Самотна пеперуда

1 януари 2013 година

Нов ден, нова година.

Юхан Рока вървеше предпазливо по тротоара, за да не се подхлъзне. Усещаше умората като тясна каска около главата си. Вчерашната драма с Анхелика не беше единствената причина за безсънието му. Яна беше изчезнала безследно. Няколко колеги се бяха опитали да й се обадят, но не бяха успели да се свържат.

Ялмар Албинсон — колегата, който най-често работеше с нея, беше отишъл до дома й и беше почукал на вратата. Беше намерил вратата заключена и с пуснато резе. Наистина последните няколко дни Яна боледуваше. При това доста тежко, както изглеждаше. Но не беше толкова зле, че да не може да се обади по един или друг начин. Скоро щеше да се наложи част от колегите да преустановят работата си, за да започнат да я търсят. Известно време Рока се упрекваше за изчезването й. Беше се засегнала, когато я видя гола. Но защо беше необходимо да потъне вдън земя?

Точно когато зърна участъка, се разнесе мелодията на телефона му. Обаждаше се Фатима Воа от рецепцията. Той си помисли, че тя е изключително старателна млада дама. Винаги беше на работното си място.

— Трябва да го махнем, каза човекът, който се обади. Там пречи — каза Фатима задъхано. Рока чу потропването на токчетата на ботушите й.

— Окей, окей. Какво по-точно трябва да махнем? — попита той.

Жената винаги беше ентусиазирана и с желание да даде приноса си към разследванията, но нерядко започваше отзад-напред, когато трябваше да разкаже нещо.

— Един ловец се обади и разказа за трактор със снегорин, който някой е оставил в парцела му. Там пречи. Нали търсим снегорин?

— Той каза ли още нещо за снегорина? — попита Рока.

— Само че иска да отидем и да го махнем — отговори Фатима. — Намерил го, когато излязъл да разходи кучето. Остави точни координати от джипиеса на каишката.

— Какъв умник само. Можеш да съобщиш на ловеца, че ще отидем и ще погледнем снегорина, преди да успее да се изпърди за първи път тази сутрин — каза той и прекъсна разговора.

Все още не бяха загубили. Рано или късно извършителят щеше да допусне грешка. Рока го знаеше. Или защо не извършителката? Той отвори вратата на участъка. Беше време да опитат да открият Евелина Улсдотер.

Евелина Улсдотер не се сдържа да не се обади на Мануел Батиста, когато се събуди сутринта. Той веднага дойде. Сякаш не беше правил друго, освен да чака обаждането.

Сега те лежаха в хотелското й легло. Тя се обърна към него. Той беше гол и със затворени очи. Този път тревогата, която тя изпитваше заради причиненото на Юханес, не беше изобщо толкова силна, въпреки че все пак я усещаше. През ума й премина смътна мисъл за медицинския препарат и тя помисли набързо дали да попита за него. Но вместо това погъделичка Мануел по тялото, той опита да се отдръпне и избухна в смях. В следващата секунда се нахвърли върху нея и я загъделичка, докато тя не запищя и не го помоли да спре.

Те се гледаха, докато смехът им не утихна. Мануел се наведе над нея и докосна устните й със своите. Внимателно пъхна език в устата й и когато Евелина отвърна на целувката му, тя усети острия вкус на мента. Той започна да хапе предпазливо устните й, а после прокара езика си по шията й до гърдите. Когато засмука зърното на гърдата й, Евелина усети как се подготвя да го приеме, сложи ръцете си на раменете му и го натисна надолу.

Той разтвори срамните й устни. С нетърпеливия си, стегнат език започна да ближе кремообразната й влага. Евелина сложи ръката си до устата му и започна да масажира своята точка на удоволствието. Езикът му изпълни набъбналата й цепка и започна да влиза и излиза в такт с движенията й.

— Ho sempre voglia di te, lo sai44 — каза той дрезгаво и вдигна единия й крак към рамото си. След това хвана члена си и я плесна с него точно между разтворените крака. Тя изпъхтя, а той приближи главичката до клитора й и започна да я гали все по-бързо. Мускулите в тялото й се свиха и тя трябваше да положи усилия да спре подранилия оргазъм.

Какво в този мъж я привличаше толкова много? Защо беше способна да свърши веднага? Всички морални скрупули се стопяваха, когато се слееше с него.

Той вдигна другия й крак и с ръцете си натисна и двата назад. Тя извика, когато задната страна на бедрата я заболя, но забрави за болката, когато усети върха на члена. Мануел проникна бързо и мощно в нея. Тя се протегна, за да обгърне хълбоците му, и го притисна към себе си. В отговор той натисна още по-силно краката й и тя усети как тялото й го обгръща все по-плътно.

Той я чука буйно, почти болезнено. Но когато се притисна с все сила в нея и се задържа дълбоко вътре, тя усети как той достига до точка, до която никой никога не беше достигал. Видя светлинки пред очите си и извика.

Изведнъж нещо я удари по бузата и тя вдигна поглед към Мануел. Неочакваният удар беше последван от още един по другата буза.

— Престани! — извика тя инстинктивно, но усети как болката в кожата се превърна в спазъм между краката. Мануел сложи ръка върху устата й и продължи да тласка тялото си напред-назад. Евелина затрепери и двамата заедно ускориха движенията, докато той изведнъж не излезе от нея. Тя усети засмукване между краката, сякаш напрегнатите й вътрешности се опитваха да придърпат обратно онова, което току-що беше изчезнало.

— Продължавай!

Тя отпусна краката си на леглото и се втренчи в него. Той седеше и държеше члена си. Евелина усети как собствените й течности капят от него и се стичат между краката й. Тя искаше да изпитат максимално удоволствие, да достигнат дотам, докъдето досега не бяха достигали, но той я дразнеше. Тя изстена и го дръпна, за да влезе отново в нея. Но той не искаше. Пак започна да я дразни. Влажният му, твърд член се докосваше до нея, а после пак се отдръпваше.

— Vieni qui45 — каза той настоятелно и я придърпа до седнало положение. Тя се вгледа в очите му, докато се приближаваше към члена му. Целуна главичката, а после започна да я облизва. Мануел хвана главата й и вкара члена си в устата й.

Тя го засмука настървено и се наслаждаваше на общия им вкус. През цялото време го гледаше. Косата му се беше накъдрила на слепоочията от избилата пот. Тя не искаше да пропусне момента, когато лицето му щеше да се изкриви от удоволствието.

— Ora… ora vengo46 — изрече той и притисна главичката към езика й. Тя видя подивелия му поглед, а в същия момент измежду стиснатите му челюсти се изтръгнаха поредица от дрезгави сумтения. Семенната течност избликна на ритмични тласъци и соленият вкус се разля в устата й. Неудържима сила завладя мускулите й. Събра се в една точка вътре в нея и тялото й се изви като тресяща се дъга.

Когато спазмите утихнаха, Мануел падна върху нея. Тя се вслуша в сърцето му, което биеше върху нейното, и й се стори, че пропада през леглото. Изчезна заедно с Мануел.

Тя се събуди, защото Мануел се надигна в леглото. Виеше й се свят и за миг не знаеше къде се намира. Той погледна към мобилния й телефон, който беше до тях в леглото. Когато въртящите се мъгли пред очите й се разсеяха, тя чу и сигнала. На екрана се изписа „скрит номер“. Тя не желаеше да отговори и натисна бутона, за да прекъсне разговора.

— Ало — чу се някакъв далечен глас. — С Евелина Улсдотер ли разговарям?

Евелина затаи дъх и осъзна, че е натиснала „Отговори“, вместо да прекъсне.

Мануел се размърда зад нея.

— Cosa с’è? — попита той.

Евелина му направи знак да мълчи и се протегна към телефона, за да може да прекъсне разговора.

— Ало — каза гласът отново. — Обажда се Юхан Рока от полицията в Худиксвал.

Юхан Рока седеше с мобилния телефон до ухото. Какво правеше тя? И на испанец или на италианец беше гласът до нея, който чу? Той разбра, че Евелина Улсдотер няма ни най-малко желание да разбере какво иска да й каже. Е, добре. Не му оставаше друго, освен да прояви старание и да опита отново по-късно. Рока имаше и още едно задължително обаждане в своя to do-списък47. Отдавна не беше имал повод да въвежда номера й, но вече беше време.

— Юхан Рока, отдавна не сме се чували — отговори женски глас. — Къде се дяна?

В гърдите му се разля радостна топлина. Анели. Според него тя беше най-интелигентната от отдела за специални разследвания в „Телия“ и му беше помагала безброй пъти. Анели беше излязла в отпуск, за да учи във Вашингтон, но сега се беше върнала. „Благодаря ти, „Телеверкет“ — помисли Рока.

— Ами, сега е ред на Худиксвал — каза той. — Следващия път може би Бора Бора, кой знае?

— Не бих се учудила. С какво мога да ти помогна? — попита Анели и почти се чу как се усмихва широко.

Рока обясни от какво има нужда.

— Лошите упорстват да използват предплатени карти, а ние разполагаме с няколко номера, които са важни за разследването. До момента не съм успял да намеря информация, която да ни е от полза. Явно са съвсем наясно как да действат, за да не оставят следи в мачтите и базите с данни на мобилните оператори. Но няма да се откажа, докато не разговарям с теб.

— Защо мислиш, че аз мога нещо, което колегите ми не могат?

— Защото знам, че е така — каза Рока. — Или поне можеш да свършиш работата по-бързо.

— Дай ми номерата. Не обещавам нищо, но ще проверя, естествено.

Анели винаги го караше да осъзнава болезнено ясно, че технологиите, които бяха по-сложни от дистанционното за телевизора, не са за него. Той убеждаваше сам себе си, че причината е липсата на интерес от негова страна и нищо друго.

— Значи, давам ти задачата да изровиш и последната нула и единица, която злодеите са оставили след себе си — каза той и й издиктува телефонните номера.

Рока знаеше, че Анели се настървява, когато трябва да се понапъне. А „да се понапъне“ в нейния случай можеше да означава нечовешки усилия за всеки друг.

— Ще направя всичко възможно, но не обещавам нищо — отговори тя.

Рока се усмихна. Знаеше, че ще му се обади с важна информация.

Когато той приключи разговора, телефонът отново завибрира. Есемес. От Яна. Той потръпна.

— Благодарни сме ви, че успяхте да дойдете днес — каза Юхан Рока, когато с Пеле Алмен се настаниха от едната страна на масата в стаята за разпити.

Той си наложи да спре да мисли за Яна. Тревожеше се, въпреки че тя го беше уверила, че няма нужда.

— Няма проблеми — каза мъжът от другата страна на масата. — Носи се слух, че Енстрьом е бил убит. Естествено, че ще искам да помогна, ако мога.

Рока огледа свидетеля с плетения пуловер и дънките, които скоро сами щяха да си потърсят пералня. На главата си носеше ушанка. Тя явно беше на главата му, откакто термометърът беше паднал под нулата през есента.

— Колко често ходите на „Хагмюрен“? — попита Алмен.

— Винаги, когато мога — каза мъжът убедително.

— Виждате ли Енстрьом там?

— Да, засичали сме се няколко пъти. На „Хагмюрен“, „Бергсокер“ и „Болнес“. И на „Йевлетравет“ това лято.

Мъжът изброяваше на пръсти всички хиподруми в околността.

— Знаете ли дали често е печелил? — попита Рока.

— Енстрьом разбира от коне. Това трябва да ви е ясно. Нали спечели триста бона на втория ден на Коледа — каза мъжът. — Дуеше се като пуяк.

В ума на Рока изникна споменът за удостоверението за печалба в дома на Енстрьом.

— Видяхте ли дали е разговарял с някой непознат на хиподрума тогава? — попита Алмен.

Мъжът се облегна на стола и се залюля, а в същото време извади кутийка със снюс и изпсува, когато видя, че е празна.

— Говореше с всички, както обикновено. Прекалено много плямпаше, винаги съм бил на това мнение.

— Охранителите, с които разговаряхме, споменаха, че извели един пиян мъж, който досаждал на Енстрьом — каза Алмен и след известно колебание побутна собствената си кутийка със снюс през масата към мъжа, чието лице веднага светна.

— Да, видях. Стоях зад Енстрьом на опашката за касата. Беше спечелил от Гуд Инъф. Ако питате мен, не ставаше въпрос за дребна сума, въпреки че не искаше да го каже на Големия играч.

— Големия играч?

— Големия играч, той винаги пие. Особено когато печели. Но всъщност не е опасен.

— Мислите ли, че Енстрьом е имал истински врагове? — попита Рока.

Погледът на мъжа потъмня и той се наведе напред.

— Трябва да разберете едно нещо — каза. — Много хора говорят, сякаш разбират от конни надбягвания. Енстрьом беше от тях. Дори беше малко надменен, виреше си носа.

„No shit“48 — помисли Рока.

— Но смятате ли, че някой може да се е ядосал толкова на Енстрьом, че да го убие? — попита той после.

— Нямам представа. Но когато печелиш големите суми, не трябва да се хвалиш. Завистта е смъртоносна — каза той.

— Кога си тръгнахте самият вие от „Хагмюрен“?

— Останах до последното надбягване. Опитах да компенсирам всички загуби. Надбягванията са си надбягвания, а надеждата умира последна — каза той и разтвори ръце.

— Забелязахте ли нещо друго онази вечер — нещо по-различно?

— Сега, като разбирам накъде биете, си спомням, че наистина видях един, който стоеше близо до Енстрьом и долу до финиша, и после на гишето.

Рока се наведе напред.

— Знаете ли кой е бил?

— Не, никога не го бях виждал. Сигурно за първи път е бил на надбягвания.

— Защо мислите така?

— Стоеше и от време на време говореше по телефона с гръб към финиша. А после на гишетата — стоеше прекалено настрани, за да се предполага, че ще взима печалба, ако разбирате какво искам да кажа.

— Можете ли да го опишете?

Мъжът се замисли.

— Беше необичайно нисък. Нисък, но широкоплещест, изглеждаше як. И носеше кожено яке, ако не се лъжа.

Рока и Алмен се спогледаха в израз на мълчаливо, незабележимо за незапознатите единомислие. Описанието отговаряше на това на Кенет Фермволт.

Евелина Улсдотер се притисна към таблата на леглото. Мануел си беше тръгнал. Той не разбираше защо тя изведнъж поиска да остане сама, но когато закрещя и за малко да заплаче, я остави. Тя отново изслуша добре познатия глас от телефонния секретар.

„Да ми зададе няколко въпроса информативно“ — помисли тя. Това сигурно не значеше, че е заподозряна за нещо. Нали?

Юхан Рока. Именно него беше видяла, когато беше в ресторанта. Беше го познала, но се надяваше той да не я е познал. Полицай ли беше? Никога нямаше да предположи. Но парченцата от пъзела започваха да застават по местата си. От полицията явно някак бяха разбрали, че се познава с Монс.

Тя беше на път да се паникьоса. Трябваше да се обади на Юхан Рока, иначе той със сигурност щеше да я потърси отново. Но първо трябваше да се посъветва с някого. Но с кого? С Юханес? Тя избра номера му и преди да се замисли, му позвъни. На Карибските острови беше посред нощ, но нямаше как. Сигналите отекваха. Един, два, три пъти. Изведнъж в слушалката се чу щракване.

— Евелина? — отговори Юханес. Гласът му се заглушаваше от кънтяща музика и смеещи се хора.

Евелина седеше мълчаливо, притиснала телефона към ухото си. Нямаше ни най-малка представа какво да каже. После сложи телефона пред себе си. Втренчи се в него.

— Ало, Евелина, там ли си?

С едно натискане разговорът беше приключен и тя отпусна ръката, с която държеше телефона. Нямаше смисъл. Сълзите потекоха по бузите й. Никога досега не се беше чувствала толкова самотна. Никога толкова безпомощна.

Тя дълго стоя облегната на стената. Изведнъж ръката й се разтресе от вибрацията на телефона. Скрит номер. Тя избърса сълзите с опакото на ръката си и се изправи. Най-добре да приключи този въпрос.

— Евелина Улсдотер — отговори тя с неясен глас и придърпа краката си под тялото си.

— Юхан Рока, полиция на Худиксвал. Извинявам се, ако ви безпокоя, но се натъкнахме на името ви в едно разследване и искам да ви задам няколко въпроса.

Евелина не продумваше. Мислите се вихреха в главата й и тя почти забрави да диша.

— Ало, там ли сте?

— Да — отвърна Евелина тихо. — Какво всъщност означава това?

— Означава, че смятаме, че може би разполагате с информация, която може да ни бъде от полза за разследването.

Тя опита трескаво да намери изход от цялата ситуация. Остър коментар, за да не се налага да продължава разговора.

— Каква може да е тази информация?

— Имаме основания да предполагаме, че си била с Монс Сандин в деня преди Бъдни вечер, в Худиксвал. Вярно ли е?

Евелина изпсува наум и преглътна с усилие. Бяха се видели няколко пъти в седмицата преди Коледа и всеки път внимаваха. Въпреки това някой ги беше видял… В такъв случай вероятно същият човек беше видял, че се бяха скарали. Може би също ги беше чул. Тя се забави с отговора.

— Вярно е. Срещнах се с Монс в деня преди Бъдни вечер.

— Какво правихте?

— Седяхме в колата му и разговаряхме. Нищо повече.

Тя се опита да говори колкото може по-учтиво и конкретно, без да казва нищо повече от най-необходимото.

— Свидетелят твърди, че му се е сторило, че се карате. Вие сте излезли от колата на Монс, като сте затръшнала вратата. Така ли е?

Евелина си пое дълбоко въздух.

— Да, така е.

— Защо се скарахте?

Тя се прокле, че се е забъркала в тази каша.

— С Монс имахме връзка — отвърна. — Но аз исках повече от нея, отколкото той.

— И затова сте се ядосали и сте си тръгнали?

— Може да се каже.

— Какво правихте на Бъдни вечер между петнайсет и седемнайсет часа?

Евелина затвори очи и облегна главата си на стената.

— Празнувах Бъдни вечер с моя… моя партньор в дома на мама в Худиксвал.

Нямаше нужда да разбира, че са скъсали, помисли Евелина. Или че поне щяха да скъсат.

— Излизахте ли от къщата в някой момент?

Тя преглътна и се прокашля.

— Целия ден бяхме там.

— Майка ви или партньорът ви могат ли да потвърдят това?

Евелина затаи дъх. Стомахът й се сви. Тя преглътна с усилие и се опита да диша спокойно. Мама беше ходила на коледен обяд у една несемейна приятелка и се беше върнала чак по-късно вечерта. Колкото и да й се искаше, оставаше само един човек. Евелина прочисти гърлото си и заговори:

— Да… Юханес може да потвърди.

— Добре. Ще се свържем с него. Както сигурно знаете, съпругата на Монс, Хена, е намерена мъртва и за да разрешим случая, се нуждаем от цялата информация, която можем да получим. Монс каза ли ви нещо, свързано с Хена?

Нещо я преряза, когато той произнесе името й.

— Само че се чувствала зле. Че сега искал да й обърне повече внимание. Смяташе, че е пренебрегнал семейството си. Изпитваше ужасни угризения.

— Както сигурно знаете, аз също съм роден в Худиксвал — каза Рока. — Спомням си, че преди години двамата имахте връзка. Може ли да попитам колко дълго бяхте заедно?

— Виждали сме се от време на време, вече сигурно има петнайсет години. Някои години сме се срещали по-често, отколкото други.

— Благодаря ви за помощта. Ако трябва да ви зададем още въпроси, ще ви потърся отново.

Евелина прекрати разговора. Остана да седи в леглото, втренчена пред себе си. Сега въпросът беше какво да каже на Юханес. Не искаше полицията да я изпревари. Тя набра отново номера му и изчака да се чуе сигналът.

— Телефонът на Юханес, Маделен се обажда — чу се весел глас. — Мога ли да ви помогна?

— Не… благодаря — отвърна Евелина и прекъсна разговора. Стана от леглото и навлече дънки и пуловер. Щеше да се наложи да се оправя сама.

Бирк Педершен излезе от сградата на „Виа Санта Моника“ № 6. Погледна първо в едната посока, а после в другата, преди да продължи по тротоара. Минаваше десет сутринта, но улиците на Флоренция все още бяха пусти. Въздухът беше остър и студен, но много по-свеж, отколкото вътре в общежитието. Той спря, за да си поеме дълбоко въздух няколко пъти, а после метна кафявата раница на рамото си, пресече улицата и тръгна към центъра. Беше време да изпълни задачата, за да може да се върне вкъщи.

Не беше много трудно да намери банката. Хена беше написала кратко описание на маршрута и го беше сложила в плика заедно с ключа. Когато стигна, той сложи и двете си ръце на стъклената врата и се наложи да натисне силно, за да може да я отвори. Във фоайето срещна двама мъже с палта и веднага отскочи настрани, а после мина покрай стената и влезе в залата, където банковите служители седяха зад стъклените прегради на гишетата.

Трябваше му малко време, за да се ориентира в системата за редене на опашка в банката или по-точно да проумее как да се държи при липса на система. Явно между чакащите реда си беше в сила негласно споразумение.

След половин час Бирк усети как погледите се насочиха към него и се престраши да се приближи до едно свободно гише. Успя да обясни за какво е дошъл и го насочиха към господин с костюм, който го поведе към вътрешността на помещението. Минаха покрай врата с кодово заключване и слязоха по каменно стълбище. Още две врати със системи за сигурност ги отведоха в стая със сводест таван.

Бирк огледа помещението. Светлината беше слаба, а температурата на подземния етаж беше значително по-ниска, отколкото на партера. Вътре имаше редици с банкови сейфове. На ключа, който беше получил от Хена, беше посочен номер тринайсет. Той го показа на мъжа, който кимна дружелюбно и се насочи към редицата със сейфове в дъното. Застана до нея и направи знак на Бирк да влезе.

Той проследи номерацията на сейфовете и няколко метра по-навътре намери търсения. Сейфът беше в най-долната редица и се наложи да клекне, за да може да пъхне ключа в ключалката. Две завъртания и вратичката се отвори. Светлината в помещението не беше достатъчна, за да се види какво има вътре. Той протегна ръка и попила. Сейфът беше дълбок и Бирк трябваше да търси покрай стените, докато накрая не намери нещо чак в дъното. Изглежда беше някаква книга. Той хвана предмета и го издърпа.

Наистина беше книга. Корицата беше от кафява кожа с рисунка на лилия отпред. Той отвори книгата и поглади листовете с ръка. А после седна на пода и зачете.

Изведнъж въздухът стана по-топъл. Не много, но все пак. Заради вариращите температури заснежените тротоари в Худиксвал се бяха заледили и бяха станали хлъзгави, а все още не бяха изчистени.

Анхелика Фернандес извървя последните метри до кафенето колкото можеше по-бързо с ботушите си на високи токчета. Зъзнеше и придърпа черното, тънко кожено яке по-плътно около тялото си, докато притичваше по малкото стълбище и минаваше през вратата.

Приятелката й Петра вече седеше и чакаше на една от масите с голяма чаша в ръката. Анхелика искаше нещо топло за пиене и отиде на бара, за да поръча.

Тя огледа помещението. Беше почти празно, с изключение на една възрастна дама, която седеше сама на една от масите до прозореца. „Хората още не са се събудили след посрещането на Нова година“ — помисли тя.

— Едно голямо лате — каза Анхелика с тих и треперещ глас. — С допълнителен шот еспресо.

След това отиде до масата, където седеше приятелката й. Петра се изправи, за да я прегърне.

— Тревожа се за теб. Какво е станало? — прошепна Петра и седна.

— Той не иска да се среща повече с мен — отвърна Анхелика и седна срещу нея. — Няма значение какво ще кажа, вече е взел решение.

Тя захлипа.

— Може би така е по-добре — каза Петра. — Искам да кажа, че той е почти на четирийсет.

— Да, но е страхотен. Не е като другите. Разсмива ме. Създава ми усещане за сигурност. И ме кара да се чувствам най-красивата на света.

— Не само той смята, че си красива, Анхелика. Я се стегни!

— Никога няма да срещна друг, който да е толкова добър в леглото — изрече момичето отчаяно.

Тя помълча известно време и погледна притеснено към възрастната дама, която единствена може би беше успяла да чуе какво беше казала.

— А има и още нещо. Онзи другият, нали знаеш — прошепна.

— Мислех, че си скъсала с него — изсъска Петра.

— Да, естествено, че скъсах. Но той пак се обади. Не разбира от дума.

Анхелика осъзна колко истерично звучи.

— Значи сте си лика-прилика — рече Петра безцеремонно с лека усмивка.

Анхелика стисна чашата с кафе.

— Не е смешно, страх ме е. Ужасно ме е страх — прошепна. — Казва, че не иска да живее, ако не може да бъде с мен.

— Това са само приказки, празни заплахи — успокои я Петра.

— Ами ако направи нещо необмислено!

Анхелика закри лицето си с ръце.

— Ами, не може да излизаш с него само защото те заплашва — каза Петра.

— Държа се много странно, когато се видяхме за последно на Бъдни вечер.

— На Бъдни вечер ли се срещнахте? Стори ми се, че каза, че ще празнуваш у дома с родителите си?

Възрастната дама обърна глава. Анхелика се наведе напред и прошепна:

— И наистина си бях у дома, но след „Доналд Дък“ и всичко останало той ми прати есемес. Искаше да се видим. Казах, че можем да се срещнем в стаята в „Стадсхотелет“. Мислех да използвам случая да скъсам окончателно с него.

— Но той не желаеше?

— Не, но не беше само това. Изглеждаше, сякаш е взел нещо. Беше потен и говореше несвързано за майка си. Че вече нямало да бъде сама там, където е.

— Какво е искал да каже?

— Откъде да знам? После не каза нищо повече, само си тръгна. Държеше се адски странно.

Петра се втренчи в нея и удари с длани по масата.

— Слушай, Анхелика. Мислиш ли, че може да има нещо общо с убийството? Просто ми хрумна.

— Той? Не, не вярвам… А ти? — попита Анхелика с треперещ глас.

— Може би трябва да се обадиш в полицията?

— Не искам да се обаждам пак на Юхан и да му наговоря куп странни неща, от които нямам никаква представа.

— В Худиксвал има и други полицаи, освен Юхан, нали?

— Да, но нали знаеш колко е малък участъкът? Юхан винаги казва, че има прекалено малко полицаи и всеки се занимава с всичко. Само след пет секунди всички ще знаят, че малката Анхелика се обажда на полицията за щяло и не щяло. Юхан сигурно би си помислил, че съм се обадила само за да се свържа пак с него.

— Ти решаваш.

— А аз не искам — заяви Анхелика.

— Ей тук започна да лае — каза ловецът. Той погали своето куче, порода шведски йемтхунд, по гърба и се обърна към Рока и Ялмар, които седяха в колата. — Бях напълно убеден, че тук има прострелян лос или нещо друго, но после намерих трактора.

Той посочи ентусиазирано към една гъста част от гората. Кучето душеше жадно в снега и опъваше каишката в опит да продължи напред.

Рока се наведе през сваленото стъкло и се огледа. Въпреки точните координати, се бяха затруднили да се ориентират по тесните горски пътища. Той не можеше да проумее как някой може да мисли, че тракторът пречи на нещо тук в пустошта, но вероятно това беше принципен въпрос.

Те слязоха от колата и тръгнаха след ловеца, като се спуснаха в канавката и продължиха през гората. Рока се подпираше на една лопата за сняг. При всяка крачка усещаше болка в кръста. Между храсталаците се подаваше нещо, което се различаваше по форма от елите и трепетликите. Очертанията на покрит със сняг трактор.

— И все пак не разбирам как сте успели да го намерите. Това не е типично място за разходка, ако питате мен — каза Рока.

— Тук е идеално, ако искаш да научиш куче да намира следи — обясни ловецът.

„Всеки си има предпочитания.“ — помисли Рока.

Те изминаха оставащото разстояние до трактора, като прекрачваха през заснежени клонове. Ялмар го огледа набързо, след което се приближи до снегорина. Прокара ръка по ламарината и червеният цвят се показа под снега. После той застана на няколко метра зад трактора и започна да го наблюдава.

— Почти съм сигурен — каза Ялмар. — Разстоянието между гумите е значително по-малко, отколкото на трактора, който намерихме у Хенри Густавсон.

Той извади сгъваем метър от джоба си и го разгъна. После го пъхна между задните колела на трактора.

— Разликата е седем сантиметра. Вероятно точно тази машина е липсвала от бараката на Густавсон и е напълно възможно да е била в парцела на Монс Сандин на Бъдни вечер — каза той и заобиколи вратата.

— Тогава не ни остава друго, освен да търсим следи. Колкото успеем, преди да се стъмни — каза Рока.

— Ще отида да донеса оборудването ни — рече Ялмар. — Не пипайте нищо.

Той тръгна да гази в снега по обратния път към колата.

Рока погледна към ловеца. Той стоеше разкрачен малко по-нататък в гората и държеше каишката с две ръце. Кучето не спираше да лае, подскачаше напред-назад и опъваше каишката.

— Можете да тръгвате, ако искате — извика Рока, но ловецът явно не го беше чул.

Ялмар се върна съвсем скоро и започна да чисти снега от вратата на трактора. Хвана дръжката и я дръпна, но нищо не се случи.

— Мислиш ли, че с общи усилия можем да отворим тази врата? — попита Ялмар и побутна очилата си нагоре върху носа.

Рока се приближи и бутна приятелски Ялмар, за да се отмести. Дръпна силно и отвори вратата. Ялмар се качи на най-долното стъпало и се наведе в кабината. Задното стъкло на трактора липсваше и шофьорската кабина беше пълна със сняг.

— Чувствам се разочарован. — Той започна да рови в снега.

— Тук едва ли ще намерим следи от обувки, но искам да занесем стелките в участъка.

Той скоро достигна до гумената стелка. Хвана единия ъгъл и го изви нагоре. Внезапно спря насред движението и се наведе напред.

— Има нещо тук отдолу — каза той и пъхна ръка. След малко бавно извади находката си.

— Хопа! — възкликна и се обърна към Рока. Триумфалните нотки в гласа му съвсем скоро утихнаха, когато видя какво е намерил. Нещо бяло и космато. — Какво виждат северняшките ми очи? — възкликна Ялмар.

— Ако е рекъл Бог и ако имаме късмет, това може да е първата грешка на извършителя — отбеляза Рока.

— Брадата на Дядо Коледа. — Ялмар не успя да заглуши смеха си.

— Как, по дяволите, може да е такъв глупак? — каза Рока. — Разочарован съм.

— Не говори снизходително за нашия извършител. — Ялмар пак се засмя. — Може би е възнамерявал да се погрижи за брадата по-късно. Може някой да го е прекъснал.

— Да, вероятно — изрече Рока.

— Ехо! Трябва да дойдете тук! — извика ловецът отвън.

Рока и Ялмар побързаха да слязат от трактора. Мракът се беше спуснал внезапно и едва различаваха ловеца и кучето, които се намираха на известно разстояние от тях.

— Какво има? — попита Рока, когато се приближиха.

— Тук отдолу трябва да има нещо — поясни ловецът. — Иначе тя нямаше да се настърви така.

Кучето дращеше в снега с предните си лапи, а после опря муцуна до земята и започна да души. След това пак задращи. Повтаряше едни и същи действия отново и отново.

Рока взе лопатата и започна да копае. Най-горният слой сняг беше рохкав и се ринеше лесно. Кучето се настървяваше все повече. Но колкото по-надолу достигаше Рока, толкова по-плътен и заледен ставаше снегът. Въпреки че лопатата беше тежка и с остър ръб, накрая той успяваше да откърти само малки парчета.

— Няма ли нещо там долу? — попита Ялмар.

В тъмнината им беше трудно да видят. Рока клекна и погледна надолу. Да, от снега се подаваше нещо. Беше тънък, син найлон. Той се протегна и щом го хвана между палеца и показалеца си, го дръпна. Найлонът се скъса и Рока остана с парче в ръката. Ялмар освети находката с джобния фенер.

— Според мен е от найлонов чувал — каза той. — Чувал за боклук. Трябват ни по-подходящи инструменти и повече светлина, за да можем да го изровим. Нищо лошо по твой адрес, скъпи Рока, но трябва да повикаме някой колега с по-развита физика. Възможно най-скоро.

Умът на Рока вече работеше на бързи обороти.