Пътеводител на добрия крадец (за) Амстердам

6.

На следващата сутрин останах до късно в леглото, а в ранния следобед разпечатих окончателния вариант на последния си роман. След като подредих всички страници и ги приготвих за изпращане, ги стегнах с един ластик, написах на ръка няколко думи на първа страница и напъхах купчината листове в голям кафяв плик. След което разходих плика до централна поща, където отброих достатъчно пари, за да съм сигурен, че на следващия ден ще пристигне в Лондон, после се отправих към Централна гара и си купих билет отиване и връщане до Лайден, близкото университетско градче.

Имах нужда да се измъкна за малко от Амстердам и Лайден изглеждаше толкова подходящо място, колкото и всяко друго. Пътуването дотам не изискваше кой знае какво усилие, отне само трийсет минути с влак и щом си купих едно кафе на изпроводяк и нов пакет цигари за из път, с удоволствие отпуснах кокалите си върху мястото до прозореца в долната част на двуетажния вагон и се зазяпах разсеяно през зацапаното стъкло към гърбовете на отминаващите къщи и офис сгради и после към фермите и отрязъците от асфалта на магистралата, която водеше към летище Шипхол. Влакът спря точно по разписание в подземната гара на летището и повечето от пътниците, които пътуваха с мен, напуснаха вагона и затъркаляха пластмасови куфари към ескалаторите в дъното на перона. Щом като влакът потегли отново, продължих пътуването си, без да има какво друго да ме разсейва, освен хипнотичното тракане на колелетата върху релсите и спорадичното вдишване на никотин.

Не помня добре какво правих в Лайден. Краката ми ме носеха из калдъръмените улици и алеите покрай канала, но умът ми витаеше в друго измерение, пренебрегнал напълно заобикалящата ме реалност. Често изпадам в това състояние, когато ми се случи нещо важно. Имам нужда от промяна на пейзажа, за да подредя мислите си, но обикновено видът на пейзажа няма голямо значение. Можех спокойно да съм в Африка или на Северния полюс и ефектът щеше да е същият. Имах нужда да остана сам за малко, трябваше ми пространство, в което да избистря ума си и само три часа по-късно отново бях във форма, качих се обратно на влака за Амстердам и се върнах в града.

След два дни, през които не се случи абсолютно нищо, ми се обади моята агентка Виктория от Лондон, за да обсъдим книгата, която й бях изпратил.

— Чудесна е, Чарли — започна тя, което ми се стори добър знак.

— Не го казваш просто така?

— Разбира се, че не. Това е една от най-хубавите ти книги досега.

— Малко се притеснявах за финала.

— Ти винаги се притесняваш за финала.

— Този път наистина.

— Какво те притеснява? Куфарчето ли? Мислиш, че всеки ще се върне да чете назад и ще забележи, че няма как само да е стигнало до апартамента на Никълсън?

— О, ужас! — възкликнах и разтърках чело.

Изчака една секунда.

— Виж, не е чак толкова голям проблем.

— Как да не е?

— Ще го оправим.

— Не трябваше „ние“ да го оправяме. Трябваше сам да го хвана. Какво друго? Щом това съм пропуснал, сигурно съм пропуснал и други неща.

— Нищо съществено. Наистина. Трябва само да се пипне тук-таме.

— Сигурна ли си? Защото тази книга стана доста по-сложна, отколкото я бях замислил.

— Хубаво е да е сложна.

— Само ако мога да сглобя всички парченца — отвърнах й аз и се пресегнах за бележник и химикалка.

— Ще го направиш. Знам. И куфарчето е последното парче от пъзела.

— Така би трябвало да е — съгласих се, като скицирах куфара върху бележника си, после го задрасках и го промуших с химикалката си за всеки случай. — Но защо имам чувството, че ако реша тази, ще изникне нова засечка.

— Възможно е. Но колко скучно щеше да ни бъде без подобни засечки?

— О, не знам. Списъкът с бестселъри? Церемонии по награждавания? Цветни притурки?

— Ще стане, Чарли.

— Да, добре. Само да измисля как да преместя куфара от полицейския склад за веществени доказателства в апартамента, без да издам кой е убиецът.

— Може куфарът да е бил с колелца?

Усмихнах се и метнах химикалката встрани.

— Да, или може би съм пропуснал да спомена в Осма глава как Никълсън е натрупал парите си, като е изобретил машина за телепортиране.

— Моята идея повече ми харесва.

— Винаги така казваш.

— Както и да е — отвърна Виктория, като ме дари с една от по-театралните си въздишки, — как е Амстердам?

Въздъхнах на свой ред. Добра въздишка се получи, така че я повторих.

— Холандска му работа — отвърнах й, след като спрях да се възхищавам на вокалните ни способности.

— Леле! — отвърна тя. — Да знаеш, че точно заради това се съгласих да те представлявам — заради удивителните ти умения да описваш разни неща.

— Искаш лалета, дървени обувки и вятърни мелници?

— Има вятърни мелници в града?

— Видях няколко.

— И холандците ходят с дървени обувки?

— Туристите купуват дървени обувки. В мига, в който видя холандец да кара колело с дървени обувки, се махам оттук.

— Но засега оставаш там?

— Ами, зависи — отвърнах й аз.

И тогава й разказах за последното си изпълнение; за Американеца и маймунките, за баржата, апартамента, другия крадец и за ослепителната блондинка и полумъртвия янки накрая. Докато й обяснявах всичко подробно, Виктория слушаше, почти без да ме прекъсва — това беше едно от нещата, които най-много харесвах у нея. Всъщност способността й да изслушва до най-малки подробности поредната гадост, в която апашките ми наклонности ме бяха забъркали, откакто говорихме за последен път, ставаше особено ценен в съчетание с умението й с лекота да открива дупките в сюжета и навика да задава точните въпроси в точното време, което и направи в мига, в който стигнах до края на историята си.

— Значи Американеца не е умрял?

— Не още — отговорих й аз. — Обаждах се в болницата тази сутрин, казаха, че бил в кома.

— Казаха ти го просто така?

— Е, не, първо трябваше да обясня, че съм личният лекар на господин Майкъл Парк.

— И те ти повярваха?

— Беше сестра. Мисля, че не беше наясно с процедурите. Пък и може акцентът да ми е помогнал малко.

— Хм… Чакай малко, как разбра името на Американеца?

— Пишеше го върху пътническите чекове, които открих в куфара — отвърнах. — А и в криминалните хроники на вестниците.

— Вече можеш да четеш на холандски?

— Случаят е отразен в „Интернешънъл Хералд Трибюн“.

— О! Мислиш ли, че е важна клечка?

— Не знам. Може би. Или пък са нямали за какво друго да пишат и мистериозният побой над един янки в холандски бордей е привлякъл вниманието на редактора.

— Нарекли са го бордей?

— Да, макар че според мен си беше просто мизерна квартира в доста колоритен квартал.

— В който основният цвят е червено.

— Точно така — казах, като вдигнах поглед от бюрото си и се зазяпах в потрепващите листа на дървото пред прозореца ми. — Забелязах, че много от бордеите използват обикновени бели флуоресцентни светлини. Макар че електриково синьото също доста се котира.

— Направил си проучване?

— Давам ти малко описания, нали много ги обичаш.

— Супер — рече тя и си представих как се ухилва. — Но дай да се върнем на фигурките с маймунки — още ли са у теб?

— Двете, които откраднах, да. Потърсих третата в куфара на Американеца, но я нямаше.

— Мислиш, че мъжете, които са го пребили, са я взели?

— Би било логично.

— И после, когато са се прибрали, са открили, че техните фигурки са изчезнали.

— Така предполагам.

Тя замълча, помъчи се въпросът, който всъщност искаше да зададе, да прозвучи съвсем небрежно:

— Чарли, според теб колко може да струват тези фигурки?

— Представа си нямам — отвърнах. — Ако ги видя на място, което ограбвам, ще ги подмина като боклуци.

— Явно не са боклуци.

— Така изглежда. Искам да кажа, никой няма да пребие човек така само за кеф, едва ли.

— Да не забравяме, че според теб е бил изтезаван.

— Така ли казах? О, имаш предвид счупените пръсти. Да, не знам защо са го направили.

— Е — отвърна Виктория, — хората обикновено прибягват до мъчения, когато искат информация, нали така? Освен ако не са садисти, де, но случаят не е такъв, защото са се задоволили с пръстите на едната ръка. Което означава, че или Американеца им е казал онова, което са искали да чуят или че са разбрали, че няма да им каже нищо.

— Или пък нещо им е попречило. Или уплашило. Сигурно има поне още хиляда други обяснения. И никога няма да узнаем нито едно от тях.

— Да — рече тя, звучеше разочарована. — Но да предположим, че им е казал това, което са искали да узнаят, може да им е съобщил името ти, нали?

— Възможно е.

— Повече от възможно?

— Честно ли? Не ми се вярва. Искам да кажа, изобщо не са имали причина да питат за мен. Доколкото разбирам са търсили третата фигурка. Не са знаели, че Американеца ме е наел, за да открадна техните фигурки същата нощ. Така че щом им е казал къде е третата фигурка, не е имало нужда да му задават повече въпроси.

— Вероятно си прав.

— А и да не забравяме, че не са идвали да ме търсят.

— Правилно. Обаче има и още нещо, Чарли. Мъжът с ножа, който е проникнал с взлом в апартамента след теб — той как се вписва в цялата история?

— И аз това се питам. Но ми хрумна нещо — нали първо отказах на Американеца? Надявал се е, че въпреки това ще свърша работата, и е бил прав, но не е бил сигурен. Да кажем, че на другия ден се е притеснил и е наел някой друг набързо — някой, който не е имал, както той го нарече „моя талант“.

— Което си е така. Защото е използвал чук, за да влезе вътре и е оставил кочина след себе си.

— Чук или нещо подобно, но следиш логиката ми. Освен това търсеше същото, което и аз, защото започна от възглавницата.

— И е знаел, че трябва да си тръгне преди десет.

— Именно.

Виктория замълча и започна да си тананика, докато обмисляше теорията ми. Почесах се по ухото, докато чаках развръзката.

— Ако си прав — рече тя, — Американеца е поел страхотен риск. Представи си, че двамата се бяхте засекли.

— Че ние се засякохме! Предполагам обаче, че от негова гледна точка, а и като знам какво се е случило с него по-късно, е трябвало да се подсигури, че някой ще му вземе фигурките.

— Така е. Хей, знаеш ли какво си можел да направиш? Да се върнеш обратно в кафенето, след като си открил Американеца, за да видиш дали някой друг не го чака.

— Да, но се сетих чак на другия ден. Едва ли обаче щях да мога да го направя. Ами ако полицията е завела Марике до кафенето? Мисля, че е много вероятно кафето да е нейно или поне да живее над него. И да предположим, че тя ме види да чакам там и ме издаде на полицията. Малко вероятно, но можеше и така да стане.

Виктория не отговори. Умът й беше тръгнал по друга следа, проверяваше други идеи. Изчаках я да приключи с мисленето и когато проговори отново, направи го с известно колебание в гласа, сякаш току-що й беше хрумнало нещо ужасно, но не искаше ненужно да ме тревожи.

— Чарли, ами ако мъжете са пребили така Американеца, защото вече им е бил казал това, което са искали да разберат? Ами ако в крайна сметка им е съобщил името ти и те просто са си довършили работата?

— Започвам да се депресирам.

— Не мислиш ли, че трябва да се махнеш оттам? Искам да кажа, довърши си книгата, но тези мъже ми се струват опасни.

— Не само така ти се струва. Но книгата още не е завършена и не съм готов да напусна Амстердам. Тук ми харесва.

— Ясно. Като прибавим и момичето.

— Моля?

— Блондинката, Чарли. Не мисли, че не забелязах колко време отдели да ми я описваш.

— Марике? О, тя е доста привлекателна. Но се надявах, че не съм чак толкова прозрачен.

— Хайде, поредната девойка в беда? Падаш си по тези работи.

— Така ли? Слушай, Вик, ако искаш да знаеш истината, мина ми през ума, че Американеца може да е казал нейното име на мъжете. Но това наистина не е моя грижа. Имам чувството, че тя е знаела в какво се забърква.

— Има и още нещо, нали?

— Ами моите двайсет хиляди евро. В крайна сметка свърших работата, за която ме бяха наели. Но ако Американеца не оживее и не си ги получа, аз така и така вече имам двете фигурки. Може би ако успея да открия и третата…

— Чарли…

— Ще внимавам.

— Но защо да рискуваш? Имаш шестте хиляди евро, които си намерил и мога да се опитам да взема малко повече за книгата.

— Ако успея да реша проблема с куфара.

— Да. Но какво ще кажеш да се обадя тук-там?

— Не става. Не още. Изчакай, докато премисля всичко отново. Слушай, Виктория, трябва да затварям. Някой чука на вратата. Пази се!

— Не аз трябва да се пазя — отвърна ми тя, когато понечих да затворя слушалката. — Аз от какво да се боя? Да не се порежа на някой лист хартия ли?