Преобразеният

21.

Ленъкс газеше в мочурището, учудвайки се как краката му се свиват, когато ги измъква със сила от тинята. Утринният дъждец го мокреше, но не можеше да проникне до кожата му през перата.

Бяха вървели през по-голямата част от нощта. Ленъкс забеляза в далечината да се очертава онова, което явно беше заграждението на Шумарио. Високата може би два и половина метра ограда бе направена от грубо издялани дъски и той не можеше да види какво има вътре.

— Голям двор само за четирима пленници Хора — подхвърли той, когато с Елорми спряха на около една миля, за да го поогледат.

— Какво е това Хора? — запита Елорми.

— Така пришълците наричат себе си.

— Аха, — И след кратка пауза: — Там има и боиша.

— Ами стражи?

— Няколко.

— Колко? — настоя Ленъкс.

— Има ли значение? Дроики сме, няма да ни обърнат внимание.

— Ами след като им измъкнем пленниците?

— Няма и да разберат, че са се измъкнали.

На Ленъкс му се прищя да може да вдигне вежди, защото се учуди на това изявление, но просто замълча и продължи да оглежда заграждението. Беше почти четиристотин на двеста метра, удобно за отглеждане на няколко хиляди боиша. Те сигурно щяха да излязат навън да пасат, когато спре да вали. Той още веднъж внимателно претърси с очи района, проклинайки за пореден път зрението, което му бе дал екипът на Беатрис Нгони, и се огледа за Ястреборози. Не видя никакви следи от тях.

— Къде са всички? — запита той.

— Повечето ще останат под навесите, докато спре да вали — отговори Елорми. — Някои пазят пленниците. Други може да са извели животните си на паша извън заграждението.

— Шумарио не е ли собственик на всички животни?

— Шумарио е собственик на заграждението.

— Значи всеки може да заведе животните си там на сигурно място за през нощта?

— Да, така е.

Ленъкс се огледа. Гората започваше на около стотина метра. Но разстоянието между нея и заграждението беше доста голямо и пионерите не можеха да го изминат незабелязани.

Елорми погледна небето.

— По-добре да побързаме. Според мен дъждът ще спре след около час.

Той тръгна покрай заграждението, следван от Ленъкс, който още нямаше никаква представа как ще измъкнат пленниците, без най-напред да се натъкнат на стражите. Докато вървяха през мочурището, краката им издаваха шумни шляпащи звуци, но тук нямаше никой, който да ги чуе. С наближаване до заграждението почвата ставаше все по-твърда. Спряха на около двайсет метра от оградата.

— Сега какво? — запита Ленъкс.

— Ще открием къде са пленниците.

— Как?

Елорми го изгледа с върховно недоумение и протегна ръце напред, като обърна длани към оградата. Ленъкс смаян последва примера му и внезапно усети миризмата на животни и изпражнения.

„Наистина! Съвсем забравих за порите по ръцете ми!“

Той бавно се придвижваше покрай оградата, улавяйки и анализирайки многото миризми с помощта на дланите си. Накрая отдели една — не бе я усещал от мига, в който напусна болницата. Беше толкова чужда, толкова не на място, че дори да не беше я срещал преди, пак щеше да познае, че идва от Хора.

Елорми също спря, защото и той бе доловил миризмата и знаеше, че не може да принадлежи на нищо друго освен на Хората.

Ленъкс се досети, че сега щеше да се издаде, защото знаеше езика на Хората. Погледна към Елорми, чудейки се как ли ще реагира дребният Ястреборог. Ще го сметне ли за предател на своята раса, или желанието му да види други светове и да научи други митове е толкова голямо, че няма да му обърне внимание? След миг Ленъкс разбра, че това няма никакво значение — трябва да измъкне Хората на сигурно място, преди дъждът да е спрял и Ястреборозите да дойдат за добитъка си. Налагаше се да го направи сега.

— Хей — извика той на езика на Хората, устните и езикът му заваляха звуковете, но не чак да станат неразбираеми, — аз съм Завиър Уилям Ленъкс, дойдох да ви спася.

Не стана нужда да чака за отговор. Рогът му долови, че е породил надежда и върховно вълнение у четири отделни същества.

— Благодаря на Бога, че дойдохте! — долетя женски глас. — Аз съм Илейн Жубер от пионерите.

— Достатъчно здрави ли сте, за да извървите една миля за половин час? — запита Ленъкс.

— Трима от нас са здрави. Робърт Йохансен лежи с някаква треска. Много е слаб и не може да върви.

— Няма проблеми — каза Ленъкс. — Аз ще го нося. На какво разстояние са стражите ви?

— Те са в другата половина на заграждението, където има навес за предпазване от дъжда.

— Виждате ли ги?

— В този момент да.

— Какво значи „в този момент“?

— Когато животните минават между тях и нас, те не ни виждат.

— Чудесно. Почакайте животните да им закрият видимостта и ми дайте знак. И стойте поне на метър от оградата.

Сигналът дойде след около три минути. Тогава Ленъкс сви дебелите си пръсти в огромен юмрук и го заби в оградата с невероятната сила на новото си тяло. Ударът проби дъската. Счупи още две дъски и заедно с Елорми издърпаха към себе си остатъците.

Една жена с яркочервена коса се подаде през отвора, и сви вежди, като видя само два Ястреборога.

— Всичко е наред — каза Ленъкс на езика на Хората. — Ще ви обясня после. Ние сме приятели.

След миг тя се измъкна изцяло навън, а след нея излязоха още две жени. Ленъкс влезе в заграждението и намери там един измършавял мъж, легнал под дъжда и изгарящ в треска. Вдигна го на широкото си, покрито с пера рамо и го изнесе при другите.

— Ще вървим към тази гора — посочи той дърветата, — Не се опитвайте да тичате, никой няма да ни види, преди дъждът да спре. Вървете много внимателно през мочурището. Могат да ни хванат само ако често затъвате по пътя.

Трите жени прекосиха мочурището за около час и половина, а на Ленъкс и Елорми това им бе отнело само десет минути. В края на краищата всички излязоха оттам и вече бяха на половин миля навътре в джунглата, когато дъждът спря.

— Кой сте вие всъщност и откъде сте научили езика ни? — запита Илейн Жубер, щом спряха да си починат.

— Ще ви обясня всичко довечера — отговори Ленъкс.

— Сега отдъхнете малко и кажете, когато сте готови да продължим. Трябва да навлезем още повече в гората и да стигнем на сигурно място.

— А после? — запита тя.

— Един кораб трябва да кацне да ни вземе след седмица. Ще стигнем на мястото за контакт след пет дни.

— Ами ако спасяването ни беше отнело повече време?

— Да, можеше и така да се случи — съгласи се Ленъкс. — Корабът има за задача да сканира района веднъж седмично в продължение на четири месеца, а след това, изглежда, е предвидено военно нахлуване. Вие четиримата сигурно щяхте да бъдете убити, преди похитителите ви да се предадат. Тогава Републиката щеше да ви обяви за герои, да ви издигне статуи и да вдигне шум за голямата си победа над тази технологически напреднала цивилизация.

Ленъкс се зае с Робърт Йохансен. Рогът му не усети болка, а по-скоро абсолютно безразличие дали ще остане жив. Може би поначало е бил слаб и крехък, а сега вече беше изгубил и голяма част от теглото си. Независимо че на планетата имаше много вода, организмът му беше силно обезводнен. Трите жени бяха направили за него всичко възможно, но без лекарства, подслон и минимална хигиена едва бяха успели да го опазят жив.

Ленъкс наля малко вода в устата на Йохансен, вдигна го внимателно на рамо и обяви, че вече е време за тръгване.

Следващите три дена изминаха във вървене през джунглата, а на четвъртата сутрин Ленъкс събра пионерките и Елорми и им каза:

— Ако продължим да вървим с това темпо, Йохансен ще умре, преди да достигнем мястото.

— Тогава да вървим по-бавно, а корабът ще ни вземе след седмица — предложи Илейн.

Ленъкс поклати масивната си глава.

— Не. Твърде вероятно е вашите похитители да ни преследват. Ако забавим ход, със сигурност ще ни хванат.

— Тогава какво предлагате? Не можем да го оставим.

— Ще остана с него. Ще дам координатите за приземяване на Елорми и той ще ви отведе до мястото. И не забравяйте: обещах му да замине с вас. Не знае езика на Хората, но някой в Департамента на извънземните работи може да прехвърли запис с езика на Ястреборозите там, където той поиска да отиде.

— Как така ще ви оставим тук! — протестира Илейн.

— Аз трябваше да ви спася и да ви върна на Републиката.

— Но Ястреборозите ще ви преследват!

— Не могат. Аз се движа по-бързо от тях. Само предайте на кораба да се връща всяка седмица. Когато Йохансен оздравее, ще бъдем на определеното място.

— Сигурен ли сте?…

— Повярвайте, ние двамата ще бъдем в по-голяма безопасност, отколкото ако всички останем заедно.

Тя го погледна, после кимна колебливо.

— Добре, щом така казвате…

— Така е. Сега нека обясня положението на Елорми.

Ленъкс се обърна към дребния Ястреборог.

— Ти ще трябва да ги заведеш до мястото за кацане. Аз оставам тук.

— Не знам какво им каза — отвърна Елорми, — но ти повярваха.

— Те не са надарени с рог.

— Защо оставаш?

— Имам си причини. Ще ги заведеш ли, както те помолих?

— Да. Те знаят ли, че аз ще ги придружа на кораба ви?

— Казах им.

Елорми се изправи.

— Значи тръгваме.

— Благодаря ти за помощта, Елорми — Ленъкс също стана. — Оглеждай се за бедрона из тия гори, аз се натъкнах на един по пътя си. — Направи малка пауза. — Сбогом и на добър час.

— Ще донеса тук такива невероятни истории, че целият ми народ ще бъде смаян — каза Елорми, обърна се и закрачи, последван от пионерките.

Ленъкс гледа след тях, докато се изгубиха от погледа му, и пак седна край умиращия Йохансен. Бе доловил с рога си, че след два, най-много три часа Йохансен ще предаде Богу дух.

Отчупи един клон, одяла го колкото можа със силните си ръце с по два палеца и започна да копае гроб.

Приключи десет минути преди Йохансен да умре. След това положи изсушеното тяло в ямата, покри го с тиня и заби отгоре две клончета във формата на малък кръст. Това нямаше да привлече вниманието на дроиките, ако наистина бяха по петите им, в което обаче се съмняваше.

Фактически той имаше намерение да се присъедини към дроиките за няколко дни и да научи колкото може повече за обществото им. В края на краищата не беше се подложил на тези неколкомесечни операции и трансформации само за да спаси четирима напълно непознати от плен. Републиката щеше да го отпише поне след три месеца и половина, значи можеше спокойно да изживее следващите десетина седмици като дроика.

Но най-напред искаше да изпробва това тяло.

С помощта на сензорите в дланите си откри малко животно, хвана го, докато то бягаше в калта, и спокойно изследва емоциите му, убивайки го. Смазващото усещане на ужас и страдание, което излъчваха жертвите му, все още го притесняваше, но имаше начин да преодолее и това. Ястреборозите знаеха как да го правят, значи и той щеше да успее.

Тази нощ запали малък огън. Не за да си сготви месото — изяде го сурово, не и за да се топли, защото перата и бронираната му кожа го предпазваха от природните стихии. Беше по-скоро за да експериментира. И така, Завиър Уилям Ленъкс, който някога принадлежеше към Хората, изследваше хладнокръвно и безстрастно агонията на зеленото дърво, поглъщано от огъня.