Последният убиец

Епилог

Световният мир висеше на косъм и Вашингтон тревожно очакваше известия за ракетни попадения. Преди три дни израелското разузнаване се беше свързало директно с Белия дом, заобикаляйки ЦРУ. Всичко случило се беше обяснено в детайли. ЦРУ беше известено по-късно и разгневеният президент поиска обяснения. Политическият комитет на Управлението трябваше подробно да опише пред него грешките в преценката на положението, направени от отговорния за случая Хауърд Стрейкър. Той обаче се бе застрелял два дни преди това и не можеше да бъда подведен под отговорност. Комитетът обясни, че е взел мерки, за да е сигурен, че подобни грешки повече няма да се повтарят. Президентът им благодари.

В няколко западни столици мъже и жени тревожно очакваха новини. Подразделенията на американските военновъздушни сили, кралските им събратя във Великобритания и частите на НАТО бяха в състояние на бойна тревога. Подземните ракетни бази в Европа и Северна Америка бяха поставени в състояние на пълна бойна готовност, бомбардировачи и подводници с ядрени заряди на борда чакаха край бреговете на Русия за заповеди. През този ден светът живееше живот на заем.

На 24 април 1980 единадесет хеликоптера RH-53D се издигнаха от самолетоносача „Нимиц“ и се насочиха на север, ниско над южния бряг на Иран. Няколко часа по-рано шест транспортни самолета „С-130 Херкулес“ бяха излетели от едно военно летище край Кайро, като следваха маршрут ниско над Червено море, смущавайки съветските радарни инсталации в Южен Йемен и Етиопия. Презаредиха с гориво в Персийския залив, преди да се насочат над морето и иранския бряг, и оттам към сърцето на страната. На борда на самолетите С-130 имаше деветдесетчленен екипаж и други деветдесет командоси под командването на полковник Чарлс А. Бекуиц. Всички командоси бяха от „Синя светлина“, специално подразделение за борба с тероризма, сформирано през 1977 в армейската база във форт Враг в Северна Каролина. Общото командване бе поверено на генерал-майор Джеймс Воот, който ръководеше операцията от едно необозначено място в Средния изток.

Шестте самолета и хеликоптерите, чийто брой бе намален от повреди в двигателите на два от тях по време на пясъчна буря, се срещнаха на едно малко летище близо до селцето Пошт-е Бадам, южно от Табас, пустинния град, разрушен преди осемнадесет месеца от едно от най-силните земетресения в Иран. „Пустиня едно“ бе името, с което бе известно летището, построено от ЦРУ малко преди революцията. Намираше се на около триста километра от Техеран.

След това нещата започнаха да се развиват крайно зле. Докато презареждаха, един от хеликоптерите се сблъска със самолет С130, като витлото му проби резервоара за гориво. „Херкулесът“ експлодира. Трима от екипажа му и пет от персонала на хеликоптера загинаха. Оцелелите се качиха на останалите самолети, оставяйки след себе си един хеликоптер и безброй документи, и прекъснаха мисията. В 4:00 сутринта в петък иранските военни намериха обгорелите останки на един С-130, един „Сикорски“ и осем мъртви американци.

Официалната версия за събитията в „Пустиня едно“ е известна на всички. Президентът Картър, подкрепен от говорителите на различни правителства, публично призна, че е заповядал акцията за спасяване на заложниците в Техеран, която завършила трагично. Унижението му бе пълно, когато през ноември американците вкараха в Белия дом Роналд Рейгън.

Но как иначе президентът Картър би могъл да обясни изпращането на командоси в иранската пустиня? Не можеше да разкаже невероятната история, в която бе замесена една месианска секта; за плана за подпалване на свещена война, която би заляла света; за тази картина от Апокалипсиса, датираща от Средновековието и станала реалност благодарение на стоманата и урана на съвременните ядрени бойни глави. Кой би повярвал, че акцията е организирана в отговор на искането на един американски разузнавателен агент, изпратено в Белия дом от директора на израелското разузнаване? И кой би приел, че истинската цел на тази фатална мисия се намира не в далечния Техеран, а на по-малко от двеста мили от „Пустиня едно“, в една секретна база дълбоко под пясъците на Дашт-е Лут, където все още е складиран уран, достатъчен за бойните глави на дузина ракети?

На 17 септември същата година иракският президент Саддам Хюсеин, обръщайки се към Баасисткото национално събрание в Багдад, официално обяви Алжирските споразумения между своята страна и Иран за невалидни. След пет дни между двете държави избухнаха сражения. Войната в Залива започна и мирът в света отново висеше на косъм.

Докато иранските войски се биеха за контрол над водния път Шат ел Араб, една малка лодка вдигна платна от Мина Сауд на саудитския бряг, малко по на юг от Кувейт. Прекалено заети с проблемите на контрола върху международния морски трафик в Залива по време на войната, саудитските и кувейтските патрулни катери не обърнаха внимание на миниатюрния съд, когато той се плъзна покрай супер танкерите и тежко натоварените търговски кораби, стараещи се да избегнат иранския бряг. Лек есенен вятър го изтласка на брега встрани от Хисар, под Бандар Дилан. Един млад мъж, облечен в бяла роба, слезе на брега и платноходката се завърна в морето. На едно възвишение край брега чакаше ланд роувър, както бе уговорено.

Дните, прекарани в пълзене под Голямата джамия, бяха най-ужасните в живота му. Преследваха ги все по-навътре и по-навътре в подземните тунели, докато накрая войниците от Националната гвардия ги извлякоха жалки и изтощени. Успяха да заловят всички, с изключение само на този, когото най-много търсеха. При строежа на тази част от джамията е бил предвиден и канал да докарва вода от хълмовете. Поддържали го през столетията, но преди няколко години с въвеждането на съвременните тръбни водопроводи, го изоставили. При неумолимото приближаване на войниците той бе навлязъл в тунела, търсейки изход за хората си. И докато пълзеше в тесния проход, чу трясъка от срутването на входа. Повече от ден бе влачил измършавялото си тяло в тъмните тесни извивки, давайки си сметка, че всеки момент таванът може да се срути и да го погребе жив. С огромни усилия на волята се бе борил със задушаващия ужас на клаустрофобията; не знаеше как бе успял да запази контрол над мускулите си и изтощения мозък. Няколко пъти бе припадал от умора и глад. Но всеки път, след като се бе връщал в съзнание, бе продължавал да пълзи, воден от съдба, на която не беше господар.

Накрая се бе измъкнал, мръсен и изтощен, в сухото корито на някакъв поток. Беше тъмно. Наблизо се разнасяше плискане на вода — явно потокът беше каптиран. Бавно, с болезнено усилие той се насочи към водата, за да пие и да се измие. След малко луната изгря и му позволи да се ориентира. На две мили имаше скривалище с храна, облекло, оръжие и пари — едно от многото, предвидени преди половин година в случай на крайна необходимост като тази. Тръгна бавно към него — сянка под почти пълната луна.

След три дни потегли през пясъците на Нафуд към брега на Залива. Вече без брада, обикновен жител на източната провинция Хаза, той измина пътя до Риад, където прекара няколко месеца и изпрати няколко писма до „бизнес партньори“ в Техеран. В края на септември се намираше в Мина Сауд, подготвяйки платноходката, която щеше да го отведе до Иран.

Сега, докато седеше в ланд роувъра на път за Бушер на първия етап от пътуването си покрай брега към Бандар Аббас, откъдето щеше да завие към Керман, той позволи на мислите си отново да се заемат с плановете, които бе градил след бягството си от Мека. Нов Аламут щеше да бъде построен, може би даже на мястото на първата крепост, високо в планините на север от Казвин. Имаше време за строеж, време за всичко, което трябваше да свърши. Мъже щяха да умрат — най-вече политически лидери и управници. Убийците щяха да бъдат навсякъде и този път щяха да останат невидими и непознати, докато не настъпеше моментът да ударят.

Вече бе съставил първите планове. За да започне с тях, трябваше да умрат двама души: президентът Ануар Садат, чиято готовност за преговори с израелците заплашваше да стабилизира положението в Средния изток, и новият папа, Йоан-Павел, чиято международна активност като миротворец можеше да скове за известно време същите тези сили, които Махди искаше да види на воля. Винаги е имало избрани мъже, както и заповеди, които да изпълнят; назрееше ли моментът, емисарите му щяха да известят присъствието си.

На запад зад него слънцето залязваше, скрито и невидимо зад гигантски саван от гъст черен дим, издигащ се към небето от разрушените, горящи петролни рафинерии на Абадан и Хорамшар. Войната беше още в началото си, но вече бе причинила невъзвратими загуби из района. Той се обърна и погледна към пожара, усмихнат и самоуверен.

Това бе знак от Бога, пратен му да го увери, че този път ще успее да изпълни и земята, и небето, и всичко, намиращо се между тях, с огън и кръв. И тогава царуването му нямаше да има край.