Самотна пеперуда

19 септември 2012 година

Да, други неща излязоха на преден план. Флоренция.

Красивата Флоренция. Вдъхновяващата Флоренция.

Градът ме засмука и творческата ми енергия избухна. Когато започнах да уча в художествената академия, намерих отдушник за потисканите си нужди и творях денонощно.

После пак се появи съмнението. Размислите ми дали съм намерила правилния път. Бях на петнайсет и сама, без никого, който да ми посочи поне някаква посока.

Разбира се, до мен беше Джулия Тереза. Тя е сърдечен човек. Не като баба, но сърдечна. Интелектуална. Удивителна личност.

Но изведнъж умът й се обърка. Или може би открай време си беше объркан? Не достигах до нея. Уплаших се. Боях се да не стана отново невидима.

Тогава до мен беше Бертран. Един от преподавателите.

Аз се оставих да ме повлече със себе си. Жадувах за сигурност.

Той имаше красив апартамент. Водеше ме по музеи и вернисажи. Запознаваше ме с красивото. Обилната храна. Виното. И други неща. Аз бях виждала всичко това отблизо и преди, но сега се потопих в него.

Дни и вечери, вечери и нощи. Всичко се сливаше.

Събуждането беше безмилостно. Бертран изчезна. Завинаги.

Нямах друг избор, освен да се върна при Джулия Тереза.

Сутрешната оперативка тъкмо щеше да започне и последен в конферентната зала влезе прокурор Пер Видар Самели. Юхан Рока го проследи с поглед. Прокурорът затвори вратата и седна до масата. Както винаги, косата му стърчеше във всички посоки, а очилата за четене, които най-вероятно бяха купени от някоя бензиностанция, бяха закрепени в основата на носа му.

— Броят на убийците се увеличи значително, откакто ти дойде тук — каза Самели и се засмя.

— Да, но сега поне разбираме, че сме живи — не му остана длъжен Рока.

Той знаеше, че прокурорът е поискал тази среща, за да го изправи до стената, поне пред Ингрид Бенгтсон. Рока нямаше нищо против: на негово място той щеше да направи същото. Освен това имаше смътното усещане, че Самели е на негова страна.

— Смеете се. На мен изобщо не ми е смешно — каза Ингрид Бенгтсон и удари с юмрук по масата. — Трябва да постигнем напредък. Областният полицейски началник ме притиска.

— Имаш право, Ингрид — каза Самели и намигна на Рока. — Трябва да обсъдим какво е положението в момента. Как върви работата по случая „Хена“ и какво да предприемем по отношение на случилото се в „Хагмюрен“?

— Монс Сандин се обади точно преди началото на тази среща. Дъщеря му отново е започнала да говори за Дядо Коледа и той пита дали не е време да се срещнем с нея — каза Рока и продължи: — А иначе разследването тъпче на едно място. Освен находките от аутопсията на Хена, разполагаме само с информацията, която получих във Флоренция. Проследихме, доколкото беше възможно, живота на Хена, откакто се е преместила тук. Предизвикателство е да научиш нещо за саможив човек от други саможиви хора. Но мисля, че можем да добавим още няколко парченца към пъзела.

— Говори направо, ако обичаш — рече Бенгтсон.

Той усети туптене в слепоочията си и устата му пресъхна. Без съмнение Бенгтсон беше права. Трябваше да постигнат напредък и това беше негова отговорност. Рока се настани удобно на стола и се прокашля.

— Знаем, че Хена е водила упадъчен начин на живот, в който и наркотиците, и сексът са били обичайни елементи. Знаем, че вероятно нещо й се е случило в комуната и е довело до преместването й при бабата в Дания.

— И? — Бенгтсон се приведе над масата.

— Известно време е била издържана отчасти от анонимен швед и е оставила някои свои вещи в дървена кутийка при Джулия Тереза. Ялмар и Яна ги проверяват в момента. И двамата с Каролина, най-добрата приятелка на Хена, имаме усещането, че Хена е била много затворена и дори Монс не е знаел какво става в живота й, най-вече какво е преживявала. Тук в Швеция криминалистите не са успели да открият много следи. Това е изключително добре планирано убийство, извършено с помощта на благоприятни метеорологични условия. Все още търсим Хенри Густавсон, който по собствените му думи е чистил сняг на Бъдни вечер. Нищо ново и по отношение на непознатите телефонни номера. Надеждата ни е да получим още сведения от обществеността и извършителят рано или късно да допусне грешка.

Рока се надяваше, че изказването му поне създава впечатлението, че той има контрол над ситуацията.

— Струва ми се, че разполагаме само с много усещания. Нищо конкретно. Трябва да се стегнем — каза Самели съвсем сериозно.

— Съгласен съм, трябва да направим пробив — отговори Рока. — Но никога няма да се справим с две успоредни разследвания от този мащаб, поне не с наличните кадри. Нуждаем се от помощ. Предполагам, че най-близкият участък е в Йевле?

— От Йевле ни поставят железни изисквания — каза Бенгтсон. — Но не могат да ни осигурят подкрепления. Двама души ще се върнат от отпуск утре, ще ги включим в тези разследвания. Ако не разрешите поне един от случаите до една седмица, може да се обърна към областното полицейско управление, но ще изчакам дотогава.

Рока осъзна за пореден път, че тя няма да отстъпи от решението си. Трябваше да се справят с наличните кадри. А и започваше да подозира още нещо: че Бенгтсон лиже задника на областния полицейски началник.

— Тогава искам само да предупредя, че скоро ще имаме доста изтощени полицаи и двама убийци, които ще продължават да бъдат на свобода — каза Рока. — Ако убиецът не е един и същ.

— Разбира се, трябва да имате предвид тази възможност — отговори Самели. — Ако погледнем статистиката за убийствата в нашата област, отдавна не сме имали два случая толкова скоро един след друг, без да става въпрос за един и същ извършител.

— Предполагам, че натискът от страна на медиите скоро ще се увеличи още повече — каза Рока. — Бих желал да ги изпреваря и да свикам пресконференция. Нуждаем се от максимално спокойствие за работа.

— Мъдро решение — потвърди Самели. — Кой ще отговаря за контактите ни с пресата, някого от Йевле ли да повикаме?

— Не мисля, че от Йевле ще успеят да се запознаят с всички подробности. Аз ще се заема — каза Бенгтсон и срещна погледа на Самели. — Не искам да рискувам да ни изтипосат като група плямпащи некадърници.

Тя отмести погледа си към Рока.

Юхан Рока затвори вратата на конферентната зала и забърза по коридора към тоалетните. Отвори една от вратите и влезе. Седна на капака на тоалетната чиния и се втренчи в ментовозеления тапет.

„Какво сме пропуснали?“ — помисли той и за стотен път прегледа в ума си всички следи, целия доказателствен материал. Каквото и да опитваше, не успяваше да се хване за нищо. Беше шестият ден на усилена работа по разследването, а той отчаяно търсеше концентрацията и уменията си, но колкото и да му се искаше, те не идваха.

Той издърпа плетения си пуловер и го захвърли на пода, а после сложи ръце на коленете си и се наведе напред. Зави му се свят и усети, че започва да му се гади. Изправи се и завъртя крана на чешмата. Пълнеше шепите си с леденостудена вода и плискаше лицето си.

Упреците на Бенгтсон звучаха като развалена грамофонна плоча в ушите му. Той не можеше да проумее защо толкова й се свиди да му отпусне още полицаи. Или всъщност можеше. Тя искаше да направи кариера. Да разреши два сложни случая с минимален личен състав. Да демонстрира ефективност. Но колко разумно беше да избере точно този случай — най-широко отразявания от медиите в цялата история на полицията? Той не разбираше. Макар че беше ясно: ако се справеха със задачата, триумфът на Бенгтсон щеше да бъде много по-голям.

Рока седна отново. Усещаше напрежение и придърпване в гърдите и трудно си поемаше въздух. Какво ставаше с него? Преуморените му колеги бяха едно на ръка. Но точно в момента не беше сигурно дали самият той щеше да се справи със ситуацията. За първи път в полицейската си кариера се съмняваше в собствените си способности.

Той си помисли за Бенгтсон и изпита смъртен страх от убедителното усещане, което беше успяла да създаде у него — че в бъдеще вероятно щеше да му се наложи да сортира глоби за паркиране, ако не успееше да разреши случая така, както тя диктуваше. На чисто логично ниво той разбираше колко трудно изпълними бяха условията, но точно в момента надделяваха чувствата. Проблемът беше, че не знаеше как да промени обстоятелствата. Цялата му самоувереност на опитен следовател се беше изпарила.

Изведнъж му се прииска да избяга. Да се върне в Стокхолм, а после да замине за чужбина. Да напусне полицията завинаги. Защото може би всички с право намираха за странно, че точно той, Юхан Рока, беше станал полицай?

Буцата в корема му напомни за себе си и заплаши да се качи в гърлото му. Той помисли за Фани и усети, че е готов да изпадне в паника. Не можеше да избяга. Не биваше. Трябваше да се справи със ситуацията, иначе никога нямаше да може да разбере какво й се е случило.

Гаденето се надигна в тялото му, без той да може да го спре: зароди се в дъното на стомаха и нахлу буйно в гърлото му. Рока вдигна капака на тоалетната чиния и се отпусна на колене върху плочките на пода. Наведе се над тоалетната чиния и с рев избълва съдържанието на стомаха си на няколко тласъка. С усилие се протегна към копчето за пускане на водата и го натисна. Шуртящата вода, примесена с повръщано, опръска лицето му, но точно в този момент въобще не го беше грижа.

Последните крачки по стълбището към апартамента, където живееше майката на Урбан Енстрьом, му се видяха най-трудни. Пеле Алмен скоро щеше да изпита на гърба си един от недостатъците на работата като полицай в малък град. Рано или късно се налагаше да съобщиш най-тъжната от всички новини на познат човек. Той често чуваше, че сякаш бил създаден да съобщава траурни вести — ако това изобщо е възможно. Спокоен и внимателен, въпреки че в душата му бушуваше буря — тези качества имаха предвид колегите му. И обикновено успяваше да покаже съчувствие, без непременно да загърбва професионализма си. Мария Нилсон също беше дошла с него. Двамата бяха добър екип.

След известно колебание Алмен сложи показалеца си върху звънеца и го натисна. Само след няколко секунди вратата се открехна. В процепа се показа жена. Лицето й си беше същото — кръглите бузи и будните очи. Но бръчките и белите коси бяха много повече от последния път.

— От полицията сме. Нали вие сте Тюра Енстрьом? — попита Алмен, въпреки че добре познаваше жената.

— Да, аз съм — каза тя със слаб глас. — А вие сте синът на Алмен, нали?

— Точно така. Удобно ли е да влезем в коридора?

Жената погледна учудено към Алмен и кимна бавно в отговор. След това отвори вратата и се наведе, за да оправи килимчето, с което беше застлан подът.

— За съжаление имаме лоши новини — каза Алмен, когато влязоха в апартамента и затвориха вратата.

Майката на Енстрьом отстъпи крачка назад и погледът й зашари между Алмен и Мария. Загърна се плътно с плетената жилетка.

— Нали не се е случило нещо на Урбан?

Алмен си пое дълбоко въздух.

— За съжаление тази сутрин го намерихме мъртъв в колата му до хиподрума „Хагмюрен“ — каза той.

Жената се хвана за главата и отстъпи, като се олюляваше. Наложи се да се подпре на стената с едната си ръка, за да се задържи на крака. Мария се приближи до нея, хвана я под мишницата и влязоха в кухнята.

— Не може да е истина. Сигурно сте намерили друг човек. Урбан не каза, че ще ходи на надбягванията вчера, когато говорих с него.

Думите излизаха на тласъци от устата й, докато Мария й помагаше да седне на един от дървените столове.

Пеле усети парене в очите. Той преглътна и се прокашля.

— Мъжът, когото намерихме в колата, носеше шофьорската книжка на Урбан във вътрешния си джоб, а до него беше телефонът му — каза той. — Както знаете, двамата бяхме в един клас като малки и съвсем ясно видях, че е той.

— Но… как… как е възможно да е мъртъв?

Алмен си пое рязко дъх.

— Някой му беше прерязал гърлото. Вероятно с нож. Ужасно съжалявам.

Думите пареха в устата му.

— Но… нямам си друг, освен него… — прошепна жената, докато сълзите се стичаха по бузите й.

Мария обгърна с ръка тресящото й се тяло и бавно погали набръчканите й ръце. Алмен установи, че сърдечността и нежността на колежката му поуспокоиха Тюра.

— Искате ли да се обадим на някой ваш познат? Някой, който да дойде тук?

— Но аз си нямам никого, освен Урбан! — извика Тюра и отново заплака.

— Ако искате, можем да се обадим на свещеник — каза Алмен в отчаян опит да намери някого, към когото жената да се обърне за помощ, когато се наложеше той и Мария да се върнат в участъка.

Плачът на Тюра утихна и тя вдигна поглед.

— Напоследък Урбан се държеше малко странно — изхлипа тя. — Говореше, че всичко щяло да се оправи, че повече не трябвало да се тревожа за него.

— Имате ли представа за какво може да е говорел?

— Синът ми винаги е имал парични затруднения. Идваше при мен и ми се оплакваше. Знаеше, че винаги се опитвам да му помогна, но пенсията ми не стига.

— Имаше ли много приятели?

Алмен си спомни за ученическите години. Урбан Енстрьом. Изолацията. Нещо, което беше еднакво разпространено и тогава, и сега, но с тази разлика, че тогава не се говореше за това.

— Сигурно се е срещал с обичайните си приятели — онези, които познаваше, хора от Худиксвал. Но често беше и сам — каза тя със зареян поглед.

— Знаете ли защо не ви е казал, че ще ходи на надбягванията?

— Сигурно не е искал да ме разочарова. Не ми харесваше, че си проиграва парите. Исках да порасне, да срещне някое добро момиче, с което да създаде семейство. Нашето не беше кой знае какво. Баща му ни напусна, когато Урбан беше на две годинки.

Отново връщане назад. Девети клас — прогимназията. Щяха да ходят на екскурзия с класа в Гърция. Бяха спестявали по петдесет крони на месец — още от пети клас. Урбан не носеше парите всеки път. Понякога обясняваше, че майка му забравила да ги изтегли, друг път казваше, че сигурно някой ги е откраднал от джоба му. Когато щяха да пътуват за „Арланда“, всички освен Урбан се качиха на автобуса. Той стоеше там с майка си Тюра, за да им махне за сбогуване. Когато автобусът потегляше, по страните на Урбан течаха сълзи. Алмен почувства отново буцата в гърлото си. След няколко километра всички в автобуса бяха забравили за Урбан, но нещо подсказваше на Алмен, че самият той не е забравил.

Той пусна Мария да мине пред него и внимателно затвори вратата след себе си. Двамата вървяха един до друг по пътя до колата и се спогледаха за кратко, когато се качиха. Алмен се облегна на седалката и затвори очи. Остана така известно време. Изведнъж почувства топла ръка до своята. Отвори очи и обърна глава към Мария. Намери утеха в погледа й. Вдигна ръка и я погали предпазливо по челото, а после по бузата и хвана брадичката й. Спусна поглед към устните й и в същото време се наведе бавно напред.

Думите на Катажина отекваха в главата на Яна, когато тя си легна. Бузите й горяха от високата температура. Ставите я боляха при всяко движение и тя се опита да лежи колкото можеше по-неподвижно. Беше принудена да си почине. Но я болеше не само тялото. Болезнено беше да проумее онова, което не искаше да признае дори и пред себе си. Работеше без почивка от почти година. Дни и нощи седеше в участъка. Внушаваше си, че там имат нужда от нея, за да разкриват престъпления. Не беше позволила на нито една мисъл да улегне, не беше разровила чувствата, нито за секунда. Да, беше преодоляла всички препятствия, пред които се беше изправила и знаеше, че е компетентна, може би дори повече от необходимото. Но, откровено казано, не беше незаменима, ни най-малко. Ако не се събудеше сутринта, не направеше кроса си, не отидеше в участъка и не откриеше необходимите за разследването улики, някой друг щеше да го направи. Естествено, процесът на търсене на заместник щеше да отнеме известно време, а междувременно Ялмар и останалите криминалисти едва щяха да смогват. Но след това тя щеше да спре да им липсва, когато новият колега навлезеше в работата и поемеше задълженията й.

Мисълта да не ходи на работа, а вместо това да си вземе отпуск, й се струваше извънредно плашеща. А мисълта да не разреши случая на Хена я ужасяваше още повече. Но дълбоко в себе си тя разбираше сериозността на тези чувства, особено сега, когато тялото й беше започнало да протестира. Тя си наложи да се върне назад в мислите си. Да си спомни за онова, което я беше прогонило от Стокхолм. Искаше да разговаря пак с Катажина.

— Искам да те помоля за извинение, че се държах зле в ресторанта — каза тя направо, когато приятелката й вдигна телефона.

— Няма нужда да се извиняваш. Аз по-добре от всички знам през какво преминаваш.

Катажина беше дошла с родителите си в Швеция от Полша на петгодишна възраст. В детската градина гледали на нея като на дете чудо, защото още тогава учела математика за четвърти клас и четяла книги за десетгодишни. Нищо не затрудняваше Катажина и беше постигнала успех и в работата. Но животът й беше протекъл на прекалено бързи обороти. Като млада директорка на биохимично предприятие с триста служители внезапно получи инфаркт. На трийсет и две години. Унищожителна комбинация от поставените към нея изисквания и личната й амбиция.

— Да, знам, че знаеш — каза Яна. — Затова ми е приятно да разговарям с теб.

— Какво те измъчва най-много в момента?

Катажина говореше като психолог и това малко я подразни. В следващата секунда осъзна, че причината за раздразнението й е само това, че е принудена да се съсредоточи върху тежките мисли. Не можеше да избяга.

— Страхът да се събудя и да не отида на работа.

„И да разполагам с цял напълно свободен ден — помисли тя. — Може би цяла седмица, целия остатък от живота ми. Какво би казал татко по въпроса?“

— Кое е толкова мъчително в тази мисъл? — предизвика я приятелката й.

— Коя съм аз, ако не съм криминалистка?

„Впрочем, криминалистка“ — помисли си и се запита дали това щеше да бъде достатъчно за баща й.

— Ти си Яна Вайсман — каза Катажина, без да се церемони.

— Най-страшното е, че не знам коя е тя.

Яна стисна ръката си в юмрук толкова силно, че ноктите се забиха в дланта. Сега те я заляха — всички мисли, които си беше наложила да отбягва. Всички чувства, които никога не получаваха възможност да се проявят. Мечти, прелетели покрай нея и изчезнали завинаги. Пределно ясните очаквания, нарисувани като с водоустойчив маркер от ръката на татко.

— Мисля, че знаеш коя е. Та нали аз знам коя е. Проблемът е, че не се осмеляваш да й позволиш да се покаже — рече Катажина.

Яна прехапа езика си. Искаше й се да прекрати разговора. Да обуе маратонките, да се затича и никога повече да не спира. Катажина беше права, а от това я болеше. Тя се сви на леглото, стиснала отчаяно телефона. Пред очите й изникна Хена. Видя кафявите очи с дълбокия им, тъжен поглед. Дългата, вълниста коса, която скриваше голите й рамене и ръце. Скоро нямаше да може да издържи повече.

— Има едно нещо, което… — започна, но думите заседнаха в гърлото й.

— Какво?

— Ами… не… няма значение.

Яна сложи ръка върху очите си.

— Заслужаваш да можеш да покажеш коя си — продължи Катажина. — Да можеш напълно да пренебрегнеш всички предразсъдъци.

— А мислиш ли, че е лесно?

Яна трябваше да положи усилия, за да не се срине. Приятелката й мълчеше в другия край на линията. А после изведнъж възкликна:

— Приеми го като предизвикателство. Единственият ти противник си самата ти.

Мозъкът на Яна заработи. Събра мислите, които бяха разхвърляни безразборно. Тя се съсредоточи. Приятелката й знаеше точно как да я мотивира. Да го приеме като състезание. Щеше да постави цели и да начертае тактиката, за да ги постигне. Целта тя обяви само пред себе си. Да се почувства добре. Да се осмели да покаже коя е. Това я плашеше повече от всичко друго във вселената, но щеше да се справи. Разбира се. И в никакъв случай не изключваше възможността да разреши случая „Хена“.

— Искате ли да докажете, че сте най-добрите следователи в областта?

Юхан Рока се изправи до масата с ръце на кръста. Още усещаше кисела миризма, а гърлото го болеше и пареше. С няколко глътки вода опита да прогони паренето.

— Сега е моментът да покажем на какво сме способни — продължи той и преглътна с усилие. — Да покажем, че няма други, които да се справят по-добре с разрешаването на тези престъпления.

Пред него седяха Ялмар Албинсон и Яна Вайсман. И двамата се взираха в плота на масата. Двама нови следователи се бяха включили в оперативката за деня и щяха да им докладват и за двата случая. Ерик Фагерлунд и Бертил Нилсаре.

— Значи искаш да кажеш, че няма да получим подкрепления? — попита Нилсаре и разтвори въпросително ръце.

— Правилно си разбрал. Бенгтсон казва „не“.

— Явно горе на върха са задухали нови ветрове. Разкажете с какво разполагаме до момента.

Той се настани удобно на стола.

— Предполагам, че си чул почти всичко за убийството на Хена Педершен. Кървава каша от дрога, упадъчен начин на живот, самотни пеперуди в комуна и шведски професионален футболист, ако трябва да обобщя накратко.

Рока сновеше напред-назад пред масата, докато излагаше всички важни подробности по разследването за Хена. А после се обърна към Ялмар Албинсон:

— Донесох една дървена кутийка от Италия. Какво можем да кажем за нея?

Ялмар бутна очилата си и вдигна два прозрачни найлонови плика.

— Плик с пощенско писмо от Томтебуда. От шестнайсети май две хиляди и четвърта година. На марката е нарисувана певицата Ева Далгрен. Пликът съдържа чек за две хиляди евро. Подписан е с името Самотна пеперуда.

— Една от сумите, които Хена получавала всеки месец. Проверихме ли пръстовите отпечатъци?

— Има пръстови отпечатъци на трима души — каза Ялмар. — На Хена, на Джулия Тереза и на трети човек, най-вероятно този, който е залепил марката. Този отпечатък не е в нашите регистри.

— Какво има в другия плик? — попита Рока.

Ялмар го вдигна.

— Парченце дърво и тънка кожена лента — каза и отвори запечатания плик, извади дъгообразно парченце дърво, сложи го на масата пред себе си и усука кожената лента между пръстите си. След това извади още един найлонов плик. — Това е парчето дърво, което намерихме в имота на Монс Сандин — каза той, извади и него и го сложи до другото. Бяха почти еднакви. Той ги долепи едно до друго.

— Изглежда като горната част на сърце — каза Рока бавно.

— И двете парчета са пробити от подобен на свредло предмет. — Ялмар прокара върховете на показалците си върху дървото. — А кожената лента е от същия материал като лентата, която Хенй носеше на врата си, когато я намерихме.

— Можем ли да приемем, че кожената лента и дървените парченца представляват нещо като колие? — попита Рока. — В такъв случай защо извършителят го е носел?

Яна се прокашля и приближи стола си към масата.

— Може… може да е символично действие — изрече предпазливо. — Искал е да го върне на Хена.

Рока забеляза, че тя едва говори, но кимна насърчително.

— Значи приемаме, че извършителят е изпуснал парченцето дърво на влизане в къщата и се е задоволил да завърже лентата около врата й?

Ялмар вдигна парченцата дърво пред себе си.

— Звучи правдоподобно. А ако е сърце, може да се предположи, че има и долна част — каза.

— Може би и тя е трябвало да бъде върната на Хена… — изрече Рока бавно. — Ако питате мен, тази Самотна пеперуда е изключително любопитна личност. В края на краищата Хена е запазила парченцето дърво и чека в същата кутийка. Или какво мислите?

Погледът му се плъзна върху групата и се спря върху Яна. Тя срещна очите му за кратко, а после сведе поглед към плота на масата. Рока си помисли, че трябва да поговори с нея за здравето й.

— Мога да проверя дали банката няма да може да даде повече информация за чека — каза Фагерлунд.

— Супер. А после искам някак да научим повече за живота в комуна.

Колегите около масата повдигнаха вежди.

— Звучи абстрактно и объркано — продължи Рока, — но не мога да спра да мисля например за онзи случай на насилие. Имам един познат, който знае какво е представлявал животът в комуните в миналото. Мислех да изпратя Алмен да поговори с него.

— С какво разполагаме по отношение на убийството на Урбан Енстрьом? — попита Нилсаре.

— Знаем кажи-речи толкова, колкото и ти — започна Рока. — Пеле Алмен и Мария Нилсон са при майката на Урбан, за да й съобщят за смъртта му — отговори и седна. — Надявам се да се присъединят скоро към нас.

— Какво знаем за метода на действие?

— Разрез напряко през гърлото. Вероятно с нож. Според Яна извършителят е действал с лявата ръка. Преценката й се основава на кървавите следи върху стъклата на автомобила и вида на разреза. Направен е бързо и точно. Сънната артерия е прерязана. — Рока погледна към Яна, която кимна в знак на потвърждение.

— Добре подготвен извършител — каза тя. — Не сме намерили оръжието на убийството, но успяхме да открием достатъчно следи от обувки и няколко косъма.

Рока се облегна на стола и прокара ръце по главата си.

— Трябва да намерим свидетели от хиподрума — изрече. — Утре ще свикаме пресконференция. Една от целите й ще бъде да помолим за сведения от обществеността.

След оперативката щеше да се срещне с Ингрид Бенгтсон и Пер Видар Самели, за да обсъдят какво да съобщят на медиите.

— Някой бил ли е в жилището на Енстрьом? — попита Фагерлунд.

— Няколко души ще отидат този следобед — каза Рока.

На вратата се почука и тя се отвори. Влезе Пеле Алмен, следван плътно от Мария Нилсон. Рока забеляза поруменелите бузи на Мария и не пропусна погледа, който Алмен й хвърли. Рока опита да срещне очите му, но колегата му не му обърна внимание и заговори:

— Съобщихме тъжната новина. Не беше леко. — Той погледна към Мария. Тя се усмихна.

Рока си помисли, че предположенията му се потвърждават. Между тях се беше случило нещо.

— Успяхте ли да зададете някакви въпроси на майка му? — попита той.

— Тя нямаше представа, че Урбан Енстрьом е бил на надбягванията, въпреки че според нея са били близки. Явно Урбан често е залагал. Големи суми.

— Обир може би? — запита се Рока. — Може би е уцелил кон победител и си е тръгнал от хиподрума с торба пари?

— Ако сумата надвишава трийсет хиляди, не ги изплащат в брой, а ти дават удостоверение за печалба, с което си получаваш парите в някоя банка — каза Алмен.

— Хора са умирали при обир и за по-малки суми — отбеляза Рока. — Удостоверението за печалба съдържа ли някаква идентифицираща информация?

— Спечелилият трябва да попълни име, адрес и номер на сметка — каза Алмен. — А служителката попълва още данни.

— Значи не е толкова лесно някой друг да вземе печалбата?

— Ако Урбан Енстрьом наистина е представил квитанцията за залога на „Хагмюрен“ — изрече Алмен предпазливо. — Ако изобщо е спечелил голяма сума, може и да е изчакал. Печалбата може да се получи и от клона на АТГ36 в града. Разбира се, квитанцията за залог е апетитна плячка за човек с парични затруднения, защото е напълно анонимна.

— Звучи като възможен мотив да искат да му светят маслото — каза Рока.

— Намерихме тринайсет квитанции за залог в джобовете на Урбан — вметна Ялмар. — Но нито една печалба, проверихме ги в АТГ.

Алмен се размърда на стола и се прокашля.

— Предположенията ви ми харесват — каза. — Но имам още информация за вас. Докато пътувахме насам, от комуникационната централа се обадиха за нов случай. Някой съобщил за намерена кола в канавката край национален път 84 в посока към Юсдал — в района на Юпдал.

— Какво интересно има в това? — попита Рока.

— Според обадилия се в колата имало кървав нож — каза Мария, — а шофьорът седял с лице, заровено във въздушната възглавница.

— Двама колеги от „Опазване на обществения ред“ са на мястото в момента — допълни Алмен. — Залагам хиляда крони, че този, който е забил глава във възглавницата, е убиецът на Урбан.

Рока погледна към Алмен. Той изглеждаше развълнуван. Той и Мария. Рока се запита дали Алмен знае какво върши. Нямаше нищо против предположенията му за убийството да се оправдаят, но по отношение на връзката с Мария беше категоричен. Ако имаше нещо, което трудно приемаше, това беше изневярата. При удобен случай щеше да си поговори с Алмен.

Когато Юхан Рока и Ялмар Албинсон отвориха вратата на апартамента на Урбан Енстрьом, ги лъхна слаб аромат на мъжки парфюм. Те изтупаха обувките си от снега върху изтривалката до купчина с рекламни брошури. Обуха сини калцуни и продължиха към кухнята, която се намираше вдясно от входната врата. На печката имаше тенджера с изсъхнали макарони, а в тигана — две изгорели парчета наденица.

Рока влезе в хола. Светлобежовите стени бяха голи. От червената плюшена драперия се вдигна прах, когато прокара ръка по облегалката на ъгловия диван. На пода до дивана имаше празен кашон с надпис „Банг и Улуфсен“ от едната страна. На стената отсреща стоеше телевизорът с плосък екран. Петдесет и два инча, констатира Рока, след като погледна кашона.

До телевизора имаше библиотека в махагонов цвят. Фурнирът се беше олющил на места. На етажерките бяха поставени няколко книги и снимки. Рока се спря, когато погледът му попадна на една от снимките. Старите приятели от отбора по футбол. Това беше същата отборна снимка, която самият той държеше на хладилника си. До нея стоеше друга, която събуди любопитството му. Трябва да беше направена горе-долу по същото време като снимката на отбора. Четирима души. Урбан Енстрьом и Петер Кранс стояха от двете страни на една млада жена, а зад нея подаваше глава Виктор Бергман, който беше вдигнал пръсти под формата на V — знака на победата. Но причината Рока да се замисли беше жената. Мислите му бяха прекъснати от развълнувания глас на Ялмар:

— Какво виждат северняшките ми очи? — извика той откъм спалнята.

Рока веднага отиде там и видя, че Ялмар държи формуляр.

— Удостоверение за печалба от АТГ — прочете Рока на глас. — Важи само за печалби на стойност над 30 000 крони. Суми до 500 000 крони можете да получите в срок от два работни дни. Суми над 500 000 крони се изплащат след трийсет и два дни. Подписано на двайсет и шести декември. По дяволите — каза той.

— Със сигурност подходящ израз за случая — каза Ялмар. — Но ако ме извиниш, бих желал да посоча, че честата употреба на псувни е признак за ограничен речников запас. Също така смятам, че не подобава на човек с безспорно високо ниво на интелигентност, с каквото ти си надарен, да се израз…

Рока погледна към Ялмар и сложи показалеца си на устните си. Ялмар повтори жеста и отстъпи няколко крачки.

На Урбан Енстрьом може би му беше провървяло много напоследък. Обирът като мотив за убийството се затвърди в мислите на Рока, но в центъра на вниманието му продължаваше да бъде холът на апартамента.

— Трябва да се върна в хола — каза той. — И аз открих нещо интересно. Знам кое е било момичето в лексуса на Монс.

Евелина Улсдотер предпочиташе повече от всичко да се върне в леглото. Тази вечер пак щеше да се среща с италианците. Беше трийсети декември, но явно никой ден не беше неподходящ за вечери и купони. След днешния ден работата по изложението щеше да замре за няколко дни. Тя отново се почувства стресирана заради влошаващите се резултати напоследък, които контрастираха рязко със сочещите непрекъснато нагоре криви на поставените цели. Изложението и дефилетата трябваше да бъдат успешни.

Тя стана и влезе в банята. В огледалото видя тъмните кръгове под очите си. Никой коректор на света нямаше да може да я спаси днес. Тя си мечтаеше най-много за одеяло и пликче чипс на дивана пред телевизора. Вместо това щеше да се наложи да вземе душ, да се гримира и да облече един от многото outfits37, които беше донесла. Да се преобразува в красивата Евелина. В кадърната Евелина. В Евелина, която винаги се старае и постига желаните резултати.

Тя пъхна ръка в душкабината и развъртя крана. Водните струйки забарабаниха по главата й, когато застана под душа. Щом затвори очи, пред нея изникна Монс Сандин. Тя видя усмивката му. Тъмнокестенявата му коса. Спомни си за времето, когато можеше да прокара ръка през нея и да я усети между пръстите си. После пред очите й изникна образът на Хена. Погледът й беше потъмнял.

Евелина отвори крана още повече. Хена не представляваше проблем, поне не в началото. Така или иначе, Евелина се срещаше с Монс всеки път когато беше във Флоренция. Той идваше в хотела й. Наистина винаги покрай тренировка и никога не оставаше много дълго. Но все пак. Евелина си беше внушила, че трябва да бъде благодарна за всяка секунда, която имаше възможност да прекара с него. Само ако Хена знаеше.

Понякога изпитваше угризения, че се среща със съпруга на друга жена. Веднъж попита Монс как може да мами Хена. Тогава той отговори:

— Хена е страхотна жена. Но видях как ми ражда две деца. Вече не ми е толкова лесно да гледам на нея като на сексуален обект.

Евелина не знаеше как да реагира. Наистина се ласкаеше, че Монс се възбужда точно от нея. Но дълбоко в душата й нещо я пронизваше. Въпреки че винаги го беше подозирала, предположенията й се оправдаха окончателно, когато той използва тези думи. Между нея и Монс нямаше нищо друго, освен страст и задоволяване.

Частта от нея, която копнееше за собствени деца, беше останала разочарована. Монс не беше единственият женен мъж, с когото се беше срещала, и беше започнала да се съмнява, че съществува мъж, който да види майката на децата си и любовница у една и съща жена. Но може би Монс беше успял да види това у нея? Та тя не беше Хена. Никога нямаше да пренебрегне себе си. Щеше да продължи да се поддържа, да ходи на фитнес и да се гримира, дори ако имаше деца. И никога нямаше да откаже секс. Но сигурно Монс не го беше разбрал.

Веднъж тя го попита дали наистина обича Хена.

— Обичам семейството си — отговори той и елегантно избегна да отговори на недвусмислено зададения въпрос. Евелина си спомни как ревността я беше обзела. Тя също искаше семейство. С Монс. А ако трябваше да бъде искрена, неведнъж й се беше искало Хена внезапно да изчезне.

Хвана подвижния душ и го притисна силно към тялото си. Струйките се разделиха и водата заблика около нея като от водопад, а тя се отпусна. Все пак сега Хена вече я нямаше. Жал й беше за децата, естествено. Но откровено казано, съпругата вече не препречваше пътя й. А рано или късно скръбта на Монс щеше да се уталожи. Щеше да дойде време, когато ще може да го потърси отново. Евелина спря душа. Да. Този ден щеше да дойде, а тя щеше да го планира добре.

Пеле Алмен хвърли за последно поглед към джипиеса в полицейското волво, когато зави и влезе в прясно изчистения от сняг двор. „Грюнингсленгтан“ се намираше в Илсбу, на двайсет-трийсет километра от Худиксвал. Комуната беше създадена през седемдесетте, но оттогава беше претърпяла значителни промени.

В светлината на фаровете пред него се издигаше голяма червена къща с бели ъгли. Класическа хелсингландска къща. Зад нея се виждаше иглолистна гора, а върховете на дърветата се открояваха на фона на звездното небе. Той прелисти бележника за последно, преди да слезе от колата. Приятелят на Рока се беше съгласил да се срещнат още същия ден, въпреки че беше късно вечерта.

Докато Алмен вървеше към къщата, в белите му дробове нахлу леден въздух, а дъхът му образува облак от пара пред устата му. Още преди да стигне до вратата, тя се отвори и навън излезе трийсетинагодишен мъж. Приятелят на Рока. Косата му беше дълга и пепеляворуса, прибрана в конска опашка.

— Матиас — каза мъжът и подаде ръка за поздрав.

Алмен не знаеше какво беше очаквал от срещата с човек, живеещ в комуна. Но установи, че Матиас със своите дънки и вълнен пуловер изобщо не отговаря на представата за flower power38.

— Пеле Алмен, полиция на Худиксвал — отговори Алмен и стисна ръката на мъжа, без да си сваля ръкавицата.

— Да влезем в къщата — предложи Матиас. — Рока каза, че искате да разберете какъв е бил животът в комуната през осемдесетте. Нещата се промениха значително оттогава.

Влязоха в голямо антре с чамово дюшеме на пода. От него се минаваше в коридор с две врати от едната страна и една от другата.

— Преди беше по-различно. Вратите не се заключваха. Всички влизаха и излизаха между стаите, както си искаха. Сега, след като разделихме къщата на апартаменти, имаме малко повече privacy39 — обясни Матиас.

— Отдавна ли живеете тук? — попита Алмен.

— Нанесох се преди пет години. Но една позната прекара целия си живот тук. За съжаление тя почина преди няколко години, но ми е разказвала как е било преди.

— Може ли да седнем някъде?

— Елате. — Матиас тръгна пред него към по-отдалечената от двете врати на апартаменти. Влязоха в миниатюрно антре, където на купчина на пода бяха струпани връхни дрехи и обувки. Оттам отидоха в светла кухня. До един голям, касетиран прозорец имаше кръгла маса с четири дървени стола. Двамата седнаха.

— Как се живее тук днес? — попита Алмен с любопитство и се опита дискретно да махне няколко трохи от хляб от масата пред себе си.

— Тук живеем пет семейства. Всички имат деца в предучилищна възраст и се редуваме в грижите за тях. Повечето от нас работят.

— Сами ли отглеждате храната си?

— Отглеждаме някои неща, но всъщност купуваме по-голямата част. Само от стопанства в околността — каза Матиас. — Преди двайсет години положението е било малко по-различно.

— Как се е живяло по онова време?

— Тогава всичко се е произвеждало тук: зеленчуци, месо, мляко… Ами, всичко — каза той. — Освен това всичко било общо. Обща кухня. Общи спални… — Матиас се засмя и отметна конската си опашка.

— А всички духовни истории, за които сме чували?

Алмен си спомни всички слухове, които беше чувал за „Грюнингсленгтан“. Че хората тичали голи насам-натам и ходели по нужда навън.

— В „Грюнингсленгтан“ са се провеждали курсове по медитация — отвърна Матиас. — И преподавателите, и учениците били от цяла Швеция, дори от цял свят. Изпробвали всички тенденции в медитацията и терапията.

— Знаете ли дали тук са приемали криминално проявени и наркомани? — попита Алмен.

Матиас изсумтя и поклати глава.

— Това е било за кратко, доколкото съм чувал. От общината разбирали, че намеренията са добри, но на практика нещата не вървели. През седемдесетте и осемдесетте тук се употребявали свободно наркотици. Явно са отглеждали колкото за нуждите на обитателите и малко отгоре. Между другото искате ли нещо за пиене?

Матиас се изправи и отиде до хладилника. Извади кана с вода. Вътре се виждаха няколко зелени листа и Алмен я проследи с поглед, докато Матиас се връщаше.

— Само мента — каза той и се засмя. — Искате ли?

Алмен се настани удобно на стола и поклати глава.

— Знаете ли дали се е случило нещо — някакво престъпление — докато комуната е приемала тези обитатели? — попита той.

— Моята позната разказа за един случай на насилие над малко момченце. Извършителят бил мъж, осъден за притежание на наркотици и за насилие, който не можел да вземе в ръце живота си. Това е било преди почти трийсет години.

Сърцето на Алмен заби по-силно.

— Знаете ли дали е бил осъден за това престъпление? — попита той.

— Не мисля. Накарали го да се премести, но иначе предполагам, че по някаква причина случаят бил потулен. Все пак не са искали настаняванията от общината да се окажат още по-голям провал.

Матиас напълни чаша с вода. После я поднесе към устата си и започна да пие на големи глътки.

— Какво се е случило с момчето?

— Двамата с майка му се преместили, както може да се предположи, но не знам къде.

Алмен седеше мълчаливо и размишляваше. Матиас насочи разговора към други теми и той слушаше с половин ухо. Споменатото от него отговаряше доста точно на това, което Каролина беше разказала на Рока във Флоренция. Направо прекалено точно, за да няма връзка.

Алмен погледна към часовника и се извини, че бърза за следващия си ангажимент. Благодари на Матиас за помощта и излезе при колата. Въпреки че не хранеше големи надежди, щеше да се свърже с централния регистър и да ги помоли да потърсят някакви документи за случилото се. Бяха научили още нещо.