Пътят на Икар

1

Холограмата на втората планета от системата на Есна продължи да се появява на същото място през двадесет дни по за двадесет дни. Беше ту по-ясна, ту по-размита, премести се с няколко милиона километра, върна се, показваше ту едната си страна, ту другата, но така и не успя да ни зарадва с някой по-едър план. Очевидно нашите изпробваха и други варианти на проекта, опитваха се да го усъвършенствуват. Не се съмнявахме, че в края на краищата щяха да успеят, щом принципно бяха го овладели веднъж, но това не намаляваше нетърпението ни — и на икарци, които летяха вече нататък, и нашето, които се отдалечавахме от нея. Но като че ли беше по-добре така — така тя продължаваше да пази тайните си, да бъде само едно хубаво розово-оранжево поле, което всеки можеше да засява с въображението си, да го населява с родените си в самотата мечти. То още нямаше име, това поле, огрявано от едно спокойно слънце, забулвано от безбурни бели облаци, до нашето излитане от Икар все още нямаше име. Астронавигаторският съвет с право не искаше да насилва нещата, чакаше името да дойде самичко, самичко да се утвърди, но и никой пък не се решаваше прибързано да пусне някакво име, дори на шега. Величието на историческите дни сковаваше остроумието на икарци.

На експедиционния кораб ние си я нарекохме съвсем логично Втора Земя или по-научно: тера секунда, защото и от двете се отдалечавахме, и с двете нямахме повече връзка. Постепенно обаче законът за езиковата икономия и емоциите ни наложиха умалителното „Териана“ — нали и планетата беше по-малка от Земята. Но Териана ми напомняше звуково Хелиана и всеки път, когато някой произнесеше това име, сърцето ми се свиваше като звезда в гравитационен колапс.

Простете за грандоманското сравнение — шега е, разбира се, но въпреки шегата на мен си ми беше мъчно за Хелиана. И не толкова, защото я обичах, а заради това, че я оставях сама в трагическото й раздвоение между двата свята, в героическия й опит да бъде поне една връзка между тях. А с отдалечаването ни от Икар аз все повече осъзнавах, че не съм преставал да обичам и Майола, та мъката ми в същност беше и по двете. И знаех вече, че сигурно не само дългът ме е накарал да хукна подир третата, че оправдавам отчасти със „съдбата“ и един свой опит за бягство от хаоса на собствените си чувства.

След като Териана увисна на небето на Икар и очевидно се хареса на всички, а едновременно с това предизвика и първите дискусии по нейното бъдещо устройство, астронавигаторският съвет реши да вдигне забраната от всички секторни и общи служебни тайни. Няколко дни икарци ходеха като смазани — и наистина бяха смазани — от информацията за необяснимите, чудовищни по измеренията си явления, натрупали се като проблеми в техния досегашен път. После те единодушно гласуваха за отсядането на втората планета от системата на Есна–584. А гласуването им приличаше на страхов рефлекс, на паническо търсене на топло и уютно убежище, което да ги защити от неприятностите на Космоса. Да, астронавигаторският съвет отлично бе пресметнал и този ход.

Няколко дена след допитването — аз вече стягах багажа си — Майола цъфна на екрана в служебния ми кабинет. Разбира се, като всички и тя вече знаеше всичко за мен и Хелиана, и нашите странни осемнайсет дечица. Много се развълнувах, почти както някога, и не го скрих. Това допълнително я окуражи, защото тя посъкрати уводната част — как си, що си, къде се губиш, как е възможно толкова време да не се срещнем и т.н., за да ми каже направо:

— Зенон, в нашите условия е престъпление да се отказва човек от потомство.

Помислих си, че тя може би злорадствува и тържествува над Хелиана, а това ме ядоса:

— Знаеш, че никога не съм бил във възторг от човекоразвъдната дейност на Икар. За мен детето във всички условия ще си остане плод на…

Тя задъхано ме прекъсна:

— Никакви ли? Никакви ли чувства нямаш вече към мен?

Много брутален беше въпросът й, но за да го изрече, тя очевидно бе отишла докрай в самоунижението си. И аз усетих, че все още бих могъл да бъда щастлив с тази жена, че единствено с нея бих могъл да сляза на Втората Земя, да живея един труден, но прост и ясен живот, да помагам да се напълни планетата с хора и цветя, а за отмора да слушам нейните песни, в които никога няма да се свърши сладостната мъка на копнежа по нещо друго. Но колко ли щеше да трае за мен един такъв живот?

— Аз ще замина, Майола — отговорих й.

— Знам — позасмя се тя горчиво. — Пак искаш да бягаш. Но както научих, този път не са склонни да те пуснат.

— Бъди спокойна, ще ме пуснат!

— Спокойна съм, Зенко — засмя се тя втори път и по същия начин. — За бъдещето на Икар съм напълно спокойна.

— Ти си все така хубава — рекох й.

— Това ми е утехата.

— Как е Стериус-младши? — сетих се аз едва сега да запитам, но то беше и начин да изклинча от досегашната тема на разговора.

— Развива се отлично. Можеше да дойдеш поне него да видиш някой път.

— Можех, вярно. Ще ти се обадя, преди да замина.

Исках да приключа разговора, за да избягна с него и съблазънта, но тя продължаваше да ме гледа с големите си тъмни очи от екрана и да ми се усмихва с възпълничките си, сладострастно изваяни креолски устни.

— А пък аз се радвам на тази планета — каза неочаквано тя, след като дълго време бе ме гледала мълчаливо, докато съвсем се смутих. — Дано ми стигнат годинките да й народя деца за цял оркестър — и добави, преди аз да успея да реагирам на нейната шега-предизвикателство: — Ще дойда да те изпратя, ако заминеш. Бъди здрав, мили!

Хели сякаш бе присъствувала на този ни разговор, защото още същата вечер ми заяви с подозрителна деловитост:

— Говорих с Терин, тези дни щял да внесе в съвета нашия въпрос. И той смята за най-разумно да остана с децата в околозвездна орбита. Ще ни отделят някой бракуван разузнавателен кораб, колко ни трябва, на мен и децата!

Тя почака да я поправя, да се присъединя към нея, но не го дочака и продължи:

— При това положение, според мен, най-добре е да се върнеш при Майола. Изобщо лошо направих, че те отделих от нея, но отгде да знам, че…

— Аз ще замина с експедицията — прекъснах я с раздразнение, защото тя отлично го знаеше, а тя ме изгледа уж сепнато и самокритичното й великодушие не успя да прикрие светкавицата на женското удовлетворение в очите й:

— Изглежда от трите ни най-обичаш Вероника.

— Да — казах аз неволно, съгласявайки се в същност не с твърдението й, а с онази моя тайна, която тежеше в мен.

— Да? — засмя се също така горчиво като Майола моята малка нещастна Евичка, но как да й кажа, че не мога да не замина при Вероника, както и тя не може да не остане при децата? И съвсем не, защото Вероника била в опасност. Как да й призная още, че ужасно ме е страх — и за себе си, и за експедицията, че предпочитам да си остана, все едно дали с нея в околозвездна орбита, или с Майола на планетата, че и с двете ще бъда щастлив, не знам дали еднакво щастлив, но все пак щастлив? Как да й обясня накрая, че никога не ще бъда щастлив, нито с едната сред звездите, нито с другата под земята, ако се откажа да видя и аз какво ще стане с мен край оня облак?

— Да — рекох аз за втори път.

Хели престана да се смее:

— Не мога, Вероника не мога да ревнувам, виж, на тази ме е яд, та почти я мразя!

И тя посочи неопределено навън, но аз знаех, че сочи към розово-оранжевата планета, чиято първа работа като че ли бе да разделя хората.

Пред всеки икарец тя поставяше въпроса „или — или“. И съвсем не защото прекратяваше пътя ни из Галактиката — тя щеше да бъде само една междинна спирка в нашия път, а защото ни питаше с цялата си многобагрена пустота: Как ще ме устроите? Земята се е самосъздала през милионите години еволюция, вие само накрая сте се понамесили, колкото да объркате нещата, но мен, мен трябва изцяло да построите, по предварителен план. Ще направите ли от мен невзрачно копие на Земята или ще сътворите нещо съвсем друго, невиждано?

Предстоеше велико изпитание за творческата мощ и за въображението на Икар, но за сега то бе само повод за раздори. Естествено бе старите, които мъкнеха из Галактиката много скъпи спомени от Земята, да искат да видят осъществени миражите на своята носталгия. Естествено бе също така най-многобройното поколение, звездната клонингова раса, която не само преобладаваше, но и с течение на времето бе станала хомогенна, със собствени културно-нравствени и естетически нормативи, да искаше да наложи своите разбирания за бъдещото устройство на планетата. Но не по-малко естествено бе и ние, родените на Икар, да смятаме, че тъкмо ние сме призваните да създадем Втората Земя и че трябва да създадем нещо ново, а не да възпроизвеждаме миналото на Земята. Но, разбира се, не знаехме нито как ще изглежда един такъв нов свят, нито откъде трябваше да го започнем. Защото животът не се създава умозрително, а свободната игра на времето и масата извайват неговия образ.

Но тъй като това съдбоносно засягаше всекиго, малцина можеха като Терин и баща ми да заявят примирено:

— Вие ще живеете на тази планета, вие трябва и да си я обзаведете. Ние, старците, нямаме думата тука.

А те бяха и достатъчно последователни, всеки по своему да се оттегли: баща ми, повеждайки експедицията за Вероника, Терин — като се отказа от председателския пост за сметка на Варий Лоц и с решението си да остане на Икар. Икар щеше да бъде превърнат в летяща крепост, за да брани планетата — съществуваше дори едно мнение, което печелеше все повече привърженици, планетата да бъде кръстена Икар, за да се съхрани приемствеността в мисията, а астероидът отново да си се казва Хидалго, след като ще се ограничи с рицарските си функции. Но той нямаше да се ограничи с тях — щеше да бъде превърнат още в гигантска фабрика за всичко, което на първо време нямаше да може да бъде произвеждано на самата планета. И още — в една голяма люпилня за деца. Ето за тия неща щеше сега да отговаря Терин, докато след някоя и друга година, когато нямаше да се чувствува така остро нуждата от работна ръка и когато щяхме да знаем нещо повече за Вероника, той заедно с още неколцина от старците щеше да потегли в замразено състояние обратно към Земята, за да й разкаже в последните дни от своя живот приказката за нейната по-малка сестра край Есна. Ето така тази планета разделяше икарци още преди да бе им станала истинска родина, разделяше ги, но вече ги и подчиняваше на себе си с повелята да й служат.

2

Аз бях от малцината, които пожелаха да се изтръгнат от подчинението. Астронавигаторският съвет настояваше да остана поне на Икар, където особено бяха нужни медици за претъпканите родилни сектори, апелираше дори към лекарската ми клетва, но никой не успя да ме склони. А нямаха право да ме задължават, защото така или иначе аз бях осъществил първия контакт с Вероника. Дори баща ми се опита да ме отклони и си позволи да бъде по бащински доста директен:

— Зенко, след като ми намалиха експедицията от двайсет и трима на девет, откровено казано, предпочитам на твое място да имам на борда си друг специалист.

— Сигурно си прав — озъбих му се, защото и на него още не можех да обясня онова, което премълчах пред Хели. — Но не си прав да отказваш на сина си това, което позволяваш на себе си. Никак не е възпитателно!

— Какво, какво си позволявам? — обезпокои се той така, че аз побързах да съчиня закачката:

— Да избягаш от жена си.

Казах го още, защото Терин присъствуваше на разговора ни, но баща ми отлично разбра какво имах пред вид. В смеха на Терин също се долови знанието му за какво намеквах и той веднага ни остави сами.

— Зенко — рече баща ми, като се отпусна уморено в едно кресло и затвори очи. — Аз съм вече стар, аз съм от най-старите хора на Икар, пък младите непременно ще идват да ме питат. Ще идват, било от учтивост, било — тогава ще е още по-лошо — от искрено доверие в моя опит. А всеки мой съвет би им пречил.

Както споменах някъде в своите записки, аз обичах своя баща. Вероника бе ни сближила, та вече съжалявах за провокацията си, защото го видях готов да се самоунижи пред мен. Затова го прекъснах:

— Пошегувах се, татко. В същност, мама избяга от нас. Когато се разплака при заминаването си, тя не плачеше заради раздялата, плачеше от щастие, че най-после ще има възможност да отглежда на воля своите микроби, растения и животни.

Тя наистина се разплака, но аз я мразех в минутите на изпращането, защото ми беше нетърпимо мъчно за нея. И защото не съобразявах, че тя не знае онова, в което аз съм почти уверен: че вече никога няма да се видим. Беше необикновено хубава от оживлението и съзнателно бе ни забравила в дните преди заминаването, та да не забрави да вземе нещо от лабораториите си.

— Мамо — казах й. — Убеден съм, че там ще бъдеш по-щастлива.

То трябваше да прозвучи като утеха, но тя по навик чу в него само иронията и побърза да избърше сълзите си:

— Всички ще бъдем по-щастливи там, момчето ми.

— Особено пък твоите питомци — допълних аз, а ми идеше да си разбия зъбите, загдето не съумявах дори сега да разменя с майка си няколко човешки думи. — Кои ще пуснеш най-напред?

— Разбира се, най-напред почвообразуващите бактерии, ензимите, изобщо чака ни страшна работа — възкликна тя така, сякаш ни обещаваше страхотни пиршества. — Затова не проточвайте много-много вашия флирт с Вероника. Ще ви чакам с нетърпение.

Видът й не ме убеждаваше, че ще й липсвам кой знае колко и това допълнително ме размекна. Едва не се разплаках и аз, когато тя ме прегърна и усетих една топла капка на шията си. Майко, викаше безгласно мъката ми, защо не ме спреш? Защо не настояваш да дойда с теб? Нали майките имали уж някакво особено чувство, нали уж предусещали, когато децата им са застрашени? Къде е инстинктът ти, майко, или аз може би… все пак ще се върна?

Не знам какво са си казали на раздяла с баща ми, но сега той каза:

— Майка ти има право на това щастие, синко. И всички от нейното поколение имат право да си построят сами една родина. Икар за тях не е истинска родина, както за вас, те почти не са участвували и в построяването му. Но аз за себе си бях почнал да тя казвам: моята родина си остава Земята. Ако някога от нещо съм се опитвал да избягам, то е било от нея. За да търся, по-свободен, пътя към истините за Вселената. Какво да правя на тая планета? Ти го каза веднъж, когато те нарекох хитрец, помниш ли? Ще създадем там същия лабиринт за собствения си разум, един удобен и уютен лабиринт, в който разумът ни може и да се разплуе от удобства, ако скоро не потегли отново на път. Вие, младите, имате време да правите такова прекъсване, да удовлетворявате и съзидателния си нагон, защото човекът не е само търсач на истини. Знам, че след някоя и друга година отново ще литнете из Галактиката, но аз нямам вече това време.

Така се оправдаваше пред мен и пред себе си баща ми, но аз се догаждах и за драмата на този наистина велик човек, който бе решил да не пречи дори с авторитета на присъствието си на младите да устроят по свой вкус и разбирания своя живот. Тя се прокрадваше, тази драма, понякога в гласа му, когато в редките ни свободни часове седяхме и гледахме станалия вече колкото човешка глава диск на Териана и той кажеше за кой ли път:

— Любопитен съм все пак какво ще направят от нея!

Друг път ще въздъхне:

— Майка ти сигурно се е разшетала като фурия. Ти не знаеш колко страдаше тя от липсата на възможност да върши истинска селекция, в широки мащаби, все я подиграваше за козметиката, а тя си запълваше времето с нея. Страшно деятелна натура!

— И в къщи все преустройваше и пренареждаше — добавях аз със същата носталгия. — Синовете обикновено приличат на майките си, пък аз нито от хубостта й съм взел нещичко, нито от работливостта.

Трети път той започваше направо:

— Дали са се нагодили феробактериите? Майка ти разправяше, че били най-устойчивите, но кой ги знае! Пък без тях не сме заникъде…

Имаше пред вид ония феноменални микроскопически животинчета, които по чудодеен начин, хранейки се, извличаха в най-чист вид желязото от скалната маса на астероида Хидалго. Имаше и други такива бактерии, за други метали и те в същност представляваха безшумните фабрики, които ни снабдяваха с нужните метали.

Естествено, разговорът ни отново се завърташе около строителството на планетата. И вместо да разговаряме за Вероника, която гонехме с всички сили, защото тя не само беше по-важна за нас, а защото оправдаваше напълно и баща ми, и мен, и саможертвата на останалите седмина, ние почвахме за кой ли път да обсъждаме дали ще стигнат мощностите на кислородо-производителите, за да наситят тамошния въздух до нужния процент с кислород, дали хлорелата бързо ще се прихване в тамошните води, в кой точно момент ще може вече да се премине към скоростния метод за синтезиране на растения от клетки и след колко време ще цъфне първата гора, макар и с хидропонно хранене, както гората на Икар…

Бяха смешни тия ни разговори, защото нищо от това не предстоеше на икарци. Те щяха да си построят най-напред един втори такъв изкуствен свят, какъвто бе Икар, дълбоко в недрата на планетата, херметически затворен, невидим за чужди очи, които отблизо или далеч биха търсили живот по розово-оранжевата й повърхност. Чак след това щяха да се заемат с нея. Е, прочистването и обогатяването на атмосферата й щеше да върви едновременно, но нивите и горите имаше доста да почакат. С тях икарци ще се заемат едва когато свършат работата си под земята или океаните на Териана. И то наистина повече за удоволствие, отколкото от пряка необходимост. Тогава чак те щяха да станат отново богоравни. Защото нали и библейският бог е създал света не за да яде и пие от него, а ей тъй, за собствено развлечение. Та, както библейският бог, икарци ще създадат въздуха на Териана, ще отгледат гори и ниви, и градини, а в тях ще пуснат насекоми и птици, защото Икар е същински Ноев ковчег, понесъл от Земята във вид на клетки всякакви божи създания. И както библейският бог бил увенчал и украсил делото си с човека — едно според мен все пак съмнително по своята естетическа стойност същество, така и икарци щяха да увенчаят делото си, когато след десетилетия упорит труд щяха да пуснат в напълнените с риба морета на Териана първата двойка делфини, а по поляните й — първите сърни и лъвове.

Това бяха колкото мои думи и видения, толкова и на баща ми, защото разговорите ни обикновено завършваха с неговата въздишка:

— Човек се чувствува богоравен само когато създава. Тръгне ли да търси смисъла на нещо, като нас, ей тъй отлично знаейки, че все едно няма да го разбере в рамките на своя живот, той само осъзнава своето нищожество пред лицето на Вселената. Териана беше нужна на икарци най-вече, за да върне самочувствието им.

— Нима ние с теб, татко, сме си загубили самочувствието? Не сме ли тръгнали да покоряваме един свят, който, по всичко личи, е далеч по-могъщ от нашия? — опровергах го аз, защото чувствувах, че той чака да го опровергая тъкмо с такива баналности: — Та ако не беше упорството му до смърт да тича подир химери и истини, нямаше да съществува и способността му за творчество. Ето и на тази далечна планета има вече хора! Човекът е богоравен най-вече с това, че стопля бездушието на Вселената с мисълта и тялото си…

Така разговаряхме ние, баща и син, в редките си свободни часове пред екрана, на който интерференционното лице на Териана бързо се превръщаше от планета в бледооранжева звездица. И бяхме странно единодушни, въпреки честото му заключение-укор:

— Чудя ти се все пак защо не остана!

На което аз отвръщах:

— Казах ти вече: нека да няма там хромозоми на злото!

След което, уж сърдит, се отправях към своята кабинка. За да си пусна музиката, затворена в онова кристалче, което ми подари Майола Бени. Тя наистина дойде да ме изпрати. Почака ученичката й Хелиана да свърши с целувките, прегръдките и сълзите си, след това самата ме прегърна и целуна съвсем по съпружески, мушна в дланта ми патрончето със записа и каза:

— За тебе е, една симфонична поема. Още никой не я е чул.

Беше наистина за мен, защото в началото на записа Майола произнасяше с глас, в който имаше повече сълзи, отколкото тържественост: „На теб, Зенон Балов, посвещавам тази своя «Ода на човешката болка»“. По-нататък аз обаче не чувах или не исках да чувам мъката на измаменото женско сърце. Не знам колко и какво точно съдържаше тая ода, какво още възпяваше, защото я слушах все в особено настроение, все с пристрастни уши. Пусках си я почти всеки ден и чувах в нея многогласието на онази всеобемна болка, която движи човешкия свят: раната, нанесена от чужда ръка, и страданието от самонараняването, гърчовете пред непостижимостта и ударът на разочарованието, мъката на надеждата и меланхолията на сбъдването, сладките стенания на зачеването и писъкът на едно раждане…

— Какво е това? — изненада се моят приятел Дарян, когато ме свари веднъж да я слушам, изтегнат в койката си.

— Музика — отвърнах. — Нося една музика специално за нашата Вероника. Любопитен съм какво ще каже, като я чуе.

— Не е ли малко тъжничка? — рече той.

— Не е — отвърнах му. — Напротив, това е ода — и му се ухилих зверски, а после му ревнах:

— Я се махай от главата ми!

3

Това беше същият този Дарян, който преди години си правеше какви ли не шеги с моето непознаване на астрофизиката и много се огорчи, когато се оказа, че не знам какво е това мишка. Едролик, кривонос арменец, с когото още повече се сближихме, докато обработвахме материалите за Вероника. Аз и тогава често го подпитвах какво смята за така наречените парапсихологически явления и възможно ли е човек да види едно бъдещо събитие, но разговорите ни си оставаха в рамките на полушегата. Щом обаче окончателно се убедихме, че Вероника се носи право към оня загадъчен облак, който отдалеч приличаше на „черна дупка“ и опасността да я загубим завинаги, ако веднага не потеглим, стана реална, аз накарах баща ми да отидем при Дарян. Беше току-що публикувана документацията, свързана с нашите с Хелиана осемнайсет странни дечица, така че нямаше повече основание да се отнася лекомислено към мен.

Той изслуша разказа ми — доста неспокоен поради вълнението ми, защипа с два пръста месестия връх на закривения си нос и се засмя:

— Щом си ме видял там, значи съм се включил в експедицията. Възможно ли е да променяме хода на историята? Пък дори и да сме в състояние, имаме ли право да го променяме?

— Не така — избухнах аз, едва не заплакал от безсилие. — Ти не ми вярваш. Не бива да идваш, чуваш ли! Можеш да дойдеш, само ако убедено вярваш в това. Иначе, ако… ако действително се случи, то ще бъде убийство от моя страна, разбираш ли?

— Но аз ти вярвам, Балов. Винаги съм ти вярвал убедено — подигра се той чрез употребената от мен дума.

— Дарян — намеси се и баща ми, — знаеш, че от всички астрофизици най-много теб ценя. След като съкратиха експедицията на една трета, съвсем ще ми е трудно без теб и все пак аз също настоявам да не рискуваме. Не става въпрос за някакво суеверие…

И той се впусна да разяснява нещо, в което сам не беше убеден, но чиято евентуална реалност все пак му се искаше да обясни поне хипотетично.

— Слушай, шефе — прекъсна го Дарян и вече не се шегуваше. — Върху тия неща има смисъл да се разсъждава, чак след като се потвърдят или чисто теоретически, само когато изобщо не съществува възможност за потвърждението им. А на нас ни се дава тази възможност. Ти също не допускаш сериозно, че аз ще се откажа от правото си да видя отблизо не само Вероника, но и нещо, което прилича на „черна дупка“, нали така?

— Толкова хора се отказаха заради заселването — вдигна рамене баща ми. — Правото на един нормален човешки живот…

— Аз съм астрофизик, не ми е работата да се заравям в земята. Пък и първото ми задължение е да огледам добре околностите на Есна, щом ще се заселваме край нея. Този облак все пак е твърде близо, за да можем да го игнорираме.

— Добре, добре — примири се някак много бързо баща ми, та аз отчаяно затръшнах вратата зад гърба си.

Сега, из пътя към облака, както баща ми, щом останеше насаме с мен, подхващаше разговор за Териана и майка ми, така и Дарян почваше да ме разпитва за моето видение: как точно е излязъл навън, с какво е бил облечен, казал ли е нещо, не е ли оставил някаква записка, не се ли е обадил някому, какво е станало после. Имах чувството, че той иска по този начин да свикне с мисълта за своята гибел и все повече се безпокоях за него. Изучавал съм психологията и знам какво може да произлезе от такова психическо състояние, но обикновено не смогвах да го прогоня, без да съм поне преповторил това, което вече десетки пъти бях разказвал. Понякога се опитвах да съчинявам в неговия арменски стил я някое трагикомично траурно тържество, я нещо друго на мястото на премълчавания от мен действителен завършек на видението, но това обикновено не ми се удаваше. И не само защото не съм силен в хумора. А Дарян винаги намираше начин да ме подведе, най-често чрез някакви научни разсъждения, чиято пародийност аз не успявах веднага да схвана.

Не, все пак аз не вярвам в теорията за панспермията, започваше например той. Колкото и да я модернизират… (Аз, разбира се, си нямах никаква представа от тази теория, та веднага наострях уши.) Ето, аз самият вече близо четиридесет години се занимавам с колекциониране на космически частички. Как веднъж не хванах един екземпляр поне от тия мистериозни зародиши, които се носели уж със звездния вятър из галактиките и където намирали почва, зачевали живота. Освен ако са още по-малки от неутриното и по-трудно удържими от него. Но тогава пък те ще минават свободно през целите планети и няма да могат да се задържат на тях. А интересно би било например да си представим такъв поток от космически носители на живота в съприкосновение с неотражателно петно като това в облака. Защото приемем ли пък теорията за „черните дупки“ като входове към други вселени, тогава… пита се: Какво би станало с носителите на живота? Универсални ли са те за всички вселени или всяка си има свои специфични носители на живота…

Чакай сега, намесвах се аз, възмутен от примитивно ненаучните му спекулации, първо „черните дупки“ не са никакви други вселени, а обикновени звезди в състояние на колапс, доста точно класифицирани по Главната последователност. Вярно, при гравитационен колапс пространството може дотолкова да се промени, та да се унищожи и времето в него и всичко наистина да заприлича на една малка вселена със съвсем други закони в нея, но това не значи, че принципите на живота биха могли…

Какво значи „малка“ — намираше той веднага къде да ме подхване в плоските ми нравоучения за неща, които той знаеше стократно по-добре от мен. Щом се унищожава времето, както твърдиш ти, тогава се самоунищожава и въпросът за размерите й… И ето, на такова някое място Дарян ще подхвърли с коварно примирение:

— Впрочем, ти, Балов, все пак знаеш тия неща по-добре. Така или иначе, единствен си наблюдавал изтичането на пространството. Като Ниагарския водопад, казваш, а? Но ти зримо ли го виждаше, цветово, искам да кажа: имаше ли усещането, че това става извън теб, извън тялото ти, а не пред вътрешния поглед. Нали разбираш какво искам да кажа?

И аз започвах да му описвам как съм видял изтичането на пространството в „черната дупка“, докато изведнъж усетех играта и се вторачвах в посивялото, престанало да ме слуша едро лице със закривения нос. Дарян трепваше смутено, защипваше месестия му връх между показалеца и средния пръст на дясната си ръка и се мъчеше под прикритието на широката си длан да овладее ония свои лицеви мускули, които раждаха неотразимата му усмивка.

— Прощавай, Балов, бях се замечтал! Пък ме е и яд. На мене, астрофизика, трябваше да се случи това, а не на разни профани…

Но аз много добре знаех вече за какво се беше замислил и какви неща виждаше в унеса си, та отново ме разтърсваше недаващото ми покой чувство за вина, и отново се нахвърлях върху себе си: Защо му казахме изобщо? Нима не можехме да намерим начин да го отклоним от експедицията? Но как ще му нанесеш такава обида, и то заради видение, което все пак би могло да бъде сън? От друга страна — за него не помислихме с баща ми — мъж като Дарян тъкмо след такова предизвикателство не би се отказал, за да не го помислят за страхливец.

Естествено, че всички участници в експедицията още преди потеглянето ни бяха се запознали с моя разказ за видението, без неговия край, разбира се, който аз изобщо не бях отбелязал в бордовия си дневник. Вече на фона на историята с децата, на фона на моята среща с Хелиана (за да може тя да ме целуне и аз да усетя целувката й, би трябвало и аз да съм се намирал в същото или подобно състояние), на този нов фон моето видение изглеждаше направо делнично правдоподобно. Осмината мъже бяха го приели, без да им трепне окото, може би защото то все пак им обещаваше щастлив завършек на експедицията. По моему прекалено лекомислено бяха го приели и на мен ми се струваше, че те повече се безпокоят дали ние самите няма да сбъркаме нещо, та то да не се потвърди, отколкото от това дали наистина ще се повтори вече в нашата реалност. И това сигурно не беше нито вяра, нито суеверие, а по-скоро примирение с пространствено-временния хаос, в който се движехме.

Впрочем, след появата на баща ми и неговата теория за скоростта на светлината, окончателно е отпаднало и едно от главните възражения срещу подобни явления в човешкия живот. Добре, възразявало се е по-рано, ние приемаме за възможен случая, когато майката едновременно съпреживява през разстоянието гибелта на сина си. Би могло да се допусне такова върхово състояние на духа, когато човек е сам и безсилен пред материалното разположение на нещата в пространството, при което особено се изостря чувствителността на околомозъчното поле. Но забележете, събитието се възприема едновременно или почти едновременно! А да видиш неща, които ще станат в бъдещето, означава да признаеш пълната предопределеност на целия ход на цялата Вселена, на всички вселени вкупом, ако тя не е само една. Това изцяло противоречи на всяка що-годе сериозна космогонична теория и се снажда единствено с оная забравена и слабо разработена хипотеза, разглеждаща Вселената като твърдо тяло, която все пак е обяснявала някои явления по-добре, отколкото своите всепризнати, но не по-малко относителни сестри-нобелистки.

Още от Айнщайн е известно, че не съществува едновременност другаде, освен във всяко стационарно тяло поотделно, и то само на надмолекулярно равнище. Вътре, в интимната същност на нещата, сред елементарните частици отново става такава бъркотия с времето, че никой още не може истински да се оправя в нея. А явления като тези и като „сливането на децата с пространството“ протичат безспорно на онова равнище, в което се извършват взаимопревращенията на енергията и веществото.

— Знаеш ли какво ми идва на ум — започваше друг път Дарян, уж съсредоточено загледан в екрана на телескопа, запълнен вече от облака, към който се носехме в гонитбата на Вероника. — Тия ваши странни деца, както ги наричате, обръщат много неща наопаки. Досега хипотезата на Кардашов в същност не беше опровергана, впрочем, тя не беше и доказана, но логически можеше да бъде приемана…

— Пак ли ще се опитваш да ме будалкаш! — прекъсвах го аз.

— Не, моля ти се, ето ти там колектора, набери „Кардашов“ или „черни дупки“!

— Добре, добре — съгласявах се аз. — Та какво е казал тоя, как беше? Кар… кар…

— … дашов. Той пръв ги е изчислявал математически, впрочем в това не съм съвсем сигурен, дали той е първият, но аз неговите знам. Можеш да ги провериш, ако искаш. Ето, погледни, ние смятаме, че тука някъде се намира границата на сферата на Шварценшилд — Дарян се изправи, очерта с пръст по екрана в центъра на облака онова, което бяхме нарекли „неотражателно петно“, и отново се захвана да ме поучава: — Нарича се така, защото Шварценшилд пръв е определил хипотетичната граница около свиващата се звезда, извън която поради силната гравитация не е възможно да излезе никакво излъчване. Тя не изпуска нито частица от себе си, само привлича с необикновено мощното си поле. Затова е и наречена „черна дупка“. Та като разсъждава за пътешествията на свръхцивилизациите във времето, Кардашов още в средата на двайсетия век изчислява, че един техен звездолет, ако влезе дори само за няколко мига в сферата на Шварценшилд и успее да изскочи обратно, ще се окаже… забележи това, момко!… в съвсем друга вселена. Предишната вселена вече ще е завършила своя цикъл на живот. Та рекох да те запитам, Балов, щом в твоето видение нашият храбър звездолет успява, макар и без мене, да изскочи обратно, къде се озовахте, като излязохте? Имаше ли някакви признаци…

— Слушай — кипвах аз, — колко пъти ще ти казвам, че видението се прекъсна и толкоз! Но аз пък бих ти задал въпроса: Защо като кажехме на децата: елате си след половин час, те си идваха точно след половин час? Те не са ли били в друга вселена? Или да се разтвориш по такъв начин не означава да преминеш в друга вселена, с друго време? Ерки ми разправяше, че за тоя половин час можел да иде до другия край на Галактиката, а като го запиташ как изглежда тоя край, вдига рамене. Та и твоят Кардашов — няколко мига и хоп в друга вселена! А децата го опровергават, тях поне с очите си ги гледахме, не виждаш ли изобщо каква каша е всичко това!

Дарян весело се засмиваше над истерията ми:

— Знаеш ли, още щом научих за проекта да отседнем край Есна, си помислих: икарци са уморени от цялата тая каша, точно така си го казах. Ако трябваше да попълваме нашата експедиция според първоначалния щат, не знам как щяхме да съберем още двайсет души. А по-рано всички се натискаха да хукнат подир Вероника.

— Аз също съм уморен, но въпреки това тръгнах — продължавах да му възразявам раздразнено.

— Твоето е друго — кимаше с едрата си глава арменецът. — Ти си уморен от двете красавици. За хората и по една няма, а наш Балов…

— Я си гледай там черните дупки! — кипвах аз и се отправях към своя сектор.

След някой и друг час обаче Дарян пак идеше към мен. Ще влезе, ще защипе носа си, ще се поизкашля в шепата, ще започне пак с някоя нечувана от мен, но пикантна теория, а на мен пак ще ми потрябва доста време да разбера какво иска да ми каже с нея. Спомням си, че тогава, когато го наругах заради горната закачка, той пак не се забави много-много. Дългият му закривен нос влезе пръв при мен и се провеси виновно като в очакване да бъде наказан вече с истинско отрязване.

— Не разбирам, Зенко, защо ми се сърдиш — рече тогава Дарян. — Ние сме учени, сблъскваме се с най-чудовищни противоречия, които непрекъснато ни поднася Вселената, гадаем дори какво може да ни поднесат и другите вселени, ако има такива, пък ти: да съм си гледал черните дупки! Да ги гледам, ама где ги? Ето и тоя облак определено излиза нещо друго, нещо… дявол знае какво! Мислиш ли, че тая каша не е и в мен?

— Не разбра ли, че съм лишен от чувство за хумор? Особено пък от чувство за арменски хумор.

— Е, прощавай тогава! Няма вече.

Разбира се, че нещата съвсем не се свеждаха до чувството за хумор — с тонове да го притежаваш, пак не ще успееш да го съхраниш пред лицето на човека, когото като че ли си осъдил невинен и лично си повел към смъртта.

— Добре, добре — побързах и тогава аз да му простя, защото и тогава, и по-късно не можех да му се сърдя истински, гневът ми бе винаги към мен самия насочен, не към него. — За още някоя теория да си се сетил междувременно?

— Ето сега пък ти ми се подиграваш — светна в облекчение едрото му лице. — Нищо, квит сме! Но аз си мислех: ако тия ваши деца не са някакъв страхотен номер от твоя страна, те в същност потвърждават много от старите, вече отречени теории…

— Как ще е номер! — бях готов отново да кипна аз.

— Не, аз само така… Нали гледах записите, колко пъти съм ги гледал само! Но пък защо да не е и възможно? Ето, например, при елементарните частици! Знаеш, че „елементарност“ във физиката наричаме невъзможност за разлагане на по-дребни части, но в замяна на това те са способни да преминават една в друга. Защо да не си представим, че и разумът у отделния човек е само една елементарна частица от общия разум във Вселената, която в ускорителя на интергалактическото пространство е способна да се превърне в нещо друго, непознато и нерегистрируемо за сега, но ти знаеш сигурно за колко частици имахме теории в продължение на десетилетия, без да сме ги регистрирвали и познавали, че сме работили с тия теории доста успешно при пълната вероятност съответните частици изобщо да не съществуват…

— Това за „ускорителя на интергалактическото пространство“ добре го каза — включих се аз вече напълно сдобрен. — Та нали и Икар като че ли е попаднал в ускорител, щом е излязъл от границата на слънчевата система и е полетял със стократно по-голяма от допустимата скорост!

— Но доста обидно е да бъде човек елементарна частица, а? — прекъсна ме Дарян, предусетил навярно, че ще изтърся пак някоя глупост. — Как можеш само да наречеш „елементарно“ нещо, което е надарено с божествената способност да се превръща в друго нещо, дори в собствената си противоположност! Понякога измисляме такива глупави термини! Пък и вие, с децата, нарекли ги „странни“, та това дума ли е!

— Защо? — засегнах се аз. — Първо, наистина са странни в сравнение с нас и второ, пак от теорията за елементарните частици, квантовото число „странност“.

— То пък една теория! — пощипна носа си Дарян, сякаш в предварителна подготовка, за да го заклещи отново между пръстите си.

Наистина и последната теория за елементарните частици и полето отдавна бе се разпукала по всички шевове под напора на новите явления. Баща ми, малък бях още и тъкмо се запознавах с основите на физиката, веднъж въздъхна едва ли не съкрушено: де да имахме една такава теория като статистическата термодинамика! И как някога са могли да я създадат! Ето, движението на атомите в газа, Зенко, е тъкмо такъв процес, който е едновременно и хаотичен, и закономерен. Като при елементарните частици. Някога хората са могли да обединят две такива напълно противоположни гледища в тази чудесна статистическа термодинамика, а ние не знаем изобщо как да подхванем работата!

— Странни или не — каза тогава още Дарян, — тия деца, заедно с Вероника, потвърждават, според мен, че генезисът на човешкия разум е само частен случай от генезиса на разума изобщо, както е казал един руски учен още преди толкова време. И че сигурно е възможно преминаването на една форма на разума в друга.

— Така е — съгласих се аз и тогава, както съм готов да се съглася и сега с такава мисъл, защото тя и на мен самия е идвала не веднъж.

— И напразно се зверят биолозите, че не откривали живот на другите планети. Животът е едно върхово състояние на материята, едно, бих казал, изключително постижение в нейното развитие, а изключителните постижения са редки, иначе не биха били и изключителни, я! Тъкмо фактът, че не открихме живот на тези двайсет и осем подходящи за живот планети, потвърждава както неговата стойност, така и неговото наличие…

— Какво, какво? — примигах аз, напрягайки се да разбера нещо, защото те, астрофизиците, като че ли се състезаваха да изричат разни парадокси.

Едрото, живо и артистично лице на Дарян се втвърди в педагогическа сериозност:

— То не е много лесно за разбиране. Ще си послужа с един пример. Някога моите прадеди, арменците, били в постоянно съперничество и вражда с грузинците, както това е било почти закономерно между съседни народи. Спорели, естествено, и чия култура е по-древна. Та в ония времена един грузинец се похвалил, че като разкопавали в Тбилиси, намерили една медна жица, което говорело, че те, грузинците, още преди две хиляди години били имали телефон. А арменецът казал: Ние пък, като разкопавахме в Ереван, не намерихме нищо, което показва че още преди пет хиляди години сме имали безжичен телеграф.

Аз отново примигах, а той едва сега си позволи да защипе своя нос с двата пръста, за да се засмее с гъгниво тържествуване в шепата си.

Ето как протичаха обикновено нашите разговори с моя приятел, астрофизика Дарян и аз имах чувството, че този великолепен мъж не случайно балансираше така отчаяно по ръба между научното и пародийното, между сериозното и вица. И отново съзирах вината за това в себе си, та много често желанието ми да му разкажа докрай видението си бе толкова силно, че едва успявах в последния момент да сдъвча пръкналите на езика ми думи на оправдание и жалост над самия себе си.

4

Девет души на звездолет от най-високия звезден клас винаги ще имат работа до гуша, но поне програмното свободно време наистина им принадлежи в тази част от полета, когато се носим с максимална скорост към целта, а сме все още достатъчно далеч от нея. И все пак оня ден баща ми подхвърли загрижено:

— Какво ще кажеш, да увеличим ли свободното време или изобщо да го премахнем?

Колкото повече се скъсяваше разстоянието между нас и Вероника, толкова повече звездолетът се изпълваше с несигурност и нервност, та баща ми имаше основания за грижи. Не допускахме сред нас да се е заселил страхът. Изследователската страст винаги е надделявала в характера на икареца над опасенията за собствения живот, но сега, когато те имаха вече своя родина, която още не бяха виждали, а много искаха да видят, възможно бе у безродната досега „звездна раса“ да се раждаше страхът от новото откъсване, от новата самота. Свободното си време те пак прекарваха заедно в разговори за Териана, пред екраните, които ни показваха стопяващия се в далечината неин холограмен образ. Затова баща ми бе се запитал дали да не им го отнеме.

Аз обаче се възпротивих. Беше ми изгодно да приема повърхностното обяснение на седмината от „звездната раса“, към която ние с баща ми не принадлежахме, че състоянието им не било свързано с Териана, че всичко идело от тяхната неувереност в успеха на експедицията. Дори първоначално предвиденият щат от двайсет и трима души бил далеч недостатъчен за научно-техническа мисия от такъв мащаб. Не били свикнали да се заемат с работа, която предварително била обезсмислена, затова наистина е било по-добре да ги оставят на Териана, изобщо астронавигаторският съвет, който бил ги заставил…

— Вас просто ви е страх — викнах аз на едного от седмината, чието име няма да споменавам по простата причина, че не бях прав. Но това все пак подействува повече от успокоителните процедури, които им предписвах, защото за мъж от тяхната порода такова обвинение е жестока обида.

— И баща ти ли смята така? — запита ме той.

— Той е дори по-убеден — отвърнах му, макар баща ми никога да не бе казвал такова нещо. — Искаше да премахне личното ви време, та да не оставате насаме със страха си, но аз ви защитих.

Той не каза нищо повече, само лицето му изразяваше скръбно недоумение. А слава богу и от седмината никой не каза на баща ми за неприличното ми държане. Но те, научили за думите ми, така се стегнаха, че вече не видяхме нито една постъпка, нито един жест, които биха могли да бъдат тълкувани като признак на нервност или неувереност, породени от, по моему, съвсем не толкова позорното чувство за страх. Само Дарян рекъл веднъж на баща ми:

— Шефе, няма смисъл да се правиш на палячо, за да ни забавляваш и успокояваш. Не сме деца.

На поредното общо съвещание старецът се тресеше от възмущение: Как са могли да помислят, че той се държи така заради тях! Та той съвсем искрено се радва на срещата си с Вероника, и на тоя облак! Осъдително ли е човек да изразява радостта си на тоя звездолет, ако това им се вижда толкова глупаво, на него поне биха могли да го простят, той е стар, земен човек е, не е като тях… И така нататък — не без скрития намек, че няма какво толкова да се гордеят с клонинговия си произход. Много беше ядосан, наистина, щом си позволи да падне толкова под равнището дори на кавгите ни.

Седмината наведоха глави и пак не му казаха нищо, което би могло да разкрие предизвиканото от мен недоразумение, а Дарян подхвърли примирително:

— Добре, добре, ние просто недоумявахме на какво отгоре си толкова весел — нито Вероника ти отговаря, нито облакът излиза това, което си мислеше.

— Тъкмо затова — развика се старецът. — Играта става по-интересна. Бедата ви, мили колеги, се състои в това, че гледате прекалено сериозно на всичко. Нашите взаимоотношения с природата не са завоевателен поход, не са воюване, а игра, ето това не щете да разберете! Една винаги забавна, винаги интересна игра, в която обикновено побеждаваме ние. Аз не казвам, че има крайна победа за човека, но един безкраен низ от малки победи, който…

— … може да се нарече и безкраен низ от поражения — вмъкна Дарян, но баща ми вече бе се овладял:

— Да, ето разликата между песимистите я оптимистите. Аз лично съм оптимист, защото природата нито веднъж не се е показала жестока към човека. Тя може да не ни е приятел, но в никакъв случай не ни е враг, който цели да ни унищожи като цяло. Затова го наричам и игра, не воюване, и защото тя наистина е почтен партньор. Тази игра, естествено, също така си има стратегия, тактика, своя теория си има и щом си се хванал веднъж да я играеш, трябва да спазваш поне основните й закони. А един от тях е задължението да пазиш самообладанието си, защото противникът това и дебне: да го загубиш и да почнеш да правиш грешките…

Такава реч произнесе тогава моят старец, а аз си мислех в същото време, че и тази игра е като играта ни на шах с психороботите, когато правилата ни обявяваха за победител, ако успеехме да постигнем вечен шах или да избягаме в пат.

И си мислех още — вече в собствения си сектор, през определените за личния ни живот часове, когато се опитвах да се справя сам с положението си, — че съвсем не изглежда така играта на човека с природата, както си я представя оптимистичният ми баща. Това не е игра между двама партньори, а играта на сляпата случайност, безмилостно примитивното търкаляне на зара, хвърлен от един Някой, който играе сам със себе си, ей тъй, да си запълва времето. И ние, дето се напъваме да бъдем партньори, така сме се появили във Вселената, мислех си тогава: търкулнал се зарът и паднал без никаква необходимост на тая си страна. А кога ще падне отново на нея? Теорията на вероятностите, известно е, борави с дълги, предълги числа…

Но в такъв случай защо трябваше да се чувствувам обречен от видението си? Всяка предопределеност противоречи на теорията на играта. То ще рече: да е определено предварително на коя от милиардите си страни ще падне зарът, ще рече: предварително да видиш едновременното пресичане на милиони закономерности, каквото представлява всяко случайно събитие.

Няма да скрия, че ако някой на нашия звездолет се страхуваше истински, това бях аз, та на ония, седмината, сигурно им се е видял чудовищен упрекът ми, след като са съзирали страха единствено на моето лице. А не са могли да не го забележат. Такива неща трудно се скриват, затова толкова „самоотвержено“ защитих и правото на свободно време, през което можех да затворя вратата пред чуждите погледи. Но както се случва обикновено, несподелянето на мъките ми само ги удвояваше, удвояваше и страха ми, който все повече ме лишаваше от сън. Напразно си забранявах да призовавам това проклето видение. От безкрайното повтаряне то все повече се изтъркваше, а опреснявайки го, мозъкът ми, естествено, си служеше с всеизвестната хитрост на всички мозъци да си боядисват нещата с ония цветове, които най-много им се харесват. Така аз все повече се отдалечавах от каквото и да било разумно обяснение и просто се опитвах да си внушавам, че това не беше никакъв край, че видението ми просто се е прекъснало. Ето по този начин наливах оптимизъм в пробитата си душа, а този мой оптимизъм изглеждаше приблизително така:

Аз съм навярно само една преходна форма към „космическия човек“. Не и преходна — преходната е Хелиана, а аз съм по-скоро преходен между Елейския Зенон и нея, ако не съм някоя по-стара и от него форма. Оттук иде цялата ми обърканост пред време — пространството, пред „противоречията“ в проявите на материята. Като нашите неандерталчета трябва да започне човек, от прохождането, за да може един ден малко от малко да се оправя в тоя хаос. А аз ще се върна, разбира се, заедно с цялата експедиция ще се върна. Този облак съвсем не прилича на „черната дупка“, в която изтичаше пространството; вярно, загадъчен е, но иначе си е един съвсем кротък облак, и на половината дори не е толкова страшен, колкото оня, който отряза в тренажерната главите на двамата Зеноновци и който единият от тях нарече „Нищото“. А пък нали Нищото не боли? Но мен ме заболяваше дори и когато си мислех, че ще се върна жив и здрав. Защото… при коя щях да се върна? Да, там ме чакаше Майола и аз знам как ме чака, защото тя не се отрече от мен, за да видела какво ще стане с нея самата. Майола ме чака, а Хели ме помоли аз да я чакам. Но нима мога да я чакам на милиарди километри от Териана, където непрекъснато трябва да живея в безтегловност и непрекъснато ще сънувам сладката тежест на креолката, която… която сигурно също така няма вече кой знае каква нужда от мен, намерила нов смисъл на живота си, може би тъкмо търсения, крайния смисъл: да ражда деца и да пее за един нов човешки род, като древния Омир да възпява неговите млади и прелестно наивни митове. И не остава, не остава друга за мен, освен Вероника, която според видението също щях да загубя.

Така и вътрешно се връщах аз в тези дни при Вероника, защото истинско връщане за мен сега като че ли имаше само при нея. Понякога глупавото й име ми звучеше съвсем като на любима жена, плътски примамливо, бих казал, ми звучеше, та какви ли не глупости си съчиняваше измъченото ми въображение. Същински детски приказки си съчиняваше: как например онази „тя“ съвсем не е загинала, а загадъчната топка се отворила коварно и я пленила, та с едно прелестно земно момиче съм разговарял аз, не с някаква очовечаваща се машина; и топката я е принуждавала да говори с мен по този начин, да се преструва, но накрая тя съвсем от себе си ме зовеше така страстно — да я освободя от пленничеството и самотата й…

Такива стари приказки си съчинявах, може би защото в старите приказки винаги побеждава човекът и неговата справедливост. И ми идеше да вия от мъка, че не ме пускат да изпреваря звездолета и да ида при Вероника, какъвто вариант първоначално се предвиждаше в програмата ни. Бяхме малко хора и съвещанието го отхвърли. Пратихме само един разузнавателен снаряд със запис на гласа ми. Но Вероника изглежда не се оставяше да бъде излъгана и мълчеше. Обезпокоително мълчеше. Дори редовното си предаване пропусна. Аз, разбира се, отказвах да помисля, че тя е убила за наказание или от ревност своята земна пленница — старите приказки не свършваха така. Пък и когато стоях край пулта за управление на разузнавателните автомати, съчиняваните с уж научни думи наши модерни приказки безпощадно изместваха старите. (Какво друго са нашите хипотези и теории за света, освен едни повече или по-малко наивни приказки, съчинявани за поука и назидание на човешкия род?) Но тъй като все пак прекарвах по-голямата част от времето си зад този пулт, аз се опитвах да търся в тези приказки своята утеха и от тях да чакам избавлението си. Те обаче можеха да ме накарат само да въздъхвам, както въздишаше моят баща по гениалната научна мощ на статистическата термодинамика. Де да имаше и една такава теория, която да обедини по същия логичен начин необединимото в душата ми, въздишах аз, да свърже хаоса със закономерностите в нея, една термодинамика на душата да имаше, ясна и проста като старите приказки и като езика, с който Майола Вени възпяваше човешката болка!

Вероника дали щеше да разбере този език?

Тя продължаваше да мълчи, при все че разузнавателният снаряд от доста време я обикаляше флиртуващо и усърдно й нашепваше с моя глас спомени за първата ни среща. Аз се измъчвах, защото записаното съвсем не беше онова, което ми се искаше да й кажа при повторната ни среща и съвсем не звучеше така сантиментално, както се изразих. То беше пак един такъв дълбокомислено конструиран, многократно обсъждан текст, който моят глас произнасяше със съответното бездушие на колективните възвания. И моята толкова фино чувствуваща Вероника сигурно бе го усетила. Тя сигурно изчакваше да се приближим още, та да разбере докрай целта на измамата ни. Но нима то не беше и в действителност измама?

Ние идехме за продължителен контакт с нея. Носехме програма как да й помогнем да потисне отбранителните си механизми до последния миг, та да успеем евентуално и да кацнем на повърхността й. Допълнително вече щеше да се решава дали ще правим опити да влизаме в нея — в края на краищата тя вече приличаше на жив организъм и такова вмешателство би могло да я убие. Друга, не по-малко детайлно разработена програма щеше да ускорява по-нататъшното й „очовечаване“ с крайната цел тя, опознавайки се, да ни разкаже всичко за себе си. Възнамерявахме още да я научим да контролира сама своето движение, след като напълно излезе от стадия на автоматизма, да ни разкрие и езика на своите предавания, та да можем и ние да се ползуваме от сведенията, които тя събира по пътя си. И още много други неща възнамерявахме да предприемем спрямо нея, а всичко това наричахме възвишено: програма за сътрудничество с друга цивилизация, за коопериране на усилията в овладяване на Космоса и така нататък. Но нали то можеше да се нарече и опит да я подчиним на себе си, да я използуваме за свои цели, да я експлоатираме? И не мълчеше ли тя, преценявайки този вариант на отношенията ни — сама или чакайки заповедта на ония, които са я създали?

Не, убеждавах аз в тия дни и баща си, с друг език трябва да й се говори! Положително тя е опипала отдавна звездолета, разбрала е от размерите му, че не е същото тяло, с което бе се сприятелила. Трябва аз да изляза лично около нея… Но баща ми никак не бързаше да я застигаме, защото неочаквано движението на Вероника бе се променило. Тя не проявяваше повече намерение да навлиза в опасния облак; движеше се все по-бавно по края му, зигзагообразно следваше външната граница на завихрените пластове матерния и сякаш самата внимателно го проучваше. А това естествено премахваше тревогите ни за съдбата й. И тя затова не ни обръща внимание, заета е с облака, възразяваше баща ми, за когото облакът внезапно бе станал по-важният. Към него отправяше той сега цялото внимание на колектива и всичките ни усилия, та едва успях да го склоня да пусна извън програмата поне една малка сондичка с нов запис, направен вече от мен самия, насаме.

Мила, казвах й аз в него, аз съм този, когото ти зовеше „човек“ и когото молеше да не си отива. Аз съм този, който обеща да се върне, за да не бъдеш никога повече сама. Аз съм този, с когото ти искаше да бъдеш и който искаше да бъде с теб… И й казвах още: Мила, сега аз идвам с още осем такива като мен. Ти сигурно не знаеш, че може да има и други като мен, може би си мислиш, че и аз съм един, както ти си една, но ние, човеците, винаги сме и сами, и много. Това обаче положително още няма да разбереш, както и ние самите не го разбираме съвсем. Но тези осем като мен са също като мен и все пак са различни, както аз се различавам от онези „тя и той“, които ти срещна за първи път… Ето всичко това искам да ти обясня, когато дойда близо до теб, защото сега съм още далеч, разказвах й аз по-нататък. Аз ще дойда скоро при теб и ще бъда при теб дълго, много дълго, възможно е дори завинаги. А сега само исках да ти кажа да не се боиш от нас, и да ти кажа още, че ние, човеците, разговаряме помежду си и на още един език. Този език ми се ще да научиш и ти, защото това е един велик и красив език, по-богат и по-точен от другия, кой го вече знаеш. Миналия път забравих да ти кажа за него, а и онези „тя и той“ също за съжаление не са се сетили. Ето това е той, послушай го и ми отговори как ти се е сторил и дали можеш да го възприемаш.

Приблизително така й говорех в тоя запис, а след това изхлипваше Майолината „Ода на човешката болка“ — последвана от моето чакане как тя ще реагира на музиката като система от звукове, в която без усилие може да се разчете поне математическият порядък.

Постъпката ми беше наивна и детинска, родена все от тоя ми копнеж по старите приказки, но за нея никой не узна. Аз отговарях за изпращането и управлението на разузнавателните автомати, а баща ми, след като си даде съгласието за новия запис, като че ли съзнателно забрави да се заинтересува от съдържанието му.

Но и моята Вероника отказа да се интересува от него, също както баща ми навярно омагьосана от странностите на загадъчния облак.

5

Отдавна вече не го наричахме „черна дупка“, защото, според знанията ни за това явление, не би било възможно да има пръснато вещество, толкова близо около звезда в колапс. Чудовищното притегляне на свръхплътната й маса ще затваря пространството така около нея, че тя да не може да бъде регистрирана по друг начин, освен чрез нейната пълна неотражателност. А този облак се виждаше вече и с просто око. Ние го заснехме още от Икар. На снимките той приличаше на разпарцалосан по краищата, леко завихрен и пробит в средата диск, на някакъв тъмен венец приличаше, за чието въртене човек можеше да се догажда от формата му. Сигурно нямаше изобщо да му обърнем внимание, защото Икар трябваше да разполага със стотици хиляди астрофизици, ако искаше да наблюдава с еднакво внимание поне по-интересните космически явления, но изчисленията бяха ни показали, че Вероника отива право нататък. А щом веднъж се вторачихме в него, облакът постепенно взе да става все по-загадъчен.

Беше учудващо и несъизмеримо по-малък от другите тъмни и светещи облаци, състоящи се от газове или космически прах, които пълнеха Галактиката. Нямаше радиоизлъчване — нещо съвсем необичайно за материя, която явно бе организирана от собствени вътрешни сили, защото облакът не бе така безформено размазан като другите тъмни облаци. Дискът или венецът от разредена материя сигурно се въртеше бавно около собствен гравитационен център, но този център сякаш бе пропаднал в дупката му, през която обаче нищо не се виждаше. Докато парцаливите му краища връщаха, макар и доста разпиляно, светлинното ехо на лазерите ни, лъчът, отправен в центъра на облака, потъваше безследно. Нито едно фотонче не срещаше някъде каквато и да е микрочастица, от която да се отблъсне и върне. Досегашният опит обаче ни учеше, че такава празнота не съществува в Галактиката и ние нарекохме тази област, която именно приличаше на „черна дупка“, неотражателен център на облака — което, разбира се, също така не казва нищо нито за облака, нито за неговия мистериозен център.

Излишно е, струва ми се, да обяснявам на онези, които познават делото на баща ми, защо този облак веднага стана за него не по-малко интересен от Вероника. Сега рояци сонди от всякакъв калибър ни изпреварваха, шареха непрекъснато по края на облака, навлизаха в него, регистрирваха температурите на различните му пластове, измерваха гъстотата им, донасяха проби от материята — трупаха грамади от сведения, от които обаче картината никак не ставаше по-ясна. Или поне за мен тя не ставаше по-ясна, макар — както вече казах — на звездолета аз да изпращах и посрещах разузнавателните автомати. Баща ми обаче подрипваше като юноша, опиянен от първата си любов, и останалите седмина наистина бяха несправедливи, когато мислеха, че го прави, за да им вдъхва бодрост. Той спираше ту при тоя, ту при оня и с несекващ възторг разправяше, че това било „като по поръчка модел за неговата теория за акреционната сила, образуваща звездите“. Самостоятелен център на акреция било това, който захващал веществото от пространството — затова облакът бил и завихрен — и образувал вътре, в своя „неотражателен център“, ядрото на една бъдеща звезда.

(Вече споменах другаде в записките си, че теорията на баща ми отхвърляше хипотезата за горещото образуване на звездите и галактиките. Тяхната висока температура се пораждала при свиване и уплътняване на веществото, а значително по-късно под взаимодействието именно на високата температура и голямата маса или акреционната сила се превръщала в гравитационна, или просто се раждала гравитацията като свойство на новата форма на материята.)

Наистина сондите донасяха, че температурата на облака, макар и да се покачва равномерно, се повишава толкова несъществено, че едва ли заслужава да се причисли към важните му параметри. Но сондите донасяха и нещо друго: също така равномерно, едва ли не на всеки километър нарастваше с умопомрачителна скорост силата на привличането, така че първите ни, обикновени сонди не се завърнаха далеч-далеч преди още да бяха навлезли на що-годе интересна дълбочина в облака. Този неотражателен център сякаш представляваше един единствен магнит с мощ, каквато и най-дръзките фантасти не са си представяли, а магнитно поле около него нямаше, пък и теоретически не можеше да има, защото електромагнетизмът е рожба на огненотечните ядра на звездите и планетите. Не беше и гравитация — иначе бихме уловили поне един гравитон. А сред тия противоречия се явяваше и най-голямото: въпреки това привличане, материята в периферията на облака си оставаше доста разредена. Сякаш то действуваше само на сондите ни, не и на нея. Дори онези сонди, които някъде на двамилионния километър едва успяваха да възвият и се върнат, не носеха следи да са се движили сред плътна материя. Отвъд тия мизерни два милиона километра те предаваха още известно време, след което някой изведнъж им запушваше устата, и то така далеч от неотражателния център, че като че ли не той самият правеше това, а някой друг го пазеше от всякакво приближаване до неговите тайни.

Разбира се, Дарян, вечният опонент на баща ми — понякога, както ми се струваше, просто от любов към опонирането — не се ограничи с цитираната вече реплика, че облакът не излизал това, което баща ми си мислел. Навярно държеше и да си върне за уроците по оптимизъм, та вече на едно от решителните съвещания направо се заяде:

— Как е, шефе? Това безименно поле, което ни краде сондите, а не влияе на частиците, малка победа ли е за теб или едно голямо поражение?

Дори обръщението „шефе“ ми се стори обидно. Дарян започна да нарича така баща ми, когато той стана ръководител на експедицията и аз по-късно разбрах, че непознатата ми с емоционалния си заряд дума не била обидна. На това съвещание обаче поведението на Дарян ми се видя прекалено непочтително, след като той самият бе ученик на баща ми и след като баща ми е все пак един признат гений на човечеството. Макар че и аз не споделях пресилената му радост от „акреционния облак“. Друго си е да си представящ загадъчния „неотражателен център“ като вход към някаква вселена или към антивселената и да си фантазираш както ли не за нея! Че било модел-потвърждение на теория, която си учил още в началното си образование, направо разочароваше. Голяма работа — акреционен център, в който тепърва, след милиони години щяла да се образува някоя банална звезда!

Баща ми обаче никак не се обиди от заяждането на Дарян, засмя се неподправено весело:

— Победа, разбира се, велика победа! Открихме, че акреционната сила създава и второ, непознато поле около себе си. Остава сега да го обясним и теоретически.

— Ще го обясниш, когато ми докажеш накъде се движи материята на облака, навън от него или към центъра — също се засмя Дарян, но с неприкрито злорадство.

Аз не веднага схванах принципността на възражението му, но останалите очевидно бяха съгласни с него, макар и да не злорадствуваха, а да бяха по-скоро объркани и загрижени. Микрочастиците явно се движеха в диска по нещо като силови линии, както биха се движили в магнитно поле, но за подкрепата или отхвърлянето на теорията на баща ми по-важно бе да се разбере дали слизат по посока на неотражателния център, или се отдалечават от него, тоест: свива ли се облакът, за да образува звезда, или се разпуща. А това можеше да се регистрира едва след многогодишни наблюдения и измервания на целия облак от далечно разстояние. При наблюдаването тук на отделните частици ние се сблъсквахме с неумолнмостта на формулирания още през двайсетия век от Хайзенберг „Принцип на неопределеността“: невъзможно е да измериш едновременно скоростта и местоположението на частицата. Мериш ли скоростта, нищо не ще узнаеш за местоположението й, и обратното: регистрираш ли точно местоположението й, няма да разбереш с каква скорост се движи.

— Усещам накъде биеш, арменецо — отвърна все така бойко баща ми. — Но за това, което пък на теб се мержелее, ще трябва много повече неща да докажеш. Ух, да можех сега да вляза там — стисна той юмрук в щастлива закана. — Ще се спукам от мъка, ако си останем само с тая разходка по крайчеца!

— Бъди спокоен — възрази му отново, вече без смях Дарян. — Нали според видението на сина ти и без да настояваме, ще влезем вътре.

— Не е сигурно — обадих се аз, който на подобни съвещания обикновено си мълчеше, за да не издава невежеството си. — Аз видях „черна дупка“, видях как изтича пространството в нея…

— Като Ниагарския водопад — вметна Дарян.

— Именно — ядосах му се аз отново. — А тоя геврек тука едва-едва се върти около дупката си.

— Може би в онова състояние безкрайно бавната за нашите очи скорост му се е видяла голяма — каза някой от другите, не помня кой, защото всеки един от тия, които вярваха и се страхуваха от видението ми, можеше да го произнесе.

— Стига глупости — викна от другия край на командната зала Петер Нойд. — Аз отново настоявам да се придвижим вече към Вероника. Облакът няма да ни избяга. Очевидно ще си стои тук в същия вид още някой и друг милион години, та ще се занимават с него и по-умни от нас.

Да, вече от доста време колективът искаше да се съкратят заниманията ни с облака, да се посветим изцяло на Вероника, нещо, което аз, естествено, горещо споделях. Но все пак те още се въздържаха да се наложат с висшегласие на своя ръководител, уважавайки законната му ревност да хвърли всички сили за доказване на собствената си теория.

Баща ми посърна и не намери друго възражение, освен едно неподходящо за характера и положението му заяждане в стила на Дарян:

— Боя се, че настояването ви не е подхранвано толкова от интереса към Вероника, колкото от страха пред облака.

— И по този въпрос вече сме говорили, Балов — каза Петер Нойд. — Нито хора имаме, нито средства, нито време за две такива задачи. Дай да си определим срок за облака, докато не сме останали съвсем без сонди.

Последното намекваше открито за това, че под моето вещо ръководство почти през ден един от изследователските ни автомати не се завръщаше.

— Сонди има — не можех да не се обадя аз, защото не бях и толкова виновен — баща ми ме караше да повтарям безплодните опити за проникване по-навътре в облака. — Но не е там работата, мен лично също повече ми се занимава с Вероника.

— Трудно му е на момчето без жена — рече Дарян и сред смеха на осмината аз се зарекох вече да не му простя.

Пък и на другите би трябвало да се разсърдя. Аз ги защищавах, аз постоянно страдах от скритите им изпитателни погледи, които непрекъснато ми задаваха въпроса: „Сигурен ли си, че излязохме или си излязъл само ти, пък ни подведохте с баща си, за да тръгнем с вас? И кога най-после ще настъпи това твое предсказание?“ Аз споделях техния страх, криех завистта си, че те щяха да се избавят, отивах сега дори против баща си, а те ми се отплащаха с такъв смях! Бях готов едва ли не да призовавам като проклятие сбъдването на видението си, та да видят те все пак!…, ако споменаването на сондите отново не бе събудило в мен онзи безмълвен ужас, който ме обхвана, когато първата от тях не успя да се измъкне от мъртвата хватка на „неотражателния център“.

— Даааа — проточих аз, докато малко от малко си възвърна самообладанието. — И от смеха ви се разбира колко голям е вашият страх. Прав е баща ми. Затова аз като представител на контролния съвет и като лекар на експедицията настоявам да се съкрати срокът за работа около облака, да се отдалечим от него и да се заемем с Вероника. Иначе не отговарям за здравето ви. Предлагам вече да се гласува.

Сега се изсмя само баща ми, сред киселите физиономии на другите, но смехът му беше не по-малко кисел:

— Леле, какво йезуитче съм родил! И да си отмъсти успя, и… Но както и да е, понеже става дума за научната задача, нямам право на ръководителското вето, гласувайте, щом искате!

А вместо да ме нарича йезуит, би трябвало също да ми благодари. Съветът все едно нямаше да се откаже от решаването с гласуване — по тона на Петер Нойд си личеше, но след като се ядосаха на мен, седмината отпуснаха на стареца много по-дълъг срок за изследването на облака, отколкото той би получил при други обстоятелства. Така че имах основание и на него да се цупя, пък и на себе си — нали по този начин се умножаваше вероятността да се случи все пак онова, от което толкова се боях.

— Още ли ми се сърдиш, Зенко — запита ме той седмица по-късно, когато пак така мълчаливо бе гледал как заедно с психоробота зареждам поредната сонда за изпращане в облака.

Беше изследователски снаряд, дооборудван със специални защитни средства, с нови уреди и апаратури, с още два допълнителни двигателя. Самият снаряд беше малък, а мощността на двигателите му такава, че би измъкнала целия звездолет от притеглянето и на най-мощната звезда, та разчитахме той да се гмурне невредим поне на още един милион километра навътре. Но увереността ни никаква я нямаше, защото той щеше да се сблъска там не с гравитация, а със загадъчното поле и с не по-малко загадъчната, макар и описана математически от баща ми, акреционна сила.

— Не си прав да ми се сърдиш — каза баща ми, след като аз му отговорих. — Разбирам състоянието ти, но нали в последна сметка оцеляваме? Пък и да не оцелеем, мигът си струва, за да му викнем като Гьотевия Фауст да спре. На колко простосмъртни, сине, се е случвало да застанат като богове в самото начало, в най-далечното начало на раждането на един свят.

— Предпочитам да е вече готов — отвърнах му аз. — Или да е истинска „черна дупка“ и да се гмурнем в нея, според хипотезата на Кардашов, и да изскочим после в друга вселена.

Баща ми ме изгледа озадачено, докато си припомни съдържанието на тая хипотеза, в чието съществуване аз самият още не бях сигурен, после трепна два-три пъти с лявото си рамо — един по-скоро навик, отколкото нервен тик, който бе му се явил напоследък, а аз не успях да излекувам.

— Може и да го има някъде това — рече той тъжно. — Но за какво ни е, сине, да ходим в други вселени, като и от тази още нищо не сме разбрали?

— А, предаде ли се най-после пред твоя облак?

— Да се предам ли — изненада се моят удивителен баща. — Че ти не научи ли? Нашият гениален арменец разработва сега една хипотеза, от която може да излезе нещо. Така или иначе, явно ще продължим още малко пребиваването си тука. Представи си, той издига тезата, че акреционната сила не захваща вещество от пространството, а го създава!

— И ти се радваш, че той иска да докаже точно обратното на това, заради което са те обявили някога за велик?

Баща ми примигна, примигна, а рамото му подскочи няколко пъти повече от обикновено:

— Но защо да не се радвам? Тази теза би обяснила донякъде защо при такова чудовищно привличане веществото в облака се разрежда. То се движи навън, то блика като вода от земен извор, разбираш ли?

Сигурно по очите ми позна, че нищо не разбирам и заразказва с едно още по-неразбираемо за мен въодушевление как Дарян изровил от миналото една опровергана някога поради недоказуемост хипотеза и, съединявайки я с теорията за акреционната сила, разработвал нов, доста приемлив модел на облака.

Невидимият „неотражателен център“ представлявал част от антипространството в галактиката, един шлюз, така да се каже, между пространството и антипространството. Акреционната сила, която извира от нея, като рожба на допира на двата свята, закривява отделни късчета от антипространството така, че в точката на пълното затваряне на миниатюрното антипространство се получава една нормална елементарна частица. По такъв начин можело да се отговори и на древния въпрос защо при постоянно разбягване на галактиките, при непрекъснатото разширяване на Вселената вследствие на това разбягване, средната плътност на материята в нея и след столетия измервания си остава една и съща. Тоест, би трябвало да се влива в нея постоянно нова материя, създавана като че ли от нищото. Ето, това „нищо“ било в същност антипространството, антисветът, бълващ постоянно нова материя в нашия свят. Както и обратното: затварянето на късчета от нашето пък, от нормалното пространство, раждало античастици.

— При това положение — продължи баща ми да се самооборва с едно удоволствие, приличащо на мазохизъм, — остава да се разбере защо частиците на новата материя не се разлитат веднага на всички посоки. И на мен ми се ще да докажа тук, че не се ражда материя изобщо, а се ражда конкретната материя на бъдещата звезда. Разбираш ли? Дарян е склонен да ме подкрепи. Антипространството се закривява на късчета, до като се изчерпи цялата област. Силата, закривяваща антипространството… Няма вече да я наричаме акреционна, може да е шеста, може да е първа, може да е и оная универсална прасила, която само се превъплъщава в останалите. Та след като създаде частицата от антипространството, тая сила действува върху нея вече акреционно. Не я пуска да отлети, докато цялото антипространство в центъра на облака се превърне в материя. После тази материя почва да се сгъстява, да се сгъстява, докато роди новата звезда, вече по познатия ни досега модел. Както виждаш, пак стигаме до студеното създаване на звездите и галактиките, което мен лично ме удовлетворява. В същност, наистина тезата за единната сила си остава по-убедителна. Тя превръща антипространството в частица, акрецията събира частиците, превръща се в гравитация, която ги уплътнява, докато се роди силното взаимодействие, силното взаимодействие ще излъчи после електромагнетизма, който ще създаде от атомите молекулата, и така нататък. Като съществува сигурно и обратният ред, който може би ни се подсказва от слабото взаимодействие и ядреното разпадане. Тоя ред пък ще доведе до създаването от нашето пространство на античастиците. Пространството се превръща в античастици, антипространството в частици… и ето ти равновесието на света в неговото триединство на пространство-време-материя.

— Който е единен и неподвижен — вметнах аз.

— Единен — да, доколкото пространството и времето се явяват част от самата материя, неотделима част, нейни свойства, но ти на това неподвижност ли му викаш?

— Вярно — съгласих се аз. — Значи от Нищото все пак може да те заболи?

— Какво? Какво? — не можеше баща ми да се начуди на сина си.

— Нищо. Една глупост си спомних от онзи мой разговор със Зенон от Елея.

— Ааа — рече баща ми, но явно отново бе отлетял вече към своя облак. Потупа замислено сивия корпус на изследователския снаряд, на който явно много разчиташе, сети се нещо: — Като се върне, ще те пусна да идеш при Вероника. Ние сигурно ще се позабавим сега тук, въпреки онзиденшното гласуване, както ти казах, колегите се запалиха за модела на Дарян.

— Благодаря — рекох му вяло и си помислих, че това вече е краят, защото сега вече чаках сбъдването на видението си.

А защо тъкмо насред този разговор с баща ми изведнъж започнах да го очаквам? Защо като една малка студена експлозия — ако може да има студени експлозии… (Има, разбира се, сливането на децата с пространството нали предизвикваше съвсем не малка студена експлозия!)… защо като студена експлозия у мен избухна увереността, че сега вече ще се случи? Може би „запалването на колегите“ да останели още, за да проверят модела на Дарян, да ми се е видяло като онова съдбоносно стечение на обстоятелствата, което предизвестява неизбежните неща. Може би тезата, че пространството и времето не са само условия за съществуването на материята, а са нейна вътрешна същност, окончателно е потвърдила за мен възможността подобни видения да са реални картини от нашето движение вътре в материята. Не знам. Но знам, че за мен се проточиха стотици едва поносими с напрежението си часове, които така ме омаломощават, че ако то действително настъпи, аз няма да имам вече нито сетива да го възприема, нито сили да му реагирам. За щастие това ми състояние не се отразява много-много на колектива, който продължава да е в необикновен подем на духа. Пък и осмината ми вярват, че съм нервен и неспокоен, защото и аз като тях амбициозно очаквам специалния снаряд да донесе необходимите за Даряновата хипотеза данни.

Аз няма да разказвам тук в подробности за научно-техническите занимания на експедицията ни, тъй като поне материалите от нея би трябвало да оцелеят, все едно дали видението ми ще се сбъдне, или не. Не оцелеят ли архивните материали, не ще оцелее естествено и моят разказ, който се намира сред тях. И който аз продължавам храбро със „самоотвержеността“ на всички мемоаристи. Впрочем, това е и единствената храброст, на която съм способен в това си състояние.

1

Тази част на записките си отново съм принуден да пиша на ръка. Не мога да ги отлагам както миналия път, защото не съществуват изгледи да съживим нашата прехвалена техника. Звездолетът ни е мъртъв, не работи нито една от системите и апаратурите, които са с електромагнитни източници за захранване. Истинско чудо е, че самите ние сме живи. Виждаме нещичко само благодарение на инфрачервените визьори върху лицевата част на шлемовете си. Те правят мрака да прилича на бяла каша, населена със сиво-черните грамади на девет скафандъра — един парадокс, създаден от температурата на въздуха и частичната повреда на визьорите. Психороботите ни лежат неподвижни, кой където го е сварил „ударът“, а ние сме така безпомощни в собствения си дом, както не съм чувал изобщо някога човек да е бил толкова безпомощен и объркан. Той дойде по времето, когато изпратеният с последните ни надежди специален изследователски снаряд би трябвало да е завил на тримилнонния километър. Сигналите му престанахме да улавяме още преди седем часа, но всички незавърнали се сонди спираха да предават далеч по-рано. Ние обработихме новата информация и все още се надявахме на допълнителните ракетни двигатели на снаряда, очаквайки да настъпи заложеният в програмата му час за първото предаване от обратния път.

Не знам дали особеното напрежение, за което разказах вече, бе сломило нервите ми, или пък съм бил обзет от определено предчувствие, но в момента, когато часовникът на приемателя закръгли двете цифри на фаталния за надеждите ни час, аз включих поливизора си на всеобщо предаване и почти истерично изкомандувах:

— Внимание! Екипажът — в суперскафандрите! Да се провери готовността на аварийните торпили, дублиращите системи и всички основни възли на кораба!

После издърпах пломбираната ръчка на сигнализацията, която се намираше във всеки сектор, до последната чертичка, до тревога трета степен. Звездолетът се затресе в такава звукова и светлинна какофония, че не можеше да не накара и най-хладнокръвното сърце да подскочи от уплаха.

— Какво те е прихванало? — опита се да я надвика баща ми, който стоеше тогава до мен в нетърпеливо очакване снарядът отново да проговори.

— Нареждане на контролния съвет. Изпълнявай! — ревнах аз и нему.

— Какъв контролен съвет си ти? Бъди благодарен, че изобщо те взехме. Ако някой на този кораб има право да дава нареждания, това съм аз, ясно ли ти е! Какво си въобразяваш?

— Татко, моля те, изпълнявай! Бъди истински командир!

— Но къде видя аварийна ситуация бе, човек? Как ще работим в тия скафандри?

— Моля те, татко!

— Докато не ми обясниш…

Край нас профуча психоробот, хукнал сигурно да проверява нещо — командата вече се изпълняваше. Баща ми продължаваше да упорствува, та в отчаянието ми хрумна:

— Пробна тревога! Имам право като представител на контролния съвет, досега нито веднъж не сме я правили, а по устав…

— Сега ли намери точно… — разколеба се моят стар баща, който не умееше нито да се гневи, нито да командува. Нали никога не бе се занимавал с ръководене на хора другаде, освен в своя си научен сектор.

— Сега! — изрекох аз с властно спокойствие и той ме изгледа сепнато, открил неподозирани от него качества у сина си.

А истината бе, че внезапната ми паника изчезна тъкмо от неговата реакция. Тя ме подсети, че не е станало нищо необичайно, защото досега не бяха се върнали десетки сонди, че все така си се намирахме далеч-далеч от тоя ръб на облака, зад който вече можеше да се говори за известно сгъстяване на материята му, за доловима сила на неговото притегателно поле. Наоколо и в кораба си цареше с нищо непроменената обстановка на сговор между човека и природата.

— Зенко, да не би пак някое видение… — попита недоверчиво баща ми, но аз не му отговорих. Трябваше или отново да го излъжа, или да си призная, че съм се уплашил. Как иначе щях да му обясня решението си за пробна тревога, без да съм се посъветвал с него, ръководителя на експедицията?

Отидох да облека своя скафандър, домъкнах и скафандъра на баща ми — тези тежки облекла, предназначени едва ли не за влизане в недрата на звездите. Изглеждахме същински чудовища в тях и аз не помня случай, дори от приключенските филми, някой да бе седял с такъв скафандър в удобния си космолет, освен ако той е напълно разбит и разхерметнзиран. Особено пък в кораб като нашия; ако самият кораб не те защитеше, нищо повече нямаше да те защити.

Докато помагах на баща си да влезе в автономния свят на суперскафандъра, поливизорът ми заизрича един след друг докладите от различните сектори. На стареца му стана весело:

— Пъргави са момчетата!

— Видя ли, че не е безполезна една пробна тревога — възтържествувах аз и предадох след като отзвуча и последният рапорт:

— Свободни сте да продължите работата си. Скафандрите да не се свалят до второ нареждане.

— Колко време ще ни държиш в тях? — запита баща ми.

— Колкото си искам — отвърнах, захлупвайки шлема на главата му и му се изплезих през стъклото.

Той скърши една заканителна гримаса, каза нещо, но още не бе задействувал свързочната си апаратура. Заканата му обаче беше пресмукана от бащинско удоволствие. Та кой бе се осмелявал да се изплези на него, пред когото се прекланяше цялото човечество! Дори синът му не помнеше да е правил това някога.

След около три часа дойде „ударът“.

Не усетихме никакъв удар, но с коя друга дума да го нарека? Просто изгасна осветлението. Това автоматично смъкна щитовете пред лицевите стъкла на скафандрите ни и включи инфрачервените визьори. Като се поопомнихме, ние разбрахме, че почти всичко на кораба е излязло от строя, без да се включат дублиращите системи. Преди това обаче установихме, че не можем и да се чуваме, че никакъв звук не възприемаме, освен ударите на собствената си кръв, кънтяща в изпразнените ни черепи. Някаква зашеметяваща сила беше ни натъркаляла в лявата страна на нашия превъзнасян заради съвършенството му космолет от най-висшия звезден клас.

Да, обади се нещо в мен, да — и то ми прозвуча като удовлетворение. Добре че проявих ината си да не отстъпя пред молбите и мърморенето на другите! Може би скафандрите все пак са ни помогнали да оцелеем.

Помислих го, сякаш знаех от какво са ни запазили, и го помислих спокойно или по-скоро: вече успокоен, или, както казах преди, така омаломощен, че нямах сили да се изплаша. Нямах сили обаче и да се вдигна. Напипах с една стокилограмова десница регулатора на гразера, който се намираше на пояса ми, завъртях го докрай — нищо! Бронираните дрехи продължаваха да ме натискат с многотонната си тежест към пода. Тишината все така настояваше да спука тъпанчетата ми. Повредена ли бе антигравитационната апаратура на скафандъра или сме в облака, където липсваше гравитация? Но какво ще правим в облака? Как така ще попаднем в него? Добре, в него няма, но на кораба нали си имахме собствена изкуствена гравитация? Значи все пак и скафандърът с неговата прехвалена автономност се е повредил! По дяволите, как ще го мъкна сега? Ето, и визьорът му също не е в ред…

Бионично копие на апарата у някои влечуги, струва ми се, той ни позволяваше да виждаме нещата благодарение на невидимите топлинни лъчи, които изпуска всяко тяло от своята вътрешна топлина. Разликата в дължината им обаче ги прави толкова фини и многообразни, че човешкото око, за разлика от фотографската апаратура, се нуждае от специален преобразовател. Изглежда сега тъкмо той не действуваше. Нищо, ще гледаме, както гледат влечугите нощем, казах си тогава аз, сам учуден от способността си да разсъждавам за странични неща. После мъчително завъртях глава. Исках да разпозная нещо в размазаните очертания на предметите наоколо ми. Влечугите обаче, доколкото знам — а в същност какво знам аз за влечугите, нищо не знам, може съвсем да не е така, — влечугите обаче са гледали на открито, където хладният нощен въздух им е служил за постоянен фон, на който са изпъквали със светенето си топлите тела на жервите им, на растенията и поелите температурата на деня предмети от природата. А въздухът в кораба ни е по-топъл от вещите и аз се намерих потопен в някаква бяла и светла димна каша, в която се мержелееха сиви до черни предмети със странни контури, с плашещо необичаен вид. И колко щеше да трае това? Ако наистина всичко се е повредило непоправимо, ако е повредена и климатичната инсталация, корабът постепенно ще изстива, ще изстива, докато мракът стане абсолютно непрозирен дори за инфрачервения визьор. Разбира се, това можеше да стане и много бързо, ако корабът е разхерметизиран. Вътре в скафандъра пък, който сега не пропускаше нито квант от топлинните ни излъчвания, щеше да става обратното, при положение, че и топлообменната му система е престанала да действува. Кръвта ни щеше да нагрява тясното пространство, докато се задушим в пещта на собственото си тяло. Естествено, ако не поемем риска да отворим шлемовете и ако не успеем поне отчасти да се справим с необяснимата ситуация, в която се озовахме.

Баща ми лежеше на няколко метра от мен, проснат по гръб — една сиво-черна неподвижна грамада. Изтръпнах в мига на познаването му, но после си казах: Глупости, нали всички остават живи, нали тогава чу гласа му! И се опитах да се изправя. Сигурно дълго е траяло. Трябваше да осъзнавам по-напред тялото си кост по кост, мускул по мускул, да се науча да го командувам, да го приобщя към механичния скелет на скафандъра, да се боря с тая фосфоресцираща каша, която сякаш ме залепваше за пода. Най-после залитнах в нея сред страховитите очертания на непознатите ми сега уреди и докато се тътрех с мъчително усилие към баща си, станах вече способен и да се уплаша. Защото си спомних, че такава ситуация не бях видял в тогавашното си съновидение. И в записките, и в спомена ми изобщо липсваше каквато и да е обстановка на нещастието, съществуваха в същност само няколкото реплики сред моето лично приключение в една въображаема аварийна торпила. Не се уплаших обаче много. Прекалено бях зает с това да вдигам единия си крак, да запазя равновесие, да го придвижа петнайсетина сантиметра напред, да довлека другия към него. Сигурно ако не съществуваше механичният скелет на скафандъра — лостово устройство, което увеличаваше мускулната тяга на носителя, нямаше да успея и крачка да направя. Пък скафандърът иначе не е толкова тежък, въпреки безбройните си апаратури, нали с една ръка бях довлякъл скафандъра на баща си. Върви разбери какво е станало!…

(Налага се да спестявам от подробностите на това, което преживяваме и вършим, не само защото е твърде мъчително писането на ръка. Средствата ми за писане са оскъдни, а и не знам колко време още ще ми бъдат нужни.)

Баща ми беше жив. Поразтърсих го, изправих го, при което и двамата паднахме няколко пъти, без да се чуе нито звук от сгромолясването ни на пода. Подържах го известно време, докато се окопити, помогнах му да направи първите си крачки, както се помага на едногодишно бебе да проходи. Опитах се да му кажа и нещо с жестове, но движенията ми бяха толкова бавни и сигурно така размазваха значението си, че се отказах. Един също така безкрайно бавен жест на баща ми поиска да ме спре, но аз не се спрях. Оставих го и се залюлях по посока на жилищния сектор. Човешкото око, без да има чувствителността на фотоматериалите ни, все пак си остава едно от най-великите изобретения на природата. То бързо навикна да разпознава познатото в необичайния му вид сред белия дим на въздуха, така че скоро се запридвижвах по-уверено, а откриването на това или онова на запомненото място ми доставяше малки радости. Върнах се след около половин час. Ако бях погледнал часовника си, щях да знам колко време бе ми потрябвало да отида в кабината на Петер Нойд и намеря приборите му за рисуване. Хронометърът на ръкава ми като че ли бе единственото, което нормално функционираше около мен, и това бе едно също така радващо чудо. Едва по-късно щях да осъзная, че то не означава нищо и с нищо не може да ни помогне. А когато после поглеждах към него, радостта ми мигновено се превръщаше в спазъм на ужас — магнитометърът, намиращ се до часовника, нетрепващо бе се заковал на деветдесет и шест хиляди ерстеда. Значи в кораба бе нахлуло едно невъобразимо, едно чудовищно поле, което обаче за сега не ми припомняше нищо друго, освен това, че нашето родно Слънце има само един ерстед магнитна сила. И все пак можех да се движа! Ще рече, скафандърът, който проклинах, вършеше своята защитна работа. Както безотказно ми даде да пия вода, както редовно попиваше потта от тялото ми.

За щастие Петер Нойд държеше оръдията на своето хоби постоянно на пулта в кабината си. Там си и лежеха, сякаш силата, повалила ни на пода, не им действуваше. Награбих папката и кутията с разноцветни иначе, но обезцветени сега щифтове. Половината от листовете се оказаха изпълнени с рисунки, но аз се утеших, че поне гърбовете им са използваеми. Другата полезна мисъл, която ми хрумна, бе, че е излишно да се връщам в предишния сектор, защото баща ми положително не е вече там. Изобщо, въпреки стоте хиляди ерстеда, аз се радвах на странно, но обяснимо хладнокръвие. Благодарение на него и в първите минути, и по-късно се оказах трудоспособен член на екипажа.

Навярно споменът за видението ми продължаваше своето подмолно успокояване, та не се изненадах, че всички са невредими. Заварих ги да стърчат в главната командна зала, изпълнена със същата бяла каша — осем грамадни сиво-черни фигури, неподвижни и безмълвни като старинни каменни паметници. И все пак въздъхнах с облекчение, когато ги видях. Поизпънах се и гордо, защото им носех средство за общуване. Едно древно, примитивно, но изпитано през хилядолетията средство, за което още не бе им дошло на ум. Как ли бяха си глътнали езиците, горките!

Вече пристъпвайки към тях, аз написах изтощително бавно, с едри букви на гърба на първата рисунка:

— Какво ще кажеш? Добре че не свалихме скафандрите, нали? — Написаното едва се разчиташе.

И я поднесох пред лицевия щит на баща ми. Той се понаведе към нея, също така бавно я пое от ръката мм, поиска с другата си ръка щифта, с който бях написал момчешки тържествуващия си и съвсем нелеп за момента въпрос. Зачетох още докато пишеше, защото бе нужно нечовешко търпение да чакаш това търпеливо рисуване на буквите. Безшумно като в съновидение се приближиха и другите, за да видят какво правим.

— Ти си гений — написа в отговор баща ми. — Извинявай, че досега съм мислил само лошо за теб! — Ръката му се вдигна, залюля се, както се люшна болезнено удареното ми сърце, после отново поведе щифта върху листа: — Но кой си в същност ти?

Не беше баща ми, разбира се. Това можеше да бъде само арменецът, обладан сигурно от подобно хладнокръвие. Поне способността си да се шегува не бе загубил. Огледах сивите паметници и се убедих, че сме не само безмълвни, но и безименни. Спуснатият пред лицето щит не позволяваше да се разбере кой стои зад него. Скафандрите имаха надписи с имената на притежателите им, но бяха толкова дребни или пък цветовете им бяха такива, че не ги забелязвах. Изглежда осмината току-що бяха се събрали, гледайки се безпомощно в очакване да дойде деветият, защото не можеха нищо друго да правят, освен да се преброят колко са.

Край единия от пултовете съзрях рухнал на пода психоробот. От заслепяващата белота на въздуха не можах да прочета името му, но това предизвика у мен поредната полезна мисъл. Извадих друг щифт от кутията и написах с големи букви на гърдите на тоя, който още държеше за подложка папката с рисувателните листа: Дарян. Той го прочете отгоре, кимна величаво в знак на съгласие, но тая величавост се дължеше само на тежестта, която трябваше да преодолява. Той понечи да напише отново нещо на листа, но аз го хванах с две ръце и предпазливо го заобръщах, та да напиша името и на гърба му. После издърпах папката от него и му подадох само един лист. Щифт вече си имаше. Зараздавах щифтове и листове на всички, като им сочех гърдите си. Те бяха схватливи мъже, затова веднага написваха на горния край на листа името си, което аз пък изписвах с големи букви на гърдите и гърба им. Петер Нойд добави на своя лист: „Звяр! Рисунките ми! Имаше и празни листа!“, но то не предизвика у мен друго, освен завист към бързината и сигурността, с които изрази гнева си. Личеше си ръката на художника, дори и в скафандровата ръкавица.

Накрая, когато само аз останах безименен, всички узнаха кой съм. Баща ми пристъпи отново като едногодишно бебе с намерението да ме прегърне, но аз го отклоних, сочейки му да напише моето име на гърба ми. Не съм скромен, затова мога да кажа: имаше за какво да ме прегръщат. Дадох им най-важното за сега — средство за съобщение, без което не е възможно никакво организиране на борбата ни за оцеляване.

2

Засегнат ли личните ти интереси, ставаш особено изобретателен. След още един час Петер Нойд вече бе инсталирал край пулта на автопилота една, кой знае откъде демонтирана широка плоча. Беше открил в лабораторията и минерали, с които можеше да се пише на нея, а след това с парче мека изолаторна материя да се избърше. Но надеждата му да спаси по този начин рисунките си остана напразна. Първата заповед, която баща ми написа на плочата, гласеше:

— Нойд, съберете листата от хората. Дайте всичките си скицници. Не ще имаме скоро други средства за записване на наблюденията си. Поставете и още няколко такива плочи.

Трая нетърпимо дълго изписването на това нареждане, после баща ми нетърпимо дълго го изтрива. Помислих си: сигурно няма вече закъде да бързаме, но все пак този начин на разговор ще ни скъса нервите. След това си помислих: а може и живота да ни коства. Страхотната тежест в телата ни много приличаше на тежестта в скоростните транспортни патрони на Икар. И навярно всяка секунда е скъпа, още повече, когато не знаеш след коя от тях ще бъде невъзможно вече да се предприеме каквото и да било. Но дори това да не беше движение нанякъде, продължителното пребиваване в такова поле щеше да ни убие. Ние не знаехме каква е силата му вътре в скафандрите и трудната ни подвижност можеше да се дължи и на него. Виждал съм на медицински филм сомнамбулното поведение на незащитен човек при поле само от петстотин ерстеда, а скафандрите ни едва ли удържаха всичките деветдесет и шест хиляди, населили звездолета ни. Колко ли са тогава извън него, щом той не е разхерметизиран?

Връчвайки папката с листата на Петер Нойд, аз обаче успях и да възтържествувам: добре е все пак, че са ограничени възможностите на писмената връзка! Нойд едва ли щеше сега да ми иска сметка къде са останалите листове, след като отвори папката и види, че липсват тъкмо ония неизрисувани двайсетина, които аз мушнах в една ниша по пътя за насам. Сигурно щеше да го отдаде на собствената си разсеяност, недопускайки, че един икарец е способен на такава непочтена хитрост.

Скоро се появиха плочи за писане на още няколко места, почти във всеки сектор, а с това се създаде и основата за целенасочена дейност. Оказа се полезно да не притежаваме лица, да не четем какво става зад сивата неизразителност на лицевата броня, да виждаме само бавните и разумни действия на другите. Това те кара да мислиш, че останалите са спокойни, само ти излишно се боиш. Хубаво е още, че нито една плоча не стига да изразиш някому ужаса си, а тая светливо бяла каша, наречена въздух, не кънти от безсмислените за сега въпроси: Къде се намираме? Как попаднахме тука? Какво има около нас? Колко ще трае? Няма ли, няма ли изход и спасение?…

Като изправяхме край окулярите за директно наблюдение на външната среда демонтираната стена на тоалетното помещение, станало сега също ненужно, Дарян написа на нея:

— Забелязал ли си, че човек изпитва потребност да споделя и своите глупости, не само откритията си в Космоса? И тази потребност дори е по-силна.

След което го избърса и изрисува в горния край на стената обявата: „Място за писане на глупости“.

Излезе добър психолог. Скоро тази стена се нареди сред най-използуваните, а аз съжалявам, че откраднатите от Нойд листове не достигат, за да възстановя някои неща от писаното по нея. Бяха чудесни шеги и остроумия или просто ругатни и думи, зад които се чуваше покъртителната въздишка на една мъжествено посрещана безизходица, но те очевидно служеха като вентил на безнадеждно заключените ни в скафандрите души. Тогава обаче Дарян залепи лицевия си щит на окулярите, сякаш се надяваше, че междувременно навън може нещо да се е променило, а аз използувах стената не по обявеното й предназначение:

— Вижда ли се нещо? — написах на нея.

Той скоро се отказа от безплодното си взиране, а отговорът му потвърждаваше, че този начин на съобщение много изкушава да написваш и думи, които иначе отбягваш да употребяваш:

— Вижда се вулвата на Галактиката. В момента се пръква новата материя.

(Аз съм лекар и медицинската терминология ми е по-привична, затова неволно замених думата. Пък съм и от контролния съвет!)

Представих си как Дарян би щипнал при тая дума върха на арменския си нос и иззлорадствувах: „Да видим как ще го щипнеш през скафандъра!“

Вече бяхме се убедили, че извън звездолета цари пълен мрак — нито звезда, нито дори някое по-светло петънце не се съзираше през окулярите. И все пак написах още една глупост, не от рода на тия, които арменецът бе предвидил в обявата на стената:

— Не мислиш ли, че падаме?

Той закономерно ми отвърна:

— В Космоса всяко свободно движение е падане към даден център на тежестта, синко.

Не ми се искаше да му простя това „синко“, но как да се разправяш? А бях си го и заслужил. Странно обаче, откъде му дойде сега тъкмо тази дума? И наистина ли е подигравателна? Вярно, по възраст можеше да ми бъде баща, но досега бе се държал с мен неизменно като с връстник. Дали не бе решил да ме „осиновява“, усетил внушения му от мен близък край? Написах:

— Какво ще кажеш за тезата на баща ми, че сме попаднали в акрецията на бъдещата звезда?

Последва типична даряновска сентенция:

— Природата е такова нещо, синко, че каквато и глупост да кажеш за нея, все може да се окаже вярна.

И си тръгна. Аз избърсах моя въпрос, но оставих отговора. После се загледах през окулярите в непрогледността и на нея задавах въпросите, които ми се искаше да задам на Дарян или на когото и да било от другите, макар никой да нямаше отговор за тях. Когато изплаках и последния, отидох в кабинката си, станала сега два пъти по-тясна от скафандъра ми, и отново продължих записките си, макар на звездолета да имаха нужда и от моите ръце.

Но какво в същност да пиша? Какво са писали хората преди да загинат в някоя подобна ситуация? Какво са писали в древността осъжданите на смърт? Толкова малко са рисувателните листа, а още по-малка е вероятността да оцелеят. Стигнат ли изобщо до някого, ще достигнат и наблюденията и мислите на тия осем велики мъже — за какво ще са му тогава моите профански разкази? Да, човек наистина изпитва понякога непреодолимата потребност да изказва глупостите си ако не пред другите, то поне на диктофона или на ей такива скъпоценни, откраднати листове! И то едва ли е нещо повече от една самозащита на организма, от търсене на опора във вече отминалото пред атаките на непонятния му нов ден.

3

Няколко часа след „удара“ на звездолета се възцари един ред, от който можеше да ти настръхне кожата. Хората плуваха насам-натам из бялата мъгла на въздуха като лениви аквариумни риби и сякаш със същата безсмисленост. Нито по движенията им, нито от посоката на тяхното придвижване се разбираше веднага вършат ли изобщо нещо. Отдалечеше ли се някой от теб само на два-три метра, вече не се четеше името му, не се виждаше накъде отива. Баща ми стърчеше неотлъчно край автопилота и навървяше на плочата заповед след заповед. Те нареждаха всеки да запише какво е забелязал в момента на „удара“, какво е усетил, да си припомни или провери отново показанията на уредите, които е наблюдавал тогава. Нареждаха още поименно кой над какво да поразсъждава или кое изчисление на коя плоча да направи. И нито една от тия заповеди като че ли не се отнасяше до някакъв макар и плах опит за излизане от трагичното положение. А сивочерните грамади идваха да ги прочетат и послушно се отправяха към изпълнението им, сякаш се бяха примирили с гибелта си, та не им оставаше друго, освен да довършат научната задача на експедицията.

Но за какъв дявол им е да я довършват, щом нямаше изгледи да спасят и досегашните резултати от нея? Ако предишните ни хипотези за облака са верни, ние все едно не ще намерим средства да излезем от свръхмощното поле на зараждащата се звезда. Основните ни двигатели са гразерни, работят чрез преобразуване на гравитацията, а тук гравитация нямаше. Фотонния или плазмения двигател не сме в състояние да запалим поради парализа на електромагнитните системи. Същината на тая акреционна сила ни е непозната, макар по необясним начин нейното поле да действуваше на магнитометрите ни и да се възпираше отчасти от антимагнитната ни защита. Но щом скафандрите я правеха поносима за организма ни, то близо стоте хиляди ерстеда в кораба говореха за милионкратно по-голяма сила отвън. Поради това именно бе умъртвила и системата на плазмения и фотонния двигател, която самата бе в състояние да произвежда за насочване на фонтоните и плазмата електромагнитно поле с милиони ерстеда мощност. А това я правеше още по-непонятна. И тя ще си остане навярно още дълго непозната за хората, може би по-дълго, отколкото периода между откриването на гравитацията и овладяването й. С все по-дълбокото навлизане в съкровените механизми на Вселената те едва ли не в аритметична прогресия ставаха по-сложни и по-трудно достъпни за нас, провинциалистите от тая странична струйка на Млечния път. Едни стари ракетни двигатели биха се борили може би с тая чудовищна сила, докато сме още някъде по периферията на нейното действие, но корабът нямаше такива двигатели, пък и какви ли размери трябваше да имат те? Сигурно всичките взривни вещества на Икар не биха стигнали за него. А нашите запаси в най-добрия случай биха послужили за съоръжаването на две-три аварийни торпили и аз не разбирах защо първата заповед на баща ми не подгони всички ни да работим на тях, та да се опитаме да се измъкнем, докато не е станало съвсем късно. Само бордовите инженери Рей и Целер бяха почнали да съоръжават най-малката с ракетни двигатели, за да изстрелят научната документация.

Когато научих това, аз си спомних израза на моя учител Терин, че икарци не били нищо повече от разузнавателни машини, пратени от Земята. И те сега повече от всякога наистина приличаха на машини, тия безлики метални грамади. Приличаха на старомодни, бавно движещи се машини, непрограмирани да правят нещо за собственото си спасение, когато дори по-примитивните психороботи биха се погрижили в такава ситуация и за себе си. Те като че ли не знаеха да вършат нищо друго, освен с автоматна упоритост да трупат нови наблюдения, все едно дали са верни, а в случая — дори при почти пълната сигурност, че са погрешни поради всеобщата повреда на уредите ни.

И все пак не бяха автомати тия тромави грамадни роботи от прощъпулник век на електрониката. Те знаеха по-добре и от мен, че акрецията, която ни притегля към неотражателния център на облака, след някой и друг милион километра ще ни сплеска така, че и атомите ни няма да остави цели, или пък ще ни анихилира при досега с предполагаемото антипространство. Ако преди това не се свършеха храната и водата в скафандрите ни. Запасите им бяха наистина големи, защото се регенерираха, но защитените иначе акумулатори на регенерационната система щяха да се изчерпят, тъй като нямаше откъде да ги захранваме. Ето защо още отсега бихме могли да се обзалагаме кое от трите в такъв случай би ни пратило в небитието: жаждата, гладът или задушаването. А да отворим дори само шлемовете бе немислимо. Без да го питам, Петер Нойд написа на стената за писане на глупости, когато го заварих да гледа през окулярите:

— Балов, лабораторно е доказано, че при десет хиляди ерстеда мишките веднага умират.

Не, не бяха роботи тия осем мъже, които със своите парализирани и ослепели скафандри шетаха из утробата, където се раждаше материята!

Въпреки явната безизходица, караща да изглеждат трагично смешни усилията им да напълнят догоре аварийната торпила със знанията и незнанията си, всеки от тях по повод или без повод се стараеше да бъде близо до своя колега, астрофизика Дарян. Както писах вече, мъглата поглъщаше фигурите ни само на няколко метра разстояние. Отначало си въобразявах, че само аз го следя и че той приписва постоянното ми въртене наоколо му на моята привързаност към него. После забелязах неизменното присъствие край нас на още един скафандър, чието име не винаги успявах да разчета сред заслепяващата визьора белота на въздуха. Докато веднъж на една от плочите не се появи с грамадни букви предупреждението:

„До всички! Мислите ли, че е приятно да се живее, когато макар и през инфрачервен визьор гледат на теб като на бъдещ самоубиец? С поздрав: Дарян.“

Надписът стоя доста време, тъй като никой не знаеше дали всички са го прочели. Сигурно пак Дарян го изтри. Но не изтри с него тревогата ми. А тя сигурно е останала и у другите, чието хладнокръвие в тия дни ми е пример и опора. Аз не знам какво те чувствуват, какво мислят, какво възнамеряват извън пряката работа, която извършвахме по нарежданията на баща ми, превърнал се ненадейно във властен и енергичен командир. Сигурно и нему бе помогнала за това бронята на скафандъра, скриваща от очите на другия всичко лично. Всеки бе убийствено сам в своята трудноподвижна крепост. Сам се хранеше, сам пиеше своята вода, сам дишаше собствения си въздух. Телесно сам и душевно сам, обречен, безпомощен и безутешен сред една умопомрачителна тишина. Но в тая самота намираше време и сили да се тревожи за другаря си.

Простият ядрен разпад, който задвижва хронометрите ни, основан върху онази все още неразгадана докрай сила, наречена „слабо взаимодействие“, продължаваше да изпуска равномерно своите невидими частици. Невидими и неосезаеми като секундите, минутите, часовете, дните, които отброяваха. Изглежда съзидателната сила, колкото и могъща да е, и тук, както навсякъде, не можеше да попречи на разрушителната да си върши своето. Но ако частиците съществуваха, макар и невидими, съществуваше ли онова, което те продължаваха ритмично да измерват? Не се ли намирахме в същност в митичното и мистично безвремие, представлявало досега само една възлюбена тема за въображението на младите астрофизици и фантасти? Не сме ли заседнали в нищото? В онова нищо, което романтиците обичат да пишат с главна буква, самоопиянявайки се от възможността да турят граници на собственото си въображение — защото не можеш да си въобразиш нищото, особено пък ако е с главна буква. Нали и Зенон от Елея назова с „нищото“ все пак един гъст и черен облак? Не, човекът не може да търпи граници и ето че нарече нищото антисвят и антипространство и измисли дори, че именно то раждало нещото — материята, въобразявайки си, че по този начин му е дал научно определение! Или това наистина е извор на праматерията, в който тя се ражда, преди да се роди още времето за нея? А ние сме попаднали край самото начало не само на материята, но и на времето?

Баща ми беше определил ред, според който периодически някой от астрофизиците престояваше един час до окулярите за пряко наблюдение, за да търси промени в мрака около кораба, но никой не пропускаше да се отбие сегиз-тогиз да погледа за себе си. Предполагам, че и никой от нас през целия си живот не е жадувал така да види поне една звездица, и най-далечна да е, дори не и звезда, не и светлина, а само някое по-светло петънце. Нямаше! Понякога на стената за писане на глупости се появяваше надпис, от който узнавахме, че пак някой е идвал при окулярите извън дежурството и си е задавал същите въпроси. Но самата дума се появи само в състава на лозунга „Пазете нищото, то е ваше!“.

Изглежда и у автора му думата бе се родила, когато изчезна усещането ни, че се движим. Отначало тежестта, хвърлила ни в едната страна на кораба, ни караше да мислим, че падаме към центъра на облака, но ние нямахме уред да я регистрираме, освен чрез телесното си усещане, а то, свикнало с нея, престана да я възприема. Както и преди, движехме се трудно, както и преди, отдавахме го или на загубилите моторната си подвижност скафандри, или на полето в тях. Силата, която привличаше или държеше звездолета, нито се увеличаваше, нито намаляваше. Не трепваха броячите на магнитометрите ни, сякаш и те като всички уреди бяха онемели пред нищото. Ние обаче постепенно ставахме „по-приказливи“. Друг написа: „Не размътвай извора!“, трети: „Не се навеждай в антипространството!“. Не бяха оригинални, а това показваше, че мисълта на всички се върти около модела, който Дарян и баща ми бяха се опитвали да създадат за облака. И за убеждението им говореше, че все пак сме попаднали в него, защото в другите посоки от звездолета преди не съществуваше на милиарди и милиарди километри нещо, което да ни застрашаваше.

4

Всеки ден в определен час баща ми започна да ни събира в сектора на главното управление, за да излагаме на плочата с по няколко изречения какво ново сме си помислили междувременно, хрумнала ли ни е някаква идея, пък дори и съвсем идиотска да е, регистрирали ли сме в себе си ново усещане. После ни караше да записваме това на листовете и да му ги предаваме за документацията. Аз смятам, че е по-разумно да използуваме тия листове, за да пратим по тях последните си поздрави към нашите близки, но съм представител на контролния съвет и нямам право на такива предложения.

Почти страничен наблюдател като мен не можеше да се отърве от чувството, че тъкмо на тия съвещания се появяват истинските глупости, не на поставената от Дарян стена. Изказваха се предположения, че изобщо не сме в облака, а някъде другаде. Нали сондите ни преди това бяха се движили свободно из периферийните му слоеве, а тези слоеве се виждаха и знаехме горе-долу от какво се състоят! Как ще сме ги преминали неусетно? Как ще се озовем само за мигове в глъбините му, откъдето сондите вече не се завръщаха? А къде е тогава това „другаде“? Внезапно закривяване на пространството около нас, вследствие на незнайни и внезапни процеси може би в неотражателния център на облака. Антипространствени ли? Дори и антипространствени, ако ми докажете как звездолетът ще издържи на антипространството. И как ние не сме станали още „анти“. А може и да сме станали, само че не го усещаме — добави тогава Дарян.

Друг се опита да конкретизира идеята: специалният снаряд, навлизайки по-надълбоко, е нарушил равновесието на акреционната сила и се е получило изригване по посока към нас. Нещо като протуберанс. Голям, студен протуберанс, но какво ти голям — двестахилядикилометрови протуберанси изстрелваше дори нашето дребничко Слънчице! Значи малък протуберанс. В него материята е сгъстена, пък може и да не е същинска материя, а нейната праформа. По-вероятно е обаче да не сме в самия протуберанс, той би ни погубил. Протуберансът, наближил за секунди кораба, само е закривал част от пространството около час чрез своето свръхмощно поле. Затова и не виждаме нищо, затова и оцеляхме. А така може да се обясни и внезапността на случилото се.

Възразяваха му, разбира се. Какво е нашият разузнавателен снаряд за облака, та чак да му наруши равновесието? Но ето че тезата неочаквано получи нова подкрепа. Неколцина си я навиха на пръста и дни наред почнаха да я развиват. Не снарядът, Вероника била нарушила равновесието на облака. Тя съвсем не била малка и кой знае какви могъщи сили са се криели в нея!…

Последен беше я видял дежурният тогава като оператор Санин. Сега той си припомняше: Около два часа преди „удара“, когато заемал мястото си, забелязал как Вероника изменя посоката и ускорява движението си до параметри, каквито не сме регистрирвали у нея. Невероятна скорост, и то право към облака! За кратко време тя навлязла в горните му слоеве, засветила като нажежена, пак изскочила, сякаш мястото не й се харесало. Затова Санин не дал веднага сигнал за всички. Тя повървяла зигзагообразно и отново се втурнала към облака, при което той като че ли се разтворил пред нея. Това може и така да му се е сторило, но приличало на отдръпване навътре, на отваряне на нещо като тунел. В оня миг той бил подал сигнала, но… последвал „ударът“.

Някои твърдяха, че са приели сигнала. Те се и надпреварваха да съчиняват какви ли не нелепости. Ето виждате ли, Вероника е виновната! И тя, глупачката, решила да види какво има вътре в облака. И е нарушила равновесието му, предизвикала е протуберанса. Така и нас е превърнала в една от прашинките в това безкрайно бавно звездообразуване. Безкрайно бавно, защото ъгловият момент на въртене на облака беше такъв, че сигурно щяхме да падаме милиони години, докато наближим центъра, в който толкова се искаше и на баща ми да надникне…

Няма що — примамлива перспектива! Но баща ми продължаваше да ни заставя да фантазираме край неговата плоча, та се раждаха и по-забавни неща. Вероника в същност направила това нарочно, подвела ни била, или: послужили си с нея да ни вземат в плен за изследване. Затова се движела и така бавно отначало, подмамвала ни, затова и млъкнала така загадъчно. Или: онзи, който я е изпратил, просто й е заповядал да млъкне… Да, да, точно така, това не е никакъв облак, а цивилизацията, създала Вероника. Един огромен мозък, изпратил Вероника на разузнаване. Който, неудовлетворен или пък — може ли без малко човешко самооблъщение? — заинтригуван от сведенията й, бил й поръчал: Я ми доведи няколко екземпляра от тия животинчета, за които ми разправяше, та да ги видя по-отблизо! И ето сега ние в същност се носим из гънките на тоя мозък, голям колкото няколко звезди. Студен мозък, който може би все пак се е позатоплил и развълнувал от неизвестните нему досега микробчета, каквото представлявахме в сравнение с космическите му размери… Не допускате ли? Но щом „генезисът на човешкия разум е само частен случай от генезиса на разума изобщо“?…

Не, не, ако има изобщо някакъв мозък, той е далеч, в центъра на облака е, в антипространството може би, в антисвета, населен с висша цивилизация, създала тази своя разузнавателна машина. А това не е никакъв облак, то е нещо като шлюз към самата антивселена, който с трансформиращата си енергия просто е насъбрал около себе си материя от околното пространство, та прилича на облак. Никой не се интересува от звездолета ни, просто когато шлюзът се е отворил, за да приеме завръщащия се разузнавач, енергията му се е „изплискала“ встрани и по този начин е затворила пространството около нас. Да се надяваме, че когато се отдръпне…

Какво? Осмели ли се някой да напише на плочата това, което бе трудно да произнесеш дори пред себе си в своя непропускащ нито звук скафандър?

Аз много се ядосвах на спекулациите с моята Вероника, която и в тези дни виках понякога в своето невидимо за никого отчаяние. Вероника, къде си?, виках я. Съществуваш ли още? И ти ли като нас си сега безпомощна и сляпа? И теб ли погуби това глупаво любопитство? Защо ме остави сам, нали искаше да бъдем заедно? И съществуваше ли изобщо или и тебе срещнах, както Алек срещна своя бог в собствената си лудост?… Когато Санин веднъж и за кой ли път доуточняваше последните си наблюдения, аз се заядох:

— А не ти ли каза нещо за довиждане? Или като сирените да ти изпее своята гибелна песен?

— Имаше музика — неочаквано написа той, след което по обикновеному го избърса, та да направи място за друго.

Аз го изпреварих — с разтреперана ръка, целият разтреперан, защото не само той бе забравил това:

— Каква музика? Наша?

— Симфонична.

— Позната? — написах аз.

— На мен не. Но стилът й е като на Бени.

Дарян добави в другия край на плочата:

— Може ли такова тържествено събитие без музика!

Аз го избърсах с моето парче изолатор, гневен, защото сигурно не само той се хилеше в своя скафандър. Написах:

— Как точно звучеше?

— Искаш ли да ти я изпея? — отговори Санин, а отчаянието репродуцира с оглушителен гръм в мозъка ми неговия и на останалите, едва ли по-малко отчаян заради беззвучието си, смях.

— Моля, без шеги — написах аз още по-разкривено. — Във втората сонда имаше програмирана музика. От нея ли идеше?

Той мисли толкова дълго, а след това толкова бавно написа отговора си, че се изпотих от нетърпение.

— Двете сонди останаха далеч от нея, щом тя хукна към облака. Приемателят сигурно е фиксирал посоката, ако вълната е същата. Не знам. Бях улисан нея да гледам. Тогава реших, че музиката е от някой поливизор. В последния миг неволно погледнах към приемателя. А може и да не съм погледнал. Толкова!

Толкова! И по-късно не откопчих повече от паметта му. Както не успях да изстискам и от собствената си памет в кои часове излъчваше моята сонда „Одата на човешката болка“, която тук никой не бе чувал, освен Дарян. Кога свършваше моят глас и кога почваше музиката? Какви бяха интервалите? Съвпадаше ли по време с наблюдението на Санин? Невъзможно ми бе да ги съчетая. Трябваха показанията на записната апаратура, а тя беше безмълвна като всичко на кораба. Не се и опитахме да я задвижим, за да не унищожим предишните записи, ако те все пак са оцелели в своите антимагнитни кутии, пренесени сега също в аварийната торпила. Но това не ми попречи да си съчиня и аз една своя приказка, която, разбира се, не доверих на нито една от плочите за писане.

5

Приказки, приказки, приказки! Забавни фантастични приказки за юношите на Териана, ако стигнеха до тях, и за бъдещите икарци. За какво толкова държеше да им ги изпрати моят баща и техен дядо? Или ни караше да ги съчиняваме, за да ни предпази от отчаянието? А защо той така и не ни разказа поне една своя приказка? Защо и от старите си като че ли се бе отрекъл, та не се намесваше дори в разискванията около приказките на другите? Нима се нуждаехме от забавления и утеха? Ние нямахме и време за тях, въпреки че може би се намирахме в безвремието. Или самото безвремие ги ражда, както са се раждали древните приказки в застиналото време на миналото? Познавам своя немлъкващ копнеж по простата човешка приказка, който подмолно се противопоставяше винаги на приказките, изричани с научни думи, но какво да кажа за тия осем мъже в мъртви скафандри, в неподвижен и тъмен звездолет-ковчег? Или тъкмо мъртвите създават приказките?

Мъртви ли сме вече? За Териана — може би. За Земята — сигурно. И за цялата ни Вселена, ако наистина се намираме в друг някакъв свят. Или пък тя е мъртвата и само последните нейни късчета, затворени в хронометрите ни, разпадайки се, умирайки, продължават да отмерват несъществуващото вече нейно време — часове, дни, седмица, втора… А ние си мислим, че живеем. Спим по дежурства, храним се все по-рядко, надничаме още по-рядко през окулярите навън, борим се да съхраним запасите на въображението си, че сме още живи. А за да убеждавам и себе си, че съм жив, непрекъснато гледам ръцете на осмината — техните дебели от скафандровите ръкави, мъчно подвижни ръце, които… не спират своето движение.

То е сломяващо бавно, дори когато само разговаряме. Приближаваш се безшумно като сгъстен сивочерен облак сред мъглата, написваш с отмаляла ръка няколко думи, отдръпваш се, защото широтата на скафандъра ти е запълнила цялата плоча. Другите също трябва да дойдат близко, за да могат да го прочетат. И те пристъпват по един или по двама, а лактите им се блъскат в призрачна безшумност. После тоя или оня ще погледне часовника си, забравил, че времето в него не съществува, че това е само тлението на един загиващ елемент и пак като призрак ще се разтвори в гъстата белота на въздуха. За да продължи своята работа.

Да, те не спират да работят, както не спираше да умира остатъкът от времето в часовниците ни. Лишена от силата и ума на психороботите, от бързината на изчислителните машини, от ловкостта на собствените си тела, тя се труди, тая звездна раса, както са се трудили някога нейните прапрадеди: тежко, мудно, с тъпо упорство. Но ето че под тромавите й ръце и сякаш век подир век тук и там нещичко възвръщаше своя живот. Някое акумулаторче, поставено в новоизмислена защитна кутия, някое уредче, по-простата система в някой сектор, някое допотопно устройство, откривано, както Архимед е открил своите лостове… аварийната торпила, заредена вече и със знанията, които бяхме натрупали по пътя до своята безизходност. Никое от тия оживели апаратчета не дава надежда за спасението ни, не сочи макар и илюзорен изход, но трудът над тях ни помага да съществуваме, да не грохнем от сенсорната депривация — този убийствен глад на сетивата ни за звуци, за светлина, за движение.

Астропилотите-разузназачи го познават най-добре, защото преди всяко излитане от Икар те прекарват със седмици в тренажерната, която тогава се превръща и в камера силенс. В нея те научават, че когато пред очите им затанцуват някакви светли точки, те играят в собствения им мозък, че когато чуят гласове, не бива да им вярват — те пак разговарят в самите тях. Свикват още да се радват, ако с оглушителен гръмол изкуркат червата им, и да се плашат, щом им стане много весело или им се прииска да направят някоя лудория, защото тя положително ще им коства живота. Тренират се още да псуват на висок глас, за да не изпочупят всичко около себе си, когато гладният им мозък освирепее, да го държат буден, когато той иска ненавреме да заспи, и навреме да вземат съответните медикаменти. Защото като че ли няма по-мъчителна и опасна болест за мозъка от прекъсването на връзките му с човешката среда.

Нашите скафандри бяха се превърнали в безпощадно жестоки камери силенс. Ако ти стане нетърпимо тежко в икарската тренажерна, натискаш едно копче и веднага ти се обажда с няколко ободрителни думи дежурният от контролния съвет. Тренирайки за самостоятелния си полет към Вероника, аз прекалено често бях натискал това копче, та си заслужих мъмренията и насмешката на колегите си. Тези осмина обаче от десетилетия не бяха влизали в обеззвучена и затъмнена тренажерна, помнеха я само като светла и приятна гимнастическа зала. Нямаше време за такива упражнения, много сме на брой, а и обстановката на звездолета осигуряваше нормален живот. Задачата на експедицията също не предвиждаше положения, при които човек да не може да чува поне музиката на джобния си поливизор. Ето защо нарастваше тревогата ми за душевното им състояние, въпреки този техен неуморен труд и привидната разумност на действията им. Познавах добре коварността на сенсорния глад, а не липсваха и обезпокоителни симптоми. Сегиз-тогиз някой от дежурните се кълнеше, че вижда трепкане на пластовете материя край кораба или светене някакво, което се оказваше илюзорно. Същият този Санин предложи на едно от съвещанията да излезе вързан през шлюза. Аргументира се съвсем логично: така и така сме обречени, една по-ранна жертва не би била голяма загуба; в най-лошия случай обаче тя щяла да ни даде още едно познание или поне представа за силата на полето около нас. Разбира се, никой не прие саможертвата му. Но и никой не я отдаде на умопомрачаващото влечение да се измъкнеш от тишината. Аз го отведох после до друга плоча и му предписах да всмукне два пъти от третата тръбичка, която се намираше вътре, в лявата страна на шлема му.

Там имаше пет вентилчета, съставящи аптеката на автономния скафандър. Задвижваха се с езика. Те пускаха болкоуспокояващи, лечебни и приспивателни препарати, а третото — не особено силни, заради самообслужването, невролептици и психостимулатори. Не бях забравил след „удара“ да напиша на главната плоча рецепта кога и как да си служат с тях, но нямах начин да контролирам употребата им. Когато запитвах за състоянието му, ми отвръщаше обикновено: Остави ме на мира, здрав съм. А от написаните думи не можеше да се чуе неучтиви ли са, защото не ме признаваха за лекар и ме смятаха виновен за бедата им, гневни ли са от сенсорния глад или са само кратки заради трудността да се разговаря. Но когато и самият Дарян, в отговор на въпроса ми колко пъти е всмуквал от невролептиците и има ли още, само ме блъсна с рамото си, така че паднах, а той се отдалечи, без да ми помогне да се изправя, аз не можах да не реша окончателно, че това е гласът на тишината. И примирам сега от безпокойство какво ще стане после, след като изстреляме — все едно успешно или не — аварийната торпила и останем без тая близка, движеща мислите и усилията ни цел.

6

В нея лежаха вече, опаковани в тройни и четворни изолатори, по-раншните записи, както и ръкописните копия на всички хипотези и заключения по повод на тях, включително родените навярно от тишината фантастични приказки за юношите на Икар. Второто им копие щеше да бъде изстреляно с едно съвсем малко ракетно снарядче, третото оставаше на борда на звездолета. Зад двигателя на торпилата, който тук не действуваше, бяха монтирани пет ракетни двигатели, поели почти всичкия взрив от изследователските сонди. Не знам дали не се лишавахме лекомислено от запасите си, но в същност какво друго ни оставаше, след като окончателно бяхме се убедили в пълната си безпомощност. Санин, въпреки предписаните му двойни дози невролептик — върви провери обаче дали наистина бе ги взел! — продължи да настоява за проекта си да излезе и огледа кораба отвън, с надеждата, ако вън може да се пребивава и работи, на кораба да бъдат монтирани ракетни двигатели. Доказаха му, с неразбираеми за мен изчисления, че не достига взрив за целия звездолет и че при пълното ни неведение къде се намираме може да се случи да го насочим тъкмо към неотражателния център. Системата ни за ориентиране също бе парализирана, а няколкото стародавни по принципа си жироскопа бяха се заковали като магнитометрите ни на едно място, от което би могло само да се съди, че звездолетът леко е завъртян наляво около надлъжната си ос — нищо повече. Торпилата щеше да излети надясно — толкова можехме да я посъветваме. Но къде щеше да отиде, ако изобщо отлетеше, това предоставяхме на зара на съдбата, изиграла ни този повече от жесток номер. И ето че баща ми отново ни събра край своята командирска плоча.

Осемте сиво-черни скафандри край мен си бяха същите, но аз се запитах: Същите ли са и лицата ни, каквито бяха преди да ги погребем зад бронята на шлемовете? Нищо не бе се променило наоколо и все пак събранието ни изглеждаше тържествено. Правеше го и тъжно като сбогуване със скъп човек предварителната обява: „Час за изстрелване на ракетата — 22.00“. Беше написана най-отгоре на плочата, ситно и поразкривено, за да се пести място, но баща ми бе я подчертал с вълнообразна, за да прикрие сигурно треперенето си, черта.

Всеки, щом пристигнеше, неволно поглеждаше хронометъра на ръкава си. Имаше още двайсет часа дотогава, двайсет часа от нашето мъртво или илюзорно време, но баща ми като че ли бързаше. В мига, когато полукръгът около плочата се запълни с последния от нас, той залитна към нея, опря се с лявата ръка на автопилота, а с дясната започна да пише. Може би и другите го сричаха като мен — буква по буква. Може би и те не го вярваха или отказваха да го възприемат, или поне се изненадваха. Може би и те искаха като мен да крещят, да плачат, да хапят юмруците си, а не го правеха, защото все едно — нямаше кой да ги чуе през умъртвения, бял като мъртвешки саван въздух.

„Зенон Балов — пишеше баща ми с възможната най-голяма скорост за скафандровата ръкавица, но то ми се стори смилащата скорост на образуващия звездата си облак. — Решението е ти да управляваш аварийната торпила. Рей и Целер ще те въведат в не…“

Не, никой не помръдна, никой не направи нито жест! Само аз ли за пръв път научавах, че в торпилата ще има човек? Хвърлих се към плочата, ако може да се нарече хвърляне придвижването в такъв скафандър с механичния му скелет. Блъснах баща си. Заради дангалашкия си ръст го ударих с рамото си по шлема, та той щеше да се просне на пода, ако от другата страна не бе го уловил един от безликите скафандри. Изтрих бързо всичко, оставих само последната частичка от недовършената дума, започваща с „не“, и продължих:

„… съм участвувал в такова решение. Не приемам. Член съм на контролния съвет. По устав те напускат последни.“

Отдръпнах се, а вътре в шлема си продължих да крещя:

— Няма да изляза! Защо аз? Татко, не бива, не бивааа!

Баща ми избърса протеста ми, написа:

„Отново да се гласува в негово присъствие! Общото събрание е властно да промени отделни членове от устава за космически полети.“

Докато се вдигаха бавно, бавно — само поради тежестта ли? — осемте металически десници, аз продължавах да крещя:

— Недейте! Моля ви! — Написах го под нареждането на баща ми и пак го закрещях: — Моля ви, недейте! Не бива!

Не ме чуваха. Никой не ме чуваше, освен собствения ми изтръпнал от ужас мозък. Но как да им напиша, че не ме спасяват по този начин? Че ме пращат към онова, с което бе завършило видението ми и което аз досега бях премълчавал? Нали ще го прочетат като мизерната паника на уплашения да остане сам срещу загадките хлапак!

Осемте десници завършиха своя произнасящ смъртната си присъда над мен полет нагоре. Натам, където според надеждите им лежеше спасението ми. После баща ми, вместо да продължи нарежданията си, като дете ме хвана за ръката и ме поведе със себе си. Мислех, че ме води към шлюза при аварийната торпила и тръгнах покорно, а той ме заведе при окулярите за пряко наблюдение. Вероятно искаше да ми съобщи нещо интимно, за сбогом, на плочата за писане на глупости. Беше празна, само горе някой бе изменил най-стария лозунг в „Не плюй в нищото, то не ти е виновно!“ Баща ми ме побутна обаче към окулярите и аз разбрах какво искаше. Наведох се, погледнах навън в безпрогледността и безвремието, но не видях друго, освен една аварийна торпила с един легнал в нея човек, която весело се носеше към искрящия огнен водопад на пространството. Изправих се, обърнах се към него, но баща ми не можеше да знае, че лицето ми не е озадачено, че цялото искри от една студена и треперлива веселост. Той ми посочи плочата, на която бе написал през това време: „Видя ли къде те пращаме!“

После дълго писа със своя ситен, разкривен почерк, избърсваше прочетеното от мен и продължаваше. Не мисли, убеждаваше ме той, че сме се загрижили толкова за спасението ти. Иначе самият аз нямаше да приема предложението да бъдеш ти. Изпращаме те вероятно на по-скорошна смърт. А сигурно и на по-тежка смърт в самотата. Бъди храбър, Зенон! От теб се иска с цената на всичко да изведеш торпилата извън облака, да спасиш за хората малкото познания, които сме събрали. Това не е милост, сине, това е безмилостно възлагане на тежка отговорност.

Баща ми ме убеждаваше, че нямаме право да се доверим на автопилота на торпилата, дори той да почнел да действува при тягата, създадена от ракетния тласък. И в началото, и после човек трябвало да я води по своите наблюдения и със своя инстинкт. Ръчно се налагало да се запалват и отделните степени на ракетите. Препоръчваше ми да събера хладнокръвието си и издръжливостта си да мобилизирам, а аз не го прекъсвах, за да му кажа, че излишно вече уморява ръката си, че безполезно хаби химикала за писане. Пред лицевата броня на шлема ми си оставаше все така светло и радостно. Искаше ми се да заподскачам като дете на един крак в изчезналата непрозирна белота на въздуха, засиял сега с оранжевите пламъци на взривовете, залюлял се от могъщото и живо движение на пространството, загърмял с рева на водопади и ракетни гърла. Но го съжалих, както съжалих и останалите седмина, и се побоях да не го обидя.

Възможно е да се помисли, че и светлината, и шумът, и движението бяха рожби на тази камера силенс, наречена звездолет, подлудила накрая и мен, както бе подгонила навън горкия Санин. Навярно би трябвало да всмукна от тръбичката тройна доза невролептикум, но нима имам нужда от отрезвяване? Та нали аз ще изляза действително! Нали най-после, най-после ще се изтръгна от тоя ковчег, в който осмина мъртъвци се силят да докажат на една мъртва вселена, че са още живи! Нали единствен аз ще бъда наистина жив и наистина действуващ, все едно за колко време от общото безвремие! Господар ще бъда над безвремието, и над себе си ще бъда господар, а нима не това е щастието, измервано, откакто свят светува, само в мигове?

Баща ми пишеше своите последни бащински наставления, изпълнени с мъдрост и с меланхолията на вярата му в моето избавление. Редеше ги и веднага ги заличаваше така, както веднага и сами винаги са се заличавали в мозъка на синовете всички бащински наставления. Накрая ме прегърна. Но първо, аз бях близо половин метър по-висок от него и второ: представете си как изглежда една прегръдка в суперскафандър!

С нея завършва и мъчението ми да записвам на листове своите объркани и едва ли нужни някому преживявания.

7

Така горе-долу изглеждаха и останалите шест прегръдки, двайсет часа по-късно. Една прегръдка не се състоя. Онзи, който трябваше да ме прегърне и когото аз щях да прегърна с най-голяма болка, не беше вече на звездолета.

Мога отново да диктувам на записната си апаратура, а около мен е светло. И всичко около мен е действително живо, а тази неочаквана живост на метала, на автоматите, на светлината е така упойваща, че ме прави склонен да забравя оня, който остана в тъмното. Затова нека по-напред издиктувам писмото, което бе ми оставил вместо прегръдката си. Написано е върху гърба на една от рисунките на Петер Нойд, изобразяваща някакви карикатурно смешни голи човешки фигури, и аз отделно ще го вложа в документацията. Дано оцелее!

Писмото е било закрепено на люка на шлюзовата камера, където се намираше аварийната торпила. Едва когато ми го връчиха, аз научих, че баща ми и Рей щели ръчно, с помощта на специално конструирана система от лостове и макари, да изведат торпилата навън. Цели десет часа Рей и Целер ми втълпяваха в кой момент какво да върша, но не ми казаха, че излитането й е трябвало да струва живота на двама души. А и аз, заслушан във вътрешния си хаос, не запитах как изобщо ще излети торпилата от шлюза с ракетни двигатели — нали щеше да прати по дяволите целия звездолет. Или най-малкото — ще го разхерметизира. За да се откъсне от кораба, е било нужно тя да се избута навън и да се обърне ребром, та огнената струя да не засегне кораба. Но тъй като не било сигурно дали това ще се окаже възможно срещу натиска на външното поле, чиято сила не познавахме, било решено първо да се направи опитът с извеждането на торпилата. Само ако това се удадело без непосредствени последствия за двамата, щели да ме пуснат през една тръба да вляза в нея. Предположението на баща ми било, че колкото и силно да е вън полето, то няма моментално да убие човека в суперскафандър, който надеждно го защищава в поле от сто хиляди ерстеда. Вероятно само ще снижи работоспособността му и ще предизвика органични увреждания, които по-късно ще доведат до фатален край. Но нали този край очакваше всички ни!

Не вярвам, че Рей и Целер бяха премълчавали всичко това, само защото е имало да ми казват по-важни неща, а писменият начин на общуване изискваше повече време. Баща ми заявил, че той ще бъде единият. Чувам го да казва: „Моля, аз командувам тази експедиция, а човекът в торпилата е моят син“ — макар че го е написал. За другото място се състезавали Рей и Целер, които смятали за свой дълг да осъществят докрай проекта си. Решили въпроса с жребий. А ето че Дарян бе ги лишил от възможността да увенчаят своето дело. След тричасовата почивка, която бяха си дали, за да наберат физически сили, баща ми и Рей заварили торпилата залепена с люка си за изхода на шлюзовата камера. Проходната тръба също била поставена безупречно на мястото й. През същите тези три часа, дадени и на мен за почивка, аз бях дописвал своите глупави записки.

Как бе го извършил сам, когато то навярно и за двама би било изключително трудно? Иначе баща ми никога не би пожертвувал друг човек, освен себе си. Лудостта ли бе му дала силите, оная лудост, която се ражда в тишината и която аз все пак не успях да предотвратя?

В друга бележка той съобщаваше кратко, че при разхерметизирването на шлюза движенията му рязко се забавили. Имал затруднения с дишането, заболял го черният дроб, но той и друг път бил се обаждал понякога. Магнитометърът на скафандъра му си останал безжизнен. Без да бъде сигурен дали не е илюзорно — може да е било от физическите усилия или от влиянието на полето върху организма му — видял слабо светене по самата повърхност на скафандъра, торпилата и стените на шлюза. Нещо като така нареченото синхронтронно светене, което се получава, когато атомарен водород се движи в свръхсилно поле със субсветлинна скорост. Но сравнението му е теоретично, защото той само е учил за такова светене, никога не го е виждал… Ние обаче не видяхме никакво светене. Не знам какво са си помислили другите — възможно е да са решили, че то се е получило при първото нахлуване на околната материя в заприличалия на реактор шлюз, може и да са се зарадвали, че знаят сега къде и как се ражда водородът, тази праматерия за звездите. Аз обаче отново го приписах тогава на реактора на тишината, защото знам с колко измамни светлини тя е в състояние да прогонва мрака пред гладните ни очи.

Нямаше време да коментираме постъпката му. Баща ми държеше да се спази часът за отлитане, а аз бях така зашеметен след странното му или подигравателно „довиждане“ в края на тази бележка, че едва сега съм в състояние да го запитам защо не се е върнал.

Дарян, защо не се върна, питам го аз сега, диктувайки писмата му, за да ви ги препратя. Съгласен съм, че си избрал добър вариант в стратегията на поражението — когато все едно си губещият, да спасиш с гибелта си нещо ценно. Но този вариант бяха избрали и баща ми, и Рей, а те, сигурен съм, щяха да се върнат. Защо не се върна, Дарян? За да спестиш на другарите си гледката на една мъчителна смърт, когато смачканият ти черен дроб започне да те гърчи пред инфрачервените им визьори и те докрай осъзнаят безпомощността си да си помагат един на друг? Или наистина любопитството те подмами по-нататък, все същото наше любопитство, което изобщо ни е домъкнало в тоя край на Галактиката? Или все пак те отведе магията на моето видение, събудило в теб нагона за осъществяването му — онзи мистичен нагон, който отвежда понякога в смъртта хората, когато от отчаяние в същност само им се е приискал някакъв друг, невъзможен за човека вид живот? Защо не се върна, Дарян, поне за няколко часа, колкото да ме освободиш от бремето на вината?…

Питам го и се мъча да видя лицето му, но го виждам да защипва само в ножицата на двата си пръста месестия край на своя арменски нос — сякаш неловко, сякаш от затруднението какъв отговор да ми даде. Защото отговорът трябва да бъде непременно в неговия стил, а пък не всички отговори могат да бъдат шеговити, нали?

На екрана ми се виждат звезди и галактики, облаци и мъглявани, на екрана ми отново е пъстро и радостно, но аз още не искам да се запитвам по какъв начин бликна така чудодейно животът в торпилата. Пъстро и радостно е радиобърбореното на звездите, което пълни тясната й кабинка, защото съм завъртял мазерите докрай. А за да донапълня с живи звуци, с човешки звуци тази славна аварийна торпила, аз изваждам от малката кутия с личните ми вещи — половин килограм ми разреши баща ми, за да се икономисва тяга — оловното патронче, което ми подари Майола Бени. Изваждам от него кристалчето и го влагам в бордовия поливизор, и го пускам така силно, че „Одата за човешката болка“ застрашава да пръсне устоялите на облака ванадиево силициево-лаконови и лантанидови стени на аварийната торпила.

8

Още не мога да се надишам на свежия въздух от бордовата климатична инсталация, след като отворих шлема. Нарочно го пренаситих с кислород и кислородът пламти сега с радостни пламъци в кръвта ми, затова и диктувам така задъхано. Беше неописуемо и ще си остане сигурно неразказваемо. Приличаше на опит да пробиеш с голи гърди стоманена стена. Такова плоско сравнение ми хрумва по простата причина, че, ако изобщо бях в състояние да усещам нещо конкретно, усещах пълната безплодност на опита ни. Не помръдвах сякаш нито сантиметър в посоката, в която се самоизстрелях, не бях сигурен дали изобщо съм се отлепил от звездолета и нямаше да се учудя, ако бях го видял край себе си, когато „това“ се свърши. Нямам друга дума за него, не ми се и търси сега. Свърши се изведнъж, когато се готвех да включа четвъртия ракетен двигател. Рей и Целер изглежда все пак ще могат да се гордеят с конструкцията си. Стига някога да им се удаде такава възможност. Баща ми каза на тръгване, че било безсмислено Икар да предприема спасителна акция — нали никакви координати не ще съм в състояние да им съобщя. А дори и да влязат с ракетни двигатели в облака, как ще открият звездолета в неговото непроницаемо за всякакво съобщително излъчване поле? И все пак аз ще изпратя веднага рапорт, щом се ориентирам и уловя пеленга на препредавателните автоматични станции, които Икар изстрелва около себе си.

Лазерът ми е наред и всичко в аварийната торпила работи безотказно, но ще има ли кой да приеме сигналите ми? Нали не знам колко време е минало? Ако хипотезата на тоя Кардашов… Хронометърът неизменно си съобщава някакъв свой си ден, някакъв час, но от коя година! И от кое летоброене? Иначе все пак изглежда съм се върнал в нашето си време, напук на Кардашов, напук на всички „черни дупки“. Галактиката, както я гледам — същата си е, така че явно не съм излязъл в друга вселена. А да си призная, не ми се и ходи в друга. В тази е хубаво, дори когато сърцето ти вие от болка. А това облакът ли е? Той е, проклетникът! Я по-далеко от него! Хайде, двигатели мили, чакай, гразерният тука все още не може да работи, фотонният трябва, дай да му пуснем една запалителна струя фотони в носа! И да ни види опашката! Все пак го надхитрихме, май. Не е толкова глупав старецът с теорията си за малките победи. Дано издържат! Ще издържи тая звездна раса, жилава е и умна е, само Дарян… Но защо не се обажда Икар? Нали беше изстрелял и подире ни препредавателен радиомаяк? Никакви не се чуват, кой знае от кой край на облака съм изхвръкнал! Но пък не пътувах чак толкова дълго.

. . . .

. . . .

Мисля си за Майола, защото продължавам да слушам музиката й, и се радвам, че може би ще я видя. Здрава ли си, Майола? Колко деца роди вече? Раждай, мила, чуваш ли, раждай! С такава мъдрост се връщам от тая своя „победа“. Само раждането представлява истинска победа и аз не виждам друга победа за нас, въпреки бащиния ми оптимизъм, освен да населяваме Вселената с тайнството, наречено човек.

Мисля си за Хелиана Доля-Морени и се питам какво ли е станало с децата, родили ли са се още като тях, какво ще стане, когато пораснат? Аз обичам тези деца, но те принадлежат към друг свят, в който не мога да ги последвам, а родителската любов не бива да пречи, нали? Питам се още успяла ли е моята малка Евичка да си възвърне способността „да се слива с пространството“. Много искаше да си я върне, горката, и не беше особено щастлива в затворената система на нашата любов, въпреки че като всяка жена общо взето умело се преструваше. Какво да правя, като и двамата сме родени може би на границата на два етапа, но съвършено различни граници между различни етапи. Дарян би казал: Ситуация в една игра, в която липсва стратегия за спечелване. Или самата любов е такава игра? Нищо, ще порасне Ерки, тя ще се омъжи за Ерки, както Майола Вени се омъжи за мен, и ще му пее стари тъжни песни за Икар, там, в онова пространство, чийто безтемпературен вакуум също ще бъде вече стоплен от крехките тела на хора. Там, сред ония свръхцивилизации, с които така безуспешно се опитваме да установим контакт, Хелиана ще тури началото на един нов матриархат и ще разказва на своите деца и внуци приказки за Долната Земя. Ще им се струват сигурно много фантастични тия приказки, но да се надяваме, че те ще ги обичат. А когато след векове или хилядолетия нейните неандерталчета се цивилизоват, може би ще разпознаят в гените си спомена за Земята и ще тръгнат подир приказките за нея да я търсят. Както и ние, естествено, не ще престанем да търсим своите странни деца, за да се срещнем в пространството и затворим кръга на великото единство на световете.

. . . .

. . . .

Мисля си и за икарци, но е напразно да се питам докъде са я докарали с Териана, защото все още не знам какво е станало с времето, докато съм бил в облака. И все пак не мога да не си представям разни неща — така по-силно усещам, че съществувам. Ако няма кой знае какви промени с времето, сега там сигурно бушува вече цялата техническа мощ на Икар. Десетте хиляди механоробота и хилядата командуващи ги психороботи, които досега лежеха в складовете, са строителна армия, на която малко проекти могат да се опрат. Не бих се изненадал, ако подземният град — и то многократно по-голям от икарския — е готов. И майка ми сигурно е пуснала вече да се аклиматизирват в него първите му жители — микрофлората и микрофауната, съпътствуващи човешкото тяло. Да, ще се заровят хора и машини в утробата на Териана, като семена ще се заровят, от които един ден ще поникне още една човешка цивилизация. А тя ще роди след това нови икарци, за да потеглят пък те из галактиката. Мамо, питам я, какво правят твоите лъвове, мамо? Не ги дръж дълго под земята! И още ли тъгуваш, мамо, като всички майки, за един по-покорен син? Не тъгувай, майко, защото и на мен сега още не ми се тъгува!

. . . .

. . . .

Ето такива сантиментални баналности ми идват на ум, както си лежа край автопилота, все още в суперскафандъра и разсеяно заслушан в квантовия шум на светлината, долитащ от всички посоки на Галактиката. Само една посока е тиха, посоката на облака с неговото влудяващо мълчание, но аз си я запълвам с Майолината ода на болката. Те не подхождат, тия баналности, за един злобар с четиридесет и седми хромозом, но са съвсем в стила на човек, току-що измъкнал се от лапите, прегръдката, косата или с каквото там друго древно средство си служи смъртта. А защо в същност — „измъкнал се“? Та в онова свое проклето видение аз не видях смъртта си! Впрочем, аз не видях смъртта и на Дарян, нито смачкания му черен дроб, така че, щом сме способни да вярваме на фантастичните приказки, защо той да не е още жив? Ако човек не може в никакво състояние да види собствената си смърт, дори когато се слива с пространството и прекрачва прага на безвремието, то смъртта на Дарян… Дали пък тоя облак не е толкова страшен, сигурно не е, щом Дарян сам избута торпилата, и арменецът сега си се рее в своя суперскафандър из него и съзерцава, и се радва на неща, които ние в ковчега на звездолета, в ковчега на познанието, каквото представлява всяка наша машина, никак не можехме да видим?… Смешно е, разбира се, да се мислят такива неща, но очевидно за мен отново е настъпил часът на ненаучните, на фантастичните приказки.

. . . .

. . . .

Затова сигурно не мисля за облака. Просто още не искам да мисля за него — нито дали е черна дупка, нито дали е раждаща се звезда или шлюз към стара, като нашата, антивселена. Просто ще се върна да го поогледам, докато Икар се обади на сигналите ми. Да видя поне откъде съм излязъл. След като двигателите ми са в изправност, след като имам още непокътнати два ракетни двигателя, не е нужно да бързам. Икарци, стига да са живи и здрави, ще си получат резултатите. Оскъдните резултати от една игра, в която още не са открили стратегията на спечелването.

. . . .

. . . .

Вероника, мила, наистина ли запя накрая „Одата за човешката болка“? Запя ли я или само я повтори? Но защо толкова късно, ти, бързата, умната, защо така късно? Или изплакваше с нея невъзможността си да останеш при нас? Но толкова ли, толкова ли невъзможно е да бъдем заедно?

. . . .

. . . .

Автонастройката на приемателя забръмчава с неприятния си звън — тревожен, дори когато той е уловил нещо очаквано и радостно. Сигурно е най-после пеленгът на някой от нашите маяци. Оставям диктофончето си отворено, за да влезе и той в разказа ми. Така ще стане по-драматичен, нали?

. . . .

. . . .

— Балов, обадете се! Обадете се и викайте „ура“!

Това е гласът на Хансен, който на звездолета покрай другото отговаря и за съобщителните му средства.

— Балов, обадете се! Защо мълчите? Ние ви виждаме, не сме далеч. Защо мълчите? Приемаме непрекъснато призивните ви, защо мълчите?

— Как се измъкнахте? — Това съм аз, след дълго мълчание, защото имаше за какво да се помълчи.

— Не знам. Както не усетихме „удара“, така не усетихме и излизането от облака. Тоест, усещаме го, разбира се, и още как го усещаме! Ха, ха, ха. Изглежда все пак стана това, което предположихме с протуберанса. Или със затварянето на шлюза, както го нарече някой. Здрав ли сте? Всичко в изправност ли е? Защо сте в такъв курс? Карайте, карайте, колкото се може по-далеч от това омагьосано място!

— Значи, повярвахте на собствените си приказки, а? Съвсем не е така, аз ще ви кажа как стана, видях го с очите си. Вероника не ни подмамваше. Просто бяха я изключили, защото се завръщаше в света, откъдето са я изпратили. И този свят съвсем съзнателно се предпази да ни убие. Защото знае вече всичко за нас. Но тя се изхитри все пак да изпее една наша песен.

— Зенко, виждам, че ти е весело. — Това е вече баща ми. — Щом всичко е наред, давай към нас! И по-далеч от облака, чуваш ли! Едва се отървахме.

— Но Дарян остана вътре, нали? И Вероника остана вътре!

— Зенон, какво си намислил?

— Не се тревожи, татко, ще ви настигна. Вие имате копия от изследванията, така че не съм ви особено нужен. Но няма да се случи нищо. Само ще облетя една по-широка част от него.

— Не си играй, момче! За сега нямаме нито сили, нито средства да го изследваме.

— Имам още два ракетни.

— Глупости! Не си въобразявай, че си излязъл с двигателите. Облакът просто ни изхвърли навън и едновременно. Втори път едва ли ще бъде толкова великодушен.

— Значи все пак не иска смъртта ни.

— Зенон, като баща те моля, но като ръководител на експедицията ти заповядвам: върни се незабавно на борда! Ние няма да потегляме веднага. Ще облетим облака, но не от такова разстояние, разбира се. Чакаме те!

. . . .

. . . .

Звездолетът наистина е съвсем наблизо, затова и разговорите ни протичат като в общо помещение. Да, ето че и баща ми се обади! Също като тогава. Но защо не мога като тогава да видя как изтича пространството или как блика от извора си? Защо са слепи очите ми? Татко каза, че ми било весело, весело ми е, разбира се. На човек винаги му е весело, когато може да разкаже една своя приказка. Иначе играта си е неизменно тъжна. Зарът просто се изтърколи този път на тая си страна, присъждайки ни късмета да останем живи и да се хвалим пред лековерните, че сме видели един от загадъчните извори на нова материя. Какво трябваше още да направя? А, да! Ще изстрелям за всеки случай към звездолета контейнера с резултатите. И с тия мои записки. Макар че не съм тръгнал на смърт. Ако съзнателно или несъзнателно съм тръгнал към смъртта, Хели непременно щеше да ме спре. А тя вече нито веднъж не дойде. Или е престанала да ме обича?

. . . .

. . . .

Вместо нея се появи Териана. Огромна и разкошна. Застана точно между мен и облака. Тъкмо когато му се заканвах: Ей, облак, защо не ни искаш? За недостойни ли ни смяташ? Или за безинтересни? Затова ли ни изплю с такова пренебрежение, разбрал-недоразбрал какво представляваме? Или наистина се уплаши да не ни убиеш? Не бой се, ние сме много и сме неизтребими! Защо тогава не върна и Дарян? А Вероника защо ни взе? Поне нея можеше да ни оставиш! Искам си я обратно, чуваш ли! Изобщо, помъчи се все пак да разбереш как стоят нещата при човека! Като си такъв голям и могъщ, може пък ти да съумееш да ги разбереш.

. . . .

. . . .

Тази холограма ме обърка в каква посока да изстрелям контейнера. Всичките ми екрани е запълнила. Заради нас ли са я изпратили тука или заради облака? Добре са се сетили обаче. Нека виси под носа му, както и той ще виси над главите им, загадъчен и предизвикателен. Икарци все още вдигат лица от своята Териана, за да попоглеждат насам и един ден непременно ще долетят отново при тоя тайнствен свят, в който навярно ще може да се влезе, само ако се превърнеш в един свръхмощен снаряд, какъвто съм аз сега в моята аварийна торпила с фотонния двигател и с двете ракети отстрани.

. . . .

. . . .

Сигурно си личи, че не се зарадвах на Териана, макар да е толкова красива. Силно са усъвършенствували предаването, явно е! Така релефна и осезаема е, че отначало, уморен от толкова чудеса и видения, я взех за истинската. Пуснах й дори един лазерен лъч, но той не се върна. Мина през оранжевия й екваториален континент, навлезе в облака зад нея и сигурно стигна до неговия мистериозен център. Та затова не се зарадвах на новата гениална дяволия на икарци. Иначе за нормалния човек би трябвало да е приятно да я посъзерцава. Там сега се трудят хора и машини, за да създадат един нов свят за хора и машини. Там вече се съчинява може би и една нова приказка за живота или се досъчинява оня мит, който ни призоваваше да браним Варий Лоц.

. . . .

. . . .

Но може ли докрай да вярваш в един мит, в една само приказка? Винаги съм си мислил, че се движим към единството във Вселената, а изглежда съм си го представял неправилно. Сега, останал пак сам, ми се струва, че също сме подвластни на силата, наречена слабо взаимодействие, и се разпадаме като ядрата на нестабилните елементи, търсейки без прекъсване своята непостижимо далечна стабилност. За колко милиарда години уранът се превръщаше в успокоеното меко олово? Струва ми се още, че вървим по обратния път в безкрайността, по пътя на великите и неумъртвими елементарни частици, които с превращенията си строят пъстрото многообразие на Вселената. И ми се струва, мислейки за писмото на Дарян, че и аз не съм нищо повече от една нормална или античастица. Примерно като оная с дългото и помпозно име на древен хидалго — антиомега минус хиперион. Та, пръква се изневиделица един такъв антиомега минус хиперион, на който ако измериш движението в реактора на живота, не можеш да определиш пък мястото му или обратното, и преживява той някак отредената му милиардна част от секундата в безконечността на времето, за да се превърне веднага в нещо друго. И така нататък.

. . . .

. . . .

За сега — край!