Проклета въртележка

19

Останах в болницата десетина дни, под наблюдение. Дойде ми тъкмо навреме, защото нямах какво да правя навън. Лекарят ми твърдеше, че състоянието ми е сериозно, но нима животът беше сериозен, та трябваше да се кахъря за това? Ако ли си стоях кротко в стаята, то не беше, защото артериите ми се запушваха, а защото не знаех къде да отида, в смисъл, че нямах желание да отида никъде.

Мъжът на съседното легло се лекуваше от тежка цироза. Когато докторът влизаше в нашата стая, винаги имахме впечатлението, че беше изненадан да ни намери все още живи.

— Това е третият ми престой тук — ми обясни чернодробно болният. — Познавам го този. Никога не ти дава големи надежди!

Бях помолил за индивидуална стая, но един пациент с трепанация ме бе изпреварил с няколко часа. Така се озовах с един търговец на обувки с посребрена коса, който играеше прилично шах, казваше се Самюел. Някои сутрини идваха да му забиват дълги игли в корема, за да му сипват някакъв оранжев илач, от най-гадните. После оставаше легнал по гръб, с гол тумбак и малка лепенка на пъпа. Всички погледи в стаята спираха там, върху огромния, оплескан корем, пресечен от дебели вени, като изтерзано и ужасяващо небесно тяло. Налагаше ми се да се обърна на другата страна, не издържах нито минута, трябваше да го изчакам да се размърда и да си метне един чаршаф.

— Добре, извикай ме — казвах му. — Аз междувременно ще напечатам една страница от романа си.

Нищо по-тягостно от един болничен ден. Не спях много. Марлен ми беше донесла малка машина, която работеше на батерии, и аз или я вземах на коленете си, или я поставях на земята и печатах направо от леглото, излегнат по корем. Тази позиция заемах най-вече нощем, за да не дразня Самюел със светлината. Скривах лампата под леглото. Това бе предпочитаният ми момент, защото можех да се отпусна, всичко вървеше според очакванията ми, нищо не можеше да ми се стовари на главата, което ми помагаше да понеса случващото се с мен: най-ужасното, което можех да си представя, най-непрогледният мрак, който някога бе завладявал човешко сърце, няма защо да се страхуваме от думите. Пишех ледени шегички, дълги, измъчени страници, които скъсвах на сутринта, когато се отдалечавах твърде от първоначалната история. Огромни мъки ми костваше да описвам еуфорични състояния, не бях способен да сътворя три реда покой и безгрижие. А нощем Самюел стенеше и скърцаше със зъби.

Към 6 часа сутринта, когато бях потънал в съня си, сестрите влизаха като торнадо и ни отнемаха на нас, болните, сакатите, умиращите, единственото нещо, което ни отдалечаваше от страданията. Викаха по стаите, скимтяха, крещяха и още преди съмване ви ръгаха по един термометър, а някоя яка мома ви мереше кръвното. Оставах в състояние, близко до комата, чак до часа за закуска, сънувах буден, докато по коридора се мярваха колички, а навън се зазоряваше.

— По моему — казваше Сам — ти трябва да спиш нощем като всички останали, ако искаш да издържиш. Недей да мислиш за друго, защото скоро въобще няма да можеш да мислиш, приятелю, защото не забравяй, че след болницата идва ред на гробищата!

Не му отговарях нищо. Истината беше, че нямаше как да издържа, ако не пишех тези редове. Как иначе? Като играя шах, чета разкази от Тома Пиншон или слушам разкази за сексуалните подвизи на Сам?

— Имаше една… долу, до леглото, изпразвах й се направо в устата!

— Ох! За бога, Сам… Млъкни най-сетне! Не желая да слушам подобни неща!

Представях си го с огромното шкембе, смътно различавах лицето на жената и тъкмо тогава ни донасяха кафето, което вече нямаше същия вкус.

— Мамка му! Казах ти, че тези истории не ме интересуват!

— Хубаво де, ти пък си странен човек… мъже сме все пак!

Разбивах го на шахмат. После чакахме да стане време за обяд. Изправях възглавниците си и блеех през прозореца, четях това-онова, междувременно ми слагаха гривнички на китките и на краката, а един мъж ми разхождаше нещо като круша по гърдите, намазани с някакъв отвратителен гел, и всичко това, за да го чуят как бие и да измерят нещо си.

Малко по-късно дежурният лекар минаваше да ни каже „добър ден“, колкото да поддържа бойния дух на войнството. После започваше дългото безвремие, което ни делеше от обяда, очакване, примесено с угнетеност, като се има предвид на какво са способни компютрите. В менюто може да сте отбелязали пържола с пържени картофи, но нищо чудно да ви поднесяха пюре от целина и свински ребърца, ако ви бе назначена диета без сол. В този случай денят ви беше прецакан и единственото, което ви оставаше, бе да поплачете. Очакването на храната побъркваше всинца ни. Дори да не бяхме гладни, се питахме защо ли се помайват.

Сам беше на суха храна. Разделях полагащото ми се вино с него, защото ме бе убедил, че ако има нещо, което може да го убие, то е да не близва нито капчица алкохол.

— Само дето те още не са го разбрали — роптаеше той. — Те ти лекуват нокътя, като ти ампутират и двете ръце.

Разликата между нас беше, че той вярваше, че вече е изживял най-хубавите си години. Не ми липсва тонус, но машината вече не е в добро състояние, шегуваше се той, освен това беше имал най-красивите жени и не искаше нищо повече, беше се наситил. Алкохолът го беше съсипал, но това си беше в правилата на играта. Ако се опитваше да оцелее, то беше само от любов към спорта, добавяше той, а може би и за да получи една последна усмивка от някое момиче на улицата.

Що се отнася до посещенията, Марлен идваше да ме нагледа всеки ден, но нито един път не отворихме дума за Анри. Изглеждаше малко уморена. Освен това трябва да признаем, че присъствието на Сам не улесняваше нещата, трябваше да се стараем, за да не настане конфуз, и да стоим като някои глупаци, уловени ръка за ръка. Сам я намираше за красива.

— Задникът й е малко нисък, но това е единственият й недостатък — произнасяше се той.

Аз предпочитах да не говорим за здравословното ми състояние. Исках да ми разкаже деня си, всякакви маловажни и безинтересни подробности. Тя беше безупречна, само малко напрегната, както вече споменах. А пък аз…! И тогава аз…!

Един следобед се появиха всички заедно, а Сам беше забравил да си закопчае пижамата. Вера седна на леглото ми и кръстоса крака. Шарл ми хвърли свитък списания на краката. Боб се хилеше притеснено, вкопчен в рамката на леглото ми, а Глория се криеше зад гърбовете им. Но аз успях да уловя погледа й поне веднъж в продължение на няколко ужасни секунди.

— Какво би ми доставило удоволствие, ако умра? — рекох аз в отговор на Глория, като междувременно мислех за друго. — Ами, ако на гроба ми дойдат повече хора, отколкото на този на Елвис Пресли!

Никой не бе забелязал разменените думи с Глория. Всички бяха доволни, че си възвръщам формата. Повече не погледнах Глория чак докато си тръгнаха. Сигурно се бяха наговорили, защото никой не спомена за изчезването на Анри, което създаде странна атмосфера, сякаш бяха опрели дулото на револвер в гърба на всеки от тях. Така или иначе, ако някой беше произнесъл името на Анри, щях да се направя, че не съм го чул. Накрая ги помолих вече да не ме посещават, защото ме карат да се чувствам болен, освен това не бях тук завинаги, скоро пак щяхме да сме заедно, тъй че няма защо да се надвесват над леглото ми и да ми прехвърлят микробите си, усмихвах се аз, бъдете така добри и все пак не забравяйте да мислите за мен.

— Ей! Ама ти май си обграден само от красиви жени! — заяви Сам, докато най-подир ни поднасяха вечерята.

Аз кимнах с глава, а с върха на вилицата си пробвах консистенцията на крем карамела. Красиви не беше точната дума, да речем, че бяха ярко изразени личности, което беше още по-зле, но аз нямах никаква заслуга, друг ги беше поставил по пътя ми. На мен само ми се привиждаха искри.

— Веднъж обладах три едновременно — въздъхна той. — Когато навършвах тридесет години!

Бързо се възстанових. Всъщност не беше по-страшно от зловещо преливане, а физически го преживях, без да понеса тежки поражения, ако се вярва на кантара, бях загубил две кила. Когато срещах по коридорите всичките му там куцащи, ампутирани ръце и крака, бинтовани глави, разместени гръбнаци, жертви на обгаряния и рак, алкохолици, ми ставаше малко неудобно. Една сутрин до мен си миеше зъбите един с ампутирани крака и брадичката му едва стигаше до мивката. Върнах се в стаята си с уста, пълна с паста за зъби и увит около врата ми пешкир.

Дори ми предложиха да ме изпишат предсрочно, но аз им отказах. Достатъчен ми беше един поглед през прозореца, за да разбера, че нищо не ме привличаше. Лежах си удобно на леглото в очакване на храната като някой хамелеон на клона. Освен това бяхме защитени от външния сват, поне до голяма степен, а аз не се вземах за по-хитър, отколкото бях, не си въобразявах, че мога да спечеля всички битки.

Стигна се дотам, че последните дни се питах дали няма начин да удължа престоя си, дали не заслужавах да ме наблюдават малко повече.

— Е, ти направо се смахна! — твърдеше Сам. — Никой няма желание да хване плесен на това място. Никой! Сигурен ли си, че нещо в мозъка ти не се е задръстило? Има нещо странно в тебе, честна дума!

— Да, но разбери ме, Сам… Каква полза да направя три крачки навън, ако трябва да рухна още на тротоара? Не забравяй, че това е вторият ми пристъп и докторът ще ти потвърди, че не е шега работа!

— Уф… Прекалено много книги пишеш — рече ми той. — Виж само какво синьо небе си имат навън!

Не успя да ме разубеди. Чак до визитациите изкарахме с този дъх на пролет помежду ни, защото на него единственото му желание беше да излезе, докато аз му правех рокади под носа и опропастявах атаката му. Него ден заедно с Марлен се появи и сестрата на Сам, която ми повери бутилка порто, като ме накара да се закълна, че няма да му давам повече от половин чашка вечер. Казах й, че може да разчита на мен, и бездруго спя само с едно око. Сам възропта, но нахалост. Аз си правех оглушки. На Марлен съобщих, че в последна сметка може и да остана малко по-продължително от предвиденото, но все още нищо не знам. Гледах встрани.

По-късно, когато те си отидоха, а над болницата се спусна прегладняла тишина, Сам ме помоли да му дам бутилката, казваше, че било само за да я видел, да прочетял етикета, даваше честната си дума. Някое време се съпротивлявах, после му я дадох, преди да ми беше изпилил окончателно нервите. Странното е, че както ми бе обещал, Сам се задоволи да огледа усмихнат етикета, после се полюбува на цвета на портото на светлината. Така не ми се наложи да се намесвам, той сам ми върна бутилката.

— Слушай какво, ще ти направя едно предложение — каза ми той като не изпускаше бутилката от очи.

— А не, в никакъв случай.

— Добре де, да речем, че не изпия моята половин чашка днес, утре обаче ще ми налееш ли цяла?

— Не, откровено казано, не вярвам да го направя.

— Мамка му! Какво нередно има тук?

Разговорът ни бе прекъснат от задника на медсестрата, която пристигаше от кухнята. Винаги влизаше заднишком, като дърпаше след себе си голямата, хромирана количка, бузите й бяха зачервени от усилието. Хапнахме набързо, после, когато отново бяхме сами, извадих бутилката от нощното шкафче заедно с две чаши.

— Май ще си налея мъничко — рекох му аз. — От години не съм близвал порто.

Той направи учудена гримаса.

— Така ли? Защо? Какво лошо има в това?

— Не ме прави на глупак, Сам. На прага съм да надхвърля Двеста Хиляди Бройки.

— А, добре! Ясно! Забравяме темата — въздъхна той.

Налях много внимателно първата чаша, мислите ми бяха другаде.

— Както и да е — добави той, — аз май ще пропусна реда си днес…

Аз изпих моята чаша.

— Страхотно е! — рекох аз. — А на теб какво ти става?

Той замаха с ръка във въздуха.

— О, нищо… чувствам се малко гадно.

— Да не си болен?

— Не, не съм. Гадно ми е нещо.

Действително заспа много рано, като дори забрави да угаси лампата си, което аз сторих услужливо, но не успях да сдържа гримасата си на отвращение, когато стъпих на отвратителния балатум. Нощта се очертаваше дълга. Известно време прелиствах списанията, но знаех, че няма да намеря кой знае какво, понякога дори не се опитвах да ги чета, защото съзнанието ми нищо не регистрираше. Чувах ги как се изпързалват до леглото със звук като от омлет: малко мода, малко кръв и вечните разкази за разни задници. Тишината беше почти абсолютна, с едва доловими далечни, сподавени викове и стенания, които просветваха като някакви езера. Бавно изпих толкова пръста порто, колкото има в ръката на един самотен мъж. Дълго останах сам със себе си, после ме побиха тръпки, взех машината си и се завърнах в полите на моя роман.

Един подходящ пасаж ми позволи да изкрещя, да извикам и излая всичката си мъка. Чаршафите ми почти подгизнаха от пот. Четири страници, на които думите се нижеха в гъсти редове, без паузи и без поправки, нечовешки и за щастие безмълвен вик. Няколко секунди се загледах в бутилката порто, но Сам се раздвижи в съня си и се обърна със слабо хъркане. Всеки си има своите кошмари, рекох си аз. Клетите ние!

Готвех се да взема чашата си, когато Сам се изправи на единия си лакът, в просъница, с разрошени коси.

— Сам… — прошепнах аз.

Той се сгърчи от два спазъма. Едва отвори очи. Докато отмествах машината, от корема му се надигна глухо къркорене и той изплю срещу ми цял фонтан от кръв, която се разля на пода, като пльокна като гъст сос.

— САМ! — изкрещях аз.

Червеният фонтан отново избликна от гърлото му, като събори чашата ми и заля нощното шкафче. Бях смразен, не знаех дали и аз самият не кървя. После чаршафите плувнаха в кръв и прокапаха на пода след третия пристъп.

С рязко движение натиснах алармения звънец. После се изстрелях в коридора. Втурнах се да бягам. Спуснах се по стълбите. Още един спринт към дежурната стая. Дежурният тъкмо се готвеше да се качи. Не се наложи да му съобщавам подробностите. Той се намръщи и се опита да ме зареже, но аз му се лепнах и двамата пристигнахме почти едновременно.

Сам вече беше неподвижен. Всичко плуваше в кръв. „Сърдечен масаж“ — изкрещя онзи още с втурването си в стаята. Миришеше ужасно.

Обърна Сам по гръб и нави ръкавите си, преди да се захване за работа. Много бързо си даде сметка, че така нямаше да стане. Сам подскачаше на пружината, главата му се люшкаше.

— Ох, по дяволите! — изръмжа той. — Къде е скапаната дъска?

Самият той вече плуваше в кръв.

— Хвани го за краката! — викна ми докторът. Проснахме го на пода, насред една голяма локва.

Отдръпнах се отвратен, погледнах Сам за последно. Хъ! Хъъ!

Взех ръкописа, бутилката порто и едно одеяло. По коридора срещнах хора от персонала, които се притичваха на помощ. Едва не ме повалиха.

След смъртта на Сам още на следващия ден бях изписан. Подписах всичко, което ми дадоха. Времето беше хубаво, почти топло. Както беше тръгнало, към обяд сигурно щяхме да усетим приближаването на лятото. Прибрах се по най-прекия път, преметнал чантата си през рамо.

Бутнах с крак вратата, докато пусках ключовете обратно в джоба си. След няколко секунди бях вътре и затварях вратата.

Сложих чантата си при мръсното бельо. После останах прав до телефонния секретар, докато прослушвах съобщенията. Понякога нищо не може да се сравни с непознат женски глас, който ви доверява, че заспива с вашите книги на нощното си шкафче, прослушах го няколко пъти. Дожелски ме молеше да отскоча до столицата. Звъннах му и му казах, че двамата с него едвам сме отървали катастрофата, а на мен са ми предписали пълен покой. Не, не мислех, че ще мога да дойда много скоро, тъй че да анулира всичко, което е предвидил. Да, щях да се затворя с романа и колкото до това, всичко беше наред. Той ми разказа и за тази награда, която съм имал шансове да спечеля, но тъй като не ставаше въпрос за Нобеловата, не обърнах внимание. Последният запис бе на обаждане от Някой си, който искаше да се осведоми дали съм се прибрал.

Хвърлих една замразена пържола на печката. Отворих си прозореца. Но липсваше музика, та отидох да пусна нещичко, украсих къщата с последния диск на Ян Тайсън, нещо, което, между нас казано, познавахме само шепа хора. Глория ни го бе донесла една прекрасна утрин. Отворих една бира и я изпих начаса. Съблякох си пуловера. Така и не разбрах дали зеленият боб трябваше да се изцеди или да се запържва в соса. На консервата не пишеше нищо.

Завърших с един портокал, който разрязах спираловидно. Хвърлих обелката на пода, за да разбера дали щях да се оженя още тази година. Тя се счупи само на две части, а не си спомних какво означаваше това. Заредих съдомиялната машина. Но вместо да заработи като хората, тя взе, че се разтресе. Погледнах я. Наблюдавах я известно време, после реших да отида да взема кутията с инструментите си. Въоръжен с кутията за първа помощ, се изтъпаних пред машината. Сега тя сякаш кашляше и се давеше. Запалих си цигара.

— Еби си майката! — изкрещях й аз под носа, като зарязах инструментите, мръсната чиния и издърпах щепсела от контакта.

След няколко минути легнах на килима и реших да подредя плочите по азбучен ред. За начало ги разделих на малки купчинки. С напредването на работата обаче загубих интерес към начинанието. Качих се на един фотьойл и зарязах, докъдето бях стигнал. От време на време ми се привиждаше Сам, който ми се усмихваше, а после ме обливаше с кръв.

Няколко минути се опитвах да се задържа пред телевизора с надеждата да задремя, но скоро се отказах. Нямах късмет да попадна на някоя рекламна пауза, по всички телевизии се вихреше туист, а момичета ни изпращаха сексуални лъчения с очи, подчертани с дебела очна линия. От завръщането на туиста направо ми се приплакваше, все пак не беше кой знае какъв скок напред.

В разгара на следобеда взех романа си под ръка и се спасих в стаята си. Машината на Анри все още беше на масата ми. Взех я и невъзмутимо я наврях в един шкаф. С годините човек може да култивира, ако не друго, то вътрешната си сила. На етапа, на който бях, можех да хвана някоя тенджера за парещата дръжка и да прекося стаята, без да направя никаква гримаса. Всичко е в навика.

За щастие романът ми не беше много класически като форма. Лесно потъвах в него, героите ме обичаха, винаги се посместваха, за да ми сторят място, независимо дали идвах засмян, дали смигвах на жените, или бях отчаян, съвсем пиян или напълно скапан. Неколцина измежду тях мислеха, че съм много непълен в описанието на портретите, че мога да се постарая още малко. Да, знам — отвръщах им за стотен път, — но си падам малко бихейвиорист. Само че знайте едно, скъпи мои, колкото повече ви обичам, толкова по-трудно ми е. Не забравяйте, че аз съм целомъдрен автор, и избягвам интроспекцията. Тогава те започваха да ме засипват с подигравки, а аз усмихнат ги заплашвах, че ще се приобщя към течението на Новия роман или че ще ги затворя в книга в стил XIX век, каквито все още се пишат.

Както можех и да предположа, машината ми продължаваше да не работи. Това вече ми дойде нанагорно. Не надхвърляше моите възможности, но ми се наложи да се настроя умствено за удара. Затова станах и отидох да извадя отново тази на Анри от шкафа и я тръшнах на бюрото си, без да я жаля. Писателят в мен силно надхвърляше човешкия ми бой.

Работих докато в стаята се извисиха вечерните сенки. Вратът ми стана на дърво. Дори не я чух кога се качи. Вратата просто се отвори.

— Хм… идвам от болницата — въздъхна тя.

— О! — рекох аз. — На мен ми писна.

Веднага ми направи впечатление, че беше с голи крака. Отдръпнах се от масата, а тя отиде да приседне на крайчеца на леглото.

— Господи! Не ми останаха крака — заяви тя задъхано.

Носеше някакъв голям черен пуловер, който й стигаше до средата на бедрата, окичен със сума ти брошки, от онези, които й подарихме за рождения ден.

— Освен това вече го реших — добави тя. — Напускам вестника.

— А… Така ли?

— Да, предпочитам да работя с Вера. В крайна сметка тя ме убеди.

— Хм, права е. И за теб ще е по-добре.

Тя се излегна наполовина, изправена на лактите си, после отметна глава и погледна към тавана.

— А на теб как ти премина денят? — осведоми се Марлен.

— Бога ми… Нищо ли не ти казаха в болницата?

— Не. Спряха ме на стълбището, казаха ми, че си си отишъл и толкова.

— Ами, Сам умря миналата нощ.

— Ох, не!

— Да. Сам изпих бутилката. Та сама виждаш, малко странен ден се оказа. Загубих вкус към всичко.

— Гладен ли си? Искаш ли да хапнем нещо?

Слязохме. Хвърлих две замразени пържоли в тигана и отидох при Марлен, понесъл леда в ръка. Полюбувах се на моя джин-мартини в тридесетсантилитрова бутилка. За такъв бях готов да се бия. Беше само мой и на никой друг. Гаврътнах го със затворени очи.

Навън бе нощ. В кухнята се чуваха цвърчащите пържоли. Бях проврял глава под полата на Марлен и бях хванал бикините й, качих ги на последния етаж. Само миг по-рано й казвах: виж ни само, на какво приличаме сега, когато той си отиде, какво ли ще стане между нас?

Тя не знаеше. Изглеждаше напълно загубена във фотьойла. Достатъчно беше да се наместя между краката й. Бедрата й бяха горещи като злато, бикините й влажни. Бях забил носа си като курабия в розовата й вагина, като отместих на една страна леопардовите й бикини като перденце в кукленска къщичка. После ги свалих и мушнах в джоба си.

Спрях да мисля. Тя разчупи последните ми прегради, като ме улови за главата, а аз започнах да се лигавя като фонтан с хладка вода, докато отворът на бедрата й лъсна като тюленова кожа. Навих роклята й до кръста. За да се вижда по-добре, рекох си, докато повдигах краката й, като мимоходом открих идеално чистия й анус. Тя се залюля. Аз се люлеех в синхрон с нея, като й галех гърдите. Мушнах носа си, брадичката си, ухото си в нейния процеп и усетих невероятно нежно, леко всмукване, което ми бе убягнало първия път. Щях да прималея. После в стаята се разнесе мирис на изгоряло.

Скочих, скимтейки, на крака. На отиване съблякох ризата си. Спрях газта. На връщане разкопчах панталона си. Погълнах устните й. Духът ми се беше затворил като омар. Всичко беше хлад, сладости, хлъзгания. Никога страданието не се е превръщало в такава нежност. Никога, ничий език не е бил по-сръчен от моя. Ничия отворена вагина не е виждала по-голямо ожесточение.

На следващия ден се събудих точно в 10 часа. Самотен и донякъде махмурлия. За първи път в леглото ми имаше и друг мирис, освен този на собственото ми тяло, но аз реших да не блея в чаршафите, поне не и в тази мъртвешка тишина. Скочих от леглото и слязох да пусна музиката.

Цялата сутрин посветих на домакинстване, а всичко, което ми се стори прекалено натрапчиво, прибрах в стаята му. Макар вече да не бях малко момченце, направо ми призляваше. По някое време ми се стори, че едно питие ще ме разведри, но се оказа, че бъркам. Лутах се из цялата къща в търсене на болезнени остатъци, на раняващи вещи, попадах кога на някой чорап, кога на крайчеца на пура, забравен в някой ъгъл, какво ли не ми мина през душата. А алкохолът не само не облекчи болката, както се надявах, а дори я изостри.

Не бях новак в подобна ситуация. Вече бях преживял същото след кончината на Вети и знаех колко трудно е да се окажеш на чисто. Вещите изникваха от мрака, след седмици, дори след месеци. Не се заблуждавах. За да се окопитя, за да изляза от коловоза, в който бях затънал, прибягнах до лошото решение. Изпих още една чаша.

Почувствах се впрегнат в някакъв плуг, сякаш орях камениста нива с димящи ноздри в светла утрин, докато фината прах танцуваше във въздуха. Качвах се и слизах, бършех челото си с блузата и почти се обезводних, губех водите си, така да се каже, щурах се като несретник. Боб ме изненада, докато се борех с една стихосбирка. Застана отпреде ми и в същия миг с мен беше свършено, рухнах на един стол ранен и покорен.

— Ох, да не ти преча?

— Не, Боб, ни най-малко…

От ризата му с къси ръкави висяха внушителни ръце. Зиме дървар, лете дървар.

— Е, как е, във форма ли си? — взе да ме разпитва той.

— Да, пуснаха ме по-рано от предвиденото. Намирам, че е по-скоро добър знак.

— О, да… естествено.

Отиде до прозореца, бръкна с ръце в задните си джобове, после надзърна до пердето.

— Бога ми! Какво време!

— Мда. Както виждаш, не сбърка, като се премести… Той се обърна. Изглеждаше толкова притеснен, сякаш Жералдин се беше наакала на килима ми.

— Виж, става дума за тази статия — въздъхна той. — Не обичам да разговарям за тези неща. Но и не понасям двусмислените положения, та затова… Първо да ти кажа, че рядко се сещам за приятелите, с които Глория е била преди мен. Имам си други грижи, ако правилно ме разбираш. Нямам нищо против, ако това й е доставило удоволствие. Тъй че искам между нас нещата да са ясни, нали така? Дори когато всичко изглежда просто, по-добре е да се разберем. По-добре да поговорим за това, което се е случило между теб и Глория и повече да не отваряме дума.

— Ама, Боб — отвърнах му незлобливо аз. — Между мен и Глория нищо не се е случвало.

Той само се усмихна, очевидно слабо го интересуваше дали имаше нещо, или не, важното бе да отхвърли тази тегоба, а пътят му да стане отново светъл и озарен. Харесвах го този Боб, макар да имаше несравнимата дарба да сгазва лука.

— Не разбирам защо изчезна така, без да ни предупреди? — внезапно вметна той.

Надигнах се мъчително.

— Няма нищо за разбиране, Боб, така е, и толкоз.

— Да, ама точно така… Без да каже нито дума на никого…

— Боб! — прекъснах го аз. — Това е другото нещо, което обсъдихме, но за което повече няма да отваряме дума.

Треперех от ярост. Изглежда, малкото ми следобедно почистване беше оголило нервите ми. Нелепо беше да си мисля, че с двеста хиляди читатели съм станал друг човек. Пак си си същият и не тежиш повече от гълъбова курешка. Всеки вятър може да те отнесе. Всички хора тежат еднакво в ръцете на Всемогъщия. Постепенно ме обземаше този прилив на ярост. Хванах стихосбирката и я захвърлих зад канапето.

Щом Боб си тръгна, застанах на четири крака и я взех отново. Върнах се на стола си. Няколко реда, и пак се възнесох. Само че вече съм говорил за това чувство, че нещо те повдига и буквално те откъсва от земята.

Внезапно нощта се стовари на гърба ми и надигнах нос в оглушителната тишина. Окопитих се, като се втурнах към телевизора, гледах някакъв мъж, който теглеше цял локомотив със зъби, друг си пробождаше бузата с игла и едно свръхгъвкаво момиче, което си завря главата между краката. Животът беше такъв, че не се поколебах да си налея чашата. Често съм забелязвал, че има периоди, в които пиеш повече, отколкото в други. Сега пък някакъв мъж поставяше главата си под крака на слон, а друг един сложи своята в устата на лъва.

Когато Марлен се прибра, бях пред смахване. Целунах косите й.

— Ох — рече ми тя, — нямам желание да стоя тук. Хайде да вечеряме навън.

На мен не ми се искаше нито да излизам, нито да обикалям в кръг между четири стени, но преди да бях размислил по въпроса, се озовах на улицата. Затутках се на тротоара.

— Мамка му, къде ми е колата?

Без да ми отговори, тя ме затвори в своята кола, на дясната седалка. Спряхме пред един гръцки ресторант. Музиката не ми беше по сърце, а белите къщички, които бяха закачени по стените, ми навяваха меланхолия. Глътнах си узото, като гледах апетитно към нарязаната кисела краставичка, залята с бял сос.

С внезапен порив улових ръката на Марлен върху масата.

— Ти си моята Буболина — казах й.

На излизане решихме да се поразходим. Имах нужда да подишам чист въздух, да охладя ушите си. Накрая на улицата купих кестени.

— Днес е последният ден — осведоми ме продавачът. — От утре минавам на фъстъци.

Слязохме тихомълком към парка, а аз не бях дотам пиян, че да не забележа задаващата се буря. Обаче не предприех нищо. Почти виждах мълниите в небето и нарастващия глух тътен, но не се изненадвах, жените имат странни способности, могат да накарат да избликне огън току пред краката ви.

За да сме точни, ще спомена, че попаднахме в разгара на градския панаир. Между дърветата бяха окачени разноцветни крушки, а отвсякъде долиташе музика на парчета. Което не означаваше, че бъркам относно бурята, челото й беше угрижено, устните стиснати. Естествено, не пожела да си вземе от кестените ми. Потънахме насред викове и кикот, а аз й предложих да отидем да видим брадатата жена. Тя се спря. Очите й блестяха така, че мъжете се обръщаха да я гледат.

— Глория отказа да ми отговори — рече тя.

Аз се озъртах за мястото, където хвърляш топка по консервни кутии.

— Тя си измисли всичко сама — отвърнах аз, като продължих по пътя си.

Тя ме последва до стрелбището.

— Но защо?

— Откъде да знам защо? Мога ли да погледна в главите на хората? — изсмях се аз.

Не уцелих нито веднъж. Имах чувството, че са ми свалили кожата на стъпалата и крача на голо. Оставих пушката съкрушен. Направих няколко крачки и нанесох яростен удар по една боксова круша. Чу се звън.

— А пък и да знаех, какво от това?

Щях да продължа по мрачния си път, когато на рамото ми се стовари нечия ръка. Обърнах се и видях препасано в кожи момиче с щръкнали на главата коси и по-лоша от дяволска гримаса.

— Ей, пич! — подвикна ми тя. — Ти къде се намираш, бе?

Заради алкохола не разбрах веднага какво иска. Тя се озъби и опря юмруците си на ханша.

— Виж какво! Да не мислиш, че си пускам монетите заради красивите ти очи? Да не си мислиш, че само защото съм пичка, та ще се оставя да ме преебе някакъв нещастен идиот като тебе?

Не ми остана време да се извиня, нито да направя каквото и да било, когато тя ми вкара едно дясно кроше в корема. Паднах на колене със секнал дъх, видях я да изчезва към светлините на виенското колело.

Марлен ме подкрепяше до влакчето на ужасите. Няколко минути ми се струваше, че ще се издрайфам. После мъчителното гадене постепенно утихна, а ние приседнахме за момент на стъпалата, под светлината на лампите.

— Знаеш ли… не е същото, защото не съм я отгледала. Откровено казано мисля, че ме обича, но не ме възприема като своя майка. Мисля, че тя обича само Анри.

— О, мили Боже, не ми се говори за това!

Тя ме дръпна за ръкава. Зад нас неколцина човека пристъпваха по естрадата, която водеше към касите, мъжете се смееха, жените стискаха задници.

— А аз настоявам да говорим! — изрева тя. — Не ти искам мнението. И не желая да страдам мълком. Не съм изтерзан писател! Впрочем от писатели до гуша ми е дошло. До един сте смахнати! Умеете единствено да съсипете чуждия живот!

— Добре де, какво искаш да ти кажа? Откъде да я знам защо разби всичко между нас!

Тя отметна с ръка косите си и тогава разбрах колко бе пребледняла. Възползвах се от момента, за да се изсекна. Като пълен глупак се озовах с бикините й в ръка.

— О, не! — изстена тя и прихна да се смее. — Поне това можеше да ми спестиш! Не ми е до смях!

Нахлузих ги на главата си с ластика по средата на челото. Хората на опашката започнаха да се ръгат с лакти. Гледах Марлен и й се усмихвах, с ръце около коленете си. Изчаках тя да свали това нещо от главата ми. Както ми се стори, всички това чакаха, защото хората изръкопляскаха.

По-нататък й купих един захарен памук и докато крачехме из замъка на духовете, я взех на ръце в една от кулите, редом с един скелет, оцветен в неоново зелено.

— Дори не успявам да й се разсърдя — рекох аз. — Имам чувството, че е действала по заповед свише.

Едно момиченце, вкопчено във врата на някаква старица, ни попита дали не сме духове.

— О, стига си говорил глупости! — въздъхна Марлен.

Нещо полепна за глезена ми, но аз го бутнах с крак.

— А ти дори не искаш да разбереш? — добави тя. — Ще продължаваш да се правиш, че нищо не се е случило?

Очевидно късметът ми е да попадам на настойчиви жени. Животът, темпераментът ми и четивата ме убеждаваха, че всичко е без значение, но те бяха готови да поместят планини за някаква дреболия и трябва да призная, че ме смайваха и изплезвах десетметров език. Разбира се, моята позиция бе по-труднозащитима, защото те бяха склонни прибързано да заключават, че ми липсват ташаци, както е прието да се казва, намираха, че съм по-трудноподвижен от торба с картофи. Но когато имаш някои убеждения в живота, се налага да си носиш последствията. Кога без ташаци, кога без гордост, кога без стомах.

Да бяхте ги видели как се надигат посред нощ насред леглото, как се движат в бурята, човек се запитваше има ли нещо, което може да ги спре, падат, стават, отпращат всички угрижени за тях обратно в ъгъла, прегръщат света в обятията си. Не забравяйте да бъдете наблизо, когато подготвят оръжията си, не е за изпускане. Бях омагьосан и почти ревнувах. Представях си как надавам чудовищен вик, от който рухва къщата, стъпквам призрачния замък и бягам през страната, посявайки апокалипсиса по пътя си. Беше изкусително.

Накратко казано, не бях изкушен да се карам с Глория. Не само че нямах желание, но това бе последното нещо, което ми се искаше да предприема. Най-лошото за мен вече се бе случило. Не ме влечеше да правя аутопсия. Исках да ме оставят на мира, бях получил своето наказание. Глория не беше особено виновна. Не аз бях измислил номера с дърветата. Ако никой не си го спомняше, аз не го бях забравил!

Всичко това ми мина през ума за по-малко от три секунди. Внезапно някакво невидимо същество докосна косите ни. Марлен изкрещя. Възползвах се от случая, за да избегна отговора и я завлякох към подземието.

След цяла серия глупости отново преминахме по подвижния мост, по взаимно съгласие избегнахме голямата осморка. Аз изпих една последна бира, преди да напуснем мястото. Нощта беше почти топла. Спомнях си дума по дума първото любовно писмо, което бях написал: „Нека се срещнем тази вечер в подножието на голямата осморка. Трябва да ти кажа нещо. Мислех си за теб в часа по математика. Защо слушаш чуждите приказки? Защо мислиш, че съм неспособен да се кача на влака?“ Усмихнах се при мисълта, че отново не посмях. Но докато стигнахме колата, усмивката ми се беше разтрошила на парчета.