Пътят на Икар

1

Връщането ми на Икар се превърна в празник. Естествено, заради резултатите, които носех, но сдържаните иначе икарци толкова ми се радваха, че несъзнателно почнах да си приписвам заслуги, а навярно и да се възгордявам. Не помнех другиго да бяха посрещали така. Новият първи координатор, който досущ приличаше на стария, дойде дори лично в карантинното отделение, където — не ми стигаше многомесечният затвор в кораба — трябваше да изседя още една седмица. Загдето бях имал „контакт“ с друга цивилизация! Майола Бени седеше през цялото си неслужебно време — сега то ми се стори подозрително много — отвън стъкления щит на отделението. Креолското й лице ту аленееше, ту посиняваше в любовното си нетърпение, а за да го прикрие, тя непрекъснато ми разправяше новини и клюки. Родили се бяха двайсет и три деца. (Значи, новият координатор все пак не беше съвсем като стария!) Сред тях — и детето на Майола Бени! Льони Редстър заминал с учудващо голяма експедиция към някаква звезда, Есна се казвала. Говорело се, че било възможно в системата й да съществува цивилизация от хуманоиден тип, но за пръв път ли се говорят такива работи, омръзна ни да ни гъделичкат надеждите, колко пъти вече!… Понякога си мисля, че нарочно отвреме-навреме ни пускат тия слухове, та да не се отчаяме съвсем от самотата си. Ето и ти сега, кой го знае колко е вярно, друг път такива неща се пазят дълго в тайна, а сега, ти още си в карантинното, вече обявиха резултатите, подозрително бързо ги обявиха… А пък Варий Лоц… ах, кой можеше това да предположи! Представи си само, този Варий Лоц, такъв могъщ ум, такава ерудиция и изведнъж…

— Кой е бащата? — прекъснах я. Така запитах, а не „кой е донорът“ и си мислех, че не биваше да съм толкова любопитен.

— Стериус — отвърна тя, сякаш отговорът през цялото време бе стоял готов на върха на езика й.

— Стериус? Извинявай, не искам да те обидя, но в момента това име нищо не ми говори, може би още съм замаян.

— Защото го търсиш на Икар — рече тя, а негроидно пълните й устни вече не успяха да сдържат усмихнатото си тържествуване. — Казвал си ми, че го обичаш.

— Ах, Стериус!

Би трябвало да изпитам облекчение, но аз само се изненадах, че Икар е имал в детеродните си запаси и клетки от починалия толкова отдавна велик музикант.

По-късно, преди да ме отведе у дома, Майола ме отведе при детето. Не можех да й откажа. Беше трогателна в майчинския си ентусиазъм; макар че в същност не беше никаква майка, щом детето е от клонингова присадка.

— Нали е хубав? Великолепно се развива, на мама красавецът!…

Дете като дете, в осмия месец, протягаше се и се наместваше в изкуствената утроба, която в същност беше истинската му майка, и дори сучеше палеца си. Това ме заинтригува, защото — пък може и да съм го учил някога — едва сега узнавах, че детето било в състояние да си смуче пръста още в майчината утроба.

— Икар има нужда от музиканти — каза Майола на края на възторжените си изблици, но го каза виновно, забелязала, че не успя да ме трогне, нито пък да ме омилостиви с това, че бе избрала за донор любимия ми композитор.

А нямаше за какво да се чувствува виновна. Разбира се, че не биха ми разрешили дете. Най-многото, на което имах известно право, бе да се понацупя, загдето не бе ме дочакала, заедно да го изберем. В никакъв случай не бих могъл да искам от нея да се откаже от наградата. Пък и Икар наистина щеше да има нужда от един нов Стериус. Това ми пътуване окончателно ме убеди, че в Космоса не може без музика, че музиката е навярно единственото човешко творение с подчертано космически характер по структура и функционалност. Само тя притежава едновременно и финеса на строгия порядък, и ирационалния хаос на първосданността, на хипотетичния взрив, турил началото на Вселената; само тя е едновременно и образната конкретност на човешката страст, и мистиката на онази абстракция, в която тя се осъществява. А музиката на Стериус, когото действително обичах повече от всички земни композитори, винаги бе ми приличала на опит за пътуване до друга галактика: с трагическите вопли на безсилието, с лудостта на един неубиваем устрем, с реалното или въображаемо тържество, което в същност не празнуваше победата, а сливането си с Вселената. Майола бе добра, сигурно най-добрата композиторка, раждала се сред жените, пишеше наистина хубави песни, особено тия по изровените от нея стари текстове, но така или иначе композиторският гений и след вековете еманципация кой знае защо продължаваше да отбягва женската половина на човечеството. Дали защото тази половина биологически е все пак по-плътно свързана със Земята, с гнездото?

Гледах през прозорчето на родилната камера как бъдещият Стериус смуче лакомо мъничкия си палец, сякаш не му достигаше преобилната храна, която изкуствената утроба вкарваше през пъпчето направо в кръвта му, и може би защото никак не успявах да го свържа с великия човек, чиято растяща частица той представляваше, неволно прегърнах раменете на Майола, неволно съм я притиснал към себе си с повече желание за утеха, отколкото с действително съпричастие. А не успях да сдържа и една хаплива закачка:

— Как е с хромозомите? Надявам се…

— Четиридесет и седем! — възликува Майола, очевидно отдавна чакала този миг. — Отмъстих им и заради теб. Оказа се, че Стериус също имал един повече.

Не, наистина нямах право нито да й се сърдя, нито да я подозирам в недостатъчна любов към мен! И съвсем иначе трябваше тогава да я прегръщам, и с други очи да гледам розово-слузестото бебе, чийто четиридесет и седми хромозом навярно бе го накарал още неродено да си налапа стръвно палеца, но в дните, когато бях стърчал зад прозрачния щит на карантинното отделение, веднъж се появи и Хелиана Доля-Морени.

Също лично, а не чрез разхубавяващата картина на холографското посещение. Мярна се само за минутка на страната на Алек Дери, с когото бе дошла да ми каже „добре дошъл“. На мен ми прозвуча обаче с тона на: „Аз си знаех, че ще дойдеш, защото нали ми обеща? Помниш ли? Закле ми се…“ И усетих отново целувката й. Ако не беше Алек, сигурно щях да й разкажа съня си, но тя стоя съвсем малко, неспокойна беше, отбягваше да срещне погледа ми, а това я правеше още по-привлекателна. Много беше пораснала, съвсем жена си беше вече, та докато гледах малкия Стериус, аз виждах в същност нея. Виждах я едновременно и в родилната камера преди да я кръстя, и очарователно изплашена, обещаващо неспокойна зад преградното стъкло на карантинното отделение. А за собствено успокоение си казвах, че и Майола е присъствувала на моето раждане, а пък сега си е избрала да роди отново Стериус съвсем не за да отмъщава с четиридесет и седмия му хромозом, че още от сега обича в него и детето си, и учителя си по музика. Утешавах се още с мисълта, че един Варий Лоц сигурно би ми казал същото, когато ида да се посъветвам с него, би ми доверил може би сега и защо бе поставил Хели под наблюдение.

— Варий Лоц ме насочи — бърбореше Майола, за да прикрие болката от смутеното си щастие. — Нали всичко знае, подсказа ми, че има донорни клетки от Стериус, изобщо странен тип, явно, че нарочно ми даде възможност за нашето отмъщение, а нали тъкмо той отговаряше за генетическия контрол.

— Какво е станало с Лоц? — извиках аз едва там, в родилното, защото преди думите й не бяха се задържалите съзнанието ми.

— Нали ти казах? Полудя. Понеже него никой не контролираше, дълго време не се и откри, та после разбрахме чрез децата. Децата събирал и младежите, разни мистични неща им проповядвал, едва ли не някаква нова религия. Човекът бил велико тайнство, трябвало да го браним от веществото във Вселената, пътищата на познанието били други, време било Икар да излезе от погрешните земни пътища на познанието и не знам какво си още.

— И какво стана с него? — прекъснах аз лекомисленото й дърдорене. Тя не беше глупава, но изглежда и майчинското щастие, като любовното, е противопоказно на интелекта.

— В камерата. А младежите едва не вдигнаха бунт. Само той ги разбирал и така нататък, та сега и те са ни голяма грижа!

Да, Икар наистина не беше така непроменен, както ми се стори при посрещането ми! Алек излизаше прав. Той ми каза през стъклото:

— Добра среща, Зенко! Радвам се да те приветствувам и като колега.

Аз вече не го мразех, както в ония часове, когато направих откритието си и стоварих вината за всичките си беди върху неговата тренажерна шизофрения. Неговият „бог“ също бе потънал безследно заедно със зловещите си забрани край подводните скали на моята очарователна сирена. Само леко му се сърдех, загдето ми пречеше да гледам Хелиана. Но и тя сякаш сама се криеше зад гърба му.

— Харесва ми вашият поздрав — отвърнах му. — Значи, приемате ме за астропилот, така ли?

— Разбира се. При това, според слуховете, донесъл си епохален материал.

— Мисля, че да — направих аз опит да бъда скромен, защото Хелиана тогава още не бе си отишла, а той проточи:

— Значи… самочувствието е добро?

Очевидно нямаше какво повече да си кажем. Твърде много бяхме се отчуждили, та и аз казах нещо, в което нарочно не се съдържаше намерение за продължаване на разговора:

— Добро е. Важното е, че се върнах.

А думите си гарнирах с един многозначителен поглед към онази, благодарение на която вероятно се и върнах. Но тя отново не прие погледа ми, кимна ми с криеща нещо усмивка и си тръгна. Тогава Алек — сигурно за да успее да го чуе и тя — изрече високо, с позата на по-голям брат:

— Няма връщане за астропилотите, братко. Има винаги само пристигане в един друг свят.

— Така ли — поднесох го аз, но той не се разсърди. — Значи и вие сега сте други?

Хели вече излизаше от преддверието на карантинното, изпълнила го с парфюмно тежкия облак на меланхолията.

— Така е, ще видиш, брат! Човек със сърцето си винаги лети към нещо минало, а пристига в бъдещето на онова, което търси. Няма връщане, повярвай ми, поне в тая галактика няма, познавам я вече доста добре. В каквато и посока да летиш, това проклето време все те отнася напред. Затова се и поздравяваме с „добра среща“. Всичко в Космоса е еднократна и неповторима среща на различни системи, на различни времена, на разминаващи се посоки.

— Тъжна философия изповядват астропилотите — рекох му закачливо, но нещо в мен се съгласяваше с него, след като отвъд стъклото остана само той. Хели си отиде така, сякаш никога вече нямаше да се повтори срещата ни, а всичко останало бе си съчинило ентусиазираното от съня ми въображение.

— Защо тъжна? Въпрос на факти! А тъгата извира единствено от тоя неосъществим копнеж по отминалото. Но и той сигурно си има своето предназначение; предполагам, че ни помага да си изграждаме мерките за сравняване — и Алек неочаквано издекламира: — На глупците всяка чаша им се струва ароматна, а храна за мъдреците само във тъгата виждам аз.

— Алек, ти ми вземаш акъла! — викнах му аз през стъклото и се зарадвах, че моят нявгашен приятел наистина не беше толкова глупав, та да не е в състояние да се превъплъти в един затворен в риманово кълбо бог. Космосът те прави сам и тъжен, а с това — и по-мъдър.

— Това го е казал един много древен арабин.

— Да де — рекох весело. — Разбрах, че не е твое, но как ти си попаднал на него, ето въпроса!

— Хели ми го каза одеве. Като идвахме насам.

Нима и тя бе почнала да се рови в древните поети, за да търси там текстове за песни? Но нали, както казваше Майола, била чужда на всякаква музика! Какво бе я накарало да рецитира стихове на един астропилот?

Да, излизаше прав храбрият красавец Алек Дери със своите астропилотски разсъждения за човешкото връщане! А пък аз тепърва щях да установявам действително колко бе се променил Икар за времето, в което бях отсъствувал.

2

В контролния съвет сега трябваше да поема работата и на Редстър, но аз киснех повече в лабораториите и кабинета на баща ми, където той и неговите сътрудници неуморно ме подлагаха на кръстосани разпити, макар да нямах какво повече да им кажа от регистрираното в записната апаратура. Те подготвяха експедицията подир Вероника, а аз не по-малко неуморно се въртях сред тях с надеждата да ме вземат със себе си. А и за да се скрия от любопитството на икарци. Резултатите, които донесох, както вече казах, противно на нашата практика, веднага бяха оповестени и хората, въпреки доброто си възпитание, не успяваха да потиснат желанието си лично от моята уста да чуят нещичко за тая Вероника. В кабинета на баща ми обаче не смееха да ме безпокоят.

Отначало много се сърдех на това име. Но къде ли другаде можеше и да се роди то, освен при моите астрофизици, които сега работеха заедно с баща ми! А още по-точно: в чия друга глава, освен в големия, рошав резервоар за вицове и шеги на арменеца Дарян? Той си спомнил за популярната някога героиня на една доста безвкусна серия от юношески научно-фантастични филми, разиграващи за непретенциозния зрител приключенията на някаква красавица, прелетяла от съзвездието Косите на Вероника, за да шпионира нашата цивилизация, и — готово! Когато протестирах, че са вписали името дори в протоколите, без да ме питат, Дарян защипа с два пръста месестия край на кривия си нос и рече гъгниво:

— Че нали и онази от Косите на Вероника непрекъснато се влюбваше в тия, дето бе дошла да ги шпионира!

А баща ми се смееше, като да беше в него влюбена. Така или иначе, името се наложи и по този повод аз още веднъж се убедих колко е по-лесно да наложиш една глупост, отколкото нещо умно. Дори и сред най-умните.

В тези дни аз се сближих и с баща си, когото също заварих необикновено променен. Излязъл от уединението на теоретичния си кабинет, той непрекъснато събираше около себе си учени от всякакви специалности, оживен беше, подмладен. Майка ми веднъж му каза:

— Почвам да те ревнувам вече от тая Вероника.

Няколко пъти ми го каза и Майола Бени. Но, достатъчно прозорлива, тя твърде скоро разбра, че от другаде идеше опасността за нея. Само Хелиана отказваше да забележи нещо и все така ме отбягваше. Когато под предлог, че се интересувам от здравословното й състояние, след като толкова време съм отсъствувал, я запитах по поливизора досеща ли се или пък разбрала ли е защо Варий Лоц я е държал под контрол, тя непредизвикано рязко ми отвърна, че не знаела и да сме я оставили най-после на мира, и да сме си гледали там нашите Вероники…

Нима и тя ревнуваше?

В този ден, случайно останали сами, запитах баща си как си обяснява полудяването на Варий Лоц. Подтекстът на въпроса ми съдържаше моето съмнение в тази крайна мярка — вместо да бъде веднага излекуван от лесно излечимото, според официалната диагноза, състояние, той бива насилствено приспан в анабиотичната камера. Баща ми седеше прегърбен над фишове с изчисления, а аз прелиствах превърналата се вече във внушителен куп документация от моя полет, придружена от коментарите на специалистите. Двамата правехме последен контролен преглед, преди тя да бъде закодирана в паметта на главния научен колектор на Икар, както и в колектора на кораба, който щеше да отнесе следващата експедиция при Вероника.

— Татко, как си обясняваш полудяването на Лоц? — запитах го предпазливо, но не от предишната боязън пред него, а защото за подобни неща при нас не е прието да се подпитва, щом има оповестено официално съобщение. Сигурно не бих и задал иначе въпроса си, ако не усещах баща си вече много близък, както синът усеща баща си близък преди да е пораснал, преди да е почувствувал потребност да се възправи, макар и само вътрешно, против него.

— Полудял ли е? — вдигна глава баща ми в закачливо учудване.

Беше мой ред да се учудя действително:

— Всички така казват. Има и официална диагноза.

— Е, да. Нали трябва да се назовават нещата с думи — измърмори татко. — Впрочем, може и наистина да е полудял. Или пък ние сме полуделите. Важното е, че се получи някакво разминаване.

— Това не ми се вижда достатъчна причина, а сигурно не са го направили, без да вземат и твоето мнение — рекох аз заядливо, припомнил си как Варий Лоц замрази Салис Гордал, от което в мен се размърда усещането за взаимовръзки или общ процес.

— Възможно е да поизбързахме. Ако бяхме дочакали връщането ти, той сигурно също щеше да се оправи. Сега сигурно ще преразгледат делото му. Би трябвало да знаеш, нали си в контролния съвет…

— Татко, подиграваш ли се? Първо, аз съм най-незначителната фигура в контролния съвет…

— Не, наистина! Ти защо мислиш, че толкова се влюбихме в твоята Вероника? Впрочем, знаеш ли, че ще ставам дядо — засмя се той изведнъж по старчески радостно. — Ще получиш правото на дете. И за това на Вероника трябва да благодариш.

— Благодаря — рекох аз така язвително, че той сепнато ме изгледа. — Аз те питах за Варий Лоц, татко!

— А, да — той най-после осъзна, че аз нищо не знаех, а ми беше важно да разбера, защото много неща ме свързваха с този човек. — Прощавай, нещо ми е размътена главата. Ти знаеш, че затвореното пространство често поражда в по-неустойчивия мозък свръхценни идеи, както ги наричате вие, медиците. Защо Лоц да прави изключение? Не е първият на Икар, когото трябваше да лекуваме от това, нали? Но тук имаше и друго, по-опасно. Съвременният мислещ икарец вече е доста смутен от размерите на непознатото, което се е проснало пред него. Баналната истина, че колкото повече се стремим да научаваме, толкова повече непознати неща натрупваме пред себе си, тук, на Икар, придобива конкретен образ, с който всеки ден се сблъскваме, защото в същност не правим и нищо друго, освен да изучаваме, да научаваме и да констатираме как не узнаваме нищо съществено. Има някаква аномалия в това и тя води понякога към психически крах, момчето ми. И тогава може да се започне обратно развитие; инстинктивно бягство от незнанието, наречено трупане на знания, към митотворчеството, към някоя нова религия, която ще ти обяснява света с прости символи и табута. Религията стеснява кръга на познанията ти, но пък те избавя от страшния и вечен призрак на непознатото. Лоц май че отиваше нататък. Имаше и някои други неща, но…

— Трудно ми е да повярвам — рекох, защото не посмях за му кажа направо, че обясненията му ми звучат по-скоро като прикриване на истината. — Такъв ясен и могъщ ум!

— Аз също не съм се усъмнил нито за миг в ума му — отвърна баща ми. — И другите също. Исках да кажа: пророците винаги са по-умни от последователите си. И винаги си остават неразбрани. Опасността не лежеше в самия Лоц, а в тази потребност, особено на младите икарци, да си имат религия и пророк. Те в същност го направиха реална сила, та затова го отстранихме за известно време. Нещата отиваха едва ли не към бунт. И то тъкмо по време, когато ни предстоят съвсем други проблеми за решаване. Но както ти казах, убеден съм, че след появата на Вероника нещата ще се оправят.

Опитите ми да науча нещо повече от младежите и юношите на Икар, които най-вече са били привързани към Варий Лоц, се сблъскаха с един заговор на мълчанието, резултат от някои груби мерки на координаторите. Бях огорчен, че те не ме приемат за свой, но разбирах бунта им против системата на изследователските и служебните тайни — нали сам бях се бунтувал някога против нея. Разбирах и потребността им да търсят за себе си път, различен от този на бащите им. Но имаше ли изобщо такъв път за Икар? Отказът на младежите да ми отговорят приличаше и на желание да се скрие една собствена вина, да се забрави случилото се, обезценено от новите събития. Вместо да ми отговорят за нещо минало, те мен разпитваха — бързаха да го заличат, приобщавайки се към новото. А новото беше Вероника. Баща ми имаше право: Вероника преобръщаше нещата наопаки, събираше всички мисли на Икар към себе си, оздравяваше ги, пречистваше ги, събуждаше нови надежди. Икар кипеше в тия месеци и радостно възбуден, и поуплашен в радостта си.

И много загрижен, защото по-нататъшният път на Вероника я отвеждаше към някакво място, съдържащо опасността да я загубим. Открихме го, като изчислявахме и обглеждахме по-нататъшния й маршрут, за да видим къде най-изгодно бихме я застигнали. Тя се носеше още към съзвездието на Есна — звездата, за която бе заминал Редстър, щеше да мине обаче доста близо край най-голямата крайна звезда на съзвездието, чиято гравитация неминуемо щеше да я „изстреля“ под друг ъгъл. И тогава Вероника с ново ускорение щеше да се отправи тъкмо към това подозрително черно петънце, което иначе едва ли скоро щяхме да забележим. Отначало астрофизиците го обявиха за „черна чупка“ или вариант на звезда в колапс, макар на телескопния екран то да приличаше на малък тъмен облак. Не смееха да го нарекат „тъмен облак“, защото беше прекалено тъмен на общия светъл фон на галактическото хало, а пък беше и необяснимо малък, за да бъде обикновен газов или прашен облак без вътрешен източник на излъчване. Все още се намирахме доста далеч, за да можем без разузнавачи да научим нещо по-точно за него, а не знаехме и дали Вероника притежава способността да възприема овреме подобна опасност, да коригира своя очевидно предпрограмиран курс. Засега и тя беше далеч от черното неизвестно, та тревогата на астрофизиците ми изглеждаше пресилена, но тази тревога още веднъж подчертаваше ролята й на истински повратен момент в пътя на Икар.

Все едно дали бе произведение на друга цивилизация, или самата бе форма на цивилизация, с появата си тя заставяше хората да търсят своето самоопределение. Така аз бях в правото си да тържествувам, защото в тези месеци след завръщането ми Икар постепенно стигаше до моите някогашни разбирания: да се самоотграничи от Земята, да търси собствен профил и път, ако иска действително да й бъде полезен. Дори първият координатор ми го потвърди, и не само за да ме поласкае.

Той досущ приличаше на предишния, но говореше съвсем различно от него. Макар и със същата войнственост.

— Балов, убеден съм, че бъдещата икарска цивилизация ще ви вдигне паметник — каза ми той, когато ме прие официално в дома си, за да ми отдаде ритуалните почести.

И домът му бе обзаведен със същата небрежност, както на предишния, че и жена му сякаш бе жената на предишния, само дето не си отиде веднага, както онази, а седя през цялото време при нас и отначало ме зяпаше с неприлична и смущаваща всеотдайност.

— Не, не, недейте да скромничите! Аз нямам пред вид само откриването на Вероника, става дума за идеите, които преди сеехте сред младите. Тук сме насаме и можем да си кажем някои неща, макар да не са узрели още за публично обсъждане. И според мен Икар не бива да се връща. В момента, в който се появи другата цивилизация, в момента, когато сте осъществявали контакта с Вероника, ние се превърнахме от авангард в граница на земната цивилизация. Да се върнем, значи да стесним отново границите й. Освен това е опасно. Ние не знаем от какъв тип е тая цивилизация, какви са намеренията й, а докато не узнаем това, нямаме право да я отвеждаме, все едно съзнателно или неволно, към Земята. Точно обратното — трябва да я отклоняваме от Земята, да приковем вниманието й само към себе си. Нали така?

Кимах в знак на съгласие, но при всичката му правота ужасно ми се искаше да му кажа нещо неприятно и да си тръгна. Не го направих, може би защото бях силно смутен, че никак не се радвам, загдето идеите ми отиваха към осъществяване. А пък той все повече се разпалваше, ставаше все по-красив и мъжествен, така че жена му ме избави поне от погледите си, влюбвайки се отново в своя съпруг.

— Ще ви издам и една тайна, Балов. Експедицията, с която е вашият приятел Редстър, в същност изучава една планетна система, годна за отсядане. Тук трябва да отседнем ние, наблизо, тук да побием граничния камък и да се готвим за срещата с другата цивилизация. Пък не бива да бъдем и егоисти, нали — засмя се той с пресилена гръмогласност. — Може би тази цивилизация също има нужда от нас, за да определи своите граници, нека ни намери по-лесно.

— Да, да — мърморех. — Прав сте! — и се чудех на изразите, които употребяваше: авангард, гранични камъни, самоопределяне…

— Ние се догаждахме, че може да донесете такъв резултат — изпъчи се той насред приемната си, заприличал на паметник на икарски астронавигатор. — Затова още тогава изпратихме тази експедиция. Системата на Есна е добра, стара е, улегнала, спокойна, положително не една от планетите й са годни за живот. Но и да не са, ще ги направим годни. И ще ги напълним е икарски деца, ха, ха, ха…

Смехът му заплющя в ушите ми като серия от подигравателни шамарчета. Вече изнемогвах в собствената си обърканост, а той започна и да ми философствува:

— Обичате ли историята? Тия дни пак се позанимах с историята на земните цивилизации. Ще ви кажа, Балов, има от какво да се поучим. Всяка цивилизация е живяла, развивала се, давала своето, след което почвала да загнива в себе си. Но ето че идвали варварите, призвани да я изядат, и по този начин да я продължат. За древния елин или египтянин, или византиец е било невъзможно да каже: Нашата цивилизация умира, но ето дойдоха варварите и те ще бъдат другата цивилизация, която един ден също ще загине, защото ще я погълнат други варвари и така нататък, за да няма свършек на света. Ние обаче можем вече да си го кажем: по границите на всяка цивилизация, Балов, винаги е необходимо да клечат в очакване някакви варвари, точейки секретите на своите жизнеспособни слюнчени жлези. И точейки ножовете си. Очевидно това е една стара, високо развита цивилизация, една красива цивилизация, Балов, нали и вие така си я представяте? И ние ще клекнем на границата й, за да станем един ден нейното продължение…

Гледах тоя красив варварин, който вече точеше лиги и точеше нож, но намерих сили да се сдържа:

— Не би ли могло да се помисли и обратното? Земята също изгуби своите варвари, когато разшири границите си до безлюдните простори отвъд орбитата на Плутон, та изпрати Икар именно за да търси своите варвари.

— Естествено, естествено — отвърна той с несъкрушимо благоразположение. — Би могло и това да се помисли, но първо, ние наистина сме още твърде млада цивилизация и второ, човек е длъжен да бъде патриот, нали така?

— Вашият предшественик — рекох с кротост, която ме самовъзхити, — вашият предшественик много държеше да се върне на Земята.

— О, грешна представа сте си създали за него, Балов — разпери ръце главатарят на варварите. — И той е само координатор като мен, нищо повече. А координаторът е длъжен да отразява и брани господствувашите тенденции в екипа, който води. Такива бяха времената тогава. Ще видите, че като излезе от камерата, а тия дни ние ще извадим всички оттам, защото ще ни е нужна всяка ръка и всеки ум, ще видите, че и той ще разсъждава точно така, както сега ние с вас…

Още се учудвам как се сдържах да не му кажа, че не разсъждавам вече като него, да му кажа колко ми е противна тая плебейска деловита суетня около моята Вероника (дали пък не я ревнувах от тях?) и колко са ми смешни тия аристократи на духа, които до вчера плачеха за връщане, защото аристократите винаги се връщат към нещо, защото са аристократи въз основа на нещо отминало, да му кажа, че са ми до сълзи смешни тия хидалговци, които сега трескаво смъкват овехтелите си одежди и вече захапват ножа напряко, както пиратите от историческите филми, готвейки се да скочат в чуждия кораб. Учудвам се и си мисля: хубаво е все пак, че не му го казах — сигурно нямаше да бъда прав! Това си е просто великата мимикрия на оцеляването. Пък може и наистина да сме си варвари и като варвари — едно ново начало!

А че успях да не му го кажа, още веднъж потвърждаваше колко и аз самият съм се променил. Вероника беше ме направила по-добър и по-търпим към икарци, чрез нея и двамата славни, безименни „тя и той“ аз осъзнавах и чувствувах някак по-остро принадлежността си към Икар и човечеството. Да беше ме поне и възпитала малко!…

3

Защото едва ли друг на Икар би направил това, което аз дръзнах да си позволя: тайно да наблюдава любимата си чрез всемогъщите средства на контролния съвет.

Варий Лоц навярно бе забравил или не бе смогнал да изпълни обещанието си и аз злоупотребявах с нареждането му за контрол, макар то да бе загубило законната си сила. Скритите камери следяха Хелиана непрекъснато и навсякъде — дори в спалнята й, дори в банята. А аз седях пред контролния екран в служебния ни кабинет и я гледах с изпепеляващо сладострастие. Измъчвах се от него като от гнусен порок, но нямах сили да го прекратя. Затова си втълпявах, че не заради спалнята го правя и не заради банята, а за да открия най-после как е възможно все пак тя да се изплъзва от контролната система. Да, Хели съумяваше в определени часове на деня, в най-трудовите часове бих казал, изведнъж да изчезне от екрана ми. Какво правеше в тези часове? Къде ходеше? Как наистина бе възможно така неоткриваемо да изчезва, тъкмо когато трябваше някъде нещо да работи? И какви са тия места на Икар, където няма разположени камери и предаватели от контролната система?

Хели бе се посветила на педагогическата работа. Астронавигаторският съвет й предлагал да се подготви за мястото на Лайънъл Редстър, но тя заявила, че не желае професията й да бъде шпиониране на хората. Но пък и с децата я виждах много рядко. Само отвреме-навреме я зървах тук или там, повела десетина дечурлига подире си — много особени малки същества, някои от тях току-що проходили, другите, сякаш рахитични, едва се държаха на крачетата си. Показваше им този или онзи сектор на Икар, децата изобщо не гледаха какво им показва — или нищо не разбираха още, или бяха направо малоумни, все търсеха да седнат или да полегнат около нея като болни патета. И аз се питах още какви са тия деца, а най-вече: кой й ги е поверил, когато тя няма нужното медицинско образование. Но може би в мое отсъствие… А после се запитвах и къде изчезва тя заедно с тези деца, защото в определените часове и те изчезваха заедно с учителката си. Но не се питах твърде настоятелно, подозирайки, че пак опирам в някоя от служебните и секторни тайни на Икар, нито пък смеех да запитам някого, за да не се издам. Пък и часовете, през които тя изчезваше, ми бяха нужни да свърша някоя и друга моя работа, та да се освободя за другите — за часа в банята, за часа в спалнята, преди тя да заспи.

Почти не се прибирах у дома, оправдавах се пред Майола с тройно нарасналата ми работа, с двойните дежурства поради отсъствието на Льони и чаках Терин да ми поиска най-после обяснение. В кабинета на председателя на контролния съвет безотказно светваше сигнал, щом някой включеше наблюдателната уредба, но моят стар учител и началник кой знае защо продължаваше да търпи престараването ми. Навярно и на него му се искаше да разкрие странното поведение на Хелиаиа Доля-Морени, която с такова обидно пренебрежение бе отказала да работи в контролния съвет.

Майола Бени, също като Терин, твърде дълго мълча. Престана да ме търси в свободното си време, прекарваше го все при малкия Стериус, който вече доста гръмогласно — а според Майола, и необикновено мелодично — разгласяваше на света, че е излязъл от родилната камера и е станал равноправен гражданин на Икар. Докато най-после тя не издържа, но ми го рече съвсем мимоходом, съвсем предпазливо, сякаш много се боеше да не ме обиди:

— Мъчно ми е, че не намираш сили да бъдеш откровен поне със себе си.

— Какво искаш да кажеш? — викнах аз със сляпата ярост на човек, поискал да скрие вината си.

— Знаеш какво. Убедена съм, че не ме смяташ за недостойна да бъда майка на твоето дете. Убедена съм също, че нямаш намерение да ми отмъщаваш, загдето не те дочаках със Стериус.

Само това каза — уф, тези изтънчени икарски лафове! — и моментално изчезна, за да избегне скандала. А скандал нямаше да има. Нима можех да не уважа поне мъката и недоумението й, защо я отбягвам, нея, законната си съпруга, след като най-после съм получил онова право, за което преди бях готов бунтове да вдигам! Може би неволно, но може би и съзнателно тласкайки ме към окончателно решение, тази удивителна жена отново, и за кой ли път, ми помогна. Наистина трябваше да намеря сили да бъда откровен и със себе си, и с другите!

Същия ден аз включих контролната уредба, за да потърся Хелиана, след което веднага скочих в скоростния патрон, който ме изплю поомачкан и зашеметен в икарската зоо-ботаническа градина. С целия риск да срещна там и майка си, която по това време не можеше да бъде другаде. И, разбира се, я срещнах.

Тя клечеше край двойката лъвове, пред малката пещера с леговището им, говореше им нещо и нямаше да ме забележи, защото аз се опитвах да мина на пръсти, ако лъвът не бе изръмжал към мен. Навярно я ревнуваше. Майка ми се изправи и засия край двете животни като видение от древна приказка. Беше все така неувяхващо цъфтяща, в работен костюм, сякаш току-що взет от ревю за нови модели.

— Две царици на един цар — рекох й, — не е на добро. Още ли не му е оскубала гривата заради теб?

Но майка ми трябваше да се осъществи първо като майка, преди да поеме ролята, с която отдавна бе се примирила — да бъде прицел на моята ревнива язвителност.

— Зенко, пак ще ти кажа: не изглеждаш добре, момчето ми. Мина доста време от завръщането ти, а още не се оправяш. Какво ти е? Разбира се, една такава експедиция…

— Не е от експедицията, майко, от любов е.

— От любов? — светна озадачено майка ми.

— Ами да! Влюбих се във Вероника и сега сън не ме хваща. Но и твоите лъвове, като нея, приличат малко на изкуствени.

Бързах да отмина, защото се боях да не изтърва Хелиана, а се налагаше все пак да разменя две думи с майка си. По-рано бях отчужден и от двамата, но когато след връщането си много се сближих с баща си, това сигурно я караше да страда по новому.

— Мирно, Цезар — рече тя с разсеяна гальовност към лъва, който надигаше глава в ленива подозрителност; съпругата му не ме удостои дори с един поглед. — Те са си и почти изкуствени. Толкова години не успях да получа нито едно естествено раждане на животно.

Икарската зоо-ботаническа градина е хилядократно по-голяма, отколкото може да се види, защото животните и растенията спят в анабиотични камери, в очакване да заживеят нов живот на някоя подходяща планета. Големи са и запасите от консервирани зародиши, та ако икарци решат да отседнат някъде, бързо ще напълнят околната природа с животни и растения по свой вкус и избор. А в градината винаги има само такива екземпляри, които са нужни на селекционерите за работа и на икарските деца за развлечение и назидание.

— Майко — рекох й, — защо в същност сте решили, че от всички земни хищници само лъвовете са достойни да ги вземете в Космоса? Приказките и басните ли ви подведоха? Право да ти кажа, тоя мързелив и проскубан цар на животните не е дори симпатичен.

Майка ми, която отново подозираше някаква уловка, побърза да ме прекъсне поучително — съвсем бе лишена от чувство за хумор, горката:

— Хищниците са санитарите в природата, прочистват другите видове животни от слабото и болното. Но речем ли да развъдим животни на някоя планета, не можем да си позволим да пуснем някой бързо размножаващ се и прекалено хищен звяр, защото ще попречи на развъдната ни работа, ще нарушава равновесието. Лъвът е най-подходящ. Именно мързелив — храни се на три-четири дена веднъж, бавно се размножава, другарува с човека. Но клонингови зародиши имаме от много хищници, за повечето видове животни — съответният хищник.

— Така е — влязох аз в тона й на банални поучения. — Всеки вид си има своя хищник. Да го прочиства. Само човекът си няма.

— А болестите? — възрази тя, забелязала нетърпението ми.

— Болестите ние ги прочистваме. Ако имах твоя селекционерски талант, майко, щях целия си живот да хвърля за създаването на подходящ хищник за човека. Един красив, умен, ловък, безпощаден хищник…

— Защо не обичаш хората, Зенко? — запита тъжно майка ми.

— Напротив — изсмях се аз. — Тъкмо защото ги обичам! А ти помисли по въпроса за хищника, още не е късно!

И побягнах, за да не зървам красивата тъга в красивите й очи. И бягах по алеята, чиято пореста мекота лепнеше задържащо за подметките ми, като си повтарях на ум: да, да, тъкмо такъв хищник, красив, умен, ловък, безпощаден, най-вече безпощаден, да, да, безпощаден… И правех това навярно, за да избягам инстинктивно от мисълта за предстоящата среща. А в най-дълбоките подмоли на съзнанието ми се пробуждаше като сърбеж потребността наистина да отивам сега към някакъв хищник. Ах, как бих предпочел да си премеря силите с такъв хищник! Страхът от него щеше да ме направи по-хитър и изобретателен, щеше по-силен да ме направи, а не така да парализира всичките ми вътрешности. Защото… върви ставай хитър и изобретателен, когато се изправиш пред едно тънкокрако и дългокрако хищниче, което крие очите си и само тихо ръмжи и не знаеш в кой миг ще оголи ноктите си!

Хелиана все още стърчеше сред своите хлапета на брега на езерото, недалеч от мястото, където за пръв път бях целунал Майола Бени. Тук бях я открил одеве на екрана и просташкото желание тук именно да целуна и нея бе ме изстреляло насам. Децата седяха или лежаха на хилавите си хълбочета и явно се нуждаеха от болногледачка, не от учителка. Тя им разправяше нещо за езерото и неговите обитатели, защото ръцете й описваха плавни дъги над водата, сякаш дирижираха живота в нея. Не ме усети — сега все още аз бях хищникът, дебнещият зад дърветата, — така че ми се удаваше последна възможност да я огледам критически: кльошавата й фигурка, облечена доста небрежно и без особен вкус, болнавата бледност на кожата й, възредичките пепеляво-руси коси, прибрани отзад на семпъл кок… Каква жена беше в сравнение с нея Майола! Беше оная неизбродна, пълна с прелестни тайни галактика, наречена хубаво женско тяло, но кой може да ми каже защо толкова ни се иска да напуснем тази чудесна наша галактика, без да сме разкрили и една милионна част от тайните й, за да полетим към Андромеда, например, или поне към Малкия Магеланов облак?

Много пъти бях оглеждал критически Хелиана — толкова много и така необезпокоявано, както едва ли друг мъж е оглеждал любимата си — но и сега всичко онова, което би било недостатък у друга жена, участвуваше като неотделима съставка в магията, с която тя ме привличаше. Не, то не беше простата сила на исконното мъжко влечение, ако съществува изобщо такава проста сила, то беше неистовостта на някаква едва ли не перверзия. Как иначе да си обясня това, че сравнявайки я не само с Майола, но и с всяка макар и бегло харесвана от мен икарка, разглеждайки я прекалено критически, така че и наистина хубавото у нея да ми се струва грозно, аз въпреки това я желаех все по-силно? И неопитността ми изиграваше навярно тука своята роля — да познаваш една жена, не значи да познаваш жените, а още повече действуваше навярно и магията на онзи мой сън на борда на Р–19. Така или иначе, един експлозив от страст и нежност се омесваше в мен, както се смесват простите съставки на гърмящия газ, та никак не ми беше до въпроси и обяснения.

В тези минути само за миг ме заболя сърцето — на лекаря сърцето, не на влюбения — заради хлапенцата около нея, които аз не познавах, защото бяха проходили в мое отсъствие. Сега отблизо — екранът все пак разхубавяваше малко — те ми заприличаха направо на изродчета. Безкръвни, рахитични, с уродливо тънки и крехки скелетчета, с очи, напълно лишени от дълбочината и блясъка на детската живост. Дори елементарното любопитство отсъствуваше в тях, а има ли нещо по-ужасяващо от детски очи, изпразнени от любопитството си? Усетили ме веднага, те бяха насочили бавно към мен своите осемнайсет чифта очи без всякакъв интерес, не се сещаха дори да обадят на учителката си за моето дебнещо присъствие. Странно как контролният съвет е допуснал да се родят такива деца — недоумявах аз тогава и си помислих, с болка и симпатия, че са навярно също плод на някакъв генетичен експеримент, един също такъв тъжен с резултата си експеримент, какъвто съм аз.

— И те плуват във водата, както ние плуваме в пространството — повиши глас Хелиана, доловила присъствието ми, прекъсна се, обърна се.

Излязох от гората с чувството, че съм стоял зад дървото, зад което бе стояла някога тя, когато се целувахме с учителката й по музика — може би и със същата гузност. Над езерото минаваха тъмните сенки на декоративните облаци, на отвъдния му бряг, несъществуващия, се люлееха холографни тръстики, от които излитаха холографсни птици и се виеха под холографното слънчево небе. Как нямаше да бъдат безразлични очите на децата!

Забравил, че не е нужно да стъпвам на пръсти, аз все така безшумно извървях няколкото метра право срещу празнотата на детските очи и срещу тесния гръб на Хелиана, която отново бе се обърнала към езерото.

— Здравей! — поздравих я, изтръпнал, и вече ми се струваше, че всичко наоколо е недействително, че и ние самите сме само кадри от една повтаряща се като тия облаци и тия птичи ята прожекция.

Отговорът й беше заплашителното изръмжаване на зло хищниче.

— Какво правиш? — По-боязливо не съм питал никога за нещо.

— Разхождам децата.

Въздъхнах облекчено, защото темата бе намерена:

— Какви са тия деца, Хели? Та те са болни! Преглеждани ли са скоро?

Сложих ръка на главицата на най-близкото мъниче, което току-що с неимоверни усилия бе се вдигнало от земята, но я дръпнах погнусен. Черепчето беше толкова меко, че пръстите ми едва не хлътнаха в него. Върнах предпазливо ръката си — лекар съм най-после! — заопипвах главичката.

— Не са — отвърна ми Хелиана и много съсредоточено гледаше към водата, сякаш всеки миг щеше да изскочи оттам очакваното чудовище.

— Кой от съвета отговаря за тях?

— Терин.

— Охо, самият председател! Той ли те натовари да се занимаваш с тях?

— А кой натовари пък теб да ме разпитваш непрекъснато?

— Прощавай! Аз само така…

— Нищо-нищо! И аз само така.

Болезнено хапеше това зверче. И непонятно. Идеше ми да сграбча крехките му раменца, да ги стисна, че да изпукат в ръцете ми и тогава да го обърна към себе си. А се боях да не посегна наистина към холографен образ. Или да не ме захапе за ръката. Изобщо — боях се. Без да знам точно от какво. Изпукаха коленете ми, защото клекнах пред детето, което преди бях погалил. Въпреки това не успях да го погледна в лицето — толкова висок бях аз, толкова дребничко бе то. Вдигнах личицето му, като го подпрях с пръст под брадичката. Не, не беше уродливо — личице като личице, хубавичко дори, и все пак имаше в него нещо повече от странно, неопределимо, но безспорно извън нормалното.

— Шизофрениче ли е?

— Остави детето на мира! — отвърна ми Хелиана, сякаш ми казваше: ти си шизофреник!

А аз се зарадвах, осъзнал изведнъж, че тя ми говореше с интимност, каквато никога по-рано не бе си позволявала. Дори на „ти“ ми говореше! Както в оня прелестен мой сън, както когато, шестгодишна, ми пошушна в ухото с детските си устнички: „Зенко, тебе най-обичам!“

Едва се вдигнах, олюлявайки се на кокалестите си крака. Права беше майка ми — много бях отслабнал в обратния път и трябваше да позасиля тренировките. Помъчих се да прикрия своето зарадвано смущение:

— Тия деца никак не ме окуражават. Получих правото на дете, а…

— Модел ли си търсиш? — запита ме момичето със скърцаща ирония.

— Не. Майка за детето!

Не знам как го изтърсих, но Хелиана се сгърчи като от силен удар. Нямах вече път за връщане, не ми оставаше друго, освен да потърся извинението и обяснението в погледа й, който тя продължаваше да крие. Приближих се. Сложих ръце на раменете й. Не ръце, а огромни животински лапи в сравнение с нейните хрущялно крехки раменца. Ръцете си гледах и се срамувах от тях в този миг, а в мен зъзнеше усещането-мисъл: как ще ме харесва, като съм такъв изроден дангалак, като съм недодялан и грозен и два пъти по-висок от нея! Раменете й също зъзнеха. Това не веднага усетих. А щом го усетих, забравих мислите си и полека, но неотстъпно преодолявайки съпротивата им, заобръщах тези зъзнещи раменца.

— Остави ме — помоли тя. — Ти просто искаш да си отмъщаваш на Майола.

(Проклети жени — един и същи мозък ли имат всичките! Майола, и тя: Убедена съм, че нямаш намерение да ми отмъщаваш — разбира се, с тон, който говори, че тъкмо в обратното е убедена.)

Навярно има някакво сходство в насладата да биеш и да милваш, когато страстта ти се разяри. Не помня как съм сграбчил това крехко и нежно момиче, но помня, че ласките ми приличаха на побой, в който всеки удар предизвиква в теб такова опиянение, че следващият става още по-яростен. Не помня и след колко време съм чул разплаканата й молба:

— Моля те, моля те, чуваш ли! Ти си луд! Пред децата!

Сигурно съм го чул, чак когато с всичко съм усетил, че тя се е предала, че няма повече съпротива в нея и че волно или неволно веднъж е отговорила на целувките ми. Отдръпнах я малко от себе си, за да си поема дъх, и се засмях:

— Нищо! Нека видят какво е, когато един мъж обича силно. И когато жената не му вярва.

Очите на децата си бяха същите равнодушни и студени кристали.

— Впрочем ние никак не ги интересуваме — добавих аз, а инжектираният в мен лекар тревожно отбеляза: но това вече на чиста олигофрения прилича! Та те не са толкова малки, че да не усетят какво се разиграва пред тях, инстинктът още към тригодишна възраст наостря уши и ококорва очи за подобни неща.

Хелиана продължаваше да стои отпусната в лапите ми, после вдигна ръце да оправи кокчето си. В жеста й, безкрайно миловиден, имаше много чувство за вина, което се предаде и на мен.

— Тези деца ме тревожат — рекох.

— Ти повече ме тревожиш — каза тя с безпомощна и виновна усмивка и го каза така, че не можеше да не се опитам да изпия до дъно този прелестен коктейл от нежност, безпомощност и вина.

Тя не се възпротиви, дори посрещна с полуготовност лакомите ми устни, но после — сигурно съм прекалил, несъобразявайки се с това, че моят гръден кош побира три пъти повече въздух от нейния — размаха ръце и крака, набра сили и с юмруци и колене се отблъсна от мен. И тогава се случи нещо, което отначало много ни изплаши.

Отблъсквайки се от гърдите ми, момичето политна с главата назад, но вместо да падне, защото бях я пуснал, се вдигна на около метър във въздуха и като торпила, изскочила от вълните, се понесе гърбом над езерото. Бяхме стояли до самата му вода. Същото чудо, но не с такава сила, се случи и с мен. В обратната посока обаче. Аз залитнах, размахах ръце да не падна и се закрепих в невероятна поза: стоях на ръба на петите си, наклонил се под петдесетградусов ъгъл, и какъвто си бях дълъг, сигурно приличах на онова древно архитектурно чудо, чието име пак забравих. Впрочем, в оня миг бях забравил и собственото си име. Разперил ръце за опора, аз бавно се завъртях около своята почти двуметрова ос, закрещях: „Хели, внимавай, Хели, пази се…“, но тя продължаваше да отлита все по-далеч над езерото, което беше доста дълбоко, заради нашите събратя по разум — делфините. Най-после успях да докосна с ръка камъка под себе си, но вместо да успокоя впаникьосаните си крайници и да разсъдя какво да правя, аз само още по-силно се отблъснах, преобърнах се сега пък с главата напред, инстинктивно, може би заради това, че Хели се намираше над езерото, направих с краката си плувни движения и полетях към короната на близкото дърво. Смогнах да се хвана, без да извадя очите си в клоните, вкопчих се в тях, увиснах като великанска шишарка, и чак тогава осъзнах какво бе ни се случило: системата за изкуствена гравитация на Икар внезапно бе престанала да действува. Понякога, не често, но винаги изненадващо, съответният отдел на контролния съвет я изключваше за кратко време, а след това отчиташе готовността на икарци за аварийни ситуации, проверяваше дали всичко е на мястото си, дали е надеждно закрепено, дали нямаше да се повреди някоя жизнено важна система при преминаването в състояние на безтегловност. Така или иначе, аз бях длъжен моментално да се върна на служебното си място, особено пък ако се касаеше за поредната репетиция. Не бях погледнал часовника си, но щом дублиращата система още не се включваше, едва ли се касаеше за повреда. Беше почти невъзможно и двете системи едновременно да излязат от строя.

Това разсъждение окончателно ме успокои, но не ме направи по-разумен и не събуди в мен чувството ми за служебен дълг. Едно момчешко веселие закънтя в гърдите ми като видях отново как моето момиче мяташе безпомощно изящните си крачета и ръце из въздуха, как се устремяваше към повърхността на набъбналото, сякаш подуло се езеро, готово да се вдигне с цялата си вода подире й, как, налучквайки някое правилно движение, успяваше в последния миг да избегне опасното съприкосновение. Извъртях се внимателно, опрях подметки в един по-дебел клон, присвих колене и се изстрелях с протегнати напред ръце. Изстреля ме и ликуващото съзнание, че сега като настигна ей онова момиче над езерото и като го взема в ръцете си, то няма да се разсърди, а ще влезе в тях с чаровна, треперливо плаха готовност.

Но това не се оказа никак лесно. Пък и съдено ми било друга да прегърна преди това. Макар да владеех добре правилата за движение в безтегловност, тялото ми още не можеше да си припомни силата, с която се прилагат, та прелетях край Хелиана със скоростта на метеорит. И кой знае докъде щях да стигна, положително чак за несъществуващите тръстики щях да се залепя, ако насред езерото не бе изскочила точно пред мен делфинката Соня. Протегнатите ми ръце се блъснаха в нея, плъзнаха се по хлъзгавата мокрота на гладкото й туловище и я прегърнаха, инстинктивно потърсили опора. Соня ме удари с патешката си човка по ухото и закрещя като обезумяла от страх.

— Млъкни де! — викнах и аз, защото щеше да ми спука тъпанчетата. — Не ти е за пръв път! Какво си завряскала такава!

Беше нетърпимо да я държа в прегръдките си, но не смеех още да я пусна, защото тя, неимоверно силна, така се мяташе, че щеше да ме отхвърли чак до високия повече от двеста метра таван-небе над езерото. Така ние се въртяхме и премятахме, сякаш се борехме, тя търсеше начин да се върне в родната си стихия, а аз дебнех сгодната позиция, за да я използувам като трамплин, та да се изстрелям обратно към Хелиана. И непрекъснато я увещавах:

— Соня, Соня, спокойно, Соня, спокойно, не се плаши… — а ми се искаше също да й цапна един, защото ухото ми пламтеше и болеше като откъснато от човката й.

Най-после тя се укроти, а щом чу свиренето на мъжа си, който твърде комично бе се подал, за да я търси и сега стърчеше над водата, сякаш някой го дърпаше изотзад за опашката и не му даваше да излезе, Соня изпълни няколко по-смислени удара с плавниците си, зае хоризонтално положение, аз успях да я възседна, после и да стъпя на нея, за да отлетя обратно към Хели. След малко чух зад себе си плясъка на делфинката, която, блъсната от мен, най-после бе отишла там, където й се искаше да се върне.

Хелиана се превиваше от смях и със същата скорост се отдалечаваше от мен.

— Престани да се въртиш — викнах й. — Стой мирно!

Тя пак се завъртя, но вече възпирайки се, за да я настигна, и се опита така да изпъне тялото и рокличката си, че да скрие някои свои области — много прелестни области, — които още нямах право да виждам.

— Какво мислиш, дали е повреда — запита тя, когато я наближих и отново се преметна, престарала се в срама си, като този път направо увисна с главата надолу. От замаха полите на роклята й също се смъкнаха и пъпчето й цъфна като любопитно око над ръба на гащетата. Тя почти изплака насред смеха си: — Ох, майчице! Или ми помогни, или поне не ме гледай!

Аз се разкикотих, та без малко да загубя контрол над движенията си, пак да се размина с нея, но като продължих да забавям полета си с насрещно блъскане на ръцете, успях да докопам глезена на десния й крак. Сега се завъртяхме едновременно, както преди със Соня, и представлявахме навярно такава смешна гледка, че рибите в езерото са се издавили от смях.

— Спокойно — заповтарях и на нея, с повечко нежност, разбира се. — Спокойно, не мърдай, само не мърдай — повтарях аз и стисках зъби, да сподавям непрекъснато бликащия извътре ми смях, чиито спазми се превръщаха в почти реактивни тласъци. — Ела, остави се на мен, спокойно сега, ето…

Придърпвайки я постепенно към себе си, аз самият безкрайно предпазливо изпъвах крака, та да заема по-устойчиво положение. Хелиана обаче продължаваше да виси обратно, с крака към лицето ми, затова трябваше да съсредоточа всичките си усилия да я завъртя някак си и… разбира се, да намеря устните й. Макар да бях готов и краката й да целувам. Най-после успях да успоредя тялото си под нейното. Ръцете ми обхванаха разголеното й кръстче и, упоени от топлината му, бавно вдигнаха цялото момиче, бавно го завъртяха. Някакво перце сякаш въртяха, пъстрото и красиво перо на невиждана птица. Очите на Хелиана идеха бавно към мен и ставаха все по-големи в моминското си очакване-уплаха.

— Недей — зашепна тя. — Пусни ме, не мога да лежа така върху теб!

— Ще се научиш — хилех й се насреща с чувството на победител. — Трябва да се научиш. Ето така, отпусни се, нищо не прави, защото пак ще литнем нанякъде.

— Ох, Зенко, моля те!

— Легни, мила, виж колко е хубаво! Не мърдай, нека само аз те движа.

Ръцете ми я носеха полека, докато най-после съумяха да я положат изцяло на гърдите ми. Прегърнаха я — толкова дълги, че можеха два пъти да опашат тънката й снага, притиснаха я към мен така, че дъхът й бликна върху устните ми.

— Готово! Сега можеш вече да ме целуваш, колкото си искаш — рекох й, безкрайно благодарен на тая безтегловност, която заедно с гравитацията бе изсмукала и страха ми пред това вироглаво хлапенце.

— Но аз… аз не искам да те целувам… колкото си искам — изпъшка тя, като се помъчи да отклони поне лицето си от опасната близост.

Аз внимателно плъзнах едната си ръка по гърба й, лапата ми докопа вратлето и го стисна нежно в клещите си. Това нейно дълго и много изящно вратле — най-хубавото и най-женственото вратле в Галактиката, което по-късно аз никога не се насищах да целувам!

— Тогава поне веднъж!

— Нито веднъж!

— Знаеш ли, че веднъж ме целуна сама?

— Знам.

— Нямам пред вид одеве.

— Знам.

— Как така знаеш? То беше на сън, никому не съм го казвал.

— Пусни ме, Зенко, моля те, нямаме право… — задърпа се тя отново, но как да се отскубне от тия лапи! Пък и явно не й се искаше чак толкова да се отскубва.

— Каква по-хубава обстановка за годеж от безтегловността?

— Никакъв годеж не е това!

— Отпусни се, моля те, виж колко е хубаво да лежим така и да се носим… Хели, слънчице малко, като две слънца да се носим, двойка слънца, не, какви слънца, едно мъничко, но горещо-горещо и могъшо-могъщо слънце, а до него една дълга глупава планета…

Тя все още не искаше да долепи лице до моето, но аз притиснах главата й надолу и я залепих на бузата си и тя остана така, безмълвна, безтрепетна, сякаш заслушана до премала в глупостите, които шепнех в ухото й. Тогава именно си помислих, че истинското блаженство е възможно навярно само в безтегловността, и си помислих още, че любовта и безтегловността са две сестри-близначки. Но си помислих и да не би да са просто рожби на пияния ми от щастие мозък, та по едно време ме жегна безпокойството дали пак не сънувам, както тогава, в кораба, дали пък не халюцинирам.

Не халюцинирах. И се убедих в това по най-бруталния и класически комедиен начин. Има един земен израз: да те полеят с кофа вода — поля ме цяло езеро!

Оглупял от любов (то кой ли пък е поумнявал от нея!), аз съвсем забравих, че първото ми намерение бе, щом достигна момичето, да го измъкна към брега и гората. А ония край командното табло на гравитационната система сякаш бяха изчакали мига, когато и устните на Хелиана ще легнат най-после покорно върху моите, за да я включат отново. Глупавата планета и слънчицето й се откъснаха от орбитата на блаженството и цопнаха с оглушителен плясък във водата.

Беше близо до брега, та без много усилия изнесох зашеметеното от нагълтаната вода момиче. Изправих го, махнах полепналите по бузките му коси, плеснах му едно шамарче и се засмях. Не, нищо не можеше да помрачи щастието ми този ден! Бях само любопитен какво още щеше да ни се случи, за да направи годежа ни съвсем необичаен.

— Аз те обичам, Хели — казах й, сякаш непременно трябваше да го изрека тъкмо в тая смешна обстановка.

Хелиана изплю още вода, обърса по детски устата си и изпръхтя:

— Ами! Обичаш ме!

Ако бе добавила, както някога учителката й: Не, ти търсиш еди какво си в мен — сигурно щях да й цапна един. Тя нищо не добави. Капките вода на миглите й блестяха като далечни съзвездия.

— Обичам те. И ти също ме обичаш — настоях аз весело. — Каза ми го веднъж.

— Да.

— Какво да?

— Казала съм ти го вече.

— Не си ми го казвала. То беше в оня сън, за който ти казах.

— Да.

— Какво да?

— Тогава беше.

— Откъде знаеш? Не съм ти го казвал.

Тя се засмя и кокетливо, и малко сконфузено:

— Възможно ли е сама да те целуна, пък да не ти кажа, че те обичам?

— Ето че се подиграваш! Наистина ми го каза, не се шегувам.

— Знам.

— Хели, кажи ми го наистина!

— Защо да го повтарям? — отвърна тя и заприглажда полепналата по тялото й рокля.

Повторих движенията на нейните ръце и тя побърза да ги хване, засрамена от безсрамието на пръстите ми.

— Много си хубава!

— Не съм хубава.

— Хубава си! Кажи: обичам те!

— Вече съм ти го казала.

— Кажи го наяве!

— То беше наяве.

— Как така?

— Ти си наистина една съвсем глупава планета! — викна тя внезапно и ми обърна гръб.

— Хели — тръгнах аз подире й, но се спрях. — Хели, ами децата? Къде са децата?

Усетих студа на водата по гърба си, студа на толкова топлата иначе вода. Къде ли бе разпиляла безтегловността тия безпомощни мъничета? Ама и Хели е една учителка! Нито веднъж да не погледне за тях!

— Нищо им няма — отвърна учителката през рамо. — Ще се върнат. Да вървим да се преоблечем!

— Но нали ще се върнат?

— Нищо им няма, казах ти. Хайде! Ще има да те дерат, че не си бил на поста си!

— Ще им кажа за нашия годеж. Можеше ли да се прекъсне такъв годеж?

Тя се обърна към мен, големите й очи, още по-големи върху дребничкото й личице, ме изгледаха, сякаш преценяваха способен ли съм да го кажа, после в тях изплува изненадваща властност:

— С Майола обаче сам ще се оправяш! И не ме търси, докато не се оправиш с нея!

— Хели!

Тя повече не се спря. Тъничката й, тъмна от водата фигурка се скри между дърветата както някога, когато на това място прегръщах учителката й. Запитах се: Дали не си отмъщава на учителката? И с този въпрос в щастливото ми сърце се загнезди и неизбежното безпокойство.

А сега, когато разказвам за моя годеж с Хелиана Доля-Морени, ми се струва, че зад чаровната му комичност още тогава се е зъбел и един трагичен символ.

1

Аз съм достатъчно суетен, за да продължа да ви занимавам със себе си и сърдечните си приключения, но това, че съм първият човек, роден извън слънчевата система, ме поставя почти в положението на библейския първи човек, наречен Адам, чието досие, разбира се, не можех да не проуча. От него е видно, че този Адам е привличал повече от две хилядолетия интереса на хората единствено заради авантюрата си с Ева. След като го изгонват от рая и той се превръща в обикновен съпруг и труженик, дори най-ревностните християни го забравят, сякаш ги е срам, че такова безличие е станало родоначалник на човешкия род.

Сигурно поради същите причини икарци никак не се възмутиха, че оставих Майола Бени и се свързах с Хелиана, макар че годежът ми все пак не успя да ги омилостиви, та да ми спестят „публичното мъмрене“ заради неизпълнение на служебния си дълг. Смятаха я навярно за по-подходяща да бъде Ева — нали Хели беше пък първото момиче, заченато като мен по естествен начин, беше вторият генетичен икарски експеримент. И… мога да ви уверя: тя като че ли наистина бе създадена от мое ребро!

С Майола „се оправих“. В същност, оправи се тя с мен, научила веднага, че контролният съвет бе ми разрешил да имам дете не чрез клонингова присадка. (Ето един случай, когато тъкмо клонингът ставаше нежелателен! Той щеше да ме възпроизведе заедно с антиобществения ми игрек-хромозом, докато иначе съществуваше по-голяма вероятност детето да онаследи генетичния код на гениалния ми баща или качествата на майка си да вземе.) Научила още, че е прието предложението ми майка на детето да бъде Доля-Морени, Майола веднага ме повика при себе си. Бе се облякла така, че в първия миг я видях като в детските си илюзии. Искаше да бъде красива и горда, но беше прекалено южняшки импулсивна, за да успее да прикрие страданието си. Козметиките на майка ми също не помагаха да се потули сивата мъка на креолската й кожа. Аз седях, а тя стоеше и търсеше погледа ми, който обаче нищо не й отвръщаше.

— Зенон — започна тя кротко, — вече ти казах: ако искаш да ми отмъщаваш, несправедливо е и е прекалено жестоко. Аз премълчавах най-важната причина защо не те дочаках заради детето. Вярвах, че сам ще се сетиш, лекар си най-после.

Тук тя помълча малко, но тъй като аз и сега не се сетих, пък и никакъв опит не направих да се сетя, тя рече с решителността на отчаянието:

— Никоя жена не е склонна да навира в очите на любимия си, че е стара. Уплаших се, Зенко, малко време имам още, за да ставам майка, затова! Естествено, ако си се спрял на друга, защото ме виждаш прекалено стара, аз също нямам право да ти се сърдя. — Тя ми демонстрира разкошния си гръб, по който се стичаше черната лава на косите й, и добави така, че гласът й сигурно би стопил цяла ледена планета. — Това исках да ти кажа: не ти се сърдя и… съвсем не е задължително да ме напуснеш, само защото си предпочел друга за майка на детето ти.

Продължих да мълча. Тогава тя дойде при мен, малко театрално вдигна лицето ми в шепи, целуна ме по челото, по очите, по устните и рече:

— Желая ти щастие, момчето ми. И знай, че винаги можеш да се върнеш.

Аз изседях цялото това време с изтръпнали сетива, без мисъл, само при последните й думи в мен отекна гласът на Алек: „Няма връщане за астропилотите, братко!“ А много скоро се убедих и в друго: че бях се самоизгонил от любовния рай, за да попадна в един невъобразим любовен ад.

Майола, която ме превъзхождаше по ум, талант и жизнен опит, винаги бе готова да ми се подчини и ме обичаше с примирението, че е възможно всеки миг да ме загуби. А това хлапе хем ме третираше като лична вещ, хем демонстрираше вбесяващо превъзходство над всичко и всички. Никога не бих допуснал, че от затвореното в себе си, плашливо и нежно създанийце, което бях оставил преди да излетя с Р–19, ще се излюпи толкова властност и вироглавство. Недоумявах как Терин бе я направил възпитателка, но съпружеската солидарност ме възпираше да изразя пред него безпокойството си за поверените й душици. Та още Варий Лоц бе открил, че не е овладяла минимума знания в никоя от задължителните за икарци области на науката, а тя и сега отказваше да се учи. Каквото и да й кажех, опитвайки се малко от малко да я ограмотя, тя ми отвръщаше: Не, това не е така! Или: Не ги знаете вие тия неща! Или: Прощавай, мили, но позволи ми като човек да не вярвам много-много на тия тъпи електронни мозъци… И ме поставяше в конфузното положение да защищавам тъкмо онова, срещу което бе се бунтувал моят дух — света на машината и познанията ни, добити чрез нея. Защото лош или добър, друг свят за нас нямаше. В него и чрез него живеехме, каквото и да си приказваше шизофреничният Алеков бог от тренажерната на Р–19. Останалото бе хаосът, ентропията на Вселената, а мисията на мислещата материя изглежда се състоеше в това до безкрай да търси някакъв ред в този хаос.

Както аз търсех някакъв ред за чувствения хаос на нашия престранен меден месец с Хелиана Доля-Морени.

Започна се още в края на първата седмица — как всичко се повтаряше след моето завръщане:

— Хели, ти не ме обичаш!

Тя с майчинско снизхождение — откъде пък така бързо го усвои! — ме погалваше по бузата.

— Нито веднъж не си ми го казала!

— Дори два пъти: когато ми мажеше коляното и на кораба.

— И продължаваш да ми се подиграваш!

Тя се превръщаше в глезено дете, готово да се разплаче, загдето не го разбират.

— Не ти се подигравам. Много те моля, повярвай ми веднъж и завинаги!

— Ти направо ме отбягваш!

Тя притискаше главата ми към гърдите си. Те бяха мънички, но в тях сякаш се намираше по едно отделно голямо сърце — така силно пулсираха. Умееха и да въздишат. Първия път тя нищо не отвърна. Втория път промълви насред покъртителна въздишка:

— Не искам да те отбягвам, мили, повярвай ми!

Третия път направи опит да се засмее:

— Любовта била уморително нещо!

— Особено когато човек не обича — добавих аз.

— Моля те, не започвай пак!

— Ти обичаш своите кретенчета повече от мен.

— Ако още веднъж ги наречеш така, ще те напусна!

— Добре. Кажи тогава защо се свърза с мен! — поуплашвах се аз, но не се отказвах от глупавото човъркане, което изглежда е хоби на всички влюбени.

— Казах ти. Защото не си като другите.

— Само затова ли?

— Малко ли е? — смееше се тя.

— Но тогава защо…

Тя пак запушваше с длан устата ми, за да даде простор на ненаситните ми за ласки ръце. Но аз все по-често усещах, че се насилва да ги изтърпи. Така, между смеха и сълзите, преминаваха нашите любовни нощи. А любовни дни… нямахме, защото тя продължи да си изчезва както и преди в неизбродния лабиринт на Икар заедно със своите дечурлига, за които аз все така нищичко не знаех. Само веднъж-дваж ще цъфне на екранчето на джобния ми поливизор, щастливо ухилена, и ще рече:

— Здрасти, мили! Как е моята съперница Вероника? Ще й оскубя косите, така да знаеш! Че и на цялото съзвездие ще оскубя косите заради нея!

Аз бях я позабравил, моята Вероника, в тая щастливо-мъчителна любовна неразбория — само с чувствата си, разбира се, защото иначе продължавах да вземам участие в подготовката на експедицията. Но напоследък бях почнал да се ядосвам на астронавигаторския съвет, който все още не ни даваше разрешение за отлитане. Затова съвсем не на шега се заканвах:

— Ще взема да избягам при нея, ще видиш! — убеден, че Хели е така щастлива, тъкмо защото се намира далеч от мен, на неизвестно място.

И следваше поредната нощ, в която отново я укорявах, докато най-после изтръгнах признанието й:

— Е, добре, прав си, отбягвам те.

Ако сте получавали такова признание, ще знаете вкуса му. Ще знаете и как всичко в теб се преобръща не сто и осемдесет градуса, сега пък отказвайки да му повярва.

— Не искаш ли да знаеш и защо? — попита ме тя, след като доста време бяхме се дебнали в тъмното.

— Навярно си имаш сериозни основания.

Тя неочаквано включи дневното осветление и скочи от леглото, заповяда ми, както само тя умееше да заповядва:

— Погледни ме! Не в лицето, огледай ме иначе!

Може би чувството за вина, загдето бях я гледал по-рано тайно, не ми позволи нито веднъж да огледам открито своята млада съпруга, но сега бях и стреснат от постъпката й, чиято цел не схващах.

— Нещо да ти прави впечатление? — запита тя, след като се завъртя даже и на пети, та да огледам и задничето й.

— Хубава си — въздъхнах гузно аз; тя никога нямаше да узнае колко и как бях я гледал!

— Да приемем, че е така, макар да не е вярно. А нещо друго не забелязваш ли?

Друго не забелязвах. Само много силно и много цялостно я желаех, с онова неутолимо желание, което те кара да се чудиш какво още да направиш на любимото си същество. А хубава наистина бе трудно да се нарече в сравнение с другите икарки, които до една можеха да бъдат експонати в анатомически музей. Хелиана и след цял месец съпружество приличаше повече на момиче, отколкото на жена. Необикновено крехкото й тяло обаче, направено сякаш от друга някаква материя — ефирна, едва ли не прозрачна, — излъчваше неотразим за мене чар тъкмо със своята необичайност на форми и пропорции.

— Я ме сравни със себе си — настоя тя вече с досада. — Нищо ли не ти идва на ум? Че погледни се де, звяр такъв, не виждаш ли, че съм два пъти по-малка от теб, че си десет пъти по-силен!

Бях вече при нея и се стараех да притискам главицата й съвсем, съвсем нежно към себе си, да я милвам така, че да не усеща тежестта на ръката ми.

— Но защо не ми каза?

— Много пъти ти го казвах.

— Не съм те разбрал.

— Прекалено много неща не разбираш.

— То е, защото много те обичам.

Очаквах да ме прекъсне: „И аз те обичам, но…“, а тя все още сърдита, тръсна:

— Аз не съм ти Майола!

— Не си — съгласих се с внезапно раздразнение, което успях обаче да прикрия. — Тъкмо затова те обичам.

Това я сдобри, но още докато се заричах да бъда към нея вече само нежен и предупредителен, сетивата ми самопроизволно си припомняха Майола Бени, сравняваха двете, зареждаха се с недоволство. И то бе достатъчно, за да се чувствувам по-нататък винаги неудовлетворен, да продължа да измъчвам и двама ни. Не беше минал и месец, когато отново започнах:

— Хели, ти и вътрешно ме отбягваш.

Този път тя веднага се съгласи:

— Така е. И е най-добре да се върнеш при Майола, та да престанеш да ме тормозиш, защото ще ти родя някое идиотче!

Това ме накара да млъкна за известно време. А после и да сменя темата; не мирясваше моят отвратителен характер:

— Хели, ти криеш нещо от мен. Аз приех, че работата ти с тия деца е секретна, макар да не разбирам защо чак толкова. Икарци няма да се уплашат от десетина ненормални раждания. Но усещам, че не е само това…

Действително имах чувството, че тя крие и нещо друго, по-важно може би, защото често виждах нетърпението й да иде някъде, където аз не биваше да бъда — а кой отива така на ежедневната си работа, с която е свикнал? Във връщането й пък като че ли имаше разкаяние и вина. Тя се хвърляше буйно на врата ми, лудуваше пет-десет минути, преобръщайки наопаки стаята ни, но и в това момичешко палуване аз пак откривах стремеж да се потули нещо, да се забрави, като се отклони и вниманието ми от него. Аз не исках да му се доверявам, защото това банално чувство навярно тормози всички влюбени — отначало бях го изпитвал и при Майола, — но нали такива чувства не се подчиняват на разума!

— Хели, ти имаш и други тайни от мен.

— Само служебни! — смееше се тя и почваше да скача в надуваемите кресла, които като топка си я прехвърляха едно на друго. Беше толкова лека, че скоковете й напомняха безтегловното летене над езерото.

— Сигурна ли си?

— Да, и са много строги. А ти защо ме обиждаш? Не мога ли аз да имам служебни тайни, само ти ли ще имаш?

Естествено, такъв тон не успяваше да ме убеди нито в строгостта, нито в служебността на тайните й, но накрая изглежда наистина й дойде до гуша, та направо изплака:

— Зенон, мили, пощади ме! Аз и душевни сили нямам за такава любов!

Последвалата седмица бе най-щастливата ми с нея. Бяха също последните ни дни под едно чисто и безбрежно небе на любовта. Поне аз така ги изживях. И ги изживях още като изкачване на някакъв най-висок, най-слънчев връх — не като онзи в тренажерната, — та сигурно затова слизането ми оттам се превърна в главоломно търкаляне по склоновете на бездънна пропаст.

Не знам как друга жена би донесла такава вест на мъжа си. Хелиана се втурна както обикновено през тази седмица, може би само мъничко по-бурно, в дежурния кабинет на контролния съвет, хвърли се на врата ми и аз не веднага разбрах, че това, което я разтърсваше така, не беше палав момичешки смях, а неудържимо ридание. И още дълго нищо не разбирах, защото тя не бе в състояние да отговаря на въпросите ми, докато най-после, съвсем обезсилена — бях я взел на ръце, за да не падне — успя да промълви четири свързани думи:

— Няма да имаме дете.

После, успокоена от изтощението, не от друго, тя писукаше, треперейки на дивана, където бях я завил:

— Не знам. Несъвместимост някаква. Корина от генетичния сектор щяла да ти обясни…

— Не знам. Най-добре е да се върнеш при Майола…

— Не знам. Извадената клетка не се опложда с нищо. Не поемала и присадки на чуждо ядро…

Значи, тя не само с мен, но и с никого другиго, дори и по клонингов начин не можеше да има дете. Тогава то по-скоро успокои себичността ми, затова не ми позволи да осъзная трагедията й. Помислих само, че се бои да не я напусна.

— Хели, аз не дойдох при теб заради детето. И няма да си отида от теб заради него.

Тя ме изгледа, сякаш искаше още нещо да ми каже, после тихо извика — беше едно обезсилено отчаяние, немощен писък, след който заспа.

Събуждането ни беше събуждане в един друг свят.

2

Корина ме засипа с нищо неказващи приказки: много загадъчна аномалия, иначе никаква болест не се констатирвала, анализът на клетките показвал странни разлики в състава не само на цитоплазмата, а и в съотношението на иначе нормалните химически връзки. Изобщо всички разлики били на молекулярно равнище и сигурно оттам произтичала тази пълна несъвместимост. Разположението на гените по двойната хеликс на половата клетка показвало необичайна картина. Тя лично, Корина, се чувствувала неизказано щастлива, защото открила нещо, което ужасно приличало на непознат ензим, а ако това наистина било ензим… Простете, колега, но вие също сте учен и ще разберете радостта ми, която иначе сигурно изглежда чудовищна! Изобщо генетичната карта на Хели била съвсем необичайна. Драги колега Балов, каза ми още Корина, ние от нормалната генетична карта не сме разчели дори една пета част след цял век революционно развитие на молекулярната биология, та не си правете илюзии, че сме в състояние да ви кажем нещо смислено за вашата мила съпруга! Вие бъдете благодарен, че с такава генетична карта тя изобщо прилича на нормален човек, което в същност е още по-необяснимо. Ако опитаме с една седем-осемгодишна терапия, според цикъла на обновление на клетките… Знаете, че в генетичното инженерство сме по-силни, отколкото в теорията, но тя отказа всякакво вмешателство. Ако успеете да я убедите…

Не успях да я убедя. Пък и не настоявах. В края на краищата човекът — това е неговата генетична карта! Не ли тъкмо заради тая ненормална генетична карта с неизвестния ензим толкова обичах своето слънчево момиче? А сега го обикнах двойно повече. И то като че ли ме обичаше повече или поне аз не се съмнявах вече в обичта му, решил навярно, че с генетичната си аномалия тя по право може само на мен да принадлежи. Някакъв тъжен унес потопи за дълго като в топъл и упойващ газов облак любовта ни. Ние се сгушихме един в друг, двете странни дечица на Икар, а нещастието ни странно приличаше на щастие. И сигурно така намирахме сили да бъдем горди пред онези, които искаха да ни съчувствуват.

Те не бяха мнозина, защото генетичният сектор само пред мен бе толкова приказлив — подобна новина, способна да разтревожи Икар, неизбежно потъваше в глъбините на секторните служебни тайни. Но след още някой и друг месец всички, които любопитно или заинтересувано чакаха да разберат на какво дете ще даде живот човекът с излишния хромозом, щяха да забележат, че едно място в родилната камера продължава да си стои празно. И тогава щеше да ми се удаде възможността да предизвикам още веднъж скандал. Защото да създадеш дете беше не само най-висшата награда, но и висше задължение, от което нямаш право да се отказваш. А аз не исках да създавам дете, което нямаше да бъде рожба и на духовната ми връзка с една жена. Не, мили икарци, щях да им кажа, стига вече експерименти!

Хели продумваше отвреме-навреме, сгушена в мен, под упойващия газов облак:

— Не бива да се лишаваш от дете. Може би все пак…

Сега тя отново не произнасяше името, аз също не го произнасях, но отвръщах:

— Положително Икар е по-щастлив без мое дете. А аз няма да стана по-щастлив с него — заявявах го, но противното ми въображение съзираше и през упойващия газов облак всичките сластни гънки и заоблености на Майола Бени, та за да ги пропъдя, бързах да добавя: — Ние си имаме пък не едно, а цели осемнайсет!

— Кретенчетата ли? — трепваше Хели и въздишаше. — Ох, не знаеш ти какви деца са това!

— Как да узная, като ги криеш от мен? — все по-често я провокирах аз и не вече от предишното ревниво любопитство, а от поразпалената в честите приказки потребност да се занимавам с деца, от чувството, че бих бил истински съпруг, ако споделех и грижите й за децата.

Но Хели мълчеше, а Терин отдавна бе прекратил недостойната ми игра с наблюдателната система.

— Зенон — рече ми той в своя си маниер, — след като успяхте да спечелите Доля-Морени, мисля, че не е нужно повече да я наблюдавате. Не са полезни за брака подобни наблюдения.

Хели не смееше да престъпи задължението си, но като че ли ме и подготвяше за нещо:

— Трябва наистина много да ги обичаме, мили! Никой друг не може да ги обича такива, дори родителите им. Впрочем, те вече съвсем са ги забравили.

Тя ме уверяваше, че настоявала пред Терин да ме посветят в тайната, но той не искал да ме занимават сега с това, защото съм се готвел за експедицията към Вероника. Експедицията обаче се отложи, а председателят на контролния съвет изглежда бе ме сметнал вече за узрял да бъда баща на тия дечица, за чието съществуване повечето икарци дори не подозираха. Но той още веднъж като че ли поиска да ме провери, та разговорът ни, както много пъти, започна несполучливо. И заради моята неизтребима мнителност спрямо него, разбира се.

— Много ви се струпа, Зенон — по старчески въздъхна той на екрана на служебния поливизор, след един също така неподходящ увод. — Елате да си поговорим!

— Грешите — прекъснах го аз наострено. — Не се нуждая от утеха, повярвайте ми! Щом аз имам цял хромозом повече от другите, защо жена ми да няма поне един ензим повече? Може дори да ми се завижда, така или иначе, най-рядката жена съм си взел за съпруга.

— Ако е за завиждане, наистина ви завиждам — позасмя се той и, разбира се, че му бях напълно ясен. — Но да не забравите покрай нея и Вероника.

— Вероника аз няма да забравя, учителю — побързах да го уверя. — Но се боя като потегли експедицията вие да ме ме забравите.

Наистина се безпокоех, защото бях подочул от астрофизиците, че щели рязко да намалят броя на членовете й.

Председателят на контролния съвет също като че ли бе станал по-млад, по-оживен и разговорлив, отърсил се бе от предишната меланхолна вглъбеност в себе си. Вероника и на него бе подействувала. Когато, веднага след завръщането си, отидох на отчет и му признах чистосърдечно поражението си и поисках извинение заради обидите, които бях му нанесъл някога, той ме възпря, сякаш се уплаши да не се самоунижа:

— Чакайте, Зенон, пак избързвате! Този бог на вашия приятел съвсем не приказваше глупости, нали? Ето, вие сте се срещнали чрез своя патрон със себе си и ви се е открила някаква истина. Но не е ли всяка среща с нова истина среща с един нов бог? А къде другаде срещаме тия истини, къде ги откриваме, все едно дали случайно, или чрез съзнателно търсене, освен във вселената на собствения си мозък?

— Но вие нали не приехте тогава истината на Алек? — рекох аз в недоумение и с първата искра на възмущение, защото след приключението си в тренажерната почти бях намразил Алековия „бог“.

Терин се усмихна очарователно самокритично, което аз тогава възприех като снизходителна отстъпка пред собствената ми станала междувременно знаменита персона:

— Да си призная, мозъкът на един млад астропилот не ми се виждаше вселена, в която може да се натъкнеш на истини от такъв мащаб…

Сега, на екрана на служебния поливизор, Терин също се усмихваше, но в дългогодишното ни общуване аз бях го опознал и почти безпогрешно долавях, когато криеше някаква своя си тревога:

— Много непостоянен съпруг се извъдихте, Зенон. Готов сте значи и най-рядката жена да зарежете заради Вероника?

Аз се вторачих в екрана, а Терин отбягна погледа ми, сепнат навярно от силата на мъката в него. Рекох:

— Хелиана ще дойде с мен.

Не бях в състояние да я оставя, вече не. Невъзможността ни да се свържем с дете кой знае защо бе ме завързала с неразкъсваеми връзки с нея. Дори когато мисълта ми фриволно отскачаше към Майола Бени, аз още по-силно се вкопчвах за своето малко другарче по изключителност.

— Тя ще дойде с мен! — повторих аз.

— Е, да изпратим по-напред майка ви — опита Терин да се върне към предишната шеговитост на разговора ни. — А то, цялото ви семейство!

— Майка ми?

— Нима не знаете? Съвсем скоро ще бъде. Втора експедиция за Есна.

— Че първата не стига ли — запитах аз, все още смилайки новината; много странно бе усещането ми, сякаш ми предстоеше никога вече да не видя майка си. — Такава голяма експедиция! Когото потърсиш, все на Есна! Да не сте решили наистина да се заселваме там? Какво ново има?

Терин пак се засмя и пак прикриваше някакво безпокойство:

— Не искахте да дойдете на разговор, а ето колко много въпроси ми зададохте! Да взема ли пък аз да дойда?

— Но моля ви, идвам веднага!

— Не, не — реши той изведнъж. — По-добре ме чакайте на вашата спирка! Ще отидем да ви покажа нещо, което отдавна настоявате да научите. Нали нямате спешна работа? След пет минути съм при вас.

Той изчезна от екрана, а аз, необикновено развълнуван, не се сетих да го попитам къде точно ще ходим, та да вложа кода в автомата-секретар за в случай че бъда потърсен — дежурен съм все пак. Целият запламтях като в треска, макар да разбирах, че ще ме посвещава в тайната около ненормалните питомци на жена ми, а това едва ли щеше да е кой знае колко интересно. Любопитен съм, дявол да го вземе, като дете съм любопитен и изглежда никога няма и да порасна! Задъхано продиктувах на секретаря кода от кабинета на Терин — неговият секретар сигурно знае къде ще се намира господарят му — и се озовах на спирката три минути по-рано.

А за да се поуспокоя, си мислех през тия три минути, че наистина трябва да е решен въпросът за заселването, щом ще изпращат на Есна биолози-селекционери. Едва ли изпращаха майка ми в качеството й на козметичка. Странно защо тогава не отива с тях и баща ми — на каква планета ще се заселим съвсем не е само практически въпрос… Такива мисли обаче, естествено, не бяха в състояние да потушат вълнението ми.

— Решено ли е заселването? — запитах аз Терин, щом скочих до него на ескалатора.

Той ме хвана под ръка и се облегна на мен, както престарял баща би се облегнал на сина си.

— Колкото и да презирате икарската демокрация, Зенон, тя все пак съществува. Възможно ли е да се вземе такова решение без всеобщо допитване? А за допитването е още рано, чакаме важни резултати и… стискайте палци наистина да ги получим! Сега ще слезем, за да вземем осма експресна.

Усетих, че не желае да го питам какво очакват толкова от експедицията, с която беше и моят приятел Льони Редстър. Не биваше да го питам и къде ще ме отведе с тая „осма експресна“, която не помнех дали изобщо някога съм ползувал. Затова рекох:

— А баща ми?

— Той прояви семейната ви черта на съпружеска невярност. Много настоявахме да отиде, но предпочита Вероника, въпреки че астронавигаторският съвет отложи експедицията му.

— За колко я отложи — обезпокоих се аз. — Има сериозна опасност Вероника…

— Не, не много, да изпратим първо тази. Подготвителният персонал не достига, въпреки че извадихме от камерите всички технически специалисти.

За повече удобства експресните линии се отличават по цвета на кабините си. Осмата беше тапицирана с бледосини, ромбовидни пухкави възглавнички. Креслата с коланите за връзване бяха в тъмносиньо със скрити черно-сини мотиви, чиято форма трябваше да отгатваш или откриваш с лупа. Но едва ли някой, който ползува експресните линии, ще се интересува от украшенията на кабините им. Аз самият се стараех преди всичко да видя какъв код ще набере Терин, а той като че ли отгатна намерението ми. Застана така, че вместо малкото командно табло, виждах само гърба му, постоя няколко секунди, а десницата му очевидно набираше кода на програмното устройство. После той седна и закопча колана през гърдите си. Аз направих същото, учудвайки се защо не потегляме още, а Терин ме изчака да свърша и тогава отново протегна кокалестия си пръст, натисна клавиша с цифрата две. Бе оставил само последната цифра за след като седне, а това окончателно ми доказа, че той бе поискал — и успя — да скрие от мен на коя станция ще слезем. Изсмях се нервно:

— Голяма тайна!

— От най-големите е, Зенон — отвърна той. — Затова и толкова се колебаех дали да ви я разкрия. Нали разбирате, че не съм ви повел за развлечение? Това, което ще научите, ще изисква от вас определено участие. Не веднага, разбира се, но…

Осма експресна, съкратила рязко фазата на ускорение, ни притисна до посиняване в сините си кресла. Терин бе набрал най-високата скорост, но въпреки това пътувахме дълго, та имаше време в мен отново да се разпали и любопитството, и безпокойството ми.

3

Излизайки от кабината, залитнахме по някаква гола, неприветлива площадка. Стените й дори не бяха облицовани, само червеникавата скала бе позагладена, което ме накара да реша, че тази спирка е създадена скоро и набързо и че се намира съвсем близо до повърхността на храбрия Хидалго. За същото говореше и необикновено слабата гравитация. Или това странно място бе специално изолирано от общата гравитационна система, или пък бе съвсем далеч от центъра. Движехме се като на въздушна възглавница и почти се блъснахме в единствената врата, намираща се на площадката. Това, че беше бронирана и херметизирана не ме учуди, повечето врати на Икар бяха такива, учуди ме, че Терин не посегна да я отвори. Той се облегна на нея, пое си дъх и рече, дрезгаво снижил гласа си:

— Сега ще погледаме първо през тези шпионки. После ще ме питате, а аз ще ви обяснявам, доколкото изобщо съм в състояние да ви обясня нещо.

Едва сега съзрях двата чифта миниатюрни окуляра от двете страни на вратата, но щом залепих очи на левия, разбрах, че са действително обикновени биноклеви шпионки, макар и доста широкофокусни, което позволяваше да се вижда добре просторното помещение. Сигурно не бе случайно използуването на тъкмо такива примитивни наблюдателни средства, но когато залепих очи на левия чифт окуляри, аз не бях в състояние да съобразявам каквото и да било. Отвъд тая червеникава астероидна скала се намираше Хелиана.

Нейните осемнайсет питомци — най-големият беше на шест години, най-малкото — на две и половина — седяха направо на голия под и гледаха някакъв филм. Помещението, като площадката пред него, беше необичайно голо, със същите грубо изрязани и небрежно огладени скали. Само на отсрещната стена се виждаха няколко вратички на вградени шкафове. Такова помещение на Икар, където всичко бе натъпкано с мебели и инсталации, аз изобщо не знаех, а небрежната му изработка направо озадачаваше. Дори прожекционният апарат не принадлежеше към това помещение, а стърчеше насред него върху преносим статив, докато екранът представляваше само едно позагладено и боядисано място на стената. Децата гледаха филма с познатата ми апатия, докато в мен всичко затрептя, когато познах скъпия на всички ни, стотици пъти гледания от всекиго филмов епос за построяването и потеглянето на Икар.

— Де да имаше такъв филм и за произхода на Земята! — обадих се аз тихо, за да не наруша някакво правило.

— Наистина, добре би било — засмя се Терин, но се поправи: — В същност, без филм май си е още по-добре. Едва ли щеше да бъде толкова интересно да се живее.

Ток не сниши този път гласа си и аз разбрах, че одеве е било инстинктивно, че нямаше нужда специално да крием присъствието си — стените и бронираната врата го криеха достатъчно.

— Все още ли ви е интересно да живеете?

Хелиана стоеше зад прожекционния апарат и водеше разговор с джобния си поливизор. На екранчето му не се мяркаше картина, така че навярно правеше устни справки от колекторите или разговаряше с някого, който също като мен досега нямаше право да знае къде се намира събеседницата му. Болката, уж притъпена вече болка, отново ме сви така, че трябваше да понамасажирам мускулите над сърцето си. Защото: има ли нещо по-тъжно и болезнено от едни Адам и Ева, на които е отсъдено да не дадат начало на никакъв човешки род? А колко обичах аз тази своя мъничка Ева, изгонена не само от рая на женското щастие, прогонена сякаш и от луксозния уют на Икар в тази ужасяваща пуста стая! Сиротна и чупливо крехка ми се виждаше, и самоубийствено горда в общото ни нещастие. Идеше ми да й изкрещя през окулярите: Обичам те, Хели! Знай, че винаги ще те обичам, че в този миг те обичам повече от преди, че после ще те обичам още повече… А тя сякаш ме чу, защото вдигна лице, погледна право към мен и ми се усмихна.

— Интересно ми е, Зенон — отговаряше Терин на забравения ми вече одевешен въпрос, но аз едва-едва възприемах думите му, защото разговарях със своето момиче. — Сега отново ми е много интересно, и на всички на Икар е интересно, и ще стане още по-интересно, ще видите!

Той ми говореше като на дете, но в същност правеше това поради собствената си простодушна способност да се възторгва по детски.

— А може ли на човек да му е безинтересно да живее, когато му се усмихва едно ей такова момиче? На ваше място аз също не бих се върнал при Майола Бени — каза още този забележителен старец, безпогрешно доловил мислите и настроението ми, но едновременно с това и явно агитирайки ме да остана при Хели, за да поема част от отговорността за ненормалните деца. — Внимание сега, Зенон, включвам и подслушвателната уредба. Тихо, защото също е директна. За да няма никакви електромагнитни влияния, нали разбирате?

Не видях откъде и как я включи, тъй като очите ми продължаваха да бъдат впити в меките възглавнички на окулярите. Хели погледна към хронометъра на тъничката си китка и отново се усмихна към нас — сигурно знаеше, че се намираме зад вратата. След това спря прожекцията и говорителят, чийто свидно познат глас успях да чуя, млъкна насред изречението си. Хели каза по девически тънко и мелодично:

— Тази история е дълга, деца. Още много пъти ще я гледаме, докато я научим цялата… — Децата обаче видимо нямаха никакво желание да я научават, безизразните им личица бяха обърнати към тяхната учителка с надеждата за нещо друго. — А сега можете да си починете.

Къде ли ще почиват и играят в това празно помещение, запитах се аз, как са натикали изобщо в тази дупка тия болни и явно страдащи за слънце и простор душици? Те обаче изведнъж се оживиха. Такива не бях ги виждал: по безкръвните им бузички заиграха багрите на радостта, олигофренично празните очички се напълниха с познатото детско лъчезарие — Хелиана беше добавила:

— Идете да се поразходите!

Тя бе понесла прожекционния апарат и статива му към шкафовете в стената, а когато отвори една от вратите, видях, че също е бронирана и херметизирана. Прибирайки апаратурата, Хели продължаваше да говори на децата:

— И най-напред да изляза, хубаво да затворя вратата, нали? Ерки, както винаги, ти отговаряш за всичко, внимавай за малките!

— Колко време, Хели? — запита я Ерки, най-голямото момченце, което с такава готовност бе скочило при произнасянето на името му, че се отлепи от пода, хвръкна на около метър и половина нагоре и бавно запада обратно като перушина на птица.

Като перо на птица — моята прогонена райска птица! — се понесе и Хели към нас, а когато я чух да отвръща: „Половин час“, аз се дръпнах от окулярите, за да погледна въпросително към Терин.

Той ми направи жест да продължа да наблюдавам и аз продължих, въпреки че Хели отвори врата до самия мен и застана до самия мен. Усетих птичето докосване на ръката й върху рамото си, извърнах светкавично глава към нея, колкото да приема усмивката й, и веднага се върнах към окулярите, защото вътре ставаше нещо смайващо.

Подхвърляни от полубезтегловността, децата подскачаха като топчици и събличаха с радостно нетърпение ризките и гащичките си. (Но нали бе им казано да идат на разходка!?). С неподозирана пъргавост те изтичваха съвсем голички към шкафовете в стената и поставяха дрешките си, грижливо сгънати, на най-долния рафт. Когато и последното дете се съблече, Ерки, който помагаше на най-малките, затвори добре вратите на шкафовете и провери херметизацията им, като прекара тънкото си пръстче по ръба на затварянето — нещо, колкото наивно, толкова и ненужно, защото вратите имаха всмуквателни устройства и бе достатъчно да се завъртят дръжките им. А през това време зад гърба му голите дечурлиги се строяваха по много забавен и озадачаващ ме начин: разперваха настрани двете си ръчички, завъртаха се в кръг, така че да не допират протегнатите ръце на съседните си другарчета, заставаха в центъра на този кръг с диаметър около метър и половина, после лягаха направо на голия каменен под. Свършил с вратите на шкафовете, Ерки тръгна между редиците да проверява сега пък дали децата са раздалечени достатъчно едно от друго, като тук и там ги поразместваше. Не, не бяха уродливи тия мънички момченца и момиченца! Имаха нормални пропорции, но телцата им бяха толкова слабички, толкова синкаво-прозрачни, че проснати така на пода потресаващо напомняха трупчетата на измрели от глад деца. Аз отлепих очи, за да покажа на Хели своето недоумение, но тя, предугадила това, натисна с длан тила ми, та да продължа да гледам.

Голият Ерки свърши обхода си точно там, където на лявата от зрителната ми позиция стена съзрях четвъртита металическа капачка. Под нея се оказа ключ за осветлението, чийто източник бе вграден някъде високо в ъглите на помещението. Под пръстите на момчето светлината рязко намаля, но не угасна напълно, от което проснатите на пода дечица съвсем заприличаха на мъртви. Докато погледът ми неотстъпно следваше търсещия си място за лягане Ерки, в помещението настъпи още някаква промяна, но аз не веднага успях да определя каква е, защото късно я долових, а пропуснах и началото й.

В противоположния край тъмнината бе се сгъстила изведнъж и някак много силно, но не общо и равномерно, а сякаш въздухът бе се превърнал на отделни малки черни облаци. Тези облаци продължаваха да се свиват в себе си, като едновременно с това падаха плавно към пода, а точно на мястото на падането се оказваше кой знае как засиялото като нажежен метал телце на дете. Това телце бързо загубваше розовата си нажеженост, закривано от падащия върху него облак, покриваше се сякаш отначало със сива, а после и с черна пепел, докато останеше да се вижда само облакът.

Понеже това ставаше на осемнайсет места и твърде безразборно, погледът ми отскачаше от едно дете на друго, та не смогнах да проследя цялостно нито един от извършващите се загадъчни процеси. Докато той се върнеше към някое току-що погледнато голишарче, там лежеше вече само черният, поразяващо непрозирен облак. Едновременно с това ушите ми бяха пълни с едно не по-малко странно пращене и пукане, не твърде силно, но определено приличащо на шума от космическия дъжд в радиотелескопската антена. И на пращенето на изстиващ метал може би приличаше.

Последен изчезна под своя облак след подобно кратко порозовяване голият Ерки. В помещението настъпи пълен мрак, но той трая не повече от половин секунда, след което то отново се напълни с предишната призрачно-бледа разсеяна светлина. А след още миг-два и все така тайнствено, то си възвърна и пълното дневно осветление. Тогава аз видях, че вътре нямаше не само никакви черни облаци, че нямаше вътре и децата. Нито едно! Помещението бе пълно с бляскава светлина и оглушителна тишина — пращенето изчезна заедно с падналия над Ерки облак, но аз целият настръхнах от мистичен ужас и от чувството, че съм подложен на убийствено облъчване, защото просторната зала, населена допреди малко с деца, изглеждаше сега насилствено и до стерилност опразнена от всякакъв живот; нито едно вирусче сякаш нямаше вече между тия шест каменни стени. Почаках да се случи още нещо, нищо повече не се случи и аз изправих с мъка вдървения си от навеждането гръб — височината на окулярите не бе съобразявана с дангалашкия ми ръст.

Терин също се изправи край своя наблюдателен пост и въздъхна тържествено:

— Сега, Балов, имате половин час време да задавате въпросите си. — После заговори бързо и някак иронично-весело: — За да спестим време обаче, ще отговоря веднага на тия, с които сигурно ще започнете. Къде са децата — не знам! Хели също не знае. Ще се върнат ли — ще се върнат след определеното им време. Как става това — не знам. И никой на Икар не знае. Но може би и на вас процесът ви е заприличал на акумулиране на топлинната енергия от околното пространство при бурно преминаване на телата в друго състояние. Какво е станало вътре сега — единственото, което сме регистрирали, е, че температурата на мястото, където изчезва тялото, се понижава почти светкавично до три градуса по абсолютната скала. А това е, както знаете, температурата на реликтовото лъчение в Космоса. Преди това в залата цареше нормална стайна температура — около двеста деветдесет и пет градуса по Келвин. Толкоз! Сега можете вече да питате. Хели също е на ваше разположение. Впрочем, забравих: осветлението накрая включих аз оттука, а пращенето, което слушахте, идеше от рязкото изстиване на стените.

Вдигнах ръце — противно леки от намалената гравитация, — за да разтъркам наболяващите ме от притискането очни кухини. Чак след това погледнах към малкото командно табло, което Терин ми показваше. То се намираше край неговата шпионка-бинокъл и оттам очевидно бе включил преди подслушвателната уредба. После погледнах и към Хели. Тя сияеше насреща ми, щастлива, че най-после се освобождаваше от принудата да крие от мен своята тайна. Но… какво да я запитам? Терин ми се усмихваше, а усмивката му по същия иронично-весел начин отвръщаше: Каквото и да ме запиташ, повече от това не мога да кажа. За какво да го питам?

— Иначе всичко наред ли е, Хели? — подхвана той вместо мен.

— Нормално. Децата не усетиха, че са под наблюдение. Няма промени в статуса им.

Двамата заразговаряха делово, искайки сигурно да ми дадат възможност да се окопитя.

— Това някакъв фокус ли е? — прекъснах ги аз ядосано.

Хелиана се нацупи, а Терин вдигна вежди в огорчено учудване.

— Простете — рекох, — но още не знам какво да вярвам и какво не.

Залепих се отново на окулярите — просторната зала продължаваше да е ужасяващо празна. Единствената й врата край мен не бе нарушавала своята херметичност. Стените лъщяха като полирани и това явно бе фина ледена глазура.

— Каква е сега температурата? — запитах аз, колкото да покажа, че не съм си глътнал езика.

— Топлината на стените вече значително я е покачила — отвърна Терин. — Както виждате, прибираме всичко, което може да се повреди. Стените също се ерозират необикновено бързо, та отвреме-навреме изрязваме разрушения пласт. Децата правят това и облечени, но после от дрехите не остава нищо, та…

— При връщането им… — прекъснах го аз. — Искам да кажа: има ли освобождаване на енергия, когато децата…

— Точно обратният процес. Като че ли просто връщат същото количество топлина, което са отнесли със себе си. Разликата е от няколко градуса.

— Децата какво разправят?

— Нищо. На мен пък съвсем нищичко. Те само с Хели разговарят.

Аха, ето защо ме посвещаваше в тайната. Надяваше се, че покрай жена си бих могъл по-успешно да участвувам в разгадаването на мистерията. А то, ако не беше все пак някакъв фокус, си беше истинска мистерия. Аз още не знаех какво да мисля, затова и никакви смислени въпроси не се раждаха в главата ми. Трябваше да наблюдавам поне и връщането им, за да повярвам окончателно, че пред очите ми се е извършило някакво чудо на природата.

Хели бе хванала ръката ми и радостно я стискаше. Ръката й настояваше да повярвам.

— Всички деца, родени през последните пет години не чрез присадка, имат тая способност — каза Терин. — Без изключение. Впрочем, това са и всичките деца. Отново преустановихме този вид раждания.

— И кой още се занимава с тях?

— От доста време — никой. Посветени в тайната са само координаторите, баща ви и… И баща ви.

— Той какво мисли? — изръмжах аз, отново разбунтуван в себе си против тия вечни криеници, макар че разумното бе тази история наистина да се държи в тайна — положително би впаникьосала за дълго целия Икар.

— Каквото и аз, тоест, нищо. Нужен е голям изследователски екип, много време, а кое по-напред?

— Та това ако не е важно! — възмутих се аз.

— Вероника не е ли важна? Есна не е ли? Зенон, първият координатор ви е намекнал, че някои обстоятелства предрешават въпроса за отсядането ни. Ето това е едно от тях. Трябва да се заселим някъде и да станем много, за да имаме хора за всичко. А тия деца няма да ни избягат. Докато за Вероника съществува такава опасност, нали?

Терин застана отново край своите окуляри.

— Винаги ли се връщат? — С разтуптяно сърце заех и аз своето наблюдателно място.

— Две не се върнаха — за първи път проговори Хелиана и се облегна на мен.

От намалената гравитация беше още по-лека, та инстинктивно я обхванах през раменете, да не ми отлети нанякъде.

— Къде ли се реят сега, милите — продължи тя. — Самички!

Аз разтворих със свободната си ръка яката на ризата, защото ми стана още по-горещо, погледнах и часовника си — време беше, и замрях отново край стената.

Децата започнаха да се връщат едно след друго, не така вкупом, както бяха изчезнали, и аз видях, че не излизаха нито от вградените шкафове, нито пък минаваха през заблестелите от влага стени. На пода най-напред се появяваше тъмно петно, не и петно, а трепкаща сянка. Тази сянка сгъстяваше цвета си до почти обемна, предметна чернота, след което почваше да аленее, сякаш извътре се нажежаваше. Нажежаваше се бързо до бяло, изпускайки силно, млечно-синкаво сияние, като ксенонов осветителен цилиндър. Този цилиндър също така бързо изтощаваше своята мощ и гаснеше, гаснеше, докато се превърнеше в студеното синкаво-бяло трупче на голо дете. А подслушвателната уредба сякаш не беше включена — така мистериозно безшумно се извършваше всичко. Второ трупче, трето… децата продължаваха да лежат безжизнени и пролежаха много време — не се сетих да видя колко, докато най-после тук се помръдна ръчичка, там — краче, там някое се обърна на хълбок. Когато всички се събудиха или съживиха окончателно, те седнаха на пода и впериха отсъствуващи погледи в напукания и мокър сега квадрат на боядисания екран. Дълго седяха така, после Ерки се изправи и с огъващи се крачета отиде да отвори шкафовете. Децата също така мълчаливо, също така замаяни се повлякоха подире му. И ходенето, и обличането им струваше сега мъчителни усилия, въпреки многократно намалената гравитация, затова, едва облекли се, те побързаха отново да замръзнат на пода в лишените си от живот или по-скоро от всякакъв интерес към тоя живот пози. Очевидно духом продължаваха да бъдат там, откъдето току-що бяха се върнали телата им. Не само не разговаряха помежду си, но и никакъв друг жест на взаимно общуване не успях да забележа, а личицата им представляваха гипсови маски на страданието, че са били принудени да се върнат.

— Даа — въздъхна Терин и с това още веднъж искаше да ми покаже своята безпомощност. — Хелиана, доведете моля ви Ерки, макар… каква ли полза?

Хели се измъкна изпод мишницата ми, колкото да отвори тежката, бронирана отвътре с топлинен щит врата. Тя се отваряше леко пак заради слабата гравитация, заради която аз също едва не полетях, когато Хели, не пуснала ръката ми, ме дръпна подире си. Влязохме в залата — беше нетърпимо топло и задушно — и нито едно от децата не се обърна към нас. Хели ме заведе чак до самия екран, каза високо:

— Е, добре дошли, деца! Хубаво ли беше?

Те кимнаха бавно, като да се бояха да не се прекършат вратлетата им, но не издадоха нито звук.

— Не могат ли да говорят? — запитах я шепнешком.

— По-малките почти не. Иначе всичко разбират — отговори ми високо Хелиана, с което ми показваше, че не крие нищо от тях. — Деца, този човек е моят другар Зенон Балов. Той е много добър и аз много го обичам. Ако ме обичате, трябва тогава да обичате и него. Той често ще идва при нас и вие ще го слушате и уважавате, както слушате и уважавате мен. Обещавате ли ми?

Децата отново кимнаха задружно, като добре възпитани деца, но кимването им обещаваше точно толкова, колкото и отсъствуващият поглед в очите им.

— Ерки, ела с нас — завърши тя речта си, но шестгодишният Ерки не успя да скочи както преди от усърдие, все още не бе се върнала предишната му подвижност.

Хели хвана с другата си ръка миниатюрната му ръчичка и така ни изведе на площадката при Терин. Момченцето, чиито деди са живели навярно край меланхоличните води на Финландските езера — по-късно щях да изучавам специално генеалогичното дърво на всяко дете, — бе свикнало на разпитите. Изобщо безразличието му към всичко околно бе същото, както и у другите деца, само че то, по-възрастно и с пробудено чувство за отговорност, съзнателно се стараеше да угоди на мъчителите си.

— Здравей, Ерки — казах аз навън. — Дай сега лапа да се запознаем. Аз съм Зенон, нали разбираш кой съм?

Детето, височко за годините си, тъничко, плашещо бледо, не ми подаде ръка, а в лишените му от живот очи се появи нещо, което много ми заприлича на враждебност. То криеше очите си и едновременно се насилваше да разбере нещо, което му приличаше на опасност. Усетих, че няма изгледи да го спечеля, нито да го проумея, та ми се отщя да продължавам започнатата игра, но Хели и Терин все така очакваха аз да намеря пътя, който те напразно бяха търсили.

— Трябва да ти кажа, Ерки — рекох му, — че направо ми взехте акъла! Моите поздравления! Ти командуваш тоя отбор юнаци, нали? — Момчето кимна без всякаква поласканост. — Къде ги води сега?

— Ами… поиграхме си. — Гласчето му прозвуча дрезгаво като след дълго мълчание.

— На какво си играхте?

— Амии… играем.

— Не помниш, нали?

То кимна веднага, но не с онази готовност, която се съгласява, за да скрие истината.

— Хващам се на бас, че изобщо нищо не помниш! Нито как излязохте, нито къде ходихте, нито какво правихте там, нито как се върнахте!

Момчето ме изгледа заинтригувано, макар и все още враждебно, но важното бе, че у него се появи окончателно някакво отношение-чувство.

— Хайде де! — настоях аз, протягайки ръка за облога.

— Не помня — отвърна ми Ерки.

— Видяхте ли — възтържествувах аз, обърнат към другите. — Затова оставете момчето на мира, стига сте го тормозили! Не го карайте насила да ви лъже. Хайде, Ерки, бягай, моето момче, да си играеш.

Потупах го по раменцето и го побутнах към вратата, не отмерил силата си. Момчето политна и щеше да си разбие носа, ако навреме не бе протегнало ръце. Засмях се уплашено гръмко:

— Ей, Ерки, прощавай, брат, така е, нали съм си непохватен като земен човек!

Бях се озовал при него с един скок, който също едва не ме сплеска на вратата, хванах ръчичката му и я раздрусах.

— Трябва някой път да ме вземеш със себе си, да ме научиш на някои от твоите номера.

Момчето, съвсем объркано от странното поведение на един възрастен, сега за пръв път се усмихна. То влезе в залата, но аз се вмъкнах подире му, затворих вратата зад гърба си и вече вътре пред другите му пошепнах заговорнически:

— Ерки, само още една мъжка дума! На твое място и аз бих мълчал, тази работа не е да се разправя на всекиго. Така че… дръж се! Пък ако много ти досаждат, измисляй им там разни забавни истории, баламосвай ги нещо! Хайде, като се видим пак, ще ти разкажа пък аз какво ми се случи, когато излязох така, като теб, при Вероника. Нали Хели ви е казала за нея? Ха, да знаеш какви диви работи ми се случиха, но друг път — сбогувах се аз, като вдигнах юмрук над главата си, в знак, че му пожелавам твърдост и винаги може да разчита на мен.

Когато излязох на площадката, бях почти сигурен, че ако не друго, то поне съм успял да събудя интереса на момчето към себе си и да предотвратя ревността му, защото Ерки положително щеше да ревнува учителката си от мен. Както аз бях ревнувал в детството си Майола Бени от другите възрастни мъже. Но двамата на площадката, чиито лица издаваха, че са чули по уредбата и последните ми думи, не бяха разбрали моето поведение. Хели продума с предпазлив укор:

— Ерки е необикновено интелигентен, Зенко, надвишава всички шестгодишни деца.

— Можеш ли да се освободиш сега? — прекъснах я нетърпеливо.

Терин не пожела да вземе отношение към случилото се, дори бе повикал вече осма експресна.

— Ако искате да останете…

— Имам работа — отвърнах му.

— Аз само ще нахраня децата — обади се Хели.

— Не е толкова бързо, ще се видим за вечеря — отвърнах й вече от синята кабина.

— Странен си — огорчи се Хели. — Току-що искаше да се освободя веднага…

— А вие не ми ли сервирате странни неща? Нашият учител Терин е прав: ако вземем да обръщаме внимание на всички странности, няма да ни стигнат нито силите, нито времето. Довиждане, мила!

Довечера щеше да се наложи най-напред да я сдобрявам, но сега наистина не ми се разправяше с нея, нито с когото и да било другиго, защото междувременно нещичко бе почнало да ми просветлява в съзнанието, а с това и да ме наежва. Бях се освободил от комплексите си, създадени ми от Алековия „бог“, бях успокоил и уравновесил донякъде вътрешния си свят върху исконните стълбове на нашето знание за света, въпреки приключението си с Вероника или тъкмо благодарение на него, а ето че отново ме хвърлиха в предишния хаос.

Терин бе разбрал състоянието ми и заекна от скоростта:

— Зе… нон, карате ме да се чу… вствувам вино…

След силно намалената гравитация на площадката ускорението заплашваше да ни смаже. Терин можа да продължи мисълта си, чак когато се прехвърлихме на обикновения ескалатор:

— Не ви насилвам да се заемете с тях.

— Изцяло ли ми ги преотстъпвате?

— Изцяло. Трябва да се освободя за Есна. Разработваме стратегията на заселването.

— Значи това ви накара да преразгледате отношението си към „бога“ на Алек Дери?

— Аз и сега съм убеден, че той не го е срещнал другаде, освен в собствения си мозък и че това са истини, до които може да стигне всеки астропилот в многомесечната си самота, но и вие го усетихте вече, нали? Децата като че ли правят тъкмо онова, което ни съветваше „богът“ на Дери. Щом се решите, елате да ви дам материалите от досегашните наблюдения и експерименти. А Хелиана ще ви разкаже останалото.

Той не придаде никаква тържественост на момента, не влезе нито за миг в позата на великодушния учител, който с гордост и упование предава на ученика си щафетата, нито пък се показа унижен или страдащ от загубата на сражението с един проблем. Беше чудесен старец и отлично знаеше размерите на това, което влагаше в ръцете ми, и знаеше още, че всичко друго би изглеждало жалко и смешно в сравнение с тези размери. Вдигна само десницата си в прекъснат наполовина жест за сбогуване и с израза на светло примирение пред непостижимото се остави ескалаторът да го отнесе към онова, което все още бе по силите ни.

1

Преди „да ми разкаже останалото“, Хели си поплака. От радост. Ерки после я питал за мен, харесал съм му се, а пък тя отначало не схванала защо се държа така, огорчила се.

Разбира се, не за това плачеше моята храбра Евичка — никак не е лесно да притежаваш качества, които те отделят от цялото човечество.

— Зенон — каза ми тя, — аз също съм малко странна, затова и децата са ми толкова близки.

— Естествено е — учудих се аз защо продължава да ми се извинява.

— За друго става дума. Аз тогава наистина бях при теб, когато искаше да се самоубиваш. Терин каза, че не било същото, обаче…

— Е, стига де — рекох й. — Толкова странности за един ден, ще ме подлудите накрая!

— Зенон, моля те да ми повярваш! Спомни си, аз ти казах: „Не бива да правиш това, ние още имаме нужда от теб. Обещай ми, казах ти, ако не можеш повече да издържиш, върни се на Икар. Никой няма да ти се сърди, нито да ти се подиграва, че не си изпълнила задачата си.“ А ти каза: „Ако ме целунеш, ще ти обещая.“ И аз те целунах по бузата, но ти настоя истински да бъдело и аз те целунах истински, а ти каза: „Кажи поне, че ме обичаш“…

— Това аз съм ти го разказвал — прекъснах я, но никак не помнех така подробно да съм й го разказвал.

— Не си. Спомни си: „Върви да промениш курса! Чакам те, Зенон, на Икар ще те чакам!“ И накрая: „Обичам те, Зенон. Върни се!“

— Стига — викнах й, объркан и безпомощен. — Стига вече!

И тогава тя отново се разплака.

Прегръдки, нежности, заклинания — младоженците общо взето намират начини бързо да се утешават, но сянката на трагизма си остана просната над безплодното ни брачно ложе, въпреки че сега си обяснявах някои капризи и чудачества на Хелиана. Онова, което се случваше с нас, беше от такъв порядък, че ни обричаше на пълно несретничество. В нищо и никъде не можехме да намерим опора, освен един в друг. Не случайно тя още от малка бе чувствувала, че съм различен от другите, тая разлика бе търсила, криейки от всички своята страшна тайна — способността си да напуска Икар! Не затова ли и моите инстинкти бяха ме довели при нея? И ето ни заедно, с нашата отчаяна обич и с нашата несъвместимост! Но и с основното, което е нужно, както се казва, за едно добро семейство: общият дълг пред децата. Така се и помъчихме да живеем — един за друг и за нашите осемнайсет странни дечица, а моят идиотски антиобществен характер като че ли намери за известно време неспокойното спокойствие на една сериозна жизнена цел. След обясненията ни Хели разцъфтя и стана толкова хубава, че отново се влюбих в нея. Децата също се привързаха към мен, защото аз умеех да ги забавлявам, като съзнателно осмивах всичко около тях — нали палячовщината също е бунт против реда. А все по-дългото им пребиваване в този почти безтегловен район на Икар видимо се отразяваше отлично на организма им. Те просто си бяха родени за безтегловността, а всяка гравитация забавяше растежа им, караше ги да боледуват.

Естествено бе да започна изследванията си от своята млада съпруга, защото тя поне би трябвало да може да ми каже нещо смислено:

— Хели, как го правиш?

— Как го правех — промени тя глаголното време. — Откакто се събрах с теб, нито веднъж не съм го правила!

— Е, добре: Как го правеше? Уж много си страдала заради това, пък сега — пак аз виновен!

Тя не реагира на закачката ми, но и не скри, че наистина й е мъчно.

— Ставаше ми ужасно задушно, цялата се изпълвах с някакво нетърпение, чувствувах, че ще умра, ако не изляза някак на свобода и… и се завирах в някое скрито местенце или пък се заключвах в стаята си, и тогава ставаше.

— Какво ставаше!

— Излизах.

— Но как?

— Де да знаех!

— Добре, а при мен как дойде?

— Изведнъж ме обхвана страшно безпокойство. Впрочем, не изведнъж, защото аз много тъгувах за теб. Първо се зарадвах, като замина. Усетих, че напускаш Майола и се зарадвах. Помислих си, че там, навън, ще мога да дойда някой път при теб, но после все не се решавах, а като ме обхвана това безпокойство, ей тъй, разбрах, че си в опасност, че те обичам безумно, че трябва непременно да бъда при теб и… Сега си спомням: по-рано най-лесно и най-често излизах навън, когато ме обземаше отчаянието, че си при Майола, че си недостъпен за мен, че аз съм малка и грозна.

— Къде отиваше?

— Разхождах се навън. Там веднага изпитвах страхотно чувство на облекчение, на свобода, на удоволствие. Децата изпитват същото, затова все искат да са навън. Гравитацията потиска.

— Остави децата сега! Ти ми кажи как се движеше.

— Ей тъй, движех се! Като река: по-бързо — по-бързо, като река: по-бавно — по-бавно. Но не, не е точно така. Не помня да съм усещала някакво волево усилие. Просто тръгвах за някъде и отивах, а чак после усещах дали съм се движила бързо, или бавно и много ли път съм изминала. По умората си го усещах.

— Какво значи „за някъде“? На други планети ли слизаше?

— Ооо, не! Невъзможно е. Не можех да влизам в затворени системи. По-скоро, ако речех, сигурно бих и влязла, но инстинктивно се боех като от смъртна опасност, предчувствувах, че вляза ли, после трудно ще изляза. При различните системи е различно, разбира се, някои са по-слабо затворени… Знаеш ли, два пъти ходих към Земята, много ми се искаше да сляза, но тя, слънчевата система, била ужасно затворена! Спирах там като пред стена. Просто се чудя как са успели хората да излязат от нея.

— Хели, съчиняваш!

Очите й се напълниха със сълзи:

— Възможно е. Не знам. Винаги така малко помнех след това, само едни усещания, като силен и ярък сън, който пет минути след събуждането си вече не можеш да си спомниш, само усещаш, че го е имало. Много е възможно да си досъчинявам по тия усещания.

— Нищо, нищо — побързах аз да я успокоя. — А усещаше ли някакви движещи те сили? И в себе си ли ги усещаше или извън?

— Нищо не усещах — отвърна тя с виновно изражение. — Никакво движение реално не усещах, а като че ли го виждах като приближаване и отдалечаване. Но то е по-различно от тукашното. Аз така си разсъждавах после, мъчейки се да си го припомня: застанеш ли на едно тяло, тоест в една система, тя моментално те отдалечава от другите. Не мога да кажа точно обаче дали тя бяга от тях, или всички други системи вкупом бягат от теб. Като галактиките. И са ужасно далече. Но помежду си те не бягат една от друга, движат се като че ли със съгласувана скорост, всяка в своята си посока. Щом се отправиш обаче към някоя от тях, тя също така моментално става много близка и всичко в същата посока става много близко. Можеш ли да го разбереш?

— Икар като система ли го усещаше?

— Отвън, не. Той няма поле. Но вътре, да. Сигурно, защото все пак е стационарно тяло със свое време в пространството. Дори и в момента усещам как ме отдалечава от другите системи. Излезех ли навън, това чувство веднага изчезваше. Аз бях извън системата и всичко, към което се насочвах, ми беше близко. И чак като се връщах, усещах, че Икар много се е отдалечил през това време и аз съм се изморила от пътя, докато го настигна. Можеш ли да го разбереш?…

Този пасаж от моите записки е само примерен — част от хилядите думи, думи, думи, с които Хелиана в десетките вечери и нощи се опитваше да даде някакъв отговор на моите също така безплодни въпроси. Как ме е целунала на Р–19, питах аз нея и себе си, как съм го възприел? Нали трябва да съм бил в същото състояние, за да се осъществи спасителната за мен целувка? Но ако не съм бил в същото състояние, тогава това на Хелиана трябва да си е било пък чиста телекинеза, както я описват писателите-фантасти. Или по-точно: автотелекинеза — ако е възможно такова понятие. Нещо, което си може би съществува като явление, но на Земята е неосъществимо, защото гравитацията не позволява такова преместване на телата. И само телепатията и някои отделни ясновидства може да са част от тези явления, проявяващи се единствено в някакви екстрени случаи в пределите на слънчевата система, с нейната, както казва Хели, ужасна затвореност? Какво представляват моите тогавашни видения — бе неизбежният следващ въпрос. Възможно ли е да не са били само сънища? А „излизането“ пък на децата? Което толкова прилича на анихилацията, превръщаща телата им в неуловимите частици без маса и заряд, но, разбира се, някаква съвсем абсурдна, студена анихилация, която не иска и не освобождава ония гигантски енергии, движещи нашия Хидалдо, а се задоволява с шепата топлина и светлина в едно тяло, в едно помещение. Изобщо… „Можеш ли да разбереш?“! Дано вие, които един ден бихте се интересували от съдбата ни, дано вие тогава вече да можете!

2

Относителността на времето и пространството в неевклидовата геометрия на Космоса е стара история и сигурно ви е по-ясна, отколкото на мен. Ако обаче с цялата си дилетантщина аз все пак се връщам към нея, то е заради възможността, поне в момента, когато диктувам записките си, някои явления, свързани с придвижването на Икар из Галактиката, да са ви просто още непознати — нали не знаем дали съобщенията ни изобщо са стигнали до вас!

Още първата междузвездна експедиция, до Проксима от Центавър, е забелязала онова, което си остава голямата загадка на нашия полет. Когато се върнали, неколцината отървали се от смъртта и самоубийството докладвали, че в определен отрязък от пътя са се движили с хилядократно по-голяма скорост, отколкото показвали спидометрите. Тогава именно били загубили и връзката със Земята в поредните три сеанса. Извън гравитационното поле на Слънцето било. Не могли нищо по-определено да кажат, тъй като не били подготвени за такова явление. Спидометрите изведнъж се вдигнали и заковали на крайно положение. Останалото било вече едно смътно усещане и за друг начин на движение и, разбира се — Доплеровият ефект на големите скорости. Слънцето просто за няколко дена се превърнало в точица… Възразили им, че следващият сеанс за връзка, по програма вече след навлизането в системата на Проксима, се бил състоял, и то горе-долу в рамките на програмираното време и местоположение. Да, настоявали те, но ние стигнахме там значително по-бързо. Колко по-бързо? Не могли да кажат, настанала била голяма бъркотия с часовниците.

Естествено, не им повярвали, и то не само защото всички те трябвало дълго да бъдат лекувани в психиатрията, а най-вече защото било немислимо да са надхвърлили неколкократно скоростта на светлината, както излизало от датниците и в дневниците на експедицията. Според теорията на относителността никое материално тяло изобщо не може да достигне тази скорост. Е, не им казали направо, че лъжат, позанимали се с този въпрос, потеоретизирали над това, което толкова било объркало часовниците и датниците им, и го погребали в архивите. А в същност това бил един от най-важните резултати, донесени от експедицията, защото Проксима, най-близката до нас звездна система, макар и двойна, иначе се оказала доста безинтересна.

След години обаче се явил един друг луд като тях, много млад още и непътувал до никакви звезди, който разровил отново дневниците на експедицията. Науката до него великолепно се погаждала и на теория, и на практика с постулата, че скоростта на светлината във вакуум е постоянна и пределна скорост на Вселената, въпреки че отдавна съществували съмнения и мислени експерименти, допускащи възможността някои явления да протичат по-бързо — но явления, не тела. Най-древният, струва ми се, е мисленият експеримент на Франк, изчисляващ, че ако завъртим едно фенерче със скорост, близка до тази на светлината, светлинното зайче в края на лъча, а то има определено материален характер, ще се движи многократно по-бързо от светлината. Баща ми, този млад луд бил именно той, излязъл обаче с едно колкото дръзко, толкова и неопровержимо математическо твърдение. Скоростта, заявил той, на онези частици, наречени фотони, които са неутрални и без маса в покой, наистина е пределната за Вселената, както го е доказал още Айнщайн, но в отделните системи тя има различни постоянни стойности. Тези стойности са съвсем конкретни и зависят от общото количество вещество, което изкривява и затваря пространството около системата, от ъгловия момент на въртенето й и от акреционната константа. (Тя още тогава се е казвала „константата на Балов“, но той не е можел така да я нарича, естествено.) Формулата, предложена от баща ми, макар и да оперирала с някои приблизителни величини — количеството вещество на двете системи се изчислявало само приблизително, доказвала, че наистина има разлика между скоростта на светлината в системата на двойната звезда Проксима и слънчевата система, че направените от експедицията измервания са верни. А за да дозабърка съвсем кашата, баща ми заявил още, че ако вътре в звездните системи от неговата формула ставало горе-долу ясно какво се получава със светлината, то извън гравитационните им полета, там, където действува акреционната сила или действуват още дявол знае какви сили, съставящи милото нютоновско всемирно привличане, тя се движи с неизвестна за сега скорост, но във всички случаи милионкратно по-голяма от жалката константа на Айнщайн, с която оперирало дотогава човечеството. Само че тази скорост е не само засега неизвестна, пак според Айнщайновия принцип за еквивалентността, тя е и изобщо неопределима за намиращия се вътре в системата й на отчитане наблюдател. Щели сме да добием може би някаква представа за нея едва след като сме пошетали из Млечния път, а след това сме посетили и някоя друга галактика, защото… нали още старият остроумец Поанкаре бил казал, че няма такова твърдение, което да не може да се докаже лесно, ако доказателството за него се основава на две противоречащи си предпоставки.

С тази шега-цитат завършвал баща ми новата си теория, но на света съвсем не му било до шега. Цялата създавана през вековете космогония отивала, както казвали по онова време, по дяволите. Разстоянията между звездите и галактиките, скоростта и посоката им на движение, оттам и масата им, свойствата им… всички натрупани познания се оказвали неверни или неточни. Картината, която си изградило човечеството за Вселената с оптически и радиотелескопи, с радари и спектрографи, излизала валидна само когато я съзерцаваш от жабешката перспектива на слънчевата система. Гледана от която и да е друга система, Вселената трябвало да изглежда различна, следователно: колкото системи — а те нали само в нашата галактика са над сто милиарда! — толкова и образи на Вселената! Ето такъв бил абсурдният, но неизбежен извод от теорията на баща ми. Човечеството след Лоренц и Айнщайн признавало относителността на някои основни параметри във Вселената, но чак пък такава относителност! Не се ли стигало отново, по уж научен път, до старата идея за пълната непознаваемост на света „в себе си“, щом той има безкрайно число лица?

По онова време човечеството било свикнало да му сервират всякакви идеи и хипотези, претръпнало било вече и трудно губело самообладанието си, но младият луд не бил кой да е. Известна и на учениците константа носела неговото име, той още по-млад бил вписал вече неизличимо името си в списъка на земните гении, като обосновал съществуването и особеностите на петата сила, съзиждаща Вселената. До него хората си знаели класическите четири: гравитацията, управляваща едромащабните взаимоотношения в Космоса, електромагнетизма, определящ химията и структурата на атомите и молекулите, силното взаимодействие, което диктува строежа и поведението на атомното ядро, и неговия твърде неясен брат-близнак — слабото взаимодействие, разпореждащо се при ядрения разпад и командуващо цялото семейство на частиците неутрино.

Теоретиците, от една страна, надушвали присъствието на някаква пета сила в глъбините на материята, та отчаяно се ровели в елементарните частици, от друга, обаче, продължавали да спорят дали това изобщо са отделни сили, или са частни проявления на една и съща обща сила. Обърквало ги неутриното, защото при него като че ли се затварял кръгът микрокосмос — макрокосмос. Тези частици единствени се управляват едновременно от слабото взаимодействие и от гравитацията, докато при всички останали изобщо не се регистрирвало никакво влияние на гравитацията. Баща ми им казал на един от прочутите някога Солвейевски конгреси — на ония уединени, затворени за любопитството на света събирания на най-големите живи в момента теоретици-физици: Вие търсете вече шестата сила, петата аз открих междувременно другаде. Но нека преномеруваме списъка и я наречем първа, тя заслужава това. И да я наречем още по старото, известно име „акреционна“.

Дотогава „акреция“ наричали захващането на веществото при образуването на звездите и планетите, а и след това, като никому и на ум не идвало да оспорва на гравитацията това явление. Баща ми доказал, че акреционната сила е по-обхватна, че тя е свързващата сила и предхожда гравитацията. Тя събира на куп веществото, образува галактиките и звездните системи и чак след това в недрата на гигантските маси вещество, строго локално, се ражда гравитацията, все едно дали като самостоятелна сила, като метаморфоза на акреционната, или пък като проявление-разновидност на онази предполагаема единна, обща сила, командуваща всичко от електрона до метагалактиката.

От древността е останала една епиграма, според която бог рекъл: „Да бъде ден!“ и… се появил на света Нютон. Но дяволът, както обикновено според служебното си задължение, побързал да развали работата и ето че се родил Айнщайн, за да настъпи отново мракът. След появата на баща ми тоя мрак обаче станал двойно по-гъст. Но щом познанията на човечеството били дотолкова обусловени от законите на слънчевата система, че нямали никаква обективна стойност, то изводът бил — да се излезе от нея, и то за дълго, с голям екип, не както онзи до Проксима. Тогава баща ми изложил вече разработената си идея за астероида Хидалго като единствен начин да се разпръсне новият мрак.

Да си призная, силно го подозирам понякога, че най-напред му е хрумнала тази идея, а после той хитро си съчинил разните там теории, та да застави човечеството, което се било обезкуражило от експедицията до Проксима, да я приеме. Така или иначе, две десетилетия по-късно храбрият Хидалго, прекръстен на Икар, потеглил да търси истинското лице на Вселената.

Досегашният ни път не доказа напълно формулите на баща ми, но не ги и отхвърли. Вътре в звездните системи светлината наистина има различни скорости, но различията не са съществени, дори когато едната сравняема система е сто пъти по-голяма от другата. Те оказват влияние само върху измерването на време — пространството, но веществото в общи линии е навсякъде едно и също и с малки корекции тук и там потвърди едно от най-великите открития на човека, позволяващо му да изучава от разстояние състава на веществото — спектралния анализ. Очевидно поне в тази галактика материята се подчинява на единни закони и тези закони са познаваеми, все едно от коя система и от какво стационарно тяло ги изучаваш. В същото време обаче — и това е голямата ни, щастлива изненада! — Икар, който според проекта не бил в състояние да обиколи повече от пет-шест звезди, разположени до около шестнайсет светлинни години от Земята, по някакъв чудодеен начин изминава за старата земна единица време стократно по-големи разстояния. Забелязали го, щом излезли от гравитационното поле на Слънцето и навлезли в царството на любимата на баща ми акреционна сила. И още — щом Икар вдигнал скорост над петнайсет хиляди километра в секунда.

Край лабораторията, подчинена на баща ми, има една малка камера, пълна с еталонни часовници и календари от всякакъв род. Един сред тях е направо куриозен и е по-скоро брояч, отколкото часовник. Той тиктака не шейсет пъти в минутата, а седемдесет и два пъти, според средния ритъм на моето сърце, и баща ми го включил, щом съм се родил. Сега винаги бих могъл да проверя колко пъти е ударило сърцето ми, но аз никога не изпитвам особено желание за това. По-важното е, че за тия милиард и нещо удара на моето суетно земно сърце моя милост е оставил зад гърба си в Галактиката толкова път, колкото би се изминало, ако съм се движил със скорост, около двеста пъти по-голяма от приетата на Земята скорост за светлината във вакуума. А това нали изглежда абсурдно? Значи или звездите, единствените ни километрични камъни, са по-близо, отколкото показват вашите и наши уреди, които отчитат съгласно старата константа на светлината, или тази константа е невалидна и тук светлината се движи с неустановима за сега скорост, както бе предсказал баща ми. Тук е неприложима геометрията на неевклидовия свят, в който се оправяме някак си с теорията на относителността. Тук стават неща, които напомнят ония резки и все неясни промени с материята, настъпващи при елементарните частици, когато скоростта им стане много висока, или с елементите, щом прескочат своята индивидуална температурна бариера пред абсолютната нула и отвъд тази бариера в същност вече изобщо не може да се говори за температура. В извънгравитационното пространство, към което Икар старателно се придържаше, далеч от топлината на звездите, в царството на ония неизменни три градуса над абсолютната нула, и материалните тела, щом вдигнеха скорост над една двайста от земната константа за светлината, сякаш преминаваха в един свят с нова, с трета геометрия, чиито закони още не можем да разгадаем, но за щастие се понаучихме да използуваме поне практически. В него именно се корени и надеждата на икарци за успешно връщане на Земята, защото както температурата, така и времето тук на практика изчезваха.

Когато като млад бунтовник баща ми тръгнал на поход срещу тогавашната космогония, той — разказвал ми е — бил окрилен от двамина мъдреци, в чиито може би ей тъй подхвърлени думи съзрял пророчески догадки. Няма един свят, казал бил някога Анаксимандър от Милет, световете са безкрайно много. Две хилядолетия след него Айнщайн, който дори се наел да изчислява обема на Вселената и отлично знаел непостижимостта на другите светове за човека, бил рекъл, сигурно не без малка доза меланхолично-иронична надеждица: Всемогъщ е нашият дядо господ, но той не е толкова жесток…

И ето: другите светове наистина се оказаха не така недостижими! Човекът се научи да пътува между звездите, но отново се изправи пред още по-големи загадки, пред още по-недостижими неща, така че пак не ни остава друго, освен да се надяваме на по-нататъшното великодушие на Вселената, да вярваме, че тя никога няма да спусне окончателна бариера пред нашия устрем.

1

Стоим на панорамната тераса — Хелиана, Варий Лоц и аз. Терасата е пълна с хора, а небето над нея и около нея е пълно със звезди и звездни купове, с галактики и мъглявини, с тъмни и светещи облаци. Тези хора отдавна не са виждали пъстрото небе на Икар, но не за това стоят сега в благоговейно мълчание. Излезли от смъртта, те вече не веднъж са идвали тук. След като тържествено ги посрещнахме в преддверието на анабиотичния сектор, мнозина от тях най-напред тук дойдоха, за да видят отново простора, с очите си да глътнат глътка от необятността и от живата вечност. Мнозина от тях аз изобщо не познавам или пък съм забравил лицата им, които все още са повече лица на смъртници. Тези хора се държат като занесени, усмихват се сякаш безпричинно на всичко и на всички, любопитството им към някои обикновени за нас неща ни забавлява и дразни, както забавлява и досажда детското любопитство. Те представляват, така да се каже, вторият отбор на Икар и макар сред тях да не блестят имена като това на баща ми, на Дарян, на Леонас, на Терин, не бих се обзаложил, че е по-слабият отбор. Но след годините, прекарани в анабиотичните камери, неизбежно ще се чувствуваш възкръснал в друг свят, изостанал. А и светът наистина си е друг, защото един излитащ Икар не може да не бъде съвсем различен от готвещия се да кацне Икар.

Изведени от камерите, на тях, още неопомнили се, връчиха микрозаписа на обемист труд с дългото заглавие „Мотиви, стратегия и тактика на заселването на Икар върху втората планета от системата на звездата Есна.“ Връчиха им го с пропагандна празничност, едва ли не като подарък за рожден ден. Само че те още не знаеха да се радват ли или да съжаляват, че са ги събудили от сладкия сън без съновидения, за да ги изправят пред такова съдбоносно решение. Та нали до него се е стигнало по дългогодишен път, в който те не са участвували! Бяха им казали с внимателна нетърпеливост: огледайте се, вижте докъде сме я докарали ние през това време, помислете и решавайте, защото няма време. След това от вас ще се иска само едната от двете най-къси думички… И сега те се оглеждаха и се усмихваха глуповато на всичко и всички, както се усмихва човек, когато иска да скрие, че не е чул или разбрал нещо.

Стоим на панорамната тераса — Хелиана, сгушена както винаги под мишницата ми, Варий Лоц, необикновено отслабнал, макар от всички възкръснали той най-малко да бе престоял в камерата, и аз. На терасата е достатъчно светло, защото я огряват много звезди и галактики, а в студената им призрачно синкава светлина аз се мъча да разчета в безкръвните лица на заобикалящите ни тая най-къса, но и като никога съдбоносна думичка. Утре е гласуването, утре всеки от нас ще трябва да я произнесе веднъж и невъзвратимо.

Салис Гордал не е на терасата. От анабиотичния сектор го пренесоха направо в болницата, но аз още онзи ден прочетох на обръснатото му кокалесто жълто лице едно щастливо „да“. Сигурно, защото в „Стратегията и тактиката на заселването“ пишеше, че се вдига ограничението на раждаемостта, че тъкмо обратното: всички жени ще бъдат задължени да раждат по системата на клонинга четири пъти годишно дотогава, докато не напълнят с деца новата планета, та Гордал щеше да има достатъчно модели, за да изучава на практика проблемите на играта.

Преди малко старият, също възкръснал сега координатор ми стисна ръката много топло, много сърдечно, без чувство за вина, с една истинска човешка радост, че е жив и че му предстои нещо хубаво, за което е нужно за сега само да се кимне в знак на съгласие. А би трябвало по моему да бъде поне малко гузен, но аз не му се сърдех, даже ми стана мило, като го видях. „Да“ като неговото се изписваше на още много лица, които срещах през тия дни, но по-често то изглеждаше като едно нерешително „да“ или примирено „да“, или тъжно „да“. Никъде не прочетох „не“ — или го криеха, или то още не бе съзряло напълно. Та и откъде ще намериш смелост за егоистичното „не“, когато с това рискуваш да станеш едва ли не предател и унищожител на цялата човешка цивилизация?

Мотивите за заселването започваха тъкмо с тази добре пресметната заплаха, втълпяваха я дори в два варианта. Първият гласеше: Ако Вероника наистина бе минала покрай нашата слънчева система, независимо какво е повярвала и какво не от хитростите на ония храбри „тя и той“, не може да не е доловила с чудовищните си сетива присъствието в нея на високо развита цивилизация. (Нали бе регистрирала и някаква станция на една от кометите!) И не може да не е съобщила там, където изпращаше автоматически своите сведения. А ние не знаем нито къде, нито кому и не знаем още дали това не би означавало след време една гибелна война срещу Земята. Затова Икар е длъжен да създаде втори център на човешката цивилизация или поне запасна позиция с достатъчна човешка и материална мощ. Тя обаче може да бъде създадена само на голяма планета, около която Икар да остане като далечен преден пост. Възможно е, естествено, след години да бъдат открити и по-подходящи планети от тази, но сме принудени да бързаме…

Вторият вариант от мотивите допускаше наивния оптимизъм, че Земята е останала незабелязана от Вероника. В такъв случай Икар, който веднага бе прекратил всякакви излъчвания в посока на Земята, пак нямаше право да се връща поне за един доста продължителен срок. Не биваше и да търси никаква връзка с нея, докато не разберем какво ни очаква откъм цивилизацията, създала автомата Вероника. А за да разберем това, пак се налагаше да останем тук някъде, наблизо, където стана срещата с Вероника, да се окопаем на позиция, както са казвали някога военните, и сами да потърсим досег с тая цивилизация, поемайки върху себе си риска на първия контакт. Към Земята щеше да бъде изпратен малък космически апарат с екипаж, който лично да я уведоми за случилото се с нас.

Разбира се, и други неща имаше в мотивите — за натрупаните много проблеми и знания, които нямаме сили да обработим, за назряващите социално-психологически конфликти вътре в самия Икар, но баща ми беше прав:

— Това най-много ще им подействува. Икарци си умират да се жертвуват за други.

Беше по време на закуската, когато обсъждахме току-що получения план. Бяхме вложили микрозаписа в стайния поливизор и сега на екрана му бавно се източваха думи и чертежи.

— Какво друго им остава — рекох. — Такава им е професията. Но ти ме учудваш. Държиш се като че ли не си участвувал в съчиняването на тая доста плитка агитация.

Едновременно с изричането на това обаче аз осъзнах, че е възможно да не е участвувал, че е противник на заселването, но навярно няма право да ми го казва. Стори ми се, че знаех и защо е против, а пък още не знаех онова, което Варий Лоц щеше да ми каже два дена по-късно, затова продължих:

— Да, всичко ще започне отначало! Както на Земята. Пак ще си създадат хората един лабиринт, в който ще си разбиват главите, търсейки изход, докато иначе все пак съществува надеждата да ни се случи из пътя нещо по-интересно.

Баща ми ме изслуша, почти злобно ухилен:

— Питам се, на кого си се метнал такъв хитрец, Зенко! В рода ми нямаше такива. Но тоя път не позна. Аз ще гласувам за проекта. Участвувал съм и в изработването му. Не можем да се шляем из Галактиката, докато изчерпим всички резерви на Икар, после как ще се заселваме без неговата помощ? Никъде няма да намерим готова планета, знаеш това. Сами ще трябва да си я създаваме. А като се устроим, Икар или някой друг Икар ще продължи пътя ни.

Злобата му обаче не беше насочена само към мен, та реших да си върна за „хитреца“:

— Щом толкова държите на единодушието, ще гласувам и аз, но никак не ми се отсяда някъде.

Сега баща ми кипна, макар да се насилваше да си остане още в рамките на шегата:

— Някога ти пръв нададе глас да сме отседнели, да сме станели самостоятелна цивилизация, а сега като видя проекта… Не ти се отсяда, мили сине, защото разбра, че там ще трябва здравата да се поработи, пък ти, не се сърди, но си ми доста мързеливичък.

Хелиана тогава се изкиска с онова странно злорадство, което изпитват и най-любещите съпруги спрямо мъжете си. А сега се гушеше под мишницата ми, сякаш търсеше закрила, и аз усещах цялата й настръхналост против тази планета, която трябваше да стане наша втора родина. И която сега за пръв път щяхме да видим.

Щяхме ли да я видим?

Преди час общата сигнализация на Икар възвести, че настъпва времето за осъществяване на първия експеримент от един проект, включен в плана за заселването като важен мотив да се избере именно системата на Еспа. Първата експедиция, с която бе отишъл моят приятел Лайънъл Редстър, в същност се състоеше повече от инженери и конструктори, отишли да изпробват осъществимостта на проекта.

Най-блнзката до Есна звезда, толкова близка, че двете биха образували обща система, ако бяха малко по-големи, а може би и образуваха система, но от непознат тип — това тепърва щеше да се установява, та тази най-близка до Есна звезда беше небесно тяло, което можеше да хвърли в щастлива треска всеки астрофизик. На големина колкото Юпитер — ни планета като планета, значи, ни звезда със звездите, то на всеки двадесет наши дни се свиваше леко, при което срамежливата му руменина се превръщаше в ярко двадесетдневно излъчване с постоянна дължина на светлинната вълна и постоянство на фазата на трептенето за определения период. Колкото и невероятно да изглеждаше, нашите бяха се натъкнали на оная мечта на земните фантасти, която твърдеше, че щом в Галактиката има кохерентни радиоизточници, защо да нямало и източници на кохерентна светлина! С една дума: бяха открили природен лазер с такава мощност, каквато човечеството навярно никога не би постигнало. А после инженерите открили още нещо: в бездънната памет на Икар се оказали и проекти как да се осъществи предаване чрез такъв природен лазер. Изготвили ги в някакъв клуб за научна фантастика като подарък за експедицията. Впрочем, подобни подаръци Икар имаше в изобилие, защото човечеството се е надпреварвало да го въоръжи добре в похода му срещу неизвестността. И така: на нас още веднъж ни предстоеше, както се казва, едно историческо събитие!

Сигурно нямаше икарец, който сега да не поглеждаше поне с едно око към поливизора си, включен в общата предавателна система, защото на терасата стояха само ония, които нямаха работа, нямаха дежурства. А нямаха работа на Икар само неговите съживени от анабиотичните камери чеда, оставени да се съвземат, преди отново да запретнат ръкави. Те стояха с мъртвешките си физиономии, по мъртвешки изопнати, но чакащо изопнати, мълчаха и гледаха звездите и галактиките, и светлите и тъмни облаци космически прах — праха на минали или бъдещи звезди. Гледаха ги някак неистово, сякаш се опитваха като древните гадатели в пророческа екзалтация да прочетат в странните им струпвания своята бъдеща съдба.

— Как ще гласуваш утре — запитах Варий Лоц, защото ми тегнеше тази напрегната тишина. Дошли на терасата много преди насрочения час, бяхме разменяли отвреме-навреме по някоя дума, но мълчанието на другите бе накарало и нас да млъкнем. — Решил ли си вече или и ти ще чакаш да видиш как ще изглежда втората Земя?

В раздадения ни план имаше твърде подробно описание на звездната система и втората й планета, но добри снимки още не бяха се получили.

— Ще бъда „за“ — отвърна той, без да отклони поглед от небето пред нас. — Като се шляех тия дни из Икар, мили деца, долових нещо, което по-рано не бях усещал. На икарци доста са им омръзнали чудесата на Космоса, ще им се да си починат малко. И на тях, като на мен сега, им се живее в прост и тежък труд. Разорава ми се земя, пробиват ми се тунели, ще ми се да правя езера и гори, и детски игрища.

Той разкърши рамене и ръце, така че ставите му, невъзвърнали още еластичността си, изсушени, изпукаха.

— Тежък — да, но прост? — рекох му и преместих тежестта на тялото си върху другия крак, защото прекалено бях се отпуснал върху рамото на сгушената под мишницата ми Хели.

Данните в плана за заселването показваха, че планетата съдържа в недрата си всичко, което бе нужно за една бъдеща високо развита цивилизация, но едва след десетилетен нечовешки по напрегнатост и изобретателност труд човекът щеше да излезе от подземния си град без скафандър, за да закрачи по младата тревица на първата създадена от него полянка.

Звездният клас на Есна беше Г–4, тя имаше 0,82% от масата на Слънцето, ъгловият й момент беше също по-малък, което я нареждаше още по-надолу по кривата на Главната последователност в класификацията на звездите. По-старичка беше тя и по-студена, но пък по-устойчива и спокойна. Втората й планета, на която щяхме да отсядаме, се намираше съотносително на същото разстояние, на каквото се намираше Земята от Слънцето. И тя на свой ред беше по-малка, но и с по-малко — ако се съдеше по магнитното й поле — течно ядро, което в замяна на това не безпокоеше толкова пустинната й повърхност. Пълна беше тая планета с органични съединения и вода и обвита беше с достатъчно защищаваща я от космическите излъчвания атмосфера, а защо не бе се образувал живот на нея, по това тепърва щяха да разсъждават ония, които бяха тръгнали да търсят живот из Галактиката. Тя беше двайсет и осмата по ред изследвана от нас планета, намираща се в екосферата на своята звезда — все звезди от класовете Ф, Г и К. И тя като другите бе с някое и друго милионче години по-стара от Земята, и тя имаше условия, в които би трябвало да се е пръкнал отдавна живот, повече или по-малко сходен със земния. Двайсет и осем пъти бяха изпъшквали разочаровано привържениците на оптимистичната теория за произхода на живота; двайсет и осем пъти бяха тъжно възтържествували песимистите, смятащи, че възникването на живота е явление съвършено случайно, плод на преплитането на милиони фактори, а не само на няколко основни, и тези фактори трудно ще се съчетаят втори път изобщо в цялата Галактика, камо ли в тоя малък ръкав, който изследвахме. Само умножена по безкрайното число на световете, тази случайност можеше да намери оправдание за повторяемостта си някъде из Вселената.

Вероника накара и едните, и другите да затаят дъх в очакване. Но Вероника не можа и сигурно нямаше да може да ни каже как точно и къде точно възниква животът. Аз все още горя от нетърпение да хукна подире й, за да я питам, но иначе си мисля, че навярно и този проблем сме осъдени да решаваме вечно, както сме обречени до безкрай да решаваме проблема за безкрайността на Вселената.

2

— Казах „прост“ в смисъл да има ясна и достижима цел за труда ни — доуточни без желание за спор Варий Лоц. — И след толкова години пребиваване в Космоса мисълта за неговата безкрайност продължава да ни гнети. Все ни се ще да виждаме пред себе си някакъв завършек, край някакъв.

След излизането си от камерата Варий Лоц се скри от всички. Не се върна и при жена си, настани се в нова квартира, изключи средствата й за съобщение. Очевидно продължаваше да смята замразяването си за несправедливо, но също така очевидно през тези дни бе се запознавал с всичко ново, което внесе в живота ни Вероника и което внасяше сега проектът за заселването ни на втората планета на Есна. Макар да бе лежал в анабиотичната камера смешно малко в сравнение с тия хора на терасата, наказателното му пребиваване там изискваше от него не приспособяване към нещо непознато, както у другите, а или изцяло оставане на старите позиции, или пълното им преустройство. На четвъртия ден той сам ме потърси и от този час двамата с Хелиана не можехме да се спасим от самокритиките му. Той все още странеше от икарци, не криеше обидата си, само нас търсеше и само на нас позволяваше да го търсим, но вече беше друг човек. А се бе залепил така за нас, защото ние се занимавахме с децата, които в същност бяха станали поводът за тежкия разрив между него и икарци. Но това ние още не знаехме тогава, на панорамната тераса — разказа ни го на другия ден и то тури края на неговата самокритика, защото астронавигаторският съвет го призова да заеме един от най-отговорните постове в ръководството на заселването.

По молба на родителите им Варий Лоц се заема сам да лекува две близначета момченца по на три години, които още от рождение били ненормални и никакви лекарски вмешателства не успели да им помогнат. Децата много бавно растели, хилави били, умствено явно изоставали, почти не можели да говорят, лошо се хранели, а апатията им към всичко била апатията на кретенизма. И все пак не били кретенчета, не били и олигофрени. Лоц извървял отново целия път на изследванията, сам преописал всички странности и загадки в хилавите телца на близначетата, които обърквали и най-съвършените ни диагностични работи, а един ден му хрумнало да ги понаблюдава и в условията на безтегловност, за да види как такова сътресение ще се отрази върху функциите на организма им. Взел едното от близначетата в спортната тренажерна, включил към него разните портативни апарати, които бил донесъл, включил накрая антигравитационната изолация. И тогава станало нещо страшно: в мига, когато се обърнал, за да се върне при детето, сякаш лиснали в лицето му течен въздух, който го съборил с чудовищния си студ. Лоц се преметнал през глава, с обезумели инстинкти успял да се отблъсне от нещо, да долети до вратата, да я отвори и да се измъкне навън. Слепешката, в безтегловността. Разбира се, ако температурата е била като на течния въздух, Варий Лоц нямаше сега да стои до нас, но все пак клепачите, гърдите и целите му дихателни пътища показвали по-късно симптомите на силно измръзване, въпреки че се е намирал доста далеч от детето. Тогава, спомням си, беше преди да тръгна за Вероника, той дълго боледува, а никой не знаеше какво точно му е — за авария някаква се говореше, станала със скафандъра му, когато бил навън от Икар.

Варкй Лоц все пак успял да се посъвземе, да изключи отвън антигравитационната завеса, да констатира нещо още по-ужасяващо: близначето не само че не било мъртво от убийствения мраз, но изобщо било изчезнало. Там, където лежало, се въргаляли само повредените медицински апарати. Прозрачните им части били напукани, металните плоскости — покрити с глазура от изпаряващ се лед, кабелите и проводниковите пластинки станали чупливи. А голото детенце сякаш се било изпарило, както продължавала бурно да се изпарява ледената корица от стените на тренажерната. Варий Лоц го търсил до обезумяване и дотогава, докато не можел вече да се държи на краката си. Паднал, намерил още малко сили да повика по джобния си поливизор Терин, изстискал и няколко още глътки въздух от вкочанените си дробове, за да му съобщи несвързано за чудовищното произшествие, и изпаднал в безсъзнание.

Толкова невероятен бил разказът му, че въпреки симптомите на измръзване, въпреки че и уредите имали вид, сякаш са потапяни в течен кислород, Терин, баща ми и първият координатор — само те били посветени в случилото се — не му повярвали. Единственият начин да се отхвърли законно налагащото се обвинение, че Лоц е погубил по някакъв начин детето, а за оправдание съчинява нелепици или пък след това е полудял, бил да се повтори опитът. Самият Лоц настоявал за това, твърдейки, че щяло да бъде престъпление, тъкмо ако потулят работата и се откажат да наблюдават поне още веднъж едно явление от порядъка на най-големите възможни чудеса.

След като оздравял Лоц, тримата — първият координатор, баща ми и Терин — се самопровъзгласяват за комисия. Забраняват за известно време достъпа до тренажерната, обявявайки я за заразена. Инсталирват в нея разни камери и уреди, но вече от пригодените да работят в условията на космическия вакуум. Овързали по същия начин и със същите медицински апарати второто близначе, но така че да не може само да се освободи, след което излезли от тренажерната, затворили я, херметизирали вратата и включили антигравитационната завеса. Предавателите не им предали нищо — нито телевизионната камера, нито радиопредавателят, само пращели и пукали петнайсет минути. После те изключили антигравитационната завеса, отворили вратата. По настояване на Варий Лоц били в скафандри. Термометрите на ръкава на скафандрите им още при вратата показали около сто и деветдесет градуса по абсолютната скала на Келвин, тоест осемдесет и три градуса под оная всеизвестна точка, при която замръзва водата. Но преди да погледнат към термометрите си, четиримата били вече погледнали към мястото, където лежало второто близначе. Нямало го. Никъде не открили и следа от него. Медицинската апаратура била по същия начин повредена от рязкото спадане на температурата, която, съдейки по характера на повредите, в тази точка от тренажерната за известно време е била неколкократно по-ниска.

Напълно сащисани, четиримата излезли навън, затворили омагьосаната тренажерна зад гърба си и смъкнали шлемовете. Баща ми единствен съхранил толкова самообладание, колкото на излизане да извади касетката от една филмова камера. Поседели, отбягвайки да се гледат, мълчели, после баща ми предложил да идат у него, за да видят има ли нещо заснето в касетката. Снимките били добри, въпреки че по твърде загадъчен начин същата тая камера преди това не предала на външния екран нито един кадър, само някакви необясними смущения. На филма сега се виждало как детето си лежало неподвижно, голичко, хилаво, почти безжизнено. Виждало се още как в момента на включването на безтегловността, ако може и така да се нарече локалното изключване на гравитацията, то леко размърдало ръчички, поискало да се надигне, телцето му сякаш порозовяло от усилието, розовината се превърнала в някаква странна нажеженост, а тренажерната се затъмнила загадъчно — детето като че ли всмуквало за своето нажежаване светлината от помещението. И не само светлината, а и неговата топлина. Дистанционният термометър на камерата, която автоматически се включила на инфрачервен запис, регистрирал в момента на окончателното изчезване на детето най-ниската температура — три градуса по Келвин, само три градуса над абсолютната нула, но след около една двайсета част от секундата температурата на това място, а и в цялото помещение започнала бързо да се покачва.

Да изчезне едно тяло така, като при анихилация, при което да не се освобождава топлина, а точно обратното, било толкова смайващо, колкото и самото изчезване на детето. Четиримата продължавали да бъдат онемели, само Варий Лоц намерил думи за своето печално тържествуване:

— Видяхте ли!

Баща ми наругал и себе си, и другите:

— Как можахме така неподготвени… пълни дилетанти… такъв експеримент… да ни вземат дяволите… но кой да предположи, че…

Терин се затюхкал — как да съобщят на родителите, че са погубили и второто им дете!

Координаторът — онзи, който от името на варварите се заканваше на цивилизацията на Вероника — казал:

— Оставете това на мен. Ще намеря начин да им внуша да не бъдат прекалено любопитни. Пък и няма какво толкова да тъгуват за някакви идиотчета. По-важното е да се запази абсолютна тайна. Извадете всички уреди от тренажерната, Лоц. Нека всеки си поблъска сам главата над показанията им, пък след няколко дена да се съберем пак. Сега, все едно, няма какво повече да си кажем.

Когато отишъл да извади уредите, Варий Лоц, без някакъв определен замисъл, запечатал вратата на тренажерната с медицинско нареждане и все така воден от смъртна надежда, че ще се случи още нещо, включил отново антигравитационната завеса. И започнало безплодното „блъскане на главите.“ Единствената полезна работа, която в същност свършили през тия дни, била да изследват отново всички деца. Сред новородените и по-малките, родени чрез естествено зачатие, открили още девет с подобни психо-физиологически статуси. Изпокарали се дали имат право да пожертвуват ново дете, когато пред тях стояла същата перспектива нищо да не разберат, отложили експеримента, уж за да го подготвят по-добре, но в същност от страх пред едно ново убийство, а на петия ден Лоц, който всеки ден надниквал тайно в тренажерната, изкрещял по джобния си поливизор: „Децата са тука!“

Те дотърчали, заварили го да седи на пода пред тренажерната, облегнат на стената, затворил очи в щастливо отпускане. Отворили вратата, блъснал ги с твърдостта на метал вкочаненият въздух, а децата ги нямало. Само наличието на тоя студ вътре, който сякаш влизал по незнайни пътища от Космоса в тренажерната, ги възпряло да се нахвърлят върху колегата си с обвинението, че им се подиграва. А самият Лоц се разплакал:

— Тука бяха! Като отворих, бяха вътре, и двете, играеха си, гонили се бяха, така както никога не бях ги виждал да си играят, с такава жизненост, а вътре беше топло…

Затворили отново тренажерната, започнали да дежурят, като преди това внесли два малки теле– и радиопредавателя, от най-устойчивите, от ония, които се влагат в изследователските сонди за работа при всякакви условия. Но предавателите нищо не предавали, по-точно, предавали си нормален изглед от празната тренажерна, а когато веднъж неочаквано се повредили, когато картината изчезнала, а радиото силно запращяло, баща ми — той бил тогава дежурен — се озовал пред тренажерната, изключил антигравитационната завеса и отворил. Близначетата рухнали на пода безжизнени, след като баща ми успял да ги зърне прави и като никога засмени. Внезапното включване на нормалната за Икар гравитация ги убило, поразявайки така всичко в тях, че с нищо не могли да ги съживят.

В документацията съзнателно бяха забравили да впишат кой тогава е бил дежурен — научих го също от Варий Лоц. И окончателно проумях отказа на баща ми да продължава да се занимава с децата, странната му нервност, когато с Хелиана говорехме за тях. Не е лесно да живееш със съзнанието, че си убиец на деца. Той още тогава се оттеглил от комисията, настоявал за съд, но всичко налагало произшествието да бъде потулено. А и родителите на близначетата не настояли за обяснения. Били доволни, че им се разрешило да имат ново дете, вече го чакали и се надявали то да бъде здраво. Все с оглед на по-нататъшните изследвания първият координатор и Терин тихомълком издействували на още дузина семейства да имат деца не по клонингов път. На третия месец, пак при пълна тайна, ембрионите били извадени от майките им и пренесени в засекретен сектор на родилното отделение. Децата още в утробна възраст до едно притежавали всички органични аномалии, констатирани у близначетата. Междувременно направили още един експеримент — с най-голямото момченце, с Ерки. Ерки изчезнал, но се върнал само след два часа. После пак изчезнал и пак се върнал. Много постепенно възстановявали гравитацията в тренажерната, та момченцето без особени мъки се връщало към нормалното си състояние. Но… в същност кое било нормалното му състояние, след като в безтегловността то съвсем явно се чувствувало много по-добре и дори плачело при изключването на антигравитационната завеса? Значи можело твърдо да се вярва, че всички чакащи още да излязат от родилните камери деца ще притежават същите качества — общо двайсет деца, заченати по естествен начин. Това вече било събитие с такова значение, с каквото дотогава Икар, пък и цялата Земя не се били сблъсквали. Ако не е нещо случайно — а явно, че не било случайно, то се равнявало по революционна значимост навярно само на оня неуловен и недоказан досега миг, когато неизвестната маймуна се е превърнала в известния човек.

Но в какво се превръщаше сега човекът?…

С Хелиана бяхме го нарекли за себе си „сливане с пространството“, като под пространство не разбирахме нито философската категория, означаваща онази четириизмерност, в която съществува материята, нито математическата абсолютност, нито традиционното понятие, употребявано в ежедневието. Съвсем наивно и неточно разбира се, ние бяхме кръстили с тая думичка онова знайно и незнайно поле на знайни и незнайни космически сили, които — бяхме убедени в това — представляваха не само по-голямата, но и същинската част на Вселената. Или по-точно: представляваха самата Вселена, в която веществената форма на материята е само нищожна частица — както в кейка със стафиди или бадеми същественото е кейкът, а не тук и там набучените отделни плодчета. Та „сливането с пространството“ беше равнозначно и на сливане с Вселената, а това, разбира се, ужасно намирисваше на древните мистики. Но нали тия мистики закономерно са се появили там, където са липсвали точните думи за нещата, свързани с тайните на живота? А в някои случаи може би са представлявали и догаждания за процеси, които не са могли да се извършват пълноценно в затвореността на стационарното тяло или пък са се извършвали рядко, та са били обявявани за чудеса.

В същност Хелиана измисли понятието, а аз само го приех, защото тя „по̀ знаеше“ как се движи човек в такова състояние из пространството. Тя бе предложила да се направи и това помещение за децата в оня край на Икар, където се намират специалните автоматични лаборатории, произвеждащи при намалена гравитация или в пълна безтегловност и вакуум специалните сплави и кристалите за холографските записи. Като се оглеждал кого още да посветят в страшната тайна, защото им трябвало помощник, който да се грижи за децата, Терин попаднал на нея чрез знака на наблюдение, поставен от Лоц в медицинското й досие. Хелиана имала някои сходни на наблюдаваните при децата аномални в кръвта и формацията на клетките си. Тя дълго упорствувала, докато най-после Терин успял да изтръгне тайната й, давайки й честната см дума, че не искат от нея друго, освен да им помага при гледането на странните деца.

Тогава именно се разразил конфликтът с Варий Лоц. След като установили, че и двайсетте деца имат тия свойства, Лоц настоял това да се оповести веднага, да се вдигне забраната от естествените раждания и да се забрани клонингът като нещо противоестествено, пречещо на естествения ход на развитието. Според него явлението представлявало мутационен скок, раждане на цивилизация от галактически тип, след като досега човечеството е било цивилизация от планетарен тип, спонтанна поява на „космическия човек“ и така нататък. От антропологията знаем, че първото условие да се самосъздаде мозъкът и започне прогресивното си развитие е било триизмерното пространство, после вече дошли ръката, социалният строй, системата на сигнализация. Сега мислещата материя, според Варий Лоц, преминавала от живот в триизмерността към живот в четириизмерността и не бивало да се пречи на новата мутация, а да й се помага. И тази задача измествала решително всичко друго от пътя на Икар, единствено важно оставало задължението му той да се превърне бързо и безпрепятствено в такава цивилизация от космически или галактически тип. Все по това време Лоц започнал и ония, както ги наричаха пред мен, мъгляви проповеди пред младежта със съвсем не мъгляви намеци за необикновеното събитие. А пък комисията той направо заплашвал, че ако продължава да се колебае, щял на своя глава да направи съобщението. Известно е, че Варий Лоц и със служебното си положение, и с характера си не беше човек, комуто с едно нареждане ще запушиш устата. Затова те просто го издебнали и насилствено замразили.

Странно е защо все пак този ясен и могъщ ум не бе успял да се съгласи тогава с онова, което днес, на панорамната тераса, бе повече от ясно за всекиго? Едва срещата му със смъртта в анабиотичната камера бе го променила така, както мен бе променила срещата ми с Вероника. И макар все още да странеше от другите икарци, у него също бе възпламнал икарският патриотизъм. Защото нашите деца може да се превръщат в каквато си щат цивилизация и да ни напуснат, но какво все пак щеше да стане с тоя наш петдесеткилометров Хидалго пред лицето на една огромна и неизвестна заплаха? Какво щеше да стане с далечната, изпратила ни, мила нам „цивилизация от обикновен планетарен тип“? В тези дни на очакване и сега, в трескавите последни минути, с една мъчителна сладост ни спояваше тая нова велика тревога за бъдещето на Икар.

3

Втората планета от системата на Есна се появи незабелязано. Закъснението и умората от непрестанното взиране бяха ни накарали да се отпуснем, да започнем отново разговорите си от последните дни: как ли ще стане тая работа, какви са тия любителски земни проекти, ще могат ли стотината души да се справят с такъв гигантски замисъл, изобщо възможно ли е да се получи интерференционна картина, да се фокусира, след като тая звезда-лазер си изпраща лъчите на неограничено разстояние във всички посоки, какво ще играе ролята на дифракционната решетка и така нататък. Онези, които бяха запознати с холографската техника, говореха естествено повече, но с това само издаваха по-красноречиво незнанието си. Завързаха се и спорове, тук и там се чуваше повишен глас, презрителен смях, бившите мъртъвци постепенно се сгряваха, кръвта им се разиграваше след многогодишния застой и сигурно споровете биха станали още по-горещи, ако неочаквано някой не бе извикал:

— Ето я!

Ето я! Висеше там като окачена на черната стена на някакъв тъмен облак прах, заобиколена с дребни звездици, самата тя — грамадна, най-малко три метра в диаметър, обвита в розово-оранжево сияние, под което смътно прозираха големи сини и червено-кафяви площи, тук и там се кълбеше бяла пяна но нея, разнасяше се полека, променяше цвета си… Ето я, тя се движеше и дишаше пред очите ни със своите кротки ветрове!

— Също като Земята! — нададе ликуващ вик някакъв десетинагодишен малчуган.

Хората на терасата знаеха по-добре как изглежда Земята, но не му възразиха, защото също търсеха в този миг приликите с нея — отликите после щяхме да откриваме. Сега ние се мъчехме да си припомним от какво разстояние Земята имаше триметров диаметър на диска, какво и колко се виждаше тогава по него. Ние с Хели сме я виждали само на филми, но хората на терасата я помнеха такава, когато са направили прощалната си обиколка на около стотина хиляди километра около нея и съживените им сега лица, огрени от розово-оранжевото сияние на планетата, се вълнуваха така, както са се вълнували при прощаването им от същата тази тераса с планетата-майка. Виждах ги с няколко десетилетия по-млади, самонадеяни и малко лекомислени, защото не можеш да тръгнеш на такъв поход без ония чудесни самонадеяност и лекомислие на младежкото сърце. Виждах още да прозира под самонадеяността и лекомислието болката, както прозираха сините и кафяви безформени площи през розово-оранжевата атмосфера на това далечно и чуждо небесно тяло. Мълчанието ни се сливаше с мълчанието на вакуума, та въздишката на Варий Лоц до мен ме стресна със своята гръмотевичност:

— Не прилича на Земята — въздъхна той. — Но е хубава.

Във въздишката му нямаше разочарование, а в думите му нямаше опит за самоутеха.

— Хубава е — съгласих се машинално аз, макар да не знаех какво толкова й е хубавото. — Дано обаче не й лепнат някое идиотско име като на Вероника.

Хелнана се намести още по-плътно под мишницата ми, сякаш искаше да се скрие от светлината на чуждата планета, а аз си помислих, че колкото и глупаво да е името на Вероника, тя вече и за мен си е Вероника и аз я обичам заедно с името й. Затова добавих:

— Икарските поети ще трябва да се понапрегнат да й измислят хубаво име, не е зле да се направи конкурс…

Сам се прекъснах, защото изведнъж усетих колко не на място звучаха дрънканиците ми сред това мълчание. Защото то в същност не беше мълчание, а огромен, всеобщ въпрос: Ти, която се готвиш да ни станеш нова родина, каква родина ще ни бъдеш ти? Майка или мащеха? Приятел или зъл тиранин, който ще ни натъпче в утробата си, ще ни върже с вериги към себе си, както в дълбоката древност са оковавали робите с вериги към корабните гребла?

Планетата изведнъж затрепка, разлюля се, като подухната от силен вятър, понечи да дойде по-близо и дойде малко по-близо, после още по-близо, ставаше все по-голяма, но се разми, замъгли, разтвори се в своето розово-оранжево сияние, което заля цялото небе на Икар и погълна всички звезди и галактики, но вече нищо друго не се виждаше от нея, освен сиянието й. Очевидно опитът да се фокусира холограмата така, че да видим детайли от планетата, излизаше неуспешен. Взирахме се с насълзени от упорство очи, за да различим късче от природата й, но вече нищо не се различаваше, а отразеният й блясък заигра на огнени кръгове в мозъците ни. Някой зад мен възкликна разочаровано:

— Да бяха си я оставили, както си беше!

Друг изруга. Трети възрази:

— Слушай, но това е изумително! Да пратиш холограма на такова разстояние… колко астрономически единици бяха? И при това на такъв огромен обект!

Вече можехме да мислим и за други неща, та бе естествено да осъзнаем най-после и величавостта на събитието. Онова, което по-рано беше наше привично ежедневие, неотделима част от бита ни — холограмата на хора и предмети, добиваше тук нови измерения не само в прекия смисъл на думата. Да заснемеш холографски цялата планета и да пратиш образа й на милиарди и милиарди километри представляваше постижение, чието значение като средство за търсене на контакт с други цивилизации тепърва щяхме да оценяваме.

Сиянието започна да се събира някак в себе си, да отслабва и се отдалечава, докато чрез него отново съзряхме очертанията на диска — грамаден и пъстър, в приятни пастелни тонове, чиято яркост бе приглушена от бяло-розово-оранжевото було, а то пък менеше интензивността на цветовете си и своята гъстота в зависимост от отстоянието от екватора и мястото на планетата спрямо тая Есна, която щеше в бъдеще да грее над главите ни. Сега дискът стана по-малък, с десетина сантиметра навярно по-малък от първата му поява, но значително по-ярък, по-ясен и пъстър. Континентите се откроиха релефно сред синята размитост на океаните. Те не приличаха на земните, съвсем не приличаха на тях, но бяха континенти — кафяво-червени континенти с върхове и долини, върху които тепърва щяхме ние да нанасяме зелените петна на живота.

Рамото на Хелиана подскочи така под мишницата ми, че едва не повдигна и мен.

— Какво ти е? — запитах я.

— Нищо — отвърна тя, но в същия миг отново изхлипа.

— Хели, както ти е?

— Нищо, мисля си за децата. Те сега са навън. Мисля си дали могат да я виждат, когато са така слети с пространството. Къде ли се реят сега, горкичките?

Тя шепнеше, защото такива думи не биваше да бъдат чути от никого тук, освен от Варий Лоц, а гласът й се прекъсваше подозрително, но тогава аз го отдадох на насилването й към шепот.

— Защо „горкичките“ — възразих й също шепнешком. — Аз дори им завиждам.

— На какво? — изхлипа тя пак. — Ако теорията на Лоц е вярна, те, милите, не са сега там нищо друго, освен едни малки неандерталчета, които тепърва ще трябва да извървяват своята еволюция сред кой знае какви нечовешки условия.

Позасмях се, защото хубаво го каза — неандерталчета! И притиснах с внезапно покъртила ме обич още по-плътно моето умно момиче към себе си. Прегръщах едновременно и нея, и нашите осемнайсет неандерталчета. Къде ли се намираха сега? Голички, беззащитни, а ония двете, незавърналите се, които аз не познавах? Загинали ли са сред страшилищата на четириизмерната джунгла или просто се чувствуваха там по-добре и са забравили обратния път? Когато разпитвах Ерки къде повече му се харесва — там или на Икар, той дълго се боеше да не ни обиди, после си призна: не можел да каже какво е „там“, но там му било по-добре. Никой не можеше да ни каже какво е „там“ и щяхме ли изобщо някога да го научим? Щяха ли някога неандерталчетата да се развият дотолкова, че да са в състояние да пренасят знанията си оттам тук? Или като земните неандерталци щяха да си останат неосъществен, страничен клон в еволюцията, и щяха да измрат? И щяхме ли някога да узнаем изобщо какво е това изумително „пространство“, в което се рееха сега децата ни, което можеше да задържи всичко: от прашинката до безкрайното, от безплътното до онова, от което един кубически сантиметър само тежи милиони тонове. Това „пространство“, където всичко е толкова близо и толкова далеч? Както тази неизвестна планета, за която ти се струва, че е достатъчно да прекрачиш от терасата, за да стъпиш на нея…

— Чуваш ли? — прекъсна Хели поредицата ми от безгласни въпроси, отправени сякаш към лицето на бъдещата ни родина.

Заслушах се. Тихо, но подчертано тържествено от невидимите репродуктори на терасата — а сякаш откъм самото небе и откъм розово-оранжевата планета — се лееше над главите ни „Раждането на Икар“ — симфонията на Майола Бени. Кога бе започнала? Ако се съди по развитието на темата — още щом се е появила холограмата. Сполучлива аранжировка — трябваше да им се признае — на ония, които наистина предрешаваха въпроса за заселването и сега с любимата на всекиго музика ни внушаваха допълнително: ето, такава е планетата на Есна, добра или лоша, харесва ли ви се или не, на нея вече ще се раждат бъдещите икаровци!

А Майола? Къде ли беше сега и тя? Сигурно и тя гледаше сега отнякъде холограмата и сигурно се питаше: Ще роди ли тая планета заедно с новото човечество и нова музика? Странно как бе възможно толкова време нито веднъж да не я срещна на нашия мъничък Хидалго! Криеше ли се от мен или просто различието на пътищата ни… Хели трябва да бе права: любовта наистина е също една затворена система, която безотказно те отдалечава от другите.

— Зенон — изрече неочаквано Хели по-високо и някак в съзвучие с тържествеността на музиката, — аз няма да напусна децата.

— Че кой те кара да ги напускаш? — рекох й, но веднага всичко в мен се разтрепера.

Тя вече не шепнеше, пък и нямаше нужда да шепне. Хората на терасата бяха погълнати от гледката, от собствените си мисли и чувства и от оная прастара битка, която водеха в човешката душа двете извечни, взаимноизключващн се тенденции — склонността към заседналия живот, към личното владение на късче от пространството и оня скитнически нагон, разпилял човешкото племе отначало по цялата планета, а после и извън нея. Не, никой не се интересуваше в този исторически час от нашия разговор. Дори Варий Лоц, страстният поборник за човешкото у човека, чието лице бе точно толкова унесено, колкото и лицата на другите.

— Що за декларации? — повторих аз, защото тя не бе ми отговорила веднага.

— Забрави ли? — проточи Хели, сякаш бе се разкаяла за подхванатия разговор. — Ако децата влязат в системата на Есна, ще умрат.

Огромното розово-оранжево лице на планетата, станало ми за няколко минути близко, сега се озъби в злобна подигравка. Е, сякаш ми рече то, Е?

— Няма да умрат — казах аз след малко, без да съм убеден в това. — Ще ги приучаваме постепенно.

— Тогава пък ще загубят способността си да се сливат с пространството. Както я загубих аз.

Последното направо си прозвуча като упрек към мен. Тя напусна пещерата на моята подмишница, а на нейното място там нахлу студът.

— Сигурна съм, че и самият астронавигаторски съвет няма да допусне децата да загубят тая си способност. Никой няма да ни прости такова нещо.

— Тихо! — прекъснах я.

Но не за да не чуят другите. Разбира се, че никой нямаше да позволи такова нещо. Треперехме над тези деца като над най-скъпоценното на Икар. По всяка вероятност щяхме да ги оставим на специална станция, в далечна околозвездна орбита, където влиянието на Есна почти нямаше да се чувствува, или пък щяхме да ги пуснем сами да си търсят пътя из Галактиката. Но нали някой трябваше да продължи да се грижи за тях?

Щастливо-тревожното чувство на новодомеца, което бе обхванало и мен пред холограмата на бъдещия наш дом, се превърна в студено изтръпване. Не, нямаше да има общ дом за мен и моето момиче. Уж ме обичаше над всичко, а ето, — майчинският инстинкт ли, който аз напразно бях разбудил у нея, я привързваше така силно към децата? Или и вътрешно се чувствуваше тя по-близо до тях, та в раздвоението си между двата свята без колебание заставаше на страната на другия? В същност оказвах се аз тоя, който трябваше да избира. Щях ли да имам силите и търпението да живея на далечна орбита, когато ей там долу, по тия сини океани и тия червено-кафяви континенти…

Тя чу всичките ми въпроси — сигурно защото те кънтяха в мен с ледения звън на бъдещата болка:

— Не ми се сърди, мили. Не мога да оставя децата, сам разбираш. А и… както виждаш, не съм създадена за живот на планетата, няма да бъдеш щастлив с мене там. Може би… може би като поживея заедно с децата извън системата, може би пак ще се върне способността ми. Но не бива да ми се сърдиш, моля те.

Тя цялата се залепи за мен, лицето й легна в шепите ми и ги напълни със сълзи.

— А аз? — запитах аз повече себе си, защото тя или не ме искаше повече, или се опитваше да ми улесни избора.

— Не ми се сърди, моля те! Ако искаш почакай ме малко, да видя какво ще стане с мен. Аз… аз трябва най-после да разбера какво ще стане с мен, нали, в какво ще се превърна! Пък и децата! Ако мъничко, мъничко ме почакаш…

— Да си вървим! — казах аз и почти изнесох своето разплакано момиче от терасата.

Холограмата на втората планета от системата на звездата Есна, която изведнъж ми опротивя така, че не можех повече да я гледам, остана зад гърба ни. Още двадесет дни щеше да виси там това велико творение като пътеуказател и като крайна цел, за да води икарци към още по-големи подвизи. Щеше да се появява пак и пак като благодарност към гения на замлъкналата зад нас Земя и като далечен синовен поздрав. Щеше да разцъфтява с розово-оранжевите си цветове — едно гигантско слънчево зайче — ту тук, ту там из Галактиката, като зов към всички галактически цивилизации. И като едно ново човешко предизвикателство.