Преобразеният

2.

Вързаха ръцете на Ленъкс зад гърба и го поведоха към огромната пирамида, която вече бе видял доста отблизо. Тя бе висока около двадесет метра и по гладките й златисти стени не личаха никакви знаци или релефи. Чудеше се, че е построена от такава примитивна раса като Светулките, Допусна, че може би някаква друга раса от междузвездни пътешественици я е издигнала и после я е изоставила, че произходът й е бил забравен през вековете и така тя е станала най-свещеният от религиозните паметници на Светулките.

— Нали за това дойде, Завиър Уилям Ленъкс? — обърна се към него Светулката със златистата мантия, сочейки пирамидата.

— Дойдох да проследя цялата церемония — отговори просто Ленъкс.

— Защо?

— Разказваха ми, че е едновременно прекрасна и ужасяваща.

— Ние нямаме желание да гледаме вашите религиозни церемонии — натърти Светулката.

— Би трябвало да присъствате на някоя — поде Ленъкс. — Може да ви се стори интересна.

— Вашият Бог допуска ли на нея същества от всякакви раси?

— Мнозина от моите биха казали, че той е и ваш Бог.

Светулката издаде някакъв свой еквивалент на смях.

— Нямам нищо против да мислят така.

— Ще се радвам да поговоря на религиозни теми с вас.

— Сигурен съм — парира Светулката. Спряха пред основата на пирамидата.

— Какво смятате да правите с мен? — мъчеше се да скрие нервността си Ленъкс.

— Знаел си до какво водят действията ти още преди да дойдеш.

— Може би трябва да поразмислите повечко над последиците от вашите действия — Ленъкс се стараеше думите му да прозвучат възможно най-авторитетно. — Не можете да убиете някого от Хората без никакво възмездие.

— В твоето положение нямаш право да се пазариш.

— Не съм тук да навредя на някого — отвърна Ленъкс. — Дойдох сам и невъоръжен. Защо просто не ме оставите да наблюдавам церемонията и да си отида тихо и мирно?

Светулката го изгледа продължително.

— Точно такъв наивник и глупак си, какъвто те описваха.

По лицето на Ленъкс премина злобна усмивчица.

— Такъв съм си по природа.

— Природата ти няма никакво значение.

Приближи още една Светулка, също със златиста мантия, спря на двадесетина крачки от тях и повика с жест пазача на Ленъкс.

— Обкръжен си — каза първият. — Не мърдай, иначе ще бъдеш убит на място.

И се запъти към другата Светулка със златиста мантия. Двамата започнаха оживено да разговарят на неразбираем за Ленъкс диалект. След няколко минути първият се върна при него.

— Късметлия си, Завиър Уилям Ленъкс — бяха първите му думи. — Моят народ смята, че ако те убием, това ще предизвика нападение срещу нас. За мен няма никакво значение, защото знам, че моят Бог ще ни пази, но има други, чиято вяра не е толкова силна. Затова, ако ми дадеш дума, че ще напуснеш Гротамана и никога вече няма да се върнеш тук, ще те оставим да живееш.

„Кучият му син — помисли Ленъкс, — Хванаха се на въдицата. Няма да ме убият!“

— Имате я — произнесе на глас и добави: — след като видя церемонията.

— Отговорът ти е неприемлив.

— Оръжията на моите приятели ще бъдат още по-неприемливи за вас — гласът на Ленъкс прозвуча многозначително.

— Ние сме много, а вие една шепа — отбеляза Светулката. — Ще ви убием всичките.

— Ако това стане, няма да мине много време и небето ще почернее от кораби на Републиката. Тогава нито една Светулка, нито едно товарно животно, нито едно растение или цвете няма да остане живо до мръкване.

— Вече ти обясних, че твоите заплахи нямат никаква стойност.

— Аз не заплашвам — отговори Ленъкс. — Само предупреждавам.

Светулката остави Ленъкс и отиде към събрата си в златиста мантия. Пак заговориха оживено и след минута той се върна.

— Обсъждаме положението.

Ленъкс кимна.

— Мъдро решение. — Направи малка пауза. — Ти имаш ли име?

— Защо?

— Искам да знам на кого да благодаря, след като ме пуснете.

— Името ми е Чоманчи. Но едва ли ще искаш да ми благодариш.

Светулките внезапно млъкнаха и погледнаха нагоре. Ленъкс последва примера им и видя една гола Светулка, изправена на върха на пирамидата. Кожата й блестеше бледозлатиста в тъмното.

— Ще останеш тук, докато решим какво да правим с теб — обяви Чоманчи.

— Че къде ще ходя?

— Никъде — беше решителният отговор на Чоманчи. Махна на две от въоръжените Светулки и даде кратка команда. Преди Ленъкс да успее да си я преведе и да усети какво ще стане, Светулките приковаха с копие краката му към земята.

Човекът изрева от учудване и болка. Искаше да се свлече на колене, да направи нещо, с което да намали малко натиска в краката си, но Чоманчи здраво държеше вързаните му ръце зад гърба му. Накрая кимна и Светулките извадиха копията. Беше още по-мъчително, отколкото пробождането. Когато Чоманчи усети, че Ленъкс ще припадне, отпусна ръцете му и го остави да се строполи на земята.

— Нямаше нужда да го правиш! — изхриптя Ленъкс, а кръвта шуртеше от дупките на обувките му.

— Имаше — спокойно каза Чоманчи.

— Нямаше никъде да ида!

— Не може да ти се вярва.

Чоманчи се отдалечи на няколко крачки и премести погледа си към самотната фигура на върха на пирамидата. Въпреки парещата болка Ленъкс също погледна натам.

Голата Светулка стоеше на самия връх, на около двадесет метра над тях, и правеше с ръце някакви мистични знаци. Внезапно закърнелите й крила започнаха да пърхат — Ленъкс за пръв път виждаше възрастна Светулка да движи мембраните на гърба си — и насъбралото се множество подхвана дълбока, гърлена, тържествена мелодия. Крилата пърхаха все по-силно, докато Ленъкс престана да различава формата им, и без никакво предупреждение Светулката се хвърли напред в празното.

За миг Ленъкс помисли, че наистина ще литне, но Светулката започна да пропада, а крилата й биеха въздуха с ослепителна скорост. По средата на полета си тя се удари в стената на пирамидата, отхвръкна на около четири-пет метра и продължи да пада към земята. Най-накрая тупна долу с болезнен удар.

Скоро на върха се показа друга Светулка и всичко се повтори, докато и тя се стовари мъртва на земята.

Ленъкс очакваше появата на трета Светулка, но след миг осъзна, че тълпата вече не гледа нагоре. Стана му ясно, че тази част от церемонията — ако можеше да се нарече така — е свършила.

Помъчи се да се изправи на крака, но болката беше толкова силна, че падна отново с проклятия на земята.

Насили се да мисли за нещо друго, за каквото и да е, за да пропъди мъчителната болка от съзнанието си.

„Церемонията. Мисли за церемонията. Опитай се да я разбереш.“

Ритуално самоубийство? Сигурно не. Не знаеше особено много за културата на Светулките, но самоубийството не се връзваше с нещата, в които беше сигурен.

„Съсредоточи се!“

Ако не е самоубийство, какво е? Щом Светулките нямат намерение да умират, значи мислят, че може и да полетят. Но нямаше начин, костите им бяха доста тежки, крилата им — много крехки, цялата им конструкция не беше пригодена за летене. Ами ако… Това не би ли могло да бъде някакво изпитание за месии? Ако някой от тях действително литнеше, нямаше ли да стане вожд?

Смешно предположение. Тези крила никога не бяха крепили в полет тялото на Светулка. След вековете, в които Светулките политаха към смъртта си от върха на пирамидата, трябваше да са разбрали, че никой от тях не може да се задържи във въздуха.

Болката започна отново да прониква в съзнанието му. Той се опитваше да я прогони.

И двамата, които скочиха, бяха мъжки индивиди. Това имаше ли значение за скачането? Ако беше така, какво би могло да означава?

Или пък са били престъпници? Но защо престъпници ще участват в религиозна церемония?

Изведнъж една Светулка със златиста мантия — не Чоманчи, а друг, непознат — прекъсна размислите му, запявайки нещо на висок глас. А когато песента свърши, цялото множество започна да обикаля тичешком около основата на пирамидата.

Чоманчи в миг сграбчи изотзад мантията на Ленъкс и го задърпа настрани. Само след миг най-бързите Светулки завиха покрай ъгъла на пирамидата и се озоваха на мястото, където преди секунда лежеше Ленъкс.

— Онези двамата защо скочиха от пирамидата? — запита Ленъкс.

Чоманчи се обърна към един въоръжен боец.

— Нашият арестант упорито задава въпроси. Избий му любопитството от главата.

Светулката пристъпи зад гърба на Ленъкс, който се опитваше да се обърне и да види какво става. Чоманчи го стисна за рамото, за да го задържи на място. За миг Ленъкс си помисли, че няма нищо по-лошо от неизвестността, от това, че не знае какво ще последва. В следващата секунда едно острие се стовари върху пръстите му и той рухна настрана, запроклина и се сгърчи от болка, осъзнавайки, че е сгрешил, че фактът е много по-ужасен от предположенията.

— Някакви други въпроси? — запита саркастично Светулката.

— По-добре да ме беше убил, копеле такова! — изфуча Ленъкс. Кръвта бликаше от чуканчетата на отсечените му пръсти. — Щом не го направи, ще се върна за теб! Кълна се!

Чоманчи издаде щракащ звук.

— Много бавно възприемаш, Завиър Уилям Ленъкс.

Кимна на боеца и Ленъкс усети как една чуждоземна ръка стисна здраво лявата му ръка и след още миг острието отново се спуска рязко надолу. Той изригна някаква ругатня и с последни сили захапа устната си до кръв, загледан безмълвно в Чоманчи.

— На твое място, Завиър Уилям Ленъкс — отбеляза Чоманчи, — щях да си държа езика зад зъбите, докато още си е на мястото.

Ленъкс усети как връзват здраво китките му с някакъв мек плат. Платът се впи в месото и то прокърви, но превръзката беше достатъчно стегната, за да спре изтичането на кръвта от прорязаните му пръсти. Срязаха вървите, които държаха ръцете му отзад, и той с мъка изви осакатените си ръце напред, докато се озоваха пред лицето му. Искаше да ги стисне, но осъзна, че вече няма с какво. Когато кървенето спря, той кръстоса ръце и скри китките под мишниците си.

Церемонията продължаваше, носеха се песнопения и молитви, искрящи златокожи същества пристъпваха важно, описвайки някакви фигури, но на Ленъкс не му беше до това. Знаеше, че ще умре, бавно и мъчително, парче по парче, в по-ужасна агония, отколкото и в най-страшните си кошмари. Съсредоточи се върху ненавистта си към Чоманчи, защото само това макар и за миг можеше да отвлече ума му от болката.

Две Светулки в златисти мантии се приближиха до Чоманчи и му прошепнаха нещо. Той кимна в отговор и се обърна към Ленъкс.

— Казаха ми, че си дошъл сам.

— Така е — измърмори Ленъкс.

— Продължаваш да ме лъжеш — констатира Чоманчи. — Много глупаво от твоя страна.

Кимна почти незабележимо и един меч, изникнал извън зрителното поле на Ленъкс, отсече предната половина от лявото му стъпало. Бликна кръв и той отново изкрещя, падайки в несвяст.

— Двадесет от Хората се приближават към Браканан — продължи Чоманчи. — Има само една причина — да те намерят. Когато се убедят, че не си там, ще дойдат тук.

— Не знам нищо за тях — прошепна Ленъкс, докато превързваха стегнато левия му крак.

— Не можем да ги оставим да стигнат дотук — продължаваше Чоманчи. — Би трябвало да ги убием всичките, но нямаме желание да докараме корабите на вашата Република над Гротамана. Значи ще те намерят на половината път между Браканан и пирамидата, след което няма да продължат.

— Те ще ви преследват — измуча Ленъкс.

— Ще имат две възможности — отвърна Чоманчи. — Или да спасят живота ти, или да те оставят да умираш, а те да преследват отмъщение. И тъй като са тръгнали да те търсят, ще изберат първото.

Той кимна на двама от бойците, те сграбчиха Ленъкс за глезените и го повлякоха по сухата, напукана земя.

Нямаше представа колко време са го влачили, нито докъде. Знаеше само, че кожата от гърба му е почти одрана и че ръцете и левият му крак агонизират от стегнатите турникети. Стори му се, че все още чува песнопения откъм пирамидата, но беше така замаян и почти в безсъзнание, че не знаеше дали не халюцинира.

Накрая бойците спряха и го пуснаха. Краката му тупнаха на земята и той отново изстена.

— Тук ще те намерят приятелите ти, Завиър Уилям Ленъкс — каза Чоманчи. — Ако имаш достатъчно късмет, може дори да ти спасят живота.

Ленъкс нямаше сили да отговори.

— Тази нощ ти видя неща, каквито никой от вашата раса няма право да вижда — продължи Чоманчи. — Не сме в състояние да променим това, но можем да премахнем органите, които ни нанесоха обидата. Разбираш ли какво ти казвам?

Ленъкс се опита да се изправи, усети непоносима болка в остатъка от левия си крак, и падна. Единият боец го претърколи по гръб, двамата притиснаха ръцете му към земята, а Ленъкс правеше слаби и безполезни опити да се освободи.

— Успокой се, Завиър Уилям Ленъкс — коленичи до него Чоманчи. — И да ти оставим ръцете свободни, какво ще направиш с тях? Можеш ли да ги свиеш в юмрук? Можеш ли да хванеш ръката ми и да я отдръпнеш?

Ленъкс поднови опитите си, но един от бойците затисна и главата му.

Изведнъж в ръката на Чоманчи се появи остър инструмент. Ленъкс се надяваше да припадне, преди ръката да се доближи съвсем, но знаеше, че това няма да стане.