Пълнолуние в Бландингс

I

Главният недостатък на това да си избереш наслуки доктор от телефонния указател, само защото ти се нрави второто му име — Типтън някога имаше годеница на име Дорис Джимпсън — е следното: нямаш никаква представа какво ще ти се сервира, докато не влезеш в приемната, а там вече е твърде късно да биеш отбой. Докторът може да е сродна душа, но може и да се окаже някоя черногледа и антипатична особа. Направо скачаш с главата в торбата.

В момента, в който Типтън зърна Е. Джимпсън Мъргатройд, разбра, че ако медицината може да се сравни с овощна градина, то той е попаднал на най-големия киселяк в нея, а именно лимона. Беше се надявал на някой сърдечен чичка, който ще го ръгне в ребрата със слушалката, ще му направи комплимент за удивителното здраве, ще му каже виц за двамата ирландци Пат и Майк, ще му даде някакво мазило за петната и ще го отпрати с поток от добри пожелания. А Е. Джимпсън се оказа навъсен тип с бакенбарди, вонящ на йодоформ, който очевидно е надянал черните очила за света още докато е бил в невръстна възраст. След като явно не бе обърнал никакво внимание на невероятно добрата форма на Типтън, той го подкани с глух печален глас да седне и да му покаже петната. И след като ги видя, поклати глава и каза, че никак не му харесват. Типтън отвърна, че и на него не му харесват, което е чудесно, защото, както изтъкна, ако и той е настроен антипетнисто, и Е. Дж. Мъргатройд е настроен антипетнисто, ще могат заедно да направят нещо по въпроса. В такива ситуации, рече Типтън, най-важен е духът на сътрудничество и взаимна подкрепа. Има такава песен, додаде той, за старите другари от батальона, там всичко е казано много точно.

Като въздъхна твърде тежко, Е. Дж. Мъргатройд завърза някакво гумено пособие за ръката на Типтън и започна да го стяга, като поглеждаше от време на време към бюрото си, където имаше някаква таблица. Като развърза гумата, каза, че не харесва кръвното налягане на Типтън. Тук Типтън се изуми, че изобщо има кръвно налягане, защото за пръв път чуваше подобно нещо. При което Е. Дж. Мъргатройд потвърди, че има, при това доста високо, а Типтън заключи, че това е добре, нали така, а Е. Дж. Мъргатройд каза не, не чак толкова и започна да го потропва навсякъде. После, след като му постави твърде лични и нетактични въпроси, засягащи начина му на живот, докторът произнесе присъдата.

Петната, разглеждани просто като петна, не били толкова обезпокоителни. Ако нямало нищо друго освен тях, Типтън можел да им се изсмее в очите. Но взети заедно с останалите неща, които докторът забелязал в процеса на прегледа, тези петна ясно сочели, че пациентът страда от напреднала степен на алкохолно отравяне и съществува сериозна опасност да бъде отписан тотално. Напразно Типтън протестираше, че никога преди не се е чувствал толкова прекрасно. Е. Дж. Мъргатройд просто му отвърна, че нещата се развиват точно в този ред. Подобно затишие пред буря, така се изрази, обикновено е предвестник на крайния срив. После, когато Типтън попита какво Значи „краен срив“, Е. Дж. Мъргатройд — кръщелното му име беше Едуърд — си го каза направо. Ако Типтън не преминел тозчас към тотално въздържание от алкохолни стимуланти и не се оттеглел на някое тихо място, където да живее в пълно спокойствие, поемайки единствено най-чист въздух и наваксвайки загубените часове сън, ще се появят халюцинации.

Халюцинации?

Какви халюцинации?

А, поклати глава Е. Дж. Мъргатройд, това не било възможно да се предвиди. Може да бъде туй, или онуй. Гущери… паяци… лица… И за да даде на Типтън някаква представа, му посочи за пример един пациент с аристократическо потекло, който постигнал същия размах по отношение на столичния нощен живот, след което започнал да си въобразява — съвсем погрешно — че го следи някакъв дребосък с черна брада.

Прегледът приключи, а джобът на Типтън олекна с три лири и три шилинга.

Когато излезе през вратата с табелките, на сияещото му до преди малко лице беше легнал тъмен облак, а гласните му струни произвеждаха глухо ръмжене. Това, което си ръмжеше, бе следното: „Три кинта, хвърлени на вятъра. Ей така.“, и от интонацията му ставаше съвсем ясно, че се чувства измамен. Защото, освен когато пилееше наляво и надясно в моменти на опиянение, Типтън беше склонен да внимава с новополученото си богатство. С яростна гримаса той повика такси и насочи шофьора обратно към „Бариболт“. Като посегна към джоба си за една успокоителна цигара, откри, че си е забравил табакерата в хотела. Настроението му можеше да се определи като скептично и предизвикателно. Не беше расъл в саксия и смяташе, че общо взето е чул достатъчно щуротии и бози в живота си, но никога в кариерата му, посветена до голяма степен на слушане на щуротии и бози, ушите му не се бяха омърсявали с такава първокласна щуротия, каквато Е. Дж. Мъргатройд току-що му поднесе.

Ако същият този Е. Дж. Мъргатройд му беше излязъл с подобни приказки в една от ония сиви утрини, когато провисваше отпуснат като дрипа на стола с лед на челото и бутилка сода под ръка, тогава можеше да отдаде някакво внимание на смахнатите му теории. През последните два месеца е имало моменти, в които ако някой беше казал на Типтън Плимсол, че единствената му надежда е да отиде в манастир, той щеше да оцени съвета като разумен и да го последва решително. Но да му се сервира подобна тъпотия в такава слънчева сутрин, когато се чувстваше здрав като бик, това беше съвсем друго нещо. И когато таксито наближи „Бариболт“, Типтън реши, че негов морален дълг е да даде на тоя тип един добър урок, който ще го научи друг път да не дрънка врели-некипели без да мисли за последствията.

Не му отне много време да се спре на конкретната процедура и да начертае решителната тактика, която ще натрие носа на Е. Дж. Мъргатройд и ще го накара да се скрие от срам в най-малката миша дупка на „Харли стрийт“. И тази тактика се състоеше в това да се упъти право към бара на „Бариболт“, да гаврътне на екс четири-пет чаши, да се върне при доктора здрав и свеж като майска пъпка и да му рече: „Е, Мъргатройд, драги ми друже, може да ти е интересно да научиш, че откак се видяхме за последен път, се наливам като мях и при все това се чувствам по-добре от всякога, ако изобщо е възможно. А брътвежите ти за привиждане на някакви си лица са пълни измишльотини. Какво ще кажеш сега, Мъргатройд? Каква песен ще ми запееш, Е. Джимпсън?“

Речено, сторено — така действаше Типтън Плимсол. С песен на уста той се намести на бара и каза на бармана да си размърда китките и да започне да налива, защото е пристигнал клиент с пълен джоб. В същото време един младеж, който се суетеше около двукрилата врата и зяпаше към улицата, изведнъж свърна към бара и тръгна решително. Беше (едър тип с вид на дружелюбна горила и явно преживяваше някакво нервно напрежение. Казваше се Листър, Уилиям Галахад, и беше дошъл в „Бариболт“ да запази маса за сватбено тържество.

II

Когато едри, сериозни младежи със здравомислещи глави на раменете се влюбят отчаяно в дребни, безразсъдни, импулсивни момичета, чието мото е „Всичко е движение“, резултатът нерядко е че те се чувстват оплетени като патета в кълчища. Създавайки впечатлението за нервно напрежение, Бил Листър в никакъв случай не заблуждаваше публиката. Откак Прудънс Гарланд нахлу като буря в живота му, той непрестанно имаше усещането, че е обрулено листо, подхвърляно от есенната вихрушка. Бил беше простосърдечно дисциплинирано момче. Природата го беше предопределила да бъде от ония мъже, при които любовта, когато й дойде времето, идва на пръсти и постепенно и преминава в строго определени рамки и плавни етапи от първата среща до скромната сватба с шаферите, въвеждащи приятели и роднини в църквата. Ако някога е имало мъж, роден да бъде в центъра на сватбената фотография, облечен в официален костюм, то това беше Уилиям Галахад Листър.

А ето го сега, след цял месец трескави потайни срещи и страстна секретна кореспонденция, бе на прага на таен брак в гражданско отделение. Не че имаше нещо против, разбира се. Той одобряваше. Ако Прудънс бе пожелала сватба ала Холивуд, с оркестър, камери и светлинни ефекти, той би събрал целия си кураж и би го понесъл. Защото нито за секунда не изпускаше основното, което наистина значеше нещо, а именно, че тя ще стане негова съпруга. Но имаше моменти, когато му се искаше събитията да се бяха развили по-различно и едно от импровизираните подобрения, които можеше да предложи, беше истински тържествен сватбен обяд.

Хотел „Бариболт“, който приютява главно американски милионери и гостуващи махараджи, има славата на място, където карат попадналия по погрешка клиент да се чувства като бълха. Хората от обслужващия персонал се избират главно по това дали могат да присвиват уста и да повдигат вежди точно ония пет милиметра повече, които да обърнат нещата.

Бил, както видяхме на снимката, беше здрав, мъжествен левент, и ако трябваше някой да се занимае с побеснял бик, едва ли можеха да се намерят по-сигурни ръце от неговите. Но има моменти, когато мускулите и габаритите не носят червени точки и насред пищния интериор на „Бариболт“ по-добра работа вършат изисканата елегантност и съвършената кройка. Дрехите на Бил, обаче, макар и идеални за бохемски сбирки в някое студио в Челси, съвсем не пасваха на този храм на бог Мамон. Като се прибави и вродената му свенливост, можем да си обясним неловкото положение, в което изпадна след разговора си с един зализан тип в ресторанта. Съвсем ясно бе, че онзи не хареса вратовръзката му и не можа да проумее как е възможно някой с панталони като чували да резервира маса за обяд на такова място. Бедният младеж се беше измъкнал, олюлявайки се, с чувството, че прилича на слон в стъкларски магазин или в най-добрия случай — на скитащ бродяга. Но когато стигна до двукрилата врата, извеждаща към улицата, мерна на алеята онова същото конте в униформа, което приличаше на бившия крал на Занзибар и което на влизане не беше скрило присмеха в погледа си. Внезапно Бил осъзна, че няма да има сили да мине отново покрай тоя мъж, ако първо не гаврътне едно питие за смелост. Ето защо беше сменил така рязко посоката и се бе насочил към бара.

В този момент Типтън Плимсол тъкмо беше изпразнил първата чаша и наблюдаваше как барманът му приготвя втора.

Предвидливият ум, отговорен за построяването на бара в „Бариболт“, беше конструирал горната половина на вратата му от стъкло, за да могат младите гуляйджии, които идваха да утолят жаждата си, да хвърлят предварително по едно око вътре и да се уверят, че нито един от кредиторите им не е там. Като залепи нос в стъклото, Бил със съжаление забеляза, че на бара се е разположил висок слаб младеж, което го накара да се отдръпне и да помисли. Изобщо не беше сигурен, че в това нестабилно състояние на духа може да търпи компанията на високи слаби младежи.

След няколко секунди силното му желанието да обърне две-три чашки го накара да хвърли още едно око. Но и този път почувства, че не може да събере сили да влезе. Високият слаб младеж му се стори точно от онези, които биха огледали коленете на панталона му и биха извърнали глава с кратък язвителен смях. Бил затвърди това впечатление третия път, когато надникна, а още по-силно четвъртия.

Типтън Плимсол го усети на втория път. Над бара в „Бариболт“ има голямо огледало, отразяващо вратата, около което са подредени красиво бутилки и реклами. Докато отпиваше от третото си питие, Типтън внезапно осъзна, че в това огледало непрекъснато се появява и изчезва някакво ужасяващо лице. В началото явлението не предизвика никаква тревога. Развеселен, той обърна внимание на бармана:

— Тоя приятел май не може да се реши.

— Сър? — вдигна вежди бармана.

Типтън му обясни, че някакъв тип наднича през стъклото, но барманът отвърна, че не е забелязал нищо. Типтън рече „А, така ли?“ и за пръв път се замисли. Внезапно му дойде наум, че в очите на привидението, когато срещнеха неговите, се четеше някакво послание или предупреждение — във всеки случай определено го заглеждаха втренчено. И като си спомни думите на Е. Дж. Мъргатройд, той усети тревожни тръпки, все още слаби, но набиращи сила.

— Ето го — каза той, когато Бил се появи на сцената за четвърти път.

— Къде? — попита барманът, като вдигна очи от чашата.

— Пак изчезна — въздъхна Типтън.

— О, така ли, сър? — измърмори барманът. — Хубав ден — добави той, за да поддържа разговора.

Типтън остана замислен. Тревожните тръпки вече си бяха живо треперене. Тогава се сети, че има много лесен начин да се успокои. Стана и отвори вратата.

В интервала между четвъртото надникване на Бил и смелото разследване на Типтън, се беше намесил нов фактор — гордостта на Листърови се беше пробудила. Внезапно Бил се почувства отвратен от позорната роля, която играеше. Той се видя такъв, какъвто беше — жалък страхливец, който позволява на един униформен да го сплаши. В гърдите му се пробуди протест. Биваше ли той, финалистът на миналогодишния турнир по бокс за аматьори тежка категория, да се плаши от един обикновен портиер, та дори и последният да е два метра и четиридесет сантиметра висок и богато облечен? Поставен така, въпросът го накара да се изчерви от срам. И за краткото време — около четиридесет секунди, в които Типтън бе размишлявал, Бил се бе обърнал с изправени рамене и бе минал величествено през двукрилата врата. Храбростта му се оказа възнаградена. Бившият крал в този момент измъкваше някакъв херцог, или маркиз, или бог знае какво от един автомобил, така че не го забеляза. С чувството, че е минал през горяща пещ, Бил се насочи към Брамптън роуд и гражданското.

Ето защо, когато Типтън отвори широко вратата и се огледа напрегнато наляво, надясно и напред, не видя нищо. И като че ли ледена ръка сграбчи сърцето му.

Върна се на бара и барманът тикна под носа му плода на поредното си усилие. Но Типтън не го поднесе към устните си. В гърдите му се надигаше непознато досега уважение към Е. Джимпсън Мъргатройд. Вече не гледаше така небрежно на тоя зловещ медицински пророк като на празноглав бърборко. Е, момко, Е. Джимпсън Мъргатройд може да не ти се нрави. Бакенбардите и мрачния му поглед върху живота може и да са ти противни. Но едно нещо си длъжен да му признаеш. Разбира си от занаята.

III

Бил вървеше към Брамптън роуд. Моментният триумф, завладял го след успешния бунт срещу бившия монарх на Занзибар, постепенно се уталожи и отново го сграбчи непреодолимото желание за няколко бързи питиета. Откакто се беше събудил тази сутрин и бе осъзнал, че това е сватбеният му ден, той се бе превърнал в треперещо желе и копнееше за тези питиета така, както еленът копнее за хладния поток след дълга гонитба. И като стигна до „Парк хотел“, който е на един хвърлей от гражданското, реши, че това е последният му шанс да задоволи копнежа си. От „Парк хотел“ на запад започваше пустинята.

Бил влезе и се отпусна доволно на един от столовете пред бара. Не бяха минали и пет минути, когато Типтън Плимсол, съзирайки „Парк хотел“ от прозореца на таксито си, почука на шофьора.

— Хей! — каза му той. — Спри машината. Слизам.

За едно такси не са нужни повече от десет минути да стигне от „Бариболт“ до „Парк хотел“, а това беше изключително кратък срок. Но за десет минути силният мъж може лесно да се съвземе и да дойде на себе си. Като застана пред „Парк хотел“, Типтън вече се червеше при мисълта, че е оставил недокоснат коктейла си само защото някакво си лице се показвало и изчезвало на стъклото. В главата му се нароиха цяла дузина обяснения за появата на това срамежливо лице, и всяко от тях поне сто пъти по-правдоподобно от първото, което бе вледенило сърцето му. Може внезапно да си е спомнило за някакъв ангажимент или че е забравило да си пусне писмото, или че трябва да се обади по телефона, или… всъщност, всичко беше възможно. Сега първоначалното му предположението, че зад него не стоеше реален обект извън въображението му и че действаше в съучастие с Е. Дж. Мъргатройд, му се стори толкова абсурдно, че го накара да се разсмее звънко и весело, та чак до сълзи. И все още се кискаше, когато стигна до бара и отвори вратата със замах.

Над бара в „Парк хотел“, както и над този в „Бариболт“, има голямо огледало. И когато Типтън насочи небрежен поглед към него да види дали вратовръзката му не се е изкривила, се залюля на пети и застина в ужас. Беше видял едно лице. И нямаше как да не си признае — това беше лицето на млад мъж с вид на дружелюбна горила.

IV

Да се каже, че сърцето на жив човек спира да бие, е физиологически неточно. Сърцето не може да спре да бие. То продължава да си върши работата, независимо от чувствата на собственика му. Сърцето на Типтън, макар че той едва ли би повярвал, ако някой му го кажеше, продължаваше да бие. Но чувството, че е решило да стачкува, беше невероятно силно.

Очите му изскочиха като на охлюв и отново, както и в „Бариболт“, в ума му се прокрадна мисълта, че Е. Дж. Мъргатройд, макар да не става за компания в нощен гуляй, си го бива като оракул. Тайнствен, такъв го виждаше сега Типтън с тази негова дарба да предсказва бъдещето. За около тридесет секунди отношението му към Е. Джимпсън беше като това на дивак, благоговеещ пред лечителя на племето. Ето защо може да ви се види странно, че само след няколко минути той отново се беше върнал към предишното си мнение, че мъдрецът от „Харли стрийт“ е един никаквец, балон под налягане и празноглав бърборко.

Това, което се случи, бе, че в края на въпросните тридесет секунди Типтън затвори очи, брои до сто и пак ги отвори. И когато го направи, от лицето нямаше и следа. Стопило се беше яко дим.

По вените му се разля дълбоко облекчение, придружено с гореспоменатите сурови мисли по отношение на Е. Дж. Мъргатройд. Отново се намери напълно задоволително обяснение за цялото неприятно преживяване. Разбра какво може да се е случило. Явно епизодът в „Бариболт“ го бе засегнал повече отколкото предполагаше, предизвиквайки форма на авто-хипноза и превръщайки го в жертва на всеки светлинен трик. Настроението му, което беше паднало, хвръкна в небесата. Вече не се чувстваше като парцал и сърцето му отново олекна. Свеж и бодър, облян в слънчева светлина, той пристъпи към бара и започна преговори с човека зад него.

Докато отпиваше от втората чаша, спомена на бармана, че след малко трябва да е в гражданското на Брамптън роуд и ще бъде благодарен на съвет от страна на някой любезен лондончанин как да стигне до там. С помощта на една черешка и две бъркалки за коктейл барманът му показа как да намери пътя. Типтън му благодари с оная лъчезарна усмивка, с която печелеше симпатиите на всички тази сутрин, и излезе, като крепеше на дланта си и черешката, и бъркалките за коктейл.

По същото време Бил, който дори и след освежителните глътки не можа да се пребори с нервите си, беше излязъл на улицата и крачеше трескаво надолу-нагоре по Брамптън роуд; В един момент погледна часовника си и реши, че е време да тръгва за гражданското и да се паркира в чакалнята. Не биваше Прудънс да пристигне първа и да открие, че го няма. И той тутакси се обърна на изток.

Резултатът бе, че се изпречи в цял ръст в полезрението на Типтън, който вървеше на запад и тъкмо се канеше да завие по Бомант стрийт. Сърцето на последния изпълни двойно салто мортале и отново като че спря. Прилагайки старата изпитана тактика, Типтън затвори очи. Историята се повтори. Когато ги отвори, лицето се беше стопило.

Преди няколко минути подобен епизод би го окуражил и би успокоил опънатите му нерви, но сега не му донесе никакво облекчение. Стана му ясно, че това лице, което се появи така внезапно в неговия живот, е като вода между пръстите — виждаш го и не можеш да го хванеш, но винаги знаеш, че е някъде наоколо и само се спотайва зад ъгъла. За пореден път то се беше изпарило без следа, но какво им е хубавото на лицата, които се изпаряват без следа, ако само след пет минути ще цъфнат отново. Изясни му се един съществен факт — дори и да не знаеше как точно ще продължи играта на жмичка с това ужасяващо лице, едно беше сигурно: от днес нататък то ще бъде негов постоянен спътник. Накратко, беше го пипнало онова, което предрече докторът.

Завладя го самосъжалителната мисъл, че е станал жертва на голяма дискриминация. Онзи аристократ, за който му спомена Е. Дж. Мъргатройд, изглежда се беше докарал до същото състояние, както и той, но поне се бе отървал с дребно човече с черна брада, явление, което се струваше на Типтън по-леко поносимо. Имаше чувството, че с времето едно дребно човече с черна брада може и да се превърне в домашен любимец, но това лице, което започна да го преследва, бе съвсем друга работа. Сега вече се почувства много нещастен и отчаян и като претегли всички факти, най-доброто, което му се стори, че може да направи, бе да отиде да погледа патиците на Сърпънтайн5. Гледката на тия симпатични птици винаги му действаше като успокоително в напрегнати моменти, уталожваше възбудата му и му вдъхваше нов живот и кураж. И наистина, има нещо много спокойно в една патица. Каквито и земетръси и катаклизми да спохождат широката публика, тя остава сдържано настрана и продължава да си бъде патица.

Като приведе в действие решението си, Типтън навлезе в парка и след кратко общуване с ятото, покрило водната шир, се върна да продължи издирването на улицата с гражданското. Без затруднение намери и нея, и гражданското, след което влезе в чакалнята. Тя представляваше малко задушно помещение, в което имаше само един млад мъж, як като канара, седнал като препариран с оцъклени напред очи — маниер обичаен за младите мъже в сватбения им ден. Беше обърнат с гръб към Типтън и на последния му се прииска да го потупа по рамото и да го посъветва да бяга, докато още може.

Като пристъпи напред, за да го стори, младият мъж извърна глава.

Следващото нещо, което Типтън осъзна, като дойде на себе си, беше, че е вън на улицата и че му говори глас, който звучи познато. Мъглата се разпръсна и тогава видя Фреди, който го гледаше укорително.

— Какво искаш да кажеш с това, че се чувстваш невероятно добре? — запита Фреди. — Никога не съм те виждал по-смачкан. Не беше такъв дори оная сутрин след запиването в „Сърдитото сирене“, когато метна рохкото яйце във вентилатора. Ти си луд, ако не дойдеш в Бландингс, Типи.

Типтън Плимсол протегна трепереща ръка и го потупа по рамото.

— Всичко е наред, Фреди, приятелю. Идвам в Бландингс.

— Наистина ли?

— Точно така. Колкото се може по-бързо. И ще се радвам, ако се погрижиш докато съм там да не ми се сервират алкохолни течности от никакъв характер. Говоря сериозно, старче. Видях светлината — той спря за секунда и потрепера силно при спомена какво още беше видял. — А сега ме извини. Трябва да отида и да погледам патиците на Сърпънтайн.

— Защо ти е притрябвало да гледаш патиците на Сърпънтайн?

— Има моменти в живота на човека, приятелю — каза мрачно Типтън, — когато той трябва да отиде при патиците на Сърпънтайн. Колкото до нашия обяд, отмени го. Ще обядвам кротко в „Бариболт“ със сухар и чаша мляко. Ела да ме вземеш с колата, като се приготвиш — допълни Типтън и отмина с наведена глава.

Фреди проследи печалната фигура с недоумяващо око зад монокъла, докато изчезна зад ъгъла. После се обърна и влезе в гражданското, където Бил все още седеше като препариран и зяпаше в нищото.

V

Не е нужно да се задълбочаваме в детайли върху първите минути от срещата на Фредерик Трийпуд и Уилиям Листър. Достатъчно е само да кажем, че те се познаха и разбраха. Малко са нещата в този живот по-трогателни от среща между стари побратими след дълга разлъка, но тя съдържа прекалено много въпроси от типа „Какво прави оня дърт еди-кой-си?“ и „Какво стана с пустия му изрод?“, за да си струва да я описваме пред широката публика. Можем да кажем единствено, че Бил проявяваше доста по-вял интерес към съдбата на старите дружки от своя събеседник.

И така, преминаваме към момента, в който младоженецът погледна часовника си и изказа предположение, че вече е време да се появи и другата страна.

А Фреди, забелязвайки че стрелките на часовника над камината сочат дванадесет и половина, бе принуден да признае, че отсъствието на братовчедка му изглежда твърде странно. Естествено е в такива случаи невестата, като шампион по бокс, защитаващ титлата си, да пусне младоженеца пръв на ринга, но все пак Прудънс трябваше вече да е дошла.

Бил, чиито нерви през последния половин час и без друго стърчаха като бодли на таралеж, гърчеха се като змии и се затягаха на възли по краищата, погледна доста песимистично на нещата. Като изпъшка два-три пъти, той изрече тревогата си с думи:

— О, Господи, дали не е променила решението си?

— Скъпи ми Мазол!

— Може и да го е сторила.

— Абсолютно невъзможно. Видях я тази сутрин, едва чакаше момента.

— Кога беше това?

— Около девет и половина.

— Преди три часа. Много време, за да размисли и да се откаже. Всъщност, минаваше ми през главата. Така и не разбрах какво намира в мене.

— Тц, тц, Мазол, какви са тия приказки Ти си златно момче. Повярвай ми, към теб изпитвам най-голямо уважение.

— Може, но я ми погледни мутрата.

— Гледам ти я, Мазол, и я намирам честна, открита и достойна. Може би не красива, но какво е красотата в края на краищата? Само обвивка. Позволявам ти да ме цитираш. Като цяло, струва ми се, че дребосък като Пру направо си е намерил късмета с тебе.

— Не я наричай дребосък!

— Добре де, ти не й се прехласвай толкова. Тя да не е Савската царица.

— Точно така, тя е.

— Моля?

— Е, поне не й отстъпва с нищо.

На Фреди му хрумна, че май не е хванал правилния тон в опитите си да успокои разтревожения жених. Възцари се тишина, през която той заръфа замислено дръжката на чадъра си, а Бил, който беше скочил от стола си като че ли под него бяха запалили огън, закрачи нервно из стаята.

Минаха няколко минути преди Фреди да проговори. В гласа му имаше известна плахост.

— Мислех си, Мазол… Дали пък някой не й е разправял нещо за тебе?

— Какво искаш да кажеш?

— Хората понякога разправят на момичетата разни неща. Някакъв тъпак беше казал на Аги, че съм бил сгоден за Вероника и тя и досега не е спряла да ми опява на главата. Аги е най-сладкото същество на земята — направо ангел — но все още споменава в разговор оная история на годежа ми. Сега си мисля, че поемам голям риск дори и с най-простия подарък за рождения ден на Вий… Та може някой да е разправял на Пру за личния ти живот.

— За какво?

— Е, знаеш какво имам предвид. Артистът си е артист. Чувал съм туй-онуй. Оргии в старото студио и тям подобните му.

— Що за глупости. Животът ми винаги е бил…

— Чист?

— Направо можеш да си сервираш пържолата в него.

Фреди сръфа отново дръжката на чадъра си.

— В такъв случай теорията ми не струва и пет пари. Както и да е, беше само предположение. Колко мислиш че стана часът?

— Един без петнадесет.

— Тогава, боя се, че трябва да се приготвиш да посрещнеш най-лошото, Мазол. Започва да ми се струва, че тя няма да дойде.

— О, мили боже!

— Нека да помислим — каза Фреди, изпробвайки отново вкусовите качества на чадъра си. — Може да се направи само едно нещо — продължи той няколко секунди по-късно. — Ще отскоча до Гроувнър скуеър и ще проуча нещата. Междувременно ти иди и ме чакай в „Бариболт“.

Бил пребледня.

— В „Бариболт“?

— Трябва да видя там един човек. Следобяд ще го водя в Бландингс и искам да съм сигурен, че ще може да тръгне. Като го срещнах днес, ми се видя странен. Хич не ми хареса това, че щял да обядва сухар и мляко. Като че ли ме будалкаше и се опитваше да приспи бдителността ми. Чакай ме във фоайето, докато дойда. Ще бързам колкото мога повече.

— Не във фоайето — Бил потрепера при спомена. Точно в това фоайе на връщане от ресторанта се беше сблъскал с един дребен пиколо с вид на наследник на някоя управляваща династия, който му пусна такъв бърз, присмехулен поглед, какъвто персоналът на „Бариболт“, дори сред невръстното му попълнение, винаги пускаше на неканените дебелаци, които си позволят да престъпят хотелската територия. — Ще те чакам на улицата.

Това, разбира се, означаваше, че трябва да изтърпи изучаващия поглед на бившия крал на Занзибар, но нямаше как да го избегне.

Нервното напрежение се отразява различно върху хората. Бил например, който винаги ходеше пеш, сега взе такси до „Бариболт“, докато Типтън Плимсол, който винаги взимаше таксита, реши да походи. Ето защо първият вече беше стигнал до местоназначението, когато дойде и вторият.

Бил, който размишляваше усърдно, не забеляза Типтън. Но Типтън видя Бил. Той му хвърли бърз поглед и се шмугна през двойната врата. Бившият крал на Занзибар вдигна ръка към шапката си, докато минаваше, забелязвайки, че гостът трепери като малеби и лицето му е отровно зелено.

VI

Когато двама души са заклещени в ограничено пространство, обикновено се случва така, че социалните бариери падат и накрая непознатите започват да стават приятели. Работата на бившия крал на Занзибар като посрещан на гостите пред хотела беше отговорна и бляскава, но когато бизнесът не вървеше, животът му започваше да става скучен и в такива моменти предразсъдъците му срещу другаруването с пролетариата отслабваха.

Ето защо не му трябваше много време да си затвори очите за провисналите панталони на Бил и вече му говореше за хубавия ден, а Бил, чиято нужда от човешко съчувствие се бе изострила до крайност, отговаряше, че денят може и да е хубав, що се отнася до метеорологичните условия, но по отношение на някои други съществени аспекти, далеч не беше идеален.

Той попита бившия крал дали е женен, а бившият крал му отвърна, че е женен. Бил тогава му каза, че сега и той трябвало да е вече женен, но булката не дошла, а бившият крал отвърна, че такъв късмет се случва веднъж на сто години. И Бил тъкмо питаше бившия крал какво според него е забавило годеницата му, а бившият крал се канеше да се обзаложи на пет кинта, че я е сгазил камион, когато дофуча едно такси и стовари Фреди. Лицето му беше сериозно. Той хвана Бил за лакътя и го дръпна настрани. Бившият крал, изумен, че последният може да е близък с толкова добре облечен господин, засука замислено мустаците си, измърмори едно: „Да му се не види!“ и продължи да си стои.

— Е? — попита Бил, като стисна ръката на Фреди.

— Ох! — изпъшка Фреди, гърчейки се като змия, подложена на мъчение. Мъже с мускулите на приятеля му обикновено стискат като с крокодилска челюст, когато са развълнувани, а разговорът с бившия крал определено беше развълнувал Бил.

— Видя ли я?

— Не — каза Фреди, като търкаше нежно ръкава си. — И ще ти кажа защо, Не си беше вкъщи.

— Не беше вкъщи?

— Не беше.

— Тогава къде е била?

— Хвърчала е с такси към гара Падингтън.

— Но защо, за бога, ще й трябва да ходи на Падингтън?

— На нея не й е трябвало. Била е изпратена с окови на ръце и под надзора на един строг иконом, който бил инструктиран от леля ми Дора да я натовари на влака в дванадесет и четиридесет и две за Бландингс. Факт е, Мазол, бедни ми друже, че ти сам си си оплел конците. Един умен мъж не би й се обаждал по телефона, за да я нарича „зайче на моите мечти“, или ако реши да го направи, би взел елементарни мерки да се увери, че говори на нея, а не на майка й.

— О, боже мой!

— Естествено у леля Дора се появили подозрения. Когато разпитала Прудънс, тя се държала потайно и уклончиво и в резултат леля Дора потърсила съвета на още по-голям цербер от нея самата — леля ми Хърмион, която сега е в Бландингс. Леля Хърмион се обадила рано тази сутрин и я посъветвала да изчака, докато Прудънс изведе кучетата на сутрешната им разходка. Тия кучета — вметна Фреди — имат рахит, или ще го хванат, ако продължат да се тъпчат с „Храна за кутрета на Питърсън“. Да го знаеш от мен, Мазол, „Храна за кутрета на Питърсън“ не съдържа нито един от жизнено важните… Ох!

Той спря и освободи ръката си от стоманените пръсти, които отново се бяха забили в нея.

— Продължавай, дявол да те вземе! — изхриптя Бил с треперещ глас.

Молбата му прозвуча толкова застрашително, че Фреди, който едва се беше докоснал до темата за отвратителния боклук на Питърсън, реши да отложи речта си за по-подходящ момент. Събеседникът му приличаше на сприхава и неспокойна горила, която пазачът дразни с банан под носа. Фреди не би се изненадал много, ако го видеше да се бие по гърдите с юмруци.

— Разбира се, разбира се — каза той миролюбиво. — Разбирам те. Искаш фактите. Тогава, с две думи, леля Хърмион посъветвала леля Дора да изчака, докато Прудънс излезе с гадинките и после да разрови нещата й за възможна кореспонденция. Тя го сторила и скоро попаднала на златна мина — купчинка от около петдесет писма от теб, кое от кое по-страстни, завързани с панделка. По-късно Пру била въртяна на шиш, докато признае за вас двамата, а последвалият разпит изтръгнал признанията, че ти не си от притежателите на синя кръв и дебел джоб. Десет минути по-късно започнали да стягат багажа й — леля Дора надзиравала, Пру плачела горко.

Бил се хвана за косата. Тя беше твърде къса като за художник, но един решителен мъж може да се хване за всичко, което поне мъничко стърчи.

— Плачела? Да можех да удуша тази твоя леля Дора!

— Леля Дора е костелив орех — съгласи се Фреди. — Но трябва да видиш леля ми Констанс, леля ми Джулия и леля ми Хърмион, за която ти споменах преди малко. Сега Пру пътува към нея. Налага се да поясня, че младото поколение на нашето семейство винаги заминава на заточение в Бландингс, когато се влюби в погрешен партньор. Това е нещо като Дяволския остров6. Имам чувството, че беше вчера, когато се опитвах да успокоя братовчедката Гертруд, затворена в карцера заради желанието си да се ожени за енорийски свещеник. Аз самият щях да бъда изпратен в Бландингс, когато излизахме с Аги, ако случайно вече не бях там. Да — въздъхна Фреди, — натикали са малката Прудънс в тъмницата и ти сигурно се питаш какво ще правим сега.

— Да — точно този беше въпросът, който занимаваше Бил в момента. Той погледна приятеля си с надежда, като че очакваше някаква веща стратегия, но Фреди поклати глава.

— Не ме гледай по този начин, Мазол. Нищо конструктивно не мога да предложа. Караш ме да се чувствам така, както моят тъст ме кара да се чувствам на съвещание. Разбира се, ти не го познаваш. Прилича на римски император и обича да тропа по бюрото и да реве: „Давайте, давайте, чакам предложения.“ А пък аз рядко имам такива. Сега обаче успях да направя нещо. Спомних си Пру да ми казва, че си кръщелник на чичо Гали, затова спрях таксито и му се обадих да дойде тук. Ако някой може да измисли правилна линия на действие, то това е той — човек изключително изобретателен и мъдър. Ще се появи скоро. Всъщност — каза Фреди, когато до тях изскърцаха спирачки — ако не се лъжа, Уотсън, ето го и нашият клиент.

VII

— Здрасти, Бил — каза и самият той. — Хайде да влезем и да ми разкажеш всичко. От Фреди разбрах, че нещо си оплел конците.

И му раздруса приятелски ръката. Бившият крал на Занзибар зяпна от изненада. Явно съвсем беше объркал критериите. Макар че склони да говори с Бил, не беше изоставил предишното си впечатление, че младежът е отрепка, ако не и най-лошото — художник, а ето че хайманата му с хаймана получава топло ръкостискане и широка усмивка не от друг, а лично от прочутия Гали Трийпуд. Това разтърси бившия крал и го накара да загуби вяра в собствените си преценки. Защото Гали беше цар на модата, истинско светило, всепризната знаменитост, с която се гордееха театралните сцени, хиподрумите и най-шумните ресторанти. В някои столични среди той направо беше станал легенда. Дори ако от таксито беше излязъл Джо Луис7 и се бе ръкувал с Бил, бившият крал нямаше да бъде толкова впечатлен.

Почитаемият Галахад Трийпуд беше единственият наистина изтъкнат член на фамилията, оглавявана от лорд Емсуърт. Самият лорд Емсуърт беше печелил веднъж първа награда за най-голяма отгледана тиква, а свинята му, както знаем, стана два пъти носителка на сребърен медал в раздела „Гойни прасета“ на Шропшърското селскостопанско изложение. Това не означаваше, че лорд Емсуърт е пожънал някаква слава в обществения живот. За разлика от него името на Гали се беше прочуло. Имаше хора в Лондон — букмейкъри, царе на кеглите, продавачи на секретна информация от яслите на хиподрума и разни подобни — които биха се замислили кой е Айнщайн, но всички знаеха кой е Гали. Най-очебийното нещо у Галахад Трийпуд, което на никого не убягваше от очи, беше поразително добрият за неговите петдесет и седем години вид. Като се има предвид живота, който водеше, той нямаше никакво право да цъфти от здраве, но това беше факт. Даже и Е. Дж. Мъргатройд би бил принуден да признае, че тоя човек е здрав като камък. Повечето от връстниците му с неудоволствие бяха принудени да напуснат играта и да се оттеглят в Харъгейт и Бъкстън, за да се посветят на подаграта си, но не и той. Гали продължи безметежно напред, достигайки все по-големи висоти по мост от празни бутилки от уиски и сода. Беше открил изначалната велика тайна на вечната младост — да не изпуска гарафата от ръце и никога да не си ляга преди четири сутринта. Погледът му беше все така ясен, духът му жизнен, сърцето му щедро и отзивчиво, така че всички го обичаха, освен дамската половина от фамилията.

И така — Галахад Трийпуд поведе питомците си през двукрилата врата, докато бившето величие докосваше шапка около четиридесет пъти в минута като играчка на пружина, и ги разположи около една маса във фоайето. След първоначалната слънчева усмивка, с която ги приветства, върху лицето на Гали се беше появил угрижен и задълбочен израз. По телефона Фреди му беше казал достатъчно, за да му стане ясно, че в брачните планове на младежа, когото обичаше като син, е изникнала сериозна пречка. Досега Галахад винаги бе предан на Бил. Никога нямаше да забрави как когато беше десетгодишен хлапак, го дръпна настрана, даде му два шилинга и половина и доверително го накара да заложи в последния момент на Скокливия Бърти на хиподрума в Плъмптън. И още си спомняше с удоволствие как Скокливия Бърти финишира три дължини пред другите при изключително благоприятното залагане сто към осем.

— Казвай сега, какво става? — попита той.

Фреди беше разказал събитията на Бил от ясно по-ясно, както се уверихме, без да пропуска нито една подробност. Повторени пред Почитаемия Галахад, фактите прозвучаха също толкова кристално ясно. Докато траеше разказът, той кимаше от време на време с глава, а когато се стигна до развръзката, заключи, че се е забъркала голяма каша. Бил и Фреди се съгласиха с него в един глас.

— Натоварили я на влака за Бландингс, а? — Почитаемият Галахад свали пенснето си и го затърка умислено. — Познатата стара история. Много отдавна, години преди вие двамата да сте се родили, и мен така ме натовариха за Бландингс, за да не се оженя за едно момиче, вариететна актриса на име Доли Хендерсън.

Той замълча за момент, погледът му се замъгли, мислите му явно витаеха в миналото. Беше се докоснал неволно до трагедията на своя живот. После тръсна леко глава и се върна към настоящето.

— Е, струва ми се съвсем ясно какво трябва да направиш, Бил. Не можеш да оставиш бедното дете да си изплаче очите сред глутница диви лели. Ще трябва и ти да заминеш за Бландингс.

Колкото и голямо да бе уважението на Фреди към мъдрия му роднина, той поклати недоверчиво глава.

— Но, по дяволите, чичо Гали, те ще го натирят в момента, в който кракът му стъпи на прага.

— Кой казва, че ще стъпва на прага? Ясно е, че не сте ме разбрали. Нямах предвид замъка Бландингс, а селцето — Маркет Бландингс. Вземи си билет, Бил, и се настани в страноприемницата „Гербът на Емсуърт“. Хубава бира имат там. Дали още държат оня чирак от миналата година? Момче и половина. Казва се Хърбърт — мой човек. Няма две мнения по въпроса. Ако е там, поздрави го.

Фреди все още не разбираше.

— Не мога да проумея. Какво ще прави Мазола в „Гербът на Емсуърт“?

— Просто ще го използва за главна квартира. Нали трябва да спи някъде? През деня, разбира се, ще бъде в Замъка и ще рисува свинята.

— Ще рисува свинята?

— А, да, трябваше да обясня. Онзи ден леля ти Дора ме информира, че баща ти й писал писмо да му намери художник за портрет на свинята.

— Я гледай! — възкликна Бил, след като започна да му просветва.

— Точно така. Дора, както би направила всяка друга от сестрите й, се изсмяла на молбата, подиграла й се и не предприела никакви мерки, освен да напише няколко убийствени реда на Кларънс, колкото да му каже да не се прави на малоумник. Следователно художникът все още не е осигурен. Ти ще попълниш тази липса. Как ти се вижда това?

— Страхотно — отвърна Бил.

— Казах ти, че си го бива — обади се Фреди.

— Предполагам, че Кларънс ще приеме кандидатурата ми.

Фреди побърза да изтрие всички съмнения по въпроса.

— Не се тревожи, чичо Гали. Ти драсни на татенцето, че изпращаш художник, а аз ще свърша останалото. Заминавам за старата барака днес следобяд и моментално ще се заема с хвалби за Мазола. Човек, който е убедил едни от най-костеливите клиенти в Америка да купуват „Кучешка наслада на Доналдсън“, едва ли ще се провали с татенцето. Той направо ми е пластилин в ръцете. Ти нали можеш да рисуваш свине, Мазол? Тогава се мятай на следващия влак, окопай се в „Гербът на Емсуърт“ и чакай вест от мен. Донеси си бои, четки, платно, триножник, палитра и каквото там трябва.

Той спря, защото осъзна, че Бил не го слуша. Последният благодареше прочувствено на Гали, а Гали го уверяваше, че „няма защо, скъпи момко, няма защо“, добавяйки, че само се радва да помогне.

— Както виждам нещата — рече той, — много скоро ще намериш възможност да се измъкнеш с Прудънс и да подхванеш венчавката оттам, откъдето си я оставил. Нали имаш разрешително? Добре, пъхни си го във вътрешния джоб и когато дойде моментът, грабни младата дама, скрийте се някъде и се оженете. Виждаш ли някакъв пропуск?

— Не — отвърна Бил.

— Само един — обади се Фреди. — Имам лоша новина за тебе, Мазол. Бих искал да съм там, за да те наглеждам, но не става. Налага се да направя две-три делови визити на някои от важните клечки в района и ще трябва да започна веднага.

Утре ще ме чакат на едно място в Чешър.

— Няма значение — отвърна Бил. — Ще се справя и сам.

Тази лекомислена самоувереност подразни Фреди.

— Казваш, че ще се справиш — изгледа го той строго, — но май не е много сигурно. По пътя ти ще има стотици капани.

Почитаемият Галахад кимна с глава.

— Разбирам. Имената например.

— Именно. Едно от първите признания, изтръгнати от Пру по време на разпита, е било, че името на възлюбения й е Уилиям Листър. По-добре се наречи Месмор Бриймуърти.

— Това е невъзможно — възрази ужасен Бил. — Няма такова име.

— Ти ще кажеш. Това е името на един колега, вицепрезидент на „Доналдсънс Инкорпорейтид“. Затова се сетих за него.

— „Месмор Бриймуърти“ ще свърши чудесна работа — даде решаващия си глас Почитаемият Галахад. — А сега стигаме до важния въпрос за маскировката.

— Въпроса за маскировката?

— По моему най-същественият. Можеш да си решиш много проблеми само с една маскировка. Моят стар приятел, Фрути Бифън, от години живее без да се погрижи за това. Затова горкият си има толкова ядове с букмейкърите.

Фреди се съгласи.

— Непременно трябва да се маскираш, Мазол.

— Но защо. Там никой не ме е виждал.

— Леля Дора може да е намерила твоя снимка и да я е пратила на леля Хърмион.

— Пру има само една и я носи винаги със себе си.

— Ами ако леля Хърмион претърси бедното девойче основно?

— Трябва да предвидиш всички обстоятелства, драги момко — настоя Почитаемият Галахад. — Предлагам фалшива брада. Мога да ти услужа с една. Онзи ден я заех на Фрути Бифън, но ще си я взема обратно.

— Няма да нося фалшива брада.

— Помисли добре. На цвят е малко като зелена тиква и стои страхотно. С нея Фрути приличаше на асирийски цар.

— Не!

— Това ли е последната ти дума?

— Да. Няма да нося фалшива брада. Много съм ти благодарен, че ми помагаш…

— Пак заповядай, синко. За бога, та ти си ми кръщелник. Веднъж видях как майка ти вдигна гира тежка сто килограма. Направи го една вечер, след като се нахрани, само за да ми угоди. Такива неща задължават, знаеш. Е, ако имаш чак такива предубеждения спрямо брадата, нищо не може да се направи. Но мисля, че поемаш голям риск. Не ми се сърди, ако сестра ми Хърмион ти изскочи от някой храст и започне да те налага със слънчобрана си. И все пак, щом си решил, така да бъде. Отхвърляме брадата. Всичко останало е ясно, нали?

— Абсолютно.

— Добре. Е, аз тръгвам. Ще обядвам с един тип в „Прасето и свирката“ на Рупърт стрийт.

— А пък аз — присъедини се Фреди, — ще поемам към оня човек, за който ви споменах. Дано господ се смили, та да не го заваря захапал бутилката и фиркан до козирката.

Нямаше защо да се тревожи. В стаята си на третия етаж Типтън Плимсол приключваше с третия подкрепителен сухар и го прокарваше през тесния си хранопровод с мляко, точно както бе обявил. От време на време, докато сръбваше от чашата, хвърляше по един бърз поглед през рамо. После, видимо успокоен, подновяваше пресушаването на въпросната течност.