Сблъсък на крале

САНСА

Небето на юг бе почерняло от пушеци. Вихреха се нагоре и осаждените им пръсти зацапваха и скриваха звездите. Оттатък притока на Черна вода огнена редица грееше в нощта от хоризонт до хоризонт, а от тази страна Дяволчето беше подпалил целия речен бряг: кейове и бардаци, домове и пиянски бърлоги, всичко извън градските стени. Дори в Червената цитадела въздухът миришеше на пепел. Когато Санса намери Донтос в тишината на гората на боговете, той я попита дали плаче.

— От пушека е — излъга тя. — Сякаш гори половината кралски лес.

— Лорд Станис иска да удави в пушек диваците на Дяволчето. — Докато говореше, Донтос залитна и се подпря с една ръка в дънера на един кестен. Петна от вино бяха оцапали пъстрата му червено-жълта туника. — Избиват съгледвачите му и нападат обоза му. А и диваците също палят пожари. Дяволчето каза на кралицата, че Станис трябва да си научи конете да ядат пепел, защото няма да намери и един стрък трева. Чух го, като го каза. Нали съм глупакът, сега чувам много повече неща, отколкото докато бях рицар. Говорят си все едно, че ме няма и… — той се наведе към нея и лъхна на вино право в лицето й — Паяка плаща в злато и за най-дребната измяна. Мисля, че Лунното момче е било негово от години.

„Пак е пиян. Бедничкият, казва, че е моят Флориан, и е така. Но си нямам нищо друго.“

— Вярно ли е, че лорд Станис е подпалил гората на боговете в Бурен край?

Донтос кимна.

— Вдигнал е огромна клада от дърветата като жертвен дар на новия си бог. Накарали са го червените жреци. Казват, че сега той го владее — и тялото, и душата му. Заклел се е да подпали и Великата септа на Белор, ако завземе града.

— Нека. — Когато Санса за пръв път бе видяла Великата септа с нейните мраморни стени и седемте кристални кули, си помисли, че е най-красивото здание на света, но това беше преди Джофри да обезглави баща й на стъпалата пред нея. — Искам да изгори.

— Тихо, дете. Боговете ще те чуят.

— Откъде накъде? Те никога не са отвръщали на молитвите ми.

— Отвръщат ти. Те ми изпратиха при теб, нали?

Санса опипа кората на дървото. Почувства се замаяна, почти като в треска.

— Изпратиха те, но какво ми помогна ти? Обеща ми, че ще ме отведеш у дома, а ето, че още съм тук.

Донтос я потупа по рамото.

— Говорих с един човек, когото познавам, мой добър приятел… и ваш, милейди. Той ще наеме бърз кораб да ни отведе в безопасност, когато дойде подходящият час.

— Подходящият час е сега — настоя Санса, — преди да е започнала битката. Зная, че ако се опитаме, можем да се измъкнем.

— Дете, дете. — Донтос поклати глава. — От замъка — да, това можем да направим, но градските стени се пазят по-зорко от всякога, а Дяволчето е затворило дори реката.

Вярно беше. При устието си Черна вода беше по-празна от всякога. Всички салове и баржи бяха изтеглени на северния бряг, а търговските галери бяха избягали или задържани от Дяволчето, за да ги подготвят за битка. Единствените кораби, които се виждаха, бяха кралските бойни галери. Гребяха неспирно нагоре-надолу, стояха на дълбокото в средата на течението и си разменяха залпове стрели със стрелците на Станис на южния бряг.

Самият лорд Станис все още беше в поход, но авангардът му се бе появил преди две нощи по новолуние. Когато Кралски чертог се пробуди, вече се виждаха шатрите и знамената му. Само те бяха пет хиляди, както Санса чу — почти толкова, колкото всичките златни плащове на града. Вееха червени или зелени ябълки на дома Фосоуей, костенурката на Естермонт и лисицата с цветята на Флорент, а ги командваше сир Гиард Мориген, прочут рицар на юга, когото хората сега наричаха Гиард Зеления. На знамето му се виждаше врана в полет — черните й криле бяха разперени широко на бурно зелено небе. Но знамената, които най-много разтревожиха града, бяха светложълтите. Зад тях като пламъци се вееха дълги червени опашки, а на мястото на владетелския герб се виждаше божи знак: пламтящото сърце на Господаря на Светлината.

— Всички казват, че когато дойде, Станис ще има десет пъти повече воини от Джофри.

Донтос я стисна за рамото.

— Но пълчищата му са без значение, миличко, докато са от другата страна на реката. Станис не може да я прехвърли без кораби.

— Но той има кораби. Много повече от Джофри.

— Пътят им от Бурен край ще е дълъг. Флотата трябва да заобиколи Куката на Маси, после да мине през Глътката и да прекоси залива на Черна вода. Навярно боговете ще пратят щорм, който да ги помете в морето. — Донтос се усмихна обнадеждено. — Зная, че не ти е леко, но трябва да си търпелива, дете. Когато приятелят ми се върне в града, ще си получим своя кораб. Вярвай в своя Флориан и се помъчи да не те е страх.

Санса заби нокти в дланите си. Страха го усещаше в стомаха си — гърчеше се и хапеше като змия, все по-лошо всеки следващ ден. От деня, в който отплава принцеса Мирцела, кошмарите продължаваха да безпокоят съня й — мрачни, задушаващи сънища, които я пробуждаха посред нощ, останала без дъх. Чуваше как хората викат, пищят без думи, като животни. Бяха я затиснали и хвърляха по нея мръсотии, опитваха се да я свалят от коня и сигурно щяха да й направят и още по-лоши неща, ако Хрътката не си беше пробил пътя до нея. Върховния септон го бяха разкъсали на парчета, а на сир Ейрон му премазаха главата с камъни. „Помъчи се да не те е страх.“

Целият град се боеше. Санса го виждаше от стените на замъка. Простолюдието се криеше зад затворените капаци и залостените врати, и си мислеха, че това може да ги опази. При последното падане на Кралски чертог Ланистърите бяха плячкосвали, изнасилвали и клали наред, нищо че градът сам бе отворил вратите. Този път Дяволчето бе решило да се бие, а един съпротивлявал се град не можеше да очаква никаква милост.

Донтос продължаваше да дърдори.

— Ако още бях рицар, сега щях да съм надянал доспехите и да стоя на стената с всички други. Би трябвало да целуна крака на крал Джофри и да му благодаря от сърце.

— Ако му благодариш, че те направи шут, сигурно пак ще те направи рицар — рязко каза Санса.

Донтос се изкиска.

— Умно момиче е моята Джонквил, нали?

— Джофри и майка му казват, че съм глупава.

— Нека. Така си в по-голяма безопасност, миличко. Кралица Церсей, Дяволчето и лорд Варис, всички от тяхната порода, те непрекъснато се дебнат настръхнали като ястреби, плащат на тоя и оня да следи какво правят другите, но никой не се занимава с дъщерята на лейди Танда, нали? — Донтос покри устата си с шепа и се оригна. — Боговете те пазят, моя малка Джонквил. — Ето, че вече се насълзяваше. Виното го правеше ревлив. — Дай сега на своя Флориан една целувчица, целувка за късмет. — Залитна към нея.

Санса избегна мокрите му устни, целуна го леко по небръснатата буза и му пожела лека нощ. Трябваше да впрегне цялата си сила, за да не заплаче. Много плачеше напоследък. Знаеше, че не е редно, но не можеше да се сдържа; сълзите напираха сами, по най-дребен повод, и тя не можеше да ги сдържи.

Мостът към Стегата на Мегор беше без охрана. Дяволчето беше преместил повечето златни плащове да пазят по стените, а белите рицари на Кралската гвардия си имаха по-важни задължения от това да вървят по петите й. Санса можеше да ходи където си иска, стига да не се опитва да напуска замъка, но не й се ходеше никъде.

Тя премина над сухия ров със зловещите железни шипове и тръгна нагоре по витото стълбище, но когато стигна до вратата на спалнята си, не намери сили да влезе. Самите стени на стаята я караха да се чувства като в капан; дори когато отвореше широко прозореца, сякаш не й стигаше въздух да диша.

Върна се на стълбището и продължи да се изкачва. Пушекът бе заличил звездите и тънкия лунен сърп, така че покривът беше тъмен и пълен със сенки. Но оттук поне можеше да се види всичко: високите кули и масивните стени на Червената цитадела, лабиринтът на градските улици зад тях, реката на юг и запад, заливът на изток, стълбовете дим и искри и огньове, огньове, огньове навсякъде. По градските стени сновяха войници като мравки с факли, и се трупаха по скелетата, изникнали по бастионите. Долу при Калната порта, очертани пред пълзящия като пелена нагоре дим, се виждаха силуетите на трите огромни катапулта, най-големите, виждани някога от хора, надвиснали над стените на цели двадесет стъпки. Но нищо от това не можеше да уталожи страха й. Нещо я жегна, толкова рязко, че Санса изхлипа и се хвана за корема. Щеше да падне, но една от сенките изведнъж се раздвижи, силни пръсти я сграбчиха за рамото и я задържаха.

Тя се опря на парапета и пръстите й задраскаха в коравия камък.

— Пуснете ме — проплака. — Пуснете ме!

— Малката птичка си мисли, че има крила, така ли? Или си решила да свършиш саката като онзи твой брат?

Санса се задърпа.

— Нямаше да падна. Беше само… вие ме стреснахте.

— Искаш да кажеш, че те изплаших. И още те плаша.

Тя вдиша дълбоко, за да се успокои.

— Мислех, че съм сама и… — Извърна лице.

— Птиченцето все още не може да понася външността ми, така ли? — Хрътката я пусна. — Но много се зарадва, че видя лицето ми, когато тълпата те беше заклещила. Забрави ли?

Санса помнеше много добре. Помнеше как виеха озверели, помнеше кръвта, потекла по бузата й от камъка, който я удари, и вонята на чесън от дъха на мъжа, който се опита да я смъкне от коня. Още помнеше как пръстите му се впиха в китката й, как залитна и започна да пада…

Тогава бе помислила, че ще умре, но пръстите се бяха сгърчили, и петте наведнъж, а мъжът изрева като кон. Когато ръката му падна отсечена, друга ръка, по-силна, я бутна обратно в седлото. Мъжът с чесъновия дъх беше на земята, от отсечената му ръка бликаше кръв, но останалите все още бяха около нея, някои с тояги в ръце. Хрътката скочи срещу тях и мечът му се завихри в стоманена мъгла, сечеше и пръскаше кървава диря. Когато хората се пръснаха и побягнаха, се беше разсмял и ужасното му изгоряло лице за миг се преобрази.

Сега тя се опита да погледне това лице, но да го погледне истински. Все пак беше въпрос на възпитание, а една дама не биваше да забравя доброто си възпитание. „Не белезите са най-лошото, нито тези гърчове на устата му. Най-лошото са очите му.“

— Аз трябваше… трябваше да дойда при вас — заговори на пресекулки тя. — Да ви благодаря, че… ме спасихте… бяхте толкова смел.

— Смел? — Смехът му бе почти ръмжене. — На едно куче не му трябва смелост, за да гони плъховете. Бяха трийсет срещу един, а никой не посмя да ми се опълчи.

Мразеше и начина, по който й говореше: все така дрезгаво и сърдито.

— Приятно ли ви е да плашите хората?

— Не, приятно ми е да ги убивам. — Устата му помръдна. — Можеш да бърчиш носле колкото си искаш, но ми спести тази фалшива жалост. Ти си издънка на велик владетел. Не ми казвай, че лорд Едард Старк на Зимен хребет никога не е убивал човек.

— Това беше негов дълг. Никога не му е харесвало.

— Той така ли ти казваше? — Клегейн отново се засмя. — Баща ти е излъгал. Убиването е най-сладкото нещо на този свят. — Извади дългия си меч. — Тук е истината. Скъпият ти баща го разбра на стъпалата на Белор. Лорд на Зимен хребет, Ръка на краля, Гарант на Севера, могъщият Едард Старк, с родословие отпреди осем хиляди години… но въпреки всичко мечът на Илин Пейн преряза врата му, нали? Помниш ли как подскачаше, когато главата му падна от раменете?

Санса се присви. Изведнъж й стана студено.

— Защо винаги сте пълен с толкова омраза? Исках само да ви благодаря…

— Да, също като на някой от онези твои истински рицари, които толкова обичаш. За какво е един рицар според теб, момиче? Мислиш, че е само за да печели благоволението на дамите и да изглежда красиво в златните си доспехи ли? Рицарите са, за да убиват. — Той опря ръба на дългия си меч до шията й, точно, под ухото, и Санса усети острия хлад на стоманата. — Първия си го убих едва на дванадесет. Оттогава съм им загубил броя. Велики владетели с древни имена, дебели богати мъже, облечени в кадифе, рицари, надути като мехури с техните достойнство и чест, да, жени и деца също — всички те са месо, а аз съм колачът. Нека си имат своите земи, своите богове и своето злато. Нека си имат техните сир. — Сандор Клегейн се изплю. — Докато имам ето това — каза той и отмести меча от шията й, — не съществува човек на земята, от когото да се боя.

„Освен от брат си“ — помисли Санса, но прояви благоразумие и го премълча. „Той е куче, точно както го каза. Полудиво и зло куче, което хапе ръката, посягаща да го погали, но ще разкъса всеки, който се опита да нарани господарите му.“

— Дори и от хората отвъд реката ли?

Клегейн обърна очи към далечните пламъци.

— Цялото това палене… — Прибра меча в ножницата. — Само страхливци се сражават с огън.

— Лорд Станис не е страхливец.

— Но не е и мъж като брат си. Робърт не се оставяше такива дреболии като една река да го спрат.

— Какво ще направите, когато я прехвърли?

— Ще се бия. Ще убивам. Ще умра, може би.

— Не ви ли е страх? Боговете могат да ви пратят долу в някой ад заради всичкото зло, което сте причинили.

— Какво зло? — Той се засмя. — Какви богове?

— Боговете, които са създали всички нас.

— Всички? — Сви презрително устни. — Кажи ми, птиченце, що за бог е този, който създава чудовище като Дяволчето или малоумна, като дъщерята на лейди Танда? Ако изобщо има богове, то те са създали овците, за да могат вълците да ги ядат, и са създали слабите, за да има с какво да си играят силните.

— Истинските рицари защитават слабите.

Той изсумтя.

— Няма истински рицари, както няма и богове. Ако не можеш сам да се защитиш, мри и се махай от пътя на онези, които могат. Остра стомана и силни ръце властват на този свят, не си въобразявай, че е нещо друго.

Санса отстъпи крачка от него.

— Вие сте ужасен!

— Аз съм честен. Ужасен е светът. А сега отлитай, птиченце, гукането ти ми омръзна.

Санса млъкна и си тръгна. Плашеше я Сандор Клегейн… и в същото време част от нея съжаляваше, че сир Донтос не притежава поне малко от яростта на Хрътката. „Има богове — каза си тя, — има и истински рицари. Не е възможно всички сказания да са лъжа.“

Същата нощ отново сънува уличния метеж. Човешката сган напираше около нея, крещеше като побеснял звяр с хиляди лица. Накъдето и да се обърнеше, виждаше лица, изкривени в чудовищни, нечовешки маски. Тя заплака и им заговори, че никога не им е правила нищо лошо, но въпреки това те я смъкнаха от коня. „Не. — викаше тя, — недейте, моля ви, оставете ме, не!“, но те не я слушаха. Извика сир Донтос, повика братята си, повика мъртвия си баща и мъртвата си вълчица, повика галантния сир Лорас, който веднъж й даде червена роза, но никой от тях не дойде. Повика героите от песните, Флориан и сир Риам Редвин, и принц Емон, Рицаря на драконите, но никой от тях не я чу. Жени с лица на невестулки я щипеха по краката, ритаха я в корема, а някой я ритна в лицето и зъбите й се строшиха. После видя блесналото стоманено острие. Ножът се заби в корема й и закъса, закъса, закъса, докато там долу не остана нищо освен бели мокри ребра.

Когато се събуди, бледата светлина на утрото се лееше от прозореца й, но тя се чувстваше пребита и отмаляла, все едно че изобщо не беше заспивала. Нещо лепкаво имаше по бедрата й. Когато отметна одеялото и видя кръвта, отначало помисли, че сънят някак се е сбъднал. Спомни си ножа в себе си, как се въртеше и разкъсваше. Сви се ужасена, изрита чаршафите на пода и задиша хрипливо — гола, оцапана с кръв и уплашена.

Но докато стоеше така, свита на колене, изведнъж осъзна.

— Не, моля ви… — захлипа Санса, — моля ви, не. — Не го искаше това, не го искаше да я сполети точно сега. Не сега, не сега, не сега!

Обзе я лудост. Отиде до легена и се изми между краката, изтърка всичко лепкаво. Когато свърши, водата беше станала розова от кръвта. Когато слугините й я видеха, щяха да разберат. После се сети за бельото. Изтича отново до леглото и зяпна с ужас тъмночервеното петно, което казваше всичко. Не можеше да мисли за нищо друго, освен как да се отърве от него, за да не видят и да не разберат. Не можеше да им позволи да разберат, иначе щяха да я омъжат за Джофри и да я накарат да легне с него.

Стиснала ножа, Санса го заби в чаршафа и отряза петното. „А ако ме попитат за дупката, какво ще кажа?“ По лицето й потекоха сълзи. Издърпа скъсания чаршаф от леглото и нацапаното одеяло също. „Трябва да ги изгоря.“ Събра на вързоп уликата, натика я в камината, напои я с масло от нощната си лампа и я запали. След това се сети, че кръвта се е просмукала и в пухената постеля, затова събра и нея, но стана много голяма и й беше трудно да я премести. Успя да вкара в огъня само половината бала. Беше на колене и се мъчеше да натика постелята в пламъците, гъстият дим бълваше около нея и беше запълнил цялата стая, когато вратата с трясък се отвори и тя чу как слугинята ахна.

Накрая се наложи трите жени да я издърпат. За нищо. Завивките бяха изгорени, но докато я носеха, бедрата й се накървавиха отново. Собственото й тяло я беше предало на Джофри, развявайки пред очите на целия свят пурпурното знаме на Ланистър.

След като загасиха огъня, извадиха обгорената пухена постеля, проветриха стаята и донесоха вана. Влизаха и излизаха разни жени, мърмореха и я гледаха странно. Напълниха ваната с гореща вода, окъпаха я, измиха и косата й и й дадоха превръзка да си я сложи между краката. Санса вече се беше успокоила и изпитваше срам заради глупостта си. Пушекът беше развалил повечето й дрехи. Една от жените излезе и скоро се върна със зелена вълнена риза, която й беше почти по мярка.

— Не е толкова хубава като вашите, но ще свърши работа — каза тя и я навлече през главата на Санса. — Обувките ви не са изгорели, така че поне няма да ходите боса при кралицата.

Церсей Ланистър закусваше, когато я бутнаха в солария.

— Можеш да седнеш — покани я тя снизходително. — Гладна ли си? — Посочи масата. Имаше овесена каша, мед, мляко, варени яйца и хрупкава пържена риба.

Като видя храната, на Санса й прилоша. Стомахът й се беше стегнал на възел.

— Не, благодаря ви, ваша милост.

— Не те виня. При това, което вършат Тирион и Станис, всичко вече има вкус на пепел. А ето че и ти почна да ми палиш пожари. Какво смяташе да постигнеш?

Санса сведе глава.

— Кръвта ме изплаши.

— Кръвта е печатът на твоята женственост. Лейди Кейтлин би трябвало да те е подготвила. Получила си първото си разцъфтяване, нищо повече.

Санса никога не се беше чувствала по-малко разцъфнала.

— Милейди майка ми е говорила за това, но… мислех, че ще е по-различно.

— С какво по-различно?

— Не знам. Не… не толкова мръсно и по-вълшебно.

Кралица Церсей се засмя.

— Почакай само докато родиш, Санса. Женският живот е девет части мръсотия и една вълшебство, и това ще го научиш много скоро… а онези части, които приличат на вълшебство, най-често се оказват най-мръсните. — Отпи от млякото си. — Значи вече си жена. Имаш ли поне най-малка представа какво означава това?

— Означава, че сега вече съм подходяща за брак и ложе — каза Санса, — и да раждам деца на краля.

Кралицата се усмихна лукаво.

— Бъдеще, което вече не те въодушевява както някога, както виждам. Няма да те виня за това. Джофри винаги е бил труден. Дори раждането му… Напрягах се цял ден и половин нощ, докато го изкарам. Не можеш да си представиш болката, Санса. Пищях толкова силно, че си представях, че Робърт може да ме чуе в кралския лес.

— Негова милост не е бил с вас?

— Робърт ли? Той беше на лов. Такъв си му беше обичаят. Щом ми наближеше времето, царственият ми съпруг бягаше в горите със своите ловци и хрътки. Щом се върнеше, поднасяше ми някоя кожа или глава на елен, а аз му поднасях бебе. Не че държах изобщо да е при мен, между другото. Имах си Великия майстер Пицел и цяла армия акушерки, имах си и своя брат. Когато му кажеха, че не е позволено да влиза в стаята на родилката, той се усмихваше и питаше кой смята да го задържи отвън.

Кралицата помълча, после продължи:

— Боя се, че Джофри няма да прояви към теб подобна всеотдайност. Можеш да благодариш на сестра си за това, ако още е жива. Той така и не можа да забрави онзи ден при Тризъбеца, когато го видя как сестра ти го посрами, и в замяна посрамва теб. Но ти си по-силна, отколкото изглеждаш. Смятам, че ще преживееш малко унижения. Аз ги преживях. Краля си никога няма да можеш да обикнеш, но ще обичаш децата му.

— Аз обичам Негова милост с цялото си сърце — каза Санса.

Кралицата въздъхна.

— По-добре гледай да научиш някои нови лъжи, и то по-бързо. Гарантирам ти, че на лорд Станис тази няма да му хареса.

— Новият Върховен септон каза, че боговете никога няма да позволят лорд Станис да победи, защото Джофри е законният крал.

По лицето на кралицата пробяга нещо като усмивка.

— Законният син и наследник на Робърт. Макар че Джоф се разреваваше, когато Робърт го вдигнеше. Това не се харесваше на Негова милост. Виж, копелетата му винаги му гугукаха щастливо и смучеха пръста му, когато го вкараше в копелдашките им усти. Робърт искаше смях и възторг, винаги, и затова си ги намираше сред своите приятели и курви. Брат ми Тирион е болен от същото. Ти искаш ли да те обичат, Санса?

— Всеки иска да го обичат.

— Разбирам, че разцъфтяването ти не те е направило по-умна — каза Церсей. — Санса, позволи ми да споделя с теб една малка женска мъдрост в този изключителен за теб ден. Любовта е отрова. Сладка отрова, да, но въпреки това ще те убие.