Пътеводител на добрия крадец (за) Амстердам

23.

Отбих се в апартамента си колкото да сложа малко дрехи и паспорта си в един сак и да си взема шперцовете. Сложих и пистолета в сака и тъкмо се канех да избягам от сградата, когато реших да ида до банята и да видя какви са пораженията ми. Вдигнах ризата пред огледалото и видях, че имам тъмнолилави следи по средата на гърдите, сякаш някой беше нарисувал мишена отгоре ми. После наведох глава и опипах леко кръвта, която се беше съсирила в косата ми. Пуснах студеният кран на ваната и намокрих една хавлиена кърпа. Използвах я, за да почистя кръвта, доколкото можах, като внимавах да не отворя раната. После си смених ризата с един суичър без кървави петна по него, облякох якето на Слаботелесния с маймунките в джоба и излязох навън. На улицата нямаше следа от двамата мъже, но нямах и намерение да ги чакам. Вместо това прекосих Квартала на червените фенери до „Сент Якобстраат“ и се подготвих за нещо, което трябваше да направя много по-рано.

Входната врата на сградата беше точно там, където я бях оставил преди по-малко от седмица, когато Марике за пръв път ме беше превела през нея. Хвърлих й един поглед и се почудих дали да използвам шперцовете си, за да вляза, но се отказах. Ярка лента, уведомяваща, че това е местопрестъпление, беше залепена на нивото на очите и съществуваше, макар и минимална възможност вратата да е под наблюдение. И дори и да използвах шперцовете, имаше риск да се натъкна на някой от другите обитатели на сградата, докато се качвах нагоре към стаята на Майкъл. Помотах се наоколо и размишлявах. Танцова музика дънеше от секс магазина в единия край на сградата и някакво реге или ска се чуваше от кафето в другия край. Слабо долавях далечния вой на сирена някъде в града.

Като размислих, реших, че не ми е удобно да вляза през входната врата. Може би всичко щеше да е наред, но защо да вървя срещу инстинктите си? Отдалечих се от вратата и минах отново по „Сент Якобстраат“, после по най-близката пресечка и след това до гърба на сградата. Щом стигнах там, намерих едно тъмно ъгълче, където скрих сака си и една боклукчийска кофа на колелца, която избутах от другата страна на уличката под покрива, който ме интересуваше.

Качих се върху кофата за боклук и опрях единия си крак в стената, с помощта на подскок, който проряза болезнено натъртеното място върху гърдите ми, успях да набера достатъчно височина, за да се хвана за извития край на плоския покрив, който се простираше точно под задния прозорец на Майкъл.

Лишен от стимула на надвисналата смърт, на опасност, избълвах порой от ругатни, пъшкане и стонове на отчаяние. Щом мъките ми свършиха, останах да лежа по гръб, без да пророня нито звук и се загледах в перестите сиви облаци в нощното небе над мен. Облаците леко преливаха с цветовете на дъгата от светлината на неоновите лампи, сякаш небето беше тъмно и опасно море, осеяно с фосфоресциращ планктон. Наслаждавах се на странния ефект, докато си поемах въздух. Междувременно бръкнах в джоба си, извадих чифт хирургически ръкавици за еднократна употреба и ги сложих на ръцете си. После се претърколих на една страна, погледнах нагоре към прозореца на банята и се стегнах за едно последно усилие.

За щастие имаше метален улук, който минаваше достатъчно близо до перваза на прозореца и можех да се покатеря по него, като по някаква причина катеренето не се оказа толкова болезнено, колкото очаквах. След като се покатерих на няколко метра, подпрях десния си крак на една от металните скоби, които държаха улука за стената и се пресегнах към перваза. Набрах се колкото се може повече и сграбчих рамката на прозореца, който се вдигаше нагоре, така че да мога бавно да го отворя. Отне ми известно време, най-накрая успях да го вдигна достатъчно, за да пропълзя през него и до този момент краката и ръцете ми се бяха разтреперили, а ребрата си усещах като горещи ножове в гърдите си, но някак си все пак успях да се оттласна от улука, хванах се за рамката и се издърпах през прозореца с едно-единствено плавно движение.

Спуснах се върху тоалетното казанче, оттам на пода в банята. Помещението тънеше в мрак и ми трябваше известно време, за да се ориентирам опипом, докато намеря ключа на лампата и включа слабата крушка, която висеше от тавана. Точно пред мен още стояха размазани по белия порцелан на ваната засъхнала кръв, кичури коса и вероятно кости от черепа, просмукваха се в пожълтелите плочки и тъмния цимент на стената. Някак странно беше обаче, че тялото му също не беше тук. Като изключим кървавите следи, трудно можех да повярвам, че се намирам насред местопрестъпление. Не знам какво очаквах — рисунки с тебешир или следи от работата на криминолозите може би — но ги нямаше. Почудих се колко време трябва да мине, преди да разрешат на собственика да почисти ваната и после се замислих дали той въобще щеше да си направи труда. Може би гарсониерата щеше да се превърне в поредното празно жилище с незаконно настанили се хора в Амстердам.

Стига толкова. Не мислех, че ще открия в банята това, което търсех, а и не ми се искаше да преравям всичко, за да го открия, но спрях колкото да вдигна капака на тоалетното казанче и да надникна вътре. Върху застоялата вода плуваше прозрачно найлоново пликче с няколко грама бял прах като безжизнена медуза, но нямаше нищо друго необичайно. Сложих обратно порцелановия капак и влязох в тясната стая, като светнах лампата на вратата.

И стаята си беше същата като преди, макар че куфарът на Майкъл го нямаше и сега върху сгъваемата кухненска маса имаше напечатан жълт лист, който приличаше на полицейски формуляр. Застанах по средата на стаята с ръце на хълбоците и огледах интериора, питайки се откъде да започна и колко време щеше да ми отнеме. Опитвах се да се поставя на мястото на Майкъл, чудех се какво ли бих направил аз, ако живеех тук. Осъзнах, че съм пропуснал обстоятелството, че и Майкъл беше крадец. И ако приличаше изобщо на мен, щеше да държи ценностите си там, където повечето хора, особено безпринципните крадци, няма да се сетят да погледнат. Бях скрил шперцовете си зад страничния панел на ваната си, двете фигурки на маймуни в кутия за прах за пране и теорията ми беше, че Майкъл може да е направил същото. Ако беше толкова добър, колкото твърдеше Пиер, третата маймунка вероятно изобщо не беше напускала апартамента му, независимо колко убийци, полицаи и експерти бяха ровили из него.

Това беше на теория. Сега бях отново в гарсониерата и ми беше трудно да си представя къде може да беше скривалището му. Беше толкова тясно, почти нямаше мебели, че възможностите бяха ограничени. Започнах с очевидното, издърпах чекмеджетата от скрина до леглото и претърсих празнините зад тях. После обърнах чекмеджетата наопаки и проверих долната им страна. Нямаше нищо друго, освен валма прах и боклуци, така че ги върнах обратно и дръпнах леглото от стената. Имаше метална рамка и никакви видни отвори, където да може да се скрие нещо. Опипах около одеялото и чаршафите, после вдигнах матрака и претърсих и под него. Когато не открих нищо, пуснах матрака, натиснах го тук-там, като хирург, който опипва за херния, след което се отказах и насочих вниманието си към кухненския ъгъл.

Сгъваемата кухненска маса и столовете не ставаха, но разклатих газовата бутилка, за да проверя има ли газ в нея, след което насочих джобното си фенерче към гърба на малката печка. Открих миниатюрен свят от изгорели трохи и почернели парчета от един господ знае какво, но нищо съществено. Изправих се с ръце на хълбоците и погледнах към алуминиевата мивка. Възможно бе да е скрил нещо в пластмасовата U-образна тръба под нея, но беше малко вероятно, така че засега оставих тръбата. Погледнах нагоре и забелязах псевдомраморната фасунга. Фасунгата беше направена от непрозрачен материал и много вероятно беше да има нещо вътре. Преместих един от кухненските столове, качих се върху него и тъкмо се канех да я развъртя, когато чух как входната врата на кооперацията се отваря, после затваря, и шум от стъпки по стълбището отдолу.

Стъпките бяха премерени, сякаш човекът, на когото принадлежаха, не бързаше да стигне там, накъдето се беше запътил. Огледах се из стаята, чудех се дали имам време да върна всичко, както го бях заварил, но знаех, че не бих могъл да го направя, без да вдигна много шум. Вместо това развих фасунгата и разхлабих горещата крушка, така че стаята потъна в мрак и собственикът на стъпките нямаше да види, че свети под входната врата на гарсониерата. Докато се опитвах да пропъдя многоцветните шестоъгълници, които се бяха образували пред очите ми и се мъчех да не обръщам внимание на миризмата на изгорял найлон от ръкавиците за еднократна употреба, опипах слепешком вътрешността на фасунгата, докато не се уверих, че вътре няма нищо.

Междувременно стъпките се приближиха. Едва ли някой полицай щеше да проверява апартамента толкова късно през нощта, помислих си аз, но нямаше как да съм сигурен, а и винаги можеше някой да се опита да влезе, без да има изрядни правни основания. Стегнах се и се подготвих да побягна при първото докосване на ключалката, пръстите на краката ми се бяха свили в маратонките и умът ми вече репетираше скока към банята. Стъпките се приближиха още по-близо, след което чух изскърцването на хлабава дъска на площадката точно пред вратата. Последвалата тишина продължи сякаш цяла вечност. Беше толкова тихо, че чувах скърцането на капачките на колената си. Цялото ми тяло изстина, после, преди да се усетя, ме обля гореща вълна. Сдържах дъха си, доколкото можех, но се страхувах, че тупкането на сърцето ми може да е толкова силно, че да ме издаде. Всичко това взе да ми идва малко в повече, и бях на косъм да се втурна към прозореца, когато накрая, за голямо мое облекчение, стъпките продължиха и аз чух отмерени крачки по стълбите към горния етаж. Или човекът, на когото принадлежаха стъпките, беше пиян и се клатушкаше бавно нагоре, или беше стар и се нуждаеше от почивка, или просто беше достатъчно любопитен, за да спре пред апартамента, където някой беше убит наскоро, но важното беше, че нямаше да влезе при мен. Изчаках, докато стъпките престанаха да се чуват и после завъртях фасунгата обратно, извърнах поглед от крушката и я завих отново.

Слязох от стола, извадих си отвертката и незабавно развъртях ключа на лампата на стената. Проверих празнината зад ключа, после направих същото и с контактите, сложени на пода, близо до мивката. Никаква полза. Монтирах контактите обратно по местата им. След което реших да вдигна килима и да проверя дъските. Сценарият беше малко вероятен. Ако Майкъл трябваше да вземе маймунката набързо, дъските не вършеха работа. Имаше възможност, разбира се, но не ми се понрави и реших да я оставя за последно. Колкото и да ми се искаше да я избегна, банята изглеждаше по-вероятна.

Първо проверих страничния панел на ваната, в случай че наистина бяхме на една и съща вълна. Махането му се оказа доста трудно. Една от главите на винтовете беше смачкана и панелът беше завинтен под странен ъгъл, така че доста се озорих, докато го извадя, много ясно, че не биваше да си правя труда. Панелът скриваше единствено долната част на пластмасовата вана и металните тръби, а нямаше да тръгна да се занимавам с водопровода.

Нямаше закачалка за кърпи, нито стойка за душ в банята, пък и дори да имаше, маймунката май беше прекалено голяма, за да се побере в нещо подобно. Проверих пластмасовата поставка на четката за тоалетна и открих само жълтеникавокафява утайка в съдината отдолу. Светлината над главата ми идваше от една гола крушка, нямаше нито аптечка, нито шкаф за дрехи.

Огледах отново кървавата сцена във ваната, обезцветения порцелан и плочките и изтръпнах. Беше нещо съвсем дребно, но металната запушалка на преливника ми се наби на очи. Извадих отново отвертката си и с нея много внимателно извадих запушалката от ваната, без да си изцапам ръцете със засъхналата кръв и парчетата кожа наоколо. Вътре нямаше гумено уплътнение, което да я държи и тя изскочи право в дланта ми без никакъв проблем. Още нещо се показа с нея. От вътрешната страна имаше залепено найлоново пликче. Дръпнах пликчето и то веднага излезе от канала. Беше съвсем сухо, но миришеше доста гадно. Разклатих го, отворих го и извадих съдържанието му. Не беше липсващата маймунка — беше нещо много по-интересно.