Преждата на покварата

Двадесета глава

— Няма да се върна! — беше категорична Кайку. — Не още. Не и докато не узнаем нещо повече за тези създания тук долу.

— Точно защото не знаем нищо за тях, трябва да се върнем — възрази й Юги. Той погледна към Тсата, който бе пропълзял до ръба на плоския камък, за да огледа по-добре. — Нямаме представа на какво са способни. И определено не сме подготвени, ако намекваш да проникнем в тила им. Какво си намислила, Кайку?

— Не може просто да се върнем в Лоното само с новината за армията от Различни, скрита в Разлома — рече Кайку. — За какво са тук? Каква е целта им? Либера Драмач или нещо друго? Имаме нужда от отговори, а не от доклад, който само ще повдигне още въпроси.

— Говорете по-тихо! — изшътка им Номору.

Останаха да наблюдават Различните и странните, подобни на Чаросплетници същества, още няколко часа, преди да се оттеглят от ръба на скалата, стърчаща над тревистата равнина. Притеснени да не бъдат забелязани на ярката дневна светлина, пътешествениците се притаиха в една камениста падина, разположена под своеобразна стряха от надвиснали скали, засенчващи слънцето. Въпреки относителната лекота, с която бяха проникнали толкова навътре във владенията на Чаросплетниците, и четиримата бяха неспокойни. Липсата на каквито и да е стражи се обясняваше с невидимата бариера, през която бяха преминали; също както в манастира във Фо, където Кайку бе успяла да проникне навремето, Вещерите вярваха, че бариерата им е непреодолима, поради което не считаха за необходимо да поставят допълнителна охрана. Въпреки това обаче пътешествениците се опасяваха, че късметът им съвсем скоро

ще им изневери и че трябваше да сторят нещо по въпроса.

— Ако останем и се опитаме да научим повече, рискуваме да ни заловят или убият — изтъкна Юги и прокара пръсти през косата си, приглаждайки кърпата си. Тъмните кръгове под очите му и наболите бузи му придаваха измъчен вид; той обаче продължаваше да се държи като техен предводител и гласът му излъчваше авторитет. — Тогава нашите хора няма да получат никакви отговори и никой няма да ги предупреди за онова, което кроят Чаросплетниците.

— Но какво кроят всъщност? — попита Кайку. Тя беше необикновено развълнувана. — Какво изобщо знаем ние?

— Знаем, че имат орда от няколко вида Различни същества — вдигна рамене Юги. — Предимно хищници и свирепи създания. Освен това са чистокръвни, а не някакви уроди. Това означава, че или са ги подбрали внимателно от естествената им среда, или са били специално развъдени, за да станат такива. Ето какво са пренасяли тайно Вещерите със своите баржи. Ето какво е почувствала Лусия в реката.

— Държат ги под контрол — рече Номору. Тя бе седнала на склона на дерето и почистваше елегантната си пушка. — Можеше да се бият един друг, но не го правят. Значи са под контрол.

— Възможно ли е? — попита Юги. — Възможно ли е Чаросплетник да въздейства на толкова много същества едновременно?

— Не — отвърна Кайку. — Дори Сестра не би могла да управлява толкова много съзнания. Даже и сто Сестри не биха могли да се справят, а те са много по-… способни от мъжете, когато става въпрос за въздействие върху Чаросплетието.

— Може да грешиш — изгледа я скептично Номору. — Може пък Чаросплетниците да умеят да го правят.

— Не греша — поклати глава девойката. — Щях да го усетя, ако беше така. Каквото и да става тук, сигурно е, че не Чаросплетниците контролират тези създания.

— Кой тогава? Тези облечени в черно същества? — предположи Юги. Бяха забелязали още десетки от тях, бродещи сред Различните зверове. — Те ли командват менажерията?

— Може би — вдигна рамене Кайку. — А може би не.

— Не можеш ли да разбереш?

— Не и чрез метода, за който си мислиш. Нямам представа на какво ще се натъкна — каза младата жена. — Ако ме усетят, докато използвам своята кана, последствията ще са ужасни. За всички нас.

— Какво ще кажете за онази постройка? — обади се Номору. — Имате ли някаква идея какво представлява?

— Мина — отвърна Юги. — Не е ли очевидно? Обстоятелството, че покварата в земята е налице и тук, говори, че нейде наблизо има вещерски камък. Също така означава и че отдавна е буден, щом заразата вече е успяла да плъзне.

— Според мен наличието на съоръжението е достатъчно доказателство, че Чаросплетниците са тук от доста време — изтъкна Кайку. — Въпреки това още не са направили никакъв опит да нападнат Лоното. Значи можем да предположим, че…

— Прекалено близо е до реката — прекъсна я Номору, продължавайки предишната си мисъл. — Как можеш да построиш мина на такова място? Та тя ще се наводни!

Тсата ги слушаше безмълвно. Това му беше ясно от самото начало, ала простата логика не беше за жителите на Сарамир; те много обичаха да усложняват нещата. След като бяха поспорили достатъчно, за да начешат езиците си, той реши, че вече е дошъл моментът да се намеси.

— Имам решение на проблема — рече.

Останалите го изгледаха изненадано. Бледозелените очи на ткиуратеца пламтяха като изумруди.

— Двама от нас остават и проучват — каза, — а двама се връщат.

— Само Номору знае обратния път — изтъкна Юги.

— И аз го знам — усмихна се татуираният мъж. За човек като него, прекарал целия си живот из непроходимите джунгли, относително откритият терен на Разлома не представляваше кой знае какъв проблем. Можеше лесно да открие маршрута, по който бяха дошли, както и да избегне опасностите, на които се бяха натъкнали.

— Никой няма да остава — рече Юги.

— Аз оставам! — заяви Кайку.

— Без теб не можем да преминем бариерата — каза довереникът на Заелис.

— Тогава ще ви прекарам отвъд и после ще се върна — погледна го девойката.

— Оставам с нея — присъедини се Тсата. — Тук ще бъда по-полезен.

— Май и двамата горите от желание да ви убият по-бързо — озъби им се Номору. — Не ми пука. Връщам се с него — тя посочи към Юги. — По-безопасно е.

— Всички се връщаме! — отсече мъжът, чийто живот Кайку бе спасила. — За малко да загинем, когато бяхме четирима, а какво остава, когато сме само…

— Ти беше този, който за малко не загина! — прекъсна го младата жена. — Трябва ли да ти напомням чия е заслугата, задето сега стоиш тук с нас?

Мъжът въздъхна.

— Не мога да ти позволя да направиш това, Кайку. И то не защото проявявам неблагодарност към теб.

Девойката отметна ядосано един кичур, увиснал пред лицето й.

— Аз съм тук като представителка на Аления орден; ти нямаш власт над мен. Що се отнася до Тсата, той не дължи вярност никому!

— Та ти не си Сестра от Аления орден! Още си послушничка! За боговете, Кайку, не осъзнаваш ли заплахата? — гневеше се Юги. — Помисли малко — какво ще стане, ако те хванат? Знаеш за страховете на Кайлин някоя от Сестрите да не попадне у врага! Какво ще стане, ако Чаросплетниците те пленят? Веднага ще разберат за Аления орден! А и освен това — Номору му изсъска и той заговори по-тихо — и двамата знаете къде се намира Лоното.

Младата жена обаче държеше на своето.

— Някой трябва да остане и да уведоми останалите, в случай че тази армия поеме нанякъде. Само аз мога да направя това; само аз мога да изпратя моментално предупреждение, ако Чаросплетниците се раздвижат.

— Извини ме, ако греша, но Кайлин не забрани ли комуникацията на дълги разстояния между Сестрите? — запита Юги.

— Не е забранила — отвърна младата жена. — Просто каза, че до нея трябва да се прибягва само в случаите, когато всички други възможности са изчерпани. Както сега.

— Смяташ ли, че си достатъчно компетентна, за да прецениш това? — продължаваше Юги. — Мислиш ли, че тя ще е доволна, ако нейна послушничка се нагърби с подобна отговорност?

— Изобщо не ме е грижа дали ще е доволна, или не — сопна се девойката. — Аз не съм й подчинена. — Тя направи кратка пауза, след което рече: — Защо според теб ме изпрати в Окхамба заедно с Мишани? Защото имаше нужда от някой, който да умее да чаросплита. В случай че не успеехме да измъкнем шпионина, аз трябваше да й пратя информацията, която бе у него. Значи случаят е бил достатъчно важен. Сега аз смятам същото. Това е единственият ни шанс да разберем какво са намислили Чаросплетниците — тя махна с ръка. — През цялото това време бяхме прекалено предпазливи. Кайлин беше прекалено предпазлива. И виж резултата. Вещерите са сформирали цяла армия под носа ни! Аления орден отдавна можеше да разбере за това, ако не бяха страховете на Кайлин да не пострада някоя Сестра! И ако сега продължим да си затваряме очите за онова, което става, последиците ще са ужасни! — Погледът й срещна този на Юги. — Ние сме тук, а те не са. Ако се върна, Кайлин никога няма да ми позволи отново да се доближа достатъчно, за да различа нещо!

Това бе самата истина. Отстъпеха ли сега, Кайлин никога нямаше да й позволи да се изложи на подобен риск и така щяха да са пропуснали завинаги възможността да разкрият плановете на Чаросплетниците. Младата жена не можеше да загърби толкова лесно предоставилата й се възможност. Да не говорим и че обетът й пред Оча продължаваше да е неизпълнен, а смъртта на близките й — неотмъстена.

„Оча се погрижи за мен веднъж, каза си девойката, спомняйки си прехода през заледените планини Лакмар преди години. Ще го направи и втори път.“

— Сигурен съм, че няма да стане така, Кайку — рече й Юги, ала звучеше победен и девойката си каза, че едва ли щеше да продължи със спора. — Времето ще покаже дали това ще доведе до триумф или до катастрофа — въздъхна той. — Ала не мога да те спра, Кайку. Нито със сила, нито с разумни доводи. Просто искам да осъзнаеш с колко много човешки животи си играеш в момента.

— Прекалено дълго време живяхме в ужас от Чаросплетниците — рече девойката. — Не се осмелявахме да поемем никакъв риск. Обаче не можем вечно да се крием. — Тя сложи длан на рамото му. — Обещавам, че ще съм изключително внимателна.

— Гледай да спазиш обещанието си — отвърна й Юги, след което неочаквано се усмихна. — Трябва да се върнеш жива и здрава в Лоното. За да мога да те убия, задето ми причиняваш това.

Никой не се засмя на нескопосната му шега.

— Свършихте ли? — прозя се Номору. — Можем ли да тръгваме вече?

Кайку й хвърли изпепеляващ поглед, след което се наведе към ухото на Юги и му прошепна:

— Не ти завиждам за компанията по време на обратния път.

Мъжът изсумтя.

Реки ту Танатсуа, по-малкият брат на Императрицата на Сарамир, започваше да съжалява, задето бе дошъл на гости на сестра си.

Той се бе разположил на широкия каменен перваз на един от стреловидните прозорци в покоите си, облегнал гърба си на едната стена, докато стъпалата му почиваха на другата, загледан на северозапад, където сребристата нишка на Джабаза лъкатушеше към планините. Беше жарък, зноен следобед и земята сякаш бе задрямала под ослепителния пек на окото на Нуку, което се спускаше бавно към хоризонта. Мъжът седеше, подпрял глава на извития свод и скръстил ръце на гърдите си, а цялото му същество излъчваше впечатление за спокойствие и замисленост.

Когато научи, че молбата му да посети Императорската цитадела е одобрена, той почти не изпадна в екстаз. Ала не защото това бе първата му възможност да отиде там без компанията на семейството си — предния път бе на седемнадесет жътви; стана на осемнадесет през тазгодишната Жътвена седмица — нито пък защото много обичаше сестра си, която страшно му липсваше, откакто бе дошла да живее в Аксками. Не, щастието му се дължеше най-вече на това, че се отделяше от баща си — баракс Горен — чието неизменно разочарование от Реки се превръщаше във все по-голямо изпитание за нервите на момчето.

Възрастовата разлика между Реки и Лараня, която беше на тридесет и три жътви, се дължеше на крехкото здраве на майката — жена със забележителен характер и изключително лабилен организъм. Раждането на Лараня едва не отне живота й и Горен, който я обичаше дълбоко, просто не смееше да поиска още едно дете. Съпругата виждаше колко се гордееше мъжът й с дъщеря им, ала усещаше, че му се иска син. Не ставаше въпрос за наследство, понеже Лараня несъмнено щеше да стане бараксиня — в Сарамир титлата се наследяваше от най-голямото дете, независимо от пола му. По-скоро защото Горен спадаше към онези представители на силния пол, които се нуждаеха от мъжка рожба, за да докажат собствената си мъжественост. Един силен син щеше да го накара да се гордее по начин, по който дори фурия като Лараня бе неспособна да го възвиси.

Един ден тя реши, че няма смисъл да отлагат повече; бяха минали толкова много години от раждането на дъщеря им. Жената спря да пие растителната отвара, която предотвратяваше бременността, и го дари с Реки. Това раждане вече отне живота й.

Горен не беше толкова несправедлив, че да обвинява Реки за смъртта на съпругата си; ала с течение на времето стана ясно, че за хладното държание на баракса имаше други причини. Докато Лараня имаше здравото телосложение на баща си, Реки бе наследил хилавостта на майка си и всяко спречкване с другите деца завършваше с поражение за него. Той стана срамежлив и затворен в себе си, а книгите и учението се превърнаха в новите му другари, които никога нямаше да го наранят. Баща му все нямаше време за него.

Белият кичур в косата му и белегът, който започваше от лявото му око и стигаше до челюстта му, датираха от детството му — тогава беше паднал от една скала, удряйки главата и лицето си. Дори тогава знаеше, че няма смисъл да ходи при баща си и да му циври насреща — вместо това Реки стисна зъби и изчака болката и мозъчното сътресение да отшумят.

Отношенията с баща му никога нямаше да станат по-добри и Реки отдавна бе престанал с опитите да му се хареса. Възможността да дойде тук от далечната Джоспа бе голямо облекчение за него, ала ето че и тукашното положение не беше съвсем розово. Младежът дори започваше да се чуди дали не беше по-добре да се върне у дома си в пустинята. Вземайки сестра си със себе си.

Поведението на Кръвния Император ставаше все по-неконтролируемо. Едва ли минаваше и ден без кавга между него и жена му. Вярно, че караниците не бяха нещо ново за тях, ала вече надминаваха всякакви граници и след като бе станал свидетел на мига, когато Мос за малко да удари бременната си жена, Реки се тревожеше много за сестра си.

Лараня споделяше всичките си проблеми с брат си и чутото го разстройваше още повече. Кръвният Император бе измъчван от странни сънища, за които говореше с маниакална страст, и дори ги използваше като обвинения срещу жена си. Няколко пъти се беше интересувал дали Лараня му е изневерявала, а веднъж дори направо я бе попитал чие е бебето, което носеше в утробата си. Невъзможността Лараня да забременее толкова дълго време, както и обстоятелството, че жена му бе станала близка с Есзел по времето, когато най-сетне успя да зачене, изглежда се смесваха в съзнанието на Мос, пораждайки най-черни подозрения.

Това, което Лараня не знаеше (за разлика от Реки), беше, че Мос вече бе заплашил Есзел, когато поетът имаше нещастието да се изпречи насреща му по време на един от пиянските му изблици. Пъстрокосият мъж бе споделил страховете за живота си с Реки, ала той сметна, че е по-добре да не занимава сестра си със случилото се. Познаваше я много добре. Тя щеше да използва това като оръжие срещу Мос и в крайна сметка Есзел щеше да затъне в още по-големи неприятности.

Реки бе казал на приятеля си, че най-добре ще бъде да се покрие за известно време, и поетът се бе вслушал в съвета му. Той се бе отправил на пътуване с цел да „събере вдъхновение“ за стиховете си, като предвидливо бе забравил да остави какъвто и да е адрес, на който да го открият. Реки не беше сигурен дали Мос вече бе разбрал за това, или не, ала Лараня бе узнала и се чувстваше горчиво наранена от бягството му.

Обаче не само личният живот на Кръвния Император се разпадаше. Напоследък съветниците му не се осмеляваха нито да го съветват, нито да действат без неговото одобрение. Нищо не се предприемаше по отношение на наближаващата криза и все по-честите известия за глада, върлуващ в по-отдалечените части на империята. Воплите на благородните семейства оставаха нечути.

Реки искаше той и сестра му да се приберат обратно у дома. Тук не беше безопасно нито за нея, нито за детето й. Тя обаче не желаеше да тръгне — каза му, че не можела да изостави мъжа, когото обичала, след което го помоли да остане с нея, тъй като Реки бил единственият й близък човек.

Как можеше да й откаже? Тя беше негова сестра и едва ли на света имаше някой друг, който го обичаше като нея.

Мрачните му мисли бяха прекъснати от прозвъняването на камбанката, висяща пред завесата, закриваща входа на покоите му. Той изруга тихо и се огледа наоколо, търсейки камбанката, с която трябваше да звънне, за да разреши на посетителя да влезе. В пустинята изобщо нямаше подобни глупави обичаи! Най-накрая младежът реши, че няма да се занимава с разни досадни формалности, нито пък ще стане от перваза, където се беше разположил толкова удобно.

— Влез! — извика той.

Младата жена, която отметна завесата настрани, беше поразителна. Чертите й бяха изящни и безупречни, фигурата й беше съвършена, а грацията й — несравнима. Смуглата й кожа и лъскаво черни коси — изтеглени назад и прихванат със сложна система от игли и орнаменти, преди да се спуснат в три тежки плитки по гърба й — бяха признак, че е от Тчом Рин, също като Реки. Устните й бяха покрити с лек гланц, а светлозелените и сини сенки подчертаваха още повече красотата на бадемовите й очи. Жената носеше пустинно облекло — елегантна бяла роба, прихваната на едното рамо с овална смарагдова брошка, оставяща другото й рамо голо.

— Безпокоя ли ви? — попита тя с глас, леещ се като гъст мед.

— Не — отвърна младежът, засрамвайки се от начина, по който се излежаваше на перваза. Той се плъзна тромаво оттам и стъпи на земята. — Ни най-малко.

Непознатата пристъпи плавно в стаята, оставяйки завесата да се спусне зад нея.

— Какво правихте? — попита.

Реки се замисли дали да не каже нещо гръмко и импозантно, ала куражът му изневери.

— Мислех — рече и се изчерви, като чу как прозвуча.

— Да, Есзел ми каза, че сте мислител — усмихна се жената, обезоръжавайки го напълно. — Възхищавам ви се. Напоследък толкова малко мъже са способни на това.

— Познавате Есзел? — попита младежът и несъзнателно прокара пръсти през косата си. После доброто му възпитание надделя и той попита:

— Ще седнете ли? Да накарам ли прислугата да донесе нещо за пиене?

Тя погледна към масата, където върху сребърен поднос се виждаше кана от лач, заобиколена от няколко изящни бокала от стъкло и сребро.

— Вече имате вино — каза. — Искате ли да го споделим?

Реки усети как отново поруменява. На масата винаги имаше нещо за пиене — това бе част от задължителния етикет при гостуването на високопоставени лица. Слугите периодично сменяха каната, за да бъде виното студено, дори и когато не го беше докосвал. Братът на Лараня се дразнеше от това, ала си мислеше, че навярно би било проява на грубост, ако им забранеше да го правят. В крайна сметка бе привикнал до такава степен с дискретните им посещения, че изобщо бе забравил, че има какво да предложи на своята гостенка.

— Разбира се — измънка.

Тя се разположи на едното диванче, сгъвайки крака под себе си. Реки седна отсреща й. Присъствието на тази жена му действаше притесняващо.

— Да налея ли? — попита непознатата.

Младежът махна утвърдително с ръка; не смееше да се довери на езика си.

Красавицата отново се усмихна и вдигна каната.

— Изглеждате ми нервен, Реки — рече.

— Толкова ли си личи? — вдигна поглед младежът.

— О, да — отвърна жената, докато му подаваше бокала с кехлибарената течност. — Ала точно затова Йору ни е дал виното. За да заглаждаме с него грапавините на някои мигове.

— Тогава по-добре ми дайте цялата кана — каза братът на Императрицата и за негова радост събеседничката му се засмя.

— Мисля, че една чаша от време на време ще е достатъчна — каза непознатата и отпи от виното си, поглеждайки го съблазнително.

Последвалата пауза сякаш се проточи безкрайно и Реки се почувства задължен да я запълни с нещо.

— Споменахте, че познавате Есзел… — започна той.

Тя се облегна назад на дивана.

— Малко. Познавам много хора. — Гостенката му никак не го улесняваше; дори напротив — сякаш й харесваше да наблюдава смущението му. Само близостта й караше слабините му да се втвърдяват и той трябваше да се престори, че уж пооправя дрехата си, за да се увери, че това не си личи.

— Защо дойдохте да ме видите? — попита дрезгаво, след което осъзна колко директен бе въпроса му и отпи глътка вино, за да прикрие притеснението си.

Тя обаче изобщо не изглеждаше засегната.

— Зиазтан Ри. „Перлата на Водния бог.“

Реки изглеждаше объркан.

— Не разбирам.

— Есзел ми каза, че вие сте я чели… Както и че сте му я изрецитирали цялата на глас. Бил поразен — непознатата се наведе напред, а очите й блестяха. — Вярно ли е?

— Знам я наизуст — вдигна рамене братът на Императрицата. — Не е кой знае колко дълга. А заслугата за въздействието е не моя, а на автора.

— Да, но страстта на декламатора, заедно с усета за стиха, стъпката и мелодията, са от изключително значение при устното представяне на едно произведение — тя го изгледа с неподправен интерес. — Наистина ли сте я запомнили? Подозирам, че изобщо не е толкова кратка, колкото я изкарвате. Навярно имате забележителна памет.

— Само за думи — отвърна Реки, усещайки, че съвсем скоро щеше да започне да се хвали.

— Много бих искала да я чуя — настоя хубавицата. — Ако я изрецитирате и на мен, ще ви бъда изключително благодарна.

Интонацията й накара Реки отново да се размърда, за да скрие издайническата си страст. Лицето му беше станало алено и той не знаеше какво да каже.

— Нека ви обясня — рече му жената. — Аз подкрепям философията на Хуика — че човек трябва да преживее всичко в името на съвършенството и цялостния характер на битието. Похарчила съм цели състояния, за да зърна извънредно редки картини; странствала съм нашир и длъж, за да видя чудесата на Близкия свят; изучила съм множество изкуства, непознати за повечето хора…

— Но вие сте толкова млада, за да сте извършили толкова много неща… — каза Реки. Това бе съвършено вярно — гостенката му едва ли имаше повече от двадесет жътви, което означаваше, че е съвсем малко по-голяма от него.

— Не съм толкова млада — усмихна се тя, макар че изглеждаше поласкана. — Както ви казах, срещнах Есзел, преди да напусне Императорската цитадела, и той ми разказа за вас. — Непознатата се наведе напред, протегна ръка и го погали по лицето, докато прошепваше: — Шедьовърът на Зиазтан Ри е във вашата глава — след което се отдръпна, а младежът още не можеше да си поеме дъх, мислейки си, че сънува. — Има толкова малко копия, толкова малко неизкривени версии на историята. Бих направила всичко, за да преживея нещо толкова ценно.

— Баща ми притежава екземпляр от „Перлата на Водния бог“ — изтърси Реки, усещайки нуждата да каже нещо — в библиотеката си.

— Ще ми я изрецитирате ли? — попита красавицата, докато се надигаше плавно от дивана.

— Раз… разбира се — запъна се братът на Императрицата, опитвайки се да си спомни произведението. Паметта му изведнъж бе станала неуслужлива. — Сега ли?

— После — каза непознатата, подавайки му ръка. Той я улови и се изправи тромаво на крака.

— После? — повтори разтреперано.

Тя се притисна плътно до него, а показалецът й проследяваше линията на белега, започващ от окото му. Мекотата на гърдите и тялото й правеха ерекцията му болезнена. Чувстваше се пиян, макар че състоянието му нямаше нищо общо с виното.

— Аз вярвам в честните сделки — рече тя. Устните й бяха толкова близко, че той едва издържаше на магнетичното им привличане. Дъхът й беше ароматен като цветя от оазис. — Преживяване срещу преживяване. — Ръката й се плъзна към смарагдовата брошка, тя я завъртя и в следващия миг робата й се свлече на земята като воал. — Каквото никога преди не сте имали.

Сърцето на Реки биеше като обезумяло в гърдите му. Някакъв глас го предупреждаваше да бъде предпазлив, ала той не му обърна никакво внимание.

— Та аз дори не зная името ви — промълви.

Тя му го каза точно в мига, преди устните им да се слеят.

— Асара.

Мъжът изкрещя, когато острието на ножа хлътна под топлата кожа на бузата му, разрязвайки тънкия пласт подкожна мазнина, за да се вреже в яркочервения пейзаж на мускулите отдолу. Върховният Чаросплетник Какре използва писъка като истински експерт, извивайки инструмента си така, че да компенсира изкривеното от болка лице на жертвата си. Той започна да реже плътта нагоре към очната ябълка, а после се зае да кълца мекото месо към задната част на черепа, докато накрая не отпра голямо триъгълно парче кървава кожа. Едва тогава се почуства спокоен и удовлетворен, а по тялото му се разля вълна на задоволство, която сякаш ни най-малко не намаляваше с течение на времето. Току-що излязъл от Чаросплетието, вещерът отново одираше хора.

Залата, където извършваше тези операции, нямаше прозорци и беше задушна и мрачна, а единствената светлина идваше от въглените, тлеещи в огнището в центъра на помещението. Облени от червеникавото сияние, там се виждаха и другите му произведения, подредени по стените или закачени на веригите, висящи от високия таван: хвърчила и статуи от кожа, които се взираха в него с празни очи, наблюдавайки го как твори. Последната му жертва бе разпъната върху желязна решетка — той работеше по нея от разсъмване и сега тя приличаше на кървава каша от оголени мускули, от която липсваше половината месо.

Днес Какре усещаше особен прилив на вдъхновение. Отначало не знаеше дали ще успее да направи хвърчило, или просто ще си покълца малко с терапевтична цел, ала още в мига, в който ножът му се вряза в живата плът, този въпрос изгуби значението си. Отдавна не се бе занимавал с изкуството си — от доста отдавна — ала сериозността на задачите, които изпълняваше в Чаросплетието, напоследък се беше повишила, а заедно с нея се бе усилил и апетитът му.

Вещерът осъзна, че от няколко минути само стоеше и се възхищаваше на парчето одрана кожа, а ето че през това време мъжът бе припаднал отново. Това го раздразни. Обикновено жертвите му никога не губеха съзнание — той специално се грижеше за това с най-различните си отвари, лапи и настойки. Какре разгледа по-внимателно в кожата и си даде сметка, че и работата му този път бе далеч от прецизното майсторство, с което се гордееше. Той се втренчи в съсухрената си бяла ръка, която напоследък доста го наболяваше (да не забравяме и постоянната болка в ставите му). Дали причината се коренеше в това? Нима губеше уменията си с ножа?

Тази идея бе прекалено ужасна, за да я допусне в съзнанието си. Въпреки че знаеше, че Маската му го прояждаше отвътре, по същия начин, както бе прояла и предишните си собственици, той никога не се беше замислял за последиците от това. Колко странно, че съзнание, интелигентно като неговото, можеше да пропусне нещо толкова очевидно!

Миг по-късно вече бе забравил за това.

Той остави ножа на големия поднос, където лежаха другите му инструменти, и се приближи до огнището, сядайки до него. Както винаги, кроеше нещо.

Предателството бе извършено. Родовете Керестин и Коли бяха събрали огромна армия, но все още не достатъчно огромна, че да успее да превземе могъщата столица. След няколко години — може би, но не и сега. През тези няколко години обаче хората можеха да открият източника на покварата. Бяха му докладвали за някои слухове, при това поразително точни, които се разпространяваха тихомълком в императорския двор. Те го безпокояха. Скоро върлуващият глад щеше да доведе народа до тотално отчаяние и тези слухове можеха да накарат благородниците да насочат гнева си от Мос към Чаросплетниците.

Нямаше време за губене. Какре реши да примами враговете на Мос по-близо.

Предложението, което бе отправил към баракс Авун ту Коли, бе прието добре; ала Авун беше подла змия, която можеше да ухапе както този, който посягаше да го удари, така и онзи, който му протягаше ръка. Дали Авун му вярваше? И можеше ли да убеди Григи ту Керестин също да му повярва?

„Трябва да удариш точно в мига, когато ти кажа!“ — помисли си той. — „Или всички тези усилия ще идат на вятъра.“

По-обезпокояващо от това обаче бе съобщението, изпратено от самата Императорска цитадела, което някой бе пуснал по куриер, когото Какре бе пропуснал да разпита. Нямаше представа кой го е изпратил, ала бе сигурен, че Авун го е получил и много искаше да се запознае със съдържанието му. Някаква друга двойна игра? Кой обаче се осмеляваше да сключва договори под носа му?

Това тормозеше съзнанието на Вещера така, както той самият тормозеше Кръвния Император.

През нощта, когато Мос изпадна в пиянски сън, Какре изплете специални сънища за него. Сънища, изпълнени с изневяра и гняв, с безсилие и злоба. Кошмари, които трябваше да го тласнат в посоката, в която Върховният Чаросплетник искаше да го насочи. Рискът беше голям, защото, ако Мос насочеше подозренията си към него, всичко щеше да бъде изгубено. Дори и най-добрите Чаросплетници понякога бяха несръчни — Вещерът си помисли за ставите, които го боляха, и се запита дали уменията му да чаросплита също бяха пострадали — и след тях можеха да останат следи, които да започнат да загнояват, докато жертвата не осъзнаеше какво се беше случило с нея. Ако Мос не пиеше толкова много и вече не беше съсипан от всевъзможни грижи, Какре нямаше да се реши на подобна стъпка; ала за щастие Кръвният Император бе станал неуравновесен дълго преди Върховният Чаросплетник да започне да се меси в съзнанието му.

„Лъжи, измама, предателство. И само Чаросплетниците имат значение.“

Той седеше в парцаливата си роба, съшита от парчета кожа и малки кокалчета, а тази фраза не спираше да се върти в главата му. Единствено Чаросплетниците бяха от значение. Те трябваше да продължат своето дело. И работа на Какре беше — не, не работа, а призвание — да използва и манипулира настъпващата криза, така че да осигури оцеляването им. Вещерът съзираше само един изход от тази ситуация, ала това изискваше играта да се играе изключително умело и предпазливо, защото и най-малката грешка щеше да доведе до катастрофа.

Фигурите бяха по местата си. Ала самата дъска вече беше нечия собственост.