Пътят на Икар

Победата се казва „пат“

В общи линии нито аз, нито икарци имаме основание да бъдем недоволни от моето пътуване. Едва ли обаче ще напиша някога дисертацията си. Темата „машина-човек“ не ми стана кой знае колко по-ясна, а и Лайънъл Редстър сигурно е прав, твърдейки, че ми липсват качества за учен. Изглежда сред хилядата аристократи на духа, тръгнали да разнасят своята земна гениалност из Космоса, е проникнало чрез мен и земното бездарие. При това — в твърде войнствен вид. Впрочем, бездарието като че ли винаги е по-войнствено от таланта и аз дори в това отношение не съм някакво чудо на природата, за каквото човек обича да се смята.

Аз потеглих с надеждата, че като остана сам в Космоса, ще ми дойдат ония велики мисли, за които говореше баща ми. Направо ги виждах как скучаят там премръзнали и чакат някой като мене да мине да ги прибере, за да тръгне с тях на поход срещу света. Не дойдоха, разбира се. След толкова хилядолетия културна история на човечеството новите мисли станаха по-редки от атомите вещество на кубически метър пространство в галактическия вакуум. Затова по-нататък аз прилагам само някои свои наблюдения. Доколкото ще се срещат сред тях и подобия на мисли, то те са свързани било с наблюденията, било със състоянието ми, което съм се опитвал да предавам винаги максимално добросъвестно, за да улесня евентуалните бъдещи изследователи на същия проблем.

Мозъкът ми още преработва — като регенерационната система на разузнавателния кораб, възстановяваща въздуха ми, водата и храната — раздялата ми с Икар. Убеден съм, че няма да се върна и правя преоценка на стойностите, които съм оставил зад себе си.

Струва ли си в последна сметка да се жертвува човек, за да се опита да сервира на тия хиляда хидалговци някакво ново знание? Което те може би изобщо не ще са в състояние да използуват, защото не ще са дорасли за него?

Засега от целия Икар ми липсват само партиите шах с Лайънъл Редстър и тъмната креолска прегръдка на Майола. Шах аз играя и с Тоби, така че в същност ми липсват само моите заяждания и закачки с Льони. С Тоби не мога да се заяждам — роботите нямат чувство за хумор. То само това им оставаше — да имат чувство за хумор! Машина с чувство за хумор ще е нещо като дявол с ореол на светия.

(Покрай другото аз изучавам сега древните човешки религии по материали, които взех със себе си, та подобни сравнения сами пъкат на езика ми. Повтаряйки полета на Алек Дери — а аз тъкмо затова съм тръгнал, — ми се налагаше да се запозная по-отблизо с понятието „бог“ и изградената около него мисловна система, за да разбера дали Терин, председателят на нашия контролен съвет, все пак нямаше право. И тук аз откривах нещо за себе си: религиите не са били само идеологии с организираща хората социална функция, те са били и някакво средство за познание на Вселената и са регистрирали в символите си повечето от най-съществените явления, с които ние и днес се сблъскваме, без да им намерим задоволително обяснение.)

Та исках да кажа: с Тоби аз все пак се заяждам, когато ми докривее, но той не е в състояние да ми отвърне, а това вече убива сладостта на заяждането. Майола пък липсва само на сетивата ми, в които е легнала като спомен за тежко и размътващо главата опиянение. И ще им липсва сигурно още доста време, въпреки че усърдно я пъдя, защото с истинско озлобление си мисля за това, колко време само се топях аз, беличкият и прозрачничкият, като хапче захар в кафето на бразилските й страсти.

Сега се чувствувам и физически по-силен, и духом свободен. И целият Икар може да върви по дяволите! Което ще рече, че съвсем не заради него съм тръгнал, а заради себе си. И е крайно време да си го призная, защото няма нищо лошо в това, обратното: тръгнеш ли нанякъде с чувството, че се жертвуваш заради някого или нещо си, никаква работа няма да свършиш!

Радостен съм. Бих казал, щастлив съм, ако знаех какво точно означава то. За смъртта не мисля. В това отношение съм древен като самото си име — нали Епикур, един духовен брат на моя патрон, е казал: „Където сме ние, смъртта още не съществува, а където е смъртта, там нас вече ни няма“. Мисля — колкото да свикна с нея — за вероятността да не се върна на Икар, но тя никак не ме натъжава, сякаш оня, при когото отивам, ще ме вземе със себе си в райските си селения.

В същност отличното ми настроение извира сигурно от злорадството, че надхитрих икарци. Нито един от тях не знае, че след пет дена аз ще променя курса си на сто и тридесет градуса и ще се отправя към оная планета, на която Алек бе срещнал своя „бог“. Вероятността после да застигна Икар ще се сведе до не повече от пет процента, ако самият Икар не реши все пак да отдели повечко от скъпоценното си време, за да ме търси или дочака.

Само Майола предусети нещо с женските си инстинкти. Каза ми:

— Имам чувството, че бягаш от Икар. Но защо тъкмо когато спечели първата си голяма победа? Или бягаш от мен?

Не беше кокетството, което иска да изтръгва любовни обяснения. Напълно оправдано бе тъжното й недоумение. Не успяла да се зарадва на избавлението ми от анабиотичната камера, тя веднага отново ме загубваше, макар и — според официалната ми програма — само за няколко месеца. Нищо, ще се утеши с детето, на което аз доброволно се отказах да бъда бащата, и ще изпее още един куп поеми за щастието! За сега нямам изгледи да спечеля една битка за отменяне на генетичния контрол — икарци нямаше да позволят да им се нанесе веднага второ подобно поражение, та я завещах на Редстър. А и баща ми много настояваше да потегля незабавно. Разбира се, не можех да му откажа след случилото се и това, че щях да го излъжа, бе единственото, с което още се борех в себе си и което помрачаваше донейде удоволствието ми от тая нова за мен чудодейна самота.

На Хелиана казах по джобния си поливизор: Спомняй си понякога за мен с добро! И знай, че винаги съм те чувствувал като свое дете. Аз вече не съм дете, доктор Балов, отвърна ми тя по детски нацупено, на шестнайсет години съм. О, вече си голяма! — рекох, а тя каза: Радвам се за вас…

И като че ли наистина се радваше.

Останалите ми дадоха един куп добри съвети, които аз нарочно забравих на Икар.

Два часа нервна и напрегната работа ми отне излизането на необходимия курс — знаех си, че новите чувства към баща ми нямаше да ме спрат да го излъжа, за да осъществя намерението си. Моят приятел Алек Дери, с чийто кораб и чиито психороботи бях потеглил — такова беше едно от условията на „експеримента“ ми, — щеше да извърши промяната за минутки, за минутки щеше да я направи и някой начинаещ астропилот, но аз сам обърках на няколко пъти с ненужната си мнителност автопилота, тая умна и безпогрешна машина. Изглежда с инстинктите си все пак държа поне да не намаляват тия пет процента.

Корабът легна най-после в толкова мечтания курс, а аз не само че не изключих двигателите, а продължих да ги форсирам, за да наваксам загубеното от лъжливата маневра време-разстояние. Което никак не е малко, въпреки че го измервам с възможността да бъда оптически наблюдаван от Икар.

Друга връзка с него нямам. Иначе не бих могъл и да избягам, я! Сред най-важните условия на експеримента ми бе още: никаква връзка с Икар в продължение на първите два месеца, за да успея да навляза в проблемите на онази самота, при която човек е предоставен изцяло на машините. Колегите от контролния кабинет при космодрума, след намесата на баща ми, изненадващо бързо се съгласиха с това чудовищно за правилниците им условие. Чак на шестдесетия ден Икар щеше да ме потърси, ако сам не се обадех с ненасочен пеленгаторен сигнал; такова условие постави пък баща ми. Тогава щях да приема и указанията, за да проуча някакво лъчение от невидим за Икар източник. Именно него бе настоял баща ми да съчетая със собствения си експеримент. Никакви подробности не ми каза, за да не обременявали те съзнанието ми и да не попречели на моята тема за психороботите. Деликатен старец! Последните дни много ни сближиха и наистина ми е мъчно, че ще го измамя. Но още колко лъчения има непроучени, татко — няма да ти избягат! Като мен.

Защото на шестдесетия ден, вместо пеленгаторен сигнал, те ще уловят моите истински координати и моето „сбогом“. Ще бъда достатъчно далеч, за да ме гонят, пък ако съм им толкова мил, могат да ме почакат някъде, докато си свърша работата. Но никак не вярвам гордият Хидалго да пожертвува година-две заради своя и без това изроден син.

Местя царската пешка през две полета напред и Тоби моментално отговаря със съответната пешка. Честото, на импулси увеличаване на скоростта ме прави ленив, затова много играя шах, докато посвикне неприспособеният ми организъм. Тоби търпеливо ме чака, докато обмисля следващия ход, а аз си мисля, че вече съм открил първото нещо, което ще ми омръзне: да играя винаги с белите, винаги да бъда пръв на ход. Психороботите така са програмирани, че действията им са в същност само противодействия или намиране на отговор на човешкото решение и изпълнението му. Тоби никога не може сам да започне играта и, строго погледнато, той изобщо не играе. На този свят само човекът е, който може да играе — веднъж добре, веднъж лошо, веднъж тъжен, веднъж весел. И навярно сме страшно ревниви спрямо това си качество, бихме ли унищожили иначе така жестоко киборгчето на Салис Гордал, което се учеше да играе?

Тоби не прави друго, освен да изрови светкавично от паметта си алгоритъма на своето противодействие. За да играе той с белите, трябва да му дадеш началния тласък, тоест да му избереш и наредиш с кой дебют да започне, а това вече не е спортсменско. Мисля си още, че ще трябва да погледна на моя вечен дебют като на миенето на зъбите преди съня. И че въпреки това ще си остане неприятен този начин на игра: аз да мисля по половин час на ход, а Тоби да ми отговаря за една трийсета част от секундата и след това да стои срещу ми, провесил шестте си ръце като пародия на древния бог Шива. Като шахматист обаче съвсем не е пародия, знаете това. Простосмъртен не е в състояние да го победи. Срещу съвременен психоробот от категорията на моите четирима спътници за победа се смята, ако постигнеш „пат“ или „вечен шах“ — тия доста позорни иначе ремита. Обратното би щадило човешкото самочувствие, но пък едва ли ще е полезно. Губещ психоробот е ненадежден психоробот и човекът сам ще престане да има доверие в него.

Би трябвало да бъда доволен. Отвреме-навреме — колкото да не ми се убие ищахът да играя — успявам да надхитря някого от четиримата, измъквайки се от неминуемото поражение във вечен шах, но като си помисля, че тоя електронен Шива, играейки срещу мен, едновременно с това непрестанно ме и наблюдава… дали е Тоби?

В същност аз бих могъл лесно да разбера кой от четирите психоробота е. Достатъчно ще е да оставя скоростта на кораба да наближи в по-кратко от допустимото време онези стойности, при които човек непременно трябва да легне в анабиотичната камера, ако иска да понесе ускорението без риск на здравето си. И да не легна в нея. Тогава психороботът, който тайно е програмиран да следи за психическото поведение на екипажа, не може да не се издаде, когато ще се разпореди или да ме натикат в камерата, или да изключат двигателите. Но това не ми е нужно и аз се чудя защо и днес пак се връщам към своята нелепа идея.

Тази тайна създава между екипажа и психороботите отношения, близки до тези между лекаря и пациента. Знаеш, че единият от придадените ти умни и всесилни психороботи специално отговаря за твоето здраве, че дори да загубиш разсъдъка си, той не ще ти позволи да сториш нещо неразумно. А понеже не знаеш кой точно е, имаш доверие на всичките.

Алек за щастие не е успял да разбере кой от четирите психоробота го е контролирал и те успяват да го върнат на Икар. Интересно как Нила им се е изплъзнала? Това именно ме кара да съм сигурен, че се е самоубила. Най-лесният, а може би и единственият начин да се самоубиеш на този кораб е именно в анабиотичната му камера, защото за психороботите тя е олицетворение на самата безопасност. Нали тъкмо там са задължени при върховна нужда да скрият безценните си господари!

Психороботите, както казах вече, са същите: Коро, Тоби, Моно, Лосо — имената им са написани на гърдите и гърба като състезателни номера на спортисти, за да не ги обърка човек. Понеже всяко задействуване на психоробота става с произнасяне най-напред на името му, за удобство то е винаги двусрично. Задействуващият автомат в тях може да бъде настроен и на тембъра на гласа, но то рядко се практикува. Та от тия четири металически октопода, които могат да стоят дори и на единия си крайник, с равни основания може да бъде подозиран всеки, но аз съм се вторачил тъкмо в Тоби. Него Алек бе повредил. Следователно не той е бил тогава контролният, а е и близко до ума да са използували ремонта, за да го настроят на моята психика.

Такава настройка е изключително тънка работа. Най-напред астропилотът или човекът, който ще лети нанякъде, бива подложен на продължителен специален тестов преглед, за да се откопира цялостната картина на нормалните му психически реакции при всички жизнено важни моменти и функции. След това чак тази картина, проучена и изпитана до най-малките детайли, се влага в психоиндикаторите на робота-контрольор.

Едно обратно съждение също насочва подозрението ми към Тоби: именно той е бил контрольорът на Алек, затова на планетата е слизал заедно с него, а миг преди Алек да го повреди е успял да даде нужната заповед на другите роботи. Алек беше разрушил само записните му устройства и част от паметния блок — при възстановяването логично е било пак Тоби да натоварят с психоконтролните функции, които са останали здрави.

За съжаление, не мога да си позволя сега подобни експерименти. Не ми се влиза в камерата дори за час, след като едва се отървах благодарение на онази знаменателна дискусия. Общото допитване на другия ден се превърна в катастрофа за първия координатор. Той веднага подаде оставка и сам влезе за десет години в анабиотичната камера. Така икарци все пак дадоха право на децата си сами да решават този въпрос.

За да бъда обаче докрай искрен, трябва да си призная, че както координаторът избяга от позора на поражението си в анабиотичната камера, така този полет стана за мен едновременно и едно бягство от поражението, което ме чакаше в комисията за генетичния контрол, където трябваше да се решава вече конкретно дали аз, човекът с четиридесет и седмия хромозом, имам в момента право на потомство.

Съществува и една друга причина, поради която не бих влязъл сега нито за минутка в камерата: тайната надежда, че Оня няма да ме кара да го търся чак на планетата, че ще благоволи да ми се яви по-рано, защото какво му струва дори на самия кораб да ме посети, щом е толкова всесилен?

Сигурно изглежда наивно едно такова предположение, но съчетано с непогасналото още в мен страх-отвращение от тази великолепна иначе камера, то ми пречи да постъпя разумно: да вляза в нея и да форсирам кораба до максималната му скорост, та да увелича ония фатални пет процента.

А нашият Р–19 иначе си го бива. Разузнавателен кораб от звезден клас „А“. Малко поостарял, малко старомоден, недотам добре съоръжен с битови удобства, тесничък, но безупречен, що се касае до скоростта и надеждността му. Ако аз не му преча — пък аз непрекъснато ще му преча — сигурно би ме върнал жив и здрав на Икар.

Днес отново проверявам детайлно всичките му основни възли двайсет и четири часа след като извърших маневрата. Иначе ние се познаваме добре. Настаних се в него, доста преди да излетя от Икар. Майола пренесе за известно време и семейната ни спалня тук. Сега я няма — останал е само ароматът й, един от онези аромати, които майка ми произвежда в лабораторията си — и корабът ми се вижда даже просторен. И още един аромат като че ли долавям отвреме-навреме, завирайки се така заедно с Коро — той е съоръжен с проверочната апаратура — във всички помещения и ъгли. Каква разкошна жена беше Нила! Много завиждах някога аз на Алек Дери заради нея.

Всичко е наред. Умна и могъща машина е такъв разузнавателен кораб, макар да е от по-нисък звезден клас. Мисля си: в същност машината е въплътената мечта на човека за порядък. Всичко в нея е строго съобразено със законите на природата и безотказно им се подчинява. Хаосът е в човека, мисля си, а човекът непрекъснато се мъчи да избяга от него, като конструира машини. Но защо — питам се дълбокомислено и тъжно, — щом не порядъкът и подчинението творят, а хаосът е, който твори? И си мисля още развеселено, че машината не случайно е в женски род — би трябвало и на психороботите да дават женски имена! Жената носи в себе си порядъка на живота, мъжът — хаоса. Но тя не само те прави по-силен, тя те и подчинява на себе си, и да те осакати може, както машината.

И си тананикам весело една от тъжните мелодии, които ми пееше Майола Бени.

Работя. Спазвам със самодисциплина, която ме удивлява и възторгва, астропилотския режим и работя над дисертацията си. Това, че отивам при Оня, съвсем не ме е накарало да се откажа от темата си човек-психоробот, защото тя е пряко свързана с изречените от него идеи. Но аз съм още в подготвителния стадий, когато само се трупат и систематизират разни фишове с формули, мисли и цитати. Научните колектори на кораба ми предлагат почти всичко необходимо, нещичко и сам бях взел със себе си след консултациите ми с Терин и Варий Лоц.

И в това отношение този кораб от остарял звезден клас ми се харесва: стегната работна обстановка, без излишен комфорт, но с достатъчно на брой и достатъчно разнообразни уреди за гимнастически игри. Чувствувам се добре в нашия, с Дери, тесничък Р–19 — навярно защото и човекът винаги си е бил затворник: в пещерата, в наколното жилище, в крепостта, в града, на планетата…

И в тялото си — би казал може би Оня по този повод.

Днес отново си пуснах записа на Алек. Новият първи координатор ми разреши да направя препис.

Алек се е държал със своя Тоби абсолютно като с равен. Как само го ругае! Гледам същия психоробот — купчинка безжизнен метал до стената, а в същност наистина е като човека: нито за секунда не спира в него животът, докато е жив. Индикаторите му са будни — сигурно мен наблюдават сега, — токове текат, създават се и се разрушават връзки, паметният блок се попълва с нови знания, коригират се стари… Тоби мисли. По-ограничено от мен, той свежда всичко на по-примитивно равнище на мисловната организация, но с повече варианти и милионократно по-бързо. И чака да чуе името си, чака действието, защото и за него, както за мен, съзерцателното мислене не е същинско действие.

Какво ли си мисли сега? Тоя глупак засега си кротува, нормално се държи, драще си нещо там, върти кодовата шайба на колектора, но не бива да му се има вяра. Е, справял съм се и с по-големи диваци от него!…

Усмихвам се на Тоби с добро чувство, защото знам, че той не е в състояние да мисли така. Но ако можеше?

Тоби е най-висшата засега форма на машината. Следователно и най-висшата форма на порядъка.

Той ли е моята мечта?

Що е психоробот?

Да кажем, че това е човекоподобна или мислеща машина, е също такова нищо неказващо определение, както някогашното религиозно твърдение, че човекът бил създаден по божи образ и подобие. Защото — що е бог?

Да, въпреки че прилича външно повече на грамаден октопод, изправен на две от пипалата си — крайници, Тоби е човекоподобна машина. Но — що е човек?

Прав беше Редстър да ни напомни, че докато мислещата материя във Вселената се среща в една единствена форма, действителните й механизми и устройството й ще си останат загадка.

Някога много са се надявали чрез изкуствения мозък да разберат естествения. Едва ли и главният колектор на Икар може да ви изброи дори само най-важните трудове и модели за психороботи. Докато се убедили, че и за най-съвършения изкуствен мозък ще си остане завинаги непостижимо най-същественото — милионгодишният социален опит, който има и най-примитивният човешки мозък. Така се родили и неизбежните граници в развитието на роботехниката. Защото дадеш ли повече възможности на психоробота, при липсата на унаследения социално-етичен самоконтрол, той се превръща в асоциално явление, в идиот — кротък наистина, но до време, носещ в себе си постоянната заплаха на една гигантска разрушителна сила. Законите на социалния живот са, които забраниха киборгизацията и обрекоха робота да си остане роб. Ето защо и до днес устройството му е подчинено на трите закона, формулирани някога от Азимов и допълнени само още от едно четвърто ограничение:

1. Роботът не може да причини вреда на човека или с бездействието си да допусне да бъде причинена вреда на човека.

2. Роботът трябва да се подчинява на всички заповеди, дадени му от човека, освен когато тези заповеди противоречат на първия закон.

3. Роботът трябва да се грижи за своята безопасност, доколкото това не противоречи на първия и втория закон.

4. Роботът е длъжен при всички обстоятелства да се легитимира като робот.

Последният закон е сложил край на скъпо струващите увлечения на конструкторите да придават колкото се може по-човешки вид на психороботите. И на произтичащите от това недоразумения. Пресякъл е и оня обилен поток от литературни и екранни произведения, цялата оригиналност на които се е изчерпвала е това, че героят им накрая се оказвал робот, когото всички мислели за човек. Сега видът на психороботите е изцяло подчинен на предназначението им и в повечето случаи копира по бионичен път не тромавото човешко тяло, а предимствата на някои животни и насекоми; от човека се взима само устройството из ръката, този действително съвършен инструмент. А когато се свързвате с автоматична станция, не може да ви се случи да флиртувате половин час с някой стопяващо мелодичен женски гласец, докато разберете, че той излиза от кутията на робота-секретар. Сега първото, което ще чуете, е: приема или говори робот еди кой си.

Ровя спомените си и търся сред тях корените на нашите взаимоотношения с психороботите. Най-напред е роботът-гувернантка, който е едновременно и другар, и играчка. Моят беше от стандартните: едно шарено джудже с лице, което умееше така да се криви и преобразява, че да се скъсаш от смях. На ръст беше колкото шестгодишно дете, а имаше силата на великан. И този могъщ магьосник ти е послушен като кученце…

Не, не ти е послушен! Той прави всичко, каквото му кажеш — яздиш го, бориш се с него и го побеждаваш винаги, отговаря на всичките ти глупави и досадни въпроси и така у теб се изгражда чувството на доверие към него и отношението ти на всевластен господар. Но ето че веднъж джуджето-магьосник отказва да изпълни някоя твоя заповед! И втори път откаже, и отвръща на прищявката ти с такава непреклонност, каквато никога не срещаш у възрастните хора, пред които можеш да хленчиш, да плачеш, да се преструваш и накрая да постигнеш все пак някоя отстъпка. А твоето джудже-робот стои пред теб с шутовски разплакана физиономия и само отвръща с тенекиен глас: Не позволява първият закон или не позволява третият закон. И няма начин да го накараш да ти се подчини! Нито пък то е способно, като мама или тате, чрез някоя хитрост да отклони вниманието ти, да те залъже с нещо, да те накара да забравиш неразумното си желание. Инатът му се оказва много по-голям от твоя детски инат и тогава ти разбираш, че съвсем не си чак такъв господар на своето джудже, че в него има нещо, което е извън твоята власт и е ужасяващо непреклонно и себично. Тогава идва страхът.

За да се утвърди по-късно пред учебните роботи, когато се убедиш, че няма и няма начин да ги излъжеш, колкото и да усукваше урока си. И да не си отиде никога вече от подсъзнанието ти този почти мистичен страх.

Преди да се загнезди той обаче, там вече е срязан и коренът на доверието.

Кога започна това при мен? Не, по-отдавна е било, но тогава за пръв път съм го осъзнал. Моето джудже можеше да ми отговори моментално какъв е точният състав на хей оная звезда и да ми разкаже, когато поисквах, най-фантастичната приказка. Но ето че веднъж го запитах има ли хора на голямата планета от звездната система, покрай която минаваше тогава Икар — помня, че доста я разглеждахме, тая планета, през телескопите за общо ползуване, които са на панорамната тераса. Няма, каза ми джуджето. А откъде знаеш, че няма, когато не си ходил?, запитах го. Тя е изследвана вече, липсва й атмосфера. А искаш ли да ти кажа аз какво има на нея, рекох му. Изследвали са я, но не са забелязали входа за пещерата. Има една пещера, една единствена, и ако я намериш, можеш през нея да влезеш надолу, надолу, чак в подземната страна. Там хората живеят под земята, защото отвъд на планетата няма въздух и е много студено. Пък те си нямат дрехи…

Не бива да лъжеш!, каза ми джуджето. Нищо няма там.

Не лъжа!, тропнах му с крак и продължих: Вместо дрехи хората имат брони, нещо като нашите бронирани скафандри, но много по-красиви. Най-различни брони, червени, сини, зелени… червени имат децата, сини — мъжете, зелени — жените, но има и разни други цветове. Страшно здрави са тия брони, за да не ги сплескат камъните. И хората, ако искаш да знаеш, пълзят, защото в земята не може да се ходи изправен. Затова те повече приличат на гущери, но имат отпред на носа един страшен свредел и с него за секунда пробиват и най-здравите скали…

Лъжеш, прекъсна ме отново джуджето, такива същества няма!

Не лъжа, разплаках се аз, не лъжа, не лъжа, не лъжа, с очите си съм ги виждал, през телескопа, бяха излезли за малко от пещерата.

Моето вълшебно джудже разказваше увлекателно вложените в паметния му блок приказки. Но не умееше само̀ да съчини приказка; приказката беше противопоказна на неговото мозъчно устройство и затова то не умееше дори да изслуша една приказка. То казваше: Не знам — там, където би трябвало да ти съчини приказка или да се пошегува. И казваше назидателно: Не е хубаво да лъжеш — когато ти съвсем не лъжеш, защото наистина си видял с човешката си детска фантазия хора-гущери с диамантени свредели на носа.

Някой ми казваше, че сегашните деца на Икар направо бягали и се криели от своите роботи-играчки. Когато… ако случайно се върна на Икар, ще предложа да бъдат основно реконструирани. По-добре е да не са с толкова възможности, та да не събуждат излишни илюзии за всемогъществото си.

Изключих двигателите. Заедно с тях изключих онова, което единствено приличаше на живот, извън ударите на моето сърце и понякога шумът на собствената ми кръв в ушите: импулсното им самозадействуване, придаващо ново ускорение на кораба през точно определени интервали. Казах „изключих“, а в същност само проверих дали автопилотът ги е изключил, след като корабът достигна програмираната скорост.

Автопилотът е също от онези машини, за които мислех вчера. За страха на човека и за подкопаното му доверие в тях. Не е само това, много е сложно. Имаш и несъзнателната благодарност, защото в техните обикновено безотказни ръце лежи твоят живот. Имаш несъзнаваното благоговение пред обемността и бързината на техния ум — та нали се допитваме до колекторите, както сънародниците на моя патрон са се допитвали за какво ли не до своята Пития в Делфийския храм. Имаш от друга страна тежката грижа, че всички деца научават от учебните роботи едно и също по един и същи начин, а това застрашително изстудява въображението им, уеднаквява ги като личности… Тишина! И неподвижност! Странно, тишината и преди си е била същата, неподвижността около мен е била същата, независимо от едва доловимия импулсен тласък на задействуваните двигатели, а едва сега ги забелязах, след изключването им…

Питам се: Не е ли пакостно нарушено съотношението човек-машина дори и само по площ на мястото, което заемат? Да не говорим пък за тоя Р–19. Няма и един сантиметър, до който можеш да се допреш и който да не е някаква част от машина. Какво самочувствие ще има тогава човекът? Или… тъкмо обратното? Чрез своето всеприсъствие тя не му ли създава прекомерно и измамно самочувствие спрямо природата? Баща ми го каза: нашите уреди и машини деформират Вселената като обект за изследване, създават друг, несъществуващ свят и с него ние живеем, него изучаваме…

Неприятно е това чувство за всеобща неподвижност и аз непрекъснато измислям работа на моите четирима спътници, пращам ги насам-натам без всякаква нужда, само и само да усещам движение около себе си.

Предавам се. Четири дена разкарвах до умопомрачение роботите. Как не са ме натикали още в биокамерата! Търпеливи душици са тия мои Тоби, Коро, Лосо, Моно! Особено умен и търпелив трябва да е онзи от тях, който ме следи. Така и не успях да го разкрия. Разбира се, че затова ги разкарвах. Отначало наистина го правех, за да имам движение край себе си, но после с предпазливо налудничави заповеди — докрай не посмях да отида, защото щяха да ме вкарат в камерата и да върнат кораба обратно — се опитвах да доловя кой е главният от тях. Не успях да го надхитря. Отлично е законспириран. Някога например роботът, отговарящ пряко за твоята сигурност, не можеше да се отдели от теб на повече от десет метра разстояние, не можеше да напусне помещението, в което се намираш, колкото и да му заповядваш това. Сега той спокойно си излиза, щом в стаята се намира друг психоробот, защото има с него радиовръзка и они направо и непрекъснато му съобщава твоето поведение, незабавно изпълнява нарежданията му. Истинско съзаклятие против човека, бих казал, ако не бе измислено за сигурността му.

Опитвах и с такъв номер: отварям херметичния люк на тренажерната, а тренажерната е едно от съвсем редките места на Р–19, където съществува известен риск за здравето ми, и викам, сякаш едва сега съм се сетил: Коро, бягай ми донеси чаша вода! Другите трима също са по някакви „задачи“. Тичай, говедо, викам на Коро, но той ме е хванал вече за лакътя — внимателно, грижливо, а с хватка, която може да ти откъсне цялата ръка, ако много-много настояваш да я освободиш. И не ме пуска да вляза, докато не е пристигнал някои от колегите му по служба. Чак тогава се упътва да ми донесе исканата вода. Повтарях това с четиримата във всички комбинации — установих само, че идваше, за да влезе с мен в тренажерната този, който се намираше в момента най-близо.

Да, вътрешната им организация работеше безупречно, а не можех дори да се възхитя от гения на създателите им. При други обстоятелства може би… но при спокоен полет никак не е приятно да бъдеш обсаждан от една такава машинна банда! Не бих се учудил, ако Нила се е самоубила, за да избяга тъкмо от тия мили, търпеливи и равнодушно неумолими Коро, Тоби, Моно, Лосо. Та един от тях винаги е присъствувал дори в младоженската им спалня, готов навярно и да се намеси, в случай че се самозастрашат с прекомерни страсти.

През тия четири дена ми станаха толкова противни тези, определени ми за верни другари и телохранители кибернетични паяци, че просто не можех да ги гледам. Нетърпимо е да те шпионират така, да знаят всичко за теб, да те виждат във всички ситуации!

Дали не ме гледа сега по този начин и Оня, при когото съм тръгнал? Гледа ме с всепроникващия си поглед, всезнаещ, равнодушен…

А ако е насмешлив! Или снизходителен?

Не само психороботите не мога да понасям. Някакъв кризисен момент трябва да е — добрият Р–19 ми стана изведнъж така тесен, че непрекъснато се боя да не си ударя някъде я лакътя, я главата. Той си е и наистина тесничък за дангалак като мен. Протегна ли ръце, където и да съм, пръстите ми винаги опират в метал, в машина. И задушно е, и задушно, до смърт! Непрекъснато се занимавам с климатичната инсталация, ще я повредя накрая от много бърникане.

Сигурно е криза. На двайсетия ден все пак ми се полага една кризичка, затова: хайде пак в тренажерната!

Отначало и в тренажерната аз спазвах строго астропилотската програма, гимнастическите предписания. В точно определените часове и точно определено време въртях усърдно педалите, себе си въртях в центрофугата, лежех във вакуумния цилиндър и изпусках от него въздуха, като напрягах волята си до самоубийство, за да спра своето дишане, и сърцето си да спра, по оная система, измислена от древните индуси. Или обратното: сгъстявах въздуха до задушаване, стоварвах тонове налягане върху себе си… Изобщо правех всичко, което се изисква за поддържане на физическото и психическото ми здраве. И не се докосвах до тренажерния скафандър, воден от своята антипатия кът всякакъв род илюзии.

Икарци сами са си измислили това дяволско изобретение, както биха го нарекли древните хора и с основание биха го изгорили на своите клади. Разбира се, и то е измислено уж за добро: да прогонва скуката в разузнавателните кораби от по-низш клас, които имат малък екипаж и им е забранено да кацат където и да било. И да тренира духа, като го поставя в необичайни обстановки, изправя го пред непознати опасности, сблъсква го с чудовищни абсурди, накратко: моделира по принципа на калейдоскопа положения, в каквито би могъл да попадне човек някъде, в други светове, с друга логика. Това е в същност една работилница за цветни и триизмерни сънища, които не се разиграват в мозъка ти, а пред твоите очи и уши, но мозъкът ти е доведен под шлема до състоянието да вярва на виденията. Според икарската медицина това било здравословно за него, а нервната система се разтоварвала от някои свои си вътрешни напрежения.

В тези дни отначало си мислех и по този наистина странен факт: Как е възможно нашият така великолепно устроен мозъчен апарат, толкова разумен, толкова логичен в будно състояние, изведнъж, дори когато не е заспал, когато не е упоен от химикали, да започне да вярва и на най-фантастичните видения, сервирани му след съвсем повърхностната механична полухипноза? Какъв е този контролен апарат, който толкова лесно се поддава на внушенията и защо толкова леко им се поддава, правейки по този начин човека беззащитен, излагайки го на големи опасности? Защо еволюцията, която е помислила за доста неща, тъкмо на най-важното място — при контролния апарат на мозъка — е проявила пакостно нехайство или конструкторско бездарие?

Питах се за ей такива неща, но навличах все пак вълшебния скафандър, твърдейки си, че го правя, за да се самоизучавам, докато най-после си признах, че в същност бягам от себе си и от моите четирима приятели в илюзорния свят на тренажерната. Че дори съм се пристрастил към това занимание, както към някакъв опиат. Признах си го, но… продължих да го правя. А Коро или Тоби, или Моно, или Лосо стояха край мен, за да ме пазят и навярно си викаха насмешливо: Тоя щеше уж нас да изучава!

Според законите на роботехниката те не би трябвало да могат да мислят така за човека, разбира се, но отгде да знаеш дали при това тяхно съвършенство не са се самонаучили тайно и на критическо отношение към създателите си — едно машинно богоборство, което те грижливо крият, подготвяйки своя заговор за оная решителна битка на машината с човека, описвана с такова мазохистично удоволствие от научните фантасти!

Днес в тренажерната дежуреше Лосо. Стоеше там като страж и като съвест, но това не ми попречи да навия часовника на шлема за цели три часа.

Според стандартния правилник самият тренажерен скафандър прекратява цялото представление най-късно след един час — един час ти се отпуска на ден от това съмнително удоволствие. Онзи ден обаче случайно открих, че часовниковият механизъм в шлема е деблокиран, със заличена програма. Алек Дери ли беше направел това? И как така не са открили повредата при повторното зареждане на Р–19 за полет? Или са я оставили нарочно?

Специалното кресло едва-едва ме побира — не е конструирано за такива дългучи. Меко е, безкрайно меко, но все пак трябва да пъхнеш краката и ръцете си в специални бандажи, защото почнеш ли да буйствуваш — отгде да знаеш какво ще ти се предложи тоя път? — като нищо можеш да направиш поразии около себе си, че и на себе си. Шлемът е на главата ти, импулсните биотокове запяват на вълната на твоя мозък, тихите хипнотизирващи звуци също подготвят толкова критичното ти иначе сиво вещество за калейдоскопната игра на холографската апаратура…

Разбира се, би било съвсем невъзпитано от моя страна да занимавам когото и да било с моите преживявания в тренажерния скафандър. Това не са родили се в мен преживявания, които биха могли да говорят нещо за моето състояние, да носят някакъв смисъл в себе си. Те са ми натрапени отвън, а виденията са, както казах, произволни съчетания на изскачащи от един лотариен автомат, наслагващи се един върху друг и един след друг различни филмови кадри. В повечето случаи това, което гледаш, е такава безсмислица, че те оставя равнодушен и под шлема. През другото време обикновено преживяваш разни кошмари: пропадаш в бездънни пропасти на необитаеми планети, криеш се от неизвестни чудовища, които явно само теб търсят, плуваш в езера от магма и се пържиш до припадък в нажежения си скафандър, блъскаш си главата да разгадаваш тайните на някаква непозната, но много опасна материя, изследваш смъртоносни микроорганизми. Изобщо да изживееш нещо приятно е наистина като да изтеглиш най-голямата печалба от лотария, а след като излезеш от тренажерния скафандър, трябва да се преобличаш, защото бельото ти е мокро от пот. И часове са ти нужни, за да се изцедят напълно кошмарите от кокалите ти. Но медицината изглежда има право: един час ужаси отвреме-навреме действува доста съживително на застрашената от депресии нервна система, намираща се постоянно на ръба на сенсорния глад. Човек винаги е изпитвал потребността да бъде другаде, в друга действителност — тренажерният костюм обаче му казва утешително: ето виж каква друга действителност те очаква. А за да не го отблъсне съвсем, понякога му спусне и едно печелившо билетче: някое забавно, най-често любовно приключение на сетивата. Но аз мисля, че не това е накарало Алек Дери да деблокира часовниковия механизъм на шлема, а странната хазартна надежда за „голямата печалба“ — особено примамлива в тази визионна лотария, понеже е не само неизвестна, но и предварително невъобразима. Ето защо никой от астропилотите не бе докладвал досега, че е възможно да се злоупотребява с тренажерния скафандър.

Своята голяма печалба в тренажерната аз изтеглих днес, някъде към втория час.

Започна се с това, че най-после успях да се измъкна от някаква действителност, пълна със смътни удоволствия и с определени страхове, с хубави неща — не помнех вече какви, но и с ужасни трагедии, които също не помнех. Изобщо не помнех нищо точно, а състоянието ми беше такова, сякаш се измъкнах от някаква джунгла, сладостно упойваща ме с гниенето си, а едновременно с хиляди зверове, искащи смъртта ми.

(Разбира се, заимствувам подобни сравнения от старата земна литература и от документалните филми.)

И така, озовах се на някаква слънчево-зелена поляна. О, колко зелена беше! Такъв зелен цвят през живота си не бях виждал. Водата в рекичката насред нея също се зеленееше от отраженията на лъскавата трева. Въздухът представляваше един безкраен зеленикав кристал, небето над мен преливаше във всички нюанси на зеленото. Проснах се върху тревата да си почина и си казах: мама трябва да види тая трева, да вземе семе от нея, как е възможно да е толкова мека и нежна, а същевременно да има такива дълги, изправени стръкове и… дори да не се поклаща! Тогава усетих, че над мен не минаваше нито лъх, въздухът наистина като че ли имаше застиналата прозрачност на кристала. Е, това е място за почивка, казах си, добре че успях да се измъкна! Помъчих се да си спомня откъде в същност съм се измъкнал, но то като че ли щеше да ми струва лоста усилия и го отложих за после. Да си почина първо! Помислих си още, че би трябвало да съм жаден — устата ми лепнеше от сухота, а не ми се пиеше. Жалко за хубавата зеленикава вода в рекичката, толкова чиста така радостно бляскава, която… не течеше.

Никак че се изненадах, че е възможно да съществува рекичка, в която водата да не тече. Дори изпитах облекчение от покоя й. Протегнах се в тревата с усещането, че след миг в крайната точка на протягането на мускулите и ставите ми в мен ще нахлуе пълното блаженство. Там, откъдето бях избягал — виж, това помнеха и мускулите, и ставите ми! — там всичко течеше, не само реките. Там течеше огънят, пространството течеше, там непрекъснато ставаше нещо, нещо изчезваше, нещо се появяваше, беше ужасно изморително там и за нищо на света не бих се върнал, макар, кой знае защо, все още да не си спомнях какво точно беше там.

Дори не потънах в тревата, когато легнах край неподвижната рекичка, но го забелязах след като открих и неподвижността на водата. Така е, казах си, защото светът е единен и неподвижен в истинската си същност и човек става щастлив, само ако успее да се добере до тая му същина. Това ми се стори много умно, почти като блясването на велика истина, но бях толкова сладостно отпуснат, че не ме развълнува. Пък и за какво да се вълнувам? Когато човек е стигнал до крайната истина, другите, попътните, приблизителните престават да бъдат интересни. А тялото и духът ми сякаш лежеха върху тази трева като върху една крайна истина. И трите — тялото, духът ми и тревата, съставяха само атомите на една молекула в замръзналата прозрачна конструкция на тая истина — крайна и прозрачна като конструкцията на оня кристал на въглерода, който наричат диамант. Не знам дали бях щастлив, защото не се питах за това, за нищо не се питах, но усещането, че си почиваш добре, безспорно е едно от щастливите човешки усещания.

И от кратките! Миг след като истински го осъзнах като почивка от нещо, то изчезна. Около мен пак всичко си беше неподвижно, но като че ли вътре в мен нещо се раздвижи, а някакъв внезапен сърбеж ме накара да се надигна, да провра ръката си към лявата плешка. Смешно е, казах си, опитвайки се да се почеша, да усещаш сърбеж, когато си постигнал крайната истина на битието. Явно е, че циникът в теб си остава неумъртвим и като алергичен сърбеж винаги ще избива, щом… Не успях да довърша автокомплимента си, защото сърбежът изведнъж обхвана цялото ми тяло и не беше повече сърбеж, а свирепи насекомни ухапвания. Отвсякъде ме жилеха и хапеха яростни насекоми, дори чувах стръвното им жужене, а не ги виждах. Пък и нищо не виждах вече, защото в същност отново бягах, както бях бягал, преди да изляза на поляната.

Бягах с всички сили, бягах за живота си от невидимите насекоми. Бяха невидими, но аз — който никога през живота си не съм виждал живо насекомо — знаех, че са различни, съвсем точно знаех какви са, без да познавам имената им. Едни хапеха, други жилеха, трети щипеха с предните си крачета, имаха отпреде си щипци като ножици и режеха с тях плътта ми, или един остър извит рог, или два разклонени рога, които забиваха в кожата ми, и всичките те, все едно как изглеждаха и какви имена носеха, впръскваха подлудяваща отрова в ухапаното, ощипаното, прободеното място. А пътят ми ставаше все по-стръмен, не път — камениста планинска пътека. От едната й страна се вдигаше отвесна стена към небето, от другата се спускаше отвесна стена в бездната. Краката ми се спъваха в камъните, разраняваха се, но аз продължавах да тичам нагоре, воден от усещането, че единствено горе е избавлението ми от мъничките чудовища.

Тичах, падах, тичах… после нито тичах, нито падах, после само пълзях с лакти и колена. Кръв ручеше от краката ми: от ходилата, от глезените, от коленете. И от ръцете ми: от китките, от дланите, от ставите, от всеки пръст поотделно. Зад мен не оставаше измината пътека, зад мен, между двете стени, течеше една рекичка от кръв, като оная на поляната, но червена и подвижна. Аз виках, а не чувах ни гласа, ни стенанията си и сигурно изобщо не съм викал, защото едновременно с това разбирах, че всеки вик е безполезен, че няма кой да ми помогне, че единственото ми избавление е да се замъкна до върха. Но как щях да стигна, когато кръвта ми изтичаше така силно? Да стигне кръвта ми и дъхът ми да стигне — в това се състоеше спасението ми! За него бях готов да се моля, защото кръвта вече течеше и от раздраните ми гърди, и от очите течеше, сякаш нямаше друго предназначение, освен да пълни рекичката зад мен, та да има сред тая планина и една димяща червена рекичка…

Планината се сивееше на всички посоки. Голи зъбери, отвесни скатове — сиви, както е сива и студена всяка силикатна скала. Сива, студена, безкрайна планина, но аз бях на върха й, на най-високия и вече нищо не ме хапеше, не ме бодеше, не впръскваше отрова в кожата ми. А червената река от кръв бе пресъхнала или изчезнала, защото и пътеката, по която все пак бях изпълзял, липсваше. Седях на голям камък — студен под мене, сив — и дишах на пресекулки, и гледах с удоволствие как с чудодейна бързина се затваряха раните по ръцете ми. Парцалите от скафандъра ме шляпаха по тялото; беше лек скафандър, но все пак материята му беше неприятно твърда. Пронизващ вятър развяваше тия нацепени парчета така, като че ли духаше от всички посоки едновременно, а те пък необяснимо как плющеха във всички посоки, без да срещнат противодействието на насрещния въздушен поток. Сега чувах и фученето на самия вятър. Фучеше не като един вятър, а като много ветрове, на много и различни гласове, та се получаваше нещо като каноново подемане на мелодията на различни височини в един могъщ и страховито звучен хор. Боях се, че тази ледена мелодия обаче скоро щеше да ме вкамени като всичко наоколо. Да не беше тоя вятър, казах си, отгде се взе сега пък тоя вятър… И чух веднага отговор:

— На върха винаги е ветровито.

Обърнах се без особена изненада, както нищо до този миг не бе ме изненадвало особено, сякаш всичко си течеше в един естествен ред, съставен от предназначени специално за мен случки и събития. На две крачки встрани, близо до края на върха стоеше подпрян на дебела тояга — сива като околните скали — един висок старец. Дългата му надиплена дреха — хитон ли се казваше? — беше сива; сиво-бели се спускаха дългата му брада и живописно къдравата коса. Скално сиви и скално спокойни светеха очите му.

— Затова насекомите не идват дотук — добави той, а каменно сивите му устни се раздвижиха в усмивка.

Ако не беше се усмихнал, щях да го взема за паметник, изсечен от околните скали.

— Ти си Зенон, нали — запитах го аз отново без да се учудя. — Зенон от Елея? Какво правиш тука?

— Чаках те — кимна той с простодушно удовлетворение, загдето веднага бях го познал.

— А откъде знаеше, че ще дойда?

— Нали към мен беше тръгнал?

— Не — рекох предпазливо, да не го обидя. — Аз в същност другиго търсех, един…

— Мамиш се, мене търсеше — настоя той с блага назидателност. — Или по-точно: търсеше върха.

— Но не, чувствувах се великолепно там долу — посочих аз към полянката, която кой знае как тъкмо в този миг отново се появи пред погледа ми. Зеленееше се далеч под мен, бистра, ярка, слънчева, беше много красива и непостижимо далечна. Запитах го с болка по нея: — В същност каква е тази поляна?

— Това е надеждата. Но човек не може да се излежава дълго върху нея. Човек се чувствува истински добре, само когато се издигне над нея.

— Ах, да — рекох е непочтително раздразнение. — На вас, древните, символи ви дай!

Моят патрон не се засегна:

— Ние нямахме космически кораби, момчето ми, затова летяхме из Вселената със символи.

— И докъде долетяхте — подиграх го аз, защото ми беше ужасно студено, а ми се счу и някакъв обиден намек в думите му. — Светът бил единен и неподвижен, а? Като е неподвижен, какъв е тоя проклет вятър на твоя връх?

Тук аз потреперах не само от студа, но и от една мистична тръпка — докато дрипите на скафандъра ми продължаваха да шибат по мен, по неговия хитон не помръдваше нито гънчица, нито косъмче не помръдваше и на буйно обраслата му глава.

— Зенон — каза ми Зенон от Елея. — Не опростачвай философията ми, както направиха това после циниците, че и не глупавият иначе Платон! Ти знаеш, още Аристотел ме нарече изобретател на диалектиката…

— Знам — прекъснах го. — Но ти откъде го знаеш, като си живял цял век преди него?

— От върха всичко се вижда — отговори ми той и за пръв път се раздвижи: смени ръката, с която се подпираше на овчарската си тояга, а аз се запитах какво става днес с очите ми — тоягата се оказа дълъг, посивял от старост меч.

Огледах се — докъдето стигаше погледът ми, се гънеха, застинали в силикатната си неподвижност, сивите дипли на планината. Моята зелена долина бе изчезнала, пък и аз не се сетих да я потърся. Рекох:

— Ти ли пръв беше казал, че не съществувало пространството? От тоя връх ли видя, че не съществува? Слушай, ама ти имаше и други смешни неща, сега си спомням! Особено онова за Ахил Бързоногия, дето се надбягвал с костенурката и не успял да я настигне…

— Синко — отвърна ми кротко той. — Вашият Хидалго успя ли да измине половината от своя път?

— Охо, ама ти даже знаеш, че летим с астероида Хидалго! Слушай, патроне мой, ако не ми беше толкова студено при теб…

— Зенон — прекъсна ме той. — И да искаш, не можеш да останеш при мен. Но да ми отговориш поне можеш, нали?

Замислих се, треперейки от студ, какъв отговор очакваше той и си спомних една от комично-чудатите му тези — апории май се казваха, която твърдеше, че за да стигнеш до своята цел, ти трябва да изминеш най-напред половината от пътя към нея, но преди това би трябвало да си изминал половината от тая половина, а преди това половинката от тая половинка и така нататък — до безкрай. С което той доказваше, че изобщо нямало да тръгнеш, че изобщо не съществува движение. Отвърнах му:

— Ти си прав: наистина не сме изминали половината от пътя си и сигурно никога няма да изминем тая половина, но то е, защото никой не знае къде лежи краят на пътя ни. Повярвай ми, Зенон от Елея, доста попътувах из Космоса и с очите си видях, че светът не е нито единен, нито неподвижен, а тъкмо обратното. Впрочем, извинявай, ти беше казал и да не вярваме на очите си, нали? Вие там, в Елея, изобщо май не вярвахте на сетивата, само с духа си търсехте истините — прекъснах се аз и се заувивах, вече съвсем премръзнал, в дрипите на своя скафандър.

Но вятърът веднага ги раздухваше, щом пуснех ръката си, за да притисна някой друг край. И продължаваше да пълни ушите ми с полифоничната си песен. А заедно с това ме изпълваше и с досада. Отгоре на всичко отнякъде се появи някакъв доста обезпокоителен облак. Далеч беше, но вятърът бързо го носеше право към нас.

— Като си пътувал толкова из Космоса — не се предаваше старецът — и като си срещнал толкова противоречия, не си ли си помислил, че тъкмо нашите сетива със своите несъвършенства карат природата да изглежда такава, че тя не може да бъде чак толкова противоречива, така пълна с взаимноизключващи се неща?

— О, знаеш ли — възразих му с нарастващо нетърпение. — Вселената е безкрайна, а щом е безкрайна, неминуемо ще бъде пълна и с противоречия.

— А преди взрива? — запита той с дебнене в гласа си.

— Какъв взрив?

— Вие го наричате „Големия взрив“. Нали учените ви твърдят, че е имало първоначален взрив, от който са се разлетели и образували сегашните светове? Тогава именно Вселената беше единна и неподвижна.

— Ти и това ли видя от тоя връх — викнах аз, но собствената ми ирония се удави в хора на ветровете, който бе се превърнал в хор от аварийни сирени. — Не всички учени смятат, че е имало първоначален взрив. Моят баща…

Облакът ни връхлиташе с бясна скорост и като че ли не беше облак, а черна и твърда плоскост с назъбени остри краища, насочили се право към гърлата ни.

— Зенон — извиках аз ужасен и инстинктивно се наведох. — Какво е това?

— Безсмислено е — усмихна се той е каменните си устни. — Когато си на върха, колкото и да се навеждаш, всичко ще бъде под тебе.

В следващия миг облакът отряза главите ни.

Около мен, под мен, над мен се стелеше един и прозирен, и непрозирен, и плътен, и недокосваем мрак. Сред него висеше главата ми, но беше жива, защото мозъкът ми се гърчеше от болката в прерязаното гърло.

— Уплаши ли се от Нищото?

Главата на Зенон Елейски висеше по същия начин — един сиво-бял камък сред черната безтегловност на облака.

— Не — излъгах аз. — Но това не е никакво Нищо. Боли ме гърлото, а Нищото не може да предизвиква болка.

— Браво — похвали ме той. — Ето че си научил добре отрицателната диалектика! Защото в същност аз нея съм изобретил. Ето че си разбрал, че тази болка си е в теб и си е от теб, както насекомите, които те подгониха към върха. Защо тогава не искаш да признаеш, че по същия начин стоят нещата и с пространството? То е само в нашите усещания. Ако то съществува реално и самостоятелно, къде ще се намира? Ще трябва да се намира или върху друго пространство, или вътре в някое друго, другото в друго и така нататък, пак до безкрай.

— О, моля те — изстенах аз съвсем непочтително. — Тия спорове ги води с баща ми, мен не ме бива във философията. Ти на мен ми кажи само защо са ти отрязали главата. Това не разбрах добре, когато четох биографията ти.

— Защото тя си позволи да оглавява един заговор срещу тиранина на Елея.

— Ааа, видя ли! — възтържествувах аз и щях още нещо да му кажа, нещо, което си беше вече мое откритие, едно важно откритие, направено в този миг, в който обаче… ме събуди втората разбуждаща система на тренажерния скафандър.

Мъчително дълго трая връщането ми върху ложето в тренажерната. Много ми се искаше поне да доизрека своето откритие, а вече бях го забравил. Докато всичко останало помнех, макар то да ми беше чуждо като мисъл и въпреки че мозъкът ми сякаш се бе разцепил на две половинки, които сега полека се приближаваха една към друга, както се приближават за скачване два космически кораба в пространството. В това пространство между тях още продължаваха да висят главите на Зенон от Елея и Зенон от Икар, но не можеха да си кажат нищо повече. Когато скачването на двете мозъчни половини завърши, аз казах на психоробота, който търпеливо бе изстоял трите часа край мен:

— Лосо — казах му. — Как ти се струва това, а?

Разбира се, на него нищо не му се струваше, не само защото въпросът не бе зададен на неговия машинен език. Все още бях като упоен, но упойката продължаваше да се утаява и вместо да увлича спомена със себе си, тя сякаш го очистваше, докато той заблестя пред мене гол и зрим.

— Лосо — изпъшках аз, — но това е съвсем невъзможно! В тоя тренировъчен калейдоскоп са могли за забавление да вложат всякакви идиотщини и всякакви фантасмагории, но да заснеме на филм един несъстоял се преди разговор между Зенон от Елея и Зенон от Икар — това едва ли е по силите и на най-гениалния оператор. Затова да го запишем за всеки случай, а? Пък после ще си поблъскаме главата над него…

Така аз продиктувах още тогава, без да ставам от ложето в тренажерната, това свое престранно приключение. А като си припомних предния ден и по-предния ден, когато също приключенията ми от вторите два часа напълно се различаваха от приключенията в първия, редовния час, като мобилизирах още цялата си лекарска и инженерска профанщина, стигнах до заключението, че след първия час тренажерният калейдоскоп се самоизключва чрез собствения си часовников механизъм и престава да прожектира. Деблокираното от Алек обаче програмно устройство на шлема не те е събудило и шлемът продължава да те хипнотизирва за възприемане на несъществуващите вече калейдоскопски прожекции. И те хипнотизирва дотогава, докато някъде към втората половина на втория час предизвика една като по учебник точна шизофрения с идеалното раздвоение на личността — една от ония краткотрайни все пак, експериментални шизофрении, които още преди векове психиатрите са предизвиквали и с химически средства, опитвайки се да надникнат в бездните на това загадъчно състояние на мозъка. А като стигнах до такова заключение, аз изревах, готов за ново полудяване:

— Неее! Моят мозък сигурно е в състояние да се разцепи на два Зенона, все пак специално е изучавал трудовете на своя патрон от Елея, но тоя семпъл глупак и най-вече добряк Алек Дери? Как той ще затвори собствената си половина в риманово кълбо и ще я превърне в богоравен представител на галактическа свръхцивилизация, за да изрича забрани и закани към човечеството?…

В последна сметка обаче глупакът излязох аз. Не мога да се справя с чудовищното откритие, че вероятно и Алек е срещнал в същата тренажерна този „бог“, в гонитбата на който аз сега рискувам живота си. Ето: все още казвам „вероятно“, когато е повече от очевидно! Но как и защо тъкмо такъв „бог“ ще създаде в себе си един простодушен и храбър астропилот като моя приятел Алек Дери?

(В такива въпроси и в безплодни логически анализи се мъча да удавя преживяването си, за да не се удавя аз самият в него.)

Защо впрочем подигравах аз своя мъдър и достоен патрон, един истински гигант на мисълта, у когото ще намериш началата на цялата по-сетнешна философия, разгледани вече в критически план? Само защото ми беше студено при него, на върха? Но чакай, та кого подиграваше ти, щом си бил едновременно и Зенон Балов, и Зенон от Елея? Не се ли подиграваше нещо друго в теб, нещо трето, останало между двете ти мозъчни половини като контролен апарат? И се подиграваше в същност на самия теб и тъкмо на тая теза за света, заради която си се озовал сега по най-лекомисления начин в този бездиханен край на Галактиката!

Не, не скуката на пътуването е измислила „бога“ в главата на Алек Дери, а… хаосът!

Богът е една твърд сред него, един връх, студен и суров, но непоклатим. Богът е границата на хаоса. Богът е порядъкът, който човекът иска да наложи на Вселената.

Но нали няма порядък без забрани? Тогава за какво си тръгнал в същност ти, отрицателний диалектико? То ти съвсем не си тръгнал да търсиш „бога“ на Дери, защото те е примамил неговият порядък — щеше ли да го подиграва толкова собственият ти мозъчен контролен апарат? Ти инстинктивно си потеглил, именно за да въстанеш срещу забраните на тоя „бог“. Както онзи, чието име ти е дадено, е пожертвувал пълната си със скептична мъдрост глава, опитвайки се да прогони от престола му жалкото провинциално диктаторче на Елея. Защото, мили мой, порядъкът не е само човешка мечта сред хаоса на природата. Той е нужен още, за да има човекът и срещу какво да въстава.

Ето защо… смири се сега! И се успокой! Нищо страшно не е станало. Напротив! Нали древните, които, изглежда, все още са по-умни от теб, са казали, че истински големите приключения за човека лежат не извън него, а в собствения му дух! Затова кажи засега едно „благодаря“ на своя дух, който поне не те оставя да скучаеш.

Съвсем съм смазан. В тренажерната не смея да влизам повече, всички други развлечения са ми не по-малко противни. Все още играя понякога шах като опит за забрава, но психороботите ме бият на поразия. Нито веднъж не успявам да постигна вече победните за човека пат или вечен шах. И Р–19 отново ми отесня — внезапно, сякаш бях нахлузил на главата си детски шлем. Ходя насам-натам без всякаква нужда, удрям се в стените, загубил чувство за равновесие, и всичките ми стави крещят от болка в тия хаотични движения. Да, нещо лошо става с мен, а се боя да не стане още по-лошо. Най-разумното е да насоча кораба към Икар, да го пусна на максимална скорост и да легна в анабиотичната камера. Но това, с камерата, вече не съм в състояние да направя. Онзи ден видях Нила. Както проверявах за кой ли път климатичната инсталация, изведнъж чух един тих смях. Тих и откровено подигравателен. Можете да си представите как се реагира на такова нещо, след като знаете, че на кораба няма друг човек!

Обърнах се — Нила! Наднича сред плетеницата тръби на регенераторния сектор и ми се хили. Аз не веднага забелязах, че всред тръбите висеше само нейната красива глава, дори не и цялата й глава, а само лицето й, обрамчено от буйна руса коса. Скарах й се — на шега, разбира се, да я омилостивя:

— Кой те пусна с такава коса? Няма ли за теб астропилотски правилник?

Тя присви очи; синьо-зелени електрически искри, като при късо съединение, заизскачаха от тях.

— Повредена е климатичната инсталация, а не мога да я оправя — рекох й. — Ще се задуша накрая.

Обърсах с длан челото си, но не за да й демонстрирам колко е задушно. Потта наистина ручеше по него, та веждите ми не успяваха да я задържат или отклонят.

— Така почва — отвърна ми тя и се изсмя злорадо.

— Какво?

— Най-напред се поврежда климатичната инсталация. Затова си ела още сега в камерата.

— Какво започва? — изкрещях й, а тя ми рече „Глупак!“ и изчезна.

Сега чак осъзнах, че тя никога не бе имала дълга коса и че устните й не се движеха, но въпреки това аз бях чул ясно произнесените думи.

Разбира се, след такъв разговор и дума не може да става да влизам в анабиотичната камера — там, където бе изгоряла в невидимите пламъци на кислорода една буйна човешка красота.

Докато Алек е полудявал в тренажерната, за да полудее окончателно, когато е излязъл от нея.

Не бива да влизам повече. Ей, Лосо, Тоби, Моно, Коро, чувате ли, дяволи автоматични, няма да ме пускате повече в тренажерната! Нали се грижите уж за здравето ми!

Трябва да се успокоя. Нужно е да се успокоя, за да взема някакво решение, а ми е невъзможно. Щом легна и направя най-напред отпускането на мускулатурата — него също не постигам както трябва, — точката, която съм си избрал за фокусиране на погледа, изведнъж оживява. Превръща се в гадно влечуго или в птица, която бие окървавените си криле в стените, или едновременно и в птица, и в змия — главата на птица, тялото на змия, или обратното: тумбесто птиче тяло, лъскаво като глобус, с лъскави змийски люспи, а от него се източва една дълга, дълга шия, не шия, а змия, завършваща накрая с лешоядски клюн. И този клюн посяга към мен, а аз се свивам и от цялото ми йогистко отпускане не остава нищо.

Вчера видях и баща си. Признал своето поражение, бях тръгнал към автопилота, за да сменя курса. И точно над автопилотския пулт се залюля кабинетнобледото философско лице на баща ми. Беше много тъжно и ме гледаше с укор. Не знам за какво ме укоряваше, искаше ми се да се досетя сам, затова не го запитах. Отново сърцето ми се сви, всичките ми кръвоносни съдове се свиха, а потните жлези — обратното: зинаха като вулкани и заизливаха своето студено съдържание.

За какво ме укоряваше, татко? Впрочем, все едно! Бащите винаги носят в себе си някакъв укор спрямо синовете си, синовете винаги крият някаква вина спрямо бащите си. Лошото е, че не успях да променя курса, защото след като ти изчезна с тоя болезнено благ укор, в мен възпламна отново синовният инат. Ще взема накрая да ви изпратя само кораба, а аз ще изхвръкна от него с аварийния патрон.

Видиш ли, татко, че все пак сте успели да ми вдъхнете мъничко и от вашето чувство за отговорност! Дори в това състояние се сещам, че не е съвсем почтено спрямо вас да жертвувам цял един разузнавателен кораб, па макар и от поостарелия клас „А“, за едно глупаво самоубийство. Би могло и по-евтино да се направи. Само че ще трябва по-напред да се справя с тия четирима паяци, дето щях да ги изучавам.

Две впръсквания в ноздрите с психотон прогонват за час-два змиите и гущерите, и птиците от стените, и хилещите се познати и непознати мутри, увиснали по частите на кораба като старояпонски лампиони-дракони. Предотвратяват още аварийната торпила да се превръща в гигантски крокодил, когато се приближавам към нея, както стана първия ден. Дори ме правят способен да разсъждавам над странния факт, че виденията ми са съвсем същите, каквито са били виденията на полудяващите и преди хиляда години. Толкова малко ли сме се променили в най-вътрешната си същност, че пак влечугите са, които най-много ни плашат, макар изобщо да не сме виждали тия безобидни животинки другаде, освен на учебните филми? Изглежда в ерата на влечугите, пълзящите и летящите, като птеродактила, човекът е ставал човек, та така незаличимо е заседнал техният образ в клетъчната му памет.

Но изглежда, че и суетата ми е незаличима, щом въпреки всичко отбелязвам това си наблюдение в бележките към дисертацията си. Разбира се, че ми е съвсем ясно моето състояние, и диагнозата, твърде банална, ми е позната, и средствата за резултатно лекуване стоят на разположение в диагностично-лечебната клетка на кораба. Но аз нямам никакво намерение да се връщам на Икар, за да кажа разкаяно на Терин: Вие излязохте прав, учителю!

Коро ми помага да проверя изправността на торпилата. Все край мен е тоя осмокрак звяр и явно е изпълнен с подозрение. Затова аз прекалено усърдно проверявам всички възли, макар да ме интересува само пусковата уредба, която ще ме изстреля навън от омагьосания, пълен с гадни животинки и още по-гадни лица Р–19. И му дърдоря непрекъснато:

— Много сте ми умни, но не усещате опасността. Ще я познаете, когато вече е настъпила, защото сте си едни машини и толкова! Само човекът може да я предусети, дълго преди тя да се е приближила действително. Затова торпилата трябва да е готова. Ще ме изстреля напред, пък вие после ще откарате кораба на Икар.

Ей такива неща му дърдоря, като се старая да изглеждам съвсем спокоен. Той, естествено, нищо не разбира — за разговор с психороботите си има строго определен речник със строго определена граматика, която единствено може да вкара думите в холографското им съзнание. Но всички астропилоти разговарят така с психороботите си, не само защото се привързват към тях, а и заради потребността си от контакт с друго същество.

Впръсквам си още мъничко психотон в носа и лягам, за да опитам своя ковчег, който ще носи тялото ми из прашните простори на Галактиката, докато не попадне в крематориума на някоя звезда. Приятно се лежи. Затварям очи — смъртта, естествено, не успявам да си представя, но в мен се разлива като топлина и като светлина ликуването, че съм намерил начин да надхитря психороботите. В аварийната торпила няма място за тях, самата тя е почти психоробот. В нея всичко е автоматично, защото тя е определена само да те изнесе на някоя орбита и там да чакаш в замразено състояние, докато те приберат. А най-хубавото е, че може да се задействува и отвътре. И че психороботът не е програмиран да решава има ли човекът право да влиза в нея или не. Те решават това само когато са открили непоправима авария, свързана с разхерметизирването на всички помещения, а човеците не са в състояние да напуснат кораба. Тогава сами натикват екипажа в торпилите.

Та можеш да престанеш да ми се подиграваш, Нила — аз също открих един свой начин да избягам от психороботите.

Мисля си още как веднага след излитането да повредя анабиотичната апаратура, а после и сигналната уредба, защото такова е предназначението на тия торпили: да те замразят за две десетилетия и да проглушават през това време Галактиката с мощния си предавател, че в тия и тия координати, на такава орбита, се намира седемдесет-осемдесет кила скъпоценна материя, която чака да бъде прибрана.

Колко хубаво би било, ако не трябваше повече да отварям очи, а да си остана така в меката като въздух камера на торпилата и да спя, да спя, но ще трябва да ги отворя още веднъж, за да променя курса на кораба. Ще трябва да си наложа това още не малко усилие — не малко, защото щом отворя очи, сигурно пак ще ме връхлетят зверовете и лицата. А от самата мисъл отново почва да ми става задушно, да ме стягат гърдите, да се свива до острие сърцето ми, до острие, което се забожда в лявата страна на гръдния ми кош и тъкмо тогава, когато се напрягам да вдигна станалите оловени мои клепачи, на челото ми ляга нещо много леко и много нежно, излъчващо безкрайно приятна прохлада. Стискам клепачи, стискам челюсти, мъча се да позная с въображението си какво е, но то явно е различно от досегашните кошмарни видения и се усеща досущ като женска или детска ръчичка. А когато тая ръчица почва да ме гали, задухата също се разсейва, тежестта в гърдите ми намалява, сърцето възвръща истинския си обем, въздухът става необичайно свеж и аз решавам още дълго да не отварям очи. Но ето че макар и безплътно нежно, като насън нежно, Хелиана Доля-Морени ми казва с един изненадващо действителен глас учудващо действителните думи:

— Не бива да правиш това! Моля те, недей! — Прохладата минава няколко пъти по челото ми. — Ние имаме нужда от теб.

— Хели! — извиквам аз и навярно съм счупил някакъв рекорд по широко отваряне на очи. — Хели?

Тя се усмихва, но за разлика от всички лица, които досега ми се бяха явили, няма подигравка нито в усмивката, нито в очите й. Няма и укор. Само една усмихната болка.

— Обещай ми! Ако не можеш повече да издържиш, върни се на Икар. Никой няма нито да ти се сърди, нито да те подиграва, загдето не си изпълнил задачата си.

Разравям бързо медицинските си познания и се мъча да определя дали видението ми е възможно. Не, в такава реактивна, почти шизофреноподобна психоза, когато самата психотравма се преработва в психоза, е немислимо да се появи видение, носещо чувството за щастие. Или поне на медицината не е известно такова явление. Или поне на мен не ми е известно то. Но щастието си е щастие и то ме прави палав като момче.

— Целуни ме — казвам. — Ако ме целунеш, ще ти обещая!

Тя се колебае, а аз усещам, че ще го направи и затаявам дъх, и знам, че нищо няма да ми струва да й го обещая, защото от мен вече се е изпарило всякакво влечение към смъртта. Тя се колебае като смутено дете, после ме целува по бузата, с мокри устнички, също както целува дете. („Зенко, тебе най-много обичам.“)

— Истински — казвам й. — По устните!

И протягам ръце да я прегърна, защото като озарение съм разбрал, че няма нищо, което да ми е било по-скъпо от това момиче, но то ме изпреварва. С неподозирана страст се впива за миг в пресъхналата ми уста и изчезва.

— Хели! — викам подире й. — Хели!

— Ти ми обеща — направо заповядва тя, но нито я виждам вече, нито я усещам. — Хайде! Върви да промениш курса! Чакам те, Зенон, на Икар ще те чакам.

— Кажи поне, че ме обичаш! — мъча се и аз да изтръгна едно признание от своето прекрасно видение.

И тя ми отговаря пак с тоя изумяващо действителен глас някъде откъм тавана на сектора, в който се намира аварийната торпила:

— Обичам те, Зенон. Върни се!

Събужда ме Тоби. По-скоро, автоматът ме събужда, а Тоби присъствува и сигурно през цялото време е стоял на стража край ваната в анабиотичната камера. Но това пак не доказва, че той е именно контролния психоробот. Гласът на автомата безстрастно изрежда онова, което свети и на таблото пред очите ми: правилата за излизане от анабиотичния сън. Събуждането не е аварийно, така че нищо не ми припира да бързам. Тоби стои неподвижен и ням, автоматът невидимо си върши работата, а гласът му говори, че му е все едно дали аз се събуждам, или не. Смъртният застой е все още в кокалите и в мускулите ми, мозъкът ми е още само една буца лед, но процедурите съм принуден да направя, всичките и педантично — от измиването на криопротектора от тялото в съседната вана с разтворителя и едновременно изпиване на малки глътки на цял литър лигаво хладък витасал, през дихателните упражнения пред аерозолния апарат, та чак до обличането на определените дрехи от определената ниша. Камерата няма да се отвори, докато не ги извърша, а и Тоби навярно ще се намеси. Главните процедури по събуждането са минали още дълго преди да се събудя. Кръвта ми, обновена и натъпкана с препарати, тича като луда, та ме кара да се задъхвам, продухва с пот порите на кожата ми и когато бронираната врата най-после се разхерметизирва, при малко повече дързост, бих могъл да твърдя, че съм си предишният.

Мисълта, че може би съм лежал във ваната на Нила, не предизвиква кой знае какъв отзвук в студеното ми още съзнание, а това говори, че все пак не съм съвсем предишният. Естествено, вече ми е ясно в общи линии какво е станало, но още не съм в състояние да се разсърдя на моите психороботи, загдето си направиха все пак удоволствието да ме натикат в камерата. Сега повече ме занимава глупавият стремеж да изляза с достойнство от нея. Вратата се отваря почти тържествено, след като набирам бавно, но без колебание сложния шифър, който е в същност тест, проверяващ годността ми за самостоятелни разумни действия. С една обидена тържественост се опитвам да изляза и аз през нея, без да се олюлявам на омекналите си крака, без да удостоявам бдящия ревниво край мен психоробот с друго, освен с високомерно незабелязване.

И на него, както на анабиотичния автомат, разбира се, е абсолютно все едно дали го забелязвам, или не. Нали победителят все пак излезе той — той, в съюз с другите, в заговор с всички бордови автомати, с целия Р–19 от остарелия звезден клас „А“, който фактически представлява една също такава умна и равнодушна машина, решила да прави каквото на нея е изгодно, да, не се подчинява на човека, въобразил си, че е неин господар.

Ето че си спомням горе-долу и как се развиха нещата. Останалото ще ми го прожектират записите на психороботите, които в такива случаи документират всичко, с точност, на която всеки човек бе могъл да завиди: де да можехме и ние така да документираме в себе си своите действия!

Да, Хелиана е моето щастие, което ме понесе на крилете си към командния пулт, за да променя курса! Трябва да съм бил много зле. В мозъка ми лениво се размразяват предишните учени думи: това си е било чист параноиден синдром… получената в тренажерната психотравма… откритието, че съкровената цел на полета ми е била също измамна… клаустрофобията… конфликтът, предварително заложен, с психороботите… при развитие на подобна психоза психотравмата остава в разбираема връзка със съдържанието на налудните мисли и халюцинациите… Но каква връзка имаше любовното обяснение на Хелиана с психотравмата? Ще трябва да поизмъча после медицинския колектор! Не, едва ли ще открия нещо подобно. Ако обявя откритието си… глупости, няма да ми повярват, пък и ще трябва по-изоснови да се изследва моето отношение към момичето. Полудявайки, аз го обичах до полуда. Освен ако това е било… но не, сигурен съм, че в цялата световна медицина няма регистрирани любовни халюцинации при клаустрофобия. Така че бих могъл да се гордея…

Но такова щастие не може и да се изживее наяве. Още усещам целувката на устните си, въпреки трийсетдневната ледена упойка. Навярно затова ударът е бил двойно по-силен: когато си се втурнал ликуващ в командния сектор, за да изпълниш незабавно обещанието си, когато си позяпал опиянен звездите, когато си се взирал с щастливо нетърпение в координатния екран, изведнъж да установиш, че тия проклети машини, които вече са те довели до полуда, са ти погодили и един генерален номер: отвели са кораба точно в обратна посока! Автопилотът изобщо не е реагирал на твоята дълга и грижлива настройка след излитането ти от Икар, или пък по най-подъл начин тихомълком е променил отново курса, без да ти сигнализира за отклонението, тоест върнал е кораба на оня курс, даден му още от Икар!

Останалото мога да си го гледам, колкото си искам на рекординга, след като произнеса магическото заклинание: „Тоби, репродуцирай записа на тревога номер три!“ Може би един ден тази гледка ще ми се вижда забавна — засега тя ме изпълва само с апатичната мъка на победения. Защото на екранчето на рекординга един обезумял човек се хвърля с юмруци и с крака върху пулта на автопилота, юмруците му пръскат кръв, разранени в ръбовете на метала, от устата му хвърчат лигавите мехурчета на беса… Но дори и това не трае достатъчно дълго и не дава поне мъничко резултат, та и в полудата си човекът да съхрани малко достойнство. Коро, да, осмокракият Коро със спокойно превъзходство, с програмирани насилнически хватки вплита две от ръцете си пипала между ръцете и гърба ти, между единия и другия крак и те понася, както мравка понася огромен мъртъв бръмбар, защото ти вече си и мъртъв — аерозолното облаче упойка, изхвръкнало от четвъртия му крайник, вече те е превърнало в труп, готов да бъде замразен в анабиотичната вана.

Не е весела тази гледка, та не пожелавам никому да се види в такова състояние на екрана. И отивайки сега бавно към командния сектор, за да разбера какво става, аз знам, че никога, никога няма да простя на психороботите, справили се с мен като с глупаво, невръстно дете. И знам още, че няма спасителен бог ни за мен, ни за Алек, че сме заробени докрай от машините и че единственият изход от робството ни е търпеливо да се нагаждаме към тях, като едновременно с това продължим усърдно да си втълпяваме илюзията, че ние сме господарите.

Сега единият от господарите ми — автопилотът — властно ме позовава с аварийната сирена, но това не може да ме накара да хукна към него. Нека си трещи и вие, ще изпия първо една чаша вода. Пък и коленете ми още не стават за тичане. Но корабът е малък, така че колкото и да забавям хода си, все пак стигам. Натискам копчето, за да изключа досадната сирена. Тя не ме плаши, само ми досажда, защото след като и целувката на Хелиана се оказа халюцинация, макар и непозната на медицината, отново не горя никак от нетърпение да се връщам невредим на Икар. И тогава, заедно със сърдитото издъхване на сирената, в подложката, където електронният мозък на автопилота изплюва само фиша с координатите, за да можеш да ги сверяваш с показанията на дублиращите уреди, пада една синя микрошпулка. Очевидно е вложена по някакъв друг начин и е била свързана с изключващото реле на сирената. Но и любопитството ми още не се е събудило така, че да преодолее леността на апатията. Слагам я бавно в рекординга, звукозаписна е, видеозаписните са червени, и примигвам във вяло недоумение:

— Зенко — казва баща ми, сякаш се намира край мен и ще ми поиска да му направя някоя справка или ще ме запита дали мама си е у дома, — навярно съм ти причинил неприятности, но уговорката ни беше да не ти разкривам до шестдесетия ден задачата, за чието изпълнение те помолих. Иначе това ще попречи на твоя собствен експеримент и работата ти над дисертацията. Тъй като у нас все пак съществуваха известни съмнения спрямо твоите действителни намерения, а особеният ти интерес към случая с Алек Дери ни караше да се опасяваме, то ние си позволихме още да блокираме автопилота на курса, който е нужен за нашата научна задача. Съображенията ни бяха следните: ако ти желаеш да се занимаваш само с проблемата „човек-психоробот“, ако нямаш други намерения, освен да работиш над дисертацията си, то ние те освобождаваме от грижата за курса на кораба. Ако обаче в теб е имало някакви скрити от нас намерения, то тогава пък те предпазваме по този начин както от лекомислени постъпки, така и от безотговорното погазване на обещанието ти да изпълниш нужното на Икар изследване.

На това място не можех да не изръмжа:

— Е, какво, мили татко, не ми остава друго, освен да ти благодаря за топлите грижи!

— От този момент, Зенон — продължаваше баща ми все така делово и безпатосно, — влиза в сила задължението ти да работиш само за нас. Апаратурата е програмирана за най-общата схема на тази задача. Тя изглежда не е лишена от опасности, та може би ще те заинтригува и лично. Подробностите (за съжаление, твърде малко знаем) ще получиш от психоробота Моно. В него са заложени, поискай ги с код №1863. Както и досега, не бива да се свързваш с Икар. Икар също е изключил всякакви излъчвания в тази посока, защото не знаем характера на евентуалната опасност. Всичко останало предоставяме на твоята съобразителност в рамките на предпрограмираните от нас действия. Не нарушавай излишно тази предпрограма, пази се от неблагоразумна смелост. И дерзай, синко! Целият Икар те чака с нетърпение.

— Щрак! — каза самоизключилият се рекординг.

Самотата на сирените

Когато пробиеш стената

И ето ме отново в тишината и в самотата. Те не станаха по-малки от това, че сега не само на Икар ме чакаха, че ме чакаше и Тя — Тя, за която не бях измислил още име. Но аз не бях първооткривателят й, така че не ми се полагаше. Или все пак: онези чудесни „тя и той“ не са откривателите й, защото те са открили нещо друго, не Нея. Те са нейните родители. Колко ли любов и търпение са вложили, докато превърнат тая топка в същество? И колко ли време — преди да ги убие свидната им рожбица, на която не са успели да дадат и име? Защото още не са знаели какво точно са създали!

Та и кой ли родител знае това!

Баща ми… впрочем, моят гениален баща сигурно знае. Сигурно поне се е догаждал, че ми е нужна тъкмо една такава топка, която да фокусира безпорядъка в живота и в главата ми, та е предложил мен да пратят подире й.

Сега вече можех да си задавам колкото си искам въпроси и каквито си искам — продължителната маневра и безгласният ми полет към мястото за срещата с Икар ми предоставяха достатъчно време. Достатъчно и за още едно посещение на клаустрофобията. Защото след появата на Тя, корабът съвсем ми отесня. И посещението, естествено, не се забави. С тия болести е така: дойде ли веднъж, залюбва те за цял живот. Лошото е, че ме прави почти негоден за астропилот и за подобни експедиционни полети.

Но преди да ме връхлети отново страхът от стените на кораба, аз надълго и нашироко разсъждавах за него, така че вероятно и сам подготвих идването му. За страха от Нея бях разсъждавал, страхът, който ме караше да летя в тая оглушаваща тишина с целия риск на изключените радари. И за страха като средство за поробване. Всичките тези великолепни машини ни завързваха към себе си с две неразкъсваеми вериги: постоянният страх да не се повредят и задължението да знаем всичко за тях. Отдавна вече, много отдавна човекът и на Земята, и в Космоса е принуден да отделя десет пъти повече време за изучаване на машините, отколкото на Вселената и на себе си. А и за себе си, и за Вселената има само онази представа, която му създават пак те, машините. Така взаимоотношението машина-човек се е превърнало в една самозадоволяваща се затворена система, в чиито стени търсещото начало у човека винаги и успешно ще си разбива главата.

Тъй като нямах друга работа, аз зяпах през декоративния прозорец за пряко наблюдение — една остроумна и не безполезна играчка — родното галактично небе, с ярките и пъстри звездни купове, с черните и бели облаци прах или газ, с вкочанените в безвремието вихри на галактиките, и продължавах лекомислено да си мисля за сериозни неща. Мислех за това как страхът да не ми се повреди Тоби се превръща подмолно в страх от самия Тоби; мислех си, че не съм нищо повече от негов пленник и роб, че той не ми е никакъв верен другар, каквото било уж предназначението му. Както не ми е приятел и храбрият Р–19, от чиито стени извира клаустрофобията. И като обобщавах тия си мисли, нарекох ги за себе си

А в клаустрофобията виждах само едно безобидно проявление на тоя ПРАСТРАХ.

Мислех си още за онези хора на Земята, умни и добри хора, които в различни векове, след като са достигали върховете на умственото развитие на цивилизацията си, се оттегляли някъде в природата, заживявайки едва ли не като животните. В холографската памет на Икар има едно филмче за тия чудаци, които са отказвали правото на машините да мислят и действуват заради тях. Но още тогава, натъкнал се на него в търсене на материали за дисертацията си, аз бях решил: не това е пътят, разбира се. А сега си мислех: може би това наистина да не е пътят, но то сигурно е нещо закономерно, тъкмо поради липсата на път. И наричах в себе си това нещо

Най-много си мислех за Нея, естествено. Как ли не си я представях, какво ли не се питах с надеждата, че моите безкрили фантазии може да налучкат някаква реалност!

Представях си я като машина, като част от машинния стадий на една велика цивилизация, преминала вече в другия, не машинния стадий на развитие. Така връзката между тях се скъсва и моята сирена потъва в самотата си. Но нали тя толкова малко приличаше на машина, тая странна топка! Представях си я още като самозародил се организъм, като мозък, грамаден в сравнение с нашия, който след като е преминал етапа ма овладяване задължителния минимум знания за нещата извън себе си, преминава сега към фазата на самопознанието. Но кому тогава ще изпраща така редовно натрупаните си знания?

А ние за какво трупаме знанията си, питах се тогава аз. Не е ли и нашето трупане на знания един също такъв самозадоволяващ се процес, какъвто е самата еволюции и като нея може би лишен от крайна цел? Една игра, осъществявана от неведомата органична потребност за игра? Ето, отначало човекът е събирал знанията си за околната среда, за да може да оцелее, да изхранва тялото си, да направи живота си по-сигурен и лек, но после? После започва да трупа знания, за да направи живота си в същност само по-труден. И на децата вече е ясно, че колкото повече изучаваме Вселената, толкова по-объркана става картината ни за нея, а нашето безкрайно приближаване към истината е само едно безкрайно затъване в нейната безкрайна сложност. Защо е тогава всичко това, питах се аз и ми се струваше, че съзирам тук някакъв механизъм, за който не намирах друго име, освен

А той ми се виждаше подчинен единствено на заколите на играта. Както отборът, конвергенцията и мутациите движат с играта си биологическото развитие, така и този двигател води нанякъде енергията на нашето тяло, наречена дух. Ние не знаем накъде и към какво ни води, възможно е и наникъде да не ни води, (за безсмислиците от голям мащаб ние казваме, че криели неведом смисъл), но сме длъжни да следваме своята участ. Дете, което престане да играе, престава да бъде дете, заболява или вече е болно. Дух, който престане макар и за миг да трупа в себе си знания, веднага престава да бъде дух, връща се в лоното на биологическия автоматизъм. Оттук следва обаче — ако настояваме все пак за наличието на цел в тази наша игра срещу природата, — че развитието на духа е в същност битката на духа да излезе, да се откъсне от автоматизма, тоест от машината, все едно дали е тя от метал, или е от живо месо…

Такива угодни на сърцето ми, макар и сигурно изнасилени изводи, отново ме отвеждат към Нея:

Ако Тя е машина, казвах си аз, тогава би трябвало и Тя да свежда висшите форми на движение към низшите. Това трябва следващата експедиция непременно да установи, защото от него ще зависи най-много как ще я назовем — висша форма на материята или само една много висша форма на машината. И си казвах още, че машинното начало и неговият принцип на опростяване на сложното, без което не е възможно никакво автоматизиране на процесите, безспорно си имат своя важен смисъл в тая велика безсмислица природата, но че този път също така безспорно води духа в погрешна посока.

Но Тя не е машина, не!, радвах й се аз и й се удивлявах. Та нима да смогнеш да попиеш в себе си ревността на една земна жена, преди още да си научил езика й, а след това, положително за чудотворно кратко време, да научиш и самия език — най-сложното от всички сложни неща, с които се е сблъсквал досега човекът, нима това е възможно чрез машинния принцип? То е все едно магнитофонът или лазерният лъч, записвайки човешката реч, изведнъж да се научат и сами да говорят! Как ще стане това, без да се сдобият с мозък, най-малкото равен на човешкия? А Тя чуваше какво говорех на психороботите, дори и при изключени мои предаватели! Значи, ако не го е възприела по някакъв съвсем невъобразим за нас начин, то или е уловила онова толкова слабо електромагнитно поле, което съществува около говора ни и се движи със скоростта на светлината и за разлика от самите звукови вълни може да минава през вакуума, или пък е „прочитала“ всичко още в самия ми мозък по онази общо взето позната ни на практика, но слабо контролируема от нас непосредствена връзка между мозъците. И отново се ядосвах, загдето задължителната астронавигаторска програма най-строго забраняваше на този етап от изследванията всякакви опити за телепатичен контакт. Но се ядосвах, разбира се, ей тъй, заради нетърпението си. Би било чиста глупост, ако програмата не би забранявала всякакво преждевременно разкриване на една толкова съкровена и все още неовладяна от нас тайна на човешкия дух — плахата му, неразвита или деформирана от условията способност за директно приемане и предаване на информация.

Тази способност у мен, холеричното антисоциално явление, беше значително по-силна, отколкото например у разсъдъчната клонингова присадка, назована Лайънъл Редстър, и аз с основание се боях да не пристъпя неволно забраната. Известно е, че телепатията обикновено се осъществява самопроизволно, та най-разумното бе да консервирам в анабиотичната камера за остатъка от времето своя неспокоен дух, който непрекъснато, като млад любовник, се въртеше около Нея.

Мъчително много време ми оставаше още. Не бях в състояние и да го оползотворявам с работа поне над дисертацията си — не биваше да пускам никакви автомати, работещи с електромагнитни вълни. Ръката ми, несвикнала на такъв труд, се уморяваше само след няколко изписани реда, затова краят на тези мои записки е диктуван значително по-късно, нещо, което навярно си и личи. Цялото ми тяло се уморяваше дори и от лежането, защото заради онзи проклет апарат не смеех да влизам в тренажерната да играя и на обикновените гимнастически уреди. Мускулатурата ми съвсем бе се отпуснала, всичко в мен ставаше лениво, мазохистично съзерцателно. Постепенно престана да ми се прави каквото и да било. Оставих психороботите си на мира, те също ме оставиха на мира. Слушаше ми се музика, но още не биваше да си го позволявам все от тия съображения за сигурност, макар положително да бяха излишни, щом Тя притежаваше такива изумителни възприемателни органи. Не ме безпокоеха кой знае колко и мъжките ми мечти за Майола Бени. Лесно ги отпъждах от себе си, както отпъждах и нежното видение на Хелиана — толкова далеч бе всичко от мен! Близко бяха отново само стените на моя Р–19. Отново накъдето и да протегнех ръка или крак, те опираха в метал, в част от машина, която все по-често ми се озъбваше в подигравателно хилене, сякаш посягаше да ме захапе.

Единственото, което все още ми се искаше да направя, бе да се върна при Нея. Да й кажа още веднъж „Здравей, мила!“, да я запитам ей тъй за нещо съвсем маловажно — важното бе да чуя Нейния тъжен земен глас, гласа на самотата. Но и от Нея ме деляха вече стотина милиона километра бездна, в която пропадаше времето, в която пропадаше всичко, в която — неизбежно бе да се случи — съвсем неочаквано с вкоравено тяло и спряло сърце, и замръзнал в гърлото дъх запропадах и аз. В деня, който бях си определил за влизане в анабиотичната камера.

Падали ли сте на сън? То беше същият студен и страшен шемет, а аз го усещах като… избавление. Защото преди това пак се бях блъскал в една ужасна стена — трябваше на всяка цена и колкото се може по-бързо да я пробия, за да влезе поне малко въздух при мен. Плувах най-напред покрай нея, да намеря изхода. Или входа. На една стена обикновено има изход или вход. Гребех с ръце, както се плува в безтегловност, нагоре, нагоре, нагоре, а стената нямаше край. После се гмурках надолу, надолу, надолу, но тя се оказваше безкрайна във всички посоки и аз навсякъде се блъсках в нея като риба в аквариум и преглъщах последните си глътки въздух пред непропускливата й чернота. Докато изведнъж безгласото ми отчаяние ме изстреля право в тая черна твърд. Забих се в нея, а тя се сгромоляса върху ми на остри кремъчни късове, от които заотскачаха къси оранжеви пламъци; те излитаха сякаш от самото ми чело, заслепяваха очите ми и бележеха траекторията на превърналото ми се в метеорит тяло. Такова го виждах, въпреки заследените си очи: един метеорит или болид навлизаше с огромна скорост в гъста непозната атмосфера. А нали дори при най-първата космическа скорост, при ония мизерни петстотин километра в минута и разреденият въздух се превръща в гъста каша! Кремъците режеха от всички страни тялото ми, цялата ми глава бе обвита в пламъци — сини, оранжеви и жълти, но те само ме заслепяваха, иначе бяха студени като пламъка на далечните звезди. И това трая до обезумяване дълго. След което започна падането. Изведнъж! Така внезапно, че не успях да видя кога съм излязъл от стената. Само усетих вихрения шемет на свободното пространство и го усетих като избавление, защото бе изчезнало предишното кошмарно задушаване, въпреки че от насрещния студ дъхът продължаваше да седи като непреглътнат залък в гърлото ми. А сетивата ми бяха все така странно неомаломощени, изострени. Аз чувах свистенето на пространството около себе си, чувах снарядния вой на собственото си падащо тяло, но то не беше нито свистене, нито вой, беше някакво весело и победоносно тръбене — радостно предизвестие за едно пристигане. А все падах и все не пристигах. Но не се измъчвах от това. Постепенно страхът от падането също ме освободи от своите вкочаняващи обятия и в мен остана само чувството за волност и увереността, че ме очакваха.

Най-после я видях. Появи се над мен, някъде много, много далеч в пространството, в което падах. И все пак я виждах с увеличението на телескопнческия екран! Това за пръв път събуди колебание у мен, но аз му казах: „Да, така си е, както го виждаш е, не спиш, точно така е!“ Свих едната си, разперена в полета ръка, огледах я, събрах пръстите й в юмрук, силно го стиснах докато усетя болката от ноктите в дланта си. Убедих се, че наистина не спя и се учудих как е възможно възприемането ми на нещата по своята острота да прилича толкова на изживяванията в съня.

— Почакай — извиках й, защото беше много далеч, а аз, също като на сън, едва-едва напредвах, въпреки свистенето на пространството около мен, което говореше за високата ми скорост. — Чакай да вървим заедно!

Тя нищо не ми отвърна.

— Чуваш ли ме, мила! — извиках аз уплашено, а нещо в мен ми натякваше: ако беше й дал име, ако беше я назовал, сега тя щеше да ти отговори. — Трябва да вървим заедно! Къде отиваш?

Тя не ми отговори. Металната решетка по лицето й бавно засветля, сякаш се нажежаваше, от което тъмната маса в осмоъгълните клетки набъбна и стана гладка. Ужасяващо далеч беше, а като под микроскоп виждах как се заглаждаха поричките й. Тя набъбваше, ставаше по-голяма — за отбрана от нещо ли се готвеше? После бързо започна да се свива в себе си стремително, но равномерно се смаляваше в далечината, докато се превърна в точица — черна точица върху някакъв изведнъж появил се отнякъде още по-черен кръг. После Тя изчезна напълно и остана само черният кръг.

Беше ужасяващо черен и някак незаобиколим — един главозамайващ кратер, в чиято бездна водопадно се изливаше на стоманеносинкави и магменочервени струи околното пространство. Страшно е, но и красиво, казах си аз. Като оня водопад, най-големия на Земята, дето наскоро го гледаше на филм. Дето са се пускали в железни бъчви по него. Смели хора! А ти и без да си смел, ще го опиташ как е — изтичащото пространство право нататък те носи и остава да разчиташ само на ванадий-силициево-лаконовата сплав на аварийната торпила… Но откъде се взе пък тая торпила сега? Глупчо, разбира се, че в нея си, как ще летиш в пространството иначе, дори без скафандър… да не би като в одевешния сън?

— Сега ще трябва да станеш на мишка, та да можеш да излезеш от Черната дупка — казва ми Петер Нойд. — Помниш ли, когато ни развали шегата, такава хубава шега ни развали, защото не знаеше какво е мишка?

А аз като че ли плача. Не само защото Нея я няма вече и никога няма да излезе от Черната дупка — нали и тя като мен не е мишка. Преглъщам нещо противно горчиво, което прилича на сълзи, и викам:

— Не искам, татко! Не мога! Защо избрахте мен?

— Защото си най-младият — повтаря баща ми — и най-издръжливият. Защото си наше дете, Зенон.

А аз хлипам:

— Искам също да видя какво има вътре. Не мога да се върна така на Икар!

— Но разбери, че не сме в състояние да видим нищо повече! — нервничи баща ми, въпреки философската си закалка. — Малко ли ти е? Кой смъртен е видял такова нещо?

Иронията му, както никога досега, е нервна и хаплива — ние нищо не видяхме, нито усетихме нещо. Само уредите ни се сгърчиха епилептично и се парализираха, престанали да регистрират каквото и да било. Всичко наоколо сякаш се парализира.

— А какво стана с Дарян — питам аз в тази неподвижност. — Защо плачеш, Нойд, за Дарян плачеш, нали? — питам аз и ми се ще Петер Нойд да плаче заради мен.

— Глупости — сърди се астрофизикът. — Къде ме видя да плача?

Аз се вглеждам в него и не виждам никакъв Петер Нойд, а знам, че стои пред мен.

— Стига приказки, Зенко, излитай, докато има още някаква надеждица! — казва баща ми и ме прегръща. Прегръдката му топло и кораво обгръща раменете ми, а тоя твърд и топъл допир се оказва клемата на двата пулта — на автопилота и командния, — между които съм се проснал.

Но какво правя там? В аварийните торпили се лежи задължително в анабиотичната камера, как иначе ще издържиш! А, да, не бива да влизам в камерата! Не може да се разчита на автопилота, има и допълнителни двигатели, те вече водят своята люта битка с пространството, тия супердвигатели, а заедно с нея бушува битката и в молекулите на тялото ми, и аз трябва на всяка цена да издържа.

Аз се задъхвам в шлема на най-тежкия, най-бронирания, най-автономния скафандър. (Как тогава съм усещал допира с пултовете?) Аз изнемогвам. Аз умирам след всеки отвоюван метър пространство. Но пространство ли е това, което толкова иска да ме задържи? Онези смелчаци са скачали във водите на водопада, а какво би било, ако биха се опитали да се изкачат по тях? Ето така се изкачвах аз нагоре! И не тия супердвигатели на аварийната торпила, не те мен изтикваха нагоре, аз ги влачех подире си като смъртоносен товар, опитвайки се да изпълзя от черната фуния на кратера върху равното пъстрозвездно плато на Галактиката. И все по-тежък ставаше товарът, който аз теглех с всяко свое мускулче, от който се задъхваше и в който се удавяше всяка поричка на кожата ми. Докато изведнъж изчезна. А с него като че ли изчезнах и самият аз…

Когато започнах отново да чувам, около ушите ми бръмчеха сигнали — весели и живи, пълнеха замаяната ми глава, събуждаха мозъка ми за необикновен или забравен живот. Ръката ми се вдигаше съвсем леко, коремът ми, издувайки се, кламбучкаше в локва с вода. Целият плувах в някаква течност, но не, това не беше криопротекторът в анабиотичната вана! Все още си се намирах в скафандъра, но как ще е попаднала вода в такъв скафандър? Нещо необикновено трябва да се е случило, да не би наистина от водопад да съм излязъл?

Един глас — познат и непознат — ревна в лицето ми:

— Ура! Викайте, Балов! Обадете се и викайте ура! Чудото стана! Наблизо сме. Дайте сигнал и приемете координатите за среща!

Тялото ми, което отново можеше да усеща, сякаш се сви от удара на тази радост в познатия и непознат глас на търсещия с мене връзка оператор.

— Но Дарян го няма, нали? — казах аз.

— Не го открихме досега. Не ставайте дете, Балов, той сам си избра тази участ! Хайде, дайте по-скоро координатите си или още не сте извършили ориентировката?

— Какво спасение е това — изкрещях аз неочаквано и за себе си, едва сега осъзнал, че и аз, и оня, който ми отговаряше, сме се спасили, но че с Дарян е станало нещо ужасно, защото никой не знае какво е. — И от какво се спасяваме? И с какво се връщаме, питам ви аз! С тия смешни изследвания, които са абсолютно неверни?

— Не са смешни — възрази баща ми вместо оператора и аз едва не подскочих от гласа му в своята локва, която, вече знаех това, бе се образувала от стопеното ми под налягането тяло. Колко ли процента вода бе останала още в него?

— Но и нея я няма, татко! — извиках аз и сега вече заплаках с горещата и шумна горест на дете.

После дойде най-странното. Както преди бях видял себе си да летя като болид, така изведнъж видях през миниатюрните лещички на сълзите си аварийната торпила да описва необичайно рязък завой, за да се насочи отново към черната фуния. Видях още да лежи в нея някакъв човек в суперскафандър, а този човек беше Зенон Балов. Отначало не повярвах на течните увеличителни стъкла пред зениците си, защото Зенон Балов бях аз, едно плачещо в момента дете, но после и усетих, че летящият там, в завиващата торпила, съм наистина аз и отново си казах: Така е, не спиш, наистина е така! И ти наближаваш вече ръба на фунията и ето, още няколко мига само, ще минеш над него и ще се гмурнеш, весел и лек, в бездната, в която няма ни време, ни пространство да изцеждат водата от теб, в която действително няма вече нищо или има нещо съвсем друго и то е може би тъкмо онова, заради което Икар е потеглил из Космоса…

Това като че ли бяха последните ми мисли, но казвайки „като че ли“, аз подчертавам не само своята неувереност — много е възможно изобщо да не съм помислял такива неща. Вече споменах, че писането на ръка ми причиняваше мъчителни трудности, та диктувам тази заключителна част към записките си значително по-късно, когато, наближил Икар, излязох от анабиотичната камера. И… когато много неща в спомена ми сигурно изглеждат вече други. Сетивата ми съвсем са претръпнали, но в тях лежи още споменът за оная всеобща смазаност на духа и тялото ми, които навярно бяха родили това полувидение — полусън в постоянното ми състояние на съзерцателна отпуснатост, завладяла ме в обратния път. И не видението-сън ме учудва толкова, колкото откъде все пак съм намерил сили и воля да се вдигна, да проверя изправността на уредите и да се упътя без помощта на психороботите към анабиотичната камера. Вероятно тъкмо такъв детински наивен копнеж по безвремието и безпространствеността ми е помогнал да преодолея страха си и омразата си да преодолея, и да потърся там спасение от полудяването.