Пътеводител на добрия крадец (за) Амстердам

30.

— Според мен — продължих аз, — Роберт Волкерс е потърсил Майкъл, а не обратното. Казал му е кой е и с какво си изкарва хляба и му е обяснил, че може би има начин да си помогнат взаимно. На Майкъл, това е мое предположение, отначало не му е харесало. Повечето професионални крадци сами си намират работа. Така не трябва да разчитат на други хора да свършат нещо, както и не трябва да делят плячката. Но ние сме хора и несъмнено е бил изкушен от предложението на Роберт Волкерс. Можел е да му осигури достъп до трезора на „Ван Зант Диамантс“, а Майкъл се е занимавал само с диаманти. Вероятно се е позамислил малко и е решил, че е заинтересуван, но не желае да поеме сам всичките рискове. Ако това, което бил чувал, се окажело вярно, диамантите щели да стигнат за всички, нямало да е лошо да има гръб. Затова намерил двама местни разбойници и не след дълго заформил собствена банда.

Спрях и огледах лицата около мен, исках да се уверя, че няма да загубя никого от тях. Малко вероятно беше. Не бях задържал вниманието на публика така, откакто бях изнесъл първото си литературно четене — пред двама фенове от типа „Умирай трудно“ и притеснен собственик на книжарница на „Черинг Крос Роуд“. Ако не внимавах достатъчно, цялото това внимание щеше да ми излезе през носа.

— Волкерс — продължих — е бил наясно с част от организацията на „Ван Зант Диамантс“ и лесно е можел да разбере кога се очаква пратка и какво съдържа тя. Моята теория е, че е изчакал голяма доставка и след това се е погрижил пазачът, който е бил на смяна с него, да изчезне за час-два. После единственото, което е трябвало да прави, е било да охранява, докато Майкъл и неговите двама холандски приятели се занимават с металната клетка и трезора. Разполагали с достатъчно време, един умел крадец може да проникне във всеки сейф или трезор на света. В крайна сметка един сейф е толкова добър, колкото ключалката, която го заключва, и за жалост тази ключалка винаги може да бъде насилена или отворена с шперц. След като Майкъл е приложил собствената си вещина, бандата е опразнила трезора и тъй като вече не са имали нужда от Роберт Волкерс, са го убили и са избягали с плячка, която да ги осигури за цял живот.

Чух как някой рязко си пое въздух, обърнах се и видях, че Ким се намръщи, присвила очи, стискаше здраво юмруци, така че ноктите й се забиваха в кожата. Трудно беше да не кажеш нещо в този момент, да не се обърнеш директно към нея по начин, който да направи нещата малко по-лесни. Вместо това продължих:

— Обаче е трябвало да се пласират прекалено много скъпоценни камъни на пазара и тъй като Роберт Волкерс е бил мъртъв, се е вдигнала много по-голяма пушилка, отколкото им се е искало. Полицията е назначила амбициозен полицай, мъж на име Бургграве, и той явно е разрешавал всеки случай, който са му възлагали.

Бургграве наостри уши. Изправи се и присви очи зад квадратните рамки, сякаш някой го чешеше по гърба точно както трябва. Помъчих се да не му обръщам внимание, като вместо това се съсредоточих върху детектив инспектор Ример.

— И така, бандата е трябвало да се покрие и междувременно решили да приберат диамантите някъде на сигурно място. Били чували за едно място в Китайския квартал и макар че не било идеално (защото нищо не е, когато един от членовете на бандата е талантлив крадец), те били толкова сигурни в него, колкото било възможно да бъдат. Не можели да използват банка, защото банката щяла да задава прекалено много въпроси и да иска документи за самоличност, но мястото, което открили, било толкова сигурно, колкото и банката, но без излишни усложнения.

Извърнах се към Здравеняка и Слаботелесния и продължих да обяснявам на тях, като се помъчих да ги накарам да видят, че съм разбрал всичко. Вече ме слушаха внимателно, като чакаха да чуят какво ще кажа след това и дали ще трябва да го отричат, или не.

— По едно щастливо стечение на обстоятелствата сейфовете на това място се отваряли с три ключа. Било идеално: всеки член на бандата можел да има по един ключ и да е сигурен, че никой не може да офейка сам със скъпоценностите. Ключовете изглеждали така — казах аз, извадих два ключа от джоба и ги поставих на дланта си, за да ги покажа на групата. — Но преди да им ги дадат, били напъхани набързо в гипсови калъпи във формата на трите умни маймунки. Не виждам, не чувам, не казвам. Това бил начинът на собственика да заяви, че не го е грижа какво се съхранява в трезора му — нямало да задава никакви неудобни въпроси. Двата ключа, които държа, бяха в двете фигурки, които откраднах за Майкъл. Затова третата фигурка е била толкова важна. Този, който я е намерел, е можел да сложи ръка върху скритото преди години съкровище с диаманти на „Ван Зант Диамантс“. И това, явно, е било достатъчно, за да бъде Майкъл пребит до смърт.

Подадох ключовете на Ример и видях как ги претегля в ръката си. Върху медта все още бяха останали няколко парченца гипс, което придаваше на историята ми още по-голяма достоверност. След миг, вдигна очи от ключовете и ме изгледа строго.

— Но преди малко казахте, че не са убили пазача — рече тя, като махна с ръка към Здравеняка и Слаботелесния.

— Да — съгласих се и се обърнах да видя как е Карине Ракер. В очите й се четеше тревога, макар и само поради факта че бях погледнал право към нея за пръв път от доста време. Със сигурност нямах впечатлението, че английският, на който говорехме, значи нещо за нея, затова отново насочих вниманието си към Ример.

— Страхувам се, че точно тук нещата стават малко по-сложни. Честно казано това, което току-що ви разказах е по-скоро като първата ми редакция на финала. Но когато се замислих малко повече, когато наистина потърсих логиката, просто не се връзваше. Затова подходих от различен ъгъл. Сетих се за нещо, с което не се бях занимавал и си зададох един въпрос. Знаете ли какъв беше въпросът?

— Защо са убили баща ми? — попита Ким изневиделица.

— Не — отвърнах, като поклатих глава и смекчих тона си. — Това нямаше да ми помогне. Можеше да са го убили, за да няма свидетели или да не делят плячката, или просто защото някой се е разгорещил. Вероятностите бяха прекалено много. Не, това, което се запитах беше следното: откъде се е появил пистолетът?

— Може да са го носили със себе си — предложи Бургграве.

— Може, да. И може да са се отървали от него след това. Но защо? Още не съм срещал крадец, който да носи пистолет със себе си по време на работа. И знам от личен опит, че тези двама джентълмени предпочитат бейзболни бухалки пред огнестрелно оръжие. Затова се почудих, дали Ван Зант не е карал пазачите си да носят оръжие.

— Па! — извика Ван Зант и вдигна ръце във въздуха, после отново тропна с бастуна си, сякаш сега вече наистина си бях загубил ума.

— Нямаше да е законно — каза ми Ример, като прекъсна изпълнението му. — В Холандия има строги закони за носенето на оръжие.

— И аз така реших. Но да предположим, че шефът на охраната на Ван Зант е бил по-загрижен за опазването на скъпоценните си камъни, отколкото за стриктното спазване на закона. Да предположим, че е предложил на пазачите си средство да се защитят.

— Не е вярно — възпротиви се властно Ван Зант.

— На мен ми изглежда логично — отвърнах му. — Винаги сте обичали да пазите в тайна въпросите, свързани с охраната. Всичко да е скрито-покрито. Да вземем нощта на смъртта на Волкерс — преживели сте най-големия обир в историята на компанията и въпреки това сте отказали да сътрудничите открито на полицията или въобще да разгласявате престъплението.

— Такова беше решението на директорите. Наша грижа беше да осигурим спокойствието на семейството на господин Волкерс. Трудни времена бяха.

— Да, така е. Но това ви е позволило да потулите новината, че „Ван Зант Диамантс“ е била въоръжила пазача си с пистолета, който го е убил.

Погледнах към Стюарт, после махнах към чантата, която Карине Ракер стискаше толкова здраво.

— Ръдърфорд, бъди така любезен — казах аз.

— Разбира се — отвърна ми той, наведе се и каза нещо на холандски на възрастната жена. Тя го изслуша, после кимна плахо и отвори закопчалката на дамската си чанта, раздели кожените прегради много предпазливо, бръкна вътре бавно, сякаш търсеше нещо невероятно чупливо. Ръцете й се появиха от чантата по същия начин, държаха пакет, увит в както изглеждаше стара кърпа за чай. Подаде пакета на Стюарт и той го подаде на мен. Поех го, внимателно го развих и хванах предмета в него с крайчеца на плата.

— Това е пистолетът, предоставен на Луис Ракер от охраната на „Ван Зант Диамантс“. Държал го е прибран в гардероба си, след като е престанал да работи тук, в случай че мъжете, които заплашвали майка му се появят отново и си останал там, докато госпожа Ракер не решила да прегледа дрехите му, след като починал. Повече от убеден съм, че Роберт Волкерс е бил убит със същия пистолет. И той му е бил даден от неговия работодател.

— Това са само приказки — намеси се Бургграве и погледна към Ример. — Пистолетът, с който е бил убит, така и не беше открит. Безсмислено е да говорим за това.

— Можеше и така да е — рекох, като междувременно поставих пистолета до мен на земята и си сложих чифт хирургически ръкавици за еднократна употреба. — Ако не беше това.

И „това“, което имах предвид, беше втори пистолет и аз го извадих от задния си джоб, хванах го за предпазителя и го вдигнах, така че всички да могат да го видят. Очите им се втренчиха в него, сякаш бях фокусник, който се кани да направи световноизвестен номер.

— Готов съм да заложа сериозна сума, че това е пистолетът, с който е бил убит Роберт Волкерс — продължих аз. — И това е бил пистолетът, с който Ван Зант го е въоръжил. Както сами можете да видите, той е същият като пистолета, който ни донесе госпожа Ракер днес. И знаете ли къде го открих? Във вашия апартамент — казах и се обърнах към Здравеняка.

Здравеняка седна изправено за пръв път.

— Но той не е мой — рече той, прозвуча искрено смутен.

Изчаках малко, преди да отговоря, беше ми любопитно дали щеше да изгуби още малко самообладание.

— Никога преди не съм го виждал — добави той.

— Напротив — отвърнах му аз. — Макар че и тогава изглеждахте също толкова изненадан. Това беше пистолетът, който насочих към вас, когато се измъкнах от апартамента ви, след като ме отвлякохте. От погледа ви разбрах, че нямате никаква представа как съм се сдобил с пистолет. В крайна сметка не бях въоръжен, когато ме претърсвахте, преди да ме завържете на стола в спалнята. Истината е, че открих пистолета на вашия таван.

Изчаках отново, но той не захапа въдицата. Останах с впечатлението, че наистина е озадачен.

— За пръв път го намерих в нощта, когато претърсвах спалнята ви за фигурката. Първоначално беше в раклата ви, но го скрих на тавана, защото имам навика да крия оръжия, които намирам. Ужасни неща са това пистолетите — могат да направят такива страшни бели. Но признавам, че изглеждахте силно изненадан, когато се появих от стаята ви с него. И нямам предвид изненадан, защото сте го търсили в сандъка и не сте разбрали къде се е дянал. Изненадан, защото нямахте представа, че в апартамента ви има пистолет. А според мен не сте имали представа, защото Майкъл го е бил оставил там.

Здравеняка се намръщи и ме погледна сърдито.

— Не ме разбирате, така ли? Майкъл не само е подготвял удара ми, когато е проникнал в апартамента ви. Той е оставил и пистолета.

Настъпи моментно мълчание. Челото му още повече се набръчка.

— Значи е искал да го натопи — обади се Стюарт.

— Не — отвърнах и се обърнах към него. — Защо му е било да го прави? Защо ще прекара дванайсет години в затвора, без да издаде останалите членове на бандата си и щом излезе, ще се опитва да ги натопи? Няма логика.

— Тогава какво? — попита Стюарт.

— А, ето тук става малко заплетено. Ще се върне малко назад. Майкъл ме нае да открадна две маймунки, нали така?

Стюарт кимна. Огледах се отново наоколо и открих, че Здравеняка и Слаботелесния също кимат.

— Въпросът е защо го е направил? Да, щяло е да му осигури алиби пред приятелите му, но още какво? От неговата гледна точка, той нямало да ви ограби. И смятам, че това е било много важно за него. Искам да кажа, прекарал е дванайсет години зад решетките и през цялото това време вие, двамата, търпеливо сте го чакали. Не сте се пробвали да приберете диамантите. Не, съгласили сте се да чакате, докато той излезе и всеки да вземе своя дял.

Завъртях свободната си ръка в знак на размисъл като преподавател, който се готви да се отклони от темата.

— Разбира се, съществува голяма вероятност просто да не сте могли да вземете камъните без него, но има и още нещо. Били сте банда и сте развили известна лоялност един към друг. Майкъл е искал да открадне диамантите от вас, но не е искал да го направи лично. И освен това е искал да ви остави пистолета като компенсация, ако искате дори.

— Каква компенсация? — попита Ким, очите й започваха да просветват.

— Понеже това е било оръжието, с което е извършено убийството. Щяло е да им позволи да вкарат истинския убиец на баща ти зад решетките, ако им създавал проблеми.

— Не разбирам — рече тя. — Как?

— Отпечатъци — отвърнах й аз. — Отпечатъците на убиеца все още са върху пистолета, дори и дванайсет години след престъплението. Нали така, инспекторе?

— Възможно е — съгласи се Бургграве.

— Само възможно ли?

Повдигна рамене.

— Убиецът може да е използвал ръкавици.

— Разбира се — отговорих аз и се плеснах по челото. — Не бях се сетил за това. Носехте ли?

— Какво?

— Носехте ли ръкавици? Когато убихте Роберт Волкерс.