Преждата на покварата

Двадесет и пета глава

Кайку се носеше надолу по покрития с глинени шисти склон, а ботушите й вдигаха облаци прах под светлината на лунните лъчи. Тсата вече беше стигнал дъното и тъкмо насочваше цевта на пушката си към назъбения скален ръб, зад който изпъкваше огромното, осеяно с петна лице на Аурус. Той очакваше силуета на преследвача им да изникне там всеки момент, закривайки сиянието на луната, понесъл се по петите на Кайку.

Гаурегът нададе своя рев — звукът наподобяваше кръстоска между мечи рев и вълчи вой. Движеше се адски бързо.

Кайку се приземи върху каменистата гола почва сред облаци прах и се втурна към скалистия ръб вляво, където навярно можеха да намерят убежище от звяра. Тъкмо премина от другата му страна, когато Тсата я настигна, изпревари я и ги поведе надолу по неравната повърхност. Сърцето на младата жена сякаш щеше да изхвръкне от гърдите й и дробовете й горяха, ала двамата спътници продължаваха да тичат като обезумели. Зад тях отекваха тежките стъпки на чудовището, свидетелстващи за огромните му размери. Ако попаднеха в обсега на хищните му лапи, щяха да бъдат разкъсани на парчета.

Очевидното изчезване на плячката му накара Различната твар да спре. Тсата и Кайку използваха този момент, за да увеличат разстоянието помежду им. В момента тичаха по осеяна с неголеми скали долина, а далечния край на която се издигаше нещо като естествена стена, образувана от натрупани една върху друга канари. Над тях Аурус и Иридима се намираха в опасна близост, предвещаваща лунна буря, ако и третата сестра изникнеше до тях в близките дни.

Кайку се втурна към купчината скали. Тук прекалено се набиваха на очи. Ако се скриеха от погледа на чудовището за известно време, то можеше да се откаже от преследването. Макар че гаурегите бяха свирепи и опасни, те не бяха сред най-интелигентните същества, подбрани от Чаросплетниците.

Ала тази нощ Шинту не беше на тяхна страна. Почти бяха стигнали до прикритието на скалите, когато Различният звяр се появи на хребета, който бяха превалили преди малко. Кайку успя да зърне страховития му силует — главата му бе наведена ниско между прегърбените рамене, докато изучаваше напрегнато долчинката. В следващия момент ги забеляза; очите му срещнаха погледа на младата жена и по гърба й пролазиха тръпки. Съществото изрева и се хвърли от скалистия ръб — шестметровата височина изглежда изобщо не го затрудняваше, а Кайку усети през подметките на ботушите си как земята потрепери.

Гауреги. Това бяха най-големите Различни, на които Кайку и Тсата се бяха натъквали в Разлома, и определено най-свирепите, ала девойката се ужасяваше най-вече от поразителното им сходство с хората. Когато за първи път чу рева им и зърна мъхнатите им силуети в нощта, те й се сториха странно познати; само дни по-късно младата жена осъзна, че се бе криела именно от тези създания в планините Лакмар на остров Фо — по време на дългия си преход в снега, когато се опитваше да намери пътя на баща си до манастира на Чаросплетниците. Тогава те бяха призрачни, едва забележими същества, мярващи се за миг на фона на белия хоризонт; ето че сега ги виждаше в пълния им блясък и те се бяха оказали по-ужасни, отколкото си ги бе представяла.

Височината им надхвърляше два метра и половина, а прегърбената им поза загатваше, че сигурно щяха да бъдат още по-високи, ако се изправеха напълно. На външен вид наподобяваха маймуни и макар че можеха да бягат и на четирите си крака, задните им крайници бяха дебели и достатъчно масивни, за да им позволяват да се придвижват само на тях — това им придаваше гротесково човешки черти. Черепите им бяха огромни, снабдени с чудовищни челюсти, които бяха достатъчно тежки, за да оправдаят изгърбената им походка. Те наподобяваха стоманени капани, обрамчени от мъхеста козина, а от венците им стърчаха закривени зъби, които бяха притъпени отстрани и заострени отпред. Малките им жълтеникави очи и плоските им носове служеха главно да установяват местоположението на онова, което предстоеше да бъде изядено. Туловищата им бяха покрити със сива козина, ала дланите, краката и гърдите им бяха черни и набръчкани, лишени от каквото и да е окосмяване. Въпреки огромните си размери, тези чудовища бяха изключително бързи.

Кайку замръзна за секунда, докато наблюдаваше безпомощно как създанието се приземява в долината сред облаци прах, след което полетя към тях, носейки се на четири крака. Тогава Тсата я бутна силно и двамата отново побягнаха. Нейната кана кипеше вътре в нея, жадувайки да излезе навън, докато тичаха по пресечената местност, ала девойката не се осмеляваше да я пусне. Когато я бе използвала преди — върху мъртвата острилия — беше действала изключително прецизно и предпазливо. Направеше ли обаче нещо толкова брутално като например да атакува Различния звяр, Чаросплетниците веднага щяха да разберат и нямаше да пожалят никакви усилия, докато не я открият.

Само че не им оставаха много възможности за избор.

— Тук! — извика изведнъж Тсата. — По този път!

Ткиуратецът профуча покрай нея и рязко смени посоката, насочвайки се към далечната страна на скалистата долина, където се издигаше стръмен сипей, прорязан от начупена хоризонтална пукнатина. Щом стигна до него, той бързо се изкатери по отвесната стена, използвайки пукнатината като опора за пръстите си; Кайку се озова там след секунда и се опита да направи същото, ала не успя. Тя подскочи още веднъж, мъчейки се да не обръща никакво внимание на болезнения начин, по който пушката й се удряше в гърба й, но и този опит се оказа неуспешен. Гаурегът вече бе скъсил дистанцията помежду им и тежките му стъпки отекваха в такава близост, че девойката имаше чувството, че има леко земетресение.

— Качвай се! — извика спътникът й. Младата жена си пое дълбоко дъх, изстреля се нагоре и този път пръстите й намериха спасителната цепнатина, вкопчвайки се в нея. Тя се набра на ръце и оттам насетне вече не беше толкова трудно да се изкатери, а малко преди да достигне ръба, Тсата улови ръцете й и я издърпа горе. В същия миг Кайку чу как ноктите на звяра остъргаха ронливата повърхност на сипея точно там, където до преди миг се бе намирал единият й глезен. Беше се разминала на косъм.

Ала нямаше никакво време за губене. Кайку се изтръгна от хватката на татуирания мъж и те побягнаха отново. Гаурегът можеше да се опита да скочи, ала височината бе твърде голяма за масивното му тегло. Върхът на вертикалния сипей беше отвъд възможностите му в момента, ала навярно животното щеше да намери друг начин да ги догони.

Играта бе станала прекалено опасна. Каквато и истина да се криеше зад отношенията между Различните и загадъчните маскирани фигури — които девойката бе започнала да нарича Възли — беше очевидно, че Чаросплетниците бяха разбрали за чуждата намеса в грижливо пазената от тях територия и бяха твърдо решени да я отстранят. Набезите на Кайку и Тсата през преградата бяха станали прекалено рисковани. Покварената, безлюдна земя, заобикаляща тревистата равнина, където пътешествениците бяха видели клетките с Различните твари, сега гъмжеше от стражи, които не позволяваха на двамата спътници да се доближат до мината, нито пък да се доберат до някой от Възлите. Предложението на Тсата да убият някой от тях, за да може Кайку да се опита да научи повече за същността им, изглеждаше непостижимо; освен това и двамата си даваха сметка, че не можеха да се изплъзват вечно от хищниците. Рано или късно щяха да ги пленят или убият.

С гаурега извадиха лош късмет. Обикновено изобщо не беше трудно да избягват тези зверове, защото те бяха доста шумни създания и не особено изкусни ловци, които разчитаха единствено на грубата сила при улавянето на плячката си. Гаурегите нямаха съперници сред останалите животни и това се потвърждаваше от обстоятелството, че увенчаваха хранителната пирамида в снежните пустини, откъдето и бяха докарани тук. В старанието си да избягат от една свирепа фурия, която се бе натъкнала на следите им, Кайку и Тсата се изпречиха на пътя на чудовището, от което се мъчеха да се изплъзнат сега. Девойката си мислеше, че ткиуратецът едва ли бе способен на подобна грешка, ала ето че дори не бе застрахован срещу случайността.

Единственото, на което се надяваше младата жена, беше това откритие да не им струва живота.

— Къде е? — попита задъхано тя.

— Направо — отвърна спътникът й. — Не е далеч.

Това „не е далеч“ се оказа доста по-далеч, отколкото девойката си беше представяла, и по това време гаурегът отново се бе втурнал по петите им.

Звярът ги забеляза от един невисок хребет, докато прекосяваха сравнително равен участък. Той нададе силен рев и се хвърли след тях. Кайку си каза, че навярно гаурегите винаги правеха така, когато ловуваха — изкачваха се на високи места, за да потърсят с поглед плячката си, без да се притесняват, че самите те можеха да бъдат забелязани. Току-виж това наблюдение й помогнало, ако занапред имаха злощастието отново да се натъкнат на подобно страшилище. Най-добрата тактика сигурно беше да се скатаят ниско, сгушвайки се плътно до някоя грапава скална стена.

Първо обаче трябваше да се справят с настоящия проблем, а за съжаление вече беше твърде късно да приложат откритието й. Закатериха се по един полегат, покрит с глинени шисти склон, на чието било се виждаха няколко деформирани дървета. Намираха се на края на територията на Чаросплетниците.

— Маската, Кайку! — извика Тсата, поглеждайки назад към равното пространство, което бяха прекосили. Гаурегът скъсяваше разстоянието с обезпокоителна бързина.

Двамата спътници отново се понесоха напред, докато Кайку се опитваше да извади предмета, който им трябваше, от раницата си. Маската обаче се беше омотала в някакви дрехи и когато девойката я дръпна рязко, за да я измъкне, тя изведнъж изскочи от раницата, прелетя покрай ръката й и се изтърколи върху камъните.

Младата жена изруга невярващо. Тсата веднага се закова на място, насочвайки пушката си към приближаващия хищник, а междувременно Кайку се втурна след предателския предмет. Гаурегът всеки миг щеше да се нахвърли върху тях, а девойката не знаеше къде точно се намираше преградата и дали щяха да успеят да се доберат навреме до нея.

Това бе последната й мисъл, преди да намери Маската и да я нахлузи на лицето си.

Този път топлото усещане за еуфория, което я заля, бе много по-силно от преди. Присъствието на баща й също беше по-осезаемо — неговият мирис сякаш се излъчваше от дървесината на Маската, успокоявайки я тъй, сякаш отново беше дете и се намираше в обятията му. Чувстваше Маската перфектно прилепнала към лицето си, нагодила се към всяка негова извивка, нежна като дланта на любим, галеща бузата й.

— Бягай!

Гласът на Тсата проряза безвремието и я върна към настоящето. Маската пламтеше; невидимата преграда се намираше съвсем близо. Тя се затича, а Тсата се втурна след нея. Гаурегът нададе канския си рев съвсем близо до тях, носейки се със светкавична скорост по каменистия склон.

— Дай ми ръката си! — извика Кайку, протягайки се назад към ткиуратеца. Бариерата беше точно срещу тях — изведнъж девойката осъзна, че се намираше прекалено близо, което означаваше, че спътникът й нямаше да може да премине, ако не успееше навреме да се хване за нея. Преди обаче да успее да довърши изречението си, девойката почуства как силните му пръсти се вкопчват в нейните. Гаурегът се намираше само на метри от тях и гигантското му туловище закриваше двете луни, а от блесналите му зъби се процеждаха дълги слюнки — недвусмислен знак, че звярът предвкусваше пиршеството, което го очакваше.

Чаросплетието избухна около Кайку и светът се превърна в златист хаос от светлина в мига, в който тя се хвърли презглава към преградата. Тсата изведнъж отслаби хватката си и я задърпа надясно — изкривените му сетива го тласкаха в друга посока — ала девойката стисна здраво ръката му и го повлече напред. Дърпаше с всичките сили, които имаше, а междувременно тялото му се огъваше и залиташе настрани — манипулираните му от Чаросплетието инстинкти не му позволяваха да продължи напред. Накрая той изгуби равновесие, ала за щастие това се случи малко преди и двамата да преминат от другата страна на преградата. Златистите нишки потрепнаха за последен път и внезапно изчезнаха, отстъпвайки място на единствения свят, който повечето хора бяха способни да възприемат.

Тсата бе застанал на четири крака, а в погледа му се четеше апатия и обърканост. Гаурегът се беше обърнал и сега се носеше покрай невидимата граница на изолирания район, без да знае, че плячката му вече не е пред него. Девойката остана загледана в него, докато звярът не се изгуби зад един невисок хълм.

Ткиуратецът се възстанови бързо, а междувременно Кайку вече се бе освободила от Маската си. Напоследък й беше все по-трудно да я сваля и това я изпълваше с чувство за вина — сякаш по този начин вършеше някакво предателство спрямо баща си, разочароваше неговия дух. Мрачните й мисли бяха прекъснати от спътника й, който каза:

— Голям късмет извадихме. Щеше да ни разкъса като едното нищо.

Младата жена отметна един кичур от челото си.

— Просто бяхме небрежни и това е — рече тя. — Занапред трябва да внимаваме повече.

— Мисля — започна ткиуратецът, — че вече е време да се откажем. Не можем да се приближим повече нито до Чаросплетниците, нито до Възлите. Трябва да се върнем в Лоното.

Кайку поклати глава.

— Не още. Не и докато не сме научили повече. — Тя го погледна в очите. — Ако искаш, ти се върни. Аз обаче оставам.

— Знаеш, че не мога.

Тя се надигна и му подаде ръка. Татуираният мъж я хвана и също се изправи на крака.

— В такъв случай се боя, че едва ли имаш голям избор.

Той я изгледа съсредоточено. Лицето му изглеждаше непроницаемо под светлината на лунните лъчи.

— Така изглежда — каза спътникът й, ала гласът му беше топъл и това я накара да се усмихне.

Чиен ос Мумака лежеше на една рогозка в медицинската шатра на армията, обсадила стените на Зила, и ту изпадаше в несвяст, ту се свестяваше. Сънят не идваше при него, а тялото го болеше ужасно, създавайки впечатлението, че краищата на костите му се търкаха болезнено една в друга. Като изключим присъствието му, шатрата беше празна; наредените в редица рогозки очакваха да бъдат запълнени, когато започнеше конфликтът. Помещението бе прохладно и обгърнато в полумрак, а отвъд стените му се дочуваха приглушените звуци от военния лагер — човешки гласове, пръхтене на коне, пукот на горящи съчки и множество неразличими проскърцвания, потраквания и пъшкания. Тук, от южната страна на обсадения град, досадните нощни насекоми не бяха толкова много и поне нощта бе спокойна.

Бяха му оказали лекарска помощ веднага след появата му в лагера и Чиен изпи предложената му настойка, която трябваше да потуши треската му. Търговецът каза, че се налага спешно да види баракс Зан, ала лечителят му отказа; тогава болният рече, че известието, което носи, има огромно значение и Зан ще бъде много ядосан на този, който го е забавил. Това накара лечителя да си помисли. От търговския си опит Чиен знаеше много добре, че хората са по-склонни да свършат нещо, когато им внушиш, че ще отговарят за последствията от бездействието си. Обаче лечителят не обичаше да му заповядват в собствената му шатра, Чиен беше тежко болен, а и Зан сигурно вече си беше легнал.

— На сутринта — каза му остро лечителят. — Тогава вече ще можете да приемате посетители. Аз аз ще попитам дали бараксът има желание да ви види.

Търговецът нямаше друг избор, освен да се примири с това.

След като остана сам, той започна да си мисли за събитията от днешния ден. Богове, тази Мишани беше невероятно проницателна! Мъжът не знаеше дали трябваше да се чувства засрамен или просто да се примири с обстоятелството, че тя го беше надхитрила накрая. Едва ли трябваше да се обвинява, задето си беше тананикал онази песничка насън. Той си мислеше, че тук по-скоро ставаше въпрос за волята на боговете — по-специално на Миен, богинята на съня, която имаше доста от кръвта на по-малкия си брат Шинту във вените си. А при това положение защо трябваше да се чувства зле?

Девойката беше права — той трябваше да признае това, макар и с неохота. Най-добрият начин да й помогне беше да я остави. Откакто бе покрай него, я бяха нападали два пъти и той нито веднъж не бе успял да я защити — тя все се изплъзваше на косъм от опитите за посегателство върху живота й. Чиен нямаше престава каква игра играеше дъщерята на Авун със Зан, но беше доволен, че щеше да излезе от тази афера, след като предадеше съобщението си. тогава щеше да е изпълнил дълга си, а ако Мишани останеше жива, Мураки щеше да е обвързана с клетва да освободи рода Мумака от тежката за него обвързаност с рода Коли.

Търговецът се усмихна въпреки мъчителната си треска. През целия си живот беше водил непосилни битки, опитвайки се да надмогне вредата, която му носеше обстоятелството, че бе осиновен. Никак не му помагаше и обстоятелството, че после родителите му бяха успели да имат свои собствени деца, въпреки че лечителите не вярваха в това. Всеки ден Чиен трябваше да се доказва сред своите братя, ала макар че нямаше нито образованието, нито елегантността, нито изтънчеността на братята си, той държеше главата си гордо вдигната. И сякаш не бе достатъчно, че именно той бе успял да измие позорното петно и да превърне рода Мумака в първостепенен фактор в морската търговия, ами сега трябваше пак той да освободи семейството си от дълга, който родителите му бяха стоварили върху потомците си, избирайки любовта пред политиката.

Булото на унеса започна бавно да обгръща съзнанието му, предлагайки му спасение от треската; в следващия момент обаче Чиен внезапно се разсъни, когато нещо надигна платнището на шатрата. Той надигна глава, опитвайки се да различи нещо в мрака, ала не можеше да фокусира погледа си.

Не виждаше никого, но това не намали тревогата му. В шатрата имаше още някой. Усещането за някакво чуждо присъствие пропълзя по кожата му. Търговецът се изправи на лакти и отново се огледа, опитвайки се да намери сянката, която бе мярнал. Усети как му се завива свят. Дали имаше халюцинации? Лечителят го бе предупредил, че настойката можеше да има странични ефекти.

— Кой е тук? — попита накрая, неспособен да понася повече изнервящата тишина.

— Аз — рече някакъв глас до главата му и Чиен подскочи от изненада. Някакъв черен силует, замъглен от билките в настойката му, стоеше до рогозката му.

— Ти причини много неприятности на моя работодател — изсъска мъжът и в този момент легналият мъж усети как нечия ръка в ръкавица притиска носа му, а някакво дървено шишенце се допира до устните му, преди да е успял да ги затвори. Търговецът се замята, опита се да изкрещи и да изплюе течността, проникнала в устата му, обаче друга ръка го сграбчи през устата и вирна главата му нагоре. Той инстинктивно преглътна, за да прочисти трахеята си, и едва тогава осъзна какво бе направил всъщност.

— Добро момче — продума сянката. — Изпи си лекарството.

Чиен спря да се бори, а очите му се разшириха в безмълвен ужас. Обземаше го някаква нова сънливост, която превръщаше мускулите му в олово. Изведнъж крайниците му станаха прекалено тежки, а главата му се отпусна върху възглавницата. Зловещ сън спусна черните си криле над него — прекалено бързо, за да може да направи каквото и да било.

Само след секунди той вече лежеше вцепенен, с отворени очи, а черните му ириси се взираха изцъклено в тавана на медицинската шатра. Непознатият отдели ръце от лицето на Чиен и остана загледан в жертвата си, докато дишането й първо стана повърхностно, а после спря съвсем.

— Предавам те на Омеча и Нокту, Чиен ос Мумака — рече убиецът, затваряйки клепачите на търговеца с пръсти. — Дано имаш повече късмет в Златните владения.

С тези думи сянката излезе от шатрата, приемайки отново облика на войник от армията на баракс Мошито. Баракс Авун ту Коли може и да се намираше далеч на запад, ала ръцете му бяха дълги.

Чиен лежеше в тъмнината, а плътта му бавно изстиваше. На сутринта щяха да припишат смъртта му на треската. А посланието до баракс Зан така и нямаше да достигне до него.

Реки ту Танатсуа, девер на Кръвния Император на Сарамир, се беше свил в ъгъла на изоставената колиба и ридаеше над косите на сестра си.

Беше прекосил Ран по залез, след като бе яздил като обезумял от Аксками през цялата нощ. Мостът на Източния път беше прекалено опасен, ала момчето без проблеми намери лодкар, който да го прекара през реката. Човекът не му поиска никакви пари и Реки би трябвало да се чувства благодарен за това, ако не бе обсебен от едно-единствено чувство — скръб. Ето защо сега ридаеше безутешно в старата колиба, подслонявала едно време полските работници, сред миризмата на прогнилия сламеник. Конете пръхтяха неспокойно, непривикнали към подобни затворени пространства, ала младежът не смееше да ги остави отвън. Той им даде да пощипнат малко овес и те престанаха да му обръщат внимание.

Беше яздил цял ден и цяла нощ, ала ето че сънят все не идваше. И пет пари не даваше за това — дори и никога повече да не можеше отново да заспи. Момчето не вярваше, че неизмеримата мъка, горчивина и болка изобщо ще отшумят някога. Колко жесток беше светът — точно когато бе намерил такова блажено щастие с Асара, всичко изведнъж се сгромоляса и той бе запратен в нощта, принуден да изостави сестра си и да се нагърби с ужасна отговорност. Той не можеше да се застави да си спомни ужасното състояние, в което бе заварил Лараня — то бе същинско богохулство срещу личността, която беше тя, каквато винаги е била, преди Мос да я пребие по този начин. Агонията изглеждаше твърде всеобхватна, за да може да му позволи да си поеме дъх; а физическата болка, раздираща стомаха и гръдния му кош, съвсем го сломяваше.

Той изобщо не подозираше, че сестра му вече беше мъртва.

Те щяха да го търсят, бе му казала тя. Щяха да се опитат да го спрат. Да го преследват. Мос бе преминал чертата и никой не можеше да каже на какво е способен сега. Реки не можеше да разбере това — той не знаеше какво възнамеряваше да стори сестра му, как щеше да се подложи на унижение пред всички слуги в Цитаделата, така че мълвата да бъде неугасима, нито пък как планираше да сложи край на живота си, за да стовари бича на възмездието час по-скоро върху своя съпруг. Момчето не вярваше, че Кръвният Император би дръзнал да го задържи и затвори в Цитаделата против волята му — колкото и отвратителни да бяха действията му, отвличането на дете надминаваше всякакви граници.

Ала нито едно от тези неща нямаше значение. Черната коса на сестра му беше омотана около дясната му китка. Тя го бе заклела да я отнесе на баща им и Реки бе длъжен да стори това. По този начин родът Танатсуа щеше да се нагърби с възмездието, а тъй като бе най-могъщото семейство в Тчом Рин, щеше да призове и другите фамилии в името на Суран да се присъединят към него. Младежът не хранеше никакви съмнения, че баща му ще събере голяма войска под знамената си.

Пустинните аристократи живееха доста изолирано, интересуваха се предимно от проблемите в своите владения и не обичаха да се месят в политическите игри на благородниците от западната част на империята. Императорите и Императриците бяха доволни от това положение. Пустинята беше изключително мъчен за управление район за местните баракси, въпреки обстоятелството, че разполагаха с Чаросплетници, и онези, които живееха на запад от планините Тчамил, нямаха никаква представа за трудностите, с които се сблъскваха поклонниците на Суран. Въпреки че бяха част от империята, в такава обширна страна като Сарамир дори съседните култури понякога се възприемаха като чужденци.

Реки усещаше как ръката му се бунтуваше. Това бе отговорност, която му се струваше твърде тежка. Захвърлеше ли я обаче, това означаваше да предаде сестра си, която бе пострадала ужасно в ръцете на човека, когото бе обичала. Собствената му мъка беше нищо в сравнение с тази на Лараня, ала това ни най-малко не успокояваше Реки. Сякаш риданията му никога нямаше да престанат, а коремът му се раздираше от спазми, карайки го да потръпва от болка, вина, омраза, срам и скръб.

Младежът бе до такава степен погълнат от собствената си печал, че изобщо не забеляза как вратата на колибата се отвори и новодошлият се приближи до него. Едва тогава почувства ръката, докоснала рамото му. Реки подскочи като ужилен и се претърколи в ъгъла на помещението, свивайки се пред сянката, надвиснала над него.

— О, Реки — промълви Асара.

Момчето изхленчи жално, когато разпозна гласа й, и се хвърли напред, обгръщайки краката й с ръце. Риданията му отново се подновиха, а девойката се наведе към него и го прегърна. Той отвърна на прегръдката й и останаха така за известно време — сякаш тя беше майката, която Реки никога не беше имал, и сега го утешаваше. Конете пръхтяха в тъмнината, а вратата на колибата тракаше под напора на есенния вятър.

— Защо си тук? — успя да проговори той най-накрая, докосвайки с благоговение лицето й, като че ли тя беше някакво божество, дошло да го спаси.

— Да не би да си мислиш, че можеш да се справиш сам с това? — попита Асара. — Намерих те по следите ти толкова лесно, сякаш се движех по карта. А щом аз направих това, със сигурност ще го сторят и други. Без мен ще те хванат преди следващата нощ.

— Ти си тръгнала след мен — промълви младежът и отново я прегърна.

Тя го отблъсна леко.

— Успокой се — рече. — Вече не си дете.

Тези думи го засегнаха и насълзеното му лице се нацупи.

— Трябва да тръгваме. Веднага — му каза Асара с твърд глас. Силуетът й се сливаше със сенките, а в очите й горяха странни пламъчета. — Това място е прекалено опасно. Ще поемем по пътища, които може и да ни забавят, но поне няма да бъдат толкова натоварени. Трябва да изпълниш дълга си към сестра си.

Реки се надигна с неохота; Асара също се изправи. Очите му пареха, а носът му течеше. Той го изтри засрамено с опакото на китката си.

— Могат да те екзекутират, ако те хванат — прошепна той.

— Зная — отвърна девойката. — Ще направя така, че да не ни хванат.

Той подсмръкна шумно.

— Не трябва да си тук.

— Обаче съм.

— Защо? — попита отново, понеже се сети, че тя не му беше отговорила както трябва първия път.

Жената го целуна нежно по устните.

— Ще трябва да си отговориш сам на този въпрос.

Изведоха конете навън. Там ги чакаха и жребците, които беше взела Асара. Докато яздеха в нощта, красавицата си каза, че по-късно щеше да му съобщи за самоубийството на сестра му. Сега бе достатъчно да го изведе в безопасност и да го пази по време на дългия преход на югоизток към владенията на баща му. Щеше да се увери, че Реки е връчил косата на Лараня в ръцете на баракс Горен. Щеше да се увери, че той е започнал гражданската война, която трябваше да се разрази.

Докато яздеха през полята и мочурищата, очите на Асара бяха безизразни. Мислеше си за убийството на Императрицата.

Първоначално нямаше намерение да убива Лараня. Всъщност бе изпратена от Кайлин, за да държи под око събитията около императорското семейство, защото новините за безумието на Мос бяха стигнали до Аления орден и високата жена с яката от гарванови пера бе убедена, че нещо ще се случи — ето защо искаше Асара да е там, за да може да се справи с проблема. Красавицата бе дошла в Императорската цитадела едва няколко дни преди скандала между Мос и неговата съпруга.

Като шпионин тя бе несравнима и проникването в Цитаделата — и в леглото на един срамежлив младеж — не представляваше никаква трудност за създание като нея. Въпреки външния си вид, тя беше стара, изключително стара; бе видяла и научила много неща. Беше толкова лесно да се интегрира в компанията на музикантите и поетите, с които се обграждаше Лараня. Асара бе по-ерудирана от повечето от тях, което бе нещо забележително за толкова млада — и красива — дама. Оттук мълвата за Есзел и Императрицата я отведе до Реки. Изобщо не беше трудно. Той беше още момче и нямаше никакъв опит с жените. Бе толкова лесно да го прелъсти!

После дойде ред и на Императрицата. Реки й беше казал за сънищата, които тормозеха Мос, и Асара съпостави тази подробност с армията, които събираше родът Керестин, наближаващия глад и онова, което бе научила за Чаросплетниците в облика на Саран Иктис Марул. Изводът беше само един, ала тя отдавна беше подозирала това. Чаросплетниците караха Мос да побеснее от ревност. Те искаха от него да направи нещо лошо на жена си.

Вещерите искаха да въвлекат пустинните баракси в конфликта. А следователно и Асара. Когато изникна подходящата възможност, тя изобщо не се поколеба.

Ако имаше едно нещо, което красавицата да знаеше със сигурност, това бе следното: Либера Драмач не можеше да победи Чаросплетниците при сегашното положение на нещата. Нито сега, нито след десет години… а може би никога. В мига, в който Лусия се разкриеше и предявеше своите претенции към трона, тя щеше да бъде убита, а организацията, която Заелис бе градил с толкова труд и мъка — унищожена на часа. Лусия не можеше да победи Империята.

Ала, с малко помощ от страна на Асара, Чаросплетниците можеха да сторят това.