Сентръл Парк

1 Алис

Най-напред бе силният и рязък полъх на вятъра, който помита едно лице.

Лекото шумолене на листака. Отдалеченият ромон на поток. Ненатрапчивото писукане на птиците. Първите лъчи на слънцето, които отгатваме през воала на все още притворени клепачи.

След това пращенето на клоните. Мирисът на влажна земя. Както и на разлагащи се листа. Дървесният могъщ аромат на сивите лишеи.

По-далече, неопределено, като в сън: неблагозвучно бучене.

Алис Шефер трудно отвори очи. Светлината на раждащия се ден я ослепяваше, розовата утрин боядисваше дрехите й. Плувнала в ледена пот, тя зъзнеше от студ. Гърлото й беше пресъхнало, а в устата усещаше силен вкус на пепел. Ставите я боляха, ръцете и краката й бяха обездвижени, а съзнанието й — притъпено.

Когато се изправи осъзна, че лежи върху грубо издялана пейка от необработено дърво. Смаяна откри, че масивно и яко мъжко тяло тежеше сгърчено върху хълбока й.

Алис сподави вика си и сърдечният й ритъм рязко се забърза. Опита се да се освободи, прекатури се на земята, но веднага се върна в предишното си положение. Установи, че дясната й ръка беше прикована с белезници към лявата китка на непознатия. Тя се опита да се отдръпне, но мъжът остана неподвижен.

По дяволите!

Сърцето й биеше силно в гърдите. Хвърли поглед към часовника си: циферблатът на стария й „Патек“ беше издраскан, но механизмът функционираше и датчикът показваше вторник, 8 октомври, 8 часа.

По дяволите! Къде съм? — запита се тя, като избърса с ръкав потта от челото си.

Огледа се наоколо, за да оцени положението. Беше насред позлатена от есента гора — свежо подлесие, богато на различна растителност. Дива и спотаена поляна, заобиколена от дъбове, шубраци и от скалисти издатъци. Нямаше никого наоколо и предвид обстоятелствата така несъмнено беше за предпочитане.

Алис повдигна поглед. Светлината беше красива, нежна, почти нереална. Лъчите преминаваха през короната на огромен и сияещ бряст, чиито корени се провираха под килим от влажни листа.

Гората на замъка Рамбуйе? Фонтенбло? Венсенският лес? — опита се да познае мислено.

Импресионистична картина като от пощенска картичка, чиято ведрина контрастираше с бруталността на това сюрреалистично събуждане до непознат.

Наведе се внимателно напред, за да разгледа по-добре лицето му. Беше на мъж между трийсет и пет и четиридесет години, с разрошени кестеняви коси и набола брада.

Труп?

Клекна и постави три пръста на врата му, вдясно от адамовата ябълка. Пулсът, който усети, когато натисна сънната артерия, я успокои. Човекът беше в безсъзнание, но не и мъртъв. Тя го разгледа по-продължително. Познаваше ли го? Негодник, когото е опандизила? Приятел от детството, когото не може да разпознае? Не, чертите му не й говореха абсолютно нищо.

Алис отхвърли няколко руси къдри, паднали пред очите й, а след това насочи поглед към металическите белезници, които я свързваха с този индивид. Бяха стандартен модел с двойно подсигуряване, използвани от много полицейски служби и частни охранители по света. Беше дори напълно възможно това да са собствените й белезници. Алис бръкна в джоба на джинсите си, с надеждата да открие там ключа.

Нямаше го. Затова пък усети пистолет, пъхнат във вътрешния джоб на коженото й яке. Очаквайки да намери служебното си оръжие, тя с облекчение хвана дръжката. Но това не беше Зиг Зауер, използван от ченгетата от криминалната бригада. Беше „Глок 22“ с рама от специален удароустойчив полимер, чийто произход тя не можеше да установи. Опита се да провери пълнителя, но беше трудно с прикована ръка. Все пак успя — с цената на акробатични извивания на тялото, — като внимаваше да не събуди непознатия. Видимо, липсваше един куршум. Оглеждайки пистолета, установи, че дръжката беше изцапана със засъхнала кръв. Тя разтвори докрай якето и се увери, че следи от кръвта бяха изцапали от двете страни блузата й.

Дявол да го вземе! Какви съм ги вършила?

Алис разтърка клепачите си със свободната ръка. Остра мигрена се спускаше към слепоочията й, сякаш невидимо менгеме стягаше черепа й. Пое дълбоко въздух, за да прогони страха и се опита да възстанови спомените си.

Вчера вечерта излезе да празнува с три приятелки по „Шан-з-Елизе“. Пи много, като не броеше чашите в коктейлните барове: „Лунна светлина“ „Тринайсетия етаж“, „Лондондери“… Четирите жени се разделиха към полунощ. Тя сама отиде до колата си, оставена на подземния паркинг на авеню „Франклин Рузвелт“ а след това…

Черна дупка. Памучна лента забулваше съзнанието й. Мозъкът й беше като изпразнен. Паметта й беше парализирана, замръзнала, блокирана върху този последен образ.

Хайде, направи усилие, по дяволите! Какво се случи после?

Тя ясно си спомняше как плаща на автоматичната каса на паркинга, после слиза по стълбите към третия подземен етаж. Беше пила прекалено много, нямаше спор. Залитайки се добра до малкото си ауди, отключи вратата, настани се на седалката и…

Нищо повече.

Опита да се концентрира, но сякаш тухлен зид възпираше достъпа до спомените й. Адрианов вал2 беше издигнат пред способността й да размишлява, истинска китайска стена препречваше пътя на напразните й опити.

Преглътна слюнката си. Равнището на паниката й се покачи. Гората, кръвта върху блузата, оръжието, което не беше нейното… И дума не можеше да става за обикновен махмурлук след празнична вечер. Тъй като не беше в състояние да си спомни как се е озовала тук, несъмнено някой я беше дрогирал. Някой мръсник може би беше сипал гамахидроксибутират3 в чашата й! Това беше напълно възможно: като полицай в последните години се беше сблъсквала с няколко случая, при които тази дрога се използваше при изнасилване. Тя подреди тази идея в един ъгъл на главата си и се зае да изпразва джобовете си: портфейлът й и полицейската й карта бяха изчезнали. Нямаше в себе си нито документи, нито пари, нито мобилен телефон.

Към страха се прибави отчаянието.

Изпращя клон, из храстите излетя облак синигерчета. Няколко ръждивожълти листа се понесоха във въздуха и леко докоснаха лицето на Алис. С помощта на лявата си ръка (и задържайки с брадичка горната част на дрехата) тя вдигна ципа на якето. Тогава забеляза във вдлъбнатината на дланта си нещо бледо записано с химикалка; поредица от цифри, драснати със замах, като пищов за преписване на изпит, почти изтрил се:

Какви са тези цифри? Тя ли ги беше написала? Възможно е, но не е сигурно… — реши, докато гледаше почерка.

За кратко затвори очи, объркана и ужасена.

Не можеше да остане спокойна. Очевидно, много значимо събитие се беше случило тази нощ. Но щом нямаше никакъв спомен от този епизод, мъжът, към който беше прикована, бързо щеше да освежи паметта й. Или поне искрено се надяваше да е така.

Приятел или враг?

Без да знае отговора, тя постави пълнителя в пистолета и го зареди. Със свободната си ръка насочи оръжието към непознатия, а след това го разтърси грубо.

— Ей! Ще се събудиш ли?

Човекът трудно се поддаде на вика й.

— Раздвижете се, приятелю! — побутна го тя по рамото.

Той примигна и се прозина, преди с мъка да се размърда.

Бе изумен, отваряйки клепачи, да видя дулото на пистолет на няколко сантиметра от слепоочието си.

Облещено изгледа Алис, след това заобръща глава на всички страни, откривайки смаян горския пейзаж.

След няколко секунди вцепенение преглътна слюнката си, после отвори уста, за да попита на английски:

— Но коя сте вие, Господи? Какво правим тук?

2 Габриел

Непознатият проговори със силен американски акцент, почти напълно заваляйки р-тата.

— Къде сме, по дяволите? — настоятелно запита той, смръщвайки вежди.

Алис стисна здраво пръсти около дръжката на пистолета.

— Мисля, че вие ще ми кажете! — отговори тя на английски, като приближи глока до слепоочието му.

— Съгласна ли сте да се успокоим? — попита той и вдигна ръце. — Махнете оръжието; тия джунджурии са опасни…

Все още сънен, посочи с брадичка закопчаната си с белезници ръка.

— Защо сте ми сложили това? Какво сторих този път? Да не съм се бил? Или съм бил пиян на публично място?

— Не съм ви приковала аз — отбеляза тя.

Алис го разгледа: той носеше тъмни джинси, кецове „Конвърс“, синя измачкана риза и вталено сако. Очите му, светли и привлекателни, бяха със сини кръгове от умората.

— Никак не е топло — оплака се той и присви врата си към раменете.

Сведе поглед към китката си, за да види колко е часът, но часовникът му го нямаше там.

— Гадост… Колко е часът?

— Осем сутринта.

Доколкото можа, пребърка джобовете си, преди да се разбунтува:

— Но вие сте ми свили всичко! Мангизите, портфейла, телефона…

— Нищо не съм ви откраднала — успокои го Алис. — И мен са ме пребъркали.

— Имам ужасна цицина — констатира той, като докосна задната част на черепа си със свободната ръка. — Разбира се, и това не сте извършили вие, нали? — изрече, без да очаква отговор.

Той я разгледа с крайчеца на очите си: облечена с прилепнали джинси и кожено яке, от което излизаха ръкавите на опръскана с кръв блуза, Алис беше стройна блондинка на трийсетина години. Носеше косата си на кок, който аха-аха да се развърже. Лицето й беше сурово, но хармонично — високи скули, фин нос, прозрачен тен, — а очите й, позлатени от медените отражения на есенните листа, блестяха силно.

Внезапна болка прекъсна съзерцанието му: усещане за изгорено премина през предната част на ръката му.

— Какво става пък сега? — въздъхна тя.

— Боли ме — направи гримаса той. — Като рана…

Заради белезниците Габриел не можа да свали сакото си или да повдигне ръкава на ризата, но, извивайки се, успя да види нещо като бандаж, което пристягаше ръката му. Наскоро поставена превръзка, през която се промъкваше тънка струя кръв и се стичаше към юмрука му.

— Добре, стига дивотии! — ядоса се той. — Къде сме? В Уиклоули?

Младата жена разтърси глава.

— Уиклоу? Къде е това?

— Гора на юг — въздъхна той.

— На юг от къде? — попита тя.

— Подигравате ли се с мен? На юг от Дъблин!

Тя го погледна с оцъклени очи.

— Наистина ли мислите, че се намираме в Ирландия?

Той пак въздъхна.

— Че къде другаде може да сме?

— Предполагам във Франция. Близо до Париж. Бих казала в гората на замъка „Рамбуйе“ или…

— Стига сте бълнували! — прекъсна я той. — И коя сте вие всъщност?

— Девойка с патлак, която задава въпросите.

Той се опита да я предизвика с поглед, но усети, че ситуацията му се изплъзва от ръцете. Настъпи мълчание.

— Казвам се Алис Шефер, капитан в полицията съм, в криминалната бригада в Париж. Прекарах вечерта с приятелки на „Шан-з-Елизе“. Не зная къде сме и как сме се озовали тук, приковани един към друг. И нямам никаква представа кой сте вие. Сега е ваш ред.

След няколко секунди колебание, непознатият реши да се представи.

— Аз съм американец. Името ми е Габриел Кийн и съм джазов пианист. Обикновено живея в Лос Анджелес, но често съм на път заради концертите.

— Какъв е последният ви спомен? — подкани го тя.

Габриел сбърчи вежди и затвори очи, за да се концентрира по-добре.

— Така… Вчера вечерта, заедно с басиста и саксофониста ми свирихме в „Браун Шугър“ джазклуб в Темпъл Бар, културния квартал на Дъблин.

В Дъблин… Този тип е откачен!

— След концерта се настаних на бара и може би малко прекалих с всичката куба либре4 — продължи Габриел и отвори клепачи.

— А после?

— После…

Лицето му се сгърчи и той си прехапа устните. Видимо му беше трудно да си спомни за края на вечерта.

— Чуйте, не зная нищо повече. Мисля, че се сдърпах с някакъв тип, който не харесваше музиката ми, след това свалях няколко мацки, но бях прекалено мотан, за да чукам която и да е от тях.

— Прекрасно. Наистина много елегантно.

Той отвърна на упрека с пренебрежителен жест и стана от пейката, принуждавайки Алис да стори същото. С рязко движение на ръката си тя го накара отново да седне.

— Напуснах клуба преди полунощ — заяви той. — Едва се държах прав. Потърсих такси на „Астън Куей“. След няколко минути една кола спря и…

— И какво?

— Не знам нищо повече — призна си той. — Навярно съм дал адреса на своя хотел и съм се свлякъл на седалката.

— А после?

— Казах ви, нищо не знам!

Алис насочи надолу оръжието си и остана безмълвна няколко секунди, колкото да осъзнае лошите новини. Явно този тип нямаше да й помогне да си изясни положението. Напротив.

— Нали осъзнавате, че всичко, което току-що ми разказахте, е глупава басня? — подхвана тя отново, въздишайки.

— Но защо?

— Ами защото се намираме във Франция!

Габриел измери с поглед гората, която се издигаше около тях: дивата растителност, буйните шубраци, скалистите повърхности, покрити с бръшлян, позлатения свод, оформен от есенните листа. Погледът му се плъзна нагоре по оголения дънер на гигантски бряст и съзря две катерички, които бързо се катереха и преминаваха от клон на клон в преследване на син дрозд.

— Готов съм да заложа ризата си, че не сме във Франция — рече той и си почеса главата.

— Във всеки случай има само един начин да разберем — ядоса се Алис, която отново насочи пистолета си и го накара да стане от пейката.

Те напуснаха полянката и поеха сред растителността, състояща се от гъсти храсти и кичести дървета. Приковани един към друг, преминаха прерязаното от долини подлесие, следвайки издигащия се нагоре път, после слязоха по склон, като се подпираха на скалистите повърхности. Бяха им необходими десетина минути, за да се измъкнат от този горски лабиринт; прескачаха малки потоци и се лутаха из множество лъкатушещи пътеки. Накрая стигнаха до тясна асфалтирана алея, обкръжена от дървета, които създаваха естествена растителна арка над главите им. Колкото повече напредваха по алеята, толкова повече се долавяха шумовете на цивилизацията.

Познато бучене: надигащият се тътен на града…

Обзета от странно предчувствие, Алис отведе Габриел към слънчев процеп сред листака. Те се придвижваха напред из голото място, пробиха си път до нещо, което приличаше на тревистия бряг на езеро.

Тогава го видяха.

Чугунен мост, силно дъгообразен, който се простираше над водната повърхност.

Дълъг мост с кремав цвят, украсен с арабески и деликатно декориран с вази с цветя.

Познато място за преминаване, показвано в стотици филми.

Боу Бридж.

Те не бяха в Париж. Нито в Дъблин.

Намираха се в Ню Йорк.

В Сентръл Парк.

3 Сентръл Парк Уест

— Боже Господи! — изрече Габриел, а изумлението се изписа на лицето на Алис.

Макар че действителността трудно можеше да бъде преглътната, вече нямаше никакво съмнение. Бяха се събудили в сърцето на „Рембъл“, най-дивото място в Сентръл Парк. Истинска гора от петнайсет хектара, която се простираше на север от езерото.

Сърцата им биеха в съзвучие, блъскаха като луди в гърдите им. Приближавайки се към брега, те стигнаха до оживена алея, типична за кипежа в парка в ранната утрин. Почитателите на джогинга хармонично съжителстваха с велосипедистите, с упражняващите тай дзи6 и с посетители, дошли просто да разходят кучетата си. Така характерната за града звукова вселена сякаш внезапно експлодира в ушите им: шумовете от уличното движение, клаксоните, сирените на пожарникарите и на полицията.

— Побъркващо е — промълви Алис.

Дестабилизирана, младата жена се опита да помисли. Искаше да се убеди, че двамата с Габриел бяха препили предишната вечер, та дори бяха забравили напълно какви са ги вършили през нощта. Но беше немислимо да са ги натоварили на самолет против волята им. Тя често беше идвала на почивка в Ню Йорк със Сеймур, нейния колега и най-добър приятел. Знаеше, че полетът Париж-Ню Йорк трае малко повече от осем часа, но като имаше предвид часовата разлика, разминаването се стопяваше до два часа. Когато пътуваха заедно, Сеймур обикновено вземаше полета в 8:30 ч. от летище „Шарл дьо Гол“ и пристигаше в Ню Йорк в 10:30. Също така тя отбеляза мислено, че последният самолет за далечна дестинация напускаше Париж в 20 часа. А вчера вечерта, в 20 часа тя все още беше в Париж. Значи двамата с Габриел са пътували с частен полет. Ако приемеше, че са я качили в самолет в Париж в 2 часа през нощта, тя би пристигнала в Ню Йорк в 4 часа местно време. Достатъчно, за да се събуди в Сентръл Парк в 8 часа. На теория това не беше невъзможно. В действителност нещата бяха съвсем различни. Дори на борда на частен самолет, административните формалности за влизане в Съединените щати бяха дълги и сложни. Ясно беше, че събитията не се връзваха.

— Oups, sorry!

Младеж с ролери ги блъсна. Извинявайки се, той хвърли слисан и подозрителен поглед към белезниците.

Сигнал за тревога се появи в главата на Алис.

— Не можем да останем така, бездейни, пред очите на зяпачите — загрижи се тя. — Ченгетата ще ни се нахвърлят след минута.

— Какво предлагате?

— Хванете ме за ръка, бързо!

— Какво?

— Хванете ме за ръка, сякаш сме влюбена двойка и преминаваме по моста! — подкани го тя.

Той се подчини и двамата минаха по Боу Бридж. Въздухът беше чист и сух. В безоблачното небе на заден план се отразяваха силуетите на внушителните сгради в Сентръл Парк Уест: двете кули близнаци на Сан Ремо, митичната фасада на Дакота7, апартаментите артдеко в огромната жилищна кооперация „Мажестик“.

— Във всеки случай, трябва да се свържем с властите — подхвана Габриел, като продължаваше да върви.

— Точно така, да се хвърлим в лапите на вълка!

Той контраатакува:

— Вслушайте се в гласа на разума, малката…

— Наречете ме още веднъж така и ще ви удуша с белезниците! Ще ви стискам врата, докато изпуснете последния си дъх. Ще се убедите: мъртвият говори много по-малко глупости.

Той се направи, че не чу заплахата.

— Тъй като сте французойка, идете поне да потърсите съвет в своето посолство!

— Не преди да съм разбрала какво точно се е случило през миналата нощ.

— Не разчитайте на мен да играя ролята на беглец. Щом излезем от парка, ще изтичам в първия полицейски участък, за да разкажа какво ни се е случило.

— Или сте глупак, или нарочно говорите така. Ако не сте забелязали, ние сме приковани с белезници, приятелю! Неразделни, неотделими, свързани по силата на нещата! Следователно докато не намерим начин да свалим веригите си, ще правите това, което ви кажа.

Боу Бридж осигуряваше плавен преход между дивата растителност и добре поддържаните градини на юг от езерото. Когато стигнаха до края на моста, те поеха по пътя, който вървеше покрай водната площ до гранитния свод на фонтана в Чери Хил.

Габриел настоя:

— Защо отказвате да ме придружите при ченгетата?

— Защото, представете си, познавам полицията.

Джазменът се разбунтува:

— Но с какво право ме замесвате в плановете си?

— Как така, моите планове? Може да съм попаднала сред лайната, но вие сте затънал заедно с мен до гушата.

— Не, защото аз нямам за какво да се упреквам!

— А, така ли? И как си позволявате да бъдете толкова сигурен? Струва ми се, че вие също не помните нищо от последната си нощ…

Репликата сякаш дестабилизира Габриел.

— Значи нямате доверие в мен?

— Никак. Вашата история за бара в Дъблин е съшита с бели конци, Кийн.

— Не повече от вашата история за прекарването на „Шан-з-Елизе“! И освен това ръцете ви са целите в кръв. Имате патлак в джоба и…

Тя го прекъсна:

— В това отношение сте прав. Аз имам патлак, така че ще млъкнете и ще правите точно това, което ви кажа, окей?

Той присви рамене и въздъхна раздразнено. Преглъщайки, Алис усети нещо като горене зад гръдната кост, сякаш стоманена слюнка премина през хранопровода й. Стрес. Умора. Страх.

Как да се измъкне от тази бъркотия?

Опита се да събере мислите си. Във Франция беше ранен следобед. Щом не се появи в службата сутринта, хората от нейната разследваща група ще се обезпокоят. Сеймур сигурно ще се опита да се чуе с нея по джиесема. С него трябваше да се свърже най-напред, него трябваше да помоли да разследва случая. В главата й се появи план за действие: 1) да се проследи какво са заснели охранителните камери на паркинга на „Франклин Рузвелт“, 2) да бъдат проверени всички частни самолети, излетели от Париж след полунощ в посока към САЩ, 3) да бъде намерено мястото, където е било изоставено нейното ауди, 4) да се провери самоличността на този Габриел Кийн, както и достоверността на заявленията му…

Перспективата на това разследване малко я разведри. Отдавна адреналинът, който й предоставяше професията, беше нейното основно гориво. Истински наркотик, който в миналото беше съсипал живота й; днес й даваше единственото добро основание да става сутрин.

Тя вдиша дълбоко чистия въздух на Сентръл Парк.

Успокоена при мисълта, че полицаят в нея взема връх, започна да подготвя метод за разследване: под нейно ръководство, Сеймур ще действа във Франция, а тя паралелно ще проверява нещата на място.

Все така хванати за ръка, Алис и Габриел, без да се бавят навлязоха в триъгълната градинка на Строубери Фийлдс, откъдето можеха да напуснат парка на запад. Полицайката крадешком поглеждаше към музиканта. Непременно трябваше да разбере кой всъщност е този мъж. Дали тя самата му беше сложила белезниците? Ако беше така, по каква причина?

На свой ред, той я погледна предизвикателно.

— Добре, в такъв случай, какво предлагате?

Тя му отговори с въпрос:

— Имате ли познати в този град?

— Да, имам дори много добър приятел, саксофониста Кени Форест, но не случихме: сега той е на турне в Токио.

Тя формулира въпроса си по друг начин:

— Значи не ви е известно място, където можем да намерим инструменти, за да се освободим от белезниците, да се преоблечем и да вземем душ?

— Не — призна той. — А на вас?

— Нали ви казах, че живея в Париж!

— „Нали ви казах, че живея в Париж“ — позволи си да я имитира той, като се опитваше да се държи наперено. — Чуйте, не виждам как можем да минем, без да отидем в полицията: нямаме мангизи, нито дрехи за смяна, по никакъв начин не сме в състояние да докажем кои сме…

— Стига сте се вайкали. Като начало да намерим джиесем, съгласен ли сте?

— Нямаме нито цент, нали ви казах! Как бихме могли да го направим?

— Не е никак сложно: достатъчно е да го откраднем.

4 Приковани един към друг

Напускайки градината, Алис и Габриел тръгнаха по „Сентръл Парк Уест“, авенюто, което вървеше покрай парка. Те направиха няколко крачки по тротоара и незабавно се почувстваха всмукани от градския поток: клаксоните на жълтите таксита, които бързаха към Мидтаун8, подканванията на продавачите на хотдог, шумът на чуковете за къртене на работниците от пътната поддръжка, които правеха ремонти по канализацията.

Няма време за губене.

Алис присви очи, за да разгледа още по-добре обкръжаващата я среда. От другата страна на авенюто се издигаше величествената фасада в пясъчен цвят на Дакота, сградата, пред която Джон Ленън беше застрелян преди трийсет и три години. Зданието контрастираше на фона: с куличките, фронтоните, капандурите и балкончетата, то проектираше готически силует в небето на Манхатън.

Средновековието насред XXI век.

На тротоара незаконен продавач беше разхвърлял стоката си и предлагаше на туристите фланелки и афиши с изображения на някогашните „Бийтълс“.

Младата жена зърна група подрастващи на десетина метра пред нея — шумни испанци, които се снимаха пред сградата. Трийсет години по-късно митът все още действаше…

След няколко секунди наблюдения тя набеляза мишената си и измисли план за стремителна атака. С брадичка посочи групата на Габриел.

— Виждате ли младежът, който говори по телефона?

Той се почеса по тила.

— Кой точно? Повечето от тях са се залепили за мобилните си телефони.

— Дебеланчото с очилата, с дългата коса и фланелката на „Барса“.

— Не ми се струва голямо геройство да нападаме дете…

Алис експлодира:

— Струва ми се, че не си давате сметка в какви лайна се намираме, Кийн! Този хлапак е на повече от шестнайсет години и не става дума да го нападаме, а само да му вземем телефона.

— Умирам от глад — оплака се той. — Не искате ли преди това да свием по един хотдог?

Тя го разстреля с поглед.

— Не се правете на умен и ме чуйте добре. Ще вървите плътно прилепен до мен. Когато стигнем до него, ще ме блъснете, а щом грабна апарата, ще се чупим незабавно.

Габриел потвърди с глава.

— Изглежда лесно.

— Лесно ли? Ще видите колко е лесно да тичаш с белезници…

Продължението на събитията се разви точно както го беше предвидила Алис: тя се възползва от изненадата на юношата и му грабна телефона.

— Сега тичайте! — извика на Габриел.

Премини: зеленото за пешеходци светеше. Те се възползваха, пресякоха авенюто и се вмъкнаха в първата перпендикулярна улица. Да бягаш завързан се оказа по-трудно, отколкото Алис си го представяше. Към мъчнотията да синхронизират ритъма на скоростите си се прибавяше разликата в ръста им и болката от стоманените гривни, които раняваха кожата на китките им.

— Преследват ни! — извика Габриел, хвърляйки поглед назад.

Алис на свой ред се обърна, за да види групата испански младежи, които се бяха втурнали по следите им.

Нямате късмет…

Направиха си знак с глава и се затичаха още по-бързо. 71-ва улица беше спокойна артерия, типична за Горен Уест Сайд, от двете страни на която се редяха елегантни сгради от червен камък. Свободни от туристи, тротоарите бяха широки, което позволи на двойката да премине бързо покрай жилищния блок, който разделяше двете авенюта. Младежите напредваха и викаха, за да привлекат вниманието на минувачите и да ги накарат да им помогнат.

„Кълъмбъс авеню“.

Оживлението се завърна: магазинчетата, които отваряха врати, кафенетата, които се пълнеха, студентите, които излизаха от съседната станция на метрото.

— Наляво! — извика Габриел и рязко зави.

Смяната на посоката изненада Алис. Тя трудно запази равновесие и изкрещя от болка, тъй като белезниците се забиха силно в ръката й.

Слязоха по авенюто на юг, блъскайки пешеходците, преобърнаха няколко щанда, дори за малко не смачкаха един йоркширски териер.

Много хора.

Усещаха замайване. Нямаше как да преминат през нестройните редици. За да избегнат тълпата, се опитаха да излязат на няколко метра навън по шосето.

Лоша идея…

Едно такси едва не ги блъсна. Натискайки спирачки, шофьорът наду клаксона и ги обсипа с псувни. Опитвайки се да се върне на тротоара, Алис се спъна в бордюра. Белезниците й причиняваха болка. Понесена напред, тя падна в прахта, като повлече и Габриел. Телефонът, за който толкова се бяха старали, полетя напред.

По дяволите!

С ловък жест Габриел го улови.

Стани!

Изправиха се и отново погледнаха към преследвачите си. Групата се беше отказала, но двама юноши продължаваха да ги следват, организирайки гонка в Манхатан, от която се надяваха да излязат победители и да удивят приятелите си, когато се завърнат.

— Тичат бързо тези мръсници! — изръмжа Габриел. — Стар съм за подобни щуротии.

— Още едно усилие! — подкани го Алис и го принуди да продължат да бягат.

Всяка нова крачка беше мъчение, но те не се предаваха. Ръка за ръка. Десет метра, петдесет метра, сто метра. Насечени образи изникваха пред очите им: Издигащи се към небето облаци изпарения от канализацията, чугунени стълби, прилепени към тухлени фасади, детски гримаси през прозорците на училищните автобуси. И тази непрекъсната поредица от сгради от стъкло и бетон, гъмжило от фирми и от реклами.

67-а улица, 66-а.

Китките им бяха в кръв, дробовете ги боляха, но не спираха. Поддържаше ги адреналинът и въпреки хлапаците, които ги гонеха, намериха нови сили. Движенията им бяха по-сигурни. Стигнаха до мястото, където „Бродуей“ пресичаше „Кълъмбъс“. Авенюто се преобразяваше в гигантско кръстовище, място за среща на три артерии. Достатъчен им беше един поглед, за да се разберат.

— Сега!

Поемайки всички рискове, пресякоха кръстовището по диагонал под съпровода на скърцащи гуми и клаксони.

Между 65-а и 62-а цялата западна страна на Бродуей беше заета от културния комплекс на „Линкълн център“9, включително и сградата на Метрополитън опера. Алис вдигна очи, за да се ориентира. Много етажи нагоре, един гигантски кораб от стъкло и стомана вдаваше изострената си носова част чак до средата на авенюто.

Тя разпозна сградата на „Джулиард“10, пред която беше минавала със Сеймур. Отвъд прозрачната фасада, човек можеше да види танцовите стъпки на балерините, както и интериора на студиата, където репетираха музикантите.

— Подземният паркинг на операта! — изрече тя и посочи бетонна рампа, която потъваше в земята.

Габриел нямаше нищо против. Те се промъкнаха в асфалтовото лоно, избягвайки колите, които се изкачваха към изхода. Когато стигнаха на първия подземен етаж, впрегнаха последните си сили, за да пресекат цялата повърхност за паркиране и се насочиха към една от стълбите, която извеждаше в парка „Дамрош“.

Когато най-после се озоваха на чист въздух, установиха с облекчение, че преследвачите им бяха изчезнали.

Облегнати на стеничката, която опасваше площада, Алис и Габриел се мъчеха да стабилизират дишането си. И двамата плуваха в пот и бяха парализирани от болка.

— Подайте ми телефона — изхриптя тя.

— Дявол да го вземе, изгубил съм го! — извика той и бръкна в джоба си.

— Не е вярно, вие…

— Шегувам се — успокои я и й подаде джиесема.

Алис му хвърли убийствен поглед и се готвеше да го нападне с обидни думи, когато изведнъж в устата й се появи металически вкус. Зави й се свят. Повик за повръщане разтърси стомаха й и тя се наведе над една поставка за цветя, за да избълва жлъчката си.

— Трябва ви вода.

— Имам нужда да хапна нещо.

— Нали ви казах да отмъкнем някой и друг хотдог!

Внимателно се придвижиха до фонтана, за да утолят жаждата си. Заобиколен от Балета на Ню Йорк и от стъклените сводове на Метрополитън опера, паркът „Дамрош“ беше достатъчно оживен, та никой да не им обърне внимание. На площада през сградата работници действаха усилено, подготвяха шатри и подиуми, необходими за някакво модно дефиле.

След няколко глътки вода, Алис се зае с телефона, провери дали не е защитен от специален код и набра номера на джиесема на Сеймур.

В очакване на разговора тя закрепи апарата на рамото си и се опита да масажира врата си. Сърцето й продължаваше да прескача в гърдите.

Отговори, Сеймур…

Сеймур Ломбар беше неин заместник в разследващия екип, който Алис ръководеше. Съставена от още петима полицаи, „групата Шефер“ си поделяше четири малки кабинета на третия етаж в главната квартира на полицията на „Ке дез Орфевр“ 36.

Алис погледна часовника си, за да прецени часовата разлика. В Париж беше 14 и 20.

Полицаят отговори след три позвънявания, но шумът около него затрудняваше разговора. Ако Сеймур не се намираше на терен, вероятно още обядваше.

— Сеймур?

— Алис? Къде си, по дяволите? Оставих ти няколко съобщения.

— Намирам се в Манхатън.

— Ти… гъбаркаш ли се с мен?

— Трябва да ми помогнеш, Сеймур.

— Чувам те много лошо.

Същото беше положението и при нея. Връзката беше ужасна. Гласът на заместника й изглеждаше като деформиран, почти металически.

— Къде си ти, Сеймур?

— В ресторант „Льо Каво дьо Пале“ на площад „Дофин“. Чуй ме, ще се върна в службата и ще те потърся след пет минути, окей?

— Съгласна съм. Запомни ли моя номер?

— Да.

— Супер. Побързай. Имам задачи за теб.

Разочарована, Алис затвори и подаде мобилния на джазмена.

— Ако искате да се обадите някому, сега е моментът. Давам ви пет минути. Размърдайте се.

Габриел я погледна укорително. Въпреки спешността на положението и опасността, не можа да се сдържи и лека усмивка се появи на лицето му.

— Винаги ли говорите на хората с такъв назидателен тон?

— Не започвайте да ме вбесявате — пресече го тя. — Искате ли този телефон или не?

Габриел грабна апарата и размисли няколко секунди.

— Ще се обадя на приятеля си Кени Форест.

— Саксофониста ли? Нали ми казахте, че се намира в Токио.

— Ако имаме късмет, може да е оставил ключовете от апартамента си на някой съсед или на портиерката. Знаете ли колко е сега часът в Япония? — попита той и набра номера.

Алис пресметна на пръсти.

— Струва ми се, 10 вечерта.

— Лошо, сигурно в момента има концерт.

Габриел попадна на гласова поща и остави послание, в което обясняваше, че е в Ню Йорк и обещаваше да го потърси отново по-късно.

Върна апарата на Алис. Тя погледна часовника си и въздъхна.

По-живо, Сеймур! — умоляваше го мислено и стискаше смартфона между пръстите си. Беше решила да позвъни отново на заместника си, когато забеляза цифрите, изписани с химикалка на дланта си. Бяха започнали да изчезват.

— Говори ли ви нещо това? — попита тя и показа ръката си на Габриел.

— Открих тези цифри, като се събудих сутринта. Не си спомням обаче да съм ги записвала.

— Вероятно това е телефонен номер, нали? Помислете малко. Готово! — извика Габриел. — 212 е кодът на Манхатън. Сигурна ли сте, че сте ченге?

Как можах да не се досетя!

Тя се направи, че не е забелязала сарказма му и позвъни на номера. Отговориха й веднага.

— „Гринуич хотел“, добър ден. Кендис е на вашите услуги. Как мога да ви помогна?

Хотел ли?

Алис трескаво мислеше. Какво означаваше този адрес? Дали за малко не е била настанена там? Не беше много вероятно, но все пак реши да опита.

— Може ли да ме свържете със стаята на госпожица Алис Шефер, ако обичате?

На другия край на линията рецепционистката направи кратка пауза, после рече:

— Струва ми се, че никой от нашите клиенти не отговаря на това име, госпожо.

Алис настоя:

— Струва ви се или сте сигурна?

— Напълно съм сигурна, госпожо. Съжалявам.

Алис едва затвори, когато номерът на Сеймур се изписа на екрана и показваше, че я е търсил два пъти. Тя веднага се свърза с него.

— В кабинета си ли си, Сеймур?

— Да, пристигнах — отговори той задъхано. — Кажи ми, че тази история с Ню Йорк е някаква шега.

— Не, за съжаление. Разполагам с много кратко време и ти трябва да ми помогнеш.

За по-малко от три минути тя му разказа всичко, което й се беше случило от предишната вечер насам: започна с обиколката с приятелки из баровете на „Шан-з-Елизе“, после спомена, че си е изгубила паметта, когато се е озовала на паркинга, че се е събудила прикована към непознат и че е откраднала джиесем, за да му се обади.

— Не, пързаляш ме. На какво си играеш, Алис? Толкова много работа имаме тук. Съдията настоява да те види: отказа исканията ни за подслушване по случая „Сикар“. Що се отнася до Тайландие…

— Чуй ме, за Бога! — изхлипа тя.

Имаше сълзи в очите и нервите й бяха на ръба. Независимо че беше от другата страна на Атлантическия океан, заместникът й усети несигурността в гласа й.

— Не е шега, уверявам те! В опасност съм и мога да разчитам само на теб!

— Добре. Успокой се. Защо не потърсиш полицаите?

— Защо ли? Защото в джоба на якето имам патлак, който не е мой, Сеймур. И цялата ми блуза е в кръв. Защото нямам никакви документи в себе си! Ето защо! Ще ме приберат на топло, без да искат да знаят каквото и да било повече.

— Няма да е така, след като липсва труп — изтъкна полицаят.

— Съвсем не съм сигурна. Преди всичко трябва да открия какво се е случило с мен. Можеш ли да намериш начин да се отърва от белезниците?

— Как да го направя?

— Майка ти е американка. Имаш семейство тук, познаваш разни хора.

— Майка ми живее в Сиатъл, знаеш много добре. Единственият член от семейството ми в Ню Йорк е една пралеля. Обездвижена старица в горен Ист Сайд. Посетихме я заедно първия път, когато пристигнахме двамата в Манхатън, спомняш ли си? Тя е на деветдесет и пет години, не вярвам да има ножовка за метали. Няма как да ти помогне.

— Кой тогава?

— Чакай да помисля. Може би ми се върти в главата една идея, но трябва да телефонирам, за да не те изпратя на неверен адрес.

— Окей, обади ми се пак, но побързай, умолявам те.

Тя затвори и стисна юмруци. Габриел я погледна в очите. По вибрациите на тялото на партньорката си можеше да усети смесицата от гняв и объркване, която я заливаше.

— Кой точно е този Сеймур?

— Моят заместник в криминалната бригада, а също и най-добрият ми приятел.

— Сигурна ли сте, че може да му се има доверие?

— Абсолютно.

— Не разбирам перфектно френски, но не усетих да е много загрижен да ви помогне…

Тя не отговори. Той продължи:

— А хотелът; до нищо ли не ни доведе?

— Не, както сам чухте, нали слушате разговорите.

— От подобно разстояние трудно би могло да бъде иначе. Госпожата ще ми прости недискретността, предвид обстоятелствата — защити се той с подигравателен тон. — И както благоволихте да ми припомните, не сте сама в затрудненото положение!

Обезнадеждена, тя изви глава, за да избегне погледа на Кийн.

— По дяволите, престанете да ме зяпате така. Нямате ли на кого другиго да се обадите? Някого, когото да предупредите: жена, приятелка…

— Не. По едно момиче във всяко пристанище, това е девизът ми. Свободен съм като вятъра. Свободен като нотите, които излитат от пианото ми.

— С една дума: свободен и сам. Познавам много типове, подобни на вас.

— А вие нямате ли съпруг или гадже?

Тя отклони въпроса с поклащане на глава, но той усети, че е поставил пръст в някаква рана.

— Не, сериозно, Алис: омъжена ли сте?

— Гледайте си работата, Кийн.

— Да, разбрах. Омъжена сте — заключи той.

Тъй като тя не отрече, той продължи да дълбае:

— Защо не се обадихте на съпруга си?

Тя отново стисна юмруци.

— Двойката ви не мели брашно, нали? Не е за учудване при вашия гаден характер…

Тя го изгледа така, сякаш й е забил кроше в корема. След това изумлението отстъпи на гнева.

— Защото той е мъртъв, тъпако!

Ядосан от глупавата си постъпка, Габриел гледаше смутено. Преди да успее да се извини, странно позвъняване — смесица от салса и електромузика — се разнесе от телефона.

— Да, Сеймур?

— Имам решение на твоя проблем. Спомняш ли си за Ники Никовски?

— Опресни ми паметта.

— Когато пристигнахме в Ню Йорк миналата Коледа, посетихме колектив съвременни художници…

— В една голяма сграда, близо до кея, нали?

— Да, в бруклинския квартал Ред Хук. Дълго разговаряхме с една художничка, която правеше сериграфии11 върху платна от стомана и алуминий.

— И накрая ти купи две произведения за колекцията си — спомни си тя.

— Да, това е тя, Ники Никовски. Останахме във връзка и успях да се чуя с нея по телефона. Ателието й се намира в бивша фабрика. Тя има инструментите, необходими за белезниците и е съгласна да ти помогне.

Алис въздъхна от облекчение.

Улови се за тази нова възможност и представи на заместника си своя план за битка:

— Трябва да проведеш следствие, Сеймур. Започни с преглед на камерите на подземния паркинг на авеню „Франклин Рузвелт“. Разбери дали колата ми е все още там.

Полицаят се захвана за работа:

— Каза ми, че са ти откраднали нещата, така че ще се опитам да проследя джиесема ти, както и движенията по банковата ти сметка.

— Съгласна съм. И провери до един частните полети към Съединените щати, които са напуснали Париж през нощта. Започни с „Бурже“, след това включи в списъка всички летища в парижкия регион. Опитай се да намериш информация за някой си Габриел Кийн: пианист на американски джаз. Провери дали наистина вчера вечерта е свирил в клуб „Браун Шугар“ в Дъблин.

— Информация за мен ли? — опита се да я прекъсне Габриел. — Вие да не превъртяхте?

Алис му направи знак да замълчи и продължи да изрежда задачите на заместника си:

— Разпитай всичките ми приятелки, човек никога не знае: Катрин Пайе, Малика Хадад и Самиа Шуаки. Бяхме заедно във факултета по право. Ще намериш координатите им в компютъра на бюрото ми.

— Окей.

Внезапно една идея се появи в съзнанието й.

— Непременно се опитай да разбереш откъде се е пръкнал пищова. Глок 22. Ще ти дам серийния номер.

Тя му съобщи поредица от букви и цифри, гравирани на оръжието.

— Записах си всичко. Ще сторя възможното, за да ти помогна, Алис, но трябва да предупредя Тайландие.

Алис затвори очи. Образът на Матилд Тайландие, ръководителката на криминалната бригада, премина пред погледа й. Тайландие не я обичаше особено и чувствата всъщност бяха взаимни. След случая „Ерик Вон“ тя на няколко пъти се беше опитала да се отърве от нея. До този момент началниците й се бяха противопоставяли, главно по конюнктурни съображения, но Алис знаеше, че положението й в работата оставаше трудно.

— И дума да не става — отсече тя. — Остави другите извън тази история и се опитай да действаш сам. Спасявала съм ти кожата достатъчно много пъти, за да поемеш минимален риск заради мен, Сеймур.

— Окей — съгласи се той. — Ще ти се обадя, щом науча нещо ново.

— Аз ще ти се обадя. Не мога да задържа този телефон дълго време, но изпрати ми координатите на Ники Никовски с есемес.

Алис затвори и няколко секунди по-късно адресът на ателието на художничката се появи на екрана на смартфона. Чрез линка успя да установи местоположението.

— Ред Хук не е много близо — отбеляза Габриел, като се наведе над плана.

Алис проучи екрана и прокара пръст по повърхността, за да добие по-добра представа за околностите. Ателието се намираше югозападно от Бруклин. Невъзможно беше да се стигне дотам пеша. Нито с градски транспорт впрочем.

— Нямаме пари да си купим билети за автобус или за метро — рече Габриел, сякаш беше прочел мислите й.

— Какво предлагате тогава? — попита го тя провокативно.

— Лесно е. Ще откраднем кола — отвърна той. — Но този път ще ме оставите да действам, съгласна ли сте?

На ъгъла на „Амстердам авеню“ и 61-а улица имаше малка задънена уличка, сгушена между два жилищни блока.

Габриел счупи стъклото на старото мини със силен удар с лакът. Двамата с Алис изгубиха повече от четвърт час, за да намерят кола, паркирана на не особено оживено място и достатъчно овехтяла, за да можеше да мине за купена „на старо“.

Беше „Остин Купър Ес“ с каросерия с цвят на захаросан кестен и с бял покрив. Успешен модел от края на 60-те години на XIX век, грижливо реставриран от някой колекционер.

— Сигурен ли сте, че знаете какво правите?

Габриел отговори с въпрос:

— За какво човек може да бъде сигурен в живота си?

Той промъкна ръката си през прозореца и отвори вратата. Противно на онова, което ни представят филмите, да откраднеш кола, като се опитваш да свържеш захранващите кабели, не е лесна работа. И още по-трудно е, ако си прикован към някого другиго.

Габриел седна на мястото на шофьора, след това се наведе над волана от алуминий и лакирано дърво, докато Алис се правеше, че разговаря с него, облегната на прозореца.

Инстинктивно си бяха разпределили ролите: тя наблюдаваше наоколо, докато той се опитваше да се справи с техниката.

С отмерен удар Габриел счупи пластмасовите повърхности, които покриваха оста на волана. Със свободната си ръка извади предпазителите, за да достигне до кабелите. От един пластмасов цилиндър излизаха три жици с различни цветове.

— Къде се научихте да правите това?

— В школата на улицата. Квартал „Енгълуд“, южно от Чикаго.

Той разгледа внимателно всички жички, за да избере чифта, който щеше да запали колата.

— Това е кабелът, който подхранва цялата електрическа верига на автомобила — обясни и посочи двете кафяви жички.

— Дали не сънувам? Нали няма да ми изнасяте курс по механика!

Обиден, той измъкна кабелите от цилиндъра, оголи краищата им и ги събра, за да включи захранването. Таблото светна веднага.

— Побързайте, по дяволите! Една жена ни забеляза от балкона си.

— Ако смятате, че е лесно да се действа с една ръка! Бих желал да ви видя вас!

— Нали толкова се хвалехте с вашата „школа на улицата“.

Поставен под натиск и презрял предпазливостта, Габриел оголи със зъби кабелите на стартера.

— Помогнете вместо да се жалвате! Вземете тази жица. Внимателно я допрете до моята. Ето така…

Действието им предизвика искра и се чу как моторът заработва. Размениха си бърз съучастнически поглед, за да отпразнуват малката победа.

— Давайте — нареди тя и го изблъска вътре в купето. — Аз ще карам.

— И дума да не ста…

— Това е заповед — прекъсна го тя. — Всъщност нямаме избор. Аз ще държа волана, вие ще сменяте скоростите.

5 Ред Хук

Демонстрирайки цветовете на Полицейското управление на Ню Йорк, един форд таурус стоеше на ъгъла на „Бродуей“ и на 66-а улица.

Побързай, Майк!

Вътре в колата Джоди Костело, двайсет и четири годишна, проявяваше нетърпение и барабанеше по волана.

Младата полицайка попадна в нюйоркската полиция в началото на месеца и работата й съвсем не беше толкова вълнуваща, колкото бе очаквала. Тази сутрин нямаше дори три четвърти час, откакто беше поела дежурството си и вече усещаше изтръпване в краката. Секторът й за патрулиране (на запад от Сентръл Парк) покриваше богат квартал, прекалено спокоен за нейния вкус. За петнайсет дни дейността й се ограничаваше до това да дава информация на туристи, да преследва улични апаши, да съставя актове за превишена скорост и да разчиства от миризливи пияници.

За да не е наред всичко й бяха лепнали за съекипник истинска карикатура: Майк Ернандес, на когото му оставаха шест месеца до пенсията. Беше страхотно бреме. Привърженик на най-малкото усилие, той мислеше само как да се натъпче и старателно работеше, за да не върши нищо, като непрекъснато правеше „паузи за понички“, „спирки за хамбургери“ и „отбивки за кока-кола“ или си лафеше сладко-сладко с търговците и летовниците. Прекалено своеобразно разбиране за ролята на кварталния полицай!

Хубаво, стига толкова! — нервира се Джоди. — Не са необходими два часа, за да си купиш понички!

Тя загаси аварийните светлини и излезе от колата, като блъсна след себе си вратата. Готвеше се да влезе в магазинчето, за да прибере партньора си, когато забеляза група от шест юноши, които тичаха в нейната посока.

Крадец, крадец!

Тя строго им нареди да се успокоят, а след това реши да ги изслуша. Бяха група испански туристи, които говореха лош английски. Отначало помисли, че става дума за банална кражба на джиесем и беше готова да ги изпрати да подадат жалба в двайсети участък, но един детайл привлече вниманието й.

— Сигурен ли си, че крадците бяха с белезници? — попита тя този, който изглеждаше едновременно най-малко глупав и най-грозен: хлапак с фланелка на футболист, с кръгла муцуна, очила за късогледство и разрошена коса.

— Категорично — отговори испанецът, шумно подкрепян от приятелите си.

Джоди прехапа устната си.

Бегълци?

Трудно й беше да повярва. Както всяка сутрин, беше се запознала със съобщенията за търсени лица и с описанията им, които изпращаха колегите от Патрулната служба, но нищо не отговаряше на словесния портрет на двамата злосторници.

Подчинявайки се на интуицията си, тя извади от жабката на колата личния си портативен компютър.

— Каква е марката на телефона ти, моето момче?

Изслуша отговора му и включи услугата „повсеместен мрежов достъп“. След това помоли юношата да й каже адреса на електронната си поща и съответната парола.

Веднъж активирана, услугата позволяваше да влезе в пощата на избраното лице, да се добере до списъка с контактите му, както и да установи местоположението на телефона му. Джоди отлично познаваше тази операция, тъй като я беше използвала преди шест месеца в собствения си любовен живот. Проста манипулация й откри възможност да проследи пътуванията на бившето си гадже с любовницата му и по този начин да докаже изневярата. Тя допря ръка до екрана, за да сложи начало на процедурата. Започна да мига синя точка. Ако системата действаше точно, телефонът на хлапака сега се намираше посред Бруклинския мост!

Очевидно двамата крадци не се бяха задоволили само да свият джиесем. Бяха отмъкнали и кола и се опитваха да напуснат Манхатън!

В съзнанието й оптимистичните мисли прогониха скуката: появи се надеждата най-после да се заеме с истинско разследване и да получи повишение, което да й отвори вратите към по-престижна работа.

На теория, трябваше да предаде информацията си на вълните на Нюйоркската полиция, та патрул от Бруклин да залови подозрителните лица. Но тя не изпитваше ни най-малко желание нещата да се изплъзнат от ръцете й.

Погледна към „Дънкин Донатс“. Нямаше и следа от Майк Ернандес на хоризонта.

Толкова по-зле…

Седна зад волана, пусна буркана и сирената и пое към Бруклин.

Заобиколен от вода, бившият квартал на докерите представляваше част от полуострова западно от Бруклин.

Мини-то стигна до края на „Ван Брунт Стрийт“, основната артерия, която пресичаше Ред Хук от север на юг и завършваше като задънена улица. Отвъд, пътят отстъпваше място на изоставени заводски сгради, оградени с телени мрежи, които отвеждаха направо към кейовете.

Алис и Габриел паркираха покрай разбит тротоар. Все така измъчвани от белезниците, те излязоха от колата през една и съща врата. Въпреки ослепителното слънце, вееше леден вятър.

— Ще замръзна — оплака се джазменът и вдигна яката на сакото си.

Малко по малко Алис разпозна местността. Строгата красота на индустриалния пейзаж, изоставените складове, крановете, съвместното съжителство на товарните кораби и на лодките.

Усещане за края на света, едва смущавано от уредите на фериботите за издаване на звуков сигнал при мъгла.

Последният път, когато беше идвала тук със Сеймур, кварталът се опитваше да се съвземе от преминаването на урагана „Санди“. Приливът беше наводнил приземните етажи и мазетата на жилищата, разположени близо до Океана. Днес повечето от щетите изглеждаха напълно възстановени.

— Ателието на Ники Никовски се намира в тази сграда — рече Алис и посочи една внушителна тухлена постройка, която, ако се съдеше по силозите и по комина, вероятно е била значима фабрика по времето на индустриалния блясък на Бруклин.

Отправиха се към зданието, което се намираше точно срещу крайморския булевард. Кейовете бяха почти необитаеми. Нито помен от туристи или от излезли на разходка. Няколко малки кафенета и магазинчета за стока втора ръка се забелязваха по „Ван Брунт Стрийт“, но още не бяха отворили кепенци.

— Каква е всъщност тази жена? — попита Габриел, прекрачвайки канализационна шахта.

— Топмодел, който е бил на върха на славата си през 90-те години на XX век.

Буйно пламъче светна в очите на джазмена.

— Истинска манекенка ли?

— Това ви възбужда, нали? — рече тя укорително.

— Не, само съм учуден от тази смяна на професията — отговори той, леко засегнат.

— Във всеки случай картините и скулптурите й започват да се ценят при галеристите.

— Вашият приятел Сеймур е поклонник на съвременното изкуство?

— Да, дори е истински колекционер. Придобил е от баща си тази страст, както и значително наследство, което му позволява да я задоволява…

— А вие?

Тя повдигна рамене.

— Не разбирам изкуството. Но всеки със своята мания: аз също си имам трофеи.

Той присви вежди.

— Какви са те?

— Престъпници, убийци, нападатели.

Когато пристигнаха пред някогашната фабрика, те останаха за момент безмълвни, преди да забележат, че чугунената врата, която ограничаваше достъпа до партера не беше затворена. Взеха асансьор с желязна решетка, който приличаше повече на устройство, с което се изкачват стоки, и натиснаха бутона за последния етаж. Кабината се отвори към бетонирана платформа, която водеше до металическа противопожарна врата. Наложи се да звънят няколко пъти, докато Ники дойде да отвори.

Голяма кожена престилка, дебели ръкавици, шумозащитна каска, предпазен прозрачен шлем и черни очила. Привлекателният силует на бившата манекенка чезнеше зад образа на съвършения железар.

— Добър ден, аз съм Алис Шефер. Моят приятел Сеймур вероятно…

— Влизайте, побързайте! — прекъсна я Ники и вдигна маската и опушените си стъкла. — Предупреждавам ви, не ми пука за вашите истории и не искам да бъда замесвана. Свалям ви белезниците и незабавно се омитате, разбрано?

Те потвърдиха с кимане и затвориха вратата след себе си. Помещението повече приличаше на железарска работилница, отколкото на художническо ателие. Осветено само от дневната светлина, то представляваше огромна стая, със стени, окичени с всевъзможни инструменти: всякакви големини чукове, поялници, горелки. Нажежената жарава, която червенееше в железолеярната пещ, образуваше оранжеви контури около наковалнята и ръжена.

Следвайки Ники, те напредваха по необработения паркет и с труд си пробиваха път сред металическите композиции, заели пространството: сериграфии с пурпурни и охрени отражения, които блестяха върху стоманата, скулптури от ръждиво желязо, чиито заострени линии заплашваха да пробият тавана.

— Седнете тук — нареди скулпторката и посочи два изтърбушени стола, които беше подредила преди пристигането им.

Бързайки да се свърши работата, Алис и Габриел заеха местата си от двете страни на един тезгях. Докато Ники закрепваше диск за рязане на ъглошлайфна машина, тя ги помоли да стегнат веригата на белезниците в менгеме. След това машината издаде ужасяващ шум, а художничката се приближи до бегълците.

Дискът разсече халката за по-малко от три секунди и връзката незабавно се разпадна. Няколко удара, нанесени с остро длето, окончателно освободиха езичетата на стоманените белезници.

Най-после! — въздъхна Алис и започна да разтрива кървящата си китка.

Промълви няколко думи за благодарност, но Никовски студено я изпревари:

— Сега изчезвайте! — нареди тя и посочи вратата. Облекчени, че са си възвърнали свободата, двамата покорно се подчиниха.

Върнаха се на кея с усмивка на устните. Освобождението не отговаряше на нито един от въпросите им, но бележеше нов етап: отново бяха независими, първо стъпало, за да се приближат към истината.

Като хора, отхвърлили всичкото бреме, направиха няколко крачки до доковете. Сега вятърът беше приятно хладен. Небето, все така синьо, контрастираше със строгостта на постиндустриалния декор: изоставени терени, върволица от хангари и складове. Гледката беше замайваща. С един поглед можеха да проследят цялото крайбрежие на Ню Йорк от Статуята на Свободата до Ню Джързи.

— Елате, ще ви черпя едно капучино! — предложи Габриел с радостен глас и посочи малко кафене, настанило се в стар вагон от трамвай, покрит с графити.

Алис смачка ентусиазма му.

— А с какво ще платите кафето? И него ли имате намерение да откраднете?

Той направи гримаса, уязвен от връхлетялата го действителност. След това докосна ръката си. Болката, която усети, когато се разбуди, сега беше значително по-силна.

Габриел свали сакото си. Ръкавът на ризата му беше в кръв. Повдигна го нагоре и забеляза превръзката, която опасваше пространството до лакътя: широк компрес, напоен със съсирена кръв. Махна го и откри гадна рана, която започна отново да кърви. Цялата му ръка беше намушквана с някакъв режещ предмет. За щастие, драскотините не бяха особено дълбоки. Резки, които образуваха нещо като…

— Поредица от цифри! — възкликна Алис и му помогна да попие кръвта.

Гравирано върху кожата, числото 141197 изпъкваше от кървавите улеи.

Изражението на Габриел се промени. За няколко секунди облекчението от преоткритата свобода отстъпи пред маската на безпокойството.

— Какъв е пък този код? Безумието на нашата история започва да ми додява!

— Във всеки случай, сега не става дума за телефонен номер — отсъди Алис.

— Може би е дата? — замисли се той, изпаднал в лошо настроение, и си облече отново сакото.

— 14 ноември 1997 г… Възможно е.

Изгубил надежда, потърси погледа на младата французойка.

— Чуйте, не можем повече да се мотаем така, без документи и без пари.

— Какво предлагате? Да потърсим полицията, след като откраднахте кола ли?

— Направих го заради вас!

— О, каква храброст! Вие сте истински джентълмен! Забележете: с вас е лесно, вината винаги е у другите. Започвам да ви опознавам.

Той се опита да не избухне и отказа да спори.

— Знам, че има един печен собственик на заложна къща в Китайския квартал. Това е адрес, който понякога използват джазмените, принудени да оставят за известно време инструментите си.

Тя надуши капана:

— И какво искате да депозираме? Вашето пиано ли?

Той се усмихна нервно и погледна китката на парижанката.

— Единственото, което притежаваме, е вашият часовник…

Тя отстъпи няколко крачки.

— Това, приятелю, не си го и помисляйте дори.

— Все пак е „Патек Филип“, нали? Можем да измъкнем поне…

— Казах ви не! — изкрещя тя. — Това беше часовникът на съпруга ми!

— Тогава какво друго? Нямаме нищо, освен този джиесем.

Когато го видя да вади от джоба си телефона, тя едва не се задави от гняв.

— Запазил сте апарата? Нали ви казах да се отървете от него!

— И дума да не става! Толкова труд ми струва да го открадна! И за момента той е единственото ни притежание. Още може да ни послужи.

— Но заради него ще ни проследят само за три минути! Никога ли не четете трилъри? Не ходите ли на кино?

— Стига толкова, отпуснете се. Не сме във филм.

Тя отвори уста, за да го наругае, но се спря. Носено от вятъра, виенето на сирена я зашемети. Вцепени се за няколко секунди пред червената светлина, която им преграждаше пътя. Със светещ буркан и пусната сирена, полицейска кола се движеше към тях.

— Елате! — извика тя и хвана Габриел за ръката.

Те полетяха към минито. Алис влезе вътре и запали мотора. „Ван Брунт Стрийт“ беше задънена улица и полицаите им преграждаха възможността да се измъкнат оттам, откъдето бяха пристигнали.

Всеки шанс да избягаме е…

Единствена вероятност за измъкване: замрежената врата, която водеше към кейовете. За съжаление, тя беше заключена с верига.

Нямаме избор.

— Завържете си колана — заповяда тя и накара гумите да засвистят.

Стиснала с две ръце волана, Алис се засили от трийсет метра и насочи Минито към вратата. Веригата се поддаде и колата полетя по паветата на бившата трамвайна линия, която заобикаляше изоставената фабрика.

Гузен, Габриел свали прозореца и метна навън джиесема.

— Малко късно е сега! — възнегодува Алис и му хвърли убийствен поглед.

Седнала на няколко сантиметра от пода, младата жена сякаш караше играчка. С тясното си междуосие и мъничките си гуми купърът се друсаше по неравната и деформирана земя.

Тя погледна в огледалото за обратно виждане. Нямаше нищо чудно, че полицейската кола ги преследваше по крайбрежния път. Алис измина стотина метра по кея, когато забеляза улица от дясната си страна. Вмъкна се в нея. Появилият се отново асфалт и дългото право трасе й позволиха да увеличи скоростта и да се понесе бързо на север. В този час на деня, движението в частта на Бруклин, където се намираха, започваше да се оживява. Алис два пъти премина на червено, с риск да предизвика катастрофа, но не успя да избегне прехващача на полицията.

Минито нямаше претенции да е комфортна кола, но се движеше добре. Таратайката дори направи рязък завой, гумите й изсвистяха, но успя да се влее в основната артерия на квартала.

Алис забеляза в огледалото заплашителната предница на тауруса, който се приближаваше. — Те са точно зад нас! — би тревога Габриел и обърна глава.

Алис се готвеше да влезе в тунела, който водеше към бързия път. Голямо беше изкушението да се влее в движението, но върху магистралата мини купърът нямаше сили да се бори с полицейското страшилище.

Алис се довери на инстинкта си, натисна спирачки и рязко изви волана, за да отклони колата върху пешеходната рампа, която позволяваше на работниците по поддръжката да стигат до покрива на подземния проход.

— Ще ни убиете! — изохка Габриел и стисна силно колана си.

Уловила с едната си ръка волана, а с другата лоста за скоростите, Алис продължи да се движи двайсетина метра по чакъла. Колата започна да затъва, когато тя успя да я измъкне и да се премести на бетонната лента, която поемаше към „Коб Хил“.

За малко…

Превъртане на волана наляво, надясно, смяна на скоростта.

Колата пое по търговска улица, населена с яркоцветни магазинчета — месарница, италианска бакалия, сладкарница и дори действащ бръснар!

Колко много народ има тук.

Преследвачите им не ги изпускаха, но Алис се възползва от размера на купъра, за да се движи на зиг-заг между колите, бързо да напусне оживената улица и да влезе в жилищната зона.

Сега пейзажът се промени. Индустриалният декор на Ред Хук отстъпи пред мирно предградие: малка църквичка, малко училище и малки градинки пред редицата от почти еднакви къщи от червен камък.

Въпреки че уличките бяха тесни, Алис не намали скоростта, караше непрекъснато натиснала докрай педала за газта, с глава, залепена на предното стъкло, дебнеше всяка възможност да се спаси. Зад стъклото пейзажът се променяше стремително. Минито се оказа издръжливо. При тази скорост, всеки път, когато сменяше скоростите, се чуваше скърцане, което сякаш предвещаваше, че колата ще се разпадне.

Изведнъж спря, тъй като беше отминала една уличка. Бързо се върна назад и пое стремглаво по нея.

— Не от тук, забранено е!

И за капак на всичко един камион за доставки блокираше цялото движение на средата на пътя.

— Спрете! Ще се блъснем в машината на компанията „Юнайтед Парсъл Сървис“!

Глуха за нареждането му, Алис забави ход и успя да качи минито на тротоара. Изморени, амортисьорите я изоставиха.

Тя продължи напред и погледна към външното огледало за обратно виждане. Полицейската кола не успя да ги последва и спря пред камионетката.

Няколко секунди отдих!

Все така на тротоара, малката кола изкачи улицата и отново се озова на асфалта, завивайки надясно.

Насочиха се към английска градина, заобиколена от чугунена ограда: парка „Кобъл Хил“.

— Знаете ли къде се намираме? — попита Алис, карайки покрай оградата.

Габриел се опита да се ориентира по пътните знаци.

— Давайте надясно, ще излезем на „Атлантик Авеню“.

Тя стори, каквото й каза и те стъпиха на път с четири платна: артерията, която пресичаше Ню Йорк от изток на запад, от околностите на летище „Кенеди“ до бреговете на Ист Ривър. Алис веднага разпозна пътя. Понякога такситата минаваха оттук, за да стигнат до летището.

— Близко сме до Манхатънския мост, нали?

— Той е зад гърба ни.

Тя направи полукръг и се включи в магистралната система. Скоро забеляза пътната връзка, която водеше към Манхатън. Сивеещите пилони на моста се виждаха отдалече. Две стоманени кули, оплетени с кабели и въжета.

— Зад нас!

Полицейската кола плътно ги следваше.

Много е късно, за да сменя посоката.

На този етап имаше две възможни решения: да тръгнат към Лонг Айлънд или да се върнат в Манхатън. Поеха по изход 29А и се насочиха към моста. Седем коридора за движение, четири коловоза за метрото и едно трасе за колоездачи: Манхатънският мост беше канибал, който поглъщаше и превозните средства от Бруклин, и пътниците в тях, за да ги изплюе на бреговете на Ист Ривър.

Изведнъж шосето се стесни. Преди да стигнат до началото на моста, трябваше да преминат през бетонна пешеходна пътека.

Мястото беше трудно проходимо, принуждаваше колите да се движат броня до броня. Погълната от трафика, Алис запали аварийните светлини, както правеха и останалите автомобили. Полицаите бяха на стотина метра зад тях. Макар да бяха пуснали сирената, тук пътят беше прекалено тесен, за да се отдръпнат другите участници в движението и да ги пуснат да минат напред. Но двамата бегълци нямаха особени шансове да се измъкнат.

— Спукана ни е работата — отсъди Габриел.

— Не, можем да преминем по моста.

— Размислете три минути: те притежават описание на отличителните ни белези, а сега вече знаят и коя е колата ни. Дори да успеем да преминем, други патрулни машини ще ни гепят на края на моста!

— Не викайте толкова, окей? Припомням ви, че заради вас ни откриха! Казах ви да изхвърлите този скапан телефон.

— Добре, виновен съм — призна си той.

Тя затвори очи за няколко секунди. Не мислеше, че полицаите бяха наясно кои са точно, и в крайна сметка това нямаше значение. Затова пък Кийн беше прав: проблемът беше бракмата им.

— На прав път сте.

Виждайки, че движението се разреждаше малко по-нататък, тя разкопча колана си и отвори вратата.

— Хванете кормилото — заповяда на Габриел.

— Какво, защо казвате, че съм на прав път?

— Таратайката ни не е дискретна. Ще се опитам да сторя нещо.

Изненадан, се премести, за да заеме мястото й. По пътя, който водеше към моста, колите продължаваха да се движат бавно. Той присви очи, за да не изгуби Алис от поглед. Уменията на тази млада жена не преставаха да го изненадват. Сякаш невидима, тя си проправяше път сред задръстването. Изведнъж го обзе паника, като я видя да вади пистолета от якето си. Беше застанала до застаряваща бежова хонда акорд.

Анонимна кола — разбра той изведнъж.

Тя насочи пистолета към стъклото. Шофьорката излезе, без да чака дори секунда. Побягна, прескачайки бариерата и се понесе по тревистия сипей, който се спускаше повече от двайсет метра надолу.

Габриел не успя да потисне възторженото си подсвиркване. Обърна се. Колата на полицаите беше далече, надолу по пътя. От това разстояние беше невъзможно да забележат каквото и да било.

На свой ред той изостави минито и се присъедини към Алис в хондата в момента, когато движението започна да се отпушва.

Габриел й смигна и тръгна да се оплаква, за да разведри атмосферата:

— Май се привързах към малката англичанка! Тя изглеждаше по-добре от тази таратайка.

Под въздействието на стреса чертите на Алис се бяха втвърдили.

— Вместо да се правите на клоун, погледнете в жабката!

Той изпълни нареждането и намери онова, което му бе липсвало най-много, откакто се събуди: пакет цигари и запалка.

— Слава на Бога! — рече и запали папироса.

Дръпна силно два пъти и я подаде на Алис. Без да изпуска волана, тя също опита цигарата. Парливият вкус на тютюна замая главата й. Трябваше незабавно да хапне нещо или щеше да припадне.

Отвори прозореца, за да подиша малко чист въздух. Надясно, небостъргачите на Мидтаун блестяха с хиляди светлини, докато наляво дългите жилищни блокове на Лоуър Ист Сайд й напомняха за декорите на старите кримки, които поглъщаше съпругът й Пол.

Пол…

Тя отхвърли спомените и погледна часовника си. Беше минал повече от час, откакто се събудиха безпаметни в парка. Оттогава разследването им не беше напреднало въобще. Не само мистерията оставаше неразбулена, но се появиха и други въпроси, които направиха положението още по-неясно. И по-опасно.

Разследването им трябваше бързо да постигне резултати и в това отношение Габриел беше прав: не можеха да сторят почти нищо без пари.

— Дайте ми адреса на вашия собственик на заложна къща — реши се тя, когато колата пристигна в Манхатън.

6 Китайският квартал

Колата отмина „Бауъри“ и зави по „Мот Стрийт“. Алис намери място пред китайски билкарски магазин. Пространството не беше широко, но тя безпогрешно откри пролука и се настани между камионетка, разнасяща провизии, и подвижна кухня, която продаваше китайски пелмени дим сум.

— Ако си спомням добре, заложната къща е малко по-надолу по улицата — уточни Габриел и затвори вратата на Хондата.

Алис го настигна, след като заключи автомобила.

Без да губят време, те поеха по основната артерия на квартала. „Мот Стрийт“ беше тясна улица, която гъмжеше от хора и беше невероятно оживена: коридор от мрачни тухлени сгради, съоръжени с чугунени стълби, който пресичаше Китайския квартал от север до юг.

Минаха покрай безкрайна редица от най-различни магазинчета с витрини, покрити с графични символи: салони за татуиране и акупунктура, бижутерии, бутици за продажба на фалшиви луксозни стоки, бакалници и ресторантчета за готова храна за вкъщи, чиито сергии предлагаха месо от изкормени костенурки, а отгоре, провесени на куки, висяха армии от патици за сладко-кисел сос.

Скоро те стигнаха пред сива фасада на заложна къща, над която светеше гигантски неонов надпис във формата на дракон. Табелата „Купувам-Продавам-Заеми“ се открояваше в заревото на утрото.

Габриел отвори вратата на помещението. Алис го последва по мрачен коридор, който ги отведе до мизерно осветена голяма зала без прозорци. Миришеше противно, на пот.

Върху металически рафтове бяха натрупани всевъзможни предмети: телевизори с плоски екрани, маркови модели дамски чанти, музикални инструменти, препарирани животни, абстрактни картини.

— Часовникът ви — настоя Габриел и протегна ръка. Застанала до стената, Алис се поколеба. Когато съпругът й почина, тя прекалено бързо се освободи от всички неща — дрехи, книги, мебели, — които й напомняха за човека, когото толкова много бе обичала. Сега й оставаше само часовникът: златен „Патек Филип“ с календар и фази на луната, който Пол бе получил от дядо си.

Месеците минаваха, а скъпата вещ се превърна в нещо като талисман, невидима нишка, която я свързваше с паметта за Пол. Алис носеше всекидневно хронометъра, повтаряше всяка сутрин жестовете, които някога правеше мъжът й: стягаше кожената гривна около китката си, навиваше бутона на механизма, почистваше стъклото. Предметът я успокояваше, създаваше й чувството — наистина, малко изкуствено, но толкова важно за нея, — че Пол все още е тук, някъде наоколо.

— Моля ви, дайте го — повтори Габриел.

Приближиха се до гише, обезопасено с преграда от бронирано стъкло, зад което седеше безполов на вид, но спретнат азиатец: грижливо фризиран, джинси с висока талия, модни очила, вталено сако, под което се подаваше фланелка с къс ръкав, върху която бяха изрисувани персонажи на Кийт Харинг14.

— Какво мога да сторя за вас? — попита китаецът и приглади кичур коса зад ухото си.

Приятният му вид контрастираше силно с гадната атмосфера на мястото. Алис свали със съжаление часовника и го подаде на гишето.

— Колко?

Мъжът от заложната къща разгледа внимателно бижуто.

— Имате ли документ, който доказва автентичността на предмета? Свидетелство за оригиналността му например?

— Не нося в себе си — промърмори младата жена и го разстреля с поглед.

Китаецът дълго оглеждаше часовника, поигра си със стрелките, провери механизма за навиване.

— Много е крехък — предупреди Алис.

— Нагласям датата и часа — оправда се мъжът, без да вдига глава.

— Точен е! Добре, стига толкова! Взимате ли го или не?

— Предлагам ви 500 долара — рече азиатецът.

— Да не сте слънчасал! — избухна Алис и грабна часовника от ръцете му. — Това е антична вещ! Струва сто пъти повече!

Беше готова да напусне магазина, когато Габриел я задържа за ръката.

— Успокойте се! — разпореди се той. — Не става дума да продаваме часовника на съпруга ви, нали? Само го оставяме за залог. Ще се върнем да си го приберем, щом разплетем историята.

Тя тръсна глава.

— Изключено. Ще намерим друго решение.

— Няма друго решение и вие знаете това! — повиши глас той. — Чуйте, времето ни притиска. Трябва да хапнем нещо, за да си възвърнем силите, а не можем да предприемем нищо без пари. Чакайте ме навън и ме оставете да водя преговорите с този тип.

Алис с горчивина му подаде бижуто и излезе от магазина.

Едва озовала се на улицата, я блъсна силна миризма на подправки, на пушена риба и на ферментирали гъби, която не успя да усети преди малко. Тези изпарения предизвикаха внезапно гадене. Конвулсия я прегъна на две, принуди я да се наведе напред, за да изхвърли от празния си стомах жлъчен сок. Зашеметена, тя се изправи и се подпря на стената.

Габриел имаше право. Трябваше непременно да хапне нещо.

Потърка очите си и осъзна, че по бузите й капеха сълзи. Усети, че губи самообладание. Кварталът я задушаваше, тялото й заплашваше да се предаде. По този начин изплащаше вложените до момента усилия. Наранената й китка гореше, мускулите страшно я боляха.

Най-вече: тя се чувстваше безнадеждно сама, обзета от мъка и объркване.

Ослепителни картини прорязваха съзнанието й. Епизодът с часовника възраждаше мъчителното минало. Тя отново мислеше за Пол. За първата им среща. За омаята, която я обзе тогава. За могъществото на любовта: сила, способна да унищожи всичките й страхове.

Спомените избликнаха на повърхността като истински гейзер.

Спомените за щастливите дни, които никога нямаше да се върнат.

Париж

Ноември, 2010 г.

Валеше като из ведро.

— Завий надясно, Сеймур, ето там е улица „Свети Тома от Аквино“.

Непрекъснато движение на чистачките, опитващи се да прогонят потоците вода, които се стоварват над Париж. Въпреки усилията им, полупрозрачната завеса почти незабавно отново изниква на предното стъкло.

Нашата полицейска кола напуска булевард „Сен Жермен“, за да се вмъкне в тясната артерия, която започва от площада с църквата.

Небето е черно. От вчера вечерта бурята вилнее. Пред нас пейзажът се размива. Фронтонът на църквата изчезва в облаците. Орнаментите и барелефите потъват в мъглата. Само каменните ангели, приютени в ъгловите ниши, все още се различават сред потопа.

Сеймур обикаля площадчето и спира в зоната за паркиране срещу гинекологичния кабинет.

— Мислиш ли, че ще се бавиш дълго?

— Не повече от двайсет минути — обещавам. — Гинеколожката ми определи час за преглед по имейла. Предупредих я, че проблемът е спешен.

Той проверява съобщенията на екрана на телефона си.

— Слушай, има бирария малко по-надолу. Ще си купя сандвич, докато те чакам, и ще се обадя в службата, за да разбера докъде са стигнали Савиньон и Крюши с разпита.

— Окей, изпрати ми есемес, ако научиш нещо ново. До скоро и благодаря, че ме придружи — казах и затворих вратата след себе си.

Пороят се изсипва отгоре ми. Вдигам якето над главата си, за да се скрия от дъжда и притичвам десетте метра, които разделят колата от лекарския кабинет. На секретарката е необходима почти минута, за да ми отвори. Когато най-после влизам в антрето, установявам, че тя е на телефона. Прави ми знак за извинение и ме насочва към чакалнята. Отварям вратата на стаята и сядам на един от кожените фотьойли.

От сутринта преживявам кошмар, който се дължи на гадна пикочна инфекция, която започна внезапно. Истинска поредица от мъки: болки ниско долу в корема, напъни за малка нужда на всеки пет минути, нетърпимо парене и кръв в урината.

За да се обърка всичко, трябва да кажа, че това се случва наистина в неподходящо време. Последните двайсет и четири часа моята група действа трескаво. Опитваме се да изтръгнем признания от един убиец, срещу когото няма солидни доказателства; очаква ни и нов случай — убийството на жена, намерена мъртва в дома си, в буржоазно жилище на улица „Фесандри“, в 16 район. Млада учителка, дивашки удушена с чифт чорапи. 15 часът е. Ние със Сеймур сме на местопрестъплението от седем сутринта. Решаваме сами да разпитаме съседите. Нищо не съм яла, гади ми се и имам чувството, че пикая бръснарски ножчета.

Грабвам пудриерата, която винаги мъкна в чантата си, и се опитвам да сложа малко ред в прическата си. В главата съм като зомби, дрехите ми са яко наквасени и като цяло приличам на мокро куче.

Дишам дълбоко, за да се успокоя. Не за първи път изпитвам подобни болки. Независимо че е ужасно мъчително, знам, че се лекува: една доза антибиотик и ден по-късно симптомите изчезват. Отидох в аптеката срещу дома си, но фармацевтката отказа да ми даде каквото и да било лекарство без рецепта.

— Госпожица Шефер?

Мъжки глас ме принуждава да вдигна глава от пудриерата към бяла престилка. На мястото на моя гинеколог стои красавец с матова кожа, с руси коси и квадратно лице, осветено от усмихващи се очи.

— Аз съм доктор Пол Малори — представя се той и оправя очилата си с рогови рамки.

— Но аз имам среща с доктор Понселе…

— Колежката ми е в отпуск. Трябвало е да ви предупреди, че я замествам.

Изнервям се.

— Не е, напротив: потвърди срещата ни с имейл.

Вадя телефона си и търся пощата върху екрана, за да представя доказателство. Когато я прочитам, установявам, че мъжът е прав: бях прегледала набързо съобщението, запомних само потвърждението за срещата, но не и известието, че самата тя е в отпуск.

По дяволите.

Объркана, се колебая. Прекалено добре познавам мъжете, за да искам някой от тях да ми бъде гинеколог. Очевидно е, че една жена винаги по-добре ще влезе в положението на друга жена. Въпрос на психология, на чувствителност, на интимен контакт. Оставайки нащрек, все пак го следвам в кабинета, твърдо решена да не продължавам дълго прегледа.

— Много добре — казвам. — Ще бъда пряма, докторе: имам нужда само от антибиотик, за да излекувам цистита си. Обикновено доктор Понселе ми дава антибактериална монодоза…

Той ме гледа, присвива клепачи и прекъсва тирадата ми:

— Извинете ме, но нали нямате намерение да напишете рецептата вместо мен? Разберете: не мога да ви дам антибиотик, без да ви прегледам.

Опитвам се да сдържа гнева си, но разбирам, че нещата ще се окажат по-сложни, отколкото предвиждах.

— Казах ви, че имам хроничен цистит. Не е необходима друга диагноза.

— Вероятно е така, госпожице, но тук лекарят съм аз.

— Действително, не съм доктор. Аз съм полицай и съм затънала с работа до гушата! Не ми губете времето с тест на вагината.

— Точно това ще направим — заявява той и ми подава лентичка за тестване на урина. — И ще ви предпиша цитобактериологично изследване, което се извършва в лаборатория.

— Да не сте се смахнал, Боже! Дайте ми антибиотика и да приключваме!

— Бъдете по-разумна и не се дръжте като токсикоманка! В живота има не само антибиотици.

Изведнъж започвам да се чувствам едновременно изморена и глупава. Нова болка разкъсва долната част на корема ми. Умората, натрупана откакто се включих в криминалната бригада, изригва в мен като лава на вулкан. Прекалено много безсънни нощи, стоварване на насилие и ужаси, рояк призраци, които не е възможно да прогоня.

Изтощена съм, изпразнена. Имам нужда от слънце, от топла баня, от нова прическа, от по-женствен гардероб и от две седмици почивка далеч от Париж. Далеч от мен самата.

Гледам мъжа, елегантен, лъскав, ведър. Хубавото му лице е свежо, усмивката му е нежна, гримасата му е привлекателна. Невероятните му руси къдрави коси ме дразнят. Дори бръчиците около очите му са неустоими. А аз се усещам противна и жалка. Една смешна тъпачка, която му говори за проблемите с пикочния си мехур.

— Достатъчно ли насищате жаждата си? — подхваща той. — Знаете ли, че половината от циститите могат да бъдат излекувани само с изпиването на два литра вода дневно?

Не го слушам. Това е моята сила: обезкуражаването ми никога не продължава дълго. Като светкавици, образите избухват в главата ми. Трупът на жената на местопрестъплението тази сутрин: Клара Матюрен, дивашки удушена с найлонов чорап. Обърнатите й очи, лицето й, изписаният ужас. Нямам право да губя време. Нямам право да се разсейвам. Трябва да заловя убиеца, преди той да се задейства отново.

— А фитотерапията? — пита красивият блондин. — Знаете ли, че растенията могат да бъдат много полезни, особено сокът от червена боровинка.

С внезапно и рязко движение минавам зад бюрото му и изваждам една празна рецепта.

— Прав сте, сама ще си напиша рецептата!

Той е толкова слисан, че дори не помръдва, за да ми попречи.

Обръщам се и си тръгвам, като затварям вратата.

Париж, 10 район

Месец по-късно

Декември 2010 г., 7 часът сутринта.

Аудито пътува в тъмнината и излиза на площад „Колонел Фабиен“. Светлините на града се отразяват върху внушителната сграда от бетон и желязо на седалището на Комунистическата партия. Страшен студ е. Надувам отоплението до дупка и влизам в кръговото кръстовище, за да се озова на улица „Луи Блан“. Пускам радиото докато пресичам канала „Сен Мартен“.

Гадна Бъдни вечер. Гадни семейни задължения. За щастие, Коледа е само веднъж годишно. Но за мен и това е много.

В този утринен час Париж се опитва да се предпази от бурята, която се задава, но отсрочката ще е кратка. Възползвам се от оредялото движение, за да мина бързо покрай Източната гара, да поема по булевард „Магента“ и да пресека 10 район от север към юг.

Мразя майка си, мразя сестра си, мразя брат си. Ненавиждам тези неизменни коледни срещи, които винаги се превръщат в кошмар. Беренис, по-малката ми сестра, живее в Лондон, където държи художествена галерия на „Ню Бонд Стрийт“. Фабрис, най-големият, работи във финансовия сектор в Сингапур. Всяка година, с половинките и с децата си, те пристигат за два дни във вилата на майка ми, край Бордо, за да прекарат Коледа, преди да отлетят към екзотични и слънчеви дестинации: Малдивите, остров Мавриций, Карибите.

Улица „Реомюр“, след това улица „Бобур“: пресичам квартала Маре от запад и излизам на площада на Кметството, който е окъпан в светлини. В далечината силуетът на двете масивни кули и на острия връх на църквата „Парижката Света Богородица“ се открояват в мрака.

Всяка година, с малки отклонения, се разиграва все една и съща театрална пиеса през тези два дни: майка ми ще се възторгва от успеха на Беренис и на Фабрис, от житейския им избор, от кариерата им. Тя ще изпада в захлас пред хлапетата им, ще хвали доброто им възпитание и школските им успехи. Разговорите ще се въртят все около едни и същи теми: имиграцията, всеобщото отвращение от данъчната система, отношението към бежанците.

За нея, за тях аз не съществувам. Не съм от техния отбор. Аз съм нещо като мъжкарана, без елегантност, без изисканост. Неуспяла чиновничка. Аз съм дъщеря на баща си.

До гуша ми е дошло да бъда съдена от тези тъпаци. Писнало ми е от предвидимите и повтарящи се техни подмятания: „Все така ли си без мъж?“ „Не си ли готова да забременееш?“ „Защо се обличаш като торба?“ „Защо все още живееш като тийнейджърка?“ Гади ми се от вегетарианските им манджи, за да пазят линия и да са в цветущо здраве: техните семена за птици, отвратителната киноа, сиренето тофу, пюрето от карфиол.

Потеглям по улица „Кутелри“ за да пресека кея на моста на „Парижката Света Богородица“. Мястото е магическо: наляво историческите сгради на болницата „Отел Дийо“ а отдясно сградата на парижкия затвор „Консиержери“ и покривът на Кулата с часовника.

Всяко от тези посещения в семейния дом ме изпълва с чувството, че се връщам трийсет години назад, отново преживявам раните от детството и сътресенията от юношеството, пак възникват братоубийствените конфликти и изпитвам за кой ли път абсолютната самота.

Всяка година си казвам, че го правя за последен път, и всяка година отново се подлагам на мъчения. Без да знам защо. Една част от мен ме подтиква окончателно да разруша мостовете, но друга дава мило за драго да видя лицата им в деня, когато ще се появя облечена като принцеса, с мъж, съвършен откъдето и да го погледнеш.

Левият бряг. Карам покрай кейовете, завивам наляво по улица „Сен Пер“. Намалявам скоростта, запалвам габаритите и спирам на ъгъла на улица „Лил“. Затварям вратата на колата, нахлузвам оранжевата си полицейска нашивка и звъня на домофона на една скоро измазана красива сграда.

Държа пръста си върху бутона в продължение на трийсет секунди. Идеята узря в главата ми в началото на седмицата, но се наложи да направя някои проучвания. Знам, че съм на път да сторя лудост, но осъзнаването на факта не означава, че мога да бъда разубедена.

— Да, какво желаете? — пита сънлив глас.

— Пол Малори? Криминална полиция, отворете, ако обичате.

— Хм, но…

— Полиция, господине, отваряйте!

Едно от тежките крила на портата се открехва с щракване. Отказвам се от асансьора и се втурвам да изкачвам по четири стъпала наведнъж чак до третия етаж, където започвам да тропам по вратата.

— Идвам, идвам!

Мъжът, който ми отваря, е моят красив гинеколог, но тази сутрин не е във форма: по къси панталонки и стара фланелка, русите му къдрици са разрошени, лицето му е белязано от учудване, умора и безпокойство…

— Ама, аз ви познавам, вие сте…

— Капитан Шефер, криминална бригада. Господин Малори, вие сте задържан днес, 24 декември, четвъртък, в 7:16 сутринта. Имате право да…

— Извинете, но това сигурно е грешка! Какъв е мотивът, кажете ми?

— Изготвяне на фалшиви документи. Последвайте ме, ако обичате.

— Шегувате ли се?

— Не ме принуждавайте да викам колегите си да се качат, господин Малори.

— Мога ли поне да облека панталон и риза?

— Бързо. И си вземете дебело палто, тъй като отоплението при нас не е в ред.

Докато той се облича, хвърлям един поглед на подредбата на дома. Старинният апартамент е преобразен в своеобразно ателие с изчистена декорация. Разрушени са няколко стени, излъскан е паркетът „унгарска шарка“, но са запазени двете мраморни камини и живописните корнизи.

Зад една врата забелязвам млада двайсетинагодишна рижа жена, увита в чаршаф, която ме гледа ококорено. Чакането се проточва.

— Побързайте, Малори! — изкрещявам и чукам по вратата. — Не са ви необходими десет минути, за да намъкнете един панталон!

Лекарят излиза от банята облечен изискано. Не може да се отрече, че си е възвърнал стила, наконтил се е със сако от туид, кариран вълнен панталон, габардинен тренчкот и лъснати боти. Опитва се да успокои червенокосата и тръгва след мен към стълбите.

— Къде са колегите ви? — пита той, когато се озоваваме на улицата.

— Сама съм. Да не искате да мобилизирам Интервенционната група на националната жандармерия, за да ви измъкна от леглото…

— Но това не е полицейска кола?

— Напротив, само че е без отличителни знаци. Не създавайте проблеми и се качете отпред.

Той се колебае, после се намества до мен.

Потеглям и ние се движим мълчаливо, а наоколо става все по-светло. Пресичаме 6 район и Монпарнас, преди Пол да се реши да попита:

— Добре, отговорете ми сериозно, какъв е този цирк? Знаете ли, че мога да подам оплакване срещу вас, задето миналия месец откраднахте от мен рецепта! Благодарете се на колежката ми: тя ме разубеди, като изтъкна всевъзможни смекчаващи вината ви обстоятелства. За да не ви спестя нищо, ще добавя, тя дори ви нарече „смахната“.

— Аз също ви проучих, Малори — казвам и вадя от джоба си ксероксирани книжа.

Той ги оглежда и започва да чете, като присвива вежди.

— Какво е това?

— Доказателства, че сте използвали фалшиви атестации за настаняване на две жени от Мали без документи, за да могат те да подадат молба за пребиваване.

Той не се опитва да отрича.

— И какво? Солидарността и човечността да не са престъпления?

— В правото това се нарича „изготвяне на фалшиви документи“. Наказва се с три години затвор и глоба от 45 000 евро.

— Мислех си, че в затворите не достигат места. Откога криминалната бригада се занимава с подобни дела?

Не сме далеч от Монруж15. Преминавам по „Маршалите“, спускам се по част от околовръстното, след това поемам по А6, за да стигна до магистрала „Аквитания“, която свързва Париж с Бордо.

Когато забелязва детелината при град Вису, Пол започва наистина да изпитва силно безпокойство.

— Къде ме карате?

— В Бордо. Сигурна съм, че обичате виното…

— Не, не говорите сериозно!

— Ще прекараме Бъдни вечер при майка ми. Ще ви посрещнат много добре, ще видите.

Той се обръща, поглежда дали някой ни преследва, опитва се да каже нещо весело, за да се успокои.

— Открих: в колата има камера. Полицаите прилагате специална програма със скрита камера, нали?

Продължавам да карам и за няколко минути му обяснявам ясно сделката, която съм измислила: ще пратя по дяволите издънката му с фалшивите документи, а в замяна той ще приеме да се представи като мой годеник при посрещането на Бъдни вечер.

Дълго време мълчи и не ме изпуска от очи. Отначало не може да повярва, но по-късно вдява:

— О, Господи, най-лошото е, че не се шегувате, нали? Измислили сте този капан, защото нямате смелост да защитите житейския си избор пред своето семейство. Я виж ти! Не от гинеколог имате нужда, а от психоаналитик.

Понасям атаката и, след няколко минути мълчание, се връщам на земята. Естествено, той е прав. Аз съм страхливка. И какво очаквам всъщност? Да му се стори забавно да участва в моя маскарад? Изведнъж осъзнавам, че съм кралицата на тъпачките. В това е силата и слабостта ми: да слушам инстинкта си повече от разума. Затова успях да разкрия няколко особено трудни криминални случая, което ми даде възможност да заема днешната си работа на трийсет и четири години. Но понякога интуицията ми изневерява и излизам от релсите. Идеята да представя този тип на семейството си сега ми изглежда колкото чудата, толкова и нелепа.

Почервеняла от срам, капитулирам:

— Прав сте. Съжалявам. Обръщам и ще ви върна у дома.

— Преди това спрете на най-близката бензиностанция. Резервоарът е почти празен.

Пълня със супер. Пръстите ми лепнат и миризмата на бензин ми замайва главата. Връщам се в колата и откривам, че Пол Малори го няма на седалката. Вдигам глава и забелязвам през стъклото на ресторантчето, че ми прави знаци да ида при него.

— Поръчах ви чай — казва и ми предлага да седна.

— Лош избор, пия само кафе.

— Щеше да е прекалено обикновено — усмихва се той, става и отива да вземе питието ми от бара.

Нещо в този мъж ме обърква — малко е флегматичен; прилича на английски джентълмен, който запазва класата си при всички обстоятелства.

Две минути по-късно се връща и поставя пред мен чаша кафе и кроасан, завит в салфетка.

— Не са от класата на Пиер Ерме16, но не са толкова лоши, колкото изглеждат — убеждава ме той, за да разведри атмосферата.

Сякаш за да докаже думите си, отчупва от своята кифличка и сподавя дискретна прозявка.

— Като си помисля, че ме измъкнахте от леглото в 7 часа! Веднъж и аз да се опитам хубаво да се наспя!

— Казах ви, че ще ви върна. Имате време да се пъхнете отново в кревата с вашата Дулцинея.

Той отпива глътка чай и пита:

— Признавам, че не ви разбирам добре: защо искате да прекарате Коледа с хора, от които сте видели повече лошо, отколкото добро?

— Откажете се, Малори. Както казахте, не сте психоаналитик.

— А баща ви какво мисли за всичко това?

Отговарям машинално:

— Баща ми почина отдавна.

— Престанете да разказвате басни! — възкликва той и ми подава смартфона си.

Гледам екрана и предварително знам какво ще открия там. Докато пълнех резервоара, Малори е влязъл в интернет. Не е изненадващо, че търсенето му го е отвело до новина от преди няколко месеца, която разкрива премеждията на баща ми.

Очите ми се замъгляват от сълзи и бързо преставам да гледам екрана. Отлично знам мерзостите на баща си.

— В крайна сметка вие сте жалък нахалник…

— Вие ли казвате това? Извинете, но крадецът вика: „Дръжте крадеца.“

— Добре, баща ми е зад решетките, и какво?

— Може би именно него трябва да отидете да видите на Коледа, нали?

— Гледайте си работата!

Той настоява:

— Може ли да ви попитам къде излежава присъдата си?

— Какво ви интересува?

— В Лил ли?

— Не, в Люин, близо до Екс ан Прованс. Там, където живее третата му жена.

— Защо не искате да го видите?

Вдъхвам и повишавам тон:

— Защото не му говоря. Той ме запали по професията. Беше мой модел, единственият човек, на когото имах доверие; и той предаде това доверие. Излъга всички. Никога няма да му простя.

— Баща ви не е убил никого.

— Не можете да разберете.

Бясна, скачам, твърдо решена да се измъкна от капана, в които сама се вкарах. Той ми хваща ръката.

— Искате да ви придружа ли?

— Чуйте, Пол, много сте мил, много възпитан и вероятно сте последовател на Далай лама, но ние не се познаваме. Постъпих гадно с вас и ви се извиних. Но в деня, когато изпитам желание да видя отново баща си, ще мина без вашето присъствие, окей?

— Както искате. Но Коледа, времето на празниците… може би е добър момент, нали?

— Ядосвате ме. Не се намираме във филм на Дисни.

Той леко се усмихва. Против волята си, все пак добавям:

— Дори да исках, не бих могла. Не се влиза така просто в залата за свиждане в затвора. Трябва разрешение, трябва…

Той продължава атаката си:

— Полицайка сте. Може би можете да оправите всичко по телефона.

Връщам се в играта и решавам да го изпитам:

— Да бъдем сериозни, Екс ан Прованс е на седем часа път. Със снега, който се сипе над Париж, няма да успеем да се върнем в столицата.

— Хайде да опитаме — отсича той. — Аз ще карам.

Огън се разгаря в гърдите ми. Разстроена съм, колебая се няколко секунди. Ще ми се да се подчиня на тази лудешка идея, но не съм сигурна в мотивацията си. Дали наистина ме изпълва желанието да видя отново баща си или просто предпочитам да прекарам няколко часа с този непознат, който явно няма да ме съди, каквото ще да правя и да говоря?

Търся очите му и харесвам това, което виждам.

Подавам му ключовете от колата и той ги улавя във въздуха.

Еври, Оксер, Бон, Лион, Баланс, Авиньон…

Продължаваме сюрреалистичното си пътешествие по „Магистралата на слънцето“. За първи път от много отдавна съм свалила гарда пред мъж. Позволявам му да постъпва както пожелае; оставям се да бъда водена. Слушаме песни по радиото, похапвайки кифлички и шоколадови бисквити „Пепито“. Има трохи и слънце навсякъде. Като предвкусване за отпуска, за Прованс, за Средиземноморието. За свобода.

Всичко, от което имам нужда.

13:30 е, когато Пол ме оставя пред вратата на затвора в Люин. По целия път отхвърлях мисълта за среща очи в очи с баща си. Застанала пред строгата фасада, претрупана с охранителни камери, вече не мога да направя крачка назад.

Излизам половин час по-късно, обляна в сълзи, но облекчена. От това, че отново видях баща си. Че посях зърното на помирение, което вече не ми изглежда невъзможно. Тази първа крачка може би е най-хубавото нещо, което съм вършила от години насам. И го дължа на мъж, когото едва познавам. Някой, който е прозрял в мен нещо различно от онова, което се опитах да му представя.

Не знам какво криете, господин Малори, дали сте откачен колкото мен, или просто не приличате на другите, но ви благодаря.

Освободена от тежък товар, заспивам в колата.

Пол ми се усмихва.

— Знаеш ли, че баба ми притежава къща на амалфийското крайбрежие17? Ходила ли си в Италия по Коледа?

Когато отварям очи, току-що сме пресекли италианската граница. Сега се намираме в Сан Ремо и слънцето върви към залез. Далеч сме от Париж, от снега и от Полицията.

Усещам, че той ме гледа. Имам чувството, че винаги съм го познавала. Не разбирам как толкова бързо между нас може да се появи интимна връзка.

В битието ни има редки моменти, когато вратата се отваря широко и животът ни предлага среща, която не сме очаквали. Среща с човека, който ни допълва, който ни приема такива, каквито сме, който ни усеща напълно, който отгатва и разбира противоречията, страховете, чувствата, гнева, потока мътилка, който тече в главите ни. И който ни успокоява. Този, който ни предлага огледало, в което не се боим да се погледнем.

Един миг е достатъчен. Един поглед. Една среща. За да разтърси съществуванието ми. Точната личност в точния момент. Капризът е съучастник на случайността.

Прекарваме Бъдни вечер в хотел в Рим.

На другия ден поемаме към амалфийското крайбрежие, пресичаме Долината на дракона чак до високите градини на град Равело.

След пет месеца се оженихме.

През май разбрах, че чакам дете.

В живота има редки моменти, когато врата се разтваря широко и ни окъпва в светлина. Мигове, когато в нас нещо се отключва. Носим се в безтегловност, пътуваме по магистрала без радари. Изборът става прозрачно ясен, отговорите заместват въпросите, страхът отстъпва пред любовта.

Човек трябва да е преживявал такива моменти.

Траят кратко време.

7 Провалът

Китайският квартал

В наши дни

10:20 ч.

Шумът на тълпата. Миризмата на сушена риба, която дразни гърдите. Скърцането на металическа врата.

Габриел излезе от Заложната къща и направи няколко крачки по „Мот Стрийт“. Като го забеляза, Алис тутакси прогони спомените си.

— Добре ли сте? — попита той, тъй като отгатна смущението й.

— Добре съм — успокои го тя. — Какво стана с часовника на съпруга ми?

— Измъкнах му 1600 долара — рече той и гордо размаха куп банкноти. — И ви обещавам, че бързо ще си го върнем. Дотогава, смятам, сме заслужили да закусим.

Тя се съгласи и те побързаха да напуснат Китайския квартал, за да се озоват на по-приветливите тротоари на „Бауъри“. Тръгнаха по авенюто на север, като се движеха от слънчевата страна на голямата артерия.

В не толкова далечното минало тази част на Манхатън беше престъпен квартал, тук си даваха среща наркоманите, проститутките и бездомниците. Сега се беше превърнала в приветливо място, шикозно и модерно. Улицата беше осветена и просторна, архитектурата й разнообразна, а витрините й — пъстри. Сред каменните сгради, малките магазинчета и ресторантите се открояваше изненадващият силует на Новия музей за съвременно изкуство. Неговите шест етажа приличаха на струпване на кутии за обувки, наслагани една върху друга в нетрайно равновесие. Отсечените му линии и цветът на фасадата му — чисто бяла на сребърни нишки — се различаваха от патинирания декор на долен Ист Сайд.

Алис и Габриел отвориха вратата на „Пепърмил Кофи Шоп“, първото кафене, което се изпречи на пътя им.

Седнаха един срещу друг на два кожени кремави стола в сепарето. Облицовани в бяло стени, ефектни корнизи, голям френски прозорец, масивен дъбов паркет: едновременно уютно и рафинирано, мястото беше приветливо и контрастираше с трескавата атмосфера в Китайския квартал. Преминавайки през стъклото, есенната светлина озаряваше залата и огряваше еспресо машините зад бара.

В центъра на всяка маса закрепен в специална поставка таблет позволяваше на клиентите да разгледат менюто, да сърфират в интернет и им осигуряваше достъп до избрани вестници и списания.

Алис се зае с менюто. Гладът толкова измъчваше стомаха й, че тя чуваше къркоренето на червата си. Поръча капучино и бейгъл сандвич19 със сьомга, Габриел предпочете кафе лате и сандвич „Монте Кристо“20.

Келнерът с жилетка, връзка, шапка „Стетсън Федора“21 и префърцунени маниери им сервира поръчката.

Те се нахвърлиха на закуската и изпиха кафето почти на една глътка. Алис изяде надва-натри залъка хлебчето си, напълнено със сьомга, свежа сметана, дребен лук и див копър. След като си възвърна силите, тя затвори очи и се остави да галят слуха й старите блусове, които се разнасяха от радиото от лакирано дърво. Опита се да забрави всичко и „да си успокои невроните“, както обичаше да казва баба й.

— Размина ни се на косъм — рече Габриел и погълна последните трохи от сандвича си.

Отдалеч направи знак на бармана да повтори поръчката. Алис отвори очи и се съгласи с партньора си.

— Трябва да започнем от нулата. Да подредим онова, с което разполагаме и да се опитаме да го използваме: телефонния номер в „Гринуич хотел“, серията цифри, записани върху ръката ви…

Тя изведнъж смири устрема си. Един космат келнер направи неодобрителна гримаса, като забеляза петната кръв по блузата й. Тя дискретно затвори догоре ципа на якето си.

— Предлагам да разделим парите — рече Габриел и извади от джоба си 1600-те долара, които му беше дал китаецът. — Не бива да слагаме всичките си яйца в една и съща кошница.

Постави пред Алис осем банкноти от сто долара. Младата жена ги сложи в джоба на джинсите си. Тогава усети малък картонен правоъгълник, сгънат на дъното на джоба. Свъси вежди и го разгъна на масата.

— Погледнете!

Ставаше дума за талон, каквито дават в гардеробните на големите ресторанти или в багажните отделения на хотелите. Габриел се наведе напред: талонът носеше номер 127. Красиво съчетани, двете букви Г и Х представляваха дискретно лого.

— Хотел „Гринуич“! — извикаха и двамата едновременно.

За миг отчаянието изчезна.

— Да вървим! — предложи младата жена.

— Дори не съм опитал пържените си картофи!

— По-късно ще продължите да се шегувате, Кийн!

Алис вече беше насочила поглед към таблета, за да открие адреса на хотела, докато Габриел плати сметката на касата.

— Пресечка на „Гринуич Стрийт“ и „Норт Мур Стрийт“ — рече му тя, когато той се върна при нея.

Полицайката грабна ножа, който лежеше на масата и тихомълком го мушна в джоба на якето си; той облече сакото си. Излязоха едновременно.

Хондата спря зад две таксита, застанали едно до друго. В сърцето на елитния квартал Трайбека, хотел „Гринуич“ беше висока сграда от тухла и стъкло, която се издигаше на няколко метра над бреговете на река Хъдзън.

— Малко по-нататък има паркинг, на „Чеймбърс Стрийт“ — каза Габриел и посочи надпис. — Ще оставя колата там и…

— И дума да не става! — прекъсна го Алис. — Отивам сама, а вие ще ме чакате тук, с включен мотор, за да ми осигурите отстъплението, ако нещата тръгнат зле.

— А ако не се върнете до четвърт час, какво да правя? Да викам ли полицията?

— Полицията съм аз! — отговори тя и излезе от колата.

Като я видя да се насочва към входа, един портиер усмихнато й отвори вратата. Тя му благодари с кимване и влезе в преддверието.

Алис премина през дискретно луксозен лоби бар, след който идваше ред на елегантен салон-библиотека, окъпан в деликатна светлина. Диван „Честърфийлд“ и платнени фотьойли бяха разположени около голяма камина, в която горяха две огромни цепеници. Малко по-нататък стъклена витрина откриваше изглед към вътрешен двор, обсипан с цветя, който напомняше за Италия.

— Добре дошли, госпожо, какво мога да сторя за вас? — попита модерна и стилна млада жена: очила с дебели рогови рамки, тясна пола, блуза с геометрични шарки, червеникавокафяв бретон.

— Искам да си взема багажа — обяви Алис и й подаде талона.

— Разбира се. Секунда, ако обичате.

Тя подаде талона на колегата си, който изчезна в малка гардеробна, откъдето се върна след трийсет секунди с дипломатическо куфарче от черна кожа, за чиято дръжка беше закрепена каишка с номер 127.

— Ето, госпожо.

Прекалено е хубаво, за да е истина — рече си Алис и пое куфарчето.

Тя реши да провери късмета си.

— Бих искала да науча името на човека, който е оставил това куфарче при вас.

Младата жена зад приемното бюро свъси вежди.

— Мислех, че сте вие, госпожо, иначе никога не бих ви го дала. Щом е така, ще ви помоля да ми го върнете…

— Нюйоркска полиция, детектив Шефер! — обяви Алис, без да се смути. — Разследвам случая…

— Произношението ви е прекалено френско, за да сте нюйоркски полицай — прекъсна я администраторката. — Покажете ми картата си, моля.

— Името на клиента! — сопна се Алис и повиши тон.

— Достатъчно, ще извикам началството!

Разбрала, че е изгубила дуела, Алис започна да отстъпва. Стискайки дръжката на куфарчето, тя измина бързо разстоянието, което я делеше от изхода и премина без затруднение покрай портиера.

Едва стъпи на тротоара, когато се чу виенето на сирена. Тя произвеждаше звук по-висок от 100 децибела, което насочи погледите на минувачите към Алис.

Изпаднала в паника, младата жена осъзна, че звукът идваше не от хотела, както отначало си помисли, а… от самото куфарче.

Пробяга няколко метра по тротоара, търсейки с очи Габриел и колата. Готвеше се да пресече улицата, когато електрически заряд я закова на място.

Задушаваща се, с пресекнал дъх, тя хвърли куфарчето и се стовари на асфалта.