Сенки

27

Джеф се взираше в лика на брат си на монитора над стъкленицата с мозъка на Адам.

Странно!

Макар и да го виждаше със собствените си очи, Джеф пак не вярваше. Адам е още жив! А и всичко функционираше много по-добре, отколкото си мислеше. Брат му виждаше, чуваше и говореше благодарение на огромния комплекс от електронни схеми на големия «Кройдън» в съседната стая.

Дори съзря безпомощния гняв в очите на Адам, и то толкова ясно, сякаш на екрана е самият Адам, а не сътвореният от него графичен образ, пресъздаден от «Кройдън» на монитора.

— Не исках мама и тате да умрат — изрече той и гласът му прозвуча също толкова сърдито, колкото и този на Адам, който току-що го обвини в умишлено убийство на родителите им.

— Нали ти казах, че само исках да сплаша!

— Не лъжи, Джеф — гласът прозвуча ледено и той усети в него нечувана досега твърдост.

— Не биваше да ти помагам. Но нали сам каза…

— Ами какво да правя? — предизвикателно рече Джеф.

— Да си трая и да си седя у дома? Ако ти си бе държал езика зад зъбите, нищо нямаше да стане. Ама ти не устиска да не си поприказваш с мама!

— Просто не исках да тъгува! — извика Адам. На екрана в очите му проблесна гняв.

— Та тя ми е майка! Обичах я!

Очарован, Джордж Енджърсол не пропускаше нищо. Като че ли мозъкът на момчето не е напускал тялото му! Емоциите му, реакциите, всичко нямаше грешка! Дори изражението на лицето му постоянно се менеше, докато умът му реагираше на думите на брат му. Надигащите се у него чувства моментално се отразяваха в графични образи на монитора.

Истинска анимация, в най-съвършената й форма — образ, който момчето използуваше, за да илюстрира душевното си състояние.

И докато с част от мозъка си Адам създаваше лика на екрана, други части на мозъка му излъчваха електронните импулси, преобразувани от компютъра в реч, превеждаха получаваните дразнители в узнаваем за мозъка звук, като същевременно нито за миг не спираше да мисли и реагира.

Адам имаше и зрение, защото щом някоя от четирите, нищо непропускащи, монтирани в ъглите на стаята камери заработеше, записаните образи се преобразуваха от «Кройдън» в цифрова информация, която той на свой ред в ума си превръщаше в ясни и отчетливи образи, сякаш очите му са още невредими.

«Невероятно!» — помисли си Енджърсол. Две от най-важните сетива — слухът и зрението, продължаваха да функционират безупречно, въпреки че външните им органи липсваха. Вече бе сигурен, че е бил прав. След като го извадиха от черепа, мозъкът на Адам намери ново приложение на дяловете, които вече не са заети с поддържането на тялото му.

Изглежда, бе препрограмирал част от автономната си нервна система и вече дори не се замисляше дали слухът и зрението му функционират. Просто «Кройдън» събираше данните, придаваше им съответната форма и ги изпращаше като дразнители в оптичните и слуховите области на Адамовия мозък.

Сигурно за него видяното и чутото бе толкова истинско, все едно наистина се случваше. Ами Ейми?

Докато траеше спорът между Адам и Джеф и компютърът регистрираше всяка промяна в мозъка на Адам, който се люшкаше между скръбта по родителите си и гнева към брат си, Енджърсол прехвърли вниманието си на мониторите, прикрепени към мозъка на Ейми Карлсън.

Там ставаше нещо — графиките на мозъчните й вълни ясно говореха за това. От вчера обаче тя изобщо не му отговаряше, макар и да бе сигурен, че знае за какво ще стане дума.

Вече знаеше как да постъпи.

Адам потвърди, че е заразила «Кройдън» с вируси, които ще се задействуват, в случай че апаратурата, контролираща мозъка й, открие нещо необичайно.

Ако се опита да приспи мозъка на Ейми или да го изключи от системата, само ще задействува вирусите.

Адам вече откри стотици вируси, но късно снощи стана ясно, че няма как да открие всички. Докато Ейми можеше да ги сее, където реши — не само в «Кройдън», ами и във всеки компютър, до конто имаше достъп, а Адам потвърди, че става дума за всеки голям компютър в света — налагаше се той да претърсва една по една директориите на всеки компютър.

Подобна задача бе неизпълнима, тъй като вече не можеше да догони Ейми.

Трябваше да я спрат, но едва преди няколко часа осъзна, че дори опитът да я спрат ще задействува множащите се главоломно вируси, докато…

Само при мисълта, че всеки централен компютър в страната ще блокира или пък дори да се окаже заразен, Енджърсол потрепера.

В два часа след полунощ се сети, че може да измами компютъра.

Ще запише реакциите на мозъка на Ейми на лента, която ще имитира всичките й нормални функции и реакции.

Лента, нагласена да се повтаря безкрай и непрекъснато да подава съответните данни на компютрите, сякаш тя още си е на мястото и мозъкът й функционира нормално.

А докато компютърът обработва записаните данни, ще изключи мозъка на Ейми от поддържащата го система и ще го унищожи. Междувременно Адам се залови за работа и съчетавайки скоростта на собствения си ум с тази на «Кройдън», проверяваше запаметената информация във всеки компютър, до който Ейми Карлсън имаше достъп.

И щом свършеше, щом Адам потвърдеше, че е открил и унищожил всеки вирус, Енджърсол щеше да изолира лабораторията, щеше да прекъсне връзката на «Кройдън» — а и на проекта — с външни източници, докато не открие начин да контролира умовете на децата. Макар и още да не бе обяснил на Хилди Креймър какво всъщност върши Ейми, той бе съвсем наясно какво ставаше.

Отворил бе кутията на Пандора и съдържанието й бързо се разпиляваше.

— Само ако успеем да й попречим да създава нови — каза му тази сутрин Адам, — за няколко часа ще се справя с вирусите-стартери. След като веднъж ги обезвредим, останалите са без значение. Могат да си останат по местата, защото никога няма сами да се задействуват. А за да намеря вирусите-стартери, ще прибягна да информацията на Ейми.

— Добре — отвърна Джордж Енджърсол, съвземайки се от унеса си.

— Станалото, станало. Нямаме избор — трябва да продължим оттам, докъдето сме стигнали и най-важното е да влезем във връзка с Ейми.

— Дали ще успееш? — попита Хилди Креймър. Последните петнадесет минути тя си мълчеше, безмълвно заслушана в разказа на Джеф пред Адам за случилото се с родителите им.

Не възрази на твърдението му, че не е искал смъртта им, защото и тя като Джордж Енджърсол, чувствуваше, че значението на проекта, който най-сетне бяха на прага да реализират, натежаваше пред необходимостта Адам да разбере какво точно се е случило.

А в края на краищата, докато Адам е убеден, че и той е виновен за случилото се, можеха да разчитат на него в мерките, към които евентуално щяха да прибягнат за усмиряване на Ейми Карлсън.

И наистина, желанието му да се хареса, почти патологичната му изпълнителност, стига да го помолеха, изигра решаваща роля при избора му за проекта.

А сега вината, която изпитваше за смъртта на родителите си, щеше да е решаващ стимул да стори това, което го помоли Джордж Енджърсол. Дори в крайна сметка и самият той да умреше.

— Мисля, че можем да влезем във връзка с Ейми — отвърна Енджърсол. Седна зад клавиатурата и набра командите за постоянно излъчване на предварително записаните данни за състоянието на мозъка на Ейми до контролната апаратура.

Мониторът на Ейми оживя и гласът й отекна в стаята.

— Няма да стане, д-р Енджърсол! — С такава увереност изрече тези думи, че и тримата в лабораторията вдигнаха очи към монитора.

Гневният й поглед сякаш изгаряше Енджърсол.

— Знам какво правите и няма да стане.

Той се усмихна и коравосърдечна гримаса разкриви лицето му.

— И какво толкова си мислиш, че правя, Ейми?

— Опитваш се да измамиш компютъра. Но тая няма да я бъде. Човек все се учи, д-р Енджърсол. И според мен мозъците са като отпечатъците от пръстите. Няма два абсолютно еднакви, а са и толкова сложни, че регистрираните реакции никога не се повтарят в същата последователност. И взех, та заложих нова програма. Тя ще сравни последните данни за състоянието на мозъка ми с всички предишни. И ако програмата ми открие някакво повторение, то тя ще разбере, че сте сторили нещо и ще задействува вирусите. Но първо ще унищожи целия този проект.

Енджърсол се взираше студено в лика на червенокосото момиченце и луничавото й личице му се стори по-възрастно за десетте й годинки, докато не погледна Ейми в очите. Сякаш от тях струеше мъдростта на човешкия род.

— Не ти вярвам — каза той и усети, че не е чак толкова убеден в думите си, колкото прозвучаха.

Тя лекичко вирна главичка и на устните й заигра тънка усмивка.

— Опитай, щом искаш. Така съм я програмирала, че разполагаш с тридесет секунди да промениш решението си. Но не мисля, че ще се бавиш толкова.

Енджърсол усети да го обхваща смразяващ гняв. Тя блъфираше! Не ще и дума!

— Ако не променя решението си, ти ще умреш, нали така?

Ейми се подвоуми, после кимна.

— Да. А и Адам. Но и за това съм помислила и според мен това няма никакво значение. Нямаше никакво право да ни слагаш тук, но го стори. А вече ти казах какво ще стане, ако се опиташ да ме нараниш, така че, ако го сториш, нашият убиец ще си ти, а не аз.

Енджърсол хвърли неспокоен поглед към Хилди Креймър, която не сваляше очи от лика на Ейми Карлсън, в които се четеше по-силен гняв от неговия.

— Е? — попита той.

Хилди нито за миг не откъсна очи от монитора и рече:

— Истината ли казва? Не може ли да се излъже компютърът?

Енджърсол нервно прокара език по долната си устна.

— Не съм сигурен. Но ми се струва, че ще се заблуди. Според мен тя блъфира.

Хилди се поколеба, после взе решение.

— Давай. Не можем да си позволим целият проект да робува на едно сърдито дете.

Той довърши с набора команди и натисна клавиша, който щеше да ги вкара в компютъра.

Няколко секунди нищо не последва. Тъкмо се канеше да набере още команди, които да прекъснат животоподдържащите системи на мозъка на Ейми и изведнъж екранът оживя. По озвучителната система се разнесе тревожно писукане. На контролните пултове и на двете стъкленици заприсветкваха червени предупредителни лампички и зазвъняха зумери, щом системите взеха да се изключват.

— Какво е това? — запита Хилди.

— Какво става?

Джордж Енджърсол не отвърна, отново застана зад клавиатурата, отменяйки изключването на записаните данни за мозъка на Ейми.

— Помогни ми, Адам! — нареди той.

Щом записът спря, тревожният звън отзвуча. Една но една предупредителните лампички угасваха, щом Адам със силата на ума си се намеси и започна да поправя щетите в програмите за контролните уреди.

За по-малко от минута всичко свърши. Енджърсол пребледня. Ризата му подгизна от потта, избила по цялото му тяло, докато десетгодишният му труд рухваше пред очите му. Обърса чело с трепереща ръка.

На монитора ликът на Ейми се усмихваше широко.

— Видя ли? — попита тя.

— Стана точно, както ти казвах, нали?

Енджърсол се опита да преглътне надигащата се в гърлото му жлъч, която заплашваше да го задави.

— Адам! — сопна се той с дрезгав глас.

— Кажи ми докъде стигна. Всичко под контрол ли е?

— Все още проверявам — отвърна Адам. Ликът на момчето замръзна над стъкленицата, сякаш концентрираше всичките резерви на ума си, за да установи коя от програмите е заразена с вируса на Ейми, сравнявайки ги с оригиналните им резервни копия и поправяйки нанесените щети.

Имаше чувството, че се е озовал в самия компютър, преглежда информацията, записана на дисковете, като лесно я разчиташе, все едно е изписана с думи върху хартия. Почти не усещаше данните да се изнизват през ума му, идеално ги помнеше и контролираше до една. После в дълбините на съзнанието си усети нечие присъствие. Не бе Ейми.

С нейния ум свикна, тъй като той като че ли неизменно присъствуваше в периферията на неговия, изпреварваше го като едва уловима сянка, но винаги усещаше присъствието й.

Сега усети някакво ново присъствие. Огледа се, разтърси се и тогава разбра.

Само пет минути зад компютърния терминал в стаята му трябваха на Джош, за да разбере, че няма да успее да проникне във функциониращата в мазето система. Накъдето и да се обърнеше, която и следа в директориите да последва, все се озоваваше пред едно и също условие:

Тези думи го преследваха навсякъде и най-сетне се отказа. Отчаян, излезе от стаята и тръгна по коридора към стълбището. Когато стигна до площадката, чу мяучене и вдигна очи.

На площадката на четвъртия етаж, два етажа по-горе, зърна шарената котка Таби, живяла с Ейми. Последните два дни котката се мотаеше по горните етажи, ходеше от стая до стая, сякаш търсеше приятелката си. Вчера Джош пусна котката в стаята си, но тя остана само колкото да установи, че Ейми я няма, после се промуши през вратата и продължи търсенето си.

А сега жално мяукаше от четвъртия етаж.

Джош се спря и се вторачи в котката. Сякаш усети интереса му, котката измяука още веднъж и после изчезна.

От мястото, където стоеше, Джош виждаше само горната част на вратата на д-р Енджърсол. Вратата бе полуотворена.

Не много, едва-едва.

Сърцето му биеше силно. Осмеляваше ли се да се качи? Ами ако Хилди се върне?

Но нали ще чуе идването на асансьора и ще има достатъчно време да се измъкне. А може би, ако успее да влезе в апартамента на д — р Енджърсол…

Реши се.

Огледа безлюдния коридор и хукна по стълбите първо до третия, а после и до четвъртия етаж.

Таби, все още пред вратата, се извърна към него, после подраска по вратата, като искаше да я пусне в стаята.

— Подушваш ли я? — рече Джош, снишавайки глас.

— Подушваш ли Ейми? — С бумкащо сърце той се пресегна и отвори вратата по-широко.

Котката се промъкна вътре.

Миг по-късно и Джош я последва. Огледа стаята и почти мигновено съзря компютърния терминал върху бюрото до прозореца.

Компютърът на д-р Енджърсол.

Без да се бави, Джош прекоси, седна зад терминала и зачука по клавиатурата.

Този път не се появиха никакви изисквания за секретен код.

Взе да тършува из невижданите досега директории. В третата директория един файл привлече вниманието му:

Умът му светкавично преведе името на файла: Джордж Енджърсол Лаборатория. Камера.

С помощта на мишката на бюрото той наложи маркера върху името на файла и щракна два пъти.

В горната част на екрана се появи прозорче и изображение в него.

Джош се взираше смълчан, защото пред очите му се разкри лаборатория, невиждана досега в Академията, пълна с оборудване, от което го побиха тръпки, макар и да нямаше представа за предназначението им.

Инстинктивно се досети, че е открил Адам Олдрич и Ейми Карлсън. Доста вляво едва различи компютъра «Кройдън» в отделното му помещение, но в дъното на стаята видя две стъкленици, с монитори на стената над тях.

Един от мониторите бе пуст, но на другия се виждаше ликът на Адам Олдрич.

Около бюрото до стъклениците стояха д-р Енджърсол, Хилди Креймър и Джеф Олдрич.

Сякаш спореха за нещо.

Звук!

Не можеше да няма и звукова система.

Трескаво Джош се залови за работа и затърси файла, който да задействува намиращите се там микрофони и високоговорители. Защото след като Адам можа да разговаря с него посредством програмата за възпроизвеждане на действителността, сигурно разговаряше и с д-р Енджърсол.

Само трябваше да открие съответните файлове и да задействува съответните програми…

Далеч долу, в лабораторията Адам Олдрич проговори, като формулираше словата си първо наум, дигитализираше ги и ги изпращаше до «Кройдън» с лекотата, с която преди прелистваше страниците на някоя книга или хукваше към плажа. Той изкрещя на Джеф:

— Наблюдават ни.

Енджърсол сепнато вдигна глава от екрана, който изучаваше.

— Наблюдават ли ни? Кой?

— Джош. Седнал е на бюрото ви и ни наблюдава.

Директорът се вцепени. Поддаде се за малко на гнева си срещу Хилди Креймър. Наистина ли е имала глупостта да остави вратата на апартамента му незаключена?

— Ако обичаш, иди да го хванеш, Хилди — каза той и гледаше думите му да прозвучат спокойно и да не се поддаде на гнева си.

— Доведи го тук! — Първо щеше да се оправи с Джош, а после с Хилди.

В апартамента на четвъртия етаж Джош най-сетне откри програмата, която му осигуряваше достъп до озвучителната система в лабораторията и кръвта му се смръзна, щом чу последните думи на Адам и д-р Енджърсол.

Вторачи се в екрана. Какво да прави? Какво можеше да направи? Тя щеше да бъде тук след двадесет секунди. А и дори да успееше да избяга от къщата, къде щеше да отиде?

Тя ще се обади на охраната и само след минута щяха да го търсят под дърво и камък!

Но имаше да свърши още нещо! Посегна да изключи монитора, но изведнъж изображението на екрана изчезна и веднага го замести ново. Ейми!

Благоговейно Джош не сваляше от нея очи. Възможно ли е наистина да е тя? Но нали беше мъртва!

Не!

Само тялото й е мъртво. А тя още е жива.

Без да откъсва очи от екрана, долови шум някъде зад себе си.

Асансьорът.

Хилди идваше.

— Тъкмо Джош се канеше да хукне от апартамента, когато изведнъж Ейми му се усмихна. А после заговори с ясен, макар и едва доловим глас по мъничкия, вграден в компютъра микрофон.

— Не бой се.

Екранът опустя.

А асансьорът приближаваше.