолета на пода.

— А сега — продължи тя, — кой сте вие? Как попаднахте тук?

Внезапно реши да й отвърне на английски.

— Казвам се Питър Рандал и съм тук, за да ви помогна, ако се нуждаете от помощ. Сигурен съм, че имате нужда.

Тя също превключи на английски; владееше го доста по-добре от фарси.

— Вие не сте ченге; те не знаят фарси. Но не се затруднявайте да ми обяснявате за кого работите; мога и сама да се досетя. Защо не ме оставите на мира? Какво иска ЦРУ от мен? Казах ви, че не знам нищо.

— Мисля, че грешите, мис Ахмади. Ние никога не сме говорили с вас. Оставихме разпитите на ФБР и полицията. Но сега съм тук, защото се е случило нещо, което ви е подгонило. Искам да ви помогна.

— Не ме лъжете. ЦРУ ми виси на врата още отпреди да започне всичко това. Вашите хора се появиха веднага щом ченгетата и ФБР свършиха.

Рандал бе смутен. Даже и колегите му от вътрешните операции не знаеха за това.

— С кого говорихте? — попита той. — Как се казваха?

— Представиха се като агент Горман и агент… не си спомням името. Носеха удостоверения на ЦРУ, казаха, че идват от Вашингтон. Но за какво ли си хабя думите? Вие и без това го знаете.

Ледени тръпки пропълзяха по гърба на Рандал. Във вътрешните операции наистина имаше човек на име Горман, беше го срещал един-два пъти по време на тренировки. Какво ставаше? Защо Стрейкър не му бе казал, че вече са я разпитвали?

— Чуйте — изрече умолително той. Съзнаваше, че трябва да я убеди. — Не знаех, че още някой е бил изпратен. Пристигам току-що. Трябва да ми повярвате. Вие се нуждаете от помощта ми, както и аз от вашата. Трябва да знам за какво ви разпитваха, какво искаха да узнаят.

— Вижте какво — каза тя, — нима мислите, че ще се хвана толкова лесно?

Той обаче долови колебанието в гласа й.

— Даже и да ви повярвам, че не знаете нищо, променя ли това нещата? Някой от вашето ведомство просто икономисва информацията. И какво от това? Просто част от същата игра.

— Не, кажете ми какво искаха — това е много важно.

— Този разговор не води доникъде. Щом толкова настоявате да знаете, питаха за някаква терористична група. Слушайте, аз дори не знаех, че баща ми е бил замесен в търговия с наркотици, докато не го арестуваха. И сега изведнъж се появяват хора, които твърдят, че може би той е свързан с нелегална организация от фанатици в Иран и че и аз също съм член на тая група. На кого да вярвам? Тук става нещо и аз нямам никакво намерение да се намесвам в игрите ви.

— Какво още ви питаха? — настоя Рандал.

— Казаха ми, ако тази група влезе във връзка с мен, да им предам, че Управлението е склонно на сделка. Били съгласни на сътрудничество, с цел да им помогнат да дойдат на власт. Горман каза, че трябвало да имаме влияние в Иран и че групата имала нужда от средства, за да поеме управлението там. Това щяло да бъде от взаимна полза. В отговор на определени предимства ЦРУ щяло да ги снабди с всичко необходимо — пари, оръжие, хора. Мен ако питате, след като се опарихте толкова лошо там, няма смисъл да опитвате отново. Но не. Вие явно никога не си вземате поука от грешките си.

Рандал почувства как сърцето му заблъска в гърдите. Мозъкът му отказваше да възприеме думите й. Проклетите копелета искаха сделка. С някого, някъде, само и само паради някой и друг ден влияние. Тя бе права — идиотите си бяха идиоти.

— Фереще, чуйте ме и слушайте внимателно. Аз ви вярвам, че не знаете нищо за групата, с която е бил свързан баща ви. Повярвайте ми — изобщо нямам представа за тази шантава идея да се уреди сделка с тях. Трябва да поговорим, трябва да си помогнем взаимно, независимо от това какво става.

— Как мога да съм сигурна, че не ме лъжете?

— Не можете. Но нямате избор. Не искате да ме убивате и не можете вечно да стоите там с насочен към мен пистолет. Запалете лампите, дайте два стола и ако тук има някаква печка, за Бога, моля ви, включете я.

Настъпи дълга пауза, след това в мрака последва някакво движение и лампите светнаха. Рандал примига. Тя стоеше срещу него и го наблюдаваше с пистолет в ръка. Очите й бяха будни, дебнещи, изчакващи. Носеше джинси и дебел пуловер. Сега, след като я видя, осъзна, че снимката всъщност му е казала много малко. Песента на Пати Смит отново зазвуча в главата му и той видя в лицето на Фереще Ахмади и мъка, и женска красота, и сила.

Седнаха под едно огромно платно, покрито с черни ивици на бяла основа. Една и съща фигура се повтаряше отново и отново, натрапвайки се с образа си — веднъж тъмен, друг път светъл. Той внезапно осъзна, че повтарящата се форма всъщност е арабската и персийска буква айн — къса полуокръжност със силно завита опашка. Погледна към символа и след това към Фереще.

— Ваше ли е?

Тя кимна.

— Красиво е.

Тя сви рамене.

— Чуйте — започна той отново, — трябва да знам всичко, което става в момента. Първо, кажете ми защо се опитахте да изчезнете вчера?

— Бях принудена да направя избор между изчезването си и онова, което вашите хора наричат „елиминиране като крайна мярка“.

Той се усмихна и поклати глава.

— Те говорят така само във филмите. Кой искаше да ви „елиминира“? — Молеше се на Бога да не е бил Горман.

— Приятели на баща ми — отвърна тихо тя. Гласът й все още беше пълен с недоверие. — Беше след погребението, няма и два дни оттогава. Върнахме се вкъщи — повечето роднини и няколко бизнес партньори, предимно иранци. Моите родители всъщност така и не опознаха американците — те се държаха близо до иранската общност тук. Както и да е, аз се измъкнах от гостната след петнадесет минути — исках да се махна, да остана сама за малко. Това, което се случи, ми дойде много; все още не мога да го осмисля. И освен това бях загрижена за майка ми, за начина, по който говореше за всичко станало. — Тя спря за момент. — Виждали ли сте майка ми? Добре ли е тя? Исках да й изпратя съобщение, да й кажа, че съм в безопасност… — После улови погледа му. Той се опита да го скрие, но не успя. Тя спря за миг, после продължи. Гласът й бе променен, но твърд. Възхищението му растеше с всеки миг. Това момиче знаеше кога е по-добре да не се задават въпроси. — Отидох в библиотеката. Така наричаме малката стая на партера до кабинета на баща ми. Двете помещения имат отделни врати, но са съединени отвътре. Влязох тихо, не желаех никой да разбере, че съм там, и седнах. Предполагам, че съм искала просто да си поплача или нещо подобно, но просто не бях в състояние тогава. И така си седях унесена. После чух как вратата на кабинета се отваря и забелязах, че вътрешната врата не е затворена изцяло. Не можех да ги видя, но разпознах единия от гласовете, когато заговориха. Мъжът се казва Хушанг Ходадуст, стар приятел на баща ми, който го посещаваше от време на време в магазина. Винаги в магазина, а не вкъщи. Никога не бях чувала гласа на другия мъж, но в него имаше нещо, което ме накара да потръпна. Беше студен, леден — без никакви емоции. След това мина край вратата и го мярнах за момент. Беше облечен като молла, изцяло в черно, с черен тюрбан — малък, стегнато навит. Зърнах го само за миг, но веднага бих го разпознала, ако го видя отново.

Нещо неопределено се вкопчи в сърцето на Рандал.

— Как изглеждаше? — попита той. — Имаше ли нещо отличително във външността му?

— О, да — отговори Фереще. — Лицето му привлече вниманието ми, но има още нещо, което позволява лесно да бъде разпознат. Дясната му ръка я няма.

Рандал рязко пое въздух. Той бе тук, тук, в Ню Йорк, мъжът, когото бе видял в зуркхана.

— Нещо не е наред ли? — попита Фереще.

— Не, не, всичко е наред. Продължавайте.

— Станах да си тръгна, но те започнаха да говорят за баща ми и нещо ме накара да остана. Само след минута вече не можех да помръдна, защото разбрах, че се боят от подслушване като дявол от тамян. Започнаха да говорят за баща ми, за това дали той е казал нещо на полицията. Изглеждаха загрижени. Единият от тях спомена ЦРУ и каза, че те вече са замесени в Иран. Осъзнах, че те може би говорят за групата, от която се интересуваше Горман. После започнаха да говорят за майка ми и за мен, за това, което бихме могли да знаем, и дали биха могли да ни имат доверие. Ходадуст каза, че майка ми не е проблем, че тя въобще нищо не знае, че баща ми никога нищо не й е казвал, но че аз бих могла да представлявам известен риск. Добави, че баща ми му е споменавал, че планира да ме посвети, като ми каже за групата. Той не знаел дали нещо ми е казано, или не, но така или иначе това било прекалено голям риск и че би било по-добре да се отърват от мен. Фразата, която произнесе на фарси, беше „махваш коним“, тоест „да я ликвидираме“. Другият се съгласи и каза, че ще го уреди. След това си тръгнаха. Аз останах още малко в библиотеката, после излязох, взех си палтото и дойдох тук.

Тя улови погледа му, оглеждащ облеклото й, което съвсем не беше за погребение.

— Имам някои дрехи и неща тук, в случай че дойда да работя. Между другото това ме подсеща за нещо. Как намерихте това ателие?

— Вашият приятел Ръсел се сети, че може би сте тук. Даде ми назаем ключовете си и ми поръча да ви кажа, че ако имате нужда от помощ, пари или каквото и да е, можете да се обърнете към него.

Лицето й се промени, очите й видимо потъмняха.

— Не бих отишла при този негодник, дори ако се давех, а той продава спасителни пояси — изрече тя. Горчивината в гласа й беше силна и неприкрита.

Още докато тя говореше, той вдигна ръка; тялото му бе напрегнато, сетивата будни.

— Имали друг вход към ателието? — прошепна тихо той.

Инстинктивно тя също понижи глас.

— Разбира се. Има пожарна стълба, която води към улицата зад сградата. Защо?

— Чух шум. Станете бавно и идете до ключа на осветлението. Кажа ли ви „давай“, изключвате го.

Тя се изправи ужасена. Той се придвижи безшумно към пистолета си, който все още лежеше на пода. Много късно. Вратата в дъното на помещението се отвори с трясък и един мъж застана в рамката й. Държеше автомат М16 на височината на кръста си.

— Лампата! — изкрещя Рандал на момичето. То се хвърли към ключа, в студиото настъпи почти пълен мрак и в същия момент мъжът откри огън. Куршумите заплющяха като ято разярени стършели по стената. Мъжът изпразни пълнителя почти мигновено. Рандал чу как го откача и го захвърля на земята. Значи разполагаше с около три секунди. Той се плъзна по пода, грабна пистолета си, завъртя се и се прицели в лампата на площадката отвън. Крушката се пръсна след втория изстрел и в студиото стана съвсем тъмно. Стрелецът се спотаи, ослушвайки се. Рандал постави ръцете си на устата като фуния и извика:

— Тук, копеле гадно!

Ехото се блъсна в стените и автоматът забълва огън — отново — блясъците от дулото осветяваха помещението. Рандал коленичи и се прицели точно над мястото, откъдето излизаше светлината. Стреля само веднъж. Последва вик и звук от нещо метално, паднало на пода. След него се свлече и нападателят.

— Добре ли сте? — извика Рандал на момичето.

Гласът й — треперещ, но ясен — долетя някъде от тъмнината вляво.

— Да. Улучихте ли го?

— Улучих го, но може още да е жив. Можете ли да намерите ключа на осветлението?

— Мисля, че да. — Последва шум от ръка, опипваща стената, после лампите светнаха пак. До отсрещната стена лежеше сгърченото тяло на мъжа, автоматът беше извън обсега му. Рандал отиде до него и го обърна с крак. Само един поглед му беше достатъчен: мъжът беше на около тридесет, вероятно иранец. И беше мъртъв. Магнумът беше пробил дупка колкото бейзболна топка в гръдния му кош. Рандал се обърна да види как е момичето.

Тя все още стоеше до ключа, лицето й беше застинало в ужас. Вълнообразна ивица от дупки на куршуми пресичаше стената, на която се бе облегнала. Рандал пъхна магнума в кобура и отиде до момичето, заставайки между нея и тялото на мъжа.

— Всичко е наред — каза той. Прекрасно знаеше, че нищо не беше в ред.

Тя го погледна първо ядосано, после тъжно и уплашено. С къс вик се хвърли към него и се вкопчи в тялото му — не защото я бе спасил, а защото нямаше никой друг, на когото да се опре. Той я прегърна с ръце, натежали от умора, и тихо каза:

— Трябва да се махнем оттук.

34.

Ню Йорк Сити

Вторник, 18 — сряда, 19 декември 1979 година

Рандал вече беше сигурен, че е бил проследен до Устър Стрийт. Това, в което не беше сигурен, беше самоличността на човека, който го бе проследил. Може би беше иранският стрелец, но той не можеше да е сигурен, че иранецът е бил единственият, който го е следил. Започна да си дава сметка, че просто е бил използван като примамка и че Стрейкър навярно е изпратил човек да върви след него, докато намери момичето. Сигурно е бил следен по целия път от летището — а може би още от Вашингтон. Не можеше да си позволи повече рискове. Отсега нататък беше оставен сам на себе си.

Двамата с Фереще излязоха през входната врата, вземайки предпазни мерки, в случай че стрелецът е бил прикриван от съучастник отвън. Улицата беше пуста, но Рандал знаеше, че всеки момент може да се появи полицейска кола, ако някой е чул стрелбата и се е обадил по телефона. Нямаше определен план, но знаеше, че трябва колкото може по-бързо да се измъкнат от района. От всичко, което вече знаеше, следваше, че вероятно е бил следен от Горман или някой от хората му. Но това бе проблем, който трябваше да изчака реда си.

Тръгнаха към Бродуей. Вървяха бързо, стъпките им отекваха в тишината. Беше започнал да вали лек сняг, бели тихи снежинки, уловени в последния момент на дългото си падане от уличните лампи или фаровете на преминаващите коли. Рандал спря и се обърна към Фереще.

— Искам да мислиш бързо. Трябва да намерим място, където да се скрием: претъпкано, шумно място — бар, клуб, някъде, откъдето лесно можем да се измъкнем.

Тя изобщо нямаше нужда да мисли, отговорът дойде светкавично.

— СБГБ на Бродуей, близо до Трето авеню. Да вървим.

Той кимна и я хвана за ръка, прехвърляйки й отговорността, съзнавайки, че това е най-добрият начин да й помогне да си възвърне самообладанието и да овладее чувствата си. Емоциите бяха лукс за по-късно, ако въобще имаше „по-късно“. Сега трябваше да потисне емоциите си, за да остане жива. На Бродуей хванаха такси и потеглиха в източна посока. Рандал наблюдаваше пътя отзад, докато се движеха бързо в тъмнината. Не можеше да се освободи от чувството, че е следен. Някъде зад тях ги дебнеха очи, кола поддържаше същото темпо като тяхното, внимателно оставайки извън зоната на пряка видимост. Щом са готови, те ще се появят, които и да са.

СБГБ беше най-известният нюйоркски рок клуб на новата вълна в момента. Тясна, скоро ремонтирана дяволска дупка, пълна с цигарен дим, шум и разнолика тълпа. Някои от клиентите можеха да бъдат опасни, а повечето искаха да изглеждат такива. Мъжете на вратата изгледаха странно Рандал, готови да го изритат навън; пришълците търсачи на силни усещания и любителите на местни хубавички палавници не бяха добре дошли тук. Фереще обаче го вкара без проблеми. Нямаше начин да я сбъркат и да не разпознаят кореняка нюйоркчанин. Рандал я наблюдаваше как си пробива път навътре в клуба и се чудеше това ли е същата жена, която трябваше да успокоява само преди половин час.

Вътре шумът беше оглушителен, тълпата изглеждаше непробиваема, а въздухът — опасен за дишане. На сцената в дъното на залата една британска пънк група беше по средата на изпълнението си, гласът на певеца беше пронизващ и натрапчив, а музиката — ужасяваща. Публиката стоеше права; много от посетителите танцуваха на място, повечето унесени и забравили за всичко, освен за музиката и пулсиращите светлини. Рандал и Фереще си пробиваха път в тълпата, чувствайки как тя мигновено се затваря след тях. Стигнаха до сцената, където тълпата се беше струпала под високата платформа; музиката се изливаше отгоре като водопад. Рандал погледна назад. Далеч зад тях, близо до вратата, ставаше някакъв скандал. Но те бяха вече вътре.

Кордон от набити мъже обграждаше сцената и не позволяваше на феновете да се качат на нея. Рандал си проби път до първата редица. Фереще беше плътно зад него. Вдясно беше последният в редицата на пазачите — висок едър мъж. Ручеи пот се стичаха по лицето му. Рандал се обърна към Фереще и извика:

— Ще се качим горе, бъди готова! — Обърна се към мъжа, ритна го с коляно в слабините и му нанесе саблен удар по врата. Мъжът залитна и падна със стон в тълпата.

Само с две движения Рандал скочи на сцената. Пазачът в съседство посегна към краката му. Десният крак на Рандал се стрелна в бърз удар, улучи мъжа в гърлото и го отхвърли върху първата редица фенове. Прозвуча крясък и един внезапен тласък изхвърли Фереще към сцената и я прикова към стената на платформата. Рандал посегна надолу, напипа ръката й, хвана я за китката и я издърпа. Зад него някой от сцената изтича напред и го заблъска долу. Фереще се прехвърли на платформата. Рандал я пусна, посегна назад към този, който го буташе, без усилия се освободи от хватката му и го хвърли върху следващия, който стоеше точно зад него. Фереще вече беше на крака.

— Бързо! — извика Рандал и се насочи към изхода на сцената, осъзнавайки, че са станали идеалната мишена за онези в другия край на помещението, които и да бяха те. Още някой се хвърли към него.

— Къде сте тръгнали бе? — изкрещя мъжът.

Рандал го блъсна към някакви въртящи се цветни светлини. Посипаха се искри и счупени стъкла, няколко лампи се пръснаха. Той сграбчи Фереще за ръката и затича към вратата в дъното на сцената. Тя се отвори от първия тласък, пропускайки навътре вихър от леден въздух. Изскочиха навън, затръшвайки вратата зад себе си. Озоваха се в дълга уличка, съвсем пуста, ако не брояха кофите за боклук и котките. Даже бродягите се бяха прибрали на топло тази нощ.

— Бързо — изрече задъхано Рандал. — Да се махаме от тук. След минута ще цъфнат. — Излязоха от пресечката на Трета улица, като провериха дали зад тях е чисто. От другата страна на улицата редица паркирани автомобили търпеливо чакаше под одеяло от сняг. Някои явно бяха скъпи. Много от пънкарите, облечени в скъсани джинси, определено имаха тлъсти сметки в Чейз Манхатън Банк или в други подобни банки. Рандал пресече платното и тръгна бързо по редицата, пробвайки вратите. Вратата на петата кола, един бял „Морган“ с чергило, се отвори лесно. След секунди двигателят запали и потеглиха.

Рандал се насочи на север към Лексингтън Авеню, улица с безброй хотели. На 42-ра Източна сви наляво към Централната гара. Колата би привличала по-малко внимание, паркирана в този квартал, а дори и да я намереха, не би могла да подскаже евентуалното им местопребиваване. От гарата биха могли да се качат на всяка линия за предградията, а така също и да се прехвърлят на линиите на метрото.

Върнаха се пеш до един хотел на „Лексингтън“, където щяха да бъдат в безопасност поне за през нощта. На другия ден щеше да им се наложи да се преместят другаде, но дотогава щяха да имат достатъчно време за мислене. А и трябваше да се наспят.

На рецепцията Рандал поиска две единични стаи с междинна врата. Чиновникът леко повдигна едната си вежда, но не каза нищо. Явно не беше по силите му да проумее защо някой в Ню Йорк през 1979 година ще пилее пари за такъв безсмислен жест на приличие. Подаде им два ключа за стаи 534 и 535, пожела им лека нощ и се върна към романа си, мислейки си какво би направил, ако има момиче като това в стаята си.

Двамата взеха асансьора до петия етаж, без да произнесат и дума. В коридора, преди да влязат в стаите си, Рандал се обърна към Фереще.

— Слушай, ще отключа междинната врата. Дръж я незаключена. Ако нещо се случи или чуеш нещо, веднага при мен.

Тя кимна. На лицето й играеше иронична усмивка.

— Могат да влязат и да бият тъпан, и пак няма да ги чуя. Не съм мигнала от две нощи. Чувствам се като нещо, от което и моргата би се извърнала.

Той се засмя и влезе в стаята си. Пет минути по-късно беше в леглото, потъвайки мигновено в дълбок сън. Небитието го погълна без сънища, даже без техните сенки.

Може би го събуди звук, а може би чист инстинкт. Още преди да отвори очи, ръката му намери и стисна дръжката на пистолета под възглавницата.

Той седна, примигвайки и прогонвайки сенките. Умът му бе още полузаспал. Тя стоеше в рамката на вратата, нежното й тяло бе осветено отзад от светлината на нощната лампа в стаята й.

— Откога стоиш така? — попита той и прибра пистолета под възглавницата.

— Около пет минути — отвърна тя. — Страхувах се да ви събудя, спяхте толкова дълбоко.

— Какво има?

— Не мога да заспя. Изтощена съм, но не мога да заспя. Всичко това е просто… — Тя спря и сълзите й рукнаха, не силно както преди, а кротко. Тя не се и опита да ги изтрие. — Не мога ли да дойда при вас? — Гласът й беше като на малко момиченце пред леглото на родителите й. — Не е… просто не мога да заспя там самичка.

Той дръпна завивката и тя пропълзя до него. Искаше му се да я прегърне, да я успокои, но се страхуваше. Вместо това се усмихна, потупа я по косата и се обърна с гръб към нея.

— Лека нощ.

Сънят го погълна отново, бързо, дърпайки го надолу в сурова прегръдка. Скоро заспа и тя.

Когато се събуди, вече беше късно и тя бе станала.

Той изпадна в паника, докато не я чу в банята. Повика я и тя отговори. Била станала преди половин час. Вратата на банята се отвори и тя излезе. Беше се облякла, беше измила косата си и си бе сложила малко грим, който носеше в чантата, която бе взела от ателието. Усмихна му се, но в ъгълчетата на очите й можеше да се забележи сянка от смущение.

— Можете да влезете, аз вече свърших — каза тя. — Ще бъда в стаята си. Поръчах да ни изпратят закуска след пет минути.

Рандал погледна часовника си. Беше малко след единадесет.

— Защо просто не почакаме и да обядваме? — попита той.

— Няма начин. Просто умирам от глад. Не съм слагала нищо в устата си от вчера.

След закуската си поговориха. На дневна светлина Фереще изглеждаше по-отпочинала и по-малко подозрителна. Говореше за себе си, за семейството си, за приятелите си. Ахмади наистина добре се беше погрижил — семейството му не знаеше нищо за бизнеса му с наркотици или за връзките му с групата на Наваи в Иран.

— Баща ти никога ли не те е карал да се замислиш дали няма някакви политически или религиозни предпочитания? — попита накрая Рандал.

Тя поклати глава.

— Никога не сме говорили за политика вкъщи, или поне не сериозно. Баща ми винаги казваше, че няма време за политиците и понеже и аз не съм от хората, които се вълнуват от тия проблеми, нямахме препирни на тая тема. По-рано в Иран е бил бизнесмен и е внимавал много да не изтърве нещо неподходящо на някое опасно място. А и никога не сме били особено религиозно семейство. Измаилтяни сме, така че никога не сме се замесвали в дивите борби в Иран, а тук само посещавахме немноголюдните събрания преди големите празници, по същия начин, по който християните ходят на църква. Баща ми имаше контакти с бизнесмени измаилтяни в Бомбай и Източна Африка, но никога не се бе забърквал в такива неща. Освен…

Тя направи пауза и смръщи чело.

— Преди десетина години, когато бях на тринадесет или четиринадесет, той сякаш се промени. За известно време беше много потиснат, много тих, просто не беше на себе си. И после започна да говори за Бог повече отколкото обикновено, казваше неща като: „Всички сме в ръцете на Бога“ — предимно сантиментални мъдрости. И после, след месец или два, пак възвърна равновесието си. Това е, което си спомням. Той сякаш се приобщи към религията. Не зная, може би нещо се е случило тогава, може би някой близък човек е починал. Той никога не ми е говорил за това, а и аз никога не съм го питала. И все пак… имаше моменти през последната година, когато ми се струваше, че иска да говори с мене за нещо. В редки случаи започваше разговор, след това спираше, ставаше и излизаше от стаята.

Тя спря. Очите й бяха замислени. Спомени за баща й се нижеха в ума като на филмова лента.

— И тогава… преди около месец и половина имахме гост — един млад мъж от Техеран. Той ме плашеше страшно много, беше същински кошмар. Чух го през първата нощ, когато остана при нас, как се молеше и ридаеше в стаята си. Истински фанатик, помислих си в онзи момент. Тогава тъкмо бе избухнала революцията с всичките й истории и все пак аз някак си не го свързах с… Макар че имаше и още нещо. Когато преди няколко дни преглеждах книжата на баща ми, се натъкнах на нещо необичайно. Беше зад обложката на дневника му, лист синя хартия, сгъната и скрита. Текстът беше на фарси, но не можах да разбера нищо, освен името на Мохамед и някои имена на имамите в началото. Изглеждаше като талисман. Едва сега си го спомних. Оставих го на писалището, за да го разгледам по-внимателно някой друг път.

Рандал бръкна във вътрешния си джоб и извади сгънатия син лист.

— Това ли е? — попита той, разгъвайки го. Прекрасно знаеше отговора. Тя го погледна; обидата беше ясно изписана на лицето й.

— Съжалявам — каза той, — бях длъжен да ти преровя нещата. Всъщност така те намерих. А това го взех, защото… защото веднъж го видях в Техеран — или нещо подобно. Мои близки умряха заради този къс хартия.

Объркване и нещо като загриженост смениха гнева в очите й. Той се усмихна и остави листа настрана.

— Някой друг път ще ти разкажа за това. Сега трябва да се размърдаме. Реших къде ще отидем днес. Това листче ми напомни за някого.

35.

Хилядата острова

19-20 декември, 1979

В североизточния край на езерото Онтарио, там, където водите му започват да се вливат в река Сейнт Лорънс, американо-канадската граница е прекъсната и насечена от архипелага Хилядата острова. Пътувайки по магистрала 81 през Сиракуза, Рандал и Фереще достигнаха нос Винсънт в началото на Сейнт Лорънс късно следобед. Бяха спрели съвсем за малко в Ню Йорк, колкото да изтеглят 5000 долара от един банков депозит, да купят по-топли дрехи за нея и да наемат кола, използвайки фалшива лична карта, която Рандал носеше със себе си.

Спряха за вечеря на нос Винсънт и докато Фереще се хранеше, Рандал отиде да телефонира. Върна се след пет минути, седна и й се усмихна.

— Готово. Тук е и ще ни вземе след половин час с джипа си.

— Каза ли му какво се е случило? — попита тя, все още дъвчейки парче стек.

— Не. Той си мисли, че съм тук на почивка. Чул е за моите премеждия и знае, че се възстановявам. Мога да му се доверя. Ще му кажа като пристигнем.

„Той“ беше Юлиуш Ростоворовски, един от преподавателите на Рандал от времето на неговото обучение във Вашингтон. Ростоворовски беше вече пенсионер, но по свое време се славеше като най-добрия в специалността си. Полски бежанец, той бил първоначално вербуван да работи за ОСС в Полша към края на Втората световна война. После, като специалист по ориенталски езици, бил изпратен през 1946 година в Иран и станал един от най-ценните американски агенти в тази страна. Бил принуден да напусне Техеран след падането на Мосадек през 1953 — събитие, в чието организиране взел дейно участие. След завръщането си в Съединените щати специализирал като криптолог и по-точно персийски и арабски кодове, след което бил изпратен в Агенцията по национална сигурност. Там бързо си спечелил репутацията на човек брилянтен и в двете: разчитане и кодиране на съобщения и на фарси, и на арабски. До пенсионирането си през 1974 година се бе извисявал в екзотичната си специалност като истински титан. Рандал знаеше, че все още му изпращат материали, и често се бе чудил дали спадането на качеството в работата на американското разузнаване в Иран през последните години не се дължи на факта, че Ростоворовски вече не работи на пълен работен ден. След пенсионирането си се бе заселил на един от Хилядата острова — малко островче, първоначално закупено от него като място за почивка, с една–единствена къща, предоставяна на туристи, когато стопанинът не пребиваваше там. Жена му бе починала преди години и той живееше сам, почти като отшелник. Рандал го беше посещавал един-два пъти на островчето и възрастният мъж много му се радваше. Рандал още изпитваше страхопочитание пред майсторството му.

Приключиха вечерята и излязоха. Джипът на Ростоворовски беше вече тук. Възрастният мъж свали стъклото.

— Радвам се, че те виждам, Питър. И вас, госпожице…

— Фереще Ахмади.

— Ще ви наричам Фереще, ако ми позволите. Винаги съм харесвал това име. Питър, предлагам да оставиш колата си в гаража на Дан Уилис малко по-надолу по пътя и да се върнеш в джипа. Трябва да прекосим един доста труден леден терен до острова.

Пътят до гаража на Дан Уилис и обратно му отне четвърт час. През това време Фереще и старият мъж вече бяха станали първи приятели. Усмихнаха му се, когато се качи в джипа.

— Питър — каза Фереще, — Юлиуш току-що ми каза, че е познавал някои от моите роднини в Техеран през петдесетте години.

Рандал се засмя и се плъзна на седалката до нея. Старият Юлиуш имаше чар и не беше забравил стария си трик да внушава, че знае по нещичко за всичко и всички.

Пътят до дома на Ростоворовски беше добър, с изключение на последната отсечка, където се налагаше да се мине по замръзналите води на Сейнт Лорънс. Въпреки уверенията на поляка Рандал се чувстваше доста неспокоен, докато джипът си пробиваше път по ледената кора. Фаровете му осветяваха част от пътя — само лед, искрящ и блещукащ в подскачащия бял светлинен лъч. Рандал въобще не можеше да си представи как старецът намира пътя в тази бяла ледена пустиня.

Останаха до късно през нощта в топлия уют край буйния огън в камината. Питър разказа какво ги е довело тук. Не беше лесно да говори за ужасните дни и нощи в Техеран, за смърт и мъчения в топлата сигурност на дома на Ростоворовски. За неща, които си бе мислил, че завинаги са останали зад него. Разказваше за Фуджико и Ирадж Ашрафи, за опита да бъде убит, за бягството си и срещата с Моини, за това как бе открил седмината мъже в зуркхана и какво се бе случило там. Продължи, за да обясни каквото можеше относно Наваи и покушението срещу президента и за да опише толкова ясно, колкото бе възможно, паяжината от неясноти, разплетена само донякъде. Виждаше, че Фереще е смаяна и ужасена от разказа му, но Ростоворовски седеше, без да помръдне. Годините опит му помагаха да вникне в детайлите, да потвърди достоверността на това, което казваше Рандал. Той разказа всичко на стария мъж, включително и това, че ЦРУ се опитва да сключи сделка с иранската група.

Когато стигна до момента, в който трябваше да обясни как е намерил Фереще, той за пръв път се поколеба. Тя забеляза това и му зададе въпроса, който се бе въздържала да пита толкова дълго:

— Питър, как умря майка ми?

Той й отговори колкото можеше по-внимателно и деликатно. Тя потъна в мълчание, но не помоли да бъде извинена и не излезе от стаята. От време на време Питър я поглеждаше и му се струваше, че сякаш вижда как в нея израства някаква нова сила, енергия на студен гняв.

В края на дългия си разказ Питър извади листа синя хартия от джоба си, разгъна го и го подаде на Ростоворовски.

— Юлиуш, ако някой може да го прочете, това си само ти. Може да се окаже нещо от изключителна важност, а може и да не е. Но това е единственото свързващо звено между групата в Съединените щати и хората, които преследвах в Техеран. И единственото, което имаме засега.

Ростоворовски кимна.

— Не мога да ти обещая много, Питър. Тук нямам истински компютър, само един малък, който използвам повече за игри. Не е в състояние да се справи с набор криптологични програми. Но ще опитам. Може и изобщо да не е кодирано. В много от ислямските талисмани се използват групи от букви, които всъщност не означават нищо, а само имат вид или звучат впечатляващо. Това също би могло да бъде нещо подобно.

— Не — възрази Рандал, — тук има нещо, Юлиуш. Ирадж Ашрафи умря, защото успя да го разчете и защото това означаваше нещо за него. А щом той можа, значи и ти трябва да можеш.

— Добре, ще опитам. Но сега е време за сън. Вие двамата сте много уморени, а и разговорът ни се проточи доста.

Питър и Фереще нямаха нужда от допълнително подканяне. Станаха и последваха Ростоворовски до двете съседни стаи на горния етаж. Пожелаха му лека нощ и го изпратиха с погледи надолу по стълбите. Фереще се обърна към Рандал.

— Имаш добър приятел, Питър. Аз му вярвам.

— А на мен вярваш ли? — попита той.

Тя се усмихна.

— Не. — И затвори вратата на стаята си.

Рандал се събуди в осем сутринта. Отдолу се дочуваше шум от пишеща машина и тракане на съдове в кухнята. Той стана и се изми, облече се и слезе долу. Във всекидневната видя Юлиуш седнал на едно бюро да чука по клавиатурата на една стара портативна „Олимпия“. Стори му се, че Юлиуш е прекарал тук цялата нощ. Старецът вдигна поглед при влизането му и каза:

— Добро утро, Питър. Фереще ни приготвя закуска. Ще хапнем и след това ще ти покажа нещо.

Още докато говореше, Фереще извика от кухнята:

— Питър, Юлиуш, закуската е готова.

Питър последва домакина. Почувства се разнежен и ободрен от миризмата на горещо кафе, палачинки и кленов сироп, която изпълваше стаята. Настаниха се около дървената маса и започнаха да се хранят. Докато закусваха, на няколко пъти хвърли поглед към стария си приятел, като се чудеше какво ли му е приготвил.

В девет часа се върнаха във всекидневната. Юлиуш стъкна огъня и хвърли нови цепеници в камината. Пламъците подскочиха, жадни и нетърпеливи. Възрастният мъж отиде до бюрото, вдигна някакви листове и се върна до дълбокото си кожено кресло край камината. Държеше и синия лист, който Рандал му беше дал нощес.

— Докато спяхте, деца — започна той, — започнах да се занимавам с това. Нямах намерение да правя нещо повече, освен да му хвърля един поглед, да добия представа. Но щом започнах, не можах да се откъсна. Просто не ме пускаше. Беше ясно, че е шифровано, но не приличаше на нито един от кодовете, с които съм се сблъсквал преди. И все пак нещо ми се струваше познато, сякаш ми е попадало и преди. Честно казано, в началото ми изглеждаше пълна бъркотия. Заглавната част е просто доста красиво калиграфско оформление на имената на пророка Мохамед, дъщеря му Фатима и нейния съпруг Али и техните двама сина Хасан и Хюсеин. В това няма нищо необикновено. Но редовете под тях нямат изобщо никакъв смисъл. Вие и двамата сте ги виждали — поредица от букви, съединени без начало и край, и всъщност няма начин текстът да бъде разделен на думи. Аз даже не можех да определя с какъв език си имам работа: арабски, персийски или може би урду или отомански турски. А може би европейски език, транскрибиран с арабски символи. Би могло да бъде всичко и същевременно нищо, за което да се хвана. И после изведнъж се сетих, че съм чел за нещо подобно някъде. Отне ми известно време да прегледам бележките си, но го намерих. Това е един стар код, датиращ от около единадесети век. Всъщност е много прост. Всеки път, когато се попадне на буква от петте свещени имена, следващата буква, но само една, е част от съобщението. След това всичко се повтаря в обратна посока. Всичко останало е боклук като станиоловите ивици, които бомбардировачите разпръскват, за да излъжат радарите. Отне ми известно време, за да отделя ценното, но ето го тук заедно с превода.

Той подаде на Рандал два листа. Питър погледна първо транскрипцията и след това зачете превода.

Рандал се навъси и подаде листа на Фереще.

— Нещо не вдявам, Юлиуш. За мен това няма смисъл.

Възрастният мъж повдигна вежди.

— Мисля, че ще има някакъв смисъл за госпожица Ахмади. — Той я наблюдаваше, докато тя съсредоточено четеше. В очите й се появи удивление. Тя свърши да чете и му подаде листа, без да произнесе и дума. Възрастният мъж я изгледа замислено, след това се обърна към Рандал.

— Какво знаеш за измаилитите, Питър?

Той вдигна рамене.

— Не много. Те били много важна секта през… мисля, че през единадесети или дванадесети век. Знам, че сега живеят в няколко разпръснати колонии, но никога не съм чувал много за тях. Фереще би могла да ти каже повече, сигурен съм. Стихията ми е повече литературата, отколкото историята или религията.

Юлиуш кимна и се обърна към Фереще.

— Говори ли ти нещо това писмо, мила?

— Донякъде — кимна тя. — Но няма никакъв смисъл. Прилича на злобна шега на болен мозък, като нещо, извадено от миналото. Измаилитите не обикалят света, убивайки хора, и не водят свещени войни. Това е просто някакво безумие… как е могъл баща ми да се замеси в такова нещо?

Ростоворовски се усмихна в опит да я утеши.

— Безумие е, съгласен съм с теб. Когато бях в Иран, познавах някои измаилити в Техеран и твоите роднини бяха измежду тях. Те бяха достойни, възпитани люде, хора, съвсем не от сорта на онези, които биха се набъркали в афери като тази. Но се боя, че това тук не е лишено от смисъл. Баща ти е бил измаилит, петте семейства, които Питър спомена снощи, също принадлежат към сектата, и това писмо е писано от човек, който гледа с гордост назад към дните на Аламут.

Той спря и стана от стола. Рандал забеляза, че старецът е много изморен от интелектуалната битка през изминалата нощ, въпреки че се опитва да го скрие. Ростоворовски схванато отиде до рафта с книги вляво от камината и след секунди колебание извади една стара книга в кожена подвързия. Подаде му я с леко разтреперана ръка.

— Искам да прочетеш това, Питър. Можеш да го свършиш до следобеда — не е много дълго. Няма много връзка с нашето време, но много от нещата остават в сила. Това е историята на измаилитите от ранното Средновековие и ще забележиш, че авторът не ги нарича често с това име. Той използва тяхното по-популярно име: убийците или, ако предпочиташ арабското — хашишините. Убийците били едно от най-старите тайни общества в света, с удивителна организация, покриваща по-голямата част от Средния изток и част от Европа. То било основано в единадесети век от Хасан ал Сабах, измаилитски мисионер в Иран, който започнал да проповядва нови идеи и да печели последователи. По данни на съвременници сектата му бързо се разпространявала и не след дълго властите направили опит да се справят с тях. За да се защитят, Хасан и неговите убийци завзели няколко крепости в различни части на Иран — най-известната е Аламут — „Гнездото на Орела“, която била разположена върху висока скала в планините близо до Казин. Тя действително била непревземаема: заобиколена от пропасти и защитавана от религиозни фанатици, тренирани като войници.

Рандал посегна към транскрипцията на писмото.

— Значи мислиш, че става дума за това? За Аламут и повелителя Хасан?

Възрастният мъж кимна.

— Аз не мисля, Питър. Аз го знам. Кодът на писмото идва от Аламут. Затова и успях; бях чел за него в тази книга. Хасан е изпращал мисионери от Аламут, за да разнасят словото му, но той също така е изпращал и убийци, мъже, наречени федаини или „онези, които се жертват“ — млади фанатици, обучени да му се подчиняват до смърт и повече, ако е необходимо. Заради федаините сектата е получила името си „хашишин“ — то означава „ядящи хашиш“, но бързо е започнало да означава това, което значи на много езици днес — убийци.

Фереще озадачено поклати глава.

— Не разбирам какво общо има хашишът със сектата. Никога не съм познавала измаилити, които да употребяват хашиш.

Полякът отново кимна.

— Права си. В днешно време не го правят, а може би и никога не са го правили. Хашишът може просто да е част от легендата.

— Легенда?

— О, да. Има множество предания за Хасан и неговите убийци. Ето, нека ви прочета едно. — Ростоворовски се изправи, отиде отново до рафта с книги и измъкна друг том. Отвори го и прелисти страниците, докато намери пасажа, който търсеше.

— Това е копие от „Пътуванията на Марко Поло“. Той е посетил Иран в края на тринадесети век, не много дълго след като Аламут бил разрушен от монголите. Той привежда тук пълно описание на чутото от него за дейността на владетеля на Аламут. Слушайте: „Шейхът бил наричан на техния език Аладин. Той построил в една долина между две планини най-красивата градина, която някога е виждало човешко око, засадена с най-чудните овощни дървета на света. Издигнати били пречудни беседки и дворци, обковани със злато, и всичко най-красиво, което може да се намери на земята. Течали и четири потока: един с вино, един с мляко, един с мед и един с вода. Имало и жени и девойки, най-красивите на света, неподражаеми в свиренето на всеки инструмент, песните и танците. И той успял да убеди своите хора, че тази градина е Раят… Шейхът канел в двора си всички младежи на възраст от дванадесет до двадесет години от страната. Всички, които били добри бойци. Тези младежи добре знаели от преданията, че Мохамед, техният Пророк, е обявил, че Раят е създаден по начина, по който го описах, и приемали това за истина.“ А сега забележете какво следва. „Шейхът изпращал някои от тези младежи в тази градина — четири, десет или двадесет наведнъж в зависимост от желанието си. И ето как го правел. Давал им лекарства, които ги приспивали. После ги откарвали в градината, където ги събуждали. След като отворели очи и виждали всичко това, което ви описах, младежите наистина вярвали, че се намират в Рая… Шейхът поддържал своя двор в блясък и великолепие и се стараел да се държи благородно и с достойнство. Успял да убеди простия планински народ наоколо, че е пророк. И когато искал да изпрати някъде убийци, давал наркотици на толкова младежи, колкото искал, и докато те спели, ги пренасял в двореца си. Когато младежите се събуждали, били смаяни и съвсем не радостни, защото Раят, от който идвали, не бил място, което биха напуснали доброволно. Веднага отивали при шейха и му засвидетелствували почит, като хора, убедени, че е велик пророк. Когато ги питал откъде идват, те отговаряли, че идват от Рая, за който Мохамед е говорил на предците им, и че ще разкажат на всички за това, което са видели там. И тези, които слушали всичко това, но нямали щастието да го видят с очите си, се изпълвали с копнеж да отидат там, мечтаели за смъртта, за да могат да попаднат в Рая и чакали с нетърпение деня на своята смърт. И ако шейхът желаел смъртта на някой голям владетел… той избирал някои от своите убийци и ги изпращал където поиска, с думите, че ще ги изпрати в Рая, но преди това трябва да отидат еди-къде си, след което мястото в Рая им е осигурено. Тези, които получавали такова поръчение, се подчинявали с наистина огромно желание. Заминавали и правели всичко, което им било нареждано. По този начин станало така, че нито един от тях не се опасявал, ако шейхът пожелаел неговата смърт.“

Ростоворовски се усмихна и затвори книгата.

36.

Хилядата острова

20-21 декември 1979

Ростоворовски постави книгата на мястото й и се върна до фотьойла си. Седна и замълча за момент, потънал в мисли, после заговори.

— Това, разбира се, е само легенда — продължи той, — но тя се базира на няколко неоспорими факта. Федаините на Хасан са били много добре тренирани за задачите, които им предстояли. Били обучавани на чужди езици, на обичаите на други религии, на етикета, използван в други дворове, за да се внедрят по най-добрия начин. Както пише Марко Поло, шефът им е могъл да ги изпрати в двореца на враг с друга вяра — избраният убиец би се настанил там като слуга или музикант, или каквото и да е, би печелил доверието на околните месеци, дори години, докато дойде командата да прониже жертвата си. Ако поразмислите над историята на Марко Поло, ще забележите, че неговата версия на събитията е едно преувеличено отражение на истината, деформирана от истинския ужас, който убийците всявали навсякъде. Не минало много време и всяка подозрителна смърт минавала за тяхна сметка. Никой не се чувствал сигурен за живота си. Може би това се дължало на хашиша, а може би не. Но не наркотиците са били средството, направило федаините такива съвършени убийци. По-скоро това е бил техният зловещ фанатизъм, тяхното безусловно подчинение на една кауза и съвършеният систематичен подход към занаята им на убийци. В историята винаги е имало убийци, но измаилитските федаини са станали нарицателно име.

Старецът спря за момент, после се подсмихна.

— Бих пийнал още една чаша кафе, ако не възразявате. С капка — две уиски.

Рандал и Фереще станаха. Ростоворовски ги заведе в кухнята и свариха кафе. Старецът наля три чаши и добави във всяка доста повече от две капки уиски.

— Юлиуш, разказът звучи почти фантастично — каза Рандал. — Но едва ли в наше време наоколо има убийци, измаилитски убийци имам предвид.

Ростоворовски замислено отпи от кафето си.

— Не знам, Питър, просто не знам. От всичко, което ми разказа, и от съдържанието на писмото, което разшифровах, това съвсем не изглежда нереално. Но кои са те, откъде идват — това вече е друг въпрос, и то такъв, на който не мога да отговоря. Естествено, първите убийци отдавна са измрели. През тринадесети век групите в Иран загубили повечето от силата си, после през 1256 година монголите нахлули в Иран и разрушили всички измаилитски крепости, включително и Аламут. Оцелелите измаилити преминали в нелегалност или избягали в Индия, където променили вярата си и станали известни като кходжас — миролюбива общност, която предпочитала да забрави за делата на предците си. Малцината останали в Иран се затворили напълно в себе си. По-късно, през 1830 година, водачът на иранските измаилити, Ага Хан Махалати, станал губернатор на Керман. През 1842 година въстанал срещу централното правителство, но бил победен и избягал в Бомбай. Сегашният Ага Хан е пряк негов потомък и е признат за имам на измаилитите по целия свят. В днешни дни можете да срещнете измаилити в Индия, Източна Африка, Сирия, Афганистан и на доста други места. Както ще потвърди Фереще, те са съвсем кротки. Не се месят в политиката, поддържат реноме на скромни общности и избягват религиозните екстремисти, все едно че са чума — диаметрална противоположност на убийците на Хасан ал Сабах. От нощес обаче си задавам един въпрос: а ако все пак съществува група, предана на политиката и методите на Хасан? Или някой е решил да съживи всичко това? Защото ако всичко това става, то лесно би могло да прерасне в нещо много сериозно.

Старецът замълча и се втренчи в пространството пред себе си с ум, обзет от мисли, които не можеше да произнесе на глас. Секундите летяха, без никой да наруши мълчанието; очите на младия мъж и момичето оставаха впити в лицето на Ростоворовски. И когато той отново заговори, в гласа му имаше някаква напрегнатост, дълбока загриженост. Рандал усети, че го побиват тръпки.

— Питър, снощи ми каза, че когато си разпитвал онзи Наваи, който се опитал да убие президента, той признал, че Махди и последователите му са били членове на неговата група. Какво още ти каза за това?

Рандал поклати глава.

— Нищо. Даже и това е по-скоро наша интерпретация на думите за Меча, изваден в Светилището, за това, че той е някаква личност. Но не каза нищо повече по този повод, а и саудитското разузнаване не можа да ни окаже някаква съществена помощ по този въпрос. Преди две години в главното им разузнавателно управление станаха значителни размествания и все още не сме успели да възстановим нужните контакти на всички необходими нива.

Възрастният мъж замислено почукваше с пръсти по масата.

— Ако двете събития са били координирани, това навежда на мисълта за майсторски планирана акция в голям мащаб, много по-значителен, отколкото можем да си представим. Това, което ми каза за търговията с наркотици и оръжие, също предполага нещо подобно. Виж какво се случи, след като завзеха джамията в Мека — едва не пламна свещена война срещу Америка. Страхувам се да си помисля какво би се случило, ако Наваи бе успял. Просто погледни какво става и ще разбереш. От години тези хора са купували оръжия, достатъчни, за да екипират една малка армия, и ти ми каза, че те вероятно притежават и ракети, произведени в Западна Германия. Не зная какво планират да правят с тях, но това едва ли ще помогне на положението в Залива. В Саудитска Арабия се превъоръжават със страхотна бързина, в Кувейт и Обединените арабски емирства се надпреварват да се въоръжават до зъби — самолети, конвенционални ракети от почти всеки вид, танкове. Ти го каза — процесът е в ход. Руснаците от години тъпчат въоръжения в Ирак, така че там вече буквално нямат място къде да ги слагат. Турция е нестабилна, в Пакистан е бъркотия, в Афганистан взеха връх марксистите, комунистите в Етиопия изглеждат готови да нападнат Сомалия. Целият район представлява едно голямо буре с барут, готово всеки миг да избухне в лицата ни. И точно в центъра на всичко това има високо организирана група от луди фанатици, които, изглежда, мечтаят да запалят някакъв вид последна Свещена война. Може да са наистина луди, но може и да успеят в начинанието си. Това може да не се окаже въжделената им Свещената война, но би могло да е онази война, която ще сложи край на всички други.

Следобед Питър четеше книгата за убийците, а Фереще и домакинът си бъбреха и се смееха в кухнята. Мрачното им настроение от сутринта беше поотминало. Питър се беше задълбочил в четене. От време на време му беше трудно да повярва, че това е сериозна история, а не легенда, но когато свърши, разбра защо полякът е толкова разтревожен. Ако някой беше възкресил от миналото методите и фанатизма на Хасан ал Сабах и неговите шайки фанатици, светът беше изправен пред огромна опасност. Пред очите на Рандал отново изникнаха лицата на седмината мъже в обляната с кръв стая в Колхак, студеното отчаяние на седмината, пленени в зуркхана, спокойното равнодушие в очите на Наваи, когато лежеше в болничното легло и знаеше, че няма сила на земята, която би могла да спре такава група, ако тя успее да постигне първоначален успех. Те не бяха се отказали — в това той беше сигурен. Мащабите и обхватът на техните оръжейни сделки му говореха, че тия хора съвсем не са ограничен брой и че на мястото на всеки един техен загинал ще се изправят дузина, а може би сто души.

Не беше обаче само голото отмъщение, което го движеше сега. Този път страхът му не беше като онзи, който бе изживял във Виетнам. Онзи там бе суров, метален страх, движен единствено от голата жажда за оцеляване. А този беше хлъзгав и гаден, коварен като отрова и всепроникващ. Застрашаваше нещо повече от физическото му оцеляване. И сега, когато седеше в кабинета на Ростоворовски, той проумя, че единственият начин да овладее този страх, е да измъкне този призрак от сенките, в които той се спотайваше, и да се изправи срещу него на светло.

Ростоворовски и Фереще го завариха с поглед втренчен в огъня и мисли, блуждаещи надалеч.

— Добре ли си, Питър? — попита разтревожено момичето. Разговорът й с възрастния мъж беше хвърлил светлина върху доста неща. Сега вече й ставаха ясни много от нещата, които по-рано я бяха озадачавали и смущавали. Ростоворовски й беше разказал това, което знаеше за последните месеци на Питър в Иран, за Фуджико и за дългите му диалози със смъртта. Той не знаеше всички подробности, а и имаше много неща, които не можеше да каже, но и това, което й разказа, й донесе известно душевно спокойствие. През онази нощ, когато бе отишла в леглото му, тя се бе прилепила до него, без да я е грижа кой е той или къде ще отиде, когато настъпи утрото. Ръцете й се бяха отпуснали и тя бе заспала, а на сутринта бе станала и се бе облякла, смутена от начина, по който бе споделила леглото му. Сега обаче започваше да го вижда по-ясно, повече като мъж, а не като агент на ЦРУ.

Рандал се стресна, после се усмихна.

— Бях се замислил — каза той. — Съжалявам, късно ли е вече? Трябваше да дойда при вас веднага щом свърших книгата.

— И какво мислиш, Питър? — запита Ростоворовски спокойно. Приличаше на учен, който не влага никакъв личен интерес в засегнатия предмет.

— Съгласен съм с теб. Те могат да бъдат много опасни. Трябва да ги спрем.

— И как предлагаш да го направим?

— Връщам се обратно в Иран, улавям следа там и завършвам онова, което започнах преди година.

Ростоворовски не каза нищо. Нямаше какво да каже, за да разубеди Рандал от безполезното му и опасно решение. Питър вече знаеше всичко, което беше известно и на него. Полякът съзнаваше, че е по-добре да не се опитва да го разубеждава. По време на годините си в ОСС и ЦРУ той бе виждал много мъже със същия израз и знаеше, че за тях път назад няма. Това бе нещо, с което се бе научил да живее, наблюдавайки мълчаливо как някой тръгва на среща с почти сигурна смърт. Малко от тях се бяха върнали, а тези, които бяха успели, бяха станали други. Това бе друг вид смърт, по-бавен, но и по-жесток.

Фереще седеше до Питър с ясното съзнание, че това е територия, в която кракът й няма място. И за нея няма достъп не защото беше жена — това бе нещо, което знаеше и което се беше научила да разпознава незабавно, нещо, което възпитанието й в иранско семейство я бе научило да разбира или поне да толерира, макар и никога напълно да прощава. Но това бе нещо различно, нещо видяно само веднъж, отдавна, в очите на едно момче, с което се беше запознала на шестнадесетгодишна възраст. То току-що се бе върнало от Виетнам. Сега, както и тогава, тя знаеше добре, че не може да се намеси. Но можеше поне да се опита да помогне.

— Питър — каза тя, — не знам какви са плановете ти и какво възнамеряваш да правиш, щом се върнеш в Иран. Аз обаче мисля, че ти трябва още информация. Трябва да си в състояние да ги намериш — не само шепа хора в една стая някъде, половин дузина някога, а да стигнеш до сърцето, до центъра. Мислех си откъде можеш да изровиш тази информация и ми се струва, че знам отговора. В Ню Йорк има една организация, която се занимава с изследвания на измаилизма. Нарича се Фондация за изследване на измаилизма и е прикрепена към Колумбийския университет. Имат офиси на Ривърсайд Драйв. Някои от учените там са американци и съм сигурна, че ще ти помогнат. Ако някой знае нещо за хората, които търсим, това са само те.

Рандал се замисли. Знаеше, че Фереще има право, че той се нуждае преди всичко от информация и че без нея е обречен на неуспех. Но сега, след като бе взел решение да се върне, искаше веднага да потегли за Техеран. Оставиха на Ростоворовски да вземе решение.

— Тя е права — каза старецът. — Без допълнителна информация все едно, че си мъртъв. Те са винаги на крачка пред теб, защитени от незнанието ти. Сега е твой ред. Научи всичко, което можеш: кой стои зад тях, в какво е тяхната сила и къде е слабото им място. Върни се в Ню Йорк, Питър. Започни издирването оттам.

Ростоворовски имаше право. Рандал вдигна глава и кимна. Той беше интелигентен агент, а не горила. Беше трениран да надхитрява своя противник, а не да го пребива.

— Юлиуш — каза той, — имам нужда от помощта ти. Трябва ми нов паспорт, с който да вляза в Иран без проблеми. А също така и съпровождащите документи, които вървят с него. Пари ще взема от Ню Йорк. Имам тайни депозити, от които мога да тегля. Никой не знае, че съществуват. Но ми трябва връзка за документите. Можеш ли да ми помогнеш?

Ростоворовски кимна.

— Това е лесно. Мога да го уредя още тази вечер. Имам човек в Ню Йорк, който може да свърши тази работа. Дере здраво кожи. Но е добър, най-добрият в бранша. Никой досега не е загазил заради неговото производство. Още тази нощ се захваща за работа и утре е готов. Остава само да получи снимката ти. Ще можеш да си ги вземеш, когато отидеш да го видиш.

— Има още нещо — прекъсна го Фереще. Полякът вдигна вежди. Досещаше се какво е то. — Ще му трябват два паспорта — каза тя. — Аз също заминавам.

Заблъскаха в два часа през нощта. Рандал се събуди веднага, стреснат от ударите, затихващи в празната къща. Блъскането се повтори отново, остро и настоятелно. Някой удряше по входната врата. Той чу как се отваря вратата на стаята на Ростоворовски и шума на влачещи се крака по дървения под отвън. Скочи от леглото, потръпвайки в непривичния студ, и си облече палтото, плъзгайки пистолета в джоба. Отвори вратата на спалнята. Старецът вече беше слязъл по стълбите и пресичаше всекидневната. Чукането продължи настойчиво: който и да беше, едва ли имаше намерение да се връща обратно, откъдето и да беше дошъл. Рандал рязко изви глава, дочул подозрителен шум — вратата на спалнята на Фереще се отвори и тя излезе при него на площадката.

Отдолу долиташе шум от гласове, отначало спокойни, след това тонът рязко се повиши. Рандал с ужас разпозна гласа на посетителя. Беше Хауърд Стрейкър. Настояваше да влезе с твърдението, че Рандал и момичето са при поляка. Ростоворовски възмутено отричаше да е виждал Рандал, но Стрейкър беше твърдо решен да влезе и да претърси лично къщата и въпреки протестите на стареца си проби път. Рандал се обърна към Фереще и й нареди да събере мигновено багажа им, после се насочи към стълбите и слезе долу.

— Здравей, Хауърд — поздрави той. — Доста те поизмъчих, а? Мислех си, че момчетата ти са по-добри. А сега, след като ме откри, можеш да си тръгваш, защото нямам никакво намерение да се прибирам с теб във Вашингтон.

Стрейкър пристъпи крачка към Рандал и спря, смутен от спокойствието му.

— Питър — започна той, — нищо не разбирам. Защо избяга? Защо беше онази глупава каскада след Устър Стрийт? Защо просто не доведе момичето в Лангли, както се бяхме договорили? Ние само искахме да й помогнем, да поговорим с нея.

— Дрън-дрън — възрази Рандал. — Тя ми каза за вонящото предложение на Горман, за вашия план да сключите нещо като сделка с онази шайка в Техеран. И откога така? След като се появи Наваи? Или още преди това, може би от началото на кризата със заложниците? Или даже от още по-рано, още от Иран, докато аз бях в болница? Или ти и Стюарт сте планирали всичко още от самото начало и просто сте забравили да ми кажете, така ли е? Е, сега вече можеш да ми кажеш, Хауърд, и после да си обираш крушите.

Стрейкър побледня. Не беше очаквал такава масирана атака.

— Съвсем не беше така, Питър — протестира той. — Ти не разбираш. Това е нещо съвсем отскоро. Не беше моя идея, повдига ми се от цялата тая работа, но…

— Просто изпълняваш заповеди, Хауърд, нали? Чувал съм това и преди.

— Истина е, Питър, кълна ти се. Заповедта е от много високо, на ниво външна политика. Искаме да измъкнем заложниците и после отново да стъпим в страната. Ставките са много високи, ти просто нямаш представа…

— Значи вие мислите, че можете да сключите сделка с онези, които за малко не успяха да убият президента! Направо ме сбърквате, момчета. Но вече можете да ме отпишете от екипа. Чакат ме много по-важни неща. Трябва да уредя някои сметки.

Лицето на Стрейкър се промени; изразът му стана твърд. Той поклати глава.

— Всичко това е минало, Питър. Вече сме в настоящето и двамата с момичето се връщате с мен в Лангли. Отвън чакат двама мъже и един джип. Не усложнявай нещата, Питър. Не аз ръководя тази операция, нямам такива пълномощия. Изпратиха ме, защото те познавам и защото ги помолих. Човекът, който отговаря за операцията, пет пари не дава за теб, Питър. Те просто ще те убият, ако се опиташ да се измъкнеш и има опасност да кажеш на някого за операцията. Ако само се разчуе какво сме планирали, ще настане истински ад, и то не само в Иран, но и в целия Среден изток. Да не говорим за либералите тук. Така че моля те, Питър, просто ми помогни, върни се с мен в Лангли и ми довери момичето, и всичко ще е наред. Ще забравим всичко това. Ще го припишем на временно нервно разстройство, като го обясним с тежките ти наранявания в Иран. Затова иди горе, облечи се и кажи на момичето, че и то идва с нас. Боя се, че и ти трябва да дойдеш с нас, Юлиуш — добави той, обръщайки се към Ростоворовски.

И изведнъж млъкна и замръзна. Старецът бе насочил пистолет в гърдите му. Рандал забеляза, че ръцете на побелелия мъж вече не треперят.

— Питър — каза полякът, — върви горе за Фереще. Аз ще забавлявам Стрейкър, докато се отдалечите. С приятелчетата му ще трябва да се справиш сам.

Още докато говореше, Фереще се появи на горното стъпало с палто и с две чанти в ръце. Върху едната бяха нагънати дрехите на Рандал. Тя бързо слезе долу с поглед вперен в странната групичка до вратата. Рандал се обърна, грабна дрехите си и бързо се облече. После взе едната от чантите.

— Джипът е отзад, Питър — каза Ростоворовски, без да отделя и за миг погледа си от Стрейкър. — Ключовете са на таблото и резервоарът е пълен. Карай с гръб към къщата право напред около половин миля и след това завий надясно на четиридесет и пет градуса. След около четвърт миля ще видиш брега в далечината. Тази вечер има луна и видимостта е добра. Гледай за единично дърво, доста по-високо от останалите, вдясно на брега. Карай право към него. Каквото и да правиш, не се отклонявай много от този маршрут. Ледът на места е слаб. Довиждане, Питър, довиждане, Фереще. И… късмет.

Те тръгнаха към кухнята и на вратата се обърнаха едновременно.

— Благодаря ти, Юлиуш — каза Рандал. — Благодаря ти за всичко. Ако успея, ще се опитам да ти съобщя. Ако не…

Гласът на Стрейкър го прекъсна.

— Мис Ахмади — започна той, — надявам се, че разбирате какво правите. И че господата тук са ви обяснили в какво се замесвате. Ако се върнете с мен във Вашингтон, аз мога да ви гарантирам имунитет и пълна сигурност. Можете да разчитате на защита срещу тези, от които бягате, които и да са те. Но щом прекрачите този праг, не мога да ви гарантирам нищо. Разбирате ли ме?

— Разбирам отлично — отвърна тя и твърдостта в гласа й изненада дори Рандал. — Но защо не си спестите куп неприятности и не отидете да намерите някои мухльовци, които не разбират?

Студът навън беше пронизващ. Луната обливаше всичко с тревожна светлина. Намериха джипа и се качиха, хвърляйки багажа отзад. Рандал завъртя ключа като се молеше тихо да запали от първия път. Късметът му работеше. Колелата пребуксуваха върху замръзналата земя и след секунди той зави покрай къщата към реката. Мерна силуета на джипа на Стрейкър, когато профучаха покрай него, а после вече бяха върху реката, върху леда. Колелата под тях започнаха да барабанят по ледената покривка, пробуждайки ехо във водата. Колко дълбоко под тях, Рандал не се и осмеляваше да помисли.

Блеснаха светлини и двигателят на другия джип изрева. Секунди по-късно светлината на фаровете му се отрази в огледалата за обратно виждане. Преследваха ги. Рандал свъси вежди, стисна по-здраво волана и настъпи педала. Дори и веригите не му помагаха особено — трябваше доста да се бори, за да удържи колата под контрол. Воланът се дърпаше и се опитваше да му избяга, докато джипът се носеше по трасето, опитвайки се да се завърти смъртоносно върху леда. Движеха се доста по-бързо от благоразумното. Той хвърли поглед върху спидометъра — стрелката бързо пълзеше нагоре.

След секунда завъртя волана и зави надясно на четиридесет и пет градуса. Внезапно колелата превъртяха и колата, която все още се движеше с бавна скорост, рязко поднесе. Рандал отчаяно се мъчеше да овладее управлението; воланът подскачаше в ръцете му като диво животно, джипът бясно закриволичи по леда, всеки момент заплашвайки да се преобърне. Стори им се, че това сякаш няма край, но всъщност всичко продължи само половин минута. Спряха.

— Как си? — попита Рандал и пое въздух. Тъмнината му пречеше да огледа ясно всичко.

— Добре съм — отвърна тя. — Но, моля те не го прави отново. Отказах се от пързалянето, когато бях на четиринадесет.

Двигателят беше угаснал и той посегна към ключа. В същия момент видя светлини от фарове, идващи отляво и насочващи се право към тях. Страничното стъкло се пръсна на парчета. Те стреляха! Стрейкър бе казал истината. Те по-скоро биха го убили, отколкото да му позволят да се измъкне с информацията.

Рандал изключи светлините, отвори вратата и изскочи на леда. Усещаше как скърца и пука под краката му. Колко ли настрани бяха от безопасното трасе? Изтича зад джипа с поглед, насочен към светлините, които бързо се приближаваха. Не можеше да прецени колко са далеч, но разстоянието между тях бързо се скъсяваше. Без да се бави, измъкна „Магнума“ от джоба си, прицели се ниско в посоката на идващия джип и изстреля целия барабан. Не можа да види ефекта от стрелбата си, ако въобще имаше такъв. Светкавично бръкна за нов барабан и започна да презарежда, без да откъсва очи от светлините, които с бясна скорост стопяваха разстоянието между тях.

Всичко стана прекалено бързо, за да могат мъжете в другия джип да предприемат нещо. Куршумите на Рандал бяха напукали леда по трасето на идващата кола, бяха го отслабили и разбили. Джипът стигна до разбития участък, предното ляво колело хлътна в счупения лед, разбивайки го още повече с веригата си, и автомобилът мигновено се преобърна. Стовари се тежко върху леда, образувайки бързо разширяващи се пукнатини, които се съединиха с направените от куршумите на Рандал. Тънкият лед се огъна и започна да се напуква, после се раздаде рязък звук и джипът изчезна в черната ледена вода. След секунда светлините помръкнаха в глъбините на реката и мракът отново покри околността. Рандал се запита дали Горман е бил само изпълнител. Мразеше Стрейкър и неговите началници във Вашингтон, заради това, което го бяха принудили да направи току-що. Не желаеше да убива американци. Но нямаше избор. Бавно се върна до колата и влезе вътре. Фереще седеше парализирана, с лице застинало от ужас. Нямаше какво да й каже. Включи светлините, завъртя стартера и натисна съединителя. После попита:

— Накъде?

Тя се обърна и го погледна. Очите й търсеха утеха, която той не можеше да й даде. Той отпусна съединителя и потегли надясно, надявайки се, че ще стигнат до брега.

37.

Ню Йорк

Сряда, 21 декември

Изоставиха джипа щом стигнаха нос Винсънт и освободиха наетата кола от гаража на Дан Уилис. Дан не беше много доволен, че го будят по това време, но щедрият бакшиш размекна сърцето му. Преди да тръгнат, Питър го дръпна за рамото.

— Знаеш ли — каза той, — ще ти бъда задължен, ако си траеш, че си ни виждал. Само да подуши мъжът й какво е станало, и ще си имаме големи неприятности. Разбираш, нали? Така че, ако някой се домъкне и започне да разпитва, нито си ни виждал, нито си ни чувал.

Уилис кимна. Ръката му стискаше банкнотите, които му беше подал Рандал. Не беше много сигурен дали одобрява стореното от тези двамата. Копоите обаче му бяха още по-несимпатични, а и едва ли имаше нужда от неприятности. Защо изобщо трябваше да казва нещо на някого?

Стигнаха Ню Йорк към десет, оставиха колата в Горен Ист Сайд и взеха метрото. После поеха пеш до един хотел на Западна 23-та улица в Челси заради особената анонимност и дискретност, която се гарантираше на странната и разнообразна клиентела. Марк Твен беше отсядал тук, както и Дилан Томас и Артър Милър. Сравнително неотдавна Боб Дилън и Леонард Коен се бяха настанили в хотела и дори бяха написали песни за това. Беше евтино и шумно и никой не се интересуваше кой кой е, а още по-малко какво прави. Никой в Челси не се интересуваше от нищо, а Рандал търсеше точно това.

Нае две съседни стаи без връзка между тях. Чувстваше, че Фереще има нужда да бъде сама, че самотата и е повече необходима, отколкото чувството за сигурност, което би й дала общата врата. Предишната нощ го бе видяла да убива двама души, макар и в самозащита. Крехкото доверие, което се бе появило между тях, когато бяха при Ростоворовски, беше почти разрушено. Беше разбрала, че той не работи за Стрейкър, но между тях все още стояха преградите на неяснотите и тя имаше нужда от време, за да обмисли новия развой.

Прекараха следобеда в почивка и след доста късна вечеря отново обсъдиха нещата. Фереще все още искаше да го придружи в Техеран, но той беше твърдо решен да я остави в Ню Йорк.

— Искам да дойда с теб — каза тя. — Нищо не мога да направя тук сама.

— Не, Фереще, там е много по-опасно. Това, което имам да свърша в Иран, е свързано с рискове, сериозни рискове. Тази работа не те засяга толкова, колкото засяга мен. И освен това за мен е по-добре да си в Ню Йорк — тук има доста неща, които трябва да се свършат.

— Като например?

— Например да предадеш един доклад там, където трябва, ако възникне нужда. Ако нещо ми се случи в Иран, ти и Юлиуш ще сте единствените хора, които знаят какво е станало. Ако Стрейкър не осигури мълчанието на Юлиуш. Имам намерение да напиша доклада тази нощ. Ако утре научим нещо в твоя институт, ще го добавя. След това ще бъде в ръцете ти, докато се върна или докато научиш, че нещо се е объркало. Това в случай, че не се върна.

Изведнъж ръката й се протегна през масата и здраво стисна неговата.

— Не обичам да ме зарязват в тила като безпомощна женичка във второразреден филм. Мога да ти бъда полезна в Техеран. Там никой не ме познава и ще мога да ходя навсякъде, където за теб е опасно.

Той погали ръката й.

— Бих искал да е така, но за съжаление не е. Сама жена в Техеран днес не би могла да направи нищо, даже и увита във фередже. Не си била там от години, не знаеш изобщо как да се държиш. И ще допуснеш грешки. Фатални грешки.

Тя изтегли ръката си, примирена, без да е в състояние да оспорва думите му, с ясното съзнание за правотата му.

— А ако и в Ню Йорк стане опасно? — попита тихо тя.

Той се навъси, после поклати глава.

— Защо да става? Никой не знае, че си тук, и никой няма причина да те търси.

— Беше опасно преди — каза тя, като леко повиши глас.

— Може да стане пак същото. Може да има хора, които изобщо да не знаят, че съм го напускала.

— Може би ще е по-добре, ако напуснеш града и отидеш другаде, в Европа например. — Защо я изпращаше далеч, щом уж искаше тя да остане?

Тя изведнъж избухна. Гневът и разочарованието в гласа й го завариха съвсем неподготвен.

— А кога, по дяволите, очакваш да се върна към някакъв начин на нормален живот? Господи, бях преследвана от гангстери, майка ми бе убита в собствения ни дом, ЦРУ ми диша във врата и ти ми казваш просто да замина и да забравя за всичко това! Ню Йорк е моят дом! Имам дом тук и шеф, който от дни не е чувал нищо за мен. Посещавам вечерен курс лекции, имам приятели, с които прекарвам свободното си време. Ти си професионалист, плащат ти, за да си вършиш работата. Вероятно си много добър в това. Сега вече съм убедена. Можеш да бягаш до края на живота си, но всичко това е само част от работата ти, нали така? Аз обаче съм уплашена и сама. Тази работа ме засяга, и то повече, отколкото теб, защото докато не свърши всичко това, аз дори и носа си не мога да покажа на улицата, на която съм израснала, без да се оглеждам и да подскачам всеки път, когато някоя кола забави ход зад мен. Не мога да посещавам приятелите си, защото няма начин да им обясня и да ме разберат, и защото нямам право да рискувам живота им, като ги замесвам. Родителите ми са мъртви. И всеки един от моите роднини би могъл да бъде член на сектата. Е, а сега, мистър агент от разузнаването, какво ми предлагаш да направя?

Тя трепереше. Очите й бяха пълни със сълзи. Той я гледаше със съзнанието, че не може да даде отговор на въпросите й, че думите на утеха биха прозвучали като подигравка. Бе толкова погълнат от големите събития, от съдбите на президенти и размаха на международни заговори, че просто я бе забравил в този момент. И докато я гледаше, трескаво търсейки начин да разчупи мълчанието, което се беше издигнало като стена около тях, внезапно осъзна, че за него животът й е станал по-ценен от всички световни проблеми. Тя се бе превърнала във фокус на неговите тревоги, както преди, в самото начало, когато всичко, което имаше значение за него, беше Фуджико и нейната смърт. Смърт, забравена от всички, освен от него.

— Чуй ме — произнесе той най-накрая. — Остани в Ню Йорк в хотела за няколко дни, да кажем седмица. Щом разбера как стоят нещата в Техеран, ще ти се обадя и ако всичко е безопасно, ще можеш да отлетиш. Ще ти дам и един телефонен номер, чрез който ще можеш да се свържеш с мен, в случай че нещо тук се обърка. Това е най-доброто, което мога да предложа. Достатъчно ли е?

Тя кимна. Избухването бе преминало така, както бе дошло. Не се усмихна, но отново му протегна ръка и този път той безмълвно я задържа.

Същата вечер Рандал остави Фереще в хотела, за да се обади на приятеля на Ростоворовски. Едно посещение до депозитния сейф, за който беше се погрижил да е достъпен двадесет и четири часа в денонощието, му осигури достатъчно пари, за да плати за необходимите му документи. Мъжът живееше в района Уилямсбърг на Бруклин, един стар еврейски квартал, и беше известен само под името Яков. Рандал се чувстваше доста странно в тази част на Ню Йорк, с нейните плътно застроени улици, окичени с табели на иврит и идиш. Повечето магазини бяха затворени за идващата събота и улиците бяха почти празни.

Лесно намери адреса. Беше малък магазин на Лий Авеню с фирма, отпечатана на иврит и идиш, неразгадаема за него, с прашни прозорци, потъмнели от годините, и ръждясал обков на касата на вратата. Почука и зачака. Яков беше твърде бавен в отварянето, но най-после една фигура се появи зад пердето, което закриваше прозорчето. Ключалката превъртя и вратата бавно се отвори. Както и предполагаше Рандал, Яков беше полски евреин, работил с Ростоворовски по време на войната. Прегърбен и побелял, той изглеждаше крехък и болнав, но очите, които оглеждаха Питър, бяха остри, а ръцете, които държеше притиснати към гърдите си, не трепереха.

— Да? — попита той. — Какво има? Не знаете ли, че Шабат започна тази вечер? Елате утре вечер или в неделя сутринта. Елате утре и ще ви приема.

Старият евреин се накани да затвори вратата, но Рандал настойчиво я подпря с ръка.

— Моля ви — каза той. — Трябва да ви видя. Идвам от Юлиуш Ростоворовски. Той ме изпраща при вас. Необходима ми е вашата помощ, и то още тази нощ.

Старецът повдигна вежди и се вгледа по-внимателно в Рандал.

— Идвате от Юлиуш? — попита той. — Защо не казахте веднага? Щом той счита, че е важно, значи трябва да е така. Има ли човешки живот в опасност?

— Да, и повече от един. Много.

— Е, тогава влезте. За много и даже само за един живот Шабат може да бъде нарушен.

Рандал пристъпи в магазина. Яков го преведе през една тясна врата в дъното, влязоха в някакво складово помещение и след това през втора врата в една стая, която служеше едновременно за кухня, трапезария, всекидневна и кабинет. Върху гола дървена маса имаше свещи, остатъци от две ритуални хлебчета и малък непретенциозен бокал. Яков беше вдовец, но продължаваше да спазва съботата, сякаш жена му бе още с него. Той посочи на Рандал един стол и седна срещу него.

— Трябват ви документи, нали?

Рандал кимна.

— Много?

— Не толкова. Един паспорт, два, по възможност още три други.

— За кога?

— Утре, в неделя най-късно. Можете ли да ги приготвите за това време?

— Зависи колко са трудни и колко са точни. Ще зависи ли нечий живот от качеството им?

Рандал кимна.

— Да. Моят.

— А от вашия живот?

— Други, може би страшно много. Даже не се осмелявам да помисля колко много. Вече имаше смърт. Прекалено много смърт.

Яков се намръщи и тъжно поклати глава.

— Това още продължава. Убийствата и разрухата. То е без край, нещо, което никога не умира. Познавате ли Юлиуш?

— Да, знаем се отдавна. Стари приятели сме.

— Добре ли е?

— Да — излъга Рандал.

— Радвам се. Тревожа се за него като за брат — Старецът направи пауза, в очите му пробягаха спомени. Настъпи мълчание. След малко Яков го наруши:

— Късно е. Да започваме.

Докато Рандал разговаряше със стария евреин, в главната квартира на ЦРУ в Лангли течеше съвещание на високо равнище. Присъстваха шестимата висши политически мъже на Управлението. Тъкмо те преди няколко дни бяха дали зелена улица на плана за директен контакт с групата зад Наваи и пак те бяха определили Хауърд Стрейкър като отговорен за изпълнението на операцията. Сега той се опитваше да обясни какво се бе объркало. Говореше тихо, но с твърд глас.

— Успяхме да намерим Рандал. Местната полиция все още изпраща рутинни съобщения за всеки, който посети Ростоворовски, и ние ги слагаме в архива за евентуална бъдеща проверка. Направих проверка на всички, с които Рандал би могъл да влезе в контакт, и попаднах на съобщение, че полякът е имал посетители предишния ден: един мъж и една жена. Намерихме и двамата — Рандал и момичето, и мисля, че бих могъл да ги убедя да се върнат, но Ростоворовски се намеси…

— Имате ли някакво предположение какво го е накарало да постъпи така, мистър Стрейкър? — попита единият от шестимата, негър с посивяла коса и сериозно, набраздено от бръчки лице, познато на всички студенти по външна политика в Харвард.

Стрейкър поклати глава.

— Вероятно мога да разбера намесата му, но не и начина, по който го направи. Щеше да ме застреля, сигурен съм в това.

— Не мислите ли, че е бил засегнат от нашето предложение за сътрудничество с тази нелегална организация и че това е нещо, което не одобрява? — Този път въпроса зададе един млад мъж, адвокат, който бе предпочел вземането на решения иззад завесата пред заседанията на Върховния съд и който винаги бе знаел, че един ден този съд ще бъде негов. Моралните принципи бяха негов основен проблем.

Стрейкър отново поклати глава.

— Не, сър. Ростоворовски е бил замесван и в по-тежки случаи от този. Той играеше централна роля в преврата, който свали Мосадек и върна шаха на власт, и през годините, докато работеше там, си имаше работа с много по-деликатни проблеми. Той е прагматик, човек, който предпочита възможния най-широк поглед върху нещата.

— Значи тогава остава още нещо, нещо, което той определено е знаел.

— Това е и моето мнение, сър. В момента го разпитват на етажа под нас. Не мисля, че ще може да издържи много дълго.

Трети мъж се наведе напред с поглед, вперен в Стрейкър, сякаш се опитваше да го прикове с очи на стола му. Генерал Бъртън беше военният представител в съвета и приоритетите му не включваха сантиментите на морала.

— Доколкото разбирам, мистър Стрейкър, Ростоворовски вече ви е казал доста неща. Имам доклад пред себе си, който предава дословно първите му показания и представлява интересно четиво. Вие вярвате ли на нещо от това?

— Моля?

— Вярвате ли в нещо от казаното за „Убийците“, за „Гнездото на Орлите“ и „Повелителя на Аламут“? Има ли това някакъв смисъл за вас?

Стрейкър отвърна на погледа на Бъртън, без да трепне. Знаеше какво да отговори.

— Не, сър. За мен няма никакъв смисъл. Прилича на нещо, извадено от „Хиляда и една нощ“ — чиста фантазия. Може би историческата подплата е вярна, но е трудно човек да си представи нещо от този род в днешни дни. Мисля, че Ростоворовски прикрива някого. Или че се е смахнал.

— Какво би могъл да крие? Какво би спечелил?

— Време, сър. Време за Рандал и момичето. Да се измъкнат.

— И какво би се случило, ако се измъкнат? — обади се отново черният академик. Лицето му бе смръщено повече от всякога. Той вече имаше представа какво би могло да се случи.

Стрейкър направи пауза, преди да отговори. Всички те вече знаеха отговора, но въпреки това той трябваше да бъде произнесен.

— Не съм сигурен, сър. Те може просто да бягат, без да мислят за нищо друго. Или пък планират да се обърнат към обществото и да разкрият замисъла ни.

— Ще им повярва ли някой? — попита адвокатът.

— Някои хора, да. Достатъчно на брой. Но това, което ще стане тук, е без значение. Важно е как ще се развият нещата в Иран. Хомейни ще им повярва, Хомейни и тези, които го следват. Ще прозвучи като погребален звън за заложниците. Би могло даже да доведе до война.

В стаята настъпи мълчание. После прозвуча четвърти глас — гласът на водещия стратег на политическия комитет — Джон Б. Фицпатрик.

— Значи Рандал е опасен. Трябва да бъде намерен и спрян.

— А ако не може да бъде спрян, сър? — попита Стрейкър.

— Тогава трябва да бъде елиминиран.

38.

Ню Йорк

Събота, 22 декември 1979

Фереще прекара съботната сутрин в иранското консулство в постъпки за получаване на нов паспорт с обяснението, че е загубила стария. Доста пари преминаха от ръка в ръка преди недружелюбният чиновник да се съгласи да заведе молбата й. Ако се окажеше необходимо да напусне страната, тя можеше да го стори без опасно забавяне веднага щом паспортът станеше готов. Чиновникът й каза да се обади в понеделник. След един бърз обяд близо до консулството тя потегли на пазар из Манхатън. Купи дрехи и много други неща, от които и двамата се нуждаеха.

В десет сутринта в събота, докато Фереще беше в консулството, Рандал се появи във Фондацията за изследване на измаилизма на Ривърсайд Драйв, зад колежа Барнард. Беше уморен. Изминалите няколко дни бяха взели своята дан, но той знаеше, че най-лошото все още му предстои, че ще има съвсем малко или почти никакво време за почивка, докато не намери хората, които търсеше. Все едно изкачваше планина в мъгла, без път назад, връх, който не се вижда и е недостижим. Имаше толкова малко опори и толкова много места, където би могъл да се подхлъзне и падне, че понякога му се искаше това най-сетне да се случи. Искаше да си отдъхне, да отпусне хватката си и да потъне без усилие в бездната.

Бе телефонирал в петък следобед, за да си уреди среща с директора на фондацията. Беше казал по телефона толкова малко, колкото бе възможно, обяснявайки на секретарката, че има неотложен проблем, който трябва да обсъди, и че се нуждае от съвет по един аспект на измаилизма. Тя го бе попитала за името и организацията, която представлява, и той й бе отговорил, че е доктор Джеймс Сондърс, бивш сътрудник на Техеранския университет. Не вярваше, че биха могли да проверят.

Посрещна го лично директорът на фондацията, висок побелял мъж, който приличаше повече на преуспяващ дипломат или адвокат. Рандал веднага забеляза, че той е повече администратор, отколкото учен. Изглежда, беше арабин, най-вероятно египтянин или сириец. Катраненочерната му коса беше примесена със сиви кичури, грижливо сресани назад, сякаш за да му придадат още по-респектиращ вид. Рандал прецени, че е на около четиридесет и пет години; имаше безупречни маниери.

— Доктор Сондърс? — попита той, протягайки ръка за поздрав.

Жестовете му бяха отработени и точни, маниери на будещ доверие, предразполагащ партньор. Рандал обаче не го хареса още от пръв поглед.

— Моля — продължи директорът, — седнете. Ще поръчам да ни донесат кафе. Настанете се удобно.

Рандал различи оксфордската интонация, образованието, което само богатите чужденци можеха да си купят в Англия. Колко ли усилено трябва да е работил този мъж, за да стане английски джентълмен? Нямаше да е леко да прецени, не и в малкото време, с което разполагаше. Тук имаше заложени капани и той трябваше да се движи внимателно, с минимум разкриване, опипвайки събеседника си, без в крайна сметка да знае дали може да му се довери, или не.

Беше поел огромен риск с посещението си тук. Ако Ростоворовски беше прав, то всеки член на сектата на измаилитите би могъл да принадлежи към организацията, чието съществуване полякът беше обосновал. Едва ли имаше начин да узнае предварително кои са и къде се намират. Рандал вече знаеше, че те имат очи и уши навсякъде. Можеше да се озове в капан, и то такъв, че даже нямаше да разбере кога е хлопнал зад гърба му. Но вече нямаше избор, а и време за по-обиколно разследване.

Директорът се върна почти веднага. Школуваната му усмивка беше като залепена върху лицето му.

— Ужасно съжалявам — каза той. — Забравих да ви се представя. Казвам се Абд ал Латиф ал Шидиак и съм директор на фондацията. Моля да ме извините, но се съмнявам, че бих могъл да съм ви от особена полза. Ако проблемът ви касае иранския измаилизъм, разбира се. Вие естествено сте разбрали, че аз съм арабин. Идвам от Сомалия, на изток от Хама в Сирия. Но повечето от сирийските измаилити са оттам — това е бил нашият център от средата на миналия век. Но на вас това вече ви е известно, нали така?

Рандал не можеше да прецени дали ал Шидиак е просто учтив, или го изпробва. Поклати глава.

— Боя се, че не. Знанията ми за арабския свят са твърде ограничени. Живял съм дълго време в Иран, но съм посещаван само за кратко някои от страните в Залива.

— А ла татакулуму л’Арабия?

— Не, страхувам се, че не. Мога да чета малко на арабски, но не говоря.

Защо ли го беше нападнал така? Нима го подлагаше на още едно изпитание? Или просто вече развиваше параноя и виждаше капани и там, където ги нямаше?

На вратата се почука и секретарката влезе с поднос кафе и сладкиши. Момичето пресече стаята и постави подноса върху ниската масичка срещу бюрото на директора. Рандал забеляза, че изглежда притеснена, но не можеше да прецени дали от него, или от шефа си. Тя се изправи, усмихна се нервно на Рандал и напусна стаята.

Ал Шидиак наля кафе от високия сребърен кафеник с елегантно издължена чучурка.

— Надявам се, че харесвате кафе, приготвено по оригинална арабска рецепта, доктор Сондърс — каза той. Ръцете му се движеха бързо и пестеливо, докато сервираше малките филджанчета. Усмивката нито за миг не напускаше лицето му. Студена усмивка. — Захарта и млякото само развалят доброто кафе. Аз обичам да пия моето така, както го пият бедуините — неподсладено. Ако е много силно за вас, ще помоля Фатима да донесе мляко.

Рандал поклати отрицателно глава и се усмихна, макар че мразеше неподсладено арабско кафе. Намираше го силно, горчиво и почти неприятно. Вдигна филджана и отпи. Имаше вкус на горчиво лекарство. Усмихна се отново и посегна за парченце халва от чинията в средата на подноса.

— С какво мога да ви бъда полезен, доктор Сондърс? — Това беше въпросът, който Рандал беше очаквал, но според него той дойде малко рано. Много зависеше от това, как щеше да отговори и как щеше да подходи към материята. Откъде да започне? Как да започне? Да се придвижва стъпка по стъпка, да разкрива по малко при необходимост, да опипва внимателно, докато намери отговор? Това бе първоначалният му замисъл. И после? Трябваше ли да засили натиска си срещу този човек, или да се оттегли, ако срещне съпротива? А ако надушеше опасност, щеше ли да има време или възможност да се измъкне?

— Като начало, доктор ал Шидиак, бих искал да узная нещо за общността на измаилитите тук в Ню Йорк. Например колко процента от тях са иранци и поддържат ли контакти с Иран?

— Те са много малко, доктор Сондърс, много малко. Дузина, може би две, от тези, които са ни известни, това е. Може да има и повече, такива, които не са активни във вярата и… други. — Ал Шидиак се усмихна и вдигна филджана до устните си.

— Други? — откликна Рандал. Въпросът му бе напрегнат, опипващ. Халвата се разтроши между пръстите му в чинията. Ал Шидиак наклони глава настрани, постави филджана си на масата и го напълни повторно.

— Да, други — отвърна той. — Когато говоря за нашите, имам предвид низарите, разбира се. Кходжас. Но има и други измаилитски групи, които са отделно от нас. Например мусталитите; в Индия ги наричат бохорас. Почти не поддържаме връзки с тях.

— Знаете ли колко от тях са иранци? — Рандал вече чувстваше дистанцирането на домакина си, нарастващата му резервираност. Дали вече не беше засегнал някакъв нерв?

— Страхувам се, че не знам почти нищо, доктор Сондърс. Но мисля, че иранците са малко. Мусталитите живеят предимно в Индия. Има и в Източна Африка и повече в Йемен. — Ал Шидиак почувствува лекото убождане на страха. Защо бе дошъл този мъж? Накъде водеха въпросите му? — Може би, ако изясните причината за вашите въпроси, доктор Сондърс, бих могъл да ви бъда по-полезен. Не беше ли концентриран интересът ви предимно върху измаилитската общност тук, в Ню Йорк?

Рандал остави филджана си на масата. Посегна за папката, която бе донесъл. Нямаше начин да избегне това. Трябваше да покаже документите. Те бяха неговият пропуск. Без да каже дума, той бръкна в папката и ги измъкна: синия лист с тайнствените знаци, пълната транскрипция на фарси и английския превод на Ростоворовски.

— Може би това ще улесни нещата — каза той, подавайки листовете на ал Шидиак. — Виждали ли сте нещо подобно на този лист преди? Има ли това някакъв смисъл за вас, какъвто и да е?

Реакцията на директора беше съвсем определена: импулсивно поемане на въздух, изражение на разпознаване в очите. Разпознаване и ужас. Ужасът мигновено се смени с принудено равнодушие, безизразна маска, опитваща се да потули дълбоко вълнение. Арабинът беше изплашен. Какво ли го беше стреснало толкова много?

Ал Шидиак разглеждаше документите внимателно, сякаш изучавайки ги с лупа, но Рандал си даваше сметка, че умът му е някъде другаде и че трескаво се лута в усилие да намери обяснение и да блокира евентуалните произтичащи от него въпроси. Половин минута изтече в напрегнато мълчание, след това ал Шидиак поклати глава подчертано бавно и върна документите на американеца. Когато заговори, гласът му почти не беше променен, но Рандал определено забеляза нотка на страх.

— Съжалявам, доктор Сондърс, но това не означава нищо за мен. Не мога да чета на фарси, но английският превод изглежда съвсем точен. Никога преди не съм чел нещо подобно. И не съм и виждал нещо като този лист. Той определено не е измаилитски документ. Мога ли да ви попитам къде сте го намерили или кой ви го е дал? — Страхът вече се превръщаше в паника. Беше му трудно да говори. Как е могъл американецът да се сдобие с такъв документ? Какво означаваше присъствието му тук?

Рандал гледаше право в ал Шидиак, който вече не се усмихваше. Самоувереният светски мъж бе изчезнал, заменен от самотен и уплашен човек. Който знаеше нещо. И се страхуваше.

— Съжалявам — отговори Рандал. — Не мога да ви кажа. Но е намерено в тази страна. В този град.

— Кой сте вие, доктор Сондърс? — Гласът на ал Шидиак стана леден. Светската учтивост беше изчезнала, заменена от рязкост, граничеща с нещо много близко до ужаса. — Откъде идвате? Защо дойдохте тук?

— Казах ви — отвърна Рандал. — Дойдох за информация.

— Не мога да ви помогна с нищо. Нямам информация, която би могла да ви бъде от полза.

— Мисля, че имате — отвърна по същия начин Рандал, гласът му бе учтив, но настойчив. Вече се дуелираха не с шпаги, а със саби. — Мисля, че имате информацията, която ми е нужна.

— Грешите, доктор Сондърс. Грешите и сте груб. Били сте дезинформиран. Не разполагам с информацията, която търсите. Ще трябва да отидете някъде другаде. Тук няма такава. — Ал Шидиак притисна плътно дланите си една към друга. Прощален жест, прецизен и убедителен. И се изправи.

Рандал кимна.

— Разбирам — каза той. — Съжалявам, че ви обезпокоих, доктор ал Шидиак. Няма да ви притеснявам повече. — Това беше лъжа. Налагаше се да го притисне отново. Ал Шидиак беше ключът, трябваше да го убеди да сподели с него всичко, което му беше известно, каквото и да беше то. Но не тук. И не сега.

Нищо повече не беше казано. И двамата знаеха, че страхът, изникнал между тях, ги е свързал като невидими окови. Рандал щеше да се опита да ги затегне още по-здраво. Другият щеше да опита да се освободи от тях, да избяга от Рандал и по този начин да успокои собствените си страхове. Но направеше ли това, той би допуснал грешки, и когато това станеше, Рандал щеше да бъде готов да се възползва от тях. Имаше само една пречка: нямаше време, никакво време за такава тактика.

Рандал се изправи, ръкува се с ал Шидиак и тръгна към вратата. Обърна се, преди да прекрачи прага. Директорът стоеше прав, с очи вперени в него. Рандал забеляза, че едната му ръка нервно си играе с ревера на безупречното му сако, разтривайки едно малко петънце там, където бе изпуснал няколко капки кафе. Кафето беше горещо и горчиво и Рандал още усещаше вкуса му в устата си.

39.

Ню Йорк Сити

Събота, 22 декември 1979 година

Рандал чакаше зад дърветата край парка Ривърсайд от другата страна на улицата срещу сградата, подслонила фондацията. Леденият студ го сковаваше, пронизваше го, принуждаваше го от време на време да се раздвижва, за да си възстанови кръвообращението. Чака дълго. Ал Шидиак най-после излезе — точно след един часа, и се насочи на изток към Бродуей. Рандал се досети, че се кани да се качи на метрото. Изчака около половин минута и го последва.

Докторът крачеше нервно и от време на време се оглеждаше, сякаш се опасяваше от проследяване. Рандал го следваше доста отдалече, без да го изпуска от поглед. На Бродуей ал Шидиак зави и се насочи директно към най-близката станция на метрото. Качи се на влака за долен Манхатън. Рандал скочи в следващия вагон и седна до прозореца, откъдето можеше да наблюдава доктора до вратата отпред.

На площад „Колумб“ ал Шидиак слезе. Рандал изчака малко и го последва, загрижен да не го изгуби сред гъстата съботна тълпа. Докторът смени линията и се качи на влака, пътуващ на север от Осмо Авеню покрай западната страна на Сентрал Парк, и слезе на следващата станция. Рандал беше по петите му. От време на време докторът се оглеждаше през рамо, но явно нямаше опит и не знаеше нито един от триковете, които могат да принудят преследвача да се разкрие. Рандал го следваше незабелязано.

На ъгъла на 72-ра улица ал Шидиак се огледа и след това тръгна право към „Дакота“ — масивна сграда с апартаменти, проектирана да изглежда като френски замък. С изглед към парка, тя беше първият блок от луксозни апартаменти, построени в Ню Йорк. Сега, близо сто години по-късно, тя все още беше изключително скъпа. Рандал въздъхна. Беше почти невъзможно да се вмъкне незабелязано в зданието. Дали тук бе жилището на ал Шидиак, чудеше се той, или бе дошъл да посети някого? От начина, по който го поздрави портиерът, Рандал заключи, че е първото.

Изчака няколко минути. Ал Шидиак се нуждаеше от малко време, за да се успокои, да се почувства сигурен. Рандал се зачуди дали е женен. Една съпруга би била усложнение. Дано да живееше сам. Продължи да чака. В един момент реши, че вече е време. Извади истинската си служебна карта. Рискуваше, като я показваше на пазача, защото той би могъл да бъде подложен на кръстосан разпит. Но това щеше да му спести много скъпоценно време. Влезе във фоайето.

— Какво обичате? — Пазачът беше учтив, но бдителен. Рандал му показа картата си, затулил небрежно името си с пръст. Това бе официална карта — единственото, което беше от значение.

Преди още пазачът да успее да я види по-отблизо, Рандал вече я беше пуснал в джоба си.

— Бих желал да разменя няколко думи с един от вашите обитатели, доктор ал Шидиак. Нищо неприятно за него, но той разполага с информация, която може да ни е от полза.

— Да, сър. Само момент. Ще му се обадя. Какво име да му съобщя?

— Не го ли прочетохте? Грант. Агент Грант. — Ако го попитаха, пазачът щеше да твърди, че е видял името върху картата на Рандал.

Пазачът отиде до телефона, който стоеше върху бюрото, и набра един номер. Последва къс разговор, след това той се върна при Рандал.

— Доктор ал Шидиак би желал да съобщите какъв е проблемът, сър.

— Не мога да направя това пред трето лице. Трябва да му обясня лично.

Пауза, отново къс разговор.

— Много добре, сър. Каза, че ще ви приеме. Етаж пети, апартамент 511. Асансьорът е вляво, сър.

Ал Шидиак чакаше пред входната врата на апартамента си. Видя Рандал и се вцепени, но не влезе вътре.

— Така — каза той, когато Рандал приближи. — Това е вашата истинска самоличност, доктор Сондърс. Да приема ли, че истинското ви име е Грант?

— И Грант ще свърши работа — каза Рандал. — Нека да влезем, доктор ал Шидиак. Има неща, за които трябва да поговорим.

— Как ме намерихте? Имате ли разрешение да влезете в апартамента ми? Бих желал първо да го видя, моля. В противен случай ще трябва да повикам пазача. — Ал Шидиак блъфираше сполучливо, но не успяваше да прикрие страха си.

Рандал не отговори. Приближи се до арабина, хвана го за ръката и го избута през вратата, след това я затвори.

— Седнете — грубо каза Рандал. Имаше само един начин да преодолее страха на арабина, страха, който го възпираше да му каже всичко, което знаеше. Трябваше да го изплаши още повече, да направи своята собствена заплаха да изглежда по-реална.

— Вие нямате право…

— Напротив, имам. Седнете. — Рандал на всяка цена искаше да избегне насилието. Искаше сътрудничество и знаеше, че може да го постигне, като първо наплаши, а после успокои информатора си. Трябваше да разклати самочувствието му до такава степен, че другият да изпита нужда от него, просто за да усети опора. Само ако нищо не сработеше, щеше да мисли за насилие. Но засега всичко зависеше от гласа и очите му. Ал Шидиак трябваше да му повярва, да се убеди, че Рандал ще изпълни заплахите си, ако той не му съобщи онова, което иска да узнае.

Ал Шидиак седна. В очите му се бореха страх и гняв. „Усилиш ли гнева — помисли Рандал, — ще изостриш страха.“

— Нямате никакво право да постъпвате така, мистър Грант.

— Но го правя. Или не си забелязал? — Тонът на Рандал беше оскърбителен.

— Нямате заповед. Аз имам права.

— Вече никакви. Току-що ги суспендирах. — Рандал остана прав. Разпитващият трябва винаги да е по-високо от арестанта. Основно правило.

— Аз съм чужд поданик. Имам право на контакт с моето консулство.

— Давай. Щом си сигурен, че имаш добри връзки в Дамаск, и то на по-високи места.

— Какво искате да кажете с това „връзки“? — Ал Шидиак изпадаше в паника. Чувстваше се парализиран и бързо губеше ориентация. Това не можеше да се случи в неговия собствен апартамент. Какво си въобразяваше този американец? Какво искаше?

— Искам да кажа хора, които могат да обяснят на сирийското разузнаване естеството на връзките ти с ЦРУ и които могат да се позоват на обширното ти досие при нас и на работата ти за нас в Сирия.

— Вие грешите. Няма такова досие. Никога не съм работил за ЦРУ. Сбъркали сте адреса. — Това беше невъзможно, всичко трябваше да си има граници. Не се намираше в баасистка Сирия, все пак тук беше Америка.

— Защо си толкова сигурен, доктор ал Шидиак? Какво знаеш? Какво знаеш ти за това какво можем и какво не можем да направим? Нищо не знаеш. Твоето досие се изготвя в същия този момент.

— Не можете да ме уплашите. Нямам какво да ви кажа. Вашите собствени закони ми гарантират известни права. Вие давате отчет за дейността си. Не сте над закона. Никой не е над закона. — Американецът блъфираше, опитваше се да го сплаши, за да проговори. А ако проговореше, ако му кажеше това, което знаеше, би станало по-лошо, много по-лошо.

— Ще се изненадаш, ако узнаеш какво можем в интерес на националната сигурност. А ти си заплаха за тази сигурност. Законът не ти гарантира нищо. — Рандал направи пауза, после продължи: — Само след минута, доктор ал Шидиак, ти ще започнеш да говориш. И ще ми дадеш информация, същата, която вече исках от теб. Повярвай ми, ще го направиш.

— Не се страхувам от вас, мистър Грант. Вие превишавате пълномощията си. Нямам какво да ви кажа. — Ал Шидиак си възвръщаше самочувствието. Това беше блъф, чист блъф. Ако този американец възнамеряваше да предприеме нещо, вече би го направил — не би си губил времето да го заплашва. Даже не бе вдигнал ръка да го удари, не беше и говорил за насилие. Тук имаше закон. Това беше Америка. Той бе в безопасност.

— В такъв случай, доктор ал Шидиак, позволи ми да ти кажа какво ще ти се случи. Моля, слушай внимателно, нямам намерение да повтарям. Сега ще вдигна телефона и ще набера един номер. Телефонът ще звънне три пъти и след това ще затворя. След пет минути пред сградата ще се появи кола. Тя ще има тъмни стъкла и фалшив регистрационен номер. Официално тя не съществува. Четирима мъже ще се качат в този апартамент. Пазачът няма да ги спре — ще бъде предупреден своевременно по телефона. Той даже няма да ги забележи. Четиримата мъже ще те придружат до колата и никой няма да ги спре. Ако се опиташ да се обадиш на пазача, с удивление ще установиш, че той е ослепял и оглушал. Ще те закарат до едно здание извън Ню Йорк и ще те вкарат вътре. Сградата е висока, сива, без прозорци и с много дебели стени. Подобно на колата и тя официално не съществува. Нищо не може да се чуе иззад тези дебели стени, особено пък писъците на хора, изпитващи болка. Ще те вкарат в една малка стая, много малка стая, без прозорци, без лампа. В нея няма нищо, ама съвсем нищо. Никой няма да дойде. Никой няма да ти донесе храна и вода. Никой няма да говори с теб. Ще те оставят там за ден, или три дни, или седмица, а може и за по-дълго. Но на теб ще ти се стори още по-дълго. И когато накрая дойдат, а те ще дойдат — ти ще си загубил представа за времето, ще бъдеш объркан, отчаяно ще искаш да говориш. Тогава ще поговорят малко с теб. Ще ти дадат малко храна и вода. И после ще те върнат в същото малко тъмно помещение. Процедурата ще продължи, докато не им кажеш всичко или докато не умреш. Всъщност вече няма никакво значение, нали вече ще си попаднал там. И никога няма да излезеш оттам. По същото време други ще са занесли паспорта ти в едно друго здание, този път в Ню Йорк Сити. Утре на паспорта ти ще има печат за излизане от летище „Кенеди“ и печат за влизане в Кайро. Ще има и запис, че си ангажирал директен полет за там. Ще има и записи за отпътуването и пристигането. След три дни твоят паспорт ще бъде намерен в една пуста алея близо до хотел „Хилтън“. Ще има регистрация на пребиваването ти в хотела. Полицията в Кайро ще проведе разследване, но няма да намери тялото ти. Това не е нещо необичайно. Когато приятелите ти евентуално започнат да те търсят, ще им бъде казано какво се е случило. И след още малко ще платят за едно късо съобщение във вестниците. Разбираш ли ме сега, доктор ал Шидиак? Разбираш ли какво можем и какво не можем?

Ал Шидиак беше блед като човек, видял насън собствената си смърт. Искаше да повърне, но в устата си усещаше само горчивия вкус на страха. Седеше абсолютно тихо. Ръцете му бяха престанали да мърдат; очите му бяха застинали като на мъртвец. Във въображението си виждаше една кола да минава в Дамаск, с трима мъже на задната седалка, единият от тях с бяла качулка на главата, подобна на чувал. Спомен, който го преследваше отдавна.

— Не можете да направите това. Просто не е човешко. Не можете… — прошепна той. Но вече сам не си вярваше.

Рандал не каза нищо. Беше отрязал и последните котви на ал Шидиак и арабинът вече се беше обърнал за помощ към своя мъчител. Нямаше другаде къде. И какво друго му оставаше?

— Е, добре — започна той потиснато. — Ще ви кажа всичко, което ми е известно. Не е много, но може би ще останете доволен. Моля, елате с мен. Имам документи в кабинета си, които ще помогнат да ви обясня всичко.

Ал Шидиак се изправи и Рандал го последва до едно малко помещение, по чиито стени имаше рафтове с папки. Арабинът светна лампата, извади един ключ от джоба си и отвори шкаф, пълен с папки. Извади няколко и ги подаде на Рандал.

— Тук ще намерите много документи, някои от тях по-малко или повече подобни на талисмана, който ми показахте тази сутрин. Много от тези документи и писма са от един мъж, който нарича сам себе си имам Хасан ал Коим би-амр Аллах. Той е този Хасан, чийто подпис стои под писмото, което ми показахте. Копия от подобни писма са били изпратени до измаилитите в Индия, Източна Африка и на други места, но без особен ефект. Даже чух, че е изпратил писма и до мусталитите в Индия и Йемен, но не съм ги виждал. Повечето от тях са писани на арабски, но изглежда, че този Хасан е иранец, каквито най-вероятно са и неговите последователи. Още повече че и вие, струва ми се, сте стигнали до същото заключение. В тези писма той призовава измаилитския свят да го признае за истинския имам, посочен от ръката на Бога. Но както и досега обаче, той е само водач на една секта, за която много от нас не бяха чували до съвсем неотдавна. Първите писма започнаха да пристигат през 1975. През последната година той изпрати един многословен ферман, в който говори за своята секта и вярата й. Ще намерите копие от него в тази папка. Те наричат себе си иршадити. По всичко личи, че са се обособили като отделна група някъде в средата на миналия век. Ще трябва да ви отегча с малко история, но обещавам да бъда кратък. През 1817 година главата на измаилитите в Иран бил един мъж на име Халил Аллах. Бил убит през същата година при едно сбиване в град Язд. Неговият приемник, Ага Хан Махалати, станал губернатор на провинция Керман за известно време. Бил уволнен след смъртта на шаха, който го бил назначил, и два пъти организирал бунтове в опит да си върне поста. Претърпял окончателно поражение през 1842 година. Избягал в Индия с повечето от последователите си, предложил услугите си на британците и скоро се утвърдил като глава на измаилитите там. Той бил първият Ага Хан. Това, което се случило между малкото останали в Керман измаилити, изглежда любопитно. Един от тях казал, че Ага Хан бил загубил правото си да бъде имам, защото напуснал Иран, който винаги е бил истинският дом на сектата. Този мъж се наричал Абд ал Хюсеин Хан Кермани и твърдял, че той е истинският имам. Бил млад мъж, изключително интелигентен, представителен и много богат. Използвал парите и властта си, за да разпространява влиянието на сектата колкото може по-надалеч, предимно чрез инфилтриране в други групи. Към времето на неговата смърт, малко преди края на века, иршадитите били вече доста влиятелни, макар че съществуването им било известно на много малко хора.

След като бе започнал да говори, ал Шидиак разбра, че е по-лесно, отколкото бе предполагал. Вече нямаше нужда да крие нищо, така че продължи.

— Нещата вървят горе-долу по този начин до едно време, малко преди Втората световна война. Приемникът на Абд ал Хюсеин Хан умрял през 1933 година и бил наследен като имам от собствения си син, Хасан, който приел титлата ал Коим би-амр Аллах. Хасан бил нов човек, верен на традициите също като баща си и дядо си, но освен това бил привлечен от аспектите на двадесети век, особено от модерната наука. На места това може да се забележи в писмата му. Някои от тях показват симпатиите му към европейското фашистко движение от тридесетте години — той, изглежда, е бил впечатлен от методите им на организация и месианските им претенции. След войната някои иршадитски семейства инвестирали силно в тесния индустриален сектор, който бил развит в Иран, и станали неимоверно богати. Подобно на много други големи семейства през този период, те вложили всичките си капитали и продали обширните си имения извън града. Инвестирали буквално във всичко. След така наречената поземлена реформа на шаха джобовете им започнали да се пръскат от бума в бизнеса с недвижими имущества в северен Техеран и към средата на седемдесетте общото им състояние се оценяваше на милиарди долари, повечето от които по швейцарски банкови сметки. Голяма част отива у Хасан, който, казват, разполага с нея, както реши. Дали като резултат от това, или не, но през 1975 година Хасан решава да излезе на открито и да стане известен на измаилитите навсякъде. После, през 1977 година, отива още по-далеч. Обявява, че скритият имам, обещаният Махди, чието идване е очаквано от измаилитите от векове, щял да се появи съвсем скоро. Той не говори за себе си. Говори за някой, наречен Мохамед ибн Абд Аллах, който щял да бъде истинския Махди за целия ислямски свят. Щял да се яви при Кааба в Мека и да призове за започване на свещена война срещу немюсюлманския свят. В този момент, твърди Хасан, всички нации на исляма щели да се вдигнат като една и да покорят земята. Заявява, че знаел това, защото притежавал една книга с пророчества, известна като Китаб ал Ир-шад, т.е. „Книга за началото“. Ето откъде вземат името на сектата „иршади“ — от заглавието на тази книга. Хасан обаче съвсем не мисли да остави всичко в ръцете на Бога. През 1977 година той обявява, че няколко години по-рано бил инструктирал членовете на собствената си секта да заделят процент от печалбите си за една програма, която имала за цел производството на някакво секретно оръжие, с което Махди щял да покори света. Той не разкрива естеството на това оръжие или пък мястото, където ще бъде съхранявано, и аз изобщо не съм уверен, че то съществува. Мисля, че всичко това е само за да окуражи другите да се присъединят към него. Когато миналият месец мнимият Махди се появи в Мека, ние бяхме много неспокойни да не би това да има нещо общо с този Хасан и групата му. Ако той е замесен по някакъв начин и стане известно, че участниците в аферата са измаилити, това би било гибелно за всички нас. За хората няма разлика между нас — те не отличават една група от друга. За тях всички измаилити са еднакви. Ще ни обвинят в организиране на бунта в Мека. Ще ни преследват и ще ни избиват. Жени, мъже, деца.

Рандал слушаше в захлас. Осъзнаваше, че за пръв път чува истината за групата, която бе преследвал толкова дълго. Беше приключил с хипотезите. Край и на догадките — вече знаеше името, историята, целите и личността на лидера им. Нямаше повече да преследва фантом, а нещо материално, което щеше да проследи до леговището му и ако можеше, да унищожи.

— Това е всичко, което зная, мистър Грант — обобщи ал Шидиак. — Разбира се, има повече подробности. Ще ги намерите в тези папки. Но основните факти са тези и аз току-що ви ги дадох. Нищо не ми е известно за местопребиваването им, освен това, че главната им квартира е още в Иран, нито пък мога да ви кажа нещо за организацията им, лидерите или дейността им в момента. Казах ви всичко, което зная. Трябва да ми повярвате.

— Вярвам ви — каза Рандал, — но не разбирам защо се бояхте да ми кажете всичко това?

Ал Шидиак отново пребледня. Отмести поглед от Рандал и не отговори. Американецът го погледна. Страховете на мъжа не го вълнуваха. Но трябваше да знае причината.

— Вие сте се срещнали с тях — заяви Рандал. Това беше твърдение, а не въпрос. — Тук, в Ню Йорк. Съвсем скоро.

Ал Шидиак не каза нищо, но Рандал чувстваше, че е прав.

— Защо дойдоха при вас? — попита той. — Какво искаха? Защо се разкриха толкова леко пред вас?

Ал Шидиак затрепери, после заговори с безизразен уморен глас.

— Беше един мъж. Дойде във фондацията в началото на този месец и поиска да ме види. Каза, че е дошъл от Иран по поръчение на имам Хасан и че е изпратен да се погрижи за интересите на иршадитите в тази страна. Каза, че американското правителство се е заинтересовало от делата на тяхната секта и че те не желаят да му бъде давана никаква информация. Допускаше, че някой може да дойде във фондацията и да започне да задава въпроси. Ако това се случело, аз не трябвало да казвам нищо, а да отричам, че зная нещо за тази група. В противен случай… — Той млъкна.

— В противен случай? — подкани го Рандал, макар че се досещаше за отговора.

— В противен случай ще ме убият. И семейството ми в Сирия. Те знаят кой съм и къде да ме намерят. Имат хора навсякъде. Няма къде да се бяга.

— Иранец ли беше този мъж?

Ал Шидиак кимна.

— Да. На около четиридесет, може би и по-възрастен. Молла. Беше облечен в черно, безрък. С дървена протеза на дясната ръка. Беше почти преди месец, но аз все още виждам лицето му, щом затворя очи. Никога няма да забравя това лице.

— Знам — каза Рандал с едва доловим глас. — И аз съм го виждал.

Настъпи тишина, нарушавана само от нежното тиктакане на часовника върху бюрото на ал Шидиак. Рандал се изправи. Беше време да си ходи. Взе папките и протегна ръка на ал Шидиак. Враждебността между тях, предизвикана от страха, бе изчезнала. Студена официалност бе заела мястото й. Стиснаха бегло ръце и Рандал излезе. Вратата на апартамента се затвори и той чу как ключалката изщрака.

Рандал слезе по стълбите във фоайето. На смяна беше още същият пазач. Рандал погледна часовника си и видя, че е почти три. Имаше още доста неща за вършене до довечера. Помоли пазача да извика такси по телефона. Само след минути едно АВС такси се появи отвън.

Щом таксито тръгна, телефонът върху бюрото иззвъня. Пазачът вдигна слушалката.

— Джонсън — обади се гласът от другия край, — тук е доктор ал Шидиак. Току-що видях една кола да потегля. Моят посетител ли беше това?

— Да, сър. Извиках таксито преди минути.

— Благодаря, Джонсън. Можеш ли да ми кажеш от коя компания?

— АВС, сър. Има нещо нередно ли?

— Не, всичко е наред. Случайно да имаш номера им?

— Да, сър — 4-9-2-4 4–4.

— Благодаря, Джонсън.

Ал Шидиак затвори, поколеба се, но само за момент, и отново вдигна слушалката. Набра и един глас се обади почти веднага.

— АВС такси, добър вечер.

— Казвам се ал Шидиак и живея в блока „Дакота“ на Седемдесет и седма улица. Един мой познат си тръгна оттук преди няколко минути с една от вашите коли и току-що се сетих, че не го попитах къде е отседнал. Не можете ли да ми кажете накъде е тръгнал? Не е ли съобщил вашият шофьор дадения адрес?

— Вижте, ние не правим такива справки.

— Прекрасно ви разбирам. Вие сте съвсем коректни. Но това е ужасно важно. Имаме уговорена много важна среща. Замесени са много пари. Не можете ли просто като изключение да нарушите правилата? Имате името и адреса ми. Можете да проверите при пазача долу, ако искате.

— Няма нужда, сър. Записах си името ви. Вашият приятел поиска да бъде закаран до хотел „Челси“ на Западна Двадесет и трета улица.

— О, благодаря ви. Значи хотел „Челси“.

Същата вечер Рандал взе документите си от Яков. Изглеждаха му перфектни, но истинската проверка щеше да стане на летището в Техеран. Вече беше ангажирал място на самолета за Лондон тази вечер в десет часа и възнамеряваше да напусне Англия на другата сутрин на път за Иран.

Когато се върна в хотела, Фереще го очакваше, за да се сбогуват. Беше бледа и мълчалива. Той й разказа за ал Шидиак и за това, което той му бе казал за имам Хасан и групата му. Тя го слушаше, но думите му не й говореха почти нищо. Не можеше да мрази една абстракция, а те все още бяха точно това за нея. Тя ги бе видяла и бе избягала от тях, но все още не можеше да повярва в съществуването им, даже и когато Рандал им даде име и минало. Тя бе говорила с Горман и Стрейкър и бе видяла Питър Рандал да убива веднъж в ателието на Устър Стрийт и веднъж на леда близо до къщата на Ростоворовски. Можеше да повярва в онези неща: в Стрейкър и Рандал и в Горман, умиращ под леда. Но тези, другите, бяха само сенки, които беше мярнала веднъж с крайчеца на едното си око. Тя се страхуваше от тях и копнееше тази история да е приключена, но те не бяха съвсем реални за нея. Тя се страхуваше и от Рандал, но не за себе си, а защото той бе принуден да върши неща, които тя не можеше да разбере. За него нейните сенки бяха реалност и тя се боеше, че чрез него те могат да станат реалност и за нея. Страхуваше се от неговата омраза и от силната му воля. Когато той си тръгна, тя остана още дълго, без да помръдне. Страхуваше се и за него, и за себе си. Не можа да заспи тази нощ.

40.

Техеран 23 декември 1979

Техеран го посрещна тъмен и дяволски студен. Снегът покриваше плътно земята и въздухът беше чист и мразовит. На летище „Мехрабад“ прекъсване в електрическото захранване беше изключило отоплението, но един генератор поддържаше светлините на пистата и средствата за комуникация в действие. Пунктовете за паспортен и митнически контрол бяха осветени от газени лампи. Въпреки това бдителността на революционните стражи беше по-голяма от обичайното. Много иранци си идваха от Европа по време на коледната ваканция, макар че в Техеран нямаше и никога нямаше да има Коледа.

Рандал пътуваше с ирландски паспорт на името на Шон Бърн, фотограф на свободна практика от Дъблин. Паспортът му бил откраднат преди седмица в Ню Йорк. Фереще му беше купила един комплект внушителна фотографска техника втора употреба от „Уилоуби“ на Тридесет и втора западна улица — достатъчен, за да впечатли непредубедено око. Изборът на ирландски паспорт беше преднамерен. Рандал знаеше, че това ще се отплати веднага щом стигне Иран; беше платил на Яков, за да направи още няколко други документа, които би могъл да използва. Освен това паспортът беше заверен с напълно автентичен визов печат от иранското консулство в Ню Йорк. Рандал нямаше и представа как го беше постигнал старецът, но това беше вдигнало цената буквално до небесата.

Ирландският паспорт на Рандал в началото предизвика леко смущение. Никой от стражите на смяна не беше виждал такъв преди и, изглежда, никой не знаеше къде се намира Ирландия. Рандал можеше да говори с тях само на английски — всеки знак, че разбира фарси, веднага би предизвикал подозрения. Знаеше от работата си в Лангли, че ЦРУ възнамерява да вкара агенти в Техеран, дегизирани като европейски бизнесмени, и трябваше да убеди подозрителните пазачи, че документите му за самоличност са истински. За негово облекчение визата мина с лекота — едно важно препятствие бе отстранено. Следващото, което представи, беше едно писмо, в чието подправяне лично бе участвал, подписано от Мехди Рахматолла, иранският консул в Ню Йорк. Беше уверен, че едва ли ще си направят труда да проверяват автентичността му. В него консулът молеше иранските власти да сътрудничат на мистър Бърн, тъй като той ще пребивава в Иран по важна работа.

След това Рандал извади най-решаващите документи и ги подаде на стража, чийто английски изглеждаше най-добър — мъж на около двадесет и пет години, който явно бе получил образованието си в чужбина, може би дори в Англия.

Първият беше писмо от главната квартира на Ирландското движение за независимост, удостоверяващо, че Шон Бърн е политически представител на Ирландската републиканска армия, упълномощен да води преговори с други антиимпериалистически организации с цел взаимна изгода. Следващият представляваше подробна разписка от НОРАИД, северноамериканска организация, която доставяше материална помощ за въоръжените борби на Северна Ирландия. В нея се удостоверяваше, че Шон Бърн е получил и организирал прехвърлянето в Ирландия на големи парични суми, събрани от членовете на ирландската общност в Ню Йорк, както и на два товара с оръжие, предназначено за Донегал.

Когато иранецът приключи с внимателното изследване на документите, Рандал се опита да обясни, че е упълномощен от своите началници да посети Иран, с цел да се срещне с лидерите на революцията и да укрепи връзките, за да могат двете страни да си оказват взаимопомощ в борбата с британския империализъм. Това беше изстрел с далечен прицел и той го знаеше. Ирландия всъщност беше съвсем неизвестна на повечето иранци. Много от тях имаха съвсем смътна представа къде се намират Англия, Франция или Германия, но по време на демонстрациите, довели до революцията, често се скандираше „зенде бад Ирландия“ — т.е. „Да живее Ирландия!“ Беше излязла дума, че ирландците по някакъв начин са замесени в борбата за независимост срещу британците, и доколкото иранците бяха борци в битката против световния империализъм, ирландците, които и да бяха, трябваше да са приятели. Рандал залагаше този път на тези чувства, разказвайки на стража за Великденското въстание през 1916, Гражданската война, разделянето на Ирландия от британците, гражданските протести от шестдесетте, които бяха завършили с кървава баня, навлизането на британските войски и последвалата дълга изтощителна война. От богатия си опит знаеше, че тези мъже мислят в черно и бяло, и затова рисуваше една драматична картина, разчетена да спечели симпатиите им.

Оказа се, че стражът, към когото Рандал адресира разказа си, наистина е бил в Англия, в един университет близо до Брайтън, и знаеше нещо за ирландския проблем. Това, което американецът подозираше заради неговия акцент, се оказа вярно, и когато иранецът започна да обяснява разказа му на приятелите си, въодушевлението в очите на другите се усили. Рандал, преструвайки се, че не разбира нищо от разговора им, се вслушваше напрегнато. Изглежда, книгата на Лиам де Паор за Северна Ирландия беше преведена на фарси и този мъж я беше чел. Рандал си спомни, че я бе виждал да се предлага на пазара в Техеран през 1977 и мислено отправи благодарствена молитва към преводача.

В условията на хаос, все още преобладаващи в следреволюционната действителност, революционните стражи си бяха извоювали забележителна автономност. Като организация, те често действаха независимо от правителството, даже и в опозиция на официалната политика, и никой не се осмеляваше да ги критикува. Стражът, с когото бе говорил, отиде до телефона и избра някакъв градски номер. Сърцето на Рандал заби по-силно. Разбираше, че макар и да бе спечелил симпатиите му, иранецът не можеше сам да вземе решение да го допусне в страната. Знаеше как работят тези хора. Бе много по-безопасно да се получи разрешение от някой по-висшестоящ, в случай че възникнеше някакво съмнение, отколкото да се предприеме самостоятелно действие, което с еднаква лекота може да доведе както до награда, така и до разстрел.

Рандал нямаше защо да се тревожи. След като поговори около пет минути с началника си, стражът затвори телефона, усмихна се и тържествено започна да обяснява уреждането на престоя на „Бърн“ в Техеран. Като представител на приятелска революционна група, активно ангажирана в борбата с една от основните сили на Запада, „Бърн“ не трябвало да бъде държан да чака прекалено дълго на летището. Във всеки случай не през цялата нощ. Някой от стражите щял да го придружи до хотела в качеството на „официален ескорт“. Това било само учтива формалност. Можело да поставят и пост отвън пред хотела. Детайлите щели да уточнят утре сутринта, защото съюзникът бил уморен от дългия полет.

Беше уточнено, че английски говорещият гвардеец ще придружи Рандал до хотел „Кийхан“ по авеню „Хафиз“. Напуснаха заедно летището, като войникът помагаше да мъкнат тежкото фотографско оборудване. Беше идеален начин за влизане в страната — с протекцията на властите, но сега вече Рандал трябваше колкото може по-скоро да се отърве от този човек.

Взеха един военен джип, паркиран пред главния вход на малкото летище — един от многото „освободени“ от армейските казарми из цялата страна през последните дни на великия катаклизъм.

Стражът, Сохраб Каземлу, говореше свободно с Рандал, любопитен да узнае нещо повече за борбата на ирландците срещу англичаните. Американецът бе гледал кинопрегледи и чел вестници за размириците в Ирландия и затова бе в състояние да блъфира убедително. Намираше Каземлу за симпатичен и интелигентен, съвсем не като главорезите, които бе застрелял преди няколко месеца в Юзефабад. Когато накрая заговори за революцията и за своето участие в нея, Рандал се почувства почти засрамен от комедията, която разиграваше. Каземлу не беше нито опортюнист, нито пък фанатик, а просто млад интелектуалец, почувствал се засегнат от несправедливостите на бруталния режим на шаха, и искрено искаше да помогне за построяването на едно друго общество. На негово място той също би вярвал и би постъпил по същия начин. Но сега изпитваше съжаление към Каземлу, защото знаеше колко са малки шансовете за установяване на справедливост в новия свят на аятоласите.

Хотелът изглеждаше тъмен и пуст, но Каземлу заблъска по входната врата, докато не се появи един полузаспал портиер. Само след минути се появи и управителят, който поднесе почтително извиненията си. Той обясни, че понеже било зима и нямало туристи, а само няколко бизнесмени, хотелът бил фактически затворен. Една стая, разбира се, щяла да бъде приготвена веднага, ако господинът бил склонен да понесе леки неудобства до утре сутринта.

Рандал бе настанен в една стая на четвъртия етаж с изглед към главната улица. Асансьорът беше повреден и управителят ги поведе нагоре по стълбите, без да престава с извиненията си. Дребен, пълничък мъж, той бъбреше безспирно, ръкомахайки с нежните си бели ръце. Опитваше се да поддържа едновременно два разговора: и със стража, и с Рандал, тъй като не можеше да определи кой от тях е по-важен. Толкова беше трудно в днешни дни да се отсъди със сигурност за ранга или влиянието на един човек. Той въведе Рандал в стаята му, правейки несръчен опит да отклони вниманието му от слоевете прах, натрупали се през месеците на занемареност. Вътре беше кучешки студ, но управителят каза, че нищо не можело да се направи до сутринта. Рандал се усмихна и кимна. За него в крайна сметка нямаше значение, щом възнамеряваше по това време да бъде далеч оттук.

Когато управителят се накани да си тръгне, Каземлу го спря и му заговори тихо, но отчетливо на фарси.

На летището Рандал бе успял да го убеди в пълното си незнание на местния език и сега стражът си позволи да говори свободно пред него.

— Слушай сега — каза той. — Аз ще прекарам остатъка от нощта в коридора пред тази стая, просто за да съм сигурен, че нашият гост няма да се опита да се измъкне или да се свърже с някого. Не бива да му се позволява да говори по телефона извън хотела или да остави съобщение, което да бъде предадено някому. Ако се опита да ти даде някаква бележка, донасяш ми я веднага. Ясно ли е?

Управителят трескаво закима, жаден да угоди, устните му неколкократно повториха „чашъм“.

— Щом слезеш долу, искам да излезеш пред хотела. Там трябва да има още двама стражи от местните казарми. Върни се и ми кажи, ако ги няма. В противен случай им предай, че съм тук и стоя на този етаж, за да пазя нашия посетител, и че те трябва да останат там на пост до второ нареждане. Никой не бива да влиза или да напуска хотела без моето разрешение. Ясен ли съм?

— Чашъм, ака, чашъм — повтаряше дребният мъж, докато се измъкваше през вратата.

Рязко променяйки маниера си, Каземлу отново се обърна към Рандал с усмивка на лице. Държеше се като цивилен, който неохотно се е озовал във военна униформа. Рандал не се беше излъгал. Каземлу бе служил в армията известно време, може би на задължителна военна служба. Знаеше как да командва. И също така щеше да знае как да го пази надеждно.

— Помолих го да вземе мерки никой да не ви безпокои тази нощ — обясни Каземлу. — Вие сигурно сте уморен и не бих искал да ви задържам повече. Само ще взема един стол и ще почакам отвън, докато стане време да вървим в министерството. Не се тревожете за нищо. Ще се погрижа да си починете малко. Лека нощ, мистър Бърн. И добре дошли в Иран.

Стражът се поклони и излезе, изнасяйки единия от двата стола в стаята. Вратата се затвори и Рандал остана сам. Докато Каземлу говореше с управителя, вече беше измислил как да се измъкне от хотела. Скоро щеше да се зазори, а той трябваше да излезе преди разсъмване. Без да губи време, наслага най-важните си неща в един голям сак, после взе лист хартия и написа следното съобщение на фарси:

После закрепи листа на видно място в рамката на огледалото над тоалетната масичка и тихо започна да разхвърля спалното бельо и бедната мебелировка в стаята, създавайки обстановка, сякаш в стаята е имало кратка, но ожесточена борба. Щом свърши, извади бръснача от джоба на тоалетната си чантичка, прекара го бързо над месестата част на палеца си и внимателно накапа кръв върху възглавницата и чаршафите, после сложи лепенка върху раната. Прибра бръснача в чантичката и дръпна ципа.

За негово облекчение, кабелът на телефона беше достатъчно дълъг, за да му позволи да го премести в малката баня. Влезе, предвидливо отвори единия кран на мивката, вдигна слушалката и избра рецепцията. Както бе очаквал, изминаха почти пет минути преди някой да отговори. Беше нощният портиер, сънен и кисел.

— Балех! Чи микха?

Говорейки бързо на фарси с тих, но не търпящ възражения глас, Рандал се представи като Каземлу и поиска да говори с управителя. Портиерът знаеше, че е по-добре да не възразява. След две минути изплашеният глас на управителя прозвуча в слушалката и Рандал забързано почна:

— Тук е Каземлу, стражът от четвъртия етаж. Говоря от стаята на ирландеца. Току-що се свързах по радиото с базата и те ми казаха, че може да има вълнения в хотела, предизвикани от контрареволюционери. Трябва да ги прогоним. Искам ти и всички хора, които са ти на разположение, да им отвлечете вниманието. След точно пет минути трябва да отидете във фоайето с тенджери, тигани и каквото още намерите и да вдигнете колкото можете повече шум. Разбра ли?

Последва кратко мълчание, след това управителят се обади с нервен неуверен глас.

— Но, дженабе Али, вие навярно разбирате, че имаме гости. Не мога да сму…

— Ако не направиш това, което ти казвам след точно пет минути, твоите гости няма никога повече да бъдат смущавани. Просто ще са мъртви.

Рандал затвори и се върна с телефона в спалнята. Както бе очаквал, управителят даже не бе попитал дали наистина говори с Каземлу. Говорещите фарси чужденци бяха голяма рядкост, дори и в нормални времена.

Минутите бавно се нижеха; Рандал напрегнато очакваше врявата да избухне. Пет минути изминаха, без да се случи нищо, и той започна да гадае какво може да се е объркало. Внезапно някъде отдалеч се чу трополене и след това сякаш дяволът се разбесня на свобода във фоайето. Трясъци, блъскане, удари в метал и над всичко това пронизителни крясъци и писъци. Явно управителят бе казал на хората си да вложат душите и сърцата си в изпълнението. Само след секунди вече можеше да се усети ефектът от шума. Рандал чу да се отварят врати в коридора, разнесоха се възмутени гласове, трополене на боси крака — шумове на страх и нарастваща паника. Беше явно, че в хотела има повече гости, отколкото бяха регистрирани. Рандал и за миг не се усъмни, че Каземлу ще се насочи веднага към източника на шума, освобождавайки пътя му, но изчака, за да му даде достатъчно време да се отдалечи от стаята.

След минута Рандал отвори вратата и надникна навън. Тук-там изплашени лица надзъртаха в коридора. Блъскането и крясъците станаха още по-силни. Както бе очаквал, Каземлу не се виждаше никъде. Никой не го попита нищо, нито се опита да го спре, когато тръгна по коридора към задните стълби. Почти не го вълнуваше дали някой ще го види. Повечето от гостите не биха казали нищо, останалите биха си спомнили твърде малко. Съобщението в стаята му едва ли щеше да заблуди за дълго стражите от САВАМА, но щеше да му осигури един жизнено необходим ден, за да се скрие. Това бе всичко, от което се нуждаеше.

Без да се бави, Рандал се спусна по стълбището; стъпките му отекваха в тъмнината. Най-долу една малка дървена вратичка му прегради пътя. Трябваха му само секунди, за да я отвори и да излезе на задната улица, вече изпълнена с неясна сива светлина. Бързо зави наляво и се отдалечи от хотела. Две улици по-нататък намери телефонна будка.

Беше градил всичките си надежди на този единствен телефонен номер и вече нямаше връщане. Набра го и прилепи слушалката до ухото си. Измина минута и той започна да се изнервя. Когато вече истински започна да се тревожи, някой вдигна слушалката и попита:

— Бале, ки е?

— Сайръс? Сам ли си?

— Да. — Пауза. — Ти ли си, Питър? — Растгу не успя да прикрие изумлението си.

— Бързо схващаш, Сайръс. Пак съм в Техеран и ми трябва подслон. Мястото в Дарбанд още ли е сигурно?

— Да, безопасно е. Но защо се върна? По дяволите, Питър, толкова ли много искаш да ме видиш мъртъв?

— Моля те, Сайръс, засега съм ти простил за нокаута, макар че, признавам си, имаше моменти, когато ми идеше да ти извия врата, за да ти го върна. Не мога да ти обясня по телефона защо съм се върнал, но знаеш, че нямаше да съм тук, ако не беше важно. Едно нещо обаче ще ти кажа: тук съм по собствена воля. Сигурен съм, че ме разбираш.

Настъпи къса пауза, после Растгу каза:

— Разбирам, Питър. Можеш да ми обясниш по-късно. Къде си сега?

— На „Хафиз“ и ъгъла с „Надери“.

— Окей, ще те взема след десет минути. Но добре ме чуй, копеле такова — този път ще си сам, създадеш ли ми някакви неприятности. Имам си свои собствени проблеми.

До следващото утро Рандал успя да убеди израелеца в сериозността на положението. Растгу беше готов да окаже всякаква помощ, която му беше по силите. Ако американците бяха достатъчно глупави, че да искат да се замесват в правене на сделки с терористи, то неговите хора гледаха на нещата иначе. Не ги ли обуздаеха, иршадитските измаилити можеха да предизвикат размирици в Средния изток, да дестабилизират и без това несигурната политическа обстановка още повече. След подписването на споразумението в Кемп Дейвид през миналата година израелците се стараеха да блокират всичко, което би могло да предизвика арабския свят, а Растгу разбираше, че това е само една малка част от мащабния замисъл на иршадитите.

Следващите три дни Рандал прекара в къщата в Дарбанд и изготви по памет един подробен доклад за това, което знаеше за иршадитите и инициативите им. Той бе кодиран и изпратен от Растгу в Ерусалим.

На втория ден от главната квартира на МОСАД пристигна официално одобрение за провеждане на операцията. Израелците бяха вече консултирани от Вашингтон по време на първоначалното разследване на опита за убийство на президента и вече имаха съставено собствено досие. Очерталите се връзки между иршадитите и различните неофашистки групи в Германия и навсякъде другаде предизвикваха сериозна загриженост у тях и ги подтикваха към действие.

На третия ден Растгу се появи в Дарбанд с малко смутен вид и леко развълнуван.

— Питър — започна той, — успяхме да съберем малко повече информация за международните им връзки. Нашите хора в Западна Германия са успели да сложат ръка на материали, намерени след един рейд в главната квартира на Дойче Акционгрупе. Тези документи сочат, че някои от членовете на тази фашистка група са пътували до Иран между 1975 и 1978 година и всички са си прекарвали времето в една секретна база, където провеждали тренировки с огнестрелно оръжие, взривни материали, ръкопашен бой, саботажи и един Бог знае още какво. Четирима от тях били бивши офицери от Бундесвера, които са били наемници в Ангола, Нигерия и други части на Африка. Има и нещо, може би много важно, но детайлите не са много ясни — мъжът, който ръководи тази база, е отбелязан в папките им като Ф.Р. и от някои от документите можем да заключим, че е член на Акционгрупе, но не сме уверени.

— Германец? — попита Рандал. — Сигурни ли сте?

— Така мислим. Нашите хора още изучават материалите. Ще ти съобщя веднага, щом научим нещо ново.

Рандал кимна, след това отиде до бюрото и вдигна една от папките, които бе взел от апартамента на ал Шидиак в Ню Йорк и бе пренесъл в Иран в скрито отделение на багажа си. Извади един лист хартия.

— Сайръс — започна той, — докато ти беше навън, прегледах по-внимателно документите, които взех от ал Шидиак в Ню Йорк. Намерих това в една от папките, скрито в обложката. То е писмо на английски, писано от някой в Техеран, адресирано лично до ал Шидиак. Името му е Ибрахим Масуди и е измаилит, прекарал част от миналата година в Колумбия — той споменава всичко това в писмото си. Изглежда, че докато е бил там, се е сприятелил с ал Шидиак и други от фондацията и им е разкрил, че преди е бил замесен с иршадитите тук в Техеран. Но звучи така, сякаш съжалява за това и е напуснал. Писмото е било изпратено с пакет от документи, които той е обещал да изпрати на фондацията. Може и да е рисковано, но мисля да намеря този Масуди. Той е звеното, което търсим. Адресът му е на писмото. Възнамерявам утре да изляза в града и да си поговоря с него.

— Прекалено опасно е. По-добре да отида аз.

— Не, много по-важно е твоят имидж да е ненакърнен. Ти не би могъл да говориш с него, без да рискуваш. Ако нещо се случи, той може да те опише и да насочи властите към теб. Не можеш да поемеш този риск, поне не сега. Ако нещо се случи с мен, не е толкова страшно, вие ще продължите. Не, по-добре е аз да отида.

Растгу неохотно се съгласи. Въпреки че се тревожеше за приятеля си, не можеше да си позволи това да застраши шансовете им за успех. Той не действаше по собствена инициатива, а се подчиняваше на заповедите от Ерусалим. Рандал не беше незаменим и нямаше нещо, което Растгу или някой друг би могъл да направи по този въпрос.

Денят бе доста тежък за Хауърд Стрейкър. Беше прекарал утрото, посещавайки вдовицата на Горман — един жест, за който сега съжаляваше. Точно Коледа не беше много подходящ ден за посещения от този род. Мисис Горман не повярва на нито една негова дума и не кимна разбиращо, докато той говореше за „нашите момчета от Службата“. Понякога се чудеше дали си струва потта и кръвта да се защитават хора, които, изглежда, не желаеха да бъдат защитавани. Неблагодарнички като тази мисис Горман.

Следобед прекара два часа в разговор с Ростоворовски. Ако въобще имаше някаква промяна, тя бе към по-лошо. Старецът отказа да промени дори и дума от абсурдните си показания и след около час изобщо престана да говори. Стрейкър все още се въздържаше да използва по-твърди методи срещу стария глупак, но харесваше ината почти толкова, колкото и неблагодарността.

Тъкмо се канеше да излиза от офиса си, когато телефонът иззвъня. Остави го да си звъни и тръгна към вратата. Телефонът не спираше. Той изпсува, блъсна вратата и вдигна слушалката.

— Да!

— Мистър Стрейкър?

— Да. Тук е Хауърд Стрейкър. Кой се обажда?

— Карл Харпър, сър. Помолихте ме да ви се обадя веднага щом хвана някаква следа от Питър Рандал.

Стрейкър трепна. Очакваше това позвъняване вече дни наред.

— Продължавайте, Харпър. Слушам ви.

— Проверихме всички полети от Ню Йорк за последните няколко дни. Мисля, че току-що намерихме това, което търсите. Някой, пътуващ с ирландски паспорт на името на Шон Бърн, е излетял в 22.00 часа с полет 176 на „Бритиш Еъруейз“ от Ню Йорк за Лондон на 22 декември. Пътник, пътуващ със същия паспорт, е бил на полета 738 на „Иран еър“ от Лондон за Техеран в 16:30 на следващия ден. Пристигнал в 3:00 на летище „Мехрабад“ в понеделник сутринта. Току-що получихме потвърждение от ирландското консулство, че паспорт със същото описание е бил откраднат преди една седмица. Може да е Рандал, сър. Всички други пътници, пътували от Ню Йорк за Техеран през тези дни, са проверени. Трябва да е той.

Стрейкър трескаво съобразяваше. Всичко съвпадаше. Ако този Бърн беше всъщност Рандал, то той беше вече в Техеран и не успееха ли да го проследят там, можеше да им създаде сериозни неприятности, много сериозни неприятности.

— Нещо за момичето? — попита Стрейкър. Спомняше си за него. Често и без удоволствие.

— Още нищо, сър. Не е сред пътничките на тези полети, които досега сме проверили. Все още търсим. Предполагаме, че може би е останала в Ню Йорк.

В това имаше логика.

— Добре. Дръжте ме в течение. Благодаря, Харпър. Обадете ми се веднага, щом научите нещо ново.

Стрейкър остави слушалката, помисли за момент и я вдигна отново. Набра къс номер. Отговориха му веднага.

— Тук е Стрейкър. Обявявам тревога епсилон седем. На разположение ли е още нашият дълбоко законспириран агент в Техеран?

— Да, сър.

— Искам да бъде активиран незабавно. Ще последва писмена заповед. Искам доклад веднага щом установите контакт и получите потвърждение.

41.

Ню Йорк Сити

26 декември 1979 година

Коледният ден беше като всеки друг. Фереще го прекара в стаята си в хотел „Челси“, отрязана от света на приятелите си и семейството, чувствайки се повече от всякога чужда на празненствата, в които винаги бе вземала участие като външен човек. Денят премина и тя се събуди на следващата утрин, решена да разбие летаргията, която я бе завладяла, откакто се бе завърнала от иранското консулство в понеделник.

След като привърши с тоалета си, излезе от хотела и тръгна към станцията на метрото на кръстовището на 23-та и 7-а улици. Взе влака на север до 190-а улица. Пое по алеята, която водеше през Форт Трайон Парк към Клоистерите. Разхвърлян ансамбъл от готически и романски здания, повечето пренесени от Европа на границата на XIX и XX век, Клоистерите бяха странно място.

Фереще често се разхождаше тук из сенчестите градини или бродеше из залите с техните съкровища от редки средновековни картини. Днес комплексът беше по-безлюден от обикновено и тя можеше да се разхожда сравнително необезпокоявана, насаме с мислите си.

За съвсем късо време нейният свят бе разрушен. Допреди месец най-лошото, което й се беше случвало, беше краят на връзката й с Фернуел. Сега това й изглеждаше толкова безобидно, а тревогите, които тогава беше изживяла, просто смехотворни. Копнееше за нещо, което да замести овладелите я страх и вцепененост. Сама и уплашена, тя бе потърсила закрила у Питър Рандал. Освен всичко друго той я бе спасил от смърт и й бе помогнал да събере силите си отново след първите дни на паника. Но тя все още се боеше от него и не беше сигурна, че може да му се довери. Трябваше сама да победи страховете си, защото в противен случай никога не би могла да се върне към живота, който бе водила, преди да започне всичко това. Даже и да заминеше за Техеран, това не трябваше да означава, че тича при него, за да й осигури закрила. Щеше да отиде там, за да се сблъска с това, което я заплашваше, каквото и да беше то. Можеше да я унищожи, но беше за предпочитане пред това безкрайно чакане, което я изтощаваше все повече и повече от ден на ден.

Обядва в кафетерията на Форт Трайон Парк. Докато се хранеше и след това на връщане до Саут Плаза имаше чувството, че я следят, но не забеляза никой да гледа към нея. Взе метрото обратно до града и се върна право в хотела, като от време на време се озърташе. Доколкото можеше да е сигурна, никой не я следеше. Дори да бе имало някой в парка, сигурно е бил някой маниак.

Прибра се и включи телевизора в опит да намери нещо, което да я разсее. Нямаше нищо, освен безсмислици, които всъщност бяха точно това, което търсеше. В пет часа имаше къс новинарски преглед. Гледаше без интерес. Коледната суета доминираше над всичко. Имаше филм за заложниците в Техеран, пеещи коледни песни и отварящи картички и подаръци, придружен от почтителен коментар на диктора. Шокът настъпи към края, по време на деветата новина от прегледа.

„Доктор Абд ал Латиф ал Шидиак — четеше дикторът с безцветния си глас, — директор на една образователна фондация към Колумбийския университет, бе намерен днес убит в луксозния си апартамент в блока «Дакота» на Седемдесет и втора улица. Полицията е намерила тялото му завързано за един стол, след като е била известена от наемателката на долния апартамент, която открила капки кръв да се просмукват през тавана й. Полицията потвърди, че кръвта на жертвата е изтекла още докато тя е била жива, но отказа да съобщи повече подробности за раните, които са й нанесени. Все още не е ясно как нападателят или нападателката на доктор ал Шидиак са проникнали в апартамента му. «Дакота» е защитено здание, чиито наематели плащат за двадесет и четири часова охрана срещу нападения и кражби. Управата направи изявление, че единственият начин убиецът да влезе в апартамента на доктор ал Шидиак е чрез негова собствена покана. Предварителният преглед е установил, че убийството е извършено късно през тази нощ. Ще можем да съобщим повече за…“

Фереще изключи телевизора с трепереща ръка. Беше показана и снимка. Отговаряше на описанието на ал Шидиак, което й беше дал Рандал. Не можеше да има грешка. Беше им отнело три дни, но в крайна сметка се бяха добрали и до него.

Отиде до прозореца и внимателно отмести завесата. Светлината бе слаба, но въпреки това тя забеляза една фигура в черно от другата страна на улицата. Не можеше да е сигурна, но й се стори, че човекът гледа към нейния прозорец. Ръката й изпусна завесата и тя отстъпи назад; сърцето й биеше лудо.

След по-малко от минута взе решение. Вдигна слушалката и даде на оператора един номер в Техеран. Докато се мъчеше да се овладее, слушаше как той се опитва да установи връзка. Обикновено това отнемаше около час и повече. Сега обаче стана само за десет минути. Най-накрая телефонът на другия край започна да звъни. Това продължи около една минута. След това операторът се обади отново.

— Съжалявам, но номерът не отговаря. Желаете ли да опитам отново по-късно? Мога да приема заявка.

— Не. Моля ви, много е спешно, трябва да се свържа. Опитайте с този номер вместо предишния. — Тя му продиктува втория номер, който й бе дал Рандал. „Моля те, Господи — мислеше тя, — нека да се свържа.“

Операторът въздъхна, след това набра международния и кода на страната, последван от кода на Техеран, и най-накрая тихият звук на иранските телефонни линии се появи в слушалката. Измина половин минута, след това се обади мъжки глас, предпазлив и напрегнат.

— Да, кой е?

— Искам да говоря със Сайръс, моля.

— Аз съм Сайръс. Кой се обажда?

— Казвам се Фереще Ахмади. Питър Рандал ми даде този номер. Каза ми, че мога да се свържа с вас. Там ли е той?

— Да, тук е. Каза, че може да позвъните. Нещо не е в ред ли? Къде сте? Още ли сте в Ню Йорк?

— Да, в Ню Йорк съм. Да, случи се нещо. Моля ви, трябва да говоря с Питър.

Последва приглушен разговор, после се обади Рандал.

— Здравей, Фереще. Какво е станало?

— Ал Шидиак е мъртъв! Те го убиха, Питър. Убиха го миналата нощ.

— Не ми казвай сега. По-късно. Ти в безопасност ли си?

— Да, но…

— Забелязала ли си нещо или някого?

— Да, мисля, че ме следят. Мъжът в черно, този без ръката. Мисля, че е отвън пред хотела в момента и чака. Ал Шидиак трябва да е разбрал къде сме отседнали, Питър. Трябва да им е казал. Помогни ми, Питър. Какво да направя?

— Без паника! Слушай внимателно. Приготви си багажа и напусни веднага. Не се бави и пет минути. Обясни на рецепцията, че един мъж ти досажда и се намира отвън, те ще ти уредят такси да те вземе от задния изход. Иди на летището и вземи първия полет до Лондон. Можеш да направиш връзка за Техеран утре следобед. Сайръс ще те вземе от летището. Не се тревожи, всичко ще е наред. Ще се видим в Техеран. Веднага затвори телефона, в случай че някой се опита да проследи тази линия. Довиждане, Фереще. Пази се.

Линията прекъсна и Фереще остави слушалката. Нямаше време и тя започна да си събира багажа.

Пристигна на летище „Кенеди“ навреме за полета на T.W.A. в 20:00 часа, който трябваше да пристигне на летище „Хийтроу“ в 07:50 местно време. На гишето закупи билет до Техеран, с прехвърляне на полета на „Иранеър“ в 16:30 следобед на следващия ден от Лондон. Почувства се в безопасност в гъстата анонимна тълпа, която изпълваше обширната чакалня на летището. След час нейният полет беше обявен и тя се насочи към изхода. Беше успяла. След минути щеше да бъде във въздуха, на първото стъпало по пътя за Техеран.

Докато преминаваше през изхода, една фигура се отдели от тълпата, блъскаща се около гишето за информация. Молла Ахмад бе в облеклото си на духовник и привличаше любопитните погледи на хората наоколо. Фигурата на един ирански молла правеше впечатление даже и на едно международно летище, още повече пък в Съединените щати, където медиите представяха шиитското духовенство като двигател на всички злини напоследък. Нормално би било да има враждебност и даже сблъсък с някой прекалено ревностен патриот. Но до този момент молла Ахмад се беше движил вече седмици наред из Ню Йорк, без да бъде предизвикван. Тези, които се опитваха да се сблъскат с него, се отказваха още щом го погледнеха в лицето. В очите му имаше някаква заплаха, която ги стряскаше. Той вървеше през шумната тълпа на летище „Кенеди“ и хората се отдръпваха да му сторят път.

Вляво от него имаше редица телефони за международни разговори. Той влезе в една кабина, вдигна слушалката и избра един дълъг номер. Комуникациите между Ню Йорк и Техеран не бяха натоварени и връзката се осъществи почти веднага. Не се наложи да чака дълго за отговор. Само след минута излезе от кабината и се насочи към гишето за билети на „Луфтханза“.

— Бих желал да летя утре с вашия късен полет от Франкфурт за Техеран, моля. И тъй като се налага да летя тази нощ за Франкфурт, можете ли да ми ангажирате място?

Без да го поглежда, момичето провери в компютъра си. Секунди по-късно то се усмихна и вдигна поглед. Усмивката й угасна.

— Да, сър. Мога да ви дам място за директния полет на „Луфтханза“ номер 403, който излита в 21:30 часа. Ще бъдете във Франкфурт утре в 10:50 сутринта. Така добре ли е?

— Да — каза той. — Така е отлично.

42.

Техеран

27 декември 1979

Ибрахим Масуди живееше на 12 Дах Метри Фирузе, малка уличка встрани от Кай, в западната част на Юзефабад. Рандал отиде дотам с един малък „Фолксваген“, който му беше осигурил Растгу. Не беше трудно да намери къщата, тъй като тази сравнително нова част на града беше добре уредена. До вратата имаше колонка от звънци и табелки с имена. Рандал намери името на Масуди, позвъни и зачака. Говорителят изпука и един женски глас учтиво попита кой е. Той отговори на фарси — беше безсмислено да се преструва, че не знае езика.

— Аз съм приятел на Абд ал Латиф ал Шидиак от Ню Йорк. Той ми даде името на Ибрахим Масуди и ме помоли да го посетя, докато съм в Техеран. Имам съобщение за него.

— Американец ли сте? — попита жената.

— Да, но говоря фарси, защото чета лекции за политиците от Средния изток в Колумбийския университет.

— Говорите много добре за американец — отбеляза тя, неспособна да прикрие подозрението в гласа си.

— Да — отговори той. — Това е защото живях тук няколко години. И освен това още практикувам.

Последва кратко мълчание.

— Ибрахим не е тук в момента. Аз съм съпругата му. Може би ще оставите съобщение за него?

— Не, трябва да го видя лично. Кога ще се върне?

— Тази вечер. В момента е в офиса си.

— Бихте ли ми обяснили къде да намеря офиса му? Нямам много време в Техеран и планирах да го видя днес. Разбира се, ако е възможно.

— Да, може. Работи за една архитектурна фирма, „Шеркат е Мамарийе Садра“. Офисът им се намира на улица „Ках“, точно под Мухташам, вляво. Не можете да ги подминете, имат табелка на вратата.

Рандал й благодари и тръгна. Знаеше къде се намира. Беше в началото на същата улица, на която бе живял преди. Сякаш беше изминала цяла вечност оттогава. Една вечност и много смърт.

Офисът беше точно там, където си беше представял. Влезе вътре и му посочиха стаята, в която работеше Масуди. Архитектът беше мъж на около тридесет години, набит, но жилав, с увиснали мустаци, каквито предпочитаха да си оставят иранските интелектуалци. Той посрещна Рандал доста любезно. Жена му бе телефонирала, за да му съобщи, че го търсят. Рандал попита дали има място, където биха могли да говорят насаме. Масуди помисли малко и след това каза:

— Слушайте, защо не отидем в моя „патук“? Намира се ей там зад ъгъла и по това време там е съвсем спокойно.

Повечето от иранските мъже си имаха „патук“, един вид място за срещи, където можеха да се виждат с приятелите си, да организират литературни сбирки или други срещи. Обикновено това бе малко кафене, подобно на тези във Франция или Южна Африка, но с атмосферата на английските клубове, с тази разлика, че много рядко се сервираше алкохол.

Беше идеално място. Седяха на масата в един тих ъгъл и Рандал каза на иранеца толкова, колкото счете за необходимо. Поемаше огромен риск, разкривайки пред него степента на своите знания относно иршадитите, но съзнаваше, че рискът е неизбежен. Докато говореше, внимателно наблюдаваше лицето на Масуди, готов да улови предупредителния сигнал, който би го накарал да си тръгне веднага. Но скоро осъзна, че след като бе изживял първоначалния шок, иранецът сега дори проявява интерес към разказа му и даже е започнал да се чуди до каква степен би го засегнало всичко това.

— Всичко, което искам — обобщи Питър, — е информация за групата. Доктор ал Шидиак каза, че вие бихте могли да помогнете, че бихте могли да ме упътите как да ги намеря и да стигна до центъра, който ръководи всичко.

Масуди го изгледа остро.

— И тогава какво? Какво предлагате да се направи, щом ги намерите?

Отговорът на Рандал бе къс и незабавен.

— Да се ликвидират.

Иранецът го погледна изумено.

— Да се ликвидират? Вие в ред ли сте? Осъзнавате ли какво говорите? Никой не може да ги ликвидира — нито вие, нито вашето правителство, нито всичките ви правителства. Те са прекалено могъщи, прекалено умни.

— Това е мой проблем. Всичко, което искам от вас, е информация. Информация и помощ.

Масуди впери поглед в Рандал, без да каже нищо. После примига.

— И защо трябва да ви помагам? Аз приключих с тях. Това е прекалено опасно — не искам да си имам повече работа с тях. Животът ми е в опасност, дори само защото се срещнахме.

— Може би има начин да направя нещо за вас в замяна — отговори Рандал. — Ако имате нужда от пари, мога да ви се отплатя много добре.

— Не ми трябват вашите пари — отсече архитектът. Но още докато говореше, умът му трескаво запрехвърля всички възможности. Той понижи глас. — Можете ли да ме измъкнете оттук, от Иран? Мен и жена ми? Ако остана още малко, ще полудея. Тази страна се е побъркала: всичко добро, всичко ценно се руши. Исках да остана, да работя за революцията, да се насладя на свободата, за която копнеехме по времето на шаха. Но сега е още по-лошо: моллите са навсякъде, те и техните мекерета — революционните стражи. Можете ли да ме измъкнете в Европа или Америка? Ще има ли моята информация такава цена?

Рандал кимна. Знаеше, че Растгу може да го уреди.

— Да — отговори той, — това може да се уреди. В замяна на информацията и на всякаква помощ, която можете да ми окажете. Няма да ви карам да поемате никакви рискове.

Масуди помисли за момент, после се усмихна и протегна ръка през масата.

— Ще ви кажа каквото зная. Нямам представа дали ще ви помогне, но ще ви кажа всичко, което мога. Чудя се откъде да започна. Роден съм в измаилитско семейство в Казвин, близо до старата крепост на Убийците, Аламут. В семейството говореха, че сме живели там още от времето на Хасан ал Сабах, но не зная дали това е истина, или не. Когато постъпих в Техеранския университет, за да следвам архитектура през 1973 година, се запознах с няколко други млади измаилити и често си прекарвахме времето заедно. С някои от тях още се виждаме тук — това беше нашият „патук“ през онези дни. Никой от нас не знаеше нищо за иршадитите, но всички бяхме чували слухове, че съществува някаква група. И после, близо година след идването ми в Техеран, един от моите приятели — студент в научния факултет, ми каза, че всъщност принадлежи към сектата и че е бил посветен преди четири години в Бам, където се намирала една от главните им централи.

Рандал се стресна при споменаването на Бам. Това обясняваше защо Моини и колегите му посещаваха толкова често това място.

— Там ли е главната им квартира? — попита той. Пулсът му се ускори при мисълта, че може да е толкова близо.

— Не. Беше, но я преместиха. Ще ви обясня веднага. Бях започнал да ви казвам за този приятел — Азизоллах Парчамдуст. Когато ми каза, че е член на сектата, аз се заинтересувах — просто бях любопитен да узная в какво вярват и бях заинтригуван от секретността, с която обграждаха всичко. Той ме накара да се закълна, че ще пазя тайна, преди изобщо да ми каже нещо. И ме заведе на едно от техните събрания тук, в Техеран. Измаилитите не се молят в обикновена джамия, а в къща за събрания, както те казват, „джамаат кхане“. Иршадитите правят същото, но посещават и местната джамия, така че минават за обикновени мюсюлмани. Вие вероятно знаете всичко за „такийе“, които умеели да крият истинските си убеждения, за да избегнат репресии. Те били толкова добри в това, че никой никога не разбрал кои са и в какво вярват. Те имаха една къща в южен Техеран, където обикновено се събираха последователи, живеещи в града, и Азизоллах ме заведе там няколко пъти. Срещнах се с някои от техните водачи, но никога не видях така наречения имам лично. Не можех да видя нещо особено, предизвикващо възражения, на събранията, в които вземах участие. Доколкото разбирах, вярата им не се отличаваше много от тази, която познавах, само че те бяха по-ентусиазирани и това ми харесваше. Единственото, с което не бях съгласен, беше твърдението им, че истинският имам е техен, и желаех да разбера как ще се мотивират. И така продължих да посещавам събранията им около година и опознах много от тях доста добре, но никога не се доближих по-плътно до това, което вие бихте нарекли сърцевината на техните убеждения. Всичко се промени преди около четири години — през 1975. Тогава прекарах лятната си ваканция у дома, при родителите ми в Казвин, и приятелят ми Азизоллах беше дошъл с мен. Казахме на моите родители, че е обикновен измаилит — в края на краищата, той произхождаше от ортодоксално семейство като моето и не мисля, че те някога въобще са имали съмнения. Докато беше при нас обаче, той прие един тайнствен гост от Бам, който му даде да прочете някакви книжа. Не зная как да го обясня, но той наистина се промени, след като ги прочете. За една нощ. Бях с него след това и се чувствах така, сякаш не го познавах. Даже и родителите ми го забелязаха, но те помислиха, че е получил лоши новини от семейството си. Но той не изглеждаше тъжен, а просто бе различен, друг. Както и да е, след това той започна да ми казва много неща за сектата, неща, които никога преди не бях чувал. Каза ми, че имамът е решил да се появи публично и да призове останалите да се присъединят към него. Даде ми някои писма и други писания от имама — не бях виждал такива дотогава и трябва да си призная, че много ме впечатлиха. Отидох в Керман през следващото лято, за да посетя някои роднини, и докато бях там, успях да отскоча няколко пъти до Бам. Там се запознах с някои от водачите на групата и бях два пъти лично представен на имама. Даже и сега си мисля, че тези посещения ще останат между най-значителните събития в моя живот. Никога няма да забравя начина, по който ме гледаше, по който ми говореше. Той е доста стар, но много бодър и енергичен и има очи, които ти се струва, че сякаш те пронизват, че сякаш виждат през теб. Той плаши — трябва да го призная, но същевременно притежава някакво излъчване, сякаш наистина е божествен. Всъщност срещите с него бяха това, което ме вербува, и аз се върнах тук през лятото вече като редовен член на сектата. Все още криех това от родителите и приятелите си, макар, струва ми се, че подозираха нещо, откакто станах толкова зает и прекарвах толкова време по събрания. Преди около три години имамът обяви, че настъпва времето, когато ще се появи Махди, и ни каза да започнем да се подготвяме, за да му помагаме в Свещената война, която ще избухне след неговото идване. Имаше много емоции на събранията и ние все по-често открито четяхме „Китаб ал иршад“, всеки път откривайки нови и нови предсказания. Имаше и слухове, нито мога да ги потвърдя, нито да ги опровергая, че една секретна база била построена преди години в пустинята близо до Керман и там имамът обучавал млади мъже иршадити на военно дело и събирал цял арсенал за тях. Говореше се, че там е новата главна квартира — от това, което съм чувал, следва, че имамът се е преместил от Бам и е установил резиденцията си там. Наричаха мястото „Нов Аламут“ и според мълвата и Възкресението щяло да започне оттам. Говореше се също, че имамът е сформирал група от иршадитски учени, които по негова заповед натрупали опит на Запад. Били ангажирани в изследователска дейност — някои вярваха, че работят върху оръжие, което щяло да се използва в Свещената война; други, че работели върху защитни съоръжения, така че след войната ние да излезем от укритията и да поемем управлението. И още нещо — един германец или швед, струва ми се, бил начело на тази база.

Рандал вдигна глава, спомняйки си информацията, която бе получил от Растгу предишния ден.

— Знаете ли името на този мъж? — попита той. — Да сте чували за някой с инициали Ф.Р.?

Масуди го погледна с любопитство, после поклати глава.

— Не, никога не съм чувал името му — то беше дълбока тайна. Само че бил европеец, мъж на средна възраст с немски или скандинавски акцент. Съжалявам, не съм чул нищо повече за това.

Рандал обмисли за момент.

— Знаете ли нещо за един мъж с една ръка? Молла, облечен в черни дрехи?

Лицето на Масуди побледня. Той кимна.

— Да, чувал съм за него. Той е легенда между иршадитите. Ние никога не сме се срещали, но често съм слушал да говорят за него. Не казват много, има някаква тайнственост около личността му. Някой твърдят, че си отрязал ръката, за да докаже верността си към имама. Чувал съм даже, че имал жена и деца, но се развел и напуснал семейството си, за да служи на каузата. Има и други, които казват, че я докарал до гибел, че я пребил лично с камъни, защото не му била вярна. Той живее в Техеран, но често пътува по заповед на имама. Това е всичко, което зная.

— Достатъчно засега. Моля, продължете с разказа си.

— Да, знаех, че става нещо важно. Бях се дипломирал предишната година и вече работех в „Шеркат е Садра“, същата фирма, в която съм и сега. През април 1977 при мен дойде един от лидерите на сектата в Техеран и ме попита дали бих напуснал работа, за да работя за имама. Нуждаели се от чертожник, а аз имах нужната квалификация. Не ми бяха дадени повече подробности, само ми беше казано да помисля върху предложението. В известен смисъл аз нямах избор. По-късно, след около две седмици, до ушите ми стигна вестта, че моят приятел Азизоллах, който живееше в Керман, е бил убит. Фактически беше разгласено, че е убит по заповед на имама, защото си позволил да изрази съмнения в пророчествата, направени от него. Беше обяснено, че предвид идването на Махди, което предстояло в най-близко бъдеще, подобни съмнения са форма на предателство. Очевидно екзекуцията и разгласяването й са били замислени, за да засилят лоялността и покорството към лидерите. Това обаче имаше обратен ефект върху мен. Всичките тези приказки за тайни оръжия, частни армии и сега тези самоволни екзекуции ме плашеха. По това време вече бях женен, родителите ми ми намериха съпруга — една втора братовчедка от Казвин. Бяхме наистина щастливи и планирахме да изградим здраво семейство, и аз знаех, че ако се забъркам по-дълбоко във всичките тези шантави неща, които говореше и планираше имамът, ще разруша всичко. Затова се изолирах от сектата; избягвах явките и местата, където мислех, че могат да ме намерят. Те ме откриха най-накрая въпреки старанията ми и ми предадоха послание, в общи линии горе-долу следното: че ще последвам Азизоллах, ако не сътруднича и не помогна за изпълнението на великата мисия. Честно, в онези дни бях направо като парализиран от ужас. Знаех, че са абсолютно безмилостни и не отправят напразни заплахи. Животът ми беше в опасност, а аз нямаше какво да направя. Накрая казах на жена си какво се е случило и тя бе тази, която намери изход. Когато дойдоха отново след една седмица, аз им казах, че съм изготвил и депозирал копия в „Банк е Мели“, „Банк е Садераш“ и трета, неназована банка. Оставил съм писма при жена ми, адвоката ми и няколко приятели, включително един инспектор от полицията, с указания да ги отворят в случай на изчезване или внезапна смърт. Писмата на свой ред дават указания и пълномощия за отваряне на банковите сейфове. Макар че оттогава ме оставиха на мира, все пак мисля, че ме държат под око.

Сърцето на Рандал подскочи. Ако ги наблюдаваха и го бяха видели с Масуди, двамата все едно че бяха мъртви.

— Наблюдават ли ви сега? — попита той.

— Не, не мисля. Не е постоянно наблюдение, просто отделни проверки. Стараят се да ги правят демонстративно, за да им имам страха. Това е истинската причина за желанието ми да напусна страната. В какъв срок можете да го уредите?

— Скоро, много скоро. Няколко дни — не повече. Всичко, което ми казахте, ще помогне много. Имате ли някаква идея как бихме могли да научим нещо повече за тази секретна база и за оръжията, които те строят там? Не искам да поемате риск лично, но може би можете да ме насочите към някого, който знае повече.

Масуди се замисли за известно време, мръщейки чело, след това лицето му се проясни.

— Може и да не помогне много, но току–що си спомних един слух, който чух неотдавна от един приятел, страж на революцията. Той знае, че съм измаилит, но изглежда, мисли, че щом вярваме в Пророка и първите няколко имами, значи сме истински правоверни. Както и да е, преди няколко седмици той ми каза, че един мъж бил арестуван и екзекутиран тук в Техеран и че може би е бил измаилит. Страхуваше се, че те може да организират погром срещу нас, както срещу евреите и бахаите, и искаше да ме предупреди. Но когато поговорих с другите измаилити в града, се оказа, че никой не знае за това, и аз реших, че моят приятел е сбъркал нещо. Сега обаче ми идва наум, че този мъж може би е бил от иршадитите. Ако това е така, тогава е възможно екзекуцията му да е свързана с тяхната дейност. Може би властите знаят какво става. Ще говоря с моя приятел и ще видя дали той може да разбере нещо повече. Той каза нещо за книги или документи, които били намерени — може да има неща, които да ви бъдат от полза.

— Благодаря — каза Рандал, — това може да свърши работа. — Вече знаеше, че САВАМА има информация за съществуването на групата, а от това, което току-що му бе казал Масуди, следваше, че и революционните стражи вече знаят за тях. И ако можеше да разбере какво знаят, това навярно би им дало — на него и на Растгу — липсващото звено, от което се нуждаеха, за да почнат да действат.

Масуди се извини, че трябва да се връща в офиса си, и каза, че би могъл да се види с Рандал след два дни. Уговориха си време и място и иранецът напусна кафенето. Рандал го наблюдаваше докато излезе и после изчака да види дали някой няма да стане и да го последва. Никой не стана. Американецът отиде до вратата, излезе на тротоара и видя Масуди да крачи към офиса си. Хора се движеха и от двете страни на улицата, но доколкото можеше да види, никой не вървеше след архитекта. Успокоен, Рандал се обърна и тръгна към колата си.

Растгу не се появи до късно през нощта и Рандал сериозно се разтревожи, да не би да му се е случило нещо. Когато дойде, изглеждаше мрачен и обикновено ведрият му поглед бе потъмнял от дълбока загриженост.

— Какво е станало? — попита Рандал. Предчувстваше, че е нещо сериозно.

— Руснаците нахлуха в Афганистан.

— Господи, кога?

— Тази вечер. Знаехме, че има сериозно раздвижване от седмици, предимно в Баграм, Шендал и Кабул и на Бъдни вечер превозиха шест хиляди войници по въздуха, така че бяхме готови за нещо. Установили са контрол над Кабул рано тази вечер. Говорих по радиото с Ерусалим. Казват, че завземането на Кабул е било сигнал, за да изпратят дивизиите си през границата; движат се в посока на Херат, Мазхар е Шариф и Кундуз — три колони, без да срещат съпротива.

— Знаеш ли какво може да означава това? — попита Рандал, макар че разбираше, че въпросът е напълно излишен.

— Да, зная. И ако нашите приятели тук решат да направят следващия си ход точно в този момент, Господ да ни е на помощ.

Фереще пристигна в два часа и тридесет минути през нощта и беше посрещната на летището от Сайръс, както бе уговорено. Тя предвидливо бе купила едно парче плат за фередже и на него отначало му беше трудно да я разпознае по описанието на Рандал. Изглеждаше уморена и нервна. Сайръс знаеше от Рандал под какво напрежение е била през последните дни и бе сериозно загрижен. Не можеха да си позволят да им увисне на гърба, ако получи нервен пристъп. Трябваше да намери алтернативно разрешение на въпроса.

Дребният мъж, който им отвори вратата да излязат от сградата на летището, нямаше трудности с разпознаването й. Молла Ахмад беше описал багажа й с най-големи подробности. Той отново провери приемника. Предавателят, който беше поставил под бронята на колата на Растгу, работеше перфектно.

43.

Техеран

29 декември 1979

За втората си среща Рандал и Масуди решиха да се откажат от иранския „патук“. Щеше да е крайно рисковано да ги видят още веднъж на същото място заедно. Разбраха се, че ще се срещнат, само ако Масуди има още какво да добави към предишния си разказ. Тогава Рандал предложи да договорят система за сигнализиране. Точно в 5:00 следобед и двамата пристигнаха в интервал от една минута пред „Банк е Мели“ откъм долния край на Фирдоуси Авеню. Рандал чакаше отвън, докато Масуди влизаше в банката, и наблюдаваше внимателно, за да провери дали не го следят. Доколкото можеше да види, иранецът не влачеше „опашка“ и Рандал го последва през масивните бронзови врати във фоайето и после в главния банков салон. Масуди се беше наредил на една опашка в дъното на салона, Рандал застана на опашката вдясно от него. Очите му продължаваха да оглеждат посетителите. Той внимаваше за евентуално проследяване и чакаше Масуди да стигне до гишето. Когато това стана и иранецът на висок глас поиска да изтегли 5000 тумана, Рандал бръкна във вътрешния си джоб, след това се плесна по челото като човек, забравил нещо, и след като се извини на следващия в опашката, забързано напусна банката. Беше договорено, че ако Масуди поиска да внесе пари, значи няма какво да съобщи и Рандал трябва да дойде отново на следващия ден. Ако обаче изтегли пари, това бе сигнал, че ще трябва да се срещнат по-късно на предварително уговореното място. Когато напускаше банката, Рандал отново се огледа за евентуална опашка, но дори и да имаше, можеше само да се надява, че ще успее да я забележи.

Пет минути по-късно се срещнаха пред входа на турското посолство от другата страна на „Фирдоуси“. Беше тъмно и можеха да вървят един до друг, без да се страхуват от наблюдение. Масуди му подаде малък свитък документи.

— Това — каза той, докато вървяха, без да бързат, — е било взето от апартамента на мъжа, за когото ви казах. Според това, което успях да науча от моя приятел, мъжът, чието име е Мехди Муфтизаде, е бил арестуван на 19 ноември и екзекутиран следващия ден на разсъмване. Обвиненията, както обикновено, са неясни: „борба срещу Бога“ и „нечестивост на земята“, но революционният съд е отбелязал в архивите си нещо съвсем необичайно за такива случаи — „куфар“, т.е. безверие или ерес. Случаят обаче явно е проблематичен. Очевидно е имало нещо нередовно. На 15 април революционният съвет издава декрет, постулиращ всички революционни съдилища да бъдат съставени от трима членове, като председателят е духовно лице. Обикновено това правило се спазва навсякъде, но изглежда в този случай не е било така. Двамата членове на въпросния съд, областният съд на Юзефабад, са извършили съдопроизводството, без да се консултират с третия. Екзекуцията е била надзиравана от молла Мохамад Шахиди, местен духовник, който служи в джамията Хазрат е Амир в Амирабад и е един от двамата постоянни членове на съда в Юзефабад. Истинската присъда е била внушена от аятолах Саид Али Марвдашти, който живее в южната част на града и председателства множество съдилища в Техеран.

— Марвдашти ли казахте? — попита Рандал. Беше чувал това име преди, но не можеше да си спомни къде. Не беше ли във връзка с Наваи?

— Да, Марвдашти. Той беше близък сътрудник на имама Хомейни преди последното му изгнание през 1963 година. Както и да е, изглежда, че Шахиди е получил информация за делата на Муфтизаде. Странно е, че той е живял само през няколко улици от дома ми, но аз никога не съм чувал за него. Не е много ясно с какво точно се е занимавал, но в протоколите е записано разпространяване на вредни идеи за обещания имам, съживяващи ересите на измаилитите и опит за корумпиране на членове на революционната армия. Последното обвинение може и да е най-същественото, но в протокола няма повече подробности. Според мен, а и приятелят ми е на същото мнение, двамата молли са били повече разтревожени от религиозните прояви и по една или друга причина са желаели мъжът да бъде осъден и екзекутиран възможно най-бързо. Документите, които ви дадох, са били иззети от апартамента на Муфтизаде от стражите на революцията, изпратени да го арестуват. Приятелят ми е бил един от тях. По време на съдебната процедура обаче тези документи въобще не са били споменати. След това били върнати на командира на частта, който ги хвърлил направо в архива си, откъдето моят приятел имал възможност да ги „заеме“ без особени трудности. Имало и копие от съдебния протокол, така че той можел да отдели всичко отнасящо се за този случай. Той ми предаде материалите рано тази сутрин и успях да направя копия по време на обедната почивка на ксерокса в офиса. Нямах време да прочета всичко внимателно. Някои от тях са явно спецификации за някакъв вид научна апаратура, но нямам достатъчно познания даже да гадая каква точно. Има две или три писма от имам Хасан, писани на машина, които, изглежда, потвърждават, че този мъж е иршадит. Има и един необикновен документ — писмо, написано на доста лош персийски, пълно с правописни грешки и подписано със знаци на латиница. Вие може по-лесно от мен да прочетете името, но аз мисля, че то е Феликс Рашер. Говори ли ви нещо това име?

Рандал бе обхванат от внезапна възбуда. Името отговаряше на инициалите „Ф.Р.“

— Не означава нищо само по себе си, но предполагам, че това е мъжът, който ръководи секретната база на иршадитите. Мисля, че той вероятно е член на една германска фашистка група, известна като Дойче Акционгрупе. Странното в случая е, че е пожелал да пише на персийски. Колко лоши са правописът и стилът?

— Явно е, че авторът не е иранец. Но и също така, че не е начинаещ. Почеркът е съвсем четлив и определено разбираем. Аз не намирам много смисъл в него, но това е защото не разбирам съдържанието. То включва много думи, които, изглежда, са научни термини, и то на английски. Рашер е искал от Муфтизаде да намери части за някакво оборудване тук в Техеран.

— От коя дата е писмото?

— О, от преди месеци. Мисля, че от април.

Рандал почука с пръст документите, които държеше. Сега вече имаше много важна следа — това бе явно, но дали щеше да е достатъчно. Дъхът му изведнъж се очерта рязко в полумрака под една улична лампа. Той се обърна с приглушен глас към Масуди.

— Ибрахим, какво бихте казали за къщата в южен Техеран, за която ми говорехте, онази, която сте посещавали преди? Има ли някаква възможност да вляза в нея? Може би ще успея да намеря нещо, което да ме насочи право към главната квартира на сектата.

Тъмнината отново ги обгърна и Рандал не можа да види лицето на събеседника си. След къса пауза Масуди каза:

— Навярно няма да е лесно и по-скоро ще е трудно, отколкото опасно. Но не виждам причина защо да не се опита. Можете да отидете през нощта, макар че не мога да ви кажа точно колко души живеят там. Веднъж чух, че там живеел един стар молла с няколко прислужници, но никога не съм го виждал. Не съм виждал и прислугата, с изключение на един възрастен мъж, жена му и едно момче, вероятно техен внук. Понякога има и други, но тези тримата са винаги там.

— Това звучи сравнително безопасно — каза Рандал. — Можете ли да ми направите схема на района, за да отида утре през нощта?

Масуди кимна.

— Мога да ви изготвя карта на квартала и също така план на къщата — мисля, че все още си спомням разположението. Понякога е полезно да си архитект. Нека се срещнем утре сутринта пред градския театър в десет часа и ще ви дам и двете.

На площад „Бахарестан“ се разделиха. Масуди се качи на такси, за да се върне до Юзефабад. Рандал тръгна към мястото, където беше паркирал фолксвагена. Искаше колкото може по-скоро да прочете документите, които му бе дал Масуди, и да изпрати копия в Ерусалим чрез Растгу.

На другия ден сутринта Рандал се срещна с Масуди, както се бяха уговорили, и прекараха заедно около петнадесет минути в обсъждане на плановете, които иранецът беше изготвил през нощта. Те бяха ясни и подробни и американецът бе в състояние да набележи сравнително лек маршрут. Къщата се намираше в сърцето на обширен пазарен район, в центъра на лабиринт от улички и сокаци. Щеше да му се наложи да се запознае по-отблизо с пътя, преди да го използва през нощта.

Облечен като работник, той прекара по-голямата част от следобеда, разхождайки се бавно по сенчестите алеи на тържището, оглеждайки най-подробно пътя, по който щеше да мине тази нощ. Щеше да бъде сам — би било глупаво да изложи на риск и себе си, и Растгу на такъв критичен етап от акцията. Върна се в Дарбанд и прекара вечерта в почивка, подготвяйки се за авантюрата, която се канеше да предприеме с надеждата, че така ще успее да се приближи до сърцето на цялата тази мистерия.

В полунощ беше пред входа на шахската джамия срещу пазара. Под якето си носеше фина въжена стълба, с която го беше снабдил Растгу, а в джоба — малък пистолет.

Движейки се бавно, той се отклони от добре осветената главна улица „Базаар е Бозорг“ между редици от магазинчета със спуснати кепенци, зави наляво по „Хисам и Лешкар“ и навлезе в уличките на квартала. Тесни и тъмни, старите калдъръмени улици бяха пусти като алеи в град на мъртвите. Нищо не се движеше по тях, не се долавяха и гласове иззад мрачните стени от двете страни, даже и куче не лаеше в мрака. Той се усети, че инстинктивно стъпва на пръсти, притискайки се към кирпичените дувари, затаявайки дъх. Странни сенки го следваха в тъмнината. На два пъти сбърка пътя, но накрая намери верния завой, разпозна селскостопанския пазар, който беше набелязал още през деня, и намери вратата на къщата, която търсеше.

Високата стена с плътна вградена тежка дървена врата се издигаше от земята до тавана на втория етаж. Подобно на повечето къщи, строени в традиционния ислямски стил, и тази беше проектирана така, че да изолира външния свят. Фасадата й беше обърната навътре, към малък двор в сърцето на застроената площ. Щом обаче се влезеше във вътрешния двор, проникването в къщата беше сравнително лесно. След като се убеди, че уличката е пуста, Рандал хвърли единия край на стълбата върху ръба на стената. Той падна меко и куките се захванаха веднага. Почака още минута, за да се убеди, че никой в къщата не е чул шума, след това се изкачи по стената и се плъзна по нея до плоския покрив отзад. Бавно издърпа стълбата, сгъна я и я занесе до другия край на покрива, който гледаше към вътрешния двор. Никаква светлина не идваше от къщата към двора, всичко изглеждаше тихо. Рандал спусна стълбата и бавно слезе долу. Знаеше къде трябва да отиде. Върху плана си Масуди бе маркирал една стая над стълбището, която, както му било казано, се използвала за кабинет. Стълбището беше точно срещу Рандал, след един коридор в далечния край на къщата.

Вратата към коридора беше отворена. Рандал тихо премина по него и изкачи тясното стълбище. Горе имаше две стаи: вляво и вдясно. Той предпазливо пробва дръжката на вратата вдясно — тя се отвори и той се плъзна вътре. Затвори вратата, светна с едно малко фенерче и обходи с лъча му помещението. Както бе предполагал Масуди, това наистина бе кабинет с книги и папки, поставени на рафтове по стените, с бюро в единия край. Рандал отиде до бюрото и започна да преглежда документите, оставени отгоре. Не знаеше какво точно търси, но беше уверен, че все ще попадне на нещо интересно.

Накрая, под една купчина от документи, не съдържащи нищо съществено, откри едно писмо и по почерка разпозна ръката на имам Хасан. Беше озаглавено „Керман“ и носеше дата 25 мухарам (15 декември):

След като прочете писмото, Рандал остана известно време потънал в мисли. Нямаше ясна представа какво можеше да означава „Ден на завръщането“, но си помисли, че е възможно да се отнася за завръщането на скрития имам, а въпросният ден да е денят на неговото възкресение и повторното му появяване между хората. Иршадитите биха могли вече да са насрочили определен ден за това събитие на базата на някое предсказание от тяхната „Книга за Началото“ — Китаб ал иршад. От контекста следваше, че денят е съвсем предстоящ. Колкото до Израил, който бе споменат в писмото, той даже не започна да гадае кой ли може да бъде. Всичко, което знаеше, бе, че това е името на ангела на смъртта.

Изведнъж, съвсем без предупреждение, вратата се отвори и на прага се появи фигура с газена лампа в ръка. Беше старият молла, който живееше в къщата. Движеше се толкова безшумно, че потъналият в мисли Рандал изобщо не го беше чул. Като повечето възрастни хора, моллата се нуждаеше от малко сън и затова често идваше тук нощем, за да чете или пише.

Двамата мъже замръзнаха на място. Моллата с бялата си брада, облечен в бяла роба, приличаше на фантастично зловещо привидение в неестествената светлина на примигващата лампа. Пръв се окопити Рандал.

— Не се страхувай, старче. Не искам да ти навредя. Върви си в стаята и аз ще си отида без шум. Не съм откраднал нищо. Моля те върви си.

Но старият молла беше само смаян и не беше от страхливите. С изненадващо силен глас, който разтроши крехката тишина на хиляди ехтящи парчета, той се развика:

— Помощ! Крадци! Убийци! Бързо! В къщата има крадец. Помощ!

Рандал се хвърли към него и го сграбчи, опитвайки се да запуши устата му. Моллата риташе и драскаше, без да спира крясъците си. Рандал се дръпна от ударите му, отблъсвайки ръката му. Лампата изхвръкна от ръката на стария мъж, прелетя през стаята и се стовари на пода. Стъклото се пръсна, газта избухна в пламъци. Огънят бързо плъзна по килима.

Отвън се чуваха крясъци и бърз тропот. Рандал се хвърли към вратата. Спусна се бързо по стълбите, премина късото антре и стигна вратата, водеща към вътрешния двор. Бързо я отвори и стъпи отвън. Почти веднага проехтя изстрел и той се хвърли обратно в антрето.

— Излез веднага! — изрева нечий груб глас. — Не можеш да избягаш. Ние сме стражи на революцията и сме добре въоръжени. Излез полека или ще бъдем принудени да те застреляме.

Рандал пропълзя до прага, старателно придържайки се в сянката. Успя да различи силуетите на двама мъже в двора; и двамата държаха насочени към вратата пушки. Мълчаливо измъкна автоматичния пистолет от джоба си и зае по-стабилна поза за стрелба.

Стражите бяха допуснали две елементарни грешки. Стояха в отблясъците на слабата светлина, която хвърляше бързо разрастващият се пожар в стаята над тях. И бяха прекалено близо един до друг. Рандал вдигна пистолета с две ръце, задържа го и стреля два пъти много бързо. Стражите рухнаха почти едновременно. Рандал се хвърли в двора, после през някакъв ходник и стигна до вратата. Загуби няколко секунди, докато се справи с ключалката, и след това изхвърча в уличката. Виковете и изстрелите бяха разбудили съседните къщи и той чу разтревожени гласове и от двете страни. Без да спира и за миг, той тичаше из уличките, не съвсем сигурен за посоката. Накрая, след цяла вечност, успя да се измъкне на южния край на пазара, на улица „Мовлави“.

Прекосяването пеша на пазара до северния му край, където беше паркирал фолксвагена, беше пресметнат риск. Но той трябваше да се измъкне бързо, преди стражите да са отцепили района. Придържайки се към тесните улички и криейки се в сенките на вратите, когато преминаваха коли, той стигна до фолксвагена. Наоколо нямаше никого. Успееше ли да се добере до Дарбанд, без да го спрат, щеше да бъде в безопасност. За да е сигурен, провери още веднъж в джоба си. Документите, идентифициращи го като доктор Ролф Малмберг, шведски лекар, бяха на мястото си. Стражите можеха и да се вържат на обясненията му, че си е в реда на нещата един лекар да е на път по това време на нощта.

Докато караше по тихите улици, Рандал размишляваше над въпроса, който го мъчеше още от случката във вътрешния двор. Не можеше да проумее какво търсеха революционните стражи в къщата. От писмото, което беше намерил, ставаше ясно, че къщата все още е собственост на иршадитите и мъжът, който го бе изненадал, трябваше да е старият молла, за когото му беше споменал Масуди. Но ако това беше вярно, то как биха могли правоверни ислямски революционери да пазят тази къща? Нима бе само блъф? И после сякаш перде му падна от очите и отговорът дойде сам. Беше виждал лицето на стареца и по-рано, на една фотография от досието на Наваи във Вашингтон. Това беше аятолах Саид Али Марвдашти, духовникът, утвърдил препоръките на Наваи за британското посолство в Техеран, съдията, който бе осъдил Мехди Муфтизаде на смърт. Причините за отклоненията в съдебната процедура на Муфтизаде сега изглеждаха логични. Марвдашти живееше двоен живот, веднъж като иршадит и веднъж като ортодоксален духовник. Муфтизаде сигурно бе притежавал документи, които, в случай че станат известни, биха дискредитирали Марвдашти. След ареста последният е действал бързо, за да спре достъпа до документите, намерени в апартамента на Муфтизаде, и след това лично се е погрижил делото да завърши по най-подходящия начин. Вече бе проумял логиката на случая и тревогата му се усили. Колко далеч бяха стигнали иршадитите в инфилтрирането си в ортодоксалната религия и в другите сектори на обществото? Каква роля, ако имаше такава, бяха играли в неотдавнашната революция? Каква част от показанията на Наваи бе вярна? С какво влияние разполагаха, скрити зад кадър, и колко време оставаше преди да започнат осъществяването на плановете си? Нуждаеше се от още информация, и то колкото можеше по-бързо.

Беше пет часът следобед. Обезопасеният срещу подслушване телефон на Хауърд Стрейкър иззвъня. Той веднага вдигна — чакаше само един разговор по тази линия.

— Обаждаме се от отдела по дълбоко засекретени операции, сър. Открихме Рандал. Преди около час е гръмнал прикритието си при опита си да проникне в една къща в южен Техеран. Нашият агент има контакти на високо ниво в революционната стража. В момента усилено го издирват. Какво ще наредите да направя?

— Трябва да го откриете преди стражите да го заловят. Ще упълномощите вашия човек да открие Рандал и да го премахне веднага. Трябва да бъде елиминиран. Ясно ли е?

— Да, сър. Веднага влизам във връзка.

Стрейкър затвори. Тръпки на непривично вълнение пролазиха по тялото му. Рандал трябваше да бъде намерен и да замълчи. Всичко зависеше от това. Всичко.

44.

Техеран

31 декември 1979

Минаваше два часът през нощта, когато Рандал пристигна в Дарбанд. Беше сигурен, че не са го проследили. Къщата го посрещна тъмна и притихнала. Той включи осветлението на стълбището. Разкрилата се пред очите му гледка смрази кръвта му. Преобърнати столове, прекатурена маса, ваза, разбита на парчета. Рандал се втурна в стаите на приземния етаж. Нищо. Изтича нагоре по стълбите, вбесен, проверявайки спалните, като започна с тази на Фереще. Всички бяха празни. Крещеше с цяло гърло имената им, ехото кръжеше около него, но отговор нямаше. И двамата ги нямаше.

Провери още веднъж, навсякъде, пак със същия резултат. Върна се във всекидневната и изправи мебелите, търсейки внимателно улики, които биха могли да му подскажат кой е бил тук, но нямаше и следа. Растгу и Фереще бяха отвлечени. Защо? И от кого? Или пък този, който ги бе отвлякъл, бе очаквал да намери тук него? Щяха ли да се върнат за него? Нямаше намерение да чака, за да разбере. Трябваше да напусне къщата, и то бързо. Сигурната къща в Майдийе щеше да свърши работа, докато си събереше мислите и набележеше план за действие. Бързо събра документите, които двамата с Растгу държаха в кабинета. На пръв поглед не бяха ровени, но не можеше да е абсолютно сигурен.

На зазоряване излезе предпазливо навън с чантата с документи в едната и пистолет в другата ръка. Цареше тишина, нарушавана само от пеенето на зимните птици. Запали двигателя и подкара внимателно по дългата алея към главния път. Ако някой имаше намерение да предприеме нещо, сега той бе най-уязвим. Напрегна се, готов всеки момент да форсира двигателя, но пътят беше празен. Зави наляво и се насочи на юг.

Добра се благополучно до Майдийе, паркира колата в гаража и влезе, отваряйки с ключа, който Растгу му беше дал в случай на извънредни обстоятелства. Изпитваше ужасен глад.

Нервната енергия, изразходвана през нощното му разузнаване, и нарастващата тревога за съдбата на приятелите му през цялата тази утрин, вземаха полагаемото им се от силите му. Съзнаваше, че ако иска да им помогне по някакъв начин, трябва да яде и да почине, за да бъде жизнеспособен. Нямаше смисъл да се лута и да ги търси, без да има и най-малката представа къде може да се намират. Влезе в кухнята, намери консерви в килера и си приготви обилна закуска.

След като се нахрани, взе чантата с документите, отиде в задната стая и започна да сортира книжата. Към края на купчинката документи попадна на един рапорт с дата от предишния ден. Беше написан на иврит, но към него беше прикрепено резюме на английски, написано от Растгу. Израелецът явно го бе получил предната нощ и бе изготвил резюмето, докато Рандал бе прониквал в къщата в южен Техеран. Докато го четеше, отново изпита онова особено усещане, когато доктор ал Шидиак му беше разказвал за иршадитите. Рапортът беше озаглавен: „Д-р Феликс Рашер“:

След като прочете този фантастичен рапорт, Рандал дълго остана неподвижен. Ужасът, който беше чувствал преди, се завърна отново. Кои бяха тези хора? Колко още отклонения щеше да има, преди да стигне до тях?

В документите нямаше нищо, което да го наведе на някаква идея за това какво точно се бе случило с Фереще и Сайръс. Те трябваше да са в ръцете на иршадитите, стражите на революцията или САВАМА. Трябваше му помощ и имаше само един човек, към когото можеше да се обърне, човек, на когото бе обещал да не го замесва повече в тази работа. Но нямаше избор — трябваше да наруши обещанието си. Телефонира на Масуди в офиса и му каза, че иска да го види. Иранецът не можеше да се освободи преди обяд. Това поне даваше на Рандал възможност да поспи няколко часа.

Срещнаха се в историческия музей в един часа. Обширните празни зали представляваха идеално място за срещи. Отначало говори за събитията от предишната нощ, след това Рандал разказа на Масуди колкото можа повече от това, което бе научил тази сутрин. После, докато стояха пред един експонат от луристански бронз, Рандал каза:

— Ибрахим, имам лоши новини.

Лицето на Масуди загуби всякакъв цвят.

— Какви? Какво е станало?

— Нощес, докато ме е нямало, някой е влязъл в дома, в който живеехме аз и моите приятели. Бяха двама: жена на име Фереще и един мъж — Сайръс. Когато се върнах, видях, че и двамата са били пленени и отвлечени. Може и да са мъртви, но аз лично не мисля така. Нямам улики кой може да ги е пленил. Нямам представа кой може да е открил адреса, на който живеехме. Нуждая се от помощта ти, за да ги открия. Твоят приятел в Революционната стража може да знае нещо или пък ти би могъл да разбереш дали са в ръцете на иршадитите. Ако не можеш да направиш това, поне би могъл да ми помогнеш да проведа собствено разследване. Вече съм сам в Техеран. Нямам тил, нямам къде да отида. Без помощта ти съм обречен.

Масуди изглеждаше объркан. Поклати глава.

— Съжалявам много, но това не ме засяга. Вие лично ми обещахте да не ме замесвате директно и че ще уредите аз и жена ми да напуснем страната.

Рандал стисна Масуди за лакътя.

— Точно там е работата, Ибрахим. Всичко се уреждаше — двамата с жена ти щяхте да напуснете страната. Но това ставаше чрез моя приятел Сайръс, с неговите хора. Той не е иранец. Не мога да ти кажа повече от това. Докато не го намеря и спася, нямам начин да вляза в контакт с базата му, за да уредя заминаването ви.

Изражението на Масуди от объркано се превърна в разтревожено.

— А вашите хора? Не можете ли да се свържете с тях?

Рандал поклати глава.

— Не. Не мога да обясня, но нещата са крайно объркани. Нямам възможност за контакт. Трябва да ми повярваш. Помогни ми. Това е единственият шанс и за двама ни.

— Много ще е опасно да се задават въпроси — каза Масуди. — Без значение кой ги е арестувал. Нямам връзка с иршадитите, а и нямам желание. Вие го знаете. Приятелят ми може да стане подозрителен, ако му задавам директно въпроси за предполагаеми агенти на чужда държава. Той е добър приятел, но и убеден революционер.

— Но ако внимателно формулираш въпросите…

— Не зная. Може би. Ще трябва да го обмисля. Може би има начин. Но няма да е лесно, нито безопасно. Оставете ме да премисля всичко до утре. Дотогава не мога да направя нищо.

Рандал кимна. Уговориха се да се срещнат рано на следващия ден и за да не привличат внимание, напуснаха музея поотделно. Масуди си тръгна пръв. Пет минути по-късно Рандал излезе на покрития със сняг паваж. Зави надясно по „Каввам ал Салтана“ и се насочи право към Надери. В далечината пред него, изпъкнал в чистия януарски въздух, се виждаше покритият със снежна шапка връх на планината Дамаванд — угасналият вулкан, който бдеше като страж над града.

Тъкмо подминаваше Техническия колеж срещу кръстовището с „Фуругхи“, когато двама души, които бе забелязал пред музея, изникнаха зад гърба му. Мъжът отдясно го хвана за рамото, и тихо го помоли да спре. И двамата бяха млади мъже на около двадесет и пет години, високи, с черни коси. Но сходството им свършваше дотук. Мъжът отдясно беше внимателен и интелигентен, с тясно, фино лице. Говореше образовано с техерански акцент, учтиво, с глас, явно свикнал да командва. Партньорът му в контраст с него беше с гъсти вежди, с почти свирепо лице, масивно телосложение и мълчалив. Първият мъж заговори отново:

— Мистър Бърн — или по-добре да кажа, мистър Рандал? Бихте ли ни придружили, моля? Бихме желали да поговорим с вас по един въпрос.

Рандал усети как сърцето му секна за миг, когато мъжът произнесе истинското му име.

— Какво искате? Кои сте вие? — протестира той.

— Казвам се капитан Ахмад Шайбани, офицер от Революционната стража, разположена в Юзефабад. Трябва да ви зададем няколко въпроса. Бихте ли ни последвали?

Мъжът беше учтив, но беше ясно, че Рандал няма избор. Не поиска да се легитимират. Стражата на революцията сигурно го беше търсила доста активно след предишната нощ, а да се направи връзката между него и изчезналия Шон Бърн не беше трудно. Но както и да беше, знаеха кой е той и всеки опит за блъфиране или бягство просто нямаше смисъл. Не оказа съпротива, когато Шайбани го опипа и извади пистолета от джоба му. Тръгнаха от двете му страни — държаха го под мишниците — към една камионетка, паркирана на ъгъла. Качиха го отзад, затвориха и заключиха вратата и се качиха отпред.

Щом камионетката потегли, Рандал отчаяно започна да обмисля начин за бягство. Нямаше смисъл да опитва веднага. Беше невъоръжен и даже и да успееше да се измъкне от пленилите го, едва ли щеше да стигне далеч — описанието му сигурно беше разпространено из целия град. Най-добрият му шанс беше да успее да убеди стражите на революцията да му повярват, да им покаже, че те всъщност са от една и съща страна на барикадата и че базата на иршадитите до Керман представлява опасност и за двете страни. Успееше ли да разобличи Марвдашти, може би щяха да му повярват. Малко го вълнуваше какво щеше да се случи с него — в най-лошия случай щяха да го разстрелят като шпионин, а в най-добрия щеше да се присъедини към останалите заложници в американското посолство. Но ако иршадитите бъдеха спрени, мисията му щеше да е успяла.

Шофьорът наду клаксона и завиха в някакъв лабиринт от улици. По преценка на Рандал пътуваха около половин час.

Колата спря и секунди по-късно вратата се отвори. Заслепен от ярката слънчева светлина, Рандал едва успя да мерне двама мъже с автомати, преди да го изблъскат през една отворена врата в слабо осветен коридор. В дъното на коридора имаше каменни стълби, водещи под прав ъгъл до някаква врата, отворена. Силен тласък отзад го просна по очи в помещението зад нея.

Стаята беше тясна и мизерно осветена от лъчите на слънцето, процеждащи се през миниатюрните, доста мръсни прозорчета, поставени високо, почти до тавана. Той се изправи и погледна към ъгъла. Сепна се, като видя и другия. Примижа, докато очите му се нагодят към полуздрача. Свитият в ъгъла мъж се оказа Ибрахим Масуди. Масуди вдигна глава.

— Значи и вас ви заловиха — проговори той.

Рандал отиде и седна до него.

— Да, и мен. Първоначално си помислих, че е заради миналата нощ, но си спомних, че мъжът, който ме арестува, спомена, че е от частта в Юзефабад. Изглежда, вашият приятел ни е издал.

— Приятелят ми?

— Да, вашият приятел от революционната стража. Или е проговорил, или е бил открит по някакъв начин. Единственото, което не мога да разбера, е откъде знаят истинското ми име.

— Но какво общо има революционната гвардия с това?

— Мъжете, които ни арестуваха, са стражи от частта в Юзефабад.

Масуди се вгледа втренчено в Рандал, после въздъхна и наведе глава.

— Как ми се иска това да беше вярно. Но не е. Тези мъже не са стражи на революцията, Питър. Трябва ли да ви казвам кои са? — Гласът му звучеше уморено.

45.

31 декември 1979

Седяха мълчаливо в мрачната килия и трепереха от студ. Навън бързо се стъмваше. От време на време се изправяха, подскачаха из помещението, опитвайки се да си възстановят кръвообращението, и духаха в шепите си.

След шест или седем часа доловиха шум от стъпки отвън. Вратата се отвори и бледа светлина изпълни помещението. На вратата застанаха двама пазачи, въоръжени с автомати. Единият извика Масуди и му махна да излиза, другият изви ръцете на иранеца и го изблъска от килията. Вратата се затръшна и Рандал остана сам в тъмнината. Студът, гладът и жаждата бяха изсмукали всичките му съпротивителни сили. Непроницаемата тъмнина го притискаше, изпълвайки го с необясним ужас.

Минутите се нижеха бавно. Дочу стъпки отвън покрай прозорчето, което беше точно на нивото на земята, но те заглъхнаха и отново настана тишина. Внезапно автоматен откос раздра тишината, предизвиквайки спазъм във всеки нерв на Рандал. Сърцето му заблъска в гърдите, пулсът му рязко се покачи, но въпреки това той си наложи да седи спокойно. Нямаше изгледи да се измъкне оттук с приказки. Единственият му шанс беше в рязък скок към свободата, с използване на техниките на ръкопашния бой, които бе усвоил във Виетнам.

Времето минаваше. Загърнат в палтото си, той бавно изпадаше във вцепенение и изведнъж осъзна, че както е изтощен от студ и глад, едва ли би постигнал нещо срещу пазачите си. Но поне можеше да опита. Често си бе мислил за ситуация като тази във Виетнам и винаги бе предпочитал да се бие, отколкото да бъде измъчван или убит без съпротива. Любопитно, но мисълта за Виетнам го успокояваше. Най-накрая в коридора отекнаха стъпки. Вратата рязко се отвори и го извикаха. С болезнено усилие той се изправи на крака и залитна към изхода. Трябваше да излезе, преди да направи опит да се освободи.

Пазачите го хванаха за ръцете и му помогнаха да пристъпи. После, вместо да завият наляво по коридора, както бе очаквал, го поведоха в един напречен коридор, по средата на който имаше затворена дървена врата. Единият от стражите почука, после отвори вратата и влезе, последван от колегата си, който все още държеше Рандал. Той остави американеца на грижите на другия пазач и излезе, затваряйки вратата. Помещението беше обзаведено спартански, с огромно бюро в дъното. На бюрото имаше настолна лампа — единственият източник на светлина. На стената отзад висеше черно–бял портрет на Адолф Хитлер. На фотографията, направена от Хайнрих Хофман, имаше лично посвещение, написано върху бялата яка на ризата. До нея висеше продълговато парче плат в червена, бяла и черна ивици, украсено с пискюли и с извезани свастика и думите „Deutschland Erwache“ 1 — флагът на 1-ви СС полк „Юлиус Шрек“.

Зад бюрото седеше възрастен мъж с бяла коса, в безупречен бял костюм. В стаята бе топло, даже горещо с оглед вцепеняващия студ на килията. Въпреки силния слънчев загар на мъжа лесно се виждаше, че не е иранец. Непознатият посочи с ръка един стол пред бюрото и Рандал прекоси стаята и седна. Не беше трудно да се отгатне самоличността на мъжа, намиращ се пред него. Персийският му беше отличен и изпълнен с идиоми, доказателство за дългите години, прекарани в страната, но явните следи на немския акцент се долавяха лесно.

— Добър вечер, мистър Рандал. Моля, позволете ми да ви се представя. Името ми е Феликс Рашер, а също така съм известен на тези около мен и като Израил — ангелът на смъртта. Съжалявам, че ви накарах да чакате толкова дълго в такива неподходящи условия. Надявам се, че не сте измръзнали прекалено. Днес обаче бях ужасно зает и това всъщност е първият свободен момент, който имам. Вие и вашият приятел Масуди ни докарахте значителни неприятности. И всичко това дойде в много лошо време за мен. Имам да върша много работа, много спешна и важна работа. Но вие се оказахте нещо като заплаха за тази работа и се наложи да ви открия и да разбера какво и колко знаете — имам предвид вас и господарите ви във Вашингтон. Съжалявам за това, което се случи на приятеля ви господин Масуди, но то наистина не зависеше от мен. То е просто форма на религиозно право, нещо, над което даже и аз нямам власт. Прекарал съм доста дълго време с тези хора, но все още намирам обичаите им за малко странни. В някои аспекти те ми изглеждат даже по-сурови и фанатизирани, отколкото бяха в моето време. Те считат измяната за най-големия грях. Да се отречеш от имама, твърдят те, е като да се отречеш от Бога. И това се наказва със смърт. Не твърдя, че съм съгласен, но не им се меся. Не зная какво ще се случи на останалите ви приятели. Или може би не са ви казали? Те също са тук: мъжът и жената. Хората на молла Ахмад ги доведоха тук преди няколко часа. Така успяхме да ви намерим, разбира се. Молла Ахмад е успял да проследи момичето след пристигането си от Ню Йорк. След като вече знаехме колко сте, беше изпратена група, за да ви прибере всички. За нещастие вие не сте си били вкъщи. Мисля, че вече знаем къде сте ходили и какво сте правили по това време. Междувременно покойният мистър Масуди е допуснал грешка. Казал на жена си, че ще напускат Иран. Тя на свой ред казала на родителите си, че ще заминават зад граница, може би за добро, и споменала, че съпругът й е бил посетен от един американец. Майка й споделила това със сестра си. Мисля, че няма нужда да ви казвам колко са силни семейните връзки в тази страна. Сестрата е една от нашите, разбира се. В много измаилитски семейства в Иран има поне един иршадит. Всичко ни стана ясно и проследихме Масуди до музея днес. И ето ви тук.

Да, наистина! Рандал трескаво раздвижи мозъка си. Трябваше да спечели време, да накара Рашер да продължи да говори, да го излъже да разкрие намеренията си.

— Какво ви свързва с тези хора, Рашер? — проговори Рандал. — Ще бъда искрен. Изглежда ми съвсем налудничаво един немски учен, даже и нацистки, да се забърка с такава група като иршадитите. Не мисля, че сте вярващ, макар че трябва да призная, че всичко е възможно. Сигурно си имате свои собствени причини.

Рашер се изсмя.

— Изглежда, знаете доста за мен. Разбира се, имате основание да сте изненадан. Присъствието ми тук е резултат от необичайна поредица от събития. Нека да обясня.

Германецът говори двадесет минути, почти без паузи. Явно имаше нужда да обяснява за себе си на някого, който не е иранец или мюсюлманин, и изглежда, не всеки ден имаше такава възможност.

— Чудя се как да ви обясня всичко по най-добрия начин — каза той. — Може би трябва да започна още отпреди войната. Вие без съмнение сте чували името Жозеф Артюр Конт дьо Гобино. Аха! Виждам проблясък в очите ви. Той е бил, разбира се, един от най-големите френски дипломати на миналото столетие, а така също и забележителен писател. Изключителен човек, най-известен в някой кръгове с приноса си в теорията за расовото неравенство и превъзходството на арийската раса. Стана един от най-големите вдъхновители на нацистката философия. Вагнер е бил сред най-преданите негови почитатели и се е срещнал с него през 1876 година. Около смяната на столетията в Германия вече имало безбройни дружества на Гобино. Книгите му са преведени на немски и станали много популярни — особено „Essai sur L’Inegalite de Races Humaines“, която всички ние считаме за неговия шедьовър. Никой не знае дали фюрерът въобще някога е чел Гобино, но много е възможно да е виждал някои от работите му, докато е бил във Виена — там сигурно е имало копия в библиотеката на Вагнер в Байройт. Аз самият бях член на дружеството на Гобино в Берлин, основано в края на 1920 година по време на моето следване в университета там. След няколко години се присъединих към нацистката партия. Нашето дружество от почитатели на Гобино се състоеше предимно от студенти и професори от различни факултети. Много от нас бяха членове на политически звена от десницата, такива като немската национална партия на Хугенберг или Стоманения шлем, а някои вече бяха нацисти. Ние изучавахме повечето от работите на учения, но се концентрирахме основно върху „Есето“ — то беше крайъгълният камък на философията му. Живо си спомням какъв ефект имаха теориите му върху мен на тази възраст: „Расовият въпрос доминира всички останали проблеми на историята… неравнопоставеността на расите задоволително обяснява цялостното развитие на съдбите на народите“. Беше удивително четиво, особено разделите, в които се говореше за върховенството на арийската раса и благородството на немския народ като най-добър представител на расата. И това от един французин! Но аз и някои мои близки приятели бяхме заинтригувани от друг аспект на расовата теория на Гобино. Той твърдо е вярвал, че би намерил най-чистия ариец от всички в района, откъдето те произхождат — Централна Азия и в частност, Иран. Името „Иран“ всъщност означава „страна на арийци“ и обикновените перси са измежду тези, който са най-близо до ранния расов тип. През 1855 година Гобино заминава за Иран като първи секретар и след това шарже д’афер на френската легация. За няколко години е бил преместен другаде, но се завръща през 1862 в качеството си на френски пълномощен министър в Техеран до следващата година. Тогава се върнал обратно във Франция — в известен смисъл разочарован, защото намерил иранците също така измешани, както и повечето от останалите раси в района, особено семитските араби. Но видял и прочел много неща, които го заинтригували и развълнували. Две години след завръщането си в Париж той издал една книга, озаглавена „Religions et philosophies dans L’Asie centrale“. Когато аз и приятелите ми намерихме и прочетохме копие на един немски превод от тази книга, се изпълнихме с нов ентусиазъм. По-голямата част от книгата е посветена на историята на една религиозна секта, появила се в Иран не много преди пристигането на Гобино в страната. През 1844 година бабитите, предвождани от един млад ясновидец от Шираз, започнали да проповядват нов вид модифициран фундаменталистки шиизъм и през 1848 година младият мъж провъзгласил, че той е Махди — своето рода спасител, когото хората очаквали. Последователите му много бързо се умножили и някои от тях се хванали за оръжието. Не след дълго бунтовете били смазани от държавата и когато Гобино пристигнал в Иран, те вече били ликвидирани. Е, въпреки че се провалили, за нас цялата история на бабитите беше като вдъхновение. Този Махди действително е бил свръхчовекът на Ницше, дошъл да пречисти света и да оповести една нова ера. Ницше говори за „особено силен мъж, надарен с изключителен интелект и воля“. Този мъж и елитът около него щели да бъдат „господари на земята“. По-късно ние всички гледахме на твърденията от този род като на предсказания за фюрера. Но ислямската идея за Махди също беше много вдъхновяваща по един особен начин и бяхме заинтригувани от това, че Гобино е посветил толкова много място в книгата си на един персийски супергерой.

Рандал, вече раздразнен от лекцията на Рашер, го прекъсна.

— Съжалявам — каза той, — но не виждам какво общо има това с нещата, които стават тук. Бих искал да знам как сте се озовали в Иран и как сте се замесили с тези хора.

Рашер кимна и после продължи оттам, откъдето беше прекъснат, все едно не бе чул нищо.

— Станах нацист през септември 1930 година след изборите за Райхстаг, които направиха партията втората политическа сила в Германия. През 1931 година международният отдел на партията в Хамбург започна да организира малки партийни клонове на Изток. В началото те се концентрираха върху Далечния изток, но още от самото начало на Иран се отделяше особено внимание като важен район, заради неговата стратегическа позиция. По онова време тук имаше много германци — старата въздушна концесия на „Юнкерс“ беше станала линията Берлин — Кабул и обслужваше и Техеран; в Бандар Пахлави се строяха корабостроителница и сух док, и, разбира се, националната железопътна компания. Реза Шах беше истински прогерманец. През 1937 година, докато работех в Трауен, срещнах някои от моите бивши приятели от клуба на почитателите на Гобино. Всички бяхме нацисти тогава и ентусиазирани от идеята за увеличаване границите на Райха. Някой спомена за нашия стар интерес към книгата на Гобино за бабитите и видяхме в нея възможност за разпространяване на нацисткото учение не само между немското население, но и между тукашните жители или поне между най-чистите в расово отношение иранци. Може би бихме могли да открием оцелели бабити и да спечелим подкрепата им. Трима от нас решихме да дойдем в Иран за тази цел и след дискусия в международния отдел на партията се стигна до съгласие, че това трябва да стане. Отделно от ползата с увеличаването на броя на местните ни симпатизанти, Абверът беше на мнение, че бихме могли да вършим и друга полезна шпионска работа. Прекарахме около две години в Иран, предимно в Техеран и Исфахан, където имаше около седемдесет немски техници. През цялото време обаче аз бях заинтересован от осъществяването на идеите на Гобино. Разпитвах за бабитите и разбрах, че отдавна са изчезнали. Но в началото на 1939 година, когато бях в Керман, за да се срещна на място с някои немски инженери, бях представен на лидера на иршадитите. Мъжът, който ме представи, беше член на международния отдел и бе прекарал известно време в Хонконг, където се бе сприятелил с някои иршадитски семейства. Те бяха препоръчали партията да се свърже с имама. Знаех малко за иршадитите от Гобино и бях изненадан, че все още ги има в Иран. Прекарах няколко месеца в Керман и се сприятелих с имама. Той споделяше повечето от нашите идеи. Концепцията за всемирна империя му допадаше и той намираше принципите на фюрера в по-голямата си част сходни със своите.

— С една дума, вие останахте и го покръстихте в нацистката философия! — прекъсна го за втори път Рандал. — Предполагам, сега ще ми кажете, че това е нещо невероятно, нещо, за което Химлер е мечтал от години.

— О, не, разбира се, че не. Аз не останах в Иран, поне не тогава. С избухването на войната присъствието ми в Германия стана наложително — изследванията ни в областта на ракетното дело бяха много важни. След войната се крих известно време в Германия, докато НОБЗ — Нацистката организация за бягство и заселване не ми помогна да емигрирам. Може би ви е известно, че учени от Пенемюнде и другаде бяха привлечени от правителството на Египет и впоследствие му се отплащаха, работейки върху проект на ракета с цел унищожаването на еврейските орди, взели връх в Палестина. Прекарах три години в Кайро и се запознах с иранската колония там. При разговорите ми с тях осъзнах, че Иран предлага неподозирани възможности за нашата кауза в следвоенния период. Реза Шах бе толкова прогермански настроен, че руснаците и англичаните нахлуха в Иран през 1941 и го свалиха от власт. Присъствието им предизвикваше силно негодувание — в края на краищата Русия и Англия са традиционни неприятели на Иран от деветнадесети век. Освен това налице бе и вдъхновяващият пример на пронацисткия режим на Рашид Али в Ирак. Имахме симпатизанти на нацизма из цялата страна, макар че опитът на иранците да организират фашистко движение бе като цяло неумел. Само нашият най-добър агент в страната, един мъж от смесен произход, на име Рухи Шнайдер, бе успял да образува малки групи от пронацистки настроени иранци в различни части на страната. Обсъдих това с моите познати от НОБЗ и те се съгласиха, че ако някои от тези групи могат да бъдат повторно активирани, биха се оказали много полезни за организацията и за работата по разрушаването на Израел. Беше решено, че трябва да се върна в Иран, и през 1952 година напуснах Кайро. Месец след като се върнах в тази страна, отидох до Керман и поднових познанството си с имам Хасан. Той беше ужасен от съдбата на Германия. Подобно на повечето мюсюлмани мразеше евреите и съвсем не обичаше страхливците, организирали фарса в Нюрнберг, или пък престъпниците, които дадоха Палестина на ционистите. Но той не беше като другите мюсюлмани. Имаше по-широк поглед върху нещата, нещо, с което ми напомняше фюрера. Мечтаеше за покоряване не само на евреите, а и на целия свят. Целта му беше да води джихад, свещена война, за да построи един вид ислямски Райх. Естествено всичко това бе смесено с безсмислени религиозни врели–некипели — предсказания за Махди, една книга, наречена Китаб ал иршад — обичайните дивотии. Но аз видях нещо в това, което проповядваше — една надежда за отмъщение. Не само срещу евреите, но и срещу всеки, който по някакъв начин бе имал дял в нашето поражение.

— И кого включвате тук? — избухна Рандал. — Нима войната не ви научи на нищо? Нима не осъзнахте, че няма начин да спечелите, че ще ви бием отново, че винаги ще го правим?

— Напротив, мой млади приятелю, войната нанесе много по-голямо поражение на враговете, отколкото на нас самите. След като премислих нещата, започнах да виждам какво трябва да направя за окончателната ни победа. Първоначално всичко беше доста неясно, но знаех, че сектата има пари и възможности да спечели още. Знаех още, че семействата в Хонконг са били в тесни връзки с нацистката организация там и ще бъдат склонни да работят с неонацистките групи в Европа, като им помогнат в продажбите на хероин зад граница. Обсъдих идеите си с колеги, които НОБЗ бе изпратила в Иран, и решихме, че трябва да останем и да помогнем на имама. Години наред съветвахме сектата как да се подготви за джихад. Не искам да кажа, че всички идеи са наши. Имам Хасан е интелигентен мъж, много от неговите последователи също, но ние разполагахме с опита, за да му посочим най-добрия начин да реализира идеите си. Създадохме схема за обучение на някои от младите му последователи като инженери и техници и по-късно като учени. През 1960 година започнахме строежа на една секретна база до Керман. На този етап проектът беше изключително дългосрочен — никой от нас не вярваше, че ще доживее да го види в действие. Планът ни се състоеше в построяването на ядрени устройства, които по-късно бихме могли да пренесем до различни важни градове: Ню Йорк, Ерусалим, Москва, Лондон. Взривяването им би предизвикало всеобща гибел. В същото време започнахме да използваме част от базата като тренировъчен лагер за изграждането на една малка армия от млади иршадитски мъже и жени. Започнахме също така да закупуваме и оръжие в началото на седемдесетте години и създадохме голям арсенал, които би могъл да се използва, щом започне джихад. Може да влезе в употреба, ако се наложи някога да защитаваме базата или се ангажираме в други акции, като например тази в Мека. Но в средата на седемдесетте години поредица от събития накараха имама да реши, че бихме могли да ускорим плановете си. В края на шестдесетте, както знаете, Никсън и Кисинджър формулираха така наречената „Доктрина Никсън“ — оръжие вместо войски за страните приятели на Америка, за да отстояват независимостта си. През 1971 година американският външнотърговски баланс регистрира дефицит, първият от 1893 година, довел до появата на натиск за увеличаване продажбите на оръжие, за да се изравни балансът. През май 1972 Никсън и Кисинджър се съгласиха да продадат на Иран всякакво конвенционално оръжие, каквото той поиска, и в резултат иранците станаха най-големият купувач на американско оръжие в света. Близо половината от всички продажби на Пентагона за 1974 година отиват в Иран. Шахът купува всякакъв вид конвенционално въоръжение, което може да получи, включително изтребители, хеликоптери и ракети въздух-земя. Много по-малко известно, но не по-малко важно е и това, че от 1973 година американците започват да доставят тайно уран на Иран. Целта е да се създаде запас от ядрени материали в тези страни, в случай че Съединените щати пожелаят да построят атомен арсенал тук. Много от конвенционалните оръжия, продадени на Иран, биха могли да бъдат преустроени в носители на ядрени бойни глави без някакви особени трудности. През 1974 година имам Хасан изплаща голяма сума на един генерал на име Баянпур. Генералът отговарял за съхранението на урана и успял в продължение на няколко месеца да отдели около десет килограма уран 235 и около тридесет килограма уран 238 от хранилище в една пещера близо до Шираз. Ние прехвърлихме урана, цялото количество, внимателно опаковано в отделни малки контейнери, за да избегнем опасността от достигане на критична маса, в нашия изследователски комплекс. По-късно през същата година успяхме да се сдобием с допълнителни количества уран от източник в Западна Германия. То беше част от пратка, извозвана в Южна Африка — напълно секретно, разбира се. От Дурбан нашият дял бе отклонен към членове на сектата в Източна Африка и след това през Йемен и Бахрейн до Иран.

Рандал го гледаше и ужасът му нарастваше с всяко ново разкритие. Германецът беше словоохотлив и явно обичаше да се хвали, но на Рандал му беше пределно ясно, че той няма да разкрие всичко и че ще запази последните истини само за себе си.

— Горе-долу по същото време НОБЗ ни свърза с някои от хората, основали ДРАСАГ, които бяха установили базата си в Уганда. След известни предварителни дискусии постигнахме споразумение. ДРАСАГ щеше да ни изпрати по вода известно количество ракети, заведени като инженерни съоръжения, а моите хора щяха да ги модифицират и приспособят за нашите цели. Имахме сериозен проблем, защото не можехме да изпитаме ракетите си в полет, и затова хора от нашия екип посетиха Уганда, където ДРАСАГ имаха възможност да изпитат базовия модел. От този момент нататък планът ни беше основно преработен. Щяхме да използваме оръжията си, за да разрушим всички главни петролни инсталации, разположени в Залива. Бяхме построили ядрени устройства, използвайки добития уран. Това са малки устройства, но съвсем подходящи за „целта“. Атомно приспособление с пет килограма уран 235 развива взривна мощност от порядъка на 20 килотона. Това е достатъчно, за да причини сериозни повреди в радиус над два километра. През 1975 година имам Хасан започна съвсем самостоятелно да изпраща писма, провъзгласявайки себе си за духовен лидер на всички измаилити. След това, както знаете, през 1977 година започна да предрича предстоящото явяване на Махди. Аз му казах, че всичко това е твърде преждевременно, че има да направим още доста модификации, преди някои от ракетите ни да могат да достигат целите си. Бяхме успели да увеличим далекобойността на базовия модел ДРАСАГ на около четиристотин мили, но се нуждаехме от около шестстотин за някои от нашите цели. Но той вече беше убеден в истинността на предсказанията от своята книга и каза, че бил намерил мъжа, който ще се яви като обещания Махди по време на поклонението в Мека. Твърдеше, че времето за появяването на Махди било в началото на новото ислямско столетие и че нищо и никой, и аз включително, не би могъл да го разубеди. Успяхме да увеличим обсега до петстотин мили, но имахме нужда да го увеличим още, за да достигнем важни цели. Имамът обаче си беше градил свои собствени планове и иранската революция само добави масло в огъня. Той имаше намерение да наруши баланса на страха, като убие президента Картър във Вашингтон в същия ден, когато Махди щеше да се яви в Мека. Вярваше, че щом това се случи, ислямските страни ще се обединят, за да атакуват Америка, след което бихме могли да използваме нашите ракети срещу избрани обекти, с цел да изострим положението до всеобщ ядрен конфликт. Както знаете, нещата не се развиха по плана. Но всичко е все още много далеч от своя край. Имамът вярва, че този Махди е все още жив и очаква знак, за да се завърне. Международните отношения са крайно обтегнати. Всеки момент би могла да избухне война, и то от световен мащаб, без дори да е необходима намесата ни. Но ние възнамеряваме да го направим. В този момент подготвяме четири ракети: една насочена срещу Техеран, една срещу петролната рафинерия в Абадан, една срещу град Херат в Афганистан и последната срещу американската флота в Залива до Оман. Моите хора са готови с окончателните проверки за изстрелване на ракетите. Все още имаме някои неща за доизглаждане, но мисля, че до седмица ще бъдем готови. Имамът вече е насрочил дата и нищо на земята не може да го спре да изстреля ракетите си, както е планирал.

46.

31 декември 1979

Рандал седеше като замаян. Лице в лице с един бивш нацист, който планираше да унищожи света с помощта на една персийска религиозна секта, отломка от Средновековието. Целият му свят се обръщаше с главата надолу и той се чудеше дали не се намира под въздействието на някакъв наркотик. Може би преданията, че Хасан ал Сабах е използвал хашиш, щяха да се окажат верни. В едно нещо обаче беше сигурен. Нямаше да го оставят жив, щом бе чул толкова много.

— И какво в крайна сметка ви носи всичко това? — попита той след дълга пауза.

Нацистът се навъси и го изгледа замислено.

— Много ще ми е трудно да ви го обясня, а вие още по-трудно ще го разберете. Не сте германец, живял в Третия райх, човек, посветен на фюрера, въодушевен от видението на един нов свят, в който една висша арийска раса най-после ще въведе ред и цивилизация в този свят на хаос и мъка. Не сте работили неуморно, както правех аз, за да реализирате мечтите си, за да вдъхнете живот на видението на този единствен самотен мъж, който по-добре от всички нас знаеше значението на мечтите и мисията ни. И не сте виждали разрушаването на тази мечта, Германия в развалини, разделена, а хората й роби. Когато се върнах тук, в Иран, изпитвах горчивина и мразех хората, които бяха разрушили всичко, в което бях вярвал. Изживявах най-дълбокото поражение. Вие въобще не можете да си представите агонията, през която трябваше да премина. Бях безпомощен да отвърна на удара с удар, безпомощен да отмъстя. Години наред страдах, без да виждам надежда и начин, по който бих могъл отново да служа на тази мечта. И тогава говорих с имам Хасан и научих за неговите мечти. Не ги споделях изцяло, или поне религиозните елементи — идването на Махди и триумфът на исляма. Но поне заради Гобино бих могъл да ги разбера. И видях във всичко това начин за отмъщение, може би даже средство за промяна на нещата в света, така че отново да има германски Райх. Щом американците, британците, французите и руснаците се изтощят от ядрена война, ще ни остане да се справим само с шепа боклуци като арабите, индийците и някои други. Това обяснява ли моята позиция?

Рандал чувстваше, че е безсмислено да спори, да се опитва да обясни, че Западна Германия ще бъде една от първите страни, заличени от картата в една ядрена война, и че никакъв Райх не би могъл да бъде построен върху развалините на свят, разрушен от такива оръжия.

— Защо ми разказвате всичко това? — попита той.

Рашер се усмихна.

— Всъщност не знам. Суета, предполагам. Ние, възрастните хора, сме страшно суетни. Няма никой друг, на когото бих могъл да кажа, никой, комуто бих могъл да говоря за моето отмъщение. Всички мои съратници са вече мъртви; сам съм сред тези хора. Нека да кажем, че вие сте представител на всички онези, които си въобразяваха, че са победили, които вярваха, че Райхът на Хитлер свърши, когато той се самоуби в онзи бункер под канцеларията в Берлин.

— А сега няма ли да ми кажете какво възнамерявате да правите с мен?

— Не разпоредих да ви доведат тук, просто за да ви разкажа всичките тези неща. С разказа си платих данък на личната си суета. Има доста по-сериозна причина за присъствието ви тук тази нощ. Искаме да разберем какво точно знаят шефовете ви за нас, какво са открили сами и какво сте успели да им кажете вие. Искаме да научим какво планира да предприеме правителството ви и ако е необходимо, можем да убедим имама да издърпа датата на изстрелването.

Рандал бавно поклати глава.

— Трябва да сте много наивен, ако си мислите, че ще ви кажа нещо. Ние действително знаем много — може би повече, отколкото си представяте. Нямам обаче намерение да ви помогна.

— Напротив, друже мой, вие сте този, който ще ни съобщи. Уверявам ви, дори и не съм допускал, че ще ни го кажете по собствено желание. Няколко души тук имахме работа тази вечер. Приготвили сме ви нещичко. Ще ви напомня, че се намирате в Иран, страната с най-жестоката репутация относно изобретателността в камерите за мъчения. Тази страна е със столетни традиции в инквизициите. Сигурен съм, че сте чели за някои от трактатите на владетелите Ил Ханид и Сафави. И навярно знаете за Ага Мохамад Шах, основателя на династията Каджар, един от най-големите садисти в историята. Усвоили сме доста от техните методи. Те са груби, често включват загубата на крайници или части от тях, но са крайно резултатни. Например — той извади дълга тънка тел от бюрото си, — било е нещо обичайно в миналия век да се ослепяват политически противници чрез пробождане на очните ябълки с нажежена тел — подобна на тази. И неотдавна свалената династия Пахлави има своя много специален принос в това изкуство чрез своята тайна полиция САВАК. Бехруз, пазачът, който е застанал точно зад вас, беше неин много активен член и все още не е загубил сръчността си. Аз също така знам някои неща, които съм научил от брат си в Дахау по време на войната. Държането на силен студ, както държахме вас тази вечер, беше един от любимите му методи. Много ефикасен метод. Всъщност мисля, че бихме могли да продължим с това, което вече правихме. Ще ви върнем в килията. Цяла нощ. Съжалявам, че нямаме възможност да затоплим помещението, нито пък да ви приготвим нещо за ядене. Няма съмнение, че за вас това ще е вълнуващо преживяване, достатъчно отрезвяващо, за да бъдете необичайно любезен на сутринта. Може би ще се утешите с мисълта, че няма да сте сам. Вашите приятели мистър Растгу и мис Ахмади няма да бъдат много далеч. Също като вас, те вече прекараха няколко часа при доста неприятни условия. Убеден съм, че утре ще ни бъдат много полезни. Ефектът на здравословния студ е наистина чудотворен. Знаете ли, че много от подчинените обекти на брат ми биха направили всичко за него след известно време? Тази тяхна всеотдайност беше ужасно трогателна.

Рандал мислеше бързо. Беше се затоплил доста, откакто го въведоха в офиса на Рашер, и отново се чувстваше сравнително жизнен. Върнеха ли го обаче в хладилната камера, за да прекара цяла една нощ със студа и заплахата от евентуални мъчения, прогонваща всяка мисъл за сън, на сутринта щеше да представлява купчина безволево замръзнало месо. Моментът беше сега или никога.

Докато ставаше, закачи шнура на настолната лампа с върха на дясната си обувка и я събори с трясък на пода. Стаята потъна в мрак. Рандал се хвърли през бюрото върху Рашер и го повлече заедно със стола на пода. Пазачът се страхуваше да стреля, за да не улучи германеца. Рандал не губеше време. Бързо намери стола на Рашер, издърпа го настрани от стария мъж, който лежеше, стенейки на пода до него, и го запрати срещу смътно очертания прозорец. Столът разби с трясък стъклото. Рандал намери Рашер и го изправи.

— Вън! Бързо! — извика той и го блъсна към назъбения отвор.

Зад вратата се разнесе тропот. Останалите пазачи тичаха по коридора. Рашер започна да се катери по прозореца. Фигурата му се очерта пред стража, който помисли, че това е Рандал. Автоматът изтрещя и Рашер рухна на пода.

Рандал проследи огънчетата на изстрелите и засече Бехруз. В мига, в който стражите отвън стигнаха до вратата, той скочи тежко върху мъжа вътре, поваляйки го на пода с хватка от ръгби. Вратата се отвори с трясък и първият пазач нахлу с готов за стрелба автомат, ясно очертан в рамката. Автоматът на Бехруз вече бе в ръцете на Рандал и той стреля. Пазачът падна и Рандал обърна оръжието срещу вратата. Стреля отново и дървени трески се разлетяха на всички страни: двама пазачи, струпали се след първия в коридора, рухнаха на земята. Отляво отекнаха още стъпки. Рандал се хвърли в коридора и стреля по лампата. Всичко потъна в тъмнина.

Максимално безшумно Рандал се насочи обратно към килията си. Зад себе си чуваше шума на мъжете, шарещи из стаята, която бе напуснал. Един завой на коридора отряза пряката му видимост към тях, след още няколко метра стигна до едно разклонение. Спря. Разполагаше само със секунди, за да открие Фереще и Сайръс. Това място скоро щеше да гъмжи от въоръжени мъже. Пристъпвайки в оскъдно осветения коридор с автомат готов за стрелба, той се огледа бързо вляво и вдясно. Неговата килия беше вдясно и надолу по стълбите. Доколкото му беше известно, до нея нямаше други помещения.

— Чи е? Чи микхе? Какво става? — обади се изведнъж нечий глас от лявата му страна.

Някакъв мъж се появи от една ниша в коридора. Долната му челюст увисна при гледката и ръката му се протегна за пушката, увиснала на рамото му. Но автоматът на американеца вече бе насочен към гръдния му кош, докато другата му ръка му направи знак да си затваря устата. Мъжът застина. От коридора, който току-що бе напуснал, долитаха викове и тропот на крака. Той бързо сграбчи пазача, блъсна го в нишата, в която имаше монтирана врата, и изсъска:

— Ключът! Къде е?

Ръката на мъжа се спусна към колана му и откачи малка халка с половин дузина ключове.

— Отвори вратата! — Рандал чу, че стъпките се насочват в обратната посока, но знаеше, че ще се върнат.

Вратата се отвори и Рандал блъсна пазача вътре. Сайръс Растгу се беше свил в ъгъла, с ръце увити около тялото в отчаян опит да се топли. Фереще не се виждаше никъде.

— Сайръс! — тихо извика Рандал.

Очите на израелеца се отвориха. Видя Рандал и пазача, оцени ситуацията от пръв поглед и се опита да се усмихне.

— Можеш ли да се движиш, Сайръс? — попита Рандал.

— Да… Целият съм схванат от студ, но ще се стопля.

— Къде е Фереще? Трябва да я намерим.

— Отведоха я някъде другаде, Питър. Моллата, който ни доведе, каза, че тя не знае нищо важно и нямало смисъл да я държат тук. Върна се след около час и рече, че е уредил нещо друго за нея. Не каза къде.

Рандал се обърна към пазача и го блъсна с дулото в корема. Пръстът му се стегна около спусъка.

— Къде я отведоха? — процеди той през зъби. Тонът му ясно предупреждаваше, че няма да повтаря въпроса си.

— Не зная, дженаб. Молла Ахмад каза, че взема момичето в Техеран, но не знам къде. Има много места и Тохорнп, дженаб. Кълна се в живота си…

— Къде сме сега? — попита Рандал. Шумът отвън го изнервяше до крайност.

— Какво, Дженаб?

— Тази къща! Къде се намира?

— Близо до Шахабад. Селото е на две мили.

— В коя посока?

— Наляво, дженаб. Вървете по пътя наляво.

Шахабад беше съвсем близо до Техеран, на североизток.

Успееха ли да се доберат до селото, имаха някакъв шанс. Трябваше обаче да вървят пеш. Всеки опит да тръгнат с кола или камион би ги издал веднага. Рандал побутна пазача с дулото и попита:

— Има ли заден изход оттук?

Мъжът кимна, готов на всичко, стига американецът да изчезне миг по-скоро.

— Хайде, ще ни водиш до Шахабад. И не си мисли да ни отведеш някъде другаде. Ако след две мили не сме в селото, можеш да телефонираш на двамата ви ангели да ти приберат душата. Сайръс, вземи му пушката.

Израелецът се изправи; вкочанените му крайници с мъка се раздвижваха. Изчакаха виковете отвън да позатихнат и след това предпазливо се измъкнаха в коридора. Пазачът посочи наляво. Преследвачите бяха отишли към другия край на къщата. Явно мислеха, че Рандал е избягал през прозореца в стаята на Рашер. Коридорът водеше до късо антре, завършващо с небоядисана дървена врата. Пазачът поиска връзката ключове, които бе дал на Рандал, и отключи. Излязоха в тъмната студена нощ. Вдясно се чуваха силни викове и трополене. Пазачът посочи отново и те се насочиха право напред, стараейки се да вдигат колкото се може по-малко шум.

Когато се отдалечиха в тъмнината, Рандал погледна назад и видя проблясващи светлини. До ушите му достигна шум от автомобилни двигатели. Нямаше представа колко мъже е имало в къщата с Рашер или колко време ще измине, преди да се сетят да изпратят патрули в полето.

Очите им постепенно се приспособяваха към заобикалящата ги тъмнина и вече различаваха подробности от околността. Беше тихо. Рандал се изпълни с надежда, че преследвачите са загубили следите им. Теренът ставаше по-насечен и стръмен. На места снегът беше дълбок и пътят хлъзгав. Растгу на два пъти падна лошо и започна да върви по-бавно, използвайки от време на време пушката като тояга. Сковаващ студ започна да пронизва костите на Рандал и той се замоли дано Растгу да издържи.

След малко повече от час отчаянието сграбчи сърцето му. Изглежда, нямаше да се доберат до Шахабад. Пазачът или умишлено ги водеше в друга посока, или се беше загубил също като тях. Растгу отпадаше с всяка минута и Рандал вече бе загубил надежда, че ще издържи дори и още четвърт час. Наложеше ли се да спрат и да прекарат остатъка от нощта навън, на сутринта израелецът щеше да е вкочанен труп. А ако температурата паднеше още малко, щяха да умрат всички.

Светлината се появи изведнъж. Допреди миг мразът бе почти пълен, а в следващия в тъмнината се появи златно сияние. Насочиха се предпазливо натам. След няколко минути различиха очертанията на малка къща.

— Ето го селото — прошепна иршадитът. — Това е къщата на Хаджи Ага. Познавам го, той ни продава кисело мляко.

— Има ли камион? — попита Рандал.

— Не, но съседът му Али има „Волекс“.

— Добре, да събудим Али тогава.

Подминаха къщата на Хаджи Ага и скоро в тъмнината се очерта друго жилище. „Селото“ не беше нищо повече от няколко колиби с една или две по-солидни стари постройки. Намериха къщата на Али без особени трудности и тихо почукаха на вратата. Али отвори след минута. Мърмореше и псуваше, но щом видя двама мъже с пушки, млъкна.

Нямаше време за губене.

— Трябва ни камионът ти — каза Рандал. — Къде са ключовете?

Изплашеният мъж протегна ръка към една кука до касата на вратата, откачи ръждясало парче тел с два потъмнели ключа и ги подаде на Рандал с трепереща ръка.

Един детски глас се обади отвътре.

— Чи е баба? Тарсидам.

— Няма нищо — отговори нежно Али. — Спи.

Рандал взе ключовете, бръкна в джоба на панталона си и извади пачка банкноти. Бяха му взели само пистолета, парите бяха оставили недокоснати.

— Ето — каза той, подавайки парите на Али. — Не искаме да ти крадем камиона. Но трябва. Вземи парите и си купи друг.

Селянинът не каза нищо, но пъхна парите в джоба си и кимна. Бяха достатъчно, за да си купи един хубав камион втора употреба, по-добър от този, който имаше.

Рандал се обърна към иршадита.

— Ще те оставя тук при Али. Едва ли що си толкова неблагоразумен, че да вдигаш шум. Поне до сутринта.

Пазачът бе придобил вид на тежко болен човек.

— Не се безпокойте. Няма да вдигам никаква тревога. Не мога да се върна там.

— Защо не?

— Ще ме убият, ако се върна. Аз трябваше да извикам и да те накарам да ме застреляш веднага, щом те видях. Те не прощават грешки или страхливост. Ще остана тук е Али, докато не стане безопасно.

Рандал кимна. Трябваше да тръгва. Растгу трепереше много силно и можеше всеки момент да рухне. Али го погледна и без да каже дума, влезе в къщата, върна се обратно с едно подплатено с вълна яке и помогна на Растгу да го облече. Израелецът изрази благодарността си с усмивка — беше прекалено слаб, за да говори. Рандал стисна ръката на Али, после се обърна и помогна на Растгу да стигне до камиона.

Телефонът иззвъня.

— Хауърд Стрейкър слуша.

— Обаждаме се от отдела по дълбоко засекретени операции, сър. Загубихме го.

— Какво? Как?

— Мислехме, че сме го пипнали, сър. Нашият човек установи къде е бил, в една къща на място, наречено Дарбанд. Вътре нямало никой и имало следи от борба. Нашият агент мисли, че и момичето е било вътре, както и един друг мъж с неустановена самоличност.

— Кой ги е пипнал?

— Все още не знаем, сър. Има много вероятности…

— Да не би да ми казвате, че Рандал е в ръцете на полицията, революционната стража или САВАМА? Това ли ми казвате?

— Възможно е, сър. От друга страна…

— Не искам да зная за другата страна. Искам да намерите Рандал. Може ли вашият човек да го открие?

— Така мисля, сър.

— Не мислете. Установете връзка и му заповядайте да търси. Ако се нуждае от пари, кажете му, че ще му изпратим. И му предайте — никакви грешки повече!

Стрейкър натисна вилката и набра един кратък номер.

— Сър? Тук е Стрейкър. Лоши новини, сър. Изтървали са Рандал. Може да е във вражески ръце. Нуждая се от разрешение, за да създам правдоподобна легенда. Да, сър. Благодаря ви. Ще ви се обадя още веднъж тази вечер, сър.

47.

Техеран — Керман

Вторник, 1 — събота, 5 януари, 1980 година

Растгу си отдъхваше през целия ден във вторник в къщата в Майдийе. Храна, топлина и сън бяха всичко, от което се нуждаеше. Вечерта каза на Рандал всичко, което знаеше за атаката срещу къщата в Дарбанд и за това как са ги пленили. Всъщност нямаше много за казване. Шестима мъже бяха дошли с два джипа, водени от седми, облечен в черно и наричан молла Ахмад.

— Спомням си го, Питър — каза Растгу. — Той беше водачът на групата, която открихме в зуркхана, единственият, който тогава успя да се измъкне.

— Да, зная. Фереще го е видяла в Ню Йорк. Мисля, че е виновен за смъртта на ал Шидиак. Разбра ли нещо повече за него? Масуди каза, че само е чувал това име. Бил нещо като легенда за сектата. Зловеща легенда.

— Не. Той не говори много. Но се уверих, че хората му изпитват страхопочитание към него. Мълчалив е, но когато говори, го слушат благоговейно. Отведоха ни в една къща някъде в града и ни оставиха там цялата сутрин. Не знам къде беше това; през цялото време бяхме с вързани очи. Пътувахме доста дълго с кола, но ти знаеш, че може да са ни въртели по някакъв обиколен път някъде съвсем наблизо. Сигурен съм, че беше в града — през цялото време чувах градския транспорт. Втория път, когато видях молла Ахмад, беше, когато дойде, за да ни отведе към Шахабад.

— Сигурно е търсил мен. Нещо за Фереще, Сайръс? Какво стана с нея?

През целия ден Рандал се опитваше да си внуши, че трябва да забрави за Фереще; че трябва да се концентрира върху неотложната задача за намирането и унищожаването на главната база на иршадитите, но мислите му неизменно се връщаха към нея. Образът й обаче упорито отказваше да застане пред мисления му взор. Неспособността да си я представи внасяше допълнителна нотка на тревога. Страхуваше се, че тя вече не е сред живите, а от време на време отчаянието му нашепваше, че в тази ситуация е по-добре да е мъртва.

Растгу поклати глава.

— Не знам, Питър. Бяхме двамата в къщата в Техеран и за около час на другото място. След това дойде молла Ахмад, за да я отведе. Тогава я видях за последен път.

Внезапно му се прииска да махне с ръка на всичко и да се втурнат с Растгу да я търсят. Чувстваше се отговорен. Беше я спасил в Ню Йорк само за да я завлече още по-дълбоко в този кошмар. Но знаеше, че е безполезно. Събитията се развиваха много бързо, ситуацията беше излязла от контрол и моментът на кризата предстоеше много скоро, може би още утре. Присъствието му в Техеран вече не беше тайна за иршадитите и Фереще със сигурност щеше да бъде принудена да разкрие малкото, което знаеше за плановете му.

Фразата „Денят на завръщането“ ехтеше неспирно в главата му подобно на камбанен звън. Колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че става дума за точно определена дата. Нямаше начин обаче да разбере коя точно. И все пак беше сигурен, че подсъзнателно знае кога е денят и че е скоро, много скоро. Не му даваше мира мисълта, че сега, след като бе успял да се измъкне от ноктите им и знаеше почти всичко, можеха да изстрелят ракетите си по-рано от предвиденото. Искаше да остане в Техеран, за да търси Фереще, но знаеше, че е негов дълг да се отправи на юг към Керман, за да открие местонахождението на базата, където в същия този момент се подготвяха ракетите. Но оцелееше ли след всичко това, и дяволът не можеше да го спре да я открие. Ако беше останала жива, разбира се.

— Сайръс каза той, — не мисля, че имаме много време. Трябва да отидем до Керман. Рашер ми каза, че там са правили ракети с ядрени бойни глави.

— Знам, Питър.

— Откъде? Чух го едва тази нощ.

— Преди да ни отвлекат от Дарбанд, получих още едно съобщение от Ерусалим. Нямах време да го преведа за теб. Нашият изследователски екип в Хайфа Текнион е направил техническа експертиза на спецификациите, които им изпратихме, онези, намерените в апартамента на Муфтизаде. Не са успели да проучат всичко в детайли на този етап, но са уверени, че документите са заявка за покупка на елементи, необходими за изграждане на малки ядрени устройства. Очевидно събират едновременно две единици: едната с използване на уран 235, а другата — на уран 238. Малки, но много мощни — особено тази с уран 235. Изглежда така, сякаш крайните продукти са предназначени да се използват като малки ядрени бойни глави. Зависи от много неща, но според заявките, те биха могли да монтират в момента от три до пет такива устройства и един Бог само знае колко са направили преди това.

Така, значи Рашер не беше блъфирал.

— Това решава нещата — каза Рандал. — Утре тръгваме за Керман.

Рандал спа лошо тази нощ. Решението му да тръгне за Керман, зарязвайки по този начин Фереще, отново бе освободило кошмарите му.

Той беше в Хю, когато започна офанзивата на Тет. Времето беше студено и мрачно, дъждът се лееше безспирно. Взводът на Рандал беше един от първите, които трябваше да влязат в укреплението. Три дни по-късно виетнамците все още се държаха и загубите на американците растяха. Към залез-слънце на третия ден шестима мъже бяха приковани на място от снайперистки огън близо до западната стена и Рандал бе поставен начело на малък спасителен взвод, който трябваше да прикрива изтеглянето им.

По средата на пътя към стената една граната падна в задните им редици, уби двама и рани тежко още един — Боб Райли, най-близкият приятел на Рандал в армията. Когато се добра до него, видя, че десният крак на Райли е откъснат малко над коляното. Боб все още беше в съзнание и крещеше от болки.

Някъде отпред огънят на снайперистите ставаше все по-плътен и се чуваха виковете на мъжете, приковани към земята — вече съвсем близо, само на метри от тях. Райли лежеше мокър от пот, кръвта му изтичаше. Виковете му ставаха все по-нечленоразделни. Ръката му се беше вкопчила в ръката на Рандал и изпълнените му с ужас и болка очи го умоляваха.

— Не ме оставяй, Питър — изпъшка той. — Изнеси ме, моля те, изнеси ме.

Рандал се поколеба за миг, но заповедта беше повече от ясна: да спаси онези, шестимата. Освободи ръката си, разкопча яката на приятеля си и пристегна един турникет над коляното. Обеща му да се върне.

Хората на Рандал обградиха позицията на снайперистите и откриха плътен преграден огън. Но слънцето вече бе превалило хоризонта и тропическата нощ настъпваше бързо. Оскъдната светлина ги забави повече, отколкото предполагаха, за да измъкнат шестимата на безопасно място. Щом се изтеглиха, Рандал изтича обратно до Райли. Виковете на приятеля му бяха стихнали до накъсано, болезнено ридание. Треската от раната вече го беше сграбчила. Рандал си проби път с него обратно под прикриващия огън от тяхната позиция срещу стената. След пет минути Райли умря.

Бяха изправени пред избор. Можеха да пътуват по суша до Керман с джип през пустинята, за да избегнат хайките и възможния арест. Не бяха само иршадитите, които ги търсеха сега. Но това би отнело време — два, може би три дни, а и по-дълго, ако се случеше нещо с двигателя или възникнеше друг проблем. А не разполагаха с никакво време.

Другият вариант беше по въздуха. Пътуването щеше да отнеме час и рано същата сутрин щяха да са в Керман. Разпознаеха ли обаче Рандал на летището, това означаваше край на всичко. Растгу му бе казал, че революционната стража е организирала наблюдение над всички вътрешни линии, за да търси противници на режима и бивши членове на САВАК. Имаше още една възможност, но това бе много сериозен риск и за двамата. Растгу бе изпратил жена си преди два месеца в Израел през Турция, но тя все още бе записана в паспорта му и картата й за самоличност беше останала в Техеран.

Пристигнаха на летището в 6:00, един час преди полета. Рандал се беше увил в плътно фередже и само очите му се виждаха иззад дебелите стъкла на очилата, подобни на тези, които носеха толкова много жени революционерки. Беше с дамски обувки с голям номер — на тъщата на Растгу. Беше ги оставила в апартамента им при последното си посещение. Двамата приближиха поста, поставен на изхода към самолета. Всеки пътник се проверяваше внимателно и един мъж бе спрян и отведен настрани. Атмосферата бе нервна — никой не знаеше какво търсят стражите и защо спират едни, а пускат други. Даже и невинните бяха нервни — обзетият им от злоба съсед би могъл просто да е направил донос.

Рандал и Растгу стигнаха едновременно до мястото за проверка и подадоха документите си. Стражът до Рандал посегна с ръка към фереджето.

— Да видя лицето ви.

Грешката му беше, че вдигна ръка. Растгу гневно го блъсна и закрещя високо:

— Срам, срам! Нима мислиш, че можеш да пипаш с гадните си ръце жена ми? Да не би да мислиш, че е проститутка? Вече сме ислямско общество — никой ли не те е научил, че булото е свещено?

Отзад се разнесоха одобрителни гласове и пазачът се отдръпна. Един молла от опашката му извика:

— Мъжът е прав. Само съпругът й има право да види лицето й. Пусни я да мине!

Преминаха с бясно блъскащи сърца; бяха се отървали на косъм от плен и сигурна смърт. След петнадесет минути самолетът излетя към Керман.

Отдолу зелените гори на Мазандаран бързо отстъпиха място на обширните кафяви пространства на пустинята в централен Иран, обрасла с ниски храсти. Безводното вътрешно плато на изток от дългия хребет на планините Загрос е в по-голямата си част пустиня, в която тук-там са разхвърляни оазиси. Покрито предимно от солени пустинни пясъци, то е разделено на два окръга: Дашт-е Кавир на север и Дашт-е Лут на юг.

Самолетът кацна за кратко в град Язд, разположен в западния край на пустинята и известен с дълбоките си подземни резервоари за вода и обширните кръгли кули в покрайнините. Кулите, появили се в паметта на Наваи, когато пътуваше из Ню Йорк през първия ден на мисията си.

Когато отново излетяха на път за Керман, ландшафтът отдолу все повече и повече заприличваше на този, който бяха виждали на снимките от повърхността на луната. Фактът, че се рееха толкова високо, затворени в клетка от метал и стъкло, охлаждана от свеж въздух чрез системата за вентилация, изглеждаше на Рандал като светотатство и почти подигравка с някаква древна и ужасна сила.

Седемдесет и пет минути след излитането си от Техеран се приземиха на малкото летище на запад от Керман. От летището взеха такси до центъра и оттам отидоха пеш до една къща на улица „Ахмади“. Рано същата сутрин Растгу се беше свързал с агента си в Керман. Дейността на Рандал като разузнавач беше предимно в Техеран, докато обхватът на Растгу беше доста по-обширен и покриваше почти цял Иран. Той ръководеше звена в шест провинциални центъра. Явката му в Керман се състоеше само от един човек, евреин от Хамадан, обучаван една година в пустинен лагер в Негев. Растгу знаеше, че може напълно да разчита на него.

Халил Собат беше интелигентен мъж в средата на четиридесетте, служил почти двадесет години в иранската армия, издигайки се до чин полковник. Сега притежаваше фабрика за килими, разположена в предградията на Керман. Той поздрави двамата агенти от Техеран и изпрати жена си да приготви обилна закуска. И двамата бяха гладни и изморени; никой от тях не бе спал през предишната нощ. Докато се хранеха, Растгу представи Рандал на Собат, обяснявайки пестеливо причините за съвместната им работа. След като се нахраниха, те се впуснаха в подробен преглед на това, което знаеха за групата на иршадитите. Собат слушаше потресено разказа им. Темата беше твърде обширна, за да се схване от пръв път, но Растгу настояваше сътрудникът му да научи колкото е възможно повече: случеше ли се нещо с тях, Собат щеше да продължи акцията самостоятелно. Можеше да не остане време да се въвежда тепърва нов човек отвън.

— Изправени сме пред няколко неотложни задачи — започна Растгу. — Първата е да установим устойчива връзка с израелското разузнаване. Взвод командоси и един самолет са поставени в положение на двадесет и четири часова бойна готовност, готови да долетят тук веднага щом определим местоположението на базата. Трябва да бъдем готови за действие всеки миг.

— Колко души? — попита Собат.

— Десет — отвърна Растгу.

— Десет? Какво е това, опит за шега ли? Ще ни трябват поне десет пъти повече, за да атакуваме.

— Не е необходимо да викаме цяла дивизия. Иранците направо са пощръклели, с руснаците от една страна в Афганистан и с призива на американските политици към президента на САЩ за директна атака срещу Техеран от друга. За капак едно мащабно нападение от страна на Израел и войната е готова. Иршадитите направо ще ни дадат банкет. Нападението трябва да е хирургически точно, тоест да постигнем максимален резултат с минимална сила. Задачата ни е да неутрализираме ракетите и да се изтеглим, освен ако базата не е по-голяма, отколкото си представяме. В такъв случай просто ще причиним максимум щети.

— Какви са шансовете ни да се измъкнем? — попита Собат.

Растгу помълча, после каза:

— Тази преценка оставям на теб.

Всички разбраха какво има предвид.

— Нашата втора цел в тази връзка — продължи Растгу — е да открием къде е разположена базата. И това, както виждам, е по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Халил, ти най-добре познаваш района. Имаш ли някаква представа къде могат да се намират? Да си чувал нещо подозрително?

Собат помисли за момент, след това отиде до едно чекмедже и извади няколко едромащабни карти на района на Керман, като някои от тях включваха и Бам. Разгъна най-голямата върху една маса и повика Рандал и Растгу.

— Не са от най-точните карти на областта, особено в пустинните участъци. Но все пак могат да ни свършат работа. Ще ни спестят скъпоценно време. Предлагам да заложим на логичното предположение, че базата се намира някъде в пустинята на изток от града. Северният, западният и по-голямата част от южния район са прекалено гъсто населени, за да има скрито място, и освен това са планински райони. И така, ако източникът ви е споменал определено Керман, мисля, че можем да изключим пустинята около Захедан, Табас, Бам или което и да е друго от големите населени места. Като цяло можем за момента да игнорираме централната пустиня — по-голямата й част е неизследвана, некартографирана и изключително непроходима. Разбирам, че това е идеално място за секретна база, но трябва да се мисли и за такива неща като пътища за снабдяване и други логични проблеми. Мащабът на операциите би изискал да се направи нещо подобно в сърцето на пустинята и това само по себе си вече би изключило всякаква секретност. И така, те би следвало да се снабдяват по суша. Ако тръгват от Керман, би трябвало да пресекат Намакзар, едно солено блато, простиращо се на двеста километра от подножието на Табазин почти до Кашит, понеже заобикалянето му би означавало много дълъг път. Предполагам, че най-доброто място за търсене е отсечката от пустинята веднага на изток от Керман между Сар е Дженгал и Раши или Кашит. И първото, което предлагам, е да поразпитаме местните жители за всякакъв тежък транспорт, видян в последните две години. Лесно мога да уредя това. Познавам хора в местната търговска камара, които имат достъп до такава информация.

— Отлично — каза Растгу. — Утре двамата с Питър можем да започнем с търсенето в пустинята. Но се налага малко да си поемем дъх днес следобед; и двамата сме направо капнали. Ще ни трябва джип, и то добър — можеш ли да го уредиш? Ще имаме нужда и от още един, щом пристигне атакуващото отделение.

Собат кимна.

— Има един във фабриката, мога да го взема за няколко дни. Ще кажа, че колата ми се е повредила. Можете да купите другия в града. Има два „Ланд роувъра“ в борсовия бюлетин.

— Радиопредавател?

— Знаеш, че моят е прекалено слаб, за да достигна Израел. За колко време ще ви трябва?

— За около минута, ако всичко върви гладко. Договорили сме кодиран сигнал за начало на атаката.

— В такъв случай може би ще се наложи да използваме предавателя на местната армейска база. Мога да вляза без особени трудности.

— Това изглежда много рисковано — каза Рандал.

— Така е — отвърна Собат. — Но нямаме много голям избор.

Рано сутринта на другия ден Рандал и Растгу започнаха търсенето. Два дни кръстосваха пустинята като се сменяха на волана, без да срещнат никого или да видят нещо. Всяка вечер се връщаха обезверени, капнали, изнервени и със сълзящи от праха и ярката светлина очи.

— Тук няма нищо — изрече мрачно Рандал втората вечер.

— Мисля, че е по-надолу, някъде към Бам, близо до първия им център.

— Но в твоите документи се говори за Керман. Може да е някъде извън този район. Нека видим дали Халил не е имал повече късмет днес.

Докато те кръстосваха пустинята, Собат беше разпитвал дискретно из града. До предния ден не бе открил нищо подозрително, но когато влязоха в къщата, забелязаха, че е в добро настроение.

— Сайръс, Питър — започна веднага той, — мисля, че ги засякохме. Говорих днес с един стар приятел, който ръководи малка транспортна фирма в града. Той казва, че от края на шестдесетте години в околността няколко пъти е бил наеман тежък транспорт от една фирма със седалище в Техеран, казвала се „Шеркат е Лут“. Всички местни контрактори останали с впечатлението, че компанията работи за строителен обект в покрайнините на Намакзар, край едно малко село, наречено Андухгерд. Но изглежда никой не е виждал мястото с очите си. Компанията наемала афганистански работници от Техеран. Извършвали редовни замени, макар че никой не може да си спомни някога да е виждал някой от работниците да се завърне в столицата през Керман. Очевидно никой не е виждал нищо странно в това — считало се е, че те са се завръщали в Афганистан по пътя през Бам. Явно най-активният период е бил от 1968 до 1972. След това строителните работници престанали да идват. Но малки товари от екипировка, опаковани в сандъци, продължавали да минават по този път до неотдавна. Повечето от хората накрая решили, че първоначалният проект се е провалил — нещо, което едва ли би изненадало човек, запознат със ситуацията в тази страна. Предположили, че някой по върховете в Техеран симулира дейност като схема за избягване на данъци. Както и да е, никой никога не си е правил труда да пропътува стотина километра, за да провери. Разпитах няколко от официалните лица в града, но естествено никой не знаеше нищо. Изглежда, доста бакшиш е минал през нечии ръце.

Рандал кимна с иронична усмивка.

— Съвсем точно. Нали казват, че за да скрие човек нещо от властите в Иран, е достатъчно да го покрие с банкноти. А доколкото знаем, на нашите приятели никога не им е липсвало това камуфлажно средство.

На другата сутрин Растгу и Рандал се насочиха към Андухгерд. Потеглиха по пътя на югоизток към Махан, ограденото от планини място на красивата гробница на шах Нематоллах Вали, мистикът от петнадесети век, основател на дервишкия орден нематоллахи. Няколко мили преди Махан завиха наляво по един тесен път, който минаваше през Шах Дад нагоре до Равар и оттам през Дашт-е Лут и най-тесния й участък до Табас или Фердоус — двата най-големи оазиса на Дашт-е Кавир. След петдесет километра мъчително друсане се отклониха към Андухгерд, малко запуснато селце, разположено насред лунен пейзаж, последният човешки пост преди бялата безкрайност на пустинята. Спряха почти в края на мизерното скупчване спечени глинени къщи, което минаваше за човешко селище, и помолиха едно дете да ги заведе при кадхода, селския старейшина.

Детето ги съпроводи до голяма къща в центъра на селото. Кадходът, стар слепец на име Фаиз Али Хан, седеше в компанията на „белите бради“, най-възрастните хора на селото. Донесоха чай със захар и гостите получиха почетните места в изпълнената с цигарен дим всекидневна. Наложи се да отделят доста време за учтив разговор и след това за общи приказки за политическата ситуация. Успокоени от факта, че Рандал и Растгу не са нито правителствени данъчни чиновници, нито армейски офицери за военна повинност, старците заговориха свободно за големия проект в Намакзар и двамата чуха една версия, различаваща се от чутата в Керман.

Иршадитите бяха хитри. Те се бяха представили за държавни чиновници и бяха обяснили строежа като секретен проект, финансиран от Комитета по планиране — държавният департамент, отговорен за изпълнението на грандиозния десетгодишен план на Реза Пахлави, крайъгълният камък на неговата Бяла революция на Шаха и Народа. Подозрителни към чиновничеството и традиционно неразположени към централното (или каквото и да е друго) правителство, селяните бяха игнорирали оживеното препускане на камиони на три или четири километра северно в посока Намакзар. Няколко млади мъже се надявали да се хванат на работа на строежа, но доста грубо им обяснили, че са нежелани. Имало хора, които били виждали част от постройките там, Но се говорело, че не били кой знае какво.

Беше почти обяд, когато Рандал и Растгу най-после потеглиха в посоката, указана им от жителите на селото. Носеха бинокли и възнамеряваха да спрат веднага щом видят каквато и да е постройка. Двадесет километра по-нататък в далечината се откроиха контурите на нещо, напомнящо на строеж. Качиха се на покрива на джипа и насочиха биноклите си към тъмната маса пред тях.

Гледката ги смая: ферми, пилони, недовършени стени, петролни варели, циментови блокове, стоманени колони. Приличаше на филмов декор, изоставен от строителите след рухването на бюджета. Лешояди бяха свили гнездо в един ръждясал резервоар. Солта беше разяла металните части, без да пощади и фермите на конструкцията. Всичко беше камуфлаж, макет, проектиран да впечатли селяните или любопитни чиновници; да създаде представата за поредния закопан в земята проект. Базата, където и да беше, беше прикрита с нещо повече от банкноти.

48.

Керман

Неделя, 6 — вторник, 8 януари 1980 година

Следващото утро завари Рандал и Растгу на малкото летище в западните покрайнини на Керман, на борда на един „Де Хавиланд ДНС-6 Туин Отер“, принадлежащ на един близък приятел на Собат. Самолетът се използваше обикновено за разпръскване на посадъчен материал от този приятел, Сохаил Ардекани, който притежаваше няколко обширни ферми за шамфъстък, разпръснати из просторната област близо до Рафсенджан. Ардекани знаеше само, че двамата мъже от Техеран търсят следи от строеж в пустинята; беше изтърван намек, че в аферата е замесен един от съперниците по бизнес на Собат. Рандал беше представен като пратеник на една френска компания с интереси в района.

Излетяха в девет и половина и се насочиха на изток към Андухгерд. След като преминаха още веднъж над фалшивата постройка, започнаха да претърсват района на няколко километра във всички посоки. След час безплоден полет на различни височини се насочиха на север-североизток по продължение на ивицата между Намакзар от изток и дългата планинска верига, защитаваща Керман от откритата пустиня подобно на огромен крепостен вал. Не намериха нищо, освен пустиня, прекъсвана от малки селища като Шах Дад, Шафиабад и в края на полета им, Сар е Джангал. Прелетяха над няколко малки потока, стичащи се от планините на изток, за да се стопят в солените тресавища на Намакзар. От време на време виждаха редици големи отвори, подобни на къртичини, пресичащи равнината. Тези дупки на около петдесет метра една от друга бяха входовете на дълбоките шахти, пробивани миля след миля в почвата, докато достигнат до дългите подземни канали, известни като „ганат“, пренасящи вода от планините до градовете, селата и фермите през пустинните райони на Иран „Равнината на Керман“ е прочута с количеството и дължината на тези „ганати“, един от които се простира на 150 мили.

По обяд се завърнаха на летището, за да заредят с гориво и да хапнат. В два отново бяха във въздуха, този път за да покрият отсечката от Андухгерд до Кашит. Два часа по-късно колелата на самолета докоснаха пистата за последен път през този ден. Не бяха открили нищо, което даже да намекне за съществуването на секретна база.

Растгу предложи на следващия ден да снимат от въздуха района около фалшивия строеж. Можеха да разгледат снимките по-късно вечерта с помощта на лупи. В един магазин в града Собат успя да намери фотографска екипировка, включително и проявителни материали. Техниката не беше кой знае каква, но щеше да свърши работа.

Сутринта на седми януари се издигнаха отново с лекия самолет на Ардекани, вече въоръжени с камери с телеобективи. Цяла сутрин бръмчаха напред-назад, систематично покривайки района около фалшивия строеж. В късния следобед проявиха лентите и извадиха снимките. Цяла вечер се взираха в стотиците черно–бели снимки, разпръснати върху една ниска масичка в кабинета на Собат.

Дори да откриеха следи върху непосредствено принадлежащата към бутафорията площ, те вървяха във всички посоки и след няколко метра изчезваха. Нямаше нищо след тях. Растгу ставаше все по-сигурен, че обектът трябва да лежи под комплекса фалшиви постройки и решиха да проверят това на следващия ден. Рандал не споделяше ентусиазма му; той виждаше, че бутафорията ще пречи на изстрелването на ракетите, освен ако цялото съоръжение не бе по-сложно, отколкото изглеждаше — на секции, които лесно биха могли да бъдат повдигнати или изтъркаляни настрани. Но въпреки това настояваше да продължат издирването.

Беше вече полунощ, когато Рандал се натъкна на нещо. Изучаваше серия фотографии, направени по продължение на един „ганат“ от запад на изток в посока към един район с обработваема земя, осеян с малки стопанства на няколко мили северно от Андухгерд, точно зад фалшивите постройки. Вдигна една фотография, на която бяха хванати няколко ниви и група постройки.

— Някой от вас да вижда нещо необичайно на тази снимка?

Растгу и Собат се втренчиха в блестящото правоъгълно картонче през лупите си.

— Ако имаш предвид начина, по който този район е бил занемарен — произнесе накрая Собат, — тогава, да. За нивите явно не са полагани грижи от години и повечето от тях са изсъхнали. Няколко от сградите изглеждат порутени и наоколо не се вижда жива душа. Но това не е необичайно тук. Всеки ручей може да пресъхне, някой „ганат“ може да се срути без поддръжка, земевладелец може да се разори заради сделки в Техеран. Можем да проверим, разбира се, но не мисля, че ще открием нещо необичайно.

— А сега погледнете тези фотографии — каза Рандал и им подаде серия от снимки, уловили дългата линия на „ганата“, спускащ се надолу от хълмовете. Отново внимателно ги разучиха с лупи в ръка, но и този път не успяха да видят нещо необичайно. Вдигнаха рамене и му върнаха снимките.

— Съжалявам, но не виждам нищо странно — каза Собат.

— Точно там е работата — отговори Рандал. — Просто исках да съм сигурен, че ще го кажеш. Шахтите на този „ганат“ са в отлично състояние. Обработваемата земя, напоявана от тях, очевидно е била изоставена преди няколко години, но „ганатът“ е в необичайно добро състояние. При нормални условия една шахта бързо ще се разруши, ако не се поддържа. Вътре ще се сипят пясък и пръст, ще обрасне с плевели, ще се срутва. Но нито една от тези шахти не показва и следи от нещо подобно.

Рандал спря, потупа фотографиите с пръст и продължи:

— Докато разглеждах тези снимки и си мислех над предположението на Сайръс, че истинската база се намира под бутафорния строеж, си спомних нещо, за което съм чел много отдавна. След като британците бомбардирали Пенемюнде, където работел доктор Рашер, германците подновили изследователските работи за Фау-2 под земята, като оставили руините върху повърхността за камуфлаж. Почти съм сигурен, че Рашер е направил същия номер и тук. С подобрения, разбира се. Единственото слабо място в идеята на Сайръс за база под земята беше проблемът с изстрелването на ракетите. Просто не виждах как ще го осъществят. Сега обаче вече знам как. Изглежда ми съвсем очевидно, че някои от шахтите на този „ганат“ са били преустроени в пускови установки. Останалите са добре поддържани може би с надеждата, че ще потрябват в бъдеще. Истинската ракетна база ще е дълбоко под повърхността на пустинята, някъде покрай трасето на този „ганат“. Според мен първичният поток е бил каптиран в тръби, за да доставя вода на базата. Доставките сигурно са разтоварвани и прекарвани през някоя от шахтите, специално приспособена за целта. Фермерските постройки и бутафорията по-нататък трябва да прикриват и други съоръжения.

Останалите кимнаха утвърдително. Беше повече от просто правдоподобно — беше много, много вероятно.

— Халил, мисля, че трябва да се опитаме да стигнем до радиостанциите в армейската база още тази нощ. Имаш ли план? — обърна се Растгу към Собат.

Собат вдигна рамене.

— Имам, ако може да се каже така. Най-добре ще е да отида сам, облечен в старата полковнишка униформа. Направих си нещо, което изглежда убедително като пропуск, и го подписах от името на сегашния командир на базата. Ще мога да вляза, особено ако избера подходящо време. Какво трябва да предам?

— Не е много сложно. Координатите на мястото за кацане. И времето. Утре сутринта.

— Утре сутринта? Преди да можем да поогледаме наоколо?

Растгу кимна.

— Трябва да действаме колкото може по-бързо. Може да са ни видели в събота и със сигурност са засекли самолета да прелита вчера, а и днес. И сигурно са разбрали, че някой много се интересува от тях. Ако бях на тяхно място и всичко е готово, бих осъществил изстрелването на ракетите колкото се може по-скоро. Ти не би ли постъпил по същия начин?

В два през нощта във вторник Собат, облечен в униформата си на полковник и с тежък пистолет, препасан на кръста, спря колата пред главния вход на армейската база Солаймани в покрайнините на Керман. Беше взел собствената си кола, оставяйки и двата джипа на Рандал и Растгу. При нормални условия не би имал никакъв шанс да влезе в базата под какъвто и да било предлог. Нормалните условия обаче вече бяха само спомен и сигурността на иранските военни бази беше може би най-зле организираната на света. Вследствие на революцията управлението на редовната армия, военновъздушните сили и в по-малка степен на флота беше доведено до състояние, близко до анархия. Дезертирането на голям брой от подлежащите на военна служба, както и на редовни войници, сериозно бе обезкървило въоръжените сили през зимата на 1978–79 година. Само шепа от тези, които си бяха тръгнали по време на революцията, се завърнаха обратно в казармите, когато нещата взеха да се уталожват. Много от тях влязоха в Революционната стража. През 1979 година революционните власти извършиха мащабна чистка след офицерския състав — от генерал до лейтенант. Дисциплината бе хлабава, а армейската боеспособност и организация — почти никакви.

Войникът на пост пред входа беше млад мъж, новобранец от едно съседно село, предпочел да остане в града след революцията. Застъпил от 20.00 вечерта, той бе премръзнал и сънлив и когато се появи някой си полковник Собат, намръщен и с властни маниери, даже и не помисли да му поиска пропуска. Тук влизаха и излизаха безброй офицери, повечето наскоро произведени, и нямаше никакъв смисъл да ги проверява всичките. Униформата беше достатъчна.

Радиостанцията се намираше в една барака, разположена приблизително в центъра на комплекса. Собат спря пред вратата, вслуша се и след това тихо влезе. Намери дежурния радист дремещ, вдигнал крака на масата. Извади револвера си от кобура, хвана го за дулото и удари силно мъжа отзад по тила. Радистът клюмна в безсъзнание на стола. Собат се наведе, за да провери дали диша, след това го вдигна от стола и го пусна на пода. Щеше да е в безсъзнание за около час — време, предостатъчно за Собат, за да си свърши работата и да избяга. Той седна пред радиостанцията, вгледа се в сложната система от потенциометри за около тридесет секунди, после превключи на „предаване“ и започна да върти конусите. Дължината на вълната, която му бе дадена, трябваше да е подсигурена. Мислено прочете молитва да е така.

— Ерихон — започна той, — тук е Сенахериб. Чувате ли ме? — Повтори три пъти позивната и после превключи на „приемане“. Имаше пукане и виене, след това един слаб глас прозвуча в слушалките:

— Сенахериб, тук Ерихон. Чуваме те. Каква е твоята позивна?

Собат превключи отново и прочете предварително уговорената фраза: стих от книгата на пророк Йеремия:

— „Как е разбит и съкрушен чукът на цялата земя! Как Вавилон стана за ужас между народите!“

— Разбрано, Сенахериб. Какво е съобщението?

— „Срещата насрочена днес 6:00. Координати: Шин Каф: Маджид, Лайл. Шин Лам: Як, Як. Донесете екипировка за подземни преходи.“

— Повтарям: „Срещата насрочена днес 6:00. Координати: Шин Каф: Маджид, Лайл. Шин Лам: Як, Як. Донесете екипировка за подземни преходи.“ Късмет, Сенахериб. И благодаря.

— Координатите точни. Довиждане, Ерихон.

Собат изключи предавателя, свали слушалките и ги остави на масата. Работата беше свършена. Сега всичко, което можеха да направят, бе да чакат командосите да намерят път до базата и… Предпочиташе да не мисли за това, което щеше да последва. Слаб звук зад него го накара да се обърне и да посегне към револвера си.

На вратата стоеше мъж в униформа на подполковник. Държеше пистолет, насочен към главата на Собат.

— На ваше място не бих посегнал към револвера — каза той и протегна ръка към един алармен бутон до вратата. Някъде зазвуча звънец, силно и настоятелно. Само след момент насам щяха да затропат бягащи стъпки. — Ще трябва да дойдете с мен. Може би ще можете да ни обясните кой е Ерихон.

49.

Район Андухгерд

Вторник, 8 януари 1980 година

Един „Фолкън 50“ излетя от секретна база близо до Мъртво море в 3:00 след полунощ. Летеше със скорост 500 мили в час ниско над земята на изток към зората, следвайки релефа на местността, за да избегне радарите. Най-прекият маршрут минаваше през Йордания и Ирак и пилотът знаеше, че ако летателният му апарат бъде засечен да нарушава арабски въздушни пространства, това би провокирало сериозен международен инцидент. Това обаче беше последната от грижите му. За първа без всякакви уговорки би счел рева на някой иракски МИГ 25 зад опашката си. Даже не би успял да види ракетата, която ще ги свали. Десетте мъже, които караше, бъбреха тихо помежду си; всички бяха нервни и възбудени преди акцията, но отдавна се бяха научили как да се контролират в битка. Петима бяха взели участие в рейда Ентебе през 76-а, а другите имаха боен опит от войната Йом Кипур. Всички бяха доброволци и никой не си правеше илюзии относно шансовете им да се измъкнат живи.

Рандал и Растгу чакаха Собат до пет часа. Той не се върна и това ги изнерви. Беше съвсем ясно, че нещо му се е случило, а нямаше начин да разберат дали е успял да излъчи съобщението. В пет решиха да отидат на мястото на срещата като всеки вземе по един джип, натоварен с необходимата екипировка. Караха сред разсейващия се мрак към мястото на срещата на две мили от Андухгерд. Треперейки от студ в мразовития въздух на пустинята, очертаха една писта за кацане на пясъка и се върнаха до единия от джиповете да чакат, без да знаят дали изобщо някой ще дойде.

Точно преди шест доловиха шума на двигателите. Рандал насочи бинокъла си към хоризонта на запад, търсейки самолета. Той се появи изведнъж — нарастваща точка, движеща се право към тях. Скочиха и включиха предупредителните светлини в края на обозначената писта. Пилотът ги видя, помаха с криле в отговор и се насочи за приземяване, убивайки скоростта. След минута колесниците докоснаха земята, вдигайки облаци пясък и прах. Люкът на фюзелажа веднага се отвори и десетте командоси изскочиха навън. Всички бяха облечени в цивилно облекло без никакви етикети и въоръжени с френски и белгийски автомати и екипировка. Никой не носеше личен знак. Ако нещо се случеше, нищо не би трябвало да предполага израелско или американско участие в акцията. С изключение на Рандал всички можеха да минат за иранци. Никой не би си позволил да бъде хванат жив.

Самолетът щеше да стои на пистата толкова дълго, колкото бе възможно. Но пилотът имаше заповед да излети веднага, щом се появи и най-малкият признак за опасност. Ако това се случеше, щеше да се върне на другата сутрин по същото време и ако нямаше опасност, да се приземи, за да прибере оцелелите. Ако въобще имаше такива.

Натовариха екипировката си на джиповете, закусиха и обсъдиха плановете си. Командирът на групата, полковник Ицхак Ахарони, жилав мъж към четиридесетте, обясни, че не е планирал да ангажира хората си в нещо като взвод на самоубийци. Задачата им била да повредят достатъчно ракетите, така че изстрелването им да се забави със седмици или месеци. Всичко повече от това трябвало да бъде възложено на друга мисия, чиито детайли можели да се разработят, ако сегашната група се завърне с достатъчно информация.

Минаваше девет, когато групата потегли към мястото на строежа.

Преди Андухгерд да изникне пред погледа им, се отклониха от трасето и навлязоха в пустинята. Когато според сметките на Рандал стигнаха на около две мили от изоставените стопанства, спряха и слязоха от колите. Двамата с Растгу навлякоха дрипавите дрехи, които бяха купили преди няколко дни. Американецът не се беше бръснал почти седмица и тази сутрин бе начернил лицето си с грим, взет на заем от жената на Собат. Облечени в парцали, с мръсни лица и коси, той и израелецът можеха да минат за двама бедни селяни, макар че една проверка по-отблизо веднага би разкрила истината.

Тръгнаха пеша, оставяйки останалите десет мъже да проверят и приготвят оборудването си. Не след дълго пред погледа им се появиха скупчените една в друга ниски постройки.

Бръснещ вятър духаше от изток през солените равнини, завихряйки облаци сиво–бял прах. Бяха на около четиристотин метра от първата постройка, когато някаква фигура пристъпи навън от вратата. Висок мъж, облечен в черен шинел и въоръжен с пушка.

— Хей! Вие двамата! Къде отивате? Колко пъти ще ви повтаряме да не се мяркате насам. Нали знаете, че е забранено. А сега кръгом и бегом дотам, откъдето сте дошли. Тук няма нищо за вас — изкрещя той.

Двамата унило тръгнаха обратно. След няколко секунди мъжът изведнъж се развика пак:

— Чакайте. Елате тук. Искам да поговоря с вас.

Двамата се спогледаха и тръгнаха обратно към пазача.

Рандал освободи предпазителя на автоматичния пистолет в джоба си. Когато стигнаха до него, пазачът грубо попита:

— Виждал ли е някой от вас наоколо чужденци? Хора с един малък самолет? Или пък с джип? Вчера или завчера?

Те пристъпваха от крак на крак с наведени глави — типични ирански селяни. Рандал чешеше брадата си и се правеше на съвсем тъп.

— Не, дженаб, не сме — каза Растгу. — Не сме виждали никой. Нито самолети. Нито джипове. Пусни ни, ние сме прости хора.

— Сигурни ли сте? Вчера и завчера имаше самолет. Не са ли идвали хора във вашето село да разпитват?

— Не са, не са. Никой не е идвал. Сега е зима. Защо да идват? Пусни ни да си вървим.

Мъжът махна с ръка.

— Хайде, махайте се. Селяни тъпи. Все едно че сте си плюли в устата — ни чул, ни видял. Но кажете на хората във вашето село, че ако разберем, че сте помагали на някого да си пъха носа в нашите работи, лошо ви се пише. Много лошо. Ясно ли е?

— Да, дженаб, ясно. Бог забранява да правим такива неща.

Те се обърнаха и бавно се отдалечиха.

— Очевидно сградите са запазени като караулно помещение — каза Рандал, когато стигнаха при другите. — Но нямаше начин да разберем дали там има и други пазачи и колко са. Мисля, че можем да приемем, че базата е в този район, но не виждам как бихме могли да се доближим от която и да е посока, без да бъдем забелязани още преди да стигнем на разстояние за стрелба. А загубим ли елемента на изненада, значи сме загубили всичко. Има ли някой някаква идея?

Настъпи мълчание. После се обади Растгу:

— Мисля, че знам един начин. Предната нощ, когато открихме „ганатите“, Собат ми разказа как ги поддържат фермерите. Слизат в шахтите, за да извършват поправки на собствените си секции. Почистват наносите, укрепват стените и така нататък. Но най-важната функция на шахтата е да осигури достъп до канала. Би трябвало да може да се пропълзи без особени трудности. Ако са инсталирали тръби, може би ще е малко тясно, но все пак възможно. За да избегнем риска, би трябвало да тръгнем по-отдалеч, извън полезрението им.

Полковник Ахарони се съгласи. Не изглеждаше правдоподобно базата да се простира на голямо разстояние. По всяка вероятност, само част от шахтите на „ганата“ бяха в употреба, останалите сигурно бяха запушени.

Качиха се в двата джипа и описаха широка дълга до едно място на около две мили на запад, близо до една редица шахти. Минаха още половин миля, докато почнаха смътно да различават зданията в далечината. Избраха напосоки една шахта и спуснаха един от командосите на разузнаване. След пет минути главата му изникна над ръба на шахтата.

— Всичко е така, както очаквахме. Шахтата и каналът са непокътнати, тръбата за вода е доста тясна. Изглежда, потокът е бил съвсем малък. Има достатъчно място да се пълзи. Малко ще е трудно с екипировката, но не и невъзможно — освен ако някой не страда от клаустрофобия.

Доброволците се засмяха.

— Добре, тогава да тръгваме — каза полковник Ахарони.

— Сложете всичко в раниците и ги привържете към глезените си. Аз ще бъда най-отпред и ще ви дам знак, щом стигнем до обекта. Ще решавам как да постъпваме според обстановката — просто чакайте инструкциите ми и бъдете готови да излезете веднага от канала, ако се налага.

Един след друг се спуснаха в шахтата. Беше дълбока над пет метра, за да се избегне изпаряването на водата през горещините. Долу беше съвсем тъмно. Ахарони легна и запълзя покрай металната тръба, положена на дъното. Набираше се на лакти и се придвижваше бързо напред; зад себе си чуваше влаченето и дишането на малката си войска. Рандал и Растгу бяха чужд елемент и присъствието им го тревожеше, но той съзнаваше, че могат да се окажат и от полза, а и нещо му подсказваше, че може да разчита на тях. Много често животът му бе зависил от преценките му за хората и той се надяваше, че не се е излъгал и този път.

Беше дълго и мъчително пълзене. Ахарони не се осмеляваше да включи фенерчето си. Земята сякаш ги притискаше от всички страни. На всеки трийсет-четирийсет метра пресичаха шахта и всички използваха възможността да постоят прави, да изпънат изтръпналите си мускули. Продължаваха напред. Изведнъж Ахарони стигна до една метална решетка с едра мрежа, преграждаща тунела точно в мястото на прехода към следващата шахта. Мракът беше плътен и той реши да рискува и да светне с фенерчето.

Насочи лъча през мрежата. Зад нея се виждаше началото на другата шахта. Но не обикновена шахта. Тази беше с по-голям диаметър от останалите, през които бяха минали, стените й бяха облицовани с метални листове, вероятно от стомана. Малко по-нагоре, почти извън полезрението му, имаше нещо, напомнящо на долния край на товарна платформа. Дъното, на метър-два под нивото на тунела, беше направено от бетон. Тръбата за вода минаваше под металната решетка, спускаше се вертикално към пода и вероятно минаваше под него. Той светна с фенерчето напред и видя още един коридор на нивото на „ганата“, но много по-висок и по-широк. Товарите и екипировката явно бяха сваляни долу в шахтата с платформата, разтоварвани и после извозвани по коридора. Да, това беше пътят към базата.

Ахарони отвори проход в мрежата с клещи за рязане на тел, предаде по веригата какво има пред тях и се спусна на дъното на шахтата. Изчака всички да се съберат и след това тръгна по коридора. Подът беше от бетон, стените също. Тук вече можеха да вървят изправени. Гумените им подметки безшумно ги носеха в мрака.

Коридорът се оказа дълъг само трийсетина метра. В края му Ахарони се натъкна на масивна стоманена врата, здраво заключена. Нямаше начин да разберат какво има зад нея. Решиха, че най-вероятно склад. Някой от бойците извади горелка. След десетина минути ключалката бе изрязана и отвориха вратата. Отново тъмнина.

Това само по себе си беше добър знак. Вратата показваше, че са навлезли на територията на базата, а тъмнината — че това е складово помещение, очевидно държано неосветено, когато не се използва. Полковникът включи фенерчето си. Стояха на централната пътека на обширно складово помещение; от всички страни ги заобикаляха рафтове, натъпкани с каси, кашони и чували. Имаше и някаква висока метална конструкция — нещо като комин, издигащ се от пода до тавана, а вероятно и над него. Според разстоянието до шахтата за доставки, това бе друга шахта, излизаща на повърхността, вероятно маскирана като вход към „ганат“. Можеше да е първата от ракетните шахти.

Зад тръбата имаше друга врата, дървена. Трябваше да видят какво има зад нея. С малка ръчна дрелка пробиха миниатюрен отвор. Ахарони вмъкна в него една тясна тръбичка с широкоъгълен обектив, подобна на домашните шпионки за входни врати, но с много по-широк зрителен обхват, и видя осветен коридор с втора шахта на трийсетина метра по-нататък. Успя да хване и две врати вляво и трета вдясно. Коридорът беше пуст. Той махна на един от командосите и му посочи бравата. След тридесет секунди тя се предаде.

Ахарони издърпа предпазителя на автоматичния си пистолет и пристъпи в коридора. Вратата се затвори зад гърба му. Отляво имаше врата с надпис „Водно и енергийно захранване“; отвътре се долавяше шум на електрогенератор. На стената вдясно видя това, което се бе надявал да види, колкото и невероятно да му се струваше — план на базата.

От него се виждаше, че тя е на две нива: горно, на което се намираха сега, и долно, до което се стигаше с асансьори отгоре. Имаше четири шахти за изстрелване на ракети, разположени по дължината на базата, които се издигаха през двете нива до повърхността; първата наистина я бяха подминали в складовото помещение. Втората беше на около тридесет метра по коридора. Долното ниво беше разделено по дължина на две неравни части: ракетна установка със складова камера, свързана директно с шахтите, и главна командна зала. Горното ниво бе по-сложно организирано. Коридорът, в който сега стоеше Ахарони, беше дълъг към осемдесет метра и през него минаваха две ракетни шахти — една в центъра и една в края. Вляво се намираха помещението за захранване с вода и електричество, една лаборатория и квартири за учените. Вдясно имаше удължение на складовото помещение, още една лаборатория и квартири, обозначени „за имама и неговите хора“. Зад помещенията отляво в коридора имаше още един, по-дълъг, но по-тесен коридор, който извеждаше в други пет помещения: лазарет, баня и тоалетна, обща спалня и караулно с оръжейна. В края на коридора, в който се намираше Ахарони, беше най-голямото помещение на това ниво, разположено по дължина под прав ъгъл спрямо коридора. Беше означено като „джамаат кхане“ или измаилитска джамия. Зад него се намираха още две малки стаи: трапезария и стая за почивка, разделени от четвъртата ракетна шахта. Трапезарията граничеше с кухня. След тях друг дълъг коридор водеше до асансьорна шахта към складовото помещение в западната част на комплекса. Четири асансьора за хора, четири стълбища и един товарен асансьор свързваха двете нива.

Ахарони се върна в склада и описа на хората си общия план на базата.

— Очевидно — заключи той — нашата първа цел е главната командна зала. След като извадим управлението от строя, можем да повредим и самите ракетни установки. Но преди да стигнем дотам, ще трябва да се справим с охраната, а няма начин да узнаем числеността й. Имали някой представа как бихме могли да я елиминираме, преди да атакуваме командния пункт?

От тъмнината долетя глас. Беше на Растгу.

— Мисля, че знам как може да стане това. Тази вечер ще започне отбелязването на шиитския празник, наречен „Завръщането на главата“. Извършва се в памет на връщането на главата на имам Хюсеин. Както казвате, най-голямото помещение на този етаж е джамията. Знаем, че иршадитите са крайно религиозни, а това място е главната им квартира. Тоест те със сигурност ще отбележат тази годишнина. Джамията най-вероятно ще бъде пълна за вечерната молитва при залез-слънце. Колко врати има тя?

— Само една. Към ракетната шахта в дъното на този коридор — отвърна Ахарони.

— Отлично. Това означава, че един човек може да държи джамията, докато други двама блокират караулното, а останалите се спуснат на долното ниво.

Чу се одобрително мърморене. Ахарони погледна светещия циферблат на часовника си.

— Слънцето залязва след два часа. Предлагам да останем тук, откъдето можем да наблюдаваме коридора. Може би ще има призив за молитва, но не бива да разчитаме на това. Не можем да видим вратата на джамията оттук, затова мисля, че трябва да изчакаме десет минути след залез-слънце. След това някой може да се промъкне до джамията и да види дали има, или няма молитва. Ако има, действаме както казахте.

Той включи фенерчето и начерта по памет груб план на базата, след това разгледа подробно етапите на акцията. Един от мъжете наблюдаваше постоянно коридора през шпионката на вратата.

Растгу се обърна към Рандал и му преведе съдържанието на разговора, воден на иврит. Американецът кимна одобрително. В същия момент нещо натрапчиво подразни ума му — нещо смътно и неясно. Не можеше да се сети какво е, но знаеше, че по някакъв начин е свързано с тазвечерния празник.

50.

Район Андухгерд

Вторник, 8 януари 1980

Точно десет минути след залез Аврам Йерушалми, заместникът на Ахарони, излезе предпазливо от склада с автомат, готов за стрелба, и се прокрадна по коридора, прикривайки се зад ракетната шахта. Нямаше нужда обаче да отива до другата шахта, защото ясно чуваше шепот от общата молитва. Молеха се много хора.

След минута Йерушалми стоеше с насочен автомат пред вратата на джамията. Растгу и един командос вече се бяха промъкнали към караулното и оръжейното. Останалите, разделени на две групи от четири и пет човека под командването на Ахарони, стояха готови на площадката на стълбището в северната страна на базата, водеща надолу към задния край на главната командна зала. Всички бяха въоръжени с автомати, гранати и пистолети.

Секундните стрелки на дванадесет часовника съвпаднаха с нулевото деление. С безупречен синхрон мъжете се хвърлиха в акция. Йерушалми, в иронична имитация на превземането на Голямата джамия, отвори с ритник вратата на „джамаат кхане“, изстреля един откос в тавана и кресна на арабски на мъжете, които бяха обърнати с лице към него и очи, насочени към Мека, да не мърдат. Настана паника — молещите се не осъзнаваха какво става. Някаква черна фигура, размахваща автомат, им заповяда да отидат бавно до отсрещната стена. Вцепенени от изненада, те се подчиниха. Израелецът се зачуди какво ли щеше да прави, ако се бяха опитали да се нахвърлят върху него. И какво щеше да прави с тях, след като останалите си свършеха работата долу?

В същия момент Растгу и партньорът му нахлуха през вратите на караулното и оръжейното и покосиха тримата часови. Растгу нареди на командоса да отиде да помогне на Йерушалми в джамията, а той самият се окичи с няколко автомата и се насочи към стълбището вдясно. Шумът от автоматична стрелба долу нарастваше.

Едва не се спъна в тялото на един от командосите. Входът към командната зала се оказа охраняван. Телата на двама иршадитски пазачи лежаха сгърчени от двете страни на вратата. Растгу залитна и едва не се надяна на дулото на автомата, насочен към него от един от израелците. Останалите стояха безпомощно в полукръг пред масивна стоманена врата и гледаха как горелката отчаяно бавно изрязва дупка в дебелия метал. Рандал обясни, че стражите пред вратата успели да ги задържат и онези в командния пункт затворили врата. Не можеха да си позволят да разхищават експлозиви, защото щяха да им трябват при разрушаването на ракетите.

— Взривявайте! — изкрещя Растгу. — По-бързо! Видях много в оръжейната. Сега ще донеса. — Той взе един мъж да му помогне и хукна към стълбите.

В този момент навсякъде в базата гръмнаха високоговорители.

— Внимание! Внимание! Всички да се противопоставят на нашествениците. Имамът и екипът на командната зала са невредими, но базата трябва да се защитава. Всички, които загинат в битката с врага, ще влязат в Рая като мъченици тази нощ. Стартовото отброяване на ракетите продължава. Сега е нула плюс три минути.

Стомахът на Рандал се сви болезнено. Той се досети какво го беше измъчвало преди повече от час: „Денят на завръщането“ от писмото до Марвдашти беше днес. Това, всъщност беше денят на „Завръщането на главата“, започнал на залез-слънце.

Растгу и партньорът му тичаха презглава по стълбите и се хвърлиха в коридора към оръжейното. Откъм джамията се разнесоха изстрели и викове.

Съобщението беше чуто от сто и петдесетте мъже под стража там, всички от персонала, неангажиран с изстрелването на ракетите. Изнервени от двата автомата, насочени към тях, те въпреки това започнаха малко по-малко да се придвижват към вратата.

— Назад! — извика Йерушалми. Ако се нахвърлеха върху него, едва ли щеше да успее да ги спре.

Говорителите изпращяха отново:

— Говори имамът, вашият повелител. Ние сме близо, много близо до победата. Не позволявайте на силите на злото да ни лишат от всичко, за което сме работили. Сега е моментът да докажете вярата си. Призовавам ви да се надигнете и да прогоните армията на Сатаната. Обещавам ви наградата на вечния живот.

Тълпата изрева в един глас и се люшна напред.

Йерушалми и командосът откриха огън. Автоматите им сипеха куршуми като дъжд. Тълпата обаче напредваше неумолимо.

Откос след откос автоматен огън. Писъци. Но движението не спираше. Използвайки телата на падналите като щитове, мъжете вървяха напред; скупчиха се върху двамата командоси и ги прегазиха.

От сто и петдесетте мъже в джамията оцеляха по-малко от петдесет, но все пак се измъкнаха през вратата и се насочиха към оръжейното. В този момент от говорителите дойде следващото съобщение:

— Нула плюс две минути!

Растгу и партньорът му почти се сблъскаха с оцелелите от клането в джамията.

— Бързо! — изкрещя Растгу. — Тичай с взрива, аз ще ги задържа! — Захвърли сандъчетата, завъртя автомата и откри огън по тълпата, която напредваше срещу него.

Първите паднаха, останалите се дръпнаха зад ъгъла в коридора. Беше прекалено тясно, за да го прегазят, както бяха направили с двамата при вратата на джамията.

Един от тях обаче бе взел автомата на Йерушалми.

И простреля Растгу в главата.

Командосът го видя да пада, но не спря, а изтича към стълбите. Нямаше време за губене.

— Улучиха Растгу! — извика той на колегите си.

Те му махнаха да залегне и секунди по-късно мощен взрив проби отвор с разръфани краища във вратата на командната зала. Когато трясъкът отшумя, зад тях долетя шум от стъпки. Ахарони грабна чанта с гранати от пода и забърза нагоре по стълбите, като стреляше в движение. Измъкна една граната, издърпа предпазителя и я метна в тълпата. Последва взрив и блясък. Ахарони изтича още напред, измъкна втора граната и я хвърли още по-нагоре. Стълбището опустя.

Рандал поведе шестимата командоси към вратата. Хвърлиха първо две гранати, изчакаха ги да избухнат и после откриха огън. Стражите при вратата бяха убити от бомбите и никой не им отговори. Седмината влязоха в помещението, разстрелвайки техниците, седнали на безбройните пултове. Нямаше време за любезности. В средата на помещението се намираше главният пусков пулт, монтиран в отделна стая със стоманени стени и прозорец от бронирано стъкло. Оцелелите членове от екипа бяха вече вътре. Пред пулта беше седнал молла Ахмад; черното му облекло го отличаваше рязко в болничната белота на помещението. Около него седяха облечени в бели комбинезони членовете на изстрелващия екип, съсредоточени върху пултовете, по които непрестанно мигаха светлини. На стената над тях два часовника неумолимо отчитаха времето. Един от техниците се наведе напред към микрофона:

— Тридесет секунди. Започваме предстартово броене. Тридесет…

Молла Ахмад се обърна към прозореца и се усмихна. Нещо в усмивката му накара стомаха на Рандал да се свие.

— Двадесет и осем…

Рандал изстреля няколко откоса срещу стъклото, но куршумите просто рикошираха. Молла Ахмад продължаваше да се усмихва.

— Двадесет и пет…

Ахарони тичешком влезе в залата.

— Защо не ги изстрелва? Ракетите трябва да са готови за старт. Защо не натиска бутона?

Рандал посочи часовниците над главата на молла Ахмад.

— Затова. Първия часовник показва времето тук, в Керман, а вторият, времето в Мека. Имамът е определил старта за времето на залеза в Мека и той няма да ги изстреля и секунда по-рано.

— Двадесет и едно…

Ахарони изчезна и се върна веднага със сандъчето с експлозиви. Избута го до вратата на бронирания команден пулт. Рандал се наведе да го отвори, но израелецът го дръпна назад.

— Няма време. Остави го и ела.

Всички изтичаха до вратата на залата и се скриха зад нея, наблюдавайки как Ахарони вади граната от джоба си, издърпва скобата, запраща я срещу сандъчето и се хвърля зад вратата при тях. Взривът на гранатата се загуби в тътена на мощната експлозия, която раздроби стъклото, огъна стоманата и пресова въздуха в залата. Изтичаха обратно. Експлозията беше пробила широк отвор в стената, отнасяйки и вратата. Вмъкнаха се вътре.

Всичко беше покрито с фин прах от раздробено стъкло и бетон. Техниците бяха или в безсъзнание, или мъртви. Молла Ахмад лежеше на пода до пулта за изстрелване, дрехите и брадата му бяха изпръскани с кръв. Все още дишаше. Рандал се наведе над него.

Ахарони проговори пръв.

— Според мен това тук е достатъчно. Да се върнем в оръжейното за още експлозиви. Трябва да извадим от строя и ракетите.

Поеха обратно по осеяния с раздробени стъкла под. Миг преди да завие зад вратата, Рандал дочу шум зад гърба си. Обърна се и с ужас вид молла Ахмад изправил се на крака с някакво нечовешко усилие. Облегнат на пулта, той натисна червения бутон с надпис „Ракета 1“. Залезът в Мека беше настъпил.

Нарастващият грохот на ракетни двигатели разтърси базата. На пулта вляво от тях бяха монтирани телевизионни монитори. Означеният с номер едно оживя; ракетата бавно започна да се издига в шахтата. Носът й се подаде над ръба, после и тялото й, сякаш в забавен кадър. Ревейки с пълна мощност, ракетата се издигна нагоре; двигателите й изригваха пламъци подобно на дъха на дракон. Настъпваше Апокалипсисът.

Моллата се обърна; зловеща усмивка изкриви обляното му в кръв лице. После отново се надвеси над пулта и вдигна пръст над синия бутон с надпис „Ракета 2“. Куршумът на Рандал прониза сърцето му миг преди да успее да го докосне. С нарастващ ужас командосите и американецът наблюдаваха екрана на монитора. Камерата отвън следеше автоматично ракетата. Ярко светещите двигатели се открояваха на фона на притъмняващото небе. Не знаеха накъде се е насочила. И нямаше начин да я спрат.

Издигнала се на хиляда и петстотин метра, ракетата неотклонно следваше предписания й курс към американската флотилия в Оманския залив. Координатите на местоположението на флота тази сутрин бяха доставени от един иршадитски офицер от иранските военноморски сили, базирани в Бандар Аббас, малко зад Ормуздкия пролив. Ракетата бе прехваната от радарната установка SPS-483D на „Нимиц“ в момента, когато започна да се снишава към брега след хълмовете Макрон. Детекторът „Мар 51“ засече целта, насочваща се към флота. Секунди по-късно бордовата система за защита изстреля ракета „Морско врабче“. Ракетата с бойна глава, носеща тридесет килограма мощен експлозив, се насочи към целта. Без антирадарна защита атакуващата ракета се оказа лесна жертва и беше разрушена на седем мили от флота извън ирански териториални води в открития залив.

Екранът на монитора примига и угасна. Ракетата бе излязла от обсега на камерата. Рандал се обърна към Ахарони и в гласа му прозвуча ново отчаяние:

— Имамът! Той не беше тук в залата! Някъде в базата е. Трябва да го заловим на всяка цена!

— Направихме всичко, което ни беше по силите, Питър — възрази израелецът. — Да се махаме, докато още имаме възможност.

— Не, вие не разбирате! Докато той е жив, те могат да започнат отново. Той е сърцето на всичко това — нима не разбирате? Даже и този мъж — той посочи тялото на молла Ахмад — беше само инструмент в ръцете му. И всички тук наоколо са такива. Измъкне ли се, ще намери начин да започне всичко отново. Трябва да го намерим.

Ахарони проумя мисълта на Рандал. Кимна и повика хората; си.

— Връщаме се на горното ниво. Искам двама души да задържат настрани всеки опитващ се да влезе в тази стая. След това по стълбите и горе при нас. След седем минути трябва да намерим път за навън.

Двама мъже заеха позиция до вратата в дъното на командната зала. Вече долавяха стъпките на слизащите по стълбището и сурови гласове, даващи команди на висок глас.

Рандал, Ахарони и останалите четирима командоси изтичаха до вратата вляво. Ахарони премина пръв с автомат, готов за стрелба. Коридорът отвън беше пуст. Той махна на другите да го последват и викна:

— Накъде?

— През вратата точно отсреща — отговори Рандал. — Ако има асансьори от другата страна на базата, свързващи се с тези от север, трябва да са там. Да вървим.

Вратата водеше до обширно помещение, очевидно използвано като цех за монтаж и складиране на ракети. Шестимата мъже изтичаха навътре; стъпките им кънтяха по металния под на просторното, оградено със стоманена мрежа празно пространство. Зад тях затрака автомат, последваха изстрели и на други оръжия.

На отсрещната стена наистина имаше асансьор. Рандал пръв стигна до него и натисна бутона. Вратите се отвориха. Малката кабинка можеше да събере само трима души.

— Бързо — извика Ахарони, посочвайки трима от своите хора, — ти, ти и ти — вървете надясно. Там трябва да има друг асансьор. Останалите вътре.

Скочиха в асансьора и вратите се плъзнаха обратно. Рандал натисна бутона „нагоре“, след това вдигна автомата си. Никой не знаеше какво ги очаква, когато вратата се отвори. Секундите се влачеха, асансьорът бавно пълзеше нагоре. Стори им се цяла вечност.

Вратите започнаха да се плъзгат и в растящия отвор Рандал видя пазач с насочен автомат. Стреля и мъжът се сгърчи на пода. Рандал изскочи навън, готов да открие огън, но коридорът се оказа пуст. Долавяше стъпките на тичащи хора, но те се отдалечаваха от тях към командната зала в северната част на базата. Ахарони и останалите се присъединиха към него и зачакаха. След тридесет секунди чуха шума от отварянето на вратата на другия асансьор и тримата командоси излязоха в коридора на около двадесет метра вдясно от тях. Махнаха им и заедно се насочиха към един отвор в стената между двете групи.

Стигнаха до отвора и Рандал вдигна очи към стената. Там имаше стрелка, указваща посоката. Доколкото си спомняше от схемата, асансьорът, с който той и Ахарони се бяха изкачили, минаваше по южната стена на джамията. Отклонението, в което се канеха да навлязат, обхождаше западната й страна покрай вратата, през която бе проникнал Йерушалми. Покоите на имама бяха срещу тази стена. Вратата към тях беше от юг, в дъното на едно отклонение вляво на около тридесет метра навътре в коридора. Навярно бе силно охранявана, но трябваше да минат.

Един командос остана да прикрива тила им, останалите навлязоха в коридора в колона по един.

В светлия отвор, водещ към квартирата на имама, се издигаше сивата метална тръба на една от ракетните шахти, навлизаща на метър–два в коридора. На няколко метра от нея Ахарони се обърна и шепнешком даде указания на хората си и Рандал.

Точно пред тръбата спряха. Рандал и един от командосите излязоха напред и в този момент се чуха изстрели. Явно поне няколко души охраняваха покоите на имама.

— Много са! — извика Рандал.

Не можеха да си позволят да губят повече време. Четири минути вече бяха изминали. Шумът от престрелката пред вратите на имама щеше да накара иршадитите да му се притекат на помощ от всички посоки. За момент настъпи тишина, после Ахарони извика:

— Маските!

Всички бързо си поставиха леките газови маски, закачени отстрани на коланите им. Секунда по-късно Ахарони метна цилиндър със сълзотворен газ към позицията на пазачите. Изчака малко и поведе останалите навътре по коридора, покрай превитите кашлящи противници. Докато двама от командосите обезоръжаваха стражите, Рандал, Ахарони и петият командос изкъртиха вратата към стаята на имама.

Разкрилата се пред очите им гледка беше колкото неочаквана, толкова и смущаваща. С лице към тях един възрастен мъж, облечен в бяло, бе коленичил на пода. Докато битката за базата бушуваше с пълна сила, имамът бе разстлал килимчето си за молитви и обърнал лице към Мека. Тримата мъже слисани замръзнаха на прага. В средата на ураган от насилие и смърт този старец се молеше. Изглежда, нито ги виждаше, нито ги чуваше, а само непрестанно се покланяше и изправяше и устните му мълвяха неразбираеми за тях думи. Появяването им изглеждаше като някакво натрапничество в нещо възвишено, като оскверняване на уединението на светец.

В дъното на стаята внезапно се отвори врата. Рандал вдигна автомата си, но пръстът му замръзна на спусъка. В рамката на вратата стоеше Фереще, бледа, с широко отворени очи, обвита в черно фередже. Той отпусна оръжието и се насочи към нея. Тя се отдръпна стреснато и Рандал се досети, че не може да го познае заради маската на лицето му. Викна й, че е той. Тя остана за момент на място, колебаейки се, после бавно тръгна към него през стаята.

Отвън долиташе шум от изстрели и трополене на тичащи хора. Ахарони се наведе, хвана имама за ръката и го изправи на крака. Възрастният мъж не се опита да се съпротивлява. Усмихваше се и очите му бяха безгрижни. Ахарони го избута напред, държейки го здраво с ръка под мишницата, насочил пистолет в главата му. Имамът беше единственият им шанс да се измъкнат.

Излязоха от стаята начело с Ахарони, хванал здраво пленника си. Ефирни ивици газ още висяха във въздуха и Фереще и старецът се разкашляха. След секунди излязоха от коридора и се вмъкнаха в напречния, водещ към асансьорите. Рандал смъкна маската си и се обърна към Фереще. Тя изглеждаше изморена и отпаднала. Погледът й бе разсеян, бузите хлътнали. Той се зачуди как е могъл въобще, дори за момент, да забрави образа й.

— Фереще — попита настойчиво той, — накъде да вървим? Трябва да излезем навън. — Седемте минути бяха изтекли, но нямаше и следа от командосите, които бяха останали в командната зала.

Тя посочи по коридора:

— Стълбището край джамията. Води на повърхността.

Затичаха обратно по пътя, по който бяха дошли. Зад тях някой изкрещя, после откри огън и двамата мъже най-отзад паднаха. Останалите се хвърлиха на земята и се обърнаха с лице към огъня на преследвачите си. Моментално оръжията замлъкнаха. Четирима мъже стояха в северния край на коридора, с вдигнати автомати и очи, разширени от ужас. Опрял пистолет в слепоочието на имама, Ахарони гневно изкрещя на арабски:

— Или ще излезем живи, или и той ще умре с нас! Избирайте!

Иршадитите захвърлиха оръжията си. Рандал провери двамата паднали командоси. Бяха мъртви.

— Да вървим — каза Ахарони и тръгна напред с имама. Рандал и останалият командос прикриваха тила. Още иршадити се присъединиха към четиримата в коридора и останаха безпомощни на място, предупредени от виковете на другарите си.

Затичаха. Ахарони почти влачеше имама. Завиха наляво и се насочиха към стълбището. Най-горе, на шестата площадка, се добраха до тежка метална врата с хидравлично затваряне. Задействаха лоста и вратата се отвори. Ахарони избута пред себе си имама. Отвън ги очакваха иршадити, наредени в полукръг, с оръжия, насочени за стрелба. При гледката на пленения имам и Ахарони те отстъпиха смутено назад и отпуснаха автоматите.

— Назад! — изкрещя Ахарони на стражите. — Или ще му пръсна сатанинската глава!

Съчетанието на заплаха и ерес имаше ефект. Мъжете заотстъпваха. Рандал се огледа за някакво транспортно средство. На тридесет метра от тях, до решетките и тухлената стена на „фабриката“ имаше празен джип. Изтичаха и скочиха вътре: Рандал на волана с Фереще до него, а Ахарони с имама и двамата оцелели командоси на задните седалки.

В бързината стражите бяха оставили ключовете на таблото. Рандал запали двигателя, отпусна съединителя и потегли към пистата за кацане. Чак сега пазачите се размърдаха и развикаха, но не се осмелиха да стрелят.

Обратният път до пистата се оказа най-тежкото изпитание за Рандал. От тръскането през осеяния с камъни и скални отломъци пясък го болеше всяко кокалче. По време на атаката напрежението и динамиката на действието бяха ангажирали вниманието му. Сега, след като бе преминал през непосредствените опасности на рейда и отпред блещукаше огънчето на надеждата, ужасите и кошмарите от последните месеци отново се сгъстяваха над него. Чувството му за опасност се подсилваше от присъствието на Фереще на седалката до него. Очите й гледаха право напред, ръцете й се бяха вкопчили в седалката. Той се бе отказал от всяка надежда да я види отново и примирено бе приел да живее с угризенията на съвестта си, загдето я бе изоставил. И ето сега тя отново бе жива и с него, на път, в чийто край ги чакаше или смърт, или спасение. В огледалото виждаше имама на седалката до Ахарони. Лицето на стареца бе спокойно; тялото му се поклащаше всеки път, когато колата подскачаше по неравния път, като тяло на кукла.

Едва не подминаха пистата в тъмнината. Фаровете осветяваха скали и сухи дерета, изсъхнали храсти и солени пясъчни ивици, но не и ориентирите от местността. Внезапно отдясно проблесна светлина, после отново. Самолетът беше тук. Бяха забелязали светлините им. Рандал рязко завъртя волана и джипът се насочи към самолета. Спомни си за друго едно преследване в тъмнината и как бе завършило. Беше сигурен, че и Фереще мисли за същото.

В момента, когато се качваха в чакащия „Фолкън“, доловиха шум от автомобилни двигатели в далечината. Пилотът вече беше заел стартова позиция и подредил светлините, очертаващи пистата, но загубиха няколко скъпоценни минути, докато вторият пилот ги запали и се върне тичешком в самолета. В момента, в който се хвърли вътре, двигателите изреваха. Пилотът даде газ, самолетът оживя и се понесе с пълна скорост по късата писта. Ускорението притисна всички в седалките; мощната машина рязко се издигна и започна да набира височина. Накрая зае хоризонтално положение и пилотът пое курс към дома. Нямаше поздравления. Седем души от групата не бяха на борда. Растгу също.

Самолетът летеше на запад. Равната пустош под тях отстъпи място на висините на планината Загрос. Фереще накратко разказа на Рандал какво й се беше случило, след като молла Ахмад я беше отвлякъл от къщата край Шахабад. Била отведена в къщата му в Техеран и държана затворена там, после я закарали с автомобил до Керман. Молла Ахмад почти не разговарял с нея и тя така и не разбрала защо я е оставил жива. Предполагаше, че са я довели, за да види всичко със собствените си очи, може би за да я върнат след това в Америка или да я изпратят при Ага Хан, за да свидетелства за силата на имама. По време на изстрелването била държана при имама и той се молил в това време за успеха на мисията. За да види истинската му сила, така й казал. Тя отново потъна в мълчание. Рандал знаеше, че ще мине много време преди Фереще да се отърси от кошмара, в който бе живяла през последните седмици. А може би никога нямаше да успее.

Всички мълчаха. Имамът седеше неподвижен, със затворени очи, потопен в своя скрит свят, където никой от хората около него не можеше да проникне. Беше се изолирал от тях, без да го е грижа за победата им, пазител на тайни от цял един далечен и недосегаем живот. Устните му се отвориха и той проговори с глас по-нежен, по-тих и от шепот, подобен шушненето на крехко есенно листо. Как можеха да си представят, че това е гласът на човек, изпращал мъже да убиват и заплашвал света с унищожение?

— Киияматаш зуд мияд. Възкресението Му е близо.

Това бе всичко, което каза. Без да бърза, стана и се опря на стената на фюзелажа. Миг по-късно ръката му намери ръкохватката на аварийния люк и я дръпна. Люкът се отвори и с внезапен рев самолетът рязко се наклони. Преди Ахарони да успее да реагира, старецът се хвърли през отвора и мастилената тъмнина и студът, който щеше да го убие преди още тялото му да се блъсне в земята, го погълнаха.

Ахарони с мъка успя да затвори зейналия люк и пилотът изравни малкия самолет. Отново започнаха да набират височина.

Питър Рандал пое дъх, но сърцето му продължаваше да бие тревожно. Бяха ли спечелили, или старецът въпреки всичко бе успял? Една ракета бе изстреляна. Щеше да е достатъчно, ако тя достигне мишената си. Какво, в крайна сметка, можеше да направи той или някой друг срещу силите, които бе пуснал на свобода имам Хасан? Това беше мракът на древността, подхранван от древни места и сили; той просто съществуваше и никога нямаше да бъде разпръснат завинаги. Той, Фереще и мъже като Ахарони и Растгу бяха просто светлинки, блещукащи на повърхността му. Тъмнината им се съпротивляваше, даже отстъпваше за малко, но само за да се завърне с ненакърнена мощ; дългите й сенки бяха вечни. Рандал посегна в тъмнината и хвана ръката на Фереще.