Сблъсък на крале

ТИРИОН

Под го облече подходящо за тежкото му изпитание, в плюшена туника в ланистърския пурпур, и му донесе служебната верига. Тирион я остави на нощната си масичка. Сестра му не обичаше да й се напомня, че все пак той е Ръката на краля, а той не желаеше да подгрява повече и без това напечените им отношения.

Варис го застигна, докато прекосяваше двора.

— Милорд — каза той почти без дъх. — Мисля, че трябва да видите това веднага. — Подаде му свитък пергамент с меката си бяла ръка. — Донесение от севера.

— Добра ли е новината, или лоша? — попита Тирион.

— Не мога да съдя.

Тирион разви свитъка. Наложи се да примижи, докато го прочете на светлината на факлата.

— Милостиви богове! — промълви той. — И двамата?

— Боя се, че да, милорд. Толкова скръбно! Толкова млади и невинни.

Тирион си спомни как виеха вълците, когато малкото Старкче падна. „Дали вият и сега?“

— Казал ли си го на някой друг? — попита той.

— Все още не, макар че съм длъжен, разбира се.

Той нави писмото.

— Аз ще кажа на сестра ми. — Искаше да види как ще приеме новината. Много държеше на това.

Кралицата изглеждаше особено хубава. Беше облякла къса рокля от тъмнозелено кадифе, отиващо на цвета на очите й. Златистата й коса се спускаше на букли по оголените й рамене, а около кръстчето си беше стегнала коланче, отрупано със смарагди. Тирион изчака да седне и да му поднесат чаша вино, преди да й подаде писмото. Не каза нито дума. Церсей примига невинно и взе свитъка от ръката му.

— Вярвам, че си доволна — каза той, докато тя четеше. — Убеден съм, че искаше момчето на Старк да умре.

Церсей направи кисела гримаса.

— Джайм го хвърли от прозореца, не аз. От любов, каза, все едно че това щеше да ме зарадва. Беше глупаво и опасно освен това, но кога милият ни брат се е спирал да помисли?

— Момчето ви е видяло — изтъкна Тирион.

— Беше дете. Щях да го сплаша да замълчи. — Тя замислено погледна писмото. — Защо съм длъжна да търпя обвинения всеки път, когато някой Старк си счупи пръста? Това е работа на Грейджой, нямам нищо общо.

— Да се надяваме, че и лейди Кейтлин го вярва.

Очите й се разшириха.

— Но тя не би могла…

— Да убие Джайм ли? Ти какво би направила, ако убият Джофри и Томен?

— Все още държа Санса — заяви кралицата.

— Ние все още държим Санса — поправи я той, — и няма да е зле да внимаваме много с нея. Впрочем къде е вечерята, която ми обеща, мила сестричко?

Церсей предложи вкусна вечеря, това не можеше да се отрече. Започнаха с кремсупа от жълъди, хрупкав горещ хляб и зеленчуци с ябълки и борови връхчета. След това дойде месеник със змиорки, намазан с мед пушен бут, моркови в масло, бял боб и бекон, и печен лебед с пълнеж от гъби и стриди. Тирион беше изключително вежлив; предлагаше на сестра си отбрани части от всяко свое блюдо и се стараеше да яде само това, което ядеше и тя. Не че се страхуваше да не би да го отрови, но малко повечко предпазливост нямаше да навреди.

Забеляза, че новината за Старките помрачи настроението й.

— Нямаме ли вест от Горчив мост? — попита тя с тревога, докато разрязваше една ябълка.

— Нито дума.

— Никога не съм се доверявала на Кутрето. За достатъчно пари като нищо ще мине на страната на Станис.

— Станис Баратеон е прекалено задръстен от чувството си за достойнство, за да купува хора. Нито пък може да направи изгоден за него лорд от такива като Петир. Съгласен съм, че тази война събира странни любовници, но тези двамата? Не.

Докато си режеше късче от пушения бут, тя каза:

— Трябва да благодарим на лейди Танда за свинята.

— Знак на обич?

— Подкуп. Моли ни да й разрешим да напусне замъка. Аз, както и ти. Подозирам, че се страхува да не я задържиш по пътя, както направи с лорд Джилс.

— Да не би да се кани да побегне с наследника на трона? — Тирион поднесе на сестра си парче от бута и сложи и на себе си. — Предпочитам да остане тук. Ако иска да е в безопасност, кажи й да си доведе гарнизона от Стоукуорт. Колкото хора има.

— Щом толкова ни трябват хора, ти защо си изпрати диваците навън? — В гласа й се прокрадна раздразнителност.

— Това беше най-добрият начин да ги използвам — отвърна й той искрено. — Те са свирепи воини, но не са войници. В официално сражение дисциплината е по-важна от храбростта. Те вече ни направиха повече добро в кралския лес, отколкото щяха да направят на градските стени.

Докато поднасяха лебеда, сестра му го попита за заговора на Рогатите мъже. Изглеждаше по-скоро обезпокоена, отколкото изплашена.

— Но защо търпим толкова много предателство? Какво толкова лошо е направил домът Ланистър на тези нещастници?

— Нищо — каза Тирион, — но те си мислят, че са на печелещата страна… което ги прави не само предатели, но и глупаци.

— Сигурен ли си, че сте заловили всички?

— Варис казва така. — Лебедът се оказа твърде тежко ястие за вкуса му.

На пребледнялото лице на Церсей се появи бръчка — бръчка между толкова красивите й очи.

— Твърде много се доверяваш на този евнух.

— Той ми служи добре.

— Или те е накарал да го повярваш. Да не мислиш, че си единственият, на когото шепне тайните си? Той подава на всекиго от нас само толкова, колкото да ни убеди, че без него сме безпомощни. И на мен ми играеше същата игра, още когато се венчах за Робърт. Беше ме убедил, че нямам по-искрен приятел от него в двора, но сега… — Изгледа го. — Той твърди, че си решил да отделиш Хрътката от Джофри.

„Проклетият Варис!“

— Клегейн ми трябва за по-важни неща.

— Нищо не е по-важно от живота на краля.

— Животът на краля не е изложен на риск. Джоф ще има до себе си храбрия сир Озмунд да го пази, както и Мерин Трант. — „Тях само за това ги бива.“ — Сир Бейлон Суан и Хрътката ми трябват да водят набезите, да попречат на Станис да стъпи от тази страна на Черна вода.

— Джайм сам би могъл да води набезите.

— От Речен пад ли? Ега ти набезите.

— Джоф е още момче.

— Момче, което иска да участва в тази битка и поне този път проявява признаци на разум. Нямам намерение да го пускам в гъмжилото на битката, но трябва да го видят. Хората се бият по-настървено за един крал, който споделя опасността с тях, отколкото за такъв, който се крие зад полите на майка си.

— Но той е на тринайсет, Тирион!

— Помниш ли Джайм, когато беше на тринайсет? Ако искаш момчето да бъде син на баща си, остави го да си изиграе ролята. Джофри носи най-хубавите доспехи, които може да се купят, и през цялото време ще разполага с дузина златни плащове около себе си. Ако възникне и най-малката опасност градът да падне, веднага ще го прибера в Червената цитадела.

Мислеше, че това ще я успокои, но не забеляза знак на задоволство в зелените й очи.

— А ще падне ли градът?

— Не. — „Но ако падне, моли се да удържим достатъчно дълго Червената цитадела, докато лорд баща ни дойде да ни освободи.“

— Лъгал си ме и преди, Тирион.

— Винаги с основание, мила ми сестро. Държа на взаимната ни обич не по-малко от теб. Решил съм да освободя лорд Джилс. — Беше държал Джилс само заради този жест. — Можеш да си върнеш и сир Борос Блънт.

Устните на кралицата се свиха.

— Сир Борос може да гние в Росби — каза тя, — но Томен…

— Томен си е там, където е. В по-голяма безопасност е под закрилата на лорд Джейслин, отколкото щеше да е с лорд Джилс.

Слугите отнесоха лебеда почти недокоснат. Церсей му предложи сладкиши.

— Надявам се, че обичаш сладки с боровинки.

— Обожавам всякакви сладки.

— О, това го зная отдавна. Знаеш ли защо Варис е толкова опасен?

— Сега на гатанки ли ще си играем? Не.

— Защото няма патка.

— Ти също. — „И това никак не ти харесва, нали, Церсей?“

— Може би и аз съм опасна. Ти, от друга страна, си толкова голям глупак, колкото всеки мъж. Онзи червей между краката ти изсмуква половината ти мисъл.

Тирион облиза сладките трохи от пръстите си. Не му хареса усмивката на сестра му.

— Да, и точно сега моят червей смята, че може би е време да си ходя.

— Зле ли ти е, братко? — Тя се наведе над масата и го огледа добре над прелестните си гърди. — Изведнъж нещо се изчерви.

— Изчервих ли се? — Тирион погледна към вратата. Стори му се, че чува нещо отвън. Започна да съжалява, че е дошъл тук сам. — Никога досега не си проявявала толкова интерес към патката ми.

— Не ме интересува патката ти, а това, в което си я тикаш. Аз не завися от евнуха във всичко като теб. Имам си свои начини да откривам неща… особено неща, което хората не искат да зная.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Само едно — държа малката ти курва.

Тирион посегна за чашата вино, помълча и каза:

— Мислех, че мъжете са повече по вкуса ти.

— Ти си наистина смешен дребосък. Кажи ми, и за тая ли се ожени? — След като той не й отговори, тя се изсмя. — Добре поне, че баща ни няма да се тревожи.

Тирион имаше чувството, че коремът му е пълен със змиорки. Варис ли го беше предал? Или той самият бе провалил всички предпазни мерки в нощта, когато в нетърпението си препусна така безразсъдно право до имението?

— Защо толкова те интересува кого точно си избирам да ми топли леглото?

— Един Ланистър винаги си плаща дълговете — каза тя. — Ти заговорничиш срещу мен от деня, в който дойде в Кралски чертог. Отвлече ми Мирцела, лиши ме от Томен, а сега кроиш Джоф да бъде убит. Искаш той да умре, за да можеш ти да управляваш чрез Томен.

„Е, не мога да отрека, че мисълта е доста изкусителна.“

— Това е лудост, Церсей. До няколко дни Станис ще е тук. Имаш нужда от мен.

— За какво? Заради голямата ти храброст в боя ли?

— Наемниците на Брон изобщо няма да се бият без мен — излъга той.

— О, мисля, че ще се бият. Златото ти обичат те, а не дяволските ти хитрини. Но не се бой, няма да останат без теб. Не твърдя, че никога не съм помисляла да ти клъцна гърлото, но Джайм никога не би ми го простил.

— А курвата? — Не биваше да я нарича по име. „Ако успея да я убедя, че Шае не означава нищо за мен, може би…“

— С нея ще се държат достатъчно добре, стига да не пострадат синовете ми. Но ако Джоф бъде убит или Томен попадне в ръцете на враговете ни, малката ти любимка ще умре по-болезнено, отколкото можеш изобщо да си представиш.

„Ама тя наистина вярва, че искам да убия собствения си племенник.“

— Момчетата са в безопасност — увери я той с досада. — Милостиви богове, Церсей, та те са от собствената ми кръв! Що за човек съм според теб?

— Дребен и извратен.

Тирион заби поглед в утайката на дъното на чашата си. „Какво щеше да направи Джайм на мое място?“ Най-вероятно щеше да я убие, кучката му с кучка, и едва след това да разсъждава за последствията. Но Тирион нямаше нито златен меч, нито умението да го върти. Допадаше му безразсъдната ярост на брат му, но трябваше да се постарае да прилича на техния лорд баща. „Камък. Трябва да бъда камък, трябва да бъда Скалата на Кастърли, корав и непоклатим. Ако се издъня в това изпитание, по-добре да си търся място в най-близката менажерия с изроди.“

— Доколкото те познавам, вече трябва да си я убила — каза той.

— Искаш ли да я видиш? Помислих, че ще искаш. — Церсей стана и отвори тежката дъбова врата. — Доведете курвата на брат ми.

Братята на сир Озмунд, Озни и Осфрид, бяха като две грахови зърна от една шушулка, високи мъже с клюнести носове, тъмна коса и жестоки усмивки. Девойката висеше отпусната между тях. От сцепената й устна се стичаше кръв и той видя отоците под разкъсаните й дрехи. Ръцете й бяха вързани и бяха запушили устата й с парцал, за да не може да говори.

— Ти каза, че няма да я наранят.

— Тя се би. — За разлика от братята си, Озни Черното котле беше гладко обръснат, така че драскотините ясно личаха по гладките му бузи. — Тая има нокти като на скална котка.

— Отоците минават — каза отегчено Церсей. — Курвата ще живее. Докато живее Джоф.

На Тирион му се дощя да се изсмее. Щеше да е толкова приятно, толкова сладко, но така играта щеше да се разкрие. „Ти загуби, Церсей, а Черните котлета са по-големи тъпаци, отколкото ги мислеше Брон.“ Трябваше само да й го каже. Нищо работа.

Вместо това той погледна момичето и каза:

— Заклеваш ли се, че ще я освободиш след битката?

— Ако ти освободиш Томен — да.

Тирион стана.

— Тогава я дръж, но я пази. Ако на тези животни им хрумне, че могат да я използват за… е, мила ми сестро, да ти напомня, че везните се накланят и така, и така. — Тонът му беше спокоен, чак безразличен. Търсеше да постигне бащиния си глас и го постигна. — Каквото сполети нея, ще сполети и Томен, в това число боят и изнасилванията. — „Щом ме смята за такова чудовище, нека да й изиграя и тази роля.“

Церсей не го беше очаквала.

— Няма да посмееш!

Тирион се усмихна, бавно и хладно. Зелено и черно, очите му й се изсмяха.

— Няма да посмея ли? Лично аз ще го направя.

Ръката на сестра му литна към лицето му, но той я хвана за китката и я изви, докато тя не извика от болка. Осфрид пристъпи напред да я защити.

— Още една крачка и ще й счупя ръката — предупреди джуджето. Мъжът спря. — Забрави ли, че ти казах повече да не ме удряш, Церсей? — Блъсна я на пода и се обърна към Черните котлета. — Отвържете я и махнете парцала от устата й.

Въжето беше толкова стегнато, че спираше притока на кръв към ръцете й. Тя извика от болка, когато я развързаха. Тирион разтри пръстите й, докато се съживят.

— Миличката ми — каза той. — Бъди смела. Съжалявам, че са те наранили.

— Зная, че ще ме освободите, милорд.

— Да — увери я той и Алайая се наведе, целуна го и сцепената й устна остави на челото му петно кръв. „Тази кървава целувка е повече, отколкото заслужавам — помисли Тирион. — Пострада само заради мен.“

Кървавото петно още си стоеше на челото му, когато се обърна и изгледа сестра си отгоре.

— Никога не съм те обичал, Церсей, но все пак си моя сестра, затова никога не съм те наранявал. Но ти му сложи края. За това ще те нараня. Още не знам как, но ми дай време. Ще дойде ден, когато ще си мислиш, че си в пълна безопасност и си щастлива, и изведнъж радостта ти ще се превърне в пепел в устата ти, и тогава ще разбереш, че дългът е платен.

Във война, беше му казал веднъж баща му, битката свършва в мига, в който едната армия се прекърши и побегне. Все едно колко многобройна е била допреди миг, дори все още да е снаряжена и въоръжена; щом се обърнат и побягнат, повече няма да се бият. Същото се получи и с Церсей.

— Махай се! — беше единственият й отговор. — Махай се от очите ми!

Тирион се поклони.

— Лека нощ тогава. И приятни сънища.

Докато се връщаше към Кулата на Ръката, в черепа му маршируваха хиляда тежки пехотинци. „Трябваше да предвидя, че ще се стигне до това, още първия път, когато се пъхнах в гардероба на Чатая.“ Сигурно не беше искал да го предвиди. Краката го заболяха, докато се изкачи. Изпрати Под за вино и се затътри към спалнята си.

Шае седеше, скръстила крака, в ложето със спуснатия балдахин, съвсем гола, ако не се броеше златната верижка, полегнала между издутите й гърди: верижка от свързани златни ръце, всяка стиснала другата за китката. Тирион не беше го очаквал.

— Какво търсиш тук?

Тя се засмя и погали верижката.

— Прииска ми се едни ръце да ми стиснат цицките… но тези златните са много студени.

За миг не знаеше какво да й каже. Как да й каже, че друга жена беше изяла боя, предназначен за нея, и като нищо можеше да умре, ако някаква злополука сполетеше Джофри на бойното поле? Тирион изтри петното кръв на Алайая от челото си.

— А лейди Лолис…

— Тя спи. Нищо друго не иска освен да спи, крава такава. Само спи и яде. Понякога заспива, докато яде. Храната пада по завивките и тя се въргаля в нея, и после трябва да чистя. — Направи отвратена физиономия. — Само защото са я чукали. Голяма работа.

— Майка й казва, че е болна.

— Носи бебе, това е всичко.

Тирион огледа стаята. Всичко изглеждаше както обикновено.

— Как влезе? Покажи ми скритата врата.

Тя сви рамене.

— Лорд Варис ме накара да нося качулка. Нищо не можех да виждам, освен… имаше едно място, успях да зърна пода под ръба на качулката. Целият беше на плочки, нали знаеш, дето образуват картинка.

— Мозайка?

Шае кимна.

— Бяха червени и черни. Мисля, че картината беше дракон. Иначе всичко беше тъмно. Слязохме по една стълба, после вървяхме дълго. Веднъж спряхме, за да отвори една желязна врата. Отърках се в нея, когато минахме. Драконът остана зад вратата. После се закачвахме по друга стълба, с тунел отгоре. Аз трябваше да се навеждам, а Варис, мисля, че пълзеше.

Тирион обиколи спалнята. Един от свещниците му се стори разхлабен. Той се изправи на пръсти и се опита да го завърти. Завъртя се бавно и задраска каменната стена. Когато се преобърна, недогорялата свещ падна. Чергите, пръснати по студения каменен под, си стояха изпънати.

— Милорд не иска ли да легне с мен? — попита Шае.

— След малко.

Тирион отвори гардероба си, избута настрани дрехите и натисна задната плоскост. Това, което действаше в курвенски бардак, можеше да действа и в кралски замък… но не, дървото си остана стабилно и непоклатимо. Един камък в стената до перваза на прозореца привлече окото му, но колкото и да го бута и дърпа, не стана нищо. Той се върна при леглото обезсърчен и разтревожен.

Шае развърза връзките на туниката му и го прегърна.

— Раменете ти са твърди като скала — замърмори му тя в ухото. Побързай, искам да те усетя в себе си.

Но когато краката й се сплетоха около кръста му, мъжеството му го остави. Щом усети, че омеква, Шае се плъзна под чаршафите и го пое в устата си, но и това не го възбуди. След малко тя се отказа.

— Какво не е наред? — попита го и цялата сладка невинност на света се бе изписала в угрижените бръчици на младото й лице. „Невинност ли? Глупак, тя е курва! Церсей е права — ти мислиш само с патката си, глупак, глупак.“

— Просто легни и поспи, миличко — прикани я той и я погали по косата.

Но дълго след като Шае се вслуша в съвета му, Тирион си остана буден, стиснал в шепите си малките й гърди, и се вслушваше в дъха й.