Проклета въртележка

14

Една сутрин се събудихме под петдесет сантиметров сняг. Беше чудо невиждано, а студът смразяваше костите. Улицата беше изчезнала. Което никак не ме подразни, тъкмо напротив. За малко да вдигна телефона и да ги известя, че тъй като градът е отрязан от света, въпреки доброто си желание, съм решил да поизчакам. Самолетът ми излиташе по обяд.

Не ми се зловидеше самолетът, а онова, което ме очакваше след кацането. Издателят ми, Валтер Дожелски, настоя да обсъдим положението. Искам ли книгите ми да се продават? Искам ли редовно да получавам чека си? Готов ли съм да направя мъничко усилие? Разбира се, до този момент криенето ми беше донесло известен успех, загадъчността плащаше, пък и не се налагаше да се моря.

— Вижте какво, не искам да ви насилвам, нито да ви моля за нещо, което ви е неприятно. Размислете и ми се обадете.

— Ами аз точно сега работя… и ми е малко трудно. Ще загубя вдъхновението си.

— Да, разбирам ви. Добре де, няма какво повече да го обсъждаме.

— Нали разбирате… да зарежа всичко… ей така…

— Не се терзайте. Щеше да отнеме само няколко часа, но вие сте прав. Работата ви е на първо място. Забравете.

Обадих му се. Нямах желание да продължавам да се мъча с парите. Двадесет години, откак бягах след мангизите, но удоволствието от лудешкото преследване вече не ми носеше никакво удовлетворение, исках да доживея до дълбока старост. Обадих му се, за да уточним деня и часа. Той използва случая, за да ме успокои.

— Сам ще се убедите, че парите бързо стават източник на неприятности. Като цяло успехът е разочароващ.

Впрочем, досещах се. И мислех, че не бива да се очакват чудеса.

Към 10 часа чух шум на улицата. Анри тъкмо ми казваше, че Боб позвънял, докато съм бил под душа, и че всичко било наред, щял скоро да дойде. Чудесно, рекох, като се надигнах и отидох до прозореца. В горната част на улицата се придвижваха челно два камиона, а мъже в оранжеви комбинезони риеха сняг. Жалко, казах си аз, можеха да го оставят да постои поне малко.

Излетях с един разбрицан самолет, в краката ми духаше студен вятър. Дори стюардесата нямаше обяснение. Опитах се да си изпрося един джин-тоник, но нямаше как, наложи се да си го платя и да разтривам краката си през по-голямата част от пътуването. През илюминатора виждах побелялата шир с мъгливи къделки тук-там и бляскави водни петна.

На слизане не поздравих никого. Валтер Дожелски ме чакаше в чакалнята. Спомних си как преди няколко години двамата с Бети се появихме в този град в каросерията на една камионетка и тогава никой не ни чакаше, никой не го беше грижа за нас. Струваше ми се далеч, толкова далеч.

Освободих се чак към 11 часа вечерта. Бях скапан. На излизане от ресторанта се ръкостисках с кого ли не, смотолевях няколко думи, но пак повтарям, бях скапан. Струваше ми се, че никога в живота си не бях говорил толкова. Ако всичко това, мислех си, трябва да ми донесе пари, ще съм си ги заработил достойно.

Останах малко на тротоара, стискайки ръката на Валтер Дожелски. Откровено казано, това бе единственият що-годе приятен момент него ден.

Бях дал три последователни интервюта, бях гостувал в телевизионно предаване, всичко това между обяда и вечерята, на които нямах време да погълна една хапка, без да ми зададат някой въпрос от някой ъгъл на масата.

— Може да ви се стори малко натоварено — предупреди ме Валтер Дожелски, — но почти година не сте идвали и повярвайте ми, върнах немалко кандидати… Сигурен ли сте, че не можете да останете поне два дни?

Не, отговорих му, невъзможно е, имам куп неща за вършене. Наместете всичко в един ден! На моменти, когато ме питаха откога съм започнал да пиша или какво мисля за новия роман, срещах развеселения му поглед. Понякога заставаше пред прозореца и чакаше неизвестно какво, може би да се прибере у дома си. Не беше единственият. Упражнението беше особено трудно за мен, като се има предвид, че нямах какво да кажа за книгите си и по повечето други теми. Не смогвах да изтрая повече от десет минути, без да си погледна часовника. Всички ние си губехме времето. Но продажбите на моите книги необяснимо нарастваха и всеки си вършеше работата. Дни като този ми се струваха безкрайни.

Продължих по тротоара, свърнах в първата пряка и се спрях. Очевидно не обичах този град. Не виждах пукната пейка, на която да седна. Беше много студено. Запалих си цигара и се попитах дали да отида, или не. Беше понеделник. В понеделник не работеха. Три години не ги бях виждал, цели три години, не помнех какво ни бе разделило, но, така или иначе, животът ни бе разделил.

Разбира се, говоря за Еди и Лиза, сестрата на Бети. За три години се бяхме чули пет-шест пъти. Всъщност знаех, че между нас, дълбоко в нас, нищо не се бе променило. Въпреки това се помайвах. Всеки път, когато наминавах насам, бързах да си отида, и то не заради спомените, а защото една част от живота ми бе рухнала и всички познати от онова време бяха останали в един друг свят. Обожавах ги и двамата, бяхме извървели чудесен път заедно. Трябваше ми време, за да разбера, че не беше толкова лесно. Щях да ги прегърна сърдечно, но нямах особено желание да ги видя, а може би беше обратното, но всичко това е твърде деликатно и не можех да си го обясня много добре. Може би заради онзи, другия свят. С Еди се наричахме педерасти по телефона, казвахме си, че все пак не може така, няма да чакаме и тази зима да отмине, по дяволите, знаеш какъв е животът, дните си минават, а ти си казваш, че трябва да поправиш покрива, преди да дойдат дъждовете, и всеки път се озоваваш с крака във водата, защото небето пак се е изляло на главата ти.

Студът тук не ви свисти в лицето, а подличко прониква във вас, а после не ви напуска. Духнах в ръцете си. Нямаше много народ по тротоара, само забързани минувачи, сини стрели, на улицата колите бяха пълни, с изпотени стъкла. Спрях едно такси. Вътре пушенето не беше желателно. Макар на четиридесет години да не се нуждаех от ничии съвети, пъхнах кутията обратно в джоба си. Шофьорът имаше сива кожа. Защо да го дразня, рекох си, защо да си мисли, че искам да си изплюе дробовете.

По време на пътуването не обелих нито дума, за да не му пратя микроби. Слязох в ледения въздух, докато той потегляше, вдигнах яката си и огледах дома от отсрещния тротоар. Наглед нищо не се бе променило. На партера светеше. Още се чудех как се бях решил.

Влязох, без да чукам. Разбира се, парализирах ги, но не беше трудно. Лиза се бе покатерила на дивана и украсяваше стената с голямо, платнено цвете. Еди се бе надвесил над сметките си. Бонго изръмжа под масата, после дойде да се отърка о мен. Хванах го за кожата на бузите.

— Как си? — попитах го.

Стори ми се, че Лиза изскимтя. Еди не скри удивлението си.

— Мамка му — рече той с върха на устните си.

— Как я карате тримата? — добавих аз, приклякайки пред Бонго.

Изправих се точно навреме, за да поема по един във всяка ръка. С Еди си разменихме няколко потупвания по раменете в продължение на няколко секунди, след като тримата се разцелувахме изобилно. Така и не смогвахме да съставим цяло изречение, не намирахме нищо интересно за казване, а само: остави ме да ти се нагледам, охо, Господи Боже мой. Най-потресаващото за мен бе да подуша отново миризмата им. Това наистина беше нещо. Наложи се да обърна внимание и на Бонго, да го оставя да качи двете си лапи на раменете ми и да се посборим. След което, предвид тежкия ден, който бях преживял, единствената ми мисъл бе възможно най-скоро да намеря къде да седна.

Нямахме какво тъжно да си кажем, новините бяха по-скоро добри. Разговаряхме дълго, на моменти се смяхме със сълзи. Не съжалявах, че бях дошъл. Всичко ми се струваше прекалено хубаво. Единственото, което ме смущаваше, е, че двамата просто бяха продължили да живеят. А какво беше станало с мъжа, когото познаваха, онзи, който живееше с Бети в същата къща? Аз знаех, че той вече не съществуваше и бях единственият, който го знаеше. Приличахме си, знаех всички подробности от неговата история, но това не бях аз. Онзи човек наистина беше мъртъв. Аз не бях неговото продължение. Поне такова бе моето усещане.

— А бе знаеш ли, че виждам книгите ти навсякъде? Станал си истинска звезда, негоднико!

— Хм, май нещо такова е на път да стане.

— Знаеш, че не чета много. Но Лиза може да свидетелства, че съм прекарвал безсънни нощи!

— Много се радвам, Еди. Наистина.

— Още ли си сам, не си ли намери някое момиче?

Вдигнах очи към Лиза, тя ме гледаше с разнежен поглед. Еди проследи сцената. Протегна ръка към нея и я придърпа на коленете си.

— Ама къде ти шарят очите? — попита ме усмихнат той.

Аз се наведох напред, за да взема чашата си с чай от върбика. Еди изпиваше по половин литър всяка вечер и по собствените му думи вече не можел да се лиши от него.

— Не, нямам жена до себе си.

Той удари силно с ръка по дивана и от него се понесе облаче прах.

— По дяволите! — изстена той. — Какви ги вършиш? Направо ще се поболея, като го чувам, истина ти говоря. Да не си се смахнал? Как искаш да се възстановиш, ако нямаш кого да обичаш, на кого да се опреш, някой, на когото можеш да разкажеш всичките си болки. Какво щях да правя без Лиза по твоему, впрочем, като се замислиш, нищо извън нея не си струва. Останалото са тъпотии. Не е нормално да се живее без жена, знам ли, за мен това е като да боксуваш в пясъка.

— Харесвам образите ти, Еди. Направо ни озаряваш вечерта.

Положих ръка на коляното на Лиза, беше нежно и гладко като дунапренен пантоф, покрит с найлон и населен с нежност. Произведох един особен шум с устата си.

— Хм… може би не сме длъжни да говорим за това, как мислите?

— Добре. Но не се притеснявай от мен — отвърна Лиза. — Бети със сигурност би искала да те види щастлив. Ако срещнеш някоя, ще я приема с разтворени обятия.

Не го изрече със сълзлив тон, а съвсем просто, без никаква превзетост. Като най-естественото нещо на света.

— Ами че да… това поне, надявам се, го знаеш — промърмори Еди.

— Абе може и да пише книги, но не е особено интелигентен!

Налях си малко бърбън във върбиката. Изух си ботите и легнах напреки на фотьойла.

— Какво по-точно ми има? — попитах аз втренчен в коленете си. — Прежълтял ли съм, болнав ли ви изглеждам, оплаках ли ви се нещо?

— Ей, какво чакаш, за да се размърдаш? — отвърна ми Еди с пронизващ поглед. — Не ми изглеждаш щастлив човек, ако държиш да знаеш.

Откровено казано, зададох си сам въпроса. Мисля, че те двамата се заблуждаваха, не бях нещастен. Най-мъчителното беше това телевизионно предаване. Като се има предвид, че съм със светли и чувствителни очи, ужасно се измъчих от яркото осветление. Тъй че може и чертите ми да бяха малко изопнати, а лицето ми да не сияеше, но бях прекарал мръсен ден, който трябваше да забравя. Всички тези литературни раздумки ви подсичат краката от раз. Усмихнах му се с най-добрата си усмивка.

— Не, Еди, заблуждаваш се. Чувствам се чудесно. Но нали знаеш, книгите ми създават повече грижи, отколкото удоволствие. Освен това, решиш ли наистина да пишеш, започваш здравата да се терзаеш, тъкмо това виждаш изписано на лицето ми, Еди. Книгите ми изсмукват кръвчицата.

Той наведе глава, като продължаваше да стиска Лиза през ханша.

— Толкова си притворен — въздъхна той. — Направо отвратителен…

Лиза се надигна засмяна.

— Хайде, остави го на мира. Или никога повече няма да го видим.

Решихме да пийнем още по едно, за да отпразнуваме срещата. Заклехме се никога повече да не се губим от поглед. Видно беше, че напоследък се връщах към живота, което беше дяволски хубаво. Еди сякаш забрави своята фиксидея. Извади отнякъде албум със статии, посветени на мен.

— Знаеш ли, бих се изненадал, ако съм пропуснал, макар и една.

— Сприятелих се с вестникопродавеца.

Направо ме уби, имаше много статии, които и аз самият бях пропуснал. Прелистих го от кора до кора, а той стоеше надвесен над рамото ми с присвити очи. Затворих албума внимателно.

— Я ми кажи, може и да бъркам… но ти май пазиш само хвалебствените?

Той се изправи. Отиде да вземе чашата си.

— Е, приеми, че това е нещо като албум. Не виждам защо да слагам в него несполучливите фотографии. Там има хора, които твърдят, че си голям писател, а другите не ща и да ги чувам. А статиите на оня там…

— Някой си — прекъснах го аз.

— Да, на Някой си и още неколцина от същата банда… Защо ми трябва да си губя времето да събирам глупости? Този албум си е за мое удоволствие… Не разбирам какво толкова ти се зловиди тоя? Ще речеш, че просто иска да ти види сметката.

— Оф… нямаме едно и също виждане за писането. Знам много добре, че не ме приемат еднозначно, повярвай ми, и не вярвам това да се промени някой ден. Това ме натъжава, Еди, много бих искал всички да са единодушни.

Докато биех крак из града, вкъщи се бяха случили странни неща. В стаята на Глория бе избухнал пожар и насмалко не се наложило да викат пожарникарите. Научих го на следващия ден, когато кацнах със самолета под проливния дъжд, а главата ми беше като тиква. Двамата с Анри си заръчахме по един грог в бара, а той намери време да ми разкаже цялата история, преди да вземем колата. Глория чисто и просто взела, та заспала със запалена цигара. Чаршафите, килимът и част от пухената завивка бяха овъглени, а от едната страна косите й също бяха изгорели. Да не говорим какво разтребване паднало след това. Впрочем аз го усетих, че мирише на пушек. Държеше се с ръка за челото. А косите му бяха с цвят на пепел!

Когато я видях, не й казах нищо неприятно. В началото, когато живеехме тримата, отношенията ни бяха много прями. Намирах я за малко ексцентрично, двадесетгодишно момиче, изпълнено с живот и средно досадно, което трябва да нагърчваш на моменти, за да не започне да командори. Но всичко протичаше нормално. Ако по онова време ми беше изгорила чаршафите, щях да й обясня, че в леглото не се пуши, когато не знаеш как да си държиш цигарата, и че това е поредната й глупост.

Когато влязох, я заварих седнала на един фотьойл. На раменете си бе метнала нещо като черен шал, а косата й беше с няколко сантиметра по-къса, но не беше толкова страшно, колкото ми го бе описал Анри. Освен ако не беше подравнила няколко кичура оттук-оттам, което не беше невъзможно. Едно момиче може за три секунди да се понагласи, стига да не е едноръко. Тъй че й се усмихнах.

Анри се изтръскваше зад гърба ми. Закачих прогизналата си блуза. Трудно ми беше да кажа какво точно се бе променило в нея, откакто я издирихме. Освен корема, разбира се. Сега лицето й беше почти като на зрял човек. Макар да бе наследила устата й, не приличаше на Марлен, по-скоро на Анри. Задникът й беше малко нисък, но всичко останало беше на шест. Може би загадъчната промяна беше свойствена за всички бременни момичета. Нямаше защо да търся друго обяснение. Освен това въпросните момичета винаги са ме впечатлявали, имам чувството, че разполагат с мистериозна власт, че могат да ви ударят с мълния по главата.

Направи ужасно отчаяна физиономия, но аз я успокоих с един жест.

— Познавах един, дето изгоря — казах аз. — Изглежда, че това се случва на десетки хора всяка нощ. Имала си късмет, тъй да знаеш…

— Ще помоля Боб да възстанови щетите.

Хвърлих поглед към стълбите, като пътем й обяснявах, че да чукна на дърво, нещата с парите потръгваха и можехме да наблюдаваме изгарянето на една черга, без да ни мигне окото. Няма защо да се притеснява.

Качих се все пак да видя за какво става дума. Също толкова безизразно огледах почернелия таван, прогорения килим, дупката в мокета, която ще да беше към два квадратни метра. Всичко подгизнало във вода. Цялата къща вонеше на дървени въглища. Анри подсвирна зад гърба ми и сложи ръка на рамото ми.

— Откровено казано, не е за вярване. А да беше видял ония ми ти пламъци! Тия жени ще ни уморят, казвам ти… Винаги намират начин да ни смразят кръвта. Видях дъщеря си с горяща коса, можеш ли да си представиш?

Щетите бяха малко по-големи, отколкото очаквах, но не беше неприятно да можеш без проблем да си платиш дребните разходи, да си позволиш известни харчове, без да се трогнеш от някакви си там подробности. Положението ме принуждаваше да се покажа над нещата.

— Още не мога да свикна с това, което ни се е случило. Сигурно е изживяла голям страх.

Бяха минали петнадесетина дни, откакто дойде вкъщи. Ще излъжа, ако кажа, че всичко беше като навремето, че придаваше особена свежест на дома и не й пукаше от мен, че полагаше глава в скута ми, за да гледа нещо си по телевизията. Ледовете още сякаш не бяха стопени. Можех да остана цял ден наведен над книгата си в моята стая, без тя да се появи нито веднъж, докато преди все идваше в стаята и си намираше повод да ми изкрещи нещо в ухото, дали например не съм виждал зелените й обувки, или дали няма да благоволя да погледна тоя задръстен и смотан сешоар. И, разбира се, това ми липсваше. Случваше се да стана, да отворя вратата и да извикам:

— А, Глория? Ти ли ме викаше?

— Не, не — отвръщаше тя.

После ми трябваше известно време, за да се върна към работата си. По-рано щях да сляза и да я попитам какво й става, дали й преча с нещо или й харесва да се прави на призрак.

Решил бях обаче да не се навирам между шамарите. Всеки момент очаквахме Боб да пристигне и вече нямаше да ми се налага да понасям безметежното безразличие, което ми засвидетелстваше. Не че не ми отговаряше на въпросите, подаваше ми солта и ми пожелаваше лека нощ, но понякога вътрешно клокочех и се въртях в кръг пред нея, без тя да се реши да вдигне поглед от тъпото си списание. „Спокойно, казвах си, няма защо да отваряш безсмислен разговор. Още няколко дни, и ще се пресели. Нека Боб й намери някакъв дом и най-вече да я чука. И стига сме говорили за това!“

— Не знам дали е същото при всички жени, но когато бях бременна, не бях много забавна! Анри ще потвърди. Намирах се грозна и тромава, в панталона ми можеше да влезе цял слон.

Марлен беше убедена, че си въобразявам, и че Глория няма нищо против мен.

— Бях сърдита на целия свят и не исках никой да ми се мотае из краката. Бях ядосана на Анри, не можех да го понасям. Накрая се изпокарахме, разбира се, не беше толкова просто, но в известен смисъл това бе причината. Да, съгласна съм, че е в особено настроение, но бих желала да й влезеш в положението и да се опиташ да си представиш… Уверявам те, че е доста мъчителен период.

Накрая не знаех какво да мисля. Срещнех ли погледа на Глория, имах чувството, че ме заливаше студен душ, но не трябваше да се притеснявам. Хубаво! Тогава да ражда, та да се свършва, да си влиза в тесните панталони, и толкоз!

Боб пристигна в града след няколко дни и веднага усетих как атмосферата се разведри. Мисля, че бе допуснал грешка, като бе натоварил цялата задна седалка на вана си с книги, а парцалите на Глория бе изпратил по влака, пътническия. Разбирах го в известен смисъл, но предпочетох да си замълча. Горкият Боб, едва стъпи на тротоара, и вече го овикаха, челюстта му увисна, а овлажнените му очи се покриха с лед, навън бе кучи студ. Аз заврях глава в яката си.

Но действително от този момент насетне ми се стори, че отношенията ми с Глория се подобриха. Толкова се бяхме раздалечили, че и малкото сближаване ми се струваше като лъжичка мед и успявах да се нахраня дори с трохите. Що се отнася до Боб, той го отнасяше отвсякъде, но този момък ме изумяваше, умееше да носи на бой и да остане на краката си, и не мисля, че ще сбъркам, ако кажа, че я обичаше от все сърце. Не мисля, че иначе щеше да устои, това бе неуязвимата точка в бронята му. Тя си го изкарваше на него и докато издевателстваше пред хорските очи, той се задоволяваше да забие поглед във върха на обувките си. Всъщност май не беше много умен. Все бързаше да изпълни всичките й прищевки.

Успях да си дам сметка за отношението й към него през седмицата, която прекараха вкъщи, преди да се пренесат в новия си дом. Не един път, когато го оставеше разтреперан след поредната лавина упреци, изпитвах желание да се приближа до него и да го успокоя, да му обясня, че всъщност тя преживява труден момент, че я връхлитат пристъпи на ярост, достатъчно е да се допита до околните. Но в края на краищата той ставаше и си почесваше главата.

Покрай останалото и въпреки моята съпротива, тя го бе натоварила да поправи щетите в стаята и надзираваше изкъсо, да не кажа под лупа, ремонта. Не ми трябваха три слоя боя, нито цяло руло мокет, нито пък държах шарките на тапетите да съвпадат до милиметър, но него го мъмреха за всяка несръчна мазка с четката или капка лепило по лайстните.

— Как ти се струва, а? — питах аз Анри. — Как ти се струва тази работа?

Той обаче бе върнал дъщеря си, каквото беше и желанието му.

— Да, ама така няма да стигнат далеч. Нали нямаш намерение да ги вземеш на издръжка… Не намираш ли, че тя попрекалява?

Той го увърташе, все пак била бременна. Трябваше малко по-нататък да се появи Вера, за да срещна най-сетне разбиране.

— Питам се как я понася — казваше ми тя. — Голямо момче като него…

— Планина-човек, искаш да кажеш. Обзалагам се, че тежи поне сто кила.

— Освен това я намирам за студена, хм… много дистанцирана…

— Ама, моля ти се. То е, защото чака дете, нали знаеш?

Боб ни беше дал назаем вана си, а полето бе покрито със сняг. Времето беше хубаво, отскачахме до близката гора, за да вземем няколко сухи дървета. Когато сърцето ви плаче, нищо не може да замести един хубав огън в камината. Предната вечер отпразнувахме Коледа и се надявах малката утринна разходка да ме разведри. Почти не бяхме спали.

Единствено Глория си легна, но другите останахме в кухнята, допивахме последните бутилки и готвехме ястията за обеда. Събирането на дърва ми се видя чудесна идея. Вера се усмихваше с присвити очи. Заради снега светлината беше ослепителна. Карах с 45–50 километра в час. Както казваше Еди, Коледа без сняг е като празен шамфъстък.

— Ти май си в страхотно настроение — рекох аз. — Направо сияеш!

Тя се протегна. През пътя прибяга диво зайче и се наложи да натисна спирачките, защото после премина още едно, и още едно. Заливахме се от смях. Впрочем всичко можеше да ни развесели. И друг път бях забелязвал, че след безсънна нощ всичко е смешно. Докато потеглях, тя се обърна към мен.

— Наистина съм щастлива. Първият брой се продава добре. Всъщност всичко е наред, вечерта беше чудесна. Тук намерих истински приятели. Когато не идвам дълго време, полудявам.

Никога не отсъстваше повече от месец, обикновено изчезваше за по петнадесетина дни. Питах се кой й плащаше всички тези самолетни билети. Колко лесен е животът, когато достигнете добри тиражи! Повей на печал, и ето ви в самолета, едва ви остава време да си обършете сълзите по време на полета. Ако един месец изглежда като края на света, то на човек му се прищяваше да бъде богат. За мен това си бе нищо време: двадесетина страници от романа. А всичко бе много просто: едва-що забелязвахме, че си е тръгнала, и тя вече ни се обаждаше, за да ни каже, че пристига. Не се оплаквахме, а ни разсмиваше. Отивахме да я посрещнем на аерогарата.

Спряхме на границата на една гора. Скочихме върху изсъхналите клонки. Влачехме ги покрай пътя и ги хвърляхме на земята, за да изтръскаме снега. Когато видеше някой по-голям клон, тя ме повикваше и аз го срязвах с триона. Времето беше хубаво, но се усещаше, че небето ще се заоблачи преди свечеряване. От три дни беше все така.

Натоварихме колата, без да бързаме. Вече нямахме пръсти, нито носове, нито уши. Подпряхме се за миг на колата, преди да се решим да влезем. Тя пак отвори дума за Глория.

— Знаеш ли, не разбирам защо се е върнала. Нямам никакво обяснение.

— Хм… и то не я доведе насила. Той самият бе изненадан. Аз се радвам, че се изнасят, защото развалят атмосферата в къщата. И то не защото се карат, не е нещо точно определено…

— О, достатъчно е човек да я погледне…

— По дяволите, да знаеш как беше в началото, толкова добре се разбирахме. Всичко беше наред помежду ни и мисля, че всеки разбираше другия или поне ми се струва, че се приемахме един другиго, че имах някакво значение за нея. Повярвай ми, прекарвали сме много време заедно и не един път е заспивала на рамото ми. Не си го измислям, мамка му.

— Е, сега май нещата са се променили, а това са само далечни спомени.

— Да… трудно ми е да го преглътна.

И колкото повече гледах полето, толкова повече ме поглъщаше белотата на равнината и толкова по-трудно ми се струваше да го преглътна. Едно от щастията в този живот са дълбоките отношения, които можеш да завържеш с някои същества. А това не се случва под път и над път. Не можете да се оставите да ви откъснат ръката, без да нададете вик.

— Мислиш ли, че тя продължава да преживя онази случка между теб и Марлен?

Задникът ми беше се смразил. Скръстих ръце, изкривих уста, заклатих глава по оня, благонамерения начин.

— Ти май си от онези, дето знаят всичко, а? Това пък кой ти го каза?

— О, Господи! Ама ти наистина ставаш смешен с тази история! Правиш от мухата слон, а не виждам причина, абсурдно е.

— Как така слон? Доколкото си спомням никога не съм ти споменавал за нея.

— Точно това имам предвид, че си толкова потаен.

— Ами?

— Не се шегувам, това е много показателно… Виждам как се държиш с Марлен. Тя поне няма подобни задръжки. Разказа ми го съвсем спокойно.

— Виж какво, не ме изнервяй навръх Коледа. Когато изпитам желание да го обсъдя, ще ти се обадя, обещавам ти.

Тя се оттласна засмяна от колата.

— Хубаво тогава. Предполагам всичко ще се нареди. Тръгваме ли?

Тя зае седалката си, а аз застанах в рамките на прозореца и й предложих една дъвка.

— Ужасно — рекох. — Още не сме на небето, а вече ни се ще всичко да е идеално!

Глория и Боб се преселиха в първите дни на новата година. Само на две-три преки, но това ми бе достатъчно. За празниците подариха на Анри комплект за живопис и оттогава не пускаше четката. Вкъщи цареше спокойствие. Отново можехме да послушаме музика през деня, а когато времето го позволяваше, излизахме на малка разходка. Сега ми говореше за живопис и нямаше спиране. Щом Марлен се прибереше вечерта, й показваше творбите си от деня и се уверяваше, че му е донесла тубичките, които й бе заръчал. Боб беше във възторг. Не знам дали не преиграваше, но оставаше със зяпнала уста пред всяка мазка с четката и когато се решаваше най-сетне да свали голямата ленена шапка от главата си, косите му бяха залепнали, а ушите алени.

— Кажи ми Боб — питах го аз, — наистина ли ги харесваш? Съблечи анорака, че ми става студено, приятелче.

Той го събличаше, сядаше, не отронваше дума, а ние изваждахме чашите. Двамата с Глория често оставаха за вечеря, но сега бе много по-поносимо и понякога тя дори ми се струваше благонамерена. За части от секундата ми се струваше, че сме се върнали във времето. Дори успявах да се пошегувам с нея. Допусках, че Боб обираше пешкира, че го беше отнесъл следобеда или беше преспал в коридора. По-сетне се убедих, че не съм се заблуждавал. Боб беше изкупителната жертва и благодарение на него положението бе станало поносимо. Междувременно коремът на Глория растеше пред очите ни.

После една сутрин Боб ни вдигна по тревога с новината, че са й изтекли водите и се изстрелват към болницата. Анри рисуваше, но тутакси разбра за какво иде реч и почти изтръгна слушалката из ръцете ми.

— Без паника, Боб! Запази спокойствие! Преди да е затворил, бях извадил две бири от хладилника и пакет цигари. Обадихме се на Марлен. Анри беше в шок. Свлече се на един фотьойл, сложи ръце на облегалките, а в едната стискаше няколко четки.

— Я погледни улицата. Да не е хлъзгаво? — питаше ме той.

Когато Марлен пристигна, вече беше навлякъл канадката си. Едва сколасахме да го убедим да почака, почти непрестанно звъняхме в болницата, за да разберем докъде са стигнали и най-накрая, когато го бях хванал на партия шах, а небето почервеняваше, му съобщиха, че е дядо, че всичко е преминало много бързо и има внучка.

Изпитвам свещен ужас от болниците, но заради Глория направих чудовищно усилие и отидох до самото й легло, след като хвърлих едно око в плексигласовата люлка. Боб беше с изкривени черти, но в крайчеца на устните му играеше усмивка. Глория още не се беше освестила заради някакви инжекции, както той ни обясни, докато я държеше за ръка. Седеше изгърбен на столче от хромирани тръби, а дългите му великански крака бяха подвити отдолу.

Изчакахме я да се върне в съзнание. Едва отвори очи, и ни каза, че иска да поспи, след което заби глава във възглавницата. Постродилен шок, рекох си аз. В коридора Анри си запали една цигара откъм филтъра, а докато слизахме по стълбите, някъде из болницата едно новородено нададе гневен вой, после още едно и докато стигнем до въртящата се врата, наоколо се разнасяха само крясъци и стенания, ужасна гюрултия.

— Време е за биберона — кавалерски заключих аз.

На другия ден, като купувах списания, попаднах на нова статия на Някой си. Не можех да не му призная едно качество, беше последователен. Беше способен да напише статия за Северния полюс и пак щеше да намери начин да вмъкне няколко изречения за мен, което сигурно се нравеше на мнозина, особено на онези, дето ме считаха за третокласен автор. Защото имах върли поклонници и заклети отрицатели. В някои среди бяха готови да ме купят, за да ме пребият, а в други ме потупваха по гърба. Нямах много възможности. Този път твърдеше, че съм модно явление и скоро съм щял да се задъхам. Това си му беше тезата отколе. Обичаше също да разказва, че ме е срещал и съм му се видял смайващо безличен, че обиколката на ръцете ми била два пъти колкото тази на главата ми и че разговорът с мен бил разпилян и мъчителен. Статията беше посветена на петте най-тъпи книги на годината. Заемах челното място. „Далеч пред останалите!“ — уточняваше Някой си. „И за цялостно творчество!“ Другото беше в тоя дух. Показах го на Анри, докато избирахме разни дреболии за Глория.

— Виж ти, ако продължава така — пошегува се той, — скоро ще ти стане биограф!

О, колко близо беше до истината с това твърдение и колко пророческа бе фразата му! Всичко в магазина трябваше да се разтресе и адските пламъци да се покажат за секунда. Вместо това разглеждах някакво мъжко списание и си задавах въпроса какъв тип мъж съм, тоест слушах Анри с разсеяно ухо и забравих думите му. Небето навън беше бяло. Комините на къщите пушеха. Поехме с широка крачка към болницата.

Глория и Боб прочетоха статията от край до край, докато ние стояхме надвесени над люлката.

— Сигурно не е много приятно — заяви Боб.

— Разбира се, че си прав, Боб. Не искам да те лъжа, но, знаеш ли, почвам да свиквам. Ако ти покажа всичко, което този е писал за мен, няма да повярваш… Какво да се прави? Не живеем в свят на Мир и Любов.

За щастие тъжната действителност не нарушаваше съня ми. От Някой си се интересувах толкова, колкото от първата си риза, каквото и да пишеше, казваше или правеше. Имах чувството, че е на някакъв друг континент и стрелите му падат в краката ми, изчерпали силата си, никоя от тях не ме достигаше. Да живея с Анри, беше нещо чудесно. Към това се добавяше и Марлен. Тук бяха Боб и Глория, Вера, която се появяваше веднъж на две седмици и, разбира се, Шарл. Имах книгите си, които се продаваха, пишех нова, за малко да забравя за месечника, а всичко това се преливаше и не правех разлика между радостите, грижите, почивката и работата, които са нашето всекидневие. Нима имах време за друго, нима насъщните занимания не ми бяха достатъчни?

Нима вчера не страдах с цялата си душа? Трябваше ли наистина да развъртам ножа в раната и да възстановявам сцената с всичките й подробности. Към 2 часа сутринта Анри бе заспал на дивана, Марлен сервираше чая, а аз заглеждах между краката й. Десетки и десетки пъти се бях възпирал, може би дори повече. Не беше нещо непостижимо, истината е, че от това не се умира, но никой не изпитва истинско удоволствие да си прехапва устните или да се озовава под душа по няколко пъти дневно.

Какво отиде да търси в хладилника? Какво правех аз зад нея, когато, отдръпвайки се, се бутна в мен? Съвсем откровено, не знам, нито знам каква стихия ни понесе. Спомням си, че се нахвърлих на устните й със стон, имах чувството, че танцувам под куршумите под ослепителното слънце. Свлякохме се по хладилника, с отмалели крака, после се възкачвахме нагоре, като галехме несръчно лицата си, удряхме зъбите си. Каква нечувана целувка, колко ли продължи? Озовахме се срещу шкафа с метлите, като смучехме бавно устните си. Тя бе увиснала на врата ми, държах я за косите. Изпитвах някаква детска радост. Скимтяхме като малки, наплашени животинки. Не можех да се откъсна от нея, отново се нахвърлях на устните й, улавях лицето й в ръцете си и сърцето ми спираше, когато бутахме един стол, когато някоя мебел проскърцваше или издавахме някой необичаен шум. Споменах ли, че бяхме на тъмно, умиращата светлина от хола спираше точно на прага. Толкова се бях сгорещил, че исках да сваля пуловера си. Тя разхождаше пръсти в косата ми, докато аз продължавах да изследвам устата й, цветя, венчелистчета, гори, реки, козинести животни, върхове на дървета кръжаха в светлината, злато, сребро, сладко, къдри, залежи от скъпоценни камъни, морета, океани, градове, водовъртежи, знам ли! Бяхме стигнали до прозореца, а аз исках още и още. Ето какво се случва, когато дълго не сте целували момиче. Тапетите сякаш се отлепваха от стените. Държахме нещо изключително крехко и може би затова стенехме, подсмърчахме, въздишахме, обладани от такава възбуда, че ни бе съвършено невъзможно да продължим по-нататък, да се откъснем от шеметната целувка. Навремени издавах нервен кикот, последван от ужасено гъргорене, защото за секунда бях се откъснал от устните й, потъвайки в един мрачен и леден свят. Допрели бузи, чело до чело, с разтреперани ръце и просълзени очи, чувствах, че малко преувеличавахме, но двамата с Марлен се нуждаехме от тази екстравагантност, гарнирана с доза нелепост. Така по-лесно го играехме. Езикът й проникваше в устата ми с прекрасна увереност, а аз, който никога не съм бил отявлен любител на това, имам предвид нещата да се случват в устата ми, сега не изпитвах никакво притеснение, нито за миг не търсех да се изплъзна тъкмо защото се бяхме впуснали в главоломно приключение, дяволски кръг, от който нямаше излизане. По брадичката ми потече лига. Не си казвахме нито дума от страх да не събудим Анри, но кухнята шумеше, шушнеше, скимтеше, гъгнеше, съскаше, а понякога се удряхме в някой мрачен предмет, на пода падаше лъжичка.

Нямах представа колко време беше изминало, но можех да оценя изминатия път: приближавахме се до съдомиялната машина. Аз хвърлих поглед крадешком и установих, че луната се бе преместила чувствително, освен ако не бях полудял от случващото се, което бе напълно възможно. А ние не се предавахме. Устата й ми се струваше по-гладка, по-топла, по-апетитна, отколкото в началото. Откритията предстояха. Чувствах едва доловимо схващане във врата си, защото тя висеше на него от самото начало, сякаш бях издялан от мрамор. Колко пъти погалих косата й, милвах лицето й, колко пъти срещах погледа й, гримасничех от удоволствие, колко пъти! В един момент, докато нежно прокарвах езика си по ухото й, от гърлото й се изтръгна дълбок хрип, който сякаш ме парализира. Бяхме полудели. Щяхме да разбудим цялата улица. Но нима можехме да спрем?

Някой забарабани с пръсти по вратата. Сякаш ни лиснаха кофа ледена вода и един удар със сабя ни раздели. Отидох да отворя, залитащ и разтреперан. Студен полъх ме удари в лицето. Стиснах зъби, после разпознах Боб с ленената шапка, нахлупена чак до ушите, и заскрежена брада.

— Минавах оттук… видях, че свети — обясни ми притеснено той. — Преча ли ти?

Все още не можех да говоря, поклатих глава. Не успявах да пусна скапаната дръжка на бравата също.

— Идвам от болницата — продължи той. — Не се трае. С тоя климатик, нали разбираш, непоносимо е…

Реших да го оставя да влезе. Когато видя Марлен да излиза от кухнята с чаша мляко, свали шапката си. Притесняваше се от нея и ставаше непохватен. В припрения си жест удари японския ми лампион и светлината в хола се разклати. Все още не можех да се окопитя.

— Исках да прекарам нощта до нея — продължи той, — но вътре е двадесет и пет — тридесет градуса, имах чувството, че ще пукна…

— Разбира се, Боб, мога да си представя — мило му отвърна Марлен.

Тя се бе опомнила по-бързо от мен. Нищо в нея не издаваше шеметната ни борба. Косата й бе безупречно пригладена. Бива си ги жените. На мен ми трябваше нещо повече от чаша мляко.

— Светеше и затова… — повтори той.

— Да бе, много правилно си постъпил — успокоих го аз.

Анри се събуди. Четиримата побъбрихме още малко и пихме още веднъж за новороденото момиченце, което кръстиха Жералдин. Беше късно, но Марлен изглеждаше в страхотна форма и ни възнаграждаваше с ослепителна усмивка. Струваше ми се много красива, а доброто й настроение беше заразно. Докато си говореха, аз отскочих до кухнята и оставих погледът ми да се разхожда по помещението, като си казвах: значи всичко тук се е случило и стените още пазят спомена. За миг мисълта ме опияни. Затворих очи и вдигнах глава към тавана.

После Боб се разкара, а Анри застана пред последното си произведение, като поглаждаше бузите си. Изпроводих Марлен до вратата. Очите й блестяха, смееше се, попитах се щеше ли да успее да заспи. Погледна ме още веднъж, преди да прекоси улицата.

— По дяволите — рече ми тя, като прокарваше пръст по устните си. — Не знаех, че така добре се целуваш!

— Дааа — отвърнах. — И аз не подозирах.