Преждата на покварата

Тридесет и седма глава

Кайку се размърда и отвори очи, присвивайки клепачи заради ярката дневна светлина. Цялото тяло я болеше, а дрехите сякаш дращеха кожата й. Наблизо се чуваше приятният шепот на запален огън и ухаеше на готвено месо. Тя лежеше върху каменистата почва на плитка долчинка, заобиколена от три страни от скали, а раницата й бе намотана на руло под главата й като възглавница. Въздухът беше необичайно безмълвен; не се чуваха нито насекоми, нито птици. Това означаваше, че все още се намираха близо до вещерския камък, че все още бяха в обсега на покварата.

Тя се надигна рязко, а мускулите й изстреляха залп огненочервена болка, който я накара да изстене тихичко. Тсата беше там, приведен край огъня. Той погледна към нея.

— Не се напрягай — каза спътникът й. — Все още си слаба.

— Къде сме? — попита младата жена, откривайки, че гърлото й е пресъхнало и че гласът й наподобяваше тънко грачене. Ткиуратецът й подаде кожен мях с вода и тя отпи от него, след което повтори въпроса си, изговаряйки по-ясно думите.

— На няколко километра на запад от мината — каза той. — Мисля, че тук сме в безопасност… поне за известно време.

— Как стигнахме дотук?

— Носих те — рече ткиуратецът.

Кайку потърка челото си, сякаш се опитваше да върне съзнанието си обратно към живот. Имаше чувството, че може да си спомни определени мигове, моментни проблясъци на полу-сън, полу-бдение, в които бе захвърлена в чернотата, а после спътникът й я носеше на раменете си като убит елен.

— Как излязохме? По същия път, от който влязохме ли?

Тсата кимна.

— Изкачихме се с ведрото докъдето можехме, след което пробягах с теб остатъка от пътя. До входа на мината нямаше никакви Различни. — Той й се усмихна топло, а татуировките на лицето му се изкривиха леко. — Ала не мисля, че забеляза. Онова последно усилие просто ти дойде малко в повече.

Кайку се засмя.

— Гладна ли си? — попита мъжът, посочвайки мършавото телце, набучено на шиш над огъня.

Тя кимна усмихнато и ткиуратецът поднесе шиша към нея, разполагайки се наблизо. И двамата бяха разчорлени и мръсни, а дрехите им бяха подгизвали и изсъхвали на гърбовете им няколко пъти през последните дванайсет часа. Тсата откъсна къс месо с пръстите си; Кайку отметна непослушния си перчем от очите си и пое дажбата си. Започнаха да се хранят и за известно време никой не продума нищо, всеки потънал в собствените си мисли. Младата жена се наслаждаваше на простичката радост от това, че беше жива, на топлите слънчеви лъчи, които галеха кожата й, и на вкуса на месото.

Чувстваше се разтоварена; освободена от някакво вътрешно напрежение, за което дори не знаеше, че я гризе отвътре. Бяха успели да унищожат вещерския камък; бяха нанесли на Чаросплетниците такъв удар, какъвто никой в Сарамир не беше успявал да им нанесе преди. Имаше още много, докато изпълни обета си за възмездие, положен пред Оча, ала засега се бяха справили отлично. Толкова дълго се беше измъчвала от бездействието си, така й се искаше да направи нещо, вместо да играе тази безкрайна игра на изчакване, към която Заелис и Кайлин се придържаха. Беше се справила перфектно. Отново се чувстваше полезна и необходима.

Ала имаше и нещо друго. Тя не беше онази Кайку, която преди всички тези седмици бе потеглила от Лоното с разбито сърце. Онази Кайку бе изключително наивна и изобщо не съзнаваше потенциала на силата, която носеше вътре в себе си. Тя беше доволна да я размахва като тояга и да я контролира дотолкова, доколкото да не си причини вреда сама на себе си. Ала ето че обстоятелствата я бяха принудили да използва своята кана по напълно нови и непознати за нея начини. Без адекватно обучение и без какъвто и да е опит, тя се бе изправила срещу демони, бе прочистила тялото на един човек от отрова и беше спасила живота му, и — най-невероятното от всичко — бе сразила Чаросплетник. Вярно че бе успяла да го победи на косъм, ала победата си беше победа.

Често се беше чудила защо Кайлин настояваше толкова упорито да се занимава с нея и защо толерираше по такъв начин една толкова несериозна ученичка, от която всички други учители биха се отказали. Сега знаеше отговора на този въпрос. Високата жена й го бе повтаряла хиляди пъти, ала Кайку беше прекалено опърничава, за да се вслуша в думите й; едва сега, след като вече бе преминала през всичко това, се беше убедила, че Сестрата от Аления орден беше права. Талантът й беше необикновен, нейната кана — изключително мощна, а потенциалът й — почти безграничен. Духове, нещата, които можеше да прави с нея…

Тя бе прекалено нетърпелива, за да се посвети напълно на обучението и на Аления орден, ето защо прахосваше таланта си по дребни задачи, които можеха да бъдат свършени и от други хора. Изминалите седмици я накараха да осъзнае, че нейната кана представляваше нещо повече от оръжие. Младата жена разбра и че да притежаваш определена сила и да не знаеш как да я използваш оптимално, беше по-зле от това да не притежаваш нищо. Ами ако не бе успяла да спаси живота на Юги? Ако не бе съумяла да унищожи вещерския камък? Какво ли щеше да бъде тогава бремето на вината, стоварило се върху плещите й? Как ли щеше да се чувства, ако неумението й да борави със скритата си дарба доведеше до смъртта на мнозина?

Сега разбираше, че най-бързият начин да изпълни обета си към Оча не беше този, за който си беше мислила. Кайлин винаги й казваше, че трябва да върви бавно, ако иска да стигне по-бързо до целта си — че трябва да опознае себе си, за да стане още по-ефективен участник в играта. Навремето това й беше прозвучало като поредния философски шаблон, ала сега се беше убедила в истинността на тези думи. Тя се проклинаше, задето бе толкова твърдоглава и не бе прозряла по-рано смисъла на казаното от Кайлин.

В този момент решението се оформи в главата й. Щеше да позволи на Кайлин да я обучава. Когато се завърнеше, щеше да й се извини и да я помоли да стане отново нейна ученичка; като този път щеше да се посвети напълно на Аления орден. Колкото и странно да изглеждаше, желанието й запламтя с неподозирана сила именно сега, когато жаждата й за отмъщение бе временно задоволена. Щеше да се присъедини към Аления орден. Щеше да стане Сестра. Така, с тяхна помощ, щеше да се изправи срещу Чаросплетниците, използвайки уменията, които някога бе сметнала за проклятие; които я бяха превърнали в изгнаница.

Ако, разбира се, Аления орден изобщо съществуваше, когато се завърнеше. Подсъзнателно обаче тя не се тревожеше за това, нито пък за съдбата на Лоното, Мишани или Лусия. Имаше причудливи, изплъзващи се спомени за времето, прекарано в безсъзнание, ала смътно си спомняше някакъв глас, чиито думи успокоиха свитото й сърце. Без да разполага с конкретни доказателства, Кайку знаеше, че не всичко беше изгубено, че Вещерите не бяха смазали последните им надежди, че и Мишани, и Лусия са живи и са добре. Повече не й трябваше.

— Какво ще правиш сега? — обърна се младата жена към Тсата.

— Ще се върна в Лоното, след което ще се отправя към Окхамба — рече спътникът й. — Трябва да разкажа на сънародниците си за онова, което се е случило тук. — Той се поколеба за момент, след което я погледна. — Можеш да дойдеш с мен, ако искаш.

За миг Кайку си помисли колко лесно щеше да е да направи така, колко чудесно щеше да е — по този начин можеха да удължат времето, което бяха прекарали заедно, а и тя нямаше да се връща към света, който познаваше. Нямаше ли да е прекрасно да бъде заедно с него — с този мъж, на когото се доверяваше напълно и който едва ли бе способен на измама, подлост или коварство. За един миг всичко това прелетя през съзнанието й… ала само за миг.

— Бих искала това повече от всичко на света — каза тя, усмихвайки се тъжно. — Но и двамата знаем, че не мога. Както и двамата знаем, че и ти не можеш да останеш тук.

Той кимна по обичая на сарамирците.

— Иска ми се нещата да стояха другояче — рече и младата жена почуства как думите му я пронизаха болезнено в гърдите.

След това вече нямаше какво повече да си кажат. Те довършиха обяда си, починаха си малко и когато Кайку бе достатъчно силна, за да върви, ткиуратецът й помогна да се изправи. Двамата нарамиха раниците и пушките си и поеха на изток, обратно към Лоното и към онова, което ги чакаше занапред.

Храмът на Оча, разположен на върха на Императорската цитадела в Аксками, беше най-високото място в престолния град, като изключим върховете на кулите, които се извисяваха в четирите му ъгъла. Украсата му надхвърляше всякакви граници — той представляваше кръгла сграда, поддържаща изумителен купол, отрупан с всевъзможни мозайки, гравюри и филигранни инкрустации от скъпоценни метали и камъни, които поразяваха окото с невиждания блясък и разточителство. Осем изключителни статуи от бял мрамор се издигаха над самия купол, обозначавайки посоките на компаса, като всяка представяше по едно от главните божества; едновременно в човешкия им облик и в животинските им превъплъщения, разположени покрай нозете им. Това бяха Асантуа, Риека, Джурани, Омеча, Еню, Шинту, Исисия и самият Оча, чиято величествена фигура се издигаше над входа на храма, а пред нозете му се бе надигнал огромен глиган. Ала върхът на купола бе най-великолепният от всичко — той бе увенчан с грозд диаманти, които сияеха във всички цветове на дъгата и се виждаше единствено от най-горните точки на Кулите на Четирите вятъра. Диамантите изобразяваха Абинаксис — звездата, която бе създала вселената и родила всички богове и богини. Когато лъчите на окото на Нуку попаднеха върху нея, тя се превръщаше в неземна по своята прелест гледка; тя бе предназначена за самите богове като компенсация за човешката дързост, довела до унищожаването на Гобинда преди толкова столетия.

Интериорът на храма беше не по-малко бляскав, въпреки че с течение на времето той бе губил по мъничко от пищността си, за да се впише по-добре в елегантните архитектурни традиции на Сарамир. В големи ниши покрай стените се виждаха големи статуи, изработени от лач, а долната част на купола бе украсена с барелефи от слонова кост. Въздухът бе прохладен и влажен въпреки жегата отвън. От входа започваше широка пътека, която водеше до огромния олтар в центъра на помещението, а останалата част от покрития с мозайки и полирани камъни под бе покрита с вода, оформяйки кристалночисто плитко езеро.

Авун ту Коли бе коленичил пред олтара от слонова кост, разположен на кръглия остров в центъра на залата — той държеше димящи тамянови пръчици в едната си ръка, а плешивата му глава беше приведена. Устните му оформяха безмълвна мантра — отново и отново, без да спира — и той вече бе започнал да се поклаща несъзнателно в унисон с ритъма на звуците. Това бе ритуал на благодарността, адресиран към Оча, който, освен че беше господар на Златните владения, беше и бог на войната, възмездието, откритията и упоритостта. Авун благодареше на бога, който бе запазил семейството му живо и здраво, докато империята се сгромолясваше около тях.

Аскетичният мъж отново бе въвлякъл рода Коли в най-страшната опасност, измъквайки го оттам много по-силен и могъщ от преди. Родът Батик щеше да бъде заличен без никаква милост — в Аксками вече не бе останал нито един жив човек, носещ това име. Армията му вече я нямаше, богатствата и земите му съвсем скоро щяха да бъдат конфискувани, а останалите членове на фамилията — изклани до последното пеленаче. Те бяха управляваща династия в продължение на пет кратки години, по време на които родът Авун беше в немилост; ала накрая Авун беше този, който се кланяше в храма на Оча, а Мос бе мъртъв.

В следващите седмици щеше да има множество промени. Какре му бе обяснил всичко. Чаросплетниците бяха прекалено ненавиждани от хората, за да управляват, а уродливите им хищници бяха твърде ужасяващи, за да поддържат реда по някакъв начин, различен от вдъхването на страх. А ужасеното население не беше продуктивно. Ето защо се нуждаеха от него; защото им трябваше предводител. Той щеше да бъде човешкото лице на вещерския режим — неговите бойци щяха да заменят императорските стражи, които вече бяха поголовно избити. След като редът в Аксками бе възстановен, присъствието на Различни хищници щеше да бъде редуцирано и те щяха да бъдат изпратени там, където имаше по-належаща нужда от тях. С течение на времето хората постепенно щяха да разберат, че това беше новият начин, че светът, който познаваха — този на приемите, благородниците и традициите — вече го нямаше, че думите род и семейство вече не означаваха нищо. Авун щеше да е Император единствено на думи, а всъщност щеше да е подчинен на Чаросплетниците. Те щяха да го наричат Лорд Протектор, а войниците му щяха да носят наименованието Черната стража.

За да получи това, Авун се бе разделил единствено с честта си. Честта му обаче не беше нещо кой знае какво в сравнение с победата. Именно честта бе отблъснала дъщеря му от него.

Той се замисли за Мишани. Сега тя представляваше за него само едно лице и нищо друго; той не изпитваше никаква родителска любов към изчезналото си дете. Предполагаше, че бе успяла да се изплъзне от опитите за посегателство върху живота й, защото не бе получил никакви известия за успех от наемниците си. Тази мисъл го накара да се усмихне едва забележимо. Мишани бе достойна дъщеря на баща си — не беше лесно да я затриеш. Е, нека правеше, каквото си иска — действията й вече не можеха да го засрамят. Сега, след като натруфената политика на сарамирските благороднически кръгове не означаваше нищо, тя не можеше да направи нищо, с което да му навреди. Мълвата за едно непокорно дете можеше да му причини неприятности, когато беше баракс, ала бе неспособна да го засегне по какъвто и да е начин, след като бе станал Лорд Протектор, който нямаше никакви съперници, с които да се съревновава. Нямаше да си губи времето, опитвайки се да се отърве от нея. Просто щеше да забрави, че някога изобщо е имал дъщеря.

Колко му се искаше и жена му Мураки да можеше да постъпи така… но, в края на краищата, това не беше кой знае какъв проблем.

Стъпките зад гърба му прогласиха появата на Върховния Чаросплетник Какре. Авун приключи с мантрата си и се изправи, покланяйки се дълбоко пред олтара. Когато свърши и с това, се обърна, за да погледне към новия си господар.

— Молите се, Лорд Протекторе? — изграчи Вещерът. — Колко старомодно.

— Боговете ми помогнаха — отвърна Авун. — Те заслужават моята благодарност.

— Боговете изоставиха тази земя — рече Какре. — Ако изобщо някога са съществували.

Лорд Протекторът повдигна въпросително вежди.

— Значи Чаросплетниците не се кланят на никакви богове, така ли?

— От този ден нататък ние сме вашите богове — заяви Върховният Чаросплетник.

Авун наблюдаваше внимателно създанието с мъртвешки лик пред себе си, без да каже нищо в отговор.

— Елате — подкани го Вещерът. — Има много неща, за които трябва да поговорим.

Мъжът кимна. Предстояха им толкова много задачи. Дори Чаросплетниците не можеха да завладеят обширна земя като Сарамир за един ден или година. Бяха отсекли главата на империята и бяха превзели столицата и част от големите градове, ала благородниците и народът бяха прекалено разпръснати нашир и длъж из огромната държава, за да бъдат подчинени лесно — въпреки чудовищните армии на Вещерите и унищожените войски на повечето от аристократите. Северозападната част на континента щеше да бъде изцяло под контрола на Чаросплетниците в рамките на един месец. След това щяха да се заемат с ликвидирането на остатъците от благородниците, които щяха да са абсолютно безпомощни без своите Вещери, слепи и сакати; а после да настъпят и на юг, докато цялата страна не станеше тяхна и не останеше никой, който да им се противопостави.

Дали това щеше да стане лесно, или не, Авун нямаше представа; той обаче имаше дарбата винаги да избира печелившата страна, а в този случай беше по-добре да е на страната на Чаросплетниците, отколкото да е срещу тях.

Що се отнася до Какре, неговите тревоги не се изчерпваха с армиите, войната и окупацията. Вещерът си мислеше за онова, което се бе случило в разлома Ксарана, за загубата на толкова много Чаросплетници, и — най-вече — за разрушаването на вещерския камък. Той усещаше смъртта му като физическа рана, която го беше състарила неимоверно, нанасяйки му жесток удар. Какво да кажем тогава за Лусия и за Лоното?

Ами съществата, които бяха разгромили неговите Вещери — жените, дръзнали не само да проникнат в царството отвъд сетивата, но и да се противопоставят на Чаросплетниците му? Това бе опасност, надхвърляща всичко, с което се бяха срещали досега, най-голямата заплаха, която можеше да си представи за момента. Ако можеше да отдели достатъчно от своите сили, би ги изпратил незабавно към разлома Ксарана; ала дори и да направеше така, подозираше, че мишените му отдавна щяха да са избягали оттам, намирайки си друго скривалище. Откога ли се криеха в Разлома? Колко време бяха изграждали своята общност, увеличавайки своята численост? Всички тези години, през които Чаросплетниците бяха избивали Различни деца, имаха точно тази цел — да предотвратят възникването на подобна опасност, и въпреки всичко, въпреки усилията им, това се бе случило. С какви сили разполагаха хората в Лоното? Каква беше тяхната численост?

Той си помисли за Сестрите и съсухрените му черти под Маската се сгърчиха; боеше се от тях.

Авун и Какре поеха бавно по пътеката към входа на храма, където заслепяващите слънчеви лъчи проникваха през портала. Докато пристъпваха, не спряха да говорят за предстоящите си победи и пораженията на враговете си, а гласовете им отекваха сред безмълвието около тях, за да заглъхнат окончателно, когато домът на Императора на боговете опустя.

Кайлин стоеше на високия хребет, обрасъл с трева, и гледаше как слънцето бавно залязваше — подпухнала червена сфера, забулена от дима, който продължаваше да се издига от долината на Лоното. Високата жена бе потънала в мислите си — тепърва трябваше да се обмислят стратегии и планове.

Останалите Сестри бяха разпръснати из околностите на селището, помагайки на доскорошните му жители да се разпръснат. Привържениците на Либера Драмач се бяха разделили, превръщайки организацията в невъзможна мишена; щяха да се обединят отново след няколко седмици. Хората от Лоното сами избираха по-нататъшната си съдба — някои се доверяваха на досегашните си лидери и оставаха верни на каузата си, докато други се присъединяваха към различни племена и фракции от Разлома или пък се изнасяха завинаги оттук. Единството на Лоното бе разрушено и едва ли някога щеше да бъде възстановено отново.

През целия ден пристигаха най-различни известия чрез Чаросплетието от местата, където Аления орден имаше свои агенти под прикритие. Сестрите от Аксками ги уведомиха за касапницата в северните градове и за непобедимото настъпление на Вещерите; за рухването на Императора и на самата империя. Сестрите бяха наясно, че Чаросплетниците вече знаеха за тях и това сложи край на дългогодишното им мълчание.

Внезапно Кайлин усети някакво раздвижване в Чаросплетието. Нямаше нужда да се обръща, за да разбере, че това беше Фаека. Червенокосата Сестра се приближи до ръба на възвишението и застана до нея. Бе облечена в черно, както всички представителки на Ордена, и носеше страховития грим, специфичен за организацията, ала одеждите й имаха различна кройка от тези на Кайлин и косата й бе сплетена на плитки, характерни за Речния район в Аксками, където бе израснала. Трябваше да се досети, че Фаека щеше да дойде при нея. Тя винаги бе тази, която се бунтуваше, която се интересуваше от нравствената страна на даден проблем, която непрестанно задаваше въпроси.

За известно време никоя от тях не продума. Окото на Нуку потъваше зад хоризонта, обагряйки небето в кораловорозово и лилаво, въпреки дима, нашарил лицето му.

— Толкова много хора умряха — промълви накрая Фаека. — Това планирано ли беше?

— Не бих казала — рече чернокосата жена. — Чаросплетниците разбраха за Лоното поради едно нещастно стечение на обстоятелствата, провокирано от група глупави и самонадеяни фанатици.

Мълчанието на Фаека бе достатъчно красноречив отговор. Кайлин зачака следващия въпрос.

— Ние ли предизвикахме всичко това? — гласеше той. — Не беше ли това цената, която трябваше да платим, задето толкова дълго време се спотайвахме и бягахме от решителни действия, когато трябваше да се намесим…

Когато заговори, в гласа на Кайлин се усещаше раздразнение.

— Фаека, най-добре да спреш да се занимаваш с това. Знаеш не по-зле от мен защо „бездействахме“ през тези години. Според мен прекрасно съзнаваш, че хората, погубени тук, ще са нищо в сравнение с тези, които ще намерят смъртта си в предстоящите месеци.

— Можехме да ги спрем — възрази й червенокосата жена. — Можехме да попречим на Вещерите да завземат властта. Ако се бяхме опитали.

— Навярно си права — рече несигурно Кайлин, завъртайки глава, за да погледне събеседничката си. Тя търсеше балсам, с който да успокои разранената си съвест, ала чернокосата жена нямаше какво да й предложи. — Защо обаче да правим това? В подобна саможертва нямаше да има никакъв смисъл, Фаека. Не позволявай съвестта ти да те измъчва сега; вече е твърде късно за угризения. Това е само началото. Сестрите се събудиха. Войната за Сарамир започна. — Горещ порив на вятъра раздвижи гарвановите пера по яката й. — Ние искахме Чаросплетниците да завземат властта. Именно поради тази причина не позволявахме на съюзниците си да се намесят, поради тази причина държахме толкова много на секретността, поради тази причина отказахме да използваме способностите си, за да им помогнем. Ала никога не трябва да им позволяваме да научат това, защото ще го нарекат предателство.

Фаека кимна неохотно, а погледът й бе вперен в далечината.

— Това е само началото — промълви. — Страхувам се от онова, което тепърва ще се случва.

— Съвсем правилно, Сестро — рече Кайлин. — Съвсем правилно.

Въпреки че не продумаха нищо повече, никоя от двете не си тръгна. Сестрите стояха заедно на високия хребет под чезнещата светлина на последните слънчеви лъчи и гледаха как димът продължаваше да се издига от долината, докато цветовете постепенно гаснеха от небето и мракът спускаше своя покров над земята.