Преждата на покварата

Дванадесета глава

Лоното празнуваше. Пътеките между къщите гъмжаха от гуляйджии, излезли навън в следобедната жега. Сутрешните ритуали бяха приключили, обедните ястия бяха сготвени и излапани и сега хората бяха плъзнали по улиците, весели, доволни и част от тях — пияни. В градовете нощта щеше да е изпълнена с фойерверки, ала в Разлома беше прекалено опасно беше прекалено опасно да излагат на риск безопасността си заради подобни забавления. Въпреки това щеше да има големи огньове на открито, а гуляите и веселбата щеше да продължи до ранни зори.

Жътвената седмица беше започнала.

Това беше най-значимото събитие от сарамирския календар — прощалното сбогуване с лятото, празникът на жътвата. Тъй като жителите на империята отчитаха възрастта си по броя на жътвите, които бяха преживели, а не по датата, на която бяха родени, всички остаряха с по една година на този ден. В последния ден от Жътвената седмица отиващият си сезон щеше да бъде изпратен с пищна церемония, а следващият изгрев щеше да ознаменува началото на есента.

Сега долината бе отрупана с маси, шатри и рогозки — след залез слънце се очакваше грандиозна гощавка. Специално за нея бяха поръчани газелови гущери от Тчом Рин, лапинт от Новоземие, змиорки от езерото Ксемит, сенковинки, кокомач и слънчокорен, както и огромно количество разнообразни вина, твърд алкохол и всевъзможни други напитки. Празнуващите щяха да си разменят подаръци, да подновяват брачните обети с партньора си, да се обявяват годежи.

Кайку и Лусия се разхождаха по претъпканите, спечени от безмилостните слънчеви лъчи улички, а в устата си още усещаха вкуса на страхотните блюда, които Заелис беше сготвил — настойникът на някогашната Престолонаследничка се бе оказал невероятен готвач. Освен тях, на вкусните ястия се бяха насладили Юги и още дузина други обитатели на Лоното. Нито Кайлин, нито Саран или Тсата бяха сред тях. Отсъствието им не направи впечатление на никого, макар че от време на време Кайку поглеждаше крадешком към входа на помещението, очаквайки появата на стройния куараалец. Саран обаче така и не се появи и девойката предположи, че просто той и ткиуратският му спътник не зачитаха Жътвената седмица.

Двете приятелки се изкачиха на една от по-високите тераси, върху които бе изградено поселището. Времето бе приятно топло и за миг тя успя да забрави за всичките си притеснения, докато се наслаждаваше на празничната атмосфера, царуваща навред. По-късно Лусия щеше да се събере с връстниците си — въпреки спокойствието, което излъчваше, около нея витаеше особен магнетизъм, който я бе направил изключително популярна сред децата в градчето — ала сега представляваше идеална компания за Кайку, която бе настроена съзерцателно и емоционално. Невероятно дете. Младата жена не можеше да си представи какво би правила, ако…

Лусия усети изпълнения с нежност поглед на Кайку върху себе си и се усмихна.

— Стига си се тревожила — рече тя. — Само припаднах, и толкова.

— Била си в безсъзнание два дни! — отвърна събеседничката й. Богове, цели два дни! Когато научи за необичайното й преживяване с речните духове, Кайку направо обезумя от притеснение и се успокои едва когато се увери с очите си, че момичето се е съвзело напълно. Самата мисъл за ужасните неща, които можеха да произтекат от подобно вмешателство в неизвестното, изпълваше с ужас младата жена и тя бе преизпълнена с благодарност към боговете за бързото възстановяване на Лусия.

— Нещо лошо се беше случило по реката — каза момичето, без да хвърли светлина върху станалото. — Духовете бяха уплашени. Техният страх се предаде и на мен.

— Просто искам да си по-внимателна — каза й Кайку. — Още си малка. Имаш предостатъчно време да научиш какво можеш и какво не можеш да правиш.

— Днес навършвам четиринадесет жътви! — запротестира бившата Престолонаследничка. — Вече не съм малка!

Бяха стигнали до дървено мостче, свързващо две тераси. По средата му се спряха, облегнаха се на невисокия парапет и се загледаха в долината под краката им.

— Ала ти продължаваш да се тревожиш — рече Лусия. Тя бе изключително чувствителна и бе почти невъзможно да скриеш истината от нея.

— Онова, което ми каза Заелис, ме тревожи — призна младата жена.

Лицето на момичето помръкна. И двете знаеха за какво ставаше дума. Заелис бе поздравил повереничката си с възстановяването й и я бе попитал кога ще може отново да се заеме с духовете. Кайку бе реагирала веднага и може би малко остро му беше казала, че дъщерята на някогашната Кръвна Императрица Анаис ту Еринима не е някакъв инструмент, който да се наточва периодично, докато стане достатъчно опасен за враговете им. Момичето беше преживяло травма, чийто характер бе неизвестен, смъмри тя настойника й — как можеше изобщо той да постъпва толкова безсърдечно с нея? Думите й помрачиха празничното настроение на пируващите, ала Юги светкавично разсея напрежението с един от типичните си шеговити коментари. Младата жена съзнаваше, че навярно проявяваше прекалена загриженост към дъщерята на Заелис, ала въпреки това продължаваше да се безпокои за малката си приятелка.

— Не го слушай — бе казала тя. — Ясно ми е, че Заелис ти е като баща, ала само ти знаеш възможностите си, Лусия. Решението да се изложиш на риск трябва да бъде единствено твое.

Бледосините очи на някогашната Престолонаследничка бяха зареяни в далечината. Погледът на Кайку се спря върху белезите от изгарянията по задната част на вратлето й и тя изпита познатото чувство за вина. Нейна бе заслугата за появата им. Искаше й се Лусия да не ги демонстрира толкова открито.

— Трябва да узнаем — каза тихо момичето. — Трябва да разберем какво се е случило по реката.

— За боговете, Лусия! — извика Кайку. — Много добре знаеш, че с духовете шега не бива. Нищо не може да оправдае риска, на който се излагаш по този начин. — Тя замлъкна за момент. — Заелис е изпратил шпиони, които да проучат какво е станало. Поне ги изчакай да си свършат работата.

— Може да нямаме толкова време — отвърна бившата Престолонаследничка.

— Това твои думи ли са, или на Заелис?

Момичето не отговори. Младата жена си даде сметка, че едва ли се държеше по най-добрия възможен начин, ето защо си пое дълбоко дъх и заговори нежно:

— Съзнавам отговорността, която трябва да носиш, Лусия. Ала не забравяй, че понякога дори и най-яките гърбове се пречупват под тежестта на очакванията. Не позволявай на никого да те насилва да правиш неща против волята ти. Даже и на Заелис.

Момичето се обърна към нея, а на лицето му бе изписано замечтано изражение. Беше чула всяка дума, макар и отстрани да изглеждаше, че умът й витае другаде. Част от нея се бе заслушала във вятъра и гарваните, които я гледаха, накацали по покривите.

— Спомняш ли си деня, в който Мишани дойде да те види в Императорската цитадела? Когато ти донесе заразената нощница? — попита младата жена.

Събеседничката й кимна.

— Какво си помисли, когато тя ти я предложи?

— Помислих си, че ще ме убие — отвърна момичето.

— Щеше ли да я вземеш? — продължаваше Кайку. — Щеше ли да я облечеш, след като знаеше какво представлява?

Лусия бавно завъртя глава към празнуващото селище. Група пияни мъже се заклатушкаха по моста към тях, пеейки неприлични песни. Кайку се намръщи.

И двете стояха безмълвни.

— Лусия, ти не си нечия жертва — рече й младата жена. — Проблемът е, че си прекалено самопожертвувателна, прекалено добра. Недей да бъдеш пионка в чуждите ръце. Ако не осъзнаеш това сега, каква ще станеш след години, когато хората ще те гледат с още повече надежда в очите си? — Кайку въздъхна и прегърна момичето през рамо. — Ти си ми като сестра. Ето защо не мога да не се тревожа за теб.

На устните на Лусия разцъфна усмивка и тя отвърна на жеста на младата жена, прегръщайки я с двете си ръце.

— Ще се опитам — рече след малко. — Ще се опитам да бъда повече като теб. Да бъда твърдоглава и устата.

Внезапно Кайку я отблъсна от себе си, преструвайки се на обидена.

— Неблагодарно чудовище! — извика тя и замахна наужким към момичето, което побягна, заливайки се в смях. Засмяна, младата жена се затича след нея.

Над разлома Ксарана се бе спуснала нощта. Навред горяха огньове и хартиени фенери, чиято светлина разпръскваше задушния мрак. Голяма част от хората вече бяха станали от трапезите, отстъпвайки мястото си на други, и бяха отишли да гледат представлението на актьорите на импровизираната сцена. Други се бяха отдали на танци — оркестър от шестима музиканти се грижеше за доброто настроение на празнуващите, свирейки стари народни мелодии. Зачервена от виното, горещината и смеха, Кайку тъкмо си отдъхваше след един селски танц, който изискваше много енергия и жар, когато към нея се приближи Юги.

— Точен, както винаги — усмихна й се той. — Мога ли да имам честта? — Той улови ръката й, канейки я да му партнира за следващия танц.

Младата жена щеше да се съгласи, но точно в този момент зърна облечената в черна кожа фигура, застанала отвъд очертанията на островчето светлина, което разпръскваше най-близкият фенер. Мъжът се бе облегнал на един от големите пилони, увенчани със знамена, и я наблюдаваше съсредоточено.

— Приеми извиненията ми, Юги — рече Кайку, докато целуваше мъжа по наболата буза. — Ала трябва да се видя с един човек.

С тези думи тя го остави и се приближи до мястото, където стоеше Саран.

— Танцуваш ли? — попита го флиртуващо тя.

— Не, за съжаление — отвърна мъжът. — Куараалците нямат толкова хлабави стави като твоите сънародници — добави сухо той.

Трябваха й няколко секунди, за да разбере, че това е шега.

— Къде се изгуби? — попита го Кайку. Тонът й беше едновременно неуверен и подканващ, ала това я правеше още по-привлекателна за него.

— Това не е мой празник — вдигна рамене Саран. Безлунната нощ пречеше на младата жена да види ясно лицето му.

— Не, исках да кажа къде се изгуби през последните дни? Не съм те виждала след събранието. Толкова бързо ли ме забрави? Можеше да ми кажеш едно „довиждане“ все пак! — укори го тя. — Духове, утре сутринта се отправям на експедиция през Разлома!

— Зная — рече шпионинът. — Тсата идва с теб.

— Така ли? — Кайку бе изненадана. — Ами ти?

— Още не съм решил — продума той. — Мисля, че ще бъде доста трудно — каза след известно време. — Ето защо не се включих.

Девойката го изгледа преценяващо, после му подаде ръка.

— Хайде да се разходим — предложи.

Събеседникът й се поколеба за момент, после я пое. Двамата тръгнаха обратно към града. Вляво от тях се простираше потъналата в мрак долина, а вдясно хората продължаваха да се веселят под светлината на огньовете и хартиените фенери. Кайку и Саран поеха по тънката граница по средата, където празничната глъчка се срещаше с безмълвната тъмнина.

— Част от мен… — започна младата жена, след което замлъкна и отново продължи: — Част от мен е доволна, че се отправям на тази мисия. Струва ми се, че прекалено дълго бездействах. През изминалите години направих доста неща за Либера Драмач, ала тези малки крачки напред не ме удовлетворяват. — Тя погледна към Саран. — Още по-малко пък Оча.

— Боговете са търпеливи, Кайку — рече й шпионинът. — Недей да подценяваш Чаросплетниците. Веднъж вече извади късмет. Повечето хора, забъркали се с тях, не получават втори шанс.

— Да не би да усещам загриженост в думите ти? — подразни го тя.

Куараалецът пусна ръката й, свивайки рамене.

— Е, и? — попита. — Какво те интересува моята загриженост?

— Извинявам се — отвърна девойката. — Не исках да те засегна. — Бе забравила колко уязвима е гордостта му. Двамата продължиха напред.

— Страх ме е заради Маската — каза по едно време Кайку. — Минаха пет години, откакто я сложих за последен път, ала тя продължава да ме зове. — Тя неволно потрепери. — А ако искаме да се промъкнем през невидимата преграда на Чаросплетниците, ще трябва да я сложа отново.

— Студено ти е — рече изведнъж Саран, свали наметалото си и загърна раменете й с него. Изобщо не й беше хладно, ала въпреки това не се възпротиви. Докато закопчаваше катарамата на врата й, Кайку вдигна ръката си и я сложи върху неговата. Куараалецът застина неподвижно, удължавайки мига.

— Защо не използвате някоя Сестра, която да открие преградата? — попита шпионинът, когато отдръпна ръката си. — Защо трябва ти да вършиш тази работа?

— Кайлин се бои да изложи на риск напълно обучена Сестра — вдигна рамене младата жена. — Опасява се, че в подобен случай Аления орден ще бъде изложен на опасност. Пък и няма да е безопасно за този, който ще сложи Маската. Чаросплетниците не знаят нищо за Ордена, а Маската е тяхно изобретение и пробивът на преградата с нейна помощ едва ли ще бъде забелязан от тях.

— Но ти не можеш да си сигурна, че този път Маската ще ти свърши работа — изтъкна събеседникът й. — Ами ако е направена така, че да функционира единствено в пределите на Фо?

— При всички положения поне трябва да опитам — въздъхна девойката.

Саран намести зад ухото си един черен кичур. Кайку го наблюдаваше отстрани, изучавайки извивките на фигурата му под тесните дрехи. Един глас в съзнанието й я предупреди да бъде предпазлива, ала тя не му обърна никакво внимание. Приятното опиянение от виното бе концентрирало съзнанието й единствено в настоящето и момичето изобщо не мислеше за евентуалните последици от действията й.

Куараалецът улови погледа й, но тя не отмести очи.

— Защо Тсата трябва да идва с нас? — попита изведнъж, изпитала внезапната нужда да каже нещо. После, осъзнавайки, че това е нещо, което открай време възбуждаше любопитството й, добави: — Какво представлява той за теб?

Саран се замисли, оставайки безмълвен за известно време. Кайку не можеше да каже дали мълчанието му се дължеше на обстоятелството, че въпросът й го затрудняваше, или събеседникът й постъпваше така просто за да си придаде повече театралност. Най-накрая мъжът заяви:

— Нищо. Нищо повече от спътник. Срещнах го в Окхамба и той реши да ме придружи в сърцето на континента, воден от някакви свои цели. Поради същата причина дойде и в Сарамир. Нямам никаква представа защо са го помолили да ви придружи, но мога да гарантирам, че ще ви бъде от голяма полза. От всички хора, с които съм скитал по време на различните си мисии из Близкия свят, няма никой, на когото бих поверил с по-голяма готовност живота си.

Вече бяха стигнали до покрайнините на селището. Тук земята се бе нагънала така, че оформяше естествена стена около него, в която бяха издълбани порти, а от външната й страна се издигаха подемни съоръжения, които се прибираха по време на война, за да попречат на неприятеля да се промъкне вътре.

Те поеха нагоре, избирайки не толкова оживените пътечки. Покрай тях хората се целуваха, пееха или се караха, опиянени от виното и празничната атмосфера. По някое време Кайку отново улови ръката на Саран. Кавалерът й леко потрепери и момичето се усмихна тайничко на себе си.

— Имаш ли някакви съмнения? — попита тя. — По отношение на това, което си открил?

— За четвъртата луна ли? — вдигна вежди шпионинът. — Никакви. Заелис също е убеден в това, след като му показах доказателствата и Сестрите удостовериха автентичността им. Мислех си, че идеята ще се стори твърде налудничава за твоите сънародници; все пак вие сте единствените хора от Близкия свят, които продължават да боготворят луните. — Той отметна един кичур от челото си с женствено движение. — Ала се оказа, че не съм бил прав. Само през последните хиляда години толкова много богове са били забравени, изгубвайки се безвъзвратно в древността; напълно естествено е да не сте чували за някой, който е загинал дълго преди изграждането на вашата цивилизация.

— Може и да не е загинал — промълви Кайку. — Може би точно там е проблемът.

Саран изсумтя скептично.

— И какво те кара да мислиш така?

Девойката вдигна рамене.

— Нищо конкретно. Просто… имам някакво лошо предчувствие. Бях докосната от Лунните деца; знаеш ли за това? Не пряко, всъщност — те бяха дошли да помогнат на Лусия.

— Зная — рече сухо Саран.

— Всички тези неща за Арикарат, как да ти кажа… — запъна се младата жена. — Карат ме да се чувствам зле. — Момичето не можеше да намери по-точна формулировка — усещаше леко гадене в стомаха си, някакво безпокойство, също като предупредителното потреперване на земята преди земетресение. Дали щеше да се чувства така, ако не се беше сблъскала с неведомата същност на тези духове? Не знаеше.

— Има и нещо друго — продължи след малко. — Моят приятел Тейн загина, вярвайки, че всичко, което върши през живота си, е по волята на неговата богиня Еню. Аз положих обет за възмездие пред Оча и утре се отправям отново на път, за да изпълня клетвата си. Самите лунни деца също се намесиха, вземайки страната на Лусия. И ето че сега ти ми казваш, че източникът на силата на Чаросплетниците, истинската причина за злочестината и мъката на тази земя, всъщност са останките от някаква отдавна забравена луна. — Тя машинално направи знака против богохулство, преди да продължи. — Започвам да вярвам, че съм се натъкнала на някаква игра на боговете, независимо дали искам, или не; че сме се превърнали в част от някакъв конфликт, чиято природа сме неспособни да съзрем. И че всички ние можем с лекота да бъдем пожертвани в името на незнайните цели на обитателите на Златните владения.

Саран се замисли за момент над думите й.

— Мисля, че се уповаваш прекалено много на своите богове, Кайку — каза той. Някои хора приписват собствената си смелост на волята на божествата си, а други използват вярата си като извинение да бъдат лоши. Внимавай, Кайку! Един ден желанията на сърцето ти могат да се окажат доста различни от онова, което боговете ти искат да сториш.

Кайку беше доста изненадана да чуе подобни думи от устата на един куараалец, израснал с теократската доктрина. Щеше да му отговори, ала изведнъж се оказа, че бяха стигнали до къщата, която девойката споделяше с Мишани. Тя се издигаше на една от средновисоките тераси на Лоното — малка и непретенциозна постройка, чиято грубовата фасада бе прикрита от пълзящи растения и саксии с цветя. Кайку и Саран се спогледаха за секунда, след което младата жена отвори вратата и двамата влязоха вътре.

Прагът, който пристъпиха, не беше само физически. Кайку още не беше затворила вратата, когато компаньонът й я прегърна и долепи устни до нейните. Девойката отвърна на целувката му с не по-малка жар, а ръцете й погалиха косата и лицето му, преди да се спуснат по мускулестия му гръб. Саран я притисна към стената и младата жена почувства как по тялото й се разлива приятна топлина, докато устните им се сливаха и раздалечаваха, само за да се срещнат отново. Кайку разтвори бедра и почувства твърдата издутина, пулсираща в слабините му. Предупредителният глас бе изтикан в ъгълчетата на съзнанието й — момичето нямаше никакво намерение да спира онова, което щеше да се случи.

Пръстите й вече се суетяха около тесния му жакет, опитвайки се да се преборят със странното куараалско закопчаване. Кайку се засмя на своята несръчност, ала кавалерът й й помогна и не след дълго дрехата бе свалена, разкривайки голата плът под нея. Саран беше строен и мускулест като атлет, без грам тлъстина по себе си. Нежните пръсти на девойката се плъзнаха по стегнатия му корем и той потръпна от удоволствие, след което зарови устни в косата й, целувайки захапвайки лекичко едното й ухо, докато тя обсипваше с целувки врата и гърдите му.

Кайку го придърпа към едно диванче и двамата се търкулнаха отгоре му. В къщата цареше мрак — фенерите не бяха запалени, а капаците на прозорците бяха спуснати, заглушавайки глъчката на празнуващите. Устните им се сляха отново и девойката прокара пръстите си по долната част на гърба му. Кавалерът й свали блузата й с грациозни движения и я захвърли на пода, след което съблече и долната й риза. Нетърпеливите му движения подействаха малко разочароващо на Кайку, която обичаше бавните и продължителни ласки. Ръцете му вече разкопчаваха панталоните й, ето защо младата жена се търкулна с партньора си на пода, възсядайки хълбоците му.

Девойката целуна нежно челото му, а Саран обгърна гърдите й с ръце, докосвайки с устни едното й зърно. Допирът на езика му я накара да потрепери от наслада и Кайку се изви назад като котка, докато същевременно протягаше дясната си ръка зад себе си, погалвайки ерекцията му. Дишането на обикновено сдържания и хладнокръвен куараалец бе станало учестено и повърхностно и момичето със задоволство отбеляза, че това се дължеше на нея. В следващия миг партньорът й захапа лекичко връхчето на гърдата й и тя отметна главата си назад, премрежила очи от наслада.

Внезапно Саран премести центъра на тежестта си и се завъртя, така че той да застане отгоре. Лицето му бе почервеняло, а напрегнатото му изражение го караше да изглежда почти грозен. Възбудата й изведнъж повяхна, подкопана от нещо неприятно, което тя съзря в очите му — животинска похот, надхвърляща обичайната страст при съвкуплението между мъж и жена.

— Саран… — започна Кайку, без да знае какво щеше да каже, без да знае дали това бе просто нещо моментно, което щяха да преодолеят и забравят след минута, или пък думите й щяха да сложат край на ласките им. Не й се искаше да го нарани, ала щеше да го стори, ако се наложеше.

Той заглуши думите й с груба целувка, от която устните я заболяха, и на нея й се стори, че в целувката му сякаш имаше нещо различно. Не толкова страст, колкото…

Глад.

Нейната кана се размота като скупчени на кълбо змии, отприщвайки се като огнена река от слабините и утробата й. Преди да осъзнае какво се случва, пламтящите вълни обляха тялото й, след което Кайку бе връхлетяна от усещането, че нещо се опитва да изтръгне вътрешните й органи, запращайки ги през гърлото й към устата на Саран. В следващия миг проблесна бяла експлозия и партньорът й беше запратен в другия край на помещението, където се фрасна в срещуположната стена, свличайки се на земята.

Беше също като последния път. Кайку се бе сблъсквала с този глад и преди.

— Не… — промълви девойката, а от очите й избликнаха сълзи, докато се изправяше. Бе прикрила голите си гърди с блузата си, а бретонът й се бе разрошил, падайки над челото й. — Не, не и не! — Кайку повтаряше това като някаква мантра, сякаш отрицанието можеше да изцели раната от предателството, с което току-що се беше срещнала.

Саран се изправи на крака, а на лицето му бе изписано мъчително изражение.

— Кайку… — започна той.

— Не, не, НЕ! — изкрещя младата жена и сълзите потекоха надолу по бузите й. Устните й трепереха. — Това ти ли си? Ти ли си?

Мъжът не продума нищо — само поклати леко глава, но не за да отрече, а по-скоро защото я молеше да не отговаря на въпроса й.

— Асара? — прошепна девойката.

Чертите на лицето му се изкривиха от болка и тази реакция бе напълно достатъчна на Кайку, за да разбере истината. Тя рухна на колене и зарида с глас, докато тялото й се тресеше конвулсивно.

— Как можа? — проплака момичето, след което яростта й изведнъж взе превес и тя изкрещя: — Как можа?

В погледа на куараалеца се четеше огорчение, ала нямаше никакво съмнение, че това бяха очите на Асара. Шпионинът отвори уста да каже нещо, но не последваха никакви думи. Вместо това той взе жакета си и се изгуби в топлата нощ, оставяйки Кайку да ридае на земята.