Преобразеният

24.

Тамерлан беше интересен свят. Нещо повече, беше много ценен.

Хората местеха главните си щабове от Земята, която беше отдалечена в спиралния ръкав на галактиката, към огромния Делурос VIII, разположен на по-централно място. Истинската експанзия на Хората в галактиката започна именно от Делурос и съседните му светове. Републиката се зае да ги присъединява, след това се разпростираше все по-далеч главно в две посоки: към Външната граница — отдалечените светове на Галактическата периферия, и към Вътрешната граница — световете, по-близки до галактическото ядро.

Департаментът по картография трябваше не само да картографира галактиката и световете в нея, а и да планира всеобщата стратегия за експанзията на Републиката. Посоките на експанзията обикновено следваха ясно очертани пътища, базиращи се на търговските магистрали и на евентуален въоръжен отпор. Но Пионерският корпус откриваше тук и там по някой свят, отдалечен от отъпканите пътеки, който според картографите беше достоен за изследване.

Тамерлан беше такъв свят — малка планета, обикаляща около безлична звезда от клас О, дълбоко към Вътрешната граница. Защото той имаше големи запаси от ядрен материал, а това беше много необходимо на Републиката.

Преди един-два века тя сигурно щеше да направи десант и да си вземе каквото й е необходимо, но тъй като към нея се присъединяваха все повече и по-интелигентни раси, Хората се грижеха за имиджа си. Дори да бяха единствената най-могъща раса по онова време в галактиката, те бяха стотици пъти по-малко на брой от другите раси и прибягваха към сила само в краен случай.

Ако Тамерлан се окажеше лишен от разумен живот, нищо нямаше да попречи на Републиката да очертае там периметъра си и да почне добива на суровини. В случай че имаше разумен живот обаче, тогава това беше работа на Департамента на извънземните работи и на Дипломатическия му корпус. Не успееха ли да постигнат споразумение, под един или друг предлог щеше да се стигне до намеса на военните.

След три години обстойни проучвания най-добрите ксенопсихолози на департамента все още не бяха успели да определят дали най-високоразвитата форма на живот на Тамерлан е разумна или не. И докато това не беше установено със сигурност, отделни клонове от департамента и дори цялото правителство на Републиката спореха така яростно и с толкова противоречиви намерения, че всички планове за Тамерлан бяха замразени до получаването на безспорно доказателство, дали на планетата има разумен живот или не.

В края на краищата цялата работа бе прехвърлена в ресора на Нора Уолъс. Първата й стъпка беше да хване и да пожертва три от въпросните същества, а след това да ги предаде на екипа на доктор Беатрис Нгони. Когато се разбра, че Ленъкс може да бъде превърнат в Чекрък, както бяха кръстили съществата, тя бързо получи необходимото финансиране — за това трябваше да благодари на успешните предишни мисии на Ленъкс, и нареди да се пристъпи към действие.

Това беше преди четири месеца.

Този път операциите отнеха малко повече време, но периодът на обучение практически бе сведен до нула. В тялото на Чекрък Ленъкс нямаше говорен апарат, затова нямаше и език, който да научава. Никой не знаеше дали Чекръците са разумни, така че нямаше култура, която да се изучава, физическите му способности бяха необикновени, но се овладяваха лесно. Затова бяха необходими само две седмици, за да се оформи новото му тяло и той да опознае възможностите му. След това го закараха на Тамерлан, казаха му, че ще дойдат да го вземат след шест месеца, и го предупредиха да пази себе си и огромните инвестиции на Републиката, вложени в новото му тяло.

Той нямаше очи, с които да се оглежда наоколо, нито крака да се придвижва. Въпреки че бе месояден, нямаше ръце, с които да сграбчва плячката си, нито нокти да сваля месото от костите, нямаше и гласни струни, за да ръмжи и да налага подчинение.

Имаше дълъг син език, който можеше да се източва на повече от половин метър от устата му. С него улавяше светлината, формите и движенията, можеше да долавя и най-слабите миризми, които лекият ветрец довяваше до него. Имаше един нов орган, присаден в средата на слюнчената му жлеза. С него можеше да улавя и да идентифицира слабите електрически токове, излъчвани от живи същества.

Тялото му беше покрито със слоеве от мазнина и с груб, почти непромокаем епидермис. По външност наподобяваше гигантски жълтокафяв плужек, но когато се свиеше на кълбо и се затъркаляше с помощта на дузините псевдокрачка от двете си страни, можеше да развие скорост до трийсет километра в час.

Намираше се на обширно голо поле. Мъховидната растителност под него изглеждаше някак изправена, като че ли специално пригодена да се търкаля сред нея. По някакъв начин усещаше, че има блед жълтозелен цвят, макар че нямаше очи да го види. Далеч пред него се издигаха стотици високи, тънки дървета, някои от които достигаха петдесетина метра височина, устремени към яркото синьо небе. Внезапно усети, че е гладен, реши да изпробва умението си да се движи и се затъркаля към дърветата.

Разбра, че не се движи по права линия, и почна да експериментира, както го бе правил в болницата: отблъскваше се с десните си псевдокрачка и свиваше левите под себе си, заравяйки ги в слоевете мазнина. Така пък отиваше твърде наляво, затова коригира движението си, като пусна в действие левите псевдокрачка. След няколко минути успя да се приспособи. После започна да опитва движение с различни скорости, със спиране и тръгване. Когато усети, че вече умее да се движи както трябва, той се насочи към дърветата.

Намери две дървета, отдалечени едно от друго на около три стъпки, отмести капачето на върха на езика си и заизхвърля оттам лепкавата полупрозрачна материя, от която щеше да оформи паяжината си. Заснова напред-назад между дърветата, изтегляйки нишка след нишка. Стори му се, че тъканта не е много здрава, затова затъка и нагоре-надолу, оформяйки паяжина от около триста малки квадратчета, която започваше на около пет сантиметра от земята и беше висока почти три стъпки.

После, понеже някакъв инстинкт му подсказа, че вероятността тъкмо тази паяжина да има непосредствен ефект е нищожна, той изтъка още няколко на равни интервали, покривайки двайсетина декара.

След това се затъркаля сред дърветата, търсейки други Чекръци. Осъзнаваше цвъртенето на птиците и сумтенето на малките, подобни на гризачи животинки, лекото подраскване, идващо от насекомите, които ровеха под земята. Вкусът на далечна вода дойде до езика му, но новото му тяло нямаше нужда от нея. Щеше да си набави цялата влага, която му беше необходима, от телата на убитите животни.

След няколко минути тръгна по обратния път, защото не искаше много да се отдалечава от паяжините си, а и не беше надарен с инстинктивна привързаност към някакво място. Провери всички паяжини, но не откри нищо и разбра, че слънцето е почнало да залязва.

Бяха му казали, че Чекръците са крайното звено на хранителната верига на Тамерлан, но реши да не вярва на това, докато не опознае по-добре планетата. Ето защо се зае да си търси подслон за през нощта. Намери едно дърво с хралупа, намъкна се вътре и направи всичко възможно да не обръща внимание на глада си, докато се приготвяше да заспи.

Усети тревога. Беше установил контакт със Светулките едва три часа след кацането си на Медина, беше се натъкнал на Ястреборог още в края на първия си ден на Артизмо. Но тук, на Тамерлан, не само не бе установил още никакъв контакт, но дори нямаше и най-малка представа какво да прави, ако наистина се натъкне на друг Чекрък. Междувременно беше страшно огладнял в тази гора, за която новите му сетива подсказваха, че е пълна с дивеч.

Събуди се от песента на птиците, разбра, че е изкарал цялата нощ, без да му се случи нещо лошо, измъкна се с вълнообразни движения от хралупата и отново обиколи паяжините си.

Нищо. Нито дори насекомо.

Затъркаля се из гората и този път отиде малко по-надалеч, отколкото предния ден, търсейки други Чекръци. Не откри нито един. На всеки два-три часа се връщаше, за да провери дали най-накрая се е уловило нещо. През останалата част от деня изтъка още дузина паяжини.

По залез слънце направи последна обиколка на всички паяжини, но без резултат. Макар още да не бе попаднал на следи от хищници, малки или големи, все пак реши да не прекарва нощта, сврян неудобно в хралупата на дървото, а легна до него.

Събуди се малко преди зазоряване, непоносимо гладен. Пак провери паяжините и пак без резултат.

От досадно положението беше станало отчайващо, затова реши да напусне този район и да иде някъде, където има по-голяма вероятност да улови нещо. Насочи се точно на запад и след около два часа попадна на паяжина с такава сложна плетка, че остана поразен — тя беше същинско произведение на изкуството. Имаше фини шарки, едва уловими извивки и ъгли, които оформяха почти хипнотизиращи геометрични мотиви.

На около десет метра по-нататък се натъкна на още една подобна паяжина и в нея откри уловена малка птичка, която отчаяно се мъчеше да се освободи. Ленъкс се хвърли върху птичката, уби я с едно захапване и я погълна на три хапки.

Не се наяде кой знае колко, но усещаше, че ще бъде сит поне до края на деня, ако не успее да хване собствена плячка. Продължи да изучава паяжината, чудейки се дали нещо в шарките й е привлякло птичката, когато някакво едро кръгло тяло се блъсна в него и го обърна по гръб.

Тъй като в този момент не се беше свил на топка, Ленъкс се намери прилепен до земята, а Чекръкът, който го беше нападнал, се преобърна, заобиколи го и пак го нападна, този път фронтално. Ленъкс успя да се обърне по корем, едва отби атаката на Чекръка, сви се на топка и се отърколи на около двайсет метра по-нататък.

Понеже никой не тръгна да го преследва, той спря, обърна се и се приготви да посрещне противника. Беше Чекрък, голям почти колкото него, и не показваше признаци, че иска да го прогони. Пренесе тежестта от дясната на лявата си страна с леко полюляване, изплези език към него и започна да го наблюдава така уверено, сякаш имаше очи.

Ленъкс искаше да обясни на Чекръка, че няма лоши намерения, че е взел животното само защото е много гладен, но не знаеше как да общува с него.

Тъй като противникът не правеше никакви агресивни движения, Ленъкс се търкулна на няколко стъпки към него. Внезапно Чекръкът се изопна, после сви тялото си в плътно кълбо. Ленъкс прие това като предупреждение и спря.

Двамата останаха така повече от час. Всеки път, когато Ленъкс отидеше малко по-близо — сега вече напредваше със сантиметри, — Чекръкът се напрягаше и се приготвяше да го нападне. А когато отстъпеше, онзи се успокояваше. Когато разбра, че той няма да остави паяжината си, че всъщност Ленъкс беше навлязъл в неговата територия, накрая реши да се оттегли.

Нямаше представа как да се върне до собствените си паяжини, а и не му беше до тях. Явно беше необходимо да потърси по-сложни, затова продължи напред. На около километър и половина по-нататък откри няколко паяжини с различна шарка, но много подобни една на друга, което го наведе на мисълта, че сигурно е попаднал на територията на друг Чекрък. Малко животинче, подобно на гризач, се мяташе в едната, но Ленъкс изчака да се свечери, преди да се доближи и да го изяде. Докато ядеше, очакваше да го нападнат, но нищо не се случи и след като се наяде, той продължи, като в тъмнината разкъса няколко паяжини.

На другата сутрин попадна на немаркиран район, около триста метра по-нататък, и започна да тъче паяжините си. Не знаеше точно каква шарка кое животно ще привлече, но разбираше, че онези, които вършат работа, са доста по-сложни от първите му опити. Започна с голям четириъгълник, изтъка на средата му кръст и след това, тръгвайки от центъра, започна да изтегля колкото може по-сложни мотиви. Не умееше да върши тази работа толкова добре, колкото му се искаше, но когато свърши, се изтъркаля малко по-назад и прецени, че е направил едновременно капан и произведение на изкуството. Надяваше се да върши по-добра работа като капан.

Прекара остатъка от деня в изплитане на още дузина паяжини и легна да спи в мъховидната растителност край последната.

Когато се събуди и обходи паяжините, намери всичките празни.

Докато се мъчеше да разбере какво не е направил както трябва, през ума му мина мисълта, че може и да умре от глад, преди да узнае дали Чекръците са разумни същества.