Проклета въртележка

21

Трябваха ми още два дни, за да завърша романа. Два мрачни и мразовити дни, на каквито се надява човек, когато пише последните страници. Петдесет и шест часа, през които почти не станах от стола си и нито един път не излязох да подишам чист въздух. Последната точка сложих в 4 часа следобед. Когато излязох на верандата, още беше топло и на края на пътя, който водеше към езерото, се съблякох. Скочих във водата с главата надолу. Беше студена, но аз заплувах като изоглавен и спрях да мисля за нея. От време на време дори си почивах по гръб. Рибите идваха да видят какво става и малко по-малко се разнесе мълвата, че съм приключил.

Въпреки това вечерта се почувствах напрегнат и наблюдавах настъпването на нощта със супертопката в ръка. Изпих една голяма текила, за да отпразнувам раждането на моя роман, после сложих три замразени палачинки в микровълновата печка. Не успявах да се разведря, слушането на музика с нищо не ми помогна. От друга страна, никога не можеш да си особено щастлив, когато напишеш последната страница, винаги се чувстваш малко странно и с възрастта нещата не вървят към оправяне. Аз лично имам чувството, че всеки следващ роман ми тежи повече от предходните. Тъй че не надавах много ухо на настроението си. Взех палачинките и ги изнесох навън, за птиците или кое да е друго животно, което ги обича с бешамел. За миг останах неподвижен, за да чуя шума на нощта и да разведря мислите си. Открай време ми харесваше близостта на водата.

После загасих всички светлини и се качих в стаята с романа в ръка. Навлякох един пуловер. Взех една възглавница за стола и седнах пред масата. Трябваше да нанеса само леки поправки, тук някоя дума, там някоя запетая, но не можех да си ги спестя. Впрочем не чувствах умора и нямах нищо друго за правене. Понастоящем имах премного време. Още повече, че не се нуждаех от десет часа сън, както на двадесетгодишна възраст. За голямо мое съжаление.

Като някой слепец, тоест внимателно и не без известна тревога, можех да предприема трепетно обследване на онова, което бе останало около мен. Напразно обаче търсех и се въртях във всички посоки, наоколо всичко бе празнота, нямаше и сянка от жива душа, нито рамо, на което да се облегнеш. Не заради часа, разбира се, макар да беше към два сутринта или пък заради приспиващата влага. Струваше ми се, че никога не бях познал подобно нещо, поне не и с такава яснота. Смъртта на Бети ме бе хвърлила в пламъците, докато сега на носа ми висеше капка и сърцето ми биеше по-бавно, което със сигурност беше по-долният етаж. Бях безкомпромисен в усещането си и не се опитвах да се самозаблуждавам. Стоях надвесен над лампата си и прелиствах страниците, редактирах текста с абсурдно старание. Точно под прозореца се чуваше един жабок. Призоваваше равномерно и така с часове. Приятелите му не изглежда да напираха на прага му.

Чух първия шум, когато си наливах чашата. Не разбрах от какво е, беше малко странен. За миг наострих ухо, но отново се възцари пълна тишина. Дори жабокът замлъкна. Може би някое красиво момиче го бе целунало по устата. Грабнах чашата и пих за призраците, преди да се върна към работата си. Откровено казано, не бях съвсем на себе си. Отлепих петата си от пода и без да искам, започнах да танцувам с десния си крак танца на Сен-Ги.

Скоро усетих със сигурност, че около къщата обикаля някой. Дори знаех кой. Леко се отдръпнах от масата. Не знаех какво правеше, но ясно чувах дъха й. Подредих листата си в папката от фиброкартон.

Очаквах я да дойде, чувствах го през целия следобед, но най-фантастичното бе, че тя сякаш бе изчакала да завърша романа. Всичко плуваше, така да се каже, в мрачна и загадъчна хармония. Изживявах миг на съвършенство, който ме приковаваше на място, докато от верандата се чуваше странно шуртене.

Едва подскочих, когато огънят лумна. През прозореца виждах червените отблясъци и танцът на дърветата на втори план. Ах, каква смайваща логика. Нима историята с Бети не започна също с огъня? Нима бях живял с меч в ръка? Осъзнавах, че бях полупиян. Къде изчезна жабокът? А жабите? Къде го онзи, когото наричаха нов Селин и нов Керуак, тъкмо сега, когато имаха нужда от него?

Подгонен от събитията, се надигнах и отворих вратата. От стълбите си дадох сметка, че цялата веранда гореше, горещият въздух вече достигаше до мен, а огънят бумтеше като самолетен мотор. Оставих се на слабостта си, затворих вратата и посегнах към бутилката с текила. О, ирония на съдбата… огънят премина през гърлото ми, преди да бе достигнал стаята. Взех романа си и седнах до леглото със стиснати колене. Бях неспособен да си помръдна малкия пръст, защото трябваше да взема съдбовно решение. Излегнах се напреки на завивката като гигантско пиле, а под вратата започнаха да нахлуват валма дим.

Прозорецът проектираше червени сенки по стените на стаята. Отдолу се чуваше адска шумотевица, огънят бумтеше, дървенията пукаше, цялата къща скърцаше и пъшкаше, изчезваше в пушека, но наглед не си давах сметка за нищо, изглежда, единствено цветът на тавана ме интересуваше.

После димът се насити и започнах да кашлям, а очите ми сълзяха от няколко минути. Кашлях ли, кашлях, потънал в сълзи. Когато надигнах глава, установих, че вече нямаше отблясъци, а истински пламъци, които танцуваха заедно, а от другата страна вратата се огъваше, боята се разтапяше и се стичаше на капки.

Дали не бе прекалено късно? Мушнах романа в панталоните си и се увих в юргана. Дали не бях забравил нещо? Огледах се за последно, но всичко бе потънало в дим. Душата ми, болката, дарбата, малодушието и тщеславието, дали още нещо не остана в стаята? Бях по-малко натоварен, отколкото ми се струваше. Вратата се спука на две половини тъкмо когато се хвърлих през прозореца. Както казваше някой, „всеки изминал ден е като огненият обръч, през който лъвът се опитва да скочи.“

В ранни зори отворих очи, зиморничаво увит в юргана и на известно разстояние от камарата още димящи сажди. Не помнех дали бях припаднал, или просто бях заспал. По ръцете ми имаше малко засъхнала кръв. На места юрганът бе прогорен, останалото бе превърнато в дървени въглища. По челото ми имаше роса. Цепеше ме глава.

Надигнах се мъчително на лакът, а на хоризонта се надигаше зората. Събрах смелост, изправих се на крака и клатушкайки се, отидох до колата. В жабката намерих аспирин. И бонбони с вкус на кафе. Глътнах ги заедно.

После се съблякох и влязох в езерото. Повече от минута траках със зъби, правех физиономии, трябваше ми време, преди да потопя главата си, после заплувах кротък брус, за да се събудя, и дори се прозях неколкократно, докато плувах, изплювайки последните трохички от съня. На връщане разтрих ръцете и лицето си и застанах на слънце, за да изсъхна. Гората бе тиха и спокойна, птиците пееха, рибите скачаха над водата, за да ловят водни кончета, космите на гърдите ми се изправяха, а аз хапех устните си. Познавах един, който нямаше да бъде никак доволен.

Щом изсъхнах, поизтупах дрехите си и се облякох. Бях съвсем във форма. Само едната ми ръка и темето ми бяха леко ожулени. Понагласих се пред огледалото. За щастие не ми беше побелял никой кичур и нямах големи торбички около очите си. Разбира се, не бях усмихнат, но достатъчно беше да се обръсна гладко и да си намажа лицето с маска от плацента и рахидна течност, за да се стопят и последните следи от ужасната нощ като сняг на припек, като цвят от лотос в ръцете на Буда.

Преди да тръгна, все пак изтеглих лодката на брега и я привързах старателно към едно дърво. Едва устоях на изкушението да се кача на нея за последен път. Положих веслата и я обърнах, за да е защитена от дъждовете. Това място беше толкова красиво. Затворих вратата и потеглих, като оставях след себе си тъжна купчина сажди.

Беше прекрасен ден най-хубавият, който може да си пожелае човек напролет, с ярка, почти полудяла светлина, подобно на пресилен мотор. Този път носех очилата си на носа. Този път не карах прекалено бързо. Бях свалил прозореца, за да прониква свободно свежият въздух и от време на време прекарвах ръка през косите си, а друг път натисках кръста си. Не слушах музика. Не си говорех на висок глас. Не се разнежвах от финото свистене на вятъра. Виждах как се нижат километрите на километража с незлоблив поглед.

Пристигнах в ранния следобед. Отидох направо у Глория, но не намерих никого. Всъщност целият град ми се струваше умълчан, успан и морен. Не бързах. Щях да намина отново.

Когато гарирах пред къщата, погледът ми забеляза, че кепенците в дома на Марлен бяха отворени. Не исках да почерням краските, но се запитах дали нямаше да ми се наложи да се преместя, за да си спестя излишните болки. Не бях много изкушен от призванието на факир, затова по-скоро щях да потърся начин да превържа раните си. Взех романа под ръка и влязох вкъщи.

Миризмата се беше променила. Долавяха се наченки на запущение. Отворих прозорците. В кухнята намерих нещо за хапване — консерва с риба тон и диетични галети със стафиди. За съжаление нямаше майонеза. Достатъчно, за да се засити един достоен мъж. После се обадих на Дожелски.

— Валтер — казах му, — имам една добра и една лоша вест. Изгорих къщата ви, но от друга страна, ви пращам новия си роман.

Естествено, последваха няколко секунди мълчание.

— Мисля, че романът е добър — добавих, — нещо като комедия.

— Ами… бих казал, че това е една много добра новина!

— Валтер, съжалявам наистина. За всичко съм виновен аз.

— Добре, друг път ще говорим за това. Оставете ме да свикна с мисълта… А, изпратих ви новите договори за подписване, бъдете така добър, не ги слагайте прекалено близо до камината. Знаете ли, онези от Холивуд звънят всеки ден!

Като изключим Нобеловата награда, можех да се считам реализиран като писател, но не очаквах нищо повече. Това пасваше напълно на душевното ми състояние. Може би най-сетне щях да прозра мисълта на Хенри Милър: „Когато приключиш със секса и материалните трудности, изникват истинските проблеми“. Междувременно отидох да се изкъпя. Ползвах някакво пенливо чудо, забравено от Марлен, както и нейния прозрачен глицеринов сапун. Помислих си, че ще трябва да се освободя от всичките й вещи и идните дни щях да предприема ново почистване. Ставаше смешно. Отдавна не се бях смял. Сега всеки си беше на мястото.

Внесох малко ред в къщата. В нормално време не съм маниак на тема ред, но сега изпитвах желание да се впрегна и се оставих на порива да ме води. Ако изпитвах удоволствие да поставя нещата по местата им, да наредя стаята като по конец, да направя мястото безупречно, защо трябваше да се лишавам? Сърцето не ми даваше да си откажа едно толкова невинно удоволствие…

Остатъкът от следобеда прекарах с парцала в ръка и с вестници в другата, за почистването на прозорците. Когато пепелта от цигарата натежаваше, я изтръсквах в шепата си и издишах дима, а после търчах до най-близкия пепелник. Преследвах всеки боклук, дори и под килима. Наместих картините по стените. Излях остатъците от съдържанието на бутилките и ги изнесох навън. От време на време присядах и чаках окото ми да забележи някоя нередност, която се надява да остане скрита. Все по-трудно се надигах. Не знам дали не е за смях, но в тази усмъртителна тишина все ми се счуваше захлопване на врата, шум от стъпки или дори гласове, над главата ми прелитаха части от изречения, после се разсейваха, а аз се слисвах, гледах с празен поглед и ръцете ми стискаха вапоризатора на прахочистител. Не ми беше безразлично да чуя Анри, който ми подвиква от стълбите дали не съм виждал очилата му. Или да доловя женски смях. Или женско мълчание. Към края вече почти се усмихвах, а слънцето почервеня във фонтан от тъмно злато, докато аз се вкопчвах за пердетата.

— Това беше най-ужасното нещо, което можеше да ми причиниш — въздъхвах аз. — Предполагам, че си даваш сметка. Ти не си, ъъъ… как се казва? Ти не си съвсем невменяем? Не като да ми отрежат крака или ръката, или да се озова на инвалидна количка… не… О, разбира се, остават книгите ти… знам, че знамето на Обединените нации продължава да се вее, че мога да отскоча до ъгловия бар да изпия една бира, да си купя вестник… Знам, че мога да седна и да наблюдавам хората… очите ми да проследят първото красиво момиче… блондинка, за предпочитане… Не знам как да ти го обясня. Може би ще е по-добре да се преселя на брега на морето… Да си купя малка къща край океана, за да слушам шепота на вълните… Не съм се замислял още. Японска къщичка с хартиени преградки. Или да отида направо в Париж или в Ню Йорк. Знаеш, че никога не съм обичал шумотевицата, но… предвид положението… може би ще стана добър писател, имам доста години пред себе си… дано, дано! Опасявам се, че съм малко старомоден, но искам да сполуча поне в едно нещо в този живот! Трябва да упорствам в работата. Като бях обграден от пламъците, си задавах въпроси. Ти си тръгна, Марлен си замина, а Глория току-що бе заляла къщата с бензин. Тъй че струва ли си, рекох си аз, да продължавам да си търся белята? Държах романа на коленете си. О, Анри, аз вече съм прехвърлил четиридесетака, не съм хлапе, но наистина си го помислих… Но ето че съм пак тук, на фотьойла, това са моите ръце и моите крака, и тялото си е моето, болките също, ръцете ми мърдат, краката също… косите ми се изправят на главата, но аз съм жив човек… има нещо в мен, което отказва да умре. Моля се това да е страстта ми към писането… хм, всъщност не знам нищо… Разходките по улицата, слушането на музика… да напълниш ваната… ох, трудно е да се каже… което е хубаво за другите, ми харесва и на мен…

Беше се смрачило. Надигнах се да запаля лампичката в ъгъла и изядох една стара, спаружена ябълка, загледан през прозореца. Не беше много късно. Часът беше приличен, за да навестиш някого.

На излизане загасих всичко, после размислих и запалих отново лампата. Тя придаваше приятна атмосфера на стаята. Помислих си, че така щеше да ме посрещне нещо хубаво. Дори се замислих дали да не мушна една пица във фурната, за да ме посрещне топъл мирис на риган. Но беше прекалено рисковано. Нищо по-лошо за едва стъпил на краката си човек от това да се озове сам вкъщи насред мирис на изгоряло.

Боб и Глория живееха на първия етаж на една къща, чиито собственици обитаваха партера. Когато пристигнах, всички прозорци на фасадата светеха. Жената беше моя почитателка. Беше към седемдесетте и винаги ме хващаше под ръка, за да ми говори за книгите, най-вече когато бях с блуза с къси ръкави. Вечер обикновено се напиваше. Всеки божи ден се носеше в прашни пеньоари и пушеше с едно дълго цигаре. Майка й прекарваше дните си на един фотьойл. Понякога тя се изправяше пред нея и я овикваше, но клетата старица беше напълно глуха. Пред мен стоеше все същият проблем: да се кача на първия етаж, без да ме хванат. Тя имаше добър слух и шансовете ми бяха едно към две или към три, според количеството, което беше изпила. Беше изчела всичките ми книги и ценеше не толкова стила, колкото по-горещите сцени.

Прескочих градинския плет и се промъкнах до входната врата. Небето беше равномерно черно, безоблачно, самият аз бях доста спокоен. Всъщност нямах някакви ясни очаквания от това си посещение, но в името на душевния ни покой бях длъжен да го направя. Все още ми тежеше, че се бе опитала да ме изгори жив. Случката още се блъскаше като отворена врата на вятър. Изчаках по улицата да мине автомобил или някой пияница да падне върху кофа за смет, после се промъкнах вътре и започнах да качвам стълбите с индианска стъпка.

— О! Вие ли сте? — чух я да казва точно когато носа ми беше на височината на последното стъпало. Обърнах се и слязох няколко стъпала надолу.

— О, г-ца Маргьорит! — възкликнах.

С цветето я сродяваше само името, макар цветът на лицето й да се приближаваше до абсолютната белота. Само ушите й бяха розови, сякаш убягнали на торнадото от пудра. Приличаше на стара, пропаднала актриса, познала зората на говорещото кино. С едната ръка се държеше за парапета, а с другата притискаше сатенения си пеньоар към шията.

— Охо! Промъквате се като крадец! — смъмри ме тя.

— О, не! Как можахте да си го помислите?

Очите й бяха леко стъклени. Въздишаше и примигваше.

— Ще минете ли да пийнем по нещо заедно, като приключите с младежта? — попита ме тя. — Ще ме удостоите ли с вашия разговор?

— О, да… разбира се!

Тя се обърна мълком, докато аз се качвах на горния етаж. На прага едва не подвих крак от досада. После хванах решително дръжката на вратата и влязох, без да чукам.

Тя миеше марули в мивката. Косите й бяха прибрани отгоре, как да е, с малки цветни фибички с формата на миди Сен-Жак. Беше с бяла, къса пола и пуловер, който, ако се съдеше по размера, принадлежеше на Боб. Не вдигнах никакъв шум, но тя се обърна.

Не изглеждаше особено изненадана. За миг очите й пламнаха, после се превърна в порцеланово куче и обърса ръцете си в пуловера на Боб, превърнат в парцал. Нищо не ми убягна. Наоколо тишината свиреше като вряща тенджера.

— Аха! — взриви се тя. — Надявам се да си преживял най-големия страх в живота си.

Трябваше да призная, че ме изненада, че за малко не се предадох. Господи, колко силна беше! Въобще не подозирах, че ще свали картите си още с влизането или поне не по този начин. Някой ден наистина ще ме довършат, ще рухна под ударите им, както мнозина преди мен, а виковете ни няма да са яростни стенания, а чисти любовни стонове, хрипове на влюбен, благодарствени въздишки.

— Каква е тази тъпа усмивка? — озъби се тя.

— О… ами да… преживях голям страх! Признавам, че този път не се шегуваше. Но какво точно значи тази игра?

— Наречи я както щеш — отвърна ми тя.

Реших да седна.

— Боб не е ли вкъщи? — невинно попитах аз.

— Чакам го. Защо, да не си дошъл да се видиш с него?

— О, не — усмихнах се аз. — Не мисля, че мога да го направя с Боб.

Всеки по реда си. Сега беше мой ред да я сепна. Впрочем не без известно задоволство забелязах, че бузите й леко порозовяха. Погледът й обаче блестящо понасяше удара. Всяка следваща секунда беше малко, загубено сражение за нея. Оставих я да осмисли последните ми думи, като я озарих с ангелска усмивка, която в този момент не беше никак престорена, защото я виждах като в началото, когато всичко вървеше добре помежду ни, а аз имам чудовищна памет за всички хубави моменти и никой не може да ми ги отнеме.

— Не, ама ти какво си въобразяваш? — излая тя с приглушен от яростта глас.

— Ами… не знам… Ако питаш мен, ожесточението ти срещу мен всъщност е сексуално.

С юмруци на ханша тя се приближи до стола ми. Вече ме удушаваше с поглед, опитваше се да ме превърне в прах. Спря се на по-малко от два метра.

— Ама кажи — просъска тя — да не би от възрастта да те спохождат подобни мисли?

— Бога ми… признавам, че не се владея както навремето.

При тези думи ръката ми се стрелна под полата й и докопа бикините й. Тя се изопна и нададе вик. Аз дръпнах силно и те останаха в ръката ми. В същото време Глория отскочи назад, като пътьом събори една ваза от масата, която се строши с трясък на пода.

От вида й разбрах, че бях отново в настъпление. Тя бе отстъпила до мивката и дишаше учестено. Ако някога въобще ме бе пожелавала в живота си, в този момент сигурно дори не си го спомняше. Излишно е да казвам, че стискаше краката си.

— Знаеш ли — рекох й спокойно, — тази история ми струва твърде скъпо. Считам, че всички проблеми трябва да бъдат разрешени.

Когато се надигнах, тя си възвърна речта и изрева:

— Не ме докосвай! По дяволите, може би си мислеше, че нищо няма да предприема? Че отново ще допусна някакъв мъж да застане между баща ми и майка ми… Сега огледа ли ме добре?

Посегнах към нея, но тя се отдръпна със скок и мина от другата страна на масата. Нещастното укрепление й вдъхна известна увереност. Погледна ме отново предизвикателно и заговори с презрение:

— Освен това не забравяй едно! Не те бях молила да идваш да ме взимаш. Тъй че не ми се жалвай!

Този път минах на свръхзвукова скорост. Хванах яката на пуловера й и я придърпах над масата.

— Запази тези тъпотии за някой друг! — прошушнах й. — Седемдесет процента от читателките ми са жени. Изглежда, че добре ги разбирам.

Не мислех да я хвана за задника, но я проснах на масата и я целунах яростно по шията. Тя нададе дивашки викове. Преди да бе забила ноктите си в ръцете ми, я хвърлих на земята.

— Ах, какъв прекрасен ден! — изревах аз, докато в падането си тя отнесе една маса и една лампа от полирано желязо.

Погледнах я похотливо и започнах трескаво да събличам пуловера си.

— Разбираш ли каква несправедливост е за мен да чета по вестниците, че чукам дъщерята на най-близкия си приятел? — казах спокойно аз, преди да изчезна в пуловера си.

Бърза като светкавица, тя успя да се възползва от кратката пауза. Хвърлих пуловера си и скочих. Тя имаше малка преднина и с чудовищен трясък вратата на банята се захлопна пред носа ми.

— За съжаление тази брава няма да устои и две жалки секунди! — рекох аз. — Не бъди глупава, скъпа!

Излязох веднага и взех стълбите четири по четири. Точно когато грабвах пожарникарската брадва, попаднах на призрака от операта.

— Всичко е наред, Маргьорит, не се безпокойте.

— А! — махна тя с ръка. — На мен нещата от живота са ми ясни!

Качих се на бегом. Подрасках по вратата.

— Трябва да ме разбереш — прошепнах аз, — заради теб загубих всичко. Тъй че няма една врата да ме спре. Знаеш го, предполагам? Надявам се да не си много изненадана от случката, сигурно си се досещала, че всичко си има граници.

С див удар забих брадвата в дървения плот. Тя нададе вик. Всичко е приказка, както би казал Джон Ървинг.

С втория удар брадвата проби вратата.

— Ти си полудял! — изкрещя тя.

— Да, всеки би полудял на мое място!

Щях да продължа усилието си, когато Маргьорит изникна зад гърба ми.

— Господи Боже мой! — въздъхна тя. — Вече ми е трудно да качвам стълбите!

Подпираше се на стената с цигарето в ръка. Добре понасяше коктейла мартини-джин за възрастта си, само изговорът й бе малко забавен.

— По дяволите! Не стойте тук! — казах й аз, докато с ръка отчупвах парче от дървото.

— И на мен ми се е случвало — рече тя, като поклащаше глава. — Щастие и безмилостни борби!

Вратата не беше от талашит и ми се наложи да се потрудя. Аз ревях, а Глория крещеше, докато онази ми пращаше колелца дим. Вече не бях толкова овладян и удрях вратата с удвоена сила. Плотът се сцепи надлъжно, но продължаваше да стои. Побеснях.

— Не се изненадвам, че пишете книги — въздъхна Маргьорит.

Тогава една част от вратата отхвръкна и падна в краката на Глория. Тя гледаше втрещена. Бях вир-вода. С един шут разкарах онова, което още беше на пътя ми. Сигурно изглеждах ужасно, защото Глория вдигна ръка пред лицето си и изпищя. Откровено казано, не бях на себе си.

Пристъпих в банята и ръмжейки, докопах Глория за шията. Притиснах я до стената. Когато се спогледахме за последно, надигнах брадвата над главата й. Тя нададе още един вик и се свлече на земята. Тогава забих брадвата в стената на десет сантиметра над главата й, и то почти до дръжката.

Сигурно бях засегнал тръбопровода, защото в лицето ми бликна студена вода. Имах чувството, че бях получил Божията милост. За миг затворих очи под благотворното чудо. После пуснах Глория, която скимтеше в краката ми, и се надигнах.

— По-добре отиди да спреш водата — посъветвах я аз. — Да… можеш също да ми пожелаеш късмет.

Обърнах се и си излязох през бликналия фонтан.

— Ах! Падането беше великолепно! — рече ми Маргьорит. — Вие наистина сте сред любимите ми писатели!

Хванах я под ръка, за да й помогна да слезе, а това се оказа доста сложно. Стълбите нямат значение за една пияна старица, а аз от своя страна също едва се крепях на краката си. Не я слушах какво ми говори. Беше нещо неясно. Слизахме бавно, стъпало след стъпало, въпреки старата й бяла ръка, която се приплъзваше по парапета, и обувките й с каучукови подметки.