Проклета въртележка

7

Два дни ни бяха необходими, за да се измъкнем оттам. Умът ми не го побира. Четиридесет и осем часа блуждахме, влачихме се безцелно сред дърветата. Окаляни, изподрани, отвратителни, изтощени, а към края и обезверени. Краката ни трепереха от умора. Свечеряваше се, когато изведнъж попаднахме на едно шосе. Седнахме в канавката в очакване да мине някой автомобил. Изведнъж можехме да се радваме на голямо парче от небето. Това ни разведри след неизменния клонак.

Имахме късмет, като никога, защото още първата кола спря. Караше я някакъв младеж. Видът ни не го разтревожи, той дори се разсмя.

— Обзалагам се, че сте скочили в движение от влака — пошегува се той.

Качих се на предната седалка, Анри рухна на задната. При последните светлини на залеза потеглихме към добрата, стара цивилизация. Обясних на момъка, че се бяхме загубили. Попитах го дали няма карта.

— Обзалагам се, че това е шегичка за телевизията — рече разпалено той.

— Не е — отвърнах аз.

Взех картата и той ми показа къде се намирахме. Направих бърза сметка и се обърнах към Анри:

— Отдалечили сме се поне на тридесет километра от отправната ни точка.

— Добре. Защо караме толкова бавно?

— Ей, момчета! Сигурно доста бързате!

След четвърт час бяхме в полицията. Бяха трима. Двама млади, които изучаваха резултатите от конните надбягвания на едно бюро и още един в дъното, едричък, на средна възраст, със загоряла кожа и посребрена коса. Държеше кутийка бира в ръка и се канеше да захапе трикилограмов сандвич. Ние също скоро не бяхме хапвали. Анри плуваше в пот, а десният ми прасец почти се бе схванал.

— Моля ви… — казах аз, навеждайки глава.

— Ей, чакай, чакай — отвърна по-старият. — Вие да не сте онези двамата, дето ги издирваме в гората?

— Да… ние сме.

Той опакова огромния си сандвич във фолио, надигна се и тръгна към нас. Облакъти се на гишето, което ги отделяше от посетителите. Погледна ни, поклати глава и вдигна вежди.

— Ама и вие… може да се каже, че не сте големи тарикати — изрече той с придихание.

Анри подсмръкна, докато аз си мачках устната с два пръста.

— Не може да се отрече, че умеете да пилеете времето на хората — додаде той. — Прекарах цяла сутрин в хеликоптера.

Анри стоеше вдървен като зомби, с щръкнала коса, размъкната риза и угаснал поглед. Аз поставих фенера на гишето. Батериите бяха сдали багажа, но все някак го бях съхранил.

— Виж ти, и аз имам такъв — рече възрастният.

— Открихте ли Глория? — попитах аз.

— Не. Претърсихме целия район под лупа. Пуснахме обява за издирване. Мда… странна работа.

— По дяволите, това е невъзможно! — смотолеви Анри. — Какво точно предприехте?

Онзи се изправи зад гишето с набърчено чело.

— А, не, внимавайте… Опасявам се, че мъката ви вкарва в заблуда. Направихме всичко възможно…

— Е, ми много добре тогава, браво, поздравявам ви! — проскърца през зъби Анри. — Мога ли да звънна един телефон?

— Вижте… Не го приемайте по този начин…

— Искам да звънна на жена ми… Може ли? Ще ми подадете ли апарата?

Ченгето се поколеба няколко секунди, после грабна един апарат, който се намираше зад гърба му и го постави на гишето.

— Добре де… Давайте.

Анри хвана слушалката и набра номера при пълна тишина.

— Ало! Марлен?

— Да… Не… Нищо… нищо… не, нищо ново.

— Да, там сме в момента… Не, дори нас не успяха да ни издирят. Големи тъпанари, казвам ти.

Двете млади ченгета зарязаха вестника си и ни погледнаха. Възрастният щракна с език. Светлината в полицейските участъци е много странна. Откъм посетителите свети парализиращ неон, цял дъжд от тънички иглички се сипе по косите ви, а аз си спомних всички извървени километри, страхът и тревогата, които ни съпровождаха, и умората, която носех в себе си. Последните думи на Анри все още отзвучаваха в помещението със смайваща яснота.

Старият се обърна към другите двама и плесна с ръце:

— Хайде! Хоп! — подхвърли им той. — Нощта започва! Вкарайте тези двамата в пандиза!

Възползваха се от изненадата. А пък и двамата бяхме толкова изтощени, натъртени, отслабнали, че ни отнесоха като перца. Едва успяхме да се развикаме, изкрещяхме три пъти по-силно от кокошка, която душат. Заключиха ни в килията. Старият подхвърли ключовете в ръката си и погледна към тавана.

— Какво щеше да е животът, ако нямаше форма? — попита той.

Света Богородице, добре, че вътре имаше пейка. Приличаше на вечния мир — широка и безмълвна. Направих крачка към нея.

— Ще видите вие! На всички ви запомних имената! — изкрещя Анри.

Беше се вкопчил в решетките, а тялото му омекваше като тесто. Аз седнах. Не ми беше останала нито една сълза за проливане по какъвто и да било повод, вече нямах сили, нито пък чувствах нещо. Освен това килията беше чиста, не беше студено и криво-ляво бяхме спасени. Впрочем в живота не е рядкост човек да приеме с въздишка на облекчение и най-мрачната килия. Когато навън се завихря ураган, четири стабилни стени са безценно благо. Прозях се ужасно, сърцераздирателно, напълно неуместно предвид онова, което преживявахме.

Продължително време мълчахме, блуждаейки, сякаш замръзнали на място, а мозъците ни клокочеха нахалост. После се появи един от младоците и ни донесе сандвичи с лимонада в картонени чашки. Получих спазъм в стомаха. Скочих от пейката си, а ченгето ми подаде нещата през решетките. Устата ми преливаше от слюнка и когато му благодарих, по устните ми потекоха лиги.

— Добре, че освен тъпи, не сме и безсърдечни — пошегува се той.

Анри седеше на земята, подпрял глава в ъгъла на стената, с напълно безизразно лице. Напъхах сандвича в ръцете му и поставих лимонадата пред него. Сандвичът беше с шунка, нарязани кисели краставички и резен домат в средата. Беше възхитителен. Лимонадата беше прясна, пълна с мехурчета, чието съскане бе доловимо и отзвучаваше в чашката. Обожавах я. Трябва да беше към 8 часа вечерта. Запалих цигара и направих няколко крачки в килията. Бях доволен, че Анри се хранеше. Направих няколко разпускащи упражнения, уловен за решетките, размачках си врата и повиках за помощ.

Старият се довлече след пет минути, без да бърза, като запасваше задната част на ризата си в панталона. Изтъпани се пред килията и ме погледна въпросително.

— Е, и? Какъв е този цирк? — попита той.

— Чуйте… Искам да разговарям с вас.

Оня се намръщи.

— Да разговаряте… с мен? По-добре попитайте приятеля си дали си струва да се разговаря с хора като нас…

— Не, вижте… Именно затова исках да ви се извиня — рекох аз, снишавайки гласа си. — Бих желал да приемете нашите извинения…

— Извинения ли? — повтори той на висок глас.

Хвърлих бърз поглед към Анри. В действителност той отсъстваше. Играеше си с картонената чаша, която търкаляше между двете си ръце.

— Да. Каквито пожелаете… — прошушнах аз. — Наистина съжалявам за думите му, но ви уверявам, че не го мисли. По дяволите, съжаляваме, наистина!

Той се почеса зад врата, за да ми покаже, че това, дето му го казвам, му харесва, но му се иска да добавя още нещо. Мен това ме подразни, но моментът не беше подходящ да се вслушвам в душевните си трепети. Ако го беше поискал, бях готов да му стисна ръката. Щях да го оставя да ме потупва по рамото, без да търся да се измъкна. Без проблеми щях да призная греховете си.

— Бъдете добър, пуснете ни да си ходим… — измърморих сподавено аз. — Цялата тази история ни побърка, питам се как въобще стоим на краката си все още… Той си връща думите назад, познавам го добре, още един път, прощавайте…

Той повдигна очи с въздишка, като някой, който съзнава прекаленото си добродушие, след което отключи килията. Отидох да взема Анри, хванах го под мишница и го повдигнах.

— А сега, умолявам те, не казвай нито дума — казах му аз на ухо. — Нека първо се приберем у дома…

Върнахме се в приемната, а аз го наместих на един стол, за да го скрия по-добре зад гишето. Единият от младоците се бе захванал с цяла страница кръстословици, а другият се опитваше да закрепи права на бюрото си една линийка. Старият блееше през прозореца и барабанеше по перваза.

— Дължа ли ви нещо за консумацията? — попитах аз.

— Не, нищо, не берете грижа — отвърна той.

Прозвуча радостен вой, а аз имах възможност да видя как в продължение на няколко секунди линийката се задържа права на бюрото.

— Преди малко се обадих на съпругата му — продължи старият. — Казах й, че ще ви задържа малко, а после ще ви откарам у дома. Тъкмо е време да наобиколя постовете. Хайде да тръгваме…

При тези думи разбрах, че сме сред избраниците на съдбата и скоро ще сме на светло, в частност на удобно легло, потънали в мекотата му, с разполовен череп и разтекъл се по пода мозък, който се разлива чак до стола в дъното на стаята. Усещах, че вече нищо не можеше да ни сполети, поне до следващия ден. Отведох Анри до изхода, докато старият закопчаваше колана с револвера, а един от младите му донесе фуражката.

Изчакахме го две-три минути на тротоара, до колата със синята лампа. Улицата беше спокойна, магазините светеха. Едва доловим вятър галеше върхарите на редицата кестени. Беше се стъмнило. Наведох глава към блузата си и ме лъхна на гъби, трева, пот, дървесна кора и мъхове, мирис, който нямаше нищо общо с горския дъх на аерозолните ароматизатори. Беше едновременно загадъчен и обикновен, но особено силен. Сетих се за Глория, но без да ме наляга ужас, а просто така, абстрактно, защото видях момиче на нейната възраст да минава по отсрещния тротоар. Анри оставаше безмълвен до мен, с ръце в джобовете на шортите си и навъсени вежди. И той беше на края на силите си. Бяхме двамата най-добри писатели на своето време, но по нищо не си личеше, хората не ни обръщаха внимание или ни удостояваха с отвратен поглед, само жените ускоряваха стъпка с разширени ноздри, същите тези жени, които биха ни се увесили на шията на някоя литературна вечер, заговаряйки ни тутакси на ти.

Старият най-сетне се довлече и се качихме в автомобила. Аз седнах отпред, излязохме бавно от града. Никой не обели дума. В колата миришеше на куче и студена пластмаса. Таблото светеше като ред чудни пещери. Радиото пращеше и изплюваше по нещо от време на време. Свитъци хартия преливаха от жабката. Въпреки това не бях сигурен къде се намирам. Дали не беше някакъв аквариум?

Ченгето ни остави на входа на двора. Каза нещо, което не разбрах, но му отговорих с „да“ и захлопнах вратата. Къщата бе осветена. Входната врата ми се струваше километри далеч. Онзи обърна зад гърба ни. Докато шумът от мотора стихваше, ние стояхме неподвижни, без да мога да обясня защо. Тъкмо когато пристъпихме, вратата се отвори и Марлен се втурна към нас. Скоро се озовахме в обятията й, успя да ни прегърне и двамата едновременно. Анри я притисна към рамото си. Аз лекичко се освободих и се отдръпнах по-назад, кротък и безмълвен.

На влизане двамата тръгнаха право към хола, а аз свърнах към кухнята. Извадих една кутия сок от грейпфрут от хладилника и отдалеч им махнах, че ще си лягам, просто изнемогвах. Преди да изкатеря стълбите, гаврътнах половината сок.

Когато се събудих, слънцето се бе облещило на прозореца, а птиците пееха и чуруликаха. Най-напред се намръщих при мисълта, че са ме пребили през нощта, после станах. В къщата бе съвършено тихо. Почти примрях от удоволствие, когато затворих очи под душа, накрая пуснах ледена вода.

Излязох на верандата с кафето и цигарата. Примъкнах си един стол на сянка. Хвърлих поглед към гората, която започваше на стотина метра. Този път я гледах с по-различни очи. Споменът за рухналото върху къщата дърво придобиваше друг смисъл. Предпочетох да гледам другаде. Кафето беше страхотно, но се сетих за Глория и ме домързя да ставам за допълнителна бучка захар. Тъй и тъй беше безполезно, дори паница брезов сироп щеше да ми нагарча.

Нямах идея как можеше да свърши подобна история. Не бях убеден, че времето лекува болката. Ако изхождах от собствения си опит, човек не биваше да разчита на това. Питах се какво ли предстоеше да се случи. Изпитвах писателско любопитство, но като човек бях готов да дам всичко, за да си спестим продължението. Най-вече защото нещата можеха дори да се влошат — току-виж, я открили! — което щеше да ни хвърли в още по-безнадежден кошмар. Убийци, маниаци, смахнати — колкото щеш!

Тази възможност съвсем ме разби, улових се за челото с една ръка. Какви непоносими моменти щях да изживея с другите двама, помислих си аз. Дори да се споглеждаме, да се храним заедно, да слушаме тишината и да чакаме, да подскачаме при всяко иззвъняване на телефона, самата мисъл за това ме задушаваше, а главата ми закима сама. По-добре да плувах в поле от къпинови храсти или да погълнех кутия пирони. Погледът ми от само себе си се обърна към мерцедеса. Колата плуваше в светлина. Припомних си как веднъж бях забравил продукти в багажника. Марлен вероятно беше прибрала чантите и също ги беше забравила. Сигурно в момента ферментираха. Представих си разлятото по дъното масло. Това беше добър повод да се размърдам и да се почувствам полезен. Надигнах се. Всъщност целият претекст с манджата нямаше никакво значение, но все с нещо трябваше да се заема. Не исках да се сблъскам челно с този ден, а по-скоро да го сръфам оттук-оттам. В багажника нямаше продукти, а само няколкото пуловера, които бях напъхал, преди да тръгнем в гората. Взех ги с мисълта да ги подредя, което щеше да ми даде време да размисля какво друго можех да предприема. Накамарих ги на ръката си и сложих ръка на горещата ламарина, за да захлопна багажника. Дръпнах я начаса и я замятах във всички посоки. Още бях под шока от изненадата, когато осъзнах една потресаваща подробност. Дъхът ми секна. Проверих дали не е останало нещо в багажника. Втурнах се в колата и дори проверих под седалките. Бях толкова превъзбуден, че си подвиквах. После се впуснах на бегом и влязох в къщата.

Нахълтах в стаята на Анри с пуловерите в ръка. Три секунди останах вцепенен пред леглото му, преди да установя, че е празно. После се втурнах към стаята на Марлен, възкачен на вълна от вулканична лава. Ако скоро не получех отговор на всичките си въпроси, щях да искам да претърсят цялата страна или да получа сърдечен удар. От многото главоблъскане писателите стават уязвими, мнозина свършват на инвалидната количка, олигавени, напикани и с мозък, превърнат в каша. Писателят трябва винаги да преувеличава, за което в края на краищата си плаща, достатъчно е да посетите някоя литературна вечеринка, за да установите, че повечето от присъстващите са съсипани.

Двамата спяха. Анри лежеше с дрехите напреки на леглото, а Марлен се бе завила с един чаршаф. С един скок отворих пердетата. Разтърсих грубо и двамата.

— Ей… Събудете се, Събудете се!

Щом Марлен отвори очи, размахах пуловерите под носа й и я хванах за ръката.

— Марлен, моля те, помисли си добре… важно е… — започнах аз.

Преброих до десет, за да им оставя време да се опомнят. Анри се подпря на единия си лакът, докато Марлен се увиваше в чаршафа си. Втренчиха се в мен разтревожени.

— Ама какво… — промълви Анри.

— Почакай… — прекъснах го аз. — Почакай…

Марлен знаеше отговора. Хванах я натясно, искаше ми се да съм с няколко минути по-стар.

— Слушай ме внимателно — изрекох отчетливо. — Изваждала ли си нещо от колата, откакто се прибра във фермата? Помисли внимателно!

Стори ми се, че я бях хипнотизирал, вече не можеше да откъсне погледа си от моя. Накрая разтърси отрицателно глава, без да изрече нито дума. Сега беше моментът да отправим молитва.

— Сигурна ли си? — попитах я аз. — Сигурна ли си, че не си извадила един пуловер от багажника?

— Ама какво… — простена Анри.

— Не, не съм, нищо не съм пипала…

— Не си пипала пуловера на Глория?

Има инатливи фрази, които понякога увисват няколко секунди във въздуха, нещо като летящите риби, а всичко наоколо сякаш спира и стените се покриват с олово. Марлен затули устата си с ръка. Въздъхнах и метнах пуловерите на леглото. Плеснах по бедрата си и се надигнах.

— По дяволите, каква е тая история с пуловера? — изръмжа Анри.

Отидох до прозореца да хвърля поглед към околния свят.

— Просто можем да си отдъхнем — заявих аз.

Мисля, че бяха схванали всичко, но все пак се наложи да им го обясня. Струва ми се, че искаха да го чуят от друг.

— Е, ми не е много сложно за разбиране — рекох аз с ясен глас, — просто тя за пореден път е офейкала, това е то, а ние само дето не се смахнахме за едното чудо!

Двамата се бяха вторачили в устните ми, пребледнели като извадени от фризера призраци.

— Не знам защо се е съблякла, но мога да ви разкажа продължението… На мен червеният й пуловер ми стига до под задника. Тъй че не го е отнесъл вятърът, който си е отишъл със Светия Дух. Не! Тя си го е взела, не го е взел Дядо Коледа…

— Мислиш ли, че…

— Да не би да…

— Вижте какво — добавих аз. — Лично сложих пуловерите в багажника. Знам, че и нейният беше там. А тя не е могла да тръгне гола. Тъй че можем да продължаваме да си го търсим, ама това няма да оправи нещата.

Анри се обърна по гръб и заби поглед в тавана.

— Ах, кълна ти се! Дано да си прав!

Марлен леко кимаше с глава, с изкривени устни.

— Разгледа ли стаята й? — попитах аз.

Тримата се втурнахме по коридора. За съжаление тя не си беше стегнала куфарите, които си бяха в стаята, а голяма част от вещите й бяха разхвърляни из помещението. Усетих да се надига вятърът на отчаянието.

— Това нищо не доказва… — проскърцах през зъби аз.

Докато другите двама се свличаха на леглото като парцалени кукли, аз се защурах из стаята. Отворих шкафовете, прерових чекмеджетата, разхвърлях трескаво вещите й, обладан от свещена ярост. Носех филма на събитията в главата си, виждах го отчетливо, знаех, че не можех да бъркам. Готвех се да преобърна стаята още един път, когато внезапно се надигнах с пресечено на две чело.

— Ей! — промълвих аз. — Ей! Къде е черният й панталон със секретните копчета на глезена?

— Кой бе? Кой? — полуглухо отвърна Анри.

Прониза ме внезапно напрежение, сякаш бях седнал на електрическия стол. Хвърлих няколко тениски във въздуха.

— За Бога! А бе онези клоунски гащи, дето аз й ги подарих!

С тези мои думи сякаш им инжектирах част от възбудата си и двамата скочиха на крака. Анри коленичи, за да надзърне под леглото. Марлен провисна през прозореца, за да се убеди, че не съхнат на простора. Преобърнахме цялата стая, без да ги открием.

— А жълтият й пуловер… не виждам жълтия й пуловер — намръщи се Анри.

— Добре де, ясно… Няма какво повече да тършуваме! — рекох аз. — Скоро ще установим, че й няма маратонките.

Внезапно изпитах такава ярост по неин адрес, че отидох да успокоя нервите си зад къщата, покрай ручея. Изчаках да се усамотя, за да я нарека кучка, да грабна няколко камъчета и да ги запокитя в гората с глухо и освобождаващо ликуване. За капак седнах на слънце с крака във водата и задишах дълбоко. Погалих ръката си.

След известно време се усмихнах. От няколко дни не ми се бе случвало й всички лицеви мускули се включиха в упражнението, нахилих се като пълен идиот, запримигвах на слънцето с тридневната си брада и с искреността на щастлив глупак. Трябваше да призная, че беше егати момичето. Без съмнение давах всичко, за да ми е в ръцете и да й зашлевя един, но се възхищавах от темперамента й и от лекотата, с която преминаваше към действие. Аз съм вода по натура и огънят ме възхищава.

По-късно се присъединих към другите двама и хапнахме салата и малко плодове на верандата. Настроението беше мрачно, но все пак бяхме отхвърлили ужасно бреме. Анри беше с чиста превръзка на ръката, а Марлен си бе сложила леко червило. Разбира се, зададохме си множество въпроси без отговор относно нея, разговорът продължи и през по-голямата част от следобеда, но никой от нас не слушаше, всички имаха желание да говорят. За нея, по един или друг начин. Трябваше да освободим съзнанието си от най-черните видения, онези, от които потрепервахме, познати ни от Х-филмите и прочее кървища.

Денят преваляше, когато отидох да взема сладоледи „Ескимо“ от хладилника. Излизахме ги, въздишайки като болници. После двамината работници на Марлен дойдоха да ни видят в края на трудовия ден, за да се осведомят за не знам каква си глупост относно трактора, а ние ги поканихме да изпият едно с нас. Онези се кефеха, че разговарят с двама писатели и се ръгаха в ребрата. Съгласиха се обаче, че на света има място за всички, а аз им долях чашите с количество, достатъчно да повали някой бик. Гледахме ги как яхват велосипедите си и изчезват зад завоя на пътя, похапвайки маслини и пушейки под розовото небе. Сега се почувствахме почти добре. Съблякох се гол до кръста, за да се порадвам на топлината. Марлен си лакираше ноктите на краката, а Анри затвори очи.

Когато вече нищо не се виждаше, се прибрахме и в индианска нишка се запътихме към фотьойлите. Пуснах телевизора, за да продължа с промивката на мозъка си и като по чудо попаднахме на рекламна пауза. Беше си страхотен късмет: цялата човешка глупост събрана в един напръстник — нищо по-разведряващо и по-успокоително от това да установиш, че има и по-тъпи от теб. Аз ги ненавиждах от сърце, дори не ми се налагаше да мисля, мразех ги физически, и толкоз. Мразех ги, но бях доволен, че ги има, защото даваха добра представа за света, в който живеехме. Да изгледаш една рекламна пауза, означаваше да загубиш всякаква надежда и да потънеш в съзерцание на пустотата. А това ни е необходимо от време на време.

На слизане от стаята си Марлен ни съобщи, че са изчезнали част от парите й. Каза го с усмивка, доволна, че дъщеря й не беше офейкала без пукната пара в джоба. Аз не бях изненадан ни най-малко и продължих да си пия бирата. Бях започнал да стъпвам на крака, а атмосферата помежду ни почти се бе нормализирала. Хубаво беше да си поемем дъх. Освен това трябваше да даваме интервюта, да се показваме по телевизията и да обикаляме дискотеките? По дяволите, как бих могъл да го правя? Нима животът ме оставяше пет минути на спокойствие? Поболявах се, като гледах други да го правят. Не разбирах. От екрана някакъв тип ни уверяваше, че мечтите ни могат да се осъществят.

Диванът, на който се бях излегнал, с ръце на тила, сякаш беше по моя мярка. Бях си поставил само една малка възглавничка под главата и можех да гледам право в телевизора, стига да раздалечах малко обувките си. Марлен ни донесе един поднос с неща за хапване и това предвещаваше първата спокойна нощ след всичко, което ни се струпа. Дори не се притеснихме, че ни обслужват, стори ни се фантастично. Двата дни скитане из гората така ни тегнеха на раменете, че предпочитах да не се бия дори с муха. Някое време се опитахме да гледаме един японски филм, но виждахме само половината от субтитрите, а пък и сюжетът беше мрачен. Марлен ни осведоми, че ще си ляга, чух я да се прозява зад гърба ми.

Двамата с Анри останахме като заковани по местата си, с тази разлика, че аз се надигнах да взема две бири, все пак бях по-младият. Някаква невидима сила възпираше всеки наш жест. Анри си покапа корема с пяна в опит да издърпа езичето на кутийката. Не подскочи, а само поклати глава.

— Въпреки това нещо остава — спокойно рече той. — Остава си болката на един баща.

Надигна бирата към мен със сведени очи. На екрана някой изкрещя и една самурайска глава отхвърча.

— Когато дъщеря ти ти погоди такъв номер — въздъхна той, — започваш да се питаш за какво си живял.

С движение на ръката го предупредих да не продължава. Но със същия успех можех да се изпикая в някоя цигулка.

— Виждаш ли — добави той, — оказах се неспособен да запазя майката, сега пък загубих дъщерята. Нима това не е знак? Дали не е нещо, което нося в себе си?

— Да, сигурно е някакво проклятие — изсмях се аз.

— Не, не се шегувам.

— Бога ми, надявам се да се шегуваш!

— Не… Никой не може да ме разбере.

— Виж какво, има такива момичета. Дори не си струва да опитваш. Ти нямаш вина и това трябва да го разбереш веднъж завинаги. Не зависи от теб. Знаеш ли, и аз преживях същото с Бети…

— Как можеш да твърдиш, че нищо не зависело от теб, как можа да кажеш подобно нещо?

Надигнах се да изгася телевизора, който пращеше без образ. Пуснах малко музика, за да населя с нещо тишината. Толкова се страхувах да не стана модерен писател, че вече не слушах рок, а само кънтри, което по-малко уморяваше ушите ми. Тази музика не остаряваше, а това, както се досещате, ми харесваше. Приседнах до него.

— Помниш ли, веднъж ми каза, че не бива да хлътваме по прекалено младите… Аз пък си мисля, че не бива да хлътваме по особено живите, ако искаме да си спестим изненадите и да се озовем съвсем самотни.

— Да. Ама нима е възможно?

— Да. Знам. Може би си прав, сигурно това е цената, която трябва да платим, затова попадаме все на такива момичета. Такъв тип жени ни карат да потръпваме и не можем да им устоим. Може би те са създадени специално за писателите, за да ги научат на живот…

— Хм… И дядо Господ е турил две в моята кошница — въздъхна замечтано той. — Е, май не мога да се оплаквам.

Надигнахме се, за да си вземем по още една бира от хладилника. Отворих ги, а Анри взе една опаковка от шест кутийки. После седнахме отново в хола.

— Виждаш ли, все още съм щастлив, че е жива, дори не успявам да й се ядосам. Утре май ще успея. Така си мисля.

— Знаеш ли… Ама доста се изгърбихме в тая гора, а? Само като си спомня…

— О, Боже! Цяла нощ това сънувах. Сутринта, като се бръснах, намерих смола в брадата си. Трябва ми усилие, за да повярвам, че се е случило…

— Боже Господи! Каква смахната история! По някое време помислих, че сме загубени. Още един-два дни, и щях да ти захапя кълката.

— А накрая се озовахме в пандиза. Егати късмета!

Бяхме оставили запалена само една лампа в ъгъла, тоест светлината не ни разстрелваше от упор, а две трети от хола тънеха в мрак. Навън, по двора, се разхождаше един лунен лъч, пробил през облаците.

— Може да се каже, че пътят е дълъг и труден — смънка той и отпи една глътка. — По-скоро труден, отколкото дълъг. При все това не успявам да преживея онова, което тя ми причини.

— Какви ги бръщолевиш… Това не е нещо между нея и теб. Това си е тя, Глория е такава. Не е потънала в природата, за да те дразни, а защото си е такава.

— Хм… Не е толкова просто. Разбери, майка й не беше с нас, Марлен не беше с нас, аз съм сменял всеки памперс, водил съм я хиляди километри до училището, по доктори, на разходки в гората. Бях до нея, когато проходи, когато падаше, когато прекарваше всички детски болести, когато получи първата си менструация, когато повдигаше блузата си пред огледалото, за да види растат ли й гърдите и въздъхваше. А аз два пъти повече. Тя нямаше правото да ми погоди втори път този номер, не мога да го приема.

— Знаеш ли какво ни трябва на нас? Машина за връщане във времето… За да овладеем нещата навреме.

— Имаш предвид машина, с която да се върна в утробата на майка ми?