Пътеводител на добрия крадец (за) Амстердам

5.

Когато се върнах, „Кафе де Бруг“ беше празно. Лампите не светеха и вратата беше заключена. Бях закъснял само с пет минути, но от Американеца нямаше следа. Зачудих се за миг дали не ми е извикал тихичко от някоя тъмна уличка, но такива неща се случваха само на страниците на моите криминални романи. Огледах се наоколо за всеки случай и видях, че улицата е пуста. Ако исках, имах идеалната възможност да проникна в кафенето, макар че не виждах за какво може да ми послужи това. В крайна сметка, натиснах дръжката на вратата още веднъж и после ударих силно с длан по стъклото.

След малко от задната стаичка се появи русата барманка. Светна лампите и забърза към вратата да ми отключи, дори не спря, за да види какво искам. Движенията й бяха припрени и изглеждаше притеснена. Не бих казал, че беше пребледняла, защото тенът й беше прекалено силен, но веселието със сигурност беше изчезнало от лицето й. Заключи вратата зад гърба ми, после застана, прехапа устни, стисна ръце, отметна коса зад ухото и ми даде още стотина не толкова явни сигнали, че се е побъркала от тревога.

— Отведоха го — каза ми, без да може дъх да си поеме.

— Двамата мъже ли?

Тя кимна.

— Преди час. До апартамента му.

— Вътре ли си?

Тя се поколеба. Извадих една от маймунките от джоба си и й я показах. Щом я видя, нещо сякаш застана на гърлото й и тя кимна, сините й очи останаха приковани към фигурката.

— Как се казваш?

— Марике?

— Каква ти е връзката с Американеца?

Тя премигна и аз веднага разбрах колко глупав беше въпросът ми. После отново погледна към фигурата на маймунката и аз я пъхнах обратно в джоба си.

— Едва ли ще се върне, нали? — попитах аз.

Тя поклати глава, сякаш за да освободи ума си от магията, която маймунката й беше направила.

— Каза, че ще остане тук цяла нощ — отвърна ми тя. — Че няма да си ходи.

— Но нещо е променило решението му.

— Те.

— Да — потърсих из кафето някакъв род вдъхновение. Явно не ми достигаше вдъхновение. — Апартаментът, за който спомена, била ли си там? — попитах.

Тя кимна.

— По-добре ме заведи.

Блондинката отново изчезна в стаичката зад бара, оставяйки ме да натикам всички съмнения, които имах относно това, с което се бях захванал, в най-затулените и тъмни ъгълчета на съзнанието си. Когато се върна, беше облечена с подплатено зимно палто и носеше връзка ключове, които използва, за да заключи вратата на кафето, преди да ме поведе през моста на канала през лабиринт от калдъръмени улици, докато токчетата й отекваха в мрака. Започна да ръми, вдигнах яката на палтото си и тикнах ръце в джобовете, докато крачех редом с нея. Не ми харесваше начина, по който се оформяха нещата — първо, втората маймунка не се беше оказала там, където трябваше да бъде, после пистолетът и крадецът, а сега и това. Цялата работа миришеше на неприятности и ми беше пределно ясно как може да свърши, но ставаше въпрос за едно момиче, което явно се нуждаеше от малко помощ и, евентуално, за двайсет хиляди евро, които да прибера.

Сградата, в която живееше Американеца, каза ми Марике, се намира на „Сент Якобстраат“, недалеч от Централна гара. Самата улица беше на втора линия в квартала на Червените фенери, осеяна с мърляви барове и кафенета и претъпкана с туристи, които се щураха безцелно, отклонили се от Дамарк само за да бъдат налазени от тъмни типове, които продават дрога. Един от досадниците тръгна след нас и ме попита дали не искам да купя малко виагра за дамата. Не му обърнахме внимание и той ни остави на мира, като през това време преминавахме покрай прозорци на нивото на улицата, осветени с цветни луминесцентни лампи, зад които проститутките зад стъклото изглеждаха отегчени от цялата шарада. Една от тях седеше върху дървен стол, обута в бикини от ликра с разкрачени крака, опряла високите си токчета на стъклото и пишеше съобщение на някого по мобилния си телефон.

Прекосихме почти половината улица, преди Марике да спре пред провиснала врата до едно от кафенетата. Вратата беше покрита с обяви и графити и изглеждаше така, сякаш неведнъж и дваж е отваряна насилствено. Пъхна ключ в ключалката и влезе във фоайето, което беше осветено от гола, нескопосано монтирана крушка и вонеше на застоял дим от ганджа. Мълчаливо се качихме един етаж, опитвах се да не вдигам много шум и да не привличам вниманието й, докато слагах ръкавиците си за еднократна употреба, Марике беше заета да рови из ключовете си.

Оказа се, че не е имало нужда да си прави труда. Вратата към апартамента на Американеца беше открехната.

Минах покрай Марике, влязох през вратата и се озовах в тясно стайче без прозорци, което служеше едновременно за спалня и всекидневна. Мястото беше оскъдно мебелирано, но чисто и подредено. В единия ъгъл имаше единично легло с тъмнозелена покривка и бели чаршафи. Върху леглото лежеше отворен куфар. Прерових го набързо. Пълен беше с идеално сгънати дрехи, вътре имаше някакви документи за пътуване и малък лаптоп, нищо друго интересно. До леглото стоеше скрин с чекмеджета, всичките до едно отворени и празни. От другата страна на стаята имаше дървена маса с два сгъваеми стола, газова фурна, свързана с газова бутилка и една мивка с няколко издраскани чаши за вода, похлупени да се оцеждат отгоре. Право пред нас, малко скрита встрани, имаше втора врата.

Марике се запъти към вратата преди мен, но аз сложих ръка на рамото й и влязох пръв. Не останах особено изненадан от това, което заварих; само дето още беше жив. Лежеше проснат в порцелановата вана, целият в кръв. Кръвта беше гъста, окислена и тъмна като хубаво мастило. Отляво на слепоочието му зееше дупка и успях да видя бели парченца от счупени кости сред сплъстената му от кръв коса. Дясната му ръка висеше извън ваната, пръстите му бяха огънати назад под ужасен ъгъл, но макар да бе със затворени очи и явно в безсъзнание, гръдният му кош се надигаше и спадаше на пресекулки.

Зад мен Марике извика и изпусна ключовете си на пода, което беше по-добре от това да припадне, предполагам. Обърнах се да я изведа навън в другата стая и точно тогава чух сирените, последвани от скърцане на спирачки. След секунди някой отвори с ритник входната врата на сградата и изкрещя: „Полиция!“, докато тичаше нагоре по стълбите.

Наречете ме старомоден, но в подобни ситуации гледам да си плюя на петите. Марике стоеше с празен поглед и трепереше, но аз направих каквото можах с оглед на обстоятелствата.

— Дошла си сама — казах й. — Не съм бил тук. Дошла си и си го заварила така, само това знаеш. Марике? Разбра ли ме?

Тя се свлече на пода, главата й увисна и не бях сигурен разбра ли ме, или не. Нямах време да се уверя. Прозорецът в банята се вдигаше, отворих го и се спуснах върху плоския покрив отдолу. После се обърнах, надигнах се и затворих прозореца, след което побягнах с всички сили.