Самотна пеперуда

19 септември 2012 година

След това срещнах Монс, моя Монс.

Той е един от най-добрите футболисти на света, може би знаеш?

Знам, че звучи странно, че двамата се събрахме. Но когато се запознахме, аз виждах само сигурността, която вдъхваше. Бях беззащитно птиче, което намери гнездо, високо на дървото.

Той беше привлекателен, разбира се. И спокоен. А и беше швед.

Ние бяхме два различни свята, които се намериха.

Стабилната шведска традиция се среща с датската бохемска бъркотия.

Съединени въпреки всичко.

Нищо не му беше липсвало в детството му, а точно това исках да дам на децата си. Защото исках да имам деца. Толкова деца, колкото можех да родя.

Но освен това футбола. Преди да се запозная с Монс, не бях гледала нито един мач. Това беше нова среда, нови условия на живот. Голяма промяна за мен.

И се приспособих, вярна на навика си. Превърнах се в най-добрата футболна съпруга.

Разбираща. Жертвоготовна. Подчинена?

В замяна получих възможност да творя с боите си — толкова, колкото исках, а родих и децата си.

Но най-вече получих сигурността.

Защото вече нищо лошо нямаше да може да ме достигне.

Или поне така мислех.

— Партньорът на Евелина Улсдотер й осигури алиби за Бъдни вечер — каза Юхан Рока и срещна погледите на останалите. Ингрид Бенгтсон беше заминала за участъка в Йевле, но всички други бяха на оперативката, за да обсъдят положението и новите следи.

— Как преценяваш достоверността на алибито? — попита Пер Видар Самели.

— Като добра. — Рока подравни ръбовете на купчината с документи от разследването. Самият той се беше обадил на партньора на Евелина, който се беше изненадал от информацията. Каза, че подозирал, че нещо се е случило, но не бил сигурен какво. Но беше потвърдил алибито, без да се поколебае.

— Имаме ли новини от Яна? — попита Алмен.

Рока срещна разтревожения му поглед и си напомни, че трябваше да обсъди нещо с него.

— Да. Получих есемес от нея — отговори. — Изглежда, че е добре, но ще отсъства няколко дни. Мисля, че трябва да я оставим на мира.

Той въздъхна и прокара ръка по главата си.

— Значи с какво разполагаме в момента? — попита Самели. — Превозно средство, което вероятно е на извършителя, и парче от найлонов чувал, заради което в ловната зона се копае. Освен това любовницата на Монс, която потвърждава известната ни вече информация: че Хена се е чувствала зле.

— Точно така. Що се отнася до Урбан Енстрьом, имаме солидни подозрения относно извършителя. Покойният Кенет Фермволт — каза Рока. — Чакаме резултата от кръвния анализ, който трябва да дойде скоро. Предполагаме, че ще докаже, че кръвта върху якето му и по ножа в колата е била на Урбан Енстрьом.

— Научихме ли нещо повече за неизвестните телефонни номера? — попита Самели.

— Чакам познатата ми от „Телия“ да се обади — заяви Рока.

— Нещо друго? Онази работа със Самотната пеперуда?

— Нито следа от Самотната пеперуда — каза Рока. — Фагерлунд направи всичко по силите си, за да научи повече за чека, но за съжаление това е задънена улица. Но в момента разпитват децата на Монс. Да се надяваме, че ще могат да ни предоставят допълнителна информация. Засега ще трябва да се задоволим с това.

Рока стана от стола и се обърна към Алмен:

— Трябва да говоря с теб.

Останалите излязоха от конферентната зала. Алмен погледна с интерес към Рока.

— Изглежда ти е трудно да удържаш кобрата. — Рока сложи ръце на кръста.

Алмен сведе поглед към пода.

— Знаеш мнението ми за тези неща — продължи Рока и вдигна показалеца си. — Не знам дали ще мога да си държа езика зад зъбите, ако срещна жена ти.

— Дяволите да го вземат, Рока — каза Алмен. — Не мога да устоя. Чисто и просто ми дойде до гуша. Дойде ми до гуша от ежедневието. От опитите да имаме още деца. От депресията на София. Това, което ме държи в момента, е работата. И Мария. Аз съм най-обикновен човек, мисля, че това е оправданието ми за пред самия мен.

— Разбирам те напълно. Но не съм съгласен е теб — отсече Рока. — Реши проблема!

Алмен го погледна отчаяно. Въздъхна.

— Знам, че имаш право. За всичко. Но не е лесно, мамка му. Дай ми малко време.

Рока сложи ръка на рамото на Алмен и го побутна пред себе си към служебната столова.

Там настроението беше добро, въпреки че големият пробив в разследването се бавеше. Образува се опашка за кафеавтомата и колегите си бъбреха за едно-друго. На екрана на телевизора на стената се виждаше водеща, която обявяваше предстоящите новини и спортния бюлетин.

— Вярно бе! — възкликна Пеле Алмен. — Някой гледа ли спортните новини онзи ден? Жокеят, който изби микрофона от ръката на журналистката?

Рока се обърна бързо към него. Беше забравил да гледа следващите новини.

— Аз ги гледах. Но не чух какво попита журналистката.

— Първо зададе куп въпроси за постиженията на коня — каза Алмен, докато жестикулираше с едната си ръка. — После изведнъж попита какъв е коментарът на жокея за спекулациите за уговорени надбягвания напоследък.

— И тогава на жокея му е прекипяло? — Рока прокара ръка по наболата си брада. — Какво означава уговорени надбягвания като за напълно начинаещ? Мразя конните надбягвания.

— Например, че жокеите се договарят кой да победи — обясни Алмен и скръсти ръце.

— Кой печели от това?

— Онзи или онези, които залагат за победителя. Кой не би искал да заложи голяма сума на кон, за който знае, че ще победи?

Внезапно вратата се отвори и всички се умълчаха. Фагерлунд излезе от стаята за разпити, следван от Монс и децата. Колегата поклати дискретно глава, когато срещна погледа на Рока. Тоест никакъв успех по време на разпита.

Монс кимна на Рока, когато минаха покрай него. Изведнъж дъщерята се измъкна от ръката на баща си.

— Татко, татко! — извика тя и посочи към телевизора. — Чичкото говори като Дядо Коледа.

Вниманието на всички се насочи към телевизора, който беше монтиран на стената. Новините бяха започнали и гласът на Бенгт Магнусон изпълваше помещението.

— Какво каза? — попита Монс въодушевено и клекна до момиченцето, което се засрами и скри лицето си с ръце.

— Сигурно й е дошло в повече — каза Рока. — Може да се обадите, ако разкаже още нещо.

Монс кимна и вдигна дъщеря си с едната си ръка. С другата хвана сина си за ръката и излезе от участъка.

Всички се спогледаха и залата зажужа.

— Бенгт Магнусон говори като Дядо Коледа — произнесе Рока тихо. — Бенгт Магнусон говори като убиеца.

Точно до входа на хотела на Евелина Улсдотер имаше кафе-бар. Ако бързаше, човек рискуваше да го подмине.

Тя се беше озовала там погрешка веднъж, когато беше стресирана и всъщност се беше запътила към входа на хотела. Вместо това откри любимото си кафене.

— Едно макиато, моля — поръча на сервитьора, когато затвори вратата след себе си и отиде до бара. Той кимна в отговор и веднага започна да го приготвя.

Тя се облегна на бара. Краката й още трепереха. Беше се почувствала унизена от обаждането от полицията. Не че Юхан Рока се беше държал неучтиво. Но по някаква причина тя изпитваше огромен респект към униформите. Беше от хората, които веднага се замисляха какво нередно са направили, когато зърнеха полицай. Да бъде замесена в разследване на убийство я притесняваше повече от всичко. Нямаше значение, че знаеше, че е невинна. Тя благодари на щастливата си звезда, че не се беше наложило да ходи в някой полицейски участък, а можа да отговори на зададените въпроси по телефона.

Евелина изпразни чашата с малко еспресо и няколко капки мляко на две глътки. Веднага се разсъни. Едва ли точно кофеинът имаше такъв незабавен ефект, но въпреки това умът й на мига се проясни.

Приглади косата си назад, взе ръчната си чанта от плетена кожа и излезе от кафенето. Когато стъпи на тротоара, нещо я проряза в долната част на корема. Тя се спря. За няколко секунди изпита тъпа болка, която бавно отшумя. Това усещане не й беше познато. Като менструалните болки, но не съвсем. Когато се замисли, се сети, че още преди няколко дни трябваше да й дойде. Известно време се чудеше дали да не се върне в хотелската стая, за да вземе болкоуспокояващи. После отново осъзна, този път като буйна вълна на нереалност и надежда: още преди няколко дни трябваше да й дойде. Монс. Седмицата преди Коледа. Ами ако… Краката й почти се подкосиха и тя се подпря с ръка на фасадата на сградата. Един бърз поглед към часовника я накара да осъзнае колко е закъсняла и тя направи няколко бързи крачки, а после затича по улицата.

По-късно същия ден щеше да се проведе репетицията за модното изложение. Това беше една от последните възможности да нанесат поправки и в дрехите, и в сценографията. Страхът, че няма да успее да постигне желаните резултати, винаги й дишаше във врата.

Тя спря на една пешеходна пътека. Гневно се загледа след всички коли и motorini49, които въобще не проявяваха желание да я пуснат да пресече улицата.

Сред шума от уличното движение от чантата й се чу писукане. Съобщение. Тя пъхна ръка и извади телефона, докато се оглеждаше. Ако побързаше, щеше да успее да пресече, преди да дойде следващата кола. Тя притича през улицата, но когато сведе поглед към телефона, се спря като закована.

Тя изведнъж разбра. Съобщенията от непознатия номер не бяха изпратени погрешка. Бяха предназначени за нея и трябваше да се свърже с полицията.

Тя вдигна поглед от телефона и успя да види колата, която се приближаваше прекалено бързо. Тя я блъсна на нивото на коленете и я запрати върху капака на двигателя.

В следващите секунди през ума й премина споменът. Всъщност тя си спомняше всичко добре. Беше започнало точно на онази гнусна, проклета нива.

Евелина се задържа върху капака на колата за няколко метра, но когато шофьорът удари спирачки, тя се плъзна напред и падна на улицата. Всичко стана черно.

Монс Сандин се настани на един от кожените фотьойли във всекидневната в дома на родителите си. Къщата беше приятна за живеене. Не прекалено луксозна — обзавеждането беше от деветдесетте — но беше топло и уютно. Той няколко пъти беше предлагал на родителите си да направи пълен ремонт на къщата. Освен това ги беше изненадал с парцел край морето близо до собствената му къща в Сколбу и брошура за нов строеж. Предприемачът и цялата бригада майстори стояха в готовност да направят първата копка. Но родителите му отклониха всички предложения. Искаха да продължат да живеят в къщата във Форша, която беше техен дом открай време, и нямаха нужда от ремонт. Монс ги разбираше въпреки всичко. Макар че кариерата му на професионален футболист беше променила неговия живот, това не означаваше непременно, че родителите му искаха да променят своя.

Той погледна към телевизора, който беше монтиран на стената. Сигурно бяха минали десет години, откакто им го купи. Тогава те единствени на тяхната улица имаха плазмен телевизор. Сега у повечето съседи имаше модели със значително по-тънък екран.

Всеки път, когато се прибираше със скъпи подаръци, те поклащаха глави и казваха, че няма нужда. Но колкото и да го уверяваха в това, той се чувстваше извънредно задължен. Именно благодарение на тях беше постигнал успеха си. Те го бяха водили на всички тренировки по футбол и на всички първенства. Те бяха стояли зад къщата в ролята на вратари. В хубаво и в лошо време.

От един-два часа и двете деца спяха; учудващо бързо ги беше приспал. Родителите му бяха отишли на гости на близки приятели от Сундсвал, за да посрещнат Нова година. Имаха нужда да се разтоварят за няколко дни и той ги беше уверил, че ще се справи сам с децата. Скоро щяха заедно да се заемат с погребението на Хена и цялата организация около него. Той осъзна, че до момента изобщо не е помислил по този въпрос. Трябваше да намери Бирк. Може би полицията можеше да помогне, нали вече се бяха свързали с него. Най-вероятно и Каролина щеше да иска да присъства на погребението. Монс щеше да й се обади на следващия ден.

Той забарабани по облегалката на фотьойла. Не беше много късно и разполагаше с цялата вечер само за себе си. Не можеше да излезе, защото нямаше кой да гледа децата. Може би можеше да покани някого да му дойде на гости във Форша? Да го помоли да донесе храна за вкъщи?

На масичката пред него имаше чаша, пълна до половината с уиски. Той обожаваше усещането за иглички, когато задържаше студеното питие с вкус на пушек в устата си за няколко секунди. Съзнаваше, че количеството се е увеличило, откакто Хена я нямаше, но уискито безспорно му помагаше да се отпусне, а той смяташе, че го заслужава.

Вдигна чашата и я поднесе към устните си. Задържа я наклонена, докато жълтеникавата течност не изпълни устата му, а после преглътна. Три глътки една след друга, след това Монс остави чашата на масата. Паренето беше заменено от замайване.

Той се облегна на фотьойла и вдиша дълбоко няколко пъти. Екранът на мобилния му телефон примигна. Есемес от Мануел Батиста, който питаше дали е буден. Имал нужда да поговори. Монс също имаше нужда да поговори с бившия си съотборник. Да го попита как са нещата в Италия. Щеше да изчака замайването да се уталожи, а после щеше да се обади. Когато затвори очи, мускулите му се отпуснаха и той бавно се унесе. Изключително приятно усещане.

Монс подскочи, когато чу звука. Трябва да беше заспал. Бърз поглед към часовника. Вече беше полунощ. Когато стана от фотьойла, му се стори, че подът пропада. Той направи няколко крачки настрани, за да запази равновесие. Тогава звукът се чу отново. Сякаш някой се опитваше да отвори врата.

Отиде до стълбището към приземния етаж и се спря. Послуша известно време, преди внимателно да сложи крака си на първото стъпало. Сега го чу ясно. Някой натисна дръжката на задната врата. За една десета от секундата изпита абсолютен ужас, преди човекът да пусне дръжката. Вратата беше заключена.

Монс изкачи крадешком стълбите и опрян до стената, се добра до пералното помещение. Входната врата имаше прозорец и той надникна през него. Навън побягна някаква тъмна сянка. Беше абсолютно невъзможно да види кой е, но разбра, че положението е сериозно. Свлече се на пода пред сушилнята. Беше време да обърне гръб на гордостта си и да приеме предложението на полицията за охрана.