30

Алън Довър тъкмо се връщаше в полицейския участък от къщата на семейство Олдрич, когато му позвъниха и той се отправи към Академията, недалеч от университетското градче. Думите на дежурния му прозвучаха налудничаво.

— Адам Олдрич и Ейми Карлсън са още живи? Невероятно. Та нали той видя труповете им със собствените си очи?

И макар да бе сигурен, че някой се шегуваше — сигурно някой хлапак от Академията се будалкаше с тях по този доста странен начин, той реши да отиде, и без това му се искаше да си поприказва с Джеф Олдрич. В стаята на момчето намери укрити някакви чертежи. И макар и да не можа изцяло да ги разчете, нямаше никакво съмнение, че са електронни схеми на същия модел автомобил, с който загинаха родителите му тази сутрин. Дали всъщност момчето не е убило собствените си родители? Разбира се, не изключваше и тази възможност — в дъното на подобни престъпления стояха и по-малки деца от Джеф Олдрич. Довър тръсна глава, спря пред Академията и за пореден път се запита в що за свят се пръкват такива деца. Във фоайето на дома завари събрани децата, които оживено коментираха. Щом го видяха да спира пред вратата, мигновено се занадвикваха, всяко се опитваше първо да му каже какво се е случило.

— Чухме писъци — каза му едно от момичетата с бяло като платно лице.

— Ама наистина доста странни. Сякаш идеха от стените!

Довър се намръщи, обърна се към друго от децата, момче на около дванадесет години. Брад Хиншоу кимна, потвърждавайки казаното от момичето.

— Продължиха само няколко минути, но наистина бяха доста странни.

— Поколеба се, после реши, че може да съобщи на полицията и това, за което току-що си говореха.

— Съществува предание за г-н Барингтън — започна той.

— Уж се връщал от време на време. Нощем се чува как пътува с асансьора, ама…

— Добре — прекъсна го Довър.

— Не съм дошъл да слушам истории за призраци. Качвам се горе, а вие оставате тук — Изгледа ги колкото се може по-строго.

— Ясно ли е или трябва да викам още полицаи?

Няколко от дечицата се отдръпнаха, а никое от останалите не гореше от желание да го последва и Довър забързано се качи на четвъртия етаж, където се натъкна на заключена врата. Потропа силно и се провикна:

— Джош? Вътре ли си?

Последва кратка пауза, след която Довър дочу нечие плахо гласче да се обажда зад масивната дървена ерата.

— Кой е?

— Полиция, Джош. Нали разговаряхме на плажа, помниш ли?

Довър изчака отново, а после ключалката изщрака. Вратата се отвори.

С пребледняло лице и уплашени очи Джош вдигна поглед към него.

— Да знаете какво стана! — прошепна той.

— Ужас. Адам е мъртъв. А и д-р Енджърсол, и Джеф, и Хилди и…

Алън Довър влезе в стаята, затвори вратата след себе си да не би някое от децата да реши да се качи и да види какво става и бързо се огледа. Всичко му се стори нормално, освен разхвърляните по пода книги.

Не видя никакви трупове.

— Добре — рече той и пристъпи към Джош, който се отдалечи към бюрото и в този миг се взираше в екрана на компютъра, а пръстите му играеха по клавиатурата.

— Защо просто не ми кажеш…

— Вижте! — рече Джош.

— Погледнете… и ще видите!

Довър заобиколи бюрото, хвърли едно око на екрана и замръзна. От видяното му се подкосиха краката и му се повдигна. Видя нещо като лаборатория, а на пода лежаха по гръб два трупа.

Веднага ги разпозна.

Джеф Олдрич, с когото се срещна само преди по-малко от час, и Джордж Енджърсол, директора на Академията.

— Свети боже! — прошепна той тихичко. Без да сваля очи от екрана, той се обърна към Джош:

— Нали каза…

Предугадил въпроса на полицая още преди да го изрече, той набра нещо на клавиатурата и се появи друг образ. Довър разпозна Хилди Креймър да лежи на нещо като операционна маса. Само от позата й му стана ясно, че е мъртва.

Свали поглед от екрана и заби очи в Джош.

— Знаеш ли как е станало това там, долу?

Той кимна, брадичката му потрепери и в очите му проблеснаха едва сдържани сълзи.

— До… някъде — заекна. Бавно, опитвайки се доколкото може да владее гласа си, разказа каквото знаеше на Довър.

— Не можах да видя всичко — довърши той и най-сетне зарида.

— Зз… за малко нищо не се виждаше, защото Адам изключи камерата. Но след като умря…

Джош, Адам Олдрич умря преди повече от две седмици — прекъсна го Алън Довър.

— Нищо подобно — проплака момчето.

— Беше там, долу! Мозъкът му беше още жив!

Полицаят реши да не влиза в спор с момчето, убеден, че след всичко видяно нищо чудно да е изпаднало в истерия.

— Добре — рече той успокояващо.

— Как се слиза долу?

— С асансьора — отвърна Джош.

— Мисля, че успях да го поправя. Оправих и отдушниците и спрях агрегата.

Довър се вторачи в момчето.

— Отдушниците ли? Агрегата? За какво говориш?

— Той така ги уби! — кресна вече истерично Джош.

— Не разбирате ли? Точно така ги уби!

— Спокойно, Джош — прекъсна го Довър.

— Нека само да се обадя, а после слизам долу. — Измъкна радиотелефона от кобура на колана си и бързо помоли за три линейки и още полицаи.

— Още не знам какво става, но след малко пак ще се обадя. — Постави радиото обратно на колана си и се запъти към асансьора, — И аз ще дойда — заяви Джош. Довър изгледа момченцето.

— Синко, не мисля…

— Ейми е там, долу — упорито каза то.

— Тя ми е приятелка и ми спаси живота. Хилди щеше да ме убие, а Ейми й попречи. А сега е мой ред да й помогна!

Довър бързо прецени. Момчето вече бе видяло разигралото се долу и нямаше време да спори с него. Освен това Джош, изглежда, знаеше какво точно се е вършило в лабораторията. Накрая взе решение.

— Добре. Хайде!

Асансьорът се спусна бавно. Джош, застанал мълчаливо до Алън Довър, без да се замисля пъхна ръчичка в ръката на сержанта, който окуражително я стисна. Асансьорът спря и вратите се разтвориха.

— Исусе! — промърмори полицаят на излизане от кабината, виждайки тялото на Джеф Олдрич да се търкаля, препречило вратата за лабораторията.

Следван от Джош, Довър влезе в лабораторията и бързо се наведе да види дали Джеф Олдрич и Джордж Енджърсол дават признаци на живот.

И двамата бяха мъртви.

Довър обърна гръб на труповете и се вторачи в разбитата стъкленица и къса плът, която се търкаляше на пода сред счупените стъкла. После погледът му спря на друга една стъкленица и странният на вид предмет в нея.

Мозък.

Човешки мозък, потопен в някаква течност. От ствола му излизаше плетеница от жици, от артериите му се подаваха маркучета и още жици, а от основата — нервни възли.

Докато разглеждаше сложната апаратура около съда, го побиха тръпки. Малка помпа работеше безспир, а мониторът над стъкленицата следеше дейността на мозъка в съда.

Под монитора красива табелка удостоверяваше чии мозъчни вълни се проследяват:

Ейми Карлсън.

Повдигна му се от погнуса, но успя да се овладее.

— Невероятно — промълви той, без дори да осъзнава, че говори на глас.

— Точно като в час — прошепна Джош.

— В час ли? — запита и погледна към застаналото до него момче.

— Що за час имаш предвид, Джош?

Без да откъсва очи от монитора, детето продължи:

— Часът на д-р Енджърсол. Семинарът по изкуствен разум. Н… ние направлявахме мозъка на една котка. — Млъкна, вперил очи в монитора.

Ейми?

Възможно ли е това да е Ейми?

Доплака му се, но успя да се овладее.

— Т… тя не е мъртва — прошепна той.

— Нали ви казах? Още е жива.

Довър се поколеба.

— Джош, можеш ли да се оправяш с този компютър? Можеш ли да го изключиш?

За пръв път Джош откъсна очи от монитора и вдигна поглед към полицая.

— Да го изключа ли? Н… но нали, ако го изключа, Ейми ще умре.

Алън Довър стисна окуражително ръката му.

— Тя вече е мъртва, синко — рече той.

— Би трябвало.

Джош упорито тръсна глава.

— Не е мъртва. Погледнете монитора. Ако е мъртва, няма да излъчва мозъчни вълни. А и те дори не са равни. Май че…

— Подвоуми се как да го каже.

— Сякаш спи или нещо такова! М…може да се опитам да говоря с нея. Може да се опитам да я събудя!

— Синко, това са чисти…

— Трябва да опитам! — възкликна Джош.

И докато момчето пристъпи към клавиатурата и взе да разучава програмите, които не само поддържаха живота на Ейми, но и позволяваха на Енджърсол да общува с нея, Довър вдигна телефона, монтиран на стената в лабораторията, убеден, че толкова дълбоко под земята сред бетонните стени, радиотелефонът му е безполезен.

— Фил? — каза той, щом дежурният сержант в полицейския участък вдигна телефона.

— Знаеш ли къде са отседнали родителите на Ейми Карлсън?

— Не ми се и налага да питам — отвърна Фил Рико.

— Тъкмо са дошли да разберат какви мерки взимаме за дъщеря им.

Довър въздъхна.

— Накарай някого да ги доведе тук, Фил. То… май излиза, че дъщеря им не е мъртва.

На другия край последва мъртвешка тишина. После се чу:

— Я не ме будалкай, Довър!

— Просто прави каквото ти казах, Фил — отвърна полицаят. Окачи обратно телефона, а после се върна при Джош.

Неразбиращ надникна през рамото на момчето в екрана на компютъра и се почувствува по-непотребен откогато и да е било.

Загрузка...