Пътеводител на добрия крадец (за) Амстердам

22.

Куфарчето не искаше да се затвори. Натисках с все сили капака и се мъчех да затворя закопчалките, но все не успявах. Нещо пречеше. Сложих куфарчето на пода и стъпих върху него. Когато пак не стана, скочих с два крака върху капака. Поддаде, но не много. Реших да го отворя и да се опитам да сложа по друг начин ръката на иконома Артър, но когато вдигнах капака, вътре нямаше никаква ръка — имаше мъжка глава. Мъжът ме гледаше умолително, очните му ябълки щяха да изхвръкнат от процепите на маската, която носеше, и той изстена. Стенанията му станаха по-силни и главата му се заклати, сякаш се опитваше да каже нещо, но не можеше. Пресегнах се, бръкнах с пръсти в устата му и претърсих влажния отвор, докато пръстите ми не усетиха нещо твърдо. Стиснах предмета с все сили и задърпах. От устата му изскочи фигура на маймунка, цялата покрита със слюнка. Вдигнах фигурката към носа си и я помирисах. В синусите ми проникна сладка пиперлива миризма и се заклещи в мозъка ми. После очите ми изведнъж се отвориха и мъжът, който държеше главата ми изправена, като ме дърпаше за косата, поднесе ароматните соли отново под носа ми.

Зашлеви ми един шамар за всеки случай и аз изломотих нещо, което пресъхналите ми устни отказаха да произнесат членоразделно. Събрах малко слюнка в уста и я преглътнах — в този момент ми призля. Получих внезапен и неконтролируем пристъп, гореща вълна се понесе от гърдите към скалпа ми и превърна челото ми на гореща плоча. Ушите ми изпукаха и гърлото ми се сви. Превих се на две и си изповръщах червата.

Мъжът пусна косата ми и отскочи, за да не го изцапам. Ръмжеше, докато от устата ми се точеха лиги и жлъчка. Искаше ми се да обърша устните си с ръка и да изтрия потта от челото си, но открих, че не мога, защото ръцете ми бяха вързани за гърба на пластмасовия стол, върху който бях седнал. И краката ми бяха вързани здраво за металните крака на стола. Горещината беше непоносима. Искаше ми се да ме съблекат и хвърлят в леден басейн, копнеех да излеят отгоре ми тонове ледена вода. Обърнах се замаяно към мъжа и точно се канех да го помоля за помощ, но докато разделях устните си, които имаха вкус на повръщано, за да оформя думите, погледът ми се замъгли и аз открих, че гледам към дълъг размазан тунел, който водеше само до безсъзнание.

Вторият път, когато се свестих, мъжът държеше главата ми назад и наливаше вода в гърлото ми. Задавих се и я изплюх, за малко щях пак да повърна. Мъжът опита да ми налее още вода, но аз поклатих глава, изстенах и бутнах чашата. Той отстъпи назад и ме огледа за миг, после започна да вика през рамо нещо на холандски, докато приятелят му не влезе в стаята при него. Двамата мъже бяха облечени с джинси и кожени якета и косата на Слаботелесния, който бе държал чашата вода, беше разрошена и сплъстена от маската, която по-рано беше носил. Здравеняка нямаше коса. Макар да ги бях виждал само веднъж в кафенето с Майкъл, често си бях мислил за тях и веднага се сетих кои са.

Нещо ме удари в носа, погледнах надолу и видях, че локвата повръщано все още стои на пода пред мен. Вдигнах очи и огледах стаята, в която ме държаха. Бях идвал тук. Матракът и завивките още бяха нарязани и съсипани, дървеният сандък се намираше точно където беше стоял и преди и капакът на тавана си беше на мястото, точно над раклата. На голия под, малко по-далеч от стомашното ми съдържание лежаха двете маймунски фигурки.

Мъжете видяха, че гледам към тях и си казаха нещо. После Слаботелесния се наведе и ги взе, пъхна ги в джоба на коженото си яке и вдигна ципа, като ме погледна разтревожено, сякаш можех да му ги открадна пред очите. Не знаех как очаква да го направя. Само напрежението в гърдите ми от това, че ръцете ми бяха вързани зад гърба, беше достатъчно, за да ме накара да присвивам лице от болка, всеки път, когато си поемех въздух. Гръдният ми кош беше натъртен и ме болеше там, където ме бяха ударили с бейзболната бухалка и се опасявах, че поне едно от ребрата ми може би е счупено. Донякъде беше добре, че не можех да движа ръцете си, защото това означаваше, че няма да усложня травмите си или да вдигна ръка, за да открия в какво ужасно състояние се намира тилът ми. Въпреки това бях прекарвал много по-хубави вечери.

— Ти си англичанин — каза Здравеняка накрая.

Кимнах, после се намръщих, защото стаята се залюля на една страна.

— Знаеш ли кои сме?

Този път поклатих глава много внимателно.

— Ние те познаваме. Господин Марли Хауърд. Ти си писател.

— Да — успях с мъка да промълвя.

— И крадец.

Срещнах очите му. Бяха хлътнали и много тъмни. Присви глава между яките си рамене, вдишваше и издишваше през широките си ноздри, докато чакаше да му отговоря. Слаботелесния ни следеше с поглед като запален фен на оспорвано спортно състезание. Погледнах към пода, помъчих се да се съсредоточа и Здравеняка повтори думите си.

— Ти си крадец. Открадна от нас.

— Беше грешка — казах с дрезгав глас.

— Казваш го сега.

Вдигнах поглед.

— Всъщност, повтарям го от една седмица. Откакто убихте Майкъл.

Слаботелесния се обърна към Здравеняка, канеше се да каже нещо, но Здравеняка вдигна ръка и го спря. Приближи се към мен и клекна точно пред стола ми, лицето му беше на сантиметри разстояние от моето. Свъси вежди и ме погледна право в очите, поглаждаше брадичка с пръсти като играч на голф, който преценява трудна дупка. За миг помислих, че ще ме удари, но вместо това той просто стоеше там, без да промълви нито дума и дишаше бавно, опитвайки се да прочете нещо в изражението ми. Не бях сигурен какво точно търси и бях прекалено слаб, за да се преструвам, за това го оставих да ме разбира както си иска. След малко постави ръце на бедрата си и се изправи отново.

— Заспивай — каза той и с тези думи вдигна обутия си с кубинка крак във въздуха и ритна стола ми, така че той се претърколи и аз се стоварих на една страна, нов пристъп на болка запулсира в гърдите ми.

Не зная как съм заспал, но наистина успях да подремна, макар и за кратко. Събудих се от игличките в ръката си. Беше изтръпнала и започваше да пулсира. Стиснах зъби и се преборих с болката и спазмите в целия си гръден кош, докато се мъчех да се изправя отново. Но не можех да го направя. Ъгълът беше прекалено неудобен. Забих чело в пода и опитах да се надигна леко, за да може кръвта да се върне отново в ръката ми. Помогна малко, но ужасно ми се искаше да протегна и разтърся ръката.

— Хей — провикнах се, нотката на страх в гласа ми ме изненада. — Хей, боли ме ръката. Моля ви. Наистина ме боли.

Чух шум от стъпки навън в коридора.

— Моля ви — продължих. — Поне ми помогнете да се изправя. Изтръпнала ми е ръката.

Видях сянката на пода до прага на стаята, но тя не се приближи.

— Моля ви, умолявам ви. Развържете ми ръцете. Нека да ги протегна. Моля ви.

Ново суетене, само че този път сянката се отдалечи. После лампата в коридора угасна и не след дълго започнах да вия и да се проклинам. Можех да млъкна, да се отчая, но вместо това се вбесих. Псувах, скърцах със зъби и започнах да се мятам насам-натам със стола, като изкрещявах всеки път, щом ме заболеше от раните, което ставаше често, докато някак си успях да се преметна така, че да легна на другата си ръка. Лежах така, един бог знае колко време, с лице, притиснато към прашния под, дишах на пресекулки, гръдният ми кош пулсираше болезнено от време на време и раната на тила ми се превръщаше в източник на ужасно главоболие, докато най-накрая Здравеняка и Слаботелесния не се върнаха обратно в стаята и не се изправиха отново над мен.

— Ставай — нареди ми Здравеняка.

— Не мога.

Той махна нетърпеливо на Слаботелесния и двамата заедно ме изправиха и вдигнаха стола отново на крака. Представа нямах кое време е, макар че нещо ме караше да си мисля, че вероятно е късно през нощта или рано сутринта. Слаботелесния изглеждаше уморен и изтощен, така че вероятно бях прав. Във всеки случай наистина нямаше никакво значение.

— Разкажи ни за Американеца — нареди ми Здравеняка.

Премигнах, опитах се да си събера ума и да приведа мислите си в някакъв ред.

— Името му беше Майкъл Парк — започнах аз, опитвайки се да раздвижа челюстта си и да оближа устни. Киселият гаден вкус още беше там.

— Току-що беше излязъл от затвора. Бил е осъден за…

— Да, да. Кажи ни откъде го познаваш.

— Нае ме. Да открадна маймунките от вас. Докато вечеряхте заедно.

— Лъжеш — каза той и замахна с ръка назад, сякаш искаше да ме удари.

— Не — отвърнах и се дръпнах. — Това е истината, наистина. Каза, че му имате доверие. Но уреди да вечеряте така, че да мога да открадна фигурките. Каза ми къде живеете и къде ги държите.

Той бавно свали ръка.

— Защо го е направил?

— Не знам. Но щеше да се махне от Амстердам веднага щом му ги дам.

— Той ли ти го каза?

— Да, и аз му повярвах.

Здравеняка се замисли върху това, което му бях казал, а Слаботелесния не го изпускаше от очи, подобното му на плъх лице потрепваше, а дългите ръце висяха отпуснато отстрани. Слаботелесния хич не ми харесваше. Със Здравеняка можех да разговарям, но имах чувството, че Слаботелесния няма мозък, за да се разбера с него. Изглеждаше нервен, вечно на ръба, макар че имах чувството, че си е такъв по характер, а не взима наркотици.

— Както и да е — започнах, опитвайки се да накарам Здравеняка да говори, — какво значение има това за вас? Майкъл е мъртъв и вие имате трите маймуни.

Здравеняка наведе глава и присви отново рамене, сякаш се стягаше за нещо и този път наистина си помислих, че може да пристъпи напред и да ме удари. Пое си дълбоко въздух, огромният му гръден кош се вдигаше и спускаше, докато ръцете му се стягаха в юмруци отстрани. Виждах го как ги стиска, кожата на кокалчетата му започна да побелява.

— Защо казваш това за маймунките?

— Изглежда очевидно. Откраднали сте фигурката на Майкъл. Затова сте го пребили — за да ви каже къде е. Сега си върнахте и двете, които ви бях откраднал.

— И по-рано каза, че сме го убили. Не е вярно.

Слаботелесния нервно поклати глава.

— Ако вие не сте го убили, тогава кой?

— Ти — рече Здравеняка. — Затова полицията те арестува.

— Беше грешка.

— Още една грешка — изви глава първо на една страна, после на другата. — Полицаят, който те арестува, Бургграве, той не прави грешки.

— Този път направи. Слушай, истина е, че отидох до апартамента на Майкъл, след като откраднах маймунките от вас, но той вече беше пребит. Лежеше във ваната. Пръстите му бяха счупени.

Здравеняка рязко си пое дъх и извърна лице встрани, сякаш се притесняваше от картината, която рисувах. Езикът на Слаботелесния се стрелна от устата му като на гущер.

— Каза ли нещо?

— Не.

— Лъже — намеси се Слаботелесния решително. — Опитва се да ни изиграе.

— Не, не — отвърнах. Истина е. Повярвайте ми.

Здравеняка вдигна ръката си, за да ни накара да млъкнем и двамата.

— Последната маймуна не е ли у теб? — попита той.

— Не е ли у вас?

Погледна ме право в очите, отново се опита да прочете мислите ми. Този път и аз направих същото. Къде беше третата маймуна? Щом не беше нито у мен, нито у тях двамата, тогава у кого беше? И дали ми казваха истината, че не са убили Майкъл? Трудно ми беше да преценя, като се има предвид, че ме бяха пребили с бейзбол на бухалка и ме бяха вързали за стола.

— Какво ще кажете — продължих аз — да ме пуснете и аз да ви донеса третата маймуна? Мисля, че знам къде може да е.

— Къде?

— Някъде, където трябваше да я потърся най-напред. Ако ме пуснете, ще я намеря и ще ви я донеса обратно.

Тогава Здравеняка се ухили, разкривайки всичките си пломби. Дори се изкиска накрая.

— Лъжеш. Ще идеш в полицията.

— Повярвай ми, това е последното нещо, което ще направя.

— Но аз не ти вярвам — той кимна към Слаботелесния. — И приятелят ми казва, че трябва да те убием. Започвам да се съгласявам с него.

— Не, чуй ме. Знам къде е.

— Нищо не знаеш.

Той махна към Слаботелесния и двамата излязоха от стаята, като затвориха вратата зад себе си.

Щом си тръгнаха, се върнах моментално към това, което правех, преди да влязат. Ако се замислите, да си крадец е горе-долу същото като да си илюзионист. Всичките тези ключалки, вериги и въжета действат на същия принцип. Но докато да си крадец означава да влизаш в затворени пространства, да си илюзионист значи да излизаш от тях. Всеки специалист по човешки ресурси може да потвърди, че двете професии изискват много сходни умения. Което просто е заобиколен начин да ви кажа, че в края на краищата бях успял да разхлабя въжетата, с които бяха вързани китките ми за стола.

Истината е, че се мъчех да развържа въжетата от мига, в който бях дошъл в съзнание. Боляха ме гърдите, докато го правех и това да огъваш китки и извиваш пръсти, когато ръцете ти са изтръпнали, определено е доста болезнено, но беше много по-добре, отколкото да бъдеш убит. Така че се мъчех да разхлабя въжето и да развържа възлите и след няколко часа успях да се справя с първите възли. От там нататък повтарях едно и също упражнение, само трябваше да дърпам малко повече въжетата и да извивам малко по-силно китките си, докато не разхлабих въжетата достатъчно, за да измъкна ръцете си. Тъкмо това направих, когато Здравеняка и Слаботелесния излязоха от стаята и ме оставиха да се оправям както мога.

Разбира се, това беше само първата крачка и след като внимателно протегнах ръце, огледах охлузванията по китките си и ги разтърсих, за да им вдъхна малко живот, трябваше да повторя същия процес с въжетата, с които бяха вързани краката ми. Този път, обаче, виждах какво правя и какво има насреща ми, и щом разхлабих първия ключов възел, остана само въпросът дали разполагах с достатъчно време да довърша работата си, преди някой от двамата да влезе с танцова стъпка обратно в стаята и да ме довърши с бейзболната бухалка.

Подобни мисли не помагаха. Нещо повече, подобни мисли определено спъваха усилията ми, като ме караха да прибързвам и да дърпам въжетата прекалено силно. Проблемът беше, че макар и да си давах сметка, че ме забавя, бях толкова притеснен да не изпусна шанса си за бягство, че продължих да действам по същия начин; непрекъснато си плетях пръстите и палците. Но все пак ужасът помогна до известна степен, защото отклоняваше ума ми от раните. А това да мисля за нещо друго вместо за болката, която изпитвах, беше от жизненоважно значение. Накрая се освободих напълно и успях да се изправя, олюлявайки се, и да започна да се подготвям за предизвикателството да се покатеря на тавана.

Когато се опитах да се набера нагоре, изпитах страхотна болка, признавам това с ръка на сърцето. Имаше вероятност повече да съм си навредил, отколкото помогнал с този опит, като се има предвид, че трябваше да напрегна ребрата си, но преживяването наистина ме накара да си помисля, че може би всичките тези приказки как при екстремни условия хората събирали допълнителни сили, са верни, защото въпреки всичко успях да се изтегля нагоре и го направих, без да викам и да пъшкам, въпреки болезнените спазми, които обливаха тялото ми.

И понеже или трябваше да го направя, или да умра, изборът беше буквално този, почувствах огромно облекчение, когато най-накрая проврях лакътя и бедрото си през капандурата и наврях глава под износената изолация на тавана, за да установя, че пистолетът още си стои там, където го бях скрил, точно както се случват нещата, когато планетите са подредени както трябва и добрият господ е в благосклонно настроение.

Не че имах време да мисля за такива неща точно сега, защото бях прекалено зает да издърпам дръжката на пистолета колкото се може по-тихо, докато не открих, че нещо пречи. Патроните изпадаха. Не това исках. Нескопосано ги напъхах обратно, после напипах друго лостче, надявах се, че това е предпазителят. Дръпнах го на една страна, не се случи нищо лошо, тогава провесих крак от тавана и скочих върху капака на раклата, колкото се може по-тихо.

Вдигнал пистолета напред като особено застрашително фенерче, отидох до вратата и се ослушах за някакъв шум от страна на двамата мъже, който да подскаже, че са ме чули. Напрегнах слуха си, но в тишината чувах единствено звука от дишането ми; кратко и накъсано в гърлото ми. Излязох в коридора, насочих пистолета към тъмното пространство пред мен и последвах цевта към втората спалня. Вратата беше затворена. Погледнах през рамо, после отново към вратата и се почудих дали да не я отворя с шут. Накрая се протегнах и завъртях дръжката колкото се може по-бавно и тихо, вратата се открехна и надникнах вътре.

Стаята беше тъмна. След няколко напрегнати мига, очите ми се приспособиха и успях да различа очертанията на Слаботелесния, който спеше върху походното легло. До него, на пода, лежеше коженото му яке. Пристъпих на пръсти до якето и се наведох, като през цялото време не изпусках мъжа от око, опипах якето му, докато пръстите ми не откриха фигурките на маймуните. Още си бяха в джоба с ципа. Не посмях да отворя ципа, затова направо взех якето и излязох заднешком от стаята в коридора, където се оказа, че Здравеняка ме чака с бейзболната бухалка на рамо.

Не очакваше пистолета обаче. Ако го беше очаквал, предполагам, че щеше да ме издебне отстрани на вратата и да ме цапардоса по главата веднага щом се появя. Вместо това стоеше срещу мен в дъното на коридора и когато запали крушката отгоре, вероятно си помисли, че само видът на бухалката ще е достатъчен да ме накара да се предам. Очите му се разшириха, когато изпънах ръка и насочих пистолета към него. После се присвиха и сбърчи чело.

— Но ние те претърсихме — оплака се той.

— Това да ти е за урок да не държиш пистолети вкъщи — прошепнах. — Всеки може да го намери.

— Но…

— Пусни я — срязах го и посочих към бухалката. — И тръгни заднешком. Веднага. Назад.

Поколеба се. Размахах пистолета към него. Бавно Здравеняка подпря бухалката с дръжката на стената.

— Не, на пода — изсъсках.

Здравеняка понечи да коленичи.

— Не ти — рекох. — Бухалката. Остави я на пода.

Направи каквото му казах.

— Добре, сега се отдръпни от нея.

Направи няколко крачки назад и аз видях входната врата, забелязах, че беше поправена на две на три, а не сменена. В този миг той извика нещо на холандски към втората спалня и миг по-късно Слаботелесния изломоти нещо в отговор. Поклатих глава и този път Здравеняка не каза нищо, но вече беше прекалено късно. Тръгнах напред по коридора, заобиколих Слаботелесния, който се появи зад гърба ми със замъглен поглед, челюстта му увисна до пода в мига, в който ме видя с якето и пистолета.

— Къде са ключовете от микробуса? — попитах, размахвайки пистолета между двамата.

Слаботелесния още беше прекалено шокиран, за да отговори, а Здравеняка се бавеше.

— Ключовете — извиках, насочих пистолета към Слаботелесния и стиснах още по-здраво спусъка. — Веднага.

Безмълвно посочи към якето, което държах и аз го разтръсках, докато не ги чух да дрънчат.

— Добре — продължих, като се обърнах отново към Здравеняка. — Ти отвори вратата. Така. Сега се дръпни още назад. Още, още. Така.

Погледнах още веднъж към Слаботелесния, за да се уверя, че не се е приближил повече.

— Ако чуя някой от вас да излезе на стълбите, преди да съм излязъл оттук, ще стрелям. Ясно?

Слаботелесния стоеше с отворена уста и гледаше безпомощно към партньора си, но Здравеняка кимна и спокойно скръсти ръце на тила си. Запътих се към вратата, пистолетът се люлееше като махало ту към единия, ту към другия и когато прекрачих прага, просто се обърнах и хукнах надолу по стълбите, започнах да прескачам по няколко стъпала, за да стигна до долния край на петте етажа, колкото се може по-бързо в моето състояние. Когато бях на финалната отсечка, дишах тежко, главата ми беше олекнала и имаше явно опасност сърцето ми да изскочи от гърдите, но не чух никакви стъпки зад гърба си. Стигнах до входната врата, дръпнах резето и излязох в тъмната студена нощ. Бързах, колкото можех, като ровех из джобовете на коженото яке, докато не открих ключовете от вана и кривнах към канала, за да ги хвърля във водата. Помислих си дали да не метна и пистолета, но накрая реших да го увия в коженото яке, пъхнах го под мишница и тръгнах да търся най-близката стоянка за велосипеди.